Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-durzhavniya-regres/

България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията. Повод за тази констатация е поведението на държавата спрямо Шествието за семейството – събитие, чиято основна мисия е отрицанието на „София прайд“. Тази теза може да изглежда пресилена, но отношението на една власт към ЛГБТИ+ хората е лакмус за отношението ѝ към демократичните ценности изобщо. Виждаме го в Русия, виждаме го в САЩ, виждаме го и в Унгария, където новото проевропейско правителство на Петер Мадяр премахна забраната на прайда, наложена от предшественика му Виктор Орбан.

Още от началото си през 2008 г. „София прайд“ е съпътстван от антипрояви.

През първите години те представляваха основно опити за физическа агресия (възпирани от многото жандармеристи по време на самия прайд, но успешни в малките улички, докато участниците се разотиваха).

После дойде времето на организираните антишествия. През 2018 г. се проведе първият Поход за семейството. По-късно между организаторите му настъпи разкол и в резултат през 2021 г. възникна още една антипроява – Шествие за семейството. Двата антипрайда се провеждаха паралелно до 2026 г., когато ресурсите се концентрираха в Шествието, а Походът развя бяло знаме.

За първи път обаче през 2026 г. Шествието за семейството се ползва с държавна подкрепа и е под егидата на Българската православна църква (БПЦ). А давайки заявка, че от догодина БПЦ ще поеме изцяло организацията на събитието, патриарх Даниил го измъкна изпод краката на досегашните организатори (основно евангелисти), както те навремето постъпиха с Поход за семейството.

Три етапа на отношението към равните права

Трансформациите на мобилизацията срещу „София прайд“ са израз на три етапа в отношението към равните права в посттоталитарна България. Тук ще скицирам основните им характеристики, но отделни елементи от всеки етап може да се видят и в останалите. Важното обаче са водещите признаци и общият дух на всеки от етапите.

Първи етап. Демократи сме, но се правим на разсеяни

След 1989 г. България, поне на декларативно равнище, се стреми да стане част от общността на демократичните държави. Още в края на следващата година Великото народно събрание приема решения (публикувани в бр. 3 на Държавен вестник от 11 януари 1991 г.), че страната иска да стане пълноправен член на Европейските общности, както и да приеме основополагащи документи на европейското законодателство, включително Европейската конвенция за правата на човека. От 2000 г. България води преговори за членство в ЕС, а от 2007 г. става част от Съюза.

Тези процеси са съпътствани и от необходими – с оглед на целите на страната – промени в законодателството. През 2004 г. например влиза в сила Законът за защита от дискриминация (ЗЗД), а през следващата година в него са включени и признаците на дискриминация, между които е и сексуалната ориентация. През 2015 г. и промяната на пола влиза като защитен признак в заключителните разпоредби на ЗЗД. Изобщо, изглежда, че неизбежното развитие на страната е в посока към повече равни права.

В същото време защитата на представителите на уязвими и дискриминирани групи остава предимно на хартия. Нито сегрегацията на ромите е премахната, нито се осигуряват достъпна среда и нужната подкрепа за хората с увреждания, нито институциите разпознават хомофобията и защитават пострадалите от нея.

Не се приемат и закони, които реално да са стъпка в посока към равни права (например регистрирано партньорство за ЛГБТИ+ хората). Широко разпространено е схващането, че равните права са всъщност „привилегии“ за малцинствените групи.

Втори етап. „Традиционните ценности“ превземат правото

Началото на втория етап бележи дезинформационната кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, от края на 2017 и началото на 2018 г. Тази кампания беше юридически скрепена от най-висшите съдилища в България.

През 2018 г. Конституционният съд (КС) постанови, че съществуват само два пола, биологичният пол е конституционен, а единствената социална роля на жената е да бъде майка.

През 2021 г. пък КС отсъди, че полът според Конституцията има само биологичен смисъл и няма социално изражение. В решението точно 30 пъти става дума за традиционно и традиции, макар в Основния закон традиционното да се споменава само веднъж – когато се казва, че традиционната религия в България е източноправославното вероизповедание.

През 2023 г. Върховният касационен съд (ВКС) излезе с тълкувателно решение, с което де факто забрани юридическата смяна на пола на транс хората. По-точно, въпреки че хора в България са променяли юридическия си пол в продължение на няколко десетилетия, ВКС каза, че българското право не предвижда такава възможност.

И така, в период от няколко години най-важното нещо в българското право се оказаха традиционните ценности, за които не пише нищичко в Конституцията, и бракът между мъж и жена.

