Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izgryava-li-duga-nad-sofia-i-bulgaria/

На 22 юни „София прайд“ ще се проведе за 17-та поредна година. Както винаги досега, най-голямото събитие в защита на правата на ЛГБТИ+ хората в България е съпроводено с дискусии „за“ и „против“. Отново има антипарад. Даже два, понеже в редиците на основното от години насам „антисъбитие“ настъпи разкол. В резултат т.нар. „Поход за семейството“ поосиротя и се проведе седмица преди прайда. В деня на „София прайд“ ще се състои „Шествие за семейството“, което се очаква да привлече повече участници и на което е обещала да пее бившата пънк икона Милена Славова.

Под семейство и „Походът“, и „Шествието“ разбират хетеросексуалното семейство от мъж, жена и техните деца. Според организаторите това е „традиционното семейство“, за което хомосексуалните връзки – и по-общо ЛГБТИ+ хората – са заплаха.

Тази година обаче публичната активност около прайда надхвърля обичайните безплодни спорове „за“ и „против“. Едно събитие в Столичния общински съвет (СОС) не се превърна във водеща новина, но е важен прецедент за ЛГБТИ+ хората. Този прецедент е станал възможен, защото почти незабелязано е настъпил друг, и то двоен прецедент. За какво става дума?

Две декларации. И рецепта за розови еднорози

„Рецепта за розови еднорози“ е песен на групата Cool Den. Няколко групи в СОС също забъркаха рецепта, увенчана с голям плюшен розов еднорог, настанил се на стола на един общински съветник.

На 7 май „Синя България“ разпространи декларация във Facebook в подкрепа на „Шествието за семейството“ и призова симпатизантите си да се включат в него. В декларацията се казва, че коалицията застава „зад каузата на семейството, вярата и борбата с демографската криза“, защото е „дясноконсервативна формация“. Също и че „няма по-голям проблем за България от демографската криза и борбата с нея трябва да бъде приоритет на всяко бъдещо управление“.

„Синя България“ е коалиция от седем партии, опитала се (безуспешно) да разшири на национално равнище успеха на „Синя София“, която е част от коалицията на местните избори. В СОС „Синя София“ е представена от трима общински съветници – Вили Лилков, Иван Сотиров и Ивайло Йонков. Декларацията е разпространена в последния предизборен ден, в който политическата агитация е разрешена.

На 13 юни групата общински съветници от „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“ излезе със своя декларация по повод „Шествието за семейството“ и „София прайд“. Прочете я адв. Христо Копаранов, който заедно с Гергин Борисов (и двамата от „Спаси София“) е неин инициатор и вносител. Това е първият път, когато най-голямата група в СОС се обявява в подкрепа на „София прайд“ и по-общо – на правата на ЛГБТИ+ хората.

В декларацията противопоставянето на прайда и „Шествието за семейството“ се нарича „фалшива дилема“, защото „семейството не е математическа формула“ от майка, баща и техните деца – самотните родители и децата им, както партньорите без деца например също са семейства. И „всеки заслужава достоен живот“.

„Затова, когато години наред хиляди граждани излизат, за да ни кажат, че се чувстват онеправдани, че живеят в страх, че са лишени от права, ние сме длъжни да ги чуем“, се казва в декларацията и се споменават случаи на хомофобско насилие. В нея се подчертава и че прайдът не е само за ЛГБТИ+ хората, а за „утвърждаване правата и достойнството на всеки, който е различен от мнозинството – било то расово, етнически или по какъвто и да е друг признак“.

Всички семейства са ценни. Всички имаме семейства – някои сме родени в тях, други ги избираме, трети ги създаваме,

завършва декларацията.

Докато Копаранов чете от трибуната, от групата на БСП слагат на мястото му плюшен еднорог. Човек би могъл да възприеме този жест и като подигравка и да се обиди, но адвокатът предпочита да реагира позитивно. Той публикува селфи с еднорога, като благодари на колегите си „за милия подарък“. Копаранов го тълкува като знак, че „БСП най-накрая се позиционираха като европейска лява партия“ и че „резултатите им на последните избори са довели до катарзис“.

Двойният прецедент

Инициаторите на декларацията Христо Копаранов и Гергин Борисов са застъпници за правата на ЛГБТИ+ хората от години. Затова „Тоест“ разговаря с тях.

