Tag Archives: На второ четене

На второ четене: „Животът и приключенията на Джак Енгъл“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/zhivotut-i-priklyucheniyata-na-jack-engle/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Краят на земята“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/krayat-na-zemyata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Непривична земя“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Непривична земя“ от Джумпа Лахири

превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013

Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:

Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е

един от най-добрите разказвачи на своето поколение.

„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.

Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.

През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.

„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.

Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.

Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.

Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.

Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.

Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.

А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.

Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:

Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.

В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.

Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.

На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?

Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?

Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.

Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.

Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Другата ръка“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/drugata-ruka/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Корицата на книгата „Дргата ръка“Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Неосветените дворове“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neosvetenite-dvorove/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неосветените дворове“ от Йордан Радичков

изд. „Нике“, 2019

Това само на пръв поглед е пътепис за Сибир от 1963 г., издаден три години по-късно. По-скоро е книга за всевъзможни пространства и същества – от Русия и елени до София и калигариконди. Но най-вече е книга за хората. Радичков самоиронично пише, че му се струва как само се е плъзнал по повърхността на северния свят – но не е прав. Той отива на дълбоки и сенчести места както на север, така и на юг, запад и изток и наблюдава човеците, пръснати по света, защото „там, където има човек, все има неосветени места, все има тъмни дворове и сред тях играеща светлина“.

Той e виртуозен поет в хвърлянето на светлина, където е нужна, даже и в езически, неосветени места, както казва той в интервю от 1974 г. по повод двусмисленото заглавие на книгата. От страниците струи тишина, търпеливо вглеждане в себе си и неподправено разбиране, почуда и човещина.

Това е колкото смела книга за детски и зрели радости и травми, толкова и свидетелство за очевиден хуманистичен и екологичен ангажимент.

Радичков казва още в самото начало, че всеки пътешественик се стреми да напише благородна книга за пътуването си, и той безспорно е успял в това. Разказът му за месеците в тундрата, тайгата, златните и диамантените области, Алтайските планини и света край Ледовития океан е благороден, но далеч не е само това. В него са налице добре познатите целувки по муцуните на думите и безкрайните теории, хипотези, метафори, спекулации и истории, които подскачат отвсякъде и искат да се стоплят в тази студена уж пустош, сред уюта на въображението на писателя. Въображение без грубост, което е топло и приемащо живота в сложността му.

По пътя си през замръзналата Якутия и в нейната огромна ледена книга той среща наум и наяве мамути, пеещ лед и воден змей. Земята, по която ходи, е жива. Езерото и океанът дишат, а местните събират горски ягоди в кошници от брезова кора. Oтвсякъде личи, че тази книга е писана от човек, който не е уморен от чудото, даже и то понякога да е тъжно.

Когато описва „звероферма“ за сребърни лисици, която е наполовина ад и наполовина рай, Радичков я превръща в метафора на тоталитаризма.

Забележителни и необичайни събития се случват на всяка страница. Има потоп от истории за какво ли не. Ще си позволя да бъда разточително конкретен, защото Радичков е повече от щедър, като споделя нахлуването на богатства и асоциации по страниците. Той пише за златотърсач, влязъл в женска минерална баня. За краля на чукчите, наричан още Северен крал. За „сибирската гнус“ – сив облак досадни насекоми.

За хужирски шаман и за Бог, който наднича през отвора на юртата, наречена тордоха, и бди над спящите – защото будният човек бди сам над себе си. За диви коне и ловуване (най-тежките за мен пасажи), за бялата трева и червеното око на огъня, за плаване със сал. За черните зъбери на опожарената тайга и че ако вали дъжд, той се превръща веднага в пара (кога пак ще се появят тазгодишните новини за все повече пожари?). За мириса на ранена тайга, който се носи от отсечено дърво, и за машини за изтребване на гора.

За бутилките спирт, които се крият в ботушите.

За това как катерици и съсел, Толстой и Шекспир съжителстват по страниците заедно със сънища и спомени, а съм склонен да се обзаложа, че на 96-та страница се мярка и Бродски с елегията си за Джон Дън. За песните на евенките, които всеки от тях пее сам – песни за всекидневието, звучащи като благодарност или разговор (например песента за мокасините, които топлят краката). За ята черни лебеди. За това как Радичков пие вода от всички сибирски реки, край които минава, и държи в ръце самороден къс злато, тежък два килограма и половина, и признава, че предпочита да държи зелка от Якакит…

Истории за милост, кал и диамантите в Мирний – и че за промиване на тон диамантена руда са необходими 15 тона дефицитна вода. Разкази за деца, които не знаят какво е детска играчка, но имат куче и това им е достатъчно. За Тикси, столицата на Арктика, в която има шест слънчеви дни годишно. И за войници, които ритат топка в снега. За небето, приличащо на сънен човек, и за човешкото лице, което омеква, когато потъва в съня. За всъдеход, заседнал в езеро. За метаморфозата от номади в „калпави туристи“. За България, която е топло и дишащо птиче с изплашена от себе си и от какво ли не интелигенция.

„Неосветените дворове“ е лична и честна книга – като всяка книга на Радичков.

Той отново е и шеговит към себе си. Описва се като дребен, неумеещ да плува човек с шест пръста на единия крак. Разказвайки за децата си, Радичков се връща към собственото си детство – и споделя как въглен се е залепил за челото му, каква е била първата му целувка, как майка му е акуширала всички бебета в селото, как носи вода на баща си, докато издъхва. А гледайки диви коне, разказва как като малък за година е бил ням, защото куче го е изплашило – и едва гледката на мускулестото и свободно тяло на коня и изричането на думата „кон“ му връща езика. Радичков дарява широта и свобода по същия начин.

Друг може да чете книгата като меню какво се яде и пие в Сибир, а именно: спирт, чай с еленово мляко, полярна оха, мравчена киселина, блини, еленови рога, „сто пелмена на човек“, сельодка, бурятска ракия „арака“ (от кисело мляко), коктейл „Северно сияние“ – бутилка спирт и бутилка шампанско, „най-страшната работа, която съм пил през живота си“, а на някои местни хора вместо мезе им е достатъчно само да си помиришат ръкава на палтото. Важно може да се стори и това, че „северът иска много захар“.

Голямата изненада за мен в книгата беше разказът за

Сибир и като карцера на Русия.

Той пише: „Русия е най-клеветената страна в света – дори и похвалата пак звучи като клевета“, но колкото и да е зашеметен от Сибир, не премълчава мрачните ѝ тайни. Хвърля светлина и върху тях. Радичков говори за колимските лагери, за това как лагерниците са били принуждавани да играят брутални игри помежду си. Разказва и за бегълците, за звъна на страх в ушите им. Говори за смелостта на Солженицин да сподели с читателя товара на спомените си. Говори за тостовете в чест на премахването на лагерите, но и за доброволното приемане на унижението да се стои „на сушина под чуждия покрив“, когато „слабите се ласкаят от покровителството на силните; силните се ласкаят, че слабите търсят покровителството им“.

Бих напомнил и че винаги си заслужава както прочитът на „Сибирски тетрадки“ – бележките от пътуването на Радичков, публикувани за първи път през януари м.г., така и препрочитането на скандинавския му пътепис „Малка северна сага“ (1980). А след толкова много цитати и детайли бих си позволил да споделя и един по-дълъг пасаж, защото в това особено нажежено време той ми се стори като истинското сърце не само на книгата, но и на това лято, изпълнено с протести и надежди:

Човек без илюзии става тъжен и кисел, а това вече е лошо, то е почти като застояла вода, пълна с меланхолия. Виждали ли сте на брега на някое езеро възрастен човек да седи и да гледа апатично водата и самият му образ също тъй седи и го гледа апатично от водата. Тъй седят те двамата, без нито една дума да си продумат. Но сте виждали навярно и деца на брега на някое езеро, те подскачат живо край водата, събират камъчета и ги хвърлят подир водомерките, а камъчетата винаги казват: цамбур, някои сърдито, други заканително, трети малко изплашено. Те хвърлят камъчетата във водата, а отраженията им подскачат също като живи и езерото подвиква: цамбур… цамбур… Възрастният човек никога не ще хвърли камъче, той знае какъв звук ще произведе във водата, никога не ще се запретне да удави във водата онуй дребно насекомо водомерката, дето досега никой не е успял да го удави, защото то стои като тапа на повърхността и дори не си намокря краката, ще речеш, че водомерката си е турила водни кънки и се пързаля фигурно по езерото.

Радичков вдъхва живот не само на илюзиите ни, но и на силата да приемем истината, без да потънем в блатото на отчаянието.

