Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sedmitsata-13-18-yuli/

На „Прогресивна България“ и Румен Радев спешно им е нужен някакъв майсторски клас по политическо илюзионно изкуство, за да задържат магията, с която омаяха близо милион и половина гласоподаватели. Защото само магия или някаква слепота с ирационален произход може да прикрие как едно или друго гръмко обещание се разбиват в суровата реалност на управленската немощ. 

Икономическата цена на този фарс „прогресивен“ (оплескахме я вече и тази дума) съвсем няма да е символична и вече се калкулира на гърба на данъкоплатците. Няма по-ярко доказателство за липса на кураж и капацитет за реформи от бюджета на излъганите надежди на министър Гълъб Донев. 

На този фон през седмицата Румен Радев затвърди очакванията, че ще превърне България в „троянско магаре“, обслужващо руските интереси в Европа. Шумно заявеното оттегляне на България от т.нар. Коалиция на желаещите в подкрепа на Украйна е най-малкото загърбване на европейската солидарност, с което премиерът лицемерно жертва дипломатически капитал за електорална любов. Това, че ден по-късно външната министърка направи обратното, няма как да не е част от сценария. Или пък не?

За първи път обаче от близо 40 години насам български премиер си позволява да каже, че мястото на България не е там, където са Франция, Германия, Италия, Испания, Дания, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Великобритания… И това няма да се размине без щети. Включително в любовта на електората, който никак не обича да е в отбора на губещите.

В своята нова статия за „Тоест“ Емилия Милчева осветлява един безпрецедентен казус: за първи път Комисията за защита от дискриминация признава, че една община – в случая Самоков – поддържа етническо разделение в училищата. Под това решение стои и подписът на настоящия вицепремиер Иво Христов, което внася темата директно в дневния ред на управляващите.

Емилия напомня, че над 200 училища в страната днес са сегрегирани чрез правила за прием и зониране, които всъщност лицемерно циментират предразсъдъците. Неудобният въпрос е: искаме ли изобщо децата ни да учат заедно, или институционалният расизъм умишлено ни отнема дори шанса да се опитаме, за да задоволи тихия конформизъм на мнозинството? Статията на Емилия изисква честен отговор от всеки от нас.

Децата също умират. Българските държавни системи не са пригодени да подкрепят детството нито в живота, нито в смъртта, пише Надежда Цекулова в поредния си много болезнен текст от поредицата „Да говорим с грижа“. В него тя ни среща с клиничната психоложка Камелия Стоянова и анестезиолога доц. Богдан Младенов.

В техните думи и съпреживени страдания личи реалното проявление на грижата, в която най-важните неща невинаги са твърде сложни за постигане – като липсата на болка или възможността на родителите да бъдат до леглото на детето си отвъд стерилните забрани за свиждане в интензивните отделения. И не на последно място – нуждата от психологическа подкрепа за самите медици, за да се справят със своята част от емоционалния товар. Този текст наистина причинява болка, но трябва да бъде прочетен, за да предизвиква не някаква жалост, а решителни действия.

Събитията от кухнята на медиите често остават скрити зад фасадата на „редакционните решения“, но когато някоя гипсова маска падне по-шумничко, наяве излизат лица и истини с трудно поносима грозота. В острия си анализ „Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите“ Дарина Сарелска разплита скандала, започнал от една изтекла вътрешна комуникация.

Текстът разказва историята за сваленото интервю, но повдига важните въпроси за границите на властта в частните медии и за сбърканото разбиране за доверието, което не трябва да бъде между гостите и редакцията или между журналистите и собствениците, а единствено между медията и нейната публика.

Когато стане дума за цензура, първосигналният рефлекс е да се защити „забраненото“. Но какво ако зад маската на борба за свобода на словото наднича чиста проба ксенофобия, ислямофобия или възхвала на саморазправата? Или всичко това в комплект?

В новия си коментар за „Тоест“ Светла Енчева разказва за филма Citizen Vigilante („Гражданинът отмъстител“), превърнал се в знаме на крайнодесния популизъм. Светла припомня, че не всеки спор за цензура е спор за свободата на словото, а обществото има право на защита срещу пропагандата на омразата.

Статията на Светла завършва със случка, която ме върна към скорошна статия на колегите от „Капитал“, която силно препоръчвам – много любопитен разговор с турския кулинарен изследовател Муса Даадевирен, в който той, говорейки за храна, всъщност споделя важни общовалидни истини. Ето една от тях:

… между обикновените хора има много малко враждебност. Конфликтите обикновено са между хегемонии и политически програми.

Добро напомняне за днешните политици, които, обречени на мимолетност, прикриват своята немощ с разделящ популизъм. Но и за нас, останалите, да не се подвеждаме, защото това, по което си приличаме, е много повече от това, което ни разделя.

Но да се върна на кинотематиката по-горе…

Всеки голям кинофестивал е огледало едновременно на себе си и на света. От тазгодишния двоен юбилей на фестивала в Карлови Вари Нева Мичева се завърна с текст, който е не само критически разрез на съвременното кино, показано там, но и бунт срещу неговото интелектуално и художествено обедняване. И разбира се, тя ни насочва към изключенията, които устояват на лесните отговори. Едно от тях е датският дебют „Гостенката“ на режисьора Мадс Менгел – а неговия прочит за сложните, противоречиви семейни връзки и нуждата от непредубедено любопитство към другия ще откриете в краткото, но съдържателно интервю, вградено в репортажа.

Нева ни провокира да се запитаме кога най-после ще съберем кураж да се взрем в сложността и красотата на собствения си свят отвъд удобните и вече втръснали шаблони. Текст, който задължително трябва да прочетете, преди да си пуснете следващия филм.

И докато в реалния свят сме залисани с политически битки и социални катаклизми, в рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина и Северина Станкева правят своеобразна дисекция на една от най-награждаваните, но и най-дискутирани видеоигри на миналата година – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33). Двете авторки категорично отказват да се плъзнат по повърхността на натрапчивата семейна драма в сюжета и вместо това се гмуркат в дълбоките философски и естетически пластове на играта.

В рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов представя новото юбилейно издание на стихосбирката на Георги Господинов „Черешата на един народ“, което приютява в книжното си тяло си и собствената си 30-годишна критическа рецепция. В един сложен и многопластов текст Стефан акцентира върху препрочитането на едни и същи стихове през дистанцията на три десетилетия. Той пише за трудното „сбъдване по каталог“ – Шенген, еврото и нискотарифните полети до и отвъд Босфора, – което остави метафизичната тъга на дядовците ни без географско убежище.

Стефан пише и за по-лошото – че докато поезията от 90-те сякаш си играеше на думи, днешната брутална реалност буквализира метафорите с плашеща сериозност: „Възраждане“ се превърна в парламентарна марка, детинският геополитически страх се материализира в истинска война на два дни път с кола, а постмодерната ирония капитулира пред плоските конспиративни теории на интернет троловете. Един горчив, но необходим прочит, който показва, че дори историята да се сбъдва грозно, истинската поезия остава непокътната. Достатъчно е просто да четем. Бавно.

А за да има какво да четем и за да не пропускаме есенцията и смисъла на най-важните теми от ежедневието, се грижи екипът на „Тоест“, който разчита единствено на дарения от читателите си, за да върши своята работа. Мъглата пред всички ни е доста гъста, затова е още по-важно публицистиката и журналистиката да са на мястото си. Демокрацията умира в тъмнина.