Tag Archives: На второ четене

На второ четенe: „Неудачниците”

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neudachnitsite/

„Неудачниците“ от Том Ракман

На второ четенe: „Неудачниците"

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Кръг“, 2020

Странно е да четеш стари новини, а такива са всички освен днешните, нали? Действието в романа, за който пиша днес, се развива в периода 2005–2007 г., но и назад във времето, чак до 50-те, и в него са щрихирани световни новинарски събития. Неслучайно

повествованието проследява един вестник и неговия редакционен екип от създаването до края им

и затова книгата може да бъде четена като почит към печатната преса и традиционната журналистика, които дори тогава, в зората на интернет, вече носят печата на остаряла новина. Към бранш, който, ако не бъде погълнат, ще бъде радикално преобразен от прогресивно променящите се технологични реалности.

Канадско-американският писател, който се радва на световен успех още с този дебютен свой роман, проследява в индиректно свързани разкази съдбата и работните навици и премеждия на поредица от герои, всеки от които е част от екипа на вестника. В отделни, много по-кратки и обзорни части към всяка глава Ракман прави същото и по отношение на развитието на бизнеса – от създаването на международния вестник на английски в Рим през 50-те до закриването на редакцията през 2007 г. (или от „вибриращия от енергия нюзрум“ до твърдението, че „атмосферата ставаше все по-токсична: старото колегиално време си беше отишло“).

Чрез работата във вестника и ежедневните задачи писателят ни припомня водещи заглавия и теми от областта на политиката и икономиката, които едва ли не сме забравили – от изслушванията на Маккарти, през залавянето на Айхман в Аржентина, войните в Югославия, в Ирак и срещу тероризма, преговорите Абас–Олмерт, импийчмънта на Клинтън, спадащия рейтинг на Буш, Гуантанамо, обесването на Саддам, ядрените програми, чак до предусещането, че САЩ ще има за първи път чернокож президент.

Днес някои от тези имена и събития ни изглеждат като нещо отдавна отминало, но тогава, в кипежа на всеки ден, над тях са си късали нервите и са замръквали много репортери, редактори, страньори, главни редактори, фотографи. Именно те са фокусът на историите.

Всеки, който някога е работил в редакция, пък дори и доста по-съвременна (сред тях и моя милост), може да разпознае типажите.

Главна редакторка, която плаши, но и балансира и с която всеки оправдава действията си и търси одобрение. Тя често си изкарва личните проблеми на подчинените и взема спорни решения, но всъщност ѝ пука за вестника, от който нееднократно е заплашвала да вдигне ръце.

Строг стилистичен редактор (малцина медии днес си имат такъв, какъвто ние имаме в лицето на Павлина Върбанова!), който гони до дупка всяка правописна грешка и глупава или неточна употреба на дума, прави месечни бюлетини с гафове и е институция от ранга на Библията – но за сметка на това никога не поправя съпругата и внуците си.

Мразена финансова директорка, която решава кой ще бъде съкратен, за да оцелее вестникът, но всъщност спестява много повече съкращения и се бори да закърпи катастрофалните счетоводни баланси. Бизнес репортерка, която следи компетентно борсите, но не е съгласна да бъде финансово използвана от по-младия си приятел. Възрастен и обеднял кореспондент в Париж, който все още праща материалите си по факс, но дотолкова е закъсал за теми в променящата се действителност, че открива подхода, който в ХХI в. ще придобие епидемични размери – да създаде фалшива новина, манипулирайки журналистически прийоми и имитирайки „източници“.

Никога досега не е фалшифицирал история. Много е приятно – казва си. Отдавна трябваше да го пробвам. Толкова труд спестява!“

Потискан служител с далеч по-голям капацитет, натикан да запълва страници с главоблъсканици, смешки и некролози, който няма да може да произведе нито дума за най-важния от тях. Млад репортер в Кайро, който няма нищо общо с журналистиката, страда почти от агорафобия и дори не знае откъде да се сдобие с материал от реалния живот. Неговият образ е предвестник на своеобразния край на стопроцентовото репортерство от „горещите точки“ и началото на телеграфно-агенционното, офисно онлайн новинарство („предпочитам книгите пред хората – източниците от първа ръка ме изнервят“). На него, с много сарказъм, но донякъде и с носталгия и възхищение, авторът противопоставя карикатурния образ на старото куче „а ла Индиана Джоунс“: безпардонен репортер, готов на всичко, за да се добере до целта си – непоносим, егоцентричен, използвач, обаятелен по свой начин; от тези, които говорят куп езици и разполагат с безброй хитри номера, които не се страхуват да пътуват, да се навират, да рискуват „на терен“.

През образите на героите, дошли от Америка в Европа заради вестника, Том Ракман ни запознава със заплахите пред бизнеса, особено с тези, които новото хилядолетие и технологии донесоха. Някои са класически: неадекватността или неангажираността на собствениците (които винаги имат други, по-важни бизнеси, докато медията е само странично занимание/опит за влияние/приумица); липсата на финансиране и нуждата от съкращения; липсата на адекватни кадри; борбата за аудитория и задържането ѝ, падащите тиражи.

Други са строго професионални: балансът между печалба и кауза, между строгата информация и нарастващата нужда на аудиториите от забавление, между оригиналните материали и мързеливо преписаните от агенциите, между изчерпателността и трайното смаляване на печатните текстове с цел побирането на екран, между важното и засягащото ни („един мъртъв бял мъж е равен на двайсет мъртви африканци“), между лесните, безплатни и достъпни новини и сериозните, които трябва да се заплатят, между достоверността и ефекта, между истината и сензацията и т.н. И така в крайна сметка в единия от разказите журналистът ще напише „статията, която искат“, от която ще са доволни, вместо тази, която отразява автентичното му виждане.

Но винаги остава нуждата от непрестанно обновяване, зад чийто борд изпадат идеалистите, носталгиците, традиционалистите, заклетите работари.

За някои тази работа е смисъл и кауза, за други – досадно и стресиращо ежедневие, за трети – стихия, за четвърти – случайност.

Въпреки че разкрива компетентно живота в една редакция, атмосферата в европейски Рим, както и начина, по който всеки служител вижда бранша през своята собствена позиция, това съвсем не е просто роман за пресата, нито пък е нишов, специализиран. Напротив, в много по-голяма степен Том Ракман ни прави съпричастни на личния живот, драми и провали на своите герои. Този калейдоскоп на съдби сякаш е обединен от хаштага „неудачници“ (казано поднешному). Съзнателно или не, авторът ни оставя с усещането, че

хората, които работят в медията (а дали не изобщо в медиите?), макар и безкрайно различни, са обединени от едно общо усещане за провал,

неудовлетвореност или изгубеност в личностен план. Независимо дали става въпрос за изневери (както в няколко от историите), за мъчителна за приемане истина (че вече са динозаври в променящия се свят, обедняващи или принудени да приемат друга, каква да е работа), за загуба на близък, за отчужденост от семейството, за несполучливо запълвана самота, за професионална неадекватност, или цялостна човешка неефективност.

Героите на Ракман са далеч от съвършенството – те са нелепи, нервни, объркани, травмирани, хитруващи, страдащи от слабости или от либидото си, провалящи се като перфекционисти, изневеряващи като партньори, подценявани като професионалисти и т.н. Любовта на автора към тях обаче се проявява особено силно именно в иронията, в насмешливия поглед, който пронизва цялата книга и я прави (привидно) леко четиво.

На второ четенe: „Неудачниците"

Впрочем самото създаване на вестника в поствоенните години е плод на слабост, на лична приумица, която няма нищо общо с бизнеса или с желанието за печалба, с каквото е известен иначе оригиналният му американски собственик. За мастития бизнесмен това е носталгично-романтичен опит да компенсира факта, че някога е оставил любима жена. Той го прави, назначавайки я на главна позиция – а тя се оказва съвършено подходяща за нея и осмисля съществуването на цялата медия. Този на практика интимен мотивационен жест може да се разчете като сюжетна метафора, ако приемем, че

романът е обяснение в любов към традиционната преса. В крайна сметка вестникът е създаден заради една любов.

По подобен начин може би класическият въпрос „Кое е новина?“ действително има за верни само личните отговори. Ето например историята на вдовицата на дипломата. Дълго време тя чете събраните броеве на вестника с огромно закъснение от години, така че, докато светът вече е пред ерата Обама, тя все още е на „историята“ за войната в Югославия. Прави го, както се чете книга – методично, подред, от първия до последния ред, избягвайки всякакви спойлери на днешни новини, – докато всъщност очаква и се страхува от броя, белязал деня на най-голямата семейна трагедия. Когато не го открива и идва времето за броя след него, тя ще се отърве от целия този баласт на миналото.

Да, може би само това остава в живота на човека – не големите заглавия и едрият исторически фон, а онова, което бележи собствения ни живот. Колко изумително е прозрението, че понякога цели години могат да преминат, без събитията, които са ги обозначили и оформили за архивите, да са имали каквото и да било значение за нас, да са ги белязали. Нима и некрологът в печата, дори и на известна личност, не затваря

десетилетия човешки живот, натъпкан в няколко абзаца, и място за вечен покой на дъното на девета страница, между [рубриките – б.а.] „Грешки-смешки“ и „Времето по света“.

Спомням си моментите, в които се питахме: ще оцелее ли вестникарската индустрия и кога ще напишем нейния некролог? Днес се питаме

ще оцелее ли изобщо чистата журналистика за сметка на развилнелите се социални медии, фалшивите новини, трол фабриките и медиите ментета.

И все пак нека завършим оптимистично с прогнозата – може би остаряла, а може би все още валидна, – че

пресата ще оцелее, а качествената журналистика винаги ще се котира, както и да го наречете – дали ще е новини, текст, съдържание, – някой трябва да го предава, друг – да го напише, трети – да го редактира.

В една от най-хубавите истории в книгата героят осъзнава, че приятелят, когото цял живот е закрилял, съзирайки в него огромен талант, оригиналност и изключителност, всъщност е лишен от тях и е съвсем посредствен. Героят винаги е чакал другарят му да напише книгата на своя живот, а той – съответно биографията му, без да съзнава, че щастливият, успешният и способният винаги е бил самият той.

„Моят живот беше съвсем приличен, един обикновен живот“, опитва се да го убеди приятелят му. Но има хора – като нашият протагонист, – които така или иначе винаги ще търсят извънредното, изключителното. Ще търсят новината в човешкия живот.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „За какво мисли човек“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetiene-za-kakvo-misli-chovek/

„За какво мисли човек“ от Васил Габор

На второ четене: „За какво мисли човек“

превод от украински Павлина Мартинова, изд. „Ерго“, 2023

Първото нещо, за което ме подсети заглавието на този сборник с разкази, е „За какво мислите“ – подканата на Facebook, когато още не си започнал да пишеш публикация. Украинският писател Васил Габор обаче е възможно най-далеч от света на социалните мрежи, от суетнята, суматохата и поредните скандали на деня. Писането му е лаконично и прозрачно, лишено от големи думи и обобщения, взряно в детайли, дреболии и чудеса. Писането му напомня на Радичковото, защото не се наблюдава умора от чудото, напротив, удоволствието от очарованието на света е невинно и сърцато.

Габор казва:

… всеки писател си има своя карма: едни пишат много, други – малко. Аз пиша много малко. Първата си оригинална „Книга на екзотичните сънища и реалните събития“ писах двайсет години и изписах в нея всички думи, които знаех, а ето към тази, втората, вървях почти петнайсет години, събирайки за нея нови думи, образи и впечатления. Но не бързах да пиша. Защото не ми се искаше да прилича на първата, а и впоследствие ми стана безинтересно да пиша разкази или новели, като спазвам строго изискванията на жанра и измислям нови герои.

Нямам усещането, че тази проява на скромност, за разлика от толкова много други, прикрива раздуто его и безмерни амбиции. Постепенно Габор стига до решението книгата му да бъде в японския жанр „дзуйхицу“, който се характеризира със свободно и асоциативно, фрагментарно и есеистично писане. Родоначалничката на жанра е легендарната и добре позната в България придворна дама Сей Шонагон със своите неподражаеми и красиви „Записки под възглавката“, създадени преди хилядолетие. Парадоксално, писането на Шонагон е изключително съвременно и днес заради списъците си, кратките истории и анекдоти, описанието на всекидневни случки и пейзажи. Някои от тях са точно като разговори с близък от днес или вчера, в чат или на живо.

Габор по спокоен, заземяващ и медитативен начин разкрива личния си и непосредствен свят. Той изрежда за какво мисли човек, докато отива на работа – за улицата, за тъжните неща, за света на детството, за това кое носи удоволствие и радва. Но мисли и за неща, за които не му се иска. Натрапчивите мисли могат да пробият всяка защита. Друг автор, с който спонтанно откривам близост, е Кенет Уайт, също заслужено популярен в България. Неговата особена смесица между източна уединена естетика и западна ирония и отказ от конформизъм също са в родословното дърво на поетиката на Габор.

На пръв поглед изглежда лесно или ненужно фокусът върху очевидното да е толкова интензивен акт, но в това няма нищо самоцелно. Популярни и болезнено актуални са думите на Оруел, че

вече сме потънали до дълбочина, в която потвърждаването на очевидното е първото задължение на интелигентните хора. Ако свободата изобщо означава нещо, то е правото да казваш на хората това, което не искат да чуят. Във времена на всеобща измама да казваш истината ще бъде революционен акт.

Когато Габор пише тази книга, в Лвов и в Украйна все още няма война, но тя от години е на прага. Неговият писателски и човешки опит е да реабилитира очевидното и простото, да създава противоотрова по един безхитростен и честен начин, да свидетелства за това, което е и каквото е, а не за това какво може да бъде. Далечни са му абстракцията и плакатната идеология. В писането на украинския автор има воля да види и разбере тайните неща, трагедията на птичетата, които са паднали от гнездото, да чуе човека в ъгъла, да види сградата на живота му, да види ангела в спящото дете. И не, това не са сантиментални и трогателни по кичозен начин разкази.

Споменах, че се родее с Радичков и с неговия поглед, взрян в неопетненото чудо. Габор също е от страната на светлата и добронамерена наивност. В нея има призраци и върколаци, магия и блаженство, съдба и случайност.

Това е проза, която е старовремска, класическа и ретро по възможно най-добрия начин. В нея го има палавия смях на джаза, но го има и оправдания плач и скръб по един свят, който вече е друг.