Аудиозапис на лекцията на проф. Инна Пелева за „Неосветените дворове“ от 19 януари 2019 г. в Пловдив:

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Нотомб, Балчева, „ВИЖ“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nothomb-balcheva-vij/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Жажда“ от Амели Нотомб

превод от френски Светла Лекарска, София: изд. „Колибри“, 2020

„Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността“, пише Амели Нотомб още в първите страници на поредния си възкратък роман. А на финала му: „Голямата разлика между баща ми и мен е, че той е любов, а аз обичам. Господ казва, че любовта му е към всички. Аз, понеже обичам, ви казвам, че е невъзможно да обичаш всички по един и същи начин.“ Книгата се променя.

Но както Исус, така и „Жажда“ няма да ви промени, ако вие сами не искате промяна.

От корицата на „Жажда“ разбираме, че книгата има номинация за „Гонкур“ 2019; 150 000 продадени екземпляра между септември и декември 2019 г.; неизменно първо място в продажбите за същия период. Защо? Защото това е Евангелие по Амели. Тя го изписва като палимпсест върху смятаните за последни думи на Исус: „Жаден съм.“

Но откъде идва жаждата на читателите? В какво се разпознават те?

У всеки от нас беседват Юда и Исус. У всеки от нас има по един Юда, който не прави разлика между лъжа и тайна. И твърди: „Който не казва цялата истина, лъже.“ Но у всеки от нас има и по един Исус, който вярва: „Да премълчиш нещо вярно не значи да лъжеш.“ Безизходни диалози като този ни водят лакомо напред по страниците на книгата.

Разбира се, Амели Нотомб предпочита да се идентифицираме с Христос вместо с Юда, но защото и ние като Спасителя, всеки пред собственото си разпятие, искаме да сме от обикновени по-обикновени и най-после да се харесаме, да си простим, да не очакват постоянно от нас чудеса и да не отвръщаме на очаквания…

Заради всичко това Исус на Амели е и моят Исус.

А и всички сме омаломощени от страданията си и паник атаките си. И от желанието на другите страданията ни да са още по-зрелищни.

„Култура на пътуването в Европейския югоизток“

съставителство и редакция Антоанета Балчева, София: Институт по балканистика с център по тракология, БАН, 2020

Кой българин пише следното:

Нека след векове видим, че свободата не се получава само с меч, без единодушие и разум, и не може да се запази със силата на мъжете, но със закони и добродетелност. Нека синовете ни, както и онези на всички други нации да научат, че политиката трябва да бъде в единение с моралността и че когато са разделени, ще настъпи крах за Държавата – тя няма да съществува дълго – законите на политиката, лишена от морал, стават като паяжина, която е крехка преграда срещу покварата на лошите. Всеки ще стане враг не само на чуждото предимство, но и на своето собствено, защото порокът е заглушил гласа на разума.

Сигурно смятате, че авторът на тези редове и снощи е протестирал в софийския „триъгълник на властта“? Не, не е. Ще се опитам да Ви подскажа кой е той: превел е – е, на гръцки – „Емил, или за възпитанието“ на Жан-Жак Русо и „Разсъждения за метода“ на Декарт… И още: завършил е медицина в Болоня и Пиза, работил е като лекар в Париж и Букурещ… Ползвал е седем езика. Този, по думите на свой приятел, „волнодумец“ е погребан в „Пер Лашез“, но е роден… в Търново.

Независимо че моето детство е преминало в игри до паметника на този човек в родния ми старопрестолен град, не знаех нищо за д-р Никола Пиколо (1792–1865). Заради статията на Марта Методиева „Никола Пиколо и темата за пътя, представена от трагедията „Смъртта на Демостен“ и поемата „Към лекаря Глоракис, който се завръща в родината си Хиос“, включена в този удивителен сборник, любопитството продължи да ме човърка – и установих, че в Париж моят съгражданин се е движил в средите на Стендал, имал е общи приятели с Хегел, общувал е с култовата фигура на тогавашната литературна критика Сент-Бьов. Същият прословут (и отречен от Пруст) Сент-Бьов, с когото тормозих студентите си през последния изумителен семестър…

Този българин липсва от широкото ни полезрение, защото… е гъркоман, влюбен в Античността – и впрегнал целия ѝ бунтовен потенциал за духовното освобождение на Гърция. Но по време на Кримската война Никола Пиколо се застъпва и за автономията на България. И завещава 12 000 златни франка за „народното училище“ в Търново, за моето училище.

… Дадох разточителен пример с наученото от една само статия в този прекрасен сборник, който обръща наопаки застоялите представи с – изреждам напосоки – какво са чели, преди да потеглят към Балканския полуостров, италианските пътешественици между XVI и XIX век, какъв е „пътят на розата“ в турската литература – или пътят към ада (и романите за неговите концлагери) в творчеството не само на Херта Мюлер…

Докато пиша тези редове и се стискам да не цитирам още и още от безценните факти, осмислени в „Култура на пътуването в Европейския югоизток“, зад гърба ми виси оригиналът на една велика фотография на Йордан Йорданов – Юри: снимани в гръб сащисани селски старици, които най-вероятно за пръв път виждат морето.

Фотография на Йордан Йорданов – Юри

Книгата – пред мен. Снимката – зад мен.

И усещам как съзнанието ми се превръща в щастливо бойно поле, където щампата за българската и изобщо балканската уседналост пада възнак пред армията тихи академични изследователи от няколко държави, водени от колегата Антоанета Балчева към историческата истина. И прокарва път през джунглата на предразсъдъците.

„Когато навън е навътре. Дневници на изолацията“

проект на списание „ВИЖ“, редактори Камелия Величкова, Мая Стефанова, Светослав Тодоров, Димитър Кенаров, оформление Камелия Величкова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020

По време на тазгодишната безпрецедентна ситуация независимото издание за култура „ВИЖ“ кани автори от различни изкуства да изразят какво изпитват, когато навън означава навътре. Резултатът е срез на реалността, който предполага много интригуващи изводи: и на тема какви са границите на артистичната авторефлексия, и на тема защо по инерция обществото определи физическата дистанция като социална – и най-вече как творците заобиколиха този факт…

Мен например ме трогнаха работите на Яел Тайг, която в хода на изолацията портретира три свои приятелки – две сценографки и една илюстраторка, – представяйки си какво в този момент правят те вкъщи. Много лични ми се сториха и всички изображения, в които се появяват книги, купчини книги и читатели (тук особено ме стопли Вероника Белчева). Тук-таме и по някой домашен любимец. Или изображенията, в които някой свири или слуша музика. Или тези, в които светът навън разцъфва, докато ти си вкъщи. Или светът разцъфва край собствената ти вана, както е в любимия ми акварел „Новата градина“ на Виолета Бояджиева. Или красотата разцъфва направо от джобовете ти, от които стърчат стръкове – както е в рисунките на Mominoki.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от младите художници споделят с нас своето умиротворение, забавянето на житейския ритъм, избистрянето на своята собствена представа за дом, ако щете. Въпреки световното бедствие някои от тях, изглежда, са се чувствали щастливи, с време само за себе си. Зловещите образи на света, на неопределимия и непонятен коронавирус почти отсъстват – малцина дълбаят в утрешния ден като Теодор Ушев. Или в миналото, когато са рисували Париж без хора – като живописеца Константин Костов.

В картината някак отсъстват децата: авторите предимно са съвсем млади хора и пред погледа им, логично, е партньорът или съквартирантът. По-скоро ние всички регресираме в инфантилното – и гледаме като Нарцис в екраните на своите мобилни устройства, белким ни съберат… Много образи тепърва ще се задълбочават в други творби. Затова образът на бащата, който, разбира се, чете на дъщеричката си, нарисуван от Мила Янева-Табакова, ми става още по-мил.

Текстовете в „Когато навън е навътре“ са дело на Георги Господинов, Димитър Кенаров, Надежда Радулова, Радослав Чичев, Дани Радичков, Йоанна Елми и др.

У Господинов например четем:

… всичко цъфти
пчелите са натежали от мед
реката е пълна с риба
ябълките с червеи
въздухът – чист
нещо
(наистина)
не е наред.

Ето го и Петър Чухов, който в едно от стихотворенията си пише:

Преди да си легнеш
провери под
леглото – 

да не би случайно
да си там. 

(„Страх“)

А есето на Надежда Радулова завършва безстрашно:

… животът ще те върне отново на раменете си, високи и силни.

(Какво ме връщаше мен ли? Не раменете, а оплесканите с кал ръце на жена ми, с които копае лехите под прозореца на хола, сади божури или синеока трева, или подстригва плет. Или показалец, погрешка мярнал се на сниманата с телефон книга. Пръст на един или друг приятел, който натиска страницата, за да видя по-добре стихотворението, което след миг ще прати по месинджър – а аз за пореден ден ще отвърна на пратката със стихотворение от Збигнев Херберт, примерно „Рапорт от обсадения Град“… И така – през всички дни на извънредното положение, в опит да градинарствам сред внезапно избуялата джунгла от време.)

