Tag Archives: емигранти

Анатомия на соц-типа: Съветският човек в емиграция

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2092


Този запис е превод от блога на Андрей Шипилов – или, както казва той, неговото лично информационно средство. Благодаря на Вени Марковски, че ме насочи към него.

Оригиналът е тук. Ако знаете руски, прочетете него – преводът ми е бледа сянка. Ние нямаме съответствия на руските думи „совок“ и „ватник“, които да носят същите многозначимост и емоционален заряд.

Прав ли е Шипилов? Не зная, нямам много наблюдения върху руски емигранти. Но върху българските имам. Тези, които са успели да попият западната нормалната ценностна система, са изключително читави хора. Има обаче и неуспели – и те с точност покриват описанието тук. Човек лесно можеш да го извадиш от комунизма, но комунизмът от човека – понякога е трудно.

Понеже България с доста точност покрива описанието на Русия тук. Когато четете „Русия“, мислете „България“. Надали ще сбъркате много.

—-

За начало един виц, който отразява до немай-къде точно същността на тези редове:

Затворническа килия. Двама рецидивисти гледат по телевизора юбилейния концерт на Алла Пугачова. Единият отбелязва:

– Кат си помислиш само, Пугачова е на шейсет вече, а как само изглежда! Как ли се поддържа?

Вторият:

– Как как? Цял живот на свобода. И се храни здравословно – сланинка, маргаринче, тортички, пържолки…

И сам се сблъсквам с това, и непрекъснато чувам отвсякъде недоумяващи възгласи. Как така хората, дето са избягали на Запад от СССР и после от Русия, от същия този комунизъм, на Запад се превръщат в негови най-предани поклонници и пропагандисти?

Защо най-възторжените поддръжници на превземането на Крим и руската имперщина са бивши съветски и руски граждани, избягали на Запад? Защо след като избягат от комунизма, те го пренасят със себе си и се опитват да го налагат в сегашното си обкръжение?

(Бележка от преводача: Чувам понякога, че е „понеже там всъщност е зле“. Е като им е толкова зле там, защо не се връщат тук? Нямат пари за път ли, насила ли ги държат там или…?)

На практика всичко е простичко. Сядайте наоколо, ще ви обясня!

Мъдрият сенатор Маккейн беше нарекъл Русия страна-бензиностанция. Прав беше, само че беше сгрешил. Прав в смисъл, че съвременна Русия изобщо не е страна. А сгрешил, понеже я приемаше за бензиностанция.

Какво е бензиностанцията? За разлика от Русия е полезно и нужно нещо. Общото ѝ с Русия е само че и двете търгуват с петролни продукти.

Русия обаче не е бензиностанция. Русия е един огромен концлагер.

Да, да, знам. Често я сравняват с концлагер. Нищо ново не казвам.

Само че не я сравнявам! Не употребявам тази дума като епитет, нито в преносен смисъл. Русия е съвсем истински концлагер, маскиран като страна. В него няма граждани и правителство. Има затворници и лагерна администрация.

Преценете сами! Ако живеете в Русия, всеки от вас може във всеки момент да бъде лишен от собственост, свобода и живот. Просто по прищявка на лагерната администрация, без никаква вина от ваша страна, или пък повод.

Когато си купувате жилище или вила, имате ли каквато и да е гаранция, че те са наистина ваши? Че утре няма да дойдат и да ви кажат, че владеете това незаконно и трябва да се разделите с него? Или няма просто да ви ги съборят, понеже пречат на Някого?

Не сте ли чували от най-високопоставени усти изявления като „Никой няма право да се прикрива зад разни хартийки за собственост!“?

Когато започвате бизнес, убедени ли сте, че той е ваш? Че утре няма да ви го вземат, че няма да ви съборят лавката само защото на нейно място трябва да застане лавката на „по-правилен“ човек?

Убедени ли сте, че ще бъдете в безопасност, ако се окажете на пътя на някой фуражкаджия или друг представител на лагерната администрация?

Че ако такъв „представител“ блъсне детето ви, няма в кръвта на детето да открият огромни количества алкохол? Че родственикът ви, който е бил блъснат на пешеходна пътека от кола „с лампа“, няма да се окаже сам виновен? И че ако потърсите справедливост, няма внезапно да ви претърсят, да открият наркотици и да ви вкарат в затвора?

Вие ли решавате дали ще ядете френски пармезан или турски зеленчуци, или го решава за вас лагерната администрация? Как и на какво ще бъде учено детето ви? От вас ли зависи дали ще бъде платено или не лечението на детето ви, ако не дай боже то се разболее тежко? Можете ли да решите дали ще получава обезболяващи страдащ от хронична болка ваш родител?

Искате да ме убедите, че всичко това са нормални отношения между граждани и правителство на една държава? Не. Нормални са, когато са между концлагеристи и лагерна администрация.

Както във всеки концлагер, и в Русия има неформална йерархия. За разлика от концлагерната, тя не се ограничава с няколко простички нива. Руската концлагерна йерархия е много по-многослойна и разклонена. Само дето това не променя същността ѝ.

В неформалната концлагерна йерархия, която пронизва цялото руско общество, шофьорът на третия заместник на младшия помощник на някой прокурор стои несравнимо по-високо, отколкото някой действителен член на Академията на науките и Нобелов лауреат. Прокурорският шофьор може просто да прегази академика и няма изобщо да бъде наказан за това. А академикът не може дума напреки да каже на шофьора.

Защото шофьорът е член на лагерната администрация, а академикът е просто концлагерист, ако и по-привилегирован от повечето.

Мястото в хранителната екосистема на руския концлагер се определя именно от положението в тази неформална концлагерно-криминална йерархия. Нито заплатата, нито името на длъжността, нито количеството собственост нямат никакво значение на фона на концлагерната йерархия.

Именно затова целият живот на човек в Русия се състои от постоянно отстояване на мястото си в тази йерархия. От ежедневни и ежеминутни опити да демонстрира на околните, че дори само за миг, но точно в този момент и тази точка на времето и пространството, той заема по-високо положение.

Вие дори не го забелязвате!

Тази демонстрация на позиции в лагерната йерархия до такава степен е част от живота на съветския човек (казвам „съветски“, а не „руски“, понеже този типаж е характерен далеч не само за Русия), станала е толкова обикновена и неразделна част от ежедневието, че човек не я осъзнава, не вижда в нея нищо особено и не разбира как би могло да е иначе.

Лекарят в поликлиниката с чувство на гордо удовлетворение ще откаже да ви приеме, понеже сте закъснели десет минути. Не защото е зает или има други пациенти, а защото се е намерил формален повод да ви демонстрира, че той е „по-главният“.

Вие ще тичате към току-що пуснатата каса в супермаркета, разблъсквайки с лакти околните, не защото бързате и е важно да спестите една минута. А защото, когато се окажете пред всички, вие ще демонстрирате „предимство“, и като че ли ще заемете за миг мъничко по-високо стъпало в йерархията.

