Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-jiveeshtiya/

„Живеещия“ от Анна Старобинец

превод от руски Емилия Попова, изд. „Жар“, 2021

Започнах отново да пиша този текст на 24 май, след като първоначалната му версия заедно с бележките ми към него изчезнаха безследно. Това се оказа по някакъв начин в съзвучие и със самата книга –

писана преди дузина години, но болезнено актуална, безпощадна и мощна дистопия,

в която свободата и любовта също са изчезнали. В съзвучие е и с живота на руската писателка. Тя изчезва от Русия, защото недвусмислено е заявила позициите си по отношение на потискането на демокрацията в страната, на завоевателната война, която Русия води, и не е съгласна да приеме ролята на кукла в ръцете на кукловод. В момента живее в Грузия.

Проверих и за първи път съм чел и писал за Старобинец и за нейния „Пубертет“ преди седемнайсет години в „Една седмица в София“, също безследно изчезнало издание.

Изрових си текста:

Дебютът на 26-годишната рускиня е още топъл, издаден е през 2005 година. Едноименната повест е шизофренична психеделия, издържана в стила на „Преображението“ на Кафка – малко дете има ужасно странна патологична близост с хиляди мравки. Във всеки един от другите разкази историята също е за човек или робот, в който има нещо сбъркано, бъгнато, повредено. Жена губи съпруга си и го замества с идентичен робот, но след това нещата хич не са прости и прекрасни. Мъж заживява алтернативен живот, след като заспива във влак за Москва, ама май не всичко е само сън или е нещо друго. Журналист се събужда мъртъв една сутрин, отива в редакцията и продължава да мъртвее хиляди години. Книгата е стряскаща и плашеща, но също и доста тъжна: мрачно минусово четиво за края на зимата на нашата самота.

И в романа „Живеещия“ руската писателка отново пише за мравки и термити, но в друг контекст –

този път книгата е плътен и гъст роман за технологичния възход на човечеството и катастрофалния му и обезчовечаващ крах.

Видима е близостта с братя Стругацки, Урсула Ле Гуин, Оруел, Хъксли и Уилям Гибсън, но без да е прекалена или дразнеща.

Прозаичният свят на Старобинец е нейно лично оригинално творение и е плашещ и ужасяващо смешен както с голямата си панорамна картина, така и в детайлите. Отнема едва няколко страници да разбереш къде си – в чист, подреден и предвидим свят, контролиран от алгоритми; в живот, прекарван най-вече във виртуална реалност (сбогом, слава богу, Metaverse), принудително свързване, промиване на мозъка и безусловен тоталитаризъм; в общество на категоричен контрол и постоянно наблюдение, където властва погнуса и отвращение от реалността и от истинското докосване.

Разбира се, това е бил единственият възможен сценарий, за да може населението на планетата да оцелее след войни, кризи и пандемии. За да съществуваш в сигурен свят – трябва да се откажеш или да те откажат от определени права. Проблемът е, че

светът започва подозрително да прилича на болезнен затвор без изход. „Живеещия“ е името на тази цивилизация.

Стълбовете на такава глобална диктатура са упованието и прилагането на смирение, отговорност и дълг, които се преливат в удоволствие, стабилност и безсмъртие. А честият и натрапчив поздрав е „смърт няма“, защото клонирането е всекидневие. Няма хора, които вече да не са живели. Броят на населението е точен и неизменен. Физическата смърт се нарича „пауза“, често е принудителна и преди нея се отива на гише, където клиентът бива успокояван, че всичко ще бъде наред. Както често се случва с лозунгите и думите на властта, те значат точно обратното, а стълбовете нямат капацитета да удържат ситуацията. Робърт Шекли и неговата „Корпорация „Безсмъртие“ e наистина оптимистично четиво в сравнение с „Живеещия“.

Въобразяването на различни и все по-прекрасни нови светове е възможност да се мисли какво би могло да е бъдещето.

Наистина е повече от възможно да има репресивни йерархии и ограничаване на правата. Наистина думите правят неща, ако не само са изречени, а и приведени в брутално действие. Наистина съпротивата често попада в ситуация като в „Приказка за стълбата“ и забравя срещу какво точно се е борила. И като в история на Филип К. Дик (или във филм по негово произведение) в един момент ще е възможно да се объркаш кое е реално, кое виртуално и кой всъщност си.

Естествено, ражда се дете, което никога не е живяло преди и не е клонинг. Казва се Зеро и в него е инвестирана надежда за промяна. Той изпитва забравени и забранени чувства, като самота, гняв и тъга. Те са в полето на патологията, защото носят желание за прекрояване на ситуацията. Затова са табу.

Писането на Старобинец дава друга перспектива. Кара те да разбиеш черупката на навика и да се изненадаш, че може да действаш и мислиш по различен начин. Възбужда любопитството, както светлата ивица под една врата през нощта, която, въпреки че е страшно, можеш да открехнеш – и го правиш. Зад вратата на Старобинец има

сбъднали се конспирации, зловещи властови игри, козметични реформи, чудовищен макиавелизъм и манипулация, лъжи и измами. Романът е безмилостен и безпощаден.

Самата авторка казва, че авторите на дистопии искат само едно нещо – да пеят като канарчета във въглищни мини и така да предупреждават за опасности, но ако може, да не умират, докато го правят.

Това писане, което не спестява най-страшната възможна истина, е доказателство, че

литературата може да действа като противоотрова на пропагандата.

А писането в жанр дава и неимоверна свобода и размах. Да пишеш в лесно разпознаваема за читателя структура и да я преобръщаш, пародираш и иронизираш е достойнство за романа още от „Дон Кихот“ насам. Но за разлика от много постмодерни романи, тук болката, която книгата излъчва, не е наужким. Дълбока и сериозна е. Самонадеяността на човека, който за пореден път иска да бъде бог, е описана прецизно и шеметно. И все пак има надежда, че може и да ни се размине.

Животът и действителността в епохата на тяхната техническа възпроизводимост, които са представени в романа, обезнадеждават. И това е добре,

защото е ясно по какъв начин никой не иска да живее.

След всяка хубава страшна приказка човек става по-смел. Смелост, която не изчезва безследно. И е повече от нужна.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-barnabo-ot-planinata/

„Барнабо от планината“ от Дино Будзати

превод от италиански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2020

В планината винаги е сегашно време. С всяка крачка от похода по нещо излишно се отхлабва и изпада от съзнанието, докато не останат единствено усещанията от настоящия момент. Тялото разпознава горския пейзаж като място, в което сетивата имат най-важната информация. Вниманието към това, което сме способни да видим, чуем и изпитаме, е далеч по-голямо.

Романът на Дино Будзати е разположен в миналото, но е написан в сегашно време. Всичко се случва пред очите ни, но вече е било. Също както първите пролетни листа всъщност са резултат от случилото се в края на миналото лято, преди растенията да заспят за цяла зима. И пак както сезоните имат и бъдещето в себе си с неизбежната им и вечна промяна, така и

историята има в себе си третото време.

Когато ни се представя младият герой от заглавието, ни се казва, че той е, който „после ще стане Барнабо от планината“. Какво означава това, не ни е дадено – може би той ще стане известен горски, прекарал целия си живот из планините, и това е прякорът му?

Още първите страници на книгата носят поезия.

Но не в смисъла на нещо отнесено, в което някои я обвиняват, а напротив – поезия според истинската ѝ дефиниция, съсредоточеното и чувствително наблюдаване на онова, което се случва. Точно каквото се случва с нас в гората. До самия край не знаех, че Будзати е бил алпинист; впоследствие го научих от текста на преводачката Нева Мичева. Не се изненадах – толкова са силни описанията на звуците, гледките, вятъра по кожата, че е ясно – идват от дълбоко почитание и любов.

А книгата разчита и на собствените спомени на читателя. На първата страница гората се описва „със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща“. Въображението ти дорисува онова, което няма нужда да се описва, и по този начин повествованието прави здрава спойка с твоите лични преживявания. И ето как връзката ти с разказа е силна още от първата страница.

Сюжетът е толкова прост, че прилича на притча. Също като нея има неочаквана дълбочина. Именно това прави така, че историята не може да се обобщи, всъщност предизвиква точно обратното – да мислим и усещаме дълго след като е свършила.

Дел Коле е старшият на горските стражари. Той пази толкова истории, че „ако тръгне да ги разправя всичките, ще се мръкне, ще се съмне и пак няма да имат свършек“. От тях опознаваме ситуацията, преди да започне същинското действие. Планират да направят път, за който да взривят скала с барут, но този план се проваля – някой задига инструментите. Властите решават да запазят барута в планината, докато дойде пак пролет, но тогава пък няма пари за довършване на пътя. После военните решават, че това е добро място за съхранение на боеприпаси – ето как от години дванайсет стражари охраняват пещерата на смени. Сега са плъзнали слухове, че в гората има разбойници, които са набелязали склада.

Началото на историята лъкатуши между спомените на Дел Коле. Той отдавна живее в гората, и – казва ни се – тя също в него. Фокусът ни се обостря, когато той е нападнат и убит от разбойниците. Научили сме достатъчно за него, че смъртта му да ни бодне – и веднага да поискаме историята да продължи, докато не се стигне до справедливост.

Младият Барнабо открива Дел Коле вече безжизнен – вероятно това, че пръв вижда и осъзнава какво се случва, го ангажира дори повече от другарите му. Известно време и жителите на близкото градче са нащрек, даже свалят от пироните своите пушки, но с времето ги връщат пак на същото място – гората е труднопроходима, пък и къде ще тръгнеш по чукарите да търсиш разбойници, опасно е. Стражарите обаче живеят там.

Образът на Барнабо все повече се избистря. Той притежава деликатност и свенливост. Става дума не само за това, че докато другите танцуват с момичета на празненство, той стои настрана – и чак на последните две песни се престрашава. За същото говори и решението му как да действа, когато се сдърпва с друг стражар:

И при все че е по-силен, Моло наистина е на път да клекне, то е все по-явно – как само криви уста от болка. Голям срам ще е за него. Всички го гледат. Барнабо усеща, че съперникът му се измъчва, преструва се, че се подхлъзва, отпуска хватката си и отскача назад. Моло се изправя запъхтян и свъсен.
– Видя ли, че не можеш?

Барнабо, както се вижда тук, е особено чувствителен към болката. Всъщност според мен в тези няколко реда е цялата му личност. По-нататък в историята ранена птица ще го доведе до това, което той вижда като своето падение (и което е решаващ инцидент в историята). Той не е способен да се гордее, че спестява унижението на друг или пък че се вълнува от съдбата на една птица. Вместо това се проявява силно другата му чувствителност, която също се вижда в откъса – страхът му от срама.

Точно за това е цялата история според мен. И точно срамът я превръща от разказ за разбойници, стражи и гора в

разказ за битката да приемеш собствената си сила и личност.

Барнабо знае, че е различен от другарите си. Именно от напрежението между това, което е, и онова, което те са – и което сигурно му изглежда, че трябва да бъде и той самият, – се поражда силният му срам, движещ го след инцидента в сърцето на романа. Той е герой, който усеща, че „дори канарите могат да го видят“ да прави нещо срамно. Макар че срамът му е от история, която никой друг не знае, пред другарите си „завинаги ще е длъжен да свежда очи“.

Барнабо обаче не е страхлив, той е човечен. Дали ще успее да го види? Или ще продължи да живее, измъчван от срам?

До каква степен сме способни да защитаваме собствените си принципи – особено когато те са в разрез с всичко друго, което виждаме?