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Рифът“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/rifut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Рифът“ от Едит Уортън

превод от английски Мария Стоева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2017

Едит Уортън е най-известна с романа си „Невинни години“ (1920), с който става първата жена – носителка на „Пулицър“ за литература. Романът е екранизиран от Мартин Скорсезе през 90-те години на миналия век и в него участва съзвездие от актьори. „Рифът“ предхожда с осем години „Невинни години“, но засяга същата тема – интензивен любовен многоъгълник. Писателката отново използва личния си опит и живот в американското висше общество, за да разкаже пълнокръвно за него като вътрешен човек, а не като далечен наблюдател.

Пътят на Уортън в литературата е дълъг и труден, макар да започва на 15-годишна възраст. Първата ѝ публикация е превод на стихотворението „Какво казват камъните“ на Хайнрих Карл Бругш, за който получава хонорар от 50 долара. Семейството ѝ обаче не е искало името ѝ да се споменава, защото по това време писането не е било подходящо занимание за невръстна светска дама. Затова преводът е публикуван под името на сериозен семеен приятел и най-важното – мъж. По същото време тя пише дълга новела, а на следващата година нейният баща ѝ подарява частно издание на нейни стихотворения и преводи, само за лична употреба. Те остават невидими за читателите.

Уортън публикува официално първия си роман четвърт век по-късно, когато вече е навършила четирийсет. До края на живота си написва петнайсет романа, автобиография, седем новели, много разкази и томове с пътеписи, литературна и културна критика. Номинирана е и три пъти за Нобелова награда за литература.

В писмо до Бърнард Беренсън през ноември 1912 г. Уортън изразява съжаление относно „Рифът“, наричайки го „лоша и мизерна безжизнена буца“. Тези думи потвърждават, че не бива да се вярва особено на самокритичните писатели.

Романът е майсторски. Той е задълбочен в изследването си на ограниченията и опитите за бягство спрямо една консервативна, богата и радваща се на привилегии среда – тази на американската „аристокрация“, живееща (или поне летуваща редовно) във Франция, където се развива действието. Авторката не скрива критиката си спрямо нравите и не спестява нищо в наблюденията на преструвките, докато се опитва да изпише болезнената си истина. Това, което е наистина впечатляващо, е, че тя не осъжда. Иронията ѝ не хапе до кръв. Разсъжденията ѝ са дълбоки, детайлни и всеобхватни, но целта им е да представят картината, а не да унищожат с правота и превъзходство персонажите в нея.

А персонажите са лениви прахосници на върха на социалната стълбица. Те са представени като преситени любители на развлечения. Хора, ледени в безчувствеността си, с която се гордеят, и често с потисната сексуалност, но с маниери и поведение, уповаващи се на традиции и предразсъдъци. Болезнена комбинация.

Много критици поддържат интерпретацията, че в тази книга Уортън пише за себе си и разказва за първата си страстна любов. Това се случва малко преди развода ѝ след почти трийсетгодишен брак. В това тълкуване двата главни женски персонажа в „Рифът“ – зрялата Анна и младата Софи – показват писателката преди и след влюбването ѝ, а Софи е жизненото ѝ алтер его.

Останалите участници в любовния четириъгълник са дипломатът Джордж Дароу, сгоден за вдовицата Анна Лийт, и синът ѝ Оуен, сгоден за Софи Вайнър. Авторката плете паяжината на техните взаимоотношения с изумителна емоционална интелигентност, деликатност и честност. Внимателно, като с микроскоп от фина словесна фантазия, са проследени малки и големи сърдечни чудеса и борби, предателства и компромиси, събирания и раздели. При това с мяра и без да се стига до ненужна мелодрама. Усетът на Уортън за социално наблюдение, анализ и детайл е забележителен. Езикът и стилът, ритъмът на фразата са едва ли не музикални. Нейното писане доставя почти сетивно удоволствие. По страниците има вихър от танцуващи изречения в главозамайваща хореография. Писането е толкова виртуозно, че читателят може да забрави за сюжета и просто да се остави на образите и красотата. Но писателката не го прави.

Тя е внимателна и извежда докрай историята си. Неин главен двигател е сякаш желанието да се открие къде точно е границата между единия човек и другия в дадена интимна връзка и как се разказва и измисля тя. Как се измисля любовта и какво точно е тя. Едни от най-трудните въпроси. Читателят е свидетел на фокусиране и взиране в отделните етапи на влюбването, на първите думи и озарения и на увличането. Вижда се постепенното движение от едно към друго, а не направо към резултата. Усеща се порив на свежа и ентусиазирана литературна магия, обърната към дълбокото в човека.

В тази бяла магия няма обобщения, а пластове и приемане, даже да коства много, да буди отвращение или да принуждава към бягство някого от героите. Водещи в такова писане са нюансът и човещината. Хвърлена е светлина към красиви истории. Но с добронамерен и категоричен хумор е обърнато внимание и на мрака в хората, който често е арогантен, глупав и еснафски и им пречи да разберат сложността на света. Уортън вади на показ тайните на средата си единствено с желание да я подобри. Затова разказва за разточителни и екстравагантни хобита, за „презрението на светския човек към всичко, което можеше да граничи с професия“, или за отношението към „различното като към нещо безнравствено и невъзпитано, а хората, изпитващи чувства, не бяха включвани в списъка на познатите им“.

Забележително е и как даже в най-нажежените любовни пререкания няма агресия. Те не са скандали. Те протичат в разговор и без повишаване на тон. Няма заплахи и шантажиране. Липсва насилие, няма сцени или излишна драма, чупене на чинии или удари под кръста – буквални или метафорични. Има диалог и опит за разбиране. Най-вече в погледа на Уортън.

Съжалявам, че тя не е още по-позната на български. В такива книги човек се чувства като у дома си, а за него тя пише следното:

... дом: място, където можеш да се върнеш, място, в което имаш задължения, придобил си навици, четеш книги, място, където да изживееш живота си до смъртта; една скучна, неуютна къща, чиито недостатъци, повреди и неудобства са ти добре известни, но към която си привързан дотолкова, че след време дори не можеш да мислиш за нея като за нещо отделно от теб самия, без да страдаш така, сякаш си изгубил частица от себе си.

Човек, посегнал към тази книга, няма да изгуби нищо, ако я прочете.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Есен“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/esen/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Есен“ от Али Смит

превод от английски Паулина Мичева, изд. „Лист“, 2018

Шотландската писателка Али Смит е издавана тук-таме на български – преведени са няколко от по-ранните ѝ книги, а сега и последният ѝ проект за четири заглавия за сезоните. Няма го обаче най-известния ѝ чудесен роман How to Be Both. В него игрите започват още в книжарницата, въпрос на случайност е на какво копие ще попаднеш. Книгата е в две части: една – за XV век в Италия, друга – за съвремието в Англия. В половината тираж се започва с историята за миналото, после тази за настоящето; в другата половина са обърнати. Което все пак определя, разбира се, как изобщо ще разбереш историята. Този пъзел от две части може да изглежда като симпатична, но в крайна сметка безсмислена хрумка – и щеше да е така, ако не му беше дадена плътност в самия роман, който е пълен с експерименти с времето на читателя, игри с езика и изобретателност в разказването на историята.

Така е и в „Есен“, първата от четирите сезонни книги на Али Смит, от които три вече са излезли и на български (последната – „Лято“ – тепърва ще се появи на английски на 2 юли т.г.). И тук играта започва от самото начало, от първото изречение, парафраза на „Повест за два града“: „Това беше най-лошото време, това беше най-лошото време“ (в бележка под линия е погрешно отбелязано като цитат, което е озадачаващо, предвид че по-късно е цитирано и истинското начало на Дикенс: „Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време“). Почти всички глави започват с изречение за времето, защото и тук Али Смит ще скача между моментите. „Беше краят на зимата“; „Бил един от дните в седмицата в един от сезоните в една от годините…“; „Преди минута бе юни“.

А кое е това най-лошо, най-лошо време, с което започва романът? Това са месеците след вота за Брекзит, когато самата Али Смит пише тази книга в съсредоточен поток. От написването на първото изречение до публикацията на завършения том са минали едва няколко седмици. В този период самият въздух в Англия е наситен с тежестта на вота (по-късно от този исторически момент ще черпи вдъхновение и друг писател – Иън Макюън пише своя роман за Брекзит „Хлебарката“ за шест седмици).

Навсякъде из страната хората чувстваха, че това е неправилно. Навсякъде из страната хората чувстваха, че това е правилно. Навсякъде из страната хората чувстваха, че наистина са загубили. Навсякъде из страната хората чувстваха, че наистина са победили. Навсякъде из страната хората чувстваха, че са постъпили, както е редно, а другите са сгрешили. Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „Какво е ЕС?“ Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „преместване в Шотландия“. Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „вадене на ирландски паспорт“.

Повест за два града, които съществуват паралелно. Внезапно държавата показва до каква степен е разцепена на две. И това разцепление не идва от разума – навсякъде из страната хората неизменно „чувстват“, че са прави.

