Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam-produlzhenie/

Вижте само как най-известното нам старо арабско литературно произведение – приказките от „Хиляда и една нощ“, отделят внимание на хашиша. 

Един човек имал слабост към жените. Толкова голяма, че разпилял по тях парите си и останал без пукнат грош. (Ако беше друга култура, религия и географски ареал, щяхме да кажем „беден като църковна мишка“.) Търсил по пазарите нещо за ядене, но накрая решил да се разтуши в банята (хаммам). Свалил си дрехите, тръгнал към басейна и между другото лапнал парченце хашиш за дъвчене. Замаял се, паднал на плочките и почнал да халюцинира. Какво ли халюцинира човек, пръснал парите си по жени? 

Около него стояли двама роби, върви разказът за наркотичния блян на този мискин, както е арабската дума за „нещастник“. Единият роб държал тас за баня, другият – изтривалка и разни други теляшки принадлежности. Телякът му казал, че било време да си тръгва, и го препасал с кърпа от черна коприна. Завели го в стая, напръскана с благовония, разрязали му диня да се освежи, сложили го да седне на столче от абанос. Телякът го търкал, другият го поливал, разтрили го и му честитили банята. (Нали знаете за популярната приказка, че Ориентът започвал оттам, където хората си честитят банята.) После се озовал на чардак с голямо легло, където роби го настанили да седне. И тогава се появила чудна девойка. Той я запрегръщал и както казва текстът, „тъкмо я бил хванал за бедрата“, когато го събудили викове… 

Оказало се, че бил заспал край басейна в обществената баня. „Подигравали се на щръкналата му мъжка сила“, ни съобщава разказвачът на приказката, а героят разбрал, че черната копринена престилка я имало само насън, тоест бил напълно гол. Всичко се оказало халюцинация от хашиша. Озърнал се човекът, видял онзи, който го бил събудил, и го упрекнал. Не можело ли поне да изчака, докато сънят стигне до края си? Ами не, не можело. Посинили го от бой заради безсрамното му поведение. 

С други думи, не бъдете като този „хашишджия“, както е наречен в българския превод, не прахосвайте парите си по непристоен начин и най-вече – не ходете на баня с парче хашиш в джоба. Ето, не е само „преводът на Ричард Бъртън“ виновен, че когато през XIX век приказките са публикувани във викторианска Англия, следва скандал. На фона на тази история е интересна пестеливостта, с която в статията за хашиша в престижното второ издание на „Енциклопедията на исляма“ от 1986 г. се описва мястото на субстанцията в разказите от „Хиляда и една нощ“. Според въпросната статия дрогата, произведена от канабис, се споменава там предимно като „ароматизираща субстанция, употребявана за упояване на хора и животни“¹. А много е вероятно хамамът, описан в приказката, че и препаските на мъжете в него да изглеждат като в миниатюрата, в която самия Харун ар-Рашид го бръснат.  Вижте го като малка фигурка в долната дясна част на изображението, което всъщност е сюжет от поетическата творба „Хамса“ на прочутия Низами от XII век. 

И да не си помислите, че дрогата по някакъв начин подминава владетелите?

Да припомним наркотичните приключения на великия Захир ад-Дин Бабур, пряк потомък на Тимур и Чингис хан и основател на династията на Великите моголи от началото на XVI век. Той ни оставя един от най-любопитните предмодерни литературни паметници. „Бабур-наме“, сиреч „Книгата на Бабур“, е неговата автобиография, в която владетелят се самообрисува като мечтател, поет, писател, бохем и разбира се, като велик пълководец. Видно е, че познава добре значението на днешната фраза Work hard, play hard, тоест „бачкай здраво, забавлявай се здраво“, а и тя представлява отлична илюстрация на постановката, че добрият мениджър умее да се забавлява с екипа си по време на тиймбилдинг. Има нещо много скандално, но и доста утвърждаващо, героично дори, в изображенията, които те представят как се връщаш в лагера с факла в ръка, пиян, на гърба на кон, след нощен запой. Особено ако след това твърдиш, че не помниш нищо… 

Да кажем, че Великите моголи са мюсюлманска династия, е труизъм и би следвало да не очакваме такъв невъздържан разгул в разрез със свещения закон (шари‘а) на исляма, нали? Но ако в двора на абасидските халифи и султаните се пие вино, защо самият Бабур да бъде лишен от удоволствието да консумира възбраненото? Любопитното в случая обаче е честата му заигравка със забранената субстанция, за която той самият охотно споделя. 

В неговите мемоари наркотичното вещество фигурира най-често под формата на т.нар. ма‘джун. На арабски думата означава просто „паста“ от всякакъв вид, че дори и днес. Доматена паста. Паста за зъби. Оттам на български идва и названието на маджуна, специалната паста за замазване на дървената дограма. Английският превод на мемоарите на Бабур от 1921 г. обаче предава термина с confection. Може да си представите нещо сладко от общ порядък. Или днешните кексчета с марихуана, познати в английския език като „космически сладкиши“ (space cakes). Но предвид пастообразния аспект, за който намеква думата, ви препоръчвам да се забавлявате с мисълта за домашни бонбони или може би за известния ни „сладък салам“.

Съществуват подозрения, че основната съставка на ма‘джун-а на Бабур, който той споменава около трийсет пъти в мемоарите си, може би е била опиум, а не хашиш, при все че днес канабисът е основната съставка на подобен тип изделия. Но пък за опиума Бабур говори отделно в спомени, макар и с известно безразличие, някак студено и констатиращо: „Онзи ден ядох опиум.“

„Помислих си защо гробницата на един еретик дервиш да бъде на такова хубаво място – пише той в спомените си за гробницата на мистика Шахбаз. – Затова наредих да я сравнят със земята, а мястото беше толкова красиво, че предпочетохме да останем там за известно време и хапнахме „сладкиш“ [ма‘джун].“  В разказа за пиршество на лодка пък Бабур описва как компанията му се разделя на две части – едните пият силно спиртно питие (‘арак), другите ядат ма‘джун. И никога, мъдро заключава той, „тия, дето ядат ма‘джун, не се спогаждат добре с пиещите ‘арак или вино“. Звучи малко като съвет да не смесвате опияняващите вещества и да не ходите в компания, където всичко се консумира накуп. Малко в разрез с предните потребители на хашиш, според които върховното преживяване е съчетанието на хашиш с вино заради допълващите се ефекти. Накрая, обобщава Бабур, избухва пиянска свада и компанията се разтуря. 

Ако се върнем към началото, няма как да избегнем един ключов въпрос.

