Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/rannata-bremennost-ili-bednostta-yaitseto-ili-kokoshkata/

В първата част от поредицата, в която се опитваме да изясним феномена ранна бременност в България, разгледахме как се общува с децата в семейството и в училището по отношение на половото съзряване и какво е нивото на здравното образование у нас. В тази част ще разкажем какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст.

Успява ли да стъпи на трудовия пазар, ако изобщо никога не е работила, тъй като ражда на 16 години? Намира ли си работа, която ѝ позволява да е финансово независима и да е квалифицирана и високоплатена? Как може да се мотивира човек в подобна ситуация да стане активна част от обществото и да не изпитва срам, че е по-възрастен от съучениците или колегите си? Как влияе ранната бременност на икономическите възможности на бъдещите поколения?

Тука има, тука няма данни

Колко от майките в България, които раждат рано, успяват да завършат образованието си? Или кога започват първата си работа? Не знаем. Докато за други държави, като САЩ, има изключително подробна статистика колко завършват или работят след бременност в тийнейджърска възраст, у нас данни липсват. В САЩ едва 50% от майките, родили в тийнейджърска възраст, завършват гимназия до 22 години, в сравнение с 90% от жените, които не раждат, преди да излязат от пубертета. Едва 10% от жените, минали през ранна бременност в САЩ, завършват 2- или 4-годишна програма за висше образование.

В България данните за раждаемостта по възраст се генерират от Националния статистически институт (НСИ), като проблемът е обобщеният вид, в който се представя информацията. Имаме данни за броя жени, родили под 20-годишна възраст, но не и как тенденцията се изменя през годините. Липсва публична информация за раждаемостта в категориите 10–14 и 15–19 години, като за тези възрастови групи са налице единствено данни за общата плодовитост. НСИ тълкува плодовитостта като „среден брой деца, които би родила една жена през целия си фертилен период съобразно повъзрастовата плодовитост през отчетната година“, но това не дава яснота колко момичета са станали майки в конкретен период.

Никаква по-детайлна статистика за социално-икономическата обремененост на една жена, която е родила рано, не е налице. Подобна информация би дала представа за домакинството, в което жената е отраснала, включително за историята на ранна бременност в семейството, посещението на училище през детството (преди забременяването), развитието ѝ, след като роди, и др.

Макар да говорим за това как една жена става част от трудовия пазар след ранна бременност, образованието има своето място и в тази история – то е ключов фактор в уравнението на ранното забременяване. Радосвета Стаменкова, изпълнителната директорка на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП), е убедена в това. Според Стаменкова, за да не забременяват момичета в ранна възраст, е много важно да се работи за предотвратяване на ранното им отпадане от училище. Битката за оставането им в класните стаи е битка за бъдещето им, защото със завършването на средното им образование възможността за реализация, различна от това да станат майки на 16 години и да останат майки през целия си живот, се увеличава.

По данни на НСИ за 2022 г. само половината (!) от завършилите основно образование в България успяват да завършат и средното си образование. Ако през 2018 г. малко над 71 000 ученици получават основно образование, то през 2022 г. едва 36 000 вземат диплома за средно. Тук е важно да се отбележи, че през 2018 г. влизат в сила промените, според които основно образование се завършва в седми, а не в осми клас, и така цялостната статистика за конкретния випуск се размества. Освен това няколко хиляди ученици продължават гимназиалното си образование в чужбина поради емиграция на семейството или просто като образователен избор. Те също влизат в тази статистика на „отпадналите“. Какво се случва с останалите? Къде са?

Ето в тази статистика са и онези момичета, които стават майки рано и впоследствие изпитват затруднения да завършат образованието си поради новопоявилите се задължения покрай детето или да се квалифицират, за да си намерят работа. Само че нямаме точни данни тъкмо за това.

Отново по данни на НСИ от 2022 г. нивото на образование оказва съществено влияние върху риска от бедност. Най-високият дял на работещи бедни е налице при хората без образование или само с начално – 68,5%. Разликата между основното и средното образование е осезаема – 32,9% от хората с основно образование са работещи бедни, докато при завършилите ХII клас процентът е 8,8%.

