Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin-produlzhenie/

Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

<< Към първа част

Оттук и третата ни уговорка.

И при „Шарли Ебдо“, и при „Юландс Постен“ трябва да отчетем, че акцентът не пада толкова върху изображението или самия акт на изобразяване. Онова, което предизвиква ярост, е по-скоро оскърбителното отношение. В традиционното мюсюлманско право може да бъде наречено „клевета, набеждаване“ (ар. казф), „обида“ (ар. сабб), „злословене“ (ар. рамйи), „проклинане, псувня“ (ар. шатм) на Пророка. Свещеният закон (шариат) може и да не е толкова ясен във връзка с изображенията. Но всяка ислямска регулация е недвусмислена относно санкцията при обида към основната религиозна фигура.

Смятат се за грях – оттук и престъпление (доколкото в религиозното право тези категории често съвпадат) от ранга на богохулството – обидата срещу Аллах, Корана, отстъпничеството от исляма (ар. ридда, иртидад) и неверието (ар. куфр). Най-често наказанието е смърт според твърде дълга верига от религиозни авторитети. Нормативно се разглежда и като едно от „углавните престъпления“ (ар. худуд), за които се полага определено възмездие. Смърт за богохулство и отстъпничество. Бой с камшик за пиене на вино. Отрязване на ръката на крадеца. Първоначално – камшик за прелюбодейците, а по-късно – пребиване с камъни (ар. раджм). Затова и външните на мюсюлманската историческа традиция изображения, обидни за мюсюлманите, са по-скоро сходни по въздействие със „Сатанински строфи“ на наскоро намушкания многократно с нож Салман Рушди. Да изобразиш пророка с тяло на куче или чалма с бомба е толкова скандално, колкото да се подиграваш на фикционалния му образ. Че и да го наричаш Махунд, по името на идола демон, за който в Европейското средновековие се твърди, че бива обожествяван от мюсюлманите.

Но в случая с „Хамлин“ имаме нещо по-смущаващо, което не бива да се смесва с предните скандали.

Защото не става въпрос за изображения извън мюсюлманската традиция. Тяхната основна функция е преднамерено да осмеят, да уязвят, да обговорят „самоцензурата“ или „да привлекат внимание към политкоректността“, както обясняваше Ларс Вилкс. Там е леснообяснимо защо са обидни. Обясним е и трагичният развой, подобно на атентата срещу Салман Рушди от миналата година. За хора като нас реакциите не са изненада.

Тук обаче говорим за исторически артефакт, произведен и припознат като ключов вътре в общността, колкото и обтекаеми да са нейните граници. Преписът от историята на Рашид ад-Дин в момента се съхранява в ръкописната колекция на Единбургския университет, Шотландия (Or.Ms.20). Хрониката притежава свой собствен исторически контекст. Основна нейна задача е да възхвалява възхода на династията на Чингис хан. Пълна е с изображения на монголоидни фигури с копия върху коне, но не всички те са на монголи. Според типичния мюсюлмански предмодерен подход наративът започва от сътворението и продължава през пророците, чак до съвремието на хрониста. Илюстрациите днес са се превърнали в част от всеки стандартен наръчник по мюсюлманско изкуство. Хрониката се смята за един от най-важните стари писмени паметници на историописта въобще.

Ето го и скандалния Мохамед.

Не знам защо, но мен лично ме скандализира монголоидното женствено лице на архангела. Представял съм си го по-мургав, семитски и мъжествен. Може би подозирам подмазване, насочено към потомците на Чингис хан. Откровено не ми се нрави лекото му шкембенце. Скандализират ме и крилата му, които изглеждат като костюм от „Джъмбо“, закрепен за ръцете и гърба. И броят на крилата не ми харесва. Та нали според Сунната Мохамед разказва, че Джибрил има шестстотин крила. Но така или иначе, аз съм изцяло външен наблюдател.

