Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-evelina-frances-byrney/

„Евелина“ от Франсис Бърни

подзаглавие „Историята за навлизането на една млада жена в обществото“, превод от английски Златина Сакалова, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2018

Франсис Бърни, родена през 1752 г., публикува социалната сатира „Евелина“ анонимно. Това е нейният дебют, но не и първият ѝ опит в писането. Историята на предишната ѝ книга е символична за времето си. Бърни изгаря първия си роман, усещайки натиска на тогавашното общество, което смята, че писането не е занимание за една дама. Тя се притеснява и от реакцията на баща си, но все пак продължава да твори. Така се появява „Евелина“, без да е подписана от писателката, и постига сериозен успех. Малко след това се разкрива истинското ѝ авторство. Бащата на Бърни така и не приема напълно нейната кариера – например противостои и на поставянето на пиесите ѝ на сцена.

Бърни пише „Евелина“, когато е на 26 години. Постижението ѝ не е толкова впечатляващо, колкото това на Мери Шели, написала „Франкенщайн“ и изобретила научната фантастика на 18. Но пък без силното влияние на Бърни, автори като Джейн Остин едва ли щяха да съществуват. Докато четях, няколко пъти се сещах за възрастта на писателката, когато е написала тази социална сатира. В романа някои герои имат остър ум, непритъпен от ръжда дори като го четеш толкова векове по-късно. Разбира се, това се очаква от жанра – и все пак някои от наблюденията са толкова фини, че успяват да изненадат.

Героинята, дала името на романа, е 17-годишната непризната дъщеря на английски аристократ. Тя е отгледана в провинцията от преподобния мистър Виларс, близък на починалата ѝ майка, който ѝ е дал възможно най-доброто образование и я е наставлявал. Когато обаче Евелина е поканена да се присъедини към приятелско семейство, което се отправя към Лондон, градът е точно толкова вълнуващ за нея, колкото са объркващи порядките му. Изтънчените маниери, които се изискват от нея, са съвсем нови за Евелина.

Историята е написана под формата на писма – най-често адресирани от Евелина до мистър Виларс. Епистоларната форма е доста популярна за онова време и си спомних защо е толкова убедителна – чувстваш се, все едно лично ти надничаш да разбереш повече.

Известна част от романа се движи точно от невежеството на Евелина по отношение на социалните правила. Най-голямата каша обаче се забърква, когато тя се натъква на баба си по майчина линия, разбрала съвсем наскоро, че има внучка, и дошла в Англия от Франция, за да я търси. Поредица от събития, някои – комични, други – доста сериозни, ще доведат до това момичето да се срещне с част от семейството си, което е от по-ниска прослойка. Тук проличават и жестоките класови предразсъдъци в Англия. Сюжетът продължава с искането на Евелина баща ѝ да я признае за своя дъщеря – което ще ѝ осигури големи средства, освен че ще изчисти името на майка ѝ.

Самата тя е типична героиня за романите от онова време. С други думи – съвършен ангел, истинска дама, изтъкана от добродетели, а на това отгоре е и толкова красива, че всеки мъж по пътя ѝ се влюбва в нея. Самата тя се влюбва само в един от тях – лорд Орвил, който осигурява задължителния романтичен елемент в книгата. Езикът на Евелина обаче е по-остър от очакваното за един ангел. Това, което я превръща от стеснителна девойка в млада жена с характер, е именно нежеланото внимание на мъжете около нея. Самата тя казва:

Всъщност безмерната суетност на този мъж ме предизвика да проявя сила на характера, която досега не съм подозирала, че притежавам. Не можех да търпя той да си въобразява, че съм на негово разположение. 

Всеки от тези мъже иска да я грабне за ръка или да я принуди да се качи в каретата му. Докато тя в началото смутено мълчи, към края на романа отвръща на един от обожателите си така:

Вашето мнение, сър, относно брачен или свободен живот по никакъв начин не ме засяга. Така че не се напрягайте да обсъждате различните им достойнства.

Сюжетът се движи от нежеланието ѝ да бъде „инструмент, макар и невинен“, когато хората около нея си позволяват да използват името ѝ или самата нея, както решат за подходящо. Това ме кара отново да се върна към биографията на авторката – и не само покрай нейния властен баща. Бърни приема да влезе в английския двор, защото си дава сметка, че като неомъжена жена на 33 години, която иска да продължи да се занимава с това странно действие – писането, ѝ трябват самостоятелност и доходи (общо взето това, което и Вирджиния Улф, нарекла Бърни майката на английския роман, посочва като необходими условия за една жена да пише). Така тя създава за себе си необичаен за времето живот – още преди късния ѝ брак.

Мисля за връзките между тези истории – реалната и измислената – и за жените, които търсят пътя си и самостоятелността си. Поне доколкото, естествено, това е било възможно тогава (в романа някои от най-важните неща за Евелина се решават, докато тя не е в стаята). Междувременно един от мъжете в романа в разговор казва: „Не ми е ясно защо, по дяволите, жените трябва да живеят над трийсетте, само се пречкат на другите хора.“

Отношенията между мъжете и жените понякога са потиснически, друг път стават повод за забавление на гърба на предразсъдъка. Бърни – също като Остин – говори с ирония за идеята, че четенето е женско занимание. Както един джентълмен, засрамен от непознаването на Хораций, обяснява: „Ами, заради ездата иии така нататък наистина на човек не му остава много време за четене дори в университета.“

Мисля си, че книгата е ценна като показател за развитието на литературата и на романа в частност, но и на отношенията между мъжете и жените. Надявам се, че с повече читатели книгата ще има и ново издание, при което тя да премине още един коректорски преглед, който ѝ е необходим. Този роман обаче е повече от исторически документ и всъщност най-важното поне за мен е, че е писан за забавление на своите читатели.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на романа „Евелина“ (изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“) и снимка на Amber Faust / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-t-singer-dag-solstad/

„Т. Сингер“ от Даг Сулста

Надявам се това да е само началото на дълга поредица книги от Даг Сулста на български. Надявам се такъв късмет да имат и други норвежки писатели – като Тор Улвен, а защо не и изключително харесваният от мен Карл Уве Кнаусгор, от когото на български имаме само първия от общо шест тома на „Моята лична борба“.

Знаех малко за Даг Сулста, преди да прочета романа за Сингер. След като с удоволствие го завърших, се заех да запълня пропуските в познанията си. Имах смътен спомен, че Кнаусгор пише за него на някоя от хилядите страници от автобиографичния си епос – но толкова.

Сулста (р. 1941) е все още активен писател с петдесетгодишна кариера. Автор е на над 30 книги, от които 19 романа, и е многократен носител на най-престижните норвежки и скандинавски литературни награди. Писал е романи за разходките си в Берлин и за историята на индустриална компания, която буквално се явява и главен герой на една от книгите му. Има дългогодишен проект в съавторство, в чийто фокус са пет поредни световни първенства по футбол – може да се създава литература и от аналитичната и артистична комбинация на политически и културен коментар, докато се гледат мачове. Двайсетина години по-късно Кнаусгор прави същото за първенството през 2014 г. в Бразилия. Сулста харесва защитния футбол и срещи, които завършват наравно и без никакви голове.

Разностранните интереси и умения на Сулста може да са предмет на отделно обсъждане, но аз по-скоро бих продължил с това, че е наричан „най-великият съвременен норвежки писател“ от литературната критика в лицето на Ингер Йостенстад. И не само. По-младите му колеги и сънародници Пер Петершон и Карл Уве Кнаусгор открито признават колко важен и ценен е Сулста за собственото им писане.

Кнаусгор например казва, че „езикът на Сулста блести с винаги нова старомодна елегантност и излъчва неподражаем и уникален блясък, пълен с жар“. За Петершон той е „несъмнено най-смелият и най-интелигентен норвежки романист“. Лидия Дейвис, носителка на „Букър“ за прозата си, преводачка на Флобер и Пруст на английски и бивша съпруга на Пол Остър, научава норвежки, четейки в оригинал негов роман. Нобеловият лауреат Петер Хандке открито предпочита Сулста пред Кнаусгор, а Харуки Мураками е публикувал собствен превод на Сулста на японски. Романът му „Арман В.“ от 2006 г. за ролята на Норвегия във войната в Афганистан е толкова неочаквано полемичен, че подтиква външния министър на Норвегия да напише в отговор рецензия на книгата.

Общото мнение за Сулста е, че е провокатор, експериментатор, икона.

Стилът му се характеризира с дълги изречения със сухи логически завои, изпъстрени с особена ирония, реализъм и понякога сюрреализъм. Постоянно критичен е спрямо статуквото. Без значение дали става въпрос за политика, книгоиздаване, или медии. Американската литературна критика го сравнява с добре познатия им Филип Рот, но през различните десетилетия е бил по-близък до писатели като Витолд Гомбрович и Томас Бернхард, а сам заявява родството си по избор с Томас Ман и Марсел Пруст. Сулста, след като чете Кнут Хамсун на 16-годишна възраст, не е имал друга цел, освен да стане писател.

За него предпочитаният читател е този в 20-те си години, когато най-лошата възможна сантименталност е отминала и идва време за важни решения. Именно тогава, твърди Сулста, човек най-много слуша, наблюдава, трупа познания и впечатления; тогава има възможността да избегне бъдещи нещастия и страдания. Писателят се опитва да помогне за това с писането си и с радикалното си нежелание да е повърхностен. И наистина, много щеше да ми помогне да прочета „Т. Сингер“ преди десетина години. Вероятно щеше да ми спести лични тревоги и изгубено време… но какво да се прави.

На пръв поглед „Т. Сингер“ се родее с „Чужденецът“ на Камю или „Самотникът“ на Йонеско, но

най-близък, поне според мен, е до шедьовъра „Стоунър“ на Джон Уилямс.

Сингер е аутсайдер, който живее по инерция своя неутрален, сив и празен живот. И желае да е точно така. На колосална дистанция е от всичко живо. Отказва да се занимава със света, не иска и той да го закача. Дълго време не знае какво да прави със себе си, но все пак решава да стане библиотекар. Да работи и живее с ясен ритъм и с много тишина. Оженва се, вписва се в ролята на съпруг, но само донякъде. В момента, в който жена му иска да се разделят, тя загива и той остава да се грижи за детето, което тя има от предишна връзка. С детето никога не стават наистина близки.

Той е погълнат от себе си, неспирно прави философски наблюдения и води екзистенциални дебати сам със себе си. Те са гарант за автентичността и идентичността му. Те са алибито му, че е живял. Действията и изборите му през цялото време казват единствено „предпочитам да откажа“ (както не спира до смъртта си да повтаря Бартълби на Херман Мелвил).