Разбирането на връзката между ранната бременност и трудовата заетост е сложно поради многото променливи величини, които влияят на възможностите на една жена да стане част от трудовия пазар. Ясно е, че у нас няма такива данни, за да можем да съпоставим по научно изпитан начин две средностатистически жени и да разгледаме кои са факторите, поради които едната е родила рано, а другата – не. Затова цялата дискусия по оста ранно забременяване – трудова заетост не е толкова прецизна, колкото би ни се искало.

При всички положения е сигурно, че образованието е първата стъпка към по-голям шанс за квалифицирана и достойно платена работа, защото то екипира жената с уменията да взема решения и да се развива. В българското общество остава прието основната част от грижите за едно дете, а следователно и компромисите с личния живот да се поемат от майката. Напускането на училище след забременяване не е изненадващо, като най-важният фактор е грижата, която момичето трябва да положи за детето си, но са налице и други, като стигматизирането от връстниците и семейството.

Всеки случай е отделен, но повечето научни изследвания говорят, че жените, които раждат първото си дете в юношеска възраст и не завършват образованието си, обикновено имат деца и внуци, за които е по-малко вероятно да завършат образованието си. Иначе казано, ранната бременност има преки ефекти върху бъдещите доходи и икономическото състояние на няколко поколения в едно домакинство. Унаследеността на проблема създава социално-икономически цикъл, в който се въртят хора с ограничени възможности, ограничени умения и ограничен достъп до пазара на труда.

Културата на отчаяние

Ранното забременяване на една жена не е резултат от факта, че тя е от конкретен етнос, както често се смята у нас, а че е част от маргинализирана общност и среда с ниски доходи. Юношеската бременност обикновено не е резултат от съзнателен избор, а по-скоро произтича от липсата му, когато става въпрос за брак и употреба на контрацептиви.

„Културата на отчаяние“ е понятие, с което се назовава причинно-следствената връзка между социално-икономическата среда, в която расте едно момиче, и шанса то да забременее в юношеските си години. Понятието е развито от изследователите Мелиса Кърни и Филип Ливайн, работещи съответно към Центъра за изследване на населението в Университета на Мериленд и „Уелсли Колидж“. Двамата се позовават на данни, обхващащи над 42 000 жени в периода 1982–2008 г. в САЩ, и използват набор от похвати на иконометричното моделиране, за да отчетат и допълнителните фактори, влияещи върху раждаемостта сред тийнейджърките, като раса, етнос, религия и др.

Работата на изследователите е базирана на по-ранни социологически проучвания, в които се разглежда формирането на специфични места с константна бедност, дължаща се на липса на възможности, социална изолация и отлъчване от пазара на труда. Кърни и Ливайн твърдят, че комбинацията от бедност и живот в социално неравенство, водеща до засиленото чувство за липса на перспективи, е ключовият фактор за тийнейджърската бременност.

В България по последни данни на НСИ за 2022 г. относителният дял на бедните спрямо линията на бедността е 22,9% общо за страната. Към датата на публикуване на изследването линията на бедност в България е 413 лв., а към днешна дата е 504 лв. В контекста на тези данни е важно да се споменат поне още два фактора, които биха могли да са част от пътя, водещ до бременност в юношеска възраст. Първо, жените са в по-голям риск от бедност, тъй като 25,8% от тях в сравнение с 19,9% от мъжете са в горната статистика. Тази тенденция е растяща – през 2018 г. процентът за жените е бил 23,4. Шансът за една жена да излезе от тази статистика не е особено голям, ако съдим по измерванията на социалната мобилност.

По данни на Световната банка неравенството в доходите в България се увеличава през последните десетилетия. Казано по-просто, пропастта между богати и бедни расте и е все по-трудно да повишиш доходите си, ако тръгваш от ниско финансово стъпало. Тоест дори по-голямата част от ражданията на възраст под 18 години, които сме свикнали да виждаме отразявани по медиите, да се свързват с ромските общности, това не е етнически феномен, а феномен на бедността. Радосвета Стаменкова разказва, че има и момичета от български произход, които поради неинформираност, незнание, неизползване на контрацептиви стигат до забременяване в ранна възраст. Те просто нямат стигма върху върху себе си, прекратяват бременността и не влизат в статистиката.

Политики на килограм

А как изобщо се правят политики, ако няма данни, на които да се основават? Не можем като общество сериозно да оценим доколко ранното забременяване влияе на икономиката ни и на бъдещите поколения, ако гледаме на него само като присъщо на ромската общност.