Какво смята Аллах за цялата хашишна вакханалия сред правоверните?

Определено не е като да гледа „през гъстия дим […] на всичко тих, невъзмутим!“, ако и така да изглежда в първите две столетия след появата на исляма.  Мюсюлманското право все пак има механизми за отработване на казуси, за които липсва непосредствено решение в Корана и Сунната. Затова и може да разсъждаваме от правна гледна точка например за хипотетичните начини, по който се регулира животът на правоверните на Луната или Марс. Законът (шари‘а) се схваща като универсално валиден, доколкото върховният законодател е самият Аллах.

Да надзърнем в най-подробния наръчник по въпроса – „Относно възбранеността на хашиша“ на египетския богослов и правист Мухаммад ибн Абд Аллах ибн Бахадур аз-Заркаши от XIV век. Наричаме го просто Аз-Заркаши. Изданието, с което разполагам, е от осемдесетина страници, и то с бележките. Добри новини. Можеше да са осемстотин, като познаваме размаха на арабските предмодерни богослови. Доста спретнато и прегледно се обяснява откъде идва името на хашиша и кога се е появил. Как вреди на човека, защо е опиат и те удря в ума (‘акл, откъдето имаме и българското „акъл“), защо е грях и възбранено (харам), дали е в чисто религиозен смисъл, или не, трябва ли да се нанася наказание като за углавно престъпление и разни други частни положения.

Тук също се прокарва аналогията с виното. А за виното, както видяхме, има доста неприятни неща в Корана. Всичките лоши неща, които ги има във виното – че даже и повече! – казали богословите, ги имало и в хашиша. И водел до подобни вреди: опиянение, развала на мислите, забравяне на молитвата, разпространение на тайните, изчезване на скромността, притворство, липса на мъжество, разголване, загуба на здрав разум, стоене на седянка със самия Сатана (Иблис) и изпадане в други грехове. Всички текстове в Корана и Сунната, твърди богословът, които говорят за опияняващи вещества, се отнасят директно и до хашиша. Точка. 

Само че по въпроса за наказанията няма едно мнение. 

Някои богослови предписвали най-сериозното наказание – като за „углавните престъпления“. Онези, на които им казват хадд, тоест „граница“. Рязането на ръката на крадеца, пребиването с камъни за прелюбодейство и – най-важното в случая! – камшик за пиянство. Където е виното, там е хашишът, нали така? Други са малко по-сдържани. Предписват или хадд, или наказание изцяло по преценка на религиозния съдия (кади). Тази категория се нарича в мюсюлманското право та‘зир. Съдбата ти зависи изцяло от преценката на съдебната система. Нещо като „мислене, основано на риска“ според индустриалните стандарти. И тук се отсъжда спрямо това дали хашишът води до състояние на опиянение като виното, или въз основа на вредния му ефект върху ума. 

И най-накрая следва нещо, което ще се хареса на днешната публика. 

Аз-Заркаши цитира сборник с решения на правната школа на ханифитите, според който, ако се приема канабис (бандж) с цел лечение, наказание въобще не се полага. Нещо като нашето „една капачка преди лягане за здраве“, нали така? Ето как лъкатушещата пътека на дима от хашиша ни преведе през полетата на Ливан и Мароко, Корана, Сунната, халифатите, Великите моголи, пазари, мостове и хамами. И все пак, въпреки всичко казано, писано, изядено и изпушено, мюсюлманите през XXI век все още питат за хашиша. Вижте го само.

Зарекъл се на Аллах да спре виното, та го заместил с хашиша!

Въпросът към авторитетния шейх онлайн върви така. Един човек пиел вино. Покаял се спрямо Всевишния Аллах за този си грях и Му се врекъл да спре. После обаче започнал да „пие“ (шариба) хашиш. Това е глаголът, който се употребява и за пушене на тютюн. Не се „пуши“, „пие“ се. И съответно, пита се, трябва ли този човек да извърши предписаното според свещения закон за нарушаване на обет. И също дали онзи, който приема хашиш, трябва да бъде наказан, като се обяви ритуалната му молитва (салат) за неприемлива в продължение на четирийсет дни. А имайте предвид, че задължителната молитва по пет пъти на ден е едно от основните условия да бъдеш смятан за мюсюлманин. Един от „стълбовете на исляма“. 

Предвид всичко казано дотук може ли да предположим какво гласи богословският отговор в сайта на авторитетния саудитски богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид? Отговор като по Аз-Заркаши. Аллах е възбранил виното, защото размътва ума на човека, опиянява го и го разваля. Всяко нещо със същия ефект, което приемаш, се смята за „вино“, дори и хората да не го наричат така. „Всяко питие, което опиянява, е „вино“ – гласи предаден разказ от Пророка. – Всяко опияняващо нещо е „вино“, а всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам)“. И някои религиозни учени, пояснява допълнително текстът на отговора (фатуа), слагат виното на равна нога с хашиша откъм регулация, други намират някои отлики, обаче всички единодушно са съгласни, че е грях.

И тук по този повод един приятел по социалните медии възкликва: „Клин клин избива, но все един остава!“ А аз бих запитал как пък питащият не е решил да замести виното с бозата? Защото и тя, както се оказва, в някои исторически периоди е попадала в една съмнителна категория с кафето и хашиша.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam/

Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е като да си арабист и да преоткриеш Корана, Сунната, или арабската граматика на Сибауейхи от VIII век. Като да откриеш топлата вода, или както казват англоезичните колеги, „да изобретиш наново колелото“. На пръв поглед изглежда, че полето отдавна е пренаситено и изчерпано. Всичко е казано и направено, по-умни от теб са се трудили на него и като че ли няма какво да се добави. „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било“, стоически би заключил библейският Еклисиаст. 

Но както често се случва, първоначалното отчаяние е неуместно. При повторно заравяне в оригиналните извори винаги изскача храна за размисъл, която се превръща в настоящата текстуална баберка, ако трябва да употребим тази хубава стара българска дума. И без претенция за изчерпателност тук брашненият чувал е щедър при отупване, а вдигналият се прах не е непременно бял.

Понякога го наричат на арабски киф, със същата дума, от която идва и нашенското „кеф“.

Хашишът представлява прахообразната кристална субстанция от връхчетата на канабиса. Оттам и на немски глаголът kiffen си означава това, което на нашенски градски жаргон е „козене“, тоест пушене на марихуана и производните ѝ. 

