Tag Archives: жени

Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/anahronizum-zhenite-v-predizbornite-programi-prez-2026-g/

Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

Жените в България са близо 51,9% по данни на НСИ. Как партиите и коалициите, които се състезават за 52-рото Народно събрание, си представят мястото им в обществото? Какви са позициите им по теми като равенство между половете, феминизъм, домашно насилие, майчинство, аборти? Какво е отношението им към мерките спрямо жените в европейското законодателство? Например какво планират във връзка с Директивата за прозрачност на заплащането в ЕС, която ще се транспонира в държавите членки на 1 юни 2026 г., тоест ще трябва да започне да се прилага след по-малко от два месеца? Или такива неща са им под радара?

Обхват и ограничения

През 2021 г. анализирах отношението към жените в предизборните платформи на партиите и коалициите, които според проучванията имаха шанс да влязат в парламента. През 2026 г. реших да прегледам програмите на всички партии и коалиции, участващи в изборите. Причините за това са три:

Първо, по време на предварителното проучване установих, че политическите субекти, за които се очаква да преминат 4-процентовата бариера, не са казали много за жените. Второ, когато прогнозите са в рамките на статистическата грешка, са възможни изненади. Трето, в изборите участват и партии и коалиции, за които ние, избирателите, не знаем почти нищо. Защо да не проучим позициите им по някоя тема?

За разплод: Жените според предизборните програми през 2021 г.
Във връзка с предстоящия вот Светла Енчева разлисти предизборните платформи (доколкото ги има) на партиите, които е най-вероятно да съставят следващия парламент според социолозите.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

Подход

Някои коалиции имат обща програма, други – не. Някои партии са с остарели програми и платформи, други нямат никакви, трети разполагат с програмни документи, които са сякаш извън времето. Или с писания със странни заглавия, за които не е ясно програма ли са, или не. Реших да се ръководя от следните принципи:

  • Когато една коалиция се е обединила около обща програма, се анализира тя, а не платформите на партиите, включени в нея.
  • Когато една партия е водеща в коалицията, се взема предвид нейната програма. „БСП – Обединена левица“ например се състои от 10 партии – преглежда се само платформата на БСП.
  • За коалициите, които нямат обща програма и ясна водеща партия, се анализират платформите (доколкото има такива) на партиите, включени в нея.
  • Ако няма актуални програми и платформи, преглеждат се стари програмни или други основополагащи документи.
  • Търсят се официални уебсайтове на партиите и коалициите. Не се вземат предвид страници в социалните мрежи и информация от други източници.

Темите, свързани с жените, се опитвам да идентифицирам по следните ключови думи (както и техните производни): жена, пол, равенство, равнопоставеност, феминизъм, стъклен таван, насилие, майка, родилка, раждане, родители, аборт. След известно колебание реших да включа и раждаемостта. Въпреки че се асоциира предимно с темата за демографията, тя е свързана с изискване към жените, а именно – да раждат повече деца.

История на женското здраве(опазване)
Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“. В него тя прави преглед на някои ключови исторически моменти, свързани с женското здраве, за да започнем да редим пъзела на разбиранията за женското здравеопазване в наши дни.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

Жените в програмите на парламентарно представените политически сили и на „Прогресивна България“

„Прогресивна България“

В дългата 143 страници програма на политическия проект на Румен Радев, спряган за победител на предстоящите избори, жените се споменават в прав текст само веднъж: 

Целенасочени инициативи за насърчаване на предприемачеството сред млади хора и жени в технологичните и иновативните сектори. 

Еднократно се споменават и „гарантиране на равенство между двата пола“ (важно е да се уточни колко са половете, да не би някой да си помисли, че са повече от два), „майчино […] здравеопазване“ и „насърчаване на раждаемостта“. Пет пъти става дума за родители и родителство, без да се уточнява пол. И това е.

ГЕРБ

На страницата на партията на Бойко Борисов са налични презентация на предизборната програма от 2026 г. с обем от 65 слайда, както и пълна версия на програмата от 2024 г. (31 страници). Единственото, което се казва в презентацията, без да се визират конкретно жените, е, че инвестициите в детски ясли, услуги за грижа за деца и гъвкави форми на заетост „ще позволят по-добро съчетаване на родителството и професионалния живот“. В програмата от 2024 г. два пъти се споменава, че домашното насилие ще е приоритет. Също два пъти става дума за родители, отново без да се уточнява полът им.

„Продължаваме промяната“ – „Демократична България“

За разлика от 2024 г., за предстоящите избори партиите от ПП–ДБ нямат обща платформа. Две от трите партии в коалицията имат собствени актуални програмни документи.

Предизборната програма на „Продължаваме промяната“ се свежда до т.нар. Протокол за ликвидация на корупцията. Това е листовка от две непълни страници, в която темата за жените очаквано не е намерила място.

„Да, България“ предлага цели два документа – платформа от 53 страници, озаглавена „Силна България в силна Европа“, и „Програма за противодействие и превенция на корупцията и за върховенство на закона“. В общата платформа два пъти се споменава майчиното здраве. Шест пъти се говори за родители (включително възрастни и приемни). За насилие, но само по отношение на децата, става дума два пъти. Не е изненада, че в антикорупционната програма не се казва нищо, свързано с жени.

На сайта на ДСБ няма актуална програма, а кратка извънвремева платформа. В нея не става дума за нищо, свързано с жени. Веднъж се споменават родители в контекста на социално слаби хора, а за равенство става дума седем пъти, но нито веднъж това не е свързано с пола.

Женското лице на бедността в България
„Бедност“ е дума от женски род. Поне в България. Жените в риск от бедност са трайно повече от мъжете. Светла Енчева представя няколко женски лица на бедността и техните истории говорят красноречиво.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

ДПС – Ново начало

В предизборната програма на ръководеното от Делян Пеевски ДПС жените не се споменават, но за майки става дума шест пъти и им се дават големи обещания: „чухме майките“ (чути са и бащите, както и още десетина групи хора), „нулев данък за майки с две и повече деца“, „майчински фондове […] в помощ на младите майки“, „майчиното […] здравеопазване“, „[в]ременен осигурителен стимул за работодатели, които наемат/връщат родител след майчинство/бащинство (6–12 месеца)“. Говори се за подкрепа на раждаемостта, инвестиционна сметка при раждане на първо дете (може би идея, заимствана от Тръмп) и еднократна помощ в размер на една средна работна заплата за всяко следващо. Шест пъти се споменават и родителите, без да се уточнява полът. Два пъти става дума за домашно насилие, като в единия случай то е конкретно към деца, а в другия се представя като форма на „битова престъпност“.

„Възраждане“

В дългата 97 страници програма на партията на Костадин Костадинов жените не се споменават. Като изключим определението на българската земя като „майка-кърмилница“, за майки става дума само веднъж – в качеството им на възрастни жени с ниски пенсии. За пол се говори два пъти – в контекста на неодобрението на смяната на пола и на задължителната военна служба. Насилието е само в задължителните ваксинации и по отношение на децата и младежите. За раждаемост и раждане става въпрос седем пъти, като навсякъде контекстът е, че раждаемостта е ниска и трябва да се повиши. За родители – девет пъти, без да се визират конкретно майките. Според „Възраждане“ например в училище трябва да се учи как да бъдем „добри родители“, трябва да има данъчни стимули „за многодетни семейства при работещи родители“, но пък санкции

за недобросъвестни родители, които не възпитават децата си правилно и […] ги тласкат в лапите на порока.

„БСП – Обединена левица“

Платформата за предстоящите избори на оглавяваната от Крум Зарков партия е от 10 страници. В нея не става дума нито за жени, нито за майки, нито за насилие, нито дори за родители. Споменава се обаче, че се раждат все по-малко деца и трябва да се насърчава раждаемостта. Когато пък дойде победата над „неолибералния модел, подвластен на олигархичния капитализъм“, ще настъпи бъдеще, „в което равноправието, сигурността и закрилата на правата и законните интереси на всеки човек ще бъдат поставени на първо място“. Един вид, като дойде комунизмът, всички ще са равни – защо да говорим специално за жените?

