Tag Archives: законодателство

Урок по грузински

Post Syndicated from Игор Ебаноидзе original https://www.toest.bg/urok-po-gruzinski/

Урок по грузински

За да коментира събитията от последните дни в Грузия, се обърнахме към руско-грузинския философ, литературовед и преводач Игор Ебаноидзе. Той откликна на поканата ни буквално в последните часове с този задълбочен анализ, направен специално за „Тоест“.

За последен път бурен протест с такъв мащаб се разрази в Тбилиси преди четири години, когато на заседанието на Междупарламентарната православна асамблея руският депутат Гаврилов седна в креслото на председателя на грузинския парламент. И тогава, както и сега, недоволството бе отключено от проникването в парламента на съвременната руска политика (или на онова, което се отъждествява с нейните реалии).

Идеята за прокарване на закон за чуждестранните агенти в Грузия беше крайно неподходяща, при положение че закон със същото название върлува с все сила в Русия. Парламентарното мнозинство се постара да обясни (или поне се престори), че в Русия се разгръща друг сюжет: нашият закон нямал нищо общо с руския, той бил суверенен, даже нещо повече – щели сме да демонстрираме суверенитета си именно чрез приемането му напук на руските дадености. Това обаче беше напразен опит да се изключи една малка страна от контекста на днешните глобални противоречия.

То се знае: всяка страна трябва да живее преди всичко собствения си живот и да се ръководи основно от интересите на своите граждани. Но днес нито една европейска държава не може дори във вътрешната си политика да се абстрахира от всеобщия дневен ред. А него го диктува руската агресия в Украйна и конфронтацията между Русия и Запада (тоест, по-общо, демократичните държави). Възможно е да скриеш в дадена страна десетки хиляди бежанци, но не е възможно да скриеш тази страна от световните проблеми във времена на подобно противостоене.

Руската пропаганда се опитва да прескочи европейските правителства и директно да надъха европейците: „Не ви е изгодно да ни се противите, помислете за личния си интерес…“ Същата е стратегията и по отношение на Грузия, с тази разлика, че тук тя се отразява по-другояче, отколкото в Западна Европа. На грузинците са им далеч по-добре познати и руснаците, и Русия, и съвременната руска политика и им е ясно, че невинаги става въпрос за едно и също.

В настоящото глобално противопоставяне грузинското общество е с Украйна.

Но грузинското общество се намира под прицела на Русия, която тихомълком избута бодливата тел, бележеща границата на т.нар. Южна Осетия практически до самата магистрала, която съединява изтока и запада на Грузия. От 2008 г. насам разстоянието от демаркационната линия до въпросната магистрала в определени участъци се сви с цели 700 метра. И днес тази връзка между Изтока и Запада, озовала се под дамоклев меч, изглежда твърде символично. Грузинската власт вижда заплахата, схваща отговорността си пред страната – а и пред десетките хиляди руски имигранти и украински бежанци, които Грузия приюти – и се мъчи да не прави резки движения. Което е съвършено разбираемо. И сякаш е единственият правилен вариант.

Трудно е да се разбере обаче защо парламентарното мнозинство не сметна за рязко движение приемането на закона за чуждестранните агенти. Да, то постоянно подчертава плавността и продължителността на процеса: законът, видите ли, бил приет само на първо четене и изпратен на разглеждане от Венецианската комисия, а то щяло да отнеме около три месеца – всичко се правело съгласно юридическата процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. Или за „истерия“, както се изразява управляващата партия („Грузинска мечта“, във властта от 2012 г. – бел. прев.). Но това безпокойство, склонно да премине в „истерия“, е обективният градус на днешния политически климат в света. Цялата отговорност за който, разбира се, носи Русия. А и проектозаконът дава повод за вътрешнополитическо притеснение. Каква е неговата целесъобразност в рамките на днешна Грузия?

На обвиненията, че управляващата партия прокарва „руски закон“, тя отвръщаше, че законът бил „американски“. Ще напомня, че американският закон за чуждестранните агенти е приет през 1938 г., към края на Голямата депресия и в навечерието на Мюнхенското споразумение. Дори ако икономическият ръст в Грузия от последните две години може да се сравни с изхода от „депресия“, то по отношение на международния контекст възниква питането: чие чуждо влияние – руско или западно – бяха тръгнали да разобличават депутатите? Приетият и вече оттеглен закон засягаше главно неправителствените организации и медиите, та е очевидно, че

в днешната ситуация идеята е била да се постави под контрол преди всичко западното финансово влияние.

Сиреч целесъобразността е могла да бъде само една – да се притисне до стената опозицията, която и бездруго не е много силна. Простодушната хитрост, приложена от управляващата партия, беше, че тя инициира проекта не пряко, а с ръцете на неотдавна отцепилата се от нея фракция „Народна сила“. Сега „Народна сила“ изглежда още по-одиозно, „Грузинска мечта“ си запази пространство за маневри, а участъкът, от който се изтегли, ще послужи за маневри на опозицията.

Благодарение на активността на гражданите, които излязоха на още по-многочислен втори митинг, след като първият бе разпръснат, и не се побояха от водните оръдия и сълзотворния газ, резултатът в крайна сметка е ако не обратният на интересите на „Грузинска мечта“, то при всички положения оптимален за Грузия в сегашните условия. Опозицията може и да не укрепна сама по себе си, но получи известна поддръжка, необходима за политическото равновесие.