Това са големите въпроси на романа и в крайна сметка заради тях препусках през страниците – за мен те вдигат залога. Впрочем това са и теми, толкова сериозни и страшни, преди да се разкрият на светло, че са и изключително рядко срещани в литературата.

Темите за страха, срама, дълга, чувствителността са общочовешки,

но никак не е случайно според мен, че тази книга е писана от мъж, както и че главният герой е мъж.

Не е случайно, че има толкова оръжия, нито че действието се случва в гората, извън обществото, в изолация. Срамът и страхът лесно се превръщат в убийствена агресия. Тези проблеми са решаващи за поколения млади мъже, виждаме го и днес. За мен Будзати прави много повече от далеч по-известни съвременни писатели, които напътстват тези хора. Много рядко ми се случва да видя някой да е писал за всичко това с подобна чувствителност. Затова ми се струва изключително важно да продължаваме да четем този роман и днес, точно сто години след като е писан.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-olanda/

„Оланда“ от Рафал Вояшински

Превод от полски Лъчезар Селяшки, изд. „Ерго“, 2021

Все по-трудно ми става да пиша за книги, които не само ми харесват, но и ме поразяват. Тази книга е кратка – новела и шест разказа на съвременен полски писател с множество награди. Чете се бързо и се заседява задълго в паметта. Eдновременно къса и залепва сърцето, сърцераздирателна е, но без сантименталност и евтини писателски манипулации. Тя е в равни части книга за оптимизма, но и за „Болка. Болко-о-о! Болчице…“ на Александър Геров.

Вояшински е особен писател. Съзнателно върви не само срещу течения и моди в литературата, а срещу цяла ценностна и цивилизационна рамка и начин на мислене – тази на рационализма. Той вярва в тайната и мистерията на живота. Полският автор не е концептуален, не е метафикционален, не неговият глас стои зад този на персонажите, правдоподобен е във фикцията си.

Книгата е за това какво е да срещнеш и чуеш Бог на улицата под формата на вик, както казва Джойс.

Да се разминеш с него даже. Вояшински пише за всекидневни епифании и срещи с непризнати светци от дъното на обществото. Има озарение и разрез в реалното при прочит, има пробойна в навика. Разтърсваща книга.

Като четях, пред очите ми изникваха възрастните хора от филмите на Кешловски, които просто преминават през кадъра и не казват нищо, но са там. Като пратеници на нещо, предрешени ангели или свидетелство, че има и друго в съществуването, освен всекидневното страдание.

В разказите и новелата на Вояшински има изпитване на границите на живота. Има отиване до ръба и отвъд него. Прозата му се състои от наблюдения, дневници, описания на видяното от живота на зачеркнатите, унижените и оскърбените. Има живот, който е оглозган до болка, стенание и мърморене. Но и този живот се живее; неговите свидетели и наблюдатели съществуват.

Вояшински с лекота създава съвременни истории от библейски мащаб,

и то по такъв начин, че да въздействат непосредствено. Не сочат с пръст, освен в раната, не са надменни и не те засрамват. Не са смекчени или захаросани. Изпълват със сурово съчувствие и запазват достойнството на героите. Реториката и стилът са високи и ниски, от улицата до небето.

„Оланда“ е лична, интимна и изповедна новела, обяснение в любов, обръщение към субект на любовта, евангелие или проповед към човечеството, което представлява всеки един човек сам по себе си. Изреченията са концентрирани като стихове – с истини, факти и открития. Не е нужно да се напомня, че полската поезия (не само със своите Нобелови лауреати) е една от най-добрите в света през този и през миналия век.

Главният герой в „Оланда“ е сметнат за мъртъв при раждането си и баща му го слага в куфар, с който отива да пие и яде, и едва по-късно се оказва, че бебето е живо. Четейки това, се сетих за „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, Нобеловата му лекция. В неговия куфар има ръкописи на бащата. В този на Вояшински има настояване,  

че тези, които с погнуса и пренебрежение подминаваме, са същите като нас. Че грозното и нелицеприятното са неизменна част от света. Както и щастието.

Парадоксалната формула, че „човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само затова“, от „Бесове“ на Достоевски пронизва и писането на полския автор. Той не се стреми да шокира, като разказва и показва това, от което отвръщаме очи, напротив. А ако има шок, то той е в смисъла на shok, „приятел“ на албански – героите ти стават близки и подтикват към сепване и смирение.

Още в началото на книгата има колкото падение и безутешност, толкова и стоицизъм и любов. В монолозите и фрагментите към Оланда, работеща в магазин за хранителни стоки, има фрагменти и откъси, сравними както с Витгенщайн и Достоевски, така и с Шекспир. Какво е нужно, за да има живот – „голо тяло и друго тяло и да се хапне нещо“, „човекът е полудял от това, че съществува“, „с малък мозък е трудно да се лъже нечестно. Може само честно“. Героят в „Оланда“ е почиствал септични ями, бил е чистач, отглеждал е кокошки, поставял е ушни марки на бикове, белил е лук в цех за консерви, бил е охранител и огняр.

Героите на Вояшински не знаят готовите големи отговори на големите въпроси. Те не са образовани, култивирани и в крак с времето, тенденциите и технологиите. Лишени са от цинизъм, лицемерие и обиграност, бедни са и онеправдани. Не могат да бъдат победители. Те са по дефиниция от губещата страна.

Въпросът в тази книга е как светът да не е разочарование,

и отговорът е, че до истинска надежда се достига, когато не се надяваш. За героите въпросите за самоопределението и за смисъла на живота не са теоретични или академични, а са важни и могат да спасят или опропастят остатъка от дните им. Могат да ги приближат или отдалечат от болката, гробищата или лудостта. Могат да заситят нуждата им от надежда. Могат да отместят страховете им. И да открият истинското лице на оптимизма –

оптимизмът е любов към липсата на смисъл. Бог се появява от любовта към липсата на смисъл. Защото това е върхът на любовта към живота.

При представянето на „Оланда“ в София  авторът припомня, че човек не бива да се възгордява прекалено много и че най-важното – животът и смъртта – не е измислено от човешки разум. Вояшински не е съгласен с предпоставката, че няма енигми за човека, и писането му е опит за израз на тайната, по-стара от езика, религията и идеите. Убеден е, че въпреки насилието, агресията, експлоатацията и унищожението има и нещо друго и то може да се нарече и любов. Тази тайна, на която даваме много имена, ни пази от капаните на идеологията и от очевидни лъжи, но невинаги.

Вояшински държи на това, че тази красива тайна присъства във всички хора. А ако някак решим, както се е случвало и преди в историята, че някои хора просто нямат значение, то значи и другите хора, без оглед на това дали са богати, дали са на власт, или са талантливи, също нямат значение.

Авторът припомня и че Диоген е бил бездомен уличник, Сократ е приличал на скитник със скъсани дрехи, ходил е пиян по улиците на Атина и не е бил никак привлекателен, а по-скоро вонящ досадник. Те, допълва Вояшински, както и Сидхарта, Исус и Омир, не са написали нищо, а са разговаряли с няколко души, не и с тълпи. И са заставали на страната на гения на живота, не само на гения на човека. Този гений е по-древен от човешкия разум и за разлика от него, не е монологичен, скучен и най-вече авторитарен и поробващ.

Човешкият разум в своята крайност води до диктатура, а не до толкова необходимите и нужни свобода, грижа и любов.

Във връзка с отминалите и с винаги предстоящите празници, а и с част от все по-консервативно настроените сънародници и гласоподаватели бих цитирал и този пасаж:

Трябва да помним, моя златничка кокошчице, че Исус не е вдигнал къща, не е ходел в шест часа сутринта на работа, не е спестявал, не е заемал висока длъжност, не е имал обществено положение. Кой би желал такъв зет? Тогава какво правим ние? На кого подражаваме?

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго", както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-markovaldo-ili-sezonite-na-grada/

„Марковалдо, или сезоните на града“ от Итало Калвино

Превод от италиански Нева Мичева, изд. „Жанет 45“, 2017

Доменико Скарпа – преподавател, редактор, преводач и автор на монографии, включително за Итало Калвино – е написал и предговор към българските читатели, поместен в началото на тази книга. Текстът му е лек за четене и същевременно достатъчно чувствителен за контекста на тукашния читател; едновременно разкрива няколко интересни наблюдения върху книгата и оставя пространство за фантазиране. Споменавам го обаче и конкретно защото

Скарпа говори с възхищение и за илюстрациите на Люба Халева, които придружават изданието.

Сега, шест години след публикацията на книгата, тези илюстрации отново са новина: художничката е сред избраните 30, които са представени в изложба по повод 100-годишнината от рождението на Калвино. Първата спирка на изложбата беше Панаирът на детската книга в Болоня, а сега тя ще пътува из италианските културни институти по света. Люба Халева ще участва с пет илюстрации (придружили сме текста с някои от тях), което стана повод да препрочета и „Марковалдо“.

В книгата има двайсет разказа с един и същи герой, дал името на сборника. Марковалдо е общ работник в голяма фирма. Той, казва ни авторът, не е пригоден за живот в града, защото се възхищава на природата, небето и птиците. Опитва се да открие лек за ревматизъм или гъби, растящи до пътя, за всичките си съседи. Лекът обаче отвежда съседите и него самия до болницата, а гъбите се оказват отровни (слава богу, няма достатъчно за всички, така че никой не се натравя сериозно).

Този ритъм – не само на сменящи се и идващи отново сезони, но и на надежда, разочарование, надежда – следва повечето от историите. Писани през 50-те, те показват бедността на тогавашна Италия, но и шума на прясно индустриализираното общество. Задават се произхождащите от този контраст въпроси: какво означава смислена работа, как са разделени видимо и невидимо класите в обществото и дори кой, как и кога има достъп до чист въздух и звезди?

Марковалдо е мечтател. В някои от разказите сякаш цялата вселена заговорничи мечтите му да се провалят. В други обаче Калвино позволява на героя си да поживее в тези фантазии. В една от историите той излиза от киното (филмите са му любимо бягство) и се озовава в такава гъста мъгла, че целият град е потънал в непроницаем памук – а неочакваният финал сякаш разиграва именно най-смелите и тайни фантазии на героя.

В друг разказ Марковалдо се привързва към едно дръвче, което малко прилича на самия него – сбутано в един ъгъл на предприятието, то има нужда от повече светлина, живот навън и слънце. Героят, неспособен да даде тези прости неща на самия себе си, решава да ги даде поне на растението. Надеждите му са толкова големи, че успяват да захранят дръвчето и листата му започват да растат с фантастична скорост. Докато някои от историите приключват с романтично бягство от реалността, а други – с болезнен разрив между мечтите и живота, в този разказ Калвино открива изпълнен с меланхолия израз на възможната среща между двете:

Задуха вятър. Златните листа се откъсваха на рояци и кръжаха в нисък полет. Марковалдо бе убеден, че зад гърба му се вее гъста зелена корона, докато внезапно – сигурно защото се почувства без завет от вятъра – се обърна. Дървото го нямаше вече: от него беше останала само тънка пръчка, от която лъчеобразно излизаха голи клонки, и едно последно жълто листо на върха. Под многоцветната светлина всичко наоколо изглеждаше черно – хората по тротоарите, шпалирът от фасадите на къщите – и на фона на тази чернота, невисоко над земята, се въртяха ли, въртяха златните листа, лъскави, стотици и стотици червени и розови ръце се вдигаха от мрака, за да ги уловят, и вятърът издигаше златните листа към дъгата, а с тях и ръцете, и възгласите. Откъсна и последното листо, което от жълто стана оранжево, после алено, лилаво, синьо, зелено, сетне отново жълто и накрая изчезна.

