Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/otgovornost-na-obshtestvoto-eva-yambor-za-detsata-sus-sindrom-na-daun-v-avstria/

Ева е омъжена за българин и животът на семейството се развива в България допреди 18 години, когато се ражда синът им Йоан. След като научават, че детето е със синдром на Даун, родителите решават да се преместят в Австрия, за да се възползват от възможностите, които австрийската система гарантира при грижите, развитието и образованието на деца с особености в развитието. Днес Йоан работи в кафене – социално предприятие, възникнало като частна инициатива, но подкрепено от държавата, след като доказва ефективността си. 

Разговор за това, което е най-важно за децата и хората с особености – да са сред нас, в поредицата „Разговори за образованието на специалните деца“ с подкрепата на „Лидл България“. 

Представяме Ви в родителската Ви роля и искам да помоля да започнем с родителската Ви история с Вашето дете със синдром на Даун.

Родих в България преди почти 18 години. Бях в привилегирована ситуация в сравнение с повечето раждащи жени, защото държах на раждането ми да присъстват моят личен гинеколог и моята акушерка. Бях изгубила две деца до този момент, бях в голяма криза и имах нужда от подкрепа. 

Когато Йоан се роди, го посрещна една акушерка от болницата. Тя беше първата, която го взе в ръцете си, и почти изкрещя: „Не, не сте ли направили амниоцентеза?“ С тези думи посрещна Йоан на този свят. Веднага видя, че той е със синдром на Даун. Но моят гинеколог и акушерката отхвърлиха това съмнение, сякаш неадекватната реакция на тази акушерка ги стресна и ги накара да не виждат очевидното. Така в началото заживях с мисълта, че синът ми е здрав. 

Аз също бях толкова влюбена в моя син, че не виждах нищо необичайно. 

Не Ви ли глождеше въпросът на акушерката „Не сте ли направили амниоцентеза?“? 

Не, за мен да не правя това изследване след две загуби беше осъзнат избор. От една страна, не исках да поемам никакъв риск. От друга, вярвам, че всяка жена има правото да избере дали да има деца. Но личната ми етика не позволява, след като съзнателно съм създала дете, да избирам дали искам точно това дете. 

И така повече от шест месеца отглеждах Йоан като най-големия подарък, имах невероятния късмет да не чуя от никого „горката“, да ми е спестена тревогата, че съм родила дете със синдром на Даун. И той се развиваше изключително добре първите месеци. Имахме късмет и че нямаше никакви здравословни проблеми, които са често срещани при деца със синдрома. 

Кога разбрахте за състоянието на Йоан?

Когато беше на 10 или 11 месеца. Вече бях успяла да си изградя представа за него като за най-прекрасното дете, може би затова новината не ме смаза така, както се случва с други родители. Дадох си сметка каква разлика е това, малко по-късно. Когато дойдохме в Австрия, ми предложиха да се включа в едно проучване сред родители на деца със синдрома. В анкетата видях въпроса „Хората поздравиха ли Ви за раждането на Вашето дете?“. Едва тогава разбрах, че често семействата, на които се ражда дете със синдром на Даун, не получават поздравления от близките си. Никога няма да забравя какво изпитах, докато четях този въпросник, и дълбокото усещане колко съм благодарна, че това ми е било спестено от съдбата.

Спомних си как, когато родих, изпратих съобщение на всичките си контакти: „Щастието ми си има име – Йоан.“ Зададох си въпроса щях ли да го напиша, ако знаех, че той е със синдром на Даун. Днес отговорът ми е „да“, но какъв щеше да бъде в онзи ден? В първия момент ти не знаеш какво те очаква, защото тези хора все още не са достатъчно видими в обществото и ние нямаме знание за тях. Има отделни случаи, които ни показват само колко много работа ни предстои още – в САЩ има една много популярна манекенка, в Испания – известен актьор, в София две момичета работят в голям хотел… Това е страхотно, но не трябва да е изключение. Трябва да е нормално да ги виждаме навсякъде, за да няма страх в обществото и хората да не се боят да поздравят едно семейство, в което се е родило дете със синдром на Даун. 

