Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zakovani-v-90-te-razgovor-za-zavisimostta-kato-problem-na-lichnostta-i-na-obshtestvoto/
В началото на април т.г. Розовата къща – единственият дневен център в страната, който предоставя социални услуги в помощ на бездомни зависими хора – беше спасена с над 100 000 лв. от дарители.
В България е честа практика граждани да подкрепят или изцяло да поемат основни здравно-социални функции на държавата. Зависимостите обаче са маргинална тема сред маргиналните теми в публичния разговор. Взривът от съпричастност остави усещането, че тя всъщност живее в сърцата на много хора.
Надежда Цекулова търси какво се крие зад мълчанието ни в един разговор с Кристина Янкулова, бивша наркозависима.
Защо имате отношение към зависимостите? Каква е личната Ви история?
Всичко се случи през 90-те години. Аз съм родена през 1980 г. и съм отраснала в центъра на София. След 89-та тук избухна нещо като епидемия – навсякъде дрога, зависими хора. На 14 вече бях започнала да пия, да пуша трева. Хората казват, че тревата е gateway drug – дрога, която те повежда по пътя на наркотиците. Аз не споделям тази теория, но не отричам, че има хора, при които с това се започва. Така беше и при мен. Но бих казала, че широкото разпространение и лесният достъп до наркотиците допринесоха за това, което се случи с мен.
Много мои приятели починаха. Други не успяха да се откажат. Имало е и такива, които се отказаха без каквато и да е помощ от някаква институция – тук никога не е имало адекватни институции… Това бяха „факторите на средата“, така да се каже.
В съвсем личен план аз винаги съм се чувствала различна, несъвпадаща с идеите за това, което трябва да бъде човек – да е успешен, да е страхотен… Научих се да чета, когато бях на четири години и половина, съответно възрастните ме вземаха за потенциален гений. Но когато се озовах в училище, се оказа, че децата не се радват да виждат някой, който се е научил да чете толкова рано. Още оттам започна моята изолация. Вместо страхотна и гениална се чувствах неспособна да се социализирам.
Наркотиците не водят ли до още по-голяма изолация?
Там има много специфична взаимовръзка между хората. Те не са приятели, не държат един на друг, но споделят нещо, което никой друг не прави. Това по някакъв начин допринася да се чувстваш част от нещо, което е ваше, на групата. В началото дрогата дава измамно усещане за свобода, за преборване на комплексите.
Изходът от такава ситуация не е задължително добър, особено през 90-те. Вие как се справихте?
Няколко години се дрогирах с всичка сила. Всеотдайно беше, нямах никаква идея да се отказвам. Не мисля, че когато някой започва, си задава въпроса как ще се откаже след това. Така на 17 вече бях в тежко положение, стигнах и до свръхдоза, много често попадах в токсикологията. Решението ми да спра беше много повлияно от това да не продължавам да правя гадости на семейството си и на приятелите си.
Започнах да се опитвам да се отказвам, което беше почти безсмислена борба, защото нямаше институции, нямаше и хора, които да са поне малко наясно с това как да работят със зависими. Всичко се свеждаше до ходене по психиатри, които даваха тежки лекарства, от една зависимост се преминаваше в друга и всичко това не помагаше по никакъв начин човек да спре. Къде ли не съм се лекувала тогава. През 99-та вече бях много зле, приемаха ме непрекъснато в болница и майка ми идваше с мен, защото като истински наркоман аз бягах от болницата, дрогирах се и се връщах. Извикаха я, за да ме пази. Така, докато се разхождала в коридора, една жена ѝ казала: „Аз видях Вашето дете. Трябва да знаете, че синът на моята съседка е в Италия заради същия проблем.“ Ето така се разпространяваше информацията тогава.
Заминах за тази комуна, в която всичко минаваше през конфронтация и много работа. Бяха нужни към три години, за да се оправя аз самата. След абстиненцията започва едно събуждане, което е много болезнено, защото осъзнаваш, че си изпуснал най-хубавите си години. И това наистина много боли, защото няма нищо, което да приспи тази болка, мислите, истинското осъзнаване на реалността.
