All posts by

Моята голяма странна гръцка дума

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/moyata-golyama-stranna-grutska-duma/

Моята голяма странна гръцка дума

След сезона на липите настъпва сезонът за ходене на море в Гърция, а заедно с него, поне за мен, и сезонът на „хармолипи“. Макар и самото усещане да ми е познато отдавна, точното му наименование научих наскоро, разглеждайки пореден списък с „непреводими“ думи за иначе познати емоции на различни езици. В него редом с португалското saudade, турското hüzün, немското Lebensmüde и други понятия без директен еквивалент фигурираше и

гръцкото χαρμολύπη, което означава усещането едновременно на радост и тъга.

Думата добре описва противоречивите чувства, които вече от доста години изпитвам при всяко посещение на южната ни съседка. От една стана, това е радостта от всички удоволствия, които Гърция щедро предлага. От друга обаче, е растящата с всяка година тегоба, че въпреки иначе добрите ми намерения така и не успявам да науча дори и елементарен гръцки и си оставам с едни голи „ясас“ и „ямас“, „калимера“ и „калиспера“, „паракало“ и „евхаристо“. Всичко останало – с малки (и не особено полезни) изключения от рода на χαρμολύπη – продължава да ми бъде напълно чуждо и непонятно. С други думи, или както се казва на английски,

it’s all Greek to me.

Усещането за непонятна чуждост се заражда още при вида на гръцката азбука – въпреки редовния ми допир с нея и очевидните ѝ сходства с добре познатите ми кирилица и латиница, разчитането на ελληνικό αλφάβητο за мен се състои в едно безкрайно, често неуспешно налучкване, а изписването даже на елементарни думи (като гореизброените) ми е немислимо.

Дори и азбуката да не представляваше предизвикателство, гръцкият устоява на лесно разшифроване и на лексикално ниво, тъй като изобилства от неразбираеми или подвеждащи думи – особено за понятия, които иначе имат универсални и разбираеми наименования дори и на иначе непознати ми езици. Надписът ΜΕΤΑΦΟΡΆ например не спира да ме стъписва всеки път, щом го видя на автобуси, тирове и всякакъв вид транспортни средства по гръцките пътища – макар добре да знам, че оригиналното значение на термина си е съвсем пряко, а не преносно.

Или пък думата „хотел“, която в точно тази или сходни форми срещаме на английски, чешки, полски, сръбски, нидерландски, немски, френски, естонски, даже и на японски като ホテル (hoteru). На гръцки „хотел“ обаче е ξενοδοχεíο, което дори да можех да разчета и произнеса, щеше да ми бъде точно толкова разбираемо, колкото ако беше на патагонски.

Всъщност, ако беше „на патагонски“ – като имаме предвид, че в Патагония се говори главно на испански, – думата щеше да ми е значително по-понятна. (И без да разчитам на трите семестъра испански, който съм учила в университета, а просто защото на испански „хотел“ си е hotel.)

Така или иначе, изразът „все едно е на патагонски“ се е установил и продължава да се използва на български, като определение за (говорим или писмен) език, който е непознат, неясен или неразбираем.

Сайтът bgjargon.com предлага следното обяснение:

Вероятно асоциацията идва от това, че областта Патагония, която се намира в най-южния край на континента Южна Америка, е и най-отдалечената южно от екватора суша […], поради което се е наложила в хорските представи (поне в България) като еквивалент на „края на света“.

Според моята лична представа обаче, поради гореизброените причини, оприличаването на неразбираем език с гръцки – макар и той да се говори не на края на света, а току от другата страна на южната граница на България – ми се струва много по-намясто, така да се каже.

Историческите корени на идеята за гръцкия като неразбираем език могат да бъдат проследени до Средновековието. През този период, когато писарите в Западна Европа превеждали ръкописи от латински, те изписвали фразата Graecum est, non legitur („Гръцки е, [следователно] нечетимо“) като бележка в полетата до непонятни за тях пасажи и цитати¹.

Както много други идиоми, които се използват и до днес, изразът It’s (all) Greek to me също навлиза в английския благодарение на Шекспир, които през 1599 г. го използва в трагедията „Юлий Цезар“, в диалог между две от ключовите фигури в заговора срещу великия римлянин. В българския превод на Валери Петров от 1973 г. споменаването на гръцкия е съхранено, но изразът така и не придобива популярност, нито влиза в употреба във всекидневната ни реч.

КАСИЙ
А Цицерон? Не каза ли той нещо?

КАСКА
Да, на гръцки.

КАСИЙ
В какъв смисъл?

КАСКА
Ако мога да го кажа, слънце да не видя! Тези, дето го разбраха, се захилиха помежду си и заклатиха глави, но за мене беше гръцки език.

Освен в езика на Шекспир (и латинския), гръцкият служи като определение за нечленоразделна реч или писменост и в няколко други езика – нидерландски, африканс, шведски, норвежки, португалски и испански.

Самият испански – макар и не като език, а като част от фразата „испанско село“ – пък се използва като определение за объркващ или неразбираем изказ, и то не на някакви екзотични езици, а на близките на българския славянски езици – македонски, сръбски, хърватски, словенски, чешки и словашки.

Фразата всъщност произлиза от немски – и то не от друг, а от Гьоте, който първи я използва в „Страданията на младия Вертер“ (1774 г.). В пълния си вид тя гласи:

Das waren dem Gehirne spanische Dörfer, und ich empfahl mich, um nicht über ein weiteres Deraisonnement noch mehr Galle zu schlucken.²

Когато Бранко Мушицки превежда романа на сръбски през 1905 г., той предава въпросната фраза буквално („To су била за послаников мозак шпанска села, и ја се препоручим да се не бих морао још више мучити због даљег неразумног говора“), а впоследствие изразът „шпанска села“ навлиза в разговорния сръбски и добива популярност и на другите славянски езици. 

В българския си превод от 1929 г. Асен Разцветников обаче решава да предаде фразата с по-малко маркиран израз, като

Това бяха странни неща за тоя мозък и аз се оттеглих, за да не бъда принуден при по-нататъшни брътвежи да погълна още повече.

В резултат идеята за „испанските села“ така и не навлиза в българския.

На сръбски като синонимен израз на „шпaнска села“ се използва и фразата „К’о да кинески причаш“. Всъщност китайският, вероятно благодарение на „благодатната“ комбинация от нечленоразделни (особено за западното ухо и око) говор и писменост се използва като определение на непонятна реч на най-много езици, и то далеч не само западни. Любопитно е, че освен албански, арабски, естонски, филипински, френски, немски³, унгарски, италиански, сред тях е и японският, та дори и гръцкият – както древният, така и съвременният.

Китайският на свой ред определя нечетими и непонятни езици като „призрачно писмо“, „книга от небесата“, „птичи език“, или „пилешки черва“. По този начин той се оказва един от малкото езици, които в опита си да обозначат неразбираемост, не проявяват ксенофобия към реално съществуващи чужди езици, народи или места.

И като стана дума за „ксенофобия“… въпреки първоначалната паника, която чуждостта на гръцкия поражда у мен, все по-често откривам, че множество понякога съвсем неочаквани думи на езиците, които знам, всъщност произлизат от гръцки. Само някои, особено забавни примери за това включват: „динозавър“, от δεινός (deinós ‘ужасен, страховит’) + σαῦρος (saûros ‘гущер, влечуго’); „гинеколог“, от γυνή (gunḗ ‘жена’), „планета“, от πλανήτης (planḗtēs ‘скитник’, съкращение на πλάνητες ἀστέρες (plánētes astéres ‘скитащи звезди’); шизофрения, от σχίζω (skhízō ‘разцепване, разделение’) +‎ φρήν (phrḗn ‘ум, сърце’); „маратон“, от древеногръцкия град Μαραθών; „акробат“, от ἄκρον (ákron ‘най-високата или най-отдалечената точка, планински връх, връх’) + βαίνω (baínō ‘ходя, стъпвам’), и т.н., и т.н.

А, разбира се, и „ксенофобия“, която произлиза от старогръцките ξένος (xénos ‘чужд’) + φοβία (phobía ‘страх’). Първата ѝ част също така е корен и на споменатата в началото на този текст на пръв поглед непонятна дума ξενοδοχεíο, съставенa от ξένος + δοχεῖον (dokheîon, тоест ‘съд’ или ‘контейнер’). Та какво друго е хотелът, ако не контейнер за чужденци?

В заключение, с риск да прозвуча като г-н Портокалос, бащата от „Моята голяма луда гръцка сватба“, няма как да не отбележа, че е доста вероятно дори и наименованието Патагония да идва от гръцкия. Според аржентинския изследовател Мигел Дура топонимът Патагония вероятно произлиза от древногръцкия регион в днешна Турция, наречен Paphlagonia и смятан за родното място на рицарския персонаж Patagón, на когото според една от теориите Магелан кръщава южната част на Южна Америка през 1520 г.

И ето как по неведоми етимологични пътища може да се окаже, че „говори ми на патагонски“ всъщност е просто друг начин да се каже it’s Greek to me.

1 Особено забавно ми се струва, че широко разпространената практика сред дизайнери и страньори да наливат макетен текст, преди истинският текст да е готов, за да покажат как биха изглеждали шрифтът и цялостната подредба на страницата, се нарича Greeking. Въпреки че наименованието на практиката идва от израза Greek to me, много често пълнежният текст всъщност е нарочно грешна версия на латинския текст De finibus bonorum et malorum на Цицерон, чиито първи две думи dolorem ipsum („самата болка“) са скъсени на Lorem ipsum.

2 Смята се, че измислената от Гьоте фраза spanische Dörfer е комбинация от два отделни израза. Първият – böhmische Dörfer, или „бохемски села“, се появява по време на Трийсетгодишната война (1618–1648) в резултат на неспособността на немските войници, минаващи през територията на Бохемското кралство, да разберат речта и писмеността на местните жители. Вторият израз – das kommt mir spanisch vor, или „това ми се струва на испански“, се появява, след като испанският възпитаник Карл V, става император на Свещената Римска империя на германската нация и въвежда непознати и неразбираеми за Германия традиции и обичаи. По-късно в немския се появява още един синонимен израз с близко значение, но с коренно различно съдържание, а именно Ich verstehe nur Bahnhof („Разбирам само гара“). За него се смята, че се е зародил в края на Първата световна война, когато думата „гара“ е била единственото нещо, което войниците – в желанието си да се приберат у дома – са искали или можели да разберат.

3 Названията „немски“ и „немец“ също се появяват като резултат от езикова неразбираемост, а именно от това, че за славянските народи говорът на германското население е бил непонятен, поради което представителите на това население стават известни като „немци“ – от праславянската дума *němьcь ‘чужденец’, която е морфологично свързана с думата „ням“. Още по-ранен пример за това, разбира се, е думата „варварин“, зародила се от имитацията на неразбираемия за древните гърци говор на чужденци (нещо като „бъра-бъра“).

4 Изразът за непонятен език на японски е 珍紛漢紛 (Chinpunkanpun), което имитира звученето на непознати китайски думи. Любопитно е, че когато фразата се сложи в Google Translate, преводът ѝ на български гласи „рядко объркване между китайски и китайски“, а на английски се превежда просто като strange confusion.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Пет отровни дела. Отчаяние и отвращение

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-otchayanie-i-otvrashtenie/

<< Към предишната част от поредицата

Така, както постъпват вашите институции, могат да постъпят само хора без мозък и сърце,

Пет отровни дела. Отчаяние и отвращение

ми каза Ирина Дмитриева, когато се видяхме в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Ирина не е украинка. Рускиня е.

Оказва се, че в България, „земята на простичкото щастие“, е възможно всичко, дори немислимото.

Ирина бяга с дъщеря си от Москва на 7 март 2022 г.

Разбрах, че страната ми се е превърнала във фашистка. След като Русия нападна друга суверенна държава, избива мирното ѝ население, наричайки го „нацисти“, и в същото време не позволява на своите граждани да изразят протеста си срещу това нападение, значи няма какво да правя повече там. Основното чувство, което изпитвах, беше отчаяние и отвращение. Бях отчаяна и защото не видях никаква реакция сред съотечествениците си. Щом научих за войната, веднага излязох на улицата, но хора, които да протестират, почти нямаше, което ми доказа, че в нашата страна всичко е загубено. Да, много бяха в шок, но повечето от тях се бояха и не искаха да изкажат възмущението си. Тогава осъзнах безперспективността на всичко. Това e не само ужас за Украйна, а е началото на края на страната, в която досега живеех – Русия. Да нападнеш друга държава не се прощава от историята, защото е най-голямото престъпление, което човек може да извърши в живота си.

Ирина е актриса, театрален режисьор и педагог по изкуства в елитно московско училище. Освен това е част от управлението на неправителствена организация, която се бори с муковисцидозата – заболяването, от което страда дъщеря ѝ.  

До началото на войната Ирина често участва в протести срещу режима на Владимир Путин. След въвеждането на редица репресивни закони в Русия за нея става ясно, че рано или късно ще бъде арестувана заради откритите си позиции срещу войната в Украйна и ще трябва да остави болното си дете само. Освен това тя е украинка по баща, което допълнително утежнява положението ѝ в Русия след началото на войната.

Разказва как в училището на дъщеря ѝ учителката по музика принудила децата да учат и пеят песни за възхвала на Владимир Путин. Дъщеря ѝ отказала и заявила на учителката си, че не харесва руския президент, за да пее песни за него.

Слава богу не последваха сериозни последици от това, но аз знам, че не мога да ѝ забраня да говори открито, защото искам детето ми да расте със свободен дух. В същото време знам, че ако тя продължи да говори така, това ще доведе до сериозен риск за нея. Беше ясно, че повече не можем да останем да живеем в Русия.