Марковалдо не е способен да избере собствения си живот – ако беше роден в богато семейство, навярно щеше да се превърне в друг Калвинов герой, барона, който като хлапе се качва на дърво и повече не слиза от него. Притиснат в един живот, който просто му се случва, си представям Марковалдо мълчалив и дори мрачен в реалността, докато вътрешният му свят избуява от живот. Трудността обаче е да го извади навън.

За мен беше подарък да прочета тази книга в превода на Нева Мичева

(чела съм „Марковалдо“ преди това на английски). Но е истински дар, когато при втория прочит позната книга ми прозвучи не само на друг език, но и промени мнението ми за нея. При първото четене „Марковалдо“ ми се стори една романтична история. Вероятно съм позволила тези диви фантазии и красивият език на Калвино да ме омагьосат до степен, че да позабравя донякъде тъгата на този свят. Спомням си усещането си за героя на разказите – чудак, който не се вписва в града и въпреки всичко го избира.

Сега книгата ми се стори по-многопластова и по-сложна.

Видях, че Марковалдо е самотен, но осъзнах също, че всъщност не може да бъде друг. Той не съумява да бъде истински баща на децата си – нито да им позволи да го опознаят, нито да се погрижи за тях. Откровено мрази жена си – до такава степен, че мисълта за нея по време на обедната му почивка успява да му развали настроението, но не си дава сметка, че без нея не би имал и обяд в кутията си. За Марковалдо е по-лесно да мисли като котка или растение, както му се случва в няколко разказа, отколкото като баща или съпруг. И може би семейството му наистина е ужасно… Като читатели не ни е дадено твърде много, по което да съдим. Все пак, докато четях, си спомних думите, които една мъдра жена ми каза веднъж:

Лесно е да обичаш земята и небето, по-трудно е да се обичат хората около теб.

Кой е способен да каже какво е значимо в един живот – във всеки живот? Замислих се какво може и какво не може в своя живот Марковалдо. Насред всичките си притеснения, страхове и надежди, които са все попарени… И си дадох сметка: той все пак може да обича земята и небето. В крайна сметка най-интересното в книгата е, че Калвино дава глас на този безгласен човек. Дава му достойнство с израза на вътрешния му свят, фантазира си какъв ли би могъл да бъде той – и го прави с огромна щедрост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-da-budesh-muj-i-bashta/

„Да бъдеш мъж и баща“ от Йеспер Юл

превод от немски Мария Енчева, изд. „Жанет 45“, 2019

Това е една болезнено важна и ценна книга на автор, който е вече добре познат на българската публика. Прочитът ѝ е особено належащ днес и тук, защото следствията от прекомерното втвърдяване на традиционни и консервативни ценности системно ескалират до катастрофа. До семейно насилие и убийства на жени.

Практическото прилагане на съветите на Йеспер Юл категорично би подействало не само полезно, но и лечебно на травмираното и ранено българско семейство и общество.

Датският семеен терапевт е натрупал изключително много опит, който щедро споделя с читателите. Още в предговора прави впечатление как авторът не изпада в излишни теоретични въведения или претенциозни изложения, а направо скача в дълбокото. Още на първата страница, както и на всяка следваща има нещо, което провокира размисъл, действие и най-вече подтиква към конкретно разрешение на проблем. Темите и примерите са представени практически и мъдро. Няма даже и намек за поучение или предизвикване на вина. Точно обратното.

Юл води читателя спокойно и овладяно по пътя към промяна на разбирания, които за мнозина изглеждат издялани върху камък. Мъжете могат и да отговарят не само за прехраната, както могат и да не оглавяват еднолично семейството. Здравословно за самите тях е да са активна част и от емоционалното, а не само от материалното или екзистенциалното всекидневие на децата и партньор(к)ите си.

Най-лесното, за съжаление, решение за мнозина мъже, когато се сблъскат с непознати задачи или когато им се наложи да напуснат зоната си на комфорт, по отношение на бащинството, е да се превърнат в „отсъстващи бащи“. Да отсъстват физически и емоционално за децата си. Това влече след себе си много болка и дефицити за децата. Но и за бащата.

Трудно е за бащата, особено за българския, да се адаптира към една нова роля. За нея няма пример, освен често пъти грешен. Като за начало

е добре бащата да знае, че окситоцинът е хормон, свързан с емоционалното обвързване и при мъжете, не само при жените,

и неговите нива се увеличават правопропорционално на отделеното време и грижи за децата от самото им раждане. Апетитът идва с яденето.

Мъжът също така не е само фигура, която работи, изкарва пари и поради това концентрира власт. Днешният свят и най-вече семейството е пространство, в което насилието, упражнявано от мъж, е табу. На върха на пирамидата от ценности е свободата. Тя е най-висшата и е нужно това непрекъснато да бъде напомняно. Свободата върви ръка за ръка с въпроси за личностното развитие и с отговорната роля човек да е архитект на живота си и да не строи въздушни кули, да не следва безполезни формули и клишета, а разума и чувствата си.

Децата отварят очите и сърцето единствено ако човек иска и е готов. Това, както и близките взаимоотношения с тях, не е еднократно действие, не е покупка и продажба, не е транзакция, а нещо постепенно и трудоемко, доживотен ангажимент. За да не бъде проиграна тази безценна възможност, е нужно човек да опознае колкото семейството си, толкова и себе си. И да преодолее трудността и риска да е непосредствено и спонтанно човешко същество.

Бащинството е дар и предизвикателство, твърди Юл, и е нормално да предизвиква смесени чувства, страх и нерешителност. Едно от първите клишета, които Юл „погва“, е, че

бащата не е полиция и съд, а събеседник,

чието най-голямо желание понякога е да не е като родителите си. Други атакувани постулати са тези за властта и йерархията, защото, за да отговаря на съвременните човешки права и разбирания, е нужно да има преподреждане в семейството, защото за него отдавна съществува нова дефиниция. Родителството, за да е здравословно, е полезно да почива на диалог, обмен и взаимодействие, на автентичност и правдоподобност. На топло, отговорно и съзнателно отношение.

Да станеш равностоен партньор и отговорен родител е процес на лично израстване през целия живот. То не се заключва в това да наказваш за непослушание момчето, токсично да третираш момичето като принцеса или да прехвърляш собствената си отговорност на детето, за да усеща то непосилно бреме и вина. Нужно е да си свидетел на живота им в добри и лоши моменти, да присъстваш тялом и духом. Да чуваш как те споделят страховете и надеждите си, но да не оставаш мълчалив, а да споделяш и своите. Не е редно бащата да се обижда и да ревнува детето от самата му поява, а да разсъждава как да преработи тези чувства и мисли.

Юл се опитва да обхване множество теми. От секса и промените в любовния живот по време на бременността и след нея до въпроса дали бащата да присъства на раждането. За датския автор най-добре е това да е собствен избор и решението да е взето не поради натиск, а от лична необходимост. Каквото и да е то, не е повод за срам и вина. Този избор, както и множество други, не те прави лош баща, а е стъпка по криволичещата пътека към целта да си достатъчно добър родител. Често се среща и важното припомняне как въобще да не се започва състезание кой е по-добър в двойката, защото в него всички губят. Най-много децата.

С течение на времето е неизбежно –

бащата започва да разбира по-добре собствения си баща.

Незаменимо е да се проведе разговор с него в такъв период, най-вече за времето, в което той самият е станал баща. Този диалог може да доведе както до облекчение в настоящето, така и до прошка за миналото.

Забележително е признанието на самия Юл, че е бил лош баща в началото. Това се променя след думи и действия на детето му. Те го карат да осъзнае къде и защо греши, и да промени настройката си. Най-лесното и същевременно най-трудното е да се чуе и види детето такова, каквото е в своята уникалност – без проекции. Детето живее собствения си живот.

Най-полезните съвети и изводи на Юл са и най-сложните. Да се грижиш за себе си, за да се грижиш и за семейството си. Да знаеш, че родителството е умение и за него са нужни упражнения и практика. Никой не се е родил научен. Това не е нещо вродено и е въпрос не на чувства, а на воля. Може и да е очевидно, но Юл специално подчертава няколко неща. Едно от тях е, че

любовта е щедрост, не е алчност, скъперничество или манипулация. В любовта също има граници и възможност за отказ.

В любовта хората са партньори, а не обслужващ персонал. Друго важно нещо, минаващо като червена нишка по страниците – да се осмелиш да си себе си и да стоиш на своя страна, да не си жертва. Така се дава пример и детето да е на своя страна и да не си вреди. Бащата може да бъде спаринг партньор на детето си и да вярва в неговите сили, което значи да оказва съпротива, без да наранява и да вреди. Да изгражда доверие.

Едно от най-ценните неща в книгата са разказите на тринайсет бащи за значението на бащинството и свързаните с него промени, трудности и страхове. Това са думите на Баща 6:

За мен бащинството значи: да си много по-щастлив, отколкото без деца, да даряваш близост и топлина, да си спътник, да слушаш, да взимаш някого на сериозно, да даваш пример, да излъчваш плам, да позволиш на някого да е част от живота ти, от това, което те удивлява и възхищава, да се доверяваш, да стимулираш, да окуражаваш, да споделяш ентусиазма на друг човек, да споделяш ценностите си, да получаваш доверие и внимание, да можеш да виждаш как децата се смеят, да можеш да ги утешаваш, да взимаш връзката си на сериозно, да бъдеш по-отговорен, да трябва да вършиш хиляди неща, които придобиват нов смисъл.

Говоря от собствен опит, като казвам, че тази книга има потенциала да променя хора. Препоръчвам я открито както на приятели мъже, така и на близки жени, за да могат да разберат и отсрещната страна.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Севда Семер original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-edin-den-v-muzeya/

„Един ден в музея“ от Тодор Петев и Зорница Христова, илюстрации Сияна Захариева

изд. „Точица“, 2021

Докато четях „Един ден в музея“ – гид за най-известните музеи в София под формата на комикс, – си спомних за първия път, когато от училище организираха посещение на Националния исторически музей.

Тъкмо бяха открили метрото в София и учителите ни бяха решили да се възползват, за да ни заведат. От нас само едно дете беше пътувало, така че, след като обявиха новината за музея, въпросният съученик се провикна – искаше да ни съобщи важна информация. Ако не си внимателен и не си пазиш добре краката, предупреди той, метрото ще ти ги пореже.

До днес не знам откъде се появи тази история, но тогава я приех сериозно – и въображението ми взе да работи. С онази запазена за детството смесица от неописуем ужас и любопитство зачаках деня на посещението. Опитвах се да си представя как точно става порязването, и още помня всички сценарии, за които исках да бъда подготвена. Най-вероятно ми се струваше метрото да няма под – тоест трябваше да си държиш краката изправени, щом седнеш. За всеки случай тренирах след училище.

Щом денят настъпи, бях заета през цялото време да си отварям очите на четири, за да не пропусна точно къде и как се случва порязването. Помня и разочарованието, че нищо такова не видях. А пък от самия музей нямам абсолютно никакъв спомен.

Докато четях книгата на Зорница Христова и Тодор Петев с илюстрации от Сияна Захариева, се замислих каква организация е била направена в онзи отдавнашен ден – учителите безопасно да заведат двайсетина малки деца до сградата на музея, да планират какво точно да им покажат вътре, какво да им разкажат, като се погрижат всяко дете да получи храна, вода и внимание. А пък аз съм си представяла и предвкусвала нещо страшно и интересно, което до такава степен е занимавало въображението ми, че самото посещение в музея, заради което изобщо сме били в метрото, е потънало някъде в паметта ми.

