Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/avtomatite-za-vrushtane-na-butilki-otvud-pohvalite-i-kritikata/

В края на март т.г. две от големите вериги супермаркети в България, собственост на една и съща германска фирма, обявиха, че въвеждат автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенове. Новината, разпространена непосредствено преди парламентарния вот на 2 април, потъна в изборните страсти. Тъй като обаче тези автомати се инсталират с екологична цел, а в страните, в които са масово разпространени, те имат и определен социален смисъл, въвеждането им в България заслужава специално внимание.

Какво представлява новата система за връщане на бутилки и кенчета

Автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенчета първоначално ще има в общо 15 магазина на двете търговски вериги – 4 в София, 3 в Пловдив, 2 във Варна и по един в Монтана, Добрич, Троян, Провадия, Балчик и Габрово. В тях може да се връщат пластмасови бутилки и алуминиеви кенчета. Бутилките трябва да са до 3-литрови и рециклируеми, т.е. със символ PET на дъното. Не се приемат бутилки от мляко и млечни продукти, олио, зехтин, оцет, почистващи препарати, както и мръсни или смачкани бутилки и кенчета. Стъклените бутилки и хартиените опаковки също не влизат в сметката.

За всяка предадена бутилка или кен получавате 5 стотинки. Но за да придобият те реална стойност, е необходимо да изпълните още няколко условия. Първото е да предадете минимум 40 бутилки и/или кенове. Тогава машината ви издава ековаучер на стойност 2 лв. Второто условие е да направите покупки за минимум 10 лв., за да може да ви се приспадне ековаучерът. Третото е да използвате ваучера само в магазина, в който сте го получили. Четвъртото – да го използвате най-късно 90 дни след издаването му. Петото – да не си купувате само цигари (цигари и нещо друго може, за алкохола нищо не се казва).

Депозитната система за връщане на бутилки и кенчета в Германия

Не е случайно, нито е неочаквано, че такива автомати се въвеждат в България именно от германска компания. В Германия още през 1991 г. се приема, че трябва да се въведе система за връщане на бутилки. Тя става факт чак 12 години по-късно, през 2003 г., когато министър на околната среда е Юрген Тритин, представител на „Зелените“.

Опаковките, които се връщат в Германия, са за еднократна и многократна употреба, а обхватът на това, което се приема, все повече се разширява. Връщането на опаковка за еднократна употреба – пластмасова бутилка или кен – струва 25 евроцента, независимо от размера ѝ. Стъклените бутилки за многократна употреба струват между 2 и 60 евроцента. Най-популярните бирени бутилки са по 8 цента. Ако са с тапа, закрепена с метална „закопчалка“ – между 15 и (рядко) 60 цента, в зависимост от региона, в който се намирате. Шише от напитка на фирмата „Швепс“ е 10 цента, а за еднолитрова бутилка вино ще получите едва 2–3 цента.

От всичко това следва, че хората в Германия са много по-склонни да връщат опаковки за еднократна употреба – те струват повече от бутилките за многократно използване, а и са по-леки. Това е търсен ефект, тъй като пластмасата и алуминият са далеч по-вредни за околната среда от стъклото, а и бутилките за многократна употреба се наричат така, защото може да се използват повече от веднъж.

Как е възможна системата в Германия?

Вероятно вече си задавате въпроса откъде се вземат всички пари, които живеещите в Германия получават за предадените бутилки и кенове. Отговорът е много прост: самите хора са ги платили предварително. Основното в германската система е, че тя е депозитна – при купуването на напитка в пластмасова бутилка вие плащате и 25 цента депозит (на немски – Pfand) за самата бутилка. И понеже 25 цента са си пари, човек трябва да е будала, за да не си ги вземе обратно, нали?

Бутилки и кенове в Германия впрочем се връщат не само в автомати, а и в огромна част от магазините и заведенията, в които се продават съответните напитки. Освен това може да сте купили бутилката от супермаркета и да я върнете в заведението за бързо хранене в мола, или обратното. Ще ви възстановят парите, без да ви карат да си купувате каквото и да е.