Бих искала да Ви върна към решението да напуснете България, след като сте разбрала, че Йоан е дете със синдром на Даун. Какво Ви привлече в австрийската система?

Говорим за времето преди близо 18 години. Тогава в България тепърва се зараждаше някаква практика. Имаше единици специалисти, които работеха на парче. Когато научих и започнах да търся в интернет, веднага намерих информация къде трябва да отида във Виена, каква финансова подкрепа ще получа в Австрия, какви изследвания трябва да се направят, какви медицински прегледи се препоръчват и колко често. Освен това аз съм австрийка, синът ми имаше право да получи тези грижи и за нас изборът да се преместим беше естествен.

Кой организира тази подкрепа – някаква неправителствена организация, частна инициатива или държавата? 

Първото място, на което семейство като нашето бива изпратено, беше един Институт за синдром на Даун, част от държавна болница. Получавах всички услуги за Йоан със здравната си карта [документ, който удостоверява здравноосигурителния статус – б.а.]. Оттам ме насочиха и към едно сдружение на родители, но към онзи момент все още не бях готова да участвам в тази общност – те се занимаваха предимно с проблеми в сферата на образованието и реализацията на по-големите деца. Предлагаха се и услуги – например заниманията с логопед, – които си плащах сама, но след това част от разходите ми се възстановяваха, а друга част се приспадаха от данъците ми. 

Имаше, разбира се, и частни инициативи, чиято роля е да надграждат съществуващото. Например една дама, с която към момента вече добре се познаваме, тогава тъкмо беше създала център за обучение на родители и учители. Тя е специален педагог по професия и когато ѝ се ражда дете с Даун, се амбицира и започва да събира и адаптира наличните знания за работа с такива деца в практически програми – от това родителите да знаят как да развиват потенциала на детето чрез всекидневни игри, избор на играчки, занимания, до това как на тези деца да се преподава математика например. Обучението в този център вече се плаща от джоба, но то е съвсем друго ниво на грижа.

Добре е, че споменахте математиката, за да направим прехода към образованието. В България на теория децата със синдром на Даун трябва да учат в масови училища, където да получават допълнителна специализирана подкрепа. На практика невинаги резултатът е добър. Какъв е Вашият опит с австрийската система?

И при нас в образованието нещата са сходни. В детската градина е добре, детето може да ходи в масова група, където да е само с деца в норма. Може да ходи и в специализирана, която е по-специално организирана, но пак на включващ принцип – тоест има деца с различни увреждания, но има и здрави деца. След това обаче става по-сложно.

Първо, според мен би трябвало родителят да има възможност да изпрати детето си на училище по-късно, защото развитието е по-бавно. Но в Австрия всички тръгват на училище на шест години, а отлагане е възможно само с една година. И друго – родителите имат право да пратят детето в масово училище, но ако специализираните учители нямат достатъчно часове, няма да има кой да се занимава с него и то няма да може да се развива със собственото си темпо. Защото това, което видяхме от опит, е, че интензивният контакт и индивидуалните занимания са ключови за развитието. Децата с Даун са различни, както и ние сме различни – някои учат лесно, други много, много трудно. И за да имат истинско образование, то трябва да е съобразено с индивидуалното им темпо и нужди. Затова решихме да пратим нашия син в частно училище. 

Има един концептуален въпрос, свързан с дилемата къде е по-добре за децата с особености в развитието – в масовото учебно заведение, където са сред други деца, но пък има по-малко възможности с тях да се работи индивидуално, или в някакви специализирани центрове, където имат повече индивидуални занимания, но нямат досег с естествената среда на своите връстници. Това обсъжда ли се в Австрия?

Много, много хубав въпрос и много труден отговор. Да, в Австрия също съществува тази дилема. По принцип би трябвало вече да ги няма тези специализирани центрове, в които децата с някакви особености са изолирани и ние не ги виждаме – трябва всички да могат да учат заедно. Обаче реалността е, че ако си специално дете, ходиш в масово училище и там нямаш специален учител до теб, това пречи на развитието ти.