Книгата става популярна като първия роман за Брекзит и ето че от това започнахме и тук, но също като в живота тази тема е донякъде фон, на който се случват малките и големите събития на героите. Само понякога фонът изплува от мъглата, става много ясен, после пак е само неясна атмосфера. Али Смит е добра в това да връща политическото там, където принадлежи – във всекидневието. Да разказва с хумор за сюрреалистична ситуация, в която не можеш да си извадиш паспорт, защото според бюрократичните правила косата ти е „твърде близо до лицето“ (пък ако искаш, после се оправдавай с „Тя е на главата ми. Там расте. И лицето ми е прикачено към главата ми“). Авторката напомня, че изборите не се случват само в кабинката, а в решенията на всеки от нас за това как да живее и как да се държи със съседите си.

Елизабет има за домашно да напише есе за съседа си Даниел Глюк. Това е станало преди много години, когато с майка ѝ тъкмо са се преместили на ново място. Момичето се вълнува от задачата, която ще ѝ даде възможност да опознае интересния възрастен мъж. Майка ѝ трябва да я придружи и да ѝ помогне в срещата, но на нея съвсем не ѝ се занимава: съседът е твърде възрастен, твърде странен, май е гей и има особено изкуство по стените си. Във всеки случай, картините му са твърде различни от тези, които висят в собствения ѝ дом. Затова подкупва дъщеря си: ти си измисли някакви отговори и го напиши, сякаш сме били, а аз ще ти купя подарък.

Диалогът между момичето и възрастния мъж все пак се осъществява. И не за оценка в класната стая – двамата стават близки. Това приятелство се оказва за Елизабет толкова определящо, колкото е всяка среща с възрастен, който води разговор с детето като с друг голям човек. Даниел никога не се държи, сякаш насреща има половин личност. Техните ужасно смахнати разговори, както тя ги нарича, ще променят живота ѝ. Историята с домашното е като семето, от което поникват голяма част от темите в романа: сложната връзка на героинята с майка ѝ, изкуството – кое е прието, кое е твърде странно, предположенията, които правим за другите, възрастта.

Книгата е слънчев ден към края на есента, не безкраен мрачен порой. В нея двама души се срещат и започват да разговарят – ценна рядкост. Техният диалог тече силно и ясно.

Днес обаче Елизабет и Даниел не говорят, поне не в реалността, защото в дните след Брекзит той основно сънува в старчески дом. Елизабет, вече преподавателка по история на изкуството, го посещава и чете до леглото му – за да може, в случай че се събуди, да не го смути с директния си поглед към него. Такава деликатност е рядко срещана в разцепената на две държава. Хората трудно си говорят, по-скоро си крещят. Или пък когато на една стена се появява ксенофобският графит „Вървете си у дома“, след няколко дни отговорът заявява очевидното: „Вече сме си у дома, благодарим ви.“

Рядкост е и това, на което Даниел учи Елизабет – дори когато си измисля истории, да проявява съчувствие към героите си. Когато тя вкарва жестокост в приказката, той я пита: „Това ли е светът, който искаш да си измислиш и създадеш?“ После ѝ казва вече директно:

И винаги им давай избор – дори на тези герои, които нямат нищо друго, освен костюм на дърво, който да защитава него или нея от мъжа с пушка. С което искам да кажа – такива герои, които са се озовали в отчаяна ситуация, без никакъв избор. Винаги им давай някакво убежище.

Самият роман е пълен с убежища.

И тук, както обичайно за авторката, игрите на думи са постоянни – тя жонглира с няколко хвърлени във въздуха изречения и изглежда, като да го прави със страховита лекота. Част от тези шеги, за жалост, няма как да бъдат хванати в превода, но ми се струва, че на читателя можеше да му бъде малко помогнато на някои места с бележки под линия. Когато Елизабет се разсмива на картина, в която има изобразен огромен женски задник с надпис – според българския превод – „БУМ“, не е обяснено, че в оригинала пише BUM, думата за дупе. Може да е обект на дълъг разговор дали е важно изразът „Пък-овски дяволит“ да бъде снабден с бележка под линия, че става дума за героя в „Сън в лятна нощ“, но аз бих го обяснила – заради това колко много цитати има от Шекспир и нататък в поредицата. А и не само от него впрочем, Али Смит разбърква изречения на куп други автори в този колаж.

Всичко в книгата е разказано в малките моменти във времето, в срещите или в невъзможността за среща. Нищо в сюжета няма да направи „БУМ“, но удоволствието от четенето се наслагва. В страниците има много въздух – и съвсем буквално, с късите параграфи и диалога без тирета. Думите някак почти са долетели на страницата и всичко е наситено с радостта на авторката да ги подържи и предаде нататък. И диалогът с читателя се получава.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Вдъхновение“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/vduhnovenie/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Вдъхновение“ от Исак Бабел

съставителство и превод София Бранц, изд. „Колибри“, 2015

„Доволен е от самотата си. Живее в изолация на село. Чехли, чай с лимон, температура в стаята поне 26. Не иска никого да вижда.“ Така Вячеслав Полонски описва през 1931 г. Исак Бабел. Защо не иска да вижда никого? Защото е видял достатъчно и го е описал силно и въздействащо.

В съставения от преводачката София Бранц сборник с разкази, издавани за първи път на български, персонажите са най-вече гангстери. Престъпници, които едновременно с това са революционери, полицаи и военни лидери. Действието се развива преди век. Във време на бедност, унижение, глад, екзекуции, гражданска война, опустошение и погроми. Време на безгласна тъма, в която да се сдобиеш с килограм захар е събитие с епохален характер. Време, в което съществуването на Кооперация „Справедливост“ ясно показва как справедливостта е в кавички.

Исак Бабел показва бруталните начини, по които се налага идеология и се трупа капитал – чрез непростима, узаконена и ненаказана жестокост, далавери и грабежи на банки. Това е хаотичен период на безредици и евтина смърт. Характерен е с неграмотни прокурори, брутални убийци, абсурдни обвинения и провалени следствия.

– Сърдиш ми се, знам – му казал, – но само че ние сме властта, Саша, ние сме държавната власт, не бива да го забравяме…

– Отговори ми като чекист – казал той след кратка пауза, – отговори ми като революционер – за какво е притрябвал този човек на бъдещото общество?

Когато почнаха да заравят разстреляния граф, пристигна запъхтян вестоносец. Беше донесъл заповед за помилване.

Естествено, има и други разкази. Освен за търговци на оръжие, има и истории за чаровни графомани, за детство, изпълнено с разходки и мечтание, с аромат на домашно сготвено, с безкрайно четене. „Баба седеше в ъгъла. Аз ядях. Мълчахме. Вратата беше заключена. Бяхме само двамата.“

Писането на Бабел е честно, реалистично, директно и на моменти грубо. Но грубо не поради маниерни или стилистични причини, а защото калта и кръвта наистина съществуват и цапат. Защото болката на света е реална. Лаконичен и конкретен до крайност. И с точните думи. Пиша тези неща във време, когато печелившото изкуство и хитовата литература, чиито характерни белези и елементи са безпроблемност, декоративност и липса на социален ангажимент, бягат от времето тук и сега като дявол от тамян и ограбват сами себе си от собствената си сила. Време, в което изразената емоционална чувствителност или даже минимална базова човещина от българските лидери, и не само от тях, е като на калкулатор, на брадва или на багер.

Действието се развива в Санкт Петербург, Москва и Одеса. Същата Одеса от „Броненосецът „Потьомкин“ (1925) на Айзенщайн с легендарната сцена с бебешката количка, която лети надолу край трупове по безкрайното булевардно стълбище, водещо от града към морето. По-правдива и автентична Одеса, по-документална може да се открие при Исак Бабел. Както от времето, когато градът е открит към света, така и след насилственото му затваряне.

За съществуването на този сборник трябва да сме благодарни на София Бранц, която през 1980 г. пише:

Сънувах Бабел във оригинал
и хълцах цяла нощ, и цяла нощ
се смях…

За препоръчване е и излезлият наскоро том с поезия на Бранц „Преди да се затворят времената“. Знаменателно заглавие. Друг поет и преводач на руския писател е Атанас Далчев. Случил е на преводачи.

Забележително е, че сред всички побои, насилие (с униформа или без) Бабел не анализира и не поучава: „Без изводи. Не съм в състояние. Само кратък разказ.“ Бабел е присъствал на смъртни наказания, гледал е разстрели, събрал е огромен материал за жестокостта на революцията. „Сълзите и кръвта – това е неговата тема“, пише Полонски за него в дневника си. Бабел е достоверен хроникьор без капка фалш. Проследява унищожението, причинено от най-активните и успелите, от алфа-хищниците. От наглите, грубите, безочливите и ненаситните. Същите, макар и други, които властват и днес. Не само в България.

Мълчаха мостовете, дворците и паметниците, оплетени с червени ленти и разядени от стълби, готови за разрушаване. Нямаше хора. Шумовете бяха умрели.

