Tag Archives: На второ четене

На второ четене: „Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sunishtata-na-aynshtayn/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Фабер“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Неспокойните“ от Лин Улман

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-nespokoynite/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неспокойните“ от Лин Улман

превод от норвежки Радослав Папазов, изд. „Колибри“, 2020

Лин Улман е дъщерята на актрисата Лив Улман и режисьора Ингмар Бергман. Родителите ѝ никога не се женят и връзката им приключва, когато Лин е на три години. Книгата ѝ – смесица от автобиографични фрагменти, фикция и документални записи от разговори с баща ѝ седмици преди да почине, е наречена от нея роман.

И с право.

Единствено романът е такава многообразна художествена форма, която би могла правдиво и с достатъчно високо ниво на свобода да ѝ даде възможност да представи своята гледна точка. Гледната точка на майка ѝ може да бъде прочетена в автобиографичната ѝ книга „Промяна“. Тази на баща ѝ присъства във всичките му филми, но и в книгите му, някои от тях – като невероятния мемоар „Латерна магика“, са преведени на български.

В „Неспокойните“ няма сензации или скандали. По лаконичен, ясен и чист начин са разказани едни необикновени етапи от живота – детство, съзряване, остаряване и смърт на родител. Лин Улман се вглежда директно в себе си и в миналото си. Голямото човешко и писателско постижение на книгата е ясното ориентиране в този сложен лабиринт от самота и нужда, както и достигането до разбиране и прошка.

Очевиден е отказът от лесни обвинения – няма и помен от отмъщение. Очевидно е и нежеланието ѝ да представя себе си като жертва на амбициозни и егоистични нарцисисти. Усилията в разказването на истории в книгата са насочени в посока на приемане на сложността в живота. И в утвърждаване на дълбочината (понякога със здравословна доза добронамерен хумор), даже и понякога тя да не дава най-леките отговори. А това, което е повече от всичко и с лекота се открива на дъното на кладенеца от думи и спомени, е любов.

Книгата би могла да доставя читателско удоволствие, но може и да е в помощ на всички онези пораснали деца, преживели раздели и разводи на родителите си, познали липсата на доброта, разговори и внимание. „Неспокойните“ нашепва грижовно: „И аз се чувствах така“, „Беше тежко, но вече не е“. От романа лъха утеха и близост.

Бреме е да растеш в сянката на популярни родители. Особено е да имаш още осем братя и сестри от четирите брака на баща си. Може да е наистина тежко месеци наред да не виждаш майка си и да си в неприятната компания на детегледачки. Досадно е да живееш в света на правилата и законите на баща си. Трудно е да пишеш и говориш за травмите и пътя към себе си, но е и огромно облекчение. Хубавото на тази лековита свобода е, че е заразителна и дава сили за живот.

Откровените размишления за времето, тленността и паметта дават усещане за уединена красота и улесняват приемането на крайните истини в човешкия живот. Една иначе банална случка – Бергман за първи път закъснява за обичайното семейно гледане на филм – се оказва първи признак на остаряването. И слага точка на доскорошния му маниакално подреден, последователен и отдаден на работата начин на живот. Един етап вече е отминал. Дошъл е ред на епилога, в който силите и времето за игрите на въображението са прекалено малко. Други два великолепни момента, посветени на баща ѝ: как ѝ чете Астрид Линдгрен, Мария Грипе и Туве Янсон и как, вече пораснала, прекарва една самотна Коледа с него в Стокхолм и докато вървят към църквата, където дядо ѝ е бил свещеник в продължение на 30 години, вали сняг, той се спира и я докосва по бузата.

Докато четях, си представях как Антъни Хопкинс или Жан-Луи Трентинян играят Бергман. По също такъв спонтанен начин в главата ми книгата се свърза с „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт, „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс, „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън и антологията „Бащите не си отиват“. Но сякаш най-близка до Улман е Маргьорит Дюрас – с грижливостта към детайла, сливането на реално и въображаемо и безпощадността при назоваването на нещата, без увъртане и протакане.

От своя страна, миговете, които преминават по страниците, имат малко общо с филмите на Бергман. По-близки са до новия сериал „Сцени от един семеен живот“, в който има истинско всекидневие, автентичен диалог и среща между хора, а не вакуум, в който звучат отчуждени монолози на все по-отдалечаващи се един от друг човеци. В „Неспокойните“, за разлика от филмите на Бергман, има надежда и близост. Има щастливи безкрайни лета в безвремието на острова, където баща ѝ е намерил своето убежище и където работи, страхува се от настинка, плува гол в басейна и слуша Бетовен и Бах. Има римуване и повторения в живота на майка и дъщеря. Има деликатност. Има самота в хотели и в домове в Осло и САЩ. Има чести смени на училища и неспособност за вписване. Има детски тросвания и пакости. Има смели и утвърждаващи прояви пред лицето на скръбта, срама и страха. Има отказ от митологизация и е предпочетена искреността. Има и възможност малко да закъснее, по нелепи причини, за погребението на баща си.

Кратък откъс от записите, които Улман прави с Бергман буквално дни преди той да си отиде, е показателен за обезоръжаващата откровеност на книгата:

ТОЙ: Да, казвам: Беше игра и играех… и онова, което си мислех, че е важно, изчезна.

ТЯ: Искаш да кажеш, че всичко, свързано с театъра и киното, е било игра?

ТОЙ: Не. Това не, но писането. Работата. Много съм точен… както вероятно си чула от колегите ми.

ТЯ: Да, но на първо място съм го чувала от теб.

ТОЙ: Да.

ТЯ: Винаги си обичал да импровизираш.

ТОЙ: А, не.

Смее се.

Представям си как родителите на Улман четат „Неспокойните“ и си отдъхват. Спокойни са, че момичето е пораснало и е себе си. Има собствени важни неща и хора в живота си. И даже импровизира. И се смее.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Войната на копчетата“ от Луи Перго

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-voynata-na-kopchetata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Войната на копчетата“ от Луи Перго

превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016

Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…

Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.

Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.

Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.

Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.

Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.

По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.

Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:

Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.

Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.

Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Разговорите“ от Сесар Айра

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-razgovorite-cesar-aira/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Разговорите“ от Сесар Айра

превод от испански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2018

С удоволствие продължавам линията, която Севда Семер започна с предишния текст за рубриката. Тя писа за интервютата на Йордан Радичков и за ценността на разговора. Някак се повлиях и от това, когато реших да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и последен, защото вече се сдобих и с останалите български издания на аржентинския писател. Той има над сто книги и ще се радвам колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева – майсторски и с прекрасен послеслов, разкриващ детайли от работата ѝ.

Романът бляскаво и разточително защитава аксиомата на Джон Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“. Необходими са срещи, близост, приятелство, дълбочина и интимност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си припомня разговорите през деня с някого от близките си приятели. Те с удоволствие и свобода на мисълта нищят различни проблеми в кафенета и на богати вечери.

Във фокуса на разговора им този път е филм, който главният герой и негов приятел са гледали за разтуха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две прекъсвания. Заради телефонни обаждания (включително и помежду си) и посещения до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен абсурд и от усещане за разочарование и приятелско предателство до преоткрита взаимна важност.

В един момент от основно значение се оказва това, че актьорът, играещ самотен козар в украинските планини, не е свалил личния си часовник „Ролекс“ и така разваля илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата става ясно защо това не е чак такъв проблем. Но междувременно се разиграват всевъзможни лупинги и битки на тълкувания, препирни с всякакви аргументи и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато достига точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и поне за кратко всеки да остане сам със себе си.

Докато четях, непрекъснато се подсещах за легендарния текст от 1959 г. на Цветан Стоянов – „За хубавите разговори“. Там той пише:

Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. 

Категорично ще се съглася.

Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които разговарят. Често има произведения (а и хора), за които се казва, че „ни говорят“. Замислих се защо е така. И защо разговорът често е толкова труден. Дори и за експерти и виртуози като героите на Айра. Особено труден е в травматично време като сегашното. Травмата обикновено се свързва с мълчание, с обезсилване, с нещо неизговоримо, докато говоренето и разговорът – по-скоро със сила, с равенство, със свобода.

Замислих се и какво е нужно, за да го има диалога. Но не учтивата размяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер критично нарича Gerede, или дърдорене), а същинския разговор между двама човеци. Запитах се какви са необходимите и достатъчни условия за близост в едно дистанцирано и допълнително отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самота и изолация още преди настъпването на другата пандемия?

Какво е нужно?

Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на контекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За съжаление, дълбокото любопитство и откровеното доверие са в нищета и криза. Това е споходило и идеята за цялостност и интегралност – на микро и макро човешко и социално ниво.

Тогава какво може да се направи? При това с взаимност и реципрочност, без мъченичество и жертви, без властово надмощие, без усещане за унижение, манипулация, злоупотреба или грабеж. Как може и въобще може ли да се култивира като автентична ценност нуждата от пълнокръвно и дълбинно общуване, след като господстващият цивилизационен разказ говори главно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов шок и безкритична повърхностност? Ако днес информацията се разпространява най-вече и най-бързо виртуално, то какво тогава е положението на реалното? И как действително общуват хората?

Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са само заради глобалното затопляне, политическата криза и световната здравна ситуация. Общуването може би е в стагнация и поради липса на съвпадане със себе си. Ако не си на „ти“ със себе си, то как ще си на „ти“ с другия, с живота, с работата, с кариерата, с личната и семейната си история, как ще излезеш от неудовлетвореност, тъга или депресия?