Властта, която понечи да отстъпи на крачка назад от Запада, всъщност направи две крачки напред към него, и то без необходимост от антируска реторика от своя страна. Да, водещата сила попадна в неловко положение, но продължава да изглежда вменяема, което е много по-важно. Къде-къде по-добре е вменяема неловкост, отколкото невменяема твърдост. Докато траеха протестите, управляващата партия „Грузинска мечта“ често беше наричана „Руска мечта“. Иронията е разбираема, но ми се струва, че за всички трябва да е очевидно, че истинската руска мечта в Грузия би изглеждала съвсем иначе.

Докато траеха уличните сблъсъци, някои руски либерални блогъри изразиха съжаление, че в Грузия нямало достатъчно радикални сили за насилствен конфликт с властта. Тези блогъри аз бих помолил да се съсредоточат върху руските грижи.

Грузинците нямат нужда от радикално противопоставяне помежду си.

Времето, когато можеха да стрелят един по друг от политическа ненавист, мина. И то, надявам се, завинаги. За това говори умението да стигат до компромис и в най-разгорещената политическа схватка. Очевидно е, че последната схватка няма да е окончателна. Открит стои например наболелият въпрос за бившия президент Саакашвили, който е далеч по-трудно да се разреши – все пак става дума за човек, а не за набор от формулировки, съчинени от някого и успешно хвърлени в кошчето. Този въпрос грузинската власт също разглежда като принципен за суверенитета си, но международният контекст е такъв, че и той трудно би намерил развръзка като чисто вътрешно дело.

По повод протестите тази седмица ми попадна следната мисъл:

Грузия не само се учи на демокрация, но и учи на демокрация.

Да допуснем, че тя действително може да учи още ненаучените в този смисъл страни като Русия. Демокрацията обаче няма научаване. Всеки ден изправя самата ѝ същност пред нови и нови предизвикателства. Историята не е подготовка за щастливото бъдеще – такова отделно от историята щастливо бъдеще просто не съществува. Щастливо може да е само настоящето в определен момент. И днес, на 11 март, в Грузия въпреки всичко настоящето е щастливо. В същото време хоризонтът на планиране за всички нас си остава постарому мъглив.

Превод от руски: Нева Мичева

Български отговор на санкциите по „Магнитски“. Кой подготвя ловци на глави

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-otgovor-na-sanktsiite-po-magnitski/

Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.

Авторът, авторът…

Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.

В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:

В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.

Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.

Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:

Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.

Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.

Еринии вместо Темида

Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.

„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Това е правно безумие –

включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.

Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.

Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –

никой не може да им откаже информация от съображения за банкова, търговска, държавна или служебна тайна.

Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.

Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“

Сравненията на законопроекта с американския глобален закон „Магнитски“ не издържат.

Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.

Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.

В очакване на истинския

Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.

Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.

Пълния текст на разпространения в медиите законопроект прочетете при галерията от снимки в началото на новината на БНР от 26 май.
Заглавна снимка: Министърът на финансите Асен Василев на пресконференция на 27 май 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg

Източник

Разяснения по казуса с прилагането на електронен подпис в изборния процес

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3841

Ще вляза в може би малко скучната материя за йерархията и връзката между нормативните актове. За да видим защо решението на ЦИК, че квалифицирания електронен подпис не важи за Изборния кодекс е неадекватно.

Да, не съм юрист, но тази базова правна рамка – кой какво задължение има в електронния свят е основата на електронното управление и като експерт по електронно управление съм длъжен да я знам и разбирам.

Нормативните актове имат йерархия. Конституция, Регламент, Закон, Наредба/Правилник/Инструкция. Ако някой акт от по-ниска степен противоречи на някой акт от по-висока, то се прилага този от по-висока. Освен ако този от по-висока не допуска изключения. Законът за нормативните актове дава общата картина:

Чл. 15. (1) Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.
(2) (Нова – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.
(3) (Предишна ал. 2 – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.

Кодексите са малко по-специфични закони. Тяхната идея е да уредят напълно една материя – Изборният кодекс урежда всичко, свързано с избори (за да няма, както преди, закон за изборите за народно събрание, закон за изборите за президент и вицепрезидент и т.н.). Наказателният кодекс урежда всички престъпления и никой друг закон не може да урежда престъпления. И т.н.

Кодексите (както и законите), обаче, не съществуват в изолация. Макар Изборният кодекс да урежда изцяло изборната материя, към него се прилагат нормите от други закони – напр. когато става въпрос за гражданство, Изборният кодекс не урежда въпроса за гражданството – той е уреден в Закона за българското гражданство. Когато става дума за личните документи, с които гласуваме, те не са уредени в кодекса, а в Закона за българските лични документи. Когато става дума за административно производство, процесът е уреден в Административнопроцесуалния кодекс (различията с него са изрично уредени в изборния, който дори изрично препраща към АПК).

Когато става дума за приемане на електронни изявления, за електронни документи и електронни подписи, тогава се прилагат Регламент (ЕС) 910/2014, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за електронното управление.
Та, изборният кодекс не урежда нищо специфично свързано с подписи и документи – разчита на общия ред (вкл. чл. 18а от АПК). А общият ред е такъв – административните органи са длъжни да приемат електронни изявления. Чл. 5 от ЗЕДЕУУ, чл. 11 от ЗЕУ (и дори чл. 8, ал. 2) и чл. 18а от АПК.

Ако вече не съм ви загубил дотук, има още един въпрос – РИК и ЦИК административни органи ли са и доставчици ли са на административни услуги? Дефиницията на „административна услуга“ е Закона за администрацията е доста широка и включва „извършване на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице;“ (макар че вписването на листа може да попада и в по-конкретните точки, дори). Всъщност, дори да не бяха, чл. 18а от АПК ги задължава да приемат документи по електронен път.
Това, между другото, е пример, как едно и също задължение се урежда на няколко места „за всеки случай“, защото някой административен орган някъде е казвал „аа, не, тоя закон не важи за мен“.