Докато руски войници и ракети избиват цивилни жени и деца в градовете на Украйна, Ирина започва битка за оцеляването на своето дете в европейска България. Само че когато пристига у нас, все още не знае, че това не е просто една от всичките европейски страни. Това е страната, която е сочена като най-корумпирана в ЕС. България също така има проблеми с тежката бюрокрация на институциите. На всичко отгоре руското влияние сред българите е сред най-високите в Европа

Държавна агенция за бежанците (ДАБ)

Очаквано Ирина и дъщеря ѝ получават първоначален отказ от ДАБ, след като подават заявление за убежище у нас. Шокиращо е обаче, че Агенцията разглежда делата им поотделно. Не съобразява, че детето е непълнолетно, с вродено заболяване, което го прави изцяло зависимо от грижите на майка му. Не съобразява и че детето не би могло да има своя бежанска история, по която да се водят дела с доказателства, за да придобие закрила. Тази хипотеза е потвърдена и от Върховния административен съд (ВАС).

След няколко съдебни дела Ирина все пак получава статут на бежанец. Относно разделянето на делото ѝ от това на дъщеря ѝ в решението на Съда четем: 

Решаващият съдебен състав е счел, че в конкретния случай административният орган е следвало да извърши преценка и относно наличието на хипотезата на чл. 9, ал. 8 ЗУБ, която разпоредба регламентира, че хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер. Акцентирано е на обстоятелството, че както жалбоподателката, така и нейната дъщеря попадат в определението за уязвими лица, по смисъла на чл. 20, т. 3 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, което обаче не е отчетено от издателя на процесния административен акт.

Дъщерята на Ирина също преминава през няколко съдебни дела. Ирина си спомня: 

По време на едно от делата дъщеря ми беше в реанимацията на столична болница, защото трябваше по спешност да оперират белия ѝ дроб. Съдът гледа делото ѝ, а тя в реанимацията се бори за живота си. Как е възможно това в страна членка на ЕС? Тя не е някакъв престъпник, дете е.

През декември 2023 г., след голямо забавяне, ВАС все пак излиза с решение, че дъщерята на Ирина също трябва да получи бежански статут в България. Реакцията на ДАБ е смайваща. Четири месеца по-късно, през април 2024 г.,

Агенцията обжалва решението на ВАС детето да получи закрила у нас, след като майка му вече има такова решение.

Никой не може да си обясни защо от Агенцията обжалват решение на ВАС, което следва логиката: майката получава закрила, следователно и непълнолетното ѝ дете трябва да получи такава.

Процедурата от съдебни дела за момичето започва отначало. Според Ирина

ДАБ просто търсят всякакви начини да затегнат нещата, да ги усложнят и никой не може да им повлияе по никакъв начин. Това е толкова смущаващо.

Последиците

В окончателното решение на ВАС от 2023 г. Съдът постановява ДАБ да предостави на Ирина документи за самоличност, за да може да започне работа и да си открие банкова сметка. Към момента на завършване на този текст Ирина все още не е получила от Агенцията документи за самоличност. Напротив, на всеки три месеца трябва да подновява временната карта за престой в България, което отнема на ДАБ около месец и половина. През това време Ирина ходи с бележка, на която няма дори печат. Тоест на всеки три месеца ДАБ губи по месец и половина за преиздаване на карта за временно пребиваване. 

От Агенцията заявяват, че за да издадат постоянни документи на Ирина, им е необходимо решение на съда за бежанския статут на дъщеря ѝ. Така Агенцията, от една страна, не зачита решението на ВАС, а от друга, поставя казуса в порочен кръг.  

Ирина не спира да се учудва:

Не разбирам логиката на ДАБ за пореден път. Първо разделят делата на мен и дъщеря ми, заради което две години и половина преминавахме през унизителни процедури. Сега обаче, когато трябва да ми издадат документите за самоличност, както Съдът постанови, ДАБ вече свързва моята история и я прави зависима от тази на дъщеря ми. Значи хем обжалваха решението на Съда да ѝ даде закрила, хем сега твърдят, че именно нейният документ за закрила им е необходим, за да издадат лични документи на мен. Какво цели ДАБ с всичко това? Изглежда като подигравка или цинизъм, или нещо умишлено. Необяснимо е и как е възможно в страна от ЕС една агенция да не изпълни постановеното от крайна инстанция като Върховния съд.

Ирина внезапно млъква. Очите ѝ се напълват със сълзи. 

Сега искам да попитам служителите на ДАБ, които обжалваха решението на Съда детето ми да получи бежански статут: представят ли си какво става в душата на едно дете, когато чуе, че някакви хора от някаква агенция обжалват решението на Върховния съд то да остане с майка си? Как решихте, че детето ми не заслужава да получи бежански статут в България? Откъде събрахте толкова много жестокост, липса на разум и сърце? Защо възрастни хора допускат малко момиче да бъде съдено, без да е направило нищо никому? Нямате представа какво е да видиш болното си дете изправено в съда само, объркано и чакащо непознати за него хора да обявят присъдата си.

Проблемите за Ирина и детето ѝ не спират. Преди месец тя разбира, че

системата на НАП е изхвърлила дъщеря ѝ от списъците на Здравната каса и детето не може да получава повече животоподдържащите го лекарства.

Никой не я уведомява. Научава го в аптеката, когато се опитва да вземе лекарствата.

Ние не получаваме цялата необходима терапия за детето, но най-важните препарати все пак ги има и благодарение на това детето ми успява да ходи на училище и да живее пълноценно. Но животът му зависи от тази терапия.

Ирина отива в НАП, където ѝ казват, че момичето няма право повече да получава лекарствата. Няколко дни чиновници от НАП разхождат Ирина от кабинет в кабинет, но отвсякъде получава отказ. 

Обяснявах им, че без лекарствата детето ми може да загуби живота си. А те ми отговориха, че нищо не могат да направят и да съм отидела в ДАБ, които да ми дадат ЕГН за дъщеря ми, и автоматично щяла да влезе в системата. Ако ДАБ не бяха обжалвали решението на ВАС, сега дъщеря ми щеше да има бежански статут и нямаше да изпадаме в такива критични ситуации. Бях в такава безизходица, че се обърнах към български депутати за помощ. В края на краищата някакъв началник от НАП най-после видя, че на детето му се полагат тези лекарства, и то без прекъсване. Въпреки всичко дъщеря ми е в лекарствения списък само до август 2024 г. Не знам какво ще правим после. Всеки ден без лекарства отнема години от живота на детето ми. Не разбирам защо ни се случва всичко това. Бях готова да изляза на гладна стачка пред Министерския съвет, но правителството се смени и сега дори не знам към кого да се обърна. Всички вдигат рамене и казват: „Ами, това е бюрокрацията у нас.“ Никой не се замисля, че когато една държавна агенция като ДАБ не спазва законите и нарушава решения на върховни съдилища и никой не забелязва това, значи в самата държава има проблем.

През декември 2023 г. Ирина и Андрей (следващ герой в „Пет отровни дела“) излизат на протест пред Министерския съвет, като единственото им искане е да внесат жалба за работата на ДАБ. Носят документи, доказващи ужасяващото отношение към тях.

Знаете ли какво се случи? Министерският съвет написа някакво писмо до ДАБ, те му отговориха някакви неща и това е. Нищо! Явно над тази институция ДАБ няма никакъв контрол и никой не се интересува как работи тя.

Историята на Ирина оставя привкус и подозрения за целенасочено протакане и безсърдечно отношение, облечени в букви и алинеи на зле измислени закони. Или пък за липса на професионализъм. По-лошото е, че никой у нас не се интересува и не се стреми да промени каквото и да било. Сега цената би могла да бъде животът на едно дете. Днес това е детето на Ирина, утре – на някого от нас.

Но в „земята на простичкото щастие“ е така – точно както е в Русия, никой не се интересува от нищо, освен ако не му дойде до главата.

Новото дело на дъщерята на Ирина е насрочено за октомври 2024 г. Дотогава те двете ще са абсолютно никой в България, а може би и след това. Като всички нас. 

Ужасно съм уморена,

ми казва Ирина в края на разговора ни.


Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

На второ четенe: „Неудачниците”

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neudachnitsite/

„Неудачниците“ от Том Ракман

На второ четенe: „Неудачниците"

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Кръг“, 2020

Странно е да четеш стари новини, а такива са всички освен днешните, нали? Действието в романа, за който пиша днес, се развива в периода 2005–2007 г., но и назад във времето, чак до 50-те, и в него са щрихирани световни новинарски събития. Неслучайно

повествованието проследява един вестник и неговия редакционен екип от създаването до края им

и затова книгата може да бъде четена като почит към печатната преса и традиционната журналистика, които дори тогава, в зората на интернет, вече носят печата на остаряла новина. Към бранш, който, ако не бъде погълнат, ще бъде радикално преобразен от прогресивно променящите се технологични реалности.

Канадско-американският писател, който се радва на световен успех още с този дебютен свой роман, проследява в индиректно свързани разкази съдбата и работните навици и премеждия на поредица от герои, всеки от които е част от екипа на вестника. В отделни, много по-кратки и обзорни части към всяка глава Ракман прави същото и по отношение на развитието на бизнеса – от създаването на международния вестник на английски в Рим през 50-те до закриването на редакцията през 2007 г. (или от „вибриращия от енергия нюзрум“ до твърдението, че „атмосферата ставаше все по-токсична: старото колегиално време си беше отишло“).

Чрез работата във вестника и ежедневните задачи писателят ни припомня водещи заглавия и теми от областта на политиката и икономиката, които едва ли не сме забравили – от изслушванията на Маккарти, през залавянето на Айхман в Аржентина, войните в Югославия, в Ирак и срещу тероризма, преговорите Абас–Олмерт, импийчмънта на Клинтън, спадащия рейтинг на Буш, Гуантанамо, обесването на Саддам, ядрените програми, чак до предусещането, че САЩ ще има за първи път чернокож президент.

Днес някои от тези имена и събития ни изглеждат като нещо отдавна отминало, но тогава, в кипежа на всеки ден, над тях са си късали нервите и са замръквали много репортери, редактори, страньори, главни редактори, фотографи. Именно те са фокусът на историите.

Всеки, който някога е работил в редакция, пък дори и доста по-съвременна (сред тях и моя милост), може да разпознае типажите.

Главна редакторка, която плаши, но и балансира и с която всеки оправдава действията си и търси одобрение. Тя често си изкарва личните проблеми на подчинените и взема спорни решения, но всъщност ѝ пука за вестника, от който нееднократно е заплашвала да вдигне ръце.

Строг стилистичен редактор (малцина медии днес си имат такъв, какъвто ние имаме в лицето на Павлина Върбанова!), който гони до дупка всяка правописна грешка и глупава или неточна употреба на дума, прави месечни бюлетини с гафове и е институция от ранга на Библията – но за сметка на това никога не поправя съпругата и внуците си.

Мразена финансова директорка, която решава кой ще бъде съкратен, за да оцелее вестникът, но всъщност спестява много повече съкращения и се бори да закърпи катастрофалните счетоводни баланси. Бизнес репортерка, която следи компетентно борсите, но не е съгласна да бъде финансово използвана от по-младия си приятел. Възрастен и обеднял кореспондент в Париж, който все още праща материалите си по факс, но дотолкова е закъсал за теми в променящата се действителност, че открива подхода, който в ХХI в. ще придобие епидемични размери – да създаде фалшива новина, манипулирайки журналистически прийоми и имитирайки „източници“.

Никога досега не е фалшифицирал история. Много е приятно – казва си. Отдавна трябваше да го пробвам. Толкова труд спестява!“

Потискан служител с далеч по-голям капацитет, натикан да запълва страници с главоблъсканици, смешки и некролози, който няма да може да произведе нито дума за най-важния от тях. Млад репортер в Кайро, който няма нищо общо с журналистиката, страда почти от агорафобия и дори не знае откъде да се сдобие с материал от реалния живот. Неговият образ е предвестник на своеобразния край на стопроцентовото репортерство от „горещите точки“ и началото на телеграфно-агенционното, офисно онлайн новинарство („предпочитам книгите пред хората – източниците от първа ръка ме изнервят“). На него, с много сарказъм, но донякъде и с носталгия и възхищение, авторът противопоставя карикатурния образ на старото куче „а ла Индиана Джоунс“: безпардонен репортер, готов на всичко, за да се добере до целта си – непоносим, егоцентричен, използвач, обаятелен по свой начин; от тези, които говорят куп езици и разполагат с безброй хитри номера, които не се страхуват да пътуват, да се навират, да рискуват „на терен“.

През образите на героите, дошли от Америка в Европа заради вестника, Том Ракман ни запознава със заплахите пред бизнеса, особено с тези, които новото хилядолетие и технологии донесоха. Някои са класически: неадекватността или неангажираността на собствениците (които винаги имат други, по-важни бизнеси, докато медията е само странично занимание/опит за влияние/приумица); липсата на финансиране и нуждата от съкращения; липсата на адекватни кадри; борбата за аудитория и задържането ѝ, падащите тиражи.

Други са строго професионални: балансът между печалба и кауза, между строгата информация и нарастващата нужда на аудиториите от забавление, между оригиналните материали и мързеливо преписаните от агенциите, между изчерпателността и трайното смаляване на печатните текстове с цел побирането на екран, между важното и засягащото ни („един мъртъв бял мъж е равен на двайсет мъртви африканци“), между лесните, безплатни и достъпни новини и сериозните, които трябва да се заплатят, между достоверността и ефекта, между истината и сензацията и т.н. И така в крайна сметка в единия от разказите журналистът ще напише „статията, която искат“, от която ще са доволни, вместо тази, която отразява автентичното му виждане.

Но винаги остава нуждата от непрестанно обновяване, зад чийто борд изпадат идеалистите, носталгиците, традиционалистите, заклетите работари.

За някои тази работа е смисъл и кауза, за други – досадно и стресиращо ежедневие, за трети – стихия, за четвърти – случайност.

