Tag Archives: На второ четене

На второ четене: „Балконът“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/balkonut/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Балконът“

илюстрации Калина Мухова, сценарий Зорница Христова, изд. „Точица“, 2018

Възможно е да си я купите спонтанно, например заради спокойната ѝ корица. На пръв поглед са ви привлекли архитектурата на балкона, въпросът защо е зазидана вратата му, детайлите с ковано желязо, синьото на буквите. После виждате сенките на голите клони, наветите от вятъра листа, накацалите птици, късните цветя в саксиите, прорасли от незнайно къде: и ето го с това усещането за сезон и изтичащо време. Може би после ще ви хрумва да гледате често корицата, за да не изпуснете някой детайл. Все пак всичко зависи от вниманието ви, защото „Балконът“ е рисувана книга без думи. За да оживее, има нужда от вашето съдействие.

Наистина още от корицата притеглят рисунките с молив на художничката Калина Мухова – родена е през 1993 г., но вече е участвала в редица световни проекти. След първото очарование обаче бързо става възможно човек да се зачуди и дали „Балконът“ не отдалечава, вместо да приближава, малките читатели до книгите. Дали щом няма думи, това не става още един екран, на който нещо си тече и бърбори; още едно анимирано филмче, което няма нужда от задълбочено внимание? Дори служебният текст накрая показва, че книгата има и сценарист – Зорница Христова.

Един от най-популярните братовчеди по идея на „Балконът“ вероятно е графичната новела The Arrival. Авторът Шон Тан, издаван на български с „Приказки от крайните квартали“, разказва без думи за имиграция, с желанието така да предизвика по-директна емпатия у „читателите“. Явно е сработило: книгата, издадена през 2006 г., и до днес е обичана. Тан признава, че процесът повече е приличал на правене на филм, отколкото на писане на книга.

В „Балконът“ все пак има малко думи: на последната страница е стихотворението на Атанас Далчев, вдъхновило книгата. Затова и вероятно понася сравнение с „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник, разказана с малко текст и много рисунки с молив. И Селзник като Тан използва рисунките кинематографично (а и разбира се, книгата получава своята бляскава, или ако сте строги – леко кичозна екранизация). Приличат на сториборд – скиците, които се правят в помощ на снимачния ден, за да бъдат набързо преглеждани при построяването на кадрите. В „Изобретението на Хюго“ дори го има типичното кадриране – спазени са правилата за редуване на близки и общи планове, а самите рисунки по-често не са много детайлни, за да се възприемат за секунда.

„Балконът“ съществува в друг ритъм. Моливът на Калина Мухова не маркира детайлите като този на Селзник, а се задълбочава в тях. Не е черновата на режисьора. В книгата сме в света на малко момиче: самото то вероятно обича моливите си и сигурно все още не умее да се изразява добре с думи. Когато рисува това момиче, художничката някак естествено преминава в по-детски стил; в лицата на възрастните се вижда друго умение. Докосващо е, защото виждаш, че Мухова съчувства на героите си, мила е с тях, внимава да влезе в света им. Това ти помага да поискаш да се приближиш, което ми се струва важно за книга без текст. Нищо не те държи на ръка разстояние, дори първоначално да си отгърнал с недоверие. Усеща се, сякаш рисунките ти казват: „Хайде доближи се, виж какво има тук, ела да разгледаш и там…“

В историята малко момиче си играе с кана с вода. Не от скука или лошотия, естествено, а от любопитство. Родителите му обаче го наказват за страничния ефект на играта – каната става на парчета – като го изпращат в ъгъла. Има ли наистина нужда от думи, за да се предаде тази ситуация? Усещането да си малък, да бъдеш наказан несправедливо от някакви мощни гиганти, които имат свои правила, често неразбираеми за теб, е ясно на всички ни. Често – болезнено ясно. Няма нужда от друго, освен да бъдем оставени за момент с това усещане.

Съчувстваш и защото момиченцето не се отказва, не се оттегля навътре в себе си, а открива какво да му стане любопитно и в ъгъла. Вижда знак, че стената не е стена, защото тук има белег за балкона със зазидана врата. Също като изпращането в ъгъла, зазиждането на балкона е нелепа стъпка, наказание, което само възрастен може да измисли. Сигурно има много практични обяснения, но си остава грозно и глупаво. А после в историята идва и надеждата: за малкото момиченце и за малкото дете в читателя.