Постепенно самото българско право някак започна да се възприема като традиционно (каквото то няма как да бъде). Така например забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище беше аргументирана с някаква несъществуваща „българска правна традиция“.

Въпреки тежненията към традиционното обаче, през втория етап не се поставят под съмнение геополитическата и ценностната ориентация на България. Затова този етап е междинен.

Трети етап. Църквата и държавата са едно, а модерното е лошо

В третия етап, в който навлиза България в момента, „традиционните ценности“ са превзели властта и открито се противопоставят на демокрацията. Засега това все още изглежда парадоксално, така че много хора си задават рационални въпроси:

• Защо държавата подкрепя едно хомофобско шествие?
• Защо оркестърът на гвардейците (които са част от българската армия) участва в хомофобското шествие, след като според собствените си правила не трябва да е там?
• Защо военният министър изпълнява желанието на патриарх Даниил оркестърът да участва в шествието, след като България е светска държава?
• Защо хора, които са се развеждали (например Румен Радев), и такива, които не са се женили и нямат деца (например Слави Василев и Пламен Мирянов-син), са толкова ревностни радетели на семейните ценности?
• Защо се говори за традиционни семейства от майка, баща и децата им, след като истинските традиционни семейства са нещо много по-различно – те включват целия род, а семейството само от родители и децата им датира от буржоазната епоха?
• Какво включват т.нар. традиционни ценности, освен че хора от един и същи пол не трябва да се женят и че полът е само биологичен?

Само че тези въпроси са доста закъснели. Почвата за това, което наблюдаваме, се подготвя отдавна. Чрез постепенното навлизане на БПЦ в държавата, въпреки че според Конституцията България е светска, чрез параклисите в училищата, въпреки че и образованието по закон е светско, чрез решенията на КС и ВКС, чрез умилителния език на мейнстрийм медиите, когато става въпрос за православни празници, ритуали и инициативи.

И не на последно място – чрез липсата на съпротива.

Една програмна позиция

За да стане по-ясна същността на новия етап в отношението към равните права и демокрацията, е добре да обърнем внимание на изказването на Слави Василев в парламента по повод Шествието за семейството. Защото то изразява позицията на управляващата партия „Прогресивна България“ (ПБ) – не само по конкретната тема, а и за посоката, в която трябва да върви България.

В декларацията се казва, че

съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност.

Защо? Защото сме „във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза“. Новата власт, значи, ще ориентира ценностно интимния ни живот в името на националната сигурност. И трябва да се сбогуваме с личния избор.

Спрямо какво ще се извърши ценностното ни преориентиране? Според Василев съществува „огромно множество“ българи, отстояващо традиционните ценности и семейството. То обаче е мълчаливо и не получава трибуна (дори на вас и мен да ни изглежда, че позицията му е доминираща в публичното говорене). Ценностите на малцинствата, значи, трябва да бъдат напаснати към мнозинството, както и българското и международното законодателство трябва да отстъпят пред него. Такова мнозинство, каквото си го представя ПБ (докато реалното мнозинство в България прави деца нетрадиционно – без брак).

В същото време, макар че в началото на декларацията личният избор е заклеймен, после в нея се казва, че ПБ

застава зад правото на всички български родители да възпитават децата си в съответствие със своите морални, религиозни, философски убеждения без външен идеологически натиск.

Тук под „всички български родители“ не трябва да се разбират действително всички, а само онези, които са част от мълчаливото, според управляващите, мнозинство – за да няма ценностна дезориентация. Тоест родителите „имат право“ да възпитават децата си в съответствие само с правилните според ПБ убеждения. В противен случай стават заплаха за националната сигурност.

В декларацията два пъти се заклеймява модерното.

В нея се казва, че да се „деконструират традициите, семейството и вярата“ е „модерно напоследък“, както и че бъдещето на България „не се кове в модерните за текущия момент идеологически течения“.

Какво означава „напоследък“ и кой е „текущият момент“? Изобщо, откога демократичните страни се развиват според тези либерални ценности, които консервативният обрат, част от който е ПБ, отрича?

Да помислим. Преди 36 години, през 1990 г., Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията и може да се каже, че през следващите три десетилетия либералните ценности са доминиращи. През 1990 г. Слави Василев е бил на шест годинки. Още по-рано – към края на 60-те години на ХХ в. – настъпва сексуалната революция. Тогава Василев още не е бил роден. Борбата на жените за равни права пък датира от още по-рано – тя е на повече от век.

ПБ анихилира цяла епоха, свеждайки я до „напоследък“ и „текущия момент“, в името на идеята за една традиционност, каквато никога не е съществувала.

Какво да очакваме?