Политиките на едро могат да са ефективни, но не и когато става въпрос за неравенство и изваждане на хората от цикъла на бедността. В това е сигурен Адриан Николов, икономист в Института за пазарна икономика, с фокус върху пазара на труда, бедността и неравенството у нас, с когото „Тоест“ говори по темата. Когато става въпрос как се отнасяме към елиминиране на неравенствата, Адриан смята, че инструментите на държавата не са подредени правилно.

В момента се занимаваме с това да осигуряваме временна заетост на безработните, да повишаваме доходите на всички поравно, да се фокусираме върху програми, които засягат цялото население.

За пример той дава решението на парламента от по-рано тази година, с което се прие всички ученици да получават безплатни учебници от учебната 2024/2025 г. нататък. Изчисленията досега показват, че тази мярка ще струва на бюджета около 80 млн. лв.

Нека бъде ясно: това най-вероятно ще помогне на учениците в затруднено положение да останат в училище. Според изследване на Фондация „Тръст за социална алтернатива“ 6% от българските ученици отпадат от образователната система поради крайна бедност. В изследването се твърди, че безплатните учебници и транспортните възможности са ключови за по-голям достъп до образованието. Но…

От гледна точка на неравенството, когато дадем на цялата доходна структура по 100 лв., ние сме неутрални към него, защото резултатът остава същият. Ако дадем само на бедните по 500 лв., тогава техният доход ще се повиши спрямо богатите. Ако се опитаме наистина да свиваме разликата между бедните и богатите, то доходни тестове, таргетиране на хора в нужда, които са наистина бедни, и други подобни мерки биха били адекватни.

Адриан Николов също обръща внимание на липсата на данни, когато става въпрос за подкрепа на майките в крайна нужда. Макар да знаем, че средната възраст при първо раждане в София е 30,7 години, а в Сливен – 23,8 години, според него няма систематични анализи за нуждите на домакинствата и регионите, върху които трябва да се фокусираме.

Ние даваме майчинство поравно, независимо как функционира домакинството. Почти всички помощи, които са свързани с отглеждане на деца и майчинство, по никакъв начин не са обвързани с конкретна необходимост.

И макар този тип финансови субсидии, заместващи дохода, далеч да не са единственото, от което се нуждае едно семейство, те са най-доброто, предлагано от държавата ни за момента, и промяната им в период на демографски срив съвсем не е решението, както предупреждава Адриан Николов. Но според него индивидуалният подход към потребностите на всеки отделен случай е успешен модел за справяне с неравенствата, бедността и социалното изключване на хора и групи от хора. „Въпросът е как да прилагаме политики, които са насочени към конкретните потребности на конкретното домакинство и човек. Защото когато се опитваме да решаваме проблемите на всички, най-вероятно не помагаме на никого“, завършва Николов.

Той е съгласен, че липсата на образование до голяма степен възпрепятства една жена да е активна на пазара на труда и следователно да има шанс да излезе от кръга на бедност.

У нас средното образование е големият решаващ фактор, който на практика гарантира заетост, води до много голямо повишаване на заплатата в сравнение с хората с по-ниско образование.

Но отвъд превенцията, т.е. развитието на социални „обезопасителни мрежи“, които да задържат момичетата в училище, има какво да се направи и за етапа, в който те си търсят работа. Ключовата дума тук е „гъвкавост“ или „заетост на непълен работен ден“. „Майките успяват да съчетават грижата за децата и работата чрез подобни възможности за заетост. Те създават голям мост между бременността, отглеждането на дете и пазара на труда“, допълва Адриан Николов.

В заключение, смисленото подпомагане на която и да е група – било то млади майки, работещи бедни или комбинацията от двете – изисква набор от мерки и промени от страна на държавата и обществото. Такива са намаляване на социалното неравенство в страната, подобряване на достъпа до образование, развиване на националната статистика в детайли и еволюция на трудовия пазар към модел, който подкрепя, а не дискриминира жените, грижещи се за дете, без значение на каква възраст са родили. Всички тези мерки влизат под шапката на икономическото приобщаване и развитието на средата, в която растат младите момичета.