Според мен са нужни повече усилия и инвестиции двете неща да вървят ръка за ръка – децата да са в масовото училище, да контактуват с деца без увреждания, но там, в масовата среда, да има достатъчно квалифициран персонал, който да ги подкрепя и да има условия. Например децата с особености в развитието често са по-чувствителни и не могат да издържат през целия ден на толкова много хора, шум, емоции. В масовите училища трябва да има стая, в която тези деца да провеждат част от индивидуалните си специализирани занимания. Но да ви кажа, това не сме го реализирали в Австрия, тоест няма един отговор. 

Мисля, че като общество винаги трябва да показваме, че сме отворени и има място за всички нас. Откровено казано, смятам, че най-голяма полза от приобщаващото образование имат хората без увреждания. Присъствието на различни деца в класовете учи останалите на толерантност, на емпатия, създава им социално-емоционални умения, които са толкова ценни в съвременния свят. Австрийската държава, подобно на българската, има още много работа, за да направи това приобщаващо обучение наистина ефективно за всички. 

Работа на държавата ли е това? 

Сто процента е задача на държавата. Друг е въпросът, че когато тя не я изпълнява, хората запретват ръкави и сами създават инициативи. Например в Австрия най-големият проблем с образованието на нашите деца възниква, като навършат 15 години. До тази възраст образованието е задължително и достъпът на ученици с особености в развитието е гарантиран, но след това не е и оставането на едно дете със специални потребности в клас зависи от добрата воля на директора на училището. Миналата година организирахме протести заради това, стана голям скандал, защото именно нашите деца имат най-голяма нужда да са по-дълго време в училище. Аз съм убедена, че това ще се промени, работа на политиците е да го променят. Но междувременно, за щастие, в Австрия има много инициативи, част от една такава е и моят син. 

Образователни инициативи ли?

И образователни, да. С част от неговите преподаватели създадохме едно кафене. Там Йоан и други деца като него едновременно усвояват професия и ходят на училище. Опитахме да създадем модел, където могат да получат професионална квалификация и същевременно да продължат да учат. Създадохме го с много спонсорски пари, с много дарения. След това обаче минахме през специална оценка и сега вече има държавно финансиране за този модел – един държавен фонд плаща на преподавателите на Йоан, че те работят с него. Това е типичен пример за практиката в Австрия – една частна инициатива започва някаква дейност и когато докаже ефективността си, може да получи държавна подкрепа. 

Тоест това е честа практика в Австрия? 

Да, да. Хубаво е, че държавата разбира, че да се подкрепят такива ангажирани хора е голям плюс. И аз съм голяма оптимистка, че точно такива инициативи ще дадат стимул и на държавата да промени политиките си. В момента в Австрия имаме много работилници. Това са специализирани места, където работят хора с увреждания, но там те са скрити, не са между нас. А в това кафене синът ми всеки ден е сред хора и някои от посетителите специално ходят там. Има една дама, която пътува половин час с трамвай три пъти седмично. Като я попитахме защо го прави, тя отговори: „Толкова е уютно при вас, колко обичам тези деца, как мило ме посрещат те!“

Това е страхотен баланс и обществото е готово за нещо подобно. Австрия все още не го е направила като държава, не го е превърнала в политика, но това е посоката, в която трябва да се работи – да виждаме хората със синдром на Даун, хората с увреждания сред нас. Разбирам, че е трудно и няма идеални модели, но отговорността за непрекъснатото развитие на средата не бива да се прехвърля на друг – тя е на обществото. Това е много важно.

---

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/priobshtavashtoto-obrazovanie-misiyata-pochti-vuzmozhna/

Сара Краус е директор „Училищни партньорства“ във Фондация „Шърман“ към Университета на Мериленд в Балтимор. Започва кариерата си като учителка в системата на държавното образование в Балтимор, където преподава на първи и втори клас в продължение на десет години. След това е помощник-директор в училище за пет години, а от три години работи в университета, като развива програми за обучение на учители и подобряване на приобщаващите политики в държавните училища. 

Наскоро Сара Краус и нейни колеги посетиха България по покана на Фондация „Тръст за социална алтернатива“, за да участват в Mеждународната конференция за ранно детско развитие „За благоденствието на всички деца е нужна цяла екосистема за ранно детско развитие“. 

Надежда Цекулова разговаря с нея за сходствата и различията в приобщаващото образование у нас и в САЩ и за еднаквите предизвикателства, пред които всички се изправяме като човеци.

