Кратък наръчник на законодателя

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3728

ЦИК обяви кои ще са новите депутати. Аз не съм между тях, но искам и тук, както във Фейсбук, да благодаря на всички гласували за мен – макар да нямам депутатска карта, можете да ме считате за депутат, а с експертизата си ще помагам на парламентарната група.

И именно от тази гледна точка ми се щеше най-накрая де публикувам нещо, което отдавна ми се струва важно – кратък списък с добри законодателни практики, основно с оглед на електронното управление, но не само. Защо аз, без нито един ден като депутат, мога да говоря за законодателство? Ами написал съм немалко законодателни изменения, а и подзаконови актове. Но по-важното – следя кои са нормативните пречки пред въвеждането на електронно управление и те с както в стари закони, така и в нови, защото просто депутатите невинаги си дават сметка какви са практическите последствия от гласуваните текстове.

Такава публикация има на пръв поглед твърдя тясна аудитория, но качеството на законодателството е тема от широк интерес, която дори сме обсъждали с избиратели и заинтересовани групи в предизборната кампания. Така че ето кратък списък с добри практики:

  • Не трябва да се въвеждат изисквания за удостоверения – законите създават права и задължения. Когато в закон пише „заявителят представя удостоверение за Х“, то задължението за това е негово. Администрацията може да приложи Закона за електронното управление и вместо да го иска от гражданина, да го събере служебно и да му го представи за потвърждение, но това е заобиколен начин да се изпълни законовото изискване, и поради това не много го правят – а всеки закон се явява специален спрямо Закона за електронното управление и администрацията казва „ами то може в ЗЕУ да пише, че трябва да съберем служебно, ама в НАШИЯ закон пише вие да го представите“. Затова удостоверяването на обстоятелства трябва да е задължение на администрацията, напр. „органът по чл. ХХ установява наличието на следните обстоятелства“. Това оставя възможност все пак за изискване на удостоверение в подзаконовата нормативна уредба, ако такова не може да бъде събрано служебно или авотматизирано, но задължението да разбере дали заявителят отговаря на всички условия е на администрацията
  • Без декларации за служебно проверими обстоятелства – като алтернатива на удостоверенията се използват декларациите – заявителят декларира, че нещо е така, както пише в закона, но ако то се окаже иначе, той носи отговорност за деклариране на неистина (по чл. 313 от Наказателния кодекс). Има немалко дела за това – част от тях се разминават с административна санкция (НК позволява това), но това не значи, че е приятно. Другият минус на тези декларации е, че правят заявяването на услугите по-сложно – освен заявление трябва да се попълват по няколко декларации „по образец“. Нерядко законите (и съответно администрацията) ни кара да декларираме данни, с които администрацията разполага. Къде точно е границата между служебното събиране и декларирането не е очевидно, но ако нещо е толкова значимо, че да бъде законово изискване, то администрацията трябва да разполага с него в структуриран вид. Разбира се, понякога регистър липсва и декларацията е единственият начин, но това трябва да е само в преходен период – докато се появи такъв електронен регистър.
  • Минимизиране на нотариално заверените декларации – декларациите са неудобни, но когато трябва да се разходите до нотариус, това не само ни бави и струва пари, а и чупи възможността за изцяло електронно предоставяне на услугата. Защото документът, който изпращаме, трябва да е сканиран, а не в оригиналния си електронен вид. Още повече, че квалифицираният електронен подпис, поне за някои неща, може да бъде приравнен на нотариално заверен, защото доставчиците на квалифицирани удостоверителни услуги проверяват нашата самоличност като ни издават подписа, а към него съществуват технически гаранции, че не може да бъде копиран и използван от друг. Разбира се, нотариусите няма да останат без работа, но в момента законодателството изисква излишно много нотариални заверки (напр. декларацията по ЗМИП)
  • Необходимо е да се водят електронни регистри – когато се въвежда регистър със закон, той е редно да спазва изискванията на Закона за електронното управление. Макар това да звучи подразбиращо се, то не е така и е нужна изрична препратка към ЗЕУ. Всеки закон урежда реда на водене на своите регистри, но има много общи компоненти, които са съществени и няма нужда да се копират навсякъде – проследимост и история на действията, отворени данни, уникални идентификатори, отворени програмни интерфейси и т.н. Всички тези неща са описани в наредба към ЗЕУ, но рядко се изпълняват, защото липсва връзката между въведения със специален закон регистър и подзаконовата нормативна уредба на ЗЕУ. Затова за всеки нововъведен регистър е добре да има една алинея: „Регистърът по ал. х трябва да отговаря на изискванията на Закона за електронното управление“
  • Задължителна електронна комуникация за големите компании – когато кръгът регулирани от даден закон лица включва големи компании (напр. банки, застрахователи, телекоми), то задълженията за докладване могат и трябва да бъдат само по електронен път. Примерът отново е Законът за мерките срещу изпирането на пари, където има предвидена опция за електронно докладване за съмнителни транзакции от банките към ДАНС, но това не е задължително и съответно тази система не работи ефективно. Банките изпращат писма на хартия, които не е ясно доколко се обработват (имаше такъв казус покрай изтеглена голяма сума от обвиняем). Можем да презюмираме, че компании над определен размер са длъжни да имат адекватен ИТ капацитет.
  • Без несвързани изменения с „преходни и заключителни разпоредби“ – един закон може да изменя други закони, когато има логическа връзка между тях – напр. ако изменяш Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, ако някой друг закон споменава ЗТРРЮЛНЦ, той може да трябва да бъде изменен. Но нерядко депутатите използват този инструмент да правят абсолютно несвързани промени, защото нещо им е хрумнало (или защото трябва да прокарат нещо по-тихичко). Има си процедура за това – нов законопроект. Ако парламентът работи ефективно, може да гледа малки законопроекти отделно.
  • Без значителни промени между първо и второ четене – между двете четения депутатите могат да правят предложения за промени в даден законопроект. Това е съвсем естествено, тъй като на първо четене се приема законопроектът „по принцип“, а детайлите му се разглеждат на второ четене. Но съществува практиката след като е приет законопроект по принцип, в него да се направят толкова значителни промени, че принципното съгласие по него вече да не е налице. Напр. с редакция между първо и второ четене не върви да се променят данъчни ставки. Ако някой иска да внася някаква значителна промяна, да се е сетил навреме, когато се вкарват за разглеждане група законопроекти по един закон. Ако му е толкова важно, през председателския съвет да помоли да се изчака малко, докато са му готови измененията. Така е доста по-чисто и честно спрямо избирателите, а и спрямо изискванията за оценка на въздействието.

Списъкът не е изчерпателен и не искам да звучи „наставнически“ (въпреки, че имам някакъв законодателен опит, не се имам за гуру). Но това са неща, които народните представители е добре да имат предвид – като предлагат текстове и като гласуват текстове. По-доброто законодателство зависи от всеки един депутат.

Материалът Кратък наръчник на законодателя е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.