Единственото условие е да сте закупили напитката от Германия и на опаковката да е отпечатан специалният знак на депозитните опаковки. Ако искате да върнете бутилката от кола, която сте купили прескъпо на софийското летище (както смятах да направя веднъж, но се отказах, щом разбрах каква е работата) – ами не, не е добра идея. Дори продавачката от заведението, на която я дадете, да не обърне внимание на липсата на специалното лого, после автоматът няма да приеме бутилката и жената ще трябва да възстанови 25 цента от джоба си.

„Ако ме търсиш, ще ме намериш при депозитния автомат за бутилки“

Така започва песента „Серотонин“ на германската рокгрупа Isolation Berlin и продължава с думите „там си вземам обратно, каквото ми принадлежи“. Тя е написана от гледна точка на онези изпаднали хора, които може да се видят на някои места в Германия покрай въпросните автомати. Сред тях има крайно бедни, безработни, алкохолици, наркозависими, клошари, бездомници, понякога – всичко накуп. Те събират изоставени бутилки от улици, градинки и най-вече от кошчета за боклук, за да ги пуснат в машината и да получат ваучер, с който да си купят нещо. И да не разбирате немски, от видеоклипа към песента можете да се ориентирате за какви типажи става дума:

Героите на тази песен видях още при първото си посещение в Германия през 2007 г. Тогава още не знаех за депозитната система и се чудех защо се въртят около пейката, на която седях, чакайки да допия съдържанието на бутилката си, за да я вземат веднага от ръцете ми. По този начин научих за системата и си дадох сметка, че в нея се съдържа едновременно екологичен и социален смисъл. Събирайки „безнадзорните“ бутилки, за да вземат някое и друго евро, тези хора допринасят и в борбата със замърсяването.

Изхвърлени пластмасови бутилки и кенчета в Германия може да се видят все по-рядко, защото, както вече стана ясно, живеещите в страната в общия случай си ги връщат. Но там, където има много туристи, все се намират неориентирани чужденци като мен през 2007 г., които да третират този ценен ресурс като боклук. И изпадналите членове на германското общество, които живеят на тези места, получават чрез депозитните автомати – макар и малка – компенсация за социалното си изключване. Както се пее в песента на Isolation Berlin, празните бутилки се превръщат в носители на надежда.

За кого ще са от полза новите автомати в България?

За да има успех инициативата на двете търговски вериги, трябва да има и хора, за които връщането на бутилки и кенове в автоматите да е стимулиращо. Кои и какви са тези хора обаче? Дали това са масовите потребители, или еколозите активисти, или типажи, подобни на описаните в песента?

Както беше казал непрежалимият Ясен Бориславов, „ще дам пример със себе си, защото в момента съм си подръка“. Откакто научих за автоматите за връщане на бутилки в Германия, си мечтая да има такива и в България. Затова приветствам въвеждането им. Означава ли това обаче, че ще ги ползвам? Нямам личен автомобил, а най-близкият магазин, в който мога да върна опаковките, е на около 40 минути с обществен транспорт от дома ми. Ала дори да се инсталират автомати във всички магазини, толкова рядко си купувам напитки в пластмасови бутилки или кенчета, че ще са ми нужни години, за да се сдобия със заветния ековаучер за 2 лв. Затова ще продължа да ги изхвърлям в контейнера за разделно събиране на отпадъци пред блока.

Имам съсед алкохолик. Понякога ми иска по 10 лв. След няколко седмици ми ги връща. Той обаче няма късмета с автоматите на германските си събратя по съдба. Не само защото тук предаването на една бутилка струва 10 пъти по-малко, отколкото в Германия, нито защото му се налага да намери 40 бутилки, за да получи 2 лв. (лесно може да ги извади от контейнера пред входа). А защото много често няма 10 лв., за колкото трябва да пазарува, за да му се приспадне двулевката от ековаучера. Ако имаше 10 лв., нямаше да е опрял до тези два.