Въпреки че разкрива компетентно живота в една редакция, атмосферата в европейски Рим, както и начина, по който всеки служител вижда бранша през своята собствена позиция, това съвсем не е просто роман за пресата, нито пък е нишов, специализиран. Напротив, в много по-голяма степен Том Ракман ни прави съпричастни на личния живот, драми и провали на своите герои. Този калейдоскоп на съдби сякаш е обединен от хаштага „неудачници“ (казано поднешному). Съзнателно или не, авторът ни оставя с усещането, че

хората, които работят в медията (а дали не изобщо в медиите?), макар и безкрайно различни, са обединени от едно общо усещане за провал,

неудовлетвореност или изгубеност в личностен план. Независимо дали става въпрос за изневери (както в няколко от историите), за мъчителна за приемане истина (че вече са динозаври в променящия се свят, обедняващи или принудени да приемат друга, каква да е работа), за загуба на близък, за отчужденост от семейството, за несполучливо запълвана самота, за професионална неадекватност, или цялостна човешка неефективност.

Героите на Ракман са далеч от съвършенството – те са нелепи, нервни, объркани, травмирани, хитруващи, страдащи от слабости или от либидото си, провалящи се като перфекционисти, изневеряващи като партньори, подценявани като професионалисти и т.н. Любовта на автора към тях обаче се проявява особено силно именно в иронията, в насмешливия поглед, който пронизва цялата книга и я прави (привидно) леко четиво.

На второ четенe: „Неудачниците"

Впрочем самото създаване на вестника в поствоенните години е плод на слабост, на лична приумица, която няма нищо общо с бизнеса или с желанието за печалба, с каквото е известен иначе оригиналният му американски собственик. За мастития бизнесмен това е носталгично-романтичен опит да компенсира факта, че някога е оставил любима жена. Той го прави, назначавайки я на главна позиция – а тя се оказва съвършено подходяща за нея и осмисля съществуването на цялата медия. Този на практика интимен мотивационен жест може да се разчете като сюжетна метафора, ако приемем, че

романът е обяснение в любов към традиционната преса. В крайна сметка вестникът е създаден заради една любов.

По подобен начин може би класическият въпрос „Кое е новина?“ действително има за верни само личните отговори. Ето например историята на вдовицата на дипломата. Дълго време тя чете събраните броеве на вестника с огромно закъснение от години, така че, докато светът вече е пред ерата Обама, тя все още е на „историята“ за войната в Югославия. Прави го, както се чете книга – методично, подред, от първия до последния ред, избягвайки всякакви спойлери на днешни новини, – докато всъщност очаква и се страхува от броя, белязал деня на най-голямата семейна трагедия. Когато не го открива и идва времето за броя след него, тя ще се отърве от целия този баласт на миналото.

Да, може би само това остава в живота на човека – не големите заглавия и едрият исторически фон, а онова, което бележи собствения ни живот. Колко изумително е прозрението, че понякога цели години могат да преминат, без събитията, които са ги обозначили и оформили за архивите, да са имали каквото и да било значение за нас, да са ги белязали. Нима и некрологът в печата, дори и на известна личност, не затваря

десетилетия човешки живот, натъпкан в няколко абзаца, и място за вечен покой на дъното на девета страница, между [рубриките – б.а.] „Грешки-смешки“ и „Времето по света“.

Спомням си моментите, в които се питахме: ще оцелее ли вестникарската индустрия и кога ще напишем нейния некролог? Днес се питаме

ще оцелее ли изобщо чистата журналистика за сметка на развилнелите се социални медии, фалшивите новини, трол фабриките и медиите ментета.

И все пак нека завършим оптимистично с прогнозата – може би остаряла, а може би все още валидна, – че

пресата ще оцелее, а качествената журналистика винаги ще се котира, както и да го наречете – дали ще е новини, текст, съдържание, – някой трябва да го предава, друг – да го напише, трети – да го редактира.

В една от най-хубавите истории в книгата героят осъзнава, че приятелят, когото цял живот е закрилял, съзирайки в него огромен талант, оригиналност и изключителност, всъщност е лишен от тях и е съвсем посредствен. Героят винаги е чакал другарят му да напише книгата на своя живот, а той – съответно биографията му, без да съзнава, че щастливият, успешният и способният винаги е бил самият той.

„Моят живот беше съвсем приличен, един обикновен живот“, опитва се да го убеди приятелят му. Но има хора – като нашият протагонист, – които така или иначе винаги ще търсят извънредното, изключителното. Ще търсят новината в човешкия живот.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Защо е важно да знаем какво са прионите

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/zashto-e-vazhno-da-znaem-kakvo-sa-prionite/

Защо е важно да знаем какво са прионите

Прионите са протеини, които могат да съществуват в две форми – нормална и с променена структура (погрешно нагъната). Прионите с погрешно нагъната форма имат свойството да променят структурата на нормалните приони.

Няколко приона с променена структура могат да образуват популация, което има смъртоносни последици. Грешно нагънатият PrP прион води до фатални невродегенеративни заболявания при хора и животни. Прионите с променена структура са инфекциозни агенти – малко количество от тях може да зарази и унищожи цял организъм.

Приони – нормална и инфекциозна форма

Клетъчният прионен протеин (PrPC) присъства във всички ядрени клетки, въпреки че се произвежда главно в невронни клетки. При хората PrPC се кодира от PRNP гена, който е локализиран на късото рамо на хромозома 20.

PrPC има невропротективни функции, участва в невротрансмисията, в определянето на съдбата на стволовите клетки (в какъв вид зрели клетки ще се превърнат) и в редица други процеси. Прионът може да съществува в две триизмерни състояния: физиологична форма (нормална) и т.нар. изоформа, наречена скрейпи прионен протеин – PrPSc

Тази форма на приона е инфекциозна и води до редица заболявания, като скрейпи при овце („луда овца“), хронично изтощение при елените, известно като заболяването „зомби елен“, спонгиформна енцефалопатия по говедата („луда крава“), а при човека – болест на Кройцфелд–Якоб (CJD), фатална фамилна инсомния и синдром на  Герстман–Щрауслер–Шайнкер. Погрешното нагъване на PrPC в амилоидогенната изоформа PrPSc е ключово патогенно събитие при прионните заболявания, които могат да бъдат с генетичен характер, инфекциозни (чрез заразяване) или спорадични (при случайно образуване на патогенната форма). 

Анормалните изоформи се натрупват в мозъка, което води до образуването на амилоидни плаки. Подобен механизъм за образуване на амилоидни плаки е добре установен при невродегенеративни заболявания, като болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, амиотрофична латерална склероза, фронтотемпорална деменция и болест на Хънтингтън.

Какви представляват прионните заболявания

Повечето човешки прионни заболявания са спорадични (85%), следвани по честота от генетичните (10–15%) и накрая са придобитите прионни заболявания вследствие на консумация на замърсено говеждо месо или от замърсени неврохирургични инструменти (~1%). Диагнозата на човешката прионна болест се постига чрез оценка на клиничната картина, изключване на други потенциални причини и използване на определени диагностични тестове, които могат да подскажат наличие на заболяването. 

Изследването на цереброспинална течност също се използва за диагностициране на прионна болест. Ядрено-магнитният резонанс е полезен и има диагностична чувствителност 70–95% и специфичност приблизително 98% за спорадичен CJD в зависимост от приложените критерии. 

Генетично прионно заболяване се установява чрез откриване на патогенен вариант в PRNP гена, а спонтанно възникналият CJD се диагностицира чрез разпознаване на известни рискови фактори, например трансплантация на роговица. Освен че играят ключова роля в генетичните прионни заболявания, вариациите в PRNP последователностите също са важни за спорадични и придобити прионни заболявания.

Пътят към лечението на прионните заболявания

Тези заболявания се срещат изключително рядко, но за тях няма лечение и винаги завършват с летален изход. Важно е да бъдат изследвани, за да се предотвратят епидемии, причинени от консумация на заразено месо от селскостопански животни.

Годишно има между един или два нови случая на 1 милион души, предимно при хора над 60-годишна възраст. Търсенето на лечение на прионните заболявания започва още през 1982 г., когато неврологът Стенли Прусинър от Калифорнийския университет в Сан Франциско идентифицира инфекциозните приони като причина за невродегенеративни заболявания. 

В последното рандомизирано, контролирано от плацебо клинично изпитване, фокусирано върху прионните заболявания, се използва вече тествана стратегия при други невродегенеративни болести: фрагмент от синтетична ДНК, наречен антисенс олигонуклеотид (ASO), който може да достигне до мозъка чрез инжектиране в гръбначния мозък и да унищожи информационната РНК (иРНК), съществена за производството на протеин, причиняващ заболяването.

ASO в новото изпитване, произведен от Ionis Pharmaceuticals и наречен ION717, е насочен към иРНК, кодираща нормален прионен протеин, без който не може да възникне неправилно нагънатата форма. Две други компании имат за цел да премахнат нормалния прионен протеин чрез различни методи. Sangamo Therapeutics разработва т.нар. протеинови цинкови пръсти (ZFP), пригодени да се свързват с ДНК на пациента и да спират експресията на гена за приони. Те ще бъдат доставени като ДНК, кодираща цинкови пръсти, опаковани в безвреден вирус и приложени като еднократна интравенозна инжекция. Междувременно Gate Bioscience разработва перорално лекарство, което ще блокира производството на прионен протеин в мозъчните клетки.

Какво да очакваме в бъдеще

Извършването на генетично изследване винаги трябва да се обсъжда със засегнатите от прионна болест семейства, независимо от наличието нa фамилна анамнеза. Има няколко възможности, препоръчителни за хора в риск, които желаят да имат биологични деца без PRNP мутации. 

Извършването на генетичните тестове може да се увеличи, ако пациентите вземат участие в предстоящи клинични изпитвания. Генетичните подходи към лечението може да се използват за предотвратяването или забавянето на клиничното начало при носители на мутации и за лечението на пациенти със симптоматично заболяване. Генните терапии имат за цел да намалят PrPc с цел премахване на субстрата за превръщане на прионите в патогенни форми. Необходима е още работа, за да се оцени как генетичните терапии могат да повлияят на човешките прионни заболявания.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Пет отровни дела. Няма да има прошка за нас

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-nyama-da-ima-proshka-za-nas/

Пет отровни дела. Няма да има прошка за нас

<< Към предишния текст от поредицата

Всъщност аз съм една малка пешка в цялата тази драма.

Така се представи Маргарита Шурупова, когато разговаряхме за първи път през юли 2022 г. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Маргарита Шурупова не е украинка. Рускиня е.

Помните ли българската реклама от 1965 г., чийто слоган гласеше: „Това е земя на простичко щастие.“ Тогава България е един от най-близките сателити на СССР. В същия период в Съветския съюз започват да рекламират продукти, които държавата не произвежда: пилешка кайма, душ с гореща пара, тоалетна чиния с два капака и т.н. Компанията EFR създава над 7000 реклами. За разлика от днес, в комунистически системи, каквито са властвали в СССР, България и останалите членки на социалистическия лагер, рекламата е имала една-единствена цел – да създава усещането за изобилие и разнообразие, което в реалността не съществува.

Когато говорих за първи път с Маргарита Шурупова след началото на войната на Русия в Украйна през 2022 г., тя ми каза:

Няма да има прошка за нас. Този план за нападение над Украйна е съзрявал отдавна в ума на Путин. Бълнувания за империя, за велика държава, за Съветския съюз като някаква ценност. Смятат, че великата държава означава огромна територия, но нашият президент Владимир Путин не се интересува от богатството на държавата, не го интересува и развитието на технологиите или икономиката, нито високообразованите хора, които да живеят богато и щастливо в страната си. Той се интересува само от територията.

Маргарита е журналистка и преподавателка в университета в родния си град Томск.

Бях сред гражданските активисти, които критикуваха управлението на Путин, писала съм и много публикации срещу режима му. След началото на войната аз, а и мои съмишленици се опитвахме да обясним на гражданите, че тази война е катастрофа, срам, позор и престъпление, но в Русия много бързо започнаха да се приемат репресивни закони, които ограничават свободата на словото. На 4 март се прие Законът за средствата за масова информация. По същество той запушва устата на всички, които са против тази война, защото забранява да се коментира всичко, което се разминава с мнението на държавната пропаганда. Осъзнах, че не мога да продължавам да върша работата си без страх и с достойнство и да остана в Русия, защото не мога да мълча, а това ще ме изпрати в някой затвор.

На 27 октомври 2022 г. в България политическа партия „Възраждане“ вече е прекрачила четирипроцентния праг за влизане в Народното събрание на изборите, проведени в началото на месеца. Един от първите законопроекти, които внася, е за „чуждестранни агенти“. Законопроектът изцяло копира закона в Русия. Добре дошли в България през XXI век, чиито слогани на туристически реклами вече гласят: „Скрито пред очите ти“.

Разказвам на Маргарита за законодателните намерения на „Възраждане“. Тя се усмихва и продължава разказа си:

След приемането на този закон, в момента в Русия има само военна пропаганда. По същество тя вече е фашистка и националистическа в своите формулировки. Тоест в информационното поле на Русия има или такава пропаганда, или нищо. С колеги, които също емигрираха от Русия след началото на войната, създадохме проекта „Очевидците на 24 февруари“. Искахме да дадем възможност на хората срещу войната да кажат това, което мислят, и да покажем как от началото на войната се променя съдбата на всеки човек. После разбрахме, че проблемът е много по-широк. Ние нападнахме братски народ, има нещо дълбоко трагично и е огромно престъпление. Затова решихме да разговаряме и с украинци.

Маргарита е омъжена и има две деца. През пролетта на 2022-ра, почти веднага след нахлуването на Русия в Украйна, със семейството си бяга през Армения. Търсят страна членка на ЕС, която би им издала виза, за да продължат към Европа. Единствено Чехия откликва на молбата им. С тази виза семейството на Маргарита влиза в България и заживява във Варна.

Дойдохме в България, защото тук имаме роднини, които могат да ни помогнат. Но се оказа, че има бюрократичен проблем да останем, който само съдът може да реши.