Може и да няма категоричен отговор на въпроса дали бедността винаги предшества ранната бременност, или е цикъл, подобен на казуса с яйцето и кокошката. Но това не е пречка да видим, че проблемите на младите майки у нас са пресечна точка на редица нерешени социално-икономически задачи. Въпросът е имаме ли намерение да се заемем с тези задачи, или винаги ще има нещо по-важно, докато накрая не стане прекалено късно за каквото и да е решение.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenskoto-litse-na-bednostta-v-bulgariya/

В статията „Женска приказка за стълбата към стъкления таван“, която се основава на доклада „Гласовете на жените в България“ към проекта „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България”, разказах за неравното третиране на жените на пазара на труда. Тази тема има логично продължение. Защото ако жените често не са наемани в по-високо платени, типично „мъжки“ професии или получават по-малко от мъжете за една и съща работа, те са в по-голям риск от изпадане в бедност. Рискът се засилва и поради обстоятелството, че е разпространена практика жени, които имат малки деца или дори само се предполага, че скоро може да имат, изобщо да не бъдат наемани на работа.

По данни на НСИ от 2021 г. жените в риск от бедност, с материални и социални лишения, както и тези, които живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, са с 4,5 процентни пункта повече от мъжете. И дори с годините и мъжете, и жените в риск от бедност да намаляват, тази разлика между тях остава постоянна. В най-голям риск са ромите – 78,7% от тях могат да изпаднат в бедност. За сравнение, рискът за българското етническо мнозинство е 25,1%, а за етническите турци – 34,6%.

Ще представя няколко лица на бедността през личните истории на някои от 42-те жени, за които се разказва в доклада. Ще добавя и информация от биографичните интервюта, която не е намерила място в него. Този път обаче ще се концентрирам по-подробно върху историята на една жена – не защото в интервютата няма много други примери за бедност, дори по-шокиращи, а защото тя най-подробно изговаря какво означава да нямаш пари.

Ще разкажа и за три от четирите ромски жени, които участват в изследването. Макар то да не е представително, три четвърти от ромките в него споделят, че парите не им стигат, което отговаря на статистическите данни за жените от този етнос, които са в риск от бедност.

Ани, която е с магистратура по психология, но не може да си плати тока

Историята на 29-годишната Ани (имената са измислени) онагледява една зависимост, която се откроява в много от интервютата – ако едно момиче е отраснало в бедност, голяма е вероятността да се бори с бедността и като пораснала жена. Независимо от образованието и квалификацията си.

От проблемна тийнейджърка до социална работничка
В гимназията Ани преживява „тъжен, депресивен период, бунтарски“ и развива проблемно поведение. Една от предпоставките за това е постоянният тормоз – включително сексуален – от страна на момчетата в преобладаващо „мъжкото“ ѝ училище. Според нея отговорност носят и родителите ѝ, които са я възпитавали „безгранично“, тоест са я оставяли да прави каквото си иска – било защото са искали да са либерални с децата си, било поради борбата си с бедността: „Моите родители, те пък бяха по-скоро заети с това да оцеляваме, отколкото да се занимават с моето емоционално благосъстояние. […] Всъщност те имаха много дълги периоди, в които не им се изплащаха редовно заплатите, задлъжняха към приятели и близки.“

Ани започва да се държи агресивно и се забърква „с всякакви неблагоприятни хора“. В опит да се справят с нея, от училището търсят помощ от неправителствена организация, която ѝ подава ръка. И не само ѝ помага да преодолее тежкия си период, а и я вдъхновява да се посвети на социалната работа. Още в гимназията момичето става доброволка към организацията, после и социална работничка в нея. Завършва магистратура по психология. След това работи и за други неправителствени организации.

Защо Ани обмисля да напусне работа
Въпреки квалификацията си Ани едва оцелява финансово: „Предполагам, знаете, че социалната работа е изключително слабо платена. […] Изискването е хората да са магистри по психология, с минимум две години стаж в сферата и всякакви такива допълнителни неща, и в същия момент чисто вземаме по 5,80 лв. на час.“ Тя не успява да спестява пари – и малкото ѝ средства биват „изгълтани“ от двете кучета, които е прибрала от улицата.