Хубаво е да се четат книги, в които литературата не мълчи, макар това да е опасно за писателя. Преди революцията Бабел е обвиняван в порнография, „кощунство и покушение срещу съществуващия строй“. След революцията съветската критика изтъква неговата „антипатия към делото на работническата класа“ и го упреква за „натурализма и романтизирането на бандитизма“. Исак Бабел разобличава мита за Гражданската война след Октомврийската революция, наложен по това време от придворните писатели и поети. Семьон Будьони публично заплашва, че „на парчета ще накълца този евреин Бабел“, когото нарича „литературен дегенерат“. Будьони е съветски военачалник, командир на Първа конна армия, герой от революцията, сред първите маршали на Съветския съюз и три пъти герой на СССР.

В крайна сметка писателят е арестуван по скалъпено и фалшиво обвинение за „антисъветска заговорническа терористична дейност“ и шпионаж. Конфискувани са всичките му ръкописи – 24 папки. Подложен е на разпити и мъчения в продължение на три денонощия, след които е принуден да признае обвиненията. При по-нататъшните разпити се отказва от признанията, които засягат други писатели.

На 27 януари 1940 г., на 45-годишна възраст, Исак Бабел е разстрелян по решение на Военната колегия на Върховния съд. Тялото му е изгорено в крематориума на Донския манастир. Според запазени документи прахът на изгорените се заравя в общ изкоп в гробището до крематориума. В тази братска могила са погребани заедно останките и на жертвите, и на палачите. Когато изкопът се е запълнил, е бил утъпкан и изравнен.

Бабел е реабилитиран на 18 декември 1954 г. „Толкова ми харесваше, повече от всички неизброими хора, които срещах тогава“, пише Елиас Канети, роденият в Русе Нобелов лауреат, за срещите им в Берлин.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Балконът“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/balkonut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Балконът“

илюстрации Калина Мухова, сценарий Зорница Христова, изд. „Точица“, 2018

Възможно е да си я купите спонтанно, например заради спокойната ѝ корица. На пръв поглед са ви привлекли архитектурата на балкона, въпросът защо е зазидана вратата му, детайлите с ковано желязо, синьото на буквите. После виждате сенките на голите клони, наветите от вятъра листа, накацалите птици, късните цветя в саксиите, прорасли от незнайно къде: и ето го с това усещането за сезон и изтичащо време. Може би после ще ви хрумва да гледате често корицата, за да не изпуснете някой детайл. Все пак всичко зависи от вниманието ви, защото „Балконът“ е рисувана книга без думи. За да оживее, има нужда от вашето съдействие.

Наистина още от корицата притеглят рисунките с молив на художничката Калина Мухова – родена е през 1993 г., но вече е участвала в редица световни проекти. След първото очарование обаче бързо става възможно човек да се зачуди и дали „Балконът“ не отдалечава, вместо да приближава, малките читатели до книгите. Дали щом няма думи, това не става още един екран, на който нещо си тече и бърбори; още едно анимирано филмче, което няма нужда от задълбочено внимание? Дори служебният текст накрая показва, че книгата има и сценарист – Зорница Христова.

Един от най-популярните братовчеди по идея на „Балконът“ вероятно е графичната новела The Arrival. Авторът Шон Тан, издаван на български с „Приказки от крайните квартали“, разказва без думи за имиграция, с желанието така да предизвика по-директна емпатия у „читателите“. Явно е сработило: книгата, издадена през 2006 г., и до днес е обичана. Тан признава, че процесът повече е приличал на правене на филм, отколкото на писане на книга.

В „Балконът“ все пак има малко думи: на последната страница е стихотворението на Атанас Далчев, вдъхновило книгата. Затова и вероятно понася сравнение с „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник, разказана с малко текст и много рисунки с молив. И Селзник като Тан използва рисунките кинематографично (а и разбира се, книгата получава своята бляскава, или ако сте строги – леко кичозна екранизация). Приличат на сториборд – скиците, които се правят в помощ на снимачния ден, за да бъдат набързо преглеждани при построяването на кадрите. В „Изобретението на Хюго“ дори го има типичното кадриране – спазени са правилата за редуване на близки и общи планове, а самите рисунки по-често не са много детайлни, за да се възприемат за секунда.

„Балконът“ съществува в друг ритъм. Моливът на Калина Мухова не маркира детайлите като този на Селзник, а се задълбочава в тях. Не е черновата на режисьора. В книгата сме в света на малко момиче: самото то вероятно обича моливите си и сигурно все още не умее да се изразява добре с думи. Когато рисува това момиче, художничката някак естествено преминава в по-детски стил; в лицата на възрастните се вижда друго умение. Докосващо е, защото виждаш, че Мухова съчувства на героите си, мила е с тях, внимава да влезе в света им. Това ти помага да поискаш да се приближиш, което ми се струва важно за книга без текст. Нищо не те държи на ръка разстояние, дори първоначално да си отгърнал с недоверие. Усеща се, сякаш рисунките ти казват: „Хайде доближи се, виж какво има тук, ела да разгледаш и там…“

В историята малко момиче си играе с кана с вода. Не от скука или лошотия, естествено, а от любопитство. Родителите му обаче го наказват за страничния ефект на играта – каната става на парчета – като го изпращат в ъгъла. Има ли наистина нужда от думи, за да се предаде тази ситуация? Усещането да си малък, да бъдеш наказан несправедливо от някакви мощни гиганти, които имат свои правила, често неразбираеми за теб, е ясно на всички ни. Често – болезнено ясно. Няма нужда от друго, освен да бъдем оставени за момент с това усещане.

Съчувстваш и защото момиченцето не се отказва, не се оттегля навътре в себе си, а открива какво да му стане любопитно и в ъгъла. Вижда знак, че стената не е стена, защото тук има белег за балкона със зазидана врата. Също като изпращането в ъгъла, зазиждането на балкона е нелепа стъпка, наказание, което само възрастен може да измисли. Сигурно има много практични обяснения, но си остава грозно и глупаво. А после в историята идва и надеждата: за малкото момиченце и за малкото дете в читателя.

„Балконът“ все пак е близо до четенето, защото включва тази част от мозъка, която е свързана с дълбокото внимание и съсредоточаване. Не онази част, която се възпламенява от адреналин и те кара да искаш да четеш бързо и повърхностно (доста нови, най-често мачо автори са направили цяла кариера от това да пишат с много думи книги, които дават на мозъка усещане за екшън филм вместо за литература).

Стихотворението на последната страница не е бележка под линия, а друг пласт към историята. Рисунките всъщност не просто не буквализират Атанас Далчев, а си позволяват да отидат в съвсем друга посока от неговата. Изборът на автор от учебниците по литература също доближава по изненадващ начин тази книга до книгите.

Неотдавна бях в книжарница, търсейки някаква литературна класика, и си дадох сметка, че тя съществува в два варианта: ученическо издание с ярка корица и свръхскъп том, опакован в кожа, който е не толкова за четене, колкото за обзавеждане на кабинет, вид скъп тапет за един или друг колекционер. Нямаше най-елементарен вариант с меки корици без кожа или детска рисунка отпред. Идеята, че никой между ученика и колекционера няма полза от тези книги, е абсурдна. Все пак тези заглавия, стихотворения и автори – когато са добри – са за четене, препрочитане, опознаване. Компания, с която да живееш през годините по един или друг начин.

Веднъж наблюдавах как момченце дърпаше книга след книга от колекцията ми с детски заглавия и настояваше да му се четат. В един момент стигна до „Балконът“ – приятна почивка за гласовите струни на възрастния. Детето обаче беше изпаднало в някакво опиянение, знаете за кой момент говоря: искаше да слуша още и още. Не разбираше идеята за книга без думи, очите му се разшириха в известно недоверие. След още няколко заглавия обаче се върна към нея и пак я разгледа. С това и приключи играта на четене, която беше заменена от игра с бутоните на кухненския часовник.

„Балконът“ не е за всеки момент и да, може би ще изисква да я обясните. Все пак не я подминавайте – не е мързелив начин за четене, а прозорец за задълбочаване с болезненото и с надеждата.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Книга за другите“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/kniga-za-drugite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Книга за другите“, съставител и редактор Зейди Смит

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, изд. ICU, 2016

Това е сборник с разкази, чиято задача е автори да измислят персонаж и история за него. Понятието „персонаж“ идва от наименованието на маските, които актьорите са носили на сцената в античния театър. Настоящият сборник, съставен и редактиран от добре познатата на български световна литературна звезда Зейди Смит, показва какво има зад маската на множество човешки и нечовешки същества. Вглежда се в тях, пита се какво ги определя и съдържа и какво мотивира действията, предразсъдъците и противоречията им. Не се опитва да ги редуцира и смали до две думи и бърз извод.