Декларацията на политическата сила, именувала се „Прогресивна България“, задава ясна посока към консервативен традиционализъм в стил Русия на Путин. Няма смисъл да търсим логика и да спорим с аргументи – щом „прогресивното“ е регресивно, всичко останало ще е също толкова абсурдно. А и на ценности не може да се възразява рационално – особено ако никой не ни казва кои са те точно, освен че са „традиционни“ и „семейни“.

Така смисленият обществен дебат става невъзможен. От нас се иска да вярваме, да сме послушни, да сме слепи за лицемерието и да не задаваме въпроси.

А ако патриархът си е пожелал гвардейски оркестър на хомофобско шествие и го е получил, какво друго би могъл да поиска той и да му се даде? На първо място – задължително обучение по религия в училище, разбира се. Но и какво ли още не. Например забрана на „София прайд“. Или на небогоугодните НПО-та. Или на абортите. Или затвор за „накърняване на религиозните чувства“ – като в Русия. Или премахване на онзи досаден текст от Конституцията, според който религията е отделена от държавата. И т.н.

Впрочем дори не е нужно патриарх Даниил да пожелае някои от тези неща, за да се изпълнят. Ако дневният ред на ПБ е България да се отдалечи от демократичния свят, който понастоящем се олицетворява основно от ЕС, това ще е посоката на развитие.

Освен ако новата власт не срещне решителен отпор. Но такъв засега не се очертава.

Смятащите се за демократични партии са в конформистки ступор. „Да, България“ дори оттегли предложението си за премахване на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище.

Гражданите – критичното мнозинство от тях – смята, че сериозната борба е срещу корупцията и олигархията, а не за свободата им. Когато ограничаването на права стигне и до тях – а то ще стигне, ако се върви в зададената от ПБ посока, – може вече да е късно. А за да се оправят нещата, ако това изобщо е възможно, може би ще се наложи първо съвсем да се объркат, та да стане непоносимо за всички.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/po-prayda-shte-gi-poznaete/

За прайдовете обикновено се говори в контекста на правата на ЛГБТИ+ хората. Тазгодишният в Будапеща обаче влезе в световните новини най-вече с друго – с мащаба си. По оценки на организаторите в него са се включили между 180 000 и 200 000 души. Това се равнява на около 5% от населението на Унгария, наброяващо 9 630 000 души (което не означава, че участниците са само унгарци – сред тях има и хора от други държави, включително България). Дори разчетите на организаторите да са раздути, снимки на събитието от въздуха създават известна представа за огромния му мащаб. Със сигурност в Будапеща не е имало по-голям прайд от този.

Забраната като катализатор

Рекордната посещаемост на прайда в Будапеща всъщност е реакция срещу забраната му. По този повод възникна и нова дума – orbanned, която може да се преведе като „орбаннат“ (от Орбан и „баннат“ – забранен). Тя означава увеличаване на популярността на нещо като ефект от забраната му.

През април 2025 г. унгарският парламент прие с огромно мнозинство поправка в конституцията на страната, чиято цел беше публичните събития, свързани с правата на ЛГБТИ+ хората, да се обявят за противоконституционни. Новият текст в основния закон е формулиран по следния начин: 

[…] правото на децата на правилно морално, физическо и умствено развитие – с изключение на правото на живот – има предимство пред всички други основни права, включително правото на събрания.

Предпоставка за тази формулировка е схващането, че със самото си присъствие ЛГБТИ+ хората са заплаха за децата – теза, широко споделяна от руската пропаганда и от ултраконсервативни кръгове, зад която не стои научна обосновка. С подобни аргументи обаче бяха постепенно ограничавани правата на сексуалните и половите малцинства в Русия, докато самото им съществуване беше обявено за „екстремизъм“. Последваха хайки в гей клубове и сауни и присъди на жени заради обичките, които носят.

Месец преди конституционната промяна Унгария забрани прайда със закон. Добавката в Основния закон на страната би следвало да бетонира законовата промяна.

И все пак защо ограничаването на една малцинствена група постигна обратния ефект?

Когато се предприемат законови и конституционни мерки против ЛГБТИ+ хората, това е само средство. Вторачването в интимността е стъпка към установяването на тотален контрол върху живота на всички, независимо от сексуалната им ориентация или половата им идентичност. Неслучайно подобни посегателства обикновено вървят заедно с опити за ограничаване не само на абортите, а и на неправителствения сектор, медиите, свободата на изразяване, политическия плурализъм.