Та, ЦИК и РИК са задължени да приемат електронни изявления и са задължени от Регламента да ги приравни на саморъчен подпис. Дори Изборният кодекс да не урежда това изрично, и дори това да се счита за противоречие, Регламентът „печели“, защото така пише в Закона за нормативните актове (той пък е следствие от един текст в Конституцията за международните договори).

Остава аргументът на ЦИК – „щом на някои места в Изборния кодекс е посочено изрично, че може да се използва квалифициран електронен подпис, значи никъде другаде не може, защото не е посочено изрично“. Това е доста превратно (и несъстоятелно) тълкуване на правна норма изобщо.
Местата, където се позволява изрично използване на електронен подпис, са подписките. Те не са част от административния процес, и не са заявление до административен орган. Затова въпросът е по-сив. Там имаше нужда и да се коригира допускането, че подписът се полага лично ПРЕД упълномощено лице (електронният няма смисъл да се полага така).

Знам, че е много интересно човек да се упражнява по темата „кой кога занесъл флашка“ и „щом ЦИК казва, че не важи, значи не важи“. Но законът в една държава е съвкупност от правни норми, които за удобство са разделени под различни заглавия, но представляват просто серия от взаимодействащи си норми. А склонността на българските органи да признават само своя закон и никой друг закон е много лоша практика, която води до такива казуси. А съдът е този, който трябва да каже „не, вашият закон не съществува в паралелна правна вселена“

Материалът Разяснения по казуса с прилагането на електронен подпис в изборния процес е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Кратък наръчник на законодателя

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3728

ЦИК обяви кои ще са новите депутати. Аз не съм между тях, но искам и тук, както във Фейсбук, да благодаря на всички гласували за мен – макар да нямам депутатска карта, можете да ме считате за депутат, а с експертизата си ще помагам на парламентарната група.

И именно от тази гледна точка ми се щеше най-накрая де публикувам нещо, което отдавна ми се струва важно – кратък списък с добри законодателни практики, основно с оглед на електронното управление, но не само. Защо аз, без нито един ден като депутат, мога да говоря за законодателство? Ами написал съм немалко законодателни изменения, а и подзаконови актове. Но по-важното – следя кои са нормативните пречки пред въвеждането на електронно управление и те с както в стари закони, така и в нови, защото просто депутатите невинаги си дават сметка какви са практическите последствия от гласуваните текстове.

Такава публикация има на пръв поглед твърдя тясна аудитория, но качеството на законодателството е тема от широк интерес, която дори сме обсъждали с избиратели и заинтересовани групи в предизборната кампания. Така че ето кратък списък с добри практики:

  • Не трябва да се въвеждат изисквания за удостоверения – законите създават права и задължения. Когато в закон пише „заявителят представя удостоверение за Х“, то задължението за това е негово. Администрацията може да приложи Закона за електронното управление и вместо да го иска от гражданина, да го събере служебно и да му го представи за потвърждение, но това е заобиколен начин да се изпълни законовото изискване, и поради това не много го правят – а всеки закон се явява специален спрямо Закона за електронното управление и администрацията казва „ами то може в ЗЕУ да пише, че трябва да съберем служебно, ама в НАШИЯ закон пише вие да го представите“. Затова удостоверяването на обстоятелства трябва да е задължение на администрацията, напр. „органът по чл. ХХ установява наличието на следните обстоятелства“. Това оставя възможност все пак за изискване на удостоверение в подзаконовата нормативна уредба, ако такова не може да бъде събрано служебно или авотматизирано, но задължението да разбере дали заявителят отговаря на всички условия е на администрацията
  • Без декларации за служебно проверими обстоятелства – като алтернатива на удостоверенията се използват декларациите – заявителят декларира, че нещо е така, както пише в закона, но ако то се окаже иначе, той носи отговорност за деклариране на неистина (по чл. 313 от Наказателния кодекс). Има немалко дела за това – част от тях се разминават с административна санкция (НК позволява това), но това не значи, че е приятно. Другият минус на тези декларации е, че правят заявяването на услугите по-сложно – освен заявление трябва да се попълват по няколко декларации „по образец“. Нерядко законите (и съответно администрацията) ни кара да декларираме данни, с които администрацията разполага. Къде точно е границата между служебното събиране и декларирането не е очевидно, но ако нещо е толкова значимо, че да бъде законово изискване, то администрацията трябва да разполага с него в структуриран вид. Разбира се, понякога регистър липсва и декларацията е единственият начин, но това трябва да е само в преходен период – докато се появи такъв електронен регистър.
  • Минимизиране на нотариално заверените декларации – декларациите са неудобни, но когато трябва да се разходите до нотариус, това не само ни бави и струва пари, а и чупи възможността за изцяло електронно предоставяне на услугата. Защото документът, който изпращаме, трябва да е сканиран, а не в оригиналния си електронен вид. Още повече, че квалифицираният електронен подпис, поне за някои неща, може да бъде приравнен на нотариално заверен, защото доставчиците на квалифицирани удостоверителни услуги проверяват нашата самоличност като ни издават подписа, а към него съществуват технически гаранции, че не може да бъде копиран и използван от друг. Разбира се, нотариусите няма да останат без работа, но в момента законодателството изисква излишно много нотариални заверки (напр. декларацията по ЗМИП)
  • Необходимо е да се водят електронни регистри – когато се въвежда регистър със закон, той е редно да спазва изискванията на Закона за електронното управление. Макар това да звучи подразбиращо се, то не е така и е нужна изрична препратка към ЗЕУ. Всеки закон урежда реда на водене на своите регистри, но има много общи компоненти, които са съществени и няма нужда да се копират навсякъде – проследимост и история на действията, отворени данни, уникални идентификатори, отворени програмни интерфейси и т.н. Всички тези неща са описани в наредба към ЗЕУ, но рядко се изпълняват, защото липсва връзката между въведения със специален закон регистър и подзаконовата нормативна уредба на ЗЕУ. Затова за всеки нововъведен регистър е добре да има една алинея: „Регистърът по ал. х трябва да отговаря на изискванията на Закона за електронното управление“
  • Задължителна електронна комуникация за големите компании – когато кръгът регулирани от даден закон лица включва големи компании (напр. банки, застрахователи, телекоми), то задълженията за докладване могат и трябва да бъдат само по електронен път. Примерът отново е Законът за мерките срещу изпирането на пари, където има предвидена опция за електронно докладване за съмнителни транзакции от банките към ДАНС, но това не е задължително и съответно тази система не работи ефективно. Банките изпращат писма на хартия, които не е ясно доколко се обработват (имаше такъв казус покрай изтеглена голяма сума от обвиняем). Можем да презюмираме, че компании над определен размер са длъжни да имат адекватен ИТ капацитет.
  • Без несвързани изменения с „преходни и заключителни разпоредби“ – един закон може да изменя други закони, когато има логическа връзка между тях – напр. ако изменяш Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, ако някой друг закон споменава ЗТРРЮЛНЦ, той може да трябва да бъде изменен. Но нерядко депутатите използват този инструмент да правят абсолютно несвързани промени, защото нещо им е хрумнало (или защото трябва да прокарат нещо по-тихичко). Има си процедура за това – нов законопроект. Ако парламентът работи ефективно, може да гледа малки законопроекти отделно.
  • Без значителни промени между първо и второ четене – между двете четения депутатите могат да правят предложения за промени в даден законопроект. Това е съвсем естествено, тъй като на първо четене се приема законопроектът „по принцип“, а детайлите му се разглеждат на второ четене. Но съществува практиката след като е приет законопроект по принцип, в него да се направят толкова значителни промени, че принципното съгласие по него вече да не е налице. Напр. с редакция между първо и второ четене не върви да се променят данъчни ставки. Ако някой иска да внася някаква значителна промяна, да се е сетил навреме, когато се вкарват за разглеждане група законопроекти по един закон. Ако му е толкова важно, през председателския съвет да помоли да се изчака малко, докато са му готови измененията. Така е доста по-чисто и честно спрямо избирателите, а и спрямо изискванията за оценка на въздействието.

