Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/kude-e-sheytanut-tuk-allah-i-tezhka-muzika/
В езиковата гимназия, където учех, имахме навика да носим тениски, по-тежки от нас самите. Покрай концерта на „Мейдън“ през май се сетих, че това беше първата банда, с която ми влезе стружка в ухото, както гласи клишето. А пък графити тагът ми, с който вгорчавах живота на чистачките в училището, беше Morbid – така ми казваха и приятелите. Идва от името на детметъл бандата „Морбид Ейнджъл“.
През 1998 г. с един приятел ни хрумна да правим седмично предаване за тежка музика по местното радио. Кръстихме го „Баялдизъм“. От манджата с турско име имамбаялдъ, пълнен патладжан. „Имамът припадна“, това значи на български, или както се казва по нашия край, баялдиса. Явно сплавта между тежка музика и Ориента оттогава ме преследва. Три часа тежка музика всяка сряда, огромен блок, който да ранява смъртно слуха на пазарджишките пенсионери с протяжни истории за групи и изпълненията им. Хевиметъл, хардкор, детметъл, прогресив, блек, готик – каквото си представите. Ако трябва да го обобщя евфемистично, самоопрощаващо и иронично, забавен тийнейджърски експеримент, нелишен от грешките на младостта.
През 1998-ма, същата година, в която се озовах в нашенската арабистика, излезе и „Дяволът в музиката“ (Diabolus in Musica) на „Слейър“. А ако си мислите, че шейтанът в музиката няма връзка с Ориента, спомнете си легендарното трашвидео на „Сезони в бездната“ (Seasons in the Abyss) от 1990 г. Беше снимано в Египет на фона на бедуини, камили, пустинята, пирамиди, Сфинкса, храмове, огньове малко преди Буш да удари Ирак по време на „Пустинна буря“. Та чак „Ролингстоун“ 25 години по-късно посветиха пространен материал на тяхната „египетска Одисея“.
„Египетска Одисея“ звучи малко като „Мека, която е Йерусалимът на християнството“, по коментара на анонимен форумен участник в „Дневник“ навремето. Впрочем, като сме тръгнали с ориенталистките асоциации, „Слейър“ на арабски е катил. Разпознавате думата, навлязла и в „езика свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни“ през турски, че и пояснена в Речника на българския език на Института за български език с ключови цитати, като този от Вера Мутафчиева: „Нищо друго ми не трябва, божичко, само тази нощ дано ме не съсекат катилите, да не ме пекат на огън и дупчат с ками!“
А ако се поразходим из дома на исляма, ще видим как ролите на катила и шейтана по отношение на тежката музика търпят постоянно предоговаряне.
Мюсюлманската доктрина винаги е имала амбивалентно отношение към пеенето и инструментите. Не само към западните, не специфично към Бах или Ариана Гранде, към Тони Стораро или Азис. А към музиката по принцип. Има достатъчно идеологически лагери, от които да си избереш според догматичните и художествените предпочитания, а и според своята собствена лична история.
Като човек, който се занимава с мюсюлманско право, стабилно вкоренено в свещените текстове, предпочитам да тръгнем от по-строгите перспективи. Някак по-консистентни са. А и отвъд „Всеки прави и вярва в каквото си иска“, или както казваше баща ми, лека му пръст, „Всеки да яде и пие каквото му се услажда!“, има перспективи, които ни изглеждат далечни и неразбираеми. Особено докато си седим пред компютрите и чакаме някой хипстърски градски фестивал лятоска. Но пък са доста устойчиви, колкото и да не ни се нравят, погледнати по-отблизо. Камо ли когато се наложи да се съобразяваме, „за да не ни олепят“ по шариата, както се казва в българския арестантски жаргон. Не питайте откъде знам.