Именно напасването на реалността с въображението е идейният център на книжката. Още с предговора тя се обръща едновременно и към децата, и към родителите, но с пълното съзнание, че малките читатели не обичат тези въвеждащи страници. Така че основното обяснение за това каква е книгата, е към родителя; на детето му се предлага да разгледа картинките и да реши къде иска да отиде. Това ми се стори много хубаво – да позволиш на детето да следва собствените си интереси, което веднага представя

музея като терен за изследване, а не като още едно място, на което да слушаш урок.

„Един ден в музея“ е разделен на кратки глави, всяка от които – посветена на различен музей. Тук са „Квадрат 500“, Политехническият музей, дори Ботаническата градина – все интригуващи места. От всяко обаче са представени малък брой предмети, което може да изглежда странно – все пак нали това е хубавото на музея, разнообразието. Авторите обясняват, че

за децата нещата в един музей са твърде много, за да бъдат осмислени.

Затова тук основната нишка, скрепяваща всяка глава, са забавните и любопитни истории.

Водачи из различните музеи са необичайни герои – от учени до солници и други предмети и растения. Всяка глава приключва и с хубав списък от идеи как ученето да продължи. Всяко дете може да се почувства включено в разнообразни дейности: за някои би било интересно да направят експеримент, за други – да прочетат нещо допълнително, за трети – да идат в друг музей, където да открият свързани предмети. Авторите казват в предговора си, че са се опитали да активират всички сетива на децата, което много ми хареса – ученето все пак не е само интелектуална дейност, понякога трябва и да опиташ сам да си направиш сол.

Тази книга е една карта със съкровища, която може да отведе детето до всякакви дестинации. По този мил начин

музеят се превръща в пространство за игра.

Струва ми се, че немалко хора приемат музеите твърде сериозно – без да искам да звуча, сякаш обвинявам някого. Знам, че това идва от уважение, понякога към историята, друг път – към работата на онези, които са събрали експонатите.

Вярвам обаче, че най-хубавият начин да покажем уважение е да превърнем музея именно в площадка за игра. Важи и за възрастните. За мен беше страшно интересно да прочета напълно нови неща за любими музеи, в които съм била десетки пъти. Не използвам с лекота думата „вдъхновение“, но мисля, че в тази книга тя се изпълва със смисъл. Пътеводителят може да се използва дни наред, за да се посетят различни места. Полезно е, че се предлагат и по-общи инструменти за събуждане на любопитството – например описан е забавен начин да се четат картини, което е чудесно.

Може би най-важното от всичко е, че голяма част от въздействието на тази книга дава плодове във въображението на детето още преди то да стигне до музея. И малките посетители се превръщат в част от онова, което предстои да видят. Именно така се задейства магията на едно такова място: децата, застанали сред паметниците на културното наследство, създават лична връзка с тях. Връзка, която поражда спомени.

Красивите рисунки на Сияна Захариева също са превърнати в площадка за игра, например подканят детето да ги оцвети. Всичко в книгата е живо – от гаджета дървета до скелети, които се оплакват от домашното си. Хуморът е важна част, която също олекотява очакванията и изживяванията в музея. Съвсем позволено е, оказва се, да се смеем в тези сериозни и тихи зали.

Току-що излезе и втората част на този чудесен проект – казва се „Още един ден в музея“.

Първата част спечели „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Лично аз се надявам поредицата да продължи, да се развива, даже да заеме цяла лавица. Все пак музеите са пълни с истории, а децата – с любопитство. Затова можеш да посещаваш любимата си зала или любимата си картина в различни възрасти, сезони, настроения, да гледаш как собственият ти поглед променя това, което виждаш, а то на свой ред променя теб самия. Независимо дали си малък, или голям. Защото музеите принадлежат на всички – поне за мен това е най-важното съобщение в тази книга.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Иво Рафаилов, изд. „Колибри“) и снимка на Giancarlo Duarte / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istinsko-neshto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-momchetata-ot-nickel/

„Момчетата от Никел“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Александър Маринов, изд. „Лист“, 2021

Възможно е да се спечели „Пулицър“ повече от веднъж. (Не е като френската награда „Гонкур“, която се присъжда само еднократно на автор, заради което Ромен Гари си измисли псевдоним, за да я вземе повторно.) Просто в историята на „Пулицър“ подобни случаи не са често срещано явление, особено ако говорим за награждаване в една и съща категория. Сред малкото автори, отличени повече от веднъж за свои романи, е американският писател Колсън Уайтхед.

Уайтхед получава първия си „Пулицър“ през 2017 г. за романа „Подземната железница“ заради „интелигентното смесване на реализъм и алегория и съчетаване на насилието на робството и драмата на бягството в един мит, който говори на съвременната Америка“. Думите са на комитета за наградите и ги цитирам, защото Уайтхед умее да говори за миналото, докато казва неща и за настоящето.

Затова с големи очаквания беше посрещната следващата му книга – „Момчетата от Никел“ от 2019 г. Бях сред тези, които я чакаха с нетърпение, а сега я прочетох за втори път, вече на български. Това, че с този роман Уайтхед отново спечели „Пулицър“, е несъмнено успех за автора, но по-важното е как успява да спечели читателя. Беше интересно да видя как ще реагирам на историята, след като вече я познавам – поне за мен това е най-точният тест доколко наистина е силна. През последните години съм препоръчвала романа и неговия автор многократно. Сега само затвърдих убеждението си, че Уайтхед е един от най-добрите съвременни автори.

„Момчетата от Никел“ е книга, която е, меко казано, просмукана от дълбок мрак. Базира се на истинската история на поправителното училище за момчета „Дозиър“ във Флорида, функционирало 111 години въпреки ужасяващото насилие на надзирателите над децата, влезли там заради дребни провинения. При това са известни около сто убийства на малолетни (поне за толкова има доказателства). От тях чернокожите момчета са три пъти повече от белите.

Колсън Уайтхед разказва за това в своя роман, като кръщава училището „Никел“: това е фабрика за мъчения, без значение дали спиш в сградите на белите, на черните, или пък – като детето с майка мексиканка – те местят от единия в другия лагер според това колко бял изглеждаш сред едните и тъмен сред другите през въпросната седмица. Огромен фактор обаче са расизмът и сегрегацията. Също както и в момента от системите на затворническо-промишления комплекс страдат много хора в Щатите, но диспропорционална част от тях са чернокожи американци. Тази история се съсредоточава върху тях.

Не е лесно да подхванеш подобна тема и да я разработиш, без да излезе, че я експлоатираш. Без да ставаш поредният, който се възползва от момчетата за собствени дивиденти. Затова и авторът още от първата страница разказва за убийствата в училището („Дори мъртви, момчетата създаваха неприятности“). Както още от началото ни става ясно, главният герой Елуд някак ще се озове накрая в поправителното училище. Няма да го спаси нито любознанието му, нито пламенните му идеи за равенство в съзвучие с речите на Мартин Лутър Кинг, които често слуша в дома на баба си. Опознаваме това чудесно дете, става ни симпатично, докато чакаме неизбежното – някъде нещо ще се обърка. Елуд ще стане жертва на системата, защото няма как сам да извърши дори дребно престъпление.

Той иска да преследва амбицията си – да стигне до колеж, за което му помага негов преподавател. Тръгва на стоп, но полицаи спират колата, която се оказва крадена от човека зад волана. Какво значение има, че дори крадецът признава, че не е срещал момчето преди? Кой ще слуша обясненията им? И така вместо в колежа Елуд се озовава в „Никел“, където часовете са посветени на едва сричащите му съученици. Но кой ти гледа академичния прогрес, когато въпросът буквално е дали ще излезеш жив от това място. Тук законите се пишат в Белия дом – бараката, в която водят момчетата посред нощ за удари с камшик заради всякакъв вид провинения.

На Елуд е поверена тайна задача, свързана с корупцията на надзирателите (продават голяма част от храната, предназначена за учениците) – избран е, защото е кротък и няма вид да създава проблеми. Точно тогава той се сближава с Търнър, другия избран за задачата, с когото ще имат не просто приятелство, а изключително силна връзка – като войници на фронта, те се доверяват изцяло един на друг.

Пред автора на тази история има и друга трудност. Как да опишеш това място, без да станеш емоционален до степен да задушаваш читателя си на всяка страница, докато не му остане нито дъх, нито сили да продължи? А и става дума за деца. Уайтхед много съзнателно и последователно страни от сензацията. Най-големите кошмари са оставени на въображението ни. Или вместо да са описани, виждаме единствено последствията от тях върху поведението на момчетата – било свръхестественото им послушание, било желанието за мъст, дори това да означава да се поставят в опасна ситуация. Много думи няма нужда да се изричат и пак имат силно присъствие. Също като някой, който трепва, когато рязко тръгнеш да го прегръщаш – няма нужда да го питаш, вече си видял в очите му, че е очаквал да замахнеш.

Авторът щади децата от воайорство, докато проявява смелостта да говори директно – не само за това какво им се случва в училището, а за една система на корупция и омраза, в която участват всички, включително хората, които би трябвало да се борят срещу тези недъзи. В крайна сметка училището оцелява именно защото въвлича в схемите си целия окръг. Кого да го е грижа за децата, в по-голямата си част изоставени от своите семейства?

Дори само с това – смелостта да се разказва директно, но и с уважение – тази история е достатъчно добра. На ужасното насилие обаче реагираме с ръка пред устата, застинали в шок. Това, което ни разплаква, е надеждата. Именно тя превръща „Момчетата от Никел“ от добър роман в изключителен. Няколко умни обрата, изковани внимателно и с въображение, се появяват точно когато си мислиш, че ти е ясно за какво е тази книга и какво ти казва. Авторът обръща плочата и се оказва, че от другата страна през цялото време е било записано нещо друго.

Няма да я нарека история за силата на човешкия дух, защото това клише не обхваща всичко. Защото толкова много деца излизат с прекършен дух от това място; защото толкова други изобщо не излизат; защото системата ги предава отново и отново и това е наистина сломяващо. Но е история за човешкото. Именно в умението да го демонстрира без патос е силата на Уайтхед.

От истината тук има достатъчно, за да стане историята важна; от въображението на Уайтхед има толкова, че да стане тя напълно нова. Така неочаквано се превръща в съд, направен от болка, но преливащ от надежда.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Костадин Кокаланов, изд. „Лист“) и снимка на Zia King / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-malki-zhabeshki-istorii/

„Малки жабешки истории“ от Йордан Радичков

илюстрации и корица Виктор Паунов, изд. „Нике“, 2014

Беше ми нужно доста време, за да осъзная колко обнадеждаващ е Радичков и каква утеха носи. Препоръчвам четенето му в пристъпи на сезонна тъга, а даже и на моментна радост. Това е българският писател, който изпълва със смисъл архетипа за добрия и мъдър стар човек с озаряваща лицето му усмивка.

Тези есенни месеци отново идват с поредна свръхдоза изборна и парламентарна суматоха, с дефицит на усмивки и изобилие от бръчки. И не само с това, уви. Поръсени са отгоре с правосъдни фриволности, катастрофи, война, хомофобия и каквото още може да роди едно смутно време.

Ако някой читател, освен мен, нещо се е угрижил или объркал поради този листопад от неприятности, може да подхване за пореден път Радичков. Може в ръцете му да е „Свирепо настроение“, „Неосветените дворове“, интервютата му. Или, в моя случай, третата му и последна детска книга след „Шарена черга“ и „Ние, врабчетата“ – „Малки жабешки истории“. Тя е подходяща, естествено, и за всички почитатели на Васко Жабата.

