Tag Archives: равни права

ЛГБТИ+ учениците и вредата от забраната на несъществуващи неща

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/lgbti-uchenitsite-i-vredata-ot-zabranata-na-nesushtestvuvashti-neshta/

Не съм отворена спрямо сексуалната си ориентация, защото тази тема никога не е била засягана в училище преди и след закона. „Пропаганда“ никога не е имало.

ЛГБТИ+ учениците и вредата от забраната на несъществуващи неща

Думите са на анонимна 12-класничка от София, взела участие в третото национално проучване (след първото от 2018 г. и второто от 2024 г.) на нагласите към ЛГБТИ+ учениците в българските училища. То е проведено през лятото на 2026 г. от Фондация „Сингъл Степ“, а в доклада върху изследването с правен анализ се включва и Сдружение „ЛГБТИ Действие“. Следва да отбележа, че бях редакторка на доклада, както и на този от 2024 г.

Актьори четат цитати от участници в изследването на „Сингъл Степ“

Анализът на резултатите включва отговорите на 1071 ЛГБТИ+ младежи от всички 28 области в България.

Респондентите са между 14- и 20-годишни и през учебната 2025/2026 г. са били ученици. Проучването, както и подборът на участниците са осъществени изцяло онлайн. То не е представително, но няма и как да бъде. Както уточних и в статията си за втората вълна на изследването от 2024 г., не е възможно да има представително изследване на ЛГБТИ+ хората. Защото не знаем колко са те и какви са основните им социално-демографски характеристики.

Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят

Основната задача на възрастните е да направят света по-сигурно място за децата. И когато децата чувстват, че е забранено да бъдат себе си, значи възрастните се провалят. Как точно – става ясно от ново проучване на нагласите на ЛГБТИ тийнейджърите. Светла Енчева анализира доклада върху изследването.

Въпреки това обаче методологията на проучването е изключително прецизна и е скрупульозно описана в доклада. Тя е изработена по образец на методологията на Националното проучване на училищния климат на американската организация Glisten.

Изследването е проведено две години след промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), известни като „закона за ЛГБТ пропагандата“, с които се забранява извършването на

пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната.

Проучването си поставя за цел да се разбере дали за ЛГБТИ+ учениците са настъпили промени след приемането на т.нар. закон за ЛГБТ пропагандата и ако да – какви са те. Това се установява по два начина. Първо, във въпросника е включен специален панел за последствията от закона. Второ, наличието на три вълни от изследването дава възможност за проследяване на тенденции – как се променят отговорите на едни и същи въпроси, зададени през 2018, 2024 г. и след закона – през 2026 г.

Последствията от закона

В края на май 2026 г. депутати от „Да, България“ внесоха в Народното събрание предложения за промени в ЗПУО, между които беше и отпадането на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда. След последвалата вълна от хомофобски реакции обаче оттеглиха предложението за отпадане на забраната. Елисавета Белобрадова, която беше една от вносителките, защити оттеглянето с аргумента, че тази тема е изместила общественото внимание от останалите предложения на „Да, България“, и заяви (оригиналният правопис в този и останалите цитати е коригиран):

Интересът на обществото бе привлечен към едно-единствено предложение за отпадане на един „мъртъв“ текст, касаещ измислен и несъществуващ проблем, за който няма и никога не е имало нито един регистриран сигнал в МОН. Няма и да има.

Да, проблемът с „ЛГБТ пропагандата“ в училище е „измислен и несъществуващ“. Може ли обаче да настъпят реални вреди, ако забраните нещо, което не съществува?

Резултатите от изследването на „Сингъл Степ“ показват, че отговорът на този въпрос е положителен. Близо 80% от респондентите посочват, че знаят за закона – доста висока степен на осведоменост, като се има предвид, че тийнейджърите по принцип не се интересуват особено от законодателни промени. От тях близо една четвърт (23,8%) са чули учител или друг член на училищния персонал да се оправдава със закона, като прави негативни коментари за ЛГБТИ+ хората. Повече от половината (52,1%) имат съученици, които са постъпвали по същия начин. 29% пък са чули от работещи в училището, че заради закона или заради официална политика не може да се обсъждат ЛГБТИ+ теми в положителен контекст.

23,8%

са чули учител или друг служител да се оправдава със закона и да прави негативни коментари за ЛГБТИ+ хората

52,1%

имат съученици, които са постъпвали по същия начин

29%

са чули от работещи в училището, че заради закона не може да се говори положително за ЛГБТИ+ теми

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Понякога цензурата се отразява и на теми, включени в учебната програма – респондентка осмокласничка например споделя:

Тази година изучавахме Сафо по литература и госпожата предварително ни предупреди да не споменаваме нищо, свързано с лесбийство, че иначе ще трябвало да си учим произведението вкъщи сами.

Заради закона са настъпили промени и в достъпа до информация на респондентите. Поне на онези респонденти, в чиито училища е имало информация по ЛГБТИ+ теми – от 87-те участници, отговорили свободно на въпроса дали изобщо е имало подобни ресурси в училище преди закона, 79 отговарят отрицателно. А 106 от знаещите за закона (14,8%) познават поне един ЛГБТИ+ ученик, който по някакъв начин е бил репресиран от училищния персонал – наказан, докладван, разкрит или набелязан.

Затова не е изненадващо, че близо 80% смятат, че законът ги кара да се чувстват по-невидими, а според 46,4% след въвеждането му положението на ЛГБТИ+ учениците в училището им се е влошило. Според почти толкова (43,1%) пък положението си е същото като преди. Но ако климатът и преди не е бил подкрепящ, „същото“ означава „пак лошо“. Респондент 12-класник обобщава ситуацията със следните думи:

Мога да кажа, че учители, които си бяха хомофобски настроени преди закона, все още говорят негативно за ЛГБТИ общността в часовете. Някои учители, които имат донякъде положително отношение към ЛГБТИ общността, вече не говорят за ЛГБТИ теми, само един учител тази година заяви пред класа, че подкрепя ЛГБТИ обществото.

Не е учудващо и че почти половината от запознатите със закона не смеят да повдигат ЛГБТИ+ теми в час. Според 38,1% законът е влошил психичното им здраве, а малко над половината не смеят да потърсят подкрепа в училище заради притеснение от закона или от училищните политики. А понякога търсенето на подкрепа допълнително би влошило нещата. Един от респондентите например споделя:

Психоложката е била казала на нашите: „Ама нали знаете, че сега с този закон […] ние не можем да говорим за толерантност.“

47,6%

са по-малко склонни да повдигат ЛГБТИ+ теми в час

38,1%

оценяват, че законът е влошил психичното им здраве

51,9%

са избягвали да потърсят подкрепа в училище заради закона или училищните политики

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

От друга страна, законът може да се използва и за разправа с учители, които не се харесват на някои от учениците си:

Миналата година целият ми клас беше направил план за уволнение на госпожата ни […]. Питаха я дали подкрепя ЛГБТ, тя отговори, че подкрепя хетеросексуалните, понеже нейните деца са били хетеросексуални, но пък би ги подкрепяла, ако са били и хомосексуални. След това класът ми отиде при класната и съобщи, че госпожата е била говорила за гейовете […] Госпожата просто беше строга и не я харесваха, но пък подобно [нещо би] могло да се случи на реален учител, който е гей, транс, т.н. Този закон е опасен.