Сигурен съм, че някъде под повърхността има крайна нужда от диалог.

От „пълни приказки“ и свързване. От упражнения за емоционална интелигентност. От познание за нюансите на човешкото. От прозрачност и яснота. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в реални и социални мрежи стои първично желание за разпознаване и близост, с които безочливо се злоупотребява с цел печалба, търгуване със субектност, комодификация на доскоро некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите възможни човешки качества и забележително неглижиране на най-ценните и най-добрите.

Сесар Айра по зашеметяващ начин е на страната на дълбочината. Той показва как сърцевината на един човешки живот може да е именно разговорът. Необходим като слънце, въздух и вода.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: Интервютата с Йордан Радичков

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-intervyuta-radichkov/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Събрани съчинения“, том 11, от Йордан Радичков

изд. НИКЕ, 2020

Интервютата с Йордан Радичков са били публикувани и преди – във вече изчерпана от тираж книга, издадена пак от НИКЕ. Сега са включени в предпоследния том от събраните съчинения на писателя, а томът приключва с няколко негови снимки и с началото на текст, който съставителката Мария Младенова така и не успява да довърши приживе.

Общо около 350 страници разговори. Разбира се, някои теми се връщат отново и отново, свързани с разказите на писателя, с драматургията, с родното му село. Понякога има какво ново да се отговори на тези повтарящи се въпроси, друг път – не. Това са очакванията, с които се подхожда към този сборник с интервюта. И може би предварително се появява и въпросът защо изобщо да се четат събрани интервюта, освен ако не сме изследователи на писателя.

Сборникът е полезен и за изследователи на разговора. Тук участваш активно, също като във всеки смислен диалог. Радичков така определя идеалния читател: като човек, който е склонен да влезе в битка с него. Един рунд печели писателят, друг – ние, следващия си го поделяме. Да си читател е отговорна работа и е хубаво тази отговорност да ни се напомня.

Със събеседник като него често си изненадан. Връзките, които прави между нещата, невинаги са очевидни, но винаги са живи. В разговор от 1982 г. той казва:

Езикът – това е мисълта на човека, то е цял океан. Който може, плува в него, който не може, се удавя или гази в плиткото.

В плитчините на днешното говорене сигурно би било по-безболезнено, ако можехме да забравим, че го има и дълбокото. Но то си остава като копнеж. Затова да четеш тези интервюта е хубаво упражнение – постоянно срещаш нещо ново, вземаш си по някоя история или запомняш интересно построен израз. А това упражнение може и да е малко отчайващо, ако сравниш с днешните начини за водене на разговор пред публика. Днес е рядкост да забележиш отношение към себе си, което показва достойнство без его. Особено през тази година на избори…

Смехът над себе си е друга дисциплина, в която Радичков е деликатен майстор. Понякога почти можеш да пропуснеш намиганията му. Впечатлих се от смиреното му отношение към различни награди, преводи, отличия – може би защото напоследък на няколко пъти се натъквам на точно обратното отношение към такива неща.

Но тези сравнения, които сигурно са неизбежни, все пак са само по периферията на най-интересното в сборника. Интервютата, правени между 1962 и 1999 г., напомнят за пластичността на мисълта, както самият писател обяснява:

Искам да кажа, че човек е много сложно и променливо същество, че днес е в едно настроение, а утре – в друго, че днес мисли така по един въпрос, а утре – доста различно. И ако днес, 27 юли 1974 година, аз съм отговорил на някои въпроси искрено и честно така, както е записано, а утре или други ден се окаже, че мнението ми е по-различно, че в него се съдържат други нюанси, че просто самата гледна точка е сменена – това няма да означава нищо друго, освен – както казах – че човек е много сложно и променливо същество.

Изследването на тези противоречия, с които всички сме изпълнени, прави образа на писателя по-плътен пред нас. Може би оттам идва и усещането, че разговорите са живи, стига да участваш.

В проследяването на промените в мисълта му обаче кристализира и друго – това, което остава стабилно, което никога не се сменя. Най-силно се усеща природата, която постоянно присъства в разговорите. Не ми се иска да кажа „връзката с природата“. В този израз се вижда отношението ни към нея: как се поставяме в друг план, на друго място от природата, за да се „свържем“ с нея. В тези разговори тя не присъства като нещо за наблюдаване, а като цял език, който ни разкрива истини и за нас. За мен това беше най-ценното – споменаването на всички свраки, мечки, гущери, на човека, който, преди да порасне, е бил врабче.

Докато четеш, общуваш със свят, който е богато населен – цяла енциклопедия от животински видове, но и видове дъжд или отношение към сезоните. Това обостря сетивата ти. Дори София, в която Радичков попада „по невнимание“, е пълна с дива природа (отвъд хората). Участието в тези разговори е все едно някой постоянно да ти насочва погледа и да ти показва какво се случва наоколо, колко много изпускаш всеки ден…

Други от постоянните теми по-скоро не очаквах да се завръщат така често. Трогваше ме, когато писателят отказва да говори публично за това, в което вярва. Докосваше ме и отношението му към децата, обичта и вниманието му. Споменава например как някои хора не си удрят кучето, но си удрят детето („Насилието сега е навсякъде, то се разпростря и върху децата“).

Интервютата около 90-те години и промените тогава са трудни за четене – океанът на езика, по който до момента си се носил по гръб в другите разговори, внезапно става бърза река с остри камъни. През 1991 г. писателят казва:

Настроението ми сега е тягостно. Даже думата настроение ми звучи тягостно. Чувствам някакво униние. 

Има много за обработване през тези години – много надежда и много разочарование, които са болезнено ясни тук. В опита за създаване на нов смисъл има и осъзнаване на вакуума:

Вижте как на 10 ноември толкова много неща се обезсмислиха – филми, спектакли, книги. 

В този период писателят казва и друго – че в този живот можеш само да счупиш гърнето, не можеш да залепиш парчетата. Това звучи толкова по-различно от успокоителния му тон, когато казва, че „съвършено е само неръкотворното“.

Докато четях тези интервюта, често ги споменавах в разговори. Темите тук са толкова много, че често напомнят за себе си. Има и цяло интервю за футбола. Разбира се, другата страна в интервютата – журналистите – също е огромно богатство, с всички цветове на това, което е вълнувало интервюиращите в деня на срещата и което са занесли при писателя. Правят впечатление много неща, но ето например Ива Николова, която през 1989 г. в един от въпросите си казва:

На всеки човек се падат около 50 птици, обаче ние не съзнаваме това, нищо не правим за тези птици. Те са наши, всъщност – полагат ни се. Но Вие какво правите с Вашите птици, аз какво правя с моите птици – аз изобщо не мисля за тях.

По-често да си напомняме в разговор, че ни се падат по 50 птици. Не за да се поучаваме един друг. А просто защото така става малко по-леко и по-хубаво.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. НИКЕ, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Бивалици“ и „Небивалици“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-bivalitsi-i-nebivalitsi/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Бивалици“ и „Небивалици“ от Вера Мутафчиева

„Избрани произведения“, том 11 и 12, изд. „Жанет 45“, 2009

Сигурен съм, че Вера Мутафчиева не се нуждае от представяне, но мемоарите ѝ заслужават да бъдат четени и препрочитани. Попаднах на тях едновременно случайно и закономерно. Благодарен съм за това си откритие от изложбата за Борис и Славка Деневи на Свобода Цекова и Антон Стайков. Там имаше цитат от „Бивалици“ за Славка Денева, с която Вера Мутафчиева е била близка.

Безспорно това е най-важната ми читателска среща тази година. Подобно откровено и спонтанно възхищение изпитвам към Константин Павлов, Георги Рупчев и Димитър Воев. Намерих това, което съм търсил и откривал в толкова много чужди автори и литература – честност, интересен език, дълбочина, непосредственост, хубави истории и изчерпателност. А да открия нещо, към което да почувствам безрезервна и безусловна симпатия и любов, ми се е случвало няма и пет пъти…

Шок е за мен наличието на тези мемоари. Впечатляваща е смелостта, с която Мутафчиева обяснява себе си. Чел съм множество дневници и автобиографии на писатели от това време и случаят с тях не е такъв. Не мога да скрия, че от месеци наред препоръчвам тези два тома на всеки, когото срещам на живо или онлайн.

В писането на Вера Мутафчиева има мащаб, детайли и най-вече всекидневие. Не е метафорично, абстрактно и мътно, а конкретно. Централно е това, което принципно остава заметено или премълчано – българската помийна яма от тайни и травми. Тук тя е извадена на преден план и на показ – в цялата си сложност и противоречивост. В цялата си нищета и мизерия – материална, морална и духовна. В цялата си красота на съпротива чрез работа и устойчивост.

Близо хиляда страници с болезнени прозрения. Ако някой иска да разбере какво е било тогава и защо е такова днес – нека ги прочете. Майсторски и човешки книги от историк и писател. От всички десетки хиляди мемоарни, лични и интимни страници за паметта и живота, които съм прелиствал, тези са сред най-ценните. В личната си библиотека ги поставям редом до Кнаусгор и Пруст.