Излиза, че новите автомати не са от полза нито за мен, нито за тукашните аналози на героите от песента на Isolation Berlin, за които изискването да пазаруват поне за 10 лв. е своеобразна социална цедка. Може би те ще бъдат стимул за хора с развито гражданско съзнание, които купуват напитки в пластмасови бутилки в големи количества (примерно вместо чешмяна вода пият само бутилирана) и които или живеят в близост до съответните магазини, или имат кола. Или за еколози активисти – не защото така ще забогатеят, а за да подкрепят нововъведението.

Най-много биха спечелили собствениците на заведения (или работещите в тях), в които се консумират напитки в пластмасови бутилки или кенчета. Така че на този етап ползата не е толкова екологична, социална пък съвсем не е, а е най-вече корпоративна.

Защо тукашната система с автоматите не е като германската?

Инсталирайки автомати за връщане на пластмасови бутилки и алуминиеви кенове, двете търговски вериги показват социална отговорност, и по-специално ангажираност към околната среда. Те обаче са собственост на частна компания и основната им задача е да бъдат на печалба. С въвеждането на много ниска цена за една опаковка, както и на различни прагове за осребряването ѝ, компанията е направила така, че да не излезе на загуба.

Какво щеше да стане, ако компанията беше въвела депозитна система? Да кажем, за 25 ст. (два пъти по-малко, отколкото в Германия, но пак е нещо). Купувате си безалкохолно или бира, маркирани с определен знак, плащате 25 ст. повече, но после си ги вземате обратно, без да се налага да пазарувате на определена стойност. Това вероятно би зарадвало само хората с развито екологично съзнание (а в България те са дефицитни). Останалите просто ще видят, че напитката  струва с 25 ст. по-скъпо. И ще отидат при конкуренцията, където ще могат да я купят на старата цена заедно с бутилката или кенчето.

Ето защо от депозитна система има смисъл, ако се въведе на национално равнище. А това вече е въпрос на държавна политика, а не на инициативността на една частна чуждестранна компания. Сигурно си мислите: всичко Мара втасала в българската политика, ние бюджет още нямаме, нито правителство – точно до депозитна система за връщане на опаковки за еднократна употреба ли сме опрели?

Да, това не е най-спешната задача на България, въпреки че не е без значение с оглед на поетите международни ангажименти на страната ни в областта на екологията. Но в тази статия не се очертават националните приоритети, а се развива тезата, че практическият ефект от една конкретна и иначе хубава частна инициатива е под въпрос.

Накрая – за автоцензурата

Досега нарочно не споменах кои са търговските вериги, въвели автоматите. Защото темата тук не е политиката на определена компания – нито в положителните ѝ аспекти, нито като обект на критика. Темата е как е възможна работеща система за връщане на опаковки за еднократна употреба и как такава система може да има не само екологичен, а и социален смисъл.

За да не заподозре читателят обаче, че спестявам имената заради автоцензура (и защото е редно да се позова на източниците си на информация), ще кажа кои са веригите. Става дума за „Лидл“ и „Кауфланд“.

Водещо изображение: кадър от видеото към песента Serotonin на Isolation Berlin.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kaya-ot-golyamata-kushta/

Повод за тази статия е публикуваният на 1 март т.г. в „Тоест“ разказ на Юлия Георгиева за Розовата къща – единствения нископрагов център в България, където хора със зависимости могат да получат подкрепа. Същия ден приятелка, която живее в Германия, постъпи на работа в къща (нека я наречем Голямата къща), която според концепцията си предоставя шанс на хора с „особени социални затруднения“. Обитателите ѝ са, освен със зависимости, и с други психиатрични заболявания. Плюс това са бездомни. Отгоре на всичко повечето от тях са били в затвора или в психиатрия от затворен тип за извършители на престъпления.