Процесите

На 6 юли 2022 г. Маргарита, съпругът ѝ Владимир и двете им деца подават молба за статут на бежанци у нас. От Държавната агенция за бежанците (ДАБ) им насрочват интервю на 13 юли, но то не се състои. От ДАБ не дават обяснения за отлагането на интервюто. Уведомяват ги, че трябва да минат през Дъблинската процедура, защото имат визи за Чехия, а искат да останат в България. За семейство Шурупови започват, както ги определя Маргарита, „най-унизителните две години в живота им“.

В България, страната на „простичкото щастие“ и „скрити пред очите ни“ събития, унизителните процеси вече са започнали. По времето, когато семейство Шурупови буквално потъва в мрака и бюрокрацията на българските институции, на 14 юли 2022 г. президентът на републиката ни заявява:

Колкото повече оръжия поглъща войната в Украйна, толкова повече са жертвите и разрушенията. Украйна настоява да продължи да води тази война, но сметката се плаща от цяла Европа.

Интервюто на Шурупови се състои едва през септември 2022 г. Два месеца те нямат документи, за да могат да започнат работа или да открият сметка в българска банка, по която да им се изплати някакво възнаграждение. През октомври 2022 г. все пак получават удължаване на временните карти за пребиваване у нас и Владимир Шурупов подава документи за работа. Той е инвазивен кардиолог. Дипломата му от Русия не е призната в България, затова започва работа на строеж като общ работник, а в свободното си време прави лампи от намерени по плажа сухи клони. 

В края на октомври, след кореспонденция с Чешката република, ДАБ започва процедура по екстрадиране на семейството там.

На 19 декември 2022 г. Шурупови обжалват в съда решението да бъдат изпратени в Чехия с аргументите, че двете им деца са непълнолетни и за тях постоянното местене от страна в страна е голям стрес. Освен това децата вече са започнали да посещават българско училище, в което са се адаптирали добре, говорят български, имат приятели в България.

В края на януари 2023 г. ДАБ и българските съдилища решават да разделят семейството по странен признак – делото за оставане в България и придобиване на бежански статут на Маргарита и по-малкия ѝ син се гледат заедно. Но делото на по-големия им син, както и това на съпруга ѝ Владимир се гледат отделно. Маргарита не разбира логиката:

Обясниха ни от Агенцията [ДАБ – б.а.], че делата на деца над 14-годишна възраст се разглеждат отделно, въпреки че случаите на членовете на семейството са свързани. Синът ми е бил под 14-годишна възраст, когато е подал молба за статут, и забавянето беше по тяхна вина. Защо разделят като отделни случаи членовете на едно семейство?

Започва поредица от дела и обжалвания за всеки от членовете на семейството.

Бяхме в шок, когато единият съд в София постанови, че по-големият ни син, който вече беше навършил 15 години, и съпругът ми нямали основание да останат в България и ще бъдат екстрадирани в Чехия, а аз и малкият ни син ще останем в България. Разбира се, обжалвахме това ужасно за нас решение. Бях готова да се обърна към Европейския съд по правата на човека, защото обективно децата ни – и особено големият ни син – преживяха това решение много тежко. Да, той беше навършил вече 15 години, но това са само 15 години. Той е почти дете. На всичкото отгоре след решението да бъдем разделени ДАБ унищожи временните документи на сина ми за престой в България. След като разбра, че искат да го изпратят в Чехия, детето ми разви тревожно разстройство, консултирахме се с лекар и след това приложихме документ в съда при поредното обжалване, за да докажем, че той не бива да променя средата си и че се страхува да напусне България, но това не повлия на решението на съда.

Маргарита и семейството ѝ изчерпват всички възможни процедури по обжалване решенията на ДАБ и няколко български съдилища големият ѝ син и съпругът ѝ да не бъдат екстрадирани в Чехия. Това им коства ежемесечни пътувания от Варна до София, „понякога по два пъти в месеца, през една седмица“, за да минават отново и отново през грозни процедури на разпити, обяснения, доказване, че едно семейство не бива да бъде разделяно.

Агенцията за бежанците в известен смисъл е като изпитателна лаборатория и се вижда как европейски ценности се реализират на практика. Процедурата е организирана така, че възможно най-малко хора да я преживеят. Тоест бягството от кръвожадната ни родина не означава край на унижението и живота без бъдеще. Предполагам, че се държат така не само с нас, опозиционно настроените руснаци. Макар че понякога е трудно да се повярва в това.

На 7 декември 2023 г. Владимир получава статут на бежанец в България. Големият им син обаче продължава да чака решението на съда още месец. Получава го последен от цялото семейство – на 12 януари 2024 г. Дете на 15 години е чакало месец дали ще бъде разделено от родителите и брат си, след като останалите членове на семейството му са получили статут на бежанци у нас.

Все още се справяме с последиците от всички тези изпитания. Големият ни син продължава да посещава психотерапевт, но и до днес има паникатаки.

Докато работих по случая „Шурупови“, прочетох всички разпоредби, уведомления и решения на българските институции – ДАБ, отдел „Миграция“ към МВР – Варна и съдилищата във Варна и София.

Един пример: „Изяснената фактическа обстановка показва, че за търсещия закрила не са налице предпоставки за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Същевременно за чужденеца са налице основания за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 9 от ЗУБ. С оглед на доказателствата и наличието на предпоставки по чл.8, ал. 9 от ЗУБ, на молителя следва да бъде предоставен статут на бежанец. Това е съвместимо с личния му статус и не са налице обстоятелства по чл. 12, ал. 1 от ЗУБ. Предвид изложеното и на основание чл. 75, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 8, ал. 9 от Закона за убежището и бежанците приемам следното: Предоставям статут на бежанец на …“ И от документ на ДАБ: „Лицето е с статут чужденец.“ (Цитатите са със запазен правопис.)

Унижение е основното усещане, което изживявахме през цялото време. Бяхме унижени от обстановката в Агенцията, от отношението на персонала и от хода на самата процедура.

Към датата на публикуване на този текст Владимир Шурупов е изправен пред нов бюрократичен казус. За да започне работа като лекар в България, от Министерството на здравеопазването изискват от него документ, който да удостовери колко часа „извънаудиторни занимания за самоподготовка“ е имал като студент.

Министерството на здравеопазването на Република България не се съобразява с факта, че Владимир Шурупов е политически бежанец от Руската федерация и няма как да се върне там, за да вземе такава справка.

Между другото, от началото на войната на Русия срещу Украйна в България шест пъти са проведени предсрочни парламентарни избори. Слоганите на предизборните кампании на политиците ни изглеждат така: „Ред в хаоса“, „По-силни от хаоса“, „Довери се на разума“, „Да си довършим работата“, „Време ни е за Възраждане“.

Така държавата на „простичкото щастие“ от 1965 г. през ХХI век се превърна в държавата, в която всичко е „скрито пред очите ти“.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Пет отровни дела. Знаете ли какво е да стреляш по човек?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-znaete-li-kakvo-e-da-streliash-po-chovek/

Не искам да убивам хора,

Пет отровни дела. Знаете ли какво е да стреляш по човек?

ми каза Александър Стоцки, когато се видяхме за първи път през 2022 г. в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Стоцки не е украинец. Руснак е.

 Това е земя на простичко щастие. 

Какво бихте си представили, ако чуете този слоган в нечия реклама, претендираща да покаже цяла страна с всичките ѝ красоти, дарования и гордости? Какво е простичко щастие?

Когато в България създават този слоган за първата пълноцветна реклама на страната ни, годината е 1965-та, а в следващите шестминутни кадри се редуват моми, берящи рози, момци, жънещи житни класове, мускулести мъже с каскети, които държат в юмрук решителността и силата на едно „светло бъдеще“ за обществото ни тогава. Следват ги плискащи се вълни на лазурни брегове, горди снежни върхове, притихнали баби, които гостоприемно ви канят да влезете, за да ви покажат как трака станът на тяхната баба. И едно условие насред всичко това:

България не е религиозна страна, тъй като е комунистическа държава.

По това време, през 1965 г., Стоцки не е бил роден, вероятно и бъдещите му родители – също. Днес те живеят в Москва, столицата на Русия, а той – в София, столицата на България.

От създаването на рекламата за „простичкото щастие“ минават петдесет години и през 1989-та страната ни се откъсва от сателитната си орбита около СССР. Годината е 2015-та, когато България създава нов слоган в опит да рекламира себе си:

Скрито пред очите ти.

Рекламата поощрява българите да пътуват и да опознават страната си. Тогавашната министърка на туризма Николина Ангелкова цитира някакво проучване, според което българите са склонни да го правят, но нямат информация къде могат да почиват и да прекарват свободното си време,

а това ни дава основание да се замислим сериозно по какъв начин бихме могли да компенсираме спада на руски и украински туристи.

На какво обаче се дължи спадът на руски и украински туристи, и дума не става в речта на министърката от ГЕРБ. 

Година преди Ангелкова да оповести отлива на руски и украински туристи от страната ни, на 18 март 2014 г. Русия анексира украинския полустров Крим. Европейският съюз не признава незаконното анексиране на Крим и Севастопол от Руската федерация и инициира редица санкции за Русия. В България – членка на Съюза, лидерът на управляващата партия ГЕРБ Бойко Борисов казва, че партията му подкрепя ЕС и НАТО за ситуацията в Украйна, но според него санкциите срещу Русия са в ущърб на интересите на България и не трябва да ги има. По думите му, е по-добре страната да бъде посредник за приключването на кризата.

Така идва онази 2015 година, когато Бойко Борисов е отново на власт и заявява, че трябва да сме по-сдържани спрямо Русия. Също и: „Моля се на Бога големите началници по-бързо да се разберат и санкциите да бъдат отменени.“

През същата 2015-та Александър Стоцки е на 19 и е част от протестиращите в Москва срещу анексията на Крим. Освен това за него е време да отслужи задължителната редовна военна служба там. Излиза от казармата с чин ефрейтор в сапьорски войски.

На 24 февруари 2022 г. Русия нахлува в Украйна. Към България бягат хиляди украински жени с децата си, ужасени от ракетните обстрели над градовете им и смъртта, която сеят руските бомби и войници там. Заедно с тях към България побягват – но от другата страна на фронта – и руснаци. Един от тях е Александър Стоцки:

В края на 2021-ва и началото на 2022-ра, когато започна струпването на руски войски по границата с Украйна, в рамките на два месеца получих три призовки от армията да се явя в едно поделение. И на трите призовки пишеше, че е повиквателна за запас. Не се явих. На 23 срещу 24 февруари през нощта вече беше ясно, че започва война. Цяла нощ не спах, защото разбирах, че не ме викат запас – това беше предлог да ме изпратят на фронта. Знаех, че ако се явя запас, те ще ме принудят да подпиша всякакви документи, за да ме изпратят на фронта уж като доброволец. Отбивайки военната си служба, бях сапьор – едно от най-търсените умения при война. За щастие, имах туристическа виза за България. Хванах първия самолет на сутринта, защото вече знаех какво се случва – пълномащабна война.

На 25 февруари 2022 г. Александър Стоцки каца в България. В същото време президентът на „земята на простичкото щастие“ и държавата, в която всичко е „скрито пред очите ти“ Румен Радев казва: „Русия ще спечели тази война, но тя много трудно ще спечели мира.“ Премиерът Кирил Петков пък заявява, че войната ще свърши за три дни, защото украинската армия е почти унищожена.

Но всичко това е контекст, защото Александър Стоцки разбира къде е попаднал, едва когато визата му изтича и трябва да подаде документи за закрила и бежански статут.

Процесите

Софийски административен съд, административно дело № 7376
Публичното заседание е на 14.11.2022 г.

Пред Държавната агенция за бежанците (ДАБ) и Софийския административен съд аргументите на Александър да поиска убежище в България са доста. В Русия, а и след идването му в България е участвал в много митинги срещу режима на Владимир Путин. Бил е част от щаба на руските опозиционни политици като наблюдател на изборите за руската „Дума“, бил е и част от платформата „Умно гласуване“ на Алексей Навални (поддръжниците на „Умно гласуване“ са считани от руските власти за екстремисти и всеки от тях е под опасност от затвор – б.а.). След пристигането си в България е назовавал многократно и публично войната в Украйна „война“, а не „специална операция“, а също ака се е обявявал против нахлуването на руските войски в Украйна, за което в Русия санкцията е затвор.

Други притеснения на Александър са, че след като е получил три призовки за явяване в армията като ефрейтор от сапьорски войски и не се е явил, ако се завърне в Русия, със сигурност ще бъде обявен за дезертьор и ще бъде изпратен в затвор. Александър прилага копие от последната си призовка. Към този момент призовките за запас все още са хартиени. По-късно, след официалната мобилизация в Русия, се създава електронен регистър и призовките се получават по електронен път.

Софийският административен съд отказва да приеме копието на призовката на Александър за запас и иска оригинала. Той обяснява, че не е имало как да носи оригиналната призовка със себе си, бягайки към България, защото обиските на границите на Русия са много щателни и при всички случаи властите са щели да я намерят. Родителите на Александър не успяват да изпратят оригинала в рамките на делото и това доказателство не е признато от съда: „Дискредитирана е доказателствената стойност на фотокопието от призовката за военна служба поради липсата на оригинал.“

Освен това, по останалите аргументи на Стоцки, Съдът се произнася така: „Настоящият състав на Административен съд, София – град, като споделя крайните изводи за липса на основания да бъде предоставена международна закрила приема, че оспорваното Решение No 10938/19.07.2022 г. на заместник – председателя на ДАБ е правилно. Статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване, поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея – чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Правилен е изводът на административния орган, че изложените от лицето причини не представляват материалноправно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Като недоказани Съдът преценява твърденията за: участие в няколко протеста против властта; опасения, че може да бъде въдворен в затвора за политическата си дейност и моралните си принципи.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис.)