„Бивалици“ ме отвя още от началото. С безкомпромисност към себе си и към епохата. С толкова хубавия и сочен език – и хумор. Хабер си нямах, че това ще ми се случи. След целия потоп от литература, която няма общо с реалността, камо ли с българската, камо ли с преживяваната от живи хора, освен номинално – това беше експлозия. Тежък естетически и социален симптом е, когато литературата и писателите са разкачени от реалност, правдоподобност и честност. А те, донякъде поне, са базата, фундаментът и предпоставките за изкуство. Все по-масово обаче те отсъстват от книгите. Но в мемоарите на Вера Мутафчиева – с лопата да ги ринеш.

Спомените ѝ са изповедно честни. Те покриват времето от запознанството на родителите ѝ до деня, в който Мутафчиева пише последните страници. В тях са силата на духа ѝ; ужасът от януарските бомби от Втората световна война; бедното ѝ детство; професорското ѝ семейство; собствените ѝ бракове, раждането на децата ѝ; личните и работните ѝ малки и големи трагедии, болести, посрещани с ирония; признанието, че винаги е била невътрешен човек и „царица на автогола“; борбата до края със системата и с безкрайната злонамереност, посредственост и наглост.

На всеки, за когото фактът, че Вера Мутафчиева е вербувана от Държавна сигурност, би представлявал проблем да прочете книгите или да се съмнява в качествата им, бих казал, че именно заради това не ги четох толкова години. Прочитът ми беше и през призмата на този биографичен факт – книгите отговарят и на тези въпроси. Ужасно съжалих, че не съм ги чел по-рано. Най-малкото защото това писане слага в малкия си джоб цялата съвременна българска литература.

Рядко използвам суперлативи, по-скоро никога, но защо точно в този случай? Защото показва как се е живяло преди и след 9 септември и преди и след 10 ноември в света на университета и на академичния, литературния и филмовия елит. Разказва какви са били структурите и безумието на тези осакатяващо лоши среди. И защо са такива и днес.

Едва като прочетох томовете на Мутафчиева, се потвърдиха почти всичките ми интуиции за тези елити. Споделях с Марин Бодаков как ми влияят те и че се усещам още по-категорично на страната на бачкаторите в културата, към които се числя и за които говори и Мутафчиева. Марин ми каза: „Прав си. Там ни е мястото. И Радичков беше там.“ Тогава осъзнах и че нямаме интелектуалци с аршина на Вера Мутафчиева.

Попитах Марин защо никой не е писал за тези книги, освен Ани Илков, който прочете на представянето им кратък текст, публикуван след това във вестник „Култура“. Отговори ми лаконично: „Аз ще ги препрочета. Тогава четях ръкописа ѝ. И да, тя е световна писателка. Тя, Радичков, Коста [Павлов]… Несвойствени за нашите места. Тя беше удрян човек и здрав човек. Обясняваше ми, че само работата я спасява. Тя беше много умна жена. И нещастна.“

Преди време, на представянето на „История на българското изобразително изкуство“ на Кирил Кръстев, Иво Милев сподели, че у нас елитът се подменя на 30–40 години, но общото между всички е отказът от обобщения и от поемане на отговорност. Вера Мутафчиева разказва като писател, обобщава като историк и поема отговорност.

През тази седмица беше 15 септември и още по-силно усетих мисията в сърцевината на „Бивалици“. Чисто учителска, даже по-скоро даскалска. Да разкаже неразказана история, да държи за ръката и да казва: „Няма страшно, колкото можеш…“ и така неусетно да тръгнеш по своя път. Поне за мен тези книги учат на самообладание, вдъхват кураж и даряват много познание. На всеки, който вече ги е прочел, бих препоръчал „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов, „Дървото на живота“ на Станка Пенчева, „Ние – негероите“ на Рада Москова и „Мир на страха ни“ на Георги Мишев, за да може да види приликите и разликите.

Към края си пестях страниците. Не исках да свършват. Ако някой се чуди защо в този текст няма цитати от книгите, отговарям: когато чета на хартия, си прегъвам страниците, където има нещо изключително, някакъв ценен къс от думи и фрази; в този случай прегънах почти изцяло и двата тома. Трудно ми е да цитирам, защото спокойно бих преписал целите книги.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

На второ четене: „Сивият мъх сияе“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-siviyat-mah-siyae/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

На второ четене: „Празнината“ от Катерина Върмет

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-prazninata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

На второ четене: „Изгубената душа“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-izgubenata-dusha/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали…

Източник

На второ четене: „Литературен обяд и други разкази“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/literaturen-obyad-i-drugi-razkazi/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Литературен обяд и други разкази“ от Ейлиш ни Гуивна

превод Димитър Камбуров, изд. ICU, 2019

Как този сборник с разкази се появява на български е цяла история. Не че ирландската писателка, носителка на ПЕН и с номинация за престижната награда Women’s Prize for Fiction (тогава Orange Prize), има нужда от допълнителен повод, за да бъде превеждана. Такъв все пак се е появил. Тя е посещавала курса на Димитър Камбуров в Дъблин, който ѝ преподава български, а после и я превежда като прощален жест към Ирландия. А защо самата тя учи този език – за да може да разговаря със снаха си и внучето си на техния език.

Случайностите се появяват и в сборника ѝ горе-долу толкова често, колкото и в живота. Рядко са така сантиментални и мили, колкото е историята с ученето на български. По-често хората се научават как да използват нож, отколкото език.

Писателката е майстор в това да описва съвсем обикновени личности, с които се случва нещо необикновено. Тя вярва, също като друг писател от разказа, дал име на сборника, че пистолетът не трябва да бъде на масата още в първия акт, за да гръмне в третия. Не става така в живота – пистолетът е скрит, докато някой не реши внезапно да го извади. Така е и в разказите ѝ.

Впрочем страхотно е писателите да пишат за писатели, особено когато притежават чувството за ирония на Ейлиш ни Гуивна. Тънкият ѝ хумор описва и литераторите, отдадени на разточителен обяд в доволството от успеха си и членството в престижен клуб, и онзи техен колега, който набързо яде евтин сандвич с риба тон, докато си повтаря, че е по-добър от всички други (с неговата „мрачно мъжествена иронична проза с нюанси на l’écriture féminine“).

В друг разказ със същите герои прилежна секретарка е направила списък на творбите, които кандидатстват за финансиране: 20% са спомени от детството, 15% се отнасят за ракови заболявания, 20% са исторически романи, третиращи Големия глад или Първата световна война, и 20% са първолични наративи, разказани от слабоумни люде със смешни диалектни навици.

Почти такава е разбивката и при самата писателка, която пише за детството, за загуба и скръб, за хора с диалектен говор и дори за исторически личности и Големия глад. В сюжетите се появява забраната за аборти в Ирландия по начина, по който се е появявала и в самия живот на хората – като нещо, в което те са твърде неопитни, за да се справят. И в крайна сметка – като повод да се роди едно непоискано дете.

Харуки Мураками, друг писател, който също пише и романи, и разкази, казва, че разликата между двете е като между гора и градина. В градината няма как да се изгубиш, но пък докато я разглеждаш, се възхищаваш на мисълта, която е подредила всичко и е отгледала плодове от семе. В този сборник дребните детайли разкриват цели характери. За една героиня е ужасно да прилича в лице на леля си, от която я е срам заради умствената ѝ изостаналост – и в крайна сметка това се оказва толкова мощна тема, че отеква в целия живот на разказвачката. Друга героиня ни се разкрива внезапно, щом научаваме какъв е цветът на косата ѝ.

„Когато се почувствам завладяна в процеса, ми се иска да продължа да пиша възможно най-дълго, да не спирам“, сподели ми авторката в интервю през 2019 г. Когато четеш разказите ѝ, личи наистина колко е завладяна от процеса. Харесва ѝ да жонглира с думите. Затова е интересна тук работата на преводача, която той описва и защитава в увода си (който може би е по-мъдро да се прочете накрая, за да се влезе при разказите с по-малко очаквания).

Ни Гуивна поне донякъде черпи от собствените си преживявания. Не че е необходимо да познавате биографията ѝ – и с просто око се забелязва къде години опит или обич се побират в няколко изречения. Тя дълго време е кураторка на Националната библиотека на Ирландия, а нейна героиня се влюбва именно на такова място, след като се сблъсква с почти митична стара копирна машина (и с едно „хармонично деловито жужене, музиката на четенето и воденето на записки. Още малко и ще чуеш как мозъците си приказват с текстовете“). Пък и няма как ей така да се напишат тези изречения за чужденка, която се влюбва в българско село:

Би могъл да се влюбиш в мястото, ако се доверяваш на външния вид и пренебрегнеш постоянното дуднене колко безнадеждно е всичко в тази страна, какъв провал е икономиката и колко корумпирано е правителството ѝ, каква заплаха са циганите и как всичко е тръгнало на провала. Можеш да пренебрегнеш това и да се заслушаш във веселото цвърчене на птичетата, в мързеливия лай на някое куче, в жуженето на лятото в малиновите храсти. Можеш да си затвориш ушите за неуморния ропот относно престъпност, корупция и емиграция и да се отдадеш на мириса на розите и на гледката на хиляди слънчогледи. (Може ли страна, която отглежда рози и слънчогледи като продукция за износ, да е дотам корумпирана?)