Как включвате ученици с различни образователни нужди или увреждания в системата, с която имате опит?

Да започнем оттам, че образователните политики са разнообразни в различните щати и това, което ви разказвам, е валидно за региона, в който работя. В Балтимор имаме философия на приобщаващо образование, при която учениците с различни нужди или увреждания са част от традиционната класна стая. Вместо да имаме отделни класове за специално образование, прилагаме по-приобщаващ модел – специализирани учители често идват да работят с учениците с увреждания в рамките на общия клас. Понякога учениците с различни нужди се извеждат за кратък период през деня, за да получат необходимите услуги. Идеята е по-голямата част от времето си те все пак да прекарват в общообразователната среда.

Колко време отне преходът от отделни класове за специално образование към приобщаващи класни стаи?

Това е постоянно развиваща се система. В този смисъл не можем да кажем, че е протекла някаква промяна и тя е приключила. Реализирането на приобщаващо образование изисква специализирано обучение за учителите, които работят с ученици с увреждания, а понякога учителите в общообразователната система нямат същото ниво на подготовка. Намирането на правилния баланс за осигуряване на необходимата подкрепа е непрекъснато развиваща се задача. 

Можете ли да опишете как изглежда приобщаващата класна стая? Например колко ученици и учители има в нея и дали има специален учител за децата със специални нужди?

Конфигурацията може да е различна в различните класове и дори в различните часове в един и същи клас, но в идеалния случай приобщаващата класна стая трябва да изглежда така, че да не можете да различите децата, които получават специални услуги, от останалите. Понякога се използва модел на ко-обучение, особено ако значителен брой ученици изискват специална подкрепа. В такъв случай специален учител може да се присъедини към учителя в общообразователната система. 

Какво имате предвид под „значителен брой“?

Класовете може да имат от 20 до над 30 ученици, като около 25% може да се нуждаят от допълнителна подкрепа. Както споменах, понякога учениците със специални нужди имат и специални занимания или рехабилитация, или друг вид услуга според потребностите си, а после се връщат в клас.

Това означава ли, че тези допълнителни услуги се извършват в сградата на училището и са организирани, така да се каже, институционално? Не се налага родителят да дойде, да вземе детето от училище, да го заведе до специалната услуга някъде другаде и после евентуално да го върне?

Не, не се налага. Децата са в едно и също училище, в една и съща сграда, срещат се непрекъснато, обядват заедно. Дори понякога часовете по изкуства се адаптират, за да са достъпни за всички и да могат заедно да се занимават в тях.

Как се справяте с ученици със сензорни увреждания, например с увредено зрение или слух?

Някои училища са специално предназначени за деца със сензорни увреждания. В държавните училища тези ученици могат да имат асистент, който да помага в комуникацията в приобщаващата класна стая. Аз лично не съм работила с такива ученици. Теоретично в общите класове това е възможно при наличието на подходяща подкрепа. 

В България законът изисква приобщаващо образование, но на практика много учители и училищни ръководители не се чувстват подготвени, което засяга както децата с увреждания, така и техните съученици. Имате ли подобни предизвикателства?

Да, имаме сходни пропуски и срещаме подобни проблеми. Училищата са задължени по закон да приемат всички ученици, но ако нямат ресурсите, може да възникнат предизвикателства. Училищата не могат да откажат прием на ученици на база увреждания, но намирането на адекватна подкрепа може да бъде трудно и обикновено децата страдат в резултат на това. Трябва да призная, че по тази причина децата със сензорни нарушения например рядко попадат в общия клас. В сферата на държавното образование обаче специалното училище за такива деца се намира на територията на общообразователното, така че все пак не са изолирани. Има, разбира се, и частни училища, които предлагат напълно различна организация, и семействата обичайно избират според предпочитанията и възможностите си.

Какви обучения и подкрепа са необходими на учителите, за да работят ефективно с разнообразни класове?

Учителите се нуждаят от обучение как да адаптират учебния материал спрямо различните нужди на учениците. От една страна, учителят има програма, която трябва да изпълни. От друга, трябва да съумее да я приспособи към разнообразните нужди, пред които го изправя класната стая, когато влезе в нея. Например някои ученици може да се нуждаят от гласови инструкции или от достъпни материали, с които да могат да работят. 