„Балконът“ все пак е близо до четенето, защото включва тази част от мозъка, която е свързана с дълбокото внимание и съсредоточаване. Не онази част, която се възпламенява от адреналин и те кара да искаш да четеш бързо и повърхностно (доста нови, най-често мачо автори са направили цяла кариера от това да пишат с много думи книги, които дават на мозъка усещане за екшън филм вместо за литература).

Стихотворението на последната страница не е бележка под линия, а друг пласт към историята. Рисунките всъщност не просто не буквализират Атанас Далчев, а си позволяват да отидат в съвсем друга посока от неговата. Изборът на автор от учебниците по литература също доближава по изненадващ начин тази книга до книгите.

Неотдавна бях в книжарница, търсейки някаква литературна класика, и си дадох сметка, че тя съществува в два варианта: ученическо издание с ярка корица и свръхскъп том, опакован в кожа, който е не толкова за четене, колкото за обзавеждане на кабинет, вид скъп тапет за един или друг колекционер. Нямаше най-елементарен вариант с меки корици без кожа или детска рисунка отпред. Идеята, че никой между ученика и колекционера няма полза от тези книги, е абсурдна. Все пак тези заглавия, стихотворения и автори – когато са добри – са за четене, препрочитане, опознаване. Компания, с която да живееш през годините по един или друг начин.

Веднъж наблюдавах как момченце дърпаше книга след книга от колекцията ми с детски заглавия и настояваше да му се четат. В един момент стигна до „Балконът“ – приятна почивка за гласовите струни на възрастния. Детето обаче беше изпаднало в някакво опиянение, знаете за кой момент говоря: искаше да слуша още и още. Не разбираше идеята за книга без думи, очите му се разшириха в известно недоверие. След още няколко заглавия обаче се върна към нея и пак я разгледа. С това и приключи играта на четене, която беше заменена от игра с бутоните на кухненския часовник.

„Балконът“ не е за всеки момент и да, може би ще изисква да я обясните. Все пак не я подминавайте – не е мързелив начин за четене, а прозорец за задълбочаване с болезненото и с надеждата.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Книга за другите“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/kniga-za-drugite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Книга за другите“, съставител и редактор Зейди Смит

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, изд. ICU, 2016

Това е сборник с разкази, чиято задача е автори да измислят персонаж и история за него. Понятието „персонаж“ идва от наименованието на маските, които актьорите са носили на сцената в античния театър. Настоящият сборник, съставен и редактиран от добре познатата на български световна литературна звезда Зейди Смит, показва какво има зад маската на множество човешки и нечовешки същества. Вглежда се в тях, пита се какво ги определя и съдържа и какво мотивира действията, предразсъдъците и противоречията им. Не се опитва да ги редуцира и смали до две думи и бърз извод.

За голяма част от литературата хората са сложни. Не са само черни или бели. Тя помага да ги видим в подобие на цялост. Зейди Смит припомня във въведението си думите на Симон Вейл, че „персонажът е свещено човешко същество“, и повечето от авторите са писали историите си и с тази идея наум. С разбирането, че хората не са неща, а личности. Тази идея, особено днес, е наистина важна, защото именно езикът на литературата е опит за съпротива срещу обезчовечаването и е призив в защита на нюанса, на уважение към задълбочаването, на култивиране на вглеждането в себе си и в другите.

Качеството на разказите варира, но това не е нещо лошо. Така се показва почти пълен диапазон в изкуството на прозаичния портрет. В българското издание авторите са двайсет и един (не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър) и сред тях изпъкват имената на Ник Хорнби, Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър, Джордж Сондърс, Джонатан Летъм, Джонатан Сафран Фоер, Тоби Лит и Дейв Егърс. Прави впечатление, че малко от авторките в книгата са превеждани на български, а са също така интересни, награждавани и популярни. Всъщност „малко“ е меко казано, единствено Зейди Смит е превеждана. Но най-вероятно скоро на български ще има и книги на Зи Зи Пакър, Едуидж Дантика, Вендела Вида и Миранда Джулай.