И това не е единственото изображение на Мохамед в ръкописа. Има го нарисуван при раждането му. На друго място решава спор между мюсюлманите кой да повдигне Черния камък в Каабата. Стои като момче пред монаха Бахира, който го признава за пророк. Извършва нощното си пътуване (ар. исра’) към небето и престола на Аллах върху гърба на фантастичното същество Бурак, тук изобразено с женствено лице. Мохамед го е прихванал с ръце, заобиколен от въоръжени ангели. Бяга с верния съратник Абу Бакр от Мека към Медина (преселението, хиджра, поставило началото на мюсюлманския календар), докато край тях жена дои кози. Все събития, съставляващи всяка негова стандартна биография в исляма.

Да, Мохамед може да бъде открит из мюсюлманските ръкописи. Не е от най-разпространените сюжети, но присъства. И то в различни исторически периоди – на Тимуридите, на Моголската империя, на османците, на персийските Сефавиди. Много често го изобразяват с було на лицето, деперсонифициран, с ореол като огън. Понякога лицето му е обрамчено с брада, например тук, пак яхнал Бурак (Ръкопис от колекцията на университета „Макгил“ в Канада, MSP фолио 38). Също така бива стилизиран в калиграфски антропоморфен силует, изписан с арабски букви, като символ на „съвършения човек“ (ар. ал-инсан ал-камил). Особен тип „изображение“ е и калиграфското изпълнение на описанието му в строго определена форма и съдържание, т.нар. хилйа, популярна в Османската империя като хилйе. Там имаме само текст в стандартна композиция. И на фона на тази съществуваща изобразителна традиция студентката от „Хамлин“ казва:

Никога не съм виждала изображения на пророк. Като мюсюлманка и чернокожа нямам чувство за принадлежност – както и не смятам, че някога съм принадлежала – към общност, която не ме цени като неин член.

В отговор на това университетската администрация светкавично изпраща имейл до студентите, в който заклеймява инцидента като „ислямофобски“, и твърде прибързано прекратява договора на преподавателката, с което скандалът лавинообразно набира скорост. Докато не се озовава и на страниците на „Ню Йорк Таймс“.

По време на изслушването на Ведаталла тя твърди през сълзи, че никога не е съзирала изображение на пророк през живота си, а вече е получила множество заплахи. Според Джайлани Хусейн, изпълнителен директор на Съвета за американо-ислямски отношения (CAIR),

ислямофобията може да намери множество изражения.

Курсът не може да бъде смятан за инклузивен, след като поставя условие на някои мюсюлмански студенти да напуснат лекцията.

От отсрещната страна Кристиане Грубер, преподавателка в Университета в Мичиган и експерт по ислямско изкуство, е един от най-гласовитите защитници на уволнената преподавателка. Администрацията на университета, твърди тя, квалифицира целия корпус от изображения на Мохамед като изпълнен с омраза, нетолерантност и ислямофобия.

Но всъщност визуалният доказателствен материал показва обратното: изображенията са създадени, почти без изключения, от мюсюлмански художници за мюсюлмански покровители от уважение и преклонение през Мохамед и Корана.

По този начин, разгръща аргумента си тя, университетската институция излишно привилегирова една ултраконсервативна мюсюлманска гледна точка, която някак иронично съвпада с европейското клише за пълното отричане на изображенията в исляма.

В защита на преподавателката се обявяват и ПЕН клубът, Асоциацията за близкоизточни изследвания (MESA), Мюсюлманският съвет по обществени дела (MPAC), Алиансът за академична свобода.

Междувременно Прейтър завежда дело за тормоз, религиозна дискриминация и нарушаване на договора от страна на университета. Надигат се гласове в подкрепа на нейното възстановяване на преподавателското място.

Грубер впрочем е автор на една от любимите ми статии за мюсюлманско изкуство. Казва се „Знаците за Часа: есхатологичната образност в ислямските изкуства на книгата“. Занимава се и с изображенията на ада. Там също виждаме Мохамед, яхнал Бурак, да наблюдава мъченията на лъжесвидетелите. А за нас вратите на ада в академията зейват след изказвания като това:

Уважението към религиозните студенти мюсюлмани би следвало да замени академичната свобода.

Твърди го Фейниз С. Милър, президент на университета „Хамлин“. Стои обаче въпросът на кои точно измежду религиозните студенти мюсюлмани? Сунитите или шиитите? „Либералните“ или „консервативните“ (каквото и да значат тези дефиниции сред мюсюлманите)? Привържениците на школите на ханбалитите, ханифитите, шафиитите или маликитите? А какво ще кажем за религиозните студенти християни? За православните, католиците, традиционните или новите протестанти? Или за изповядващите юдаизма, но за кои по-точно – за ортодоксалните, реформираните или либералните? За студентите атеисти? За представителите на останалите религиозни общности?