Тревожни тенденции

Тенденциите, които анализът на изследването проследява, са групирани в пет области. Първата включва теми, свързани с тормоза и безопасността в училище. Втората изследва какви са ресурсите за подкрепа, до които участниците в трите вълни на изследването имат достъп в училище и вкъщи. Третата е посветена на психичното здраве и включва болезнени теми, като например отношението към самоубийството. Четвъртата е посветена на нагласите към емиграция на респондентите, а петата – на сигнализирането за случаи на тормоз и нападение.

Но вместо да преразказвам доклада, нека спомена някои от най-притеснителните тенденции, при които през 2026 г. се наблюдава статистически значима разлика спрямо 2024 г. и 2018 г. Започвам с най-тревожния резултат:

През 2026 г. повече от половината респонденти – 58,5%, сериозно са обмисляли опит за самоубийство през последните 12 месеца.

За сравнение, през 2024 г. подобни суицидни идеи са имали 49,4% от отговорилите на този въпрос. Ръстът спрямо 2024 г. е 9,1 процентни пункта. Ако делът на участниците, които поне веднъж са били нарочно изключвани или изолирани от съучениците си, през 2018 г. и 2024 г. е 71,1%, през 2026 г. той вече е 80,7%. Онлайн тормоз или заплахи поне веднъж са преживели 40,8% от респондентите през 2026 г. Точно една трета от участниците избягват тоалетните, понеже ги е страх. През 2024 г. така са постъпвали една четвърт, а през 2018 г. – една пета.

Сериозно са обмисляли опит за самоубийство

42,1%

2018 г.

49,4%

2024 г.

58,5%

2026 г.

Изключвани или изолирани от съученици

2018 г.71,1%
2024 г.71,1%
2026 г.80,7%

Преживели онлайн тормоз или заплахи

2018 г.34,1%
2024 г.35,5%
2026 г.40,8%

Избягват тоалетните заради несигурност

2018 г.20,3%
2024 г.24,8%
2026 г.33,3%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Нараства и делът на участниците, според които съучениците им не приемат ЛГБТИ+ хората – от 54% през 2018 г., през 57,6% през 2024 г., до 63% през 2026 г. Същото се отнася и до хомофобските подмятания – от 40% през 2018 г. до 54,2% през 2026 г. Една от респондентките споделя:

В училище винаги чувам някой да нарича друг „гей“ или „лесбийка“ по негативен начин. Няколко пъти са ме питали дали съм лесбийка, и винаги трябва да кажа „не“, но усещам колко ми трепери гласът и как изчаквам малко, преди да отговоря, и как сърцето ми започва да тупти по-бързо. Когато чуя съученик да говори лошо за ЛГБТ, винаги искам да питам защо мисли така, но просто замълчавам от страх.

Съучениците не приемат ЛГБТИ+ хората

2018 г.54%
2024 г.57,6%
2026 г.63%

Повечето ученици правят хомофобски подмятания

2018 г.40%
2024 г.48,3%
2026 г.54,2%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

След приемането на закона се затвърждават и половите стереотипи. Например все повече респонденти чуват често или много често упреци към момичета, че не изглеждат достатъчно „женствени“ – 46,6% спрямо около 36% за предишните две издания на изследването. При аналогичния упрек към момчета – че не изглеждат достатъчно мъжествени – резултатът от 65,9% представлява статистически значимо увеличение само спрямо 2024 г., когато така са отговорили 55,3%, докато шест години по-рано нагласите към мъжествеността са подобни на днешните – 62,1%.

При това общо влошаване на климата в училище не е учудващ спадът в дела на участниците, които са разкрити за сексуалната си ориентация или половата си идентичност пред всичките си съученици. Докато през 2018 г. са разкрити 12,1%, през 2024 г. малко повече – 12,3%, две години след приемането на закона се наблюдава срив до 6,8%. Не е изненада и че чувството за принадлежност към училището прогресивно отслабва, както се вижда на графиката по-долу.

Подмятания за момичета, че не изглеждат достатъчно „женствени“

2018 г.36,1%
2024 г.36%
2026 г.46,4%

Подмятания за момчета, че не изглеждат достатъчно „мъжествени“

2018 г.64,1%
2024 г.55,3%
2026 г.65,9%

Разкрити пред всички съученици

2018 г.12,1%
2024 г.12,3%
2026 г.6,8%

Не чувстват, че принадлежат към училището си

2018 г.52,4%
2024 г.59,6%
2026 г.67,4%

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Що се отнася до чувството за принадлежност към училището,

следва да споменем, че някои от въпросите, зададени в изследването, съвпадат с въпроси, на които са отговаряли учениците (15–16-годишни) в международното представително изследване PISA през 2025 г. В доклада се отделят отговорите на участниците в проучването на „Сингъл Степ“, които са на същата възраст, и се сравняват с дадените от българските ученици за PISA.

Резултатите от съпоставката показват, че ЛГБТИ+ респондентите в тази възрастова група се чувстват много по-отчуждени от училището спрямо връстниците си в България. Например според резултатите от PISA над 80% от 15–16-годишните ученици в България лесно създават приятелства в училище, докато през 2026 г. по-малко от половината от връстниците им в изследването на „Сингъл Степ“ отговарят така.

Пълноценна част от училището се чувстват 76,3% от всички спрямо близо два пъти по-малко – 39%, от ЛГБТИ+ ученици. Три четвърти от всички спрямо малко над 44% от респондентите на „Сингъл Степ“ се чувстват харесвани в училище, а близо 24% спрямо 61,8% се смятат за аутсайдери. Подобни са отговорите и на въпроса дали учениците се чувстват странно и не на място в училище. Самота изпитват 1/5 от 15–16-годишните спрямо близо половината от ЛГБТИ+ връстниците им сред респондентите на „Сингъл Степ“. Както казва една участничка в изследването:

Понякога се чувствам, като че ли никога няма да съм като връстниците си, и това е факт […] и съм по-склонна да стоя в тишина и да потъвам в собствените си мисли, отколкото да разговарям с класа ми.

Ученици на 15–16 години

Лесно създават приятелства

PISA 2025 г.82,6%
ЛГБТИ+ 2026 г.48,3%

Чувстват се пълноценна част от училището

PISA 2025 г.76,3%
ЛГБТИ+ 2026 г.39%

Мислят, че съучениците ги харесват

PISA 2025 г.75%
ЛГБТИ+ 2026 г.44,3%

Чувстват се аутсайдери

PISA 2025 г.23,9%
ЛГБТИ+ 2026 г.61,8%

Чувстват се странно и не на място в училище

PISA 2025 г.26,2%
ЛГБТИ+ 2026 г.61%

Чувстват се самотни в училище

PISA 2025 г.20,5%
ЛГБТИ+ 2026 г.47,7%

Данни: PISA 2025 г. и „Сингъл Степ“ 2026 г.