Прочитът на сборника, особено в настоящата ситуация на глобална и локална изолация, въздейства като върволица от срещи с хора и поне малко помага да се наваксат липсите от пълноценна комуникация на живо. Разказ след разказ, погледът се разхожда, слуша обръщения, наблюдения, разговори, изповеди и поздрави. Разнообразието е голямо в тази галерия от образи.

Читателят може да бъде привлечен да се вгледа в страха на един мъж от живота. Или във фрагментите от житието на министър-председател, на съдия, на лъжец, който ще бъде прикован на кръста, на „дъщерята“ на Нелсън Мандела, на бяло пале с кафяво около едното око, на колекционерка на изкуство. Или да се хили на комиксовата биография на писател и да се засмее меланхолично на произшествията от връзка, тръгнала от сайт за запознанства. Да се смълчи при гледката на майка и син, останали без шанс за последна истинска среща. Да поразмишлява върху природата на жабите. Да лети в самолет със знаменит актьор. Да се разхожда из Манхатън с налудничав филмов критик. Да наблюдава единствения зрител в кинозала, който няма усещането, че е сам. Да гледа как деца си играят: „нощем телата им все така копнееха да тичат и макар да им беше забранено, не се стърпяваха“ (Андрю Шон Гриър).

Погледът ми остана дълго време и върху тази фраза – „възрастните вехнат, когато ги пресадиш“ (Дейвид Мичъл). И върху този фрагмент от разказа, изграден от Джонатан Сафран Фоер като диктофонен запис на монолога на баба с безброй съвети и спомени: „Сигурно за теб не значи нищо, но когато беше бебе, те приспивах, като ти пеех американската азбука. Когато стана на две, говореше по-добре от мен. Това ми беше Нобеловата награда!“ За Мичико Какутани, дългогодишна литературна критичка в „Ню Йорк Таймс“, разказите на Тойбин и Дантика са с емоционалната плътност и дълбочина на романи в умален мащаб.

Сборникът завършва с чудовище, което не се е виждало в огледало, не е тръгнало по пътя на себепознанието и не знае, че е чудовище. Литературата – и този сборник не е изключение – ни учи да не сме чудовища.

Трябва да се каже и че това е благотворителна антология – приходите от продажбите отиват за ученици в образователна програма по творческо писане в Ню Йорк. Едно подобно българско начинание не би било лоша идея.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Белият тигър“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/beliyat-tigur/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Белият тигър“ на Аравинд Адига

превод от английски Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет 45“, 2009

В блатото на корупцията, дори да си чистобял тигър насред глиганите и комарите, няма как – ще се изцапаш. Главният герой в този роман го знае и в костите си. Разказът му е прободен от остра ирония и напоен с мрачен като въглища хумор, който поглъща и изпепелява всякаква надежда.

След седмици трябваше да разберем кой ще вземе тазгодишния „Букър“, но заради кризата с коронавируса решението ще бъде обявено по-късно от очакваното. В паузата може да се срещнете с някои от другите победители, които може би сте изпуснали – като дебютния роман на Аравинд Адига, който печели британската награда през 2008 г.

И днес много англичани ще ви кажат колко копнеят да посетят Индия. Мечтите за ашрам, за села, окичени с ярки цветя на всеки ъгъл, и въобразеното просветление в очите на свръхбедни деца продължават да виреят, необезпокоени от реалността (друг писател с индийски произход – Никеш Шукла, изразява наслоените върху истината фантазии в есе за англичаните, които редовно му казват намасте като духовен поздрав, а той се опитва да обясни: „Намасте значи здрасти. Това е.“). И не че тези неща не съществуват изобщо, но често се прожектират, без в кадъра да се включват лошите части от страната. В дебюта си Адига набива с думи образ на Индия, който трудно можеш да забравиш. И този образ не е балансиран, напротив – книгата обръща с шамар главата ти в другата посока.

Историята е разказана под формата на писма, които героят ни Балрам пише до председателя на Китай. Той ще идва на посещение в Индия, за да разбере повече за аутсорсинг бизнеса в страната. Балрам не е човек с власт или влияние, а предприемач, избягал от закона. Развълнуван от посещението, без да е питан, той решава да обясни как се става бизнесмен в страната – защото

„ние, индийците, може и да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост или точност, но предприемачи имаме“.