Избрах да остана по-дълго време и да помагам на хора като мен, които тепърва започваха пътя си. Имах дори идеята да остана там завинаги. Отказа ме това, че влязох в тази комуна на 19 и на 26 все още не бях имала свой собствен живот.
Седем години не са малко време, върнала сте се в един свят, който е бил напълно непознат.
Абсолютно. Това беше изключително страшно. Дори не беше стресиращо, а беше страшно. Защото на всичкото отгоре точно в тези години се бяха появили мобилните телефони, банковите карти. И изведнъж аз се озовах обратно в България, буквално не знаейки как да използвам банкомат например – елементарни неща от всекидневния живот. Компютър никога не бях използвала. Самият формат на общуване с хората ми беше много куц – как да обясниш кой си, защо те е нямало толкова години, защо не знаеш какви групи са станали известни тогава или какви филми са излезли… Беше много трудно.
През годините има натрупани много знания за зависимостите. Въпреки това в България изглеждаме сякаш заковани в края на 90-те в това отношение, поне моето усещане е такова. Как изглежда този пейзаж в момента през Вашите очи?
Леко безнадежден. Защото липсва общност. Аз се прибрах в България през 2006 г., почти 20 години са минали оттогава, а все още усещам културния шок. Съвсем сериозно, седя и си казвам: как е възможно? Защото Италия може да има всичките си проблеми, но начинът на общуване е коренно различен – желанието на хората да помогнат, признанието, което получаваш, когато кажеш: „Аз бях в комуна…“ Хората се радват за теб, поздравяват те. Докато тук, колкото и да ми е неприятно, е имало случаи, в които майка ми е била права да казва: „Мълчи си“. Няма я тази сплотеност, която помага да се почувстваш по-добър, да се почувстваш полезен по някакъв начин.
Имате ли обяснение за себе си защо като общество сме някак враждебни към хората, които имат нужда от помощ? Понякога дори жестоки…
Когато става дума за зависими, наистина е жестокост. Всъщност вярвам, че отговорът на този въпрос е страх. Страх от това, че някой е различен, че ти не можеш да го разбереш. Сблъсквала съм се стотици пъти със стереотипа, че ако си наркоман, то ти със сигурност си престъпник. Или ако имаш психически проблем, със сигурност си „луд за връзване“, трябва да те изолират някъде. Виновен си, че не си човекът, който се очаква да бъдеш.
В момента има висока употреба на различни вещества, синтетични, изключително достъпни за младите хора. Институциите ни знаят тревожно малко и правят тревожно малко по въпроса. Така една история като Вашата може да бъде мултиплицирана във времето безброй пъти. Има ли общо действие, което би могло да бъде полезно в такава ситуация? Какво правят примерно в Италия за своите млади хора?
Трудно е за сравнение, защото обществото е много различно. Там Католическата църква играе огромна роля в живота на хората. Освен това има доста добре развита благотворителност, осигуряваща за хората с проблеми много опции, които в България не съществуват. Тук се стига до „Оправяй се!“, няма институция, която може да помогне. В Италия, когато излязох от комуната, нямах нищо, никакви пари. Живяла съм един месец при сестрите на Майка Тереза, като това беше само една от възможностите, които имах за отсядане.
Аз разбирам, че ролята на Църквата е спорна в съвременното общество, но тук нямаме нито Църква, нито развита благотворителност, нито социални услуги.
Звучи като да нямаме чувство за общност, потребност да си помагаме, без значение дали през формални, или през неформални инструменти.
Точно така, такова е усещането. Мисля, че по някакъв начин е свързано с цялостното отношение към живота. Италианците са някак много свързани с живота. Децата им например не пишат код на 12 години. Няма го това изострено желание да бъдеш велик непременно. Тук има много голям натиск да си добър, да завършиш университет, да си „успял“. Хората със зависимости обикновено имат проблем да се впишат в това изискване – по различни причини – и това ги кара да не виждат място за себе си в този живот.