За учителите е предизвикателство да балансират тези нужди, особено в големи класове, и със сигурност имат необходимост както от специално обучение, така и от продължаваща подкрепа в хода на работата си. Всъщност смятам, че това е основният въпрос, защото не си представям, че съществува учител, който някога е влязъл в класна стая, и си е казал: „Не искам да се занимавам с това дете.“ Но той трябва да се чувства подготвен да намери индивидуален подход към конкретното дете с дислексия например и след това да повтори същото още 25 пъти. И не на последно място, когато учителят се сблъска с проблем, с който не знае как да се справи, трябва да е наясно откъде може да получи подкрепа.

Как във Вашия университет първоначално подготвяте учителите да отговорят на тези разнообразни нужди?

В САЩ учителите обичайно завършват четиригодишно обучение и придобиват опит в класната стая. В Мериленд прекарват един семестър в клас като наблюдатели и в този период могат да асистират на основния учител. След това още един цял семестър са на пълен работен ден като учители под ръководството на ментор. Трябва да държат и изпити по конкретни дисциплини, за да получат правоспособност. Преди няколко години обаче, в отговор на драстичния недостиг на учители в страната, беше разработена програма за съкратено обучение. Тя даде възможност хора с различни специалности след кратко обучение да влязат в класната стая и да получат правоспособност в хода на активната си преподавателска дейност. Това беше критично нужно, но породи редица трудности. Аз самата влязох в образователната система по този начин. Образованието ми беше в сферата на социалните услуги. Като учител стажувах едва един месец, преди да ми поверят собствен клас. 

Звучи плашещо.

За мен беше плашещо. Учех се в движение, паралелно вечер посещавах теоретични занимания. Не съжалявам, но беше трудно, много трудно. 

Има ли специално обучение за приобщаващо образование в програмите за подготовка на учители? Визирам четиригодишните програми.

Да, има курсове за приобщаващо образование, които се фокусират върху разбирането на многообразието и самоосъзнаването. Учителите изследват собствените си предразсъдъци и гледни точки, за да разбират по-добре нуждите на всички ученици.

Звучи като психоанализа за учители.

(Смее се.) Да, донякъде е това. Изключително необходимо и полезно е, за да можеш, когато влезеш в класната стая и видиш деца с различен цвят на кожата, различен език и култура, някои с дефицит на вниманието или аутизъм, или дислексия… Като видиш цялото това многообразие, да познаваш собствените си предразсъдъци и евентуални ограничения, за да можеш да бъдеш оптимално полезен на всички деца в тяхната различност и многообразие. Извън университета също има курсове за учители, които се занимават с това.

Друг експерт, с когото разговарях наскоро, каза, че никаква приобщаваща политика няма значение, ако не научим хората да приемат различията. Срещате ли такова предизвикателство и как помагате на учителите и учениците да приемат различията в клас?

Това е въпрос на осъзнаване и насърчаване на „смели разговори“. И също е процес, който не можем да кажем, че сме завършили, но държим на създаването на приобщаваща култура в клас. При нас например се говори много за различния цвят на кожата, за различния език и култура, тъй като голям дял от учениците ни са испаноезични и тъмнокожи. Но трудно се водят разговорите за приемане на хората с хомосексуална ориентация например. 

В България понякога се случва учителите да са готови да търсят решения за някое дете, но родителите на другите деца да не са. Ставали сме свидетели на петиции за извеждане на деца от клас заради смущения в дисциплината или културни различия. Как училищата могат да се справят с такива ситуации?

И ние се сблъскваме с подобни ситуации. Училищата често се фокусират върху това да премахнат неприемливото поведение, вместо да потърсят причината за него, за да не стават обект на натиск. Нашата философия е, че не можем да изключваме дете заради единичен случай или дори заради поредица от случаи. Важно е винаги да се търси първопричината за проблема, а не да се отхвърля детето. Защото то има право на образование като всички останали и често има нужда от нашата подкрепа и закрила. 