Защо Истанбулската конвенция отново е на дневен ред
Европейският парламент ратифицира Истанбулската конвенция. Какво точно означава това и какво следва за България от тази ратификация? Светла Енчева обяснява.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

„Има такъв народ“

На сайта на ИТН пише, че програмата е за 2026 г., но тя е по-скоро за 2023 г. В подкрепа на тази хипотеза е не само името на страницата programa-2023, което може да се види в адресното поле на браузъра, а и съдържанието ѝ: призовава се например за електронно дистанционно гласуване – без никакъв намек, че групата на ИТН в 51-вото Народно събрание се обяви против машинния вот. Откогато и да датира програмата обаче, в нея не става дума за жени и майки. Веднъж се споменава раждаемостта – във връзка с „демографската криза“. Казва се, че родителите трябва да са „фактор във възпитателния процес“, говори се за „недостатъчни родителски умения“ и „програми, подготвящи младите хора за бъдещото родителстване“.

Алианс за права и свободи

Партията на Ахмед Доган предлага както предизборна платформа, така и програма. И двете не са датирани. В тях не става дума за нищо, свързано с жени и майки. Веднъж се споменава „подкрепа за работещи родители“.

МЕЧ

На сайта на партията на Радостин Василев има страница с приоритети, без да става ясно какво стои зад всеки от тях, така че не се знае има ли МЕЧ някакво отношение към жените.

„Величие“

Предизборната програма на партията на Ивелин Михайлов се нарича „20-годишен план за възстановяване на България“ и е под формата на презентация от 48 слайда. Нищо свързано с жени, майки или пък с която и да е от ключовите думи, по които преглеждам програмите, не намира място в този 20-годишен план. Все пак има жени на картинки, обаче изобразените мъже са повече.

Извънпарламентарни коалиции и партии

Партиите и коалициите, които не са парламентарно представени (с изключение на „Прогресивна България“), съм разделила в няколко групи според типа им (коалиция или партия), както и според наличието или липсата на предизборна програма. Вътре в групите политическите сили са подредени в съответствие с номера им в бюлетината.

Коалиции с обща програма

В програмата на „Синя България“ не става дума за майки, но два пъти се споменават жените, все в анти-ЛГБТИ контекст (оригиналният правопис е запазен):

  • „Докато някои хора дори в нашата държава спорят какво е мъж и какво е жена, българинът започва да губи вяра, че споделя същите ценности като своите управляващи.“
  • „Синя България ще защити Конституцията на Република България, която ясно определя понятието “пол” само в неговия биологичен смисъл, а бракът – доброволенсъюз между мъж и жена.“

Във втория от тези цитати става дума и за пол, освен това се говори и против „ЛГБТ и нахлуването на половата идентичност в обществото“.

Равнопоставеността се споменава веднъж – като противовес на малцинствените групи: „Държавата не може да фаворизира отделни групи, малцинства или сдружения със специални права и социални привилегии, за сметка на равнопоставеността на всички.“ 

Женска приказка за стълбата към стъкления таван
Какво имат да кажат жените в България? Краткият отговор е „какво ли не“, обаче почти никой не ги пита, освен ако не е около 8 март. Е, 8 март мина, но в „Тоест“ гласовете на жените се чуват целогодишно. В този текст няколко жени говорят откровено за стереотипите и неравенствата на работното място.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

В подобен дух се тематизира и насилието: „Ние осъзнаваме нуждата в една европейска, християнска демокрация да защитим различията от насилие и дискриминация, но сме категорични, че защита на индивида не означава диктатура на малцинствата.“ Споменават се „родителска апатия“ и „родители на ученици“.

Накратко, програмата на „Синя България“ не обещава нищо на жените, но има претенция какви да бъдат те – да не са трансджендър, да са хетеросексуални и да не претендират за „специални права“.

Програмата на „Антикорупционен блок“ не съдържа нищо, свързано с жените.

Коалиции без обща програма

Коалиция „Моя България“ няма общ сайт. Тя се състои от Зелената партия, „Нова сила“ (която няма сайт) и Български национален демократичен съюз „Целокупна България“.

  • Програмата на Зелената партия не е датирана. В нея става дума за света, „в който живеем, в началото на третото хилядолетие“ и от съдържанието ѝ изглежда, че би могла да е писана преди около четвърт век. В нея жените се споменават два пъти – като едни от най-засегнатите от ниските доходи в България и с оглед на необходимостта от програми за заетост за тях. За майки не става дума. Споменава се, че „раждането, отглеждането и възпитанието на децата“ е „непосилно бреме за родителите“, а целта на партията е то да стане „висша ценност и цел“.
  • Програмата на „Целокупна България“, също недатирана, се състои от няколко реда, в които не става дума за нищо, свързано с жените.

Няма сайт и коалиция „Трети март“, както и една от партиите в нея – „Благоденствие – обединение – градивност“. Друга от тях – „За велика България“ – има сайт, но в него няма програма, а само кратко описание на профила на партията. Третата – Партията на българските жени – има сайт, информацията в който е актуална за далечната 2005 година. От нея може да се разбере, че партията е „първата по рода си женска формация“ и идеите ѝ „не са феминистки“, а християнски, в духа на традиционните ценности, „чийто най-голям радетел е била и е българската майка“. Не става ясно обаче какво предлага на жените Партията на българските жени.

Коалиция „Сияние“, която според проучванията е все по-близо до 4-процентовата бариера, също няма сайт, както и една от двете партии, осигуряващи регистрация за изборите – „Общество за нова България“. Изброените политики на другата партия – „Волт“, са актуални за местните избори през 2019 г. В тях жените не са тема.

Неосигурените бременни и родилки, или цената на безразличието
Че родното здравеопазване не разчита на превенцията, а по-скоро тича след проблемите едва когато са възникнали, не е изненада за никого. Нищо че почти винаги превенцията е много по-евтиното и…
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

Извънпарламентарни партии

„Пряка демокрация“ има на сайта си платформа, която всъщност е книга с обем от 256 страници, актуална за 2024 г. и издадена от председателя на партията Петър Клисаров. В нея за жени става дума четири пъти, от които нито веднъж с добро:

  • „до властта се докопаха […] множество невинни женици, наречени Панайотки“ (така по времето на НДСВ биваха презрително наричани депутатките от движението, близки до лидера на парламентарната група Пламен Панайотов);
  • споменава се, че по време на античната полисна демокрация „жените, робите и метеките […] не участват в политическия процес“;
  • твърди се, че проблемите с тийнейджърите са възникнали през ХХ в. и са започнали „с еманципирането на жената, излизането ѝ от семейството, за да работи“;
  • говори се за „катастрофални“ данни за индекса на фертилността на жените в България (тоест колко деца ражда средно една жена във фертилна възраст).

От друга страна, авторът иска да бъдат „изгонени“ от социалната политика „многодетните майки, превърнали майчинството в бизнес“ (този израз се споменава два пъти в програмата). Но иначе според него има нужда от „закрила на майчинството“, и казва, че майчината „и перинаталната смърт [мъртвородените деца – б.а.] у нас все още е над 2 пъти по-висока от средното равнище в ЕС“.

В програмата се казва също, че момичетата имат нужда от игри, „свързани главно с имитацията на майчинството“, което обаче не означава, че двата пола трябва да играят отделно през цялото време, и че „нашите възгледи категорично отричат джендърното обучение“. Предлага се увеличение на срока на паричното обезщетение при бременност и раждане и изграждането на перинатални центрове, увеличаване на плащанията и отпуска за майчинство, но само за второ дете. Също и програма „Майчин капитал“ – „по примера на руската“, в която на майките или на самотните бащи да се предоставят средства за точно определени цели, и повече ясли и детски градини „за отмяна на работещите майки“. Предвижда се и „специална програма за повишаване на раждаемостта“.

Насилието над жени не чака България да се оправи
Ако чакаме всичко да ни е наред, за да се захванем сериозно с теми като домашното насилие, никога нищо няма да ни е наред. Светла Енчева с коментар за институционалното и общественото безразличие.
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

В платформата на „Пряка демокрация“ се говори и за „регрес“ в образованието, довел до „опростачване, феминизиране и деградация на учителското съсловие“, и за „неправилния полов живот в ранна възраст“.