След 15 години управление на „нелибералната демокрация“ на Виктор Орбан унгарците осъзнават по трудния начин, че забраната на прайда е поредният пирон в ковчега на либералната демокрация. Ето защо присъствието на шествието е подкрепа не толкова за куиър хората, колкото за демокрацията – такава, каквато е тя в европейските страни, които не са проядени от руска пропаганда.

Ролята на кмета

Как обаче се провежда забранено събитие? За да стане възможен прайдът в Будапеща, отговорност поема кметът на унгарската столица – опозиционният лидер Гергели Карачони. Тъй като е ясно, че полицията няма как да разреши двойно забранено (и по закон, и по конституция) шествие, Карачони прави Общината организатор и по този начин избягва искането на позволение.

Става ли чрез тази маневра прайдът законен? Не, защото конституцията и законите имат приоритет над решенията на местната власт. Целта на кмета обаче е не да легализира събитието (това е отвъд правомощията му), а то да се проведе.

Освен това ЛГБТИ+ организациите и активистите са много по-лесна мишена на репресивни мерки, отколкото управата на столицата на една държава. Играейки вабанк, Карачони успява да постигне мирно протичане на събитието, без полицейско насилие и без значими провокации. (Казвам „без значими“, защото мой познат, присъствал на прайда в Будапеща, е видял нидерландец, държащ голям дървен кръст и крещящ на участниците колко са грешни.)

А в София?

В България прайдът продължава да не се разпознава като важен индикатор дори за либералната демокрация. 17 години след началото на дебата той продължава да е на ниво имат ли куиър хората право на съществуване и колко точно публично присъствие от тяхна страна не е „прекалено“.

Още преди да стане кмет на София, Васил Терзиев каза на среща с граждани, че „имаме нужда от „София прайд“ – мирно събитие, на което се събират много хора с деца“. Въпреки това Общината не само не участва в организацията на събитието, както е в много градове в други страни (например в САЩ, Канада, Франция, Нидерландия, Германия и др.), а и вече втора година Терзиев не е излязъл на сцената да поздрави участниците. За разлика от представителите на редица дипломатически мисии, които с присъствието си стават гаранти за мирното протичане на демонстрацията.

За сметка на това тази година програмата на „София прайд“ беше променена, за да не съвпадне провеждането на шествието с хомофобски събития, заявили в Общината обичайните за прайда маршрути. Имаше не едно, а две анти-ЛГБТИ+ мероприятия – „Шествие за семейството“, завършващо с концерт пред храм-паметника „Александър Невски“ и концерт „Традицията е бъдещето“ пред НДК.

Конституции за избирателна (зло)употреба

Вместо похвали и увеличена популярност Гергели Карачони не заслужава ли порицание, ако не и наказание, че умишлено и демонстративно е нарушил Конституцията на Унгария? Хващам се на бас, че повечето хора, които отправят този упрек срещу кмета на Будапеща, биха оправдали неспазването на конституцията в други случаи.

Когато например районният кмет на „Илинден“ Емил Бранчевски нареди разрушаването на ромската махала в кв. „Захарна фабрика“ и така остави около 200 души без дом, той наруши Конституцията на България. Защото в нея пише, че международните договори, които България е приела, са част от вътрешното законодателство и имат приоритет над него. А Европейският съд по правата на човека в Страсбург изрично е предупредил Бранчевски, че се кани да погази европейското законодателство. Той обаче се изкара герой, защото бил изпълнил… общинска заповед.

Какво да кажем за американския президент Доналд Тръмп, който си позволява да нарушава всеки текст от Конституцията на САЩ, ако не му изнася? За разлика от хомофобските промени в Основния закон на Унгария, които са съвсем скорошни, 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, според която всеки, роден на американска земя, става гражданин на страната, датира от далечната 1868 година. Което не пречи на Тръмп на практика да не се съобразява с нея. И на милиони хора – да му ръкопляскат за това.

Конституционният съд и Върховният касационен съд в България пък тълкуват Основния закон, хиперболизирайки някои елементи в него. Основно – че бракът е между мъж и жена и че традиционната религия е православието. И системно не забелязват други – например че религиозните институции са отделени от държавата и не могат да се използват за политически цели. Така те изобретяват несъществуващи „правни традиции“.

Примерите с Карачони и Бранчевски всъщност показват колко важно може да е отношението на един кмет към конституцията.

В първия случай нарушаването ѝ от страна на кмета е в името на съхраняването на либералната демокрация, във втория – от популизъм и дискриминация. И двата случая предизвикват международен отзвук, макар и от различен порядък.

Кристиян Таков беше призовал да пазим правото – включително и от закона. Това важи с особена сила, когато се приемат противоправни и антидемократични закони. И конституционни промени.