Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/kude-e-sheytanut-tuk-allah-i-tezhka-muzika-produlzhenie/

<< Към първа част

… ако питате ходжата, рогатият е навсякъде, особено като стане дума за хевиметъл.

Стига да имаш ищах (от арабското иштияк, „желание“) да го търсиш, изборът е голям, направо безкраен. Така казва и Умберто Еко в „Името на розата“ в диалозите между Уилям от Баскервил и инквизитора Бернар Ги. Може да откриеш Иблиса и в турски банди като „Курбан“ („Жертва“, да не си мислите, че става въпрос за мазна овнешка чорба), „Кърмъзъ“ („Червено“, ако ви се прииска феминистки трашметъл), „маНга“, „Мор ве Отеси“ и един бюлюк други.

А че търсенето на шейтана в метъла може да има тежки последици, усеща на гърба си първата иракска трашбанда със звучното име „Акрасикауда“ (Acrassicauda, „Черен скорпион“). Нейната история въобще не е толкова гладка като рок сцената в Турция. И пак има късмет, защото попада в полезрението на медийната платформа „Вайс“ (VICE, „Порок“!) след падането на Саддам Хюсеин през 2003 г. и гражданската война. Тогава за малко да се озова там като „лингвист, способстващ за администрацията на следвоенен Ирак“, така поне вървеше офертата на военните за арабисти като мен. Добре че не заминах, за разлика от други мои колеги, които после пострадаха тежко. Но през 2006 г. Суруш Алви, съосновател на „Вайс“, и продуцентът Еди Морети заминават за Багдад през Ербил, Кюрдистан, за да снимат филм за траша в следвоенен Ирак. Неслучаен избор, предвид статията на „Вайс“ за „Акрасикауда“ през 2003 г. А 2006-та е лош избор за време за пътуване до Двуречието. Но пък благодатно за улавяне на новите културни феномени. Нови, ала не безпроблемни. Резултатът е документалният филм „Хевиметълът в Багдад“, който излиза през 2007 г.

Вижте ги. Момчета с кози брадички в хаоса на следвоенен Ирак, които свирят с китарите си в мазе и се самоопределят като мюсюлмани, ама не твърде посветени. Мазето прилича малко на мазето на пазарджишката гимназия, където тамошните групари свиреха, докато аз драсках с маркери графити по стените. Но обстановката не прилича на Пазарджик, пък било и през 90-те. Не може да ходиш по улиците на Багдад току-така. Може да те застрелят, защото седиш сам на едно място. Може да те застрелят, защото се движиш подозрително. Може да те застрелят, защото се събираш с хора. Може да те застрелят, защото говориш на английски – едно от най-опасните неща. Може да те застрелят, защото пътуваш. Може да те застрелят, защото не пътуваш. Може да те застрелят, защото не спазваш вечерния час. Може да те застрелят, защото си религиозен. Или защото не си религиозен. И да, защото правиш шейтанска музика. Може да си чужд агент. Не може да си пуснеш дълга коса или да носиш тежки тениски, защото веднага се набиваш на очи.

Да, правят компромис с режима на Саддам преди това. Пишат песен за иракския диктатор. Нещо като да споменеш Енгелс, когато издаваш превод на средновековния философ Пиер Абелар в България¹. „За да избегнеш дявола, пей за него“, гласи една арабска поговорка. Не знам каква точно е тя, но според мен е фриволна интерпретация на мюсюлманското схващане, че дяволът може да бъде неутрализиран чрез подходящите молитви и напевно споменаване (зикр) на Аллах.

Но истинските обвинения в сатанизъм идват после. Най-малкото защото „главотръскането“ приличало на религиозен ритуал, особено на еврейската молитва. Тъй де, има си йерархия на шейтаните. И ако приличаш на юдейския шейтан, си най за осъждане. 