---

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/priemane-klyuch-kum-uspeshnoto-obrazovanie-na-nay-bednite-detsa/

Ренета Кривонозова е експерт „Политики и застъпничество по темата за детската бедност“ в международната мрежа от организации Eurochild. Работата ѝ включва мониторинг върху нивата на детска бедност в различните европейски държави и върху мерките, които те предприемат, за да се преодолее бедността.

В България специфичен фокус на работата ѝ е ромската общност. България е сред страните с най-висока концентрация на деца, живеещи в бедност или в риск от бедност, която е един от факторите, влияещи сериозно на достъпа до образование.

През последните години множество доклади на различни национални и международни институции подчертават, че един от най-тревожните рискове пред българското образование е все по-широко разтварящата се ножица между учениците, които имат най-висок успех и съответно достъп до най-много ресурси, и учениците, които имат най-нисък успех – те все повече се маргинализират и като че ли присъстват само физически в системата. Каква е ролята на бедността в тази ножица? Вижда ли се тя от Брюксел?

Определено се забелязва от Брюксел, защото работата на организации като нашата е да вижда подобни проблеми и да помага с възможни решения. А и ролята на бедността се вижда лесно – ако нямам какво да ям вкъщи, ако нямам къде да седна да си напиша домашното, ако не мога да спя от студ, ученето едва ли ще ми е приоритет. Как ще се облека и обуя за училище, как ще стигна дотам, как ще се запиша в една или друга извънкласна дейност, как ще ме възприемат другите деца и учителите ми?

Децата, които живеят в бедност, не разбират изцяло това, докато са в общността. Но в училище разликата веднага става ясна и такова дете се маргинализира. То често едновременно е нежелано в клас, но и самò не желае да отива там, където ще се чувства неравностойно на другите. Такива деца много трудно могат да се мотивират, за да развиват потенциала си, защото се сблъскват с много повече бариери по пътя си.

Предполагам, че България не е единствената държава, която се е сблъсквала с този проблем. Има ли добри примери за приобщаване в образованието на децата, живеещи в бедност, и как изглеждат те?

Моделите са известни, но не са лесни. Ключова стъпка е бедността да не се стигматизира, да се преодолее нагласата, че бедността е едва ли не житейският избор на дадено семейство, на дадено дете. Финландия често се дава като добър пример как образователната система подкрепя едно дете, точно защото тази ножица, за която споменахте, е много по-затворена там. Това се измерва най-лесно чрез децата от мигрантски произход, които се обучават в тяхната система. Там дори наративът е друг. Не се говори за „проблеми“, а за „нужди“. Така приемането на детето минава през осигуряване на базисните му нужди, което да направи приобщаването в образованието възможно. Затова се работи с цялото семейство.

В училище децата от семейства със затруднения обичайно получават безплатно хранене. Предоставя се и индивидуална подкрепа, защото нерядко тези деца вкъщи не получават нужната подкрепа, а понякога, дори и да искат, родителите им няма как да я окажат, ако самите те не са образовани или не говорят езика. Но се връщам там, откъдето започнах – че за да работи, всичко това трябва да мине през приемане на тези деца и мислене за потенциала им в позитивен контекст, а не като допълнителен проблем на системата.

Вие самата сте от ромски произход и сте преминала през образователната система в България. Споменавам го, защото данните сочат, че сред ромските деца два пъти повече са тези, които живеят в бедност или в риск от бедност. Имате наблюдения как у нас подкрепяме децата, както от професионалната си дейност сега, така и от личния си опит като дете. Може ли да споделите?

В България, за съжаление, често съм се сблъсквала с неразбиране или неприемане, че ромските деца често имат нужда от социална подкрепа, но още по-често се нуждаят от специфична образователна подкрепа, защото са двуезични. Те са билингва деца и това изисква специфична работа с тях в училище.

Например в моя град, преди България да стане член на Европейския съюз, хората живееха доста бедно. След 2007 г. обаче същите семейства заминаха в чужбина да работят. Тогава аз бях ученичка и за мен разликата беше видима – забелязвах, че в първите ми години в училище там нямаше много ромски деца, защото родителите им едва свързваха двата края. Впоследствие започнаха да идват все повече, защото родителите им вече можеха да осигуряват базовите им нужди. Към настоящия момент училището е достъпно за много повече деца, чиито семейства работят в чужбина.