Списъкът не е изчерпателен и не искам да звучи „наставнически“ (въпреки, че имам някакъв законодателен опит, не се имам за гуру). Но това са неща, които народните представители е добре да имат предвид – като предлагат текстове и като гласуват текстове. По-доброто законодателство зависи от всеки един депутат.

Материалът Кратък наръчник на законодателя е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Докторът от Иран, законите и хората

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/

Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.

На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.
Заглавна снимка: © МБАЛ – Исперих

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Неизбежна отбрана 2.0

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neizbezhna-otbrana-2-0/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. След триумфалното блокиране на пътя на Северна Македония към Европейския съюз, станало най-вече поради желанието на „войводите“ – коалиционни партньори на ГЕРБ, последваха и поредните законодателни инициативи. От партията предлагат да се криминализира радикалният ислям и рециклират идеята си за увеличаване на пределите на неизбежната отбрана.

Досега идеята им за неизбежната отбрана „удря на камък“. Законопроектът за промяната на обхвата ѝ беше внесен от „Патриотите“ в Народното събрание още преди две години и половина, през пролетта на 2018 г. И той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право, както и критикуван от правозащитници. Година по-късно изненадващо беше приет на първо четене. До второ четене обаче така и не се стигна.

Преди да обсъдим неизбежната отбрана,

нека обърнем внимание на другия елемент от предложението на ВМРО – криминализирането на радикалния ислям.

Авторите на идеята не уточняват какъв текст да се вкара в Наказателния кодекс (НК) за радикалния ислям, нито дори му дават дефиниция. Вместо това препращат към публикация в партийния сайт за т.нар. Европа на отечествата (както някои националистически настроени евроскептични групи наричат онова, което им се иска да бъде на мястото на ЕС), където става дума и за него.

В НК вече има текстове, които могат да се приложат към омразата на религиозна основа и по-общо – към недемократичните идеологии. Чл. 164 криминализира проповядването и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа“, а в чл. 108 се предвиждат наказания за проповядването на антидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения конституционен ред.

Именно тези членове от НК бяха използвани в т.нар. процес срещу 13-те имами.

Да припомним накратко за този процес, който започна през 2012 г. и завърши (засега) седем години по-късно. Той е срещу 13 мюсюлмански проповедници от пазарджишкия ромски квартал „Изток“. Така че делото е от полза едновременно за две каузи на националистите в България – антиромската и ислямофобската. Имамите са обвинени в това, че пропагандират антидемократична идеология и омраза на религиозна основа, както и че членуват в нерегистрирана у нас организация, което се интерпретира като участие в престъпна организация по смисъла на чл. 109 от НК.

Твърденията на обвинението се основават най-вече на факта, че имамите изповядват течение в исляма, наречено салафизъм. Някои от тях са учили в Саудитска Арабия. Друг въпрос е, че български мюсюлмани получават религиозно обучение в чужбина, където могат да бъдат изложени на всякакви идеологии, защото българската държава отказва да акредитира Висшия ислямски институт. Покрай делото у нас се навъдиха много експерти по ислям, умеещи да интерпретират религиозна литература на арабски. Освен мюсюлмански четива, разследващите органи откриха и нещо черно, за което решиха, че прилича на знамето на „Ислямска държава“.