А пък на арабски хашиш, на първо място, си значи просто „трева“ –

както растението, така и специфичния му продукт. Това предизвикваше сухо подхилване сред нас, арабистите, в годините на бюрократичната ни кариера като преводачи и чиновници по чуждестранни дипломатически институции. Защото „косачка за трева“ от офертите, които получавахме и превеждахме, си е просто „машина за подрязване на хашиша“, тоест на тревата. Човек неволно си представя нещо като посолствените сюжети във филма „Мисия Лондон“. Затова и българското хашиш с арабската дума си падат малко „фалшиви приятели“. Нещо като „митинг“ в българския и английския. Ето ви пример. През 2013 г. приятели от САЩ по време на работна среща (meeting) ме питат къде излизам и защо бързам. Аз им казвам, че отивам на друг meeting, в случая – да протестирам на митинг пред Народното събрание. 

Та така и тук. За нас хашиш означава нещо точно определено – пластелинообразната субстанция, концентрат от активното вещество на марихуаната, който се консумира чрез пушене или дъвчене. Само че на арабски си значи трева от всякакъв вид, също така трева за пушене, и накрая, в специфичното си значение – определен вид наркотично вещество, производно на канабиса. Ала преди да поемем по лъкатушещия път на старите хашишени разкази, да се обърнем към сухите цифри.

Арабският свят, Близкият изток и Северна Африка имат дълга история с канабиса, която се отразява и на настоящите статистики. Световният доклад за наркотичните вещества на ООН от 2024 г. отделя специално място на канабиса. Страните, в които се култивира за износ или за местна употреба, са разделени по континенти и подредени по значимост. В Северна Америка най-важните държави са САЩ, Мексико и Канада. В Африка на първо място е поставено Мароко, следвано от Нигерия, Египет, Намибия, Гана, Есватини и Замбия. В границите на азиатския континент висока позиция заемат Афганистан и Ливан. В Централна Азия виждаме Киргизстан, Казахстан, Узбекистан, Азербайджан. Като се придвижваме още пò на изток, минаваме през Индия, Непал, Филипините, Индонезия.

Естествено, няма как да очакваме официални данни за производството на канабис. Все пак голяма част от него става на тъмно. Затова и се следи през косвени метрики, като „унищожени площи с канабис“, „брой унищожени фабрики“, „конфискувани растения“ или „произход на конфискуван канабис“. Измежду арабските държави на произход, изпращане или транзит на канабис в Африка и Азия първенството се държи от Мароко, Египет и Ливан. В периода 2018–2022 г., за който има данни в доклада, страната на първо място по произход на заловени количества смола от канабис е Мароко. Ливан заема пето място. А световната консумация стабилно нараства – от 146,3 млн. потребители през 2002 г. стигаме до 228,15 през 2022 г., като най-много от тях са в Северна Америка. 

Мароко и Ливан изпъкват като основни арабски дестинации на индустрията с канабис, била тя и предимно нелегална.

И това се разпознава от властите в двете държави. В Мароко индустрията, съсредоточена предимно в планините Риф, по някои данни осигурява около 70% от хашиша в Европа. А на пазара (сук) може да си купиш свободно дълги и тънки дървени тръбички. Не са музикален инструмент – към тях вървят малки глинени панички, чрез които да си сглобите луличка. С нея може да консумирате предлаганото от криминално изглеждащи улични продавачи, които вървят след теб и някак сугестивно и тайнствено нашепват: „Хашиш! Хашиш, хашиш!“ Като част от държавните усилия да се изведе индустрията на светло, през 2021 г. мароканското правителство легализира определени употреби на канабис. 

В Ливан в исторически план производството нараства след забраните за производство в Египет през XIX век. Но опити за легализиране се предприемат едва сега. През 2019 г. консултантската компания „Маккинзи“ публикува официален доклад под надслов „Ливан – икономическа визия“. В четивото от около 1274 страници

канабисът заема ключово място като бъдеща посока за развитие на ливанската икономика.

През 2020 г. държавата също легализира канабиса, а според прогнозата, дадена в доклада, до 2025 г. се очаква изграждане на контролирани райони за легално култивиране на канабис на площ от около 1000 хектара. Предстои да видим дали външните препоръки ще се реализират, но явно Близкият изток и Северна Африка имат богат опит със земеделската култура, който дори се опитват да официализират.

Как обаче се възприема проблематичната субстанция в културен и исторически план?

За жалост, Коранът не споменава нищо за канабиса, хашиша и производните субстанции. Казвам за жалост, защото първата, почти инстинктивна реакция на всеки арабист при търсене на източници на законова, религиозна и културна норма е да посегне към мюсюлманското Писание. В него се споменава виното (хамр) предимно в негативна светлина (2:219, 5:90–91), освен ако не е в Рая, разбира се (47:15, 56:18). Говори се и за свинското месо (2:173, 5:3, 6:145, 16:115), хазарта, „играта на късмет“ (2:219, 5:90).

Но за канабис?! Нито дума. 

Следващото нещо, което човек може да направи, е да провери преданията на Пророка (Сунна) или поне признатите за „достоверни“ (сихах, ед.ч. сахих) десетина хиляди разказа за живота на Пророка. За мое разочарование там положението е сходно. 

Възможно е по времето на Пророка (ние, арабистите, го наричаме Мухаммад, а не Мохамед, защото е по-близко до арабския оригинал) в горещата, безводна Арабия и някъде по маршрута Мека–Медина–Дамаск и обратно, по който знаем, че Пророкът е пътувал, канабисът да не е бил известна култура – по редица чисто географски и земеделски съображения. Дори и да е била, може би досегът с нея е бил незначителен. Не като с виното, разбира се, за чието свойство да предизвиква махмурлук дори се споменава в Свещеното Писание на исляма. Там рабите на Аллах отпиват от „стакани от извор кристален, приятен за пиещите, от него нито боли глава, нито се опияняват“ (37:45–47), явно противно на преживяването с напитката в тукашния свят. А това, че става въпрос не за вода, а за вино, макар и от особен, отвъден характер, последвалата традиция недвусмислено потвърждава. Защо е важно виното? Ще видите по-късно.

Ситуацията обаче постепенно се променя с напредването на мюсюлманските завоевания, с установяването първо на халифата на Умаядите със столица Дамаск и сетне, през VIII век – на халифата на Абасидите с метрополия Багдад. Канабисът е известен от хилядолетия в района на Близкия изток и Средна Азия. Познат е в Месопотамия, Шумер и Акад, а литературата разказва, че към края на VIII век пр.Хр. започва да се употребява думата куннабу или кунубу. Откъдето идвало също арабското каниб и персийското канаб. Познат е в Древен Египет, влиза в употреба за ритуални цели в Индия, споменава се още от Херодот през V век пр.Хр. като субстанция, употребявана от скитите с цел пречистване на телата им. 