Но през 2005 г. групата успява да изнесе концерт в багдадски хотел. Това все пак е оптимистична история. Всички членове на „Черен скорпион“, да не се лъжем, са представители на образованата младежка висока средна класа, имат собствени инструменти и оборудване, говорят отличен английски. В крайна сметка бягат през Сирия (където изнасят концерт в Дамаск), после до Турция и стигат до САЩ като тяхна обетована земя, подпомогнати от „Вайс“. През 2009 г. даже лично идолът им Джеймс Хетфилд от „Металика“ им подарява китара, а през 2015 г. официално излиза дебютният им албум „Гилгамеш“. Името отново е препратка към славното минало, този път на Месопотамия. Разбира се, че няма да е „Халифат“, нито „Абасид“, дори и „Харун ар-Рашид“ не е. Никакви асоциации със средновековното мюсюлманско наследство на Ирак. И без това „поклонниците на дявола“ вече са натрупали достатъчно негативи…

Но да мръднем още пò на юг и да сгъстим тъмните краски.

„Черният скорпион“ все пак отървава кожата. Историята на групата прилича на рисково приключение с щастлив край. Но не може да кажем същото за феновете на тежката музика в Египет малко по-назад в миналото.

През 1997 г., докато ние минаваме през Виденовата зима, в Египет избухва първата публична „сатанинска паника“ от хевиметъла.

Описва я Марк Ливайн в най-интересната монография по въпроса, на която съм попадал². Не само за Египет, но и за Мароко („Когато музиката бъде забранена, започва истинският сатанизъм“!), Израел, Палестина, Ливан, Иран, Пакистан.

А хевиметъл сцена има в Египет още от 90-те въпреки традиционния религиозен пласт, който съставлява огромното мнозинство от обществото. Да не забравяме също, че Египет е един от големите центрове за продукция на филми, музика и телевизия в арабския свят. Затова и египетският диалект впрочем е един от най-използваните. Само че борбата на метълите за признание и място в обществото минава през сложна политическа ситуация по времето на Хосни Мубарак и влиянието на ислямистки движения като „Мюсюлмански братя“. Същите тези, на които Саид Кутб с „Под сенките на Корана“ е идеолог.

Та сенките на Корана не се оказват благодатна шарена сянка за младежите, които гледат навън през призмата на рок културата. На 22 януари 1997 г. правителството подема кампания срещу метъл общността, след като във вестниците излизат снимки на концерти, на които уж се показва как се носят обърнати кръстове. И мюсюлмански, и християнски религиозни служители се скандализират. Макар че мен ако питате, мюсюлманските активисти би трябвало да са доволни – нали християнският кръст като цяло е пълен харам в исляма? Но да речем, че обърнатият кръст говори за шейтанопоклонничество.

Стотина фенове на тежката музика са окошарени. Десетки са прибрани от старата изоставена къща на белгийския барон генерал от XIX век в Кайро, където младежи се събират да слушат музика, да пръскат графити и да купонясват. Това пък води и до описанието на мястото в египетските медии като пълно с татуирани поклонници на дявола, които правят оргии, дерат котки и пишат имената си с кръв от плъхове по стените. Че даже и египетският мюфтия Наср Фарид Уасил призовава към покаяние на задържаните или смъртна казън, полагаща се за отстъпничество от исляма. Отгоре на всичко „сатанинската афера“ се случва в същата година, в която терористи удрят туристически места в Луксор и Кайро.

Събитието е с такава значимост за сцената, че някои банди дори изгарят или изхвърлят инструментите си, за да избегнат арести и обвинения, а историята на тежката музика в Египет се разделя на преди и след 1997 г. Едва десетина години по-късно, през 2008-ма, „Ройтерс“ публикува статия за хевиметъла, който предпазливо се завръща в Египет. Завръща се, ала не много решително, тъй като демонизацията продължава. През 2010 г. дори бившият съветник на главния мюфтия Тухами Мунтасир твърди, че метъл сцената в Египет е финансирана от „ционистите“. Че то кое лошо нещо в арабския свят не е, да сипя и аз сол в раната?! В крайна сметка и „Протоколите на ционските мъдреци“, този доказан фалшификат, все още е популярно четиво там.

През 2016 г. отново се надига брожение с цел да се възбрани музиката на „поклонниците на дявола“. „Таймс“ отразява полицейско нахлуване по време на хевиметъл концерт в Кайро с обвинения към организаторите, че участват в „сатанински ритуали“ и се подготвя „сатанинско парти“. „Сепултура“ отменят участието си в събитието.