За голяма част от литературата хората са сложни. Не са само черни или бели. Тя помага да ги видим в подобие на цялост. Зейди Смит припомня във въведението си думите на Симон Вейл, че „персонажът е свещено човешко същество“, и повечето от авторите са писали историите си и с тази идея наум. С разбирането, че хората не са неща, а личности. Тази идея, особено днес, е наистина важна, защото именно езикът на литературата е опит за съпротива срещу обезчовечаването и е призив в защита на нюанса, на уважение към задълбочаването, на култивиране на вглеждането в себе си и в другите.

Качеството на разказите варира, но това не е нещо лошо. Така се показва почти пълен диапазон в изкуството на прозаичния портрет. В българското издание авторите са двайсет и един (не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър) и сред тях изпъкват имената на Ник Хорнби, Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър, Джордж Сондърс, Джонатан Летъм, Джонатан Сафран Фоер, Тоби Лит и Дейв Егърс. Прави впечатление, че малко от авторките в книгата са превеждани на български, а са също така интересни, награждавани и популярни. Всъщност „малко“ е меко казано, единствено Зейди Смит е превеждана. Но най-вероятно скоро на български ще има и книги на Зи Зи Пакър, Едуидж Дантика, Вендела Вида и Миранда Джулай.

Прочитът на сборника, особено в настоящата ситуация на глобална и локална изолация, въздейства като върволица от срещи с хора и поне малко помага да се наваксат липсите от пълноценна комуникация на живо. Разказ след разказ, погледът се разхожда, слуша обръщения, наблюдения, разговори, изповеди и поздрави. Разнообразието е голямо в тази галерия от образи.

Читателят може да бъде привлечен да се вгледа в страха на един мъж от живота. Или във фрагментите от житието на министър-председател, на съдия, на лъжец, който ще бъде прикован на кръста, на „дъщерята“ на Нелсън Мандела, на бяло пале с кафяво около едното око, на колекционерка на изкуство. Или да се хили на комиксовата биография на писател и да се засмее меланхолично на произшествията от връзка, тръгнала от сайт за запознанства. Да се смълчи при гледката на майка и син, останали без шанс за последна истинска среща. Да поразмишлява върху природата на жабите. Да лети в самолет със знаменит актьор. Да се разхожда из Манхатън с налудничав филмов критик. Да наблюдава единствения зрител в кинозала, който няма усещането, че е сам. Да гледа как деца си играят: „нощем телата им все така копнееха да тичат и макар да им беше забранено, не се стърпяваха“ (Андрю Шон Гриър).

Погледът ми остана дълго време и върху тази фраза – „възрастните вехнат, когато ги пресадиш“ (Дейвид Мичъл). И върху този фрагмент от разказа, изграден от Джонатан Сафран Фоер като диктофонен запис на монолога на баба с безброй съвети и спомени: „Сигурно за теб не значи нищо, но когато беше бебе, те приспивах, като ти пеех американската азбука. Когато стана на две, говореше по-добре от мен. Това ми беше Нобеловата награда!“ За Мичико Какутани, дългогодишна литературна критичка в „Ню Йорк Таймс“, разказите на Тойбин и Дантика са с емоционалната плътност и дълбочина на романи в умален мащаб.

Сборникът завършва с чудовище, което не се е виждало в огледало, не е тръгнало по пътя на себепознанието и не знае, че е чудовище. Литературата – и този сборник не е изключение – ни учи да не сме чудовища.

Трябва да се каже и че това е благотворителна антология – приходите от продажбите отиват за ученици в образователна програма по творческо писане в Ню Йорк. Едно подобно българско начинание не би било лоша идея.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Белият тигър“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/beliyat-tigur/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Белият тигър“ на Аравинд Адига

превод от английски Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет 45“, 2009

В блатото на корупцията, дори да си чистобял тигър насред глиганите и комарите, няма как – ще се изцапаш. Главният герой в този роман го знае и в костите си. Разказът му е прободен от остра ирония и напоен с мрачен като въглища хумор, който поглъща и изпепелява всякаква надежда.

След седмици трябваше да разберем кой ще вземе тазгодишния „Букър“, но заради кризата с коронавируса решението ще бъде обявено по-късно от очакваното. В паузата може да се срещнете с някои от другите победители, които може би сте изпуснали – като дебютния роман на Аравинд Адига, който печели британската награда през 2008 г.

И днес много англичани ще ви кажат колко копнеят да посетят Индия. Мечтите за ашрам, за села, окичени с ярки цветя на всеки ъгъл, и въобразеното просветление в очите на свръхбедни деца продължават да виреят, необезпокоени от реалността (друг писател с индийски произход – Никеш Шукла, изразява наслоените върху истината фантазии в есе за англичаните, които редовно му казват намасте като духовен поздрав, а той се опитва да обясни: „Намасте значи здрасти. Това е.“). И не че тези неща не съществуват изобщо, но често се прожектират, без в кадъра да се включват лошите части от страната. В дебюта си Адига набива с думи образ на Индия, който трудно можеш да забравиш. И този образ не е балансиран, напротив – книгата обръща с шамар главата ти в другата посока.

Историята е разказана под формата на писма, които героят ни Балрам пише до председателя на Китай. Той ще идва на посещение в Индия, за да разбере повече за аутсорсинг бизнеса в страната. Балрам не е човек с власт или влияние, а предприемач, избягал от закона. Развълнуван от посещението, без да е питан, той решава да обясни как се става бизнесмен в страната – защото

„ние, индийците, може и да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост или точност, но предприемачи имаме“.

На китайския председател ще му бъдат раздадени листовки и ще се здрависва с хора, отдадени да продадат идеята за чиста и духовна Индия, но достъп до пълнокръвната реалност няма да му бъде позволена, смята разказвачът. Затова и в писмата си той се заема да покаже как стоят работите в действителност – а е важно истината да се знае, защото според него бъдещето е в ръцете „на жълтия и на кафявия човек“.

А защо му признава и престъпленията с детайли за името, бизнеса и адреса си – е, в това няма никакъв риск, когато го адресираш до политик. Така е в света на разказвача, който от малък живее в бездната между предизборните обещания и реалността след изборите, когато никой вече не се интересува от друго, освен от заплатата си.

Балрам е роден в бедно селско семейство. Получава името си не от родителите си, а от учител – защото стига до класната стая, наричан просто Муна, тоест момче. Това не е, защото майка му и баща му са особено жестоки, просто така се е случило. Името е от малкото неща, което Балрам ще получи от учителя си. Докато момчето се среща с най-големия си страх – половинметров гущер в ъгъла на стаята, пияният му класен спи на бюрото си, без да го боде съвестта, че е прибрал парите за обяд на децата. Корупцията е толкова дълбока, че точно щом си готов да обвиниш някого, разбираш, че същият не е получавал заплата от месеци, защото друг я прибира вместо него.

В тази система идеята за виновен и невинен се превръща в проста игра на дърпане на въже.

Така е в Мрака, както Балрам нарича бедната селска част на Индия. Тук река Ганг не е свещено място, а опасен катран, от който си излязъл и в който някой ден ще бъдеш погребан. В туристическа Индия и в Индия на докладите, уверява ни героят, всичко е съвсем наред – селата са рай, водата тече чиста и обилна. В реалността на селото обаче единствената идея за болница са трите първи копки, поставени от трима различни политици по време на три различни предизборни кампании.

Силната надежда на всички в семейството, че Балрам ще има различен от техния живот, дава само първия тласък на успеха му – той започва бавно да катери стълбата и да излиза от Мрака. Става шофьор на богато семейство. Започва живота си като „момчето“, по пътя получава име на божество от незаинтересован учител, но успява да заслужи прякора си Белия тигър – защото е рядко предприемчив и умен.

Но нека не звучи, че се приема за по-добър от когото и да е наоколо. Той ясно вижда реалността, без да се опитва да махне и петънце от полепналия и по себе си мрак –

гротеската в книгата включва и него самия.

Той е наблюдателен и умел в разпознаването на възможностите. До него крачи колебанието му като говорещо животно, което го убеждава да не отмъщава, но Балрам чува и друг глас, който напомня, че единственият път нагоре е върху гърба на другите. Той тайно се учи от богатите си господари да използва паста за зъби, да пие уиски и да слага бяла тениска, за да го допусне охраната на мола. Символичното му превръщане в тях е опасно, защото е едва първият урок на закона за оцеляването, в който само понякога по-смелият, а не по-богатият успява да замахне пръв. Без да поглежда назад.

Докато четеш, се ядосваш и клатиш глава, но става по-силно, когато започваш да усещаш гнева на самия автор. През страниците на романа се прелита на крилете на яростта, хумора, изкривената гротеска и ярките образи на телесността, които остават с теб дълго. Разказвачът е напълно откровен за престъплението, което е извършил, за бягството от закона и за настоящото си положение на предприемач – тоест още от самото начало знаем как ще завърши тази история.