Ами ако се окаже, че каноничното за едни е оскърбително за други,

какъвто често е случаят? Дори и основните текстове на религиите, вдъхновяващи сюжети във визуалните изкуства, може да бъдат обидни за външни страни. Коранът, Сунната, Петокнижието, Талмудът, Старият и Новият завет. Ако следваме логиката на CAIR, възприеманото като обидно съдържание не просто трябва да бъде поставяно в контекст и споделяно след подходящи предупреждения. За да не се накърни принципът на инклузията на всяка цена, би следвало то да бъде изхвърлено от учебната програма.

Междувременно мнозинството от преподавателите в същия университет наскоро гласуваха в подкрепа на оставката на президента Милър.

Скандалът вероятно ще отшуми. И няма да бъде последният. Но остана поне едно дългосрочно последствие от него.

През 2008 г. мюсюлмани организираха масова подписка под надслов „Махнете изображенията на Мохамед от Уикипедия“. Тя събра около 100 000 подписа за по-малко от два месеца, без да постигне целта си. Но от 6 януари тази година изображението на Мохамед в Уикипедия от хрониката на Рашид ад-Дин вече е маркирано със следния етикет:

Изображението на Мохамед може да засегне религиозните чувства на мюсюлманите.

Съответно има препоръка, когато въпросното изображение се добавя в статии, да се включи определен код, така че мюсюлманите да могат да го скрият. Вярвам, че това няма да бъде съдбата на всяко изображение на Мохамед в дигитализираните колекции на западните университети. Силно се надявам също, че преподавателското тяло няма да възприеме инцидента като размахан пръст, че учебните програми и планове трябва да бъдат постоянно ревизирани и преподавани след множество уговорки. От страх, че предметът им ще се окаже обиден ту за една, ту за друга страна в учебния процес.

И накрая – мой спомен от докторантските години в Софийския университет.

По време на курса ми при професор по философия на религиите, бивш посланик във Ватикана, въпросният преподавател реши да ни покаже фотографията на Андрес Серано „Потапяне: Христос в пикня“ (Immersion: Piss Christ) от 1987 г. Не в урина даже. Английското piss не звучи неутрално. Пък и заглавието на фотографията може да значи „препикай Христа“. Нямаше дълго предупредително предисловие, нито поставяне в контекст. Християните, участващи в семинара, би следвало да се обидят, нали така? Обидно, че и богохулно, заявява възмутената публика в САЩ. За разлика от самия фотограф, който твърди, че е католик. Миналата година беше в София с изложба, посветена на изтезанията.

По същата логика и графитът, от който тръгнах, е несъмнено ислямофобски. Но дали е „ислямофобско“ снимането му, публичното показване и обсъждане на един противоречиво представен Мохамед? В тази дискусия академичната свобода пада лесна жертва. А човекът, както знаем от добрия стар Аристотел, „по природа“ се стреми към знание. Особено в академията. Иначе тя рискува да изгуби природата си. А макар и по парадоксален начин, подобни случаи ни показват, че изследванията на предмодерната мюсюлманска история продължават да са релевантни на нашето съвремие.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin/

Този материал може да засегне религиозните чувства на някои читатели. Всички илюстрации освен една са посочени чрез линкове към официалните им източници, вместо да се появят в текста.

„Замили, колега – виждам преди няколко седмици съобщение до мен, – пиша доклад за ислямофобията.“ Да ти се намира някакъв графит по темата, пита ме познатият. За някои неща съм като кучето на Павлов. Ако искаш да реагирам, събери в едно „графити“, „ислям“ и „ислямофобия“. Да, може да се каже, че познавам графити сцената в София относително добре. А от няколко години полека, но устойчиво в нея се намества темата за арабите, исляма и бежанците. Особено на ключови места като кьошетата на Женския пазар и района край Лъвов мост. Надписи на арабски „Тунис“ около Централната гара. „Халеб“, „Сирия“ или „Свободна Палестина“. Псувни на арабски, написани с латиница. Стикери с надписи на английски и арабски. Вероятно произходът им може да се търси в тукашната диаспора. Но има и други графити, по-интересни в случая…