Както често се случва в историята на детските книги, писателят е вдъхновен от внучката си. Жабешките патила са публикувани за първи път през легендарната златна и футболна 1994 г. Илюстрациите тогава са на Румен Скорчев, а в това издание са дело на Виктор Паунов.

Може някой вече да е написал задълбочено академично изследване за флората и фауната в Радичковото творчество. В такова изследване непременно ще има и глава, посветена на жабата. От „жабата е мрачно животно“ в „Суматоха“ до жабата, безкрайно повтаряща въпроса си с металически глас в „Как така?“. Има и много други, разбира се. Конкретно в тази книга се е промъкнала и една жаба на Акира Куросава, излязла директно от мемоарите на режисьора, закономерно кръстени „Нещо като автобиография, или потта на жабата“.

Настоящото проучване на писателя сред царството на безопашатите земноводни може да се нарече и жабешко. Но може и да е иначе. То си е чиста проба антропологическо изследване. Както винаги, чрез притчи и алегории, Радичков казва едно и има предвид друго. Така е и този път. Та уж за жаби става дума, но се повдигат доста човешки въпроси и върху тях се хвърля добронамерено-иронична и критична светлина. И уж е детска книгата, но всъщност е и за родителите. И уж е главно за жаби, но е и за всякакви други твари и създания. Сред тях само човекът не се радва, ами главно завижда, чуди се и не разбира очевидни за цялото животинско царство неща.

Като цяло и тази книга на Радичков може да се причисли към „гротесковия реализъм“ – понятие, умело и специално създадено от Енчо Мутафов през 1973 г. за окончателно дефиниране на писателя. За добро или за лошо, това определение слабо вълнува вече няколко поколения читатели. Те просто четат. И като видят такова начало: „От живеещите в блатото най-напред и по достойнство се нарежда жабата“, бързо им става ясно, че блатото може и да е нещо като родната ни страна, но по-спокойно, а жабите може би сме самите ние, също по-уравновесени.

Многообразие от същества шества по страниците. Включително има и едно такова, което цял живот се чеше по корема. Това не е водният вампир, но и той е поне толкова мързелив, защото не знае и азбуката. Блатото, казва писателят, е като брашнен чувал и не може да се изтупа, все нещо остава в него, все има нещо неизяснено или такова, което да те учуди и зарадва.

Блатото е подредено и в него никой на никого не пречи. Всеки си знае гьола. Има гьол за жаба, която мечтае за велосипед. Има и гьол за Бил Клинтън и за повтаряне на думата „монокини“ от жабешкия хор, за библейски египетски жаби и зъболекари, за пътешественическия устрем на жабите към Европа или за опасното им желание да отидат до другата страна на магистралата. Има и истории за човеци, които колкото повече се разхубавяват, толкова по-грозни стават. Има и разкази за това как се перат и сушат гащите на жабите. Има и приказка как не е останала и една жаба, която да не се смята за принцеса.

За зла участ, има и жабешки скандали. Който чете внимателно, ще разбере за какво се карат жабите и защо (подозрително много подобно на хората) толкова много ровят в тинята и така създават непрогледна мътилка. Лично на мен най-близки са ми чудаците сред жабите. Онези, които обичат да правят компания на всичко живо или не чак толкова живо, за да не живее никой в природата в самота.

Убеден съм, че някоя от тях настойчиво е правила компания и на Кафка, даже той да е твърдял непрекъснато, че има нужда да живее в самота, за да може да пише. При това самота не на отшелник, не, това не би било достатъчно – Кафка имал нужда от самотата на мъртвеца. Дълго време се вслушвах и в едни сходни черногледи думи за жабите. Димитър Воев пее „Всички сте жаби и аз просто не мога да проговоря езика ви сам“ в „Студен живот“ на „Нова генерация“, една от любимите ми техни песни.

В интервю по повод книгата Радичков казва следното:

Ние, възрастните, съзнателно сме оклеветили блатото, докато то кипи от живот. Исках децата да се научат без предубеждение да се отнасят към пъстрото му население. И да усетят колко прекрасна е природата, която ни заобикаля. Дори в презрените от нас локви има очарование, поезия, музика, мистицизъм.

Желанието да си сам със себе си не изчезва лесно, а не е и нужно. Понякога се завръща и дълбоката убеденост, че не говорите на един език, човешки или ангелски, с голяма част от сънародниците. Но я има и надеждата, която писатели като Радичков разпръскват. Надеждата, че и това ще мине и може да стане и по-добре.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Виктор Паунов, изд. „Нике“) и снимка на Alex Vasey / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-amerikanskiyat-lyubovnik/

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2017

Вероятно най-известната книга на английската писателка Роуз Тримейн e романът The Gustav Sonata – виртуозно изградена история за приятелство между двама мъже, продължило с десетилетия. Част от действието се развива в Швейцария по време на Втората световна война. Авторката рисува с контрасти и един от тях е неутралитетът на държавата и точно обратното от страна на героите – гняв, расизъм, любов. Те не могат да бъдат неутрални, нито да оставят миналото назад.

Сборникът с разкази „Американският любовник“ също е пълен с хора, движени от страст – своята или чуждата. Това е едно от общите неща между героите в сборника, които иначе са много различни: от една объркана млада жена, която се влюбва в полски имигрант (или поне в уменията му в леглото), до измислената любовна история на икономка с писателката Дафни дю Морие.

Роуз Тримейн пише без особена сантименталност. Перото ѝ е точно, наблюдателно и лаконично, докато показва как героите ѝ се справят с онова малко или огромно „но“, което преобръща досегашния им живот.

Едноименният разказ, който е първи в сборника, е за младата англичанка Бет и нейния американски любовник Тадеус. Тя го следва до Париж, където започват афера с трети човек, но когато се връщат в Лондон и Бет се оказва бременна, Тадеус изчезва също така небрежно и съдбоносно, както се е появил. Тази любов, която завършва с таен аборт, едновременно отнема и дава живот на Бет. Главната героиня превръща преживяното в скандален роман и става известна и богата млада авторка. Но в артистичния жест тя не открива освобождаването си от историята – напротив, разбира колко е невъзможно да продължи напред.

В контраст с този свят на богаташи и любовници, следващата история разказва за мъж, който живее в изолация от общността си – съвсем сам, като се изключат любимите му кучета. Оуен продава семейната ферма, за да покрие дълговете на починалите си роднини, но му остава малка част от имота, където решава да отвори хотел за кучета. Щом новите собственици се нанасят в съседство, те изкореняват ябълковите дръвчета, за да направят място за вилата си. А Оуен внимателно и отговорно изгражда удобни кучешки колибки и малко по малко си прави план за бъдеще, което да му е приятно. Краткият разказ обаче концентрира напрежение, което показва колко ще е труден пътят му до щастието – даже до спокойствието. Цялата история сякаш е започнала още от жестокия и безсмислен жест да изкорениш плодно дръвче.

Често се случва подобни малки знаци да подсказват накъде отива всичко. И ние като героите се надяваме да не е така и не обръщаме такова внимание на поличбите. Също като възрастната двойка, предупредена да не преименува лодка, защото е на лош късмет. Опитът им да открият ново име на това, което се случва – че бягат от тиранията на хаотичната си дъщеря, което те наричат възможност най-сетне да се отдадат на почивка и спокойствие в отдалечена вила – също няма да доведе до нищо хубаво.

В една от най-силните истории сме някъде в Русия и всичко звучи до такава степен като схема на класически руски разказ, че почти се превръща в пародия. Особено когато главният герой – началник-гара на малката спирка Астапово – философства, докато се опитва да убеди млада вдовица да му стане любовница. Казва ѝ, че смешните му чорапи са доказателство за това колко е несериозен целият живот – че е една шега. Когато той се съгласява да приюти вкъщи тежко болен пътник и неговата дъщеря, му прошепват името на непознатия: Лев Толстой, който бяга от съпругата си. И историята наистина се превръща в нещо толкова битово, комично и едновременно съществено, колкото са чифт бели чорапи, когато си тръгнал да убеждаваш някого да ти стане любовник.

Има много цвят в тези разкази, особено когато се озовем на напълно ново място – например с няколко хлапачки на игрището за лакрос. И внезапно гласът на авторката се променя напълно („Докопахме ли топката, улавяхме ли я в мрежичката, се понасяхме като вятър по калната трева.“). Такива неочаквани игри има много – например в едно от най-хубавите първи изречения, които съм чела: „Уолтър и Лина Паркър караха седемдесетте, когато решиха да избягат от вкъщи.“

Авторката не само умело ни пренася в тези малки и големи светове, но и елегантно ни извежда от тях. Точно на финала нерядко се случва писателите да ни изпуснат от дланта си и да се чувстваме даже предадени. Но тук историите приключват навреме, което някак естествено те увлича да продължиш да четеш – в края на разказа си готов за следващия.

Трогна ме много историята на самотен възрастен мъж, приел за свое задължение да поддържа чиста една общодостъпна алея:

Беше се самоназначил за пазач на мястото. Всеки ден събираше всякакви оставени от други хора неща: опаковки от шоколад, кутийки от бира, фасове, пластмасови бутилки и найлонови торбички. Презервативи. Дните, в които нямаше нищо за събиране, се брояха на пръсти. Смити слагаше всички боклуци в градински чувал за отпадъци и ги носеше у дома, където ги сортираше съгласно общинските указания за разделно събиране на отпадъци, а след това, уморен от обиколката, сядаше в един стар фотьойл и заспиваше.

Няма как да не се зачудиш какво щеше да е, ако всеки от нас осиновеше любимото си място за разходка и го поддържаше чисто. Сетих се за Смити и неговата отдаденост, когато излязоха резултатите от последната избирателна активност. В крайна сметка това сякаш е най-добрата препоръка за сборник с разкази – че героите остават да ти правят компания и след като си приключил с четенето.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Деси Баева, изд. ICU) и снимка на Lisa Fotios / Pexels

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-zhivi-yu-hua/

„Живи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, изд. „Жанет 45“, 2020

Понякога изпитвам изключителни затруднения да говоря или пиша за книга, която наистина ми харесва. В такива случаи съм склонен да я препоръчам категорично и без аргументи, защото тя говори достатъчно добре сама за себе си и ми е доставила неимоверно удоволствие, което просто бих искал да споделя, и нищо повече. Такава е и книгата на Ю Хуа. За добро или за лошо, ще се наложи да съм по-детайлен.

Но първо искам да изразя благодарността си към преводача Стефан Русинов. Той е методичен, последователен и награждаван за усърдието си контрабандист на съвременна китайска литература. Един от малцината, за съжаление. Негова е отговорността да можем да четем и У Цин, Лиу Цъсин, Ма Дзиен и Мо Йен на български. Той водеше и рубриката „Китай отвътре“ в „Тоест“ за промените в страната през последните четири десетилетия, разказани през погледа на китайски писатели.

Ю Хуа има неочаквано вдъхновение за романа си. То идва, по собствените му думи, от американската фолк песен Old Black Joe. Тя е за трудностите в живота на афроамерикански роб, за смъртта на семейството му, но и за несломимата му воля за живот и светла доброта.

Когато бях с десет години по-млад от сега, се сдобих с една лентяйска професия: да събирам народни песни из селата. Цяло лято изкарах като безцелно врабче, скитайки се сред къщите и нивята, напоени със слънчеви лъчи и цикадно цвъртене.

По забележително лекомислен начин започва този потресаващ роман. Още от началото книгата тече плавно, с хумор и увлича спонтанно да бъде четена и на глас. Така е до самия ѝ край. От първите страници на книгата лъха на младежка свобода и бохемско нехайство, а живият им, земен език напомня на естествено опияняващата и сочна свежест на Радичков и почудата му от разнообразието на природата и хорските дела.