Даже „предпочитам да откажа да живея“.

Живот, застинал завинаги на ръба между удовлетворението и разочарованието. Живот в самота и изолация за сметка на пълноценно включване и интеграция в обществото. Сингер е последното парче от пъзела, което все изчезва, и този роман дава отговор на въпроса как и къде се губи то, каква е съдбата му. Литературата за пореден път по майсторски начин ясно и категорично потвърждава, че няма живот, който да не заслужава да бъде изследван и описан.

Лесно е да се изпитва съчувствие и състрадание към Сингер, но по-трудно е да бъде разбран и приет без снизхождение. Сякаш за него е написан най-известният стих на Марк Странд – „където и да съм, аз съм нещо отсъстващо“. Самият Сулста описва героя си с грижовна ирония и му дарява сложност, достойнство, пълноценност и свобода, които отдавна не бях срещал в съвременна книга.

В романа няма нито затихваща пандемия, нито война, но има всекидневни трудности. Има срам, паника, притеснение и тревога. Има полуприятелства, които отдавна са приключили, но някак са поддържани по силата на навика. Има нерешителност и страх, които са част от баналното и от бита, но натрупването им може да доведе до обсесивно-компулсивно разстройство или синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Сякаш Сингер страда и от тях. Искал е да стане писател, но творчеството му започва и свършва само с едно изречение, което редактира стотици пъти в продължение на десетилетия.

В крайна сметка романът е сериозно изследване на трудността да се впишеш в собствения си живот.

За това как катастрофално намаляват възможностите и желанието за непосредственост, спонтанност и свързаност между хората. Как да си себе си може да се окаже непосилна задача. И колко тежко може да е всъщност да живееш в автентична безтегловност – като сфинкс без загадка. Животът ти може да се е разпаднал и без да се е счупило нещо особено забележително. Даже и без да имаш билет, за да си зрител в него. Това е неподражаем поглед към една идея за човек, изведена до възможната ѝ крайност.

Впечатляваща е свободата, с която Сулста е едновременно толкова интимен, интелектуален и литературен, но същевременно и толкова политически и полемичен. Потвърждавам думите на литературната критика за него, че е неочаквано удоволствие да четеш писател, който пише по съвременен и сериозен начин за самота и използва думи и понятия като душа, дух и плът, без те да олекват, а тъкмо обратното – да звучат сериозно и честно. Кнаусгор използва донякъде същата реторическа техника и сега виждам откъде още се е учил на нея.

Наистина важното, което си припомних, докато четях романа, е колко е лесно никой да не знае кой си всъщност, ако откажеш да говориш за това. И колко болезнено може да бъде.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Т. Сингер“ (худ. Росица Ралева, изд. „Аквариус“) и снимка на NMG Network / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-lincoln-v-bardo-george-saunders/

„Линкълн в бардо“ от Джордж Сондърс

превод от английски Владимир Полеганов, изд. „Лист“, 2019

За дебютния си роман „Линкълн в бардо“ американският писател Джордж Сондърс получава наградата „Мен Букър“ за 2017 г., но това далеч не е първият успех за автора. Сондърс е известен с кратките си разкази, преди да се впусне в обичания американски жанр – книги за президенти и тяхното семейство и обкръжение, за времето преди, във и извън Белия дом. Ако потърсим биография или исторически роман за който и да е американски президент, обичайно ще намерим цяла лавица от книги – и то ако броим само добрите. Джордж Сондърс се включва с експериментален роман за починалото дете на президента Линкълн. Книгата отдава почит не само на трогващата история за баща, изгубил сина си, но и на всички текстове около нея.

„Линкълн в бардо“ е разказана от десетки гласове, които се преплитат, прекъсват, носят собствения си заряд от тъга, радост, хумор, дори граматика, разказват истории, правят признания или опити да се превърнат в значими исторически източници. Чисто формално това не е предшествано от тире отпред – като при диалог. Нито пък името на този, който говори, е поместено в началото на репликата – като в пиеса. Вместо това колажът от цитати е оформен точно както би бил поместен епитаф: първо е текстът, а после – името и евентуално източникът. Епитафите тук обаче текат един след друг. И няма друго.

В тази река от цитати има риск страниците да се пометат и разтворят в течението, докато накрая остане само кашава целулоза. Това, което прави романа толкова впечатляващ, е именно че структурата издържа, макар първоначално да не разбираш точно как. Причината е, че това не е самоцелен експеримент, а е подкрепен от литературна традиция – и тя се усеща, без значение дали си наясно с нея, или не. Но важно е и друго – емоционалният център на една от най-хубавите книги за скръбта, които съм чела.

Действието се развива в една-единствена нощ. За сметка на това в известен смисъл протича на две места. Едното е физическото: гробището, в което е положен Уили. Историческите източници показват, че Линкълн е посетил гроба на сина си поне два пъти в първата нощ, и именно това е зрънцето, от което се заражда целият роман. Заради скръбта на баща си Уили е заседнал в бардо. Това е второто, метафизичното място, на което се осъществява романът – будистката представа за пространството между живота и смъртта. Тук то се обитава от духове, заседнали между световете.

Духовете в бардо не успяват да пуснат живота и да приемат смъртта. Те наричат ковчезите си „болнични кутии“, които биха били „ефикасни“ за особения вид „болест“, от която страдат. Все пак обаче изглежда, че всичко това са внимателно построени евфемизми, но всеки знае точно какво се случва. В състоянието, в което се намират, те се виждат един друг, но остават невидими за живите – на които обаче успяват да влияят емоционално. Придобиват и особени външни белези, символ на това, което ги задържа между световете. Размислилият след самоубийството си Роджър Бевинс III например, който късно осъзнава колко е изпуснал от света, има много очи, които се оглеждат, носове, които се опитват да подушат, ръце, които искат да докосват.

Бевинс III е единият от тримата главни герои в бардо. Другите са Ханс Волман, починал в нощта, преди да консумира брака със съпругата си, и преподобният Евърли Томас. В срещата с 11-годишния Уили те искат да му помогнат да приеме смъртта си, преди да бъде трансформиран в нещо чудовищно. Децата обичайно не се задържат в бардо, но когато това стане, те минават през страшни трансформации, както се е случило с едно момиче:

Тя светкавично се преобрази в рухналия мост, лешояда, голямото куче, зловещата старица, тъпчеща се с черна торта, царевичната нива, съсипана от наводнение, чадъра, разкъсан от вятър, който не можехме да усетим.

Дори при подобни детайли от историята, тя е изненадващо нежна. Духовете се подкрепят при трудното си пътешествие. Срещаме се и с живи „гласове“, които разказват за своята съдба по време на Гражданската война. Между духовете се ражда приятелство, в което има и място за тъга. Колкото и евфемизми да използват, все пак знаят, че положението, в което се намират, е най-трудното за всички тях. Те са дълбоко затрогнати от посещението на президента в гробището: доказателство, че не са напълно забравени. В тези моменти е голямата сила на книгата.

Чела съм я три пъти, първите два – на английски. Още при излизането ѝ ревютата бяха толкова силни, че си купих първото издание с твърди корици. Тогава ми направи силно впечатление формата – признавам, че първите 15–20 страници се четат трудно, но като свикнеш, полифоничността на романа е чудесна. Бързо разбираш, че няма да получиш стандартен сюжет, а нещо по-интересно, поне в случая. Втория път я четох за книжен клуб миналото лято – тогава най-голямо впечатление ми направи колко утеха може да донесе на скърбящия (поне според мен: някак намалява самотата в тази тема). Третия път, за написването на този текст, я четох на български. Най-голямо впечатление ми направи преводът на Владимир Полеганов (с награда за ярко постижение в областта на превода на художествена литература от Съюза на преводачите в България през 2020 г.). Беше хубаво да срещна по съвсем нов начин един от любимите си пасажи от книгата – поетично описания момент, в който Бевинс размишлява в последните минути на живота си:

Едва тогава (вече с единия крак отвъд, така да се каже) осъзнах колко неописуемо красиво е всичко това, с каква прецизност е създадено за наша наслада, и разбрах, че съм на ръба да пропилея този удивителен дар, дара да можеш – всеки ден – да блуждаеш из безкрайния рай на сетивата, из огромния пазар, зареден всеотдайно с всички велики неща: рояци насекоми, разтанцували се в лъчите на августовското слънце; трио черни коне, допрели глави, затънали до коленете в снежно поле; ароматът на телешки бульон, донесен от бриза от осветен в оранжево прозорец в хладния есенен ден…

Накрая ми се иска да кажа само, че именно книги като „Линкълн в бардо“ са причината изобщо да я има тази рубрика за връщане назад към хубавите четива. Всеки понякога усеща, че само на ръка разстояние може да съществува цяла градина, пълна с чудеса. А романът на Сондърс е точно от тези градини, които според мен трябва да се посетят – ако не три пъти, то поне веднъж.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Линкълн в бардо“ (худ. Виктория Николова, изд. „Лист“) и снимка на Lisa Fotios / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-timbuktu-paul-auster/

„Тимбукту“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2021

Пол Остър ми е любим писател още от гимназията, когато го открих с „Лунен дворец“ и „Нюйоркска трилогия“, отново в забележителния превод на Иглика Василева. На нея дължим появата на български не само на този писател, но също и на Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Пат Конрой и още, и още. Радвам се, че имам възможността да ѝ благодаря отново за това. Наскоро на български излезе и „Изобретяване на самотата“ (необходимо ли е да се повтаря в чий превод?). Тя е може би любимата ми книга на Остър. В нея – в концентриран, автобиографичен, суров и непосредствен вид – може да се разберат личните му основания за писане и да се провидят структурите, мотивите и черновите на бъдещите му романи.

Пол Остър, макар и неочаквано, е изключително важен за съвременната българска литература. И най-вече за Георги Господинов. Двамата имат забележително сходна и обща любов към драматичната и интимна метафикция, панорамното концептуално мислене, иронията и алюзиите. Понякога споделят пристрастие и избор към едни и същи скрити и явни цитати, писателски техники, игри на думи и смисъл. Но също така са представители и на донякъде нетипично постмодерно писане, чиито белези са неподправеното присъствие на автентична човещина и сантименталност в книгите им. Така твърдят читателите, критиката и журитата вече с десетилетия и го оценяват високо и щедро.