Ани е имала две връзки с мъже програмисти, с които е съжителствала. Те са покривали основните разходи на домакинството, защото са носили основния доход – „и двамата за един месец са вземали толкова, колкото аз вземам за 3–4 месеца“. Днес живее сама на квартира и се срамува, че се налага да иска пари от родителите си: „Не е като да съм мързелива, не е като да съм неграмотна, напротив!“

Споделя, че обмисля да смени професионалното си поприще, което обича: „Сега, като започне отоплителният сезон […], с моите приходи […] как бих могла да си плащам тока? […] В момента обмислям да напусна, за да си намеря някаква по-обикновена работа, която просто ще я върша буквално за пари. […] Мен лично ми е гадно от това – искам това, което правя, да ми носи удоволствие, а не само за да плащам тока.“

Какво е да си на дъното на пирамидата на Маслоу
Парите не са най-важното в живота на Ани, но хроничната им липса я кара да се чувства стресирана и непълноценна: „Не се имам за човек материалист по никакъв начин, но когато ми се налага да правя избори „или–или“ на ежедневна база, само и само за да мога да скътам някой лев, това товари, това напряга. Иска ми се […] абе, дори на масаж да отида. Мисля, че всеки един човек на този свят заслужава да има едни заделени 100 лв. на месечна база за лично удоволствие.“

За Ани начинът, по който тя преживява перманентната си борба с бедността, не е въпрос на личен характер, а е закономерен. За да онагледи тази закономерност, тя се позовава на пирамидата на Маслоу: „Наистина, ако са ти задоволени първичните нужди, човек има спокойствието да мисли и да се развива. Това като не ти е осигурено, и ти стоиш един разстроен, тревожен, почваш да нервничиш, защото това ти е ежедневна мисъл.“

Бедността на ромските жени

Представям ви Моника, Сара и Стояна. За друг аспект от живота им вече разказах в статия в „Свободна Европа“ за отпадането на ромските момичета от училище. За разлика от Ани, те не са без партньор, а са омъжени, с деца. Но не отговарят на клишето за многодетните ромски майки – Моника и Сара са с по две деца, в интервюто Стояна споменава за двама сина и внуци. Освен това и трите работят.

Моника, която мечтае за самостоятелен дом
Моника е на 25 години. Напуснала е училище след шести клас, защото приятелките ѝ от ромската махала са се оженили и се е чувствала самотна сред българските си съученици. Животът ѝ се върти около децата – освен за своите две се грижи и за други деца към неправителствената организация, за която работи.

В отглеждането на собствените ѝ деца помага свекървата, която ги води на детска градина, когато Моника е на работа. Родителите ѝ работят в Германия, затова не могат да се включат в грижите. Допреди няколко години е помагал и съпругът ѝ: „… той е доста отговорен и доста се грижи за тях […]. Работеше по чистотата, от 3–4 години пътува доста. Ходи в Германия, по чужбина, такива работи.“ В момента мъжът ѝ работи в Англия.

Самата Моника, преди да постъпи в неправителствената организация, е поработила малко в Нидерландия. Причината тя и членове на семейството ѝ да търсят препитание в чужбина е една – липсата на пари. „Като имаш деца, имаш разходи доста, плащаш ток, на тях им се искат дрехи, такива работи, и […] все не стигат [парите].“

Моника не мечтае за свобода и развлечение. „В нашата среда е недопустимо да излезеш някъде сама, където ти скимне, ако си жена“, казва тя. Камо ли да отидеш на кафе извън ромската махала. В тази среда не можеш „да бъдеш самостоятелен, ти да си решаваш какво искаш да правиш“. Защото „произходът, произходът го налага“.

Това, от което Моника има нужда, е дом за семейството ѝ, тъй като живее при родителите на мъжа си: „Самостоятелен дом, в който да си живееш с децата, да имаш свое място, където да е само твое.“ Ала засега не може да си го позволи.

Сара, която е жертвала мечтата си за висше образование
35-годишната Сара е единствената от интервюираните ромски жени, завършила средно образование, без да прекъсва. Дипломира се с профил „Счетоводство“ и планира да кандидатства в университет. Но… настъпва хиперинфлацията от 1996–1997 г., известна като „Виденовата зима“. Семейството ѝ изпада в затруднение и затова Сара жертва мечтите си за университет: „Имаше период, мисля, че година и повече, в който татко не работеше, само майка работеше. Имахме и заем. И това изключително много ги натоварваше. Аз знаех, че когато тръгна да уча, те трябва да имат някакви пари, докато си стъпя на крака, докато започна работа – семестри, които трябва да се плащат. Затова предпочетох да не ги въвличам пак в някои нови заеми и такива неща. И казах, че не искам, а те знаеха, че аз искам.“

Днес Сара работи в обувна фабрика – едно от основните поприща за ромските жени в нейния град. Съпругът ѝ е строител. Въпреки че и двамата работят, Сара смята, че семейството ѝ не е добре финансово. Затова се е записала на курс за офис секретар, който също ѝ се заплаща, и така получава пари от две места.