Касиерът в същия супермаркет високомерно ще ви дръпне лекция по повод… по какъвто и да е повод, който успее да намери, за да ви покаже, че точно тук и в този момент той, като длъжностно лице в супермаркета, стои над вас.

Вие няма да пропуснете другата кола, с която сте се засрещнали на тясна уличка, не защото ви е работа да ѝ попречите да мине, или ще спечелите нещо от това. А защото отстъпите ли път на някого, с това ще принизите в собствените си очи позицията си в концлагерната йерархия.

Ще се хвърляте да „наливате акъл“ на отнелия ви предимство на пътя джигит не защото разчитате с това да му помогнете да се поправи, а за да му покажете, че мястото му в йерархията е под вашето.

Съветските хора почти никога не се извиняват и не признават грешките си. Защото да се окажеш неправ е неприемливо! Признавайки грешката си, ти се съгласяваш с това да заемеш по-ниско място в йерархията!

Съветските хора не съобщават в полицията, когато някой нарушава закона. Не защото те одобряват и поддържат нарушаването на закона, а понеже да донасяш по концлагерните мерки е неприемливо. Концлагеристите трябва да се подкрепят един друг в отношенията с лагерната администрация. Ако съобщиш за престъпление на съседа, ти с това предаваш братството на концлагеристите и минаваш на страната на администрацията, ставаш „слухар“.

И вие живеете в този концлагер и ежедневно и ежеминутно вършите тези идиотски постъпки, без да се замисляте за същността им. Целият ви живот, даже ако не го осъзнавате, е подчинен на тази една цел – да обозначите място в лагерната йерархия и да дадете на околните да разберат, че вие сте в нея по-високо от тях. Повтарям – вие даже не го осъзнавате. Не го осъзнавате, понеже никога не сте живели в общество без концлагерна йерархия и не разбирате, че е възможно иначе.

В западния свят също е пълно с най-различни йерархии – служебни, професионални, корпоративни, семейни. Там обаче няма такава глобална йерархия, която да пронизва цялото общество отгоре додолу. Няма концлагерна йерархия, понеже там е не концлагер, а страна.

Там има не лагерна администрация и концлагеристи, а правителство и граждани. И ако случайно правителството там вземе да реши да определя могат ли гражданите да ядат пармезан или не, тогава… всъщност, няма нищо да стане, понеже на никой и през ум няма да му мине, че подобно нещо е работа на правителството. То не е. Работа е на лагерната администрация.

Проблемът на съветския човек е, че когато се окаже на Запад, той продължава да запазва този си шаблон на поведение. Продължава да демонстрира на околните мястото си в лагерната йерархия. Само че йерархията я няма! Той демонстрира място, а йерархията я няма! И той не разбира какво става. Нали дори не осъзнава, че това което върши, е демонстриране на място в йерархия. Просто се държи така, както е свикнал при соца. И реакцията на околните на неговото поведение го хвърля в смут.

Съветският човек хуква към току-що пуснатата каса в супермаркета, а околните вместо да му преграждат пътя и да се опитват да го изместят, му отстъпват път с любезни усмивки. Те виждат нещо съвсем различно от това, което вижда съветският човек. В Русия публиката, която вижда някой да се прережда, не го пуска – това е неприемливо, който те предреди, те е изместил в йерархията! А западнякът вижда, че човекът бърза, и значи е хубаво да му бъде отстъпен път! Напълно логична реакция.

Съветският човек обаче възприема това като слабост. След като ме пускат, мисли си той, значи са слабаци. значи ми отстъпват място в йерархията, и трябва успехът да бъде закрепен! И започва да „закрепва“ успеха си, и този път получава категоричен отпор. И много болезнен.

Защото като „закрепваш успеха“, е много лесно да прекрачиш границата, която разделя „демонстрация на място в йерархията“ от „нарушаване на правата на другите“. И соц-типът винаги я прекрачва. Той нито разбира местните реалности, нито се опитва да ги разбере. Нито пък, между другото, разбира какво е това „правата на другите“!

Само че западният човек може да не разбира какво е „борба за място в йерархията“, поради липсата на такава в обществото му, но фактът на нарушаване на правата му го разбира отлично. А умението да се сражава за правата си той го е попил с млякото на майка си, която пък е получила това умение от много поколения свободни предци.

Няколко картинки от натура, на които ми се е налагало да бъда свидетел:

Пристига руски юнак на чуждото море да се попече на слънце, и най-напред демонстрира на всички околни мястото си в йерархията по най-простия и достъпен способ – наема яка лимузина за четиристотин евро на денонощие. И я настъпва по местния аутобан.

Кажете обаче, кой мухльо ще се влачи със сто и двайсет по такъв разкошен аутобан с такава яка кола? А пък не можеш да я настъпиш – непрекъснато ти се мотаят отпред таратайките на разни аборигени. И когато един местен съвсем прекалява – не ще да отбие на банкета и да му освободи пътя – нашият герой решава по руски обичай да му преподаде урок. Задминава го, завива рязко пред него и се изправя на спирачките! Дръпне малко напред – пак на спирачките! И е много учуден, когато на изхода на магистралата го спира пътна полиция.

Какво са обаче някакви западни ченгета пред руския герой! Знае си той мястото в йерархията, то е много над разните там нобелови лауреати. За негово учудване обаче, опитът да сложи досадните куки на мястото им приключва с тримесечен престой в кауша. Почти на брега на морето, само дето не на плажа, а зад решетките.

Или пък друга история. Поредният съветски човек взима под наем апартамент на брега на морето, и пристигайки на новото местожителство, първата му работа е да заеме най-удобното паркомясто в комплекса. Само че то си има собственик, който го притежава. Вижда този собственик, че някой използва неговото паркомясто, и оставя под чистачките вежлива записка с молба да паркират другаде. Съветският човек възприема това като атака и опит да го свалят надолу по йерархичната стълбица. Демонстративно накъсва записката на парченца и продължава да паркира там. Собственикът улавя момент, когато съветският човек тъкмо паркира, идва при него и се опитва вежливо да му обясни, че това място е негова собственост и той не е давал разрешение за паркиране. И получава отговор:

– Ти това място не го използваш, значи е свободно и ще паркирам на него аз. Защото така ми е удобно, защо!

Гледа съветският човек как собственикът си тръгва, радва се колко лесно е показал на тоя мухльо къде му е мястото в йерархията, прибира се, но след десет минути покоя му го нарушават полицаи. Дошли да му съставят протокол за незаконно навлизане в частна собственост. Разбирайки, че посещението на полицаите го е свалило по йерархичната стълбица чак додолу, съветският човек отива при собственика на паркомястото, за да възстановява изгубените позиции и да обясни на този урод, че читавите момци не тропат на ченгетата. И отново го навестяват полицаите, но този път след протокола следва посещение в съда и депортиране.