В „Тимбукту“ американският писател разказва приказна история за полубездомното куче Господин Боунс и неговия полубездомен човек Уили Г. Кристмас. Те са особена двойка, тип Дон Кихот и Санчо Панса. Господин Боунс има изключително богат и забавен вътрешен свят и води непрекъснат диалог със себе си. Уили Г. Кристмас е несполучил и непубликуван поет, студент, прекъснал преждевременно образованието си през 1968 г. не само заради прекомерна употреба на наркотици, но и заради психично заболяване.

На следващата година, около Рождество, когато вижда Дядо Коледа да му говори от телевизора и да го насърчава да стане съвременен светец, животът на Уили Г. Кристмас е окончателно променен. Той се превръща в скитник, който се опитва да върши добро. И го прави. С риск за живота си спасява от удавяне четиригодишно момиче. Притичва се на помощ на нападнат старец и е възнаграден с прострелване и намушкване. Дава и последните си пари на приятели и непознати. Тъжни и самотни хора плачат на рамото му. Отказва трима души от самоубийство.

И тук, ни в клин, ни в ръкав, противно на всичко, което мисля и по-рано написах за Остър, той ме изненада с описанието на героя си: „… да, без съмнение той беше един дрипав, мърляв, налудничав нещастник.“ Уили е наречен нещастник още веднъж, тъй че не е случайност.

Това беше нещо, което не очаквах. Чел съм книгата преди години и на английски. Едва сега, на български, усетих почти доброжелателна карикатурност, но и назидателност, снизхождение и подигравка към главния герой. Сякаш имаше едноизмерност и схематичност, а не емпатия, състрадание или пълнокръвие. Не че са нужни, естествено – в литературата всичко е позволено. Но за първи път сякаш усетих как Пол Остър, макар и несъмнен майстор, е прекрачил границата, в рамките на която може да е безпристрастен и нюансиран към собствения си герой.

Може, разбира се, това да е субективно мое преувеличение, чието обяснение се корени и в настоящата ситуация, белязана от пропаганда, насилие и война. Но ми се стори, че сякаш с това „нещастник“ Остър казва, че аутсайдерите, маргиналите, психичноболните, невписалите се в обществото, неуспелите, ненаправилите кариера поети не заслужават уважение или достойнство. А това категорично не е така. Наистина се учудих, защото героите на Остър са преди всичко човеци в ъгъла и са от страната на изолацията, травмата и самотата.

Отделно от това, за което може и да не съм прав, романът е на традиционни за Остър теми, представени по максимално достъпен начин, но без да губят от смисъла и силата си. Писателските му обсесии са отново тук – движение по безцелен път, който води нанякъде, понякога и към себе си; смърт на баща, после и на майка; безтегловно живеене благодарение на наследство; спасение чрез самоубийство.

„Тимбукту“ с лекота влиза в компанията на важни заглавия, в които думата е дадена и на животни. Като „Метаморфозата“ и „Изследванията на едно куче“ на Кафка или „Флъш“ на Улф, забележителната история на един кокер шпаньол. Но като прочетох романа на Остър, се сетих за произведение, за съжаление, непревеждано в официално българско издание – „Последната воля и завещание на едно забележително куче“ от Юджийн О’Нийл. Той го пише, когато кучето му Блеми е отишло да тича на едно по-добро място. Това е финалът на текста:

Последна дума за сбогом, скъпи господарю и господарке. Винаги, когато посещавате гроба ми, промълвявайте с печал, но и с щастие в сърцата си, когато си спомните за дългия ми щастлив живот при вас: „Тук почива едно същество, което ни е обичало и което ние също сме обичали.“ Няма значение, че сънят ми ще е дълбок, ще ви чуя и смъртта няма да е достатъчно силна да попречи на духа ми да завърти опашка в знак на благодарност.

Понякога обаче хората, с които кучетата живеят, си отиват преди тях. И няма кой да погребе кучето. А кучетата, твърди по категоричен начин Остър и аз напълно се съгласявам с него, усещат всяко стъпване накриво на своя човек и всеки белязан от болка момент, който отвежда по-близо до големия сън.

От първото до последното си изречение романът е и размишление за смъртта. Понякога тя е мудна или се прави, че вече е тук, а още не се е вяснала. Но това дава време. Време за кучешки мечти и четириноги пророчески съновидения. Време за подготовка за сбогуване. Възможност за трагична и разочароваща равносметка, но и за облекчение, че опитите за грижа, свобода, поезия и любов са били водещи в един кучешки и човешки живот. И това е достатъчно. Кучешкото и човешкото сърце на книгата, а и на Остър, въпреки дребнавата ми забележка, са на правилното място. И същността на романа, поне за мен, е тук – „без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче“.

А ако някой се пита какво в крайна сметка е Тимбукту, нека е спокоен, ще кажа. Тимбукту е мястото, където кучетата и техните хора се срещат отново. Убеден съм, че там някога отново ще живея с кучето, с което вече не съм. Така ще бъде и за простреляния колоездач от Буча, който лежи на тротоара, а до него е обърканото му куче, което чака той да стане от дрямката си. Ще се събуди в Тимбукту. А аз няма да забравя тази снимка.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на „Тимбукту“ (худ. Стефан Касъров, изд. „Колибри“) и снимка на Frosty Ilze / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-umnozhenie-bez-umorenie/

„Умножение без уморение“ от Зорница Христова

илюстрации Миглена Папазова, изд. „Точица“, 2018

Пиша професионално вече към 15 години. Едва ли съществува един-единствен отговор на въпроса защо го правя – с времето са се трупали различни причини. Сред ранните обаче е таблицата за умножение. Тя заема интересно място в живота ми, и то по начин, който ще разберат напълно между 5 и 10% от населението, доколкото видях последно. А именно хората с дискалкулия като мен. За нея ще разкажа малко по-късно, но може би тя е причината да поискам да пиша за „Умножение без уморение“. Тази книжка учи малките деца на различни принципи, които правят по-лесно усвояването на „таблицата за мъчение“, както я наричахме ние. По-важното е, че със стихчета и рима учи малките, че математическите принципи не са нито сухи, нито скучни, нито страшни.

Всяко от числата до десет, с които умножаваме, има своя кратка част в книгата. Първо весели илюстрации и стихче показват умен принцип за умножение и лесен съвет как да се запомни. Новото се приближава до нещо познато. Наскоро запомних как се казва новият съсед, като си представих сина на близка приятелка със същото име (сега всеки път в главата си ги виждам и двамата, което също е приятно). И тук историите в стихчетата често правят връзки, които са близо до децата и живота им. Така например умножаването по три разказва историята, в която двамата родители имат „две салфетки, две паници“, докато в един момент семейството започва да расте:

Но когато ме видял,
моят татко изкрещял
силно три пъти „Ура“!
Оттогава досега
3 да царства е наред –
три фунийки сладолед… 

И така нататък, докато историята стига до своя принцип за умножение по три:

По три значи: удвояваш
и пак същото прибавяш. 

Други от историите пък са толкова специфични и с такива находчиви рими, че няма как да не ги запомниш. Като тази, която разказва за „злобен, шкембест и тиран“ цар Осман и неговата дъщеря – Осмица, „ненагледна хубавица“. Героят в стихчето иска да спечели принцесата, но първо трябва да мине през предизвикателството, поставено от баща ѝ. Вместо например да се бие с триглав змей, героят трябва да умножи – наистина страховито! – следното по осем:

… шест камили с дълъг косъм,
седем любопитни лоса,
девет мрачни албатроса. 

Умницата Осмица се включва и подсказва:

Осем ли? Не се коси!
Три пъти го удвои!

Лесносмилаемо е по много причини, не само защото някои от числата са изписани от тесто за сладки. След историите следват и задачи: две страници с упражнения, също пълни със смешки и хубави илюстрации. Има и места, на които детето може да пише, но някак не се усеща като учебник или тетрадка – игривата форма се запазва.

Харесва ми, че всичко е обяснено със семантика и език. За мен математиката е неразбираема. В училище се справях толкова зле, че започнах да се притеснявам, че съм глупава. Сякаш това ме мотивира повече да чета и ме приближи към езика, после – и към писането.

До ден днешен не знам таблицата за умножение – факт, който се е превърнал в семейна шега през годините. Също като това колко е лошо пространственото ми мислене и колко лесно се губя. Голямо облекчение беше да имам много висок близък приятел, защото тогава 4, 6 или 10 метра станаха най-сетне разбираеми величини: представях си го легнал на земята два, три или пет пъти и що-годе схващах. Ужасно трудно ми е да помня конкретни данни, дати, години, телефонни номера и много други работи. Всеки път внимавам, когато пиша 6 или 9, 3 или 8 – защото ги бъркам. На клавиатурата сега беше лесно, виждам веднага отляво надясно кое е по-малкото.

Криво-ляво се научих да живея с тези специфики и да избягвам математиката колкото мога. На 19 в университета трябваше да направя задължителен тест за дислексия. Мисля, че беше заради това колко често се случва учениците дори да не знаят, че я имат. Излезе, че имам дискалкулия. Един немного точен, но пък удобен начин да бъде обяснена е, че е като дислексия, но свързана с числа. Най-сетне си отдъхнах, че не съм глупава!

В този смисъл аз чета „Умножение без уморение“ като човек, който до огромна степен няма формирано математическо мислене. С което не искам да кажа, че я чета като дете (ех, за жалост, това е невъзможно), нито пък че тя ще промени начина, по който работи мозъкът ми. Имам все пак един малък бонус поне за това ревю – влизам в темата абсолютно боса.

Помогна ли ми книгата? Донякъде – някои видове сметки са ми по-лесни и съм забелязала, че ако разполагам с трик, като подсказания от Осмица например, нещата са по-възможни. За мен обаче по-важното беше друго – беше ми забавно да чета книгата и да следя задачите. А съм човек, който има силна тревога за всичко, свързано с математика.

В училище не съм имала усещането, че да се учи е забавно, освен доста полезно. А пък тук това е принцип на цялата книга. Не само заради находчивите игри с думи, а и заради илюстрациите. Харесвам много рисунките на Миглена Папазова. Богати, без да има нищо пластмасово в тях, и чудновати по весел начин. Акула си играе с тарантули, мечка носи раничка калинка… Дълго може да се гледат тези рисунки – за разлика от повечето учебни помагала, от които бързо-бързо искаш да избягаш към нещо по-забавно.