Отчуждението не е само от училището, а и от държавата.

И през трите вълни на изследването над 80% (за 2026 г. делът е 88,25) планират или обмислят да напуснат България. От тях през 2026 г. 77,8% посочват идентичността си като част от причините да емигрират (две години по-рано този дял е 72,3%, а през 2018 г. – 51,9%). А 72,2% от учениците, които знаят за закона за „ЛГБТ пропагандата“, биха напуснали страната заради него.

88,25%

планират или обмислят да напуснат България

От тях – посочват идентичността си като част от причините да емигрират

2018 г.51,9%
2024 г.72,3%
2026 г.77,8%

72,2%

от учениците, които знаят за закона за „ЛГБТ пропагандата“, биха напуснали страната заради него

Данни: Фондация „Сингъл Степ“, проучване 2026 г.

Ето какво казват за емиграцията някои от участниците в изследването:

Хората и преди този закон бяха много токсично настроени към ЛГБТИ+ хората. Хомофобията е страшно нещо, особено в България. Често съм мислила, че е време да се местя. Тук няма да бъда приета.

Единственото нещо, което законът постигна, е да покаже, че младежите от тази прослойка нямат бъдеще в България.

Приетият закон позволява аз и хората като мен да бъдем тормозени и да си мислим за бъдеще в чужбина, където това, което сме, няма да бъде считано за „неморално“ и странно.

Стадии на отчуждението

Резултатите от трите издания на проучването на „Сингъл Степ“ разкриват плашеща картина след промените в ЗПУО. Средата в училище, където ЛГБТИ+ младежите прекарват голяма част от времето си, е станала по-неприемаща и враждебна. Дискриминационната реторика на политическо равнище се отразява негативно и на отношенията у дома – ако през 2024 г. 40,9% от респондентите не са били разкрити пред нито един член на семейството си, през 2026 г. така постъпват вече близо половината – 49,9%. Това обяснява защо участниците в изследването са все по-отчуждени.

Отчуждението обаче има степени. Първо ЛГБТИ+ младежите не се чувстват на мястото си в училище и/или вкъщи. В резултат на дискриминационното законодателство и враждебния климат в обществото обаче голяма част от тях не виждат бъдещето си в България, а искат да емигрират.

Ала най-радикалната форма на отчуждение е отказът от живота.

Ако дискриминацията, омразата, тормозът и насилието вече са нанесли непоправими щети върху психиката, и емиграцията не е спасение. Трагичен пример за това е самоубийството на активиста Марко Марков в Нидерландия.

Задължително образование по самоомраза

Много личен и също толкова важен текст на Светла Енчева за това, че с омраза едни към други и към себе си няма да стане. Наистина няма да ни се получи. Най-много да прогоним децата си някъде, където не им обясняват, че съществуването им е грешка и/или грях.

Фактът, че през 2026 г. близо 60% от ЛГБТИ+ младежите, участвали в проучването на „Сингъл Степ“, сериозно са обмисляли самоубийство, би трябвало да бъде червена лампа за институциите. Защото най-високата цена, която плащаме за популисткото и насаждащо омраза законодателство, е човешкият живот.

Имаме си президентка. Съвсем

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imame-si-prezidentka-suvsem/

Имаме си президентка. Съвсем

Вече действително си имаме президентка. Ако доскоро Илияна Йотова заемаше поста на държавния глава само защото Румен Радев го напусна, за да стане премиер, на 1 ноември 2026 г. тя стана първата жена в България, избрана за президент. Следва да отбележим: това се случи, преди „стъкленият таван“ в политиката да е строшен в държави като САЩ и Германия, да не говорим за Русия. Ниската избирателна активност не прави Йотова по-малко президент – такива са изборните правила и те са спазени.

Имаме си президентка. И?

Имаме си президентска институция с жена начело, но то е по стечение на обстоятелствата, а не защото сме я избрали и сме решили, че тъкмо нея искаме тъкмо на това място. За жените в българската политика и защо президентКАТА не е пробив – от Светла Енчева.

Според данни от екзитполове за нея са гласували повече жени, отколкото мъже. Тези данни следва да се приемат с едно наум поради сериозното разминаване между резултатите от екзитполовете и от изборите, но с друга информация за профилите на гласувалите, за съжаление, не разполагаме. И все пак, тъй като профилите на гласоподавателите по пол и възраст са аналогични на тези от първия тур, може да предположим, че са по-скоро коректни.

Ала фактът, че жена е избрана за президент, добра новина ли е за жените в България?

Жени антифеминистки в българската политика

Наличието на жени в политиката само по себе си не означава феминизъм. Ето няколко от многото примери за антифеминистки позиции на жени в българската политика:

През 1997 г. се учредява Партията на българските жени (ПБЖ).

През 2001 г. партията, чиято председателка е Весела Драганова, става мандатоносител на политическия проект на бившия цар Симеон Сакскобургготски, през 2024 г. – на проекта на бившия главен прокурор Иван Гешев, а междувременно е участвала във всевъзможни коалиции. Ето едно от основните неща, с които ПБЖ намира за нужно да се представи (оригиналният правопис е запазен):

Въпреки наименованието: Партия на българските жени, идеите не са феминистки, а в традициите на християнството, защитавайки изконните български ценности – родина, дом, семейство, деца, духовни традиции – ценности, чиито най-голям радетел е била и е българската майка.

Настоящата председателка на парламента Михаела Доцова също държи да се знае, че не е феминистка.

Тя споделя това в началото на април 2026 г., когато още е кандидат-депутатка от „Прогресивна България“, в интервю на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима Карбовски. Думите на Доцова предизвикаха реакции, след като тя застана начело на Народното събрание, заради един очевиден парадокс. Жена, заела един от най-високите постове в България в резултат на това, че жени преди нея са се преборили първо за правото си да избират, а след това и за правото да бъдат избирани, не се идентифицира с отстояването на равни права от страна на жените.

Но едва ли някоя жена е навредила през последните десетилетия повече на правата на жените в България от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова.

Никоя от родните уонаби традсъпруги не може да стъпи на малкия ѝ пръст в това отношение. Борбата на Нинова срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция) допринесе за връщането на еманципацията на жените в България с десетилетия назад. Не толкова заради омаловажаването на проблема с домашното насилие, от което потърпевши са най-вече жените, а основно заради отрицанието на социалната значимост на пола.

След успеха на кампанията срещу Истанбулската конвенция вече официално (бетонирано и от Конституционния съд) единствената социална роля на жената е в биологичното ѝ възпроизводство – тоест да бъде майка.

Защо Истанбулската конвенция отново е на дневен ред

Европейският парламент ратифицира Истанбулската конвенция. Какво точно означава това и какво следва за България от тази ратификация? Светла Енчева обяснява.