И все пак нейният поглед, също като на чужденка в друга държава, по правило остава външен (понеже е писателски). Рядко обаче погледът отвън е едновременно честен и емпатичен, какъвто е нейният. А още по-рядко е тази оценка да бъде гарнирана с такава тъничка ирония, която не прекрачва към злостно наблюдение. Всичко това също допринася за фантастично изненадващите ѝ разкази.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Опиум“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/opium/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Опиум“ от Геза Чат

превод Мартин Христов, Мина Цонева и Здравко Чубриев, изд. „Ерго“, 2019

Геза Чат, псевдоним на Йожеф Бренер, го е чакало светло бъдеще. Бил е вундеркинд с множество таланти – художник, цигулар, композитор, музикален критик и един от първите, писали за Бела Барток. Не само заради факта, че е братовчед на добре познатия на български Дежьо Костолани, започва да пише и проза. Следва медицина, специализира психиатрия. Бляскавата му кариера обаче е помрачена на една конкретна дата от прословутите му „прокълнати“ дневници, откъси от които има и в настоящата книга – сред селекцията от негови разкази, направена от Мартин Христов.

На 20 април 1910 г. писателят за първи път – от професионално, артистично и лично любопитство – експериментира с наркотици и си инжектира първата доза морфин. Геза Чат, за разлика от Булгаков, не успява да се откаже от пристрастеността си към пантопон и морфин, която му струва наистина скъпо. Превръща се в трагична жертва на избора си и на задънената улица на унгарската история след Първата световна война, в която е и участник.

В дневника си той безпощадно изследва и себе си след краткотрайния ефект на еуфорията от морфина:

1. Всяко човешко действие, усилие, старание и труд ми се струват достойни само за подигравка и ненавиждане. 2. Всеки разговор е отегчителен и глупав. 3. Всеки план е неосъществим и ужасен. 4. Всичко възвишено, красиво и благородно е недостижимо и безцелно.

През 1919 г. напуска психиатричната клиника, в която е лекуван, и се завръща у дома, където убива съпругата си с револвер (също както Уилям Бъроуз, друг писател и експериментатор със субстанции), отравя се и си прерязва артериите. Оцелява. Отново е хоспитализиран и отново успява да избяга. Югославски граничари спират бягството му. Той прави опит за самоубийство, този път успешен.

Животът на Чат предизвиква множество въпроси и отваря поле за дебат около творбите на престъпници и артисти, в чиито биографии има много петна. Имат ли те място в публичността? Кой в крайна сметка има право на творчество? Има ли смисъл да бъдат четени?

Личното ми мнение е, че познанието за света и човека би изгубило много, ако тези произведения бъдат отречени или зачеркнати от историята или канона.

Разказите на писателя са радикално трансгресивни. Той методично, без да му мигне окото и като със скалпел реже през граници и табута. В своеобразния театър на наказанието и жестокостта, който се разиграва по страниците, има множество екзекутори, насилници и жертви. Изследвани са редица травми, патологии и отклонения. Има убийства, кражби, възхвала на опиума и пристрастяването. Смесицата от изневери, прелъстяване, болка и удоволствие е водеща тема. В някои от най-зловещите разкази герои са деца. Това е логично и в духа на времето на Фройд, когато именно детството и съзряването са разглеждани като източник на комплекси и патологии, нямащи общо с невинността.

Филип Рот сравнява Чат с Мишима, Музил и Гомбрович, но на моменти разказите напомнят по-скоро оригиналните приказки на Братя Грим, макар в „Червенокосата Ести“ да става дума за „чичо Андерсен“. Отличават се историите със социален и сатиричен характер, когато той осмива парвенюта или съчувства на съдбата на възрастните алкохолизирани членове на провинциален оркестър. В тези истории се вижда възможният диапазон на литературния талант на автора.

Най-фрапиращият детайл в наратива на Чат и в неговите разкази, писани често в първо лице, не е изключително наситеното насилие. А липсата на любов.

Потопът от срам и страх. Липсата на грижа, разговор и подкрепа. В повечето случаи няма и свидетели на издевателствата. Родителите нехаят или са покойници. Няма и справедливост за жертвите. Освен ако извършителят не е масово мразен, като пекаря на меденки Шмит:

Притежавал авторитет и пари, нямал си само добри другари. Никой не обичал тоя Шмит. Има такива хора. Срамуват се пред самите себе си, ако потърсят нечия дружба или обич. Кожата им отвън е студена като на змия и ръцете им са потни, но отвътре ги боли, че са изоставени, а упорството им дълбоко пронизва техните сърца. Подушват у всекиго отвращението, погнусата и неприязънта, които будят с грозотата си, с отблъскващия си характер. Чувстват и виждат, че спасение няма, че по рождение са обречени да бъдат нещастни, клети, самотници и мразени. Е, какво повече да ви обяснявам: такъв човек бил пекарят на меденки Шмит.

Даже и да има свидетели – тяхната роля е да не обръщат внимание на трагедиите. В разказа „Майцеубийство“ е забележителното изречение: „Единствената смрадлика, която растеше по средата на двора и вече толкоз години напъпваше, покарваше листа и цветове, вероятно чувстваше, че всичко това не е редно.“ По-вероятно е растенията или животните да усетят отклоненията, но не и някой човек. Той по всяка вероятност ще изпита опиянение от мистерията на болката и силата.

Така тече животът в тази книга. Сурово, студено и отчуждено. Без милост. Такова е всекидневието – „Какво можел да стори? Станал женомразец.“ Или крадец, лъжец, убиец и изнасилвач. Списъкът може да бъде продължен безкрайно. Анджела Картър сравнява разказите със съвременната проза в Америка и Англия, страни, в които, по нейните думи, общата мечта е разрушавана от ударите на прекалено много реалност.

Реалността отказва да навлезе в голяма част от съвременната българска литература – може би защото общата мечта отдавна е на командно дишане. Или защото сякаш вече живеем във всекидневието от разказите на Геза Чат. В тях трагедията е норма. Голямата болка се случва просто ей така – настъпваш шахта, удря те ток и умираш. И никой не е виновен.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Цинковите момчета“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/tsinkovite-momcheta/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Цинковите момчета“ от Светлана Алексиевич

превод Боян Станков, Светлана Комогорова – Комата и Александрина Петрова, изд. „Парадокс“, 2018

Когато Нобеловият комитет връчва Наградата за литература на Светлана Алексиевич през 2015 г., той нарича работата ѝ „паметник на страданието и куража в наше време“. Беларуската писателка взема интервюта от преки участници в събития като Втората световна война или Чернобил и прави от книгите си място на колективна памет.

„Цинковите момчета“ (1989) е част от серията от пет книги, наречена „Гласовете на утопията“, която включва и „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“ и „Чернобилска молитва“. Темата тук е Афганската война – инвазията на Съветския съюз в Афганистан между 1979 и 1989 г.

Докато пропагандата твърди, че съветските момчета там строят болници, садят дървета и се побратимяват с афганския народ, самолетите започват да връщат войниците в цинкови ковчези, които не могат да се отварят. Връщат ги на части след бомби и сражения, а понякога пълнят запечатания ковчег с афганистанска пръст с приблизителното тегло на загиналия. На близките не се казва истината – твърди се, че жертвите са починали от всякакви банални причини. Но разбира се, в такъв мащаб нещата започват да излизат наяве. На война като на война.

В Афганистан съветските войници не строят болници, а убиват и биват убивани.

Самата писателка заминава, за да види конфликта с очите си, и книгата включва дневника ѝ от този период. Извън това ценно изключение, страниците са предоставени изцяло на гласовете на оцелелите или на скърбящите майки и съпруги.

Още първата история на войнишка майка е непоносимо трудна. Веднага си залят с образите, миризмата, шока на войната. Завърналите споделят как ги е страх от уличния ъгъл – кой е от другата страна? И ти като читател започваш да се страхуваш, бързо разбираш, че зад всеки ъгъл и всяка страница стои още един кошмар. Оцелял разказва: „След всичко там видях страната си с други очи. Зеницата ми стана друга, увеличи се…“ От този мрак и твоите зеници се разширяват.

Един след друг оцелелите войници казват: „Нас ни убиваха и ние убивахме.“ Четеш за момчета, които на осемнайсет са били изпратени в друга държава и им е дадено оръжие. Потресаващи са разказите им за загиналите приятели, за униженията, които са търпели и от своите като новобранци. Отнема време да чуеш първата част от изречението: „Нас ни убиваха…“ С четенето обаче бавно потъва в теб и втората част: „… и ние убивахме.“

„Човешко право е да не убиваш. Да не се учиш да убиваш. То не е записано в нито една конституция“, пише Алексиевич в дневника си от войната.