А дали книгата подобри разбирането ми за таблицата за умножение? Е, за мен това би било по-трудно. Направи нещо друго обаче – забавлявах се в компанията на таблицата за умножение, а не ми се беше случвало преди. Затова я препоръчвам и за вашето дете. Пък и с принципите си тя, освен че е забавна, е и доста полезна.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-yugoslaviya-moya-strana-goran-vojnovic/

„Югославия, моя страна“ от Горан Войнович

превод от словенски Лилия Мързликар, изд. ICU, 2019

Когато се събудихме на 24 февруари и се оказа, че още преди изгрев-слънце Русия е започнала война с Украйна, някои от спонтанните, шокирани коментари, които чух и четох, бяха, че това е първото подобно събитие от Втората световна война насам. Моята първа мисъл беше, че клането в Сребреница е от още по-скоро, а градчето е на няма и 500 километра от София.

Затова и потърсих книга за войната в Босна и Херцеговина. Защото за което не може да се говори, понякога още повече трябва да се говори. Да се пишат романи за него, но и да се четат. Да се помни, за да може да се избегне, ако е възможно, катастрофалното и порочно безкрайно повторение.

Днес за Босна и Херцеговина все още има реален риск от разпад. Литературата (да не се бърка с пропагандата) желае да предотврати такива разпади. Тя сънува и мечтае за едни и същи неща, откакто я има – прехвърляне на буквалните и брутални конфликти в полето на символното и словесното. Част от литературата дори си мислеше, че го е постигнала и че е дошъл краят на реалната война, краят на национализма и фанатизма, настъпил е конкретен вечен мир, в който като планетарно общество трябва да се справим с климатичната криза.

Понякога и литературата е късогледа и наивна.

Когато разбрах, че словенският писател Горан Войнович е издал „Югославия, моя страна“ на 33-годишна възраст, се учудих как е могъл да напише толкова цялостен, детайлен, майсторски, мъдър, дълбок и панорамен роман. При това и с чувство за хумор. В разговор с Антония Апостолова той казва, че книгата „като че ли отваря най-много личната ми рана“. И е наистина така. Трудно ми беше да повярвам, че това не е автобиография и изповед, стигаща до дъното на всичко, което може да се разкаже. Като читател още чакам поне сходен такъв български роман. Дано го дочакам.

Войнович отново ми връща вярата, че има голяма ценност и смисъл от такова рисковано писане, което всячески се опитва да не премълчава нищо. Нито красотата на детството, нито националните предразсъдъци, нито родовите травми, нито безизходицата, която идва и не си отива, каквото и да направиш, нито сякаш неизчерпаемата способност на хората на Балканите да се обиждат от всичко и после да си отмъщават. Войнович не ги превръща в стилизирани, безобидни и сантиментални лостове за трогване и сълзи. Те имат своята тежест и сила. Не са в кавички.

Писателят не спекулира и не си играе с дистанцирани или иронични предположения и фантасмагории. Не. В същото интервю по-горе той казва:

… една от способностите на литературата е да разглоби официалната история на отделни части и след това от тях да сглоби една по-различна история. Литературата всъщност си играе свободно със спомените и понякога извиква и онези, вече забравените, а по този начин, естествено, разкрива истинската природа на спомените, както и на историите.

Той се пита и усилено се опитва да отговори откъде идват тези пръчки, които все се забиват в колелата на личния и общия живот. Защо те увреждат съдбите на поколение след поколение жители на Балканите и не само тук. И възможни ли са прошка и помирение. Войнович препотвърждава старата и уж очевидна истина, че въображението и свободата, които дава романът като жанр за изразяване на множество разкази, ценности и разбирания, трудно могат да бъдат постигнати с друг тип писане. Истински литературен подвиг е да обемеш сложността на случилото се през 90-те в бивша Югославия и да го предадеш по такъв директен и открит начин. Книгата буквално се чете на един дъх.

Но за какво всъщност става въпрос в нея?

За син, който мисли, че баща му е покойник, а всъщност се оказва, че не е – и синът тръгва да го търси. За баща, който е спрял да бъде баща, за да бъде само военен, а после и военен престъпник и беглец от закона и съвестта си. За майка, която е спряла да бъде майка на сина си, така както и нейните майка и баща са се отказали да ѝ бъдат родители. За Югославия, Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. За изгубената невинност, която от един момент нататък няма как да си наденеш даже като маска.

Става въпрос и за дузина човеци, живеещи в малък апартамент по време на война и как „спокойният сън представляваше единствената привилегия, която можеха да предоставят на децата си“:

Вероятно само затова не спираха да ходят на пръсти, сърбаха в мълчание едно след друго джезве турско кафе, четяха вестници и си кимаха или поклащаха глава […] всичко това без думи, без да изпуснат един-единствен звук. Бяха си създали свой собствен и тих свят, в който за няколко часа всички телефони, транзистори, чайници, тенджери под налягане, домофони, машинки за бръснене, сешоари, телевизори, мелнички за кафе, кухненски роботи и перални млъкваха. Всяка сутрин тези хора се отказваха отново и отново от тях, само и само да не събудят случайно Йована, Мишо или Владан, които бяха толкова сладки, докато спят, както обичаше да прошепва Сава, надничайки в спалнята.

В крайна сметка в тъмното и болезнено сърце на романа е историята за това как се става „човек, който подпалва села и хвърля мъртъвците в купища един върху друг“:

Това беше омагьосан кръг и за миг през ума ми мина мисълта, че може би и самият аз съм част от тази проклета история и някога някой може да захвърли и моя труп върху купчина други трупове, в която след това ще се взира онзи, който ще остане след мен. В тази премълчана история жертвите ставаха палачи, а палачите ставаха жертви и всички в тази история убиваха или бяха убити.

Как да се изплъзнеш от порочния кръг? Как да вземеш съдбата си в ръце? Как да избереш да не повтаряш същата грешка? Как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си?

Книгата на Войнович поставя и тези въпроси, но читателят, с действията си във всекидневието, ще даде собствените си отговори.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-vsichki-si-trugvat-wendy-guerra/

„Всички си тръгват“ от Уенди Гера

превод от испански Еми Барух, изд. „Жанет 45“, 2010

За тези, които нямат глас, воденето на дневник се превръща в революционен акт или протест. Заради това е силна формата на „Всички си тръгват“ на кубинската писателка Уенди Гера.

За разлика от други романи, разказани под форма на дневник, тук историята сякаш не подозира, че някой ще я чете. Няма специално въвеждане на читателя, защото никой не би сложил изрично уводи и уточнения в дневника си. Всеки, който води бележки за собствения си живот, ще разпознае формата като истинска. Има много фрагменти, липсващи части, описаното е като за напомняне пред себе си. Може би вълнува именно с това – с интимното усещане за тайната на чуждото съществуване.

Дневникът на Ниеве Гера започва немного години след Кубинската революция. Тя е дете, още не разбира много неща, но това, което ѝ се случва през 70-те, е неразбираемо дори ако си възрастен. Историята започва със съдебния процес по отнемането ѝ от майка ѝ – самата тя донякъде дете, поне емоционално, се оказва неспособна да предпази дъщеря си от това, което следва.

Ниеве е предадена на баща си след ожесточената съдебна битка. Защо обаче той изобщо е водил тази битка, предвид че не иска да се грижи за детето, а обгрижва единствено собствената си пристрастеност към алкохола? Той наранява Ниеве, подлага я на глад и на всякакви мъчения. Баща ѝ е егоистичен деспот, който не може да повярва, че бившата му жена е продължила живота си без него – и решава да отмъсти на дъщеря им.

Още от първата сцена, в която Ниеве го описва, разбираме какъв е този непоносим персонаж:

Баща ми викаше и се отбраняваше, без никой да го напада. Обикновено баща ми винаги накрая ни бие. Никога пред хора, много внимава. Но този път това стана пред шведа. Страшно се засрамих.

Трудно е да се четат тези страници. Ниеве е напълно сама – и твърде често изпитва срама, който би трябвало да изпитват възрастните около нея. Не просто всички си тръгват, както казва заглавието, но и никой не идва загрижен. Дори тези, които уж помагат, всъщност не се ангажират достатъчно, за да променят нещо в живота на това оставено на себе си дете. При редките посещения на майка ѝ, вместо истински да види белезите от насилие или глад върху дъщеря си, тя я съветва да мълчи, за да не разгневи допълнително баща си. Ниеве твърде добре се учи на урока, който нито едно дете не трябва да знае: как да лъжеш възрастните и да ги успокояваш колко си добре, защото те не могат да се справят с това, през което минаваш ти.

Не е чудно, че книгата започва с цитат от Ане Франк – друго дете, водило дневници по време на война (макар че войната на Ниеве е вътрешна и често се усеща, като да е срещу цял един враждебен свят):

Бихме могли да си затворим очите пред цялата тази мизерия, обаче мислим за онези, които са ни били скъпи, и се опасяваме от най-лошото за тях, без да можем да им помогнем.

Детството е ценното в романа. Но за мен най-важното в историята е, че Ниеве пораства, че дневникът ѝ продължава, докато тя става тийнейджърка – и нататък. Научава се на законите на света. Виждаме я как се променя в изречения като: „Мама е толкова наивна и не си дава сметка, че тук никой не е господар на нищо. Тя също си измисля, но не за да ме измами, а защото иска да сме щастливи, и ми го казва, за да ме зарадва. Мисля, че на моите девет години съм по-проклета от нея.“

Ниеве иска да бъде художничка. След подобно детство тя е изградила твърда обвивка, но отвътре изобщо не е станала на камък. Напротив, вълнува се, преписва цитати за свободата, които ѝ помагат, или такива във възхвала на режима. Преписването на страниците на дневника се превръща в един вид осмисляне, избор, пресяване: това тук – да, онова там – не, благодаря.

Живеем между забраненото и задължителното. 

Не всичко обаче е политика и солидарност: „Не искам да бъда хипи като майка ми, не искам Peace and Love. Искам да бъда себе си. Не ми е нужен никакъв стадий на алкохолно опиянение. Аз съм на петнайсет.“ Има много от това, което вълнува 15-годишните – конфликти със себе си и със семейството, решения коя прическа най-добре я изразява, уговорки да се държи на разстояние от този, когото искрено харесва.

Като студентка ѝ се случва какво ли не – романът е наситен с бележки под линия за кубински художници, социално ангажирани певци от 80-те, писатели, движения за улично изкуство. Измисленото се смесва с реалното, за да даде на романа пълноводна сила.

Нищо не разбирам, но оцелявам в този цирк.

