Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-belezi/
„Белези“ от Ойдур Ава Олафсдотир
превод от исландски Светла Стоянова, София: изд. ICU, 2025
Съществуват базови правила за отношението към човек в депресия: не омаловажаваме състоянието му; не изтъкваме житейски обстоятелства, поради които би следвало да се чувства щастлив и благодарен на съдбата; не посочваме за пример други хора, които са в много по-тежко положение, но се справят по-добре. Перифразирайки Толстой, Ойдур Ава Олафсдотир пише, че
всяко страдание е различно и затова не може да се сравнява.
Белезите, които оставя – също. И все пак…
И все пак, противно на горните твърдения, исландската авторка на романа „Белези“ поставя героя си – мъж на средна възраст, изпаднал в дълбока екзистенциална криза след развода и наученото за дъщеря си – именно в ситуация, в която състоянието му бива дискретно съпоставено с едно „по-убедително“ и смиряващо чуждо нещастие – и в личен, и в колективен план. Така както по-силният удар отнема усещането за друга, по-малка болка преди него, така и Олафсдотир обезсилва нагона на протагониста си към смъртта, изправяйки го пред нейните реални поражения в едно фикционално общество. Противно на стереотипните ми читателски очаквания подобен скандинавски роман да бъде мрачен и суров до цинизъм, „Белези“ всъщност изненадва с нежно-меланхоличната си атмосфера и жизнеутвърждаващите си послания.
За целта Олафсдотир създава образа на една анонимна, но очевидно европейска страна, поразена от последиците на бушувала цели пет години война, вероятно гражданска. За да не натовари със смъртта си своята дъщеря, героят Йонас Ебенесер заминава за това най-опасно, най-отзивчиво на Танатоса място, където всяка стъпка все още е минирана и унищожението дебне зад всеки ъгъл.
Правя любопитното уточнение, че романът излиза през 2016 г., но този въображаем топос зловещо напомня за случващото се от години в Украйна. В подобни сюжети много западни романи/филми имат уклон да преувеличават и да описват едни доста по-зрелищно и потискащо антиутопични тоталитарни структури, тип източноевропейски, в които обикновено се подвизават недостоверни, изопачени и елементаризирани общества. Въпреки някои сюжетно насилени съвпадения и неправдоподобности обаче (по скоро тип недомислени пропуски), исландската авторка ни отвежда в едно зловещо познато ни днешно място – да, това е нашата цивилизация, нашите институции, нашият културно-туристически облик, нашият тип хора. То е като някоя от страните, до които преди пет лета вероятно сме пътували или ходили на плаж. Трудно е да приемем (май още не сме го постигнали докрай дори по отношение на Украйна), че това наистина се е случило там – войната звучи абстрактно, така и не става ясно каква точно политика е довела до нея и най-вече кой и къде е врагът, ако всички, които срещаме, са само жертви (дали?).
Насред повсеместната разруха в наскоро настъпилото примирие, когато са плъзнали крадци на артефакти и бизнесмени, които се надяват да препостроят държавата, подобно вирус, главният герой внася и своя личен себеразрушителен импулс. Йонас идва без багаж (с изключение на бормашината си) и се оказва един от тримата гости на западнал хотел, държан от брат и сестра, които се надяват някой ден туристите да се завърнат. Именно там последните дни, отредени да приключи със себе си, се превръщат в началото на едно оздравително не само за него, но и за непосредствената общност начинание. Тази трансформация става с натрупване, с пренасочване на вътрешния самоубийствен импулс към „поправките“ на завареното външно положение – кран по кран и крушка по крушка, докато накрая Йонас, който умее да прави какво ли не, се превръща в търсен от всички наоколо майстор.
Може и да ни се вижда пределно ясна метафората за задължителните „малки всекидневни стъпки“ към психическото възстановяване, но симпатичното е, че
Олафсдотир ни оставя в удовлетворението от дословното – Йонас работи с ръцете си, той съвсем буквално поправя жичките и прозорците на реалността, прочиства наносите и затяга предметите.
Макар често тези думи да са взаимнозаменяеми, смисълът тук не е толкова в баналната причина/основание за живеене (нещо вече съществуващо, постигнато), а в намирането на цел (нещо предстоящо, неизвестно). Поправимостта не значи път към същото, към възстановяването на предишното – така както раната не може да зарасне, като изчезне напълно, а само оставяйки белег. Поправимостта е понасянето на този белег и създаването на нещо трето, със/във което да се съгласиш да продължиш да съществуваш.
… ако някой има голям и впечатляващ белег, то означава, че е погледнал страха в очите, изправил се е срещу дивия звяр и е оцелял.
Без да се поддава на скандинавския фаталистичен ноар, но и надскачайки опасността романът да зазвучи поучително, сантиментално или опростенчески катарзисно, исландската авторка – както сама пише в бележката си към българските читатели – все пак превръща този разказ в
книга за оцеляването, изцелението и способността да започнеш отначало.
В изследване на смисъла на добротворчеството и на въпроса
дали един обикновен човек може да съдейства с нещо, за да се претвори счупеният свят, за да промени и самите нас.
Спасение? Не, това е твърде грандиозна дума. Може би просто предаване на ритъма на конкретността, на минималните действия, сами по себе си едва ли не безсмислени и незабележими в контекста на голямото. Само че не.
В романа има изобилие от повтарящи се мотиви и символи – белезите, кожата, птиците, благодарността, мълчанието/тишината (неслучайно името на английския превод на книгата е „Хотел Тишина“), в които се преосмисля миналото и се подготвя изричането на бъдещето, и т.н. А една от най-устойчивите дихотомии е тази за мъжкото и женското.