На китайския председател ще му бъдат раздадени листовки и ще се здрависва с хора, отдадени да продадат идеята за чиста и духовна Индия, но достъп до пълнокръвната реалност няма да му бъде позволена, смята разказвачът. Затова и в писмата си той се заема да покаже как стоят работите в действителност – а е важно истината да се знае, защото според него бъдещето е в ръцете „на жълтия и на кафявия човек“.

А защо му признава и престъпленията с детайли за името, бизнеса и адреса си – е, в това няма никакъв риск, когато го адресираш до политик. Така е в света на разказвача, който от малък живее в бездната между предизборните обещания и реалността след изборите, когато никой вече не се интересува от друго, освен от заплатата си.

Балрам е роден в бедно селско семейство. Получава името си не от родителите си, а от учител – защото стига до класната стая, наричан просто Муна, тоест момче. Това не е, защото майка му и баща му са особено жестоки, просто така се е случило. Името е от малкото неща, което Балрам ще получи от учителя си. Докато момчето се среща с най-големия си страх – половинметров гущер в ъгъла на стаята, пияният му класен спи на бюрото си, без да го боде съвестта, че е прибрал парите за обяд на децата. Корупцията е толкова дълбока, че точно щом си готов да обвиниш някого, разбираш, че същият не е получавал заплата от месеци, защото друг я прибира вместо него.

В тази система идеята за виновен и невинен се превръща в проста игра на дърпане на въже.

Така е в Мрака, както Балрам нарича бедната селска част на Индия. Тук река Ганг не е свещено място, а опасен катран, от който си излязъл и в който някой ден ще бъдеш погребан. В туристическа Индия и в Индия на докладите, уверява ни героят, всичко е съвсем наред – селата са рай, водата тече чиста и обилна. В реалността на селото обаче единствената идея за болница са трите първи копки, поставени от трима различни политици по време на три различни предизборни кампании.

Силната надежда на всички в семейството, че Балрам ще има различен от техния живот, дава само първия тласък на успеха му – той започва бавно да катери стълбата и да излиза от Мрака. Става шофьор на богато семейство. Започва живота си като „момчето“, по пътя получава име на божество от незаинтересован учител, но успява да заслужи прякора си Белия тигър – защото е рядко предприемчив и умен.

Но нека не звучи, че се приема за по-добър от когото и да е наоколо. Той ясно вижда реалността, без да се опитва да махне и петънце от полепналия и по себе си мрак –

гротеската в книгата включва и него самия.

Той е наблюдателен и умел в разпознаването на възможностите. До него крачи колебанието му като говорещо животно, което го убеждава да не отмъщава, но Балрам чува и друг глас, който напомня, че единственият път нагоре е върху гърба на другите. Той тайно се учи от богатите си господари да използва паста за зъби, да пие уиски и да слага бяла тениска, за да го допусне охраната на мола. Символичното му превръщане в тях е опасно, защото е едва първият урок на закона за оцеляването, в който само понякога по-смелият, а не по-богатият успява да замахне пръв. Без да поглежда назад.

Докато четеш, се ядосваш и клатиш глава, но става по-силно, когато започваш да усещаш гнева на самия автор. През страниците на романа се прелита на крилете на яростта, хумора, изкривената гротеска и ярките образи на телесността, които остават с теб дълго. Разказвачът е напълно откровен за престъплението, което е извършил, за бягството от закона и за настоящото си положение на предприемач – тоест още от самото начало знаем как ще завърши тази история.

Между първия ред на писмата и края им всичко се завърта като в ужасно колело, което не може да бъде спряно. Нещата изглеждат предначертани.

Като се отказва от идеята за шокиращия край, който ни е разказан в началото, авторът пълни със съдържание историята между двете точки и така ни вади от идеята, че каквото и да се случи тук, в Мрака, може да бъде изненадващо. Освен ако не е минимален жест на надежда, на поемане на отговорност, опит да се направи поне нещо дребно за някого. Това е истинската рядкост, истинският бял тигър в този уж естествен подбор.