Във време на виртуална реалност да пишеш за това, което наистина живееш и виждаш, е важно. Важно е, защото светът не се превръща и няма да се превърне в метареалност, която има някакво отношение към интелектуални, културни или материални натрупвания. Светът няма да се побере в телефон или приложение. Не може да бъде опростен до черно и бяло. И това трябва да се припомня, защото самото нещо постепенно е измествано от символа, територията е замествана от картата и това отдалечаване от естеството на всекидневието започва още от детството.

Книгата на Габор е като гръмоотвод, който отвежда електричеството на тревогата и стреса под земята, обезопасява ги, за да не се превърнат фантазмите в реални болки и причини за крах.

Крахът е обратим. Сборникът няма такъв залог и амбиция, но създава пространство на силни емоции и екзистенциални размисли. Те резонират с масово вроденото днес безпокойство, но прочитът на тази книга е трансформиращо преживяване. Освежава и вълнува.

На второ четене: „За какво мисли човек“

Няма да се въздържа да споделя част от биографията и възгледите на Габор, защото във времена на носталгици и популисти трябва да се припомнят и очевидни неща. Той е писател, литературовед и издател. Роден в Закарпатието през 1959 г. Завършва Факултета по журналистика в Лвовския университет през 1986 г. и работи в редакционните екипи на местни вестници и списания. От 1993 г. е в академичната библиотека в града. Там се съсредоточава върху изучаването на украинската периодика от XIX и XX век.

Преживял е както епохата на тоталитарния режим, така и последвалото възкръсване на независима Украйна. Животът му е пример за безграничните възможности, които предоставя свободата.

В независима Украйна аз, просто момче от планинско село, постигнах това, което някога изглеждаше невъзможно. Получих докторска степен и публикувах няколко научни книги, романи, есета, разкази. Освен това в продължение на две десетилетия ръководех издателската си инициатива „Частна колекция“. В рамките на този проект на бял свят се появиха над 200 книги и антологии на съвременни украински автори.

Габор е допринесъл и за възраждането на интереса към творчеството на забравени и забранени писатели и учени.

По времето на тоталитаризма подобни начинания биха били немислими. Ето защо за мен свободата е най-ценното понятие както в Украйна, така и в световен мащаб. За новите поколения, родени в независима Украйна, свободата е толкова естествена, колкото и въздухът, който дишат, и това е правилно. И все пак днес сме изправени пред сериозна заплаха от страна на Путинова Русия. Тя има за цел да ни лиши от най-ценните ни активи – нашата земя и нашата свобода. Твърдо вярвам, че творческото изразяване на всеки украински писател сега служи като оръжие в тази борба.

Сърцето на книгата, поне за мен, е в разказа за помориеца Стефан Кърнов и за черния пясък на плажа. От него раните зараствали, но не всички. Това обаче не отменя болезнено красивата нужда да се говори за тях.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izobretyavane-na-samotata/

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022

Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам пророчески, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща.

Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него,

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи.

Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена.

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

че е паднал с главата надолу в мастилница.

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан [от него]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“.

И пред нас се показва – без нито за миг да се разкрива – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да не разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно.

… през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите.

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и освободи (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“).

Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде.

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на [нечия] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част.

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се види… в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в него.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата.

Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се.

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено.

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално,

писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите.

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че

измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното,

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че

каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него.

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече отнетия му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш?

Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори отговори. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Красноречието на сардината“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-krasnorechieto-na-sardinata/

„Красноречието на сардината“ от Бил Франсоа

На второ четене: „Красноречието на сардината“

превод от френски Наташа Колевска-Куртева, изд. „Жанет 45“, 2022

Когато за пръв път мернах прекрасния сборник с есета „Красноречието на сардината“, моментално се сетих за „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери и двете книги наистина имат общи неща – освен подобието в заглавията. Франсоа смесва изискан и хуманен хумор с личния си морски опит, ерудицията и научното си познание – с любовта към пословичните дълбини под вълнитe.

Едва ли в много други страни саундтракът към „Аризонска мечта“ – наистина невероятна среща между Брегович и Иги Поп, е имал толкова радушен или даже култов прием, колкото в България. В една от песните Иги Поп казва в речитатива си, че

рибата не мисли / рибата е безмълвна, без изражение / рибата не мисли, защото тя знае всичко.

Дълго време заради любовта си към песента аз се съгласявах с тези поетични твърдения.
 
След като прочетох книгата – кратка, но концентрирана и с много истории, анализи и критичност към лишеното от мяра унищожение на морските обитатели, – все още съм склонен да се съглася, че рибата знае всичко, но не и че е безмълвна.

Рибата говори, просто ние не владеем нейния език.

Сардината наистина е красноречива. А съм сигурен, че при друго еволюционно стечение на обстоятелствата планетата щеше да е владяна от цивилизация на октоподи, които с грижа щяха да наблюдават варварските изстъпления на куриоза, известен като човек.

През годините, а и до ден днешен не съм любител на морските почивки. Не съм привърженик на печенето на слънце. Не мога и да плувам. Но същевременно името на един от най-добрите ми приятели на тази земя означава буквално „морски“. А чувството, което ме обзема, когато гледам морето, усещам вятъра и слушам вълните, е наистина „океанско“, както го нарича Ромен Ролан в писмо до Фройд. Впоследствие Фройд, както често прави, развива своя собствена и своеобразна теория. Ролан има предвид вътрешното усещане за вечност, което те обзема, когато се усещаш част от целия външен свят. Когато се усещаш като част от цяло, като вода във водата, като песъчинка от плажа, който е част от големия пясъчен часовник, чието съществуване и изтичане нямаме капацитета да осъзнаем.

С удоволствие бих препрочел книгата. На пуст скалист плаж в Резово или на пейка на остров Света Анастасия, докато се чудя дали наистина цацата в близкото капанче е китайска заради свръхулова на дефицитната българска, а изчезналият от родното Черноморие тюлен монах просто не се е скрил много добре в някоя тайна пещера.

Уви, чета книгата на балкон и гледам морето от облаци, и как седем бързолета прелитат, и се надявам да изядат комарите, за да не нахапят бебето до мен, което скоро ще стане на година. Писането на Франсоа е увлекателно, защото той обича това, за което пише, и обичта му е заразна. За него рибите, мекотелите и бозайниците във водата са приятели. Той търпеливо държи за ръка читателя, докато се гмуркат заедно, и го чака да се зарадва на съществата, на които сам той се възхищава.

На второ четене: „Красноречието на сардината“

Франсоа е колкото информативен, толкова и ненатрапчиво поетичен, когато смесва и натрупва впечатленията си за песента на китовете, за гостуванията си на средиземноморските риби меч, или как брои албатросите и играе със скатове манта. Опияняващо и страшно е да се чете, като разказва за живота в перфектна симбиоза на постоянно застрашения в момента коралов риф. Или за безумната любов на римляните към „гарум“ – соса, който се получава чрез ферментация на хамсия. Или как е измислена изкуствената перла от майстор Жакен, който не искал да създаде за жената на сина си токсичната до този момент алтернатива на истинската перла. Или как Плиний Стари загива, опитвайки се да спаси приятел от Везувий. Или как Франсоа разчита сигналите на делфините, как разбира колко брутално се лови риба тон или какво е изкуството да се доближиш до тюлени. Или как… Историите са наистина много.

Описанията на Франсоа могат да влюбят читателя в подводните жители и да разширят неимоверно представите му. Той разказва как зеленушки и морски каракуди се носят над пяната и скалите. Как

атлантическата сьомга е в състояние да различи във водите на Гренландия мириса на бретонския поток, където е родена, да тръгне да плува по следите на този мирис, докато открие извора му.

Как

раците богомолки могат да щракат толкова силно и толкова бързо с щипците си, че да накарат водата да заври на малки мехурчета и да произвежда звук като от изстрел на пушка, най-силния от всички звуци под водата.

Или как

лангустите пък се мислят за по-музикални и свирят на цигулка със своите антени,

защото „като използва същия механизъм – триене на лъка върху струните на цигулката, за да произведе вибрация, – лангустата трие антените си към основата на очите.“

Историята, която ме покърти, е за най-самотния кит на света.

Песента му приличала на тази при финвалите и имала честота 52 херца, която е еквивалентна на най-ниската нота, произвеждана от туба. Това е прекалено висок, пронизителен звук за финвалите, които се свързват на звукова честота от 10 до 35 херца. Затова от десетилетия този кит пее, говори и зове себеподобните си, без да получава отговор. Той се скита самотен в необятната водна шир и само океанографските хидрофони чуват всяка година неговия зов. Никой не знае защо той има толкова странен глас. […] също така никой не знае дали някога е срещал други китове, нито какво може да е почувствал при такава среща, като е виждал другите, без да може да разговаря с тях. Никой не е успял да го види, въпреки че всяка година самотната му миграция може да бъде проследена по звука. За хората самотният кит съществува само чрез своята песен, същата тази, която го изолира от събратята му, тази песен, която той изпраща неуморно с надежда в пустотата на Тихия океан.

Този кит е като обобщение за красноречието на морските и водни същества, които за мнозина си остават мъртва стока, кулинарен продукт и сякаш никога не са плували и живели прекрасния си, рискован и сложен живот, а винаги са били невидими. Безмълвни и неми – като в песента на Иги Поп.

Такива книги (като „Черноморски упанишад“ на Николай Грозни или като излязлата наскоро „Кратка философия на морето“ на Лоранс Дьовилер) са усилия по посока на усъмняване в превъзходството и нарцисизма на човешкия род и в превръщането му в един по-добър представител на екосистемата на планетата ни. Преди да я досъсипе с ентусиазъм и задоволство от постигнатите резултати.

Ако трябва да перифразирам Радичков, при когото лисицата не е умряла, а само се прави на умряла, то сардината е прекрасен оратор и само се прави, че не може да говори.

Това, което казва, ако човек се вслуша, разбира се, единствено може да помогне за опознаването и грижата за живота, който е под водата. Под водата глупости и лъжи не се говорят, пропагандата е кът и почти никой не упражнява самоцелна агресия срещу когото и да било. Полезни и красиви уроци. Все още ненаучени.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „История на един германец. Спомени 1914–1933“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-istoriya-na-edin-germanec/

„История на един германец. Спомени 1914–1933“ от Себастиан Хафнер

На второ четене: „История на един германец. Спомени 1914–1933“

превод от немски Евгения Дебелянова, изд. „Аквариус“, 2021

Страхотна и страховита книга за света от вчера, изпълнен с омраза, варварство и войни. За света, който винаги има възможността да се превърне в света от днес. И същите уж забравени, забранени и заметени под килима на историята, причиняващи колосални щети и травми демони могат отново да се разбеснеят унищожително. И те, за съжаление, беснеят.

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. Книгата на Хафнер (който, след като напуска нацистка Германия, се установява в Англия) излиза в родината му след смъртта на автора и се превръща в сензация. Неговият син открива ръкописа в тайник в бюро, което баща му подарява на внука си. Но усещането за мистификация в духа на XIX век или на постмодернизма свършва тук.

Всичко в книгата е лична и преживяна конкретика. Мощно свидетелство за наличие на съвест и несъгласие. За нежелание да се претопиш в хомогенна и апатична гражданска маса, насъсквана и изпълнителна в баналното си и катастрофално зло.

Красноречив биографичен опит, категоричен в оценките си и детайлен в описването на климата в Германия по време и след Първата световна война и в навечерието на Втората.

По сила, качество и интензитет тази изключително прецизна хроника на заболяването и описанието на изпадането на духа, на личната и политическа отговорност в клинична смърт и на морала в Германия в несъстоятелност е сравнима с дневниците на Клемперер, с мемоарите на Траудъл Юнге, последната лична секретарка на Хитлер, както и с писаното от Ремарк.

На второ четене: „История на един германец. Спомени 1914–1933“

Добре, защо отново да се връща човек назад и да чете за време, за което толкова много е изписано, заснети са толкова много игрални и документални филми? Краткият отговор, макар и да се повтарям, е, че то може да се случи отново и се случва в отделно взети страни, които натрапчиво се опитват да въвлекат света в сходни реваншистки конфликти и в които обществото няма достатъчно съпротивителни механизми да противостои на индивидуалната лудост на лидерите си. Лудост, която плъзва като масова психоза и води до такива изкривявания във всекидневието, че границата между обществен и личен живот се разрушава, конституцията и правото не значат нищо, а смисълът и основите на демокрацията са не само подкопани, а педантично екзекутирани и хвърлени в масов гроб.

От Гьотевия „Фауст“ в немския са навлезли поне две словосъчетания. Едното е „същината на пудела“, защото Мефистофел следва Фауст от градските порти до кабинета му в кожата на куче от тази порода. Дяволът е черен пудел. Другото е „въпрос на Гретхен“, който е така нацелен, че предизвиква изповед или трудно решение.

Хафнер задълбава много сериозно в „същината на пудела“, сиреч в „причините за нацизма“, и въпросите му са „въпроси на Гретхен“ колкото към времето, в което е живял, толкова и към самия него. Те карат и читателя да се пита как би реагирал на мястото на автора. И за добро или за лошо, всекидневно има възможността да си отговаря с думи и действия, защото плевелите на долнопробен и кален популизъм, национализъм и заредени с желание за мъст партии срещу несъществуващи и измислени врагове се радват на неочаквано добър и радушен прием и в България. И този прием не среща достатъчно добър и категоричен отпор нито от партии, нито от общество.

Това е книга за дуел, който не спира да се случва, „дуел между двама далеч не равни противници: една извънредно мощна, силна и безогледна държава и един малък, анонимен, неизвестен човек“. В това е силата на книгата. Тя разказва от първо лице как цяла една държава се сварява бавно и постепенно чрез страх и пропаганда като рак в тенджера. И сварен, ракът придобива формата на свастика, лагер и тумор. Авторът не спестява нищо и на самия себе си, за да направи едно крайно важно и днес откритие.