Илияна Йотова и феминизмът

За близо десетте си години в Президентството Илияна Йотова би могла да овластява жените в България, като бъде техният глас. Би могла например да популяризира трудовите и социалните права на майките, които не се познават добре. Или Директивата на ЕС за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. За тази директива, чиято цел е да се осигури прозрачност в заплащането, в България почти не се говореше, преди тя да бъде въведена на 7 юни 2026 г.

Йотова би могла и да възрази на оттеглянето на България от Истанбулската конвенция. Впрочем тя първоначално го направи – на форум за правата на жените разкритикува оттеглянето от Конвенцията. Но скоро след това зае „мултивекторна“ – казано с терминологията на „Прогресивна България“ – позиция по въпроса. Тоест си изми ръцете като Пилат Понтийски, обявявайки се за референдум за Конвенцията. После гласът ѝ по темата напълно заглъхна.

Но през десетте си години в Президентството Йотова не акцентира върху пола си.

С оглед на политическата ѝ кариера стратегията на тази линия на поведение е печеливша. За да стане първата жена, избрана за президент в държава, в която единствената социална роля на жената по конституция е да бъде майка, желателно е да не насочва общественото внимание върху факта, че е жена.

Впрочем единственият път по време на дебата между нея и Андрей Гюров, когато тя се идентифицира с пола си, беше в конституционно „правилния“ контекст – изтъкна, че е майка и баба.

В последно време се наблюдава промяна в единствената характеристика на Йотова, подчертаваща женствеността ѝ – буйната коса. Вече няколко пъти, например на дебата с Гюров и на пресконференцията след победата на втория тур, косата ѝ е частично прибрана назад, което разкрива лицето ѝ, но ѝ придава и по-строг вид.

И Камала Харис, която също се опита да се изкачи от вицепрезидентския до президентския пост, се стараеше да не акцентира върху пола и расата си; не че това ѝ помогна да победи Тръмп.

Камала Харис и трошенето на бариери

Ще успее ли Камала Харис да разбие най-високия стъклен таван в САЩ – този на Белия дом, ставайки първата цветнокожа жена президент на Щатите? От Светла Енчева.

Между Харис и Йотова обаче има поне две ключови разлики.

Първо, Илияна Йотова се кандидатира за президентския пост скоро след като Румен Радев взе властта, така че можа да се възползва от инерцията от победата на „Прогресивна България“. А Камала Харис се кандидатира в период, когато неодобрението към Джо Байдън беше много високо.

Второ, въпреки че Харис беше в по-лоша изходна позиция от Йотова, правата на жените бяха сред основните теми в кампанията ѝ. Особено репродуктивните права, защото две години по-рано Върховният съд на САЩ прие решение, според което правото на аборт вече не е защитено от Конституцията. Илияна Йотова не само не се застъпва за правата на жените, а и

участва в своеобразно легитимиране на мизогинията.

Тя отказа да даде интервю на множество авторитетни медии, например CNN, но пък даде на Мартин Карбовски (в комбинация с Явор Дачков). Карбовски (както и Дачков), при когото се изредиха и много от политиците на „Прогресивна България“, от години е ретранслатор на пропутински опорни точки и се е превърнал в своеобразна трибуна на новата власт. Морализаторският му патос и позициите му в защита на „традиционните ценности“ обаче са в странен дисонанс с контракултурния му образ в миналото, чиято бунтарщина се изразява не на последно място в откровена мизогиния.

Есето на Карбовски Rape Party, публикувано в „Егоист“ в края на 90-те например, е посветено на „рейпването“ (изнасилването). В него авторът, който пише от свое име, а не от това на литературен герой, нормализира сексуалното насилие над жени:

Всеки мъж е опитвал да рейпва – най-малкото заради алкохол или поне защото Кърт Кобейн и Слави Трифонов пеят подобни песни. Аз съм се опитвал да насилвам жена два пъти.

Следват детайлни описания как точно е опитвал и защо не е успял, а за „утеха на феминистите и феминистките“ следва да послужи признанието, че „синините на сутринта по мене и по нея бяха равен брой“. Не става ясно дали според автора „феминистите и феминистките“ трябва да се чувстват спокойни и от това твърдение (оригиналният правопис е запазен):

… една жена трябва да бъде смляна от бой, съсипана психически или заплашена с пистолет, за да успее жалката мъжка технология на изнасилването. Жените са яки в бедрата, гъвкави са, умеят да се извиват и гърчат, юмруците и ноктите им не са за подценяване, ритниците им са страшно оръжие. А и основния проблем на мъжете е, че женските полови органи са вътре в тялото на жената и ако някой много мърда е трудно да уцелиш дупката.

Дори обаче да приемем, че това есе е просто литература, опитите на Карбовски да оневини мъж, изнасилил и убил жена, са реални. Става въпрос за убийството на Яна Кръстева в Борисовата градина през 2011 г. За него беше обвинен Николай Русинов – Чеци, впоследствие и осъден. Но междувременно Карбовски му даде трибуна, свидетелства в негова подкрепа в съда и тиражира версия, че клошарят Пламен Трифонов е убил младата жена. Поради това Трифонов, който за разлика от Чеци нямаше защитаващи го приятели, също беше обвиняем.

През 2020 г. пък дизайнерката Миглена Каканашева – Мегз обвини Карбовски, че я е изнудвал, за да прави секс с него, и публикува техни чатове за доказателство. Впоследствие той осъди ПИК за обиди по негов адрес по този повод, но твърденията му за клевета не бяха приети от съда.

При същия човек отива да дава интервю Илияна Йотова.

„Феминизмът не е война срещу мъжкия пол, а срещу патриархалната система.“ Исабел Алиенде пред Марин Бодаков

Миналата седмица обещахме интервю с Исабел Алиенде специално за читателите на „Тоест“. Марин Бодаков разговаря с нея за феминизма, журналистиката, любовта и за най-новата ѝ книга.

Вместо феминизъм – манипулативна мелодрама

Илияна Йотова не изтъква пола си, но по време на дебата с Андрей Гюров на три пъти произвежда мелодрама.

Епизод 1 – болното дете

В отговор на упрека на Андрей Гюров, че е помилвала наркотрафиканти, Йотова дава пример за помилван от нея баща на болно дете, „което не може да приеме храна от никой друг, освен от своя баща“. И задава реторичния въпрос: „Вие как бихте постъпили в тази ситуация?“.

Да допуснем, че е вярна информацията, че мъжът е отглеждал детето си сам, а то е с аутизъм и отсъствието на баща му поставя живота му под риск, и затова Йотова е постъпила правилно в този случай. Това обаче не е оправдание за помилването на хора като Огнян Атанасов – Петричкия Ескобар и Динко Господинов – Лудия. Нито рискът за това дете е по-голям от риска за всички деца в България, които разполагат с лесен достъп до наркотици.

Представете си шофьор, обвинен, че е причинил катастрофа, в която са пострадали хора, да се оправдава в съда със следния аргумент: „Но пък веднъж качих в колата си дете, което се прибираше самичко в бурята, и го закарах до вкъщи. Вие как бихте постъпили в тази ситуация – ще го оставите ли да загине?“. Същата стойност има и оправданието на Йотова.