Между първия ред на писмата и края им всичко се завърта като в ужасно колело, което не може да бъде спряно. Нещата изглеждат предначертани.

Като се отказва от идеята за шокиращия край, който ни е разказан в началото, авторът пълни със съдържание историята между двете точки и така ни вади от идеята, че каквото и да се случи тук, в Мрака, може да бъде изненадващо. Освен ако не е минимален жест на надежда, на поемане на отговорност, опит да се направи поне нещо дребно за някого. Това е истинската рядкост, истинският бял тигър в този уж естествен подбор.

Ще завърша с още една бележка за автора: днес внезапно се оказва, че много читатели настояват писателите да пишат само историите, които познават и са изживели лично. Самият Адига е добре образован и никога не му се е налагало да прави избори като тези на разказвача си. Когато от „Гардиън“ му задават обичайния, но нелеп в същината си въпрос как си позволява да описва неща, които не познава от първа ръка, отговорът му напомня старата истина за ролята на авторите:

Не мисля, че писателите трябва да пишат само за личните си преживявания. Да, аз съм син на лекар, да, имах формално образование, но за мен предизвикателството пред романиста е да пише за хора, които изобщо не приличат на него […] Това е реалността за много хора в Индия и за нея е важно да се пише.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Мама и смисълът на живота“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mama-i-smisulut-na-zhivota/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Мама и смисълът на живота“ на Ървин Д. Ялом

превод от английски Владимир Молев, изд. „Колибри“, 2016

Когато американският психиатър Ървин Ялом публикува най-известното си днес заглавие „Палач на любовта“ (на български преведено от Ангелин Минчев, изд. „Хермес“, 2014), това става само първата му книга с „терапевтични истории“. „Мама и смисълът на живота“ е също със случаи, извадени от практиката му, и отново разказани не от масивното бюро на лекаря, а с лекота като в игра на федербал: той елегантно хвърля към теб идея или въпрос, които трябва да уловиш и да му върнеш. Затова и е такова удоволствие да се чете, дори да не си професионалист в полето му.

А има и друго: преди време в различен книжен клуб бях препоръчала на жена, която се готвеше да стане психоаналитик, тъкмо излязлата на английски книга на Сузи Орбах със случаи от нейната практика (тя е само един от авторите, навярно вдъхновени поне донякъде от Ялом). След време жената се върна и ми каза, че е била ужасена от моята препоръка: както обясни, книгата прекрачва всички установени граници между клиент и терапевт, а и самата авторка постоянно се дразни от клиентите си или безсрамно признава пред читателя грешките си в сесиите.

Тя е права, разбира се. Няма начин да запазиш непокътната връзката терапевт–пациент  и едновременно с това да напишеш книга, която да носи удоволствие на непрофесионалиста. В „Мама и смисълът на живота“ за Ялом е важно да сложи читателя в дланта си и да го очарова, което минава през пълна искреност и дълбаене в собствените чувства на автора: той се описва с всичките си грешки, фрустрации, скука, агресия и предразсъдъци. Интересно, че така ти става някак доста по-приятен.

Книгата започва с много личен разказ за сложната връзка с властната му майка през нещо, в което няма как да скриеш силата на чувствата си: Ялом описва подробно свой болезнен сън с нея. Тя показва гордостта си, като разнася навсякъде публикуваните му книги, но синът ѝ е наранен, че тя така и не ги прочита. Докато той обаче я обвинява, че никога не го е разбрала, тя убедително го осъжда за съвсем същото. Този най-кратък разказ дава името на целия сборник. Във всички случаи нататък ще става дума за големите екзистенциални въпроси и как отношенията с най-близките ги оцветяват, изкривяват или изваждат на показ.

Следват три други истории, в които Ялом нерядко съвсем човешки се чуди как да подходи. Разбираш защо е искал да пише за тези случаи – едва ли всички други, минали по конец, го държат буден с часове.

Първо ни запознава с Паула, жена с рак, с която започват групи за подкрепа. Темата за смъртта е тук, но и тази за намирането на смисъл. Паула всеотдайно помага на всеки, дори на Ялом, към когото обаче насъбира гняв с тежестта и твърдината на голям камък.

В следващия разказ „Южняшка утеха“ пък той провежда групова терапия в психиатрично отделение, докато на заден план, далеч от погледа на пациентите, слушат група специализанти. Ялом-учителят се появява често и в самата книга – ако я четеш като професионалист, на места буквално е извадил съвети, подходящи за клиентите ти. В груповата терапия обаче самият той има какво да научи: външно се показва умел и умен аналитик, докато вътрешно скърби по починалата си майка и мечтае да се сгуши в прегръдката на пациентката си Магнолия.

По-късно ще остане със съмненията, че собствената му суетност ѝ е навредила, но в крайна сметка се разбира, че на нея ѝ е помогнало нещо напълно неочаквано за него и за теб като читател. Ялом-авторът добре разбира силата на изненадата, когато ни е описвал подробно точно какво трябва да помогне на пациента, а накрая той или тя откриват за смислено нещо различно. Това е истинско захарче в края на разказа, което те кара да усетиш процеса жив. И странно – дори когато осъзнаваш този писателски трик, той някак неизменно продължава да работи.

В „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, следващата част от книгата, се срещаме с Ирен: ранната смърт на нейния брат е предопределила живота ѝ, карайки я да стане хирург, а сега тя ще трябва да се справи и с нелечимото състояние на мъжа си. Ирен, също като останалите персонажи, е магнетичен и вълнуващ образ – дори тайно да я смяташ за неприятна личност, искаш да я опознаеш и да прекарваш повече време с нея на страницата.

В последните две истории Ялом запретва ръкави; дошло е време истински да се забавлява. Той се гмурка в пълните измислици, основани само донякъде на реални негови случаи, като неочаквано вкарва и фантастични елементи. Пише ги с такава лекота, че усещаш как е летял през страниците, което кара и теб да четеш по друг начин. Преводачът е уловил добре ритъма на Ялом (макар че понякога ме сепваше изборът на думи като „урожай“ и „възглавки“), но ми се щеше и коректорът да беше също толкова внимателен – грешките са малко, но се набиват на очи, например „лъжи“ е написана на едно място с „а“.

Ясно е, че влизаш в книгата и с надеждата воайорското подслушване към сесиите на непознати да помогне на теб самия. За да не се чувстваш накрая изтощен и дехидратиран от игра на федербал с по-здрав партньор, Ялом влага навсякъде чувство за хумор и елегантна техника, но не забравя основната си цел: да ти разкаже една добра история.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Селото“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/seloto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Селото“ на Никита Лалвани

превод от английски Надежда Розова, изд. „Жанет 45“, 2014

„Селото“ е втората книга на Никита Лалвани, родена в Индия и израснала в Уелс. През тази година ще излезе и третият ѝ роман.

Действието в настоящата книга се развива в Индия. Телевизионен екип от Би Би Си иска да заснеме документален филм за индийски затвор. Екипът се състои от режисьорка дебютант, опитна продуцентка и водещ – бивш затворник. Фокусът е върху режисьорката Рей и нейните реакции и действия. Неин е погледът върху надзирателите, върху потта в затвора „Ашвер“, в началото подобен на приглушена и смътна халюцинация.

Въпреки че в интернет няма снимки на затвора, тя си го е представяла точно така, както е рекламирала идеята си пред директорите в Лондон. Екзотично пространство, което внушава искреност и обещава на зрителите да изпитат съпричастие. Доставка по домашните екрани на нещо уникално. Рей е наивна и невинна, няма представа нито от телевизионен занаят, нито от сложността в самата себе си.

Мислите на Рей са плувнали в пот, тя е една напрегната завъртулка от вълнение. И макар че целият екип е решил да не набляга върху престъпленията на затворниците и да е коректен в работата си с тях, Рей още в самото начало не иска позволение, за да ги снима с камера. Те пазят поведение не само защото се стесняват: за тях окото на камерата е и око на властта.

Всеки в затвора е убил човек. Рей е декларирала отказа си да разпитва за истории. Желае да е обективна, да не се изкушава като лешояд или хиена от миризмата на засъхналата кръв от старите престъпления. Престъпления от страст, заради собственост или заради саморазправа при отмъщение. Целта ѝ е да се покаже „обективен отрязък от живота в системата на затворите“ без криминални подробности. Тя желае телевизията да не омайва, да не създава повърхностна аура, да не прави рейтинг от травма и да не засища перверзно любопитство. Постепенно Рей изгражда доверие във взаимоотношенията си със затворниците. Разговорите им са сърцераздирателни изповеди с кървави детайли от убийства.

