Tag Archives: равни права

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-nachelo-na-durzhavata-hubavo-e-no-ne-e-dostatuchno/

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Освен че е Международният ден на жените, тазгодишният 8 март е и крайният срок, който председателят на ГЕРБ Бойко Борисов даде на ПП–ДБ, за да постигнат съгласие за ротацията на правителството. Ако успеят, България ще има за втори път министър-председателка – след служебното правителство на Ренета Инджова от 1994 г., тоест точно преди 30 години. И за първи път в историята на страната жена ще застане начело на редовен кабинет. Ако некоалиционните партньори не успеят да се разберат, ще се стигне до нови избори. При такъв сценарий шансът Мария Габриел да заеме премиерския пост ще остане, но няма да е толкова голям.

Жени начело на държавите си 

Три балкански страни са изпреварили България и в тях вече има жени на върха на държавата, като само една от тях е в ЕС. Боряна Крищо е министър-председателка на Босна и Херцеговина, Ана Бърнабич – на Сърбия, а Катерина Сакеларопулу е президентка на Гърция.

В световен план обаче от близо 200 държави в по-малко от 30 на върха стоят жени. При това част от длъжностите са по-скоро представителни, отколкото действително ръководни. Президентът на Унгария (доскоро на поста беше Каталин Новак) има представителни функции, а реалната власт се упражнява от премиера Виктор Орбан. Макар Сърбия да е парламентарна република, силната политическа фигура в страната е президентът (понастоящем – Александър Вучич). Той назначава и премиерите. В Италия обаче министър-председателят въплъщава реалната власт, така че Джорджа Мелони действително ръководи страната.

Три жени, чието управление остана в историята през последните години

В края на 2021 г. в Германия приключи 16-годишната ера на Ангела Меркел. Тя е не само първата жена федерален канцлер в страната, но и първият човек от бившата ГДР на този пост.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ангела Меркел. Снимка: Arno Mikkor / Flickr

При всички критики към управлението на Меркел, немалко от тях – основателни, тя излъчваше впечатляваща стабилност, която успяваше да предаде на гражданите, казвайки точните думи в точния момент. Приемането на над милион бежанци в страната може и да допринесе за възхода на крайната десница, но знаменитата ѝ реплика от 2015 г. „Ще се справим“ беше от голямо значение за т.нар. култура на приемане. По време на най-строгите мерки заради пандемията от COVID-19 тя намираше думите и верния тон, така че хем да обясни на хората колко сериозно е положението, хем да ги накара да се почувстват в сигурни ръце.

Няма база за сравнение между увереността, излъчвана от Меркел, и поведението на настоящия канцлер Олаф Шолц.

За разлика от Ангела Меркел, Сана Марин беше министър-председателка на Финландия по-малко от 4 години – от края на 2019 г. до средата на 2023 г. Но на 34 г. тя стана най-младият държавен лидер в света, освен това управляваше с предимно женски екип.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Сана Марин и Урсула фон дер Лайен. Снимка: Lauri Heikkinen / Flickr

Въпреки че на Марин се налагаше да се справя със сериозни кризи, като пандемията и войната в Украйна (нейното правителство предлага Финландия да влезе в НАТО), поведението ѝ беше обект на по същество сексистки критики, че не е достатъчно сериозно. Тя беше критикувана, че изглежда като „рок звезда“, а изтекло видео от частно парти, на което се вижда как пие и танцува, предизвика сериозен скандал. „Аз съм човек. И аз също понякога копнея за радост, светлина и забавление“, каза тогава тя.

На изборите през 2023 г. Марин загуби, а премиер стана умерен консерватор, който е дългогодишен политик и прилича на такъв, а не на рок звезда.

Доскорошната министър-председателка на Нова Зеландия Джасинда Ардърн зае поста на 37-годишна възраст и беше втората жена в света след Беназир Бхуто, родила дете, докато е на тази позиция. Тя се противопоставяше на изолационизма, протекционизма и расизма, характерни за управлението на Доналд Тръмп, и също като Сана Марин отстояваше феминистки ценности.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джасинда Ардърн на посещение в НАТО. Снимка: NATO / Flickr

Мерките на Ардърн за ограничаване на пандемията бяха изключително успешни за демократична страна – през 2020 г. в продължение на цели 102 дни след 1 май нямаше нито един случай на вътрешно предаване на вируса в страната.

След пет години и половина на поста тя сама подаде оставка. По собственото ѝ признание – поради изтощение. Лявоцентристката ѝ партия спечели следващите парламентарни избори и получи абсолютно мнозинство в парламента, което е признание за успешното управление на Джасинда Ардърн.

Не всичко е цветя и рози

Въпреки добрите примери управлението на една държава от жена не е по дефиниция добро, нито пък е гаранция за положителни промени за жените в съответната страна. Това важи впрочем за всички области, например за местната власт. Столицата на България 14 години се управляваше от жена – Йорданка Фандъкова. Но за този период градската среда не стана по-достъпна за бебешки колички (а те се бутат предимно от жени), а въпреки всички обещания за справяне с недостига на места в детските градини проблемът си остана.