А обвързването на метъла с шейтана става стереотипна част от сцената не само в Египет. В Мароко изплуват обвинения в сатанизъм и арести по време на фестивала в Сиди Касем, да не говорим за Иран, където хеви- и блекметълът се инкриминират по най-различни линии, включително защото вървят със сатанински ритуали и притежаване на наркотици. И ако на музиката в средите на мюсюлманите по принцип се гледа като нещо греховно и възбранено, както твърди една фетва тук, нейният тежък пласт направо потъва и удря дъното в обиталището на самия Иблис. Ето как тече разговорът с богословите от популярния и авторитетен сайт за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и дела.

Какво означава метълист (миталджи)?

(Метълджия. Харесва ми като словообразуване на арабски. Западна дума с турска наставка за професия, подобно на чорбаджия, бозаджия, ваксаджия, скъпчия.)

В какво вярват метълите? –

продължава запитването от анонимен вярващ, свързани ли са с кланянето на шейтана, как трябва да се отнасяме с тях и какво правят по време на събиранията си? Тъй де, звучи като ударен курс относно „що е метъл и какво да правим с него“.

Отговорът върви така. Думата миталджи означава някой, който слуша или изпълнява с музикални инструменти вид музика, наречена „метъл“, отличаваща се с голяма извратеност. Откъде мюфтията знае това? Много лесно – „научихме го от прочита на някои техни форуми и сайтове в интернет, които не подобава да слагаме тук като линкове, защото би било насърчаване на порицаеми действия“. Обаче не е задължително всеки, който слуша тази греховна, възбранена музика, да бъде поклонник на дявола. Само че поклонниците на дявола слушат тази музика. А тя, особено във вариацията хевиметъл, насърчава подобни поведенчески модели, сатанински действия, ритуали и начин на живот по време на упадъчните им събирания. Песните изразяват вярванията им, които се основават на освещаването, възвеличаването и поклонението пред дявола, призиви към разврат, убийство и самоунищожение. За да могат накрая, по техните собствени твърдения, да бъдат удостоени с наградата да влязат в Ада през някоя от неговите седем двери. Други видове музика, които слушат по време на своите сбирки, са блекметълът (ал-блак митал) и хардрокът (ал-хард рук). И именно тази музика се свързва със странните им ритуали, които са противни на естеството, че и на всички религии, дори и на извратените. Сред ритуалите им са вземане на наркотици, пиене на алкохол, сексуална перверзия, оскверняване на мъртвите и пиене на човешка кръв. Добави към това и „истерично танцуване почти до степен на припадък и притъпяване на човешките сетива“ и става ясно, че миталджиите не са поели по добър път.

В катарския сайт цитират даже статия относно „Историческите корени на сатанизма“, публикувана в журнала на Ислямския университет в Газа. А за повече информация как да се отнасяме с метълите се препраща към фетва, която отговаря на въпроса как да се противопоставим на „интелектуалната инвазия“ (газуу фикри), тоест на външните атаки, с цел отслабване на силите на мюсюлманската общност и подриване на нейните морални устои. Не стига моралната и верска развала, ами и метълите са натоварени с основна роля в офанзивата срещу здравите основи на самата умма и разгръщането на мисията ѝ в хода на историята.

Очевидно такава гледна точка не отчита разликите между музикалните жанрове. Тъй де, все едно вие да правите разлика между правните школи на шафиити, ханбалити, маликити и ханифити в исляма. Някакви ходжи там се карат, но отвън на нас всичко ни изглежда едно и също. Та и тук така. Да, знаем за любимия жест на Рони Джеймс Дио, който напомня на рогатия. Или пък за адския електронен амбианс на „Бурзум“ (вокално-инструментален състав „Тъмнина“, да спазим правилото за превод на имената). За дет- и блекметъла в Скандинавието, че дори и в арабския свят. А и за турците от „Пентаграм“ – най-малкото заради символа. Те може и да пасват на фетвата от Катар. Ала очакваме ли същото ниво на „шейтанство“ за всички групи и концерти? Еднакъв призив към пиянство, разврат, „седемте порти на Ада“, „оскверняване на мъртвите“ и „пиене на човешка кръв“? Е да, концертите може и да вървят с порочно пиене на бира и съмнителни общувания между двата пола. Ама то е по акциденция, не е същностно, както би отсъдил кадията Ибн Рушд от Кордоба, известен ни като Авероес. А какво да кажем за възприемащия се за християнски „бял метъл“?