Копаранов е ядрото на изследователския екип, който през 2018 г. публикува юридически анализ на 70 закона. Според проучването българската държава лишава еднополовите двойки от около 300 права, защото не признава партньорството им. Неотдавна Борисов припомни свой пост от 2021 г., в който разказва измислена, но възможна и плашещо реалистична история на мъж, чийто партньор умира в болница, а той не може нито да получи информация за състоянието му, нито да продължи да живее в дома, който са градили двамата.

„Откакто пуснах онзи си пост с историята за болницата, хората, които ми казаха, че напускат [България], са поне 10. 10 човека за 3 години. Повечето бяха специалисти със заплати над 5000 лева месечно“, споделя Гергин Борисов и пресмята в духа на скорошното изследване на Института за пазарна икономика за икономическата цена на хомофобията: „1,8 милиона лева икономическа активност изчезна… защото е важно да се правят референдуми против джендър идеологията.“

„Жалко е, че подобна декларация трябва да бъде четена. Страшно е, че живеем във време, в което да кажеш, че всички семейства са важни и ценни може да бъде тема, по която не всички да са съгласни“, казва Борисов и допълва, че иска да живее в нормална държава и затова се опитва да я промени. 

Искам познатите ми, които се отказаха да чакат, да имат повод да се върнат – защото виждат, че става по-добро, по-толерантно и по-европейско място за живот.

„Отбягването на темата за правата на ЛГБТ хората от страна на много политици е естествена последица от токсичната среда в българската политика и сред избирателите“, смята Христо Копаранов. Според него е разбираемо, но „тази предпазливост води до това, че във всеки един момент „не е сега моментът“. И моментът да се заговори за темата никога не идва“. А същевременно хомофобските гласове стават все по-силни.

На въпроса защо продължава да говори по темата, след като вече е общински съветник, той отговаря, че връзката в питането всъщност трябва да е обратна: 

Влизането в Общинския съвет не трябва да е повод да престане да се говори по темата, а точно обратното – повод да се говори още повече. Като член на Общинския съвет един съветник трябва да формира насоките, в които да се развива неговият град, да създава визията за него. Затова […] искаме да създадем сигурен и приемащ град, в който всеки да може да бъде себе си с достойнство.

Според Гергин Борисов „Спаси София“ е партия, която „не мери теми по това какво е популярно, а по това кое е важно“. А е важно София да е „град за всички и това включва ЛГБТИ+ общността“. Борисов допълва: „Аз продължавам да говоря по темата, защото съм част от тази общност и стремежът за равноправие е и мой.“ На учудването, че човек на изборна публична длъжност в България може да каже това, отговаря с усмивка: 

„Аз съм открит от години и няма сила на планетата, която да ме набута обратно в килера“. 

„Откритото говорене без страх е много важно, но още по-важно е предприемането на реални мерки“, смята Христо Копаранов, на когото също като Борисов не му се налага да разкрива сексуалната си ориентация, понеже не я и крие. Той има опит с говоренето без страх, знае и каква е цената му. „Например след последните ми публикации и декларацията, прочетена в Общинския съвет, аз станах обект на сериозна хомофобска реакция, включително съм получавал заплахи за живота си.“

Конкретно тази заплаха той е изпратил на прокуратурата:

 

А в лични съобщения адвокатът получава и ето такива „пожелания“:

Копаранов си търси правата, но в същото време не престава да реагира с добродушна ирония на подигравките и слуховете по свой адрес. „Защото ако няма смели политици, които да говорят, и ако обществото проявява толерираща търпимост към ответната хомофобска реакция, мълчанието ще продължи завинаги.“

Знаейки, че жълто-кафявите медии разнасят клюки по негов адрес, той публикува във Facebook актуална снимка, на която е с мъж до себе си – „да си обновят архива, че ми писна да качват стари наши снимки, когато решат да правят интриги“.

Без да дават признаци, че осъзнават колко голям прецедент са, Христо Копаранов и Гергин Борисов са комай първите хора на изборна публична длъжност в България, които са открити за сексуалната си ориентация.

Веднъж на десетина години

В България се появява открито хомосексуален политик веднъж на десетина години. Малко артефакти са оцелели във виртуалното пространство от далечната 2004 година, когато 27-годишният тогава член на БСП Ивелин Йорданов разкрива сексуалната си ориентация пред медиите. Той е бил учредител на куиър организация и изглежда, е вярвал, че Столетницата може да стане лява партия от европейски тип.