Делото срещу имамите няколко пъти стига до присъди и се връща в съда, който постановява още по-строги присъди.

Последната от тях е от края на 2019 г. Тогава най-демонизираният от имамите – Ахмед Муса – получава общо осем години и половина затвор, а сподвижниците му – по-леки наказания.

След като осъдителни присъди по дела за радикален ислям у нас са възможни, защо му е на ВМРО да иска изричното му криминализиране? Акцентирането върху една-единствена религия като потенциален проводник на радикализъм не е нищо друго, освен религиозна дискриминация. При това то прикрива нелицеприятното обстоятелство, че за самите ВМРО не е нетипично да разпространяват антидемократична идеология. Включително и чрез предложението за разширяване на обхвата на неизбежната отбрана, което според юристи противоречи на български и международни правни документи, като започнем от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за правата на човека.

През 2019 г. законопроектът за неизбежната отбрана беше приет на първо четене кампанийно –

в контекста на нашумелия случай с пловдивския анестезиолог Иван Димитров, застрелял с незаконен пистолет Жоро Девизов, който се е опитвал да извърши кражба от гаража му. Стреляйки, Димитров крещял: „Полиция!“ Около половин час преди това е наблюдавал опита за кражба от прозореца си.

Първоначалната версия на лекаря беше, че Девизов е влязъл в дома му, при жената и децата му, но и двете твърдения се оказаха неверни – влизане в дома е нямало, а останалите членове на семейството не са били в къщата. Освен това анестезиологът е повикал приятели, с чиято помощ да покрие следите, и е поискал записите от охранителните камери на близкия магазин да се изтрият.

Въпреки тези детайли общественото мнение беше настроено в защита на лекаря,

убил ром с прякор Плъха, рецидивист и вероятно наркозависим. Това отношение изразява разпространеното у нас и противоречащо на всички правозащитни документи, на които се основава законодателството ни, схващане, че човешките животи не са равноценни. Поради което се смята, че един лекар е в правото си да убие един ром. По същия начин, по който няколко години преди това общественото мнение застана зад иконописеца Йордан Опиц, убил в гръб бягащ човек, за да „защити жилищата на съседите си“.

На първа инстанция Димитров получи оправдателна присъда за убийството на Девизов и единствено беше осъден условно на две години и половина за притежанието на незаконно оръжие. Като аргумент за присъдата послужи разширеното разбиране за неизбежна отбрана, което така и не беше прието окончателно в парламента.

И този път рециклирането на законопроекта за неизбежната отбрана става кампанийно. И този път то може да се свърже с делото на Иван Димитров. Междувременно през май присъдата на първа инстанция беше отменена поради множество процесуални нарушения и делото се върна за преразглеждане. В края на септември бяха разпитани различни свидетели, включително парамедичката от „Спешна помощ“, според чиито показания под краката на убития е имало паднал нож (според данните от първия етап на делото нож е имало в дрехите на Девизов, но той така и не е бил изваден).

По-актуален от случая със знаковото убийство в Пловдив обаче е този с протеста пред централата на ВМРО.

На 16 ноември част от протестиращите срещу правителството и главния прокурор се насочиха към централата на коалиционния партньор ВМРО на ул. „Пиротска“ в столицата. Информацията за действията на протестиращите е противоречива, но има счупено стъкло на вратата на сградата, където се помещава офисът на партията. Протестиращи твърдят, че човек, изглеждащ като заместник-председателя на партията и евродепутат Ангел Джамбазки, е хвърлял от прозореца на централата бомбички или пиратки по протестиращите и ги е заливал с вода от пожарникарски маркуч. От ВМРО отрекоха тази информация и заявиха, че по това време евродепутатът не е бил в сградата.

Не след дълго обаче бе разпространен видеозапис, на който ясно се вижда как Джамбазки (или някой изключително сполучливо маскиран като него) хвърля върху протестиращите горящи неща, които после гърмят, и ги залива с пожарникарски маркуч, а покрай тях – и полицаите, охраняващи събитието.

И понеже от ВМРО вече нямаше как да отричат, възприеха защитно-нападателна стратегия.

Пръв в защита на заместника си се впусна председателят на партията Красимир Каракачанов. Пред камерата на Bulgaria On Air той заяви: „Имат късмет, че аз не съм бил там.“ А на въпроса какво е щяло да стане, ако е бил там, отговори: „Ами нямаше да има само водни струи, повярвайте ми. Не може някой да си мисли, че може да чупи, да троши и да прави каквото си иска. Ние или сме законова държава, или гражданите имат право да се самозащитават. Какво очаквате, да ги посрещнем с баница?“

Ако не знае, че е действащ министър, човек би могъл да си помисли, че Каракачанов е опозиционен политик. Защото от думите му излиза, че държавата, в чието управление той участва, не е правова и затова всеки се спасява, както може.

Два дни след това в ефира на bTV се появи и Ангел Джамбазки – целият в бяло. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Белият защитен костюм послужи на евродепутата за повод да изтъкне как работи като доброволец в борбата срещу COVID-19. Та зрителите да си кажат: щом е доброволец, не може да е агресор.

Заместник-председателят на ВМРО отказа да отговори на въпроса на Антон Хекимян дали той е хвърлял бомбички по протестиращите, но заяви: „Ние просто отговорихме абсолютно адекватно на това, което правеха хората пред сградата.“ Също така се оправда, че протестиращите са били първи, че в сградата е имало детски ансамбъл по това време (действал е в името на безопасността на децата, значи) и че зданието, в което се помещава централата на партията, е паметник на културата. На фона на забележката на Хекимян, че работа на полицията е да спре протестиращите, Джамбазки зададе реторичния въпрос:

Ако някой дойде да троши вашата врата вкъщи, вие какво ще направите? Ще му направите баница, ще му направите чайче с мента, глог и валериан ли? […] ВМРО не е певческо дружество, ВМРО не е клуб по шиене на гоблени. Ние защитаваме себе си, своята собственост и своята сграда.