И тук е време да пристъпим в една по-оптимистична, макар и ничия територия, където тежката музика и ислямът се припокриват.

Обитателите на тази територия се опитват да изградят положителен разказ за успеха, който удържа жицата в едно с правоверието. Шейховете може и да не харесват това. И то наистина звучи малко като философски разказ за невъзможно смесване на същностите. Русалка. Кентавър. Химера. Соева наденица. Халален алкохол. Позволено прасе.

Но има музиканти, които упорито настояват, че е възможно да бъдеш добър мюсюлманин и миталджи едновременно.

През 2003 г. американският автор Майкъл Мухаммад Найт, приел исляма, измисля термина такуакор, който става заглавие на едноименната му книга, рекламирана като „Спасителя в ръжта за млади мюсюлмани“. Много е просто – такуа на арабски е „благочестие“, „богобоязливост“, а кор идва от „хардкор“. Книгата разказва за измислени герои, мюсюлмански бунтари – суфи с пънк гребени, скинхедс шиити, ъндърграунд феминистки с бурки. Измислени, но вдъхновяват реална музикална сцена. Пънк с мюсюлмански привкус. През 2009 г. излиза и документалният филм за американското движение под заглавие „Такуакор: раждането на пънк исляма“.

В рамките на това екзотично движение се пръкват и американски групи със забавни имена като „Дъ Коминас“ („Келешите“ на урду), „Ас-Саура“ („Революция“ на арабски), „Воут Хезболла“ („Гласувайте за Хизбулла“). И добре че този творчески фюжън е в САЩ, защото в Египет, Ирак или Пакистан няма как да изкласи. Само ще припомня, че втората книга на Майкъл Мухаммад Найт е озаглавена „Осама Ван Хейлън“.

А на другия край на света, в Индонезия, сме свидетели на друг феномен – тежък метъл и забрадки.

Момичетата от „Войс ъв бачепрот“ (V.O.B., „Гласът на шума“ на местния им език) не съзират противоречие в това да правят кавъри на „Металика“, докато носят консервативно изглеждащи хиджаби. През 2014 г. се събират в Гарут, провинция Западна Ява в Индонезия. (А Индонезия е най-голямата страна с мюсюлманско мнозинство в света – над 270 млн. жители, около 90% от които са мюсюлмани.) Ерза Сатия, техният учител по музика, който открива метъл таланта им и поема ролята на пръв мениджър, опровергава разпространените мнения, че музиката била сатанинска. Тя е всъщност начин учениците да избегнат пороци като наркотиците и непозволения от исляма предбрачен секс.

Все пак една забрадка халал не прави, ако трябва да перифразирам нашенската поговорка за едната птичка и пролетта. И тях постоянно ги заплашват със смърт. Така де, един от най-лесните начини да си докараш смъртна присъда по Свещения закон на исляма е да те обвинят в богохулство или отстъпничество. Механизмът е много ясен, отработен, вековен и води обикновено до един-единствен резултат. Не че това пречи на миловидните момичета с хиджаби да правят турнета и да ги канят на фестивала във Вакен, тази германска Мека на метъла.

От Мароко до Пакистан, от Турция до Субсахарска Африка и Саудитска Арабия, от САЩ до Индонезия: всяка банда има своята история като част от местния контекст. Дали ще е следвоенен Ирак, кемалистка Турция, Арабската пролет – очевидно е, че тежката музика няма да си отиде въпреки благочестивото ѝ очерняне. Като казахме очерняне, препрочитам един разказ на Орхан Памук, в който говори за рисунките на Сиях Калем – „Черния писец“. Легендарен илюстратор, група от художници или стил на едни много разпознаваеми картинки от XV век. Вижте този сюжет от колекцията на музея в Кливланд.

Не е ли това демонът на тежката музика в „дома на исляма“?