„Ако днес можех да избирам, бих продължила ученето. Аз и тогава исках да продължа ученето. Желанието ми беше огромно и родителите ми виждаха това“, казва Сара със съжаление и се размечтава: „Ако можех, сега бих станала някакъв дизайнер.“

Сара се притеснява за бъдещето на дъщеря си, защото знае, че не е лесно да си жена в ромско гето. За сина си няма такива тревоги – мъжете от квартала се оправят. И тя, както и Моника, мечтае за собствена къща, но „извън квартала, да не сме в махалата. Искам къща на село. Това ми е мечтата, за това мечтаем и говорим постоянно с моя съпруг. Искаме къща, за да не сме в гетото“.

Стояна, която знае, че и възрастните хора имат потребности
56-годишната Стояна работи в неправителствена организация и смята, че парите не ѝ стигат. В рода ѝ бедността се предава през поколенията – родителите ѝ са от семейства на бедни работници. Тя напуска училище в осми клас, за да се ожени. Била е и чистачка, но се посвещава на работа, в която може да помага на други ромски жени. Затова и завършва гимназия – на 43-годишна възраст.

Мечтата на Моника и Сара за самостоятелен дом е станала реалност за Стояна, но не по лесния начин. „От мама и тате – директно при чужди хора, непознати. В началото беше много трудно – при свекърва и свекър. Те [децата им] бяха трима братя, аз съм най-голямата снаха. Трудно беше, дванайсет години живях при свекърва, с две етърви, трите с по две деца, знаете, шумна къща, проблеми навсякъде.“

Липсата на пари е била един от малкото поводи за конфликти между Стояна и мъжа ѝ: „Сериозни караници сме нямали. Предимно кавгите идват, когато човек остане например без пари […], но трябва да има компромис и отстъпка, за да продължи човек напред.“

След 12-те трудни години в къщата на свекъра и свекървата Стояна и мъжът ѝ, който междувременно работи в чужбина, успяват да заделят пари за собствена къща наблизо в махалата. Голяма, на три етажа – един за тях двамата и по един за синовете, снахите и децата им.

„Голяма къща, обаче хората липсват“, споделя Стояна. Днес мъжът ѝ работи из курортите по Черноморието. Бедността е принудила синовете и снахите да търсят препитание в Англия, с тях са и внуците. Защото „всички знаем, че тук парите не стигат, малко пари, животът стана толкова скъп! […] Само едното момиче остана, но и то ще замине скоро“.

Стояна обяснява емиграцията на децата си с интересите на внуците, които растат, а „нали знаете, младите искат всичко да им е точно, всеки иска“. После се замисля: „И стар да си, ти си имаш своите неща, които ежедневно искаш. Парите са важни.“

Предпоставките за женската бедност, скрити зад личните истории

Личните истории на Ани, Моника, Сара и Стояна са уникални, но зад тях можем да разчетем някои структурни проблеми. За един от тях стана дума по-горе – бедността има свойството да се възпроизвежда. Единици са тези от интервюираните 42 жени, които са успели да превъзмогнат финансово недоимъка, в който са отраснали.

Структурен проблем е и че силно феминизираните професии по правило са по-нископлатени от смятаните за „мъжки“ поприща. Социалната работа – и в публичния, и в неправителствения сектор – е силно феминизирана и закономерно, зле платена. Да, в тази област се случва да работят и мъже, но те са по-скоро изключения.

Равните шансове намаляват още повече за жените от ромските гета. Възможностите им за работа са в ограничен брой поприща, и то в зависимост от населеното място – някъде има обувни фабрики, другаде метенето на улици е почти единственият шанс. На ромските мъже също не им е лесно. Но те могат да станат и строители и да печелят в пъти повече от една жена в обувна фабрика. За тях е по-лесно сами да отидат да работят в друг град или в чужбина.

Ето защо бедността не може да се преодолее само с повишаване на доходите. Колкото по-силни са стереотипите и дискриминацията и колкото по-неравни са шансовете, толкова повече ще се възпроизвежда тя.