Отново в ефира на bTV се включи и Каракачанов, за да защити за пореден път заместника си и да повтори опорните точки на партията по темата: „Ангел Джамбазки е доброволец във ВМА от 21 дни, но вашата медия пропусна да отбележи това. […] Някои предпочитат да го изкарат лош. Не, той защитава собствеността. Не е хулиган. Ангел е добро момче, което помага на хората и винаги го е правил, но защитава собственост на организацията, на която е заместник-председател.“

Според правозащитния адвокат Михаил Екимджиев хвърлянето на бомбички срещу протестиращи, и то в присъствието на полицаи, не е „неизбежна отбрана“, а „хулиганство, извършено с особен цинизъм и дързост“. „Aз cъм дълбoĸo pecпeĸтиpaн oт фaĸтa, чe г-н Джaмбaзĸи e yчил 10 гoдини пpaвo, зa дa избeгнe ĸaзapмaтa, нo oт oбяcнeниeтo мy в интepвюто пpeд Xeĸимян cи дaдox cмeтĸa, чe нaй-вepoятнo нe e внимaвaл, ĸoгaтo e пpeпoдaвaн инcтитyтът нa нeизбeжнaтa oтбpaнa“, иронично отбеляза той.

В интерпретациите на ръководителите на партията на инцидента с Джамбазки е концентрирано отношението на ВМРО към „неизбежната отбрана“, в което

не се прави разлика между човешки живот, жилище и частна собственост. Нито между отбрана и нападение.

Действията на евродепутата в онази вечер са опасни – и за протестиращите, и за присъстващите полицаи. Хвърлянето на горящи предмети и пиратки може сериозно да нарани, ако не и да убие някого.

В същото време липсата на институционална реакция показва различния аршин, с който властта мери действията на „свои“ и „чужди“. В началото на септември например полицията премахна палатковите лагери на протестиращите с аргумента, че в тях има взривни устройства, доказателства за каквито така и не се появиха. По времето на протестите също бяха арестувани много хора, за които няма данни да са проявили насилие. А някой може да хвърля пиратки от прозореца върху цивилни граждани и органи на реда и да му се размине. Защото се казва Ангел Джамбазки.

Рециклирането на идеята за разширяването на статута на неизбежната отбрана също е опасно, а не само противоправно.

Приемането му може да даде картбланш за саморазправа с всички, които не са „от нашите“. Не само роми, рецидивисти или наркозависими, а например и протестиращи. Или социални работници, опитващи се да си вършат работа. Или ЛГБТИ хора, фактът за чието съществуване се смята от някого за „заплаха“, от която той да се „отбранява“. Или всеки от нас.

Ясно е, че законопроектът за неизбежната отбрана е кризисен пиар и че не покрива елементарни правни норми. Ала риск той да бъде приет на второ четене все пак съществува. Защото поне за едно нещо военният министър Каракачанов е прав: България не е правова държава.

Заглавна снимка: Кадър от участието на Ангел Джамбазки в предаването „Тази сутрин“ на 20 ноември по bTV

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият стар Партиен дом

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-star-partien-dom/

„Когато правиш парламент, всеки малък детайл има политическо значение“, казва британският архитект Норман Фостър, когато описва проекта си за Райхстага в Берлин.

Всъщност оригиналният проект, с който през 1992 г. той печели конкурса за ново седалище на Бундестага на обединена Германия, е съвсем различен от добре познатия ни стъклен купол рампа, достъпен за широка публика. Както често се случва с архитектурните конкурси, всичко започва с ентусиазъм и завършва с компромис. В началото Фостър прави стъклен навес, който покрива изцяло старата каменна сграда, стъпва в река Шпрее и засенчва огромна публична пиаца подиум. Старият Райхстаг е маловажна част от цялата композиция – просто спомен от миналото.

После бюджетът е орязан, няколко консервативни депутати се запъват, че изгорелият купол трябва да се възстанови (нищо че от него не е останала и следа и буквалната му реконструкция би била чиста фалшификация), и Фостър прави нов проект – този, който знаем всички. Това е един от най-добрите му проекти впрочем – с идея за прозрачност и контрол на народа суверен над властта плюс екология и технологичност. Именно затова е и един много копиран проект.




В края на август 2020 г. на софийския площад „Александър I“ цари оживление. Чистачки скубят тревата между жълтите павета, мъже стържат ожесточено маркировките за синята зона, коли са блокирали достъпа към източния вход на бившия Партиен дом. Причината? Българските депутати се местят за новия сезон в реконструираната бивша зала „Георги Кирков“ на построения през 1954 г. Дом на Централния комитет на бившата Българска комунистическа партия. След едно бурно политическо лято, от септември българският парламент има вече нова пленарна зала. При това предсрочно.

След като става ясно, че започналата през 2016 г. реконструкция няма да приключи за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г., преместването на депутатите е отложено за края на 2020-та. Общата сума на ремонта ще надхвърли 44 млн. лв., заедно с подписания през април т.г. допълнителен договор за реконструкция на инсталациите и още строително-монтажни работи по фасадите и покрива на сградата за близо 19 млн. лв. без ДДС.