Докато оцелява, дневникът ѝ се превръща в спътник. Той е винаги с нея – достатъчно дребен и неангажиращ като предмет, но с огромно значение като подкрепа. Все пак това е мястото, на което тя може да бъде себе си, да говори открито, да признава това, което иначе не може да се допусне. В свят, в който връзките в обществото се разпадат под един „неразгадаем за никого карибски социализъм“, Ниеве се чувства силна, защото е сама.

Иска ми се да завърша с това, че не очаквах тази книга да ми хареса. Жанрът „история в дневник“ дава твърде голяма възможност на писателя за емоционална манипулация. Да не говорим и колко много автори на творби с главен герой дете го описват така, сякаш не просто самите те никога не са били деца, но и никога не им се е удавала възможност да срещнат някое даже на улицата. Тук обаче ме трогнаха много неща. В тази история го има и човешкото преживяване на големите процеси в обществото, и прекарването им през личното и всекидневното. И растежа с тях и през тях. А смаляването на историята до всяко отделно семейство, име и индивид има огромната сила да въздейства.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razvalinata-endre-kukorelly/

„Развалината. История на комунизЪма“ от Ендре Кукорели

превод от унгарски Стефка Хрусанова, изд. „Ерго“, 2012

Без предварително да съм планирал да стане така, дочетох книгата на 1 февруари, Деня за почит на жертвите на комунизма в България. Изненадах се от съвпадението.

Неприятно съвпадение е и фактът, че руската армия продължава да стои на границата с Украйна и сякаш очаква Годо, а унгарският министър-председател Орбан открито подкрепя политиката на Путин. Не само в литературата, а и в живота някои парчета от пъзела се напасват по странен и често пъти брутален начин.

Сетих се за думите на полския интелектуалец Адам Михник, произнесени на конференция в София преди почти осем години:

… в Полша създадохме дефиниция за агресия. Какво е агресия? Агресия е, когато една страна напада друга страна без съгласието на Съветския съюз. […] Повече няма какво да кажа. В днешно време основната мисъл е да отваряме границите, а не да ги местим.

„Развалината“ е третата книга на Кукорели на български и е особен роман, който свободно смесва мемоара и есето. Към финала унгарският писател го определя като „аз-роман“, в който той разказва за „комунизъма“ (грешката присъства и в оригиналното заглавие и е преведена уместно) от личната си позиция на човек и читател.

Кукорели има интересна биография. Освен че е поет, прозаик, преподавател по творческо писане, той участва във футболния отбор на унгарските писатели, станали европейски шампиони през 2008 г. На парламентарните избори през 2010 г. е избран за депутат от листата на новосъздадената партия LMP (Lehet Más a Politika – „Възможна е и друга политика“), но след две години се отказва от депутатското си място. Тогава е издадена „Развалината“ в България.

Безусловно твърдя, че това е ценна книга. Със своите 220 страници, поне за мен, тя е най-кратката, конкретна и концентрирана, лична и непосредствена, но също така исторически и интелектуално издържана книга за комунизма в страните от Източна Европа, която съм чел. Освен това е смешна, стилово цапната в устата, хич не си поплюва. Достойнство е, че запазва мярата и не е едноизмерно обвинителна или вулгарна. Морално и естетически все още липсва (отново – поне за мен) такъв български роман, а мисля, че е болезнено необходим.

Кукорели качва читателя на бързо и вълнуващо лунапарково влакче. Първите спирки са от семейната история – детството му, песните за диктатори и трудови подвизи в детската градина и как коледната звезда за прекалено дълго време се превръща в червена идеологическа петолъчка. Маршрутът продължава през изчерпателно анализирани цитати от предтечите и пророците на Октомврийската революция – Достоевски, Бакунин, Кропоткин, Нечаев, Маркс и Енгелс. Стига се и до стахановските подвизи и как работата за три дни се свършва за три часа. Не е прескочено и клинченето от празници и манифестации. Не е заобиколен лъжливият, дървен и тъп език на официалните идеолози в СССР и Унгария, в чиято сърцевина се е разпрострял могъщ и откровен нонсенс. Позволявам си такива квалификации, защото и днес чуваме сходен политически жаргон, който е главно шум и няма нищо общо с каквото и да е от смислената част на езика.

Кукорели не е спестил и преживяванията от „свободното време“, което всъщност е организирано и подредено така, че да не остава никакво свободно време. Дори и през летните ваканции и в детските лагери. Изчерпателен е и за безкрайната учебна, всекидневна, телевизионна, сексуална, потребителска и въобще всякаква и всевъзможна скука, нищета и монотонност, от която всички се опитват да избягат по свой си начин. Едни – като станат верни и цинични партийци и другари с привилегии. А други, макар и по-открити или честни и също да не вярват в „светлото бъдеще“, се опитват да се впишат в контекста в името на житейското оцеляване. Трябва да се отбележи, че авторът не си спестява и самообвиненията.

От един момент нататък, след забележителния си престой в казармата, Кукорели редовно пътува до СССР и противопоставя наблюденията си на тези на западните писатели и интелектуалци, защитавали режима след революцията – Бретон, Жид, Барбюс, Жионо, Кьостлер, Арагон, Брехт, Батай, Казандзакис и Малро. Той с почуда се пита дали наистина са вярвали в това, което са писали. С такава почуда се пита и как френските интелектуалци от 1968-ма с лекота са ставали маоисти. Как не са видели или усетили очевидното.

От многото подходящ материал това е най-краткият, ясен и подходящ цитат, който подбрах за представяне или припомняне на „комунизъма“, уж продължил до 1989 г.:

… едни хора убиваха други, унижаваха и осакатяваха, ограбваха ги, лишаваха ги от времето им, прогонваха ги от мястото им, убиваха надеждата в тях.

Разбира се, не е подмината и 1956-та. Не може да се подминат спонтанният революционен бунт срещу правителството на Унгарската народна република и неговата просъветска политика:

Също така рядко се случва толкова бързо, направо от нищото, нацията да се надигне. Рядко се случва в отегчените от сериозни и несериозни беди, уморени, изплашени и разпръснати милиони да се създаде онази определена национална идентичност, която се нарича поемане на отговорност. Изведнъж водата престава да тече спокойно към устието и скъсва дигата. Увереност, съставена от отделни незнания, от липсата на мисъл, от неосмисленост, която вече не е вяра и надежда, не е прост копнеж, а осъществяване.

През 1956 г. авторът е бил все още дете и звукът на изстрелите се смесвал с приказките, които майка му четяла. Покривът на вилата им до Будапеща бил покрит с насмолен картон; със същия насмолен картон органите на властта опаковали и хората, след като ги обесели:

Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо.

Защо в крайна сметка е важна и нужна тази книга точно днес? Защото припомнянето винаги е необходимо. Такъв е занаятът на писателя – да пази и съхранява. Даже и да става въпрос за събития и периоди, които са неописуеми или невъобразими и от които ти се иска да отвърнеш поглед. И защото винаги ще има и такива, които се възползват от това тази памет да я няма:

Мислеха, че това парче земя не съществува. Че не съществува полето на убитите хора. Че не съществува нито този парцел, нито това гробище. Че не съществува тази Унгария.

Но и тази България съществува.

Волята за памет се смесва и с друга – с волята за солидарност:

Не вярвам, че в това блато, в състоянието на радикална забрава, може да има друго решение, освен солидарността. Поне толкова. Солидарността е безпринципна. За щастие. Принципите идват много по-късно. […] Не трябва, не бива да се сърдим на предателите. Не е възможно. Който се сърди, нищо не разбира. Но трябва да разберем, че те са се отказали от нещо основно и за това си плащат скъпо. […] Почти е достатъчно, че те са научили за себе си, после ще искат да се освободят. Странно е, че не искат. Страшно е, че не се разграничават от себе си, това е най-страшното. Страшният символ на забравата. Най-страшна е забравата.

Повече няма какво да кажа.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sedmata-funktsuya-na-ezika/

„Седмата функция на езика“ от Лоран Бине

превод от френски Владимир Сунгарски, изд. „Парадокс“, 2018

Французинът Лоран Бине учи литература, преди да прекара четири години с микрофон и китара в рок група на име „Сталинград“. Не това обаче го прави известен, а експерименталният му роман „HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“. Той е за Втората световна война – достатъчно близка за група читатели, които следят всичко около нея, но и достатъчно интересна, че към книгата да посегне и по-големият кръг на онези, които не знаят много отвъд учебниците и два-три документални филма.

В „Седмата функция на езика“ авторът прави рязък завой от тази популярна тема към друга, която за широката публика може да се стори от „скучна“ до „твърде сложна“ – лингвистиката и семиотиката. Но това е един безкрайно умел писател – за настоящата статия прочетох книгата му за втори път от излизането ѝ на английски и се забавлявах дори повече от първия. Явно даже тази тема може да се окаже опасна за четене късно вечер, ако не искаш да събудиш със смеха си спящия до теб.

Миналата седмица в „Тоест“ Зорница Христова писа за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. И сега оставаме на подобна вълна – романът започва с камионетка, която удря френския литературен теоретик. В книгата на Бине автомобилът е управляван от човек с интересен акцент. Какъв ли е – испански, руски, бразилски? „Р“-то му е твърдо, не от средата на небцето… Това е само първият българин, който ще се появи в романа.

Проблемът е, че инцидентът не изглежда случаен – все пак Барт току-що е обядвал с Митеран, тогава все още кандидат-президент. Скоро след смъртта на известния семиотик в болницата става ясно, че са му откраднати документи, свързани с тайнствена седма функция на езика, която дава на говорещия пълна власт. По случая е назначен инспектор Жак Баяр. Той иска да прилича на друг герой от криминални романи – инспектор Мегре на Жорж Сименон, но за целта май му липсва неговото хладно спокойствие. Щом отива в няколко университета, за да се опита да разбере с какво, за бога, се е занимавал Барт, той бързо открива, че иска да фрасне в лицето всеки студент и преподавател, който се пробва да му обясни. Без един: Симон Херцог, който има остър ум, но е и достатъчно здраво стъпил на земята.

Така детективът се сдобива със своята дясна ръка – находчив помощник, въвлечен в историята случайно. Дуото се впуска във въртележка, през която преминават десетки епизодични и по-важни персонажи. Бине иронично рисува интелектуалните кръгове по такъв начин, че ще допадне и на тези, които се чувстват в свои води в семиотиката, и на другите, които повече припознават сърбежа на ръцете на Баяр. За автора нищо в полето на семиотиката не е свято – срещаме се с голия Фуко, който развива теории за сексуалността на фона на хор почти като от древногръцка трагедия, викайки „Да! Да!“ в екстаз. Точно когато книгата започва силно да напомня „Името на розата“, персонажът на Умберто Еко се въвежда като брадатия човек, върху когото хипар се изпикава в бар. Някои от другите персонажи са Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, Моника Вити и десетки напушени студенти из градчета във Франция, Италия и САЩ, където се развива сюжетът.