Със зачервените си очи, увиснали клепачи и тъжни зъбати бърни изглежда хем грозен, хем нещастен. Хем опасен, хем безпомощен. От едната му страна стои мъжка фигура, която го налага. Уж това е фигурата на добрия, който се бори със злото. От другата страна е женски силует, който пристяга верига около шията му. Само че колкото повече ги гледаш, толкова повече се чудиш кой е по-зъбат, по-страшен и по-злочест – окованият или тези, които са го оковали. Както казва и Памук, хем се боим от ония дяволи, хем осъзнаваме, че с тях сме замесени от едно и също тесто³. Пък и съгласете се, Сиях Калем звучи като чудесен избор за име на метъл банда. С дебютен албум „Гул“ или „Див“ („Демон“) и тази картинка за обложка. Напълно съответства на традициите в жанра.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/kude-e-sheytanut-tuk-allah-i-tezhka-muzika/

В езиковата гимназия, където учех, имахме навика да носим тениски, по-тежки от нас самите. Покрай концерта на „Мейдън“ през май се сетих, че това беше първата банда, с която ми влезе стружка в ухото, както гласи клишето. А пък графити тагът ми, с който вгорчавах живота на чистачките в училището, беше Morbid – така ми казваха и приятелите. Идва от името на детметъл бандата „Морбид Ейнджъл“.

През 1998 г. с един приятел ни хрумна да правим седмично предаване за тежка музика по местното радио. Кръстихме го „Баялдизъм“. От манджата с турско име имамбаялдъ, пълнен патладжан. „Имамът припадна“, това значи на български, или както се казва по нашия край, баялдиса. Явно сплавта между тежка музика и Ориента оттогава ме преследва. Три часа тежка музика всяка сряда, огромен блок, който да ранява смъртно слуха на пазарджишките пенсионери с протяжни истории за групи и изпълненията им. Хевиметъл, хардкор, детметъл, прогресив, блек, готик – каквото си представите. Ако трябва да го обобщя евфемистично, самоопрощаващо и иронично, забавен тийнейджърски експеримент, нелишен от грешките на младостта.

През 1998-ма, същата година, в която се озовах в нашенската арабистика, излезе и „Дяволът в музиката“ (Diabolus in Musica) на „Слейър“. А ако си мислите, че шейтанът в музиката няма връзка с Ориента, спомнете си легендарното трашвидео на „Сезони в бездната“ (Seasons in the Abyss) от 1990 г. Беше снимано в Египет на фона на бедуини, камили, пустинята, пирамиди, Сфинкса, храмове, огньове малко преди Буш да удари Ирак по време на „Пустинна буря“. Та чак „Ролингстоун“ 25 години по-късно посветиха пространен материал на тяхната „египетска Одисея“.

„Египетска Одисея“ звучи малко като „Мека, която е Йерусалимът на християнството“, по коментара на анонимен форумен участник в „Дневник“ навремето. Впрочем, като сме тръгнали с ориенталистките асоциации, „Слейър“ на арабски е катил. Разпознавате думата, навлязла и в „езика свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни“ през турски, че и пояснена в Речника на българския език на Института за български език с ключови цитати, като този от Вера Мутафчиева: „Нищо друго ми не трябва, божичко, само тази нощ дано ме не съсекат катилите, да не ме пекат на огън и дупчат с ками!“

А ако се поразходим из дома на исляма, ще видим как ролите на катила и шейтана по отношение на тежката музика търпят постоянно предоговаряне.

Мюсюлманската доктрина винаги е имала амбивалентно отношение към пеенето и инструментите. Не само към западните, не специфично към Бах или Ариана Гранде, към Тони Стораро или Азис. А към музиката по принцип. Има достатъчно идеологически лагери, от които да си избереш според догматичните и художествените предпочитания, а и според своята собствена лична история.

Като човек, който се занимава с мюсюлманско право, стабилно вкоренено в свещените текстове, предпочитам да тръгнем от по-строгите перспективи. Някак по-консистентни са. А и отвъд „Всеки прави и вярва в каквото си иска“, или както казваше баща ми, лека му пръст, „Всеки да яде и пие каквото му се услажда!“, има перспективи, които ни изглеждат далечни и неразбираеми. Особено докато си седим пред компютрите и чакаме някой хипстърски градски фестивал лятоска. Но пък са доста устойчиви, колкото и да не ни се нравят, погледнати по-отблизо. Камо ли когато се наложи да се съобразяваме, „за да не ни олепят“ по шариата, както се казва в българския арестантски жаргон. Не питайте откъде знам.