А веднъж постигнали териториална експанзия на халифата, арабите и мюсюлманите има откъде да придобият липсващия им опит и познание за конопа. Това неизменно става първо през медицински трактати. Още в тях, както отбелязва видният ориенталист Франц Розентал, автор на може би най-подробната монография по въпроса („Билката. Хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“), старите наименования на наркотичните производни на канабиса са различни и понякога объркващи. Хашиш като че ли е най-очевидното и познато нам. Наричат го още бандж, което в епохата преди исляма се използва за обозначаването на коноп. При мюсюлманите обаче бандж започва да означава и растението, известно при нас като „черна попадийка“ (Hyoscyamus). 

Може би най-ранното арабско споменаване на канабиса откриваме в „Книга за отровните вещества“ (Китаб ас-сумум) на легендарния лекар и фармацевт Джабир ибн Хаян от края на VIII век. Там той доста неясно разглежда различните видове бандж и внася допълнително объркване чрез позоваването на термина афйун – днес употребяван като „опиум“. Този „опиум“ според него е сокът на черния бандж. От друга страна, „опиумът“ оставал свързан с мака, но без да става ясно какво точно е бандж. В анонимен „Трактат за възбранеността на бандж“ пък авторът му казва, че „бандж е общо понятие, докато хашиш е по-специфично“. 

Чисто ботаническите му имена, свързани с различните негови деривати, са допълнени от жаргонните му наименования. В един доста по-късен етап Ал-Бадри от XV век вече е успял да събере няколко десетки, които разделя по два признака. На първо място са имената на хашиша в различните географски локации. На второ имаме нещо по-интересно – как различните професии и социални прослойки са го наричали. Жителите на Персия му казвали бандж. Тези на Йемен – „зеленото“. В Антиохия му викали „котешка глава“, в Хама, Сирия – „препеченото“, а в Египет – зих. На Запад му казвали „щерка на канабиса“, а тези от Хомс, пак в Сирия, употребявали по негов адрес прозвището „онова, що развеселява“. В крайбрежните равнини (Сауахил) бил известен като „изумрудена мина“ и пр. 

А как наричали хашиша различните групи в обществото? 

Отшелниците му викали „познатото, известното“, също „известното на бедните“ (което пък е прозвище на мистиците). Търговците му казвали „пристигането“ или „покой за ума“. Шейховете на суфите го наричали „посещението на зеления Хидр“ (проверете кой е Хидр в Коран 18:65–82!) или „онова, което се свързва със сърцето“. За водоносците бил „светилникът“, за готвачите – „нахутът“, за певиците – „клонките на щастието“. А за философите? „Хапка мисъл“, разбира се. За онези, които измиват труповете за погребение, хашишът бил „Светият Йерусалим“ (в исляма се нарича Ал-Кудс), за гробокопачите – „сладкишчето“. За хомосексуалните (маханиса) – „малка восъчна свещичка“, и накрая, за самия Сатана – „ловджийката“ (мутасайида). 

Вътрешната традиция, породена от откриването на свойствата на канабиса, върви ръка за ръка със сблъсъка с Античността, която отдавна вече разпознава чудната „билка“. По време на Абасидския халифат арабите лека-полека откриват гръцките автори. Ключова роля играе спонсорираният от халифа Ал-Мамун „Дом на мъдростта“. Халифът, освен че е известен със слабостта си към момчетата, се превръща в истински меценат (много анахронистично употребено тук), под чието покровителство започват да се превеждат достигнали до двора гръкоезични автори. И там някъде се появява първата арабска версия на „За медицинските вещества“ (De materia medica) на Педаний Диоскурид в превод на Истафан ибн Басил (тоест Стефанос Базилос) и неговия ментор, известния Хунайн ибн Исхак от IX век.

Ботаническият и зоологически справочник за медицинската употреба на всякакви субстанции става изключително популярен в мюсюлманското Средновековие и битува под най-различни заглавия. Може да го откриете като „Относно субстанциите в медицината“ (Фи хаюлат ат-тибб), но понякога му казват направо „Книга за тревите“ (Китаб ал-хаша’иш). Ще ми се да настъпя тенденциозно преводаческия педал до дупка и да кажа, че си звучи направо като „Книга за видовете хашиш“ (множественото число на арабското хашиш е хаша’иш), но това би било доста манипулативен преводачески експеримент.

Изключително забавно е човек да открива различни арабски преписи от съчинението на Диоскурид. А такива са запазени изключително много в огромен период. В някои от тях е трудно да разпознаеш, че става въпрос за различни растения, например в този, съхраняван днес в библиотеката в Лайден. Особено ако като мен не блестите с особени ботанически познания. Та, боже мой, или както би казал един мюсюлманин, „кълна се в брадата на Пророка!“ (уа-лихйати н-наби), всички ми изглеждат просто рисунки на стъбла с листа! Други преписи са доста отчетливи. Освен част, посветена на растенията, съчинението съдържа и част за животните и техните медицински свойства. 

Впрочем канабисът в един от късните преписи от XIX век изглежда така. 

И тук текстът много ясно се чете. 

Има два вида канабис (киннаб), твърди се в арабския превод на Диоскурид. Единият е „градински“. На арабски е бустани, откъдето идва и нашето „бостан“. Ама това не значи, че се отглежда в нивата с пъпеши и дини (по-скоро днес в царевицата), а в специално предвидени за целта места. Листата на този вид канабис приличат на ясеновите, мирише лошо, има дълги стъбла, кръгли семена. И ако се прекали с него, разваля семенната течност, но ако се изцеди сок, докато е пресен, помага за болки в ушите. И за други болки ще да помага, душевни, бих добавил аз… Вторият вид канабис е „див“ (барри), който е по-дребен, расте на около лакът височина, прилича на „градинския“, но цветът му е червеникав. И от двата вида коноп се правят въжета. 

Много скоро обаче мюсюлманите откриват и други свойства на иначе лечебното растение.

Тези свойства предполагат употреби, които по нашите земи описваме като „една малка ракия за цяр“. И така, за около три столетия положението с консумацията на хашиш в „Дома на исляма“ (Дар ал-ислам) става неудържимо. И то толкова, че се появява в литературни произведения, пишат се стихове за него, започва да привлича вниманието на богословите и мистиците. През цялото това време се консумира по най-различни начини. 