Цяло поколение мъже са се избили един друг във войната, затвърждавайки архетипния образ на мъжа като разрушител, завоевател, насилник и убиец. В създалия се вакуум Йонас се налага като ироничен контрапункт – той е мъж, който „по-скоро би бил убит, отколкото да убие някого“, който е готов преди всичко да убие себе си. Мълчаливият исландец се е научил да прави почти всичко с ръцете си и винаги е откликвал на молбите на трите женски образа в живота си („ако някой ме попита защо го правя, отговарям: защото жена ме помоли“); той е чувствителен и колебаещ се (мисли над всяка дума от прощалното си писмо и по принцип); водил си е дневници и е чел много; следвал е философия, преди да поеме завода на баща си (книгата изобилства от препратки и цитати – от Ницще и Хайдегер до Ман и Бишъп). Абсолютно верен се оказва разказът на майка му за него като дете, който предизвиква неудобството му:
Видеше ли птица със счупено крило в градината, направо ревваше… Беше страшно чувствителен… постоянно се тревожеше, че хората не са достатъчно добри едни с други… Заричаше се, че като порасне, ще утеши света… защото светът страда толкова много…
В крайна сметка Йонас не се учи тепърва на грижа и отговорност, а по-скоро успява да открие нов, достатъчен адресат за тях. Уменията му го превръщат в архетип на лечителя, поправящия, градящия насред руините от военния конфликт. Докато мъжете се „размотават, пият и водят войни“ (според съседа Сванюр, обсебен от темата и статистиките за домашното насилие, половото неравенство, женското страдание и права, и изобщо от темата за справедливостта), Йонас започва да преустроява къща, в която ще живеят седем жени – колкото са и белезите му по рождение. До степен, в която на няколко пъти ще получи предупреждение, че това е съмнително и неугодно за мнозина – разбира се, мъже. Ала с действията си, той ще уважи думите на своя съсед в Рейкявик:
Онези, които знаят и не правят нищо по въпроса, са най-лошите.
Въпросният съсед Сванюр е един от двата интересни второстепенни образа в романа, замислени като своеобразен контрапункт (заедно с майката на Йонас). Той е единственият външен на семейството човек, с когото Йонас има някаква форма на общуване. Бъбрив, лапидарно декларативен дървен философ, който говори с винетки и труизми и носи тениска с надпис Shit happens. Еднозначен и лишен от способност да се изразява с метафори (според Йонас), той всъщност ще ни опровергае като човека, произнесъл някои от най-валидните истини, и ще ни изненада с тих, но крайно неочакван обрат, чрез който ще преосмислим поне донякъде образа му, ще приемем, че може би именно такива хора понякога дискретно разбират какво преживява другият, и му дават знаци и грижа, макар и по своя нелеп начин. Именно Сванюр е и източник на голяма част от ироничната нотка в този роман, която саботира възможността за прекомерна драматичност предвид темата. Той е човекът, който пита „искаш ли да ти покажа белега си“, имайки предвид среза от операцията на дисковата си херния, когато очакваме някакво възвишено-фигуративно разбиране за тази дума. Пак той:
– Хората мечтаят за прости неща – беше казал Сванюр. – Да не бъдат застреляни излишно и децата им да помнят родителите си.
Майката на Йонас – бивша учителка по математика, чийто рационален ум, свикнал да борави с точни цифри и факти, постепенно се предава на деменцията – пък е обсебена от темата за войните. Тя непрекъснато чете за миналите и очаква настоящи, макар парадоксално да живее в общество, от векове пощадено от военни конфликти. Нейното възприемане обаче минава през подробното познаване на фактологията и статистиката, не през онова, което нейният син ще познае – личната човешка история от първа ръка на младата жена и роденото ѝ във война и познаващо само нея момче. За майката на Йонас „голямата история е почнала много преди да се родим“, а всички базови книги за оцеляването през Втората световна война, всички истории са само илюстрация на това обективно и безстрастно знание. На този фон са поразителни, но не и изненадващи реакциите ѝ, лишени от състрадание и любов (да, най-вече от болестта, но…), в следните два разговора със сина ѝ, опитващ се да сподели състоянието си с нея:
– Нещастен съм.
Тя ме потупва по ръката.
– Всички имаме своите битки – казва и добавя: – Наполеон е бил в изгнаничество от самия себе си. Жозефин е била изоставена в брака си като мен.
– Не искаш ли да живееш, момчето ми?
– Не съм сигурен.
– Поне все още имаш коса. Мъжете от моя род не губят косата си.
И ето този натрапващ се контраст: в сигурен и подреден свят съзнанието се разпада и парадоксално търси структура през цифрите на войната, докато насред разрухата в анонимната страна душата на Йонас започва да се подрежда.
Трябва да оставиш багажа си, за да се изпълниш наново, ни казва този роман, в който Йонас (чието име според майка му значи „гълъб“ на иврит) е Ноевият гълъб, открил суша след Потопа. Умно ироничен на точните места, богат на интертекстуалност, преодоляващ патетиката отвъд „човешко, твърде човешкото“ (по любимия философ на Йонас), книгата ни предоставя поглед върху белезите, оставени по кожата както на отделния човек, така и на общността. Знаци колкото за поражението, толкова и за факта, че болката под тях е започнала да си отива или вече е преодоляна. И макар неизбежно да мерим болките и да сравняваме личните си истории (вероятно и да изпитваме същото неудобство, което изпитва Йонас, съпоставяйки нежеланието си да живее с радостта и благодарността на новите си приятели от всяко негово проявление насред оцеляването), Олафсдотир в крайна сметка не зачерква значението на едните белези, а просто ги вписва и скрива в другите. Също както красивата татуировка на Йонас пази сърцето му.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.