Според Държавната Агенция за бежанците: „От описаните по-горе твърдения на чужденеца, Агенцията приема, че молбата за закрила е неоснователна, тъй като молителят не обосновава необходимостта от предоставяне на такава и не посочва причини за основателни опасения от преследване в държавата си на произход. Вероятността да е бил призован за мобилизация за предстоящата „военна операция" в Украйна е несъществена. Няма твърдения, от които да се направи обоснован извод, че чуждият гражданин може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от официалните власти или някоя конкретна групировка, която държавата не е в състояние да контролира.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис)

Докато Александър се чуди как би могъл да докаже на българските съдилища участието си в антивоенни протести и в протести против управлението на Владимир Путин, у нас тъкмо са приключили поредните предсрочни парламентарни избори. Преди тях в страната на „простичкото щастие“ управлява служебен кабинет на президента Румен Радев, който за пореден път на среща на върха отказва България да предостави военна помощ за Украйна.

За съжаление, стремежът към военна победа на всяка цена заглушава призивите за мир. Разумът отстъпва на оръжията.

(от 23.09.2022 г.)

На 14 ноември 2022 г. Административен съд София-град отхвърля жалбата на Александър: „На чужденеца е отказано предоставяне на международна закрила – статут на бежанец и хуманитарен статут.“

Александър е изумен как българските власти тълкуват аргументите му:

Убеден съм, че подобни изводи за демокрация и законност в държава, в която хора се измъчват и убиват с чукове пред камера без никакви последствия, измъчват се политически затворници и отказали се да участват във войната, са изключително вредни както за България, така и за Европа и за целия свят.

На 16.12.2022 г. новосформирания български парламент все пак гласува България да даде военна помощ на Украйна. На 23.12.2022 г. Румен Радев изрича паметната фраза „Войнолюбците в Народното събрание взеха решение за военна помощ за Украйна“*.

Четиринайсет дни след решението на Софийския административен съд Александър Стоцки и адвокатът му обжалват пред Върховния административен съд. Към аргументите за искане на закрила и убежище от първото дело досега има една съществена новост. Майката на Александър Стоцки е получила на домашния им адрес в Москва нова призовка, този път за мобилизация на нейния син. Освен на хартиен носител в Русия вече има създаден електронен регистър, като условието властите да са изпратили призовката, без значение дали получателят я е видял, е достатъчно той да се води призован и да подлежи на строги наказания, включително затвор, ако не се отзове веднага в посочения му пункт за мобилизация.

Върховен административен съд, административно дело №1356

Публичното заседание е на 11 април 2023 г.

Влизаме в съдебната зала. Адвокатът представя доказателствата пред съда. Александър казва:

За съжаление, аз не видях в решението на предишния съд разбиране за това, което се случва в Русия. Не мога да се съглася с това, че в Русия има демокрация и че там има честни и независими съдии.

В съдебната зала сме десетина човека – адвокатът, прокурорът, представителката на ДАБ, преводачката и няколко познати на Александър. Започва речта на представителката на Агенцията за бежанците, която настоява Върховният съд да отхвърли жалбата на Александър като неоснователна със следния мотив:

Моралните съображения на чужденеца срещу войната и насилието са опровергани от това, че той е отслужил редовната си военна служба през 2015.

(Цитатът е от стенограма на Върховния административен съд, оригиналният правопис е запазен)

След като излязохме от съда Александър неразбиращо ме попита:

Как тази жена (представителката на ДАБ) си представя, че първо, в Русия някой може да откаже да отслужи редовната си военна служба. Това е невъзможно, освен ако не представиш религиозни съображения, но такива случаи са много редки. Е, става и с торба пари, но аз ги нямам. Освен това преди войната на Путин в Украйна, аз бях гражданин на Руската федерация, и като всеки гражданин съм изпълнил дълга си по закон – да отслужа военната си служба. Всеки обаче трябва да си дава сметка, че редовна служба в мирно време и това да убиваш хора на фронта са несравними. Нещо, което никога няма да направя, каквото и да ми коства. Тя представя ли си какво е да стреляш срещу човек?

По време на делото представителката на ДАБ продължи да настоява, че Александър трябва да бъде върнат в Русия, защото според нея участието му в политически митинги

не е основание да бъде задържан, измъчван или осъден от руските власти, поради политическите му дейности и пристрастия. Не се откриват аргументи, които да доказват, че животът на чужденеца е в риск и че той е изложен на преследване в държавата си по произход.

(Цитатът е от стенограма на ВАС, оригиналният правопис е запазен)

След края на делото Александър ми каза:

В Москва на всеки ъгъл има камери с лицево разпознаване и всеки, който е говорил против войната или Путин, може много лесно да бъде заловен и откаран в затвора.

Усетих в гласа на Александър тъга и ирония, и страх. Той направи пауза и продължи:

За голямо съжаление, това е свързано с моя живот. Откакто съм в България съм протестирал пред Руското посолство и Руския културен център и срещу войната в Украйна, и в подкрепа на Навални. Такива руснаци в моята родина са обявени за врагове и ги пращат директно в затвора, но тази жена не вярва, че това е възможно, или не иска да повярва. Да не говорим, че имам официална призовка да се явя в армията, сега вероятно вече и електронна. Аз съм ужасен от перспективата да ме депортират в Русия. Това означава затвор или да ме пратят на фронта, където също ще умра, защото не мога и не искам да убивам. Вярвам, че България е наистина европейска държава с истински независим съд.

В земята на „простичко щастие“ България президентът Радев промени наратива за войната  на Русия срещу Украйна:

Украйна настоява да продължи да води тази война, но сметката се плаща от цяла Европа.

Премиерът Николай Денков отговори:

Руската федерация е най-съществената и директна заплаха за сигурността на държавите членки на Северноатлантическия пакт, а също така и на мира и стабилността в евроатлантическата област. Моят въпрос е кога нашият президент е имал свое мнение – когато е подписал тези цитати или когато днес повтаря едни руски опорки, които нямат нищо общо с това, което представят членовете на ЕС и НАТО като позиция[7]

Пет отровни дела. Знаете ли какво е да стреляш по човек?
© Личен архив

През септември 2023 г. Александър Стоцки получи статут на бежанец в България. Към днешна дата работи и е доброволец в център за подпомагане на украински бежанци.

„Тоест“ изпрати въпроси, свързани с работата на ДАБ по делата с руски бежанци в България след началото на войната на Русия срещу Украйна. До приключване на редакционната работа на този текст нямаме отговор от тях.


* Румен Радев използва „войнолюбци“ в официално изказване два пъти – в обръщението си към новоизбраните народни представители от 48-мото Народно събрание на 19.10.2022 г. и в изявление на 23.12.2022 г. Изказванията на Румен Радев са взети от официалната страница на президента.

Слонът в стаята на българския правопис

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/

Слонът в стаята на българския правопис

От десетилетия е там, но ние продължаваме публично да мълчим за него, продължаваме да игнорираме вероятно най-големия проблем в съвременния български правопис. И не, според мен това не са правилата за поставяне на пълен и кратък член, а за слято, полуслято и разделно писане.

Да разчленим проблема

Наистина ли е толкова сложно и трудно да се справим с тези правила? Ще се опитам да обясня в какво се състои проблемът, а отговорът на въпроса, мисля, няма да затрудни никого.

1. Правилата за слято, полуслято и разделно писане са много на брой – между 110 и 1201 .

За сравнение, следващият по обем раздел – за употреба на главни и малки букви – съдържа около 70 правила. Няма какво толкова да се коментира и анализира. И при най-добро желание редовият българин ще се обезсърчи само като се изправи пред такова количество разпоредби в един раздел.

2. Прилагането на правилата изисква време и способности за лингвистичен анализ.

Понеже летните жеги настъпиха със страшна сила още през юни, да се поразхладим с едно айскафе. Случаят е сравнително прост: имаме сложно съществително име, в което двете части са от чужд произход и първата пояснява втората. Тъй като айс не се употребява като самостоятелна дума в българския език, айскафе се пише слято. Ако си пием напитката в кафе-ресторанта обаче, ще трябва да прибегнем до полуслятото писане, защото тук смисловото отношение между двете части е равноправно: заведението е кафе(не) и ресторант.

В случай че бързаме, може да си вземем кофеиновата доза от уличен кафе автомат/кафеавтомат. При тази сложна дума първата част пояснява втората и смисловото отношение е както при айскафе, но понеже и двете части (кафе и автомат) се употребяват самостоятелно, сложната дума може да се пише и слято, и разделно. В практиката масово се предпочита разделното писане в този случай, който може да илюстрираме с примери като фитнес клуб, бизнес среща, рок група2.

При прилагането на някои правила е нужен по-обстоен анализ. Как например следва да пишем компютърно-томографски и ядрено-магнитен? И за двете прилагателни кодификаторът още не се е произнесъл, затова ще се наложи да се заровим в словообразуването и във… физиката. За да напишем правилно първата дума, е нужно само: 1) да знаем, че ако едно сложно прилагателно е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име, то се пише слято; 2) да предположим, че има уред, наречен компютърен томограф; 3) да се уверим, че уредът съществува наистина. Е, вече уверено може да напишем компютърнотомографски.

Второто прилагателно обаче явно не може да се свърже с ядрен магнит или с някакво подобно словосъчетание. Затова зарязваме за неопределено време текста, по който работим, и започваме да проучваме физичното явление ядрено-магнитен резонанс, стоящо в основата на едноименното медицинско изследване. Разбираме, че става въпрос за атомни ядра на вещество, поставено в магнитно поле. След като ядро/ядрен не пояснява магнит/магнитен, нито пък обратното, е логично да приемем, че са в равноправни смислови отношения в прилагателното, и да напишем ядрено-магнитен. А колко ценно време загубихме?

3. Част от правилата за слято, полуслято и разделно писане не могат да се приложат обективно.

Най-ярка илюстрация е слятото/разделното писане на сложни прилагателни от типа световноизвестен/безследно изчезнал, които се срещат доста по-често, отколкото може да предположите. В първия пример съчетанието от наречие (световно) и прилагателно име (известен) образуват смислово единство, а във втория – не (тук втората част изчезнал е причастие, функциониращо като прилагателно име). В пощата на „Как се пише?“ вече са ми задавали десетки, ако не и стотици въпроси за правописа на такива прилагателни имена. И това е съвсем естествено, защото, когато слято написаната дума липсва в Официалния правописен речник (вече в БЕРОН), човек изпада в двоумение, а и в триумение как да я напише.

Лютеницата едросмляна ли е, или едро смляна? Обучението проектнобазирано ли е, или проектно базирано (досега съм получила 15 въпроса конкретно за това съчетание!)? Кучетата от породата „Басет“ средноголеми ли са, или средно големи? Едно е сигурно: полуслетият вариант се изключва и е добре това да се уточни, защото немалко питащи всъщност се колебаят между трите начина на писане.

Кой трябва да определи дали дадено съчетание от наречие и прилагателно име/причастие вече представлява смислово единство, тоест едно цялостно понятие, и съответно се е лексикализирало, станало е нова дума в езика? Нима тази задача се вменява на пишещия, който в общия случай не е филолог? Но дори и да е филолог, той не притежава компетентността на висококвалифицирания специалист лексикограф. Според мен конкретно тези правила са едно от най-големите недоразумения в българския правопис и издават определена кодификаторска немощ.

Да продължим със сложните наречия. Правилото в този вид, в който е формулирано, не е кой знае колко полезно:

Сложни наречия, образувани от предлог и наречие, се пишат слято.

За досега, отскоро, вдясно се съгласяваме, че се подчиняват на правилото, но как да се досетим, че до утре, от вчера, в повече са на друг правописен режим? Добре че подобни съчетания не са необозримо много и може да се запомнят от хората, които са паметливи и държат на правописа.

4. При правилата за слято, полуслято и разделно писане има непоследователност, противоречия, ненужни изключения.

Нали си спомняте, че съществителното име кафе автомат може да се пише и разделно, и слято (кафеавтомат), защото двете му части (от чужд произход) се употребяват самостоятелно? Би следвало това да важи например за кинопремиера и радиопрограма. Ами не, не важи, защото думи от този тип се пишат слято по традиция.

Понеже сме на вълна Европейско първенство по футбол, да отбележим и една актуална дума с традиционно слят правопис – голмайстор. Но пък голлиния не е в този списък и може да се пише и слято, и разделно. Изпуснахте ли вече логиката? Добре, ще ви върна в нейното лоно: голлинията е на същия режим като кафеавтомата. И тъкмо нещата да се прояснят и да си дойдат на мястото, макар и с цената на известно умствено напрежение, ще изтичаме до тъчлинията, която трябва да се пише само слято. Същото важи и за аутлинията. Не ме питайте защо. И тъч, и аут се употребяват като самостоятелни съществителни имена в българския език, следователно разделното писане трябва да е позволено.

Ако продължавате да четете, със сигурност сте хвърлени в тъч и ви предлагам там да си останете, за да понесете по-лесно още едно противоречие, което може и да сте установили, в случай че сте се замисляли по въпроса.

Няма логика – нито филологическа, нито обикновена човешка – вкъщи да се пише слято, а у дома – разделно.

И двете представляват съчетание на предлог и стара падежна форма на съществително име3. Когато се променя правописът на дадена дума, редно е да се държи сметка за цялата система. Щом си казал А (вече ще пишем вкъщи), трябва да кажеш и Б (вече ще пишем удома). Иначе дискредитираш въпросната система.

Какво да се прави?

Представих ви само част от проблемите, свързани със слятото, полуслятото и разделното писане, но и те са достатъчни, за извода, че в сегашния си вид правописните правила затрудняват значително не само средностатистическия българин, но и филолозите. Главната причина за тази зле функционираща система от правила според мен е в погрешната концепция, която е стъпила на смисловите отношения между частите, изграждащи сложните думи. Така смята и професор Боян Вълчев:

В частта за слятото, полуслятото и разделното писане […] последователно се говори за главна и подчинена основа, за равноправно и неравноправно отношение […]. Това означава, че когато човек пише, трябва да спре и да направи лингвистичен анализ на думата или думите и тогава да реши как да постъпи. Дори и аз в много от случаите не мога еднозначно да си обясня бързо коя е главната и коя – подчинената основа. Това е постановка, която по принцип е погрешна. Правописът трябва да има почти напълно автоматичен характер.