Книгата обаче е повече от повърхностна шега. В тези близо 500 страници успяваш да се запалиш поне по една-две лингвистични теории, но има и толкова брилянтни дебати по теми като „барок и класика“, че почти забравяш криминалния сюжет заради уликите в аргументацията на спорещите. Авторът знае как да бъде смешен, без хуморът му да е плосък – но и без да демонстрира прекалено интелекта си. По-често вмята различни забележки, от които личи как сече бръсначът на заключенията му („единственият ѝ избор е да наблегне още повече върху патоса с доза лиричност, ако е възможно, но все пак не прекалява, защото знае, че всякаква форма на политизирана лиричност рискува да прозвучи като вероучение“). В един момент дори прави нагледна демонстрация на разликата между интелектуалното ала-бала, което може да звучи привлекателно, и истинската „строгост и смиреност, за да се извади на бял свят умственият хаос на събеседника му мегаломан“. За всичко това помага и майсторският стил на Бине, който – в типично постмодернистки жест – никога не забравя, че пише роман. Ето как се описва съдбата на едно от копията с информация за седмата функция на езика:

Но след като е издърпан на брега, той отваря дланта си и установява, че листът се е превърнал в безформена каша и написаното е изтрито, защото Барт е писал с перодръжка. И понеже не сме в „От местопрестъплението“, няма как текстът да бъде изкаран обратно наяве, няма вълшебен скенер, нито ултравиолетова светлина, документът е безвъзвратно изгубен.

Разбира се, това, което разделя „добрите“ от „лошите“ в книгата, е, че едните искат да предотвратят документа да попадне в ръцете на корпорации и политици, а другите искат именно да го използват за власт.

Бине обожава да рисува хора с едри щрихи, които успяват да предадат целия им характер. И е най-добър, когато го прави при струпвания на персонажи – студентските партита, дебатите пред публика, стаите, в които има повече от двама говорещи. Тогава книгата се превръща почти в шеметна пиеса, в която името на говорещия стои над репликата му, за да се ориентираш в скоростта, с която си разменят остроумия. Друг път пък героите мислят това, което може би си помисля и читателят в отговор на някоя не съвсем разбираема реплика:

Фуко се качва от мазето заедно с Елен Сиксу, грабва едно малибу с портокал и изчезва към горните етажи. Юдит се възползва от това и цитира Фуко: „Речта не е животът, времето ѝ не е нашето време.“ Баяр се съгласява. Момчета се струпват около Корделия и приятелките ѝ, които изглеждат много популярни. Юдит цитира Лакан, който някъде казал: „Името е времето на предмета.“ Баяр се пита дали също така не може да се каже „времето е името на предмета“ или пък „времето е предметът на името“, или дори „предметът е името на времето“, или още „предметът е времето на името“, или просто „името е предметът на времето“, но си взима още една бира, дръпва си от въртящия се джойнт и изразява неподправените си чувства: „Но нали имате право да гласувате, да се развеждате и да правите аборт!“

Дори с всичко това – с двойките българи, въоръжени с чадъри, и двойките японци, които се появяват като спасители; с безумните секс сцени; с пътуванията през градове, персонажи, контексти – книгата никога не се превръща в хаос. Точно когато си помисляш, че някой страничен сюжет ти е по-интересен от основния, се разкрива, че на това е трябвало да обръщаш внимание през цялото време. Точно когато си казваш, че нещо звучи малко клиширано като за криминална история, персонаж в книгата коментира същото с горчивина в гласа. Всичко се разкрива в стъпка, която понякога е танцувална и лека, друг път – задъхана в преследване. И страниците наистина хвърчат.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sunishtata-na-aynshtayn/

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-nespokoynite/

„Неспокойните“ от Лин Улман

превод от норвежки Радослав Папазов, изд. „Колибри“, 2020

Лин Улман е дъщерята на актрисата Лив Улман и режисьора Ингмар Бергман. Родителите ѝ никога не се женят и връзката им приключва, когато Лин е на три години. Книгата ѝ – смесица от автобиографични фрагменти, фикция и документални записи от разговори с баща ѝ седмици преди да почине, е наречена от нея роман.

И с право.

Единствено романът е такава многообразна художествена форма, която би могла правдиво и с достатъчно високо ниво на свобода да ѝ даде възможност да представи своята гледна точка. Гледната точка на майка ѝ може да бъде прочетена в автобиографичната ѝ книга „Промяна“. Тази на баща ѝ присъства във всичките му филми, но и в книгите му, някои от тях – като невероятния мемоар „Латерна магика“, са преведени на български.

В „Неспокойните“ няма сензации или скандали. По лаконичен, ясен и чист начин са разказани едни необикновени етапи от живота – детство, съзряване, остаряване и смърт на родител. Лин Улман се вглежда директно в себе си и в миналото си. Голямото човешко и писателско постижение на книгата е ясното ориентиране в този сложен лабиринт от самота и нужда, както и достигането до разбиране и прошка.

Очевиден е отказът от лесни обвинения – няма и помен от отмъщение. Очевидно е и нежеланието ѝ да представя себе си като жертва на амбициозни и егоистични нарцисисти. Усилията в разказването на истории в книгата са насочени в посока на приемане на сложността в живота. И в утвърждаване на дълбочината (понякога със здравословна доза добронамерен хумор), даже и понякога тя да не дава най-леките отговори. А това, което е повече от всичко и с лекота се открива на дъното на кладенеца от думи и спомени, е любов.

Книгата би могла да доставя читателско удоволствие, но може и да е в помощ на всички онези пораснали деца, преживели раздели и разводи на родителите си, познали липсата на доброта, разговори и внимание. „Неспокойните“ нашепва грижовно: „И аз се чувствах така“, „Беше тежко, но вече не е“. От романа лъха утеха и близост.

Бреме е да растеш в сянката на популярни родители. Особено е да имаш още осем братя и сестри от четирите брака на баща си. Може да е наистина тежко месеци наред да не виждаш майка си и да си в неприятната компания на детегледачки. Досадно е да живееш в света на правилата и законите на баща си. Трудно е да пишеш и говориш за травмите и пътя към себе си, но е и огромно облекчение. Хубавото на тази лековита свобода е, че е заразителна и дава сили за живот.

Откровените размишления за времето, тленността и паметта дават усещане за уединена красота и улесняват приемането на крайните истини в човешкия живот. Една иначе банална случка – Бергман за първи път закъснява за обичайното семейно гледане на филм – се оказва първи признак на остаряването. И слага точка на доскорошния му маниакално подреден, последователен и отдаден на работата начин на живот. Един етап вече е отминал. Дошъл е ред на епилога, в който силите и времето за игрите на въображението са прекалено малко. Други два великолепни момента, посветени на баща ѝ: как ѝ чете Астрид Линдгрен, Мария Грипе и Туве Янсон и как, вече пораснала, прекарва една самотна Коледа с него в Стокхолм и докато вървят към църквата, където дядо ѝ е бил свещеник в продължение на 30 години, вали сняг, той се спира и я докосва по бузата.

Докато четях, си представях как Антъни Хопкинс или Жан-Луи Трентинян играят Бергман. По също такъв спонтанен начин в главата ми книгата се свърза с „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт, „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс, „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън и антологията „Бащите не си отиват“. Но сякаш най-близка до Улман е Маргьорит Дюрас – с грижливостта към детайла, сливането на реално и въображаемо и безпощадността при назоваването на нещата, без увъртане и протакане.

От своя страна, миговете, които преминават по страниците, имат малко общо с филмите на Бергман. По-близки са до новия сериал „Сцени от един семеен живот“, в който има истинско всекидневие, автентичен диалог и среща между хора, а не вакуум, в който звучат отчуждени монолози на все по-отдалечаващи се един от друг човеци. В „Неспокойните“, за разлика от филмите на Бергман, има надежда и близост. Има щастливи безкрайни лета в безвремието на острова, където баща ѝ е намерил своето убежище и където работи, страхува се от настинка, плува гол в басейна и слуша Бетовен и Бах. Има римуване и повторения в живота на майка и дъщеря. Има деликатност. Има самота в хотели и в домове в Осло и САЩ. Има чести смени на училища и неспособност за вписване. Има детски тросвания и пакости. Има смели и утвърждаващи прояви пред лицето на скръбта, срама и страха. Има отказ от митологизация и е предпочетена искреността. Има и възможност малко да закъснее, по нелепи причини, за погребението на баща си.

Кратък откъс от записите, които Улман прави с Бергман буквално дни преди той да си отиде, е показателен за обезоръжаващата откровеност на книгата:

ТОЙ: Да, казвам: Беше игра и играех… и онова, което си мислех, че е важно, изчезна.

ТЯ: Искаш да кажеш, че всичко, свързано с театъра и киното, е било игра?

ТОЙ: Не. Това не, но писането. Работата. Много съм точен… както вероятно си чула от колегите ми.

ТЯ: Да, но на първо място съм го чувала от теб.

ТОЙ: Да.

ТЯ: Винаги си обичал да импровизираш.

ТОЙ: А, не.

Смее се.

Представям си как родителите на Улман четат „Неспокойните“ и си отдъхват. Спокойни са, че момичето е пораснало и е себе си. Има собствени важни неща и хора в живота си. И даже импровизира. И се смее.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-voynata-na-kopchetata/

„Войната на копчетата“ от Луи Перго

превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016

Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…

Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.

Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.

Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.

Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.

Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.

По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.

Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:

Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.

Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.

Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razgovorite-cesar-aira/

„Разговорите“ от Сесар Айра

превод от испански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2018

С удоволствие продължавам линията, която Севда Семер започна с предишния текст за рубриката. Тя писа за интервютата на Йордан Радичков и за ценността на разговора. Някак се повлиях и от това, когато реших да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и последен, защото вече се сдобих и с останалите български издания на аржентинския писател. Той има над сто книги и ще се радвам колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева – майсторски и с прекрасен послеслов, разкриващ детайли от работата ѝ.

Романът бляскаво и разточително защитава аксиомата на Джон Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“. Необходими са срещи, близост, приятелство, дълбочина и интимност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си припомня разговорите през деня с някого от близките си приятели. Те с удоволствие и свобода на мисълта нищят различни проблеми в кафенета и на богати вечери.