Ето я баналността на злото, за която говори Хана Аренд: дадена им е заповед да убиват, казано им е да не мислят – и те се подчиняват. Зверствата, които войниците описват и признават, че са извършили, излизат от устите им едва ли не незабелязано от тях. Това е да си мъж, заявяват те. Отново и отново изплува еротизирането на насилието:

Когато даваха войната по телевизора, не се отлепях. Изстрелите ме възбуждаха, смъртта ме възбуждаше – възбуждаха ме, да. Възбуждаха ме и толкоз! Попаднах на война и първите месеци исках пред очите ми да стане убийство и аз да мога да пиша за това на приятел. Глупак бях… Осемнайсетгодишен…

Или както поучава сержантът в спомените на младо момче: „Остава жив онзи, който стреля първи. Първи, да му…! Ясно?! Ако е ясно, ще се върнете и всичките женки ще са ваши!“ Друг оцелял споделя: „След първия убит… Като след първата жена…“

„Убивал ли съм там? Убивах!!! А вие какво очаквахте, да останем там ангели ли? Чакахте ангели да се завърнат…“, казва един старши лейтенант. За друг войник се казва: „Той беше човек, предан на армията. „Заповедите не се обсъждат!“ – повтаряше. В неговото семейство майка му е много силен характер и той бе свикнал да слуша, да се подчинява. В армията му беше лесно.“

Когнитивният шок и потискането на чувството за вина изникват отвсякъде. Оцелелите агресивно заявяват, че няма за какво да се разкайват, а едва ли не в следващото изречение признават болезнената скрита съвест. Майката казва, че сама е изпратила сина си в армията. „Исках да възмъжее. Убеждавах и себе си, и него, че армията ще го направи по-добър, по-силен“, казва тя, докато същевременно остава неспособна да осъзнае собствената си отговорност.

Оцелелите разказват вицове. И цитират Достоевски.

Героите в книгата по-скоро ще говорят за това как са чули вик на птица, отколкото да назоват името на някоя емоция. Забелязват природата, миризмите, песните, вкусовете повече от собствения си страх. Едновременно с това обаче са ранени всички сетива. Всяко нещо се превръща в спусък за спомените на завърналите се:

„И не ми говорете, че тази война е приключила. Лете, като ми дъхне на горещ прахоляк, блесне пръстен застояла вода, резкият аромат на сухи цветя… Като удар в слепоочието е…“, разказва медицинска сестра.

Всичко, което не може да се каже, все пак е там и се чува между редовете: „Майната му! Приключвам… Майчице! Карай, както и да е…“

„На война човека го спасява това, че съзнанието се отвлича, разсейва се“, пише Алексиевич в дневника си. „И все пак – трябваше ли да ходя?“, съмнява се тя в себе си, но всъщност сама си отговаря в предишния абзац – трябва да бъдеш свидетел не просто емоционално и ментално, но и с тялото си: „На мен ми е интересно и тялото, човешкото тяло като връзка между природата и историята, между животинското и речта.“

След травмата хората стават неразпознаваеми за себе си („имам друго лице и друг глас“). Медиците и войниците болезнено искат да се върнат в Афганистан: „… така те влече, когато стоиш край пропаст или високо над вода… Така те влече, че ти се вие свят…“

Алексиевич включва в разказите си и телефонното обаждане на оцелял, който ѝ казва да спре да публикува откъси от книгата преди излизането ѝ:

„Не пипай там!“

Писането става пипане, когато травмата е незаздравяла, открита рана. Тогава дори говоренето вади кръв. Това се наблюдава и в гражданските процеси срещу авторката, когато години след интервютата няколко души настояват, че не са казали тези неща, „а и да са говорили „така“, както е отпечатано в книгата, сега са размислили“. Алексиевич е обвинена, че потъпква паметта на загиналите момчета, като изкарва на показ зверствата им, или че уронва достойнството на оцелелите войници, публикувайки думите им.

Всъщност я съдят, че показва истината: „Излиза, че ние сме убийци, насилници.“ И естествено, че сблъскани с това огледало, интервюираните искат да го счупят на парчета. В действителност причината за делата е, че „за съветските герои трябва да се пишат красиви книги“.

А тази книга е далеч от красива –

напротив, ужасяващо грозна е. Утеха няма наистина никъде. Майка настоява, че се поругава паметта на сина ѝ – не за друго, а заради отпечатването на разказаното от нея, че той е плакал и че ѝ е купил шал: „Разбирате ли, той беше кадрови офицер. Не можеше да плаче. […] Излиза, че синът ми е стоял на опашка, а той не можеше да търпи магазините и опашките.“

Писателката е успешно осъдена за клевета по едно от обвиненията. Българският превод е направен по допълненото издание от 2013 г., което включва документи от този процес. Забележително е да се види как реагират хората, когато се сблъскват с истината. Писателката се защитава: „Аз дойдох да поговоря с майките. Да поискам прошка от тях за това, че до истината не може да се стигне без болка.“ И признава, че писането на тази книга е още една възможност да си зададе въпроса

„Как да премина през злото, без да увеличавам това зло по света?“.

„Забравата също е форма на лъжа“, казва още Алексиевич в съдебната зала. За да не съдействаме на лъжата, имаме задължение да помним – само така се преминава през злото, без да го увеличаваме.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Онзи в мен“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/onzi-v-men/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Онзи в мен“ от Сам Шепърд

превод от английски Боряна Даракчиева, изд. „Лист“, 2019

Корицата на книгата „Онзи в мен“ от Сам ШепърдСам Шепърд е преди всичко човек на театъра. Драматург и режисьор, често е и актьор в киното, за което е номиниран с „Оскар“. Автор е на почти петдесет пиеси, носител на „Пулицър“, на десет награди „Оби“ и на още трийсет-четирийсет други. Легенда, казано наистина накратко. Също като Пати Смит, авторката на предговора към тази книга. В български контекст Шепърд сякаш е най-познат като автор на поставяната неведнъж пиеса „Побъркани от любов“, първо от Стоян Камбарев в Русе през 1986 г. Епиграфът на книгата е многозначителен: „Защо никой не те дръпва настрани, за да ти каже какво предстои?“ от Дейвид Фостър Уолъс. Книгата е опит да се отговори какво предстои и какво вече се е случило.

Това е последната книга на Сам Шепърд. Излиза в началото на 2017 г., авторът ѝ си отива половин година по-късно, на 27 юли. Цялата книга е потънала в усещане за неизбежност. В дълго предчувствие, своеобразна хроника на една предизвестена смърт. Тъжно завръщане към нещастно, тихо и самотно детство. Тъжно и призрачно настояще, в което пустинята не е само метафора. Истории за времена, в които най-близките ти те предават. Бащата присъства в картината като реален образ в спомените и като мълчалив статист в сюрреалистичните сънища и видения. В тях той е малка фигура, миниатюрен мъртъв татко, убиван отново и отново и унизително излаган на показ.

През цялото време не става ясно дали фрагментарната книга е чиста проза, или е автобиографична и има документален характер. Допирните точки с живота на Шепърд са прекалено много, за да бъдат пренебрегнати. Едно е сигурно: даже да е автобиографична, като голяма част от написаното от него през живота му, то със сигурност не е изповедна. Въображаемите елементи изобилстват в потока на тази тиха и мощна река от думи. В нея е осъзнатата скръб от това, че тялото и съзнанието те предават и режимът, определян от лекарства и време в леглото, не помага кой знае колко за интимността, съвестта и сънищата.

Главният безименен и неназован герой е в безпътица. Лута се между бившата си съпруга, с която е бил трийсет години, номадското детство с баща си, номадската си старост, прекарвана с прекалено младо момиче, и спомени за живота и смъртта на друго младо момиче, което е било близко с него и баща му. Историите може да се гледат от различни гледни точки. Те бързо излизат от конкретиката, за да придобият мащаба на същински (макар и по-скромни) гръцки трагедии за семейни взаимоотношения. Истории, сякаш уморени от повторенията на грешки и травми. Те са придружени от сух хумор и зрял тъжен смях.

В пустинята на главния герой има и оазиси, където тялото го предава по-малко. В такива моменти трудността да назовеш и да си спомниш кой си не се изплъзва между пръстите. Разказвачът се разпада и рони, ала постепенно; катастрофата е мудна. Но въпреки това – какво все пак остава накрая? Отговорът на тази книга е, че остават демони, колебания, въпроси без отговор и спомени за близост и секс. И много раздели.

Книгата е за залеза, но голяма част от действието се развива в безкрайна поредица от ранни утрини, от които нищо не започва, а само свършва. Сякаш денят приключва с изгрева.

Научаваме много неща за разказвача. Имал е тийнейджърските амбиции да е прочут играч на голф, а не литературна знаменитост. Чете Бруно Шулц в закусвални. Има категорично мнение за поезията на Елиът – „съществени идеи, лъхащи на застоял джин и самоубийство“. Размишлява за смъртта на Хайнрих фон Клайст и Хенриете Фогел и може би фантазира за романтично самоубийство. Непълното самопознание на човек в криза е идеално конструирано от писането на Шепърд – то показва пред очите на читателя една цялостна незавършеност, белите ѝ петна, фикс идеите ѝ, неспособността за уединение, милост и прошка.

На моменти разказвачът е по-близо до койотите, кучетата и елените, отколкото до хората. Сякаш е застанал на страната на по-суровото, което не може да преговаря с думи и да поставя условия, а просто изтърпява това, което се случва:

Може би става така. Крак. Ръка. Или идея. Нещо се изплъзва. Премества се. И се озоваваш в друг свят. Дори не си го търсил. Той просто пристига. Появява се. Като елен в здрача. Внезапно. Неподвижен. Ухо помръдва. Още едно ухо. Не си сам. Дори не го виждаш. Той те вижда. Може би става така.

Може би така се живее, може би така се умира. Със сила и с безсилие. Като изгнаник, отдавна свикнал с всекидневието и детайлите на упадъка. Обикнал литературните и филмовите си образи. Обичал, предал или разочаровал близките си.

