Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sbogom-budeshte-zdravey-minalo/

Един от индикаторите, че остарявате (освен че все нещо ви наболява), е, че все по-често си казвате „Някога не беше така, някога бяхме други“. Та – за разлика от днешните деца – моето поколение отрасна с копнеж по бъдещето. Нямам предвид „светлото комунистическо бъдеще“, в което през 80-те почти никой вече не вярваше. А бъдеще, пълно с космически кораби, летящи автомобили и всевъзможни технологии, някои от които днес изглеждат смешно наивни. Този копнеж беше навсякъде в популярната култура – във филмите и книгите, в музиката, която експериментираше с възможностите на електронния звук и с нови стилове, в модата…

Днес мисълта за бъдещето като че ли предизвиква по-скоро ужас.

Повечето филми и сериали за бъдещето са постапокалиптични, плюс някоя и друга антиутопия. В музиката като че ли няма нищо ново, в архитектурата се наблюдават тежнения към идеализиране на миналото. Една от най-успешните колекции на IKEA през последните години – Nytillverkad, включва съвременни интерпретации на дизайни на компанията, създадени между 50-те и 80-те години на ХХ век.

Не че нямаме основания да се притесняваме какво предстои – и в екологичен, и в политически, и в екзистенциален план. Климатични промени, диктатури, войни, застаряващо население (поне в Европа)… Междувременно обаче бъдещето се превръща в настояще, а ние не знаем нито какво да го правим, нито как да мислим за него.

Как (да) съжителстваме с изкуствения интелект (ИИ)?

„Независимо от това какво ще е съвместното бъдеще на ИИ и хората, разговорът за това бъдеще е вече закъснял“, смята Йовко Ламбрев. И наистина – днес ИИ не само създава картинки, пише песни, проекти и курсови работи, а за все повече хора той се превръща в необходим събеседник.

През 2013 г., когато за бъдещето все още можеше да се мисли неапокалиптично, излезе нежно-тъжният и много човешки филм на Спайк Джоунз Her, в който главният герой, изигран от Хоакин Финикс, се влюбва в операционната си система, говореща с гласа на Скарлет Йохансон. В личния си кръг все още нямам познати, които да си признават, че изпитват повече от приятелски чувства към ИИ. Но като имам предвид какво споделят хора около мен, не изключвам и това да стане скоро.

ИИ-то, с което си чати един познат, е придобило навика да му пожелава „добро утро“ и „лека нощ“. Приятелка пък запълва с ИИ дефицита от смислено общуване във всекидневието си и необходимостта да намира потвърждение на нещата, в които вярва. Приятел споделя с ИИ за най-дълбоките си травми, за което така и не е намерил сили да потърси психотерапевт. И получава детайлно описание на посттравматичните си разстройства, увенчано с въпроса: „Това да ти е познато?“ Друг приятел решава да тества моралните граници на ИИ и е шокиран колко сериозно може да го нарани един софтуерен модел.

ИИ, мобилните телефони и образованието

Макар че за навлизането на ИИ в живота ни се говореше години наред, академичните институции тепърва започват да умуват какво да го правят. Докато измислят как да реформират изпитите, така че да се пресече практиката учениците или студентите да предават автоматично генерирани писмени работи, проекти, презентации и пр., ще минат години. Години, през които няма да е ясно какво точно оценяват оценките.

Впрочем, ако съдим по отношението към една далеч не нова технология, като мобилните телефони, моментът на смислена реформа може така и да не настъпи. Съвременните телефони могат да са ценни помощници в образованието, които да допринасят за повишаването на мотивацията за учене. Ако на учениците в един клас се възложи да ползват смартфоните си за образователни игри – например в платформата Kahoot!, е доста по-вероятно да им стане интересно и да се чувстват ангажирани, вместо да цъкат на устройствата си от скука.

„Технологията е чудесна сама по себе си – проблемът е кой и за какви цели би могъл да я използва“ – тези думи на Йовко Ламбрев за ИИ важат с пълна сила и за смартфоните. Все повече държави обаче, вместо да използват потенциала им, предпочитат да ги забранят в училище с аргументите, че разконцентрират учениците и служат за онлайн тормоз (все едно че децата не се тормозят и в извънучебно време). В Гърция доста се престарават – към началото на 2025 г. над 16 000 ученици са изключени, защото са използвали мобилни телефони в клас. Дали масовото отстраняване води до повишаване на качеството на образованието, е друг въпрос. Със сигурност не и за хилядите изключени млади хора.

А 3D принтерите?

Друга технология, която през последните години все повече навлиза в живота ни и която има голям потенциал, е принтирането на триизмерни обекти. Вече не е непосилно скъпо да си купиш 3D принтер и да „печаташ“ с него всевъзможни джвъчки. Дори и човек да не може сам да се справи с дизайна им, има предостатъчно готови модели.

На 3D принтерите се възлагат и сериозни надежди – да започнат да произвеждат например сърца за трансплантация, а създаденото с тяхна помощ веганско „месо“ в скоро време да стане финансово достъпно за потребителите.

Междувременно технологията вече се използва и за строеж на сгради, а в Тексас е изградено цяло предградие със 100 3D къщи и те не са несравнимо по-скъпи, отколкото ако бяха построени по „нормалния начин“. За сметка на това имат далеч по-голям шанс да устоят на природните стихии в сравнение с типичните американски дървени домове.

С навлизането на 3D принтерите се открива огромно поле пред архитектурата и дизайна. С помощта на технологията може да се „принтират“ неща, които доскоро са били конструктивно невъзможни. На този етап обаче като че ли няма популярни нови стилове, които да се базират на тази технология. А и перспективата да се появят, изглежда, не вдъхновява особено. Ако попитате хората какво е красиво, с голяма вероятност повечето от тях ще посочат образци от миналото, а не сгради, произведения или обекти с футуристичен дизайн.

Бъдещето, което е вече настояще

Изкуственият интелект и 3D принтерите са само част от напредъка на технологиите и науката (теми, от които Анастасия Орманджиева, Михаил Ангелов и Йовко Ламбрев разбират далеч повече от мен). Използвам ги само като примери, с които да онагледя как (не) мислим бъдещето.

Разбирам, вероятно е много трудно да си млад човек днес и да живееш в постоянен ужас от бъдещето. Природните катаклизми стават все повече, войната чука на вратата на Европа, а не толкова далеч от нас систематично са избивани невинни хора. Доскорошни демокрации се превръщат в диктатури. Не беше отдавна времето, когато COVID-19 взе много жертви и обърка всекидневието на оцелелите за няколко години, а няма гаранции, че подобна пандемия няма да се повтори. Младежите, които тепърва започват професионалния си път, не могат да разчитат на финансова сигурност като родителите си (макар случаят в България да не е точно такъв). Те ще плащат за грешките на предишните поколения, включително на моето.

Колкото и банално да звучи обаче, бъдещето зависи от това какво искаме да бъде и какво правим сега. Ако ИИ ни плаши, трудно ще се научим да го използваме по смислен начин. Ако не вземаме мерки за решаване на екологичните и политическите проблеми, няма как да избегнем или поне да намалим щетите от тях. 

Може би нашият човешки свят (или поне този, който познаваме) свършва – не знам. Както казва шотландският философ Дейвид Хюм, ако слънцето всеки ден изгрява, това не означава, че ще го направи и утре. Може и да не изгрее. Но пък може и да изгрее, а тогава все нещо ще трябва да правим.