В рамките на консервативния възглед мисловният поток тече така. Коранът може и да е пестелив относно музиката, но все пак е вечното слово на Аллах. Очаква се, че в него има всичко нужно за благочестивия живот и стигането до Рая (Джанна). Или ако нещо го няма там, ще да се намери в Сунната – записите за казаното и направеното от Пророка. Защото те се допълват и поясняват едно друго. А небесното откровение говори за „лъжливото слово“ (каул аз-зур; 22:30), „празнословие“ (лагуу; 23:3, 25:72, 28:55), хора, които купуват „слова за забавление“ (31:6), земния живот като „забава и игра“ (29:64), или за съвременници на Пророка, които търсят „търговия или забавление“ (62:11). Тук навсякъде за забавлението текстът на Корана използва лахуу. А от същия корен идва и една от арабските думи за „музикални инструменти“ (малахи). Разбирайте, средства за греховно, суетно, светско забавление. И във всички по-горни текстове още ранните коментатори и религиозните авторитети започват да припознават музиката и пеенето.

Може да не е много ясно, но и Сунната настъпва допълнително педала на газта. Та не е ли казал и самият Пророк осъдително, че като знак за пълен морален упадък в мюсюлманската общност ще се появят хора, които обявяват за позволени прелюбодеянието, носенето на коприна (особено осъдително за мъже), пиенето на алкохолни питиета и свиренето на музикални инструменти? Оттук и исторически осъдителното отношение към съблазняващия рабите на Аллах занаят. В рамките на този възглед музиката в най-добрия случай, ако и да не идва директно от дълбините на адския Огън (нар) и неговия повелител Иблис, наподобява леките наркотици. Може самa по себе си да не е лошa, но отваря вратата към нещо порочно. Защото с музиката, било то песни или свирене на инструменти, вървят и танци, алкохол и разврат.

Консервативните изражения на обществено устройство имат откровено негативно отношение към музиката.

Вземете например талибаните в Афганистан. След козметичните салони на прицел попаднаха музикалните инструменти. Вижте само горящите китари, тарамбуки, тонколони и всякакво друго оборудване. Сходна беше съдбата и на музиката по времето на ИДИЛ. Възбраната се превърна в един от най-отчетливите знаци на управлението им. Никакви инструменти, никаквa музикa от радио, телефони, плейъри или в училищата. Мали през 2012–2013 г. беше друг пример. Там забраната се отрази и на известни банди, като носителите на „Грами“ „Тинаривен“ (в превод „Пустиня“, направо „пустиняци“), които наскоро ни гостуваха.

Затова и може да се случи вашият шофьор в Мароко, Сирия, Египет, Пакистан или Афганистан, примерно, да спира музиката по радиото или касетофона, пусната от неблагочестиви туристи или другари по религиозна общност. След което да удря спирачка насред магистралата, за да отслужи задължителната молитва на килимче върху асфалта. И двата жеста са проява на благочестие с един корен – нуждата от практическо приложение на т.нар. „повеля на одобряемото и възбрана на порицаемото“. Разбира се, тук винаги стои една голяма уговорка. Враждебното отношение не се отнася за религиозните музикални прояви (или поне припознавани от нас като такива), като арабския призив към молитва (азан), мелодичната рецитация на Корана (тартил, тилауа) или напевността на молитвите (зикр).

От друга страна, имаме умерено позволителното отношение. То изгражда аргументация върху ясната липса на регулация в Корана и неговата двусмисленост – защо пък „забавление“ да означава непременно възбрана върху пеенето и свиренето на инструменти? Няма ли варианти, при които да избегнем „забавлението“ в греховния му вид и пак да правим музика? Ето, Сунната съдържа богато съдържание и то не е непременно и само осъдително. Пророкът позволява на момичета да свирят и да пеят по време на празник в дома на Айша, съпругата му, например. Ако съществуват музикално натоварени изражения на духовност, защо непременно трябва да възбраним всяко пеене и свирене? Това твърди и големият Абу Хамид ал-Газали, този Тома от Аквино на суннизма от XI–XII век, в „Съживлението на науките на вярата“, обемен справочник по всякакви въпроси, които помагат на мюсюлманите да живеят праведно. При него

отношението към музиката зависи от нейната употреба и цел – ако е за почивка, поклонение и благочестиво обръщане към Твореца, е позволена.