Епизод 2 – убитият баща

На въпрос на водещата кой е най-близкият ѝ човек, Илияна Йотова отговаря, че това е майка ѝ. Водещата явно решава, че отговорът е даден, и се опитва да продължи с въпросите, но Йотова настоява да обясни защо точно майка ѝ е най-близкият ѝ човек:

Твърде рано убиха баща ми, иначе беше той.

Така зрителите, които досега не са знаели този факт, научават, че бащата на президентката е бил убит, когато тя е била млада. Тази информация предизвиква и съчувствие, и любопитство, изобщо допринася за възприемането на опонентката на Гюров като човешко същество.

На заден план остава проблемът с отношението към майката, който следва от тази реплика – излиза, че според Йотова тя е най-близкият ѝ човек не защото притежава някакви качества, а поради липсата на бащата.

Епизод 3 (всъщност цяла сапунена опера) – „не закачайте семейството ми“

В края на панела от дебата, в който кандидат-президентите задават въпроси един на друг, Йотова формулира следното питане към Гюров:

Оставих последния си въпрос към г-н Гюров от човешката страна. Искам да Ви попитам, така, както сме работили, познаваме се, както изкарахме сега една много трудна кампания, по начина, по който тя беше проведена – с демагогия, с лъжи, с лични нападки, с тежки квалификации, през тролове, през елфи, през каквото се сетите, с това, че накарахте медии да посегнат на съпруга ми… Вие лично […] Аз Ви питам като човек, Вас лично – Вие съгласен ли сте с такава кампания?

Видимо обърканият Андрей Гюров, който вероятно не разбира какво има предвид опонентката му, отговаря с общи фрази в смисъл, че той и екипът му са водили позитивна кампания и не са си позволявали лични нападки. По-късно обаче, в самия край на дебата, когато вече няма възможност опонентът ѝ да реагира, Йотова се връща към темата и заявява:

Господин Гюров, моля Ви, не закачайте семейството ми. Защото разбрах, че кампанията, която проведохте срещу мен, Ви харесва и я одобрявате.

Съпругът на Илияна Йотова е в процес на възстановяване след прекарано тежко заболяване и трудно се придвижва. С твърденията си Йотова внушава, че Гюров е лично отговорен за това медии, неясно как, да посягат на мъжа ѝ и/или на цялото ѝ семейство.

Действителната история е съвсем различна. Всъщност история дори няма.

Влогърът Николай Караколев задава въпроси на Илияна Йотова и я снима, докато тя отива да гласува с мъжа си, който се придвижва с бастун. Тя охотно му отговаря, но на моменти видимо се притеснява как ще мине съпругът ѝ, и моли да му се направи път. Караколев в нито един момент от записа не се обръща към него, не му „посяга“ и не го „закача“ по никакъв начин. Може би Йотова интерпретира като посегателство срещу семейството си факта, че мъжът ѝ изобщо е сниман, но тя не отказва на Караколев интервюто.

Николай Караколев пък няма нищо общо с Андрей Гюров и неговия щаб, нито дори със симпатизантите му. Той също толкова напористо преследва и Гюров, за да му задава въпроси, освен това разпространява компромати за кандидат-вицепрезидента му Георги Кандев.

Самият Караколев реагира с ироничен коментар: „Последно кой при кого ме е пратил???“, споделяйки видео, в което наред с призива на Йотова „не закачайте семейството ми“ се показва как той обвинява Гюров и Кандев в редица грехове.

Ще се еманципира ли Йотова от Радев?

Ако предизборната кампания разкри нещо за личността на Илияна Йотова, то е, че тя много добре знае в какви случаи как да се държи, но и че не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Друг въпрос е, че за постигането на тези цели тя с лека ръка жертва истината, а и националните интереси.

В продължение на 10 години Йотова стои в сянката на Румен Радев, излъчва безличност и търпеливо чака да дойде нейният ред. Радев продължава да се държи, все едно ѝ е шеф. Пристигайки на пресконференцията след победата ѝ на втория тур, той вървеше няколко метра пред нея – ако човек не знаеше кой е спечелил изборите, щеше да помисли, че е Радев.

Постът на премиера обаче е по-проветрив от този на президента. Президентите в България се избират веднъж на пет години, премиерите – на четири (ако изобщо изкарат пълен мандат). Министър-председателите търпят повече критика и срещу управлението им се провеждат повече протести, като в резултат на някои от тях понякога падат правителства. В България обаче не само няма случай президент да бъде свален заради обществено недоволство, ами по правило държавният глава има най-висок рейтинг сред публичните личности.

С други думи, Йотова вече е над Радев, макар той да не дава вид, че осъзнава това.

Ако премиерът продължава да се държи с нея като с подчинена, тя може да реши да покаже къде му е мястото, и между тях да настъпи разкол. Такъв сценарий едва ли би променил възгледите на президентката за геополитическата ориентация, които вероятно са по-искрено проруски от тези на Радев – все пак тя идва от средите на БСП. Но евентуално напрежение между „Дондуков“ 2 и „Дондуков“ 1 може да отслаби властта на „Прогресивна България“.

Конфронтацията между президент и премиер, дори когато са от една политическа сила, има традиция. За това допринася и конституционната роля на президента, която го позиционира като независим от партиите, помогнали му да дойде на власт.

Началото беше положено от Жельо Желев, чиято пресконференция, останала в историята като „Боянските ливади“, доведе до падането от власт на правителството на Филип Димитров. Отношенията между Иван Костов и Петър Стоянов също се обтегнаха, а кулминация на напрежението между тях беше репликата на тогавашния президент „Иване, кажи си“.

Георги Първанов нееднократно критикуваше правителството на Сергей Станишев и политиката на БСП, а след като сдаде президентския пост, основа собствена партия. Като че най-неконфликтен президент – поради мекия си нрав и липсата на политически амбиции – беше Росен Плевнелиев. Но се е случвало и той демонстративно да се разграничава от Бойко Борисов, например от проруските му залитания.

Йотова не прилича на човек с мек нрав, така че разривът между нея и Радев вероятно е въпрос на време. Дали в резултат на евентуален такъв разрив президентката би се опитала да капитализира политически факта, че е жена, е друг въпрос. Ако може да извлече дивиденти от това, без да накриви шапката на Москва, защо не?

Независимо от личността, ценностите, делата и външнополитическата ориентация на Йотова

фактът, че в България за първи път е избрана президентка, сам по себе си е добра новина.

Това означава, че в бъдеще ще е възможно и други жени да заемат този пост. Някой ден на него може да застане жена, която я е грижа за правата на жените. Само дано днешните момичета, които един ден ще могат да се кандидатират за държавен глава, да имат опит какво е да живееш в свобода и да са наясно какво означават равни права.