Партия „Нация“ има недатирана програма, в която няма нищо, свързано с жените, но се говори за „защита на традиционното семейство“ и „противопоставяне на либералните ЛГТБ „ценности“, които развращават младите и унищожават основата на НАЦИЯТА и националната държава“ (оригиналният правопис е запазен).

На сайта на „България може“ са изброени десет приоритета, един от които е „доживотна отмяна на данък общ доход за майките с 3 или повече деца!“.

Партията на зелените разполага с два недатирани документа – изборна платформа и идейна програма. Новата цел на обществото според партийната платформа включва равни права на всеки гражданин в България, независимо от пола. В програмата се говори за „равнопоставено участие на жените“. Родителите се споменават веднъж – във връзка с материалното им състояние. За насилие става дума пет пъти, но без връзка с пола, а за раждаемост – три пъти, в контекста на необходимостта от увеличаването ѝ.

Програмата на „Глас народен“ не е датирана, но е написана най-късно през 2012 г., когато СДС и ДСБ, споменати като общ политически субект, престанаха да бъдат в коалиция.

Народна партия „Истината и само истината“ има сайт, но няма програма. Движението на непартийните кандидати, партията на Корнелия Нинова Национално движение „Непокорна България“ и партия „Съпротива“ нямат сайтове.

Изводи

Жените все по-малко са тема за българските политически субекти в сравнение с 2021 г. За пет години те са изчезнали от предизборните програми на „Демократична България“ (днес в коалиция с „Продължаваме промяната“), БСП и ИТН. Равенството на половете почти не е тема, домашното насилие се споменава единствено в програмата на ГЕРБ от 2024 г. (и от ДПС, но само във връзка с децата). Доколкото става дума за жени в платформите, то е най-вече във връзка с родителството и раждаемостта.

В същото време се наблюдава засилване на ултраконсервативните наративи – жените са сведени предимно до произвеждането на деца с цел подобряване на демографската ситуация. Единствената програма, в която става по-подробно дума за тях – тази на „Пряка демокрация,“ – обрисува картина, подобна на „Разказът на прислужницата“. Търсейки по зададените ключови думи, нееднократно се натъквах на расистки, хомофобски и трансфобски послания. Против хомофобията се обявява само „Глас народен“, чиято програма е отпреди 14 или повече години.

Да го кажем: Насилие, основано на пола
Две престъпления от началото на 2020 г. попаднаха във фокуса на общественото внимание. Как се говори за двата случая, какви мерки се вземат, как институциите и обществото говорят за насилието…
Анахронизъм: Жените в предизборните програми през 2026 г.

От друга страна, от заявяването на нещо в програмата на дадена политическа сила не трябва да се правят изводи, че тя има намерение да го осъществи, а още по-малко – че го прави или ще го направи. Пеевски едва ли ще реализира всички чудеса, които обещава на майките (и на останалите групи от населението). В платформата на „Прогресивна България“ се говори за „равенство между двата пола“, но при 31 избирателни района само шест от водачите на листи са жени, а на предизборните събития жените около Румен Радев са малцинство.

Корнелия Нинова от своя страна се похвали, че 51% от водачите на листите на партията ѝ „Непокорна България“ са жени, но пък няма програма, от която да стане ясно какво предлага формацията за жените. Известни са обаче пораженията, които Нинова нанесе на борбата срещу насилието над жени. „Глас народен“ се обявява против хомофобията, но Светльо Витков има подигравателни песни за гей хората.

Ала макар и с тези уговорки – докато всички се борят с корупцията, темата за правата на жените все повече липсва в българския политически живот. А това отваря вратата към ограничаването им. 

Имаме си президентка. И?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imame-si-prezidentka-i/

Имаме си президентка. И?

Започвам с едно уточнение. Наясно съм, че някои от читателите (и читателките) са свъсили вежди още при вида на женския род в заглавието на тази статия. Наскоро една журналистка, живееща в немскоезична държава, писа във Facebook, че е време думата президентка да влезе в употреба. Голяма част от коментиращите под поста ѝ (повечето от които жени) изразиха категорично несъгласие с призива ѝ. Една от тях дори сложи повръщащ емотикон след словосъчетанието „главнокомандваща на армията“, защото (смея да предположа основанието за отвращението ѝ) как може армията да се предвожда от някого в женски род?

Най-лесно би било да оправдая използването на думата президентка с вътрешните езикови правила на „Тоест“, по силата на които за назоваването на жени се употребяват думи от женски род, освен в строго определени случаи. При обръщение също се използва съществителното от мъжки род за съответната длъжност („Уважаема госпожо Президент“, а не „уважаема госпожо Президентке“). Това вътрешно езиково правило обаче не е случайно хрумване – то се дължи на убеждението, че ролята на жените в обществото следва да намери място и в езика.

Как (не) се става президентка

Фактът, че за първи път президентската институция в България се оглавява от жена, безспорно е събитие. В същото време Илияна Йотова не е избрана на този пост, а го заема по силата на конституционна процедура, след като досегашният президент Румен Радев го напусна, за да влезе в политиката.

Отечество любезно, аз ще те спася!
Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.
Имаме си президентка. И?

Откакто след 1989 г. президентската институция е въведена в България, неведнъж в битката за нея са се включвали жени. Най-значимите опити са на Меглена Кунева през 2011 г. и на Цецка Цачева през 2016 г. За Кунева дават гласа си 14% от участвалите в изборите, което я класира на трето място след Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин. На първия тур през 2016 г. дотогавашната председателка на парламента Цецка Цачева е втора след Румен Радев – той получава 25,44% от гласовете, а тя – близо 22%. На втория тур обаче разликата между тях става повече от 20 процентни пункта – Радев е подкрепен от 59,37%, а Цачева – от 36,16%.

Тук следва да се отбележи, че макар в количествено отношение резултатът на Цачева да е по-добър от този на Кунева, той беше провал за ГЕРБ.

Защото управляващата по онова време партия на Бойко Борисов предложи за държавен глава личност, на която не само не ѝ беше в стила да вдъхновява избирателите, а и не се радваше на техните симпатии. Така де факто подари победата на Радев.

За разлика от бившата председателка на парламента, чиято кандидатура беше чисто партийна, пет години по-рано Меглена Кунева разчиташе основно на собствената си личност, за да обедини гласоподаватели около себе си. Ето защо в известен смисъл нейното трето място тежи повече от второто на Цачева. За сравнение, през същата 2011 година обединението от партии и коалиции, включващо Съюза на десните сили – СДС, „Обединени земеделци“, Демократическата партия, Движение „Гергьовден“, Съюза на свободните демократи, БДС „Радикали“ и Българския демократичен форум, с общи усилия успява да постигне за кандидата си Румен Христов… 1,95%.

Вицепрезидентската институция, правомощията и жените

Трябва да се признае, че по отношение на равенството на половете вицепрезидентската институция се представя впечатляващо добре. От общо шестима вицепрезиденти на България трима, което ще рече половината, са жени. За сравнение, сред 21 премиери след 1989 г. има само една жена – служебната министър-председателка Ренета Инджова (преди 1989 г. този пост не е бил заеман от жени).

На какво ли се дължи джендър балансът при вицепрезидентите?

Мой бивш колега се шегуваше, че голямата му мечта е да е вицепрезидент. За да получава добра заплата за пет или десет години, без да му се налага да върши почти нищо. Между 6 юли 1993 г., когато Блага Димитрова напуска вицепрезидентския пост поради несъгласие с президента Желю Желев, и 22 януари 1997 г., когато встъпва в длъжност Тодор Кавалджиев, вицепрезидентската институция остава незаета, ала липсата ѝ на практика не се усеща.

Ако слуша човек Илияна Йотова обаче, работата ѝ на този пост е била не само отговорна, а и тежка. През 2022 г. в интервю за БНТ тя споделя:

Всъщност президентът ми възложи много тежки ресори – помилването, даването на българско гражданство, политическото убежище, работата с нашите сънародници зад граница.