По време на управлението на Ангела Меркел за жените в Германия, особено в западната ѝ част, не стана много по-лесно да съчетават отглеждането на дете с работата – дори да успеят да запишат детето в градина, тя в общия случай затваря в ранния следобед, което прави невъзможно за много жени да работят на пълен ден.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джорджа Мелони се среща с британския министър-председател Руши Сунак. Снимка: Simon Dawson / No 10 Downing Street

Джорджа Мелони е първата жена премиер на Италия. Иронично, основаната от нея крайнодясна партия се казва „Италиански братя“ – сестри в името няма. Мелони все пак се опитва, доколкото това е възможно за сексистки електорат, какъвто преобладаващо са крайнодесните избиратели, да въведе известни подобрения в живота на италианските жени – например по-добра защита от домашно насилие и по-високи детски надбавки. В същото време обаче въведените от управлението ѝ политики стимулират жените по-скоро да си стоят вкъщи и да си гледат децата, отколкото да се развиват професионално.

Доскорошната президентка на Унгария Каталин Новак, която заедно с българския президент Румен Радев и сръбския му колега Александър Вучич подписа новогодишно изявление в защита на семейството, безславно подаде оставка. Това стана поради скандал, че е помилвала затворник, осъден за допускане на педофилия в институция за деца.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ана Бърнабич на белградския прайд, 2018 г. Снимка: Mickey Mystique / Wikimedia Commons

Засега сръбската министър-председателка Ана Бърнабич стои стабилно на поста си, но с цената на компромиси. Открито хомосексуална, тя допринесе за известно нормализиране на отношението към ЛГБТИ хората в страната, в която агресивните хомофобски прояви не са рядкост. Като премиер е вземала участие в белградския прайд, а през 2019 г. партньорката ѝ роди дете. В същото време тя не се противопоставя решително на политиката на Вучич за близки отношения с режима на Владимир Путин, в който ЛГБТИ хората се преследват като екстремисти и се върви към забрана на абортите.

Жени стоят начело и на някои африкански страни, в които има сериозни проблеми с насилието над жени. Включително в Етиопия, където все още е широко разпространено женското обрязване, наричано още генитално осакатяване.

Важно, но недостатъчно условие

Да обобщим. Наличието на жени сред световните лидери е важно дори само заради това, че овластява жените – показва им, че не е невъзможно да се изкачат на най-високите позиции във властовата йерархия. Но то не е гаранция за напредък в постигането на равни права, защото политиката не е функция на пола.

Ето например с похода си срещу Истанбулската конвенция председателката на БСП Корнелия Нинова изигра сериозна роля за връщането на борбата с насилието над жени години назад. А жените – членове на Конституционния съд, дружно подкрепиха решението, според което социалната роля на жената, съгласно Конституцията, е да бъде майка.

Засега Мария Габриел не дава признаци, че смята да се еманципира от сянката на Бойко Борисов и да бъде нещо повече от приемлива за Брюксел негова маска. Но това впечатление може да е погрешно и Габриел да се окаже изненада за всички, най-вече за Борисов, като провежда политика в съответствие с европейските стандарти за човешки права, включително права на жените. И да има смелост да се бори със задкулисната власт, поради която всеки опит за прогрес буксува.

Но засега, както би казала Йорданка Фандъкова, положението е „хубаво е, но не е готово“. По-точно – не е достатъчно.

Хомофобия. Казаха го

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/homofobiya-kazaha-go/

Хомофобия. Казаха го

Игнориране, посочване, назоваване. Това са стадиите на отношението към хомофобията, през които премина коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ за половин година – от създаването си с предизборно споразумение на 10 февруари до 17 юли 2023 г. Това е и първият път, когато коалиция, участваща в управлението на България, говори за хомофобия в своя официална позиция.

Конкретният повод за реакцията на ПП–ДБ

Позицията на ПП–ДБ е озаглавена „Остро осъждаме разпространението на език на омразата, призиви за насилие и хомофобия“. До нея се стигна след ескалираща поредица от прояви на омраза от страна на партия „Възраждане“ или свързани по един или друг начин с нея.

За последната (засега) проява от еврейската организация „Шалом“ сигнализираха прокуратурата, която образува проверка. Става дума за колаж, публикуван в канал на „Възраждане“ в приложението Telegram. На снимка на евреин в затворническа униформа, дърпан от нацистки войници, е сложено лицето на Соломон Паси. На нея пише (оригиналният правопис е запазен): „Щом не искаш от руския газ ела да ти пуснем от нашия.“

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България, бивш външен министър и депутат, предложил България да стане член на НАТО. Освен това е от еврейски произход, а надписът на колажа е пряка препратка към убийствата на евреи в газови камери в нацистките концлагери.

От „Възраждане“ заплашиха да съдят председателя на „Шалом“ Александър Оскар за набеждаване. В позицията на партията на Костадин Костадинов се твърди, че групата на „Възраждане“ в Telegram не е официален комуникационен канал на партията и че тя не носи отговорност за публикациите на потребителите.