Ще завърша с още една бележка за автора: днес внезапно се оказва, че много читатели настояват писателите да пишат само историите, които познават и са изживели лично. Самият Адига е добре образован и никога не му се е налагало да прави избори като тези на разказвача си. Когато от „Гардиън“ му задават обичайния, но нелеп в същината си въпрос как си позволява да описва неща, които не познава от първа ръка, отговорът му напомня старата истина за ролята на авторите:

Не мисля, че писателите трябва да пишат само за личните си преживявания. Да, аз съм син на лекар, да, имах формално образование, но за мен предизвикателството пред романиста е да пише за хора, които изобщо не приличат на него […] Това е реалността за много хора в Индия и за нея е важно да се пише.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Мама и смисълът на живота“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mama-i-smisulut-na-zhivota/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Мама и смисълът на живота“ на Ървин Д. Ялом

превод от английски Владимир Молев, изд. „Колибри“, 2016

Когато американският психиатър Ървин Ялом публикува най-известното си днес заглавие „Палач на любовта“ (на български преведено от Ангелин Минчев, изд. „Хермес“, 2014), това става само първата му книга с „терапевтични истории“. „Мама и смисълът на живота“ е също със случаи, извадени от практиката му, и отново разказани не от масивното бюро на лекаря, а с лекота като в игра на федербал: той елегантно хвърля към теб идея или въпрос, които трябва да уловиш и да му върнеш. Затова и е такова удоволствие да се чете, дори да не си професионалист в полето му.

А има и друго: преди време в различен книжен клуб бях препоръчала на жена, която се готвеше да стане психоаналитик, тъкмо излязлата на английски книга на Сузи Орбах със случаи от нейната практика (тя е само един от авторите, навярно вдъхновени поне донякъде от Ялом). След време жената се върна и ми каза, че е била ужасена от моята препоръка: както обясни, книгата прекрачва всички установени граници между клиент и терапевт, а и самата авторка постоянно се дразни от клиентите си или безсрамно признава пред читателя грешките си в сесиите.

Тя е права, разбира се. Няма начин да запазиш непокътната връзката терапевт–пациент  и едновременно с това да напишеш книга, която да носи удоволствие на непрофесионалиста. В „Мама и смисълът на живота“ за Ялом е важно да сложи читателя в дланта си и да го очарова, което минава през пълна искреност и дълбаене в собствените чувства на автора: той се описва с всичките си грешки, фрустрации, скука, агресия и предразсъдъци. Интересно, че така ти става някак доста по-приятен.

Книгата започва с много личен разказ за сложната връзка с властната му майка през нещо, в което няма как да скриеш силата на чувствата си: Ялом описва подробно свой болезнен сън с нея. Тя показва гордостта си, като разнася навсякъде публикуваните му книги, но синът ѝ е наранен, че тя така и не ги прочита. Докато той обаче я обвинява, че никога не го е разбрала, тя убедително го осъжда за съвсем същото. Този най-кратък разказ дава името на целия сборник. Във всички случаи нататък ще става дума за големите екзистенциални въпроси и как отношенията с най-близките ги оцветяват, изкривяват или изваждат на показ.

Следват три други истории, в които Ялом нерядко съвсем човешки се чуди как да подходи. Разбираш защо е искал да пише за тези случаи – едва ли всички други, минали по конец, го държат буден с часове.

Първо ни запознава с Паула, жена с рак, с която започват групи за подкрепа. Темата за смъртта е тук, но и тази за намирането на смисъл. Паула всеотдайно помага на всеки, дори на Ялом, към когото обаче насъбира гняв с тежестта и твърдината на голям камък.

В следващия разказ „Южняшка утеха“ пък той провежда групова терапия в психиатрично отделение, докато на заден план, далеч от погледа на пациентите, слушат група специализанти. Ялом-учителят се появява често и в самата книга – ако я четеш като професионалист, на места буквално е извадил съвети, подходящи за клиентите ти. В груповата терапия обаче самият той има какво да научи: външно се показва умел и умен аналитик, докато вътрешно скърби по починалата си майка и мечтае да се сгуши в прегръдката на пациентката си Магнолия.

По-късно ще остане със съмненията, че собствената му суетност ѝ е навредила, но в крайна сметка се разбира, че на нея ѝ е помогнало нещо напълно неочаквано за него и за теб като читател. Ялом-авторът добре разбира силата на изненадата, когато ни е описвал подробно точно какво трябва да помогне на пациента, а накрая той или тя откриват за смислено нещо различно. Това е истинско захарче в края на разказа, което те кара да усетиш процеса жив. И странно – дори когато осъзнаваш този писателски трик, той някак неизменно продължава да работи.