Решавам да помогна на колегата, преводач от османотурски и арабски. Познаваме се от много години. Поставям само едно условие: снимките да бъдат реферирани със съответните авторски права. Все пак цялото газене из софийските потайности с апарат в ръка трябва да бъде възнаградено. А и ми е любопитно какво ще подбере. След малко ми пише. Спрял се е на три изображения, едно от които се превръща в изходна точка за този текст. Набързо очертан с черен спрей силует на брадат мъж с чалма, напръскан с розов цвят за фон. А в чалмата – бомба с фитил.

Разбира се, това е препратка към известна карикатура в „Юландс Постен“ от септември 2005 г., отпреди почти 18 години. Да, според общоприетата дефиниция за „ислямофобия“ съзираме откровено негативно изображение на Пророка.

Съществуват ли обаче условия, при които „безопасно“, в подходящ контекст, да подложим на обсъждане изображения на Мохамед?

Сложна работа, особено предвид някои скорошни събития в щатската академия.

Случаят в „Хамлин“

През октомври миналата година Ерика Лопес Прейтър, преподавателка в Университета „Хамлин“ в Сейнт Пол, Минесота, води онлайн лекция по история на ислямското изкуство. След кратко обяснение, че част от материалите може да бъдат обидни за някои студенти мюсюлмани, тя споделя няколко исторически изображения на Пророка Мохамед. Едно от тях е класически за исляма сюжет. Пророкът на исляма седи коленичил пред архангел Гавраил (Джибрил). Очевидно получава небесното откровение, по-късно записано в Корана¹.

След лекцията Арам Ведаталла, президентка на местната асоциация на студентите мюсюлмани, се оплаква, че е шокирана от изображението, което обижда религиозните ѝ чувства. Последва бърза реакция от университетската администрация и договорът на преподавателката е прекратен. Понякога академията действа бързо. Това завихря огромен, но и доста специализиран дебат. Организира се подписка в защита на преподавателката, събрала няколко хиляди гласа. Излизат множество материали – от по-репортажни, през дистанцирани и с исторически фокус, до полемични – в защита на едната или на другата страна.

Случаят обаче не отключи почти никакви реакции в България извън тясното поле на изследванията на исляма.

Да, разбираемо е с оглед на обхвата на предишни съпоставими събития². Този път обаче липсва шокиращ компонент, който да изстреля новината на първа страница. Няма убити. Няма дипломатически скандал. Няма гневни тълпи по улицата. Значи няма страшно. А и става въпрос за нещо твърде специфично. Но пък за сметка на това с потенциал да окаже дългосрочно въздействие върху полето на изследванията на исляма. Защото повдига въпроси като: доколко е лесно изследванията на исляма да се превърнат в заложник на периодични обвинения в „ислямофобия“ и възможно ли е да подложим на дебат религиозни и културни феномени, без да обидим някого? Подобни съображения стъпват по границите на академичната свобода.

Няколко важни уточнения

На първо място, мюсюлманската изобразителна традиция. От една страна,

твърде изкусително е да кажем, че в исляма съществува пълна възбрана върху изобразяване на живи същества,

на всяко нещо, в което има жива душа (ар. нафс) или дух (ар. рух). Та нали скоро гледахме как от ИДИЛ разбиваха с чукове статуи в иракските музеи. През 2001 г. талибаните взривиха статуите на Будите от Бамян. Изображенията по християнските църкви, откъдето са минали мюсюлмански завоеватели, са често пъти с изчегъртани очи. И днес много мюсюлмани отказват да бъдат заснемани с фотоапарат или рисувани. Не е ли едно от 99-те имена на Аллах именно „Ваятелят“, „Даващият форми“ (ал-Мусаууир)? А и в Корана се твърди, че „не ражда, не е роден, и няма равен Нему“. Самият Пророк в Сунната – онзи сборник от предания, който заедно с Корана е извор на ислямското право и теология – гласи, че

най-силно измъчвани в Деня на Възкресението ще бъдат онези, които изработват изображения.