На официалната страница на „Възраждане“ във Facebook впоследствие са публикувани думи на Кеворк Кеворкян срещу Соломон Паси, в които последният е наричан „главният Осквернител на Българското“ и се твърди, че „народът никога няма да му прости“. Под публикацията има антисемитски коментари, които не са изтрити.

Хомофобията в заглавието

Въпреки че конкретният повод за позицията на ПП–ДБ е колажът със Соломон Паси, в заглавието ѝ присъства думата „хомофобия“. От текста не се разбира какво търси тази дума там. Контекстът става отчасти ясен от предишна позиция на коалицията, публикувана на Facebook страниците на ПП и ДБ, в която обаче думата не присъства. Става въпрос за акциите на политици и активисти от „Възраждане“ против белгийския филм „Близо“, набеден от тях за „педофилски“. Пред безучастния поглед на полицията те не допуснаха филмът да се прожектира в столичното кино „Одеон“.

След позицията на ПП–ДБ, от която не ставаше ясно защо „възрожденци“ не искат хората да идат на кино, по аналогичен начин беше провалена и прожекцията на „Близо“ във Варна. С надпис „педофи ли“ (оригиналният правопис е запазен) на 11 юли беше вандализирана фасадата на „Гьоте-институт“ в София, който също беше организирал прожекция на „Близо“. От института квалифицираха посланието на надписа като хомофобско и подчертаха важността на изповядването на демократични принципи.

Прожекцията в „Гьоте-институт“ се проведе при засилен интерес, но междувременно последствията от хомофобската кампания срещу филма, инспирирана от „Възраждане“, придоби международни измерения. „Гьоте-институт“ е държавният културен институт на Германия. Немското посолство сподели на страницата си във Facebook позицията му, като добави свой коментар срещу речта на омразата, вандализма и взаимното оклеветяване.

Границите на игнорирането на хомофобията

В началото на коалиционното си съ-съществуване ПП и ДБ се отнасяха към проявите на хомофобия също както преди това поотделно – с малки изключения ги игнорираха и правеха всичко възможно да не ги назовават. Те постъпваха така, от една страна, заради различните позиции към правата на ЛГБТИ+ хората в собствените си редици (което важи в голяма степен за ДБ). От друга страна, защото на защитата на човешки права, и особено на правата на дискриминирани малцинства, в България се гледа като на стратегия, която не е политически печеливша.

Така в политиката темата за ЛГБТИ+ хората беше монополизирана от хомофобското и трансфобското (свързаното с омраза към трансхората) говорене. Защото, докато мразещите говореха, нямаше кой да им се противопостави. Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Корнелия Нинова, а по-късно и Костадин Костадинов години наред безпрепятствено промиваха мозъците на гражданите с нелепи пропагандни твърдения. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да стигне толкова далеч – до две решения в трансфобски и хомофобски дух на Конституционния съд и едно на Касационния.

Политиката обаче има не само вътрешни измерения, особено в контекста на войната на Русия срещу Украйна и противопоставянето на проруския президент Румен Радев на прозападното правителство и парламентарно мнозинство. Оцеляването на правителството на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС е в немалка степен свързано с неговата външнополитическа легитимност. При правителствата на Бойко Борисов тази легитимност оставаше на декларативно равнище. В настоящата изострена ситуация обаче всеки жест е важен.

Ето защо забелязването на човешките права, за чието системно нарушение България е била многократно санкционирана, най-сетне е на дневен ред. Защото вече е очевидно, че „неутралитетът“ по отношение на омразата и насилието не е неутралитет, а е толериране на насилника. И че бездействието също е заемане на страна.

Първата стъпка

Ала назоваването на хомофобията е само първата стъпка. Жестът на ПП и ДБ ще си остане само на декларативно равнище, ако коалицията не направи всичко по силите си за промени в законодателството, с които хомофобията и трансфобията да бъдат поставени там, където им е мястото. Става въпрос за включването на омразата към ЛГБТИ+ хората в чл. 162 от Наказателния кодекс. В него за престъпления от омраза се признават само тези на основата на раса, народност и етническа принадлежност, а ако са свързани и с насилие – и на религия и политически убеждения. Затова в съда хомофобските и трансфобските подбуди се интерпретират като „хулигански“ – няма друг параграф, по който могат да минат. А хулиганството се наказва като нещо по-безобидно от престъпленията от омраза.

Едно от основните постижения на хомофобската и трансфобската пропаганда в България е липсата на равни права. Затова е логично назоваването на хомофобията да бъде последвано и от някакви стъпки за преодоляването на тази липса. Днес в България това звучи утопично, но кой знае – кризисните времена изискват решителни действия.

Женска приказка за стълбата към стъкления таван

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenska-prikazka-za-stulbata-kum-stukleniya-tavan/

Женска приказка за стълбата към стъкления таван

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца[1]. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.


[1] Докладът е резултат от проект „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България“ на Фондация „Екатерина Каравелова“ и се финансира от „Фонд Активни граждани България“, а финансовата подкрепа е предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Настоящата статия изразява моята позиция, която може да не отразява официалното становище на възложителите.