Ибн ал-Байтар, прочут фармацевт от XIII век, автор на „Справочник за лекарствата“, ни оставя доста материал за размисъл. „Аз самият съм виждал суфи (мюсюлмански мистици) да „готвят“ листата, после внимателно да ги мачкат с ръце, докато направят „паста“. Тази „паста“ на арабски идва от същия корен, от който идват и думата „маджун“ (ма‘джун) в българския език и думата „тесто“ на арабски (‘аджин). А после светите хора, разказва ни легендарният учен, ги закръгляли на „таблетки“, нещо като малки дискчета. Други пък леко изсушавали листата, намачквали ги, смесвали ли ги със захар и сусам и така ги дъвчели дълго време. 

Историкът Ал-Макризи от XIV век ни е оставил и други предписания – онзи, който яде семената или листата на конопа, трябва да ги консумира с бадеми, шамфъстък, захар, мед или заедно със семена от мак. Според други листата се варят, оставят се за срок от шест седмици, докато започват да се разлагат, смилат се и се правят на топчета. Сирийците от своя страна оставяли листата сухи и после ги „изпичали“ в затворен меден чайник на огън за около три часа. Накрая, за да омесят топчета, разбърквали масата с мед или сироп от фурми. И да, няма как да не направи впечатление, че консумацията на канабис чрез пушене, един по-модерен метод, в подобни стари извори не се споменава. Пуши се в по-късни периоди, особено след като тютюнът навлиза сред мюсюлманите. 

Старата практика за консумация на хашиша е предимно чрез ядене.

Като „гарнитура“ му се притурят плодове и сладкиши, а привилегията за консумация заедно с алкохол, предимно вино, остава ограничена в кръговете на богатите. Защото съчетава „мързела от хашиша с енергичността на виното“, по думите на привърженик на тази вдъхновяваща комбинация.

Постепенно яденето на хашиш се превръща в навик. От Мароко до Персия, от османските султани до индийските императори. Яде се навсякъде – в уединение, в компания, по време на нарочни събирания, на пазара, в банята, вкъщи. Потребителите на хашиш могат да бъдат намерени на определени места в градовете, например Ард ат-Таббала и Баб ал-Лук в Кайро, или пък на моста в града, известен като Кантарат ал-Хашшашин („Сводът на хашишджиите“), именно защото там се събират пристрастените към дрогата. Често пъти владетелите се опитвали да ограничат търговията и разпространението чрез обичайните мерки – изкореняване и изгаряне на посевите. А за баналната връзка на хашиша със зловещите убийци (асасини), водени от Стареца на планината Хасан Сабах, дори не си струва да говорим. Който се интересува, може да намери отличната монография на Бърнард Луис по въпроса, която е достъпна и в превод на български език.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma-produljenie/

<< Към първа част

Според преданията (хадиси) Пророкът, докато водел молитвата на общността, свалял сандалите си и ги полагал от лявата си страна. Като видели това, неговите последователи започнали да правят същото. Нормално, бих добавил аз. Когато си убеден, че това е „Пратеникът на Аллах“ (Расул Аллах) и че той е „прекрасен образец“ за теб (Коран 33:21), ще искаш да си като него. След края на молитвата Пророкът запитал хората защо го правят, а те отвърнали, че е, защото са го видели да постъпва по този начин. Той пък разказал как самият архангел Джибрил (библ. Гавраил) го е осведомил, че върху сандалите му има мръсотия. Оттук и заръката към мюсюлманите – видят ли, че сандалите им са зацапани, на път за джамията, да ги избършат и тогава да се молят. 

По време на един от военните походи (газуа) Пророкът казал на правоверните да гледат да носят сандали, защото човек остава яздещ, докато е обут със сандали. А ако връвта на единия сандал се скъса, да не се ходи с един сандал. Тогава е по-добре бос. В друг пък разказ един от съратниците извадил два сандала (или налъма?) с каишки, за които друг казал: „Това бяха сандалите на Пророка.“ Било предадено, че Мохамед веднъж наложил наказанието за пиене на вино чрез бой с палмови клони и сандали. Или налъми. А Абу Бакр по този повод отмерил четирийсет удара. В друга версия на същия разказ самият Пророк налагал по четирийсет удара с палмови клонки или сандали. Налъмът, съответно сандалът, може да служи и като знак за състояние на посвещаване и ритуална чистота при поклонението хадж, наричано ихрам. Съпровожда се с обличане на определени дрехи. А Мохамед препоръчва тогава да се носят сандали. Не може затворени обувки. Извън специфичната регулация на поклонението, Пратеникът на Аллах според едно предание забранил човек да си нахлузва чепика, докато е изправен. 

Без да превръщаме този текст в енциклопедия на налъма по шериата, става ясно, че

назидателната употреба на чепика съвсем легитимно може да бъде подплатена с религиозен аргумент.

Очевидно е възможно да имаме едно и също следствие, породено от различни причини. Идейните основания на баба ми едва ли са свързани със Сунната. Както и Вазовото „биене по ръцете“, „задницата на престъпника“, че и на страховитата „фалага“ – с бой по ходилата. Но в рамките на една добре информирана от Корана и Сунната образователна и възпитателна традиция може да очакваме причинно-следствена връзка между тях и препоръките да се възпитава чрез бой, нали? А в старите медресета това е неизменна част от образованието. Така поне научавам от арабски образователни класики, като съчиненията на Ибн Сахнун от IX век или Ал-Кабиси от следващото столетие и началото на XI век.

На учениците се нанасят до десет удара, като причините са много – лентяйство, бавно запомняне на текста на Корана, грознопис, заспиване по време на урок.

Съветът е да се избягват чувствителни части, например лицето, да се внимава да не се нанесе трайна телесна повреда, но да се причини болка. Лошият учител се отличава с това, че наказва учениците заради своя собствен гняв, а не „заради тяхна полза“. Препоръчват се удари по нозете, защото, по думите на Ал-Кабиси, те „са най-издръжливи на болка“ и рискът да се стигне до голямо увреждане е нисък. А от други извори знаем, че наказанието се нанася чрез пръчка, с дреха или със сандал, налъм, чехъл, както искате го наречете. 