Разбира се, случаи с толкова екстремален завършек като затвор или депортация са редки. Обикновено сраженията, които водят соц-типовете на Запад за място в несъществуващата йерархия, са много по-дребни и получените уроци не са толкова болезнени. Неизменно обаче остава едно. Соц-типът се опитва да заеме място в местната йерархия – и се проваля! Пак се опитва да заеме място – пак се проваля!

Той не разбира, че причината за провала е, че там просто не съществува концлагерна йерархия. Той възприема всеки свой неуспешен опит да заеме място в нея като спускане в нея. И накрая в един момент почва да се чувства на дъното ѝ.

Тогава на него (в представите му) му остава само едно – да се прилепи към някоя яка глутница. Ако не може личният му статут, поне статутът на глутницата му да бъде по-висок. Само че бедата продължава – там не само концлагерни йерархии няма, ама май и вълчи глутници също.

И тогава погледът му се обръща към напуснатата родина. Да, той е избягал от този концлагер, но в него поне е имал някакъв статус, ако и не висок. Все пак е бил малко над дъното, а не точно на него. И… я как само се плашат тук всички от Путин! Я как само Русия огъва де когото свари! Сирия! Крим е наш! Значи Русия е яка глутница! И щом съм руснак, значи съм член на тази глутница!

Ей, вие наоколо, я ме чуйте! Аз не съм ви тукашната последна дупка на кавала, както си мислите! Аз съм член на яка глутница, уважавайте ме! Ама защо пак не ме уважавате? Като дойде Путин, ще ви даде да разберете! Ей, Вова, я ги постави тези тук на място!

Попреувеличено е малко, но тъй като живея на Запад, доста пъти съм виждал този процес. И уверявам ви, в основата на целия този „кримнашизъм“ и „великорусизъм“ сред дошлите на Запад е само желанието да демонстрират на околните принадлежността си към силна глутница. Нищо друго.

Миналия уикенд бях свидетел как един бивш съветски експат, а сега просто емигрирал ватенкаджия, започна да се възхищава в компанията на себеподобни от „великия Путин“ и „Крим е наш“. И изведнъж бая грубичко го сложиха на мястото му: „Ти пък какво отношение имаш към това, нали не си руски гражданин?“

Ще рече простичко: „Не се притривай към силната ни глутница, ти не си неин член!“

6-7 млн. българи в чужбина и защо никой не задава въпроси за това

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/balgari-v-chujbina/

Петър Харалампиев е новият шеф на Държавната агенция за българите в чужбина. Беше назначен преди месец замествайки Борис Борисов, който също е функционер на ВМРО. Вчера Харалампиев застана пред ресорната комисия в Народното събрание и представи визията си за агенцията. На пръв поглед заявките са добри – по-добра работа с училищата зад граница, някаква работа въобще с емигрантските общности и прочие.

В изказването му имаше обаче нещо абсурдно, което съвсем безкритично беше поето от журналистите и обиколи всички медии. Ето точните му думи:

… в момента имаме над 3 млн. българи, които живеят зад границите на България и извън нашите традиционни общности. Говорим за държави като Съединените щати, Великобритания, Франция и целия останал свят… Плюс около 3 млн. българи, а може и повече, които са от нашите традиционни общности, което прави около 6-7 млн. българи. А и ако гледаме … техните деца и близки, в един момент може да се окаже, че най-вероятно доста повече българи живеят извън границите на нашата родина, отколкото в България.

Дори да не знаете нищо за емиграцията и историческите български общности, би трябвало това да ви се стори най-малкото странно. Ако сте журналист, следва да проверите поне думите му, а както знаем вече, това далеч не е толкова трудно.

Колко всъщност са българите зад граница?

На този въпрос съм се опитвал често да отговоря тук. Картографирах българчетата родени в чужбина, разглеждах в контекста на раждаемостта и засягам всеки път като наближат избори. Специално за Германия прегледах по-подробно данните и социалната обстановка на емигрантите ни. Точен отговор обаче няма. Истината е, че много зависи каква дефиниция използваме. Дали броим постоянно установилите се и студентите. Дали включваме сезонните работници. Дали смятаме тези с двойно гражданство, децата родени в чужбина с двама, с поне един родител българин или дори с дядовци и пра-баби българи. Или само българите с гражданство, които не са в страната към този момент. Всяка от тези дефиниции ще ви даде различно число. Нито едно от тях обаче няма да се доближава дори до 6-7 млн.

Все пак, най-често говорим за хора родени в България, които вече живеят другаде. Това, всъщност, сравнително лесно се изчислява. Ако вземем всички деца родени в България през последните 60 години, извадим починалите хора и сравним със сегашното население на страната, ще получим между 900 хиляди и 1.1 млн души. Давам приближение заради несигурните данни от 70-те и 80-те и спекулациите, че някои хора само на хартия са в България. Това означава, че хората родени в страната и емигрирали, независимо дали имат още гражданство или не, са около милион. Дори да включим техни деца родени в чужбина, пак няма начин тази оценка да мине 1.4 млн. Ако тръгнем да включваме внуците им и внуците на всички емигрирали от освобождението насам, може и да стигнем до няколко десетки милиона, но идеята тук не е да си измисляме рационализация за бомбастични твърдения, нали?

Колко са българите в историческите ни общности също е трудно да се каже и отново зависи от дефиницията. Тъй като новият шеф на ДАБЧ е от ВМРО, не бих се учудвал да включва в целевата си група цялото население на Македония минус албанците. Не е ясно от къде е изкарал числото 3-4 млн. Днес изпращам запитване по ЗДОИ, за да разбера. Имам обаче идея каква може да е причината. Миналата година в доклада на МС за състоянието на националната сигурност имаше параграф за емиграцията. Там се твърдеше, че всички българи в чужбина са били 3 млн.:

Това е всичко. Няма източник, няма цитат, няма агенция, която да е направила изследване. Попитах МС от къде е дошло това число в доклада, но не получих отговор. Някъде стана дума, че е копирано от книга на професор от БАН изследваща българските общности, където сам бил раздул сериозно нещата. Навярно Харалампиев е взел тази оценка за 3-3.5 млн. от жълтите медии, решил е, че става дума само за емиграцията, добавил е още 3 млн. „исторически общности“ и е добавил още милион „деца и роднини“. Друго обяснение нямам.

Фалшиви данни от официални лица

Ефектът е точно този, който видяхме при твърдението, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. Шеф на агенция взима нещо чуто-недочуто, преобръща го в главата си и го вмъква като аргумент в изказвания. Така валидира фалшиви новини чрез поста и агенцията си. В случая с работещите в чужбина се оказа, че информацията не идва нито от БАН, нито от НСИ, нито от която и да е агенция, а изглежда е измислена от фирма рекламираща работа в България. Аналогичен е и случая с твърдението, че „на половината първолаци българският не им е майчин“ – Министерството на образованието отрича някога да е имала такива данни макар тогавашния министър Игнатов да го каза пръв. Оборих го оборих вече няколко пъти.