Наслагването на няколко дискриминационни признака един върху друг се нарича интерсекционалност – това е термин от съвременния феминизъм. Жителите на Голямата къща са въплъщение на интерсекционалността – носители са на по три-четири дискриминационни признака накуп, всеки от които е силно стигматизиран в обществото. Това не са хора, които бихте искали да срещнете на улицата, особено по тъмно, дори да сте толерантни. Всяко помещение от къщата е снабдено с паникбутон. Макар до натискане на някой от бутоните да се стига веднъж на 5–10 години, наличието им вдъхва известна сигурност у работещите в къщата.

Историята на Кая

Искам да ви представя Кая, която отскоро е назначена в Голямата къща. Тя не се казва така, но си избра това име за статията, в която разказвам за работата ѝ. Кая е българка, малко над 30-те, живееща в Германия. Пълна е с енергия и има широка усмивка, която става още по-широка, когато говори за новото си работно място. Преди близо година се дипломира като бакалавър по социални дейности и оттогава работи по специалността си.

Макар че умее да пази здравословна дистанция спрямо хората, с които работи, Кая е способна „да влезе в обувките им“. Защото си дава сметка, че и тя можеше да не е много по-различна от тях, ако беше останала в България. В приятелската ѝ компания от гимназията наркотиците са били всекидневие. За да се откъсне от тази среда, Кая заминава за Германия, където започва от нулата – записва се в университет, учи езика в движение и работи по време на следването си, за да се издържа. Оставя не само наркотиците, а и цигарите и алкохола. Междувременно зависимостта на един член на тийнейджърската ѝ компания от наркотиците става повод за убийството му, а друг от тайфата влиза в затвора.

Кая казва, че ѝ харесва да работи там, където е трудно и има предизвикателства. Като студентка стажува в друга къща за хора със зависимости. В началото на пробната година след дипломирането си, след успешното преминаване на която вече ще е пълноправна социална работничка, постъпва в къща за възрастни с психически и други здравословни проблеми. Последните месеци от изпитателния период ще прекара в Голямата къща, където има шанс да я назначат за постоянно и на пълно работно време. Там е трудно – точно според нейния вкус, което ще рече твърде трудно за повечето социални работници в Германия. Затова и желаещите да работят в къщата не са много.

Голямата къща в системата на „Диакони“

Както и другите социални услуги, споменати в горния параграф, Голямата къща е част от „Диакони“ – голяма организация към Евангелската църква. Може да се каже, че „Диакони“ е евангелският вариант на католическата „Каритас“. За разлика от повечето известни религиозни организации в България обаче, в Германия „Диакони“ и „Каритас“ не се занимават с гонене на „джендъра“, а помагат на нуждаещите се, без да се интересуват от отношението на последните към християнските ценности. (В България „Каритас“ помага на някои групи нуждаещи се, но не пропусна да се „разпише“ срещу Истанбулската конвенция.)

Освен „Диакони“ и „Каритас“, с предоставяне на социални услуги в Германия се занимават множество организации – профсъюзни, частни, общински, Червеният кръст и т.н. В половинмилионния град, в който работи Кая, съществуват различни възможности за социална подкрепа. Конкретно „Диакони“ разполага с над 1150 места за настаняване на хора на всякаква възраст, с всевъзможни проблеми и потребности – от деца с увреждания и младежи с проблемно поведение до възрастни с деменция.

Хората със зависимости могат да получат различен тип подкрепа от „Диакони“ според спецификата на състоянието си. Ако могат да живеят самостоятелно, социален работник ще ги посещава периодично да следи как се справят. Ако никак не се оправят със себе си, ще ги пратят в къща като тази от студентския стаж на Кая, служителите в която дори следят дали обитателите пропускат някоя част от тялото си, докато се къпят, и им напомнят да си я измият, но не им връзват кусур, ако не са се отказали от зависимостите си. А ако са с „особени социални затруднения“, се насочват към Голямата къща.