Възпитателната мярка според традиционното арабско право обаче не е приравнена с наказанието, наложено за простъпки на свещения закон. Има различни термини. Възпитателното наказание чрез бой обикновено се обозначава с та’диб, тоест „дисциплиниране“. Идва от арабската дума адаб, тоест „етика“, „възпитание“, „порядки“, но също и „литература“. Оттам пък изразът байт ал-адаб, тоест „дом на етикета“, на „добрите порядки“ или направо „домът на литературата“, е един от много евфемизми за тоалетна. За боя с цел наказание по свещения закон се употребяват други термини. Но и при него сандалът играе роля. И до днес е така, както свидетелстват запитвания на мюсюлмани из големите портали за онлайн запитвания (фетви) относно наказанията чрез бой с палмови пръчки или сандали, налъми, обувки… 

Освен към инструменталната и негативно натоварена наказателна употреба на налъма, текстовете на Корана и Сунната отпращат и към други културни практики, например съногаданието.

Големите арабски съновници, включително и този на Ибн Сирин от VII век, комуто се приписва първият запазен сборник с мюсюлмански тълкувания на сънищата, твърдят, че ако сънуваш да те бият с налъм или сандал, ще бъдеш изложен на упреци.

Само че сандалът на Пророка е друго нещо. Около него се развива специфична литература, посветена на достойнствата му. Разказва се, че векове след смъртта на Пророка все още съществуват автентични съхранени негови сандали. Един от тях е предаден от съпругата му Аиша. Парче от сандал на Мохамед се открива запазено и в Кайро през IX век при съдията Абд ал-Басит ибн Халил ибн Ибрахим от Дамаск. Имало и друг запазен образец в училището по хадис „Ал-Ашрафия“ в Дамаск, също историците говорели за още един, запазен в мароканския град Фес по времето на прочутия Мулай Исмаил ибн Шариф, султан на Мароко в края на XVII и началото на XVIII век. Така поне твърди богословът Ахмад Таймур от Египет, когато пише „Реликвите на Пророка“ в средата на миналото столетие и обговаря наличните артефакти, приписвани на Мохамед. Да речем, плащ, меч, косми, знаме. И разбира се – дълго разсъждение, посветено на свидетелствата за запазен „пророчески свети сандал“ (ан-на‘л аш-шарифа ан-набауийа). 

А Фес не е случайно място, особено що се отнася до свети налъми и сандали.

Там се подвизава авторът на най-известното съчинение за сандалите, или налъмите на Пророка. Ахмад ибн Мухаммад ал-Макарри живее през втората половина на XVI и първата половина на XVII век и произхожда от Тлемсен в Алжир. Кариерата му на богослов и правист го отвежда във Фес и Маракеш като част от дворцовото обкръжение на Ахмад ал-Мансур, мароканския султан от края на XVII столетие. След като Ал-Мансур умира през 1603 г., Ал-Макарри се установява отново във Фес и поема престижния пост на имам на джамията „Ал-Карауин“, към която от IX век действа и едно от най-авторитетните религиозни училища в мюсюлманската история. Чак години по-късно, през 1617-та, заминава за Кайро. Там започва да пише най-известното си съчинение – история на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), която се превръща в стандартен справочник по темата на Запад поне до ХIХ столетие. Пътува до Дамаск, Мека, Медина, преподава хадис и умира през 1632 г., докато се подготвя да се установи в Дамаск. Изобщо, мюсюлманските богослови и прависти са космополитни. Пътешестват много по работа, за препитание, по лични причини, в преследване на политическа кариера или пък в заръчаното още от Пророка „търсене на религиозно знание“ (талаб ал-‘илм). 

Но за нас е интересно друго. През 1621 г. Ал-Макарри пише съчинение, посветено на обущата на Пророка. А заглавието на арабски е впечатляващо и римувано, както му се полага – „Победа от Всевишния в прослава на сандалите“ (Фатх ал-Мута‘али фи мадх ан-ни‘али). Може да си поиграем с превода – арабските заглавия на съчинения го заслужават. Често пъти са дълги, метафорични, конструирани са от формални, да не река изкуствени рими. Бих могъл да предложа и „Завоевание от Всевишния във възхвала на налъмите“. И тези два варианта далеч не изчерпват всички възможности. А съчинението се е превърнало в класика. Започва с разглеждане на частите от Сунната, посветени на сандалите на Пророка. Обсъждат се и значения на точно определени изрази от тях, тълкувания на богослови, живели преди. Ако искате да се гмурнете в темата и сте готови да се вкопчите в борба с арабския език от XVII век, това е вашето четиво в чудесен, чист и четивен препис, съхраняван понастоящем в библиотеката „Честър Бийти“ в Дъблин. 

За по-визуално ориентираните читатели документът съдържа безценни изображения. Ето как в епохата на Ал-Макарри изглеждат различните видове сандали.

Запомнете този дизайн. Хем са много сходни, хем различни. Разширена основа, стесняване в долната част, нагоре заоблено разширяване и заострен връх. 

А защо е важна формата? Защото точно в тази форма исторически се появяват и талисманите на „светия сандал“, да не кажа „налъм“ (като един поп Минчо Кънчев). И до днес може да си купите такъв. Християните носят кръстчета, евреите имат своите „Маген Давид“ („щитът на Давид“, известен още като „звезда“), а мюсюлманите носят талисмани с формата на сандалчета от метал или дърво. Често пъти не са празни по средата като тези на Ал-Макарри, а са запълнени с геометрична орнаментация или са изписани с благочестиви формули. Може да си ги сложите в рамка на стената, на ключодържатели, като висулка или като декорация на дрехата. На късмет било, твърди се в мюсюлманските общности онлайн, където богослови много често обясняват какви са достойнствата на сандалите на Пророка, и препращат към предходни съчинения по въпроса. Дори материалът на оригиналните сандали на Мохамед е предмет на обсъждане. Жълти били, от кравешка кожа. 

За това жълто се сещам, докато се разхождам из пазара във Фес по време на пътешествието ми там. Кожените сандали и чехлите греят в пъстри, ярки цветове. „Как ги наричате тези?“, питам един продавач. Книжовният ми арабски винаги предизвиква шок. Човекът явно държи малък дюкян за портмонета, обувки, сандали, чехли и след първоначалния стрес от моя арабски превключва на много сносна версия на езика на Пророка. „Тук им казваме бабуш“, ми обяснява. А, ясно. Думата, подозирам, е свързана с нашенската папук, която шества из Персия, Турция, Близкия изток, та чак до Мароко. Като четеш обяснения за бабуш по арабските сайтове, често пъти го представят като вид на‘л. Само че не е толкова отворен, прилича на чехъл със заострен връх, не толкова на налъм или на сандал. Тъй като Фес е мястото и на известните бояджийници за кожа, където недейте стъпва, ако сте с чувствителен нос, питам и за вида кожа. „Имаме четири вида – най-скъпата е камилската, после е кравешката, после овчата и накрая – тази от коза“, ми се казва. А дали е така, не знам, приемам го на доверие. „Добре, а защо някои кожени неща, които искаш да ми продадеш, са овехтели и позагубили баграта си?“ – продължавам да разпитвам. „Защото са боядисани с естествено багрило, което е щадящо природата.“ Разсмивам се. Веднага се сещам за диалога ми с продавач на сувенири на Капалъчаршъ в Истанбул преди много години. 