Според активистите Моника Писанкънева и Станимир Панайотов, отразили случая тогава, с разкриването на младия социалист мълчанието по темата за ЛГБТИ+ хората е „веднъж завинаги разклатено“. Но БСП, изглежда, се опитва да заглуши случая, като не изпраща Йорданов на форум по темата. А партийният орган – вестник „Дума“ – му дава право на отговор, след което обявява „своята задача в обсъждането на сложния проблем на хомосексуалността за приключена“. И „веднъж завинаги разклатеното мълчание“ се завръща.

11 години по-късно – през 2015 г. – Виктор Лилов, който тогава беше кандидат за кмет от малката либерална партия ДЕОС – се разкри като хомосексуален в интервю на вече покойния Емил Коен за сайта „Маргиналия“. Татяна Ваксберг отбеляза, че в България за първи път се случва някой, който се кандидатира за изборен пост, да декларира нехетеросексуалната си ориентация.

Случаят имаше широк обществен отзвук, а в продължение на години сексуалността на Лилов беше почти единственото нещо, с което беше асоцииран. Тя беше и една от причините за настроенията срещу него в ДЕОС. Две години след разкриването на Лилов партията, чийто председател беше станал междувременно, го изключи по скалъпени обвинения. Малко по-късно ДЕОС се самозакри, оставайки куха регистрация, която евентуално да бъде използвана за целите на някой нов политически проект. А Виктор Лилов опита да влезе в политиката и чрез други формации – без успех.

Девет години по-късно, през 2024 г., Гергин Борисов и Христо Копаранов са избрани за членове на СОС. Без да се крият, но и без скандал. Като нещо най-нормално, каквото всъщност е. И също като нещо най-нормално, те се опитват да впрегнат своята група и целия Общински съвет в работа за равни права.

Чувал съм за много случаи, когато [депутати] са гласували по определен начин, защото еди-кой си разполага с касетка, снимка и т.н. След 1990 г. групичка хора определяха съдбата на България, но не знам дали сами решаваха, или ръководени от други съображения заради скритата си сексуална ориентация.

Тези думи са напълно актуални днес (само дето вече няма касетки, а флашки, социални мрежи, приложения и лични съобщения), но са изречени от Ивелин Йорданов при разкриването му през 2004 г. Не само за доста политици, а и за журналисти и други публични личности, разкриването на сексуалната им ориентация е равносилно на публичен линч. Макар ориентацията на някои от тях да е обществена тайна, те продължават да търпят натиск и унижения, без да са в състояние да си позволят да се разкрият.

Може би Христо Копаранов и Гергин Борисов, които разполагат с мандат от четири години да говорят от публична трибуна, най-сетне „веднъж завинаги“ ще катурнат мълчанието, за което говорят преди 20 години Моника Писанкънева и Станимир Панайотов. И ще спомогнат да изгрее дъгата, под която всеки може да бъде себе си. Възможно е обаче и стигмата да заглуши гласовете им. След още 20 години със сигурност ще знаем отговора.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-v-bulgariya-ima-problem-s-obshtite-prostranstva/

Реорганизация на движението по три улици в центъра на София стана повод за спорове и протести, които не стихват вече близо две седмици. На булевардите „Патриарх Евтимий“, „Фритьоф Нансен“ и „Витоша“ велосипедните алеи бяха свалени от тротоарите на пътното платно. По „Патриарх Евтимий“ се обособиха бус ленти и се намалиха местата за паркиране. „Фритьоф Нансен“ стана двупосочен и там пространството за спрели автомобили също намаля. По „Витоша“ паркоместата се увеличиха, но пък колите вече трябва да паркират диагонално и на заден ход.

Идеята и критиките

Промените, одобрени от кмета Васил Терзиев, бяха предложени от „Спаси София“. Според представителите ѝ те са крачка напред в превръщането на София в „град на хората“, както казва известният датски урбанист Ян Геел. В книгата си „Градове за хората“ Геел защитава тезата, че хората са по-щастливи в градове, изградени по човешка мяра, които радват окото и в които им е удобно да се придвижват пеша и с велосипеди. А многото автомобили нито радват окото, нито правят придвижването приятно.

През 2017 г. Столичната община възложи (и плати) на Геел да направи анализ какво може да се подобри в центъра на София. Ръководеният от урбаниста екип представи доклад от 100 страници, с чиито препоръки управлението на Йорданка Фандъкова изобщо не се съобрази. Нововъведенията от началото на май следват някои от тези препоръки, а именно:

• по-привлекателна пешеходна среда;
• свободни от препятствия улици, достъпни за всички;
• изграждане на безопасна и гладка велосипедна мрежа;
• по-добри условия за велосипедистите;
• намаляване на трафика в центъра.