Пътят към Голямата къща

Клиентите на Голямата къща стигат до нея по различни начини. Някои са научили за мястото от познати или приятели. Други са забелязани и насочени от социални работници. По отношение на трети, от затвора или психиатрията, където са лежали, се свързват с къщата: „Тук имаме един човек като за вас, който излиза на свобода и няма къде да отиде.“ Четвърти са насочени от персонала на приюта за бездомни на гарата. Пети идват от други къщи, за които е преценено, че не са подходящи. И т.н.

Приемането в Голямата къща става с интервю и по определени критерии. Кандидатите трябва да са адресно регистрирани в рамките на съответния регион. Ако нямат адресна регистрация (повечето имат, макар да са бездомни), им се прави, а ако са регистрирани в друг регион, се препращат към тамошното „Диакони“. Задължително условие е да не употребяват наркотици/алкохол и да са минали през абстиненция. Ако не са, се насочват към клиника, през която да преминат, преди да дойдат пак. Потенциалните обитатели трябва да покажат и някакво желание да започнат да се справят сами с живота си.

Престоят в къщата не е безплатен, макар клиентите да не го плащат директно от джоба си. Той струва над 800 евро на месец. В тях се включват социалните помощи, които обитателите ѝ биха получавали, ако живееха сами – 502 евро за 2023 г. плюс пари за наем на жилище. Къщата съдейства на тези от тях, които не са вземали социални помощи до този момент, да получат. Клиентите подписват декларация, че предоставят средствата на къщата.

Структура на къщата

В Голямата къща има място за 55 души. Около 80% от тях са мъже. Осем от клиентите всъщност не живеят в сградата, но за това – след малко. На партерния етаж се настаняват в стаи за двама новодошлите за пробен срок от няколко седмици. Тези от тях, които успеят да вкарат всекидневието си в някакви рамки и да понесат съжителството със състайниците си, се прехвърлят в самостоятелна стая при другите обитатели, минали през тази цедка. Но около половината не издържат още на този етап и напускат.

В основната част на къщата клиентите прекарват средно между шест месеца и година, някои повече, други – по-малко. Целта е да се научат във възможно по-голяма степен да се справят сами. Затова и всички, които могат, работят нещо в къщата. Един отговаря за пералнята, друг изпълнява ролята на офис секретар, трети работи в кафетерията и т.н. За работата си те получават по 1,5 евро на час. Тези пари се добавят към 135-те евро джобни на месец, които се полагат на всеки от обитателите и които им се дават на ръка.

Осемте клиенти, които показват най-голям напредък в социализирането си, живеят в отделна къща с двор, която, макар да е на около километър и половина от Голямата къща, се води част от нея. Те ходят на работа и отговарят за живота в къщата съвсем сами – така, както го правят редовите немски съквартиранти. Това е последната стъпка, преди да се отделят от къщата и да излязат на квартира, и до нея успяват да стигнат единици. Повечето напускат на по-ранен етап, някои са изгонени от къщата, а други просто изчезват.

Какво работят служителите в къщата

Вече стана ясно, че целта на Голямата къща е да помогне на обитателите си да „влязат в коловозите“ на обществото и да започнат да живеят независимо, без да представляват опасност за себе си и околните. В този смисъл къщата е нещо като гара разпределителна към „нормалния“ живот и в нея няма кой знае колко форми на психологическа подкрепа, като изключим работата на ерготерапевта, който предлага например възможности за арт терапия.

Персоналът се грижи клиентите да посещават психиатрите си (които са извън къщата), а ако нямат, да им намерят. Урежда здравните им застраховки, намира им възможности за работа и/или за професионална квалификация, както и квартири. В повечето случаи обитателите отиват сами където трябва, но понякога се налага и някой да бъде придружен. Дори чистачката (която не е от обитателите) няма задължението да почиства абсолютно всичко, а в работата ѝ се включва да напомня на клиентите сами да си измият прозорците или да избършат праха.