– Колко искаш за тези сувенирни украси от керамика? – питам един продавач.
– 40 долара! – отговаря.
– Добре – казвам, – за тези пари ще взема две, плюс ей тази декоративна метална кутийка. 
– А, не! – обижда се. – Само тази кутийка струва петдесет долара. Погледни я, от сребро е, а вътре е слонова кост.
– Виж сега. Това не знам дали е сребро, но вътре виждам само пластмаса.
– Е – казва той веднага, без дори да се замисли, – така е. Ама не ръждясва!
– Браво! – разсмивам се аз. – Не ги искам.

С това пътешествието на върха на налъма приключва. Но остава с отворен край. Започнало от „шамарената фабрика“ на социализма с налъмен привкус, преминаващо през възрожденската дряновица и бунтовните ни свещеници, Корана, Сунната, султани, принцове и везири в халифата. Всички те мързеливо се пошляйват по ориенталски сандали някъде в сокаците между пазари, хамами, палати, дюкяни, медресета и джамии, между България, арабския свят, Османската империя и Северна Африка. И ако някой ми каже, че темата е изчерпана, бих му отвърнал, че това ще стане, ама когато цъфне налъмът.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma/

Колко ангела или дявола – пита упоритото клише – се събират на върха на една игла? Винаги съм гледал с подозрение на този представян за средновековен философски казус. Най-малкото заради употребата му в пейоративен контекст. Служи за илюстрация на безполезната казуистика, с която се занимават католическите схоластици. Но откъде идва въпросното клише, не е съвсем сигурно. Сигурно е, че помня как в „Сума на теологията“ на Тома от Аквино се обсъжда въпросът дали може няколко ангела да бъдат по едно и също време на едно и също място. Отговорът е „не“. А защо това е така, може да проверите в оригиналното съчинение, което го има и на български. Апропо,

колко истории могат да се съберат на върха на един налъм?

Тук отговорът ще следва златните корпоративни практики, според които при разглеждането на етични казуси често избираш между „да“, „не“ и „зависи“. Тук зависи колко си кръстосвал ориенталската география и история. И също какво точно разбираш под „налъми“. 

Една от бабите ми имаше. Държеше ги на входа на банята. Грубовати чамови дъски, изрязани в приблизителната форма на стъпало. Каишката им беше гумена лента, прикована с пирони. Веднъж ги пробвах и щях да се пребия, защото бяха неудобни, твърди и се пързаляха по плочките на външната баня, в която греехме вода в бойлер на дърва. Като говорим за пребиване, тогавашните ми съученици в местното училище имаха друга история със своите баби. Носеше се мълвата, че голямата дървена лъжица за готвене, точилката и налъмът са измежду основните възпитателни средства за „набиване на акъл“, ако трябва да се позова на една крилата фраза на бившия ни премиер Бойко Борисов. 

А универсалният характер на този културен и етнографски артефакт се доказва и от бегъл поглед към етимологията на самата дума. Ако проверим в речника на българския език, взели сме налъма от турски. Там му викат „налън“ (nalın). Само че в османотурския думата е преминала от арабския чрез интересна трансформация. На арабски в единствено число е на‘л. Тази обърната запетайка е срещащата се в семитските езици фонема, изписвана с буквата ‘айн. Звучи много особено, веднага се разпознава – едно такова жвакащо и задавено, придава характерна мелодика на арабския език. Та на арабски думата може да значи много и различаващи се от едно от друго неща. Налъм. Сандал. Папук. Патък. Чехъл. Джапанка, ако трябва да използваме един културен анахронизъм. В тези си значения се конкурира и с друг термин – шибшиб, който обаче подслонява в себе си и значението на „пантоф“ за къщна употреба, подобно на хуфф – по-затворена обувка от сандала и налъма, но по-отворена от познатите ни обувки. А на‘л може да обозначава даже и подкова, оттук и на български са дошли налчета впрочем. Но като цяло говорим по-скоро за отворен тип обувки. Не толкова за „галош“ и „цървул“, колкото за „сандал“. А за затворена обувка в арабския език има друга дума – хиза’. 

Налъмът обаче е вездесъщ. Множественото число е ни‘ал. Само че се използва рядко и за това си има причина. Все още не е ясно колко истории се събират на върха им, но обикновено побират по едно ходило в налъм. А ходилата, съгласете се, обикновено вървят по две на човек. За целта много удобно семитските езици имат двойствено число. Тези граматични форми все още се използват, макар и предимно във високата, книжовна, „най-чиста“ (фусха) форма на езика. Но налъмите също вървят по два, както и ходилата. Затова и в двойствено число са на‘лан. В родителен и винителен падеж, тоест в най-често срещаната форма на имената в арабския език, са на‘лайн. Разговорно в потока на речта понякога зазвучава като на‘лин. Оттук до турското налън и нашенското налъм има… само един налъм разстояние, нали? 

Оказва се, значи, че селските ни баби не се отличават с особена изобретателност. По-скоро залагат на консервативни, прости и изпитани в исторически план решения. Ако трябва да употребя дума, която съм научил от баба ми, „на̀ръчен“ инструмент за наказание и битово насилие си пада налъмът, и то още от стари времена. Много преди провинциалната реалност на късния социализъм, в която е минало детството ми. Да се присетим например за сборника с приказки, стигнал до нас под заглавието „Хиляда и една нощ“. Всички разпознават книгата, а някои български читатели имат досег с нея и през превода от арабския оригинал, а не с предходните преразкази и съкратени издания. Именно там намираме историята за красивия принц Тадж ал-Мулук („Короната на владетелите“, така се превежда името му), който, предрешен като търговец, изпраща една старица, за да извоюва за него любовта на царската щерка Дуня. Тази любов се оказва доста страстна, противоречива и свързана с телесни жестове от различен порядък. 

Защо да те упреквам? Че си глупак – разбрах!, 

пише в един момент царската дъщеря до Тадж ал-Мулук. Отговорът не остава без реакция от принца, който се разплаква. Това може да не е никак мачовско по съвременните критерии, но не е необичайно за мъжете в този тип разкази. И по съвет на бащиния си везир младежът изпраща обратно писмо по „зловредната бабичка“, ако цитираме разказа, до Дуня.