Често използването на такива гръмки сензации е привидно съвсем невинно – опитват се да придават тежест на мерките, които обещават и работата, която правят. Ефектът обаче е, че такива фалшиви новини се загнездват в общественото съзнание и поемат собствен живот. След време се приемат за факт и допълнително задълбочават обществената депресия, за която съм писал толкова. Жаждата ни за жлъч ни кара да приемаме такива твърдения като чиста монета и допълнително се самоубеждаваме, че всичко е неизбежно и нерешимо.

В крайна сметка може да се окаже, че тези няколко думи на Харалампиев може да постигнат по-голям отрицателен ефект в публичното пространство, отколкото може да се компенсира с всички обещани от него подобрения. Правилно отбеляза, че ДАБЧ до сега е била насочена почти изцяло към историческите общности. Всъщност, сред емигрантите и дори организациите, тази агенция практически не съществува. Твърденията им, че са „свързали“ българи в чужбина с работодатели в страната всъщност се дължат на частни инициативи и форуми организирани независимо от агенцията. Основната дейност на ДАБЧ изглежда се фокусира върху даването на българско гражданство. В последните години беше разкрита схема гравитираща именно около ВМРО за продажба на български паспорти. Разследването спря, съмнителните преписки продължиха, агенцията беше дадена на предшественика на Харалампиев и изглежда нищо не се променя.

Заявки под съмнителна партийна сянка

Новият шеф на ДАБЧ обаче обещава промяна и повече работа с българите в чужбина. Една от важните роли на агенцията е субсидирането на училищата ни зад граница, както и на някои културни дружества. Макар данните за финансирането да са публични, агенцията отказва да даде повече данни за самите училища и как българин в чужбина да ги намери. Дава добри примери с работата на други държави с емигрантските им общности и ползите, които такъв подход може да доведе на България. Това е концепция, която активни българи в чужбина безуспешно са се опитвали да представят на институциите. Едно добро начало, например, би било по-добрите консулски услуги.

В същото време обаче именно неговата партия лобира за отнемане на гласовете на българите зад граница, използва презрителна реторика поставяща разделни линии в обществото ни и има доста съмнителна история с точно тази агенция. Дали Харалампиев ще спре корупцията с раздаването на паспорти и наистина ще работи с емигриралите българи ще видим тепърва. Усилията на ВМРО да му дадат практически пълна власт да изготвя и контролира нужните документи не показват нещо такова.

Във всеки случай обаче, изказвания като това за 6-7 млн. българи в чужбина вече сложиха сериозен негативен капитал върху мандата му. Отговорността за това е както негова, така и на всички нас, че не изискваме отговори.