Промените обаче срещнаха остра съпротива както от страна на живеещи, така и на неживеещи в района шофьори. Те протестират срещу намалените места за паркиране и промяната на позициите им, което за някои от живеещите в района означава по-дълъг път от колата до дома им. Също и срещу стесняването на някои от пътните платна и новата система за паркиране по бул. „Витоша“ – промени, които според тях са предпоставки за повече задръствания. Причина за недоволството е и че промените са извършени без дебат с гражданите.

Журналист от „24 часа“ направи две експериментални обиколки по новите участъци: първата – по обяд, втората – в час пик, малко преди 18 часа. И двата пъти не попадна в задръстване и не се натъкна на сериозен проблем.

Защо има толкова много автомобили

Към 2023 г. регистрираните автомобили в София са около 1 милион. Към тях се прибавят около 100 000 коли на ден, които са регистрирани в други населени места, но влизат в града. Същевременно паркоместата са крайно недостатъчни. Шофьорите паркират, където е възможно, поради което много тротоари в кварталните улички са практически непроходими.

Предпоставките за огромното количество автомобили са комплексни. По времето на социализма се чакаше доста години, за да си купи човек кола. Затова притежанието ѝ е сбъдната мечта. След падането на режима автомобилът става достъпен веднага за всеки, който може да си го позволи финансово. А коли втора ръка могат да се намерят за (почти) всеки джоб.

Същевременно развитието на обществения транспорт силно изостава от увеличаването на мобилността. София е милионен град и макар вече да има метро, придвижването от и до някои райони без автомобил е дълго и неудобно. Освен това много ученици не учат близо до домовете си (което пък е следствие от образователното неравенство и различното качество в училищата), а родителите не могат да смогнат хем да закарат децата си на училище с градски транспорт, хем после да отидат на работа.

Тъй като не навсякъде има обособени трасета за автобусите, тролеите и трамваите, а на някои места наличните бус ленти се „завземат“ от автомобили, става омагьосан кръг – хората се опитват да се справят със задръстванията от коли с… още повече коли.

Общественият транспорт не само в столицата, а и в цялата страна не е добре развит. Пътуването с влак се превръща във все по-голям риск, освен това до много населени места (включително морските курорти, като изключим големите градове – Бургас и Варна) няма влакови линии. Междуградските автобуси са с разнообразно качество, като обикновено нямат тоалетни и пътниците чакат с часове, докато шофьорът спре до някое крайпътно кръчме, където да се облекчат срещу заплащане. А до редица културни и исторически забележителности може да се стигне само с кола.

След 1989 г. инфраструктурните решения, когато изобщо има такива, по-скоро следват стихийните тенденции, отколкото са плод на осъзната политика за градско и регионално развитие. При управлението на ГЕРБ властването на автомобила се превръща във върховна политика. Затова се строят (колко бързо и качествено, е друг въпрос) магистрали, булеварди, кръгови кръстовища – все неща, които улесняват шофьорите.

Дълбоките предпоставки за недоволството от промените

Недоразвитият обществен транспорт в София и буквално занемареният междуградски са само едно от измеренията на пренебрежителното отношение към общите пространства в България.

По време на социализма общото (общественото, колективното, държавното) е издигнато на пиедестал, докато частният интерес е заклеймен като егоистичен. Ако човек каже, че не е колективист, а индивидуалист, може да си има сериозни неприятности. В същото време на всекидневно равнище обществената собственост масово се възприема като ничия. Да крадеш по мъничко от продукцията, която произвеждаш, си е почти в реда на нещата. Стига да не те хванат.

След падането на режима частният интерес вече е легитимиран. Но пък общият е детрониран. Така е и на всекидневно равнище, и на политическо. Пример за политика, фаворизираща частния интерес за сметка на общия, е реституцията „в реални граници“. Така много публични пространства, между които части от паркове, улици и т.н., изведнъж се оказаха частна собственост – проблем, който не е решен и до днес. Той е и една от причините за безразборното презастрояване.