Но ако употребата на музикални инструменти е в развратна компания на пияници и прелюбодейци, е категорично забранена. Контекстът и функцията са определящи. Затова също, ако си позволя личен спомен от студентските години, купоните на подпилите учащи се в Богословския факултет в СУ, на които се пеят черковни песнопения, са осъдителни. 

Че нали и част от практиката на мистиците суфи и дервиши са мистичните събирания, музикални изяви и танци (сама‘). А и да идем пò на изток в мюсюлманския свят, в Индия и Пакистан. Там, по думите на един познат американски антрополог, „вярващите може едновременно да казват „Харе Кришна и Аллаху акбар“, та имаме и жанрове като кауали (кавали). При тях също музикалният пърформанс е неотменна част от религиозната церемония. Добавете и постепенно проникващото от Античността теоретично отношение към музиката през повлияни от гръцката философия мислители като Ал-Кинди и Ал-Фараби от IX–X век.

А и съвсем извън религиозната норма, която начумерено гледа на дайрето (дафф), тарамбуката (дарабукка), тъпана (табл), флейтата (най), струнните саз, уд и кеменче, че и на певците и певиците, се вие вековното маане на мюсюлманската музикална практика. Музика се прави за кеф, както се пие и вино. Защото на хартия всички може да сме строги. Но в средновековен Багдад е възможно да си купим вино от християните и юдеите. Великият везир Низам ал-Мулк рецитира Сунната от „катедрата“ (минбар) в основаните от него медресета, но в същото време пише в своята „Книга за управлението“ (Сийасат-наме) как трябва да се организират събрания за пиене на вино. С обществена, политическа и забавлителна цел.

А музика и музикални инструменти за разтуха очевидно има не само в двора на халифа и султаните, ами и в домовете на знатните. Та затова и любимата ми сцена, исторически топос, е описанието на багдадския богослов Ибн ал-Банна от XI век в личния му дневник. По време на големи земетресения в земите на исляма и поражения върху джамиите там мюсюлманите в знак на покаяние изливат алкохола по улиците, напъждат леките жени и потрошават музикалните инструменти. Очевидно тези три начина на увеселение намират стабилно място в бита на средновековните мюсюлмани. Естествено, под постоянната заплаха от втвърдяване на общественото мнение и атмосфера от страна на консервативната общност на богослови, кадии и благочестиви маси правоверни. Или пък, ако се поддам на пословичната ми скептичност, Ибн ал-Банна може да си е измислил споменаването на три корена на всяко зло в уммата с назидателна цел.

Но каква е ситуацията с хедбенгърите и техните малахи, греховни електрически китари, в сенките на Корана (фи зилал ал-Куран), да препратя и аз към заглавието на известния тафсир на Саид Кутб от „Мюсюлмански братя“ от средата на XX век? Впрочем, тъй като съм решил да заложа на преводи на имена и реалии в духа на Богоровото „драсни-пални клечица“, нещо като заглавията на западните групи по плочите на „Балкантон“ от едно време,

предлагам „главотръскащи“ като превод на хедбенгър.

А и ще видите защо препратката към „Мюсюлмански братя“ в Египет не е случайна.

Да огледаме сцената през няколко примера, всички с различен профил, история, география, а и с различен късмет. Кисмат, казва арабската дума, дошла през нас чрез турски, сиреч онова, което ти е отредено от Аллах.