С това обаче проблемите не се изчерпват. Тези деца често отиват в училища, които са сегрегирани. Причините са комплексни: от една страна, самите училища се страхуват да приемат ромски деца, от друга страна, мнозинството не е подготвено да ги приеме в клас. Това ги оставя заключени в общността – в семейството, с приятелите, а след това и в училище те общуват само на ромски език, виждат примери само от своята среда. Много е трудно да пожелаеш да поемеш по различен път, ако не знаеш, че този път съществува. Ако децата от ромски произход не са излизали от махалата до осми клас, не им се е налагало да общуват на български език, после е много по-трудно както за тях, така и за несегрегираните гимназиални училища, в които биха продължили образованието си. И рискът да отпаднат от системата нараства неимоверно.

Паралелно с това трябва да се спомене и проблемът с приемането на базисно ниво. В съвременната българска образователна система има много проблеми, от които страдат всички учители и ученици. Децата от уязвими общности обаче като че ли се срещат с по-ниска търпимост и по-висока взискателност, което допълнително затруднява включването и адаптацията им.

Това са много важни въпроси, защото проблемът с достъпа до образование на ромската общност не е проблем само на ромската общност, а на цялото общество. Колкото повече и по-добре образовани граждани има едно общество, толкова повече то ще просперира.

Правилно ли Ви разбирам, че освен системните мерки за преодоляване на бедността и въвеждане на определени подкрепящи образователни практики, за пълноценното включване на ромските деца е нужно и приемането им от училищната общност?

Да. И тук бих искала да разширя фокуса и да кажа, че това важи за всички деца, които живеят с някаква различност от мнозинството – дали ще е двигателно увреждане, особеност в развитието, етнически произход, бедност или каквото и да е друго. От ключово значение е дали на тези деца се гледа като на проблем за системата, или като на хора, които системата трябва да подкрепи.

Липсата на подкрепа води до изолация, защото тези деца не могат да си представят различен път за себе си, те познават един-единствен модел. А не може да очакваме от едно такова дете чудеса – да се развива, да се реализира, да се приобщи… Всичко това изглежда много, много нереалистично.

Тъй като говорихме с Вас по-конкретно за децата, живеещи в бедност, в частност от ромската общност, можете ли да дадете пример за работещ модел за включване на тези деца?

От скорошния ми опит имахме среща с една испанска организация, която работи в автономна област Мадрид. Там в последните 15 години фокус на местната власт е да се ликвидират гетата, които в техния случай представляваха големи струпвания на хора, живеещи в паянтови постройки – отново общности с концентрация на крайна бедност. Започнаха с преместването им в различни социални жилища.

Другият фокус на тази програма беше образованието на децата. Бяха обучени доста професионалисти, доста кадри в тази сфера. Те са нещо средно между учител и социален работник (може би най-близкото от българската система са медиаторите, но не се припокриват напълно). Функциите им са разнообразни – от една страна, да подкрепят детето образователно, да разбират всичките му нужди, да са наясно и с културните разлики. От друга страна, да имат цялостен поглед върху ситуацията на семейството, да му помагат да си изработи собствени механизми за справяне – намиране на работа, изграждане на родителски капацитет и т.н. Един такъв специалист е „закачен“ за семейството и следи как се справя то финансово, как се справя в обществото, в което е поставено – защото тези хора са извадени от гетото и са настанени в изцяло непозната среда. Супервизията продължава две години. Подходът дава добри резултати за приобщаването на децата в системата на образованието, но както виждате, е много повече от образователна мярка.

Опитвам се да си представя как в настоящата политическа ситуация в България би изглеждал дебатът около една подобна мярка. Вероятно биха се чули много гласове против, защото това означава да извадиш хората от една общност и да ги вкараш малко изкуствено в друга.

Така е, да. Но като се замислите, това е единственият начин човек да се научи да живее в различна общност. Най-елементарният пример: ако някой в България реши да иде да работи в чужбина утре, то той няма да знае как да живее например в Белгия, защото никога не е живял като белгиец. Но ако отиде там, ако живее сред белгийците, вероятно ще научи привичките им и ще започне да се адаптира към тях.