В рамките на консервативния възглед мисловният поток тече така. Коранът може и да е пестелив относно музиката, но все пак е вечното слово на Аллах. Очаква се, че в него има всичко нужно за благочестивия живот и стигането до Рая (Джанна). Или ако нещо го няма там, ще да се намери в Сунната – записите за казаното и направеното от Пророка. Защото те се допълват и поясняват едно друго. А небесното откровение говори за „лъжливото слово“ (каул аз-зур; 22:30), „празнословие“ (лагуу; 23:3, 25:72, 28:55), хора, които купуват „слова за забавление“ (31:6), земния живот като „забава и игра“ (29:64), или за съвременници на Пророка, които търсят „търговия или забавление“ (62:11). Тук навсякъде за забавлението текстът на Корана използва лахуу. А от същия корен идва и една от арабските думи за „музикални инструменти“ (малахи). Разбирайте, средства за греховно, суетно, светско забавление. И във всички по-горни текстове още ранните коментатори и религиозните авторитети започват да припознават музиката и пеенето.
Може да не е много ясно, но и Сунната настъпва допълнително педала на газта. Та не е ли казал и самият Пророк осъдително, че като знак за пълен морален упадък в мюсюлманската общност ще се появят хора, които обявяват за позволени прелюбодеянието, носенето на коприна (особено осъдително за мъже), пиенето на алкохолни питиета и свиренето на музикални инструменти? Оттук и исторически осъдителното отношение към съблазняващия рабите на Аллах занаят. В рамките на този възглед музиката в най-добрия случай, ако и да не идва директно от дълбините на адския Огън (нар) и неговия повелител Иблис, наподобява леките наркотици. Може самa по себе си да не е лошa, но отваря вратата към нещо порочно. Защото с музиката, било то песни или свирене на инструменти, вървят и танци, алкохол и разврат.
Консервативните изражения на обществено устройство имат откровено негативно отношение към музиката.
Вземете например талибаните в Афганистан. След козметичните салони на прицел попаднаха музикалните инструменти. Вижте само горящите китари, тарамбуки, тонколони и всякакво друго оборудване. Сходна беше съдбата и на музиката по времето на ИДИЛ. Възбраната се превърна в един от най-отчетливите знаци на управлението им. Никакви инструменти, никаквa музикa от радио, телефони, плейъри или в училищата. Мали през 2012–2013 г. беше друг пример. Там забраната се отрази и на известни банди, като носителите на „Грами“ „Тинаривен“ (в превод „Пустиня“, направо „пустиняци“), които наскоро ни гостуваха.
Затова и може да се случи вашият шофьор в Мароко, Сирия, Египет, Пакистан или Афганистан, примерно, да спира музиката по радиото или касетофона, пусната от неблагочестиви туристи или другари по религиозна общност. След което да удря спирачка насред магистралата, за да отслужи задължителната молитва на килимче върху асфалта. И двата жеста са проява на благочестие с един корен – нуждата от практическо приложение на т.нар. „повеля на одобряемото и възбрана на порицаемото“. Разбира се, тук винаги стои една голяма уговорка. Враждебното отношение не се отнася за религиозните музикални прояви (или поне припознавани от нас като такива), като арабския призив към молитва (азан), мелодичната рецитация на Корана (тартил, тилауа) или напевността на молитвите (зикр).
От друга страна, имаме умерено позволителното отношение. То изгражда аргументация върху ясната липса на регулация в Корана и неговата двусмисленост – защо пък „забавление“ да означава непременно възбрана върху пеенето и свиренето на инструменти? Няма ли варианти, при които да избегнем „забавлението“ в греховния му вид и пак да правим музика? Ето, Сунната съдържа богато съдържание и то не е непременно и само осъдително. Пророкът позволява на момичета да свирят и да пеят по време на празник в дома на Айша, съпругата му, например. Ако съществуват музикално натоварени изражения на духовност, защо непременно трябва да възбраним всяко пеене и свирене? Това твърди и големият Абу Хамид ал-Газали, този Тома от Аквино на суннизма от XI–XII век, в „Съживлението на науките на вярата“, обемен справочник по всякакви въпроси, които помагат на мюсюлманите да живеят праведно. При него
отношението към музиката зависи от нейната употреба и цел – ако е за почивка, поклонение и благочестиво обръщане към Твореца, е позволена.