Всичко това е вярно: не се намесих в събитията, не бях дори и особено осведомен свидетел, но и никой не може да погледне на собствената ми личност по-скептично от самия мен. Аз все пак съм убеден – и моля това да не се смята за дързост от моя страна, – че със случайната частна история на моята случайна частна персона разказвам една важна и неразказана още част от германската и европейската история – по-важна и по-значима за бъдещето, отколкото ако разкажех кой е подпалил Райхстага и за какво в действителност са разговаряли Хитлер и Рьом. Какво е историята? Къде се разиграва тя? Когато чете обичайни исторически трудове – като обикновено лесно забравя, че те съдържат само контурите на нещата, а не самите неща, – човек се изкушава да повярва, че събитията се разиграват между няколко десетки личности, които решават съдбата на народите, и че от техните решения и дела произлиза това, което по-късно наричаме „история“. И тогава историята на настоящото десетилетие ще му изглежда като игра на шах между Хитлер, Мусолини, Чан Кайшъ, Рузвелт, Чембърлейн, Даладие и още няколко десетки мъже, чиито имена малко или много са в устата на всички. Ние, останалите, безименните, в най-добрия случай сме нейни обекти, пешки в шахматна партия, които биват местени или не, жертвани и губени, и чийто живот, ако имат такъв, минава в един съвсем друг свят, без връзка със ставащото на шахматната дъска, където присъстват дори без тяхно знание.
Може да прозвучи парадоксално по отношение на казаното дотук, но е неоспорим факт, че единствените исторически събития, които наистина имат значение, се случват между нас, безименните, в душата на всеки случаен и отделен човек, и че спрямо тези синхронно и често пъти несъзнавано взети решения на масите са абсолютно безсилни и най-могъщите диктатори, министри и генерали. Характерното за подобни кардинални събития обаче е, че те никога не избиват на повърхността под формата на масови прояви и демонстрации – работата е там, че щом се масовизира, масата губи способност за действие, – а винаги съществуват само като лични преживявания на хиляди и милиони отделни индивиди.

За мен това е сърцето на книгата и най-важното ѝ послание. Тъй снизходително нареченият от големите хора на власт „малък човек“ да не се отказва масово от голямата си сила. От несъгласието и присмеха си, от гласа си по време на избори и от гласа си в личния си живот, когато има вероятност първо да дойдат за приятелите му, а скоро и за него. Свободата, справедливостта и мирът са привилегии, които трябва да се отстояват постоянно.

Да, бих могъл да проследя с богат пъзел от цитати отделните части и етапи от историята на Хафнер, която той споделя с нас, но намирам посланието му за осъзнаването на личния потенциал и отговорност на индивидуално ниво за най-голямото достойнство на книгата. Прочее, поука, която е лесна за рационално усвояване и трудна за практическо прилагане. Историята на Хафнер започва с това как като дете е бил вманиачен в Първата световна война и е гледал статистиките по вестниците и на стената в училище, сякаш става въпрос за спорт, а не за смърт.

Как – впоследствие и след загубата на войната – се оказало, че

цяло едно поколение в Германия не знаеше какво да прави с подаръка „свободен, независим частен живот“.

Как

тази младеж не познаваше друго освен публичен шум, сензации, анархия и опасния чар на безотговорното жонглиране с числа. Тя само чакаше момента да повтори сама всичко, видяно през изминалите години, и то с още по-голям замах, а личният живот започна междувременно да ѝ се струва „скучен“, „еснафски“ и „демоде“. Масите също бяха свикнали с всевъзможните проявления на хаоса.

Как поколението,

което сега беше „на ред“, отказваше да се научи да живее честно и по човешки и използваше всяка свобода само за да извърши някакво колективно безобразие.

Как

в годините между 1925 и 1930 у най-добрите представители на германската младеж съвсем незабелязано се зараждаше нещо много хубаво и обещаващо: един нов идеализъм отвъд съмненията и разочарованията; една втора либералност, по-широка, по-всеобхватна и по-зряла от политическия либерализъм на деветнайсети век; да, може би дори основите на едно ново благородство, на една нова аристократичност, на една нова естетика на живота. Превръщането на всичко това в действителна сила беше още твърде далеч; то тъкмо се беше проявило в мисъл и слово, когато четириногите дойдоха и го стъпкаха.

Как

най-елементарната и кажи-речи навсякъде, където и да погледнеше човек, най-дълбоката причина беше: страхът. Да участваш в пердаха, за да не се окажеш сред напердашените.

Как

решението беше само едно: физическо отдалечаване; емиграция; раздяла със страната, към която принадлежиш по рождение, език и възпитание, и с всякакъв род обвързаности с нея.

Написаното е твърде актуален и жив портрет и много напомня на обществени сривове в днешния и вчерашния ден или година, две или десетилетия в прекалено много страни. 

С думите „естествено, става дума за ръкопис“ започва „Името на розата“ на Еко. В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“, а пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст. Не бива отново и отново да се позволява буйният розов храст да се превръща в черно цвете. В букет за поредно погребение на някоя държава и общество.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Цялото наше безумство“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-cyaloto-nashe-bezumstvo/

„Цялото наше безумство“ от Ши-Ли Коу

На второ четене: „Цялото наше безумство“

превод от английски Светослава Павлова, изд. „Алтера“, 2022

Обикновено има или целенасочен интерес и изрично любопитство, или някаква странна съпротива и съмнение, когато човек посяга към литература от автори, принадлежащи на крайно далечна от нас култура. Признавам си, че зачетох „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу по втория начин само за да установя

колко изумително сходен на нашия е светът, който тя описва –

в устройството на обществото и специфичните му недъзи; в хитрите и често смехотворни преки към справянето с бита, спецификата на отношенията и живописните характери в провинцията; в противопоставянето на глобалния мегаполис и справянето с неумолимо настъпващия „прогрес“; в шегите и езика.

Романът представлява двугласен хор от разкази в първо лице, като едното повествование се води от възрастен етнически китаец, а другото – от подрастващо християнско момиче.

Съдбата на двамата се преплита, когато момичето бива осиновено след катастрофа от близката на мъжа – малайката Мами Биви. Жена, която като че ли сме срещали в редица други любими книги: самодостатъчна особнячка, самотна и самобитна, чудата и доизмисляща истории, всяка от които започва с „Беше/Имаше неестествен…“. Тази дума – неестествен, ще бележи всичко случващо се в измисления градец Лубок Сайонг в щата Перак, така че дори нормалните и обичайни неща ще придобият някакъв друг, извънвремеви и леко магичен привкус. Така както някои от героите ще виждат неспокойни мъртви или ангели, рибите ще имат съзнание, а част от събитията ще се случват като че ли по неведомо съвпадение.

Не, романът далеч не е в традицията на латиноамериканския магически реализъм, макар тук-там да има подобни краски.

Разказът е изключително земен, изпълнен със сладостна ирония и ярък социален сарказъм.

Книгата не представлява също така нито мемоари на възрастния мъж (макар и донякъде да наподобява градски летописи, водени в ние-форма), нито роман на израстването в аз-форма, както се споменава в анотацията. Може би защото героите разказвачи не са наистина важните, фокусът не е тяхната промяна или израстване, те не са в центъра на събитията.

Големият герой на този роман е всъщност самият градец, както и неговите типажи, чешити, местни и случайно приходящи. Това неголямо и не особено уредено място няма как да не ви се стори безкрайно познато – то все още е далеч от инфраструктурата, привилегиите и шаблонния лукс на глобалното, макар „прогресът“ по един или друг начин да пълзи към него. Иска ли питане, че политиците минават през него инцидентно преди избори и с известна погнуса, а ежегодните наводнения са нещо, което жителите са приели като природна даденост, както – уви – често се случва и у нас:

В Лубок Сайонг не виним пътното строителство, обезлесяването, затинените реки, запушените отводнителни тръби или универсалния виновник, корумпираните бюрократи, които работят в отделите, отговарящи за гореспоменатите пътища, гори, реки и тръби.

В този град, където всичко е едно – една болница, едно полицейско управление, една бензиностанция и така нататък – легендата е най-близката възможност за преодоляване на нелицеприятната и скучна истина за реалността такава, каквато е. Дори и тя обаче е оскъдна и не особено атрактивна, за да привлича достатъчно интерес към града, или както разказвачът описва местното предлагане на легендите –

хладни и слабо гарнирани, на порции, недостатъчни да задоволят апетита или въображението.

Ши-Ли Коу е изключително забавна в начина, по който кара разказвача си да (само)иронизира местните поверия, да „героизира“ на шега обикновеното, докато подкача „автентичното“ и „традиционното“, да извежда на преден план смешното, като същевременно буди у нас симпатия към него. 

Съпоставяйки от време на време живота с този в столицата Куала Лумпур, авторката очертава ясни дихотомии, без нито за миг да бъде мелодраматична или да идеализира едното за сметка на другото: уж автентичното ръчно труд-и-творчество (често „подпомагано“ от поръчаните в Китай масовки) срещу индустриализацията и големите фабрики, в които в крайна сметка работят същите „мързеливи, глупави и злочести хора, които просто се опитват да си изкарат прехраната“; неугледния локален туризъм, на който се отдават само случайно изпаднали авантюристи, срещу маститите спа комплекси за добре плащащите чуждестранни гости; местната храна, която може да предизвика позиви за често ходене до тоалетната, срещу безличните световни вериги, като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“; самодоволните доброволци от големия град и свикналите с бедствията провинциалисти, които се дразнят от тяхната жизнерадостна и клиширана помощ; забавната неприветливост на самобитното срещу абсурда на привнесеното; традиционните ислямски закони и илюзорното приличие срещу реалното съществуване на травестити и други сексуални и личностни свободи зад кулисите.

Възможно е тогава да се каже, че „Цялото наше безумство“ може да се чете като своеобразна социална сатира,

тъй като във всяка възможна ситуация и чрез куп метафори Ши Ли-Коу не пропуска да ни напомни за обществените реалности. Макар и история на един отделно взет малък град, тя е история на съвременна Малайзия встрани от лъскавите туристически брошури. Ши Ли-Коу очертава ежедневието на земния, обикновен човек (чиято практичност измества дори въпросите на живот и смърт) чрез поредица от забавни, полукомични и леко тъжни случки. Ще научим как се клинчи от час, как се спасяват пиявици, как се превъзпитават травестити, как се прави мост в нищото и т.н. И във всичко това ще личи носталгията по непревзетото от глобализма, по малкия град, по твърде човешкото. 

Тази книга наистина е изпълнена с неподправено човеколюбие,

с великодушно снизхождение към кривиците и недостатъците на всеки и с обич към доброто и достойното у всеки – независимо от неговата етническа, верска, сексуална и друга принадлежност. В мешавицата от етноси, която Ши-Ли Коу забърква – малайци, индийци, китайци, индонезийци, – човекът в която и да е координатна точка на споменатото в горния абзац остава просто човек: погрешим, в никога незавършен процес на себесъздаване, очарователно комичен. Важното е, че той не е сам за себе си – героите на романа неизбежно намират път един към друг, колкото и криволичещ да е той, образуват сложни, но автентични връзки и в крайна сметка една истинска човечна общност в епруветката на измисления Лубок Сайонг.

На второ четене: „Цялото наше безумство“

В „Цялото наше безумство“ няма поука, както признава чрез героите си авторката:

Искам да кажа на тези, които идват, на всеки, който би ме чул, че урокът не е в разказа, а в живота.

И за да затворим кръга към далечното, което особено на нас, българите, ще ни се стори безкрайно познато, ще ви оставя

кратък списък с някои неща от ежедневния дискурс, които веднага ще разпознаете като родни

и които присъстват в книгата:

  • всичко е политика;
  • таксиметровите шофьори се оплакват, че държавата е съсипана и никой не се грижи за тях, а всички искат да ги прецакат;
  • всичко гнило идва от Китай – отровено мляко за кърмачета, консервирана храна с живак, масово произведените сувенири;
  • всички гледат ужасно дублирани сапунени опери;
  • хората в крайна сметка си предпочитат съмнителната и мързелива помощ на корумпираните институции;
  • те споделят тихото чакане и кротката търпимост по отношение на некадърността, защото общата мизерия свързва;
  • политиците раздават пари на калпак преди избори на всички социално ощетени групи освен данъкоплатците на платена работа;
  • природните бедствия са по вина на корупцията и нехайството, но са представяни като добри за нацията, защото карат обществото да се обединява около обща кауза;
  • младите, които все пак остават в малкия град, просто твърде много обичат мързеливия си живот, за да се бъхтят на някаква работа;
  • прогресът не е исторически, а преди всичко търговски и се измерва с потреблението на куп жалонни боклуци.

Завършвам с една присъда на Мама Биви:

Вие сте тези, които погубихте Куала Лумпур. Продължихте да строите магазини, офиси, жилищни сгради и огромни молове. Живеехте си в множеството ви мезонети и вили и те пак не ви бяха достатъчни. Строите още по-големи сгради, за да продавате все повече неща. Настоявате за все повече чуждестранни майстори готвачи и лъскави ресторанти, които трябва да се обновяват на всеки три години. Построихте още пътища за шестте ви коли, с които задушавате града, защото много ще се изпотите, ако се качите в метрото или автобуса. И се оплаквате, че градът бил загубил чара си?


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Елине Вере“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-eline-vere/

„Елине Вере“ от Луи Куперюс

На второ четене: „Елине Вере“

превод от нидерландски Елица Колева, изд. „Жар – Жанет Аргирова“, 2021

Ако тази книга беше написана на някой голям европейски език, тя щеше да е световна, а не само нидерландска класика. Големи думи за голяма книга. Такива са и литературните роднини на романа. Директно влияние върху него оказват както хората на Хага и самият град, така и „Анна Каренина“ на Толстой и „Призраци“ на Ибсен. От Толстой идва разделянето на кратки и енергични глави, а от Ибсен – един делириумен епизод и начинът, по който главната героиня слага край на живота си. Не мисля, че издавам някаква особена сюжетна тайна.

Има дълга традиция в историята на литературата книги с женски имена за заглавия да завършват трагично. Не е и нужно читателите внимателно да броят точно колко пъти думата „меланхолия“ се среща по страниците (65 пъти), за да могат да предположат каква в крайна сметка ще бъде съдбата на Елине Вере. Трагична, разбира се.

Романът е публикуван глава по глава в пресата и има спецификите на сериал. И всъщност е такъв, приковава погледа, така че с нетърпение очакваш следващата част, за която – наистина се радвам – не ми се налагаше да чакам седмица. В действителност не е правен сериал по книгата, но има нелош филм от 1991 г. – за всеки желаещ да сравни адаптацията и първоизточника.

Това, което ме очарова в романа, не е родството по избор с Вертер; не е описанието на пищните живи картини, които представителите на нидерландския хайлайф правят по домовете си; не е и детайлната панорама на тогавашното общество, привилегиите на колониализма и на фантазмите по Ориента и екзотиката, която той носи; не е и възможността да се анализират критично неврозата и истерията и как са конструирани от доминиращия мъжки поглед; не е и преоткритата теория за хуморите и за телесните течности, според която може да си сангвиник или холерик (за меланхолик вече стана ясно); не е неутешимият като бебешки плач Weltschmerz на героите; не е и много други неща, с които мога да продължа до края на текста, че и след него.

Това, което ме очарова, е внезапният ми личен спомен, породен от книгата – как съученици в основното училище се питат един друг „Обясни ли му се? Обясни ли ѝ се?“ и говорят часове наред за обяснения. За обяснения в любов.

Това, което ме очарова в романа, е отдадеността в разговора за чувства и за възпитанието им.

За самото наличие на толкова преувеличен в сериозността си разговор. За възможността да съществува пространство, в което да се състоят тези диалози, и те да са непосредствени – на живо, лице в лице. Или ако не са, то да са в дълги и гъсти писма. Никой не си праща селфита или клипчета. Най-много фотографски портрет, но и това не е било толкова често срещано – все още. И в това говорене да няма мелодрама, а да е форма на общуване. Очарова ме наличието на такава воля у Елине – за

автентичност и непримиримост в желанието общуването да е на нивото на възможното във въображението, а не на ограниченията в реалността.

Чудя се: много ли е загубило общуването от написването на „Елине Вере“ до днес? Изчезнала ли е вярата в това, че думите имат силата да обясняват и да сближават? Това е една възможна гледна точка, разбира се. Друга е, че това, което ме очарова, може иронично да предизвика криндж реакция у някой, който не си дава сметка, че присмивайки се и вземайки на подбив, не обезоръжава написаното, а единствено показва, че е делегирал прекалено много власт не на думите в себе си, думи, които няма да каже нито на глас, нито в писмо, а на медии и техника, които правят общуването хигиенично, удобно и лесно. И го отдалечават неимоверно от това, което хората, с които израснах, наричаха „да седнем на приказка“.

Не съм вярвал, че някога ще защитавам уж стерилния и изпълнен с предразсъдъци и консерватизъм свят от миналото, но все повече ми се струва, че той – или най-вече романите му – са имали капацитета или поне смелото желание да назовават неща, за които днес не ни стигат думите или пък смятаме, че думите са изгубили силата си. Или всъщност литературата създава илюзията, че хората са разговаряли по-добре и повече от нас за чувствата си. Да не забравяме, че Елине все пак умира, а не живее щастливо до края на дните си. Тя е литературно същество, родено да живее и умре в самота, за съжаление.

Защото литературата се ражда и от воля за компенсация, от стремеж за справедливост и красота. От желание нещо, което липсва – да съществува. Като свободното и задълбочено общуване.

На второ четене: „Елине Вере“

Когато преди няколко години препрочитах „Мадам Бовари“, ме шокира и ми достави удоволствие това как почти всяка фраза е едновременно сериозна и иронична (като при Платонов в „Чевенгур“ впрочем) и как изречение след изречение Флобер ни приближава към това, за което говори – първо го виждаме с телескоп, после идва ред на бинокъла, след това на лупата и накрая е микроскопът. Детайлно и прецизно писане, което разнищва, уверено е във възможностите си и прекрачва граници – етически и естетически, – без да му мигне окото. Писане, което не си и помисля да маркира сериозност, да фалшифицира многозначителност или да върви по утъпканата пътека на една определена конвенция и клише. Каквито в момента има предостатъчно.

Луи Куперюс не е толкова безпощаден присмехулник и сатирик като Флобер. Той пише с голяма доза съчувствие за безизходиците, счупванията и бездните на Елине Вере. Те са същите, които Стриндберг и Ибсен откриват, а Бергман окончателно разширява, оживява и превръща както в кино, така и в лична биография. Друга класова и писателска близост е и с Едит Уортън, неслучайно публикувана от същото издателство.

Елине Вере е, поне на пръв поглед, типичен някогашен млад човек от добро семейство. Ходи редовно на опера, където се влюбва, чете „Парижката Света Богородица“, ухажвана е и флиртува в будоари и на соарета, радва с обаяние, води кореспонденции и разговори, не харесва баналните и скучни хора, в крак е с модата и тенденциите и е безкрайно уморена и тъжна. С лекота черпи от духа на времето и от средата си, но ѝ е трудно да бъде част от тях. Усеща слепите им петна, маниите и преувеличенията. Фетишизира колебанията и тъгата си, носталгията и меланхолията. Уютът им я привлича като почивка в санаториум, от който никога няма да излезе. Не я привличат бракът по сметка или някаква друга форма на интимност, наподобяваща транзакция. Тя иска нещо повече, което няма как да получи.

Представям си, че Кафка, принцът на разваления годеж (с четири зад гърба си), би харесал този роман,

колкото и той да е привидно далечен на неговото писане. Куперюс описва света и резервите към този свят, чиито устои Кафка подкопава и осмива в радикален знак на съпротива. Елине Вере няма толкова силни съпротивителни механизми. Тя зачерква всички възможни версии на живота си. Самоубива се почти случайно с морфин, защото иска да заспи и да не будува в този свят – той изобщо не може да ѝ предложи пълноценната форма на любов, за която тя копнее. И за която Кафка също е копнял. (Фелице Бауер пренася и в Америка стотиците му писма до нея и ги продава за публикация едва след смъртта на съпруга си и поради финансови трудности, четвърт век след смъртта на Кафка.)

Това е в крайна сметка книга, чийто подходящ и дори идеален читател би бил човек, изпитващ трудности да се намести в настоящето. А светът в момента е рядко неуместен.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Академия за китове“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

На второ четене: „Академия за китове“

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

На второ четене: „Академия за китове“

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-anatomiyata-na-edno-izchezvane/

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

превод от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2017

Казано накратко – това е майсторски роман. Приглушен и дълбок като мълчание, в което е споделено много. Реших, че ще науча повече за Матар едва когато дочета романа.

Личната му история е забележителна и е нужно да бъде споделена, за да се разбере контекстът на създаването на тази интензивна и мощна проза.

Проза, писана по необходимост и от нужда, не заради моди, тенденции или пазар.

Писане, което окуражава и дава пример. Такива истории, за съжаление, продължават да се случват и днес. Светът не си взема поука от безкрайната игра на грешки и болка, пронизала историята. Затова и ще продължават да бъдат разказвани.

Матар е роден в Ню Йорк през 1970 г. Баща му Джабала Матар, който е смятан за политически дисидент заради мнението си за преврата на полковник Муамар Кадафи през 1969 г., е принуден да премести семейството си от Триполи и по време на раждането на Матар работи за либийската делегация в ООН в Ню Йорк.

Впоследствие семейството се връща в Триполи, но през 1979 г. отново бяга от страната. Матар е на девет години, когато се преместват в Кайро. Там живеят в изгнание, а баща му се обявява по-остро срещу режима на Кадафи. Матар продължава образованието си в Американското училище в Кайро.

Три години по-късно брат му Зиад заминава за пансион в Швейцарските Алпи. Въпреки че Матар отчаяно иска да се присъедини към него, трябва да изчака още четири години, докато навърши шестнайсет. Заради продължаващите заплахи от страна на либийската диктатура срещу бащата (както и заради заплахата за сигурността на Зиад, докато учи в Швейцария) обаче той не може да го последва. (И двете момчета трябвало да ходят на училище с фалшива самоличност.) В крайна сметка Матар избира училище в Англия, в което се записва през 1986 г.

Трябваше да се преструвам, че майка ми е египтянка, а баща ми – американец. Смятахме, че така не се налага да обясняваме пред всички араби в училището защо арабският ми език е египетски, а английският – американски. Първото ми име беше Боб. Зиад го избра, защото и двамата с него бяхме почитатели на Боб Марли и Боб Дилън. Трябваше да се преструвам, че съм християнин, макар и нерелигиозен. Трябваше да се опитам да забравя името си. Ако някой ме наречеше Хишам, не трябваше да се обръщам.

През 1990 г., когато все още учи в Лондон, баща му Джабала Матар е отвлечен в Кайро. Обявен е за изчезнал. След шест години семейството получава две писма с почерка на бащата, в които се казва, че е бил отвлечен от египетската тайна полиция, предаден на либийския режим и затворен в известния затвор „Абу Салим“ в сърцето на Триполи. Тези писма са последният знак и единственото нещо, което имат от него.

След тринайсет години Матар съобщава, че е получил новина: баща му е видян жив през 2002 г., което показва, че е оцелял след избиването на 1200 политически затворници от либийските власти през 1996 г.

През март 1990 г. агенти на египетските тайни служби отвлякоха баща ми от дома му в Кайро. През първите две години ни караха да вярваме, че е задържан в Египет, и ни казваха да си мълчим, защото в противен случай не можели да гарантират безопасността му. През 1992 г. баща ми успял да изнесе контрабандно едно писмо. Няколко месеца по-късно майка ми го държеше в ръката си. Внимателният му почерк се беше свил плътно в ситни букви, за да побере възможно най-много думи на единствения лист А4. Думи, между които почти нямаше място, нито над, нито под тях. Никакви полета, думи до ръба.

Хишам Матар споделя за писателския си процес, че

започва с много малко: колкото по-крехко, толкова по-добре. Нишката трябва да се усеща така, сякаш е на път да се скъса. Понякога започвам с жест или с усещане за даден герой. То е като онзи миг, когато се втурваш в концертната зала в последния момент. Намираш мястото си, след като светлините угасват. Не виждаш човека, който седи до теб, но имаш представа за него, за това какъв може да е или как му въздейства музиката, за тежестта на неговото мълчание.

Мълчанието при Матар е забележително. Деликатността му, когато открехва вратата към нещо, което не може да се опише – изчезването на един баща, – е неподправена. През цялото време, докато прелиствах книгата, си мислех, че това не е точно фикция. Историята за син, чийто баща е дисидент и е изчезнал, не е измислица. В нея има лекота и тежест, каквито носят истината и реалността. Но това не е и автобиография. Мемоарна книга е например „Завръщането: бащи, синове и страната между тях“, за която Матар печели „Пулицър“.

Писателят, който ми се струва най-близък до Матар, е В. Г. Зебалд. Сходно е усещането за изгнание и безизходна съдбовност;

за реалност, населена с мускуса на паметта, с призраците на травмата; за атмосфера на свят, клаустрофобично концентриран и сгъстен, свят на липсващи отговори, но и на шеметно блуждаене, на безспирно бродене.

Синът Нури скита из живота като Хамлет, влюбен е в мащехата си, скърби безутешно за майка си и баща си. Скръбта за баща му няма начало и край, защото няма и окончателен завършек. Траурът не може да се състои. Няма ритуал на сбогуване и раната на травмата е отворена. Дневникът на скръбта не може да започне. Това, за което пише Марин Бодаков в стихотворението „Кал по дланта“, няма как да се случи:

На следващия ден заварихме купчина мазна пръст до пояс,
натрупана мокра пръст под пейката, извън, в краката му,
нямаше как, с домашна лопатка дозаринах баща си.
Бих предпочел това да е метафора.

На второ четене: „Анатомията на едно изчезване“

Има много и различни заглавия, които са „анатомия“ на нещо, на падане, на Грей, на скандал. Първата е „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън, където той пише, че

меланхолията може да е преходна, когато се появява при всеки малък повод за скръб, нужда, болест, неприятност, страх, мъка, страст или смущение на ума, при всяка грижа, недоволство или мисъл, които причиняват тъга, тъпота, тежест и досада на духа, противоположни на удоволствието, веселието, радостта, насладата… От тези меланхолични нагласи никой жив човек не е свободен, никой стоик, никой не е толкова мъдър, толкова щастлив, толкова търпелив, толкова щедър, толкова благочестив, толкова божествен, че да може да се спаси… В този смисъл меланхолията е характерна за смъртните… А ако е нараснала до навик, то едва ли ще бъде премахната.

Навикът от меланхолията на изчезването на бащата в тази книга се родее с „Куфарът на баща ми“ на Орхан Памук, напомня и „Разгадавайки баща си“ на Вера Мутафчиева или разказа „Уейкфийлд“ на Натаниъл Хоторн, в който човек изчезва от собствения си живот за период от двайсет години и след това се връща. Понякога, уви, хората не изчезват по собствена воля и не могат да се върнат, когато решат.

Това, което може да прави Нури, е отново и отново да се връща из местата в паметта си; да води едни и същи разговори; да преподрежда едни и същи парчета от пъзела; да се върне в дома от детството си; да бъде баща си; да си бъде баща и да продължи.

Четенето на романи, в които централно място заема онова, което не може да се назове и няма развръзка, по парадоксален начин са и успокояващи. Нужен урок по стоицизъм, търпение и любов насред всекидневната бруталност.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Дневник на чумата“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-dnevnik-na-chumata/

„Дневник на чумата“ от Гонсало М. Тавареш

На второ четене: „Дневник на чумата“

превод от португалски Даринка Кирчева, изд. „Ерго“, 2022

Четох откъси от Дневника само месец след като добре познатият на български португалски автор започва да отразява реалността на живо, (Марин Бодаков ми прати линк към него на 1 април преди три години). И тогава, и днес тези дневникови записки ми стоят като стихотворения в проза. Като къси съединения между мисли, наблюдения и асоциации. Целта им е да държат автора на повърхността и успявайки да направят това – спасяват от хаос и удавяне и читателя.

Защо е нужно това връщане назад, когато на дневен ред са други кризи, други войни?

Миналото е чужда страна, а точно в тази се напомня, че има и бомби, които убиват без шум. Вирусът, който всъщност е тук и днес… Спомням си как четях и дневника на Франко Берарди – Бифо от същия период. Спомням си как с Ясен Василев превеждахме статии, мнения и анализи. Как си пишехме с приятели в Америка, Франция и Англия. Как чаках баща ми да дойде с колата си и да ми остави от така дефицитните в началото маски и как нервно пазарувах в кварталния магазин. Как се чувах всеки ден с родителите си. Как всяка седмица качвахме по един запис на театрално представление от архива на „Сфумато“. Как гледахме брифингите, как се възмущавахме, как лакомо четях „Моби Дик“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Дон Кихот“ и всички останали дебели класики, които така и не бях прочел изцяло.

За португалеца този дневник е насъщен навик. Той е

абсолютна необходимост. Пред събитието да останеш прав и нащрек. Сила срещу много по-силното. Или си на линия в усилните дни, или бягаш. Или със зяпнала уста изстенваш едно оох като звук, отговор и уплаха. Дневник на чумата като другар в тежките дни и в дните, предназначени за гледане. Необходимост и напрежение. И опит за документиране, за да остави хлабавата памет по-ясна следа.

А следата е от ясна по-ясна. Такава е и заради превода на Даринка Кирчева, която след Песоа, Сарамагу, Лиспектор и десетки други ни дава и това доказателство за таланта си.

Сега си мисля колко нужно е да излезе скоро и друга следа за памет – „Разкази от пандемията, или как се запознах с един комар“, книгата на Иван Димитров за този травматичен период, която скоро четох в ръкопис. Изпитах читателска радост и удоволствие, докато си припомнях близкото пандемично минало чрез неговия сборник с разкази и микроразкази. В тях има както страх, клаустрофобична изолация, тежки екзистенциални състояния, така и въздух и пространство, облекчение – чрез минимализъм, ирония и сатира, чрез умела и прецизна писателска работа, която превръща писането на Димитров в абсурдно и смешно.

Припомня се това, което не бива да се забравя от този период, за да не се превърне в изтласкана и потисната неартикулирана травма –

домът беше самотен затвор за мнозина. Реалността – индивидуална и колективна – бързо се превърна в нереалност и някои всекидневни навици и представи бяха забранен и немислим нонсенс. Димитров е извлякъл есенцията от това време чрез поредици от ситуации и прозаични пъзели. Цялостната картина, която сборникът създава, има естетически и документален характер, свидетелство за времето е въпреки фикционалната си закваска. С лекота надскача предварителните очаквания и някак между другото поставя сериозни въпроси, които отекват след края.

Ето само някои от тях: как да не си призрак приживе, със или без извънредни положения и ситуации; как и може ли да има днес животът пълнота и смисъл; как да се говори за това, за което често единствено мълчат не само медии, интелектуалци, анализатори, а и самите писатели, които вече рядко навлизат в сложни и поляризиращи теми. Артикулацията на травмата при Димитров става по безболезнен начин, не предизвиква фрустрация или съпротива при прочит. Това е едно от достойнствата на книгата – тя говори с тон на конкретика, достойнство и жизнеутвърждаване. Далечните – единствено във времево отношение – роднини на това писане са Ищван Йоркен, Кафка и Хашек, а по-близките хронологично са Итало Калвино, Сесар Айра и Етгар Керет.

Но гласът на Димитров е разпознаваем и негов. Този глас, подплатен със своеобразния му хумор и методичното му трудолюбие, има смелост да говори за трагедията като за трагедия, без да я омаловажава, а като ѝ противодейства. Такова писане показва и осмисля бруталността на българското всекидневие, противоотрова е срещу амнезията и гледа в очите конкретния ни и настоящ общ живот, прави го по-близък и разбираем. Такова писане доставя смисъл по щедър и неподменящ фактите начин.

Димитров със сигурност ще продължи да предизвиква себе си и да иска да се променя, и сам себе си да изненадва, включително писателски, а тази приятна изненада ще се умножава в прочита на читателите му. С нетърпение очаквам появата на неговата книга, която ще бъде седма в творческата му биография.

Направих това много дълго отклонение, защото най-важното, което може да се извлече от Дневника на Тавареш, е, че е наложително да се пише за тук и сега в България. За нашето настояще и минало. С честност и откритост. С въображение и реалистичност. Трябва да разказваме историята си или някой друг ще ни я разкаже – съкратена и спестявайки много. Или пък тя ще се повтори.

На второ четене: „Дневник на чумата“

Разказването е свобода, съпротива и смисъл.

Такова е и тахикардичното писане на Тавареш, което сякаш не може да си поеме дъх, накъсано е, фрагментарно и сред целия разпад и срив се опитва да се събере в цялост. Тавареш припомня параноята в медиите, изрежда списъци с починали и детайли за тях (изброяванията напомнят на изреждането на воюващите ахейци в Троя). Нежност, милост и безмилостност се смесват, когато се описва локдаунът, който е уединение от предпазливост и страх, толкова различно от уединяването на монасите.

Португалецът разрежда бруталността на дните с цитати от Неруда, Канети, Слотердайк, Емили Дикинсън, Одън, Бенямин, Никанор Пара, Енценсбергер, Киняр, Оруел и десетки други. Не е сам, има книгите и две кучета в тези непредвидими и паникьосани месеци на извънредното положение, когато времето сякаш беше спряло и животът сякаш беше свършил приживе за стотици милиони хора.

Животът наистина се беше скъсил и оголил. Тавареш е прав, когато пише за

десетте животни с най-кратък живот. Включени в списъка: еднодневките и мухите. Пчелите работнички, пеперудите монарх, мравките и водните кончета. Да се грижим по-добре за който скоро ще умре. Бъди мил с един умиращ: мухи, пчели, мравки, пеперуди монарх и еднодневки. Не знам какво са еднодневките, но името е съвсем ясно. Едно нещастно животно, което на гърба си вече носи името на своята трагедия, на своята краткотрайност. Човекът също е еднодневка, макар да живее малко по-дълго и рядко да лети.

Лесно е да се каже да сме по-добри помежду си… Но още по-лесно човешкият живот се върна към нормалната си траектория, която е по-скоро самоунищожителна и предвещава още подобни катастрофи. Катастрофата преди три години се яви като отсъствие на всички неща. Тя може отново да се случи. Затова е и нужно

да се извлекат поне някакви поуки от това покъртително минало, в което са погребани милиони.

Жозе Сарамаго казва за Тавареш, че рано или късно и той като него ще получи „Нобел“. Това не изглежда да е важно за по-младия писател. Той пише и не може да си поеме дъх. Той е вестоносец и иска да каже наведнъж всичко. И казва най-важното с лекота.

Казваш ми, че по-безсмъртна от грижата и яростта е радостта,

пише Хьолдерлин. Радостта от това, че си жив.

Но какво стана после? След като се оказа, че ще сме живи? Какво променихме? Как продължихме? Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната? Ще отговорим ли по различен начин на собствените си – постоянно неспазени – обещания?


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-poveche-otkolkoto-obicham-zhivota-si/

„Повече, отколкото обичам живота си“ от Давид Гросман

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

превод от английски Велина Минкова, изд. „Колибри“, 2021

Необичайно е, когато един евреин разказва толкова съкрушителна история за другите лагери – не за нацистките, а за комунистическите, не в Европа на Хитлер, а в Югославия на Тито. Но пък и кой по-добре от евреин – при това не друг, а Давид Гросман – би могъл да разкаже историята на една жена, преминала през душе- и месомелачката на балканския ГУЛАГ? Когато известният писател среща в един израелски кибуц своя прототип Ева Панич-Нахир, вече почти на столетна възраст, тя не само охотно му разказва обратите на суровото си и драматично минало, но едва ли не настоява то да оживее под перото му.

Гросман превръща тази история в художествена стихия по своя специфичен начин, като създава образа не само на своята главна героиня Вера, но и на още две поколения счупени заради една и съща травма, макар и по различен начин жени, жени жертви: дъщеря ѝ Нина и внучката ѝ Гили. Гросман опъва между тях крехката, но несломима „червена нишка“ (по един друг негов мащабен роман) на принадлежността и отхвърлянето ѝ, на истината и спестяването ѝ, на гордостта и преломяването ѝ в прошката.

„Повече, отколкото обичам живота си“ е последната от малкото книги на Гросман, преведени на български. За разлика от „Един кон влязъл в бар“ (най-силния му за мен роман, по който имаше и широко рекламирано театрално представление със Самуел Финци), „Ще бягаш ли с мен“ и „Червената нишка“ обаче, за нея почти не е говорено от издаването ѝ насам. Тук

Гросман се приближава географски до нашите земи и се разкрива като завиден познавач на балканската и югославската история –

по-конкретно тази на остров Голи Оток, където се е намирал най-големият и най-страшен лагер за политически затворници по времето на Тито. Сюжетната рамка на повествованието представлява пътуването на Вера, Нина, Гили и баща ѝ Рафи от Израел до това пълно с ужасяващи тайни място, където Вера е била хвърлена и измъчвана няколко години като враг на народа.

Повествованието в романа е силно кинематографично в буквалния смисъл на думата. Въпросното пътуване е видяно през почти непрекъснато включената камера на Рафи и Гили, и двамата донякъде провалени кинематографисти, отгледали се сами един друг след напускането на Нина. Сега те създават филма на живота си – филм за нея и майка ѝ Вера, и за тайната, обвързала ги завинаги в отчуждението.

Преди да потъне в небитието, тази лента се превръща и в дълбока, мъчителна, но пречистваща изповед и в начин сегашната Нина да се обърне към бъдещото си аз, чиято памет ще бъде поразена от болестта на Алцхаймер, с която е диагностицирана, но най-вече в инструмент за катарзис и прошка между трите поколения жени. Такъв, от който накрая ще се отърват. Защото има неща, които трябва да бъдат спомнени стъпка по стъпка именно за да бъдат оставени отвъд паметта. 

Вера/Ева на Гросман е институция, матриархат. Силна, обичана от всички в новото си израелско семейство, природно женствена, всеустойчива, жизнелюбива, обладана от истината и любовта – заради тях е готова да жертва единственото, което ѝ е останало. Родена в буржоазен еврейски дом със смесен (хърватско-унгарски) произход, тя се влюбва от пръв поглед и – въпреки съпротивата на баща си – се жени още съвсем млада за сръбския офицер гой, който ще остане любовта на живота ѝ.

Идеалисти, чисти в своите възгледи за социално равенство, честни в намеренията си, двамата участват в партизанската война срещу нацистите, присъединявайки се впоследствие към Титовия елит. Докато Тито не прави немислимото – опълчва се срещу Съветския съюз и започва да преследва онези, които внезапно са обвинени във вярност към Сталин и шпионаж в полза на СССР.

След самоубийството на потъналия в мазетата на ОЗНА свой съпруг Вера ще трябва да вземе най-важното решение в живота си, което ще предопредели не само нейната, но и съдбата на всички жени от рода ѝ. Срещаме я на деветдесет, след като отдавна е преминала през ада за политически затворници на Голи Оток, където хиляди други са намерили смъртта си, след като е успяла да стигне до Израел с дъщеря си и се е омъжила повторно за бащата на Рафи, единствения протагонист в този женски роман.

Ала травмата, отгледана на Голи Оток, ще превърне нейната Нина – малкото момиче, останало изведнъж и без никакво обяснение без майка (самите ние ще получим това обяснение, гледайки филма) – в своеобразна морална самоубийца, външно студена, лишена от човешки чувства и „изражения“ (важно за кинематографичния поглед в романа) жена, която ще превърне разюзданата си сексуалност в начин да накаже (женствеността на) майка си. Гили, нейната дъщеря, на свой ред ще остане без майка и ще премине през отхвърлянето – докато отново не я открие и не откупи продължаването на рода, не пречисти генетичната нишка на болката и огорчението.

Централният конфликт (и тайна) в „Повече, отколкото обичам живота си“ поставя едно срещу друго немислими неща – истината и любовта, както и любовта към съпруга и любовта към детето.

Струва ли си да настояваме на истината, за да не предадем честта и достойнството на мъртвите, ако така ще разрушим живота на живите след тях, които също се нуждаят от любовта ни? Кое доказателство за обич е по-валидно? Можем ли да степенуваме любимите си?

Изборът, който Вера ще направи, не само ще предопредели съдбата на жените след нея, но ще промени и смисъла на думата дом за всяка от тях. За Нина домът ще се окаже мястото, на което тя никога не е стъпвала в своето неистово скитане и вечно бягство – мястото, свързано с ужаса, преживян от майка ѝ. Защото взаимността в ада е по-голяма от „спасението“ отделно, защото любовта в споделеното страдание е по-силна от пощадата, която те оставя сам. 

На острова, насред немислимите изтезания, Вера ще открие смисъла им в обгрижването на един малък филиз. Това е метафора пределно ясна, изключително визуална и емоционално силна, но същевременно и история, базирана на истински свидетелства на лагерници. Според техни разкази те са били оставяни да стоят с часове в определени пози на голия и пуст остров, за да пазят сянка от безпощадното слънце на филизи (твърди се, че зеленото петънце на Голи Оток представлява дърветата, които затворниците са посадили).

Безцелното и нечовешко страдание на Вера (като това от Холокоста, чиято сянка винаги витае във всеки еврейски роман) Гросман ще преосмисли – за да даде амнистия на майчинството ѝ – през отчаяния жест на това тя да участва в покарването на няколко крехки листенца върху едно лишено от живот късче земя. Дори и само това да беше разказал писателят, той пак щеше да разкрие пределно ясно

жестокостта на комунистическите лагери – по думите му, по-извратена, по-кръвожадна и по средновековно варварска дори от тази на нацистките.

Защото в тях, както отбелязва той, врагът е бил ясен, докато тук – трудно, почти скандално признание от един евреин –

Затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи оток, казват, че тук е по-трудно. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

И все пак това не е историческа книга, а общочовешки роман за същността на политическия до мозъка на костите си човек. За трагичните отношения между майки и дъщери и за драмата на родителството. За колективната травма, прорастваща в сянката на поколенията. За катарзиса, който винаги изисква слизане в ада на паметта, кръстоносен обход на спомените, връщане в родилната утроба на болката.

Но най-вече „Повече, отколкото обичам живота си“ е роман за абсолютната и безусловна любов. И тази на Вера към първия ѝ съпруг, но и тази, която Рафи изпитва към Нина през целия си живот. Любов библейска, всеопрощаваща, всепонасяща – и най-черния мрак, и най-смъртоносните рани, и най-непосилното отхвърляне.

За огромно съжаление, в България нямаме преводачи, способни да преведат израелски романи от оригинала им на иврит.

Това обикновено се прави ту от английски, ту от френски – и определено личи. Богатството и сладостта на Гросмановия иврит като че ли са позагубени в английските конструкции и фрази, наративът звучи странно на места, а времената се сменят по начин, който би могъл да се възприеме като преводаческа грешка. Няма как да разберем какъв е случаят без оригинала.

Но може би въпросната „грешка“ все пак е логична. Гросман разказва преди всичко през гледните точки на Вера и Гили, която през цялото време си води и сценаристки записки, понеже – както казва баща ѝ – важното е в „подробностите, малките подробности“. Може би съобразно този кинематографичен подход Гили сякаш вижда в съзнанието и на другите, вижда навсякъде и във всяко време, придобива способността да бъде всевиждащ разказвач. А такава всевиждаща в колективното съзнание на семейството ѝ гледна точка е решаваща за спойката между неговите части, счупени и слепени отново като в кинцуги (златно спояване/шев – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез лак, смесен с прахообразно злато, сребро или платина).


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Алкохолен делир“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-alkoholen-delir/

„Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

На второ четене: „Алкохолен делир“

подзаглавие „Литературни репортажи за Русия от XXI век“, превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Това е книга, написана след продължило 13 000 километра с УАЗ-ка пътешествие из Русия и стигнало до замръзналото сърце на Сибир. Книга, която те засмуква и приковава така, както се гледа пожар, изригване на вулкан, катаклизъм или нещо неочаквано и почти необяснимо – като скорошното червено северно сияние в небето на България.

Мариуш Шчигел е напълно прав, когато пише:

Ришард Капушчински описа империята от птичи полет; хвана механизмите на мислене и поведение, на процесите. Хуго-Бадер описва империята от перспективата на скитащо куче; хваща механизмите на мислене и поведение, на процесите, а също и плъха за опашката.

Яцек Хуго-Бадер е близък не само с Капушчински или с останалите забележителни представители на полския литературен репортаж, като Витолд Шабловски, споменатия Шчигел или Кшищоф Варга, всичките преведени и на български. Той се родее не само заради темите си, но и заради любопитството, смелостта и професионализма си, и с нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич. Както нейните книги, така и неговите не целят да шокират или експлоатират, а да показват невидимото и заметеното. Това, което откровената пропаганда на властта не признава, че съществува.

Четенето на такива книги е друга форма на откровение и като такава е и апокалиптична.

Показва всекидневния апокалипсис в Русия чрез пътешествие от Варшава до Владивосток.

Но това не е тежко четиво, напротив. Мрачният му хумор и ирония, цапнатата му уста и безкрайните отклонения и коментари го доближават и до Хънтър С. Томпсън, а по някакъв начин и до Венедикт Ерофеев.

Идеята му хрумва, след като прочита съветската колективна научна творба „Репортаж от ХХІ век“ (1957 г.), фантазираща в детайли каква точно ще е реализираната съветска утопия през 2007 г. Полският писател и журналист решава като подарък за собствения си петдесети рожден ден да обиколи Русия с тази книга и да сравнява доколко са се сбъднали прогнозите: за електрическите автомобили, лунните заселници, чистотата на Москва, изчезналите болести, унищожението на метеорити от космически кораби, отказа от оръжия и общото благосъстояние на съветските земи и населението им.

Отбелязал съм си по нещо от почти всяка страница на това пътешествие. Още в началото се сетих за пасаж от „Москва-Петушки“ на Ерофеев:

… не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква Ю се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.

Хуго-Бадер обаче се е върнал в съзнание и е минал през цялата азбука, стигнал е до Я и е продължил нататък.

Питах се защо толкова ме впечатли това безумно антропологично изследване, този предълъг документален филм, който се точи пред очите ми. Първо, защото всъщност не познавам Русия. Не съм наясно със страната по никакъв начин, не знам езика, не съм на ти със сленга, нито с културата и със субкултурата ѝ. Четенето на Пелевин, Ирина Денежкина или Анна Старобинец не са достатъчни.

Второ, има една официална представа, за която съм чел и слушал – лагерите, примерите за интелектуална или артистична съпротива. Неофициалната и всекидневната представа обаче не познавам. А книгата на Хуго-Бадер запълва този дефицит. Тя загребва без уплаха от дъното и под него, от социалните дълбини, центрове и покрайнини на Русия. Вади срещи и разговори с хора, оцелели, радващи се, провалящи се, историите им са парчета злато, патинирано със страдание, надежда, безнадеждност и кръв.

Пътуването започва от Сибир и от една ледена версия на свят, познат от филмите за Лудия Макс – с бункери, стрелби и убийства на пътя, със срещи с корумпирани полицаи и милиционери в страната, където до 2010 г. Десети ноември е Ден на милиционера. Пътят прекосява света на рапъри и агресивните им практики и скандали, на анархисти, антифашисти и хипита, на болни от СПИН и наркомани, на проститутки, ченгета и политици.

Хуго-Бадер не се свени, нито се притеснява от събеседниците си. Внимателно събира важни понятия и думи в речник – съществена част от книгата. Хората разговарят открито с него, защото и той е откровен с тях, а е и виртуоз в изкуството на човешкото общуване и разбиране. Помага на събеседниците да споделят историите си, за да се преутвърдят, да заблести достойнството на това, че са живи, макар и в страна, пропита от провал и белязана от естетиката на бедността и дефицита на щастие.

Хуго-Бадер е такъв, независимо дали ни среща с алкохолици, психиатри, шамани, миньори, професори и археолози. Или с евенки, улчи, нанайци, удегейци и други коренни жители на руските земи. Той успява да открие и единственото място в Русия, където среща главно щастливи хора – сектата на Висарион, преродения Исус, който понастоящем от три години е в затвора.

Естествено, става дума и за Путин:

След три години двамата анархисти излезли от затвора и обяснили, че Виктор не е можел да ги предаде, защото нищо не знаел за тяхната дейност. Жена му поискала да се върне, но Виктор не могъл да преживее факта, че не му повярвала.
– И знаеш ли чия беше тази операция? – пита ме Виктор.
– Е?
– На Владимир Путин.
– Ебаваш се!
– Беше младши лейтенант и в ленинградското КГБ отговаряше за неформалните младежки групи – казва Виктор. – Привикваше ни и лично водеше разпитите.
– Маризил ли те е?
– Нито веднъж. Другите биеха като бесни, изпотрошиха ми пръстите, осакатиха ме, избиха ми зъбите, а той нито ругатни, нито заплахи. Няма от какво да се срамува.
– Прекаляваш! Съсипал ти е живота!
– И на жена ми не ѝ провървя. Остана сама, а синът ни израсна без нормално семейство. На трийсет и една е и е наркоман. Единственото ми дете. На всичките ни съсипа живота.

В разговор от 2014 г. Хуго-Бадер накратко обяснява и защо и как е възможен Путин:

Руснаците го смятат за човек, който ги изправя, след като Горбачов и Елцин ги събориха на колене след падането на СССР. Путин ги кара да се гордеят. Това е много важно чувство за руснаците, защото те винаги са живели в държава, която им дава единствено него. Едва се преживява, няма какво да се яде, какво да се пие, тъй като ни въвеждат „сухой закон“, човек се страхува от всичко, трепери за живота си, но едно му е гарантирано – може да се гордее със своята велика империя, от която всички се страхуват. Тази мощ се крепи на три елемента: могъщата армия, каквато няма никой друг на света (само танкове в армията на СССР има толкова, колкото във всички армии по света, взети заедно), космическите полети и спортистите, които си тръгват с половината медали от всяка олимпиада. Горбачов и Елцин им отнеха дори и това, а Путин им го връща.

Ще е много ценно Хуго-Бадер да има възможността и енергията да отиде в Русия след Путин и отново да ни срещне с хората там. Наистина е забележително как в писането му думата е дадена именно на хората. Не се говори за тях – говорят те самите и изказват едно след друго толкова неназовими неща. Това не е кабинетна и аналитична книга. Авторът е на бойното поле, каквото е животът за гражданите на Русия и преди войната. Това не е интелектуално заключение, а емоционално. И съм убеден, че само с такова писане може да се стигне до промяна в представата и нагласата, в разбирането на една болка и в произхода и причините ѝ – икономически, социални и политически.

Такъв почерк и отношение не идват от само себе си. Авторът не е просто журналист в „Газета виборча“, не седи пред лаптопа си и не разсъждава абстрактно и ерудирано. Бил е учител, товарач на влак, продавач на свински пазар, дистрибутор, магазинер и част от „Солидарност“, когато профсъюзът е била нелегална структура. Минал е на колело през Централна Азия, пустинята Гоби и Китай, преплувал е езерото Байкал с кану, автор е на документални филми и е двукратен носител на полската награда за най-добър журналист.

На второ четене: „Алкохолен делир“

Толкова ми липсват такива фигури и репортажи на български – за обикновени хора, в които под повърхността се таи цялата възможна необикновеност и необяснимост на България.

Преди години такива текстове и срещи чаках всеки месец от Ина Григорова и от списание „Егоист“. Вярвам например, че някоя от следващите книги на Димитър Кенаров ще е с репортажи от България. А съм и сигурен, че българската журналистика отново ще се престраши и няма да се притеснява да се оцапа, за да извади страната си на светло не само с политически коментари и разследвания, но и с литературни репортажи. Има предостатъчно високи, иронични и умни упражнения по стил, нужно е да се излезе навън и да се погледне наоколо, даже и надолу – в реалността и конкретиката.

Това трябва да се случи, защото, както казва Хуго-Бадер,

журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър. Не си представям нито една държава, нито една демокрация без медии. Новинарите, информационните медии разказват какво се случва, репортажът отговаря на въпроса защо е така.

Репортажът е рапорт и негов дълг е той да бъде даден, приет и прочетен.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Неясните очертания на света“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neyasnite-ochertaniya-na-sveta/

„Неясните очертания на света“ от Ирис Волф

На второ четене: „Неясните очертания на света“

превод от немски Виолета Вичева, изд. Аквариус“, 2022

Има книги, за които сякаш не може да бъде казано нищо и които тъкмо поради това трябва да бъдат прочетени. Макар да не обичам разтегливото определение „тих роман“, „Неясните очертания на света“ е тъкмо такова четиво. Качество, което дели с други подобни книги в чудесното портфолио на издателството (като например „Цял един живот“ на Роберт Зееталер, „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов или „Т. Сингер“ на Даг Сулста, които също препоръчваме – може да прочетете за тях и в „Литературни разговори“).

Този тип текстове разказват цял един живот (а тук всъщност няколко) и цели исторически периоди, само че не по епичен, исторически утежнен, документален начин, а по интимен, задушевен, косвен. Макар предвидимо да бива описван като семейна сага за живота в комунистическа Източна Европа и за последвалата емиграция на Запад, романът на родената в Румъния и емигрирала в Германия като дете Ирис Волф е повече екзистенциален, отколкото исторически, по-скоро камерен, отколкото мащабен.

Да, големите събития и личности, своеобразните жалони на времето са споменати (управлението на крал Михай I, дейността на тайните служби, падането на Берлинската стена, убийството на Чаушеску и съпругата му), но те не са обект на разказа, а негов дискретно щрихиран фон. На много малко места Волф допуска грешката да бъде обяснително-дидактична или сантиментална (все пак пише предимно за чужда на събитията публика), но навсякъде другаде тя не само не преекспонира социално-политическата среда, а я удържа за сметка на крайно личните истории, белязани от базовите житейски, почти ритуални по същността си преживявания: раждането, смъртта, влюбването, жертвата, загубата, приятелството, отпътуването и завръщането.

И все пак факт е, че сюжетът обхваща много десетилетия и няколко поколения, както и два основни топоса – румънската област Банат и Западна Германия. Ирис Волф започва разказа си от 70-те години в банатската провинция, за да се върне във времето преди установяването на комунистическия режим, а след това обратно към годините малко преди и след краха му, та чак до наши дни.

Банат – област, която се поделя между няколко съседни страни – е герой сама по себе си със своята природа, особености и етнически, религиозно и езиково пъстро население: румънци, шваби, унгарци, словаци. И макар само част от действието да се развива там, то за Волф именно

на това място се определяше какво е щастие, какво е свобода.

На второ четене: „Неясните очертания на света“

Романът е съставен от седем глави, като всяка предоставя гледната точка в трето лице на герой, който по някакъв начин е свързан със семейството на Самуел – част от германското протестантско малцинство там. Тук са бабата Карлине, съвременница на крал Михай I и убедена монархистка, запазила завинаги обноските си и вкуса към изяществото на някогашното време; синът ѝ Ханес, пастор, в чиято честност и човечност Секуритате ще забие клин; съпругата му Флорентине – най-независимата и неуловима героиня в романа, която отстоява своето място в периферията на общността; техният син Самуел, крайно мълчалив и саможив младеж, но затова пък превърнал се в магнит за мнозина благодарение на способността си да слуша другия; любимата му Стана, която охранява своята крехка чувствителност под задушливата сянка на строгия си и агресивен баща – функционер на режима, упражняващ психическо насилие над семейството и съселяните си; Оз, приятелят на Самуел, заедно с когото ще извършат крайъгълна дързост; Бене – един от гей студентите от ГДР, които пасторът приютява в къщата си, преди години по-късно той да се върне в съвсем друго амплоа; дъщерята на Самуел – Ливия, която в наши дни ще спои нишките на миналото и вероятно ще зачене бъдещето, преди и то на свой ред да се превърне в история. Защото:

Казват, че животът продължава, а никой не забелязва колко заплашително звучат тези думи. Животът продължава, с него и смъртта…

Разказът на Волф току се разсейва към други, второстепенни герои, някъде като че ли излишно много и с незаслужени подробности. Те нямат принос за централния сюжет, но все пак създават плътността в картината на живота и на двете места. Именно благодарение на споменатите времеви линии и на множеството перспективи в разказа, Волф успява да постигне илюзията за мащабност в иначе едва 250-те страници на романа – твърде малко за типичната семейна сага.

В привидно хлабаво свързаните глави тя избира да разказва през сцени, които сами за себе си като че ли нямат ясно отношение към класическото придвижване на сюжета. Те са повече статични, пейзажни, отколкото действени, тип „а после какво ще стане“, и фиксират преди всичко моментни състояния, навици, усещания, мисли, съзерцания, сетивни или природни картини, размяна на жестове и битови сцени от един провинциален живот.

Макар първата половина на книгата да е чувствително по-стегната и силна, а към края Волф като че ли леко да поизпуска нишките на тази плътна концентрация, разказът е доказателство, че животът е направен именно от подробностите, от неуловимото, от неясните очертания. За тях може да се каже онова, което героят Ханес мисли:

Да се приютиш в книга, да вкараш решаващ гол, слънцето да ти отреди място в градината – това е времето на мига, времето, което Ханес търсеше, което обичаше повече от онова, редящо часове, дни, седмици, сякаш трябва да води нанякъде.

Да, времето в романа е важно. В началото на втора глава Волф пише:

Има време, което препуска напред, и време, което се връща назад. Време, което се върти в кръг, и време, което не се движи, не е нищо повече от един-единствен миг.

Текстът играе с това усещане, концентрирайки се дълго върху конкретни моменти, прелетни, ефирни и точно поради това съвършени в някаква капсулирана вечност. В същото време той редува циклите на загубата/края и новото начало. На практика разказът започва с възможния край (на още неродения Самуел), за да се заключи в евентуалното начало (на поредната двойка, от която може да се роди следващото дете).

Един от централните повтарящи се мотиви, донякъде предвидимо, но фино и красиво използван от Волф, е именно образът на вятъра, както и на носещите се по него птици в банатската пустош. Ханес съзнава, че няма как „да се защити от вятъра“, че „във всеки вятър се крие дявол“, както казват румънците. Защото, да, от една страна, той е суровата стихия, която пръска и разгонва, която отнася половината семейство далеч от дома. Но все пак той е символ и на онова, което преминава всякакви граници, което е над ограниченията, наложени на хората, и в крайна сметка винаги ще свързва сърдечно, емоционално и кръвно членовете на фамилията.

Езикът е другият мотив. Тишината и самодостатъчността на Флорентине, нейното подозрение към думите и неяснотата на казаното, което никога „не се доближаваше до действителния опит“, водят до преимущество на мисълта, както и до факта, че нейният Самуел проговаря късно и остава мълчаливец. Именно тази икономия на езика обаче ги прави толерантни, емпатични, чуващи, чисти в един режим на охранявано премълчаване и подслушване. Дава им независимост. По ирония, но и съвсем логично, именно Флорентине, за която Ханес казва

Думите излизаха от устата ѝ случайно, произволно, сякаш живеят собствен живот – рядко постигаше съответствие между онова, което казва и което мисли, нещо естествено за останалите хора

ще заяви най-точните и верни слова, които никой друг няма да посмее да си позволи и които ще предизвикат сблъсъка на семейството ѝ със Секуритате. Принуден да пише протоколни обяснения (доноси), колкото и безобидни и отклоняващи вниманието да са те, Ханес пък ще се радва, че владее няколко езика, така че майчиният му да остане свободен:

Радваше се, че не се налага да използва майчиния си език. Един език му оставаше, незасегнат от забрани и идеологии, един език, на който думите значеха онова, което е казано.

Езиковите особености са равносилни и на идентичността. Културната разлика между източноевропейците и западняците Волф описва съвсем лаконично именно чрез тях – напълно достатъчно, за да можем прекрасно да си представим картината, особено ние:

Към това се прибавяше и облеклото им, плетени жилетки и забрадки, езикът им, винаги с леко отклонение от нормата. Сакото беше „жакет“, фризерът – „хладилна камера“, фурната – „пещ“. Флорентине използваше „рекох“ вместо „казах“ или „Самуел дойдоха“, което включваше тях четиримата.

От друга страна, специално внимание изисква самият език на Ирис Волф като автор – една мечтателно-носталгична, ритмична сплав с лекотата на водна боя.

Език ефирен, флуиден, безплътен като вятъра, който не върви по следите на голото сюжетно действие, а скицира „неясните очертания на света“.

Те остават да трептят в съзнанието много след разсейването им, така както трептят жиците след отлитането на вдигнатите от вятъра птици.

По същия икономичен и лаконичен начин, както вече споменах, Волф контурира чрез езика и историко-политическото време. При това тя не драматизира. Дори най-крайъгълните действия са разказани без никаква излишна интензивност, без съспенс, без препятствия – тихо. Вместо да обяснява или да разиграва десетки сцени, тя предава същността на комунизма единствено чрез бягащия от него Оз, чието усещане е, че го преследва огромен зелен дракон. Кратка и ясна метафора.

Разтърсващата трансформация на живота в родината след налагането на режима пък е достатъчно експресивно обрисувана само с краткото изречение за

майка му Карлине, чийто живот беше започнал в крайморска вила и приключил на конвейера във фабрика за копчета.

Сънят на Ханес разкрива ясно състоянието на човека под сянката на тоталитаризма – в този свой кошмар героят

въпреки всички усилия на тялото и волята е невъзможно да помръдне или да каже нещо.

Пак така фино е маркирано и съществуването на гей двойки или на многобройните опити за аборти в страната, която уж ги забранява. А най-лаконичното определение за това, че дълго след промените от началото на 90-те, в Източна Европа всичко дълго ще тегне към миналото, е впечатлението на Самуел, когато се връща за първи път, щом това става възможно:

 Всичко изглеждаше както винаги. И не беше както винаги.

Самата Ирис Волф, родена през 1977 г., е част от поколението, което дегустира достатъчно от комунизма, за да запомни вкуса му, и в същото време преживява достатъчно рано краха му, за да има време да живее – с много усилия – извън клопката му. Може би затова малко или много се усеща тежнението и симпатията ѝ към героя, който е неин връстник – Самуел. Независимо от времето обаче, „Неясните очертания на света“ в крайна сметка са разказ отвъд него – за силата на връзките, за приятелството, заради което си готов на всичко, за любовта, към която се връщаш. В този разказ вътрешните трептения на човека и свободният вятър на мислите са по-важни от макрокартината, в която той се движи.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Идва събота“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-idva-sabota/

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

На второ четене: „Идва събота“

Превод от английски Василена Мирчева, изд. „Кръг“, 2021

Симон Вейл пише писмо на Жое Буске на 13 април 1942 г., година преди смъртта си, в което му казва, че „вниманието е най-рядката и чиста форма на щедрост“. Вниманието като разбиране на себе си и на другия. Жое Буске е поет, тежко ранен в края на Първата световна война, парализиран е и прекарва голяма част от остатъка от живота си на легло и в постоянна болка, за която взима опиум.

Разказите на Лусия Бърлин са едни от най-добрите, които някога съм чел.

Заслуга за това до голяма степен има и образцовият превод на Василена Мирчева. Сравненията с Чехов, Реймънд Карвър, Кларис Лиспектор или Буковски са колкото уместни, толкова и не са. В писането ѝ има искрен и щедър поглед и още по-щедро разбиране на парализирани от страх, любов или болест хора, а не просто персонажи или герои, които са чисто нейни. Не са плод на интелектуално или литературно влияние, а идват от живота и опита ѝ. Тя ги преувеличава и трансформира. Превръща ги в проза, която е като среща и откровен разговор с приятел, когото познаваш в цялост. Познаваш го в истината и сложността му.

Като си мисля за тези разкази, най-лесно ми е да опиша прочита ми с цитат от един от тях:

… когато после мислеше за това, не беше по начина, по който си спомняш човек или сексуален акт, а като природно явление, лек земетръс, повей на вятъра в летен ден.

Бърлин е като отделен сезон в читателската ми година. Израснала е в Чили и е живяла в Мексико, Ню Йорк и на дузина места в Америка. Има множество любовници и съпрузи, майка е на четири деца. Красива е като Елизабет Тейлър, но е била с тежка форма на сколиоза и ѝ е отнело дълго време да се пребори с алкохолизма. Разказите ѝ са за семейството ѝ, за превод на стихотворение, за престои в изтрезвително, арест и реанимация, за индианците, които среща в обществените перални, за миньори, гмуркачи, музиканти и жокеи, за дядо ѝ – зъболекар и насилник, за работата ѝ – като секретарка в болница, учителка и чистачка, за затворници, които посещават курса ѝ по творческо писане.

Разказите ѝ са за полудялото време на влюбването, секса и скръбта, покоя на помирението и стоицизма на остаряването.

Писането на Бърлин е белязано от сурова откровеност, хумор, безпощадна и топла прецизност, изчерпателен реализъм и детайли, чието събиране и концентрация карат няколко фрази, един параграф или разказ да се усещат като поема, новела или роман. Няма празни приказки в писането ѝ.

На второ четене: „Идва събота“

Трудно ми е да избера какво да цитирам. Отбелязах си дузини параграфи. Но се връщах към един и същ. Нейно е едно от най-интензивните описания на еуфорията и екстаза от първия стадий на влюбване:

Хранеха животните по едно и също време всеки ден, но останалото от дните и нощите се обърка. Оставаха в леглото целия ден, закусваха, когато се стъмваше, разхождаха се из горите на лунна светлина. Гледаха „Мистър Лъки“ с Кари Грант в три посред нощ. Лениви от жаркото слънце, гребяха с дървена лодка в езерото, ловяха риба, четяха Джон Дън, Уилям Блейк. Лежаха на влажната трева, гледайки пиленцата, говореха си за детството си, за децата си. Гледаха как Нолан Райън отбелязва точки, спяха часове наред в спални чували край езерото. Любеха се във ваната на лъвски крака, в лодката, в гората, но най-вече сред искрящата зеленина на верандата, докато валеше. Какво е любовта? Мария се питаше, гледайки чистите линии на лицето му, докато той спеше.

Това описание вече е редом в паметта ми до едно на Анита Брукнър от „Хотелът край езерото“.

Не мога да разбера как толкова добра писателка не е получила приживе безспорното признание, което е заслужавала? В момента на Бърлин не ѝ липсват читатели, награди и включвания във всевъзможни списъци за най-добри книги. Това е следствие от настоящия сборник, съставен от Стивън Емерсън, Бари Гифърд и Майкъл Улф, нейни приятели и ценители. Той е първият, публикуван от голямо американско издателство. Може би и безкомпромисната ѝ независимост, страненето от литературни и академични кръгове също са сред причините за пренебрегването ѝ, за не особената ѝ видимост. 

А Лусия Бърлин винаги е била толкова добра писателка. Може би чувствителността и културата на публиката се променят. Може би е и въпрос на вкусове, тенденции или мода. На подходящ момент. Няма да спра да се удивявам как има хора, които са по-талантливи, по-интересни и по-умни от преподаватели и писатели, а не преподават и не пишат. Да, нужно е и его, амбиция и последователност, но понякога на притежаващите тези качества им липсват други.

За успелите се случва да има един свят и той е приветлив, боядисан, ремонтиран и уреден. Но под него има и друг. И за него пише Бърлин. Прозаичният ѝ свят е за това, което е прикрито. За раните, болката и травмата. Може да ги направиш приемливи. Върху тях може да сложиш грим, дрехи, аксесоари, автомобил, но това отдолу остава и даже и да се заглушава, то постоянно избива на повърхността. Прекомерната близост с реалността предизвиква изтласкване и недоверие. Човешката и артистична смелост може да предизвика завист, несправедливост или унижение.

В България има преизобилие от болка и за нея се говори недостатъчно. Маркира се, очертава се, загатва се, но за нея главно се мълчи.

Колкото е по-болен пациентът, толкова по-малко шум вдига,

пише американската писателка. За болката често се казва, че е битова, че е излишно драматизиране да се говори за нея, че не е достоен обект на изкуството. Защо пък да се пише за това; да не създаваме излишни грижи на читателя; той си има достатъчно. Да го утешим с плацебо. И без това няма какво да се направи, проблемите са нерешими, няма смисъл да пишем за тях.

Четейки разказите на Бърлин, бих искал да чета разкази за българските касиерки, за медицинските сестри, за лекарките, сервитьорките и готвачките, за учителките, за чистачките, за жените в офисите, но и за т.нар. лелички в държавната администрация. За жените, които са гръбнакът и на тази държава.

Бих искал да чета за тях, но не калкулирани, полирани или сантиментални измишльотини, а истината. Тяхната истина. Те, както и героините на Бърлин, както и самата тя, не са жертви на средата или обстоятелствата. Тяхната истина не е за шокиране или умиление, а е свидетелство за една забележителна страна на живота и на достойнството в него. Просто, колкото и да не е за вярване, все още има и истина, и реалност. И в нея има красота, за която често сме склонни да си затваряме очите. Има и смелост.

Тя е нужна във времена на реклама и борба за внимание и харесване в социалните мрежи. Във времена на лесни суперлативи и копнеж по вписване, по приемливост и загладеност без остри ръбове или риск.

Във времена на обидчивост и лицемерие това са жестоки разкази. Необходими са.

Както за Бърлин е нямало начин да не ги напише, така и читателите имат нужда да ги прочетат. Възможни са и днес, стига писателят, който ги пише, да знае, че може и да не излезе начело в класациите с тях. Може да си позволи написването им автор, който не иска да е на първо място. Който е поне малко лишен от пресметливост, който не слага филтри на снимките и на писането си, не е зает непрекъснато с проекти, грантове, резиденции, телевизионни или радиоучастия. Има ли място такова писане днес? Желано ли е? Пазарът и медиите предпоставят ли го? Не съм съвсем сигурен.

Отговорът е сложен. Писане като това на Бърлин поставя под въпрос контекст и установени клишета. С лекота може да бъде пренебрегнато, зачеркнато и отречено като грубо, грозно или безсрамно. И в Америка, а не само в България има еснафски, угоднически, консервативни и конформистки ценности. Творчеството на всеки писател, без значение колко е добър, може да бъде заметено под килима, а писателят – овъртолен в килима, нарамен и изхвърлен.

Но от всеки писател зависи дали ще бъде свидетел, или лъжесвидетел на времето си. Въпрос на внимание и избор е.

Дали ще иска да е успешен, готин и куул, или ще избере свой собствен път, който неизбежно е и трънлив. По този път успех и провал може да са синоними. Може рождената дата да е и ден на смърт, каквато е 12 ноември за Лусия Бърлин.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Макгахански блусове и балади“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-makgahanski-blusove-i-baladi/

„Макгахански блусове и балади“ от Юли Шумарев

На второ четене: „Макгахански блусове и балади“

ИК „Жанет 45“, 2022

Блусът се ражда като музика на бедните, разчитайки на „синята нота“ (blue note) и повторимостта на фразите, на ритмичното вдълбаване в суровите емоции, в тъгата и носталгията под далечния зноен дъх на спиричуъла. Тъкмо това прави и Юли Шумарев в „Макгахански блусове и балади“ –

сборник с разкази от етюден тип, който всъщност може да се чете и като поетичен роман за израстването.

Роман, изсвирен по грифа не на американската делта, а на спомена за една малка, вече напълно променена и джентрифицирана пловдивска уличка, затворена някога между стръмното на Стария град и началото на циганската махала.

„Макгахан“ е уличка на градската беднота, уличка на малките хора и съдби.

В тези автобиографични истории авторът разказвач пътува с така наречената от него „времевръщачка“ в детството си на ул. „Макгахан“ 10 – в присъствието на своите брат, баба и най-вече дядо, може би централния герой в тази книга. Той прави това по един типично прустовски, или по-скоро господиновски начин. Също като при Господинов, и тук миналото бива страстно инвентаризирано, опредметено, капсулирано преди всичко във вещи и предмети, както и в звуци, миризми и ритуали. Паметта се вкопчва в чисто сетивното, във физическото, в онова, което – като при неверния Тома – ни убеждава в съществуващото, в съществувалото.

Да, Юли Шумарев признава крехкостта и ненадеждността на тази памет – а следователно и нейното сродство с въображението, което идва да запълни празнините ѝ, но всъщност може би е самата нея.

Едва ли мога да си спомня тези неща. Сигурно си измислям. Аз съм лъжец.

Тази памет-въображение има нужда от патерица, от мадленка: стария дядов куфар, коланчето от роклята на баба, черницата на двора, запазеното билетче, запалката „Зипо“. Тя се рее над някогашните звуци и миризми: шляпането на гумените чехли, съскането на кибритената клечка, дъха на липовия цвят и риванола. Всичко това са не просто неща, а насъщна част от състояния и действия, които в детството (а може би чак в спомена за него?) придобиват смисъла на мистични, повтарящи се ритуали, съвсем буквално крепящи света.

Всяко нещо е важно и ненарушимо.

И така ритуалите по ежедневното курдисване на часовниците, боядисването напролет, запалването на печката, поправянето на повреденото се превръщат в част от донкихотовската битка на дядото на разказвача с ентропията и разпада. Същата обречена и неравна битка, която той води и със забравата, записвайки си на куп бели листчета имената на хора, места и предмети, започнали да му се изплъзват с напредването на деменцията.

Помнен, дори и само на хартия, светът ще остане цял.

Не е случайно, че едно от имената върху белите листчета е на кораба „Титаник“, който се споменава на много места из страниците. Старата къща на ул. „Макгахан“ 10, която разказвачът определя като „целия фундамент в живота ми“, е обречена пред айсберга на времето, който ще я разруши физически, слагайки край на детството. Тя е Шумаревият титаник, потънал насред океана на модернизиращия се град и порастването. Опитът на малкия Юли да излъже веднъж времето, размествайки стрелките на всички часовници у дома, така и не сработва.

И все пак машината на времето, за която мечтае авторът, вече е изобретена от самия него – чрез разказването.

Ще построя кораб срещу времето. Корпуса ще скова от дъските на дядовата ограда, ребрата ще направя от старите дворни плочи, килът ще е от вехтите греди, които подпират тавана. В сърцето му ще забия ръждивия цигански пирон, който крепи света ми. За мачти ще отсека любимите си макгахански дървета. Ще ги изправя да стърчат гордо, после ще ги превържа с такелаж, изплетен от бабината червена нишка. Ще връзвам здраво и няма да забравя парче за себе си.

И ето. Конецът от червеното кълбо се превръща в нишката на Ариадна, която не отвежда извън, а до самото сърце в лабиринта на детството. А потъващият „Титаник“ се издига в кораба на Ноевия ковчег. Така че може би финалната четвърта фраза на този макгахански блус се римува с възклицанието на разказвача, че „истинска загуба няма“. Най-малкото защото всяко изгубено от някого нещо е откритие за другиго, точно като изпадналите двайсет стотинки. Сума огромна впрочем…

… защото детството е лупата на живота.

Малката къщичка и дворчето на Юли са с размерите на „поле и катедрала“, хралупата на дървото е „светилище“, качването на тавана е равносилно на стъпването на Луната или поне на покоряването на Еверест. А куп пространства придобиват статута на убежища – такова само по себе си е детството, където криенето от света е част от преживяването му.

На второ четене: „Макгахански блусове и балади“

„Макгахански блусове и балади“ е не по-малко и книга за братството и връзката през поколенията. За сметка на бабите и дядовците, родителите почти липсват в наратива (те може би се нуждаят от собствена книга). В българското детство това е „изконна“ традиция, която максимално приближава детето до емоционалното преживяване на смъртта. Детството в крайна сметка е свикване с кръвта и смъртта. Включително тази на любимите домашни животни, заклани, за да бъдат изядени – както в дългата сцена с обезглавеното петле, спасително задигнато от котарака – страшилище на махалата.

Всъщност Юли Шумарев е преди всичко художник – от тези, израснали покрай Античния театър, учили се от платната на Слона, Кольо Карамфилов и други знакови артисти на града. Може би затова в дебютната си книга е способен да види небето в „цвят на изтъркани дънки“. Привидно семпъл, езикът на историите е силно образен и метафоричен, сетивен, поетично красив в носталгията си.

Фабулирането се случва и през езика, придавайки на всеки разказ почти библейски, епични измерения. На места историите звучат като притчи, в чиито архетипни образи поне няколко поколения ще разпознаят собственото си детство. Всичко там все още ще е преводимо в нещо друго – точно както всяка вещ от натуриите в бараката-убежище-светилище може да бъде употребявана за куп други неща, та да бъде светът самодостатъчен и самозакрепим. И в крайна сметка разказването е колкото сбогуване, толкова и отказът от него, както признава Юли Шумарев:

Не знам кога ще се сбогувам с миналото си. Не знам кога ще си простя. Не знам кога ще освободя баба и дядо от мислите си и ще ги оставя да се реят между звездите. Знам, че времето е жива материя. Мога да се върна по него, да видя старите места и липсващите любими хора.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

На второ четене: „Летният брат“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-letniyat-brat/

„Летният брат“ от Яп Робен

превод от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, 2022

На второ четене: „Летният брат“

Може да прозвучи невероятно, но съм на мнение, че това е една от най-подходящите книги за четене през ваканцията и на плажа. Да, не е типичното жанрово и донякъде срамно читателско удоволствие, към което масово се прибягва. Няма динамичен криминален сюжет, липсват главозамайващи конспиративни обрати и неразгадаеми на пръв поглед загадки и интелектуални пъзели.

Подходящо е за плажа или планината, или където се случи да почива човек, защото всеки читател може да се огледа и да види, поне в България, какви хора не вижда около себе си. Да, на плажа има широк диапазон от представители на обществото, но наоколо не се виждат физически предизвикани хора, няма хора с увреждания, както рядко ги има и в градска среда. Те не са особено видими, а и градовете не ги приласкават и приобщават нито с лекота, нито с желание към себе си.

Тази книга разказва за това как двама братя, единият с увреждания, и баща им прекарват лятото си.

Книгата е брутално нежна, без да е елементарно сантиментална и без манипулативно да натиска бутоните за трогване. Не, книгата е етическа и сложна, детайлна и реалистична. Не се гнуси от това да представи пълнокръвно, дълбоко и сериозно какви условия и възможности имат маргинализирани и бедни хора в богата страна като Нидерландия.

Робен не пише тази история, за да унижава националния дух на страната си с критични и непатриотични писания. Не романтизира страданието или уврежданията, а разказва именно за да разширява полето на видимото за тези, които не живеят такъв живот. За да им отвори очите и сърцата, за да ги накара да излязат от ергономичния си и предвидим комфорт и да видят, че има и друго. И това друго не е константа, то търпи промяна и може да бъде различно.

Социална и културна промяна чрез политики на човещина.

Писателското намерение на нидерландския писател не е нито случайно, нито преднамерено, а е продиктувано от личен опит и човешка необходимост. Не е плод на абстрактен хуманизъм, модна тенденция или кабинетна хрумка. Писането на Робен е пронизано от честност. Родителите му работят в институция за психично здраве и още като дете той вижда какво е някой да е изоставен и сам. И този опит, и това знание са предадени майсторски.

Неслучайно произведението му е номинирано за Международната награда „Букър“.

Робен е писателско въплъщение на думите

чувам тези гласове, които няма да бъдат удавени,

които пише Монтегю Слейтър в либретото си на операта „Питър Граймс“ от Бенджамин Бритън. Робен чува и вижда бедните и болните и им връща с пълна сила цялото им пълнокръвно достойнство и сложност. Героите му не искат снизхождение, те не са жертви, а са мощни и интересни, противоречиви и многостранни. В постоянно търсене на начини да се погрижат за себе си, някои – в реда на нещата и според правилата, други – напълно нередни. От пазаруване на вересия до откровени дребни кражби и кокошкарски схеми с преотдаване на фургони под наем, с измами и експлоатация на социални политики.

На второ четене: „Летният брат“

Двамата братя Люсиен и Брайън са деца, чиито разведени родители несъзнателно играят на прехвърляне на отговорност. Основната сюжетна линия в романа е за това как Люсиен се връща от дома за специализирани грижи за хора с увреждания, за да прекара лятото с баща си, и главната грижа и водещата роля е поета от малкия му брат. Брайън, с опити и грешки, постепенно открива у себе си търпение и добрина. Постепенно разбира, че кутиите с етикети, в които хората с лекота биват разпределяни като предмети и в които остават затворени завинаги, всъщност са предразсъдък, продиктуван от страх и отказ от разбиране. Кутиите са глупави и едноизмерни. В тях има не невинност и приемане, а отказ животът да бъде приет в сложното му многообразие.

За едно лято Брайън се научава не само да мисли, но и да живее извън кутията, в която е възпитан. За разлика от баща си, който поне на пръв поглед отказва да се промени и остава засрамен, незрял, безотговорен и уплашен.

Непрекъснато трябва да се припомня, че диапазонът на това какво е човек и какво е човешко, е доста широк и не е човешко да бъде стесняван.

Това е лакмус за развитието на дадено общество. При дебати кое е естествено и нормално, може да се даде бърз и ясен отговор: каквото може да се наблюдава, има го и е съвместимо с живота, е естествено и нормално. Някои от естествените и нормалните неща, за съжаление, не са добри.

Търпението, грижата и съчувствието са едни от най-лесните неща на света. Това е така, защото хората са способни да очовечат всичко. Коли, котки, облаци, картофи, компютри или тостери. Уви, още по-лесно е обезчовечаването. Дехуманизицията и агресивното самодоволно определяне кой е човек, кой е половин или четвърт човек и кой е цял, кой е пълноценен и кой непълноценен, кой е човек и нечовек, е дебат, който няма място. Той е решен. Цивилизационно, културно и правосъдно. И това решение трябва да се отстоява постоянно, за да не се повтарят катастрофи от миналото.

Винаги е време да се изтегли нов таван за кредит на човещина и да се увеличава перото в бюджета за доброта. Това напомня този безкомпромисен роман. Това е маркер за цивилизованост, защото свободата не е само свободно да купуваш или продаваш и да си правиш каквото ти е приятно. Културата е и самоограничение, а това значи най-общо да не вършиш лоши неща, да не нарушаваш правилата и да носиш лична отговорност.

В ирисите му е изрисувана Вселената. Мама все така казваше. Може да не умеел много неща, но пък носел Вселената в очите си.

Емпатията има граници и е добре те да се уважават. Не можеш да си в обувките на другия, но можеш да знаеш, че е друг, да знаеш точно защо е друг, и да не затваряш очите си за това, да му подадеш ръка, да го обичаш или поне да ти пука. Защото една от формите на болка не е само физическа, има и

особена форма на безутешност и тя е да се усещаш невидим,

очите да те отбягват поради невежество или ограниченост. Човешкото естество невинаги е приемливо или лесно, но това не означава, че не съществува или че не заслужава нормално всекидневно отношение и условия за живот. И да, има разлика между лицемерие, политическа коректност и доброта.

В интерес на истината, всеки, който живееше тук, беше наполовина динозавър. Ала уврежданията им бяха толкова различни, че всеки сам по себе си като че ли беше последният представител на вида си.

Брайън смята брат си за динозавър, за нещо безследно изчезнало пред очите му, за липса, запълваща пространството, за създание, което не принадлежи към човешкия вид. В рамките на едно лято заедно той налучква пътя към Люсиен, но и към себе си, и преминава през лабиринт от грешки, безсилие и гняв, за да достигне до нещо неподозирано, воден от интуицията на сърцето си.

Ако в тоя момент по пътя над нас мине кола, шофьорът ѝ ще съзре между дърветата две момчета, нагазили до колене в потока. И ще му се стори, че се прегръщат.
– Ти си ми брат – казвам аз. – Братя сме.

Може и да не е случайно, че Рутгер Брегман, автор на „Утопия за реалисти“ и Humankind: A Hopeful History, е нидерландец, също като Робен. В книгите си той предлага нов подход в борбата с бедността и неравенството и гледа от перспективата, че повечето хора са добри и само една част не са решили наистина да го проявят, не са решили да действат всекидневно като такива. Гледната му точка е противоотрова срещу безпощадния цинизъм и безсилното повдигане на рамене.

В един момент книгата се сроди пред очите ми и с „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Идеята за изключителната история на тези други двама братя се поражда, когато шведската писателка наблюдава един фантастичен изгрев с розова светлина над езеро:

… да, беше нещо с неземна красота, и изведнъж имах силно преживяване, нещо като видение за изгряващата светлина на човечеството, и почувствах, че нещо се запалва отвътре.

Писах този текст на 17 юли, когато имен ден има Марин Бодаков, а една от неговите най-лични книги е именно тази на Линдгрен. Марин има забележителен текст, обяснение в любов към Астрид и писането ѝ:

Вече 36 години съм възгрозен, възглупав и възпъзлив Шушулко, но нямам смел, лъчезарен и любящ брат като Йонатан Лъвското сърце, нямам никого.

Нямам кой да скочи с мен през прозореца, за да ме спаси от горящата къща. Нямам с кого да скоча в пропастта, за да го избавя от парализата – и да се веселим в блажената Нангилима.

Имам дъщеря, съпруга, родители, приятели, но брат, брат си нямам.

Чел съм „Братята с лъвски сърца“ за пръв път на 8, но едва сега разбирам разкритото в романа двойно дъно на смъртта, между което кипят приключения с насилие, красота и доблест.

Затова, когато дойде време да скоча през смъртта, Астрид Лъвското сърце ще ме помилва по бузата и ще литна в двойната бездна, хванал за ръка точно тази книга.

– О, Нангилима! Да, Йонатан, да! Виждам светлинката. Виждам светлинката.

Писане като това на Робен (автор, прочее, и на детски книги) и Линдгрен ни кара да видим светлината, да съзрем братята и сестрите си на хартия и да очакваме изгрев, а не залез за човечеството. Приятно четене на плажа и дано нещо се запали отвъD