За да може да се приобщи едно дете към социума, към който искаме да принадлежи, то трябва да бъде част от него. Според мен обществото не може да си позволи деца с някаква особеност – дали с физически, или ментални особености, дали заради етнически произход, или бедност – да изостават, да „изпадат“ от образователната система. Финансирането е задължение на държавата и на Европейския съюз, но оттам нататък личната отговорност е онова, което води нещата към прогрес.

Казвате, че едно общество не може да си позволи да изостави деца. Има ли изследвания всъщност какво губи обществото, като се лишава от възможността да подкрепя и образова адекватно децата от уязвими групи? Защото в България например децата, които живеят в риск от бедност, са изключително голям дял – една трета от всички деца. И ако достъпът им до образование е ограничен, това означава, че една трета от бъдещите граждани няма да могат да участват пълноценно в икономическия живот на страната.

Дори в краткосрочен план детската бeдност струва на едно общество повече, отколкото би струвало семейството да се подпомогне, за да излезе от цикъла на бедност. Но в дългосрочен план това е още по-ясно видимо, защото тези деца най-често са лишени от житейски избори и просто продължават цикъла. В България съществува един мит за щедрите социални помощи, на които ромите „лежат“. Той не е верен, всъщност социалните плащания изобщо не са щедри. И един човек, който не е получил достъп до образование, защото е бил беден, най-често след това не е в състояние и да допринася за обществото, нито пък допринася достатъчно за пенсионното или за здравното осигуряване. Демографската ситуация в България ясно показва, че обществото не може да си позволи деца, които остават необхванати от образованието – това тежи на цялото производство и разпределение на ресурсите.

В последните години сякаш виждаме все повече истории на високообразовани млади роми, които са дошли от семейства с родители без високо образование. Но някак колелото се е завъртяло. Политиките за интеграция ли дават резултат, или общността се оттласква на собствени мускули от социалното дъно?

Не бих могла да го кажа по по-добър начин от израза, който използвахте – „на собствени мускули“. Пак ще споделя наблюденията си, че това се дължи основно на възможността много роми да работят в чужбина и така да издържат децата си, докато те учат.

В рамките на Европейската гаранция за детето има ли предвидени конкретни действия, които държавата е длъжна да изпълни, или някакви конкретни резултати, които е длъжна да постигне, свързани с образованието на най-бедните деца?

Европейският съюз си е поставил за цел да намали бедността при децата наполовина до 2030 г. За мен лично това е много амбициозна цел, защото бедността изглежда различно във всяка държава. В страните в Източна Европа като най-бедни се посочват ромските деца и ако няма специфични мерки или грижи за тях, този амбициозен план трудно ще се осъществи. Но конкретните мерки и действия са оставени на всяка отделна държава, тъй като се предполага, че са добре съобразени с националния контекст и нужди.

По какъв начин се отчита напредъкът по Европейската гаранция и всъщност в какъв момент преди 2030 г. ние бихме могли да си сверим часовника?

Има мониторингова рамка, в която Европейската комисия предложи различни индикатори как се измерва прогресът във всяка държава. Тази рамка е задължителна за всички държави членки. На всеки две години те са длъжни да отчитат напредъка си, но в момента мисля, че само 16 от 27 държави са внесли доклади в Европейската комисия, а крайният срок беше април тази година.

Има ли общи предизвикателства при преодоляването на детската бедност в различните европейски страни?

Проблем, който срещаме във всички държави от Европейския съюз, е липсата на общуване между институциите, които са отговорни за прилагането на Европейската гаранция за детето. В България, Испания, Румъния този проблем е много стар. Говорим за комуникацията между Министерството на труда и социалната политика, Министерството на образованието и Министерството на здравеопазването. Тези институции работят напълно отделно или си прехвърлят даден проблем.

Нещо, което организации като моята се стараем да постигнем, е да сме мост между тези институции, за да свикнат да работят заедно в интерес на децата. Това би било ключов момент, за да получават децата в риск от бедност адекватна подкрепа както за включването си в образованието, така и за преодоляване на всички други трудности, с които бедността ги сблъсква.

---

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.