Равенството като инвестиция. Разговор с проф. Лий Баджет

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ravenstvoto-kato-investitsiya-razgovor-s-prof-lee-badgett/

Равенството като инвестиция. Разговор с проф. Лий Баджет

Проф. Мери Вирджиния Лий Баджет (известна като проф. Лий Баджет) е главна икономистка в Koppa LGBTI+ Economic Power Lab и водеща изследователка в областта на равенството за ЛГБТИ+ хора. Преподавала е икономика в Масачузетския университет в Амхърст и е била съдиректорка на Центъра за равенство в заетостта. Тя е старша изследователка в Института „Уилямс“ към Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Авторка е на книгата „Икономическите аргументи за ЛГБТИ+ равенство. Защо справедливото и равно третиране е от полза за всички нас“, в която анализира икономическите загуби, произтичащи от хомофобията и трансфобията. Проф. Баджет е консултирала Световната банка, Програмата за развитие на ООН и други международни организации по теми, свързани с политиките в областта на ЛГБТИ+ равенството.

Докладът на Института за пазарна икономика (ИПИ) „Икономическата цена на хомофобията в България“, изготвен по поръчка на Фондация GLAS, използва методологията на проф. Баджет и екипа ѝ. Един от изводите на експертите от ИПИ е, че в резултат от дискриминацията на ЛГБТИ+ хората към 2022 г. България е загубила между 2,5 и 4,3 млрд. евро само от чуждестранни инвестиции. 


Проф. Баджет, в книгата си описвате как дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хората води до значителни икономически загуби. За какъв вид загуби става дума?

Съществуват различни оценки в зависимост от държавата и използваната методология, но всички показват, че икономическите загуби могат да бъдат сериозни – до 1% от брутния вътрешен продукт (БВП) на една страна. Това е огромна сума. Правила съм такива изследвания за Индия и няколко държави в Югоизточна Азия. Подобни оценки са направени от институции като Световната банка за други страни. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) също публикува основен доклад със заглавие „Икономическите аргументи за по-голямо равенство на ЛГБТИ+ в САЩ“, според който намаляването на ефектите от дискриминацията и стигмата би увеличило БВП на САЩ с 2,6%. Друг добър източник е платформата Open For Business, която анализира как приобщаващата среда подпомага привличането на инвестиции и таланти. В крайна сметка, когато ЛГБТИ+ хората са изключени, техните умения и продуктивност остават неизползвани и това намалява цялостната ефективност на икономиката.

Ако загубите са толкова големи, защо виждаме толкова много анти-ЛГБТИ+ реторика и политики, които набират сила в някои страни със средни и ниски доходи – а дори и в части от ЕС и Съединените щати?

За съжаление, тази реакция често е резултат от дълбоко вкоренена хомофобия и трансфобия. Тези нагласи са ирационални от гледна точка на икономиката, която е насочена към това какво могат да допринесат хората. Уви, хомофобията и трансфобията могат да бъдат политически ефективни. Понякога политици експлоатират тези нагласи, за да привлекат подкрепа от определени групи. Има случаи, в които това се прави и за отвличане на вниманието – например от лошото управление или икономическите неуспехи. От гледна точка на икономистите такава дискриминация просто е неефективна. Ако някой не бъде нает или повишен заради своята сексуална ориентация или джендърна идентичност, а не въз основа на таланта и продуктивността си, икономиката губи. Това е неправилно разпределение на човешкия капитал. Същото важи и за отношението на работното място – ако ЛГБТИ+ служителите са тормозени или се чувстват несигурни сред колегите си, те не могат да дадат най-доброто от себе си, а това е загуба за всички.

Равенството като инвестиция. Разговор с проф. Лий Баджет
С Фил Криън, съучредител на Koppa LGBTI+ Economic Power Lab. Снимка: личен архив

Може ли да споделите примери или данни, които показват как включването на ЛГБТИ+ хора в икономиката носи ползи за обществото като цяло?

Да, включването носи ползи за всички. Когато ЛГБТИ+ хората имат равен достъп до образование и заетост, те по-лесно развиват своите умения, идеи и креативност и допринасят повече. Това увеличава производителността и иновациите. Премахването на дискриминацията и подобряването на достъпа до възможности води до положителни резултати във всички сектори. Бихме могли да видим и по-ниски разходи за здравеопазване, когато дискриминацията намалява, тъй като стигмата, тормозът и страхът са също така основни фактори за психични и физически здравословни проблеми сред ЛГБТИ+ общностите. Икономиките просперират, когато всички хора могат да участват равноправно, без страх.

Кои са основните предизвикателства при събирането на данни за икономическите ефекти от дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хора?

Най-голямото предизвикателство е невидимостта. В много страни хомосексуалните, бисексуалните и транс хората са криминализирани или се чувстват несигурни да разкрият идентичността си, така че остават извън официалната статистика. Много правителства не събират данни за сексуалната ориентация или джендърната идентичност или го правят частично, например само за гей мъже. Тази липса на данни затруднява разбирането на пълния мащаб на проблемите.

Но това започва да се променя. В Европейския съюз, Австралия, Нова Зеландия и САЩ се провеждат анкети, които помагат за създаването на политики. Страни като Мексико, Бразилия, Колумбия и Еквадор започнаха да включват въпроси за сексуалната ориентация и джендърната идентичност в националните си проучвания. В Южна Азия някои страни признават „трети пол“ в преброяванията. Правителствата могат да събират такива данни безопасно и етично – така, както правят с друга чувствителна информация. Разполагаме и с дигитални методи, които по-добре защитават поверителността на данните на ЛГБТИ+ хората и позволяват на статистическите агенции да събират тези данни по-ефективно. Когато имаме повече и по-добри данни, това ни помагат да създаваме приобщаващи политики и да проследяваме напредъка.

Какво послание бихте искали да отправите към българските читатели?

Колкото повече научаваме за ЛГБТИ+ хората, толкова по-ясно виждаме колко много допринасят те за нашето общество и икономика. Моето послание към българските читатели е: срещнете се с ЛГБТИ+ хора. Опознайте ги, опознайте ЛГБТИ+ общностите и предизвикателствата, с които се сблъскват – изслушайте ги, чуйте ги, научете се от тях, – и ги подкрепяйте.


Мнението на автора, изразено в този текст, е лично и не отразява позициите на ООН или на нейните държави членки.

Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-nachelo-na-durzhavata-hubavo-e-no-ne-e-dostatuchno/

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Освен че е Международният ден на жените, тазгодишният 8 март е и крайният срок, който председателят на ГЕРБ Бойко Борисов даде на ПП–ДБ, за да постигнат съгласие за ротацията на правителството. Ако успеят, България ще има за втори път министър-председателка – след служебното правителство на Ренета Инджова от 1994 г., тоест точно преди 30 години. И за първи път в историята на страната жена ще застане начело на редовен кабинет. Ако некоалиционните партньори не успеят да се разберат, ще се стигне до нови избори. При такъв сценарий шансът Мария Габриел да заеме премиерския пост ще остане, но няма да е толкова голям.

Жени начело на държавите си 

Три балкански страни са изпреварили България и в тях вече има жени на върха на държавата, като само една от тях е в ЕС. Боряна Крищо е министър-председателка на Босна и Херцеговина, Ана Бърнабич – на Сърбия, а Катерина Сакеларопулу е президентка на Гърция.