Въпросните „тежки ресори“ впрочем почти изцяло се покриват с правомощията, които според Конституцията президентът има право да делегира на заместника си, само че назначаването на някои категории държавни служители се заменя с работа със сънародниците ни зад граница. Това ще рече повече пътувания в чужбина и срещи с български общности, посещаване на събития зад граница, в които участват изявени българи. Колко да е тежка тази работа…

Що се отнася до останалите ресори,

в България правомощието на вицепрезидента да предоставя убежище се характеризира с това, че то като цяло не се упражнява. И надеждите на политически бежанци като например саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, затворен близо пет години в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци, да се възползват от тази процедура, след като Държавната агенция за бежанците им е отказала легален статут, остават попарени.

В по-голяма степен Йотова е упражнявала друго свое правомощие – например през същата 2022 година, в която дава цитираното по-горе интервю, тя е помилвала 9 души, повечето от които тежко болни. Въпреки многократните призиви да помилва осъдените за корупция (след зрелищно задържане, кампаниен процес и спорни доказателства) Десислава Иванчева и Биляна Петрова, тя изчаква до последния момент – въпреки влошеното им здраве и малкото дете на Иванчева. През 2024 г. Петрова е предсрочно освободена, а настоящата президентка помилва Иванчева 10 месеца преди изтичането на присъдата ѝ. Така хем бившата кметица на „Младост“ излиза на свобода, хем това става възможно по-скоро преди Йотова да се впусне в кандидатпрезидентската надпревара през 2026 г.

Най-упражняваното от Илияна Йотова правомощие безспорно е предоставянето на българско гражданство. Но нали не мислите, че лично тя решава дали заявлението на всеки кандидат за натурализация да бъде одобрено, или не?

Добра новина за жените?

Фактът, че България за първи път има президентка, ще овласти ли по някакъв начин жените? Ще бъдат ли те по-добре представени в обществения живот, ще бъдат ли интересите им по-защитени, ще последва ли вълна от жени, готови да се включат в политиката?

Отговорът на всички тези въпроси е един – не непременно. Важно е как Илияна Йотова ще изиграе картите си, какви послания ще отправя, какви ценности ще отстоява. Да не забравяме, че една друга силна жена в българската политика – бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, много повече навреди на правата на жените с агресивната си реторика срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, отколкото ги овласти. Май най-голямата полза от участието ѝ в политиката беше, че благодарение на нея много хора чуха думите фингъринг, фистинг и трибадизъм. И проявиха интерес да узнаят значението им.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ако ротацията мине, за първи път в историята на България начело на редовен кабинет ще застане жена. Това би могло да значи много. Но Мария Габриел може и да е един приемлив параван за пред Брюксел. Светла Енчева разглежда някои от успешните и не чак дотам успешни примери за жени на лидерски позиции.
Имаме си президентка. И?

По отношение на Истанбулската конвенция впрочем реакциите на настоящата президентка бяха в стил „Ако не ви харесват ценностите ми, имам и други“.

Първоначално тя (както впрочем и партията, която издигна кандидатурата ѝ – БСП) твърдо се застъпваше България да ратифицира документа. И когато това не стана, Йотова изрази разочарованието си по време на форум за правата на жените:

В бурния поток от популистки изказвания най-малко се чу гласът на жертвите, на тези, които страдат от домашно насилие. В деня, в който Конвенцията бе изтеглена от Народното събрание, едно младо момиче в България, в столицата, загуби живота си, зверски пребито от приятеля си […] Ще кажете, че една конвенция не е панацея, и ще бъдете прави, но къде е волята за промяна на законите, къде е волята като хора да се справим с тези чудовищни случаи? Дано с поведението си не сме дали допълнителна сила и увереност на насилниците, че могат да продължават така, защото ще останат безнаказани.

Пред по-широка аудитория обаче – в ефира на bTV – Йотова беше доста по-различна. Тя се съгласи с предложението на БСП да се организира референдум за Истанбулската конвенция, което според нея означава, че документът трябва да се разясни на хората. Тогавашната вицепрезидентка не зададе логичния въпрос: защо гражданите на България да бъдат питани дали на част от тях да се попречи да продължат да бият и убиват жените си?

В крайна сметка гласът на Илияна Йотова в защита на жените заглъхна. Тя предпочете да не се стига до разрив с Румен Радев, както навремето между Блага Димитрова и Желю Желев. И е малко вероятно у нея тепърва да се разгори феминистки плам. Освен ако не говори пак на някой форум за женски права, за да каже това, което аудиторията очаква от нея.

Не е лесно да си жена в българската политика

Напоследък се говори за привличането на нови и млади личности в политиката, за представители на Gen Z в листите. Няма да е зле обаче още отсега да се помисли за стратегии за привличането и задържането на жените сред тях.

Неотдавна една от силните млади жени в политиката – Лена Бориславова, обяви, че ще се посвети на друго поприще. Това стана, след като години наред тя беше обект на слухове, компромати (не само от страна на жълти медии, а дори на БНТ), обидна песен (изпята от Слави Трифонов, председател на парламентарно представена партия), съдебни дела… Като се изключат инсинуациите за сексуалния ѝ живот, някои медии (нарочно не слагам линк) си позволиха да я критикуват и че се връща на работа 9 месеца след раждането на детето си. Обвинение, което няма да чуете да се отправя към мъж.

Преди време пък ми бяха казали за друга млада депутатка (понастоящем бивша) – Илина Мутафчиева от Зелено движение, че била несериозна, защото отсъствала от важно гласуване в парламента. После разбрах причината за „прегрешението ѝ“ – по същото време е раждала детето си.

Няма да е лесно на жените в българската политика, или поне на тези от тях, които действително се опитват да постигнат нещо освен собственото си кариерно израстване. Те ще бъдат мразени, ако са красиви, ако не са достатъчно красиви, ако са завършили „Харвард“ или друг престижен университет, ако имат деца, ако нямат деца…

Да се сложат няколко Gen Z-та в листите за цвят е лесно. По-трудно е да се задържат млади и кадърни хора в политиката, особено ако са жени. Засега първата президентка на България не изглежда да е извор на вдъхновение за последните.

Раждането – между физиологията и системата

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/razhdaneto-mezhdu-fiziologiyata-i-sistemata/

Раждането – между физиологията и системата

Януари е. Ако държавата (и светът) не се разпадаше, всички щяха да говорят за бебета, раждания, акушерска помощ и демографска криза, защото през последните години не по веднъж, а по два пъти отбелязваме Бабинден – по стар и по нов стил. Един обществен дебат, който всяка година става все по-непоносим с дълбокия си развод с науката, модерните практики и хуманността и все по-свързан с вярванията, нагласите и политическите наративи.

Тази година е турбулентна и погледът на обществото е насочен другаде. Но това не променя нуждата от внимание към темата за раждането. 

Такова, каквото ни се иска да бъде. 


Раждането по света

Всяко раждане е различно. 

Всяка жена е различна и всяко бебе е различно. 

През последните десет години Световната здравна организация и водещите професионални организации в сферата на акушерството работят усилено, за да върнат фокуса на родилните грижи там, където му е мястото – върху подпомагането на физиологичния процес. 

През XX век раждането интензивно се медикализира и макар това да е нетно позитивна тенденция (майчината и детската смъртност намаляват драстично, което практически влияе върху хода на човешката история), 

в началото на XXI век вече е категорично доказано, че има граница, отвъд която намесата на медицината в родилния процес повече вреди, отколкото помага. 

Оттогава насам стремежът на медицинската наука в сферата на майчиното здраве е да върне баланса – жените, за които е безопасно, да раждат максимално естествено, с оптимални грижи и подкрепа, а за онези с нужда от медицинска намеса тя да бъде достъпна, качествена и навременна. 

Макар препоръките да са универсални, прилагането им е много различно – влияят разнообразни фактори, като културните особености, благосъстоянието, управлението на здравните системи, броя и квалификацията на различните медицински специалисти и др.