Сексуалното насилие в Германия, емигрантите и бежанците

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/jte8EYmtC8M/

Почти невъзможно е да говоря за сексуалното насилие като мъж. Жертвите предимно са жени, а извършителите са почти винаги мъже. Събитията около Нова година в Кьолн и други немски градове обаче повдигнаха отново въпроса за измеренията на този проблем в Европа. Медиите гръмнаха как стотици бежанци мародерстват и изнасилват жени по улиците, как властите и медиите мълчали 3-4 дни в опит да прикрият нещата и как бежанците са докарали епидемия от насилие в Европа.
Полицията, както и няколко по-сериозни медии, показаха съвсем друга картина. Става дума за отдавна действащи групи от джебчии и обирджии, които тормозят града. Използвали са сексуален тормоз и пиратки, за да отвличат вниманието и да обират хората. Забавлявали са се с тях по жесток начин. Повечето случаи на такъв тормоз биват съобщавани от жертвите след дни. Едва сега около 150 жени са подали сигнали, като сред тях има един или два случая на изнасилване. Групата, по описание на жертвите, се състояла от момчета от северно-африкански и арабски произход. Полицията изрично уточнява, че не е направена никаква връзка между бежанци и тази група.
Все още много неща около това насилие не са ясни, очаква се още жертви да се престрашат и извършителите да бъдат идентифицирани. Това не попречи обаче на редица хора да поставят своята интерпретация като необорим факт и да я натикат пред носовете ни с „казах ли ви, бежанците ще унищожат Европа“. Изведнъж въпросът с изнасилванията се превърна във ескалиращ „вносен“ проблем, за който властите си „заравят главите“.
Като мъж в 30-те не мога да говоря за ужаса, които хиляди жени преживяват всяка година. Не мога да говоря за страха да излязат с лицето си, да подадат сигнал и да свидетелстват, както и травмата, която остава у тях завинаги. Това, за което мога да говоря е действията на властите и информацията, която те получават.
Какво знае полицията?
Най-лесното, което може да направим, е да отворим базата данни на немската статистическа агенция и да сравним броя изнасилвания извършени от немски граждани и от чужденци в последните 30 години.
Чужденците в проценти от населението и като извършители на определени престъпления
Добавил съм още две престъпления – престъпления срещу сексуално самоопределение и сексуално насилие над деца. Вижда се, че престъпленията извършени от чужденци в тези три категории са значително повече от процентът чужденци в страната, който се движи между 8 и 9%. Така може лесно да пресметнем каква е вероятността случай на сексуално насилие да бъде извършено от чужденци. Вижда се ясно, че при изнасилванията, разликата достига 6 и 7 пъти по-голяма вероятност.
Вероятност чужденец да извърши дадени престъпления спрямо немски гражданин
Обаче…
Ако сте чели този блог преди и статиите ми за данни, би трябвало да се досетите, че нещата никога не са толкова прости.
На първо място, както споменах по-рано, доста от жертвите не подават сигнали. Изключително трудно е да се прецени колко реално, но различни изследвания, които прегледах, посочват, че между 60 и 90% от жените преживели този ужас не говорят за него. Този дял варира силно между различните страни заради отношението на полицията, подкрепата, която получават от организации, социалната стигма и прочие. Според официалната статистика, например, в България има 3 пъти по-малко изнасилвания от Германия на всеки 100000 души. Би трябва да е ясно на всички, че това просто не отразява реалността. Затова не трябва да забравяме, че каквито и данни да преглеждаме, те отразяват само малка част от цялата картина.
Второто нещо, което изкривява данните е, че неподаването на сигнали е неравномерно. Според едно изследване в Австрия, едва 20% от жените жертви на сексуално насилие казват, че нападателите са били непознати. В почти 60% от случаите става въпрос за близък или съсед. Това хвърля нова светлина на незапознатите с проблема. Дава също така тежест на друг аргумент посочен в изследванията – жертвите са много по-склонни да подадат сигнал срещу непознат, отколкото срещу техен близък. Причините за това са много – страх от последващо насилие, отблъскване от приятелския кръг или семейството и срам пред близките. В този смисъл е много по-вероятно една жена живуща в Германия да се престраши да подаде сигнал срещу непознат чужденец, отколкото близък, който също да е немски гражданин. Изгледанията съвсем естествено посочват, че този феномен не е изследван достатъчно и не е известен реалният му ефект.
Трябва също да се разбере, че дефинициите за сексуално насилие в различните страни се различават драстично. Възрастта, в която сексуален акт с дете се смята за изнасилване също варира. В някои страни определени актове на физическо насилие не се квалифицират като сексуални докато в други директно ги възприемат като опит за изнасилване. Именно затова Швеция изрично посочва в статистиката си, че сравнението между държавите с толкова различни класификации е невъзможно. Като страна с най-високото ниво на изнасилвания в Европа, посочват, че до голяма степен скокът в последното десетилетие се дължи на промени в законодателството им засяващи дефинициите, а от там и наказанията за извършителите.
Важен аспект е и произходът на жертвите, който винаги убягва в отразяването на тези истории. Заради защитата на жертвите, която е навярно най-важната част от тези разследвания, липсват данни за разпределението граждани/чужденци. В много от съобщенията за насилие сред бежанците ще забележите, че става въпрос за насилие над момичета и жени, които са самите бежанци. Извършителите са предимно други бежанци, но и местни банди. Отблъсквайки тези бежанци и държейки ги в лагери ги поставя в още по-голям риск с всеки изминал ден. Проблем с дори по-големи измерения обаче е насилието над жени емигранти. Някои от тях са жертви на трафик, но в повечето случаи причината е в уязвимостта им в нова държава, където са без приятели, семейство, достъп до адекватна правна защита, често непознаване на езика и правата си. Не са изключение, например, случаите на изнасилвания на жени, които помагат в домакинството от мъжете, които са ги наели.
Навярно най-важният момент от тези данни е, че представят случаите, които са стигнали до съд. Тоест сигналите, които са били подадени на полицията, по които е идентифициран нападателят, събрани са доказателства и прокурорът е решил да повдигне обвинение. Преглеждайки данните за разкриваемостта и осъдените установяваме, че по-малко от половината престъпления с насилие биват разкривани, а по по-малко от 10% от всички случаи има осъден човек на първа инстанция. Някои изследвания показват, че при едва 2 до 8% от всички изнасилвания на възрастни се стига до осъдителна присъда. Ниската разкриваемост допълнително изкривява данните.
По-точните изводи
Събирайки всички тези фактори откриваме, че данните, с които разполагаме и на базата на които се появяват гръмки заглавия в медиите, представляват около 10-15% от случаите. Също така, националността и расата както на извършителите, така и на жертвата са силно непропорционално представени в тях. Така вместо твърдението към втората графика:
Поне 6 пъти по-вероятно е едно изнасилване да бъде извършено от чужденец, а не от немски гражданин.
по-точно би било да кажем:
Поне 6 пъти по-вероятно е едно изнасилване съобщено на полицията с разкрит извършител изпратен на съд да е извършено от чужденец, отколкото от немски гражданин.
Въпреки тези ограничения, може да покажем и друг интересен аспект. Забелязва се постоянно намаление на изнасилванията извършени от немски граждани през последните 30 години. Това оборва тезата, че натурализацията на чужденци изкривява данните тъй като престъпленията вече се приписват в друга категория. След повишение през 90-те, след 2006-та се забелязва намаление и в изнасилванията извършени от чужденци. (Данните за изнасилванията между 1998 и 2000 г. не са налични).
Промяна на престъпленията от немски граждани и чужденци спрямо 1983-та
При случаите на сексуално насилие над деца и насилието заради сексуалната ориентация се забелязва увеличение както сред чужденците, така и сред немските граждани, но отново има сериозен напредък в последните 10 години, когато се забелязва силно намаление.
Промяна на престъпленията от немски граждани и чужденци спрямо 1983-та
Проблеми в превода и пука ли му на някого
Данните разглеждани тук са до 2013-та. Тепърва ще видим дали и как бежанският поток от Азия и Африка, както и емигрантският поток от Русия и Украйна им се е отразил. Всички индикации обаче показват, че мерките на немските власти в последните 10 години имат положителен ефект. Видно е също така, че измеренията на проблема и ключови аспекти от него са неизвестни на обществото. Темата е до голяма степен все още табу, което допълнително пречи на жертвите да потърсят помощ и правосъдие.
Неразбирането на всички тези ограничения на официалната статика, както и други специфични за всяка страна проблеми, водят до много спекулации и сензационни новини. Несъмнено има немалко бежанци, които са извършили редица престъпления, включително изнасилвания. Те трябва да бъдат преследвани с цялата тежест на закона, защото нямат право да живеят тук и да се облагодетелстват на гостоприемството, което предлагаме на онези, които имат нужда от защита.
В същото време обаче, видимо е, че не може да се квалифицира една цяла група с хора или религия с действията на единици от тях. Иначе по същия начин бихме могли да съдим всички чужденци живеещи в Германия, заради престъпленията на някои от тях или всички немци с прислужници и детегледачки заради няколкото изнасилвания годишно в такива условия. Лесно е да се скача на такива изводи, но това не ги прави обосновани.