Защото в Съдния ден сам Аллах ще ги призове да вдъхнат живот в изображенията, които са направили, а те няма да могат. И още – дори

ангелите не влизат в домове, в които има куче или изображение.

Оттук може да построим едно консервативно сунитско и напълно легитимно разсъждение. Всеки акт на извайване на форма или художество може да се бъде сравнен с подражаване на божествената творческа способност. А изображението на свой ред може да се превърне в обект на поклонение. Това води до най-тежкия грях в една стриктно монотеистична догма. Нарича се „многобожие“, „езичество“, в буквален превод „съдружаване“ (ар. ширк). Съответно изображенията на живи същества навеждат мисълта към идолопоклонство и в най-добрия случай са съмнителни. А сунизмът представлява течението в исляма, което изповядват около 90% от мюсюлманите по света.

Съществува и друга гледна точка. Според нейните застъпници

предполагаемата забрана за изобразяване на живи същества е продукт на едно изцяло примитивно, радикално, заклеймявано като „средновековно“ разбиране за изображението.

Та нали в Иран човек може да си купи на улицата рисунки, сувенири или пощенски картички с изображение на Пророка или зет му Али? Нямаме ли и много свидетелства за изображения на хора в илюстрираните персийски хроники, в поемите на Фирдоуси или пък при Саади, Низами с „Лейла и Маджнун“ и други подобни епоси? Какво да кажем за османските жития (ар. сира) на Пророка или за историческите хроники? Те „мюсюлмански“ ли са, или не? Ако приемем, че са характерни за шиизма или повлияни от Персия изобразителни школи, как тогава ще обясним изображенията в сунитската Османска империя? Ами човешките изображения по култовите места на т.нар. хетеродоксен ислям в България? Значи излиза, че ислямът няма как да има проблем с изображенията, нали? Съответно всеки, който твърди обратното, се фундаментализира излишно.

Трябва да отчитаме не просто разликата в аргументацията за или против изобразяването на „живи твари“. Има различни употреби на изображенията и жанровете, в които те се появяват. Забавно-дидактическите стари текстове, обозначавани с термина адаб (откъдето на арабски и до днес идва думата за „литература“), поемат лесно илюстрации, че даже и такива на ръба на приличието. Вижте преписи на „Макамите“ на багдадския Ал-Харири от XI в., на „Калила и Димна“ от Ибн ал-Мукаффа от X в. или „арабския Макиавели“ Ибн Зафар от сицилийския XI в. Прасета, воини, коне, ханове, слонове, мухабети, джамии, дюкяни в притчов контекст. Маймуни с прищипани тестиси. Функцията им е поучителна и развлекателна. Различна от изображенията в трактатите по естествоизпитание и mirabilia, като най-известната на Ал-Казуини, мой любимец от XIII в. Надзърнете и към бестиарии като „Свойствата на животните“ от XIII в., който се опирал, казват, на по-стари автори, като Аристотел.

Да се обърнем и към медицинските трактати, например един Абу Саид Ибрахим от XVII в. Там попадаме на дебели, гротескно подути зайци. Тънки зайци. Причудливи хуманоидни гущери, жаби, саламандри и скорпиони. Хлебарки. Хиени. Пиявици. Много птици. Папуняк. Драконообразен крокодил. Тарантула. Прилеп. Муха. Дъждовни червеи. И фаворитът ми от един от преписите – „делфин“, известен още като „морска свиня“. А защо да не споменем и някои арабски рецепции на медицински текстове от антични автори, като Диоскурид от I в.? Оттам са изображенията на канабиса, тази противоречива според исляма билка, срещу която имамите често негодуват.

Историческите хроники пък са пример за друг жанр, който охотно приютява изображения. И то често в религиозен контекст, разбира се, предвид пророческото осмисляне на историческия процес. Той начева с Адам и Ева (ар. Хауа), продължава през предислямските пророци, като Нух (Ной), Дауд (Давид), Сюлейман (Соломон), Иляс (Илия), Иса (Иисус), и стига до самия Пророк Мухаммад (Мохамед). И накрая, за да удовлетворим и вкуса към пикантното и гротеската, нека споменем и образците на османската еротика. Да, очевидно изобразителната традиция, възникнала в мюсюлмански контекст, е богата, както във всяка разгръщаща се исторически религия.