В световен план обаче от близо 200 държави в по-малко от 30 на върха стоят жени. При това част от длъжностите са по-скоро представителни, отколкото действително ръководни. Президентът на Унгария (доскоро на поста беше Каталин Новак) има представителни функции, а реалната власт се упражнява от премиера Виктор Орбан. Макар Сърбия да е парламентарна република, силната политическа фигура в страната е президентът (понастоящем – Александър Вучич). Той назначава и премиерите. В Италия обаче министър-председателят въплъщава реалната власт, така че Джорджа Мелони действително ръководи страната.

Три жени, чието управление остана в историята през последните години

В края на 2021 г. в Германия приключи 16-годишната ера на Ангела Меркел. Тя е не само първата жена федерален канцлер в страната, но и първият човек от бившата ГДР на този пост.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ангела Меркел. Снимка: Arno Mikkor / Flickr

При всички критики към управлението на Меркел, немалко от тях – основателни, тя излъчваше впечатляваща стабилност, която успяваше да предаде на гражданите, казвайки точните думи в точния момент. Приемането на над милион бежанци в страната може и да допринесе за възхода на крайната десница, но знаменитата ѝ реплика от 2015 г. „Ще се справим“ беше от голямо значение за т.нар. култура на приемане. По време на най-строгите мерки заради пандемията от COVID-19 тя намираше думите и верния тон, така че хем да обясни на хората колко сериозно е положението, хем да ги накара да се почувстват в сигурни ръце.

Няма база за сравнение между увереността, излъчвана от Меркел, и поведението на настоящия канцлер Олаф Шолц.

За разлика от Ангела Меркел, Сана Марин беше министър-председателка на Финландия по-малко от 4 години – от края на 2019 г. до средата на 2023 г. Но на 34 г. тя стана най-младият държавен лидер в света, освен това управляваше с предимно женски екип.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Сана Марин и Урсула фон дер Лайен. Снимка: Lauri Heikkinen / Flickr

Въпреки че на Марин се налагаше да се справя със сериозни кризи, като пандемията и войната в Украйна (нейното правителство предлага Финландия да влезе в НАТО), поведението ѝ беше обект на по същество сексистки критики, че не е достатъчно сериозно. Тя беше критикувана, че изглежда като „рок звезда“, а изтекло видео от частно парти, на което се вижда как пие и танцува, предизвика сериозен скандал. „Аз съм човек. И аз също понякога копнея за радост, светлина и забавление“, каза тогава тя.

На изборите през 2023 г. Марин загуби, а премиер стана умерен консерватор, който е дългогодишен политик и прилича на такъв, а не на рок звезда.

Доскорошната министър-председателка на Нова Зеландия Джасинда Ардърн зае поста на 37-годишна възраст и беше втората жена в света след Беназир Бхуто, родила дете, докато е на тази позиция. Тя се противопоставяше на изолационизма, протекционизма и расизма, характерни за управлението на Доналд Тръмп, и също като Сана Марин отстояваше феминистки ценности.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джасинда Ардърн на посещение в НАТО. Снимка: NATO / Flickr

Мерките на Ардърн за ограничаване на пандемията бяха изключително успешни за демократична страна – през 2020 г. в продължение на цели 102 дни след 1 май нямаше нито един случай на вътрешно предаване на вируса в страната.

След пет години и половина на поста тя сама подаде оставка. По собственото ѝ признание – поради изтощение. Лявоцентристката ѝ партия спечели следващите парламентарни избори и получи абсолютно мнозинство в парламента, което е признание за успешното управление на Джасинда Ардърн.

Не всичко е цветя и рози

Въпреки добрите примери управлението на една държава от жена не е по дефиниция добро, нито пък е гаранция за положителни промени за жените в съответната страна. Това важи впрочем за всички области, например за местната власт. Столицата на България 14 години се управляваше от жена – Йорданка Фандъкова. Но за този период градската среда не стана по-достъпна за бебешки колички (а те се бутат предимно от жени), а въпреки всички обещания за справяне с недостига на места в детските градини проблемът си остана.

По време на управлението на Ангела Меркел за жените в Германия, особено в западната ѝ част, не стана много по-лесно да съчетават отглеждането на дете с работата – дори да успеят да запишат детето в градина, тя в общия случай затваря в ранния следобед, което прави невъзможно за много жени да работят на пълен ден.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джорджа Мелони се среща с британския министър-председател Руши Сунак. Снимка: Simon Dawson / No 10 Downing Street

Джорджа Мелони е първата жена премиер на Италия. Иронично, основаната от нея крайнодясна партия се казва „Италиански братя“ – сестри в името няма. Мелони все пак се опитва, доколкото това е възможно за сексистки електорат, какъвто преобладаващо са крайнодесните избиратели, да въведе известни подобрения в живота на италианските жени – например по-добра защита от домашно насилие и по-високи детски надбавки. В същото време обаче въведените от управлението ѝ политики стимулират жените по-скоро да си стоят вкъщи и да си гледат децата, отколкото да се развиват професионално.

Доскорошната президентка на Унгария Каталин Новак, която заедно с българския президент Румен Радев и сръбския му колега Александър Вучич подписа новогодишно изявление в защита на семейството, безславно подаде оставка. Това стана поради скандал, че е помилвала затворник, осъден за допускане на педофилия в институция за деца.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ана Бърнабич на белградския прайд, 2018 г. Снимка: Mickey Mystique / Wikimedia Commons

Засега сръбската министър-председателка Ана Бърнабич стои стабилно на поста си, но с цената на компромиси. Открито хомосексуална, тя допринесе за известно нормализиране на отношението към ЛГБТИ хората в страната, в която агресивните хомофобски прояви не са рядкост. Като премиер е вземала участие в белградския прайд, а през 2019 г. партньорката ѝ роди дете. В същото време тя не се противопоставя решително на политиката на Вучич за близки отношения с режима на Владимир Путин, в който ЛГБТИ хората се преследват като екстремисти и се върви към забрана на абортите.

Жени стоят начело и на някои африкански страни, в които има сериозни проблеми с насилието над жени. Включително в Етиопия, където все още е широко разпространено женското обрязване, наричано още генитално осакатяване.

Важно, но недостатъчно условие

Да обобщим. Наличието на жени сред световните лидери е важно дори само заради това, че овластява жените – показва им, че не е невъзможно да се изкачат на най-високите позиции във властовата йерархия. Но то не е гаранция за напредък в постигането на равни права, защото политиката не е функция на пола.

Ето например с похода си срещу Истанбулската конвенция председателката на БСП Корнелия Нинова изигра сериозна роля за връщането на борбата с насилието над жени години назад. А жените – членове на Конституционния съд, дружно подкрепиха решението, според което социалната роля на жената, съгласно Конституцията, е да бъде майка.

Засега Мария Габриел не дава признаци, че смята да се еманципира от сянката на Бойко Борисов и да бъде нещо повече от приемлива за Брюксел негова маска. Но това впечатление може да е погрешно и Габриел да се окаже изненада за всички, най-вече за Борисов, като провежда политика в съответствие с европейските стандарти за човешки права, включително права на жените. И да има смелост да се бори със задкулисната власт, поради която всеки опит за прогрес буксува.