Eдна очевидна грешка, която се превърна в сензацонна новина

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/uf9ub8HB0tg/

Навярно сте чели заглавия като това: „В чужбина работят повече българи, отколкото у нас“. Това твърдение обикаля медиите на всеки няколко месеца. Последно го видях в 24 часа и няколко интернет издания. Там посочват, че в страната работят 2.2 млн. българи, а в чужбина – 2.5 млн. цитирайки главния секретар на БТА Евелина Андреева. Разясняват, че тя от своя страна цитирала Института по икономика към БАН на Единадесетата световна среща на българските медии в Атина провела се в началото на ноември.
Тъй като тези данни ми се струваха повече от странни, реших да видя от къде е тръгнало всичко.
Проследяване на трохите
Преглеждайки медийни репортажи се забелязват няколко неща. Първото е, че цитираният брой заети зад граница варира силно. Този репортаж на БТВ, например, твърди, че са 3 милиона. Второто нещо е, че навсякъде посочват различни източници. Някои пишат, че статистиката идва от НСИ, други – от БАН, трети просто цитират други издания и информационни агенции. Не на последно място, навсякъде се говори за „работещи в чужбина“, т.е. брой хора. По-късно ще разберете защо това е важно.
Първото, което направих е да пиша на НСИ, БАН и БТА. Първите две нямат данни за заетостта на български граждани зад граница. НСИ имат само данни колко пари биват връщани в страната и колко българи емигрират или се връщат. Никой няма представа колко българи живеят зад граница, колко от тях са в работоспособна възраст, а още повече колко реално са заети. От БТА ми отговориха, че г-жа Андреева всъщност е взела оценката за „2.5 млн. работещи в чужбина“ от изказване на Българската агенция за инвестиции от януари 2014. Наистина, най-ранните репортажи по темата, като този на Нова Телевизия, са от тогава.
Обърнах се към Агенцията по инвестициите и от там не бяха сигурни от къде е взето това число. Агенцията не събирала и не разполагала с такава статистика. Изказването е направено покрай проект за популяризиране на инвестиционния климат у нас и връщане на българските емигранти в страната. Всъщност, ако не се лъжа, присъствах на събитие в рамките на този проект във Франкфурт, но не си спомням да е ставало въпрос за това.
От БАИ ме насочиха към фирмата изпълнила проекта. Предположиха, че именно те са подали тези данни, тъй като са отговаряли за организацията и популяризирането. Архивите им обаче не пазят информация за такъв анализ или източника. Навярно така са решили да „подсилят“ оценките за очакваната аудитория и броя българи, които потенциално биха се върнали. Самата фирма не е отговорила на въпросите ми до сега. Посочиха ми и че ИА „Главна инспекция по труда“ може да има такава информация, но и при тях липсва. Те пазят данни само за заетите през борсите и разчитат на данните на НСИ.
Дали все пак не е вярно?
Нека започнем от заетите в страната. Според обсъжданото твърдение те са 2.2 милиона. Това число идва от НСИ, но отразява нещо съвсем различно от представеното в медиите. Всъщност, според статистиката към края на 2014-та е имало средно 3.43 млн. заети в България. През третото тримесечие на 2015-та те са вече 3.65 милиона. Това включва всички, които са наети или самонаети на постоянна работа или във временна заетост. Тоест всеки, който е работил в даден момент през годината.
Числото 2.24 милиона се появява на друго място – средния списъчен брой на наетите. Това показва не броя работещи, а колко месеца са изработили. Така, ако сте били с трудов договор едва 3 месеца през годината, в тази статистика ще влезете като 1/4 зает. Ако се били с временна заетост от януари до октомври, ви пишат за 10/12 зает. Събирайки тези индекси се получава малко над 2.2. Друга подробност е, че според НСИ в тази графа спадат единствено наетите. Самонаетите, които са 927 хиляди за 2014 и 1 милион към септември 2015, не се смятат макар практически да работят.
Що се отнася до заетите в чужбина, никъде не може да се намери точна информация. По обща преценка на Министерството на външните работи и консулствата, в чужбина живеят и/или работят около 2 милиона българи. Това число включва деца и пенсионери. Така е трудно да си представим как 2.5 милиона биха могли да бъдат заети. Дори да добавим временната заетост, при която българи заминават по няколко месеца, пак не излиза сметката. Гледайки структурата на емигриралите през последните 15 години може да кажем, че не повече от 1.6 милиона са в работоспособна възраст. Невъзможно е обаче да се прецени колко имат реално работа и колко са на временна заетост. Според DW, например, в Германия 25% от 200-те хиляди българи са на социални помощи (твърдение, към което също имам сериозни резерви, но за това ще пиша друг път).
Това означава, че отново се сравняват дини с трактори. Само дето тракторите не са трактори, а неясен брой метли. От една страна цитираният брой работещи в България не е верен или поне не представя това, което се твърди. От друга, взимат данни, за които всички запитани институции отричат да са първоизточника и които математически са невъзможни. Не на последно място, няма как да знаем колко месеца от годината са работили българите в чужбина, за да се направи коректно сравнение.
Разваленият телефон и институциите
Причината този случай да ме заинтригува толкова е, че едно и също се повтаря от ръководители на дирекции, агенции и министерства без да са официални данни от техните ведомства или да са проверени. Едните цитират други, които цитират трети, които са го дочули от някъде. Така една видимо грешна информация бива превръщана в официална статистика в ръцете на безкритични медии и жадни за лоши новини зрители. Подобен ефект е добре документиран във Wikipedia, където научни трудове цитират грешна информация във wiki. След това страницата бива променяна, за да посочва научния труд като източник. Получава се затворен кръг, който затвърждава грешките.
В целия този процес никой не за поинтересува дали това въобще е възможно. Нямаше съобщения от нито една агенция опровергаваща твърденията, че е първоизточник. НСИ и Агенцията по заетостта не излязоха със становище, че данните за наетите и самонаетите се четат грешно. Никой не пресметна дори, че не може при 2 милиона деца, пенсионери, студенти и работещи зад граница, да има 2.5 милиона заети.
Не очаквам, че някоя от медиите ще си вземе бележка. Не се съмнявам, че ще видим тази новина да циркулира отново. Надявам се поне шефовете на комисии, агенции и министерства да спрат да цитират грешни данни дочути от сутрешни блокове и така да ги легитимират чрез институциите си. Освен, че ни подвежда за измеренията на проблема, засилва затворения кръг на обществена депресия, за която съм писал толкова много до сега.
Проблемът е в нашия телевизор
Тук навярно ще си кажете, че медиите и чиновниците са ни калпави. Макар това да е до голяма степен вярно, също толкова вярно е и че хората четящи, слушащи и споделящи такива новини го правят без всякаква критична мисъл. Всички данни, които цитирах тук, са на разположение на сайтовете на НСИ, Външно и Агенцията по заетостта. Нямаме извинение, че нещо е скрито или че не е разяснено добре.
Дори обаче да не ви се рови докато преглеждате набързо новините със сутрешното си кафе, пак елементарна логика би трябвало да отхвърля такива глупости. Критичната мисъл и здравословната доза съмнение е най-силното оръжие на всеки здравомислещ човек. По същия начин не обръщаме внимание на сензациите за летящи чинии, пророчествата на Ванга и конспирациите за подземни градове с гущероподобни.
Разминаването тук идва от т.н. когнитивно отклонение (cognitive bias). До такава степен сме уверени, че ситуацията е зле, че бихме приели без резерви всяка информация, която затвърждава това ни убеждение. Аналогично, всяка положителна новина се отхвърля като подвеждаща. Именно това е най-големият проблем в информираността ни. На базата на тези грешни впечатления и предразсъдъци взимаме решения като зрители, служители, граждани и избиратели.