Във фокуса на разговора им този път е филм, който главният герой и негов приятел са гледали за разтуха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две прекъсвания. Заради телефонни обаждания (включително и помежду си) и посещения до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен абсурд и от усещане за разочарование и приятелско предателство до преоткрита взаимна важност.

В един момент от основно значение се оказва това, че актьорът, играещ самотен козар в украинските планини, не е свалил личния си часовник „Ролекс“ и така разваля илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата става ясно защо това не е чак такъв проблем. Но междувременно се разиграват всевъзможни лупинги и битки на тълкувания, препирни с всякакви аргументи и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато достига точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и поне за кратко всеки да остане сам със себе си.

Докато четях, непрекъснато се подсещах за легендарния текст от 1959 г. на Цветан Стоянов – „За хубавите разговори“. Там той пише:

Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. 

Категорично ще се съглася.

Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които разговарят. Често има произведения (а и хора), за които се казва, че „ни говорят“. Замислих се защо е така. И защо разговорът често е толкова труден. Дори и за експерти и виртуози като героите на Айра. Особено труден е в травматично време като сегашното. Травмата обикновено се свързва с мълчание, с обезсилване, с нещо неизговоримо, докато говоренето и разговорът – по-скоро със сила, с равенство, със свобода.

Замислих се и какво е нужно, за да го има диалога. Но не учтивата размяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер критично нарича Gerede, или дърдорене), а същинския разговор между двама човеци. Запитах се какви са необходимите и достатъчни условия за близост в едно дистанцирано и допълнително отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самота и изолация още преди настъпването на другата пандемия?

Какво е нужно?

Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на контекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За съжаление, дълбокото любопитство и откровеното доверие са в нищета и криза. Това е споходило и идеята за цялостност и интегралност – на микро и макро човешко и социално ниво.

Тогава какво може да се направи? При това с взаимност и реципрочност, без мъченичество и жертви, без властово надмощие, без усещане за унижение, манипулация, злоупотреба или грабеж. Как може и въобще може ли да се култивира като автентична ценност нуждата от пълнокръвно и дълбинно общуване, след като господстващият цивилизационен разказ говори главно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов шок и безкритична повърхностност? Ако днес информацията се разпространява най-вече и най-бързо виртуално, то какво тогава е положението на реалното? И как действително общуват хората?

Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са само заради глобалното затопляне, политическата криза и световната здравна ситуация. Общуването може би е в стагнация и поради липса на съвпадане със себе си. Ако не си на „ти“ със себе си, то как ще си на „ти“ с другия, с живота, с работата, с кариерата, с личната и семейната си история, как ще излезеш от неудовлетвореност, тъга или депресия?

Сигурен съм, че някъде под повърхността има крайна нужда от диалог.

От „пълни приказки“ и свързване. От упражнения за емоционална интелигентност. От познание за нюансите на човешкото. От прозрачност и яснота. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в реални и социални мрежи стои първично желание за разпознаване и близост, с които безочливо се злоупотребява с цел печалба, търгуване със субектност, комодификация на доскоро некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите възможни човешки качества и забележително неглижиране на най-ценните и най-добрите.

Сесар Айра по зашеметяващ начин е на страната на дълбочината. Той показва как сърцевината на един човешки живот може да е именно разговорът. Необходим като слънце, въздух и вода.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-intervyuta-radichkov/

„Събрани съчинения“, том 11, от Йордан Радичков

изд. НИКЕ, 2020

Интервютата с Йордан Радичков са били публикувани и преди – във вече изчерпана от тираж книга, издадена пак от НИКЕ. Сега са включени в предпоследния том от събраните съчинения на писателя, а томът приключва с няколко негови снимки и с началото на текст, който съставителката Мария Младенова така и не успява да довърши приживе.

Общо около 350 страници разговори. Разбира се, някои теми се връщат отново и отново, свързани с разказите на писателя, с драматургията, с родното му село. Понякога има какво ново да се отговори на тези повтарящи се въпроси, друг път – не. Това са очакванията, с които се подхожда към този сборник с интервюта. И може би предварително се появява и въпросът защо изобщо да се четат събрани интервюта, освен ако не сме изследователи на писателя.

Сборникът е полезен и за изследователи на разговора. Тук участваш активно, също като във всеки смислен диалог. Радичков така определя идеалния читател: като човек, който е склонен да влезе в битка с него. Един рунд печели писателят, друг – ние, следващия си го поделяме. Да си читател е отговорна работа и е хубаво тази отговорност да ни се напомня.

Със събеседник като него често си изненадан. Връзките, които прави между нещата, невинаги са очевидни, но винаги са живи. В разговор от 1982 г. той казва:

Езикът – това е мисълта на човека, то е цял океан. Който може, плува в него, който не може, се удавя или гази в плиткото.

В плитчините на днешното говорене сигурно би било по-безболезнено, ако можехме да забравим, че го има и дълбокото. Но то си остава като копнеж. Затова да четеш тези интервюта е хубаво упражнение – постоянно срещаш нещо ново, вземаш си по някоя история или запомняш интересно построен израз. А това упражнение може и да е малко отчайващо, ако сравниш с днешните начини за водене на разговор пред публика. Днес е рядкост да забележиш отношение към себе си, което показва достойнство без его. Особено през тази година на избори…

Смехът над себе си е друга дисциплина, в която Радичков е деликатен майстор. Понякога почти можеш да пропуснеш намиганията му. Впечатлих се от смиреното му отношение към различни награди, преводи, отличия – може би защото напоследък на няколко пъти се натъквам на точно обратното отношение към такива неща.

Но тези сравнения, които сигурно са неизбежни, все пак са само по периферията на най-интересното в сборника. Интервютата, правени между 1962 и 1999 г., напомнят за пластичността на мисълта, както самият писател обяснява:

Искам да кажа, че човек е много сложно и променливо същество, че днес е в едно настроение, а утре – в друго, че днес мисли така по един въпрос, а утре – доста различно. И ако днес, 27 юли 1974 година, аз съм отговорил на някои въпроси искрено и честно така, както е записано, а утре или други ден се окаже, че мнението ми е по-различно, че в него се съдържат други нюанси, че просто самата гледна точка е сменена – това няма да означава нищо друго, освен – както казах – че човек е много сложно и променливо същество.

Изследването на тези противоречия, с които всички сме изпълнени, прави образа на писателя по-плътен пред нас. Може би оттам идва и усещането, че разговорите са живи, стига да участваш.

В проследяването на промените в мисълта му обаче кристализира и друго – това, което остава стабилно, което никога не се сменя. Най-силно се усеща природата, която постоянно присъства в разговорите. Не ми се иска да кажа „връзката с природата“. В този израз се вижда отношението ни към нея: как се поставяме в друг план, на друго място от природата, за да се „свържем“ с нея. В тези разговори тя не присъства като нещо за наблюдаване, а като цял език, който ни разкрива истини и за нас. За мен това беше най-ценното – споменаването на всички свраки, мечки, гущери, на човека, който, преди да порасне, е бил врабче.

Докато четеш, общуваш със свят, който е богато населен – цяла енциклопедия от животински видове, но и видове дъжд или отношение към сезоните. Това обостря сетивата ти. Дори София, в която Радичков попада „по невнимание“, е пълна с дива природа (отвъд хората). Участието в тези разговори е все едно някой постоянно да ти насочва погледа и да ти показва какво се случва наоколо, колко много изпускаш всеки ден…

Други от постоянните теми по-скоро не очаквах да се завръщат така често. Трогваше ме, когато писателят отказва да говори публично за това, в което вярва. Докосваше ме и отношението му към децата, обичта и вниманието му. Споменава например как някои хора не си удрят кучето, но си удрят детето („Насилието сега е навсякъде, то се разпростря и върху децата“).

Интервютата около 90-те години и промените тогава са трудни за четене – океанът на езика, по който до момента си се носил по гръб в другите разговори, внезапно става бърза река с остри камъни. През 1991 г. писателят казва:

Настроението ми сега е тягостно. Даже думата настроение ми звучи тягостно. Чувствам някакво униние. 

Има много за обработване през тези години – много надежда и много разочарование, които са болезнено ясни тук. В опита за създаване на нов смисъл има и осъзнаване на вакуума:

Вижте как на 10 ноември толкова много неща се обезсмислиха – филми, спектакли, книги. 

В този период писателят казва и друго – че в този живот можеш само да счупиш гърнето, не можеш да залепиш парчетата. Това звучи толкова по-различно от успокоителния му тон, когато казва, че „съвършено е само неръкотворното“.

Докато четях тези интервюта, често ги споменавах в разговори. Темите тук са толкова много, че често напомнят за себе си. Има и цяло интервю за футбола. Разбира се, другата страна в интервютата – журналистите – също е огромно богатство, с всички цветове на това, което е вълнувало интервюиращите в деня на срещата и което са занесли при писателя. Правят впечатление много неща, но ето например Ива Николова, която през 1989 г. в един от въпросите си казва:

На всеки човек се падат около 50 птици, обаче ние не съзнаваме това, нищо не правим за тези птици. Те са наши, всъщност – полагат ни се. Но Вие какво правите с Вашите птици, аз какво правя с моите птици – аз изобщо не мисля за тях.

По-често да си напомняме в разговор, че ни се падат по 50 птици. Не за да се поучаваме един друг. А просто защото така става малко по-леко и по-хубаво.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-bivalitsi-i-nebivalitsi/

„Бивалици“ и „Небивалици“ от Вера Мутафчиева

„Избрани произведения“, том 11 и 12, изд. „Жанет 45“, 2009

Сигурен съм, че Вера Мутафчиева не се нуждае от представяне, но мемоарите ѝ заслужават да бъдат четени и препрочитани. Попаднах на тях едновременно случайно и закономерно. Благодарен съм за това си откритие от изложбата за Борис и Славка Деневи на Свобода Цекова и Антон Стайков. Там имаше цитат от „Бивалици“ за Славка Денева, с която Вера Мутафчиева е била близка.

Безспорно това е най-важната ми читателска среща тази година. Подобно откровено и спонтанно възхищение изпитвам към Константин Павлов, Георги Рупчев и Димитър Воев. Намерих това, което съм търсил и откривал в толкова много чужди автори и литература – честност, интересен език, дълбочина, непосредственост, хубави истории и изчерпателност. А да открия нещо, към което да почувствам безрезервна и безусловна симпатия и любов, ми се е случвало няма и пет пъти…

Шок е за мен наличието на тези мемоари. Впечатляваща е смелостта, с която Мутафчиева обяснява себе си. Чел съм множество дневници и автобиографии на писатели от това време и случаят с тях не е такъв. Не мога да скрия, че от месеци наред препоръчвам тези два тома на всеки, когото срещам на живо или онлайн.