Ако наистина искаме правилата за слято, полуслято и разделно писане да са функционални, с козметични промени нищо няма да се постигне. Нужна е промяна на концепцията, която да се основава на структурата на думите, а не на смисловите отношения между частите им. Лошото е, че белята вече е направена – макар и лоши, правилата са познати и хората, които държат на правописа, са свикнали с тях. Затова кардинална промяна ще се посрещне, меко казано, с неодобрение. Зле е, но е познатото зле. Би ли имал смелост кодификаторът да предприеме такава промяна? Надявам се, че поне мисли върху нея.

1 Поради начина, по който са формулирани, и поради включването на някои правила в различни подраздели е трудно броят им да се прецизира.

2 Правилно е също да се пише фитнесклуб, бизнессреща, рокгрупа.

3 Дома е падежна, а не членувана форма на съществителното дом, както биха възразили някои, и доказателство е най-малкото това, че произнасяме [домà], а не [домъ̀].


Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Палеогеномиката и тайните на античната ДНК

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/paleogenomikata-i-taynite-na-antichnata-dnk/

Палеогеномиката и тайните на античната ДНК

Усъвършенстването на методите за извличане и разчитане на ДНК от фосилни останки е голям пробив в областта на еволюционната генетика. Новите открития дават повече яснота за произхода на човешката популация, за историческия поглед върху миграционните движения и степента на смесване между хората и античните, вече изчезнали Hominini¹, като неандерталците, както и между съвременните човешки популации. 

Палеогеномиката излиза от границите на антропологията и се очаква да даде отговор на множествено неизяснени въпроси с ключово значение в съвременната медицина.

Тя ни предлага поглед към човешкото здраве през различни периоди, разкривайки включително и наличието на предишни епидемии. Тези научни изследвания позволяват да обогатим знанията си за връзката между настоящото генетично разнообразие и болестите; да изясним генетичните основи на съвременните заболявания, в това число и вродени грешки на имунитета, които пречат на адекватния отговор на инфекции; да разработим нови лекарства и терапии. 

Палеогеномиката като машина на времето

Палеогеномиката е наука за реконструирането и анализа на геномите на организми, които вече не съществуват. Тези анализи могат да предоставят информация кога и как са се изменили определени характеристики на даден вид и как изчезналите видове са свързани с живите в настоящето организми и популации. 

Това е сравнително нова научна област, която не би могла да съществува без напредъка в технологиите за възстановяване на антична ДНК (аДНК) от запазени останки, както и без анализа на аДНК с подходи като секвениране от ново поколение и реконструиране на целия геном чрез правилното подреждане на множеството къси, често увредени фрагменти от аДНК. Палеогеномните анализи може да се възприемат като добавка към съвременните изследвания, фокусирани върху човешката физиология. Чрез проучването на части от човешкия геном с установени примеси от неандерталски материал се откриват гени с важно физиологично значение. 

Приносите на палеогеномиката обаче не свършват с това. С нарастващия брой аДНК проби става възможен отговорът на множество въпроси, свързани с човешкото здраве – например как човечеството е успяло да оцелее след излагането на патогени в миналото.

На базата на изследвания на модерния човек е известно, че определени мутации в ДНК променят механизмите ни за защита от патогени, което от своя страна обяснява защо са налице най-разнообразни реакции на дадена инфекция. От фосилни останки могат да се изследват промените в честотата на дадени генетични варианти, които влияят върху риска от развитие на инфекциозни заболявания. Това е, един вид, постоянен и безсрочен експеримент с ясно доказателство за стойността на палеогеномиката в медицината.

Първият пълен човешки палеогеном

Най-старият изследван геном от род Homo е от останки на неандерталец на приблизителна възраст 430 000 години, а най-новите налични антични геноми са на не повече от 10 000 години. Античната ДНК е извлечена от проби по целия свят, предимно от северното полукълбо, поради което в геномните изследвания са включени основно останки от европейски предшественици на съвременните хора.

През 2010 г. екипът на Rasmussen публикува данни от първия човешки палеогеном, извлечен от изключително добре запазена проба от коса на палеоескимос. Учените успяват да възстановят 79% от генома и да затвърдят връзката между палеоескимосите и настоящите човешки популации чрез сравняване на митохондриалния геном. Геномът, получен от тази проба, издава също, че собственикът му е с кръвна група А+, че очите му са били кафяви (носител е на вариант в HERC2-OCA2 региона², свързан с този цвят на очите), както и че е бил добре адаптиран към студения климат (на базата на генетични варианти, имащи връзка с метаболизма).

Античната ДНК и съвременните проблеми с нейното анализиране

Античната ДНК е изложена на редица неблагоприятни фактори на околната среда. В резултат тя се разгражда и не може да оцелее повече от един милион години дори и в идеални условия, като ниски температури и ниска влажност. Голяма част от наличната днес аДНК е извлечена от перманентно замразена среда (например арктически лед). 

Друг проблем, който затруднява анализирането на аДНК, е контаминацията с друга ДНК. аДНК често може да се открие в почви заедно с други източници на ДНК, като растения, гъби и бактерии. Например първият неандерталски палеогеном съдържа само 5% истинска неандерталска ДНК. При най-успешните опити за извличане на аДНК тя варира между 70 и 95%. 

Друг източник на замърсяване с външна ДНК би могъл да бъде начинът на съхраняване и обработка на аДНК.

Най-голямото предизвикателство пред успешния анализ на аДНК е разграничаването ѝ от външната ДНК, независимо от източника ѝ. Заради тези трудности в началото са направени грешки, които сега се преодоляват със следването на протоколи за работа, специално разработени за анализ на аДНК в специализирана стерилна работна среда.

Палеогеномика и медицина – настояще и бъдеще

С увеличаването на пробите с висококачествена аДНК се увеличават и очакванията за приноса на палеогеномиката в медицинските научни изследвания. Но тук възниква следващата пречка, а именно т.нар. плейотропия – когато един и същ ген е отговорен за различни фенотипни изяви).

Изследване на повече от 2000 антични европейски генома сочи, че през последните хилядолетия са естествено селектирани генетични варианти, отговорни за промени при риска от инфекция и едновременно с това свързани с автоимунни прояви. 

Преобладаващите генетични варианти, свързани с риск от развитие на автоимунитет, най-вероятно са резултат от позитивна селекция след взаимодействието с патогени от околната среда, тъй като тези варианти отговарят и за понижаване на риска от протичане на инфекциозно заболяване. 

Позитивният селективен натиск настъпва поради естествения подбор на определени генетични варианти. Вследствие на отговор на фактори от околната среда честотата на даден генетичен вариант се увеличава в популацията. Пример за такъв естествен селективен натиск е защитата от развитие на маларийна инфекция при хора със сърповидноклетъчна анемия. Маларията е най-разпространена в Африка, където е повишена и честотата на хора, носители на едно здраво копие и едно мутантно копие за гена, произвеждащ хемоглобин. Паразитите, които маларийният комар пренася, инфектират червените кръвни клетки, но при сърповидноклетъчна анемия те са с променена структура и не могат да пренасят кислород. Паразитът се развива по-бавно в тази среда и дава време на имунната система да реагира и да го унищожи.

Откритието на такива плейотропни варианти с помощта на палеогеномиката би могло да спомогне за разработването на лекарства с по-малко странични ефекти. Анализът на чревни микробиоми от древността също може да даде информация как да се справим с антибиотичната резистентност, като изследва еволюцията и разпространението ѝ. Еволюцията на човешкия имунитет също може да се изследва с помощта на антични протеини като антитела и през взаимодействието им с патогените.

1 Hominini са член на подсемейството Homininae, което включва видове от рода Homo, като модерния човек (Homo sapiens), Неандерталеца (Homo neanderthalensis) и Денисовия човек (Denisova hominin).
2 HERC2 е доста голям ген, локализиран на дългото рамо на 15-тата хромозома (локализация: 15q13). Той може да потиска експресията на гена OCA2, който също е локализиран на дългото рамо на същата хромозома (локализация: 15q13.1).
OCA2 е отговорен за продукцията на меланин в ириса. Мутации в HERC2, който е съседен на OCA2, оказват влияние върху експресията на OCA2 и резултатът е сини очи при хората. Нарича се „HERC2-OCA2 регион“, защото тези гени са точно един до друг и са свързани с пигментацията.

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-se-izleze-ot-kolovozite-na-obrazovatelnata-neadekvatnost/

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Учебната година приключва. Учители, ученици и родители отдъхват, но в много случаи не със задоволство от свършената работа, а защото просто са избутали и тази година. Облекчението ще е кратко, но за сметка на това непълноценно за всички, които догодина трябва да започнат всичко отново, а някои от тях – и на ново място.

Основната концентрация в учебния процес е върху постиженията. Национални външни оценявания (НВО), входни и изходни нива, състезания, оценки, медали, кандидатстване и класиране. На първия учебен ден стоях до една майка, която не спираше да повтаря на детето си, че е в това училище само за малко, няма страшно, ще отиде след месец-два в желаното училище. Не разбрах дали детето искаше това, но майката истински страдаше заради по-ниската топка, която им беше подхвърлило класирането. Не съм я срещала повече, но често мисля за момичето, което (далеч преди заветния седми клас) беше дошло с разочарование още преди да опита вкуса на новото си училище. 

Мерим си децата според оценките и според това в кое училище са. Гордеем се с медалите, които влизат в новините дори. И тихо подминаваме всичко, което излиза извън отличното. Просто защото детето трябва да мине през всичко, независимо от щетата.

Откъде да започнем, когато говорим за децата извън класациите? 

Може би е подходящо да се обърнем към причините за това изпадане. За училището най-често има една причина – самото дете. Всяко съмнение за образователно или социално затруднение стига в най-добрия случай само до детето, причинило грижи на системата, без да се търси първопричината, нито пък начин за преодоляване на затруднението.

Още по-тъжно е, че тъкмо децата, за които училището или средата представляват затруднение, рядко получават разбиране и подкрепа и е по-вероятно да бъдат обявени за безнадеждни случаи и изключения. 

За да стане по-ясно, предлагам примери от живия живот. 

Дете 1

Дете 1 е в гимназиален курс. Интелигентно и самоуко в голяма степен, защото очевидно не функционира точно по начина, описан в учебниците. Системата го „изплюва“ регулярно и то прескача от училище в училище. Включително бива премествано между учебните срокове, само и само да се съхрани и да не изпадне от образователната система. 

Огромен плюс е силно подкрепящата го семейна среда (нещо, което обикновено не е така). В началото на втория срок на настоящата учебна година детето е преместено на ново място. Само по себе си това е знак – никой не би търсил убежище другаде, ако всичко му е наред. 

В геополитически смисъл това е бежанец. В образователната система това е товар. 

На него първо трябва да му покажем мястото. И така, Дете 1 започва втория срок с двойки по всички предмети, защото е третирано наравно с останалите, които вече познават средата си и функционират в нея с години. Без да му се даде време да се огледа. 

Обичам да правя паралел с живота на възрастните, защото често забравяме, че сме били деца. Представете си, че сте счетоводител и сте на ново работно място. Само че досега сте упражнявали професията си в търговия на едро, а сега ви се налага да сте счетоводител на производствено предприятие. Още първия месец ви режат половината заплата, защото не познавате из основи производствения процес на новата си фирма. И това е само началото – започват редовно да ви санкционират и никой повече не дава и знак, че е възможно да промени мнението си за вашите способности. 

Честито! Вие сте на мястото на Дете 1 – някак трябва да изкарате до момента на напускане, който явно е съвсем близък. Дете 1, за разлика от вас обаче, трябва да изкара до 12. клас.

Дете 2

Дете 2 е в прогимназия в обикновено квартално училище. Защото родителите му не залитат по кандидатстване преди гимназията и вярват, че общото образователно ниво би трябвало да бъде спазено еднакво, независимо дали училището е „елитно“, или „квартално“. 

След поредица от вандалски прояви на съученици спрямо вещите на детето родителите му подават сигнал за липсващата сигурност в училището. Директорът застава в отбранителна позиция и твърди, че това не се случва в неговото училище. При отговор на родителя „Ето, случва се, и сега?“ директорът пита: „А Вие вярвате ли на Вашето дете? Дали не преувеличава?“

Детето няма право на адвокат, то е per se виновно. То няма лоби, няма право да е право. Прави са единствено възрастните.

В същото време психолози и дидактически сътрудници разработват терапевтични програми за по-конкретна спецификация на срещаните затруднения и намиране на решения за тях. Също така тези програми дават ориентация за ресурсите, защото освен на проблемите се обръща внимание и на силните страни на детето и средата му, които се включват в справянето с трудностите. 

Най-общо проблемите могат да бъдат разделени на следните три групи:

Нарушения в самооценката

Включват погрешна представа за себе си, околната среда и бъдещето. Характеризират се с намалена активност и дисфорично-депресивен афект. Дисфорията е противоположността на еуфорията. Затова при нея наблюдаваме дискомфортно настроение и състояние, безпокойство, раздразнителност. Тя е болестно потиснато настроение, за което са характерни чувства като враждебност спрямо другите, раздразнителност, мрачност. Не е характерна за умствената изостаналост, но предизвиква агресия и честа поява на афективни състояния.

Възможно е нарушение на себеоценката и в обратната посока – завишаване.

Нарушения в представянето

Те не могат да бъдат обяснени единствено с дефицит на надареност, като например намалена интелигентност. Могат да се дължат на:

  • интелектуално претоварване – неуспех в много от изучаваните области;
  • отделни нарушения в развитието – частични по-ниски резултати в определена област;
  • психологически фактори – недостатъчна мотивация, ориентация към неуспех, липса на стратегии за учене.