Но ако употребата на музикални инструменти е в развратна компания на пияници и прелюбодейци, е категорично забранена. Контекстът и функцията са определящи. Затова също, ако си позволя личен спомен от студентските години, купоните на подпилите учащи се в Богословския факултет в СУ, на които се пеят черковни песнопения, са осъдителни.
Че нали и част от практиката на мистиците суфи и дервиши са мистичните събирания, музикални изяви и танци (сама‘). А и да идем пò на изток в мюсюлманския свят, в Индия и Пакистан. Там, по думите на един познат американски антрополог, „вярващите може едновременно да казват „Харе Кришна и Аллаху акбар“, та имаме и жанрове като кауали (кавали). При тях също музикалният пърформанс е неотменна част от религиозната церемония. Добавете и постепенно проникващото от Античността теоретично отношение към музиката през повлияни от гръцката философия мислители като Ал-Кинди и Ал-Фараби от IX–X век.
А и съвсем извън религиозната норма, която начумерено гледа на дайрето (дафф), тарамбуката (дарабукка), тъпана (табл), флейтата (най), струнните саз, уд и кеменче, че и на певците и певиците, се вие вековното маане на мюсюлманската музикална практика. Музика се прави за кеф, както се пие и вино. Защото на хартия всички може да сме строги. Но в средновековен Багдад е възможно да си купим вино от християните и юдеите. Великият везир Низам ал-Мулк рецитира Сунната от „катедрата“ (минбар) в основаните от него медресета, но в същото време пише в своята „Книга за управлението“ (Сийасат-наме) как трябва да се организират събрания за пиене на вино. С обществена, политическа и забавлителна цел.
А музика и музикални инструменти за разтуха очевидно има не само в двора на халифа и султаните, ами и в домовете на знатните. Та затова и любимата ми сцена, исторически топос, е описанието на багдадския богослов Ибн ал-Банна от XI век в личния му дневник. По време на големи земетресения в земите на исляма и поражения върху джамиите там мюсюлманите в знак на покаяние изливат алкохола по улиците, напъждат леките жени и потрошават музикалните инструменти. Очевидно тези три начина на увеселение намират стабилно място в бита на средновековните мюсюлмани. Естествено, под постоянната заплаха от втвърдяване на общественото мнение и атмосфера от страна на консервативната общност на богослови, кадии и благочестиви маси правоверни. Или пък, ако се поддам на пословичната ми скептичност, Ибн ал-Банна може да си е измислил споменаването на три корена на всяко зло в уммата с назидателна цел.
Но каква е ситуацията с хедбенгърите и техните малахи, греховни електрически китари, в сенките на Корана (фи зилал ал-Куран), да препратя и аз към заглавието на известния тафсир на Саид Кутб от „Мюсюлмански братя“ от средата на XX век? Впрочем, тъй като съм решил да заложа на преводи на имена и реалии в духа на Богоровото „драсни-пални клечица“, нещо като заглавията на западните групи по плочите на „Балкантон“ от едно време,
предлагам „главотръскащи“ като превод на хедбенгър.
А и ще видите защо препратката към „Мюсюлмански братя“ в Египет не е случайна.
Да огледаме сцената през няколко примера, всички с различен профил, история, география, а и с различен късмет. Кисмат, казва арабската дума, дошла през нас чрез турски, сиреч онова, което ти е отредено от Аллах.
Като че ли най-безпроблемна изглежда ситуацията в югоизточната ни съседка. И как да не! Кемалисткият лаиклик задава тона на обществената и политическата среда през по-голямата част от XX век. Като отмениш халифата и искаш да изградиш нова легитимност, отваряш пространство за нови жанрове и преосмисляния на историята. И те се пръкват. Анадолският рок от 60-те и 70-те на миналия век. Докато ние се валяме в обятията на зрелия комунизъм, първият ни независим рок фестивал от май 1987 г. в Летния театър в София е още далеч в бъдещето, търсим кой ни е виновен за хала (друг арабизъм, припълзял до нас през турски),
нашите исторически „душмани“, заптиета и золумджии правят психеделик и прогресиврок.