Едни по-други избори

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/1tYKXeLAQWM/

На 29 ноември във Франкфурт ще се проведат избори. Те не са за Бундестаг, кмет или което и да е много нива на администрацията помежду им. В по-големите градове в провинцията има т.н. съвети на чужденците. На всеки 5 години живущите постоянно в региона, които нямат немско гражданство, може да гласуват за него.
Във Франкфурт има 202000 такива гласоподаватели. 7545 от тях са българи. Макар на пръв поглед тези избори да изглеждат незначителни, може да се направят няколко интересни паралела между тях и онези в България.
Бюлетини и гласуване
Кандидатите са съвета във Франкфурт специално са около 500. Изискването всички кандидати и листи да са изписани прави бюлетинните интересни.
IMG_20151101_175318
Сами виждате, че няма нищо страшно в големите бюлетини на скорошния местен вот в България. Исках да я снимкам с дъщеря ми, защото почти я скрива, но тя реши, че е одеало и се уви с нея. Бюлетина като тази не е изключение в Германия. Гласува с преференции – имаш 37 и може да ги разпределиш давайки до 3 на кандидат. Маркирайки листа, подреждаш автоматично гласовете си за първите в нея.
Всеки с право на глас в изборите получава по пощата примерна бюлетина, заедно с описание на вота, снимка и указания до най-близките секции. Получих и прословутото заявление за гласуване по пощата. Това е възможно на всеки вот в Германия и беше посочено като работеща алтернатива на дистанционното гласуване в България. Настрана, че е практически невъзможно в България, трябва да посоча, че сигурността му е практически никаква. Получавал съм такива документи и за местния вот, за който имам право да гласувам. Всеки може да ти бръкне в пощата и не е рядкост в някои квартали. На всички избори има мини-скандали със забавени или изгубени документи дори при стройна организация като немската.
IMG_20151101_175415 IMG_20151101_175404
Инструкциите къде да отидеш да гласуваш обаче са полезни. Не знам колко пари за изхарчили за това обаче, щом трябва да отпечатат различни листовки за всеки адрес в града. Приемам го като вид пряка помощ в местния бизнес – печатници, фотостудиа, медии, пощи.
Имат ли значение тези избори?
Съветът на чужденците има най-вече консултативна роля. Дава становища по различни решения и проекти на общината, работи срещу дискриминацията и повдига въпроси пред местната власт. Може да се сравни донякъде с ролята омбудсмана минус законодателната инициатива. На разположение на този съвет е и бюджет да спонсориране на НПО-та и събития, които подпомагат интеграцията на чужденците в града. Бюджетът, всъщност, е в пъти по-малък от това, което средностатистически общински кмет в България харчи за служебната си кола, но все пак е нещо.
a7970ef06b
С тези правомощия, членовете на съвета могат наистина да помогнат на емигрантската общност. Затова не бихте се учудили да разберете, че кандидати не липсват. Най-силни очаквано са турците. Подобно на изборите в България, организацията им е стройна. Заради простотата на гласуването по пощата, масово гласували така. Дочух, че имамите организирали всичко по изпращане на писмата на общността. Затова няколкото съвета до сега са били пълни с етнически турци. Макар да съставляват по-малко от 15% от емигрантите в града, до преди няколко години повече от половината кандидати са били с турски паспорт.
Това обаче се променя. Постепенно руснаците, украинците, италианците, гърците, пакистанците също се организират и съставят свои листи. Тази година за пръв път има и българска листа. Активността обаче е много ниска. Анализите, които се публикуват след всеки вот, показват само 6-8% гласували от онези 200 хиляди. Това обаче означава също така, че българските кандидати имат реални шансове да влязат, ако нашата общност се активизира следващата неделя.
Как да гласувам?
Liste_22-1b
Ако сте българин регистриран във Франкфурт преди 29-ти август и нямате немски паспорт, би трябвало да сте получили вече брошурите. В него пиша къде са секциите. За да гласувате, трябва да занесете лична карта или паспорт и Wahlbenachrichtigungskarte (първата страница от писмото). Вижте първия коментар под статията, ако сте го изхвърлили. Тук има отговори на различни въпроси (тук са на български).
Българската листа се казва Bulgarische Gemeinschaft Frankfurt и е номер 22. Ако желаете да я подкрепите, може да маркирате направо кръга пред листата или да разпределите 37-те си преференции на кандидатите. Повече информация има на страницата им във Facebook. Ако живеете другаде в Hessen, може да погледнете какви кандидати има във вашия град.