Нарушения във взаимоотношенията

Правим разлика между нарушени отношения в семейната среда – хронични конфликти и спорове, и в средата с връстници – могат да обхванат целия диапазон от почти пълно социално оттегляне от контакти с връстници до агресивни взаимоотношения с чести спорове и силно нарушени отношения.

Детето като жертва на образователната система

Образователната система е несъвършена като всичко, което е измислено от човека. По-страшното е, че нейната постоянна жертва е ученикът.

Йерархичната подредба в училище – учителят е този, който знае, ученикът е този, който трябва да слуша – отдавна не е актуална. При цялата свободна информация учителите би трябвало да заемат позицията на придружаващи образователния процес, даващи посоката, помагащи при отклоняване на отделния ученик. Особено при засилващата се дигитализация на образованието двете страни имат какво да научат една от друга, защото са част от една и съща система.

Учителят отдавна не е просто посредник на знанието, който трябва да изчете урока си. Той може и трябва да бъде много повече – доверено лице, наставник, емоционален придружител на детето в порастването му. И трябва да е наясно, че процесът на учене може да е ползотворен единствено и само при създадена от него добра учебна среда. Защото знанието върви заедно със социалната си страна – влизане в разговор с ученика. А не с демонстрация на сила и власт. 

И ако има учители, които на това място ще възразят, че преподаването на междучовешки и социални умения не е част от отговорностите им, то те наистина не са разбрали какво представлява ученето. Защото учениците също са обект на уважение.

Зрелостта не настъпва в точен момент от човешкия живот като Нова година. Тя се гради от отношенията и от средата, в която растем, от подкрепата, която получаваме, от формирането на конструктивно и критично мислене. Всичко това се свежда до чисто човешките ни взаимоотношения, а по тях може да се работи постоянно. 

Редица научни изследвания показват, че колкото повече време прекарваме с някого, толкова по-голямо е влиянието му върху бъдещето ни. А какво би могло да е това влияние върху бъдещето на децата, ако те прекарват дълго време в компанията на хора, които им показват, че мнението им е без значение, че нямат права, че послушанието се цени по-високо от инициативността. Децата са в центъра на образователните процеси, но нямат контрол върху тях. И доверието, което можем да им вдъхнем, е наша огромна отговорност. 

Трудно е да се създаде подходяща среда за всички, по-лошото е, че тези, които опитват, са малцинство. Образователна система, която се крепи на подчинение и на непременно пречупване на „неподходящите“, не възпитава. Тя прекършва свободната воля и учи, че ако посмееш да покажеш своя слабост, може да получиш само обвинение или наказание. Не и помощ. 

Инициативността и активността в по-късна възраст стават невъзможни, защото бившите деца вече знаят, че от тях нищо не зависи и няма кой да ги чуе. В голяма степен това се вижда и от скорошните изборни резултати, и от съвременния политически живот в България.

Тук е нужно да благодарим на онези учители, които излизат от коловозите на неадекватността. Които въпреки огромното си административно и емоционално натоварване остават хора. Които са станали доверени лица и пример за учениците си, дори и за тези с по-слаб успех. Които са разбрали и полагат неимоверни усилия не само да слушат децата, но и да ги чуват.

Дете 1 ще завърши тази учебна година. Не с удоволствие, но с много положени усилия – да научи уроците, да се напасне на средата, която го изритва. Ще завърши, защото цялото му семейство е зад него и получава доверие. Ще завърши не заради положените усилия на средата да го приеме, а въпреки липсата на такива усилия.

Дете 2 ще се пита дали в следващото училище ще има още от същото – недоверие, крясъци и асоциалност, усещане за несвойствена среда. Ще храни надеждата, че ще срещне повече от двама учители, които умеят да създават доверие. И дано тя да се оправдае.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Фалшът като публична психотерапия

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Фалшът като публична психотерапия

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izobretyavane-na-samotata/

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022

Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам пророчески, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща.

Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него,

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи.

Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена.

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

че е паднал с главата надолу в мастилница.

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан [от него]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“.

И пред нас се показва – без нито за миг да се разкрива – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да не разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно.

… през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите.

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и освободи (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“).

Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде.

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на [нечия] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част.

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се види… в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в него.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата.

Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се.

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено.

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално,

писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите.

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че

измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното,

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че

каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него.

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече отнетия му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш?

Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори отговори. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

За практиките на отказа и изкуството на живота. Разговор с Крис Клийв

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-praktikite-na-otkaza-i-izkustvoto-na-zhivota/

За практиките на отказа и изкуството на живота. Разговор с Крис Клийв

Крис Клийв (р. 1973) е английски писател, автор на разкази и на четири романа, всички от които са издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“, а сега и „Злато“. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. От 2007 до 2010 г. списва рубрика в „Гардиън“, посветена на децата и родителството. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.

В първото ни интервю преди няколко години говорихме за предстоящия тогава превод на „Злато“ (последния Ви роман, преведен от Невена Дишлиева и Велин Кръстев). Тогава казахте, че това е Вашата най-позитивна, най-малко изпълнена с трупове книга. Сега в увода към нея добавяте и че е единствената, в която някой наистина печели в живота. Това означава ли, че не сте привърженик на хепиенда? Как гледате на финалите – различават ли се в живота и в литературата?

Страхотен въпрос! Мисля, че литературата започва точно както историите започват в реалния живот: двама души се срещат във влака или някой бяга от затвора – това са естествени и нормални начала. Финалите обаче са толкова различни! Романите трябва все някога да свършат, докато историите в истинския живот никога не приключват. Те се раздвояват ли, раздвояват, подобно на клони на дърво. Това е всъщност повече от липсата на свършек. Историите също така променят и значението си, както когато самите вие станете нечии предци и житейската ви история се превърне в историята на произхода на тези след вас. Така че, действително, да започнеш един роман е много лесно и естествено, но да го завършиш си е истинско изкуство. Много ми е трудно да пиша финали. Не харесвам книги, в които всичко е завършено, приключено, обяснено. Обичам книги, които ме оставят с неясно усещане – нещо като камъче в обувката, нещо, за което да мисля през следващите няколко дни. Така че се опитвам и аз да пиша по този начин – не твърде весело и не прекалено тъжно. Просто да оставя нещо интересно, с което съзнанието на читателя да е ангажирано за известно време.

Писал сте „Злато“ през 2010 г., две години преди Летните олимпийски игри в Лондон. „Възпламеняване“ е написана през 2005 г., когато тероризмът все още беше водеща новина (спомняме си, че публикуването на романа съвпадна с атентатите в Лондон). „На смелите се прощава“ пък е за Втората световна война. Съзнателно ли избирате конкретни, но мащабни събития за сюжетите си и по-лесно ли е да разгръщате обикновените човешки драми на техен фон?

Да, обичам да показвам обикновените животи в рамките на мащабни събития. Намирам художествените романи за интересни, защото ни позволяват да видим несъвършенствата и изключенията в чистите наративи на голямата история. Хората са толкова интересни същества – те правят наистина странни неща, решават дилемата и драмата на съществуването по напълно неочаквани начини. Вярвам, че животът на обикновения човек е значим и очарователен. Като писател използвам големите и силни наративи, които всички познаваме (тероризъм, принудителна миграция, спорт, война), под формата на рамка, съхраняваща по-малките и деликатни човешки истории. По същия начин може да използваме колчета, за да отгледаме грах в градината.

Говорейки за Лондон във въведението към „Злато“, споменавате, че всичките Ви книги са по един или друг начин свързани с града, който противопоставяте на други, доста по user-friendly места. И все пак бихте ли се съгласил, че едно такова огромно, космополитно, изобилно откъм разнообразие, култури и съдби пространство Ви дава по-голямо предимство в прозата, отколкото, да речем, ако като автор работите с едно далеч по-скромно, регионално, непознато място?

Трябва да бъда честен и да кажа, че не знам. Не знам какво би било да напиша книга, чието действие се развива на място, на което не живея. Странно е, нали? Мога да си представя да пиша от гледната точка на най-различни хора, но не мога да си представя история, която не е свързана с родния ми град. Не знам какво говори това за мен като писател. Може би чувствам, че всички истории са наистина за места и времена, и за начина, по който човешкото сърце се проявява в тях. Като писател трябва да усетя мястото буквално в костите си, за да се почувствам уверен, че съм способен да зная как би се чувствало едно или друго човешко сърце на него.

Треньорът Том, един от героите ви в „Злато“, казва: „На моята възраст забележителното събитие не е онова, което те плаши.“ Какво Ви плаши лично Вас днес, на сегашната Ви възраст (може би в сравнение с – да речем – времето, когато написахте книгата)?

Отново страхотен въпрос! Когато написах книгата, не се страхувах много. Бях на около четирийсет, възраст, на която всичко ми изглеждаше възможно. Сега съм на петдесет и много добре осъзнавам, че вече не притежавам това безстрашие. Това, което ме плаши сега, е, че ще се откажем един от друг, че ще разлюбим собствената си човечност. Живеем в епоха на силно емоционално насилие и разединение. Мисля, че сме изтощени един от друг. Мисля, че на хората им е трудно да оценят и да се зарадват на големите, оригиналните, изобретателните сърца, които са ни дадени, защото толкова често тези сърца са ни разочаровали. Всъщност това е причината да уча за психотерапевт и сега да практикувам тази професия, докато същевременно пиша. Интересувам се от проекти, които ни помагат да обикнем отново човека и човешкото – и у себе си, и у другите.

В книгата става дума за два вида успех, пресъздадени през образите и съдбите на двете Ви героини. Ако всичко в този живот минава за някаква форма на постижение или триумф (като това да се излекуваш например), то какво тогава отличава спорта от другите ни житейски победи? Твърде буквален ли е успехът в него?

Спортът е интересен, защото именно абсолютното изискване за абсолютен успех е онова, което прави другите успехи възможни. Добър пример е миналогодишния „Тур дьо Франс“ – имам предвид съперничеството между Йонас Вингегор и Тадей Погакар. Те се отнасяха един към друг безкрайно учтиво и с уважение. Това беше успех на човещината, на който наистина се радвах повече, отколкото на успеха в реалното състезание. Имаше нужда обаче от изискването за спортна победа, защото именно то направи забележителен начина, по който двамата се държаха един с друг. Лесно е да се отнасяш към някого на опашката пред автобуса с любов и уважение – много по-трудно е да направиш същото за най-заклетия си съперник. Ето как спортът ни дава изключителни уроци какви можем да бъдем като човешки същества. Друг чудесен пример са маратоните „Баркли“ – състезание, което е почти невъзможно да бъде завършено. Тази година невероятната Джасмин Парис стана първата жена в историята, постигнала това. Отново подчертавам, че не се интересувам толкова от маратоните сами по себе си, но спортният успех трябва да бъде абсолютно безспорен именно за да направи човешкия успех толкова значим.

Смятате ли, че има момент, в който човек трябва да отстъпи и може би дори да се откаже, имайки предвид, че една от днешните мантри е Never Give Up, Never Give In – никога, нито за миг да не се предаваме?

Абсолютно! Отказването е това, което трябва да практикуваме най-вече. Повечето ни идеи, планове и проекти, оказва се, всъщност не струват и няма смисъл да жертваме живота си на олтара на ината. Изкуството на живота, на това да бъдем хора, е в това да открием малкото неща, от които никога няма да се откажем.

А как може успехът да ни тегли надолу?

Наистина е важно да извоюваме победи и да бележим успехи от време на време. Имаме нужда от доказателства за собствената ни компетентност и умения. В противен случай дори най-смелите сред нас губят кураж и храброст. Но при успеха има два проблема: единият е, че не ни учи на кой знае какво, а другият – че започваме да се страхуваме да не го загубим. Твърде многото успехи ни карат да се боим да рискуваме онова, което вече имаме; твърде многото провали ни карат да губим смелост. Между тези два вида страх ние трябва да преценяваме намеренията и проектите си. Добре е да успяваме и да печелим в около половината от времето, поне така мисля аз.

Една от героините Ви често е на второ място заради своята емпатия и доброта. Възможно ли е любовта да ни прави неспособни да се състезаваме, да ни прави „губещи“?

Не мисля така. Любовта може да ни направи и свирепи, и ожесточени. Вярно е, че спортистите трябва да отнемат победата от съперниците си. Но те също така дават нещо. На спорта, на зрителите, на своите колеги състезатели. Да се ​​състезаваш с цялото си сърце е дар, а този дар може да бъде даден с любов. Вярно е обаче, че има много форми на любов. Мисля, че най-деликатните моменти в спорта са тези, в които любовта към състезанието се балансира с други видове любов.

В предговора разказвате донякъде забавната история за една двойка, която си разпъва сгъваеми столчета на улицата и седи на тях, докато чака да се приближат размирни и опасни улични протестиращи. Какъв е препоръчителният подход в очакване на насилието, на неконтролируемото, на неизбежното?

Любов един към друг – във всяка минута, която ни остава.

Спомняте си лозунга от Втората световна война Keep Calm and Carry On, който споменавате и в „На смелите се прощава“, нали? Възможно ли е забравянето да е част от инстинкта ни да продължим? Или паметта е обратното – необходим пътен знак в процеса на продължаването?

Мисля, че паметта е дълбока форма на любов. Ето защо тоталитарните режими и упражняващите газлайтинг винаги се опитват да я изтрият или контролират. Паметта не е запис на някакви неопровержими факти, подобно на видеозаписа. Тя е непрекъснато променяща се история, която си разказваме, за нещата, имали значение за нас някога. За да продължим, трябва да сме в любяща връзка точно с тези неща – които имат значение за нас. Мисля, че нашата памет и нашата духовност са изключително тясно свързани.

Ще се срещате с читатели в няколко български града. Смятате ли, че публиките ви по света се различават значително една от друга и Ви четат по различен начин, или… романите ви предлагат нещо като есперанто, универсален език?