Споменахте в разговора стереотипа за „наркомана престъпник“. Този стереотип е резултат от нещо, което не знаем за зависимите, което липсва в масовото съзнание. Какво е то?
В масовото съзнание отсъства разбирането, че да си зависим не означава непременно да шмъркаш в тоалетната на клуба. Аз познавам много зависими хора, които дори не докосват наркотици. Познатият ми, който след работа трябва да изпие шест бири. Другият, който е зависим от това да си купи най-големия телевизор, най-яката кола. Мисля, че голяма част от нас сме зависими по някакъв начин.
Подсещате ме как в последно време стоим с широко затворени очи пред бума на хазарта…
Аз работя в такава компания. Това е наистина интересно, защото съм била в една зависимост, а работя в тази фирма вече 16 години и никога не съм се чувствала привлечена от хазарта. Но разбирам какво имате предвид, често дискутираме, особено напоследък с приятели, рекламите на хазарт.
Фирмата, в която работя, оперира основно във Великобритания и там всичко е наистина строго регулирано. Няма как най-емблематичните личности, да кажем Христо Стоичков или Димитър Рачков, и този, и онзи, да рекламират хазарт. Освен това тук някак е възможно деца да залагат. Ако си на 16 години, би трябвало да е невъзможно да влезеш в сайт за залагания, но това се случва и ние наистина сякаш седим с широко затворени очи за това. А хазартната зависимост също е зависимост със сериозни последици както за човека, така и за обществото.
Дадох примера, защото както за този проблем, така и за всички форми на зависимости липсва публичен разговор. Като някаква форма на групово магично мислене е – „няма да виждаме проблема, следователно той няма да съществува“.
Да, механизмите са същите. Както при проблемната употреба на вещества, така и при проблемното залагане отново у нас липсват институциите, липсва строгият контрол върху тези, които печелят, липсва подкрепа за хората, които са в риск. И като че ли липсва и общностното ни съзнание. Общата ангажираност да подкрепим уязвимите. Има нужда от много повече „заедно“, което да помогне на този, който се е отклонил.
Кой може да помогне за развиване на това общностно съзнание?
Мисля, че хора като мен, които имат опит за целия път, могат много да дадат. Аз просто никога досега не съм имала усещането, че мога някъде да дам опита си и да съм полезна. Но виждам, че „Розовата къща“ и основателката ѝ Юлия Георгиева правят именно това – помагат не само на конкретни нуждаещи се, но и за развитието на общността.
Когато създаваше Розовата къща, Юлия се съмняваше дали ще има достатъчно обществена енергия и не по-маловажното – пари, – за да се издържа такава непопулярна кауза. Оказа се, че има. И че в момент на нужда тази общност успя да се мобилизира и да събере над 100 000 лв., за да спаси центъра. Вие как „четете“ това събитие?
Мислейки за България, си представям, че голяма част от дарителите са хора, които са имали някакъв досег с този проблем. Може да не е пряк. Но го има чувството за вина, желанието да направиш нещо, да си полезен, защото по някакви лични причини припознаваш темата и упоритото мълчание около нея ти тежи.
Има хора, които ги е страх да се срещнат лице в лице със зависимите, но имат нужда да направят нещо. Това не е негативно, то е реакция, пробуждане за този проблем, на който ние не обръщаме достатъчно внимание. Затова и казах, че „Розовата къща“ помага не само на клиентите си, но и на общността – тя дава шанс на хората в периферията да се включат, да направят нещо, дори това „нещо“ да е скромно дарение.
А създаването на разбираща среда е не по-малко ценно от директната подкрепа, защото един човек със зависимост има нужда от разбиране дори след като се е излекувал. Много е важно хората със зависимости да знаят, че дори да пропаднат, след като са се отказали, това не е краят. Просто излизането от зависимостта не е крайна точка, а път. Този път може да продължи до края на дните ни. И е много важно да има хора, на които да се опрем в трудни моменти, за да не губим надежда.