Но да се върнем на Фостър. Архитектурата винаги е политическа, да. Върху някои сгради е по-лесно да хвърлиш паве, отколкото върху други. И Партийният дом в София е от първите – вече 30 години. Въпросът е какво политическо послание отправя самият акт на преместване на парламента на демократична парламентарна Република България в една от архитектурно най-тоталитарните сгради от новата ни история, издържана в класически социалистически реализъм от сталинистки тип. Добре е освен за ремонта, за стъкления купол, за похарчените пари, за европейско синия мокет и системата за гласуване да поговорим малко и за архитектурата на сградата. И изобщо как се стигна до това депутатско местене и какви са архитектурните му проблеми.

Click to view slideshow.

Политическото послание

Идеята за преместване на българския парламент в сградата на бившия Партиен дом е стара и около нея цари учудващо политическо единодушие. Още през 1992 г., по времето на Стефан Савов, част от парламентарната дейност се измества там. През 1996 г., когато на власт е правителството на Жан Виденов, тогавашният председател на Народното събрание (НС) академик Благовест Сендов дори обявява първия архитектурен конкурс за преустройство на бившата зала „Георги Кирков“ – вече преименувана на „Св. София“.

На депутатите им е тясно в старата сграда на пл. „Народно събрание“ №1, завършена през 1885 г. по проект на сръбския архитект от български произход Константин Йованович и впоследствие придобила статут на паметник на културата от национално значение. Имат нужда от повече помещения за кабинети, за заседания на парламентарните комисии и всякакви други съпътстващи дейности. Логично е трите власти да се съберат в „Триъгълника на властта“ – така се печели време и място.

Всичко това са прагматични аргументи. Само че сградите на народните събрания – изненада – по принцип са символни и всяка тяхна промяна е и политически акт, осъзнат или не. Новата сграда на националното събрание на Бангладеш в Дака например е проектирана от големия Луис Кан през 70-те, завършена е през 1982 г. и казва едно: „Вече сме независима държава. Искаме нова сграда от световен архитект, с която да преборим колониалното си минало.“ Берлинският Райхстаг не просто казва, а крещи: „Искаме символ на нова, обединена Германия, превъзмогнала миналото.“

А новата пленарна зала на българския парламент? Е, тя е прагматична: „Имаме много квадратни метри неизползвана държавна площ в една масивна сграда в центъра след одържавяването на имотите на бившата комунистическа партия. Защо да не ги използваме?“

Четири архитектурни конкурса

След първия конкурс за нова пленарна зала, който потъва в хаоса на хиперинфлацията и протестите от зимата на 1996/1997 г., идеята за преместването е подхващана от три други Народни събрания, доминирани от най-различни партии. Съответно са проведени общо четири архитектурни конкурса: вече споменатият първи през 1996 г., при мнозинство на БСП (Демократична левица) и председател на НС Благовест Сендов; втори през 2003–2004 г., при мнозинство на НДСВ и председател Огнян Герджиков; трети през 2008–2009 г., при мнозинство на БСП (Коалиция за България) и председател Георги Пирински; и четвърти през 2011 г., при мнозинство на ГЕРБ и председател Цецка Цачева.

Всеки път нуждата от преместване в сградата на бившия Партиен дом е аргументирана чисто прагматично и никога – като политическо послание. Архитектурните резултати от конкурсите са сами по себе си любопитни. Задачата е едновременно лесна и трудна. Лесна – защото не е кой знае какво предизвикателство да превърнеш една зала за 800 души в зала за 240. Трудна – защото Партийният дом е сграда на кофти място, с труден достъп и натрапчива естетика. А бившата зала „Георги Кирков“ е и тъмна, огромна и с изключително характерни детайли.

Конкурсът на Сендов от 1996 г. е спечелен от арх. Борис Камиларов – един от популярните проектанти на обществени сгради от времето на социализма. В екип с Цанко Хаджистойчев и Михаил Соколовски е правил театри, културни домове и Операта в Стара Загора, заедно с много други сгради. Той замята стъклена завеса с герб върху неокласицистичния мастодонт на Ларгото и скрива миналото – със стъкло.


Камиларов е класиран пръв и на втория конкурс от 2004 г. – сред само трима участници, единият от които обаче е популярният швейцарски архитект постмодернист Марио Бота в екип с работещия в България италианец Раймондо Флакомио. Бота е класиран последен, но той прави най-драматична промяна на площада в сравнение с всички конкурси преди и след това. Западната фасада на сталинисткия дворец е избита, заменена е със стъклена пресечена призма, върху която растат дървета, а сградата е отворена към площада. Всъщност Бота разбива ансамбъла на Ларгото и прави тотално нова сграда. Герджиков обаче не съумява да се споразумее с него (харесвал най-много неговия проект, но бил доста скъп). Във всички случаи до реализация така и не се стига, тъй като малко след края на конкурса победителят Борис Камиларов умира.

В този период и сините депутати от ОДС подкрепят преместването и смятат, че промяната на бившия Партиен дом трябва да се превърне в символ на демокрацията в България. Те обаче настояват за международен конкурс. Такъв, за съжаление, няма. Дори Марио Бота участва чрез архитектурното студио „Панидея“ на Раймондо Флакомио.

Проекти за нова пленарна зала, конкурс 2008–2009. Източник: parliament.bg

През 2008 г. тогавашният председател на НС Георги Пирински променя правилата на играта. Той обявява трети конкурс за нова пленарна зала в бившия Партиен дом, но чисто нова и разположена във вътрешния двор, а бившата зала „Георги Кирков“ да бъде запазена непроменена. Получават се 17 предложения, отново само български – повечето от които правят цилиндри с горно осветление или стъклени куполи ала Норман Фостър. Победителите тук са двама – „Тилев Архитекти“ и „Ателие Серафимов Архитекти“. А конкурс, който завършва с двама победители, е изпитана рецепта за провал. 