Събирачът на песни скоро се натъква на Фу-Гуей, чиято житейска история изслушва от началото до края. Фу-Гуей разказва за лъкатушенията, които е преживял и понесъл на гърба си. Той израства като наследник на богат земевладелец, докато чудовищните исторически събития, причинени от Китайската революция, променят фундаментално тъканта на обществото. Контрастът между предреволюционния му статус на егоистичен богат безделник, буквално носен на раменете на проститутка, докато армията приближава селото му, и следреволюционния му статус на преследван селянин е рязък. Той постепенно се превръща в добър и предан съпруг и баща, чиято мисия е да запази живи себе си и семейството си. Неслучайно наричат тази творба на Ю Хуа „китайската книга на Йов“.

Романът описва поредица от трагедии на фона на период, определил посоката на развитие на Китай до ден днешен. Това позволява на читателите да видят жестокостта на войната, култа към личността и обожествяването на политическите фигури, мисли и движения. Вижда се и катастрофалният провал на иновативните идеологически, земеделски и промишлени реформи, довели до неописуем масов глад, болка, страдание и смърт. В такива преломни времена, когато властта своеволно проиграва съдбата и живота на населението на една огромна страна, т.нар. обикновени хора като Фу-Гуей са най-големите жертви.

Изумителното в книгата е, че Фу-Гуей не се изживява като жертва – не, по никакъв начин. Той проявява радикален стоицизъм, сила и смирение и въпреки трагичната си съдба продължава пътя си с изумителна воля за живот. Фу-Гуей живее на инат. Въпреки всичко, което му се случва, и всички, които надживява, той е решен да посрещне финала на историята си в мир и спокойствие. С достойнството и хумора на препатилия.

Отдавна не бях чел такава съвременна проза. Едновременно сурова и брутална, но пропита със съчувствие, красота и любов. И пронизана от изкупление. Романът с лекота можеше да бъде едностранна морализаторска история, но без усилие чупи калъпа на предвидимото, на клишето. Писателят е напълно честен, когато споделя: „В момента сякаш съм по-наясно от всякога защо пиша – старая се да доближа истината.“ И го постига в този малък шедьовър, побрал епична история в рамките на само двеста страници.

Ю Хуа също има интересна лична история. Родителите му са лекари, домът им гледа към моргата и той често вижда и чува скърбящи хора. След гимназията учи стоматология и пет години е зъболекар. Установява, че това не му подхожда особено. Както той казва в интервю от 2003 г., „вътрешността на устата е едно от най-грозните зрелища на света“. Решен е да описва други зрелища и да стане писател.

По времето на Културната революция и хунвейбините хората са насърчавани да бъдат доносници и да изобличават онези, за които смятат, че са се отклонили от социалистическия път. Стените по градовете са покрити с лозунги и обвинения. Тъй като почти няма достъп до книги, тези четива са едни от първите допири на Ю Хуа с литература. „Спомням си, че носех чантата си с книги на път за вкъщи от училище и четях всеки плакат, докато вървях – казва той в същото интервю. – Не се интересувах от революционните лозунги. Интересувах се от историите.“

Ю Хуа често се притеснява, че ще види името на баща си в някой публичен донос. Страхът му е бил основателен, защото един ден баща му бил наречен „предрешил се хазяин“ и „капиталистически проводник“. Обвиненията произтичат от родовата история на Ю Хуа. Семейството на дядо му е притежавало много земя. Но дядо му – „мързеливец и гуляйджия“, както го нарича писателят – разпродава имотите малко по малко, за да плати за екстравагантния си начин на живот, докато през 1949 г. пропилява всичко и губи статуса си. За щастие, нищо освен публично посрамване не застига бащата на Ю Хуа и няма други последствия за него или семейството му.

Тази история стои в основата на „Живи“, но е изведена до нивото на притча и мит, в който последните са първи. Разказът, макар и наситен с детайли от китайското всекидневие, история и култура, е универсален. Ю Хуа е писател от категорията на Чехов, Тони Морисън и В. С. Найпол.

Докато четях, на няколко пъти се сещах за дядо ми от Котел и приживе заделените от него пари за погребение. Някак не се изненадах, когато това присъстваше и в „Живи“. Сетих се и за стихотворение на Марин Бодаков:

Кой знае

Наруших неприкосновения запас,
достатъчен за скромно погребение
(а вкъщи сме поне чeтирима),
и наистина не знам какво означава това:
може би знак за триумфираща бедност
или предчувствие за вечен живот…

Ако някой все още се чуди каква му е не само Хекуба, но и Ю Хуа, или защо му е да чете китайски роман, ще го кажа кратко – това е учебник по човещина. Такaва е и филмовата адаптация на Джан И-моу, спечелила „Гран При“ на фестивала в Кан през 1994 г.

Във време, белязано от война, недостиг на хуманност и преизобилие от бруталност и лъжа, такова писане е противоотрова. С такива книги добротата може да си осигури ако не вечен, то поне достатъчно дълъг живот. Не само на хартия.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Георги Калев, изд. „Жанет 45“) и снимка на Ben Moreland / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-cherniyat-kabinet/

„Черният кабинет“ от Макс Жакоб

превод от френски Ния Трейман, изд. „Ерго“, 2017

Макс Жакоб е писател, поет и художник, роден през 1876 г. в Кемпер, Франция, в семейство с еврейски произход. В началото на ХХ век той е сред първите приятели на Пабло Пикасо в Париж – двамата споделят жилище и един и същ бохемски приятелски кръг. Пикасо го включва в двете си картини с общо заглавие „Трима музиканти“, където Жакоб (изобразен като монах) е редом до френския поет Гийом Аполинер (като трагик) и до самия художник (като палячо). В друг, по-ранен портрет от Амедео Модиляни, също приятел на Жакоб, виждаме писателя с цилиндър, тънка иронична усмивка и характерните за стила на художника изцяло запълнени очи.

Както пише Ния Трейман във въведението си към „Черният кабинет“, през 1909 г. Макс Жакоб „получава божествено видение, благодарение на което решава да се обърне към католическата вяра, като избира Пикасо за свой кръстник“. По-късно писателят се оттегля в манастир, надявайки се това да отслаби хомосексуалността му. Около този период той пише „Черният кабинет“.

Заглавието идва от историята за министър, на когото му хрумнало да отвори личната си кореспонденция и да долага идеи от писмата в нея на тогавашния крал Луи XIV. В книгата Жакоб също сякаш отваря писма от (измислени) хора до техни роднини, обожатели или работодатели. Текстовете са вид наблюдение върху различни социални кръгове; почти като в научнопопулярна литература – наблюдение в естествен хабитат. Авторът задълбочава играта на воайорство, включвайки в края на повечето писма и свои коментари. В тях той обяснява какво мисли за написаното, разказва за реакцията на получателя или пък как са протекли интригите от кореспонденцията. В коментарите му се усеща същата иронична усмивка, изобразена в портрета на Модиляни.

Тази преструвка с читателите, че писателят коментира сякаш някакви съвсем доказуеми факти, на моменти напомня на похвата на „всевиждащото око на автора“ в някои детски книги. В други случаи пък като че тайно ни се прошепва апетитна клюка – момент на интимност с Жакоб. В коментарите си той издава тайните недостатъци на героите, разказва за техните изневери, глупост или честолюбие, добавяйки и мнението си за всичко това.

Писателят говори от една интересна позиция: като хомосексуален, като евреин, като бохем и писател, работил какво ли не, за да се издържа, той е маргинализиран аутсайдер. Наблюдателността и вниманието му към френското общество обаче му дават авторитета на човек, който притежава тайна вътрешна информация.

Някои от най-забавните текстове са писмата, изпъстрени с къде поискани, къде непоискани поучения: приятел, който пише до младоженец как да бъде добър съпруг; лекар, който съветва племенника си за общата им професия. В този тип неформално обучение обществото си предава знания, предразсъдъци или пък… съвети за клинчене от работа. Ето част от най-важните съвети на доброжелателния лекар, ветеран в професията:

Пишеш ми, че още не си решил каква клиентела да търсиш и къде да се установиш. Пишеш ми: „Скъпи чичо, дай ми съвет, тъй като си работил в различни обществени среди и на различни места!“ Повярвай ми, средата на дребната буржоазия и състоятелната работническа класа все още са най-добрите. Там има движение! Часовете, Албер! Часовете, които ще посветим на болния у богатите клиенти! Представи си един вестибюл! Чакаш лакея! Чакаш госпожата! Госпожата се появява и начева поредица от безкрайни истории. Тя има време да говори и не мисли за това, че ти нямаш време да я слушаш. След половин час се осмеляваш да помолиш да прегледаш болния. После трябва да си придадеш изключително заинтересован вид, да се отнасяш към детето (ако става дума за детето у дома) като към една уникална малка личност, а към случая му – като към изключение.

Четенето на тези писма е особен поглед към миналото – към голямата история, движена от индивидуалните човешки истории, както вълната е съставена от капки. Понякога откриваш нещо странно или остаряло по днешните разбирания, но по-често виждаш дребни свади, всекидневие и всякакви притеснения. Периодът между двете световни войни почти не се споменава. Големите събития присъстват с наблюдения върху следите, които оставят върху обществото, както се казва в един коментар към писмо:

Г-н Х., с когото си обменяме хуманитарни текстове и разсъждения, ми писа във връзка с Викторин Лангле: „Следвоенните поколения търсят отговорности, не приемат нищо извън собствения си опит и са се научили да държат единствено на същината на желанията си – но държат здраво на нея. Не че отхвърлят обществените порядки и почести, но ги приемат единствено ако те ги удовлетворяват или им помагат: например или въобще не искат да знаят за лукса, за свръхестественото в религията или извън нея, за поезията и изкуствата, или се отнасят към тези неща като към самата действителност.

В началото на Втората световна война Макс Жакоб става жертва на антисемитска пропаганда, уличен е в заговор и е прехвърлен в лагера в Дранси, където умира от бронхопневмония. Жакоб се вълнува от социалните и историческите процеси, както личи от този епистоларен сборник. А както показва личната му история – същите тези процеси драстично повлияват на собствения му живот. Философът и психоаналитик Жак Лакан пише, че Макс Жакоб е автор на фразата „Истината е винаги нова“. Струва ми се вярно – може би затова четенето на този сборник се усеща и днес като откривателство вместо като нещо изцяло от миналото.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата (худ. Йоанна Иванова, изд. „Ерго“) и снимка на Rashtravardhan Kataria / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-tri-bulgarski-debyutni-stihosbirki/

Преди да припомня тези три дебютни книги с поезия, издадени миналата година, е важно да кажа, че едно от последните издания на „Арс“ и Scribens е изцяло благотворителната антология „Поезия срещу войната“. В нея 101 поети (80 от които – български) съжителстват заедно между кориците. Сред тях са Тарас Шевченко, Борис Христов, Юрий Андрухович, Марин Бодаков, Сергий Жадан, Силвия Чолева, Любов Якимчук, Никола Петров и много други. Появата на тази антология е изключително обнадеждаващ факт. Въпреки поляризацията в обществото и в политиката, а донякъде и в културата, поети спонтанно се събират за една ценна и смислена кауза. Като общност.

Едно от най-големите достойнства на издателската група „Арс“/Scribens е именно в последователните ѝ действия през годините по култивиране и подхранване на такава общност. Тя подкрепя и издава дебютанти и организира множество четения, работилници, срещи и разговори. Истинска похвала заслужава работата на Валентин Дишев, Георги Гаврилов, Анна Лазарова и останалите литературни активисти.