Липсваше политика и за поддръжка на жилищните сгради. И още липсва, като изключим програмата за саниране на блокове, която не е безпроблемна и достъпът до която често е невъзможен. Затова хората и до днес масово си санират фасадите според личните си възможности и естетически разбирания. Същото важи и за ремонта на жилищата – балкона ще го „усвоим“, тези стени ще ги бутнем, ще преместим кухнята в разширената дневна, а освободеното помещение ще бъде детска стая. Независимо дали от толкова реконструкции не се компрометира структурата на цялата сграда.

За сравнение, в Германия например не може дори да си сложите дограма по свой вкус, независимо че сте собственици на апартамента, в който живеете. Защото по този начин бихте променили фасадата на цялата сграда. Да не говорим за бутане на стени и „усвояване“ на балкони. В Италия също фасадите се приемат за част от общественото пространство и всякакви своеволни промени в тях са забранени.

Културните специфики също са сред дълбоките предпоставки за недоволството от промените. Анализирайки концепцията на Ян Геел, архитектката Анета Василева отбелязва, че тя се реализира най-успешно в северноевропейските градове, докато хората в Южна Европа са доста по-привързани към колите си и трудно биха ги заменили за велосипед.

Законът на джунглата

Когато реалността е изградена на принципа „всеки се оправя сам“, печелят най-силните. А измежду участниците в движението най-силни са автомобилите. Сред автомобилите пък най-силни са мощните коли с водачи, които смятат, че правилата не важат за тях, защото многократно са ги нарушавали без последствия. Като Георги Семерджиев.

Най-незащитени са хората с увреждания, затова и в България не сме свикнали да ги виждаме често по тротоарите, придвижването по които и без помощни средства често си е приключение. Пешеходците и велосипедистите са в постоянен риск. Трудно да се изброят трагедиите в София със загинали хора, които са пресичали на пешеходна пътека или дори са били на тротоара. На 8 май например, когато недоволството срещу новата организация на движението беше във вихъра си, се навърши една година от смъртта на годениците Ани и Явор, които бяха блъснати на пешеходна пътека.

От протестите срещу допускането на подобни трагедии обаче не изкристализира масово осъзнаване на необходимостта от промяна на силите между участниците в движението. Искат се по-тежки наказания, камери за наблюдение, по-добра пътна маркировка. При тези мерки обаче се запазва доминантната позиция на автомобилите.

В среда, в която печелят най-силните, е трудно да се води дебат за въвеждането на непопулярни мерки, които са от полза на не толкова силните и не толкова гласовитите участници в движението. Това обаче не е оправдание за липсата на дискусии. Трудно може да се приеме една промяна, колкото и за добро да е тя, ако повечето хора не виждат смисъл в нея. Ако не се научим да си говорим, няма как да се научим и да се уважаваме, споделяйки общи публични пространства.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/vandalizum-li-sa-grafitite-i-kak-vasil-terziev-shte-se-bori-s-tyah/

Един от проблемите в предизборната кампания на Васил Терзиев беше, че той често говореше с общи фрази, вместо да споделя конкретни идеи за развитието на столицата. Сред малкото конкретни намерения, които заяви, беше да поведе борба с графитите в София. Между двата тура на местните избори например Терзиев каза пред Нова телевизия: „Графитите са една много голяма тема, защото те ни карат да изглеждаме като гето. И това ще бъде една много голяма борба на всички ни да се спре – с всички възможни инструменти.“ Бъдещият кмет допълни, че смята графитите за „престъпление“, защото те са посегателство върху чужда собственост и „струва много пари да се почисти една сграда“. Според него съществуващите глоби за графити са едва 250 лв. „и почти безнаказано ти можеш да вандалстваш“.

„Полагане на началото“ или „откриване на топлата вода“?

Че борбата с графитите не е само предизборна дъвка, а искрена амбиция, пролича веднага след като новият кмет встъпи в длъжност. В деня, в който положи клетвата си, Васил Терзиев потвърди заявеното в кампанията намерение с пост във Facebook: „Ще поставим началото на битката с вандализма и неправомерното драскане върху фасадите на сгради, за да може градът ни в най-кратки срокове да стане по-чист и приветлив.“ Тази тема той постави на трето място сред приоритетите си – след бюджета на София и освобождаването на паркинга пред църквата „Света Неделя“.