И така стигаме до четвъртия и последен конкурс, обявен през 2011 г., вече по времето на ГЕРБ и председателката на НС Цецка Цачева. Проектите са 11, а победител е „Никонсулт“, по чийто модифициран през годините проект е направена и реконструкцията, която виждаме в репортажи и снимки в последните няколко дни. „Никонсулт“ и арх. Владислав Николов променят наклона и пропорцията на залата, подпъхват отдолу втора зала за пресконференции, премахват стария стоманобетонен таван с гипсовите орнаменти и правят стъклен покрив (не купол). Главният вход от запад е украсен със стъклена козирка и герб.

Журито отправя следните две препоръки към победителя. Едната е да не пипа западната фасада, защото тя е „завършена, симетрична и балансирана композиция, към която трудно може да се добави нещо ново“. И втората – да не пипа тавана на зала „Св. София“, защото той е постижение за българската архитектура и би било добре да се запази. Освен това отварянето и остъкляването, макар и атрактивни, са „предпоставка за сериозни експлоатационни проблеми“.

Интересно е, че всички препоръки на журито са най-добре изпълнени в класирания втори проект на „Тилев Архитекти“, които правят най-деликатна намеса в залата и общо взето, запазват почти всичко вътре. Защо тогава проектът на „Тилев Архитекти“ не е класиран на първо място – остава мистерия.

Новата зала

През дългите години между 2011 и 2020 г. проектът на Владислав Николов е променян няколко пъти. Козирката на входа пада. Неутралните цветове в интериора са заменени с натрапчиво „европейско“ синьо – може би защото сините мокети и седалки мигновено ликвидират спомена за старите конгреси на ЦК на БКП. Стъкленият покрив обаче остава и осъществяването му наистина унищожава един от най-впечатляващите зални тавани в българската архитектура.

Промененият наклон на залата деформира пропорциите, а ордерът изглежда нелепо без цокълна част. Отделно, както навсякъде в новата българска архитектура, и на тази вече най-представителна зала в републиката ѝ липсва детайл. Неслучайно във всички колажи през последните дни се правят сравнения между трибуните в старата пленарна зала и в новата реконструирана зала „Св. София“: зад едните има дъбова ламперия с богат детайл, зад другите – плоскости в кафяво.

Забавни са коментарите за акустиката на залата. А тя наистина е добра и изказванията на депутатите кънтят като на конгрес. За отбелязване е фактът, че зала за 800 души с отлична акустика е превърната в депутатска говорилня в град, който се опитва да направи нова концертна зала за симфонична музика от бившето трамвайно депо на бул. „Мария Луиза“. Но приоритети.

Два въпроса

И сега да се върнем към двата основни въпроса, които това преместване поставя:

1. Какво е политическото му послание? 

Защото можеше да има, при това няколко. Ако бившият Партиен дом беше променен чрез тотална реконструкция, това би показало липса на каквато и да е връзка с предишния режим – тоест радикално изтриване на травматичната памет. Ако залата беше третирана като културно наследство, това би показало желание да живеем в мир със собствената си история. Настоящият проект не прави нито едно от двете. Само заменя качествен архитектурен детайл с ремонтаджийска ширпотреба.

2. Какво правим с предишната сграда?

По-банална функция от музей надали може да се измисли. А и София е пълна с музеи на нещо си в сгради със съвсем друга функция. Сградата на старото Народно събрание е паметник на културата – архитектурен, строителен и исторически. Той беше жив и функциониращ паметник, от най-добрия вид. Построен с една определена функция, която изпълнява до края на юли 2020 г. Сега го правим просто обвивка – да, музейна, но не по-малко празна. А това е едно подчертано ретроградно отношение към културното наследство в съвременния град.

Фостър обича да повтаря, че новият Райхстаг показва четири важни и взаимосвързани неща: Бундестагът е демократичен форум, историята трябва да бъде четена с разбиране, властта не бива да е изолирана от обществото и околната среда трябва да се пази. Колко е тъжно, че и четирите липсват в новата сграда на българския парламент.

Заглавна снимка: parliament.bg

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конституцията и какво може(ше) да бъде

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/

Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,

в конституционното право движението е много по-често отдолу нагоре.

Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.

Потенциалната конституционна енергия

Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че

и към толкова консервативна тема подхожда с типичното си „всичко минава“,

вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.

Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.

От магистрати за магистрати

Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че

смяната на един служител, бил той и главен прокурор, няма да доведе до никакъв траен резултат.

Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.

Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са

все съдии, избирани от професионалната квота.

Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.

За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса

какви обстоятелства налагат един магистрат изобщо да влезе в полезрението на действащите партии, за да бъде издигнат от тях за член на ВСС.

При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.

Необходимата децентрализация

Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.

Обединеният антипрокурорски фронт, за съжаление, често пречи на реформите – по две причини.

Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.

Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),

на конституционно ниво е възможно да се предвиди по-широка автономия на прокурорите от горестоящите,

както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.

Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.

Разкраченият президент

Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор

защо редица важни откъм власт постове се разпределят без пряк и всеобщ избор, докато избраният от потенциално милиони граждани осъмва с крехки и половинчати правомощия.

Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.

Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че

президентът може да се развие на конституционно ниво като една от малкото възможни алтернативи на едноличната власт –

например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.

А как работи Конституцията?

Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.

Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –

абсолютният минимум е да се разберем дали ще може да се атакува норма от закон, или всеки акт на публичната власт.

Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.

Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:

дали при констатация на противоконституционен закон даден съд може да не го приложи,

тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.

Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.

Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят

разписване на повече конкретни текстове, чиято отмяна чрез закон би била невъзможна.

Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.

Заглавна снимка: pxfuel

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.