„Съвсем друга история“ от Ева Гочева

изд. Scribens, 2021

Всяка от трите зрели и хубави дебютни стихосбирки е именно дълга среща и разговор. Още от първите страници от диалога с Ева Гочева се сетих за „Уморени от чудото“, първата стихосбирка на Георги Рупчев, и някак не се учудих, когато Рупчев буквално се появи в стих към края на книгата. Но за да се стигне до него и до преоткриването на тихото чудо, се преминава през целия гръбнак и съдържание на стихотворенията. От изцапаното до бялото и чистото е извървян дълъг път. По него, разбира се, има тъга, но и ясни, лаконични, открити, красиви и болезнено жестоки стихове. В тях София е пространство за едно бездомно всекидневие с множество потни и разплакани часове. Време на раздели и самота.

Направи ми силно и хубаво впечатление, че това е конкретна, а не абстрактна поезия. Гочева не пише за неща и действия по принцип – не, те имат присъствие и силен образ. Думите ѝ, убеден съм, идват от преработен личен опит. Тя пише толкова уверено за безизходицата, че буквално усещам обнадежденото ѝ облекчение, което със сигурност я е обзело след написването на всяко хубаво стихотворение. Облекчението е заразително. И макар да се чува викът на окосената трева, макар да има атмосфера на паника, болка и тревога, да има памет за скръб, в сърцевината на книгата е жизнеутвърждаващата воля да спасиш собствения си живот. Да го наблюдаваш, да се губиш, да си във ваканция от него, докато го преоткриеш – в цялата му посчупена и сложна прелест. 

В поезията на Гочева има уют, а това, че някои от стихотворенията елегантно се стягат като примка, само помага да се усети още по-силно вкусът на близостта и любовта в края на книгата. Когато не се възприемаш като чужденец в собствения си живот, можеш да си опитомиш паяк, да имаш чувство за хумор – и от метрото, куриерските фирми или графитите да изпадаш в пристъп на нежност. Изпитах удоволствие да чета една ненатрапчиво женствена и честна поезия с много въображение, която уверено показва, че е възможно да се живее в режим не на самосаботаж, а на радост и осъществени мечти. 

„Познах те по сянката“ от Калина Линкова

изд. „Арс“, 2021

С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас. 

Мога само да се съглася с тези думи на Марин Бодаков, редактор на дебютната стихосбирка на Калина Линкова. За някого може и да е неочаквано, но това е една много плътна и искрена поезия, която се основава колкото на аналитичната психология на Юнг, толкова и на изборите, историите и биографията на авторката си. Стихотворенията са фини и точни, но и ненатрапчиво изповедни и интимни. 

Толкова се радвам, че липсват излишни игри на думи и каламбури. Езиковите открития са по-скоро игри на дълбинен смисъл. Те не са повърхностно шеговити или иронични намигвания. В техния минимализъм има тежест и ангажимент. Те са сериозни – и в това е тяхното достойнство. Стихотворенията се отличават с деликатност и устойчивост, с твърда крехкост. В тях, също както и при Гочева, има и особено сгъстено облекчение. Поетичните образи се родеят с някакъв укротен барок, отказал се от ненужна пищност, но познал блясъка му в пълнота. Много интересен блясък, който сякаш се оттегля, за да се видят нещата такива, каквито са. Без илюзии, но с гласувано доверие. 

Стихотворенията скитат между светлосенки от ерудиция, любопитство, тайни и признания. Тази поезия ми припомни, че не само в литературата може да се придава смисъл. При това – без да има нужда от окончателно обяснение. Без да има нужда езикът и разумът да се стискат и да не се пускат в опит да са единствени гаранти за значение в живота. Едни от най-хубавите неща са и едни от най-необяснимите, но това не променя факта, че съществуват. В битката за себе си и в схватката с неназовимото бих казал, че Линкова е победител. От поезията ѝ се усещат цялостност, грижа и топлота. И щастие, което е абсурдно, подобно на всяка една пълноценност. Дано винаги е така.

„Човекът, който си тръгва“ от Камелия Панайотова

изд. „Арс“, 2021

При Камелия Панайотова има една специфична, овладяна, хладна, но и много наситена тъга. Учудващо е колко болезнено и добре узрели са тези стихотворения за един толкова млад и дебютиращ автор. На пръв поглед в тях липсват събития. Най-важното сякаш вече се е случило и на бойното поле на всекидневието има останки, има оцелели и подлежащи на лечение образи, спомени и предизвикателства. 

Цялата книга е красноречив и успешен отговор на това как да се скъса с парализиращата тъга. Книгата предоставя достатъчно доказателства, че можеш да се справиш с живота, и то преди той да се справи с теб. Но това не отменя факта, че не е лесно, че има белези и рани, че има минало, от което плачеш. Наистина беше ценно за мен да следя поредицата от озарения на всекидневно ниво, с които е изпъстрена поезията на Панайотова. Как се губят илюзии, но се печелят наслада, усмивка и приемане. Печелят се зрялост и смелост, сила и издръжливост. 

Общото между трите книги е, че са несъмнена част от ценната съвременна българска поезия. И също така, че ударението и при трите е поставено върху споделянето. В тях има стремеж към спокойствие, време за себе си и време за проумяване какво въобще става наоколо. Не само в социален, икономически, политически или културен план, но и в личен. Забележително е колко смело и трите авторки гледат към себе си и към най-страшното възможно – и не отвръщат поглед. Това е поезия, която говори за днешния ден и за днешния човек, не само за себе си. Заслужава да я четем, да я чуем, да се вслушаме в нея.

Заглавно изображение: Колаж от кориците на книгите и снимка на Emma Tsui / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-mozhe-bi-ester/

„Може би Естер“ от Катя Петровская

превод от немски Милен Милев, изд. „Парадокс“, 2016

За какво се нуждаеш от този човек, защо разравяш прахта му? И какво е да си свързана с него?

Тези въпроси са отправени към Катя Петровская в писмо, което тя помества в книгата. Родена в Киев, в семейство от еврейски произход, авторката пише на немски историята на рода си – и сякаш търси именно отговорите на тези два въпроса.

Случи се няколко пъти да ме питат какво чета, след като бях започнала „Може би Естер“. И установих колко е трудно да се отговори. Когато казвах за какво става дума в книгата, хората първо предполагаха, че е автобиография. Обяснявах, че не се усеща точно така, защото историите са не само на авторката и рода ѝ, но и на хора извън него – тоест на по-големия контекст, включващ световните войни. Значи е историческа? И това не е съвсем точно – пояснявах, че книгата е разделена на отделни истории, малко като сборник с разкази. Има части от какви ли не източници, като цитираното горе писмо, а има и пасажи в поток на съзнанието и дори един сън. Значи са есета? Може би нещо такова, казвах, но продължавах да се чудя за по-подходяща дума. Тогава проверих как е описана на български „Може би Естер“ – най-често е обяснена просто като „книга“. Трудно е да се определи жанрът на онова, което е по-болезнено от история, по-отдалечено от мемоар, по-лично от есе.

В интервю с Капка Касабова Марин Бодаков сравнява нейната книга „Към езерото“ с „Може би Естер“ и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова – защото са все книги за биографичната и автобиографичната памет. Капка Касабова говори за новите търсения:

Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав.

Четенето на Катя Петровская наистина се усеща, като да присъстваш на алхимичен процес с цялото му обръщане на прах в злато. Какво виждаме, когато гледаме назад? Себе си? Липсите? Силата на корените? Всичко това – стига да поискаме да го видим. В „Драмата на надареното дете“ терапевтката Алис Милер говори за необходимостта да познаваме историята на собственото си детство, да разберем истината за това, което сме преживели. Тя пише за нуждата да погледнем отвъд обичайно приетото – че детството е един щастлив момент от живота – и да видим къде всъщност ни е било трудно, в кое сме останали неразбрани, сами или наранени. Това е нужно, за да пораснем истински – и да успеем да бъдем истинското си аз.

Катя Петровская минава през подобен процес, но задачата ѝ е още по-голяма и по-болезнена: не само собствената ѝ личност, но цялото ѝ семейство минава под лупата. Също както приемаме, че детството е щастлив период, така и за някои семейни травми се знае, че са тежки – и толкова. Но какво означава да видиш семейството си не като брой загинали или оцелели в Холокоста и брой съдби, променени от войната и революцията, а да се заровиш в историите? Да изградиш поне емоционална връзка с онези, които по една или друга причина отсъстват от семейния пейзаж, да видиш лицата им, да научиш имената им.

В търсенето някои парчета си остават липсващи. Заглавието идва от името на нейната прабаба, която може би се е казвала Естер, но със сигурност е била единствената останала в Киев, когато семейството бяга от нацистите. Тя става тяхна жертва – отзовава се на призива всички от еврейски произход да се явят на определено място. Бащата на авторката не може да си спомни името ѝ с точност не защото я чувства твърде далечна или защото тя няма значение, а напротив, от близост – защото сам я е наричал „бабо“ и не е чувал други нейни имена освен „бабо“ и „мамо“.

Авторката се опитва едновременно да се отдалечи и да се приближи. Заглавието на книгата съдържа точно това – опита да се видят хората като история, но и приемането, че някои части ще останат неясни, понеже са твърде близо, за да бъдат фокусирани.

В нашите географски ширини много хора познаваме от първо лице прийома, че за семейството не се говори извън него. И заради това е важно да се разказват тези истории. В един момент авторката споменава, че майка ѝ я моли изрично да не слага нещо в книгата. Не само конкретният факт, но и молбата да бъде прикрит биват показани. По този начин е конструирана цялата книга. Съсредоточеното усилие да се изровят тези забравени или труднодостъпни спомени е съчетано с описанието на трудностите. Авторката говори и как е забравила всичко от момента, в който влиза в Освиенцим. Липсата на спомени също може да говори.

Езикът и липсата му са не само символично, но и буквално част от историята. Поколения след поколения, семейството е преподавало на глухонеми деца. Поместени са писма от благодарни родители и историите на тези учители в семейството. Но това се превръща и в метафора за идентичността на самата авторка: „Нашето юдейство за мен си остана глухонямо, а глухонямостта – юдейска.“ А за преместването си в Германия авторката казва:

Впуснах се в немския, все едно борбата срещу немотата продължаваше, нали немският, немецкий, на руски е езикът на немите, немой немец, че той немецът въобще не може да говори. Този немски ми беше като багета или лозова пръчка в търсенето на домашните ми, които векове наред бяха учили глухонеми деца на говор, като че трябваше да науча немия немски, за да мога да говоря, а това желание ми беше непонятно.

Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно. В книгата има много въпроси без отговор – не защото не им е даден такъв, а защото отговор може би не съществува. Авторката пита:

Остава ли едно място същото място, ако на това място човек убива, после заравя, взривява, изравя, изгаря, смила, разпръсква, мълчи, сади, лъже, зарива с боклук, наводнява, бетонира, отново мълчи, отцепва, арестува опечалени, по-късно изгражда десет паметника, поменува личните жертви веднъж годишно или пък смята, че няма нищо общо с това?

Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща. „Може би Естер“ ми върна усещането за връзките – семейни, исторически, лични, емоционални, – които държат всички ни заедно. За мен беше напомняне за общото, което имаме, и за отговорността ни към него.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Може би Естер“ (изд. „Парадокс“, худ. Христо Райчев, Румен Баросов) и снимка на Sincerely Media / Unsplash

Източник

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-chervena-babichka-sum-dan-lungu/

„Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу

превод от румънски Иван Станков, изд. „Фабер“, 2009

Ако искате да разберете как може би се чувства някой, който е живял по време на социализма – прочетете тази книга. Въпреки (или пък точно заради) провокативното ѝ заглавие. Дан Лунгу може и да е популярен и награждаван румънски писател, но героите спокойно биха могли да са българи. В романа му с прекрасен хумор е представена цяла палитра от гледни точки. Това прави книгата особено ценна точно сега, когато властват емоции, разделение и поляризация по всеки въпрос. И когато всичко сякаш от пръв поглед е ясно на всеки.