Както и да се чете тази книга, едно поне за мен е ясно: тя е майсторски честна и не се прави на нещо повече от това, което е. Във време на паника, поляризация и страх този малък сюрреалистичен паметник на стоицизма и самотата може да заглади прекалено острите ръбове на усещането, че нищо не е наред. Даже и това нищо ще мине. Даже и то може да се изтърпи. Даже и от него може да се извлече нещо поне малко красиво, без да е наистина фалшиво. Без да подвежда.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Свирепо настроение“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/svirepo-nastroenie/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Свирепо настроение“ от Йордан Радичков

изд. „Нике“, 2018

„През 1965 година един сборник с разкази до такава степен обърква литературната критика в България, че никой не може да прецени какво представлява той. Заради него Йордан Радичков е нападан, хулен, но и възхваляван“, гласи текстът на задната корица на това издание.

Разбира се, подобни изречения винаги ще се пишат за задните корици на много книги, защото наострят ушите на читателите. Само понякога се случва да бъдат и много на място. При заглавията, издържали теста на времето, тези изречения наистина те подготвят, че това, което ще намериш вътре, може да ти се стори „новаторско и необикновено“, дори да четеш далеч след 1965 г.

Страхотно е, че този толкова известен сборник на Радичков излиза – също като останалите на издателство „Нике“ – с толкова съвременна корица. Но след като разгледаш първата и последната корица (няма как, илюстрациите на Ива Димитрова са наистина много хубави), първоначално може да се учудиш, че няма някакво въвеждащо есе за книгата. Този избор обаче също я издърпва в сегашния свят – от значение е усещането, че я четеш не защото е „важна“, а изцяло заради удоволствието, което ще ти донесе. Затова и текстът започва без повече обяснения.

Те наистина не са и особено нужни. Цели изречения от сборника са станали част от езиковото ни наследство. Когато мимоходом в разговор споменах, че съм започнала да чета книгата, в отговор получих смях и кратичък цитат: „Слуушам, слуушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда.“ Разказът, от който идва този известен израз, е последен в сборника и е също толкова известен, колкото и първият, „Лебеди мои“. Дори да не смяташ или да не помниш, че си ги чел, по някакъв мистериозен начин, както понякога става с езика, те са част от теб. Усещането е хубаво.

Езикът в книгата е вкусен като нещо познато, което си ял като дете. Изреченията носят това, без да се стремят специално – просто се получава от самия им строеж и избор на думи:

Тъй както гръмнал, ловецът ударил наведнъж двата вола, селянина, колата, селянката, детето и кучето. Произтекла една работа, фантастическа.

Разказите успяват да събудят апетита ти, но и да те нахранят. В днешната изолация се четат особено добре – селото е сцена на голяма част от това, което се случва, и в него има една хубава заедност. Хуморът е за предпочитане пред романтичните описания на селото: вместо да въздишаш колко си далеч от този прост начин на живот, когато ти е разказано смешно, го чувстваш близо, част от собственото си минало. Пък и Радичков не пропуска да покаже и жестокостта, точно свирепостта от заглавието, която често остава извън кадър в селските идилии – има и люти зими, от които дърветата пукат, трудни по характер хора, които в гнева си хващат първото сечиво и разрушават цялата къща, а има и инатливи животни, с които не може да се излезе наглава. Има меланхолия и тъга, открити като незаздравяващи рани дори когато са сложени в скоби:

Ами ако една сутрин видим в горите вместо зима самото зелено дърво, слязло от планините нощем и тайно! Сигурно ще бъде хубаво като покойните приказки от студеното огнище на баба. (Няма я баба!)

В първите повествования е описан митологичният верблюд, чиято основна характеристика е, че е почти неназовим и неописуем. За някои неща се измислят собствени думи, а други са лишени от познатите си имена и описвани по друг начин. Разказът за зеленото дърво така представя иглолистните дръвчета, че сякаш са нещо извънземно, извънредно и толкова рядко срещано – защото, разбира се, не става дума просто за дръвчето, а за всичко, което символизира едно същество, което не се предава пред зимата, не оставя цветовете си.

Разказите са отделни, но захванати един за друг като верижка – или като овце, скачащи в реката („И други истории си припомняха, защото едно събитие винаги започва да струпва около себе си други събития от същия образ и подобие, тъй както една овца, скочила в реката, повежда по себе си и другите овце, създадени по неин образ и подобие.“). По правило повествованията искат вниманието на читателя по начин, по който романите няма нужда да правят. В кратките форми всичко е много по-концентрирано. Някои разкази знаят как да поискат вниманието ти, но не и как да го заслужат – при Радичков обаче играта е чудесна, защото той още от началото има вниманието ти и все повече го заслужава. Усеща се в надграждането, което прилича на вълшебна приказка:

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, като изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

Освен че е подходящ за времето в изолация, сборникът отива много и на зимата – точният сезон е да четеш за митологичен студ, от който прането на простора се чупи като лед. И макар че днешната зима, разбира се, е мека, е хубаво и да се зарадваш още на заглавието на един от последните разкази: „Пролет иде!“. И скоро няма да има нужда да се търсят само вечнозелените дървета – меланхолията ще се вдигне и пак ще има патици на двора.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Черните камъни“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/chernite-kamani-guus-kuijer/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Черните камъни“ от Хюс Кайер

превод от нидерландски Мария Енчева, илюстрации и оформление Люба Халева, ИК „Жанет 45“, 2019

Хюс Кайер е роден през 1942 г. в Амстердам. В продължение на шест години е начален учител. За този период писателят споделя в интервю пред в. „К“: „Всеки божи ден им четях на глас. Когато прочетеш на децата някоя книга, после те искат да я прочетат. Дори още да не могат.“ Впоследствие се отдава на литературата. Автор е на повече от петдесет книги, носител е на множество награди за детска литература, включително и на „Астрид Линдгрен“ за 2012 г.

На български са преведени две негови книги – „Книгата на всички неща“ (2003) е последната му книга за деца, а „Черните камъни“, макар и излязла втора на български, е от пословичната 1984-та – една никак неслучайна година. По думите му, той винаги е писал за възрастни, а в днешния свят „проблемите на възрастните са по-големи от проблемите на децата: голяма пропаст между бедни и богати, проблеми в любовта, много разводи“.

„Черните камъни“ е колкото детска книга, изпълнена с приключения, приятелства и преодоляване на всевъзможни препятствия, толкова и притча за властта и идеологията. Историята е за страна, в която мъжете каменоломци работят в кариера, жените им се трудят на нивата и продават дребни камъчета, плодове и зеленчуци на търговците, които в замяна им дават големи черни камъни, пазени от стражите. Каменоломците се наричат още и народът на Кулата. С черните камъни те строят кула към небесата. Там, по-близо до слънцето и на по-топло и плодородно място, уж се намира тяхната утопия и обетована земя. Те строят всеки ден пътя си към нея.

В стилистично, идейно и емоционално отношение книгата сякаш е писана от Кафка и редактирана от Линдгрен.

Същата яснота и тъга в осмислянето на цикъла от трупане на познание за парадоксите в човешкия живот и превръщането му в печал. И същото желание за милост и грижа. За необходимата утеха във всекидневието на героите в този свят, който метафорично е и светът на ХХ век.

В началото историята е за Омар и Долон, двама братя близнаци. Единият е верен на убежденията на народа си, а другият – не чак толкова. Той е по-скоро мечтател. Иска да разбере къде гнездят лястовиците, подобно на прекрасния въпрос от „Спасителят в ръжта“ – „къде отиват патиците, когато езерото замръзне“.

На двамата братя им е писано да се запознаят отблизо с много неща. С момичета от града на търговците. После да познаят отблизо трагедията на собствения си народ и тежките усилия и жертви по изграждането на кулата. Ще трябва и да се разделят. Да открият нов номадски народ и после да се преоткрият, когато стане ясно каква е ролята на стражите в цялата работа и откъде идват те и черните камъни. Тогава разбират и къде гнездят лястовиците.

Кайер е написал лесна за четене книга. Тя е прозрачна, плавна и най-вече мъдра. С ясни и много добре развити образи, той на пръв поглед описва мита за Вавилонската кула. Всъщност става въпрос за това

как се изнася една вече срината идеология, как се колонизира друга култура и как се индоктринира и завзема едно общество.

Става постепенно и неусетно. Невидимият свят на чуждата мечта се представя като единствен и безалтернативен начин за постигане на пълнота и щастие за обществото. След като този начин е възприет – следва злоупотреба с вярата в мечтата. Следват мечове, наказания за неверниците, експлоатация на труда и спекула с материалните ресурси. И така, докато се заживее в дълг – икономически и идеологически. Дълг, който никога не може да бъде погасен.

Сред тези различни съсловия и народи все пак стават и къси съединения. Има и млади хора, които виждат пробойните в целия процес. Виждат тъгата в него. В този свят на строене на кулата „мъжете не остаряват. Те започват да кашлят и умират“. За съжаление, опозицията и несъгласието в тоталитарния свят не се толерират. Тук е нормално човек да загуби близък само защото е различен и изпълнен със съмнения.

Естествено, има я и фигурата на аутсайдера отшелник, смятан за луд от бившите си съграждани. Той знае тайните, пазени от властта, и ги споделя с младежи, които някога може и да заемат неговото място.

„Черните камъни“ напомня и на филмите на Миядзаки.