„Ашвер“ е отворен лагер-затвор. Какво ще рече това? Между затвора и пътя има само редица неголеми камъни – стена, която и дете може да прескочи. Ако си режисьор или оператор, мисълта за кадър със стената е особено пленителна. Затворниците са свободни да излизат, да работят извън лагера, но са задължени да се върнат през нощта. Задължени са и да живеят със семействата си. Директорът на институцията, докато цитира „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко, я описва не като затвор, а като селска общност. За повече от двайсет години нито един затворник не е извършил повторно злодеяние и само един се е опитал да избяга. Това е така, смята директорът, защото доверието поражда доверие, а не потребност да унижаваш или да отмъщаваш. Реабилитация, поне на пръв поглед, в най-хуманна и ефективна форма.

Рей все още желае да покаже тези хора като човешки същества, не като бройки или представи, а да се вижда красота, прошка, доверие и вдъхновение. Все още желае да разпердушини колониалното наследство, а не просто да представи местните хора като куриози, интересни подробности от световния пейзаж, да ги превърне в клиширани образи. Рей все още е с най-добри намерения, които ще я отведат, където често отвеждат те. Тя желае ненагласени мигове, спонтанни проблясъци на откровение, на почтеност и автентичност. Уви, екипът неусетно прави инсценировки на срещите и разговорите, нарочно ги драматизира. Телевизионният екип категорично и осъзнато не практикува професионалната етика. Подкупва роднини на затворници, уговаря лекар да направи изследване на затворник пред камерата и да му съобщи, че е болен от СПИН.

Рей не мисли само за „пресечки“, за „атмосфери“, записи и акуратност. Иска да покаже този свят с цвят на рана, неговата градация на напрежението, неговия ключов момент. Но въпреки това следва съвети за разплакване на събеседника, преподадени ѝ отдавна – „просто им симпатизираш през цялото време и накрая се пречупват“. Макар и обхваната от мехур от вина, Рей има настойчивата необходимост нещо да се случи, да има още съспенс, прелъстяване, кръв, пикантерии и сълзи. Тя се впуска в уж невинни манипулации и шантажи спрямо събеседници, вменява им вина и отговорност да разкажат историята си за всеобщото познание и промяна на света към по-добро. Рей осъзнава, че не може да свърши работата си, и стига до парадоксалния извод, че за да има историята на затворниците достойно и справедливо представяне, те не се нуждаят от нейния разказ.

Това е роман за границата – между Англия и Индия, между свобода и затвор, между емпатия и злоупотреба, която алчността на наблюдателя, свидетеля и външния човек може да извърши. За телевизията най-често другият е материал, а не човек, материал, редуциран до елемент от въздействаща структура, монтажна единица, предизвикваща емоционална реакция. Другият не е човек. Сензация, новина, пълнеж, стръв за погледа, да, но не и човек.

Лесно е да се каже, че това е симптом за обезчовечаване, но има и нещо друго. Книги като тази, които изследват внимателно мрака, дават свидетелства и за светлина и грижа. За желание за дълбочина. За поглед към човека зад лицето, зад фасадата – в детайлите, за да се види нюанс от сложна история, без да е анекдот или плакат, без да е ограбване.

В „Да гледаш болката на другите“ Сюзан Зонтаг по безкомпромисен начин ограничава потенциалното въздействие на образите, защото тези, които не са преживели травматични събития, според нея не могат да разберат и да си представят човешкия опит, който подобни образи представят. Романи като „Селото“ показват как се обезобразява лицето на интимността и как с лекота се влиза в обувките на властта, за да бъде потокът на образи контролиран, обезопасен, да е добре сготвен, пикантен, някак екзотичен и лесносмилаем. Роман за моралната дилема в журналистиката, в който съпротивата срещу установените правила и срещу статуквото носи риск и има последствия. Отвъд загубата на работното място, човек може да загуби и душата си.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Празното семейство“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/praznoto-semeystvo/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Празното семейство“ на Колъм Тойбин, превод от английски Елка Виденова, изд. ICU, 2017

Корица на книгата „Празното семейство“Да започнем от невидимото в този сборник с разкази – Колъм Тойбин е майстор на копнежа, основна дума в речника му. Героите мечтаят за неща, които са в недостижимото бъдеще или в отдавна изстиналото минало, макар и прости: дом, семейство, докосване. Ако Тойбин не познаваше толкова добре сложното чувство на копнежа, героите му щяха да са сноби, които не се задоволяват с това пред тях; понеже той подхожда със съчувствие обаче, и ти като читател съпреживяваш. В разказите те са живи – през страниците почти усещаш дъха на персонажите, които обитават различни тела, години, епохи.

Двете най-известни книги на автора (издаван на български и като Колм Тойбин) са „Бруклин“ – за момиче, което се връща в Ирландия; и „Маестрото“, романизирана биография на любимия му писател Хенри Джеймс. И двете теми намират път насам.

В един от разказите Джеймс се появява за малко, колкото да седне на вечеря до жена с разбито сърце и да каже през Тойбин какво го вълнува: „… животът е материалът, който използвам и от който се нуждая. Животът никога не стига. Но дори когато го има, е само изходна точка, понеже е твърде блудкав.“ Героинята, изпуснала голямата си любов заради невъзможни обстоятелства, също има усещането, че реалността не ѝ стига. В някои вечери тя съставя списъци с това, заради което си струва да продължава – като сина си и сестрите си, макар че се чуди дали да не извади поне някоя от тях.

Всеки път под изредените неща оставяше празно място. Най-лесно би било да попълни празното пространство с друг списък. Списък с неумолими факти, оглавяван от една-едничка неизбежна мисъл – че любовта ѝ се е изплъзнала, че любовта няма да се завърне, че е сама и се налага да се справя както може със самотата.

Сюжетът за емиграцията е също тук, всъщност в почти всеки разказ. Лесно е такова завръщане да се опише романтично-наивно, но Тойбин смята, че щом веднъж си напуснал дома си, вероятно никога няма да успееш да се върнеш в него. Ти си бил променен от времето си далеч, а докато те е нямало, са се случили куп неща зад гърба ти – на полетата от детството ти са били построени грозни бунгала за туристи, а детската ти спалня е пълна с толкова спомени, че за теб не остава място и си запазваш стая в хотел. В мисълта ти нещата винаги са малко по-добри и срещата с реалността е раняваща дори в дребните детайли, които не би трябвало да правят впечатление. („Когато се качи на горния етаж и надникна в някогашната си стая, забеляза колко износен е килимът, колко е избелял цветът на тапетите.“)

Ето го, значи, и празното семейство от заглавието – уж го има, но всъщност е само черупка. Вътре са вършали смърт, болест, загуба на връзка. Все пак обаче в книгата има една дефиниция на „свещена земя“ и тя е ясна за всички герои: това е мястото, на което си бил роден и на което все някога ще трябва да се върнеш. Дори времето е разделено с граници, за които почти ти трябва паспорт: „Бъдещето е като чужда държава* – там всичко се върши другояче.“

Любовта също е отминала, но авторът говори не за горящата рана на скорошна раздяла, а за нещо далеч по-сложно – белега, с който се научаваш да живееш с годините. Нищо чудно, че героите му четат есето на американския автор Уилям Гас за копнежа и тъгата, които той прекарва през синия цвят; или че се шегуват с популярен наръчник как да печелиш приятели и влияние. Тези меланхолици не биха отворили книга за самопомощ, докато се опитват да опознаят себе си по-дълбоко.

Тойбин често избира да пише с танцова стъпка. Авторът владее обаче и друг език, както показва понякога – остри, категорични думи, с които описва секс сцените си. Голяма част от любовта, копнежа и секса в сборника е между мъже. Тойбин сякаш смята, че ще ни шокира с подробните си описания на цели стаи с голи тела, в които попада млад мъж в Барселона през 1975-та, или с подробния доклад за движенията им. Точно тук обаче той не разкрива нещо за героите, а загубва личността им в действията, които изглеждат механични.

По-често обаче авторът избира с повторенията в езика да създава ритъм, на който почти можеш да тактуваш с пръст по гръбчето на книгата. Като приливи и отливи, малкото води към голямото, а после отиваме обратно към детайла:

Ще ми се да знаех как са възникнали цветовете. Навремето, когато преподавах, се случваше да погледна през прозореца и да се замисля, че всичко, което преподавам, лесно би могло да се прочете другаде, отдавна е открито. Но има едно малко, продълговато камъче, което донесох от плажа и което разглеждам в момента, след бурята през нощта и сивия ден със свъсеното над морето небе. Ранна утрин е, тук, в къщата, в която телефонът не звъни, а пощальонът носи само сметки.

С това – дребните камъчета, пуснати в джоба при разходка; смирението пред старите книги, дошли преди теб; усещането да си сам – героите му намират свобода. В крайна сметка те разбират, че белегът от старата рана има двойно значение, и се научават да откриват и другото: заздравялата кожа показва, че си оцелял. Колкото и да е било страшно.

* Както е типично за Тойбин, той успява и да играе с текстовете: в случая с „Миналото е чужда земя“ на Дейвид Лоуентал и с първото изречение в „Посредникът“ на Лесли Поул Хартли.
Заглавна илюстрация: Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.