В писането на Вера Мутафчиева има мащаб, детайли и най-вече всекидневие. Не е метафорично, абстрактно и мътно, а конкретно. Централно е това, което принципно остава заметено или премълчано – българската помийна яма от тайни и травми. Тук тя е извадена на преден план и на показ – в цялата си сложност и противоречивост. В цялата си нищета и мизерия – материална, морална и духовна. В цялата си красота на съпротива чрез работа и устойчивост.

Близо хиляда страници с болезнени прозрения. Ако някой иска да разбере какво е било тогава и защо е такова днес – нека ги прочете. Майсторски и човешки книги от историк и писател. От всички десетки хиляди мемоарни, лични и интимни страници за паметта и живота, които съм прелиствал, тези са сред най-ценните. В личната си библиотека ги поставям редом до Кнаусгор и Пруст.

„Бивалици“ ме отвя още от началото. С безкомпромисност към себе си и към епохата. С толкова хубавия и сочен език – и хумор. Хабер си нямах, че това ще ми се случи. След целия потоп от литература, която няма общо с реалността, камо ли с българската, камо ли с преживяваната от живи хора, освен номинално – това беше експлозия. Тежък естетически и социален симптом е, когато литературата и писателите са разкачени от реалност, правдоподобност и честност. А те, донякъде поне, са базата, фундаментът и предпоставките за изкуство. Все по-масово обаче те отсъстват от книгите. Но в мемоарите на Вера Мутафчиева – с лопата да ги ринеш.

Спомените ѝ са изповедно честни. Те покриват времето от запознанството на родителите ѝ до деня, в който Мутафчиева пише последните страници. В тях са силата на духа ѝ; ужасът от януарските бомби от Втората световна война; бедното ѝ детство; професорското ѝ семейство; собствените ѝ бракове, раждането на децата ѝ; личните и работните ѝ малки и големи трагедии, болести, посрещани с ирония; признанието, че винаги е била невътрешен човек и „царица на автогола“; борбата до края със системата и с безкрайната злонамереност, посредственост и наглост.

На всеки, за когото фактът, че Вера Мутафчиева е вербувана от Държавна сигурност, би представлявал проблем да прочете книгите или да се съмнява в качествата им, бих казал, че именно заради това не ги четох толкова години. Прочитът ми беше и през призмата на този биографичен факт – книгите отговарят и на тези въпроси. Ужасно съжалих, че не съм ги чел по-рано. Най-малкото защото това писане слага в малкия си джоб цялата съвременна българска литература.

Рядко използвам суперлативи, по-скоро никога, но защо точно в този случай? Защото показва как се е живяло преди и след 9 септември и преди и след 10 ноември в света на университета и на академичния, литературния и филмовия елит. Разказва какви са били структурите и безумието на тези осакатяващо лоши среди. И защо са такива и днес.

Едва като прочетох томовете на Мутафчиева, се потвърдиха почти всичките ми интуиции за тези елити. Споделях с Марин Бодаков как ми влияят те и че се усещам още по-категорично на страната на бачкаторите в културата, към които се числя и за които говори и Мутафчиева. Марин ми каза: „Прав си. Там ни е мястото. И Радичков беше там.“ Тогава осъзнах и че нямаме интелектуалци с аршина на Вера Мутафчиева.

Попитах Марин защо никой не е писал за тези книги, освен Ани Илков, който прочете на представянето им кратък текст, публикуван след това във вестник „Култура“. Отговори ми лаконично: „Аз ще ги препрочета. Тогава четях ръкописа ѝ. И да, тя е световна писателка. Тя, Радичков, Коста [Павлов]… Несвойствени за нашите места. Тя беше удрян човек и здрав човек. Обясняваше ми, че само работата я спасява. Тя беше много умна жена. И нещастна.“

Преди време, на представянето на „История на българското изобразително изкуство“ на Кирил Кръстев, Иво Милев сподели, че у нас елитът се подменя на 30–40 години, но общото между всички е отказът от обобщения и от поемане на отговорност. Вера Мутафчиева разказва като писател, обобщава като историк и поема отговорност.

През тази седмица беше 15 септември и още по-силно усетих мисията в сърцевината на „Бивалици“. Чисто учителска, даже по-скоро даскалска. Да разкаже неразказана история, да държи за ръката и да казва: „Няма страшно, колкото можеш…“ и така неусетно да тръгнеш по своя път. Поне за мен тези книги учат на самообладание, вдъхват кураж и даряват много познание. На всеки, който вече ги е прочел, бих препоръчал „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов, „Дървото на живота“ на Станка Пенчева, „Ние – негероите“ на Рада Москова и „Мир на страха ни“ на Георги Мишев, за да може да види приликите и разликите.

Към края си пестях страниците. Не исках да свършват. Ако някой се чуди защо в този текст няма цитати от книгите, отговарям: когато чета на хартия, си прегъвам страниците, където има нещо изключително, някакъв ценен къс от думи и фрази; в този случай прегънах почти изцяло и двата тома. Трудно ми е да цитирам, защото спокойно бих преписал целите книги.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-siviyat-mah-siyae/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-prazninata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-izgubenata-dusha/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/literaturen-obyad-i-drugi-razkazi/

„Литературен обяд и други разкази“ от Ейлиш ни Гуивна

превод Димитър Камбуров, изд. ICU, 2019

Как този сборник с разкази се появява на български е цяла история. Не че ирландската писателка, носителка на ПЕН и с номинация за престижната награда Women’s Prize for Fiction (тогава Orange Prize), има нужда от допълнителен повод, за да бъде превеждана. Такъв все пак се е появил. Тя е посещавала курса на Димитър Камбуров в Дъблин, който ѝ преподава български, а после и я превежда като прощален жест към Ирландия. А защо самата тя учи този език – за да може да разговаря със снаха си и внучето си на техния език.

Случайностите се появяват и в сборника ѝ горе-долу толкова често, колкото и в живота. Рядко са така сантиментални и мили, колкото е историята с ученето на български. По-често хората се научават как да използват нож, отколкото език.

Писателката е майстор в това да описва съвсем обикновени личности, с които се случва нещо необикновено. Тя вярва, също като друг писател от разказа, дал име на сборника, че пистолетът не трябва да бъде на масата още в първия акт, за да гръмне в третия. Не става така в живота – пистолетът е скрит, докато някой не реши внезапно да го извади. Така е и в разказите ѝ.

Впрочем страхотно е писателите да пишат за писатели, особено когато притежават чувството за ирония на Ейлиш ни Гуивна. Тънкият ѝ хумор описва и литераторите, отдадени на разточителен обяд в доволството от успеха си и членството в престижен клуб, и онзи техен колега, който набързо яде евтин сандвич с риба тон, докато си повтаря, че е по-добър от всички други (с неговата „мрачно мъжествена иронична проза с нюанси на l’écriture féminine“).

В друг разказ със същите герои прилежна секретарка е направила списък на творбите, които кандидатстват за финансиране: 20% са спомени от детството, 15% се отнасят за ракови заболявания, 20% са исторически романи, третиращи Големия глад или Първата световна война, и 20% са първолични наративи, разказани от слабоумни люде със смешни диалектни навици.

Почти такава е разбивката и при самата писателка, която пише за детството, за загуба и скръб, за хора с диалектен говор и дори за исторически личности и Големия глад. В сюжетите се появява забраната за аборти в Ирландия по начина, по който се е появявала и в самия живот на хората – като нещо, в което те са твърде неопитни, за да се справят. И в крайна сметка – като повод да се роди едно непоискано дете.

Харуки Мураками, друг писател, който също пише и романи, и разкази, казва, че разликата между двете е като между гора и градина. В градината няма как да се изгубиш, но пък докато я разглеждаш, се възхищаваш на мисълта, която е подредила всичко и е отгледала плодове от семе. В този сборник дребните детайли разкриват цели характери. За една героиня е ужасно да прилича в лице на леля си, от която я е срам заради умствената ѝ изостаналост – и в крайна сметка това се оказва толкова мощна тема, че отеква в целия живот на разказвачката. Друга героиня ни се разкрива внезапно, щом научаваме какъв е цветът на косата ѝ.

„Когато се почувствам завладяна в процеса, ми се иска да продължа да пиша възможно най-дълго, да не спирам“, сподели ми авторката в интервю през 2019 г. Когато четеш разказите ѝ, личи наистина колко е завладяна от процеса. Харесва ѝ да жонглира с думите. Затова е интересна тук работата на преводача, която той описва и защитава в увода си (който може би е по-мъдро да се прочете накрая, за да се влезе при разказите с по-малко очаквания).

Ни Гуивна поне донякъде черпи от собствените си преживявания. Не че е необходимо да познавате биографията ѝ – и с просто око се забелязва къде години опит или обич се побират в няколко изречения. Тя дълго време е кураторка на Националната библиотека на Ирландия, а нейна героиня се влюбва именно на такова място, след като се сблъсква с почти митична стара копирна машина (и с едно „хармонично деловито жужене, музиката на четенето и воденето на записки. Още малко и ще чуеш как мозъците си приказват с текстовете“). Пък и няма как ей така да се напишат тези изречения за чужденка, която се влюбва в българско село:

Би могъл да се влюбиш в мястото, ако се доверяваш на външния вид и пренебрегнеш постоянното дуднене колко безнадеждно е всичко в тази страна, какъв провал е икономиката и колко корумпирано е правителството ѝ, каква заплаха са циганите и как всичко е тръгнало на провала. Можеш да пренебрегнеш това и да се заслушаш във веселото цвърчене на птичетата, в мързеливия лай на някое куче, в жуженето на лятото в малиновите храсти. Можеш да си затвориш ушите за неуморния ропот относно престъпност, корупция и емиграция и да се отдадеш на мириса на розите и на гледката на хиляди слънчогледи. (Може ли страна, която отглежда рози и слънчогледи като продукция за износ, да е дотам корумпирана?)

И все пак нейният поглед, също като на чужденка в друга държава, по правило остава външен (понеже е писателски). Рядко обаче погледът отвън е едновременно честен и емпатичен, какъвто е нейният. А още по-рядко е тази оценка да бъде гарнирана с такава тъничка ирония, която не прекрачва към злостно наблюдение. Всичко това също допринася за фантастично изненадващите ѝ разкази.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.