… и у нас

В България разговор за качеството на родилната помощ практически никога не е воден сериозно. В медиите темата за раждането присъства основно по две линии. Първата е патерналистична и по същество рекламна – през авторитета и личните препоръки на конкретни специалисти се промотират всякакви практики, понякога основани на наука, но друг път на нечия лична преценка или още по-лошо – преследващи комерсиални цели. Втората е сензационалистка, най-често при трагичен инцидент – смърт на родилка или новородено. И в двата случая обаче 

липсва среда и възможност за спокоен разговор кои са добрите практики, защо те са добри, защо непростимо често се разминават с практиките тук и как да направим така, че да бъдат рутина в повече родилни зали в България, а жените да не се страхуват от преминаването през родилния процес. 

Причините положението да е такова, каквото е, са много, и изискват отделен анализ. Но това предисловие е нужно, за да доведе до уточнението, че целта на този текст е не да води битка, а да даде информация. 

Какво ще правите с тази информация – „всеки сам си преценя“. 

Ролята на емоциите в родилния процес

През 2025 г. една жена разказа историята на раждането си, за да обърне внимание, че с нея са се отнасяли зле и това има значение. Случаят стана повод за пореден път в публичното пространство да се коментират емоциите и дори вменяемостта на раждащите жени, в някои случаи с неглижиране и подигравка. 

Затова да започнем оттам – раждането е както физическо, така и психическо предизвикателство. Емоциите на раждащата жена са легитимни, изискващи уважение, а зачитането им е важно за безпроблемното протичане на раждането.

Te не са „страничен фон“, а част от невроендокринната регулация на самото раждане: преживявания като страх, силна тревожност и усещане за заплаха активират стресовата система, повишават кортизола и адреналина и така могат да „пренастроят“ маточната дейност – например чрез по-неефективни контракции и забавяне на напредъка, особено когато стресът е интензивен или продължителен. 

„Стегни се.“ Особености на женското психично здраве
Със „стегни се“ не минава. Пробвано е многократно в годините. Ако минаваше, резултатите за психичното здраве в глобален и в локален мащаб нямаше да са такива. А какви точно са и защо – повече в текста на Надежда Цекулова.
Раждането – между физиологията и системата

Какво всъщност се случва в тялото на жената в хода на раждането?

Раждането не започва внезапно, а е резултат от постепенни промени, които се развиват дни или седмици преди първите регулярни контракции. Една от тях е т.нар. узряване на шийката на матката. Шийката омеква, скъсява се и променя структурата си, за да може да се разшири. Това включва активна биохимична работа на тъканите, при която важна роля играят простагландините – вещества, улесняващи както промените в шийката, така и самото начало на контракциите.

Когато раждането навлезе в активната си фаза, матката започва да се съкращава ритмично и все по-интензивно. С напредването на раждането натискът на главата на бебето върху шийката и родовия канал активира неврологичен механизъм, който води до пулсиращо освобождаване на окситоцин. 

Окситоцинът е централният хормон на раждането: той усилва контракциите и подпомага тяхната регулярност, като създава положителна обратна връзка – всяка ефективна контракция стимулира отделянето на още окситоцин. Научно доказано е, че окситоциновата система в мозъка участва в намаляването на страха, болката и стреса при майката, а освобождаването и функцията на хормона по време на раждане се стимулират от социална подкрепа. Освен това проучвания показват, но все още не са доказали, че раждането може да е свързано с дългосрочни поведенчески и физиологични адаптации при майката и бебето, именно свързани с механизмите на действие на окситоцина.

Но да се върнем на родилния процес. 

Именно взаимодействието между различни системи обяснява защо раждането е процес, който трудно може да бъде „ускорен“ без последствия: той разчита на прецизен баланс между механичен натиск, хормонални сигнали и време.

След пълното разкритие започва вторият стадий на раждането – фазата на изтласкване. Контракциите обикновено стават по-редки, но по-силни, а към тях се добавят напъните. Те са комбинация от рефлекс и волево усилие на майката. 

След раждането на бебето матката не „спира да работи“. В третия стадий тя продължава да се съкращава, за да се отдели плацентата и да се намали кървенето от мястото, където е била прикрепена. Този механизъм е основната защита на организма срещу силен следродилен кръвоизлив. 

В часовете след раждането тялото постепенно преминава към следродилна адаптация: матката започва да се свива към предишния си размер. Това е свързано отново с контракции, които нерядко са изненада за раждащите за първи път. В този етап кървенето постепенно намалява, а ранният контакт с бебето кожа до кожа и кърменето допълнително стимулират отделянето на окситоцин. Така физиологията на раждането не приключва рязко, а плавно прелива във възстановяване и грижа за новороденото.

История на женското здраве(опазване)
Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“. В него тя прави преглед на някои ключови исторически моменти, свързани с женското здраве, за да започнем да редим пъзела на разбиранията за женското здравеопазване в наши дни.
Раждането – между физиологията и системата

Понякога нещата се объркват

Въпреки че в повечето случаи раждането протича без сериозни проблеми, понякога механизмите, които обикновено работят синхронно, се разминават. Едно от най-честите усложнения е забавянето или спирането на напредъка. Това може да се дължи на различни фактори: контракциите може да не са достатъчно силни или координирани, шийката на матката да не се разширява според необходимото или пък позицията и размерът на бебето да затрудняват слизането му през таза. На физиологично ниво това често означава, че балансът между механичния натиск, хормоналните сигнали и времето е нарушен, което може да е вследствие на силен стрес, изтощение или друга патологична причина.

Често срещано предизвикателство е също дистресът на бебето – състояние, при което то показва признаци, че не понася добре родилния процес, най-често поради недостиг на кислород. 

Едно от сериозните, макар и сравнително редки усложнения е следродилният кръвоизлив. Той най-често възниква, когато матката не се съкращава достатъчно силно след раждането на плацентата – състояние, известно като атония на матката. Физиологично това означава, че кръвоносните съдове на мястото, където е била прикрепена плацентата, остават „отворени“ и това предизвиква опасно кървене. 

Възникването на усложнение нерядко влияе върху психическата представа на жената за начина, по който е протекло раждането. Но повечето от тези усложнения са резултат не от „провал“ на майката, а от взаимодействие между биология, обстоятелства и медицински решения. В подобни ситуации задачата на медицинските специалисти е да се намесят правилно и навреме, за да защитят здравето и живота на майката и бебето.

Пропаст в данните. Защо жените още не се побират в медицинската статистика?
Медицината, основана на данни, е най-добрата медицина. А данните се събират чрез проучвания. Проблемът е, че често жените или не участват в тези проучвания, или данните, събрани за тях, се пренебрегват. От Надежда Цекулова.
Раждането – между физиологията и системата

Как медицинските интервенции променят физиологията на раждането

Медицинските интервенции по време на раждане в съвременната добра практика имат ясната цел да намалят риска или да овладеят конкретно усложнение. Те неизбежно влияят върху естествената физиология на процеса и раждането поема по различна логика – не водено от вътрешните ритми на тялото, а изискващо прецизна външна регулация. 

Често срещан пример за намеса е индукцията, или ускоряването на раждането със синтетичен окситоцин. Докато естественият окситоцин се отделя на пулсации и е тясно свързан с емоционалното състояние и сетивната среда, синтетичният се подава непрекъснато и в контролирани дози. Това може да доведе до по-силни и по-чести контракции, които да увеличат физиологичния стрес за жената и бебето.

Съвременната наука възприема като „намеса“ дори някои обстоятелства, които сме свикнали да мислим за даденост – например задължителното раждане в полулегнала позиция по гръб. Данните показват, че универсална „най-добра“ поза за раждане не съществува. Когато няма епидурално обезболяване, свободата на движение и изборът на изправени или алтернативни позиции често се свързва с по-малко интервенции, докато при раждане с епидурална аналгезия определени лежащи позиции могат да увеличат шанса за нормално раждане. 

Епидуралната аналгезия – най-широко използваният метод за обезболяване при раждане, също има отчетлив физиологичен ефект. Като блокира болковите сигнали от таза към мозъка, упойката променя обратната връзка между матката, нервната система и хормоналната регулация. Данни от систематичен преглед на Cochrane от 2018 г. и обзор от 2023 г. показват, че това е свързано с удължаване на първия етап на раждането средно с около 30 минути и на втория етап средно с около 15 минути. 