Но засега, както би казала Йорданка Фандъкова, положението е „хубаво е, но не е готово“. По-точно – не е достатъчно.

Хомофобия. Казаха го

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/homofobiya-kazaha-go/

Хомофобия. Казаха го

Игнориране, посочване, назоваване. Това са стадиите на отношението към хомофобията, през които премина коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ за половин година – от създаването си с предизборно споразумение на 10 февруари до 17 юли 2023 г. Това е и първият път, когато коалиция, участваща в управлението на България, говори за хомофобия в своя официална позиция.

Конкретният повод за реакцията на ПП–ДБ

Позицията на ПП–ДБ е озаглавена „Остро осъждаме разпространението на език на омразата, призиви за насилие и хомофобия“. До нея се стигна след ескалираща поредица от прояви на омраза от страна на партия „Възраждане“ или свързани по един или друг начин с нея.

За последната (засега) проява от еврейската организация „Шалом“ сигнализираха прокуратурата, която образува проверка. Става дума за колаж, публикуван в канал на „Възраждане“ в приложението Telegram. На снимка на евреин в затворническа униформа, дърпан от нацистки войници, е сложено лицето на Соломон Паси. На нея пише (оригиналният правопис е запазен): „Щом не искаш от руския газ ела да ти пуснем от нашия.“

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България, бивш външен министър и депутат, предложил България да стане член на НАТО. Освен това е от еврейски произход, а надписът на колажа е пряка препратка към убийствата на евреи в газови камери в нацистките концлагери.

От „Възраждане“ заплашиха да съдят председателя на „Шалом“ Александър Оскар за набеждаване. В позицията на партията на Костадин Костадинов се твърди, че групата на „Възраждане“ в Telegram не е официален комуникационен канал на партията и че тя не носи отговорност за публикациите на потребителите.

На официалната страница на „Възраждане“ във Facebook впоследствие са публикувани думи на Кеворк Кеворкян срещу Соломон Паси, в които последният е наричан „главният Осквернител на Българското“ и се твърди, че „народът никога няма да му прости“. Под публикацията има антисемитски коментари, които не са изтрити.

Хомофобията в заглавието

Въпреки че конкретният повод за позицията на ПП–ДБ е колажът със Соломон Паси, в заглавието ѝ присъства думата „хомофобия“. От текста не се разбира какво търси тази дума там. Контекстът става отчасти ясен от предишна позиция на коалицията, публикувана на Facebook страниците на ПП и ДБ, в която обаче думата не присъства. Става въпрос за акциите на политици и активисти от „Възраждане“ против белгийския филм „Близо“, набеден от тях за „педофилски“. Пред безучастния поглед на полицията те не допуснаха филмът да се прожектира в столичното кино „Одеон“.

След позицията на ПП–ДБ, от която не ставаше ясно защо „възрожденци“ не искат хората да идат на кино, по аналогичен начин беше провалена и прожекцията на „Близо“ във Варна. С надпис „педофи ли“ (оригиналният правопис е запазен) на 11 юли беше вандализирана фасадата на „Гьоте-институт“ в София, който също беше организирал прожекция на „Близо“. От института квалифицираха посланието на надписа като хомофобско и подчертаха важността на изповядването на демократични принципи.

Прожекцията в „Гьоте-институт“ се проведе при засилен интерес, но междувременно последствията от хомофобската кампания срещу филма, инспирирана от „Възраждане“, придоби международни измерения. „Гьоте-институт“ е държавният културен институт на Германия. Немското посолство сподели на страницата си във Facebook позицията му, като добави свой коментар срещу речта на омразата, вандализма и взаимното оклеветяване.

Границите на игнорирането на хомофобията

В началото на коалиционното си съ-съществуване ПП и ДБ се отнасяха към проявите на хомофобия също както преди това поотделно – с малки изключения ги игнорираха и правеха всичко възможно да не ги назовават. Те постъпваха така, от една страна, заради различните позиции към правата на ЛГБТИ+ хората в собствените си редици (което важи в голяма степен за ДБ). От друга страна, защото на защитата на човешки права, и особено на правата на дискриминирани малцинства, в България се гледа като на стратегия, която не е политически печеливша.

Така в политиката темата за ЛГБТИ+ хората беше монополизирана от хомофобското и трансфобското (свързаното с омраза към трансхората) говорене. Защото, докато мразещите говореха, нямаше кой да им се противопостави. Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Корнелия Нинова, а по-късно и Костадин Костадинов години наред безпрепятствено промиваха мозъците на гражданите с нелепи пропагандни твърдения. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да стигне толкова далеч – до две решения в трансфобски и хомофобски дух на Конституционния съд и едно на Касационния.

Политиката обаче има не само вътрешни измерения, особено в контекста на войната на Русия срещу Украйна и противопоставянето на проруския президент Румен Радев на прозападното правителство и парламентарно мнозинство. Оцеляването на правителството на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС е в немалка степен свързано с неговата външнополитическа легитимност. При правителствата на Бойко Борисов тази легитимност оставаше на декларативно равнище. В настоящата изострена ситуация обаче всеки жест е важен.

Ето защо забелязването на човешките права, за чието системно нарушение България е била многократно санкционирана, най-сетне е на дневен ред. Защото вече е очевидно, че „неутралитетът“ по отношение на омразата и насилието не е неутралитет, а е толериране на насилника. И че бездействието също е заемане на страна.

Първата стъпка

Ала назоваването на хомофобията е само първата стъпка. Жестът на ПП и ДБ ще си остане само на декларативно равнище, ако коалицията не направи всичко по силите си за промени в законодателството, с които хомофобията и трансфобията да бъдат поставени там, където им е мястото. Става въпрос за включването на омразата към ЛГБТИ+ хората в чл. 162 от Наказателния кодекс. В него за престъпления от омраза се признават само тези на основата на раса, народност и етническа принадлежност, а ако са свързани и с насилие – и на религия и политически убеждения. Затова в съда хомофобските и трансфобските подбуди се интерпретират като „хулигански“ – няма друг параграф, по който могат да минат. А хулиганството се наказва като нещо по-безобидно от престъпленията от омраза.

Едно от основните постижения на хомофобската и трансфобската пропаганда в България е липсата на равни права. Затова е логично назоваването на хомофобията да бъде последвано и от някакви стъпки за преодоляването на тази липса. Днес в България това звучи утопично, но кой знае – кризисните времена изискват решителни действия.

Женска приказка за стълбата към стъкления таван

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenska-prikazka-za-stulbata-kum-stukleniya-tavan/

Женска приказка за стълбата към стъкления таван

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца[1]. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.


[1] Докладът е резултат от проект „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България“ на Фондация „Екатерина Каравелова“ и се финансира от „Фонд Активни граждани България“, а финансовата подкрепа е предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Настоящата статия изразява моята позиция, която може да не отразява официалното становище на възложителите.