От вълната на анадолския рок изплуват фигури като Баръш Манчо, един от основателите на жанра, които постилат пътя на по-късната турска жица. На него му казвам „турския Франк Запа“, ама това ще да е по-скоро произволна асоциация въз основа на външния вид. Но който не е слушал неговите „Каваци край потока“ (Dere Boyu Kavaklar), „Тропици“ (Dönence) или „Моят приятел магарето“ (Arkadaşım Eşek), много е изпуснал.
На анадолския рок по-късно стъпва и сигурно най-известната тежка банда в Турция – любимците ми от „Мезаркабул“, – основана през 1986 г. в Истанбул, когато се появява и известният рокбар „Кеманджъ“. И те носят двойна шапка – хем тежък звук, хем с анадолски елементи. Хем в Турция се кичат с баналното, но разпознаваемо име „Пентаграм“, хем когато ходят навън, се промотират под по-оригиналното и местно „Мезаркабул“. Пеят хем на турски, хем на английски. А „Мезаркабул“ идва от две турски думи с арабски произход – „гробище“ (мезар) и „приемане“ (кабул). Или както обичахме да казваме в гимназията, „Вземай кални бани, да свикваш с пръстта“. Честно казано, ако не беше анадолският елемент, пърформансите на живо и пеенето на турски, щяха да са доста скучна мейнстрийм банда. Но пък са първопроходци, и то в обществена среда, която е благоприятна за жицата, ако и нелишена от напрежение по религиозна линия, без положението в Турция да е рисково като в по-консервативните части на арабския свят и страните с преобладаващо мюсюлманско население. Именно Огюн Санлъсой, дългогодишният им вокал, до когото случайно си пих бирата през 2009 г. в „Кеманджъ“, изпя римейк на стихотворението на турския бард от XVIII–XIX век Ашък Дертли за шейтана и обвиненията към музикантите.
Ашък Дертли буквално ще да рече „Угриженият влюбен“ – има дертове, както казваха баба ми и дядо ми. Само че ашък, освен че е „влюбен“ (в Аллах по подразбиране), е и титла на певец, уличен трубадур. Има много ашъци, но един от тях е Дертли, тоест „Угрижен“. Всъщност се е казвал Ибрахим. Него пък ходжите го обвинявали, че съгрешавал и бил слугувал на шейтана, защото свирел на струнен инструмент и пеел. На това той отговаря с песничка за шейтана и ходжите с игрив текст:
Де е шейтанът тук?
Името му е струнен саз,
не слуша ни коранични стихове, ни кадия,
който свири, го разбира.Де е шейтанът тук, кажи ми?
Ако се умиеш ритуално, не казва,
ако кланяш молитвата намаз, не обажда,
ни яде забранено като мюфтия.Де е шейтанът тук, кажи ми?
Струните му от Истанбул,
дръжката от хвойна,
бре, серсемино, рабe на Аллах,
де е шейтанът тук, кажи ми?Няма рога, няма опашка,
ни краката му в сандали,
като Дертли е без чалма.
Де е шейтанът тук, кажи ми?
Ама ако питате ходжата, рогатият е навсякъде, особено като стане дума за хевиметъл.
Стига да имаш ищах (от арабското иштияк, ‘желание’) да го търсиш, изборът е голям, направо безкраен. Така казва и Умберто Еко в „Името на розата“, в диалозите между Уилям от Баскервил и инквизитора Бернар Ги. Може да откриеш Иблиса и в турски банди, като „Курбан“ („Жертва“, да не си мислите, че става въпрос за мазна овнешка чорба), „Кърмъзъ“ („Червено“, ако ви се поиска феминистки траш метъл), „маНга“, „Мор ве Отеси“ и един бюлюк други.
(Следва продължение.)
В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.