Други често използвани интервенции, като изкуственото пукане на околоплодния мехур или постоянното мониториране на плода, при което майката е обездвижена, също могат да променят динамиката на раждането. Те имат своето място в определени клинични ситуации, но ако се използват рутинно, могат да ограничат естествения напредък на раждането и сами да станат причина за последваща медицинска намеса. Обездвижването на родилките например е свързано с по-честа нужда от допълнителни интервенции.

Систематично обзорно изследване на Cochrane, обхващащо десетки хиляди раждания, показва, че непрекъснатото електронно наблюдение на сърдечните тонове на бебето, при което родилката е обездвижена, се свързва с повече цезарови сечения и инструментални раждания в сравнение с периодичното мониториране с мобилен кардиотокограф. В същото време липсват убедителни доказателства тази практика да е от полза за по-ниска перинатална смъртност или за по-добър дългосрочен неврологичен изход при нискорискови бременности.

Каскада от интервенции

Ситуацията, при която една необоснована намеса в раждането води до необходимост от следваща, която пък поражда нужда от допълнителни медицински интервенции, в последните години привлича вниманието на учените и вече дори си има собствен термин – каскада от интервенции. Когато в литературата се говори за „каскада“ в този контекст, идеята не е, че медицината „пречи“, а че всяка намеса променя физиологията на раждането. Това не е само теоретичен модел. В голямо проучване сред жени с нискорискова бременност в Австралия се вижда колко драматично може да се промени изходът, когато се натрупват интервенции – при нискорискови първораждащи делът на спонтанните, неасистирани вагинални раждания пада от 86,3% на 29,6% за сметка на цезаровите сечения и инструменталните раждания.

86,3%

29,6%

Цезарово сечение – отровата е в дозата

Цезаровото сечение е голяма коремна операция с ясна медицинска цел – да спаси живота на майката и/или бебето, когато вагиналното раждане носи неприемлив риск. В този смисъл то е едно от най-важните за женското здраве и живот постижения на съвременната медицина.

Но когато се извършва без медицински индикации, цезаровото сечение води до по-високи краткосрочни и дългосрочни рискове за здравето на жената в сравнение с неусложненото вагинално раждане.

В краткосрочен план цезаровото сечение е свързано с по-висок риск от сериозни усложнения, като кръвозагуба, инфекции, тромбоемболия. Дългосрочните рискове са особено важни в контекста на цезаровите сечения, които се извършват без ясна медицинска причина. Всяко цезарово сечение увеличава в пъти риска при следващи бременности от плацента превия, плацента акрета, руптура на матката и хистеректомия

02050100
Реалност: приблизително половината раждания у нас са оперативни.
Истинската нужда: в най-много една пета от случаите.

Повече уважение, повече доверие в женското тяло, повече здраве

В годините след COVID-19 всички усилия за овладяване на епидемията от медикализиране и свръхнамеса в раждането у нас бяха изоставени на системно ниво и приложението на добри или не чак толкова добри практики в родилните зали остана на плещите (и съвестта) на всеки отделен медицински специалист, оказващ акушерска помощ. 

В числа резултатът от тази политика (или по-скоро липсата ѝ) изглежда така: приблизително половината раждания се осъществяват с операция, при положение че медицинска нужда от оперативно раждане има в най-много ⅕ от случаите.

Осем години след публикуването им много от препоръките на Световната здравна организация за позитивно раждане все още са масово недостъпни за родилките в България: да бъдат подкрепяни от близък човек, да могат да консумират лека храна и течности в първия етап на раждането, да бъдат третирани с уважение

Подкрепа от близък човек
Храна и течности в първия етап
Третиране с уважение

Неща, които би трябвало да са налични в българските родилни отделения, но често не са.

Въпреки това раждането остава момент, в който дори малки промени – повече уважение, по-добро информиране и по-високо доверие в женското тяло – могат да имат голямо значение не само за преживяването, но и за дългосрочното женско здраве. И именно там, между науката, грижата и правото на информиран избор, има място за по-добър изход.


„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/diana-dimova-ot-misia-krile-proletta-zapochva-s-edna-ptichka/

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Екипът на Фондация „Мисия Криле“ е на първа линия, когато става въпрос за майки с деца, опитващи се да се спасят от домашно насилие, за хора, изпаднали в крайна бедност, или за големи бежански вълни, като тези от Сирия, Афганистан и Украйна. Екипът е почти неизменен от основаването на фондацията през 2018 г. 

Председателка на организацията, чието седалище е в Стара Загора, е Диана Димова – отдадена социална работничка, майка и жена с кауза, която говори ясно, тихо и задълбочено по трудните теми.

За нея всичко започва преди 27 години, когато в родната ѝ Стара Загора се появяват бездомни деца, живеещи в района на гарата. Диана и други млади хора започват да ги хранят. Оттогава започва и дейността ѝ в помощ на хора от уязвими групи. 

Днес част от „Мисия Криле“ е основаният преди 20 години център Комплекс за социални услуги, на който Диана Димова е директорка. Той е оказал подкрепа на над 6000 жени и деца в риск.

В началото на годината представители на екипа на Фондация „Мисия Криле“ се опитаха да спасят бедстващи тийнейджъри, търсещи убежище, но поради бездействието на институциите децата починаха. 

Диана Димова и колегите ѝ създават и Консултативен център в град Харманли – в подкрепа на хора, търсещи и получили убежище в страната. Защото на практика дори онези, които получат хуманитарен или бежански статут, остават в повечето случаи отхвърлени или невидими за обществото. 

В предварителния ни разговор Диана Димова сподели с мен, че често намира утеха в книгата „Джонатан Ливингстън Чайката“. Героят на Ричард Бах е изхвърлен от ятото си за това, че се рее, вместо да изпълнява обичайните за чайка задължения. Наказан е да остане в изгнание на един остров. Там освен небесните ширини, сред които продължава да лети, Чайката намира съмишленици. И разбира, че грешката не е у него.

Най-впечатляващ обаче е завършекът на романа – Джонатан Ливингстън осъзнава, че трябва да се върне, че мисията му всъщност е да бъде там, сред враждебното ято, където е бил най-неразбран. Диана продължава да размишлява върху това: 

Да се опитваш да кажеш своите послания и да променяш твоята общност. Това е най-голямото предизвикателство на живота ми. Мисля, че ако живеем само за себе си, нищо не сме постигнали. Всеки трябва през своята къщурка да прави опити да стане светът по-добър, а може, всеки един от нас може.


Каква мечтаехте да станете, когато бяхте дете?

Като голяма част от момичетата на моята възраст си мечтаех да работя с деца, да помагам на деца. И понеже нямаше кой знае колко разнообразни професии тогава, единственият основен модел, който виждахме, беше детската учителка. Това присъстваше не само в мечтите, а и в игрите от моето детство. Ако сравним игрите, които играят децата днес, и игрите, които предпочитахме ние като деца, ще открием големи разлики. Защото малките играят моделите, които са възприели, личи кои са моделите за подражание и какви са ценностите на възрастните около тях.

За съжаление, много от образите, които ние имахме като деца, тези ореоли, които поставяхме на някои професии или на определени личности, се развенчаха с времето и от перспективата на съвремието. Ако се върна назад, виждам колко много неща, в които аз съм вярвала или които съм боготворяла, се оказаха фалшиви идоли и маски.

Това е голямата тема: какво играят децата ни и в какво вярват, какви са ценностите за тях. И тя се отнася и до нас – обяснява какви игри играят възрастните хора днес, кои са техните модели на подражание и как това се превръща в стил на живот.

От години работите с деца в бежански центрове. На какво играят те?

Като социален работник, като човек, който работи на първа линия с деца и възрастни, които преживяват или са преживели различни страдания, ми прави впечатление, че са забравили да мечтаят. 

Може да играе дете, което има мечти – без да имаш перспектива и фантазии за едно илюзорно или по-красиво, по-щастливо бъдеще, няма как. 

Децата в бежанските центрове трудно могат да символизират в игра своите представи за по-добър живот. Те често използват демонстрацията на сила, на власт над другия, над връстника, който може да се окаже заплаха, и се чувстват длъжни да му демонстрират своите граници, норми и правила. Ние организираме спортни събития, отваряме чрез спорта пространство за деца бежанци, за да могат да изразяват емоциите си. Те мислят, че ние играем с тях, но всъщност се опитваме да им помогнем да се лекуват. 