В „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, следващата част от книгата, се срещаме с Ирен: ранната смърт на нейния брат е предопределила живота ѝ, карайки я да стане хирург, а сега тя ще трябва да се справи и с нелечимото състояние на мъжа си. Ирен, също като останалите персонажи, е магнетичен и вълнуващ образ – дори тайно да я смяташ за неприятна личност, искаш да я опознаеш и да прекарваш повече време с нея на страницата.

В последните две истории Ялом запретва ръкави; дошло е време истински да се забавлява. Той се гмурка в пълните измислици, основани само донякъде на реални негови случаи, като неочаквано вкарва и фантастични елементи. Пише ги с такава лекота, че усещаш как е летял през страниците, което кара и теб да четеш по друг начин. Преводачът е уловил добре ритъма на Ялом (макар че понякога ме сепваше изборът на думи като „урожай“ и „възглавки“), но ми се щеше и коректорът да беше също толкова внимателен – грешките са малко, но се набиват на очи, например „лъжи“ е написана на едно място с „а“.

Ясно е, че влизаш в книгата и с надеждата воайорското подслушване към сесиите на непознати да помогне на теб самия. За да не се чувстваш накрая изтощен и дехидратиран от игра на федербал с по-здрав партньор, Ялом влага навсякъде чувство за хумор и елегантна техника, но не забравя основната си цел: да ти разкаже една добра история.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Селото“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/seloto/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Селото“ на Никита Лалвани

превод от английски Надежда Розова, изд. „Жанет 45“, 2014

„Селото“ е втората книга на Никита Лалвани, родена в Индия и израснала в Уелс. През тази година ще излезе и третият ѝ роман.

Действието в настоящата книга се развива в Индия. Телевизионен екип от Би Би Си иска да заснеме документален филм за индийски затвор. Екипът се състои от режисьорка дебютант, опитна продуцентка и водещ – бивш затворник. Фокусът е върху режисьорката Рей и нейните реакции и действия. Неин е погледът върху надзирателите, върху потта в затвора „Ашвер“, в началото подобен на приглушена и смътна халюцинация.

Въпреки че в интернет няма снимки на затвора, тя си го е представяла точно така, както е рекламирала идеята си пред директорите в Лондон. Екзотично пространство, което внушава искреност и обещава на зрителите да изпитат съпричастие. Доставка по домашните екрани на нещо уникално. Рей е наивна и невинна, няма представа нито от телевизионен занаят, нито от сложността в самата себе си.

Мислите на Рей са плувнали в пот, тя е една напрегната завъртулка от вълнение. И макар че целият екип е решил да не набляга върху престъпленията на затворниците и да е коректен в работата си с тях, Рей още в самото начало не иска позволение, за да ги снима с камера. Те пазят поведение не само защото се стесняват: за тях окото на камерата е и око на властта.

Всеки в затвора е убил човек. Рей е декларирала отказа си да разпитва за истории. Желае да е обективна, да не се изкушава като лешояд или хиена от миризмата на засъхналата кръв от старите престъпления. Престъпления от страст, заради собственост или заради саморазправа при отмъщение. Целта ѝ е да се покаже „обективен отрязък от живота в системата на затворите“ без криминални подробности. Тя желае телевизията да не омайва, да не създава повърхностна аура, да не прави рейтинг от травма и да не засища перверзно любопитство. Постепенно Рей изгражда доверие във взаимоотношенията си със затворниците. Разговорите им са сърцераздирателни изповеди с кървави детайли от убийства.

„Ашвер“ е отворен лагер-затвор. Какво ще рече това? Между затвора и пътя има само редица неголеми камъни – стена, която и дете може да прескочи. Ако си режисьор или оператор, мисълта за кадър със стената е особено пленителна. Затворниците са свободни да излизат, да работят извън лагера, но са задължени да се върнат през нощта. Задължени са и да живеят със семействата си. Директорът на институцията, докато цитира „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко, я описва не като затвор, а като селска общност. За повече от двайсет години нито един затворник не е извършил повторно злодеяние и само един се е опитал да избяга. Това е така, смята директорът, защото доверието поражда доверие, а не потребност да унижаваш или да отмъщаваш. Реабилитация, поне на пръв поглед, в най-хуманна и ефективна форма.

Рей все още желае да покаже тези хора като човешки същества, не като бройки или представи, а да се вижда красота, прошка, доверие и вдъхновение. Все още желае да разпердушини колониалното наследство, а не просто да представи местните хора като куриози, интересни подробности от световния пейзаж, да ги превърне в клиширани образи. Рей все още е с най-добри намерения, които ще я отведат, където често отвеждат те. Тя желае ненагласени мигове, спонтанни проблясъци на откровение, на почтеност и автентичност. Уви, екипът неусетно прави инсценировки на срещите и разговорите, нарочно ги драматизира. Телевизионният екип категорично и осъзнато не практикува професионалната етика. Подкупва роднини на затворници, уговаря лекар да направи изследване на затворник пред камерата и да му съобщи, че е болен от СПИН.

Рей не мисли само за „пресечки“, за „атмосфери“, записи и акуратност. Иска да покаже този свят с цвят на рана, неговата градация на напрежението, неговия ключов момент. Но въпреки това следва съвети за разплакване на събеседника, преподадени ѝ отдавна – „просто им симпатизираш през цялото време и накрая се пречупват“. Макар и обхваната от мехур от вина, Рей има настойчивата необходимост нещо да се случи, да има още съспенс, прелъстяване, кръв, пикантерии и сълзи. Тя се впуска в уж невинни манипулации и шантажи спрямо събеседници, вменява им вина и отговорност да разкажат историята си за всеобщото познание и промяна на света към по-добро. Рей осъзнава, че не може да свърши работата си, и стига до парадоксалния извод, че за да има историята на затворниците достойно и справедливо представяне, те не се нуждаят от нейния разказ.

Това е роман за границата – между Англия и Индия, между свобода и затвор, между емпатия и злоупотреба, която алчността на наблюдателя, свидетеля и външния човек може да извърши. За телевизията най-често другият е материал, а не човек, материал, редуциран до елемент от въздействаща структура, монтажна единица, предизвикваща емоционална реакция. Другият не е човек. Сензация, новина, пълнеж, стръв за погледа, да, но не и човек.

Лесно е да се каже, че това е симптом за обезчовечаване, но има и нещо друго. Книги като тази, които изследват внимателно мрака, дават свидетелства и за светлина и грижа. За желание за дълбочина. За поглед към човека зад лицето, зад фасадата – в детайлите, за да се види нюанс от сложна история, без да е анекдот или плакат, без да е ограбване.

В „Да гледаш болката на другите“ Сюзан Зонтаг по безкомпромисен начин ограничава потенциалното въздействие на образите, защото тези, които не са преживели травматични събития, според нея не могат да разберат и да си представят човешкия опит, който подобни образи представят. Романи като „Селото“ показват как се обезобразява лицето на интимността и как с лекота се влиза в обувките на властта, за да бъде потокът на образи контролиран, обезопасен, да е добре сготвен, пикантен, някак екзотичен и лесносмилаем. Роман за моралната дилема в журналистиката, в който съпротивата срещу установените правила и срещу статуквото носи риск и има последствия. Отвъд загубата на работното място, човек може да загуби и душата си.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Празното семейство“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/praznoto-semeystvo/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Празното семейство“ на Колъм Тойбин, превод от английски Елка Виденова, изд. ICU, 2017

Корица на книгата „Празното семейство“Да започнем от невидимото в този сборник с разкази – Колъм Тойбин е майстор на копнежа, основна дума в речника му. Героите мечтаят за неща, които са в недостижимото бъдеще или в отдавна изстиналото минало, макар и прости: дом, семейство, докосване. Ако Тойбин не познаваше толкова добре сложното чувство на копнежа, героите му щяха да са сноби, които не се задоволяват с това пред тях; понеже той подхожда със съчувствие обаче, и ти като читател съпреживяваш. В разказите те са живи – през страниците почти усещаш дъха на персонажите, които обитават различни тела, години, епохи.

Двете най-известни книги на автора (издаван на български и като Колм Тойбин) са „Бруклин“ – за момиче, което се връща в Ирландия; и „Маестрото“, романизирана биография на любимия му писател Хенри Джеймс. И двете теми намират път насам.

В един от разказите Джеймс се появява за малко, колкото да седне на вечеря до жена с разбито сърце и да каже през Тойбин какво го вълнува: „… животът е материалът, който използвам и от който се нуждая. Животът никога не стига. Но дори когато го има, е само изходна точка, понеже е твърде блудкав.“ Героинята, изпуснала голямата си любов заради невъзможни обстоятелства, също има усещането, че реалността не ѝ стига. В някои вечери тя съставя списъци с това, заради което си струва да продължава – като сина си и сестрите си, макар че се чуди дали да не извади поне някоя от тях.

Всеки път под изредените неща оставяше празно място. Най-лесно би било да попълни празното пространство с друг списък. Списък с неумолими факти, оглавяван от една-едничка неизбежна мисъл – че любовта ѝ се е изплъзнала, че любовта няма да се завърне, че е сама и се налага да се справя както може със самотата.

Сюжетът за емиграцията е също тук, всъщност в почти всеки разказ. Лесно е такова завръщане да се опише романтично-наивно, но Тойбин смята, че щом веднъж си напуснал дома си, вероятно никога няма да успееш да се върнеш в него. Ти си бил променен от времето си далеч, а докато те е нямало, са се случили куп неща зад гърба ти – на полетата от детството ти са били построени грозни бунгала за туристи, а детската ти спалня е пълна с толкова спомени, че за теб не остава място и си запазваш стая в хотел. В мисълта ти нещата винаги са малко по-добри и срещата с реалността е раняваща дори в дребните детайли, които не би трябвало да правят впечатление. („Когато се качи на горния етаж и надникна в някогашната си стая, забеляза колко износен е килимът, колко е избелял цветът на тапетите.“)

Ето го, значи, и празното семейство от заглавието – уж го има, но всъщност е само черупка. Вътре са вършали смърт, болест, загуба на връзка. Все пак обаче в книгата има една дефиниция на „свещена земя“ и тя е ясна за всички герои: това е мястото, на което си бил роден и на което все някога ще трябва да се върнеш. Дори времето е разделено с граници, за които почти ти трябва паспорт: „Бъдещето е като чужда държава* – там всичко се върши другояче.“

Любовта също е отминала, но авторът говори не за горящата рана на скорошна раздяла, а за нещо далеч по-сложно – белега, с който се научаваш да живееш с годините. Нищо чудно, че героите му четат есето на американския автор Уилям Гас за копнежа и тъгата, които той прекарва през синия цвят; или че се шегуват с популярен наръчник как да печелиш приятели и влияние. Тези меланхолици не биха отворили книга за самопомощ, докато се опитват да опознаят себе си по-дълбоко.

Тойбин често избира да пише с танцова стъпка. Авторът владее обаче и друг език, както показва понякога – остри, категорични думи, с които описва секс сцените си. Голяма част от любовта, копнежа и секса в сборника е между мъже. Тойбин сякаш смята, че ще ни шокира с подробните си описания на цели стаи с голи тела, в които попада млад мъж в Барселона през 1975-та, или с подробния доклад за движенията им. Точно тук обаче той не разкрива нещо за героите, а загубва личността им в действията, които изглеждат механични.

По-често обаче авторът избира с повторенията в езика да създава ритъм, на който почти можеш да тактуваш с пръст по гръбчето на книгата. Като приливи и отливи, малкото води към голямото, а после отиваме обратно към детайла:

Ще ми се да знаех как са възникнали цветовете. Навремето, когато преподавах, се случваше да погледна през прозореца и да се замисля, че всичко, което преподавам, лесно би могло да се прочете другаде, отдавна е открито. Но има едно малко, продълговато камъче, което донесох от плажа и което разглеждам в момента, след бурята през нощта и сивия ден със свъсеното над морето небе. Ранна утрин е, тук, в къщата, в която телефонът не звъни, а пощальонът носи само сметки.

С това – дребните камъчета, пуснати в джоба при разходка; смирението пред старите книги, дошли преди теб; усещането да си сам – героите му намират свобода. В крайна сметка те разбират, че белегът от старата рана има двойно значение, и се научават да откриват и другото: заздравялата кожа показва, че си оцелял. Колкото и да е било страшно.

* Както е типично за Тойбин, той успява и да играе с текстовете: в случая с „Миналото е чужда земя“ на Дейвид Лоуентал и с първото изречение в „Посредникът“ на Лесли Поул Хартли.
Заглавна илюстрация: Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.