Само че Терзиев не е първият, който си поставя за цел да се справи с графитите в столицата. Такива опити са правени и по време на управлението на ГЕРБ. Последният от тях е от лятото на 2023 г., когато са премахнати множество рисунки по фасадите в центъра на София. Противно на това, което новият кмет мисли, глобите за „нерегламентирано рисуване“ по фасадите са между 300 и 2000 лв. За разлика от съоснователя на „Телерик“ обаче, при всичките си кусури и „ремонти на ремонта“ доскорошното управление не приравнява всички графити с вандализма. Предвидени са процедури за разрешение за уличното изкуство, както и определени фасади и стени, върху които може да се рисува.

Не всичко, което е вандализъм, е графити

Речникът на чуждите думи в българския език определя вандализма като „варварско и безогледно разрушаване и ограбване на културни ценности и на ценни исторически предмети“. Да изчегърташ името си на стената на Колизея, както направи един британец с български произход, е вандалска проява в чист вид. В по-широк смисъл думата се използва и когато се руши обществено или лично имущество, което не е непременно културна ценност. За особено осъдително се смята, когато разрушеното притежава силна символна или емоционална натовареност, например гробища.

Вандализмът може да бъде предизвикан и от омраза. Такова е посегателството срещу софийската джамия от страна на членове и симпатизанти на „Атака“ през 2011 г. Или антисемитските послания на фасадите на синагоги и рисуването на еврейски звезди на витрината на магазинче за бира. Както и потрошаването на общностния ЛГБТ център Rainbow Hub от Боян Станков – Расате и негови сподвижници или облепването с хомофобски стикери на фасадата на The Steps – отново от хомофобски подбуди. Да не забравяме множеството откровено нацистки надписи, които с години си стоят в София, включително и на фасади в идеалния център.

Едва-що встъпил в длъжност, Васил Терзиев преживя челен сблъсък с вандализма, и то съвсем не под формата на графити. На безредиците по време на протеста срещу ръководството на Българския футболен съюз на 16 ноември имаше изкъртени павета и тротоарни колчета, счупени коли и витрини на магазини, запалени кофи за боклук и полицейски микробус, повредена обшивка на тавана в подлеза на „Орлов мост“. Според новоизбрания кмет щетите възлизат на повече от 42 000 лв.

Не всичко, което е графити, е вандализъм

Може ли да поставяме всяко „драскане по фасадите“, ако използваме думите на Терзиев, под един и същи знаменател? Едно е да напишеш „к*р“ или да изобразиш същия като буквата „добро“ от глаголицата с чертичка по средата, или да надраскаш „Гошо беше тук“. Но ако някоя сутрин изненадващо осъмнем с произведение на известния анонимен уличен художник Банкси в София, и то ли да бъде премахнато, понеже е „форма на вандализъм“? С подобно действие Столичната община би се простреляла в крака, образно казано.

Строго погледнато, произведенията на Банкси не са графити, а стенсили. Но поради наличието на сериозен проблем – липсата на разграничаване между графити и вандализъм у хора с власт – в тази статия не се прави разлика между графити, стенсили, колажи и прочее форми на визуално улично изкуство. Защото важното в случая е отношението към уличното изкуство като цяло, а не неговите стилове.

Банкси е може би най-известният уличен артист. Името му е намерило място дори в сайта на „Енциклопедия Британика“. Ала и в България има предостатъчно графитисти и други представители на уличното изкуство, получили заслужено признание. Да споменем само някои от тях – bozko (Божидар Симеонов), Nasimo (Станислав Трифонов, да не се бърка с бившия шоумен и настоящ политик със същото име), ХРОМЕ, Станислав Беловски и много други.

Когато уличното изкуство облагородява градската среда

Има редица случаи, когато графитите не просто не загрозяват градската среда, а я облагородяват. Това се случва както в центъра на града, така и в панелните квартали, където радващите окото визуални елементи са рядкост.

През 2013 г. стартира инициативата „ПОдЛЕЗНО“, която превръща подлези и други занемарени пространства в произведения на изкуството. През 2020 г. друг екип изрисува подлеза на Централната автогара, и то с европейско финансиране.

Екипът на „София графити тур“ пък организира не само туристически обиколки из местата в София, където уличното изкуство вече се е превърнало в своеобразна културна забележителност, а и работилници. В тях желаещите могат да усвоят основни техники на това улично изкуство с помощта на опитни графити артисти.

Самата Столична община подкрепя финансово както споменатите, така и други инициативи, свързани с уличното изкуство.

Унищожаването на графити като форма на вандализъм

В края на 2015 г. работници, облагородяващи зелените площи около НДК, видели едно надраскано парче стена. И прилежно го замазали със сива боя, защото графитите им се видели грозни. Само че това било… парче от Берлинската стена, подарено на София през 2006 г. от тогавашния кмет на германската столица Клаус Воверайт. Така, в желанието си да се борят с вандализма, работниците са проявили чиста проба вандализъм. Тоест унищожили са културна ценност.

Ала ако Берлинската стена има утвърдена културна стойност, творчеството на голяма част от уличните артисти няма. Но това не означава, че сред тях няма такива, които след време ще бъдат признати за велики творци. Редица велики художници, чиито картини днес се продават за милиони, не са били признати приживе. Ван Гог например едва е свързвал двата края. „Почистването“ на парчето от Берлинската стена е осъдено веднага, но унищожаването на други произведения на уличното изкуство ще бъде съдено от историята.

Като стана дума за Берлинската стена, да си представим как би изглеждал Берлин без графити. Не само върху остатъците от Берлинската стена (част от която дори е превърната в открита галерия; там е и известната рисунка с целувката между Брежнев и Хонекер), а и квартали като „Кройцберг“, „Шьонеберг“ и много други. Трудно можем да си представим и Любляна без графити. В словенската столица уличното изкуство е на почит. То е превзело бившия военен район „Метелкова“, но съвсем не е ограничено само там.

Как да разграничаваме уличното изкуство от вандализма?

Въпросът как една общинска власт да прецени кое е вандализъм и кое улично изкуство, изглежда лесен. Ала проблемът е, че той няма еднозначен и категоричен отговор. Между свастиките и „к*р“, за които е ясно, че нямат място на фасадите, от една страна, и Банкси, от друга, има цял спектър от ъндърграунд произведения, чиято стойност не е толкова лесно да се прецени с просто око.

Управлението на ГЕРБ в столицата беше изработило прост метод – правят се конкурси, дават се разрешения, отпускат се определени места за рисуване. Всичко извън това е нелегално и подлежи на заличаване. Само че от този подход лъха на тоталитаризъм. Той напомня за комисиите от времето на социализма, които определяха кое рок парче да види бял свят.

Рок музиката и уличното изкуство си приличат по това, че в същността си са форма на протест. Затова съобразяването с бюрократски критерии е сигурна рецепта за кич. Представете си официални места за улично изкуство, пълни с графити, изобразяващи възрожденски герои, хубави моми в народни носии и цветя в косите. И много шевици.

Уважението към уличните артисти, от една страна, и към градската среда, от друга, изисква внимателна преценка във всеки отделен случай. Но тя трудно може да се прави единствено от общински служители, ако те не работят в екип с утвърдени улични артисти, изкуствоведи, урбанисти и др.

Къде се пука теорията на счупените прозорци?

Васил Терзиев, изглежда, е повлиян – съзнателно или не – от теорията на счупените прозорци. Сещате се – ако има един счупен прозорец, те ще станат повече. Ако по улиците се виждат графити, просяци и пр., това създава благодатна среда за престъпления. Ако прозорците се поправят, графитите се изтрият, просяците се разкарат от улицата, престъпността ще намалее. Тази теория се прилага на практика в някои градове, включително в Ню Йорк по време на управлението на Рудолф Джулиани, и престъпността действително намалява.

Като всички теории обаче, и тази на счупените прозорци има своите граници. Тя е като симптоматичното лечение, което се бори с проявите на заболяването, не и с причините му. Ако просто изгоним просяците, няма да решим проблема с изпадането им от обществото и с липсата на алтернатива. Ако изтрием графитите или ако ги официализираме, няма да премахнем потребността от подобни форми на изразяване. Просто ще направим града по-стерилен.

Една от характеристиките на големите градове е съчетаването на многообразни стилове на живот и субкултури. Борбата срещу графитите е борба на официалното срещу субкултурното. Трудно е да си представим демократично общество без субкултури. Но е лесно да си представим диктатура, в която е забранено да бъдеш или да правиш нещо различно от разрешеното.

В разказа на аржентинския писател Хулио Кортасар „Графити“ става дума за невъзможната любов между момче и момиче в град, в който графитите и протестите са забранени. В който дори послание като „мен също ме боли“ е неприемливо, а уличните артисти рискуват да бъдат обезобразени от бой в ареста. Ако Васил Терзиев прочете този разказ, може би ще си зададе въпроса какъв град иска да управлява.