Но тази традиция не е произволна. Изображенията възникват в специфичен контекст. Съществуват с дадена цел. Подчиняват се на определена естетика.

Нормата, която ги регулира, търпи исторически промени. Очевидно има географски и исторически разлики в подходите. Някои отношения към изображението са по-разпространени, по силата на преобладаващите тенденции в исляма. И да, дори и изображения на живи същества да се срещат, те остават предимно в рамките на малкоформатни изобразителни жанрове.

По правило в сунитска джамия не може да очаквате да видите изображения на хора или животни. Не може и да очаквате илюстрации в строго религиозна литература, като преписи на Корана, Сунната, коментари и правни справочници. А и изобразителното изкуство за мюсюлманите не притежава статуса на западната иконопис или дори на живописта. Калиграфията, арабеската, архитектурата и някои популярни занаяти, като керамика и тъкачество, го изяждат за закуска. Но пък в рамките на тази традиция Мохамед се появява в различни варианти, един от които е повод за настоящия скандал.

На второ място, ако говорим за изображения на Пророка, трябва да отчитаме произхода им спрямо границите на общността.

Някои от тях са произведени от външни на общността източници. Други произтичат от традицията, обозначавана широко от нас, външните наблюдатели, като „свързана с исляма“, „ислямска“ или „мюсюлманска“. И двата типа изображения обуславят различни реакции.

А външните на мюсюлманската общност изображения на Мохамед не са от вчера и не започват с „Юландс Постен“. В европейския исторически сблъсък със „сарацините“ например образът на Пророка заема централно място, „Печатът на пророците“ (израз в исляма, обозначаващ Пророка Мохамед) обикновено бива обрисуван като самозванец, обладан от зли духове или епилепсия, лъстив, еретик и пълководец, въплъщение на самия Антихрист. Този възглед на Запад е особено устойчив, ако и с вариации. Произвеждат се многобройни изображения, от които се сещам за три като твърде показателни.

Данте например поставя Мохамед в Песен XXVIII в деветия ров на геената. Там страдат онези, които са всявали граждански и религиозни смутове. Описанието му е доста скандално дори и в нашенския превод на Константин Величков от 1906 г. На свой ред европейските илюстратори на Данте не пропускат да изобразят Пророка, та чак до един късен викториански Уилям Блейк (онзи, поета) от XIX в., който също дава свой принос. Тук може да видите образец от по-ранен ръкопис на Данте от XIV в. (MS. Holkham misc. 48 от Бодлеанската библиотека в Оксфорд).

Второто изображение, за което се сещам, е също толкова скандално. Че и повече, защото съдържа многопластова обида. В поучителната поема „Падението на принцовете“ (The Fall of Princes) от XIV в. авторът Джон Лъдгейт говори за „Маомето“ като ужасяващ пример. И съответно го виждаме в наивистично колоритно изображение, ръфан от диви свине (Harley MS 1766, f.224r от Британската библиотека).

Третото изображение пък е част от по-късна традиция. Илюстрира съчинение с показателното заглавие „Истинската природа на самозванството, напълно разкрита в живота на Махомет“ (The True Nature of Imposture fully display’d in the Life of Mahomet). Авторът е Хъмфри Придо от XVII в., църковник, хебраист и арабист, един от прадедите на английската ориенталистика. Разбира се, там арабите изглеждат облечени като европейци от епохата, а Мохамед се появява в множество изображения. Като например това, което го представя като лъстив многоженец в будоара, впрочем един от множеството утвърдени начини на възприятие в Европа.

Добре че Данте, Блейк, Лъдгейт и Придо вече не са между живите, за да се окажат в някой списък на „Ал Кайда“.

Да, скандални текстове и изображения също се оказват част от историята. Както е част от историята например Лутеровият трактат „За евреите и техните лъжи“. Или огромният поток от арабоезична антисемитска литература с вкус към конспирацията, която и до днес се издава и разпространява в Близкия изток. Част от историята ще бъде и Дугин, който доста години вече говори за православния „катехон“, оправдаващ идеологически войната на Путин в Украйна. Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.