Мисля, че историите ми са доста универсални и общочовешки, но също така могат и да разделят. Открих, че хората или ги обичат, или ги мразят, така че дори двама души в един и същи град могат да ги прочетат по много различен начин! Изключително съм благодарен за предстоящото ми посещение в България и наистина очаквам с нетърпение да се срещна с читателите. Благодаря ви още веднъж за това, че прочетохте моите книги, и за невероятните въпроси! Това значи страшно много за мен.


Може да видите Крис Клийв на живо в България и да си вземете автограф на следните дати и места:

11 юни, 18.30 ч.
По покана на „Книжарница в куфар“
Стара Загора, РБ „Захарий Княжески“
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

12 юни, 19.30 ч.
По покана на „Пловдив чете“
Пловдив, Stage Park, Младежки хълм
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

14 юни, 20.00 ч.
По покана на „Литературни срещи“ 
София, Борисова градина, One More Park Bar
Крис Клийв в разговор с Лора Ненковска

Различни езици?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/razlichni-ezitsi/

Различни езици?

Знаете ли какво означава делюлю? Вече виждам множество учудени погледи, но тук-там – и някои усмихнати лица. Да, ясно ми е, че вероятно имате тийнейджър вкъщи, който ви е обяснил: делюлю е малко или много отвеян човек, витаещ в облаците или пък с нереалистична представа за нещата в живота.

Реалистична ли е обаче нашата представа за езика, на който говорят съвременните младежи? За да не е толкова отвлечено и обобщаващо: знаем ли как общуват помежду си нашите деца, племенниците ни, децата на съседите и техните съученици, когато говорят помежду си? Каква е дистанцията между техния и нашия език и каква е дистанцията между говоримия език като цяло и книжовния български език?

Езикът, на който говорим за езика

Вероятно ще се запитате защо изобщо повдигам тези въпроси, а по-строгите сред вас ще отсекат, че далеч по-важно е да се говори за нивото на грамотност, което е под всякаква критика, но това не му пречи непрекъснато да пада. Ако вземем за измерител резултатите от държавния зрелостен изпит по български език и литература за последните десет години, те потвърждават низходящата тенденция. Оценката е комплексна (оценяват се и знанията по литература, както и уменията за създаване на текст), но надали ще сбъркаме, ако кажем, че младежите се затрудняват значително при спазването на нормите на българския книжовен език.

Знаем, че сред факторите за ниските оценки са липсата на мотивация за учене и претовареността на учебните програми. Според мен обаче не си даваме сметка за нещо друго, което е не по-малко важно –

как говорим за българския език в училище, а и изобщо.

Щом в публичното пространство стане дума за родната ни реч, обикновено се говори за спазване на правила, често срещани грешки, за това как би трябвало да бъде, а пък виждате ли, то не е така. Тази назидателност отблъсква – най-малкото понеже липсва баланс. Редно е да се отдели внимание и на частта „то не е така“ и да се обясни защо не е.

Напрежението между книжовната норма и говоримия език

Ще дам пример с местоимението кого¹. То би трябвало да се употребява, когато е пряко или непряко допълнение в изречението: С кого ще ходиш на купона? Доста по-вероятно е един млад човек да каже: С кой ще ходиш на купона? Пренебрегването на формата кого се вписва в процеса на отпадането на падежните форми при местоименията, които книжовният език все още крепи, макар че падежната система при имената отдавна се е разпаднала.

На езиковото съзнание му става все по-трудно да се справя с остатъчните винителни форми в един безпадежен език, какъвто е българският. Обяснимо е, че младежите се справят по-зле от възрастните с правилната употреба на кого. А и със сигурност всяко следващо поколение ще се справя все по-зле – за тази прогноза не е необходима особена прозорливост. Причината е, че граматичните процеси в естествения език са в ход и няма сила, която е в състояние да ги спре, още по-малко – да ги обърне.

Като споменах сила, имах предвид книжовната норма, защото тя може до известна степен да възпира (разбирайте – да забавя) езиковите процеси, но нищо повече. Нейната роля е различна – да осигурява единна стандартизирана употреба на езика в различни обществени сфери и така да улеснява общуването. Книжовната норма следва промените в говоримия език, но когато осъвременяването ѝ се забави значително, възниква напрежение и овладяването ѝ се затруднява, тъй като част от правилните форми вече не са с висока честота на употреба. Сами не осъзнаваме, че ратувайки за запазването на книжовните правила в сегашния им вид, който е твърде отдавнашен, ние си правим мечешка услуга.

Колко сложно нещо са промените в кодификацията

Основният аргумент за запазването на статуквото е, че правилата не бива да се променят под натиска на „неграмотните“ и така книжовният език да се принизява. Този аргумент издава, меко казано, повърхностни лингвистични знания, да не говорим че съдържа генерализиране. В един сериозен дебат с участието на добре подготвени специалисти разговорът няма да се разпилява например с обсъждане на (макар и масови) грешки от типа незнам и копувам, а ще се съсредоточи върху онези езикови процеси, които вече са доста напреднали и свидетелстват за устойчиви тенденции².

Дори и тогава обаче решенията изобщо няма да са лесни и прости.

В момента липсва професионален дебат за назрелите промени в кодификацията на българския книжовен език.

Възможно е и да пропускам нещо, но ако е така, значи той не е в достатъчна степен публичен и в него участват много тесен кръг специалисти. Без обсъждане, без дискусия, в която да бъдат чути и зачетени гледните точки на теоретици и на практикуващи специалисти, надали ще се стигне до работещи решения.

По-трудно от организирането на професионален дебат според мен ще е обществото да бъде убедено в необходимостта да се предприемат промени. Преди осем години е проведено изследване на нагласите в това отношение. По-голямата част (61%) от участниците смятат, че разликата между устния и писмения език трябва да бъде намалена, т.е. осъзнава се, че дистанцията е нежелателна. Решението обаче – отново според повечето от участниците (69%) – е в съобразяването на устната реч с писмения книжовен език. Казано накратко, всяко намерение за промяна ще се сблъска с негативна и вероятно доста остра реакция, дори с отпор от страна на обществото и особено на неговата интелигенция – 79% от висшистите смятат, че при преодоляването на различията устната реч трябва да се съобразява с писмения книжовен език.

Живеем във времена, в които все по-трудно се прокарват решения, а те често са непопулярни. Не се съмнявам, че евентуални промени в кодификацията на българския книжовен език биха били точно такова непопулярно решение. То може да бъде отлагано дълго време, но ще трябва да платим скъпо:

1. Правилата все по-трудно ще се овладяват, особено там, където има съществено разминаване между книжовния стандарт и говоримата реч (вж. примерите в бел. 2), и грешките ще се увеличават.

2. Част от правилата ще бъдат дискредитирани, тъй като ще се спазват от все по-малко хора, а това няма как да не повлияе и върху отношението към останалите – нека да ги наречем разумни и смислени – правила.

Време е да направим нещо. Поне да поставим началото на професионален дебат.

1 Същото се отнася и за местоименията някого, никого, когото.

2 Такива например са посоченото вече отпадане на кого, някого, никого, когото; съгласуването от типа Вие сте участвала при учтивата форма; замяната на възвратното притежателно местоимение свой с негов/неин/негово.


Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Грузинците не искат да бъдат роби на Русия. Разговор на Николета Атанасова със Серго Маркарян
© Личен архив на Серго Маркарян

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“

Седмицата (13–18 май)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/siedmitsata-13-18-may/

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…

Из „На браздата“, Елин Пелин 

Седмицата (13–18 май)

Докато чакаме времето да се оправи и небето да се изчисти, реорганизация на движението по три улици в центъра на София стана повод да завалят спорове и протести, които също не стихват. Светла Енчева търси отговор на въпроса „Защо в България има проблем с общите пространства“, и констатира, че за съжаление, в среда, в която печелят най-силните, е трудно да се води дебат за въвеждането на непопулярни мерки, които да са от полза за не толкова силните и не толкова гласовитите участници в движението. От друга страна, характерно за всяка промяна е, че винаги среща силна съпротива само в началото. Времето ще покаже дали София може да се превърне в град на хората, а не на автомобилите, така както си го представят урбанисти като Ян Геел.

За няколко вечери все пак част от София беше на разположение на пешеходците. Миналата седмица завидно количество хора посетиха центъра на столицата, за да се порадват на фестивала на светлините „Лунар“. Предстои да видим още едно светлинно шоу. По случай Деня на българската просвета и на славянската писменост внушителен 3D мапинг, част от проекта „Скритите букви“ на Фондация „Прочети София“, ще бъде прожектиран на фасадата на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ на 23 май от 21:30 до 00:00 ч.

„Светът гледа към Индустрия 5.0, България – към самун хляб“. Така Емилия Милчева е озаглавила тазседмичния си вътрешнополитически анализ и без излишна сантименталност ясно показва къде сме ние и къде са другите.

Популистките решения са лесни, не изискват специални умения и се удават на всички политици. За трудните реформи и модернизацията на държавата са нужни лидери с друга закалка. В противен случай властта ще продължава да подхвърля на гражданите малко пари, евтино олио и хляб вместо качествено образование и умения, за да се справят в една модерна икономика на бъдещето. 

Индустрия 5.0, „разказана“ в доклада на Европейската комисия, звучи като футуристична приказка на фона на българската реалност. Обещават ни синергия между хората и машините. Вместо да бъдат заменяни хората с роботи и AI, стремежът е да се подобряват човешките способности и производителността чрез сътрудничество.

Коботи (роботи за сътрудничество) ще работят заедно с хората, помагайки им в задачи, които изискват прецизност, сила или повтарящи се действия, като оставят място за човешката креативност и вземане на решения. Алгоритмите за изкуствен интелект и машинно обучение ще анализират огромни количества данни, за да се фокусират хората върху стратегическите решения.

Звучи почти по холивудски утопично, нали? Какво красиво бъдеще само…

Но къде е всъщност България в този нов свят със своите над 1 милион граждани в активна възраст, които нито учат, нито работят, нито са регистрирани в бюрата по труда? Вее руски знамена на връх Шипка и шумно спори защо „Ергенът“ не е избрал нито една от „джукесите“.

В същото време всеки ученик или студент предпочита да виси в социалните мрежи, да използва ChatGPT, за да му напише курсовата работа или домашното, и по възможност да не влага усилие за друго, освен за да си достави поредната бърза доза онлайн разсейване. На този все по-голям проблем обръщам внимание в статията си „Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост“. Защото е лесно да обвиним младите за това, че искат да избягат от действителността и предпочитат лесното пред трудното, но е важно да си дадем сметка, че сами ги вкарваме във виртуален затвор без изход, където повечето от нас също неусетно търсят фалшива утеха и убежище. 

Но красивото бъдеще на човечеството зависи именно от това на какво и как учим децата. Вечна е темата за състоянието на българската образователна система и дали училището е в състояние да предложи на децата всичко онова, от което имат нужда, за да се фокусират и да учат активно: безопасна и творческа среда, достатъчно пространство, светлина и възможности за развитие, подкрепа и сътрудничество, естетически стимули… В статията си тази седмица „От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини“ Донка Дойчева-Попова се опитва да провокира един честен поглед към състоянието в момента и към нуждата от спешна позитивна промяна.

Неуютните и остарели училищни сгради обаче могат да бъдат привлекателни, ако не си имал дори това като възможност. За десетки деца бежанци като 12-годишната Симаф от Сирия, която никога не е посещавала училище, преди да пристигне с леля си в България, образованието е единственото средство, чрез което могат да постигнат мечтите си. Интервюто на Надежда Цекулова „Симаф, която иска да учи и да стане лекарка“ си заслужава четенето, дори и само за да оценим образованието като привилегия, която приемаме за даденост.

През уикенда може би ще видим малко слънце, но ако случайно забравите да си вземете чадър, съветвам ви да потърсите подслон в някои от софийските музеи, които ще бъдат със свободен вход в събота вечер, 18 май. Заради Европейската нощ на музеите и тази година над 50 музея и галерии ще останат отворени до късно и ще работят извънредно. Изложби, концерти, работилници, филми, обиколки с екскурзовод – Нощта на музеите е отворена за всички. По време на събитието ще има безплатна атракционна ретро линия с реставрирани автобуси, които ще тръгват на всеки 20 минути във времето между 18:00 и 0:30 часа. Може да разгледате пълната програма на събитието и да решите какво да посетите, но ви препоръчвам да не пропускате Столичната градска художествена галерия, където изложбата е посветена на 125-тата годишнина от рождението на Дечко Узунов. В галерията на открито в градската градина пък имате възможност да разгледате документалната изложба по случай 200-годишнината от създаването на „Рибния буквар“.

А като споменахме „Рибния буквар“, миналата седмица се случи едно дългоочаквано събитие: след дълги години чакане най-сетне разполагаме онлайн с официален правописен речник на българския език. БЕРОН е едновременно абревиатура на български езикови ресурси онлайн, както и намек за годишнината от излизането на творбата на възрожденеца Петър Берон. Необходимостта от надежден ресурс в интернет за нормите на българския книжовен език най-после изглежда добре подсигурена, а ако ви възникват съмнения, винаги може да си направите допълнителна справка с „Как се пише?“ – сайта, който нашата езикова редакторка и коректорка Павлина Върбанова създаде и поддържа актуален през последните 12 години.

И накрая нека ви припомня нещо: „Тоест“ е медия, която се издържа изцяло от своите читатели. Мисията ѝ е да анализира и представя съществени теми честно и обективно и да свързва читателите помежду им и с реалността. Ако харесвате нашата работа и вярвате, че усилията ни да ви предоставяме качествено съдържание сред океана от кликбейт, реклами, дезинформация и пропаганда имат смисъл, подкрепете ни. „Тоест“ се нуждае от вас, за да продължи да съществува като независима медия.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-бързо развиващият се сек&#x