Децата, както и при японския режисьор, не са инфантилни, а сериозни и отговорни. Те проявяват доброта и милост, но се среща и жестокост, на която децата са не само свидетели, но и извършители. Трудно е да запазиш невинността си, дори и да не си фанатик. Неизбежно е да пораснеш и да видиш в пълнота за пръв път света без илюзии и това да те промени. Лошото е, че може да те направи чужденец в собствения ти дом. Може да те кара да гледаш критично и да виждаш отвъд идеологията и измишльотините на властта. Така се достига до не чак толкова очевидната истина, че любовта към несъществуващата в реалността идеология не трябва да превишава любовта към съвсем съществуващия и конкретен ближен.

„Черните камъни“ използва и друг стар мит – този за пещерата на Платон, в който хората не са готови да понесат бремето на истината и светлината и са готови да продължат да живеят в сенките на пещерата. Кайер майсторски разказва за това как се изкривява доброто, когато е породено от желание за редакция и за радикална промяна. И как от напътствията бързо се стига до наказанията и от разговора – до гроба.

Във време на различни по своя характер борби, манипулации, протести и избори Кайер напомня, че трябва да има хора, които да дълбаят до сърцевината на проблема. Но може да има и хора, които да останат встрани и да имат силата на страничния поглед. На независимия наблюдател, който рано или късно ще бъде потърсен от някой нов млад човек, който иска да знае истината и не се страхува от предчувстваната болка.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Чуй песента на вятъра. Пинбол“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/chuy-pesenta-na-vyatura-pinball/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Чуй песента на вятъра. Пинбол“ от Харуки Мураками

превод от английски Надежда Розова, консултант японист Майре Буюклиева, изд. „Колибри“, 2019

Купувал съм и съм подарявал книгите на Харуки Мураками още от първите му издания на български, но досега не го бях чел. Така се случи, че явно ще го чета хронологично. Между кориците на този том са първите му новели – „Чуй песента на вятъра“ (1979) и „Пинбол“ (1980). Те слагат началото на т.нар. трилогия за Плъха.

Едно от най-интересните неща в тома е предговорът, изпъстрен със съвпадения и синхроничности. В него Мураками конкретно и честно разказва за началото на писането си. Гледайки бейзболен мач, внезапно му хрумва, че ще вземе да напише роман, в който да опише собствените си мисли и чувства – свободно и както му допада. Започва да отделя по малко време всеки ден и да пише. Създава началото на „Чуй песента на вятъра“ на английски. После го превежда – или по-точно „пресажда“ – на японски. Това ограничение му дава фокус и яснота, помага му да открие стила си, неукрасен и неутрален, и да започне да го разработва. Изпраща единствения екземпляр от ръкописа за участие в конкурс и печели награда.

Във фрагментарно написаната книга има потоп от няколко неща. От една страна, фонов и контекстуален потоп – западната попкултура като мрежа от споменавания, цитати и асоциации е наистина гъста. Героите слушат Глен Гулд и Майлс Дейвис. Говорят за какво ли не, от Бийтълс и Троцки до Кенеди и Казандзакис, докато пият бира, ядат, пускат радиопредавания и се опитват да преборят скуката на августовската лятна ваканция.

От друга страна, потопът е интимен и екзистенциален – въпросът е поставен и той е нищо по-малко от „Как да се живее?“. Отдавна не бях чел книга, в която толкова болезнено да е изведено усещането, че е неимоверно трудно да бъдеш човешко същество, да живееш живота си и да общуваш. Да разговаряш както със себе си, така и с други, макар и най-близки хора. По-лесно е да гледаш как животът се случва, тече и изтича, да си страничен наблюдател, но не и участник в него. По-лесно е да си самотен и да играеш пинбол – „игра, която срещу монети ти дава мъртво време“. Да играеш в свят, който не се впечатлява от тъгата. Тя го кара да се прозява.

От трета страна, има постепенно смесване на банален реализъм и всекидневие с изблици на сюрреализъм и фантастични нишки. Смесването е толкова постепенно, че създаденият коктейл не изумява героите, а сякаш е в потока на обикновеното. В реда на нещата е човек да говори с автомат за пинбол, да погребе разпределителна кутия във водохранилище или мъж случайно да срещне момиче, загубило кутрето си по нелеп начин. Или да се окаже, че друг мъж (или същият) е любовник и живее с две близначки, които просто се появяват от нищото – а той даже не знае имената им.

Въображение и реалност съжителстват мирно и така още по-ярко блести отчуждението между хората. Както и хладната безчувственост, която властва, без да се натрапва, но ранява до смърт. Безименният главен герой в „Чуй песента на вятъра“ без излишни сантименти си припомня момичетата, с които е спал. Едно тях е извършило самоубийство и според него може и самото то да не знае защо е отнело живота си.

И двете творби са обсебени от загубата. Настроението е носталгично. От дистанция всичко би могло да изглежда красиво. Персонажите прелистват паметта си и сякаш нищо не се променя. Най-устойчиви са навяваните спомени. Собственото лице, дори в огледалото, не изглежда правдоподобно. Реалността прилича на копие, неавтентична е и с изтекъл срок на годност. Като буцата прежѝвяна от крава трева, която безименният герой в „Чуй песента на вятъра“ пази край бюрото си.

В „Пинбол“ бирата, барът и барманът са същите. Работещият в агенция за преводи безименен разказвач продължава нишката на неопределеността в живота. Той копнее отново да намери пинбол машината, на която дълго е играл в миналото. Накрая тя се оказва част от колекция в зловеща бивша птицеферма, а той води разговор с нея като със старо гадже, но отказва да играе отново. Връща се към четенето на „Критика на чистия разум“ на Кант. И към мочурището на миналото и усъмняването в него – съществувала ли е въобще 1973 година.

Тук отговорът на въпроса как да оцелееш в настоящето е изведен като сентенция – като не забелязваш нищетата му. Но и като помниш белезите по тялото и съзнанието си и се опитваш да разказваш за тях. Като се пробваш да започнеш начисто и изоставиш миналото да зарасне. Героите упорито не могат да съвпаднат със себе си и да се почувстват у дома си. И все пак желаят да имат контрол над живота си. Или поне над възможността за промяна.

Попитах приятелка, която е чела всички книги на Мураками, дали и другите му произведения са толкова наситени с апатия, енигма, секс, необясними загадки и феномени. Тя ми каза, че в някои има повече апатия и секс, а в други – повече загадки и феномени. Съвсем скоро ще разбера.

Даже и в дебюта му се усеща мощен уклон към тайната, стояща в ъгъла, в дъното или зад завесата на очевидното. И както при Дейвид Линч, изследването ѝ е съпроводено от абсурд, безизразен хумор и болка. Историите и описанията на хора, които не си дават сметка в какво са въвлечени, но всячески се опитват да разберат и да разплетат кълбото си от несигурност, привличат магнетично.

Светът след 80-те години на миналия век става все по-объркан и загубен. Затова ще продължа да чета Мураками, за да видя как той е описал лабиринтите на времето, в което се е случило да живеем. И да проумея къде в крайна сметка може да е изходът. Последното изречение на „Пинбол“ дава надежда и за това: „Толкова спокоен ноемврийски ден, че сякаш много скоро всичко щеше да стане кристално ясно.“ Лошото е, че при Мураками надеждите сякаш често са лъжливи.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Меча република“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mecha-republika/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Меча република“ от Юрис Звиргздинш

превод от латвийски Анастасия Сидорова, илюстрации Кирил Златков, изд. „Точица“, 2017

Сигурно не е трудно да ти хрумне да напишеш детска книжка за мечки. Има нещо в този любим герой и едва ли е случайно, че всяко дете е обичало мече – с късите си крайници и големите си тела изглеждат като уютни за сгушване. Иска се обаче доста умение да превърнеш мечките в точно такива по характер герои, каквито ги виждаме тук.

Сантиментално харесах „Меча република“ първо по заглавието – освен уюта носи и симпатичен хумор. Кой не иска да ходи да живее в републиката на мечките? После прочетох и задната корица – че един от най-обичаните латвийски автори, днес на 79, е писал книгата специално за българските читатели. Този факт умилява допълнително. Особено при Звиргздинш – той, както обяснява текстът, е превеждан на много езици и е получавал „още по-много“ награди, включително за най-красива детска книга в Латвия. Какъв подарък тогава за всички нас!

След топлината и хумора на заглавието, първата страница започва рязко с репликата „Мътните да те вземат! Къде гледаш, бе? Сляп ли си?“. Така се въвеждат министрите в историята, които искаш да цапардосаш още от първото изречение. И веднага разбираш колко е хубав хуморът на Звиргздинш – със съвсем малко той успява да направи много, за да бъде смешно. Министрите, общо взето, от липса на нещо по-съществено за правене, се обединяват около кауза. Нещата са сериозни – макар че не им беше хрумвало за това, преди проблемът случайно да попадне пред очите им, докато пресичат на пешеходната пътека. Както бравурно обяснява министърът на стратегическото планиране пред Министерския съвет:

Бих искал да повдигна извънредно неприятен въпрос! Столицата е в опасност! По улиците се разхождат мечки! Бродят по улиците, по тревните площи и по парковете! Накъдето и да погледнеш – все мечки!