В нашия екип на „Мисия Криле“ имаме двама колеги треньори от Сирия, които работят много активно с деца бежанци чрез спорт, фитнес и футбол.

Прави ми впечатление на състезания колко силно удрят топката тийнейджърите, колко много имат да изразят от себе си и същевременно колко малко пространство имат за това. 

В арт ателиетата децата използват по-ярки цветове, понякога натискат силно, до степен да скъсат листа, което говори за това, което преживяват. 

В света, в който живеем, като че ли няма място да изразяваме емоции. И още нещо – има голяма пропаст между нас, възрастните, и съвременните деца. Грешка е да правим автоматични препратки към нашето детство, защото то е коренно различно от тяхното. Независимо дали сме психолози, социални работници, независимо дали работим с български, ромски деца, деца бежанци, е огромно предизвикателство да сме любопитни към тях и да се опитаме да разберем техния свят, а не да ги назидаваме какви трябва да бъдат през перспективата на живота, който ние сме имали. Най-полезни са ми били моментите, когато съм ги изслушвала, за да намеря пътя заедно с тях, когато те ми позволят да ги придружа за известен период, докато намерим посоката, тъй като те се лутат.

Какво научихте за себе си от битките, които водите за другите?

Много – и за себе си, и за близкия ми кръг, и за враговете си. Колко издръжливост има в мен. Понякога в ситуация, в която мисля, че ще се разпадна на парчета, разбирам, че всъщност съм на средата на пътя. Трудните моменти ни показват, че не сме толкова безпомощни, беззащитни и слаби, а че имаме повече сила, отколкото дори предполагаме. 

Може би една птичка не може да направи пролет, но пролетта може да започва с една птичка и капката може да разбие скалата с постоянство. Вярвам, че човек може да преобърне света. Вярвам, че войната може да спре с решението на един човек. Колкото и клиширано да звучи, смятам, че злото не може да трае вечно, колкото и всемогъщо да изглежда.

Кое Ви окрилява и кое Ви обезсърчава?

Аз все по активно търся неща, които да ме вдъхновят, които да ме очароват, които да ми върнат усещането за смисъл, мотивация. В последните години силно вдъхновение получавам, когато правим различни общностни събития, където има хора от различни култури – да готвят, танцуват или спортуват заедно. Изпитвам силно вълнение, защото много вярвам в идеята за многообразието. Смятам, че то е богатство и ако сме по-отворени едни към други, можем да почерпим от чуждия опит, от човека с различна вяра, ако щете, или на различна възраст. Всичко, което се иска от нас, е просто да сме любопитни и отворени към различния. 

Бих добавила още едно нещо, което много ми помага. Аз силно вярвам в християнските добродетели. И търся да се съюзявам със съмишленици, вместо да губя енергия да воювам с великани.

Огорчава ме едно огромно неразбиране, което все повече се засилва като усещане в мен – че онова, което правя, не просто е неразбираемо, не просто е неприемливо. А е недопустимо. Посланията, които чувам от различни кръгове по различен начин, мненията, които достигат до мен, когато говоря за моите каузи, са, че това, което правя, може да е заплаха за обществото или за националната сигурност, че съм национален предател. Това са неща, които мен лично ме изненадаха, защото не подозирах, че има хора, които могат да възприемат по-слабите като заплаха, независимо дали става въпрос за жена – жертва на насилие, дали за изоставено от родителите си дете, за бежанци, или за роми. 

От какво се страхуваме като общество и счупва ли се митът за българското гостоприемство, когато говорим за бежанци?

Тук е еднакво отношението към чужд човек, който е влязъл на територията на страната да търси убежище, или към човек от изолиран ромски квартал, който не го е напускал от 12 години и се страхува да слезе до центъра на големия град.

Има голяма съпротива от различни групи, мога само да подозирам какъв е техният мотив и откъде се захранват с такива идеи. Някои имат икономически интереси. Втори живеят в конспиративни теории, включително в ригиден, закостенял свят, в който другият е заплаха и приемането му може да означава загуба на собствената идентичност. Така че от тази гледна точка разбирам тяхното поведение, но не го оправдавам – защото в света, в който живеем, когато се даде пространство на този тип мислене и говорене, то може да взриви буквално цялата планета. 

Отдавна ме вълнува тази тема. Не съм намерила пътя как да се справя с това разочарование. И като мине малко време и си почина, си казвам: всъщност това е, за което живея. Нямам друг път и друг живот. Това е моята мисия. Да помагам на слабите и невидимите да бъдат тук и сега и мнозинството да се съобрази с тях, да ги приеме като равни. Да защитавам правата на слабите и да се боря за тяхното благополучие. Най-общо казано, това е човечността. Нищо повече. 

Да се върнем на темата за страха?

Истински смелите хора са се научили да яздят страха си, да го контролират, за да го насочат в една или друга посока. Страхът е като диво животно и научиш ли се да го яздиш, той може да ти свърши добра работа, да те предпазва от неблагополучия. За мен хората, които успяват да не се парализират от страх, съумяват да кажат какво мислят, а това става все по-трудно във времето, в което живеем. Особено в интернет. Виждаме как са тормозени хора заради липсата на истинска свобода на словото. В последните месеци разбрах, че държавни агенции към Министерския съвет се използват активно като бухалки срещу активисти и хора, които огласяват престъпления. Не бива да има област от обществения живот, в която гражданите да се страхуват да зададат въпрос. 

Аз задавам въпроси в една много трудна област и разказвам истории, които са достигнали до мен през хората, на които помагам, именно мигранти и бежанци, търсещи убежище и закрила – за това какво се случва по границите и в болниците.

И аз, и моите колеги се опитваме да усилваме на гласа на онези, които нямат такъв или чийто глас е много тих, макар за нас лично да става все по-трудно и рисковано да го правим. 

Вярвам в равнопоставеността, в справедливостта и ще се боря за това, докато имам сили. 

По-силният внушава много убедително, че е всемогъщ и държи всички лостове да се саморазправи с теб, но много често не е така. И когато си мислим, че сме сами, не е така. Вярвайте ми, злото просто не може да трае вечно. Не е възможно.

Какво винаги носи в чантата си Диана Димова?

Първо, аз непрекъснато сменям различни торби, раници и обикновено все съм забравила нещо в някоя друга чанта. Но все пак с мен винаги е лаптопът, защото много често пътувам и имам важни неща, които е ключово да се случат. Което означава, че непрекъснато съм в работен режим. Често нося хапчета за главоболие. В портмонето ми винаги е снимката на моя син и тя ми е много скъпа. Той е далеч от мен, замина да работи в Брюксел след една менторска програма преди година и половина. Не разбирах хората, които пътуват и се разделят, но и на мен ми се случи. Така че най-близкият до сърцето ми човек е символично с мен с тази снимка.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-nachelo-na-durzhavata-hubavo-e-no-ne-e-dostatuchno/

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Освен че е Международният ден на жените, тазгодишният 8 март е и крайният срок, който председателят на ГЕРБ Бойко Борисов даде на ПП–ДБ, за да постигнат съгласие за ротацията на правителството. Ако успеят, България ще има за втори път министър-председателка – след служебното правителство на Ренета Инджова от 1994 г., тоест точно преди 30 години. И за първи път в историята на страната жена ще застане начело на редовен кабинет. Ако некоалиционните партньори не успеят да се разберат, ще се стигне до нови избори. При такъв сценарий шансът Мария Габриел да заеме премиерския пост ще остане, но няма да е толкова голям.

Жени начело на държавите си 

Три балкански страни са изпреварили България и в тях вече има жени на върха на държавата, като само една от тях е в ЕС. Боряна Крищо е министър-председателка на Босна и Херцеговина, Ана Бърнабич – на Сърбия, а Катерина Сакеларопулу е президентка на Гърция.