Тя зла е — аз я нежно възхвалявам, гнети ме — аз я в стихове възпявам,

изповядва се злощастният влюбен. Царската дъщеря прочита писмото, разгневява се, вика слугите и им нарежда: 

Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си! 

Удрят я с налъмите, докато изпадне в несвяст, а после я хвърлят зад портата. Но разказът не приключва тук. Сватовницата се свестява и се завръща отново при Тадж ал-Мулук, където непоколебимо скроява поредния план за спечелване на сърцето на „тази мъчителка“.

Нека сега да се опитаме да погледнем налъма отвъд прагматичната му употреба. Ясно е, че сандалът, чехълът, налъмът и папукът – както и да преведете на‘л на български – удобно ляга в ръката и е идеален за образователно-назидателни употреби, за „биене по задницата на престъпника“, както си спомня Иван Вазов в „Даскалите“. Може ли да потърсим по-дълбоки концептуални и духовни основания за популярността му? Оказва се, че да. В намирането на отговори ни помага поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“. В Българското възраждане може да липсват ориенталисти, сравними със западните им съвременници, но пък имаме своите оригинални приноси към полето на ислямознанието. В случая с българския свещеник става дума дори за антропологически наблюдения на терен от Диарбекир, където е заточен. 

Захванали, разказва той, да говорят из Диарбекир, че в града щял да дойде някой си Шахид шех Чубук. А той носи на главата си „налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме“, пояснено от него като „скъпоценната госпожа майка“. Гротесково-подигравателното описание на шествието около свещения артефакт, на съпътстващия тормоз върху християните и проповедта на шейха в джамията не е за ухото на по-чувствителния читател, но завършва с нотка на религиозна полемика. 

Ний сме подперизи [идолопоклонници], че се кланим на дъски с изобразени образи, 

възмущава се изгнаникът в расо, очевидно визирайки иконопочитанието. А пък в същото време турците се кланят и „чест въздават“ на един налъм. 

Повечето форми на вярвания имат свещени предмети, ще си кажете. Нормално е. Но със сигурност трябва да отчетем, че реликвите намират своите основания в съдържателните основания на съответната религия. В едни по-конкретни измерения не може да очакваме да намерим в мюсюлманската практика парчета от Светия кръст например. Или мощехранителници. Или мироточиви мощи, ако трябва да посочим характерни за православната традиция явления. Защото те имат напълно различни, външни на мюсюлманската традиция обосновки. Свързани са с други текстове. Но ето, тук имаме налъм. И ако все пак изпаднем в конкретика, дали налъмът от разказа във „Видрица“ изглежда по-скоро като налъм, или като нещо, което бихме определили като сандал? Защото това за нас сега са две различни неща, въпреки че се обозначават с една и съща дума.

Османският налън, известен в Египет също като кабкаб, има характерен външен вид, много различен от грубоватия бабин дървен чехъл. Представлява

дървена платформа с особена форма, по-скоро заострен отпред, с каишка отгоре, но отдолу обикновено се крепи на два високи тока,

издялани от същото парче дърво или допълнително монтирани перпендикулярно дъсчици. Често пъти е богато украсен и инкрустиран, например със седеф или сребро, понякога има и прикрепени звънчета. Ако ме питате, идеален е за подхлъзване и сдобиване с тежка фрактура в банята. Но жените от епохата явно не мислят така и го превръщат в стандартна част от посещението на хамамите и изобщо от всекидневието им, както се вижда и от западни изображения. 

Дали обаче в предислямска Арабия и в епохата на ранния ислям познават налъма в този му софистициран вид? 

Едва ли, при все че според някои изследователи произходът на налъмите може да се проследи до дървените сандали от Древен Египет и античните сандали. Като че ли е по-вероятно арабският на‘л да прилича на нещо, което сега бихме определили като сандал, а не като османски налъм. Но със сигурност по времето на Пророка и през първите столетия след появата на исляма се случва нещо друго. В Арабия се полагат концептуалните основания на религиозния жест, наблюдаван от българския поп Минчо Кънчев през XIX век в Диарбекир. Казано с по-прости думи, анадолският ходжа съвсем не си измисля, като придава значимост точно на този предмет. 

Коранът споменава еднократно превърналия се в термин на‘л. И то във връзка с пророк Муса (библ. Мойсей). 

Аз съм твоят Господ. Свали сандалите си! Ти си в свещената долина Тýа, 

чува той от самия Аллах (20:12). Ако настъпим малко педала на преводаческия произвол, може да го преведем и с „изуй налъмите си“, нали? Очевидно е, че кораничният разказ пресъздава историята за Мойсей при горящия храст от библейското Петокнижие (Изх. 3:5, Деян. 7:33), споделяна както от юдаизма, така и от християнството. И защо да не се заиграем с подобен превод? Та дори българските преводи на Библията допускат вариации: веднъж в текста, към който препраща Корана, се появяват „обувки“, друг път – „обуща“, а на трето място – „сандали“. А еврейската дума е на‘ал и има същия общосемитски корен. Така чрез акт на аналогия (обозначавана в ислямското право с термина кийас) може да кажем, че 

сандало-налъмите обединяват в себе си трите монотеистични религии, докато плават по реката на времето като един „кораб на спасението“ 

според метафората на богословите. „Който се качи на него, се спасява, а който изостане – потъва“, бил казал легендарният имам Малик ибн Анас от VIII век.

Това, разбира се, е пълен тълкувателен произвол от моя страна. По-скоро би било окачествено с термина „религиозно нововъведение“ (бид‘а), понякога превеждан като „ерес“, и ще ми навлече недоволството и на трите религиозни общности. „Корабът на Нух “ (библ. Ной) от думите на имам Малик не е никакъв налъм, а всъщност представлява пророческата Сунна. И тя задава доста насоки, които да осмислят религиозно ежедневната наглед вещ. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-orientalskiya-mahmurluk-korana-i-domashnyarkata-vtora-chast/

<< Към първа част

В старите текстове се дават инструкции как се организира винопийството като част от дворцовия живот.

Низам ал-Мулк, онази емблематична фигура на единадесетото столетие, „златния век“ на Абасидския халифат, оставя заръки в своята „Книга за управлението“, подобна на Макиавелианските съвети към принца, как се организират събрания за пиене на вино. А той е един от най-интересните образи в историографията от периода – политик, юрