Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kade-spahte-tazi-nosht-kak-se-zhivee-po-ulitsite-na-sofia/

В края на октомври в София се проведе първото преброяване на бездомни хора в България. То се осъществи от Института за изследване на населението и човека към БАН с подкрепа от Столичната община. Част е от пилотен проект на Европейския съюз за проучване на мащабите на бездомността в Съюза и предприемане на действия за превенцията ѝ. Координатор на проекта за цяла Европа е университетът в белгийския град Льовен. Миналата година е проведено преброяване в 15 града с повече от 200 000 жители, а тази година са включени 35 града в 21 държави, сред които и София. 

Европейският парламент си постави за цел през 2020 г. да сложи край на бездомността в ЕС до 2030 г. В Резолюцията за справяне с нивата на бездомност в ЕС се посочва, че са получени няколко петиции, сигнализиращи за над 4 млн. бездомни и 70% увеличаване на бездомните хора в Съюза през последните десет години. Акцентира се и върху липсата на права на хората без дом, тъй като те нямат достъп до здравеопазване и често са обект на престъпления от омраза.

България също е изготвила Стратегия за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване до 2030 г., която откроява обособяването на нов профил на хората без дом – семейства с деца, млади хора, чужденци. 

Колко са бездомните в България? Няма надежден отговор на този въпрос. Частична и противоречива информация може да се намери в някои медии: за 2022 г. OFFNews споменава, че броят им е 4664, като на 3860 е предложено ползване на социални услуги. В статията се уточнява, че Министерството на труда и социалната политика не води официална статистика за броя на хората без дом. „Дневник“ цитира данни на Агенцията за социално подпомагане, според които от януари до септември 2024 г. са регистрирани 1260 бездомни. Според Нова телевизия обаче това число (1260) отговаря на броя на бездомните за последните девет месеца. 

Как броим бездомните хора?

Преброяването, в което се включих и аз като доброволка, се извърши по определени маршрути. За разработването им са използвани данни от получените сигнали за хора без дом на спешните телефони. През 2024 г. тези сигнали са били 3460, а в контактния център на Столичната община за периода октомври–ноември са постъпили 77, каза пред „Тоест“ Стоянка Черкезова от Института за изследване на населението и човека към БАН и координаторка на проекта в България. Това обаче не означава непременно, че са намерени общо 3537 души без подслон – възможно е за един човек да е имало повече от едно обаждане. Следователно данните не представляват информация за броя на хората без дом. 

Методологията на преброяването откроява шест категории бездомни, като тазгодишното му издание включва само първите три:

• които нямат дом и спят на улицата;
• които нощуват в кризисни центрове;
• които живеят в центрове за временно настаняване;
• живеещи в институции (затвори, психиатрични болници, домове за хора с увреждания, центрове за бежанци и пр.)
• които живеят в несигурни жилища, застрашени от събаряне;
• хора без дом, които живеят при приятели.

Причини за бездомността

Идентифицираните бездомници трябваше да отговорят на въпроси от анкетна карта, свързани с жилищната им ситуация: дали живеят сами, имат ли достъп до жилище, български граждани ли са и ако да, къде са родени, работят ли в момента и как са се озовали на улицата. Респондентите ни посочваха основно семейни или финансови причини за бездомността си. Говорихме с хора, изгонени от роднините си, както и с такива, чийто дом е бил продаден от роднини. Някои бяха загубили работата си, а с това и възможността да плащат наем за квартира. В един случай човекът е изгонен от единствената квартира, която е можел да си позволи, защото хазяйката решила да продаде апартамента. Немалко респонденти посочиха измами – имотни или от работодатели. Един каза, че просто е решил да си направи голяма тренировка с ходене.

Бездомността може да се предава и между поколенията. Това важи с особена сила за хората, израснали в институции, и техните деца. След навършване на 18 години възпитаниците на домовете в общия случай се преместват в т.нар. преходни жилища, където могат да останат, докато си стъпят на краката, но не повече от пет години. Ако не успеят да се включат в обществения и икономическия живот, остават бездомни и търсят подслон в центровете, в които могат да пребивават с години и дори да създадат дете. По време на преброяването са идентифицирани около 500 резиденти в центровете за временно настаняване, като ⅓ от тях са деца, живеещи с родителите си. 

Достъп до здравеопазване на улицата

Повечето преброени твърдят, че нямат здравословни проблеми. В отговор на въпрос на „Тоест“ за видовете здравни грижи, които се предоставят на бездомни и здравно неосигурени лица, от офиса на заместник-кметицата по социални дейности на София Надежда Бачева уточниха, че при нужда разходите по болничното лечение или долекуването на хората без дом се поемат от държавата чрез дирекциите „Социално подпомагане“. На практика обаче самите медицински лица отказват да изпълнят задълженията си, когато попаднат на бездомен човек. 

Стоянка Черкезова разказа, че мобилните екипи на организациите, работещи с бездомни, са споменали за случаи, в които викат линейка, но тя отказва да прибере нуждаещия се с аргумента, че казусът не е за тях. 

Председателката на Управителния съвет на Центъра за хуманни политики Юлия Георгиева сподели, че се е сблъсквала лично с този отказ. Преди години закарала човек в „ужасно състояние, полужив, адски мръсен“ в спешно отделение, откъдето го изхвърлили два часа по-късно. Той починал.

Проблем за повечето бездомни хора е липсата на здравно осигуряване. 

В спешните центрове би трябвало да приемат всеки, без значение какъв е здравноосигурителният му статус. Този принцип е заложен и в Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве, предоставяща възможност за прегледи при гинеколог и проследяване на бременността на здравно неосигурени жени. Елмира Нешева, социална работничка в нископраговия център за хора със зависимости „Розовата къща“ – инициатива на Центъра за хуманни политики, разказа, че в болница „Св. Анна“ с жените се работи за превенция на изоставянето. Целта е да им се предостави възможност да получат нужните умения да се грижат за детето, тъй като здравно неосигурените жени са рискова група. 

В „Розовата къща“ оказват помощ на клиентите чрез осигуряване на базовите им нужди, подкрепа за издаване на лични документи, подобряване на житейската ситуация и справяне със зависимостта, подкрепа за здравна помощ, както и чрез обучения за управление на личните финанси и спазване на работен режим. Съдействат и за издаване на свидетелство за ТЕЛК. Средствата, които се получават по ТЕЛК обаче, не стигат за наемане на квартира и се събират няколко души, които живеят заедно и си помагат финансово.

В центровете с приоритет са „семейства с по-малки деца и честно казано, избягват да вземат хора, […] употребяващи наркотици, поради това, че има вероятност те да създадат повече проблеми“, каза още Нешева. 

А защо просто не си намерят работа?

В повечето ситуации човекът, останал без дом, няма контрол над случващото се и се оказва жертва на обстоятелствата, твърди Стоянка Черкезова. Според нея отношението към хора, изпаднали в подобна ситуация, трябва да се изразява в институционална подкрепа. Правилният път е овластяване на човека – да му се даде увереност, че може да се справи и сам, но най-важно е да има покрив над главата си, смята тя. 

На същото мнение е и Юлия Георгиева. Когато нямаш къде да се изкъпеш или да си заредиш телефона, нямаш светлина и храна вечер, но въпреки това успееш да си намериш работа и дори се задържиш на нея – това, по думите на Георгиева, е „героизъм“. Тя обаче посочва и случаи на злоупотреба, в които бездомният човек е останал без лична карта – например защото я е заложил или е открадната. След това със същата тази лична карта е изтеглен кредит или е регистрирана фирма. И когато започне работа, жертвата може да се окаже със запорирани сметки и съдебно преследване, което обезсмисля усилията за легални доходи.

Къде нощуват хората без дом?

Повечето анкетирани нощуват, където намерят – на улицата, пейките, автогарата или жп гарата, във входове на блокове или преддверия на магазини. Един от тях сподели личната си статистика за броя на пейките в парка, в който разговаряхме. Преди били 72, а сега – около 30. И нямало пейка, на която да не е спал. Той разказа, че живее на улицата от 30 години и вечер, освен едно одеяло, ползва за завивка трите си кучета.

Някои от хората, с които разговаряхме, твърдяха, че имат дом. В един случай той се оказа барака с течащ покрив в ромската махала, в друг – изоставена будка, която респондентът наричаше „хралупата“ и споделяше с куче. Живеещите в такива паянтови бараки, в повечето от които няма ток и вода, а покривът тече, също влизат в статистиката на бездомните и се включват в първата категория на преброяването – които спят на улицата.

Проблеми пред настаняването

Някои респонденти имаха достъп до жилище извън София. Според Черкезова се наблюдава движение на бездомни хора към столицата заради възможностите за прехрана и наличието на (по-добри) социални услуги. Достъпът до жилище в други части на страната не означава, че ще имат с какво да се прехранват и да си плащат сметките.

Обикновено ако човек без дом иска да бъде приет в център за временно настаняване, първо трябва да премине през оценка в Агенция „Социално подпомагане“. Пренасочването обаче е по настоящ адрес и ако той не е в София, кандидатурата се отхвърля и от човека се очаква да се прибере някак в родното си място. 

Изгонените от роднини, които все още имат имот на свое име, не могат да кандидатстват за общинско жилище според Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община. Там приоритетно се настаняват семейства. От друга страна, местата в центровете са недостатъчни – 510 легла за цяла София, разпределени между три центъра. До редакционното приключване на статията никой от ръководителите на тези центрове, с които разговаряхме, не се съгласи да даде интервю за „Тоест“.

От офиса на Надежда Бачева казаха, че центровете поддържат комуникация с бюрата по труда или насочват резидентите към услуги за социални помощи, и обещаха, че след обобщаването на данните от преброяването ще се планират конкретни мерки и при нужда капацитетът на центровете ще се увеличи. Споменаха също, че се подготвя „първата стратегия за социални жилища на София до 2040 г.“, чиято цел е да бъдат изградени поне 5000 нови жилища, за да се обхванат най-уязвимите и да се създаде стимул да останат да работят в София.

Що за хора са бездомните?

По време на преброяването срещнахме човек без крайник, друг, който беше изкарал позволените шест месеца в център за настаняване и беше отново на улицата, трети, който се определи като австрийски ирландец, понеже родителите му били австрийски граждани, живеещи в Ирландия. Последният каза, че е бил известно време в дом за деца, лишени от родителска грижа. Двама споделиха, че са лежали в затвор, а един – в психиатрия. Възрастен мъж ни обясняваше къде да отидем да се напием рано сутринта, а друг продаваше книги, за които каза, че са му дадени от разни хора или ги намира до контейнерите. Срещнахме и човек, който се представи за историк, станал жертва на измама. Ровеше в контейнера за отпадъци с ръкавици и отказа да говори с нас.

Бездомни жени е на практика много трудно да се открият. 

Жените са по-уязвима група от мъжете и затова при тях бездомността често е скрита. Дори и да нямат достъп до жилище, успяват да си намерят вариант да останат при приятели или познати. За трите дни, през които се извършваше преброяването, разговаряхме с три, но всички твърдяха, че по принцип имат дом, макар да им се случва да останат без подслон. Две от тях работеха нископлатена работа – едната разнасяше писма, а другата метеше улиците и сподели, че се е случвало да спи навън. Третата живееше в барака с пробит покрив и се грижеше за петте си внучета, а като причина да не работи посочи здравословни проблеми и липсата на лична карта.

Много хора не правят разлика между бездомен човек и просяк. Огромната част от бездомните хора обаче не просят: за трите дни разговаряхме само с двама, които ни искаха пари – те живееха в бараки в ромската махала.

Омагьосаният кръг на бездомността

В седмицата на преброяването са получени много сигнали от „будни“ граждани, както ги определи Стоянка Черкезова, недоволни, че има бездомни хора на гарата. Общинската полиция беше изгонила приютилите се там, като това не е първата подобна акция по наблюдения на БАН от предварителното проучване.

Бездомниците няма къде да отидат и в крайна сметка ще се върнат пак там, откъдето са били изгонени. На Централната гара действително могат да се видят доста от тях. Един от респондентите ни каза, че спи там, когато вали. В края на миналата година на гарата имаше инцидент, при който загинаха четирима души, водещи „скитнически начин на живот“, както беше описано в медиите. Тримата запалили огън в един от вагоните на влак, за да се стоплят, и така избухнал пожар. Впоследствие обаче започна да се води разследване за умишлен палеж.

Трите дни разговори с бездомници показаха колко е лесно да изпаднеш от обществото в рамките на месеци. Резултатите от преброяването ще покажат размерите на проблема, но без качествени услуги и човешки подход в грижата за най-уязвимите то ще си остане още една статистика.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/uzhasite-v-porednite-domove-pak-ni-iznenadaha/

„Първият сняг пак ни изненада“, гласи ироничното клише. Макар по нашите климатични ширини да е нормално през зимата да завали сняг, всяка година някоя институция не е готова за появата му и много се изненадва.

По аналогичен начин стоят нещата и с т.нар. домове в България, или резидентната грижа, какъвто е административният неологизъм за този вид места – все едно дали са хосписи, за възрастни хора, за деца, за възрастни с физически или умствени увреждания, за хора с деменция и т.н. Година след година излизат данни за нечовешки условия, унизително отношение и много смъртни случаи. И всеки път ужасно се изненадваме и възмущаваме… за да забравим след някоя и друга седмица. До следващия подобен случай.

„Изненадата“ с незаконните старчески домове

Така правосъдният министър Георги Георгиев беше много изненадан, след като открил в какви нечовешки условия живеят и умират над 70 обитатели на незаконен старчески дом в старозагорското село Ягода. Отвратителна хигиена, липса на медицинска помощ, принудително откъсване от външния свят чрез отнемане на телефоните и личните документи, връзване, заключване, упояване, локви кръв… Мястото се сдоби с прозвището „дом на ужасите“.

След този случай държавата взе на прицел домовете за възрастни без лиценз и се зае да спасява обитателите им, като ги извежда от тях. Няколко дни по-късно във Варненска област бяха открити още три подобни институции с общо 130 „потребители“. Същевременно излязоха данни и за такъв „дом“ в Говедарци.

Техники за обществено разсейване от истинските проблеми

Водещото послание по отношение на „домовете на ужасите“ са, че те са незаконни. Създава се впечатлението, че след извеждането на обитателите им от тях всичко ще се оправи. Хвърля се вина върху близките на възрастните хора, че не са проявили достатъчно интерес дали съответният старчески дом има лиценз и какви са условията в него. По този начин институциите бягат от отговорност и се „замитат“ редица проблеми:

• Като се сочат с пръст незаконните домове, обществото остава с впечатлението, че в законните всичко ще да е наред. А това не е вярно.
• Ако един старчески дом съществува от години, намира се в населено място, има си уебсайт, посещава се от лекар (дори само за да издава съобщенията за смърт на починалите обитатели), няма как никоя институция да не е разбрала за него. По-скоро става въпрос за затваряне на очите.
• Като се изведат обитателите, къде ще отидат? В държавните институции за резидентна грижа няма място, а частните са непосилно скъпи. Близките на възрастните хора може да нямат възможност да се грижат сами за тях, защото работят, с крехко здраве са, живеят в чужбина и т.н. А някои нямат близки, продали са жилището си, подведени от фалшиви реклами, че в дома условията са прекрасни, ще се грижат добре за тях – и остават бездомни.
• Как един средностатистически човек да се ориентира коя резидентна грижа има актуален лиценз и коя – не? Къде може да намери достъпна информация по темата? Експеримент на „Дневник“ констатира, че регистърът на социалните услуги на сайта на Агенцията за социално подпомагане, който е удобен за използване, не е обновяван от 2020 г. Актуалният регистър е на страницата на Агенцията за качество на социалните услуги заедно със списък на санкционираните домове без лиценз. Тези документи обаче са във вид на екселски таблици, които трябва да се свалят на компютър. Те „изискват допълнителна квалификация за работа с таблици, както и познаване на терминологията на социалните служби“, пише „Дневник“. Още едно затруднение – в таблиците фигурират не имената на самите домове, а на търговските дружества, получили или неполучили лиценз, и се изискват допълнителни усилия да се разбере кое дружество кой дом притежава. Експериментът показва също, че не може да се получи информация по телефона.

Кратко опресняване на паметта

При търсене на определение за резидентна грижа изкуственият интелект услужливо предлага следното:

Резидентна грижа (resident care) означава услуга, при която се предоставя местожителство и денонощни грижи за хора, нуждаещи се от подкрепа, например деца, младежи, възрастни хора или лица с увреждания. Целта е да се осигури безопасна и подкрепяща среда, близка до семейната, в която резидентите получават необходимата индивидуализирана грижа, психологическа подкрепа и подпомагане в развитието на умения за самостоятелен живот.

Това описание по-скоро отговаря на въпроса каква би трябвало да бъде въпросната социална услуга. В България обаче тя често повече прилича на концлагер. Според социолога Венелин Стойчев това се дължи на наследството на социализма, който превръща обществото в „извратена казарма“. А хората, които не отговарят на стандартите поради болест, увреждане и т.н., се държат далеч от погледа на „нормалните“.

Няколко примера за законна „грижа“ и за реакциите на институциите

За нечовешкото отношение към обитатели на домове у нас се вдигна шум през 2007 г., когато излезе филмът на журналистката от BBC Кейт Блюет за дома за деца с увреждания в Могилино „Изоставените деца на България“. Каква беше тогава реакцията на институциите? Социалната министърка Емилия Масларова каза, че тези деца „толкова си могат“. Тоест, щом са с увреждания, това, което могат, е да живеят в нечовешки условия и да умират от недохранване и занемаряване. А президентът Георги Първанов заяви, че филмът на BBC „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“, макар да не отрече, че в него „има неща, които ние си ги знаем не по-зле“.

Дванайсет години по-късно Блюет снима нов филм, в който проследява как се е развил животът на оцелелите деца от дома в „Могилино“, междувременно затворен през 2009 г. Журналистката стига до извода, че вече порасналите деца продължават да живеят в „центрове от семеен тип“, чиято основна разлика със старите домове е, че са по-малки. Иначе нивото на хуманност и грижи в тях или липсата им зависи не от налагането на стандарти, а от личността на управляващите съответния дом.

Междувременно отношението към хората с увреждания става тема на три филма на Миролюба Бенатова, за които не се вдига такъв шум, колкото за „Изоставените деца на България“. Може би защото са на български език.

А помните ли държавния дом за хора с деменция край Горско Косово, в който за една година починаха близо половината обитатели – в резултат на занемаряване и ужасни условия? Според директорката му обаче хората в него си умират от само себе си, а не защото за тях не се полагат грижи.

В психиатриите не е много по-различно. В продължение на година двама пациенти в психиатрични клиники във Варна и Ловеч загинаха при пожар, след като са били затворени в изолатор и никой не им се е притекъл на помощ. Освен че е бил заключен в т.нар. мека стая (т.е. в изолатора), мъжът от Ловеч е бил и вързан на леглото. Защо? За наказание – защото не се е държал по правилния според персонала начин.

Това са само няколко от многото случаи на нечовешко и унизително отношение към хора в домове, хосписи или психиатрии.

Защо се случват такива неща и защо все ги забравяме?

В България работата в областта на социалните услуги е зле платена, поради което упражняващите я са малко. Няма и практика да се изисква прилагането на определени стандарти в отношението към потребителите им. Не става дума само те да са измити, облечени и нахранени (въпреки че понякога дори това не се прави), а да се зачита свободната им воля, да се поощрява самостоятелността им, да им се осигурява подходящ социален живот, дори да им се казва „моля“ и „благодаря“. Какво остава да им се говори на Вие.

Материалните условия също са въпрос не просто на финанси, а и на отношение. Ако например се допуска, че на 60 души са им достатъчни една-две бани и тоалетни, че клиентите на резидентната грижа нямат нужда от спално бельо и не е проблем да им се слагат използвани памперси, това говори за липса не толкова на пари, колкото на хуманност. Защото ако няма средства да се отговори дори на най-елементарните човешки потребности, по-добре въпросната услуга изобщо да не се предлага.

При липса на стандарти, за чието прилагане да се следи, персоналът на домове и психиатрии действа според собствените си разбирания. Ако има положителни примери, те се дължат на ръководството и на екипа.

Не че работещите на такива места (или поне повечето от тях) са лоши хора – такъв им е хоризонтът. Както казва една от респондентките в изследване по темата за сексуалността на жените с увреждания, „все едно им е дали се грижат за наранена сърничка, или за човек с увреждане“.

Друга особеност е култът към дисциплината.

Френският социален мислител Мишел Фуко определя болниците, „лудниците“ (както се наричаха до неотдавна) и затворите като дисциплинарни институции. От училището, през психиатрията, та до болницата – в България дълбоки корени е пуснало „казарменото“ (по Венелин Стойчев) разбиране за изключителната важност на дисциплината.

Дисциплината се изразява в пасивно подчинение. А който не се държи по съответния начин, бива наказван. Затова пациенти и потребители на социални услуги биват връзвани, заключвани и упоявани. Понякога и бити.

Не на последно място, такива неща се случват заради отношението на обществото.

А то също е свързано с остарелите практики хората, които с нещо са различни от общоприетото и/или не могат да се грижат сами за себе си, да се скриват от обществения поглед. И да не искаме да знаем за тях. Поради това и толкова бързо забравяме. А като научим за поредния „дом на ужасите“, искрено се изненадваме.

Затова и има протести срещу изграждането на домове за хора с увреждания, особено с умствени – било във Варна, в бургаското село Желязово или другаде. Самото присъствие на такива хора се схваща като опасност за „нормалното“ население. Друг въпрос е, че страховете на местните нерядко се експлоатират политически, какъвто е случаят във Варна.

А как би могло да бъде

Най-добре би било, ако всички работещи в социалните услуги за резидентна грижа възприемат потребителите им като личности с човешко достойнство и се държат с тях по съответния начин. Това обаче трудно ще стане, докато липсва както политическа воля, така и потребност от страна на обществото. Въпреки че на членовете на същото това общество им се налага понякога да опрат до въпросните „услуги“.

Един от основните проблеми всъщност е, че потребителите на социални услуги се схващат като обекти на грижа, не като субекти, които могат сами да решават какво да се случва с тях, поне в известна степен. Това обаче предполага друг тип общество и друго равнище на социална солидарност и доверие между хората.

В Германия например са широко разпространени т.нар. жилищни проекти (Wohnprojekte).

Те представляват различни форми на организация на съжителство между хора според конкретни принципи. Този принцип може да е, примерно, взаимопомощ и общуване между представителите на различни поколения. В една кооперация пенсионерите да се грижат за децата на работещите, а родителите да пазаруват на трудноподвижните възрастни хора. Друг жилищен проект може да е за хора с увреждания, които разполагат с професионална подкрепа, организират социалния си живот и са полезни с работата си на жителите на квартала. Има жилищни проекти за какви ли не групи – за възрастни, за ЛГБТИ хора или просто за такива, за които общуването е важно.

Често архитектурата на жилищните проекти е свързана с целта им. Например ако целта е общуването, може да се предвидят повече общи пространства, а индивидуални да останат само спалните. Ако проектът е за възрастни или за хора с увреждания, жилищата са подходящи за инвалидни колички.

Понеже актуалният скандал е за старчески домове,

да си представим, че група възрастни хора в България решат да се самоорганизират.

Те продават жилищата си, но вместо да дадат парите на дом срещу съмнителна „грижа“, ги инвестират в сграда с едностайни и двустайни апартаменти, достъпни за хора с увреждания. Сами наемат персонал, за предпочитане все още работоспособни пенсионери от собствената им група, медицински сестри и пр. Организират се кой кога да готви, чисти или пазарува, оказват подкрепа на по-безпомощните. Ако някой апартамент се освободи, приемат нови членове.

Разбира се, този вариант не е универсален – не всички, които се нуждаят от резидентна грижа, могат да я вземат в свои ръце. Но е опит за излизане от калъпа на възприемането на хората, които имат нужда от подкрепа, като безпомощни пасивни обекти.

На този етап идеята все още звучи утопично, защото българското общество не е като германското. Тук хората са по-изолирани, по-рядко си имат доверие, по-трудно се самоорганизират, свикнали са да разчитат на държавата и институциите дори когато те не се справят.

От друга страна, в България вече има подобни прецеденти на самоорганизация. Липсата на места в детски градини вдъхнови създаването на т.нар. родителски кооперативи, в които децата се възпитават, обучават и за тях се полагат грижи според разбиранията – и с участието – на родителите им. Родителските кооперативи също не са универсално решение, но са алтернативна форма за отглеждане на малки деца.

Може би когато създателите на родителските кооперативи се пенсионират, ще започнат да възникват и жилищни проекти за възрастни хора. Въпросът обаче е колко дълго ще продължават циклите на изненадано възмущение от нечовешкото отношение в този или онзи дом и бързото забравяне… До следващата изненада и следващото забравяне.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/avtomatite-za-vrushtane-na-butilki-otvud-pohvalite-i-kritikata/

В края на март т.г. две от големите вериги супермаркети в България, собственост на една и съща германска фирма, обявиха, че въвеждат автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенове. Новината, разпространена непосредствено преди парламентарния вот на 2 април, потъна в изборните страсти. Тъй като обаче тези автомати се инсталират с екологична цел, а в страните, в които са масово разпространени, те имат и определен социален смисъл, въвеждането им в България заслужава специално внимание.

Какво представлява новата система за връщане на бутилки и кенчета

Автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенчета първоначално ще има в общо 15 магазина на двете търговски вериги – 4 в София, 3 в Пловдив, 2 във Варна и по един в Монтана, Добрич, Троян, Провадия, Балчик и Габрово. В тях може да се връщат пластмасови бутилки и алуминиеви кенчета. Бутилките трябва да са до 3-литрови и рециклируеми, т.е. със символ PET на дъното. Не се приемат бутилки от мляко и млечни продукти, олио, зехтин, оцет, почистващи препарати, както и мръсни или смачкани бутилки и кенчета. Стъклените бутилки и хартиените опаковки също не влизат в сметката.

За всяка предадена бутилка или кен получавате 5 стотинки. Но за да придобият те реална стойност, е необходимо да изпълните още няколко условия. Първото е да предадете минимум 40 бутилки и/или кенове. Тогава машината ви издава ековаучер на стойност 2 лв. Второто условие е да направите покупки за минимум 10 лв., за да може да ви се приспадне ековаучерът. Третото е да използвате ваучера само в магазина, в който сте го получили. Четвъртото – да го използвате най-късно 90 дни след издаването му. Петото – да не си купувате само цигари (цигари и нещо друго може, за алкохола нищо не се казва).

Депозитната система за връщане на бутилки и кенчета в Германия

Не е случайно, нито е неочаквано, че такива автомати се въвеждат в България именно от германска компания. В Германия още през 1991 г. се приема, че трябва да се въведе система за връщане на бутилки. Тя става факт чак 12 години по-късно, през 2003 г., когато министър на околната среда е Юрген Тритин, представител на „Зелените“.

Опаковките, които се връщат в Германия, са за еднократна и многократна употреба, а обхватът на това, което се приема, все повече се разширява. Връщането на опаковка за еднократна употреба – пластмасова бутилка или кен – струва 25 евроцента, независимо от размера ѝ. Стъклените бутилки за многократна употреба струват между 2 и 60 евроцента. Най-популярните бирени бутилки са по 8 цента. Ако са с тапа, закрепена с метална „закопчалка“ – между 15 и (рядко) 60 цента, в зависимост от региона, в който се намирате. Шише от напитка на фирмата „Швепс“ е 10 цента, а за еднолитрова бутилка вино ще получите едва 2–3 цента.

От всичко това следва, че хората в Германия са много по-склонни да връщат опаковки за еднократна употреба – те струват повече от бутилките за многократно използване, а и са по-леки. Това е търсен ефект, тъй като пластмасата и алуминият са далеч по-вредни за околната среда от стъклото, а и бутилките за многократна употреба се наричат така, защото може да се използват повече от веднъж.

Как е възможна системата в Германия?

Вероятно вече си задавате въпроса откъде се вземат всички пари, които живеещите в Германия получават за предадените бутилки и кенове. Отговорът е много прост: самите хора са ги платили предварително. Основното в германската система е, че тя е депозитна – при купуването на напитка в пластмасова бутилка вие плащате и 25 цента депозит (на немски – Pfand) за самата бутилка. И понеже 25 цента са си пари, човек трябва да е будала, за да не си ги вземе обратно, нали?

Бутилки и кенове в Германия впрочем се връщат не само в автомати, а и в огромна част от магазините и заведенията, в които се продават съответните напитки. Освен това може да сте купили бутилката от супермаркета и да я върнете в заведението за бързо хранене в мола, или обратното. Ще ви възстановят парите, без да ви карат да си купувате каквото и да е.

Единственото условие е да сте закупили напитката от Германия и на опаковката да е отпечатан специалният знак на депозитните опаковки. Ако искате да върнете бутилката от кола, която сте купили прескъпо на софийското летище (както смятах да направя веднъж, но се отказах, щом разбрах каква е работата) – ами не, не е добра идея. Дори продавачката от заведението, на която я дадете, да не обърне внимание на липсата на специалното лого, после автоматът няма да приеме бутилката и жената ще трябва да възстанови 25 цента от джоба си.

„Ако ме търсиш, ще ме намериш при депозитния автомат за бутилки“

Така започва песента „Серотонин“ на германската рокгрупа Isolation Berlin и продължава с думите „там си вземам обратно, каквото ми принадлежи“. Тя е написана от гледна точка на онези изпаднали хора, които може да се видят на някои места в Германия покрай въпросните автомати. Сред тях има крайно бедни, безработни, алкохолици, наркозависими, клошари, бездомници, понякога – всичко накуп. Те събират изоставени бутилки от улици, градинки и най-вече от кошчета за боклук, за да ги пуснат в машината и да получат ваучер, с който да си купят нещо. И да не разбирате немски, от видеоклипа към песента можете да се ориентирате за какви типажи става дума:

Героите на тази песен видях още при първото си посещение в Германия през 2007 г. Тогава още не знаех за депозитната система и се чудех защо се въртят около пейката, на която седях, чакайки да допия съдържанието на бутилката си, за да я вземат веднага от ръцете ми. По този начин научих за системата и си дадох сметка, че в нея се съдържа едновременно екологичен и социален смисъл. Събирайки „безнадзорните“ бутилки, за да вземат някое и друго евро, тези хора допринасят и в борбата със замърсяването.

Изхвърлени пластмасови бутилки и кенчета в Германия може да се видят все по-рядко, защото, както вече стана ясно, живеещите в страната в общия случай си ги връщат. Но там, където има много туристи, все се намират неориентирани чужденци като мен през 2007 г., които да третират този ценен ресурс като боклук. И изпадналите членове на германското общество, които живеят на тези места, получават чрез депозитните автомати – макар и малка – компенсация за социалното си изключване. Както се пее в песента на Isolation Berlin, празните бутилки се превръщат в носители на надежда.

За кого ще са от полза новите автомати в България?

За да има успех инициативата на двете търговски вериги, трябва да има и хора, за които връщането на бутилки и кенове в автоматите да е стимулиращо. Кои и какви са тези хора обаче? Дали това са масовите потребители, или еколозите активисти, или типажи, подобни на описаните в песента?

Както беше казал непрежалимият Ясен Бориславов, „ще дам пример със себе си, защото в момента съм си подръка“. Откакто научих за автоматите за връщане на бутилки в Германия, си мечтая да има такива и в България. Затова приветствам въвеждането им. Означава ли това обаче, че ще ги ползвам? Нямам личен автомобил, а най-близкият магазин, в който мога да върна опаковките, е на около 40 минути с обществен транспорт от дома ми. Ала дори да се инсталират автомати във всички магазини, толкова рядко си купувам напитки в пластмасови бутилки или кенчета, че ще са ми нужни години, за да се сдобия със заветния ековаучер за 2 лв. Затова ще продължа да ги изхвърлям в контейнера за разделно събиране на отпадъци пред блока.

Имам съсед алкохолик. Понякога ми иска по 10 лв. След няколко седмици ми ги връща. Той обаче няма късмета с автоматите на германските си събратя по съдба. Не само защото тук предаването на една бутилка струва 10 пъти по-малко, отколкото в Германия, нито защото му се налага да намери 40 бутилки, за да получи 2 лв. (лесно може да ги извади от контейнера пред входа). А защото много често няма 10 лв., за колкото трябва да пазарува, за да му се приспадне двулевката от ековаучера. Ако имаше 10 лв., нямаше да е опрял до тези два.

Излиза, че новите автомати не са от полза нито за мен, нито за тукашните аналози на героите от песента на Isolation Berlin, за които изискването да пазаруват поне за 10 лв. е своеобразна социална цедка. Може би те ще бъдат стимул за хора с развито гражданско съзнание, които купуват напитки в пластмасови бутилки в големи количества (примерно вместо чешмяна вода пият само бутилирана) и които или живеят в близост до съответните магазини, или имат кола. Или за еколози активисти – не защото така ще забогатеят, а за да подкрепят нововъведението.

Най-много биха спечелили собствениците на заведения (или работещите в тях), в които се консумират напитки в пластмасови бутилки или кенчета. Така че на този етап ползата не е толкова екологична, социална пък съвсем не е, а е най-вече корпоративна.

Защо тукашната система с автоматите не е като германската?

Инсталирайки автомати за връщане на пластмасови бутилки и алуминиеви кенове, двете търговски вериги показват социална отговорност, и по-специално ангажираност към околната среда. Те обаче са собственост на частна компания и основната им задача е да бъдат на печалба. С въвеждането на много ниска цена за една опаковка, както и на различни прагове за осребряването ѝ, компанията е направила така, че да не излезе на загуба.

Какво щеше да стане, ако компанията беше въвела депозитна система? Да кажем, за 25 ст. (два пъти по-малко, отколкото в Германия, но пак е нещо). Купувате си безалкохолно или бира, маркирани с определен знак, плащате 25 ст. повече, но после си ги вземате обратно, без да се налага да пазарувате на определена стойност. Това вероятно би зарадвало само хората с развито екологично съзнание (а в България те са дефицитни). Останалите просто ще видят, че напитката  струва с 25 ст. по-скъпо. И ще отидат при конкуренцията, където ще могат да я купят на старата цена заедно с бутилката или кенчето.

Ето защо от депозитна система има смисъл, ако се въведе на национално равнище. А това вече е въпрос на държавна политика, а не на инициативността на една частна чуждестранна компания. Сигурно си мислите: всичко Мара втасала в българската политика, ние бюджет още нямаме, нито правителство – точно до депозитна система за връщане на опаковки за еднократна употреба ли сме опрели?

Да, това не е най-спешната задача на България, въпреки че не е без значение с оглед на поетите международни ангажименти на страната ни в областта на екологията. Но в тази статия не се очертават националните приоритети, а се развива тезата, че практическият ефект от една конкретна и иначе хубава частна инициатива е под въпрос.

Накрая – за автоцензурата

Досега нарочно не споменах кои са търговските вериги, въвели автоматите. Защото темата тук не е политиката на определена компания – нито в положителните ѝ аспекти, нито като обект на критика. Темата е как е възможна работеща система за връщане на опаковки за еднократна употреба и как такава система може да има не само екологичен, а и социален смисъл.

За да не заподозре читателят обаче, че спестявам имената заради автоцензура (и защото е редно да се позова на източниците си на информация), ще кажа кои са веригите. Става дума за „Лидл“ и „Кауфланд“.

Водещо изображение: кадър от видеото към песента Serotonin на Isolation Berlin.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kaya-ot-golyamata-kushta/

Повод за тази статия е публикуваният на 1 март т.г. в „Тоест“ разказ на Юлия Георгиева за Розовата къща – единствения нископрагов център в България, където хора със зависимости могат да получат подкрепа. Същия ден приятелка, която живее в Германия, постъпи на работа в къща (нека я наречем Голямата къща), която според концепцията си предоставя шанс на хора с „особени социални затруднения“. Обитателите ѝ са, освен със зависимости, и с други психиатрични заболявания. Плюс това са бездомни. Отгоре на всичко повечето от тях са били в затвора или в психиатрия от затворен тип за извършители на престъпления.

Наслагването на няколко дискриминационни признака един върху друг се нарича интерсекционалност – това е термин от съвременния феминизъм. Жителите на Голямата къща са въплъщение на интерсекционалността – носители са на по три-четири дискриминационни признака накуп, всеки от които е силно стигматизиран в обществото. Това не са хора, които бихте искали да срещнете на улицата, особено по тъмно, дори да сте толерантни. Всяко помещение от къщата е снабдено с паникбутон. Макар до натискане на някой от бутоните да се стига веднъж на 5–10 години, наличието им вдъхва известна сигурност у работещите в къщата.

Историята на Кая

Искам да ви представя Кая, която отскоро е назначена в Голямата къща. Тя не се казва така, но си избра това име за статията, в която разказвам за работата ѝ. Кая е българка, малко над 30-те, живееща в Германия. Пълна е с енергия и има широка усмивка, която става още по-широка, когато говори за новото си работно място. Преди близо година се дипломира като бакалавър по социални дейности и оттогава работи по специалността си.

Макар че умее да пази здравословна дистанция спрямо хората, с които работи, Кая е способна „да влезе в обувките им“. Защото си дава сметка, че и тя можеше да не е много по-различна от тях, ако беше останала в България. В приятелската ѝ компания от гимназията наркотиците са били всекидневие. За да се откъсне от тази среда, Кая заминава за Германия, където започва от нулата – записва се в университет, учи езика в движение и работи по време на следването си, за да се издържа. Оставя не само наркотиците, а и цигарите и алкохола. Междувременно зависимостта на един член на тийнейджърската ѝ компания от наркотиците става повод за убийството му, а друг от тайфата влиза в затвора.

Кая казва, че ѝ харесва да работи там, където е трудно и има предизвикателства. Като студентка стажува в друга къща за хора със зависимости. В началото на пробната година след дипломирането си, след успешното преминаване на която вече ще е пълноправна социална работничка, постъпва в къща за възрастни с психически и други здравословни проблеми. Последните месеци от изпитателния период ще прекара в Голямата къща, където има шанс да я назначат за постоянно и на пълно работно време. Там е трудно – точно според нейния вкус, което ще рече твърде трудно за повечето социални работници в Германия. Затова и желаещите да работят в къщата не са много.

Голямата къща в системата на „Диакони“

Както и другите социални услуги, споменати в горния параграф, Голямата къща е част от „Диакони“ – голяма организация към Евангелската църква. Може да се каже, че „Диакони“ е евангелският вариант на католическата „Каритас“. За разлика от повечето известни религиозни организации в България обаче, в Германия „Диакони“ и „Каритас“ не се занимават с гонене на „джендъра“, а помагат на нуждаещите се, без да се интересуват от отношението на последните към християнските ценности. (В България „Каритас“ помага на някои групи нуждаещи се, но не пропусна да се „разпише“ срещу Истанбулската конвенция.)

Освен „Диакони“ и „Каритас“, с предоставяне на социални услуги в Германия се занимават множество организации – профсъюзни, частни, общински, Червеният кръст и т.н. В половинмилионния град, в който работи Кая, съществуват различни възможности за социална подкрепа. Конкретно „Диакони“ разполага с над 1150 места за настаняване на хора на всякаква възраст, с всевъзможни проблеми и потребности – от деца с увреждания и младежи с проблемно поведение до възрастни с деменция.

Хората със зависимости могат да получат различен тип подкрепа от „Диакони“ според спецификата на състоянието си. Ако могат да живеят самостоятелно, социален работник ще ги посещава периодично да следи как се справят. Ако никак не се оправят със себе си, ще ги пратят в къща като тази от студентския стаж на Кая, служителите в която дори следят дали обитателите пропускат някоя част от тялото си, докато се къпят, и им напомнят да си я измият, но не им връзват кусур, ако не са се отказали от зависимостите си. А ако са с „особени социални затруднения“, се насочват към Голямата къща.

Пътят към Голямата къща

Клиентите на Голямата къща стигат до нея по различни начини. Някои са научили за мястото от познати или приятели. Други са забелязани и насочени от социални работници. По отношение на трети, от затвора или психиатрията, където са лежали, се свързват с къщата: „Тук имаме един човек като за вас, който излиза на свобода и няма къде да отиде.“ Четвърти са насочени от персонала на приюта за бездомни на гарата. Пети идват от други къщи, за които е преценено, че не са подходящи. И т.н.

Приемането в Голямата къща става с интервю и по определени критерии. Кандидатите трябва да са адресно регистрирани в рамките на съответния регион. Ако нямат адресна регистрация (повечето имат, макар да са бездомни), им се прави, а ако са регистрирани в друг регион, се препращат към тамошното „Диакони“. Задължително условие е да не употребяват наркотици/алкохол и да са минали през абстиненция. Ако не са, се насочват към клиника, през която да преминат, преди да дойдат пак. Потенциалните обитатели трябва да покажат и някакво желание да започнат да се справят сами с живота си.

Престоят в къщата не е безплатен, макар клиентите да не го плащат директно от джоба си. Той струва над 800 евро на месец. В тях се включват социалните помощи, които обитателите ѝ биха получавали, ако живееха сами – 502 евро за 2023 г. плюс пари за наем на жилище. Къщата съдейства на тези от тях, които не са вземали социални помощи до този момент, да получат. Клиентите подписват декларация, че предоставят средствата на къщата.

Структура на къщата

В Голямата къща има място за 55 души. Около 80% от тях са мъже. Осем от клиентите всъщност не живеят в сградата, но за това – след малко. На партерния етаж се настаняват в стаи за двама новодошлите за пробен срок от няколко седмици. Тези от тях, които успеят да вкарат всекидневието си в някакви рамки и да понесат съжителството със състайниците си, се прехвърлят в самостоятелна стая при другите обитатели, минали през тази цедка. Но около половината не издържат още на този етап и напускат.

В основната част на къщата клиентите прекарват средно между шест месеца и година, някои повече, други – по-малко. Целта е да се научат във възможно по-голяма степен да се справят сами. Затова и всички, които могат, работят нещо в къщата. Един отговаря за пералнята, друг изпълнява ролята на офис секретар, трети работи в кафетерията и т.н. За работата си те получават по 1,5 евро на час. Тези пари се добавят към 135-те евро джобни на месец, които се полагат на всеки от обитателите и които им се дават на ръка.

Осемте клиенти, които показват най-голям напредък в социализирането си, живеят в отделна къща с двор, която, макар да е на около километър и половина от Голямата къща, се води част от нея. Те ходят на работа и отговарят за живота в къщата съвсем сами – така, както го правят редовите немски съквартиранти. Това е последната стъпка, преди да се отделят от къщата и да излязат на квартира, и до нея успяват да стигнат единици. Повечето напускат на по-ранен етап, някои са изгонени от къщата, а други просто изчезват.

Какво работят служителите в къщата

Вече стана ясно, че целта на Голямата къща е да помогне на обитателите си да „влязат в коловозите“ на обществото и да започнат да живеят независимо, без да представляват опасност за себе си и околните. В този смисъл къщата е нещо като гара разпределителна към „нормалния“ живот и в нея няма кой знае колко форми на психологическа подкрепа, като изключим работата на ерготерапевта, който предлага например възможности за арт терапия.

Персоналът се грижи клиентите да посещават психиатрите си (които са извън къщата), а ако нямат, да им намерят. Урежда здравните им застраховки, намира им възможности за работа и/или за професионална квалификация, както и квартири. В повечето случаи обитателите отиват сами където трябва, но понякога се налага и някой да бъде придружен. Дори чистачката (която не е от обитателите) няма задължението да почиства абсолютно всичко, а в работата ѝ се включва да напомня на клиентите сами да си измият прозорците или да избършат праха.

Разбира се, работещите в къщата полагат усилия и за потушаването на конфликтите, които неизбежно възникват в подобна среда. Освен конфликти, понякога възниква и любов. В тези случаи влюбените биват помолени да държат връзката си в тайна от останалите, за да не предизвикват напрежение. Предупреждават ги, че ако ги видят да правят секс, ще ги изгонят от къщата. Което е по-скоро намек да си заключват стаите, когато пристъпват към тази дейност, защото в същото време ги съветват да ползват предпазни средства.

Личните истории

„За статията си имаш нужда от лични истории“, сеща се Кая. Изводът, до който е стигнала, прочитайки документацията за клиентите, е, че проблемите им обикновено се коренят в детството.

Например Х страда от шизофрения и когато изпадне в криза, чува гласове, които му заповядват да престане да яде и да пие вода. Щом от персонала видят, че е престанал да се храни и да поема течности, са наясно, че състоянието му се е обострило. Защо ли гласовете му нашепват именно това? Навремето майка му го е наказвала да не яде и да не пие вода, когато преценявала, че „не слуша“.

За Y пък има данни още от детските му години, че нещо не е наред в поведението му. Родителите му така и не са обърнали внимание и не са го завели при специалист. С годините той започва да се държи все по-екстремно – например, опитва се да изгони живеещите в сградата, в която скоро се е нанесъл под наем, поради което самият той е изгонен оттам след дни. А веднъж пребива баща си почти до смърт. След като няколко пъти е лежал в затвора, съдията на поредното му дело решава да го прати на психиатър. Оказва се, че още от детството си е с недиагностицирана шизофрения. Днес отговаря за пералнята в къщата и набляга на фитнеса.

Кая забелязва, че и външният вид понякога може да създаде погрешна представа. Z например е двуметров великан, целият в татуировки. Първоначално видът му плаши Кая, която, както вече стана ясно, изобщо не се плаши лесно. Ала тя скоро научава, че той е много кротък човек в дълбока депресия и е опасен само за себе си.

Повечето от обитателите на Голямата къща имат зависимост от наркотици и/или алкохол, но има и такива със зависимост например от компютърни игри – толкова голяма, че са изгубили жилищата си заради нея.

Не всичко е розово в Голямата къща

Кая не спестява и нещата в Голямата къща, които не ѝ харесват. Основен проблем за нея е липсата на достатъчно персонал, поради което не се обръща необходимото индивидуално внимание на обитателите, а те са „пуснати по течението“.

Според Кая в най-голяма степен се пренебрегва психичното състояние на клиентите. При постъпването на всеки в къщата се определят три (рядко – четири) приоритета, върху които да се работи по време на престоя му в нея. Сред тези приоритети са търсенето на работа, търсенето на жилище, преодоляването на зависимостта, психичното състояние и др. Обикновено тъкмо психичното състояние „изпада“ от приоритетите.

Най-трудно ѝ е да се примири с факта, че Голямата къща гони някои от обитателите си, макар да е наясно, че това понякога се налага. Ако клиент е хванат, че взема наркотици и не се „стегне“ до една седмица, изгонването му е гарантирано. За 90% от тези, за които вече няма място в къщата, могат да се намерят други социални услуги. Но има и такива, които просто остават на улицата. И вероятността някой отново да им подаде ръка е нищожна.

А в България е розова само Розовата къща

Слушайки Кая, мислено сравнявам ситуацията в Германия с тази в България. Да, и в Германия повечето хора не умират от желание да работят със зависими, с психичноболни, с бивши затворници и бездомници, особено пък ако съвместяват всичко това накуп. Затова персоналът не достига. Понякога социалните работници вършат работата през пръсти, не правят достатъчно, за да помогнат на всички.

И все пак в Германия има множество организации и неизброими социални услуги в тази сфера. Има и работеща социална система, която подпомага дейността им. А в България имаме… Юлия Георгиева и Розовата къща.

Проблемът не е в спецификата на социалната система в България, а по-скоро че тази система е плод на определена представа за човека. Представа, според която за „недостойните“ няма място в обществото.

С други думи, на първо място проблемът е хуманистичен, а не структурен.