Разбира се, работещите в къщата полагат усилия и за потушаването на конфликтите, които неизбежно възникват в подобна среда. Освен конфликти, понякога възниква и любов. В тези случаи влюбените биват помолени да държат връзката си в тайна от останалите, за да не предизвикват напрежение. Предупреждават ги, че ако ги видят да правят секс, ще ги изгонят от къщата. Което е по-скоро намек да си заключват стаите, когато пристъпват към тази дейност, защото в същото време ги съветват да ползват предпазни средства.

Личните истории

„За статията си имаш нужда от лични истории“, сеща се Кая. Изводът, до който е стигнала, прочитайки документацията за клиентите, е, че проблемите им обикновено се коренят в детството.

Например Х страда от шизофрения и когато изпадне в криза, чува гласове, които му заповядват да престане да яде и да пие вода. Щом от персонала видят, че е престанал да се храни и да поема течности, са наясно, че състоянието му се е обострило. Защо ли гласовете му нашепват именно това? Навремето майка му го е наказвала да не яде и да не пие вода, когато преценявала, че „не слуша“.

За Y пък има данни още от детските му години, че нещо не е наред в поведението му. Родителите му така и не са обърнали внимание и не са го завели при специалист. С годините той започва да се държи все по-екстремно – например, опитва се да изгони живеещите в сградата, в която скоро се е нанесъл под наем, поради което самият той е изгонен оттам след дни. А веднъж пребива баща си почти до смърт. След като няколко пъти е лежал в затвора, съдията на поредното му дело решава да го прати на психиатър. Оказва се, че още от детството си е с недиагностицирана шизофрения. Днес отговаря за пералнята в къщата и набляга на фитнеса.

Кая забелязва, че и външният вид понякога може да създаде погрешна представа. Z например е двуметров великан, целият в татуировки. Първоначално видът му плаши Кая, която, както вече стана ясно, изобщо не се плаши лесно. Ала тя скоро научава, че той е много кротък човек в дълбока депресия и е опасен само за себе си.

Повечето от обитателите на Голямата къща имат зависимост от наркотици и/или алкохол, но има и такива със зависимост например от компютърни игри – толкова голяма, че са изгубили жилищата си заради нея.

Не всичко е розово в Голямата къща

Кая не спестява и нещата в Голямата къща, които не ѝ харесват. Основен проблем за нея е липсата на достатъчно персонал, поради което не се обръща необходимото индивидуално внимание на обитателите, а те са „пуснати по течението“.

Според Кая в най-голяма степен се пренебрегва психичното състояние на клиентите. При постъпването на всеки в къщата се определят три (рядко – четири) приоритета, върху които да се работи по време на престоя му в нея. Сред тези приоритети са търсенето на работа, търсенето на жилище, преодоляването на зависимостта, психичното състояние и др. Обикновено тъкмо психичното състояние „изпада“ от приоритетите.

Най-трудно ѝ е да се примири с факта, че Голямата къща гони някои от обитателите си, макар да е наясно, че това понякога се налага. Ако клиент е хванат, че взема наркотици и не се „стегне“ до една седмица, изгонването му е гарантирано. За 90% от тези, за които вече няма място в къщата, могат да се намерят други социални услуги. Но има и такива, които просто остават на улицата. И вероятността някой отново да им подаде ръка е нищожна.

А в България е розова само Розовата къща

Слушайки Кая, мислено сравнявам ситуацията в Германия с тази в България. Да, и в Германия повечето хора не умират от желание да работят със зависими, с психичноболни, с бивши затворници и бездомници, особено пък ако съвместяват всичко това накуп. Затова персоналът не достига. Понякога социалните работници вършат работата през пръсти, не правят достатъчно, за да помогнат на всички.

И все пак в Германия има множество организации и неизброими социални услуги в тази сфера. Има и работеща социална система, която подпомага дейността им. А в България имаме… Юлия Георгиева и Розовата къща.

Проблемът не е в спецификата на социалната система в България, а по-скоро че тази система е плод на определена представа за човека. Представа, според която за „недостойните“ няма място в обществото.

С други думи, на първо място проблемът е хуманистичен, а не структурен.