Ясно обаче не е. Винаги е нужен втори, трети, че и четвърти поглед. Най-малкото защото всеки гледа от различна перспектива, има различно възпитание, образование, доходи, травми и ценности. Оттам и самото преживяване на настоящето и миналото е индивидуално. След като прочетох книгата, размишлявах много по-хладнокръвно по разнообразни злободневни теми от близките седмици и месеци.

Най-голямото достойнство на книгата на Дан Лунгу е, че диалогът и разбирането на другия са гръбначният ѝ стълб. Той не е изкривен от омраза и предразсъдъци, а е съставен от здрави, силни прешлени от срещи и разговори.

Другото, което ме хвана от самото начало, е вкусът на езика и стила. Четейки, чувах естествения словесен поток на баща ми, на майка ми, на техните родители и приятели. Важно е да отбележа, че за мен това са поколения, които умеят да разговарят, да общуват. Може и да не могат да пишат статуси или туитове, но това не им пречи. Усетих специфичното търпение и спокойствие, което ме е поразявало и като тийнейджър, а особено много и сега. То не идва от незаинтересованост или безразличие, а от практическото знание, че заклеймяването не е лесна и бърза работа. И че е възможно да си скептичен, търпелив, критичен и да мислиш, преди да стреляш на месо с думи или действия.

Сякаш тези поколения са далеч по-свързани със себе си и с конкретната реалност, отколкото поколенията след тях, при които по една или друга причина има тенденция към радикално бягство към различни виртуални пространства и разнообразни пристрастености. Езикът на тези поколения е уютен, защото в него не усещам непрекъснатата криза на идентичността и съответното чувство за бездомност, които долавям в езика на днешните поколения.

Това, разбира се, също е донякъде илюзия. Всяко поколение има своите мрачни и тъмни места. Има своите слепи петна и кусури. Така е и за Емилия, възрастната героиня на романа. С помощта на разговори с дъщеря си, заминала за Канада, и с хора, с които се познава от десетилетия, тя постепенно открива нещо, което ѝ е убягвало. Полека осъзнава, че под идеализираните пластове от носталгия по младостта и миналото, под възхищението от злоупотребите с познанства, служебно положение, връзки и контакти, под целия ѝ живот има и друг пласт – и той е бил дълбоко потискащ и ограбващ както нея, така и цялото общество.

Но за да разбере това, тя извървява дълъг път. От безусловната и категорична убеденост в собствената си правота, че преди 1989 г. е било честно, хубаво и справедливо, до разколебаването и проглеждането, че нещата май не са толкова прости и плитки, а всъщност убийствено сложни и покъртителни. И че и „преди“, и „сега“ не бива да бъдат идеализирани или просто наблюдавани. Могат да бъдат и разбрани, а с определено активно гражданско участие – и променяни.

Лунгу майсторски и без претенция проследява живота на Емилия – от детството ѝ на село до избора ѝ да не гласува за социалистите на предстоящите избори. На някои читатели този живот може да не казва нищо ново. Може да им се стори изпъстрен с до болка втръснали истини или клишета. Но съм сигурен, че дори моите връстници биха могли да научат нещо, а за следващите поколения съм напълно убеден, че ще се учудят колко непознат и различен е животът преди трийсет и повече години. И как няма общо с този от Stranger Things например. Единственото общо всъщност е, че е страшен. Сигурен съм и че никой от тях не би искал едно завръщане към това българско или румънско минало – с неговата скука, авторитаризъм, липса на свобода и какво ли още не.

Детайлно е описано тоталитарното всекидневие. С целия му обигран цинизъм и с целия му непрекъснат фарс, фалшификация, репресивен апарат, чиито отровни плодове все още са част и от днешното българско общество. Романът рисува нюансирана, а не черно-бяла картина. И много малко неща остават извън нея. Впечатляващо е желанието на писателя да дава думата на тези, които човек инстинктивно не би искал да чуе. Но ако ги изслуша, ще спечели разбиране за живота, което дотогава не е имал.

След като прочетох книгата, отново си припомних какво стои зад израза и позицията „съсипаха я тая държава“, с който сме свикнали да се шегуваме и да се подиграваме. Припомних си, че не трябва да се подхожда към цели сегменти от обществото със снизхождение и надменност. Че не бива тези живи части от България да бъдат зачерквани с ирония и мемета. Не всички, които имат носталгия по младостта си, заслужават да бъдат демонизирани. Не всички са се снишавали или пък са били агресивни чудовища, не всички са били кукли на конци или пък съучастници в една всекидневна баналност на злото.

Преди няколко дни Facebook ми припомни тези думи от интервю с Марин Бодаков:

Това, което мен най-много ме плаши, е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни, и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене.

Книгата на Лунгу стига до корените и е литературна противоотрова. Такива смели книги, които защитават достойнството на хора, чиято позиция и самият автор не споделя, са необходимо огледало. В него надеждата се редува с безнадеждност, с чакане на нови спасители, с разочарование от тях. С помощта на това огледало може постепенно да се излезе и от българския порочен кръг. Масовата депресия води до колективен отказ от бавен, търпелив и задълбочен диалог за това, което всеки ден е пред очите ни. Нужна е сериозна работа по неговата редакция. Това е работа, която няма да спра да вярвам, че е възможна, а и желана. Както са нужни и такива български романи.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на книгата „Червена бабичка съм“ (изд. „Фабер“) и снимка на Adrienne Andersen / Pexels

Източник

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-evelina-frances-byrney/

„Евелина“ от Франсис Бърни

подзаглавие „Историята за навлизането на една млада жена в обществото“, превод от английски Златина Сакалова, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2018

Франсис Бърни, родена през 1752 г., публикува социалната сатира „Евелина“ анонимно. Това е нейният дебют, но не и първият ѝ опит в писането. Историята на предишната ѝ книга е символична за времето си. Бърни изгаря първия си роман, усещайки натиска на тогавашното общество, което смята, че писането не е занимание за една дама. Тя се притеснява и от реакцията на баща си, но все пак продължава да твори. Така се появява „Евелина“, без да е подписана от писателката, и постига сериозен успех. Малко след това се разкрива истинското ѝ авторство. Бащата на Бърни така и не приема напълно нейната кариера – например противостои и на поставянето на пиесите ѝ на сцена.

Бърни пише „Евелина“, когато е на 26 години. Постижението ѝ не е толкова впечатляващо, колкото това на Мери Шели, написала „Франкенщайн“ и изобретила научната фантастика на 18. Но пък без силното влияние на Бърни, автори като Джейн Остин едва ли щяха да съществуват. Докато четях, няколко пъти се сещах за възрастта на писателката, когато е написала тази социална сатира. В романа някои герои имат остър ум, непритъпен от ръжда дори като го четеш толкова векове по-късно. Разбира се, това се очаква от жанра – и все пак някои от наблюденията са толкова фини, че успяват да изненадат.

Героинята, дала името на романа, е 17-годишната непризната дъщеря на английски аристократ. Тя е отгледана в провинцията от преподобния мистър Виларс, близък на починалата ѝ майка, който ѝ е дал възможно най-доброто образование и я е наставлявал. Когато обаче Евелина е поканена да се присъедини към приятелско семейство, което се отправя към Лондон, градът е точно толкова вълнуващ за нея, колкото са объркващи порядките му. Изтънчените маниери, които се изискват от нея, са съвсем нови за Евелина.

Историята е написана под формата на писма – най-често адресирани от Евелина до мистър Виларс. Епистоларната форма е доста популярна за онова време и си спомних защо е толкова убедителна – чувстваш се, все едно лично ти надничаш да разбереш повече.

Известна част от романа се движи точно от невежеството на Евелина по отношение на социалните правила. Най-голямата каша обаче се забърква, когато тя се натъква на баба си по майчина линия, разбрала съвсем наскоро, че има внучка, и дошла в Англия от Франция, за да я търси. Поредица от събития, някои – комични, други – доста сериозни, ще доведат до това момичето да се срещне с част от семейството си, което е от по-ниска прослойка. Тук проличават и жестоките класови предразсъдъци в Англия. Сюжетът продължава с искането на Евелина баща ѝ да я признае за своя дъщеря – което ще ѝ осигури големи средства, освен че ще изчисти името на майка ѝ.

Самата тя е типична героиня за романите от онова време. С други думи – съвършен ангел, истинска дама, изтъкана от добродетели, а на това отгоре е и толкова красива, че всеки мъж по пътя ѝ се влюбва в нея. Самата тя се влюбва само в един от тях – лорд Орвил, който осигурява задължителния романтичен елемент в книгата. Езикът на Евелина обаче е по-остър от очакваното за един ангел. Това, което я превръща от стеснителна девойка в млада жена с характер, е именно нежеланото внимание на мъжете около нея. Самата тя казва:

Всъщност безмерната суетност на този мъж ме предизвика да проявя сила на характера, която досега не съм подозирала, че притежавам. Не можех да търпя той да си въобразява, че съм на негово разположение. 

Всеки от тези мъже иска да я грабне за ръка или да я принуди да се качи в каретата му. Докато тя в началото смутено мълчи, към края на романа отвръща на един от обожателите си така:

Вашето мнение, сър, относно брачен или свободен живот по никакъв начин не ме засяга. Така че не се напрягайте да обсъждате различните им достойнства.

Сюжетът се движи от нежеланието ѝ да бъде „инструмент, макар и невинен“, когато хората около нея си позволяват да използват името ѝ или самата нея, както решат за подходящо. Това ме кара отново да се върна към биографията на авторката – и не само покрай нейния властен баща. Бърни приема да влезе в английския двор, защото си дава сметка, че като неомъжена жена на 33 години, която иска да продължи да се занимава с това странно действие – писането, ѝ трябват самостоятелност и доходи (общо взето това, което и Вирджиния Улф, нарекла Бърни майката на английския роман, посочва като необходими условия за една жена да пише). Така тя създава за себе си необичаен за времето живот – още преди късния ѝ брак.

Мисля за връзките между тези истории – реалната и измислената – и за жените, които търсят пътя си и самостоятелността си. Поне доколкото, естествено, това е било възможно тогава (в романа някои от най-важните неща за Евелина се решават, докато тя не е в стаята). Междувременно един от мъжете в романа в разговор казва: „Не ми е ясно защо, по дяволите, жените трябва да живеят над трийсетте, само се пречкат на другите хора.“

Отношенията между мъжете и жените понякога са потиснически, друг път стават повод за забавление на гърба на предразсъдъка. Бърни – също като Остин – говори с ирония за идеята, че четенето е женско занимание. Както един джентълмен, засрамен от непознаването на Хораций, обяснява: „Ами, заради ездата иии така нататък наистина на човек не му остава много време за четене дори в университета.“

Мисля си, че книгата е ценна като показател за развитието на литературата и на романа в частност, но и на отношенията между мъжете и жените. Надявам се, че с повече читатели книгата ще има и ново издание, при което тя да премине още един коректорски преглед, който ѝ е необходим. Този роман обаче е повече от исторически документ и всъщност най-важното поне за мен е, че е писан за забавление на своите читатели.

Заглавно изображение: Колаж от корицата на романа „Евелина“ (изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“) и снимка на Amber Faust / Pexels

Източник