Българче да се наричам…

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/qZbQXcdVA0o/


Преди да се роди дъщеря ми, се запознах доста подробно какво ме чака като бюрокрация и в Германия, и в България. Бяха ми казвали, че е ненормално утежнена регистрацията на дете родено в чужбина. Това, което открих, беше съвсем друго. Стига да не се отлага с години, взимането български акт за раждане беше сравнително лесно. Още повече, че с влизането на България в Конвенцията за издаване на многоезични извлечения, не се налага дори легализация. Трябваше само да преведа акта за раждане от немската община, да му сложа апостил и да го занеса в общината в България. След 2-3 седмици българският акт беше готов. Дяволът обаче е в детайлите, а те не са толкова приятни.
Проблемът с имената
Отдавна е известен проблемът с именуването на българчетата родени в чужбина. Има много частни случаи, но най-честите разминавания са при фамилното и бащиното име. В някои страни не позволяват момичетата да имат окончание -ова, а други не позволяват да се добавя бащино име. В Германия, например, практиката е много различна според това, в коя община си. От една страна, децата имащи право на немско гражданство се наименуват според немската традиция. От друга, немската страна признава правото на емигрантите да прилагат родната си именна традиция. За тази цел консулствата ни са уведомили немската служба одобряваща имената на новородените как точно се формират те в България.
На практика обаче немският чиновник е цар и всеки решава сам какво да приложи. Когато вадех акт за раждане във Франкфурт, ми отказаха да приложат бащино име като второ собствено, а за да завършва фамилията на -ова, се наложи да пишем, че е наименувана на майка си. В съседната община Дармщадт при идентични условия не са направили проблем. След мен и други са спорили за това, но без успех. Впрочем един интересен ефект от това, че Калина взе името на майка си е, че ако следващото ни дете е момче, то също трябвало да вземе нейната фамилия. Само съм чувал за това правило и изглежда зависи най-вече на какъв чиновник попаднеш.
Бащиното име в българския акт
Това да нямаш бащино име в немския акт е по-скоро правило. Доста от българите получили гражданство се вписват без бащино име в немския си паспорт, за да си спестят обясненията после. Все пак, исках да добавим бащино име на Калина в акта в България. ГРАО обаче отказа цитирайки вътрешната си инструкция да копират дословно името в оригиналния акт.
Единственият ми изход беше да мина през съда за промяна на името. 300 лв. и няколко месеца по-късно всичко привърши и дъщеря ми вече имаше три имена. Делото е доста рутинно, макар да се иска становище от общината и Агенцията за закрила на детето. Обикновено канят родителите и други свидетели да обяснят, защото смяната на името е нужна. Естествено, не бяхме в България тогава, но за наш късмет имаше кой да отиде.
Проблем ли е всичко това?
Започнах с това, че ваденето на български акт за раждане не е нещо сложно. Проблемът обаче е, че физически трябва да отидеш в общината по адресна регистрация на майката и то сравнително скоро след раждането – не повече от година. Доста го правят, но за много това е проблем – особено, ако живееш извън Европа. Именно в тази връзка направих справката за това колко българчета са родени извън България за последните 10 години. В нея се вижда, че има несъразмерно по-малко деца регистрирани от щатите. Това не означава, че раждат по-малко. Много от емигриралите българи признават, че нямат възможност да се връщат толкова скоро след раждането, а някои нямат и роднини в България, които да се занимават с документите.
Това, което много не знаят (включително и аз до скоро), е че български акт за раждане може да се издаде направо в консулството в дадената стана. След като получат акта за раждане от родителите, те ще го препратят на отговорната община и ще получат обратно българския акт. Нещо повече – в законът е вменено задължение на българските представителства зад граница да издават служебно български актове, когато научат, че български граждани са родили дете в чужбина. За целта те трябва да изискат от общината копие от оригиналния акт и да го изпратят в България.
Реалността обаче е малко по-сложна. Съвсем естествено, тази услуга струва по-скъпо от обикновения акт и то най-вече заради дипломатическата поща, с която се изпращат всички документи. Самата поща минавала на всеки 4 до 6 месеца, което означава, че изваждането на български акт по този начин отнема около година. Затова повечето предпочитат да го извадят лично като се приберат. Това, разбира се, не би било проблем за тези, които нямат възможност да пътуват доста след раждането. За жалост обаче повечето родители не знаят за тази услуга.
Преди месец пуснах запитване по ЗДОИ до Външно за това колко акта за раждане са изваждани по този начин в консулствата ни. Отговориха ми, че не пазят такава информация и нямат представа дали консулите спазват законовото си задължение да вадят служебно актове за раждане, когато научат, че се е родило българче при тях. Попитах ги и колко служители работят във всяко консулство и обслужват българите там, какви са бюджетите и приходите им. Целта ми беше да покажа това, което всички зад граница виждаме много ясно – че осигуреният от министерството персонал и технически възможности са абсолютно неадекватни. Отказаха да ми предоставят каквато и да е информация в тази връзка.
По-бърз акт за раждане – надали
Едно решение би било ваденето на актове за гражданско състояние направо в консулството. Проблемът е, че за целта трябва да има служител на ГРАО във всяко консулство. Алтернативно, самите консули може да бъдат сертифицирани да вписват данни в системата на ГРАО. Както се вижда, качествените консулски услуги не са въобще приоритет на Външно. Затова не виждам как това би могло да стане.
Втората възможност е промяна на наредбите, за да може да се изпраща чуждестранния акт за раждане изцяло електронно. Хартиеното копие пак ще се изпраща по поща, но само за архивите. Българският акт да може се печата на място в консулствата след подадени данни от ГРАО. Това би ускорило услугата до същия срок, както предлаганата услуга в българската община.
Казусът с бащиното име
Тук нещата са доста по-сложни. Законът за гражданската регистрация не е еднозначен и изглежда единствено наредбата на ГРАО не дава възможност да се вписва бащино име. През април имаше две жалби до омбудсмана по този въпрос – една от мен и една от Стефан Манов. Това накара омбудсмана да на изпрати препоръка до Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Не съм съвсем съгласен с някои определения в препоръката, но в същността си е точно това, което искаме – в рамките на позволеното от закона да се позволи родителите да добавят бащино име още при издаването на акт за раждане.
Тази препоръка накара министерството да се обърне в защитен режим, обяснявайки, че ГРАО не са отказвали изваждане на ЕГН на никой. Всъщност с точно този текст в препоръката не бях съгласен и именно той накара куп жълти медии да излязат със „сензационни“ заглавия. В позицията си, министерството изтъква, че и сега позволяват смяна на фамилното име на -ова, когато това е наложително и поискано. Според тях обаче добавянето на бащино име в съответствие с българските традиции би създало нова идентичност, което „би създало затруднения за самите лица“. Добавят също така, че според техните служители липсвал интерес от страна родителите.
В това становище има няколко проблема. Първо, почти всички познати, които са вадили български акт за раждане, са питали може ли да добавят бащино име и им е било отказвано. Тоест или познавам всички, които „са проявявали интерес“, или нещо във впечатленията на ГРАО не е наред. Второто обяснение се подкрепя от няколкото съдебни дела, които намерих, в които родители се е наложило да сменят името на дъщеря си на -ова. Това би могло лесно да се направи при ваденето на акта за раждане, ако обаче служителите им обяснят, че трябва да подадат молба. Повечето родители се осланят на това, което чиновника им обясни.
Съдейки по това, че масово чиновници на ГРАО искат легализация на актове за гражданско състояние от страни в Конвенцията, която споменах по-рано, може спокойно да кажем, че и на тях не им е много ясна процедурата. Всъщност, преди да извадим българския акт на дъщеря ми писах на централата на ГРАО и на няколко местни клона дали ми трябва легализация. Централата каза „не“, 2-3 общини казаха – „да“, а останалите ми казаха „май не, ама направете го за всеки случай“. Това ви дава представа до колко смисъл има в становището на министерството.
Следващи стъпки
Всъщност, наистина е трудно да се прецени какъв е интересът към добавяне на бащино име. Липсата му би могла да създаде административни трудности в България и ние вече се сблъскахме с такива. Един контра-аргумент е, че повечето надали ще се върнат в страната и няма да им трябва. Той няма обаче отношение тук. Намерих 9 съдебни акта на завършили дела само от началото на година именно за добавяне на бащино име. Справката ми включваше само няколко съдилища, а навярно има още много дела, които не са завършили. Тази цифра изглежда нищожна на фона на хилядите деца родени зад граница. Тук обаче навлизаме в същия аргумент като този за малкото българчета родени в щатите – ако има възможност, доста повече биха се възползвали. Сега привидно няма интерес, просто защото процедурата е усложнена, на повечето хора не им се харчат 300-400 лв. или нямат време, което да отделят докато са в България.
Добрата новина е, че вече има внесен законопроект от председателя на Комисия по политиките за българите в чужбина. Той предвижда да може да се добавя бащино име след подадена молба от родителите. Аргументите в полза на тази мярка е, че смяната на окончанието на фамилията, което е възможно след аналогична молба, също променя името. Освен това идентичността, за която се говори, има много повече атрибути като дата и място на раждане. По сегашния ред също може да се добави бащино име през съда. Прегледах стотици съдебни актове и не открих дори един случай, в който съдия да е отказвал такава промяна. Изглежда съда въобще не е съгласен с юридическите съображения на министерството и с готовност добавя бащино име. Това прави съдебния процес една скъпа и тромава формалност. Единствената логична стъпка е да се добави в стандартната процедура.
Предвид натовареността на водещата комисия, не виждам как този законопроект ще бъде прегледан скоро. Това е предпоставка дори да бъде пропуснат изцяло. Има вероятност да бъде слят с другите промени по гражданската регистрация целящи борба с изборните измами. Тепърва ще видим как ще протекат нещата. Във всеки случай, нещо не е наред в процедурата и трябва да се оправи.


Българските емигранти в Англия и Найджъл Фараж

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3361


У нас не се говори много за английска (по-скоро великобританска, ама знаете какво имам пред вид) политика и едва ли 1% от читателите на тоя блог, които ги имам все пак за представителна извадка от по-интелигентната част от населението, знаят кой в момента е министър-председател там (не гугълвай, късно е). Един човек обаче, един политик от Острова, едно дете на природата с голяма уста, е по-одумван в българските форуми и медии напоследък даже повече от злочестия Костов (който, както знаем, винаги е виновен).
Представям ви Найджъл Фараж, който не иска български емигранти във Великобритания, но не е толкова глупав, колкото го изкарват…

(Чети още…) (674 думи)