Като че ли най-безпроблемна изглежда ситуацията в югоизточната ни съседка. И как да не! Кемалисткият лаиклик задава тона на обществената и политическата среда през по-голямата част от XX век. Като отмениш халифата и искаш да изградиш нова легитимност, отваряш пространство за нови жанрове и преосмисляния на историята. И те се пръкват. Анадолският рок от 60-те и 70-те на миналия век. Докато ние се валяме в обятията на зрелия комунизъм, първият ни независим рок фестивал от май 1987 г. в Летния театър в София е още далеч в бъдещето, търсим кой ни е виновен за хала (друг арабизъм, припълзял до нас през турски),

нашите исторически „душмани“, заптиета и золумджии правят психеделик и прогресиврок. 

От вълната на анадолския рок изплуват фигури като Баръш Манчо, един от основателите на жанра, които постилат пътя на по-късната турска жица. На него му казвам „турския Франк Запа“, ама това ще да е по-скоро произволна асоциация въз основа на външния вид. Но който не е слушал неговите „Каваци край потока“ (Dere Boyu Kavaklar), „Тропици“ (Dönence) или „Моят приятел магарето“ (Arkadaşım Eşek), много е изпуснал.

На анадолския рок по-късно стъпва и сигурно най-известната тежка банда в Турция – любимците ми от „Мезаркабул“, – основана през 1986 г. в Истанбул, когато се появява и известният рокбар „Кеманджъ“. И те носят двойна шапка – хем тежък звук, хем с анадолски елементи. Хем в Турция се кичат с баналното, но разпознаваемо име „Пентаграм“, хем когато ходят навън, се промотират под по-оригиналното и местно „Мезаркабул“. Пеят хем на турски, хем на английски. А „Мезаркабул“ идва от две турски думи с арабски произход – „гробище“ (мезар) и „приемане“ (кабул). Или както обичахме да казваме в гимназията, „Вземай кални бани, да свикваш с пръстта“. Честно казано, ако не беше анадолският елемент, пърформансите на живо и пеенето на турски, щяха да са доста скучна мейнстрийм банда. Но пък са първопроходци, и то в обществена среда, която е благоприятна за жицата, ако и нелишена от напрежение по религиозна линия, без положението в Турция да е рисково като в по-консервативните части на арабския свят и страните с преобладаващо мюсюлманско население. Именно Огюн Санлъсой, дългогодишният им вокал, до когото случайно си пих бирата през 2009 г. в „Кеманджъ“, изпя римейк на стихотворението на турския бард от XVIII–XIX век Ашък Дертли за шейтана и обвиненията към музикантите.

Ашък Дертли буквално ще да рече „Угриженият влюбен“ – има дертове, както казваха баба ми и дядо ми. Само че ашък, освен че е „влюбен“ (в Аллах по подразбиране), е и титла на певец, уличен трубадур. Има много ашъци, но един от тях е Дертли, тоест „Угрижен“. Всъщност се е казвал Ибрахим. Него пък ходжите го обвинявали, че съгрешавал и бил слугувал на шейтана, защото свирел на струнен инструмент и пеел. На това той отговаря с песничка за шейтана и ходжите с игрив текст:

Де е шейтанът тук?
Името му е струнен саз,
не слуша ни коранични стихове, ни кадия,
който свири, го разбира.

Де е шейтанът тук, кажи ми?
Ако се умиеш ритуално, не казва,
ако кланяш молитвата намаз, не обажда,
ни яде забранено като мюфтия.

Де е шейтанът тук, кажи ми?
Струните му от Истанбул,
дръжката от хвойна,
бре, серсемино, рабe на Аллах,
де е шейтанът тук, кажи ми?

Няма рога, няма опашка,
ни краката му в сандали,
като Дертли е без чалма.
Де е шейтанът тук, кажи ми?

Ама ако питате ходжата, рогатият е навсякъде, особено като стане дума за хевиметъл.

Стига да имаш ищах (от арабското иштияк, ‘желание’) да го търсиш, изборът е голям, направо безкраен. Така казва и Умберто Еко в „Името на розата“, в диалозите между Уилям от Баскервил и инквизитора Бернар Ги. Може да откриеш Иблиса и в турски банди, като „Курбан“ („Жертва“, да не си мислите, че става въпрос за мазна овнешка чорба), „Кърмъзъ“ („Червено“, ако ви се поиска феминистки траш метъл), „маНга“, „Мор ве Отеси“ и един бюлюк други.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.