В световен план обаче от близо 200 държави в по-малко от 30 на върха стоят жени. При това част от длъжностите са по-скоро представителни, отколкото действително ръководни. Президентът на Унгария (доскоро на поста беше Каталин Новак) има представителни функции, а реалната власт се упражнява от премиера Виктор Орбан. Макар Сърбия да е парламентарна република, силната политическа фигура в страната е президентът (понастоящем – Александър Вучич). Той назначава и премиерите. В Италия обаче министър-председателят въплъщава реалната власт, така че Джорджа Мелони действително ръководи страната.

Три жени, чието управление остана в историята през последните години

В края на 2021 г. в Германия приключи 16-годишната ера на Ангела Меркел. Тя е не само първата жена федерален канцлер в страната, но и първият човек от бившата ГДР на този пост.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ангела Меркел. Снимка: Arno Mikkor / Flickr

При всички критики към управлението на Меркел, немалко от тях – основателни, тя излъчваше впечатляваща стабилност, която успяваше да предаде на гражданите, казвайки точните думи в точния момент. Приемането на над милион бежанци в страната може и да допринесе за възхода на крайната десница, но знаменитата ѝ реплика от 2015 г. „Ще се справим“ беше от голямо значение за т.нар. култура на приемане. По време на най-строгите мерки заради пандемията от COVID-19 тя намираше думите и верния тон, така че хем да обясни на хората колко сериозно е положението, хем да ги накара да се почувстват в сигурни ръце.

Няма база за сравнение между увереността, излъчвана от Меркел, и поведението на настоящия канцлер Олаф Шолц.

За разлика от Ангела Меркел, Сана Марин беше министър-председателка на Финландия по-малко от 4 години – от края на 2019 г. до средата на 2023 г. Но на 34 г. тя стана най-младият държавен лидер в света, освен това управляваше с предимно женски екип.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Сана Марин и Урсула фон дер Лайен. Снимка: Lauri Heikkinen / Flickr

Въпреки че на Марин се налагаше да се справя със сериозни кризи, като пандемията и войната в Украйна (нейното правителство предлага Финландия да влезе в НАТО), поведението ѝ беше обект на по същество сексистки критики, че не е достатъчно сериозно. Тя беше критикувана, че изглежда като „рок звезда“, а изтекло видео от частно парти, на което се вижда как пие и танцува, предизвика сериозен скандал. „Аз съм човек. И аз също понякога копнея за радост, светлина и забавление“, каза тогава тя.

На изборите през 2023 г. Марин загуби, а премиер стана умерен консерватор, който е дългогодишен политик и прилича на такъв, а не на рок звезда.

Доскорошната министър-председателка на Нова Зеландия Джасинда Ардърн зае поста на 37-годишна възраст и беше втората жена в света след Беназир Бхуто, родила дете, докато е на тази позиция. Тя се противопоставяше на изолационизма, протекционизма и расизма, характерни за управлението на Доналд Тръмп, и също като Сана Марин отстояваше феминистки ценности.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джасинда Ардърн на посещение в НАТО. Снимка: NATO / Flickr

Мерките на Ардърн за ограничаване на пандемията бяха изключително успешни за демократична страна – през 2020 г. в продължение на цели 102 дни след 1 май нямаше нито един случай на вътрешно предаване на вируса в страната.

След пет години и половина на поста тя сама подаде оставка. По собственото ѝ признание – поради изтощение. Лявоцентристката ѝ партия спечели следващите парламентарни избори и получи абсолютно мнозинство в парламента, което е признание за успешното управление на Джасинда Ардърн.

Не всичко е цветя и рози

Въпреки добрите примери управлението на една държава от жена не е по дефиниция добро, нито пък е гаранция за положителни промени за жените в съответната страна. Това важи впрочем за всички области, например за местната власт. Столицата на България 14 години се управляваше от жена – Йорданка Фандъкова. Но за този период градската среда не стана по-достъпна за бебешки колички (а те се бутат предимно от жени), а въпреки всички обещания за справяне с недостига на места в детските градини проблемът си остана.

По време на управлението на Ангела Меркел за жените в Германия, особено в западната ѝ част, не стана много по-лесно да съчетават отглеждането на дете с работата – дори да успеят да запишат детето в градина, тя в общия случай затваря в ранния следобед, което прави невъзможно за много жени да работят на пълен ден.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джорджа Мелони се среща с британския министър-председател Руши Сунак. Снимка: Simon Dawson / No 10 Downing Street

Джорджа Мелони е първата жена премиер на Италия. Иронично, основаната от нея крайнодясна партия се казва „Италиански братя“ – сестри в името няма. Мелони все пак се опитва, доколкото това е възможно за сексистки електорат, какъвто преобладаващо са крайнодесните избиратели, да въведе известни подобрения в живота на италианските жени – например по-добра защита от домашно насилие и по-високи детски надбавки. В същото време обаче въведените от управлението ѝ политики стимулират жените по-скоро да си стоят вкъщи и да си гледат децата, отколкото да се развиват професионално.

Доскорошната президентка на Унгария Каталин Новак, която заедно с българския президент Румен Радев и сръбския му колега Александър Вучич подписа новогодишно изявление в защита на семейството, безславно подаде оставка. Това стана поради скандал, че е помилвала затворник, осъден за допускане на педофилия в институция за деца.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ана Бърнабич на белградския прайд, 2018 г. Снимка: Mickey Mystique / Wikimedia Commons

Засега сръбската министър-председателка Ана Бърнабич стои стабилно на поста си, но с цената на компромиси. Открито хомосексуална, тя допринесе за известно нормализиране на отношението към ЛГБТИ хората в страната, в която агресивните хомофобски прояви не са рядкост. Като премиер е вземала участие в белградския прайд, а през 2019 г. партньорката ѝ роди дете. В същото време тя не се противопоставя решително на политиката на Вучич за близки отношения с режима на Владимир Путин, в който ЛГБТИ хората се преследват като екстремисти и се върви към забрана на абортите.

Жени стоят начело и на някои африкански страни, в които има сериозни проблеми с насилието над жени. Включително в Етиопия, където все още е широко разпространено женското обрязване, наричано още генитално осакатяване.

Важно, но недостатъчно условие

Да обобщим. Наличието на жени сред световните лидери е важно дори само заради това, че овластява жените – показва им, че не е невъзможно да се изкачат на най-високите позиции във властовата йерархия. Но то не е гаранция за напредък в постигането на равни права, защото политиката не е функция на пола.

Ето например с похода си срещу Истанбулската конвенция председателката на БСП Корнелия Нинова изигра сериозна роля за връщането на борбата с насилието над жени години назад. А жените – членове на Конституционния съд, дружно подкрепиха решението, според което социалната роля на жената, съгласно Конституцията, е да бъде майка.

Засега Мария Габриел не дава признаци, че смята да се еманципира от сянката на Бойко Борисов и да бъде нещо повече от приемлива за Брюксел негова маска. Но това впечатление може да е погрешно и Габриел да се окаже изненада за всички, най-вече за Борисов, като провежда политика в съответствие с европейските стандарти за човешки права, включително права на жените. И да има смелост да се бори със задкулисната власт, поради която всеки опит за прогрес буксува.

Но засега, както би казала Йорданка Фандъкова, положението е „хубаво е, но не е готово“. По-точно – не е достатъчно.

Пазителките на неразказаните български истории

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/pazitelkite-na-nerazkazanite-bulgarski-istorii/

Пазителките на неразказаните български истории

„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек. 

Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“ 

Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история… 

Историята на Веска Недева

Неразказаната жена

Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.

„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова

През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната. 

Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката? 

Пазителките на неразказаните български истории
Зад кадър по време на снимките на Лиляна, бабата на Полин Донахю

„Дядовците, мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването: 

„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане […] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“

Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“ 

Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер. 

Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина. 

Не пренаписвайте след това без нас 

Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…

„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков

Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали. 

Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята. 

Историята на Цветана Джерманова

С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса. 

„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“ 

Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.

„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“ 

#ПитайБабаСи 

Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед […] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.

„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*

В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова. 

Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията? 

Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов, която не е дядо ѝ. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“. 

Пазителките на неразказаните български истории
Зад кадър по време на снимките на Веска Недева. Полин, Веска, Маргарита, Валентина.

Бъдеще, но не без минало 

Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им. 

„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*

Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога. 

„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни. 

„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“


* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).