Това не са какви да е мечки, а водени от мечкадарите. Престъплението им май е, че им е твърде весело – и то далеч от установения по правилата начин. „Мечкадарите свирят! На какво ви прилича това – танц ли е? Или музика? Издевателство над добрия вкус!“ Министрите са убедени от тази пламенна реч и решават да приключат въпроса, като изгонят мечките далеч от погледите си и от улиците, изградени за новите им обувки.

Това няма да стане толкова лесно, защото, разбира се, в детските книжки за всеки антигерой има по един герой – или в случая цяла тумба хлапета, които се вдигат на протест, всеки с плюшеното си мече, след тайна нощна организация под одеалото и през смартфоните. В крайна сметка са достатъчно шумни, за да бъдат чути, и решението бързо се сменя – вместо да бъдат изгонени, мечките ще живеят в специален резерват в природата.

Понеже са ги опознали първо като играчки и в тази безопасна форма са им станали мили другарчета, децата искат да защитят и истинските животни. Скоковете между истинското и вълшебното продължават и в сюжета, когато се оказва, че плюшеното мече Тобиас разбира не само човешки, но и мечешки език. В книгата скачат и други вълшебни образи – например внушителният „Хаджи Енчо, разбойник!“, както се представя, и неговият отбор умни вълци.

Иска се доста свобода на духа, за да направиш толкова плътна и богата история като тази. Детайлите често идват от напълно неочаквана посока, носят необходимото и дават път на следващия в тази въртележка от образи, шеги и малки странични сюжети.

Искаш да продължиш да четеш и не само заради това – много са хубави илюстрациите на Кирил Златков. Той, разбира се, вече е рисувал мечки за същото издателство – за чудесната книга „Когато искам да мълча“. Показвала съм я на приятели след дълги коледни обеди и всички са разбирали защо я обичам. Тези мечки тук обаче са много различни, макар че също докосват сърцето – по-игриви са, за да бъдат в тон с хумора в книгата. А има и още много герои, които се появяват, всеки със своя си характер, изведен през извивката на носа, жест на ръката, вирване на опашката. Харесва ми, че са с молив и без цветове – някак подхожда на стила на автора, в който също има много лекота, скициране, едва видими знаци за търсене на правилния контур, за лъкатушещ щрих. Така пише Звиргздинш – четеш го и усещаш колко сам се е забавлявал, докато е писал своята история.

С тази книга за пръв път от доста време си спомних как в училище един съученик се съпротивяваше срещу въпроса „Каква е поуката в историята?“. Каза: „Как да избера една?!“ Така и в тази книга – посоките са много и се отместват и разкриват постоянно. Но все пак ми се струва ясно, че книгата е за позицията, която заемаме – пред самите себе си и в обществото, което заедно изграждаме. Много съществено е да има такива книги и в детските библиотеки.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Животът и приключенията на Джак Енгъл“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/zhivotut-i-priklyucheniyata-na-jack-engle/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Краят на земята“

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/krayat-na-zemyata/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Краят на земята“ от Мария Роса Лохо

превод от испански Майя Илиева, изд. „ЖАР-Жанет Аргирова“, 2019

Както често става, краят се съдържа още в началото. И в смисъла на историята в този роман, и съвсем буквално – книгата започва с последното писмо, което Елизабет Армстронг ще получи от Розалинд. Непознатата жена трескаво разказва за собствения си живот, който по таен начин е обвързан с Елизабет.

Елизабет живее в Лондон и е дъщеря на англичанина Оливър Армстронг – предприемач, който смята за нужно и възможно да запазиш от детето си истината за миналото, ако тя е твърде болезнена за теб самия. Тайните за произхода на Елизабет, родена в Рио де ла Плата, и за покойната ѝ майка, от която има запазена само една стара дагеротипия, бавно ще се разкриват от думите на Розалинд, която пише от Финистере.

Буквално „краят на земята“, нос Финистере е крайната точка на маршрута до Сантяго де Компостела за много от поклонниците. Името е от латински и носи древните вярвания за мястото, смятано за края на земята (макар че всъщност то не е, както се твърди понякога, най-западната част на континентална Европа – титлата принадлежи по право на Португалия).

В книгата четем още една книга – историята на Розалинд преди 40 години, описана чрез писмата. Розалинд, дъщеря на ирландец и галисийка, пресича океана тъкмо омъжена за съпруга си лекар. Пътуват към вътрешността на Аржентина – преминават Буенос Айрес, „бял и нисък град, който май изглеждаше привлекателно само отдалеч“, и продължават към малко село, където професията на мъжа ѝ ще се цени повече.

Местните са настоявали за това колко ще им е полезен млад лекар, и може би за да не го откажат, а може би защото самите те са свикнали с конфликтите, почти не предупреждават младата двойка за вътрешните борби в региона Рио де ла Плата, нито за пограничните войни, които индианските племена водят срещу креолската общност.

На това пътуване Розалинд се запознава с Оливър. Пътуващите ще бъдат пленени от индиански племена, преди да стигнат до крайната си точка. В историята на Розалинд този плен се превръща в сцена, на която блясват различните персонажи. Как ще се справят всички те – и как ще се справи самата тя – с новия си живот? Кой ще извърти ситуацията в своя полза, кой ще остане скован в предишните си идеи и кой ще се научи на гъвкавост?

Както често се случва в подобни разкази в разказа, писмата на Розалинд са всъщност по-интересни от живота на младата Елизабет. Но това е разбираемо – около 20-годишна, тя тепърва ще трябва да намери собствения си път, докато Розалинд е изживяла няколко живота. Елизабет се опитва да разплете историята на произхода си, но в реалността се случва и друго, далеч по-безинтересно – идва време да ѝ се намери съпруг. Историите на двете жени са неравни в залозите си, но пък така показват как се появява личността. Елизабет все пак търси себе си – предимно с подкрепата на леля си, която я запознава с куп интересни хора.

Разказът звучи донякъде формалистично (разбира се, нещата се заплитат по апетитен начин, който би било грешка да се разкрие), но всъщност силата на книгата е в детайлите. Авторката Мария Роса Лохо, родена в Буенос Айрес, е дъщеря на испански преселници след Гражданската война и както точно е отбелязано в кратката биография на задната корица – разбираемо е да пише за идентичност, избрана родина и вписване в ново място.

Тези основни теми обаче тя не смила предварително за читателя, нито пък спира, за да обясни подробно другите си посоки и разклонения. В един момент например се появява младият Оскар Уайлд, който задълбочава темата за неприязънта на англичаните към ирландците (и до днес в някои формуляри в Англия „ирландец“ е отбелязано като различен етнос от „бял“, както ми разказваше мой приятел с такъв произход).

В срещите с местни племена го има и сложния въпрос какво означава цивилизован свят – авторката изобщо не се опитва да опрости темата. Литературата също се оказва спасителна за героите, но в различни посоки – понякога им показва реалността по-ясно, а друг път те се губят във фантазиите и в опита да натъкмят живота си към романите, които четат. Влиянията са от Сервантес до Шекспир. Без директно да назовава колонизирането, книгата говори именно за него като за пренаписване на историята и насилие над нея. То се среща в много посоки – и при огромните процеси, и при дребните неща, като измислянето на нови имена на познати от векове растения.

Присъства и темата за феминизма и жените в различните култури: какво е позволено тук и забранено там. Всъщност женското и майчинското – по линия на това, че Розалинд е по-възрастна от Елизабет, или по линия на липсващата майка – присъства по повече от един начин. Младата жена постоянно търси това внимание, но „всичките ѝ майки – реални, заместителки, литературни – умираха, млъкваха или изчезваха като миражи. Освен вечната госпожа Грант (гувернантката ѝ – б.р.), която никога не се беше стремила да прилича на майка, но на чиято вярност (ако и да не беше обич) можеше да се разчита“.

Темата за повърхността и дълбочината – и хората, които избират едното или другото, суетата или честността – също присъства многопластово. Напластен е и хуморът. Елизабет например се чуди дали баща ѝ би признал, че „неговата предполагаема непогрешимост по отношение на светските дела беше толкова ефимерна, колкото непогрешимостта на католическия папа по отношение на делата божии“. „А, вие имате и чувства?“, пита хладно в един момент Розалинд и щом получава отговор, че те не са „за показ пред разни диваци“ (има предвид индианското племе – б.р.), тя срязва отново, без да губи почва под краката си: „Ами тогава пестете си ги, че сигурно са доста оскъдни.“ А един от най-интересните образи – индианецът лечител Погледни по-далече, има поетично име, което обаче на друго ниво е подигравателно-назидателно към читателя – този герой постоянно напомня да погледнеш по-далеч от носа си.

Краят на земята е метафорична точка, която е повече вътре в нас, отколкото в географията. В този край може да има доста неудобни истини – за предварителните ни идеи за нас самите, културата, миналото, родителите, ролята ни в голямата картина. Но както убедително показва Мария Роса Лохо, краят е начало. И е нужно всеки да стигне до граничните си точки, за да се научи да живее свободно.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Непривична земя“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/neprivichna-zemya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Непривична земя“ от Джумпа Лахири

превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013

Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на Карл Уве Кнаусгор и с „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното:

Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е

един от най-добрите разказвачи на своето поколение.

„Преводачът на болести“, дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти.

Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“.

През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота.

„Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано.

Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко.

Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига.

Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч.

Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност.

Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър.

А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си.

Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника:

Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.

В сборника е пълно с хора, които са нейни хора – такива, които се грижат.

Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността.

На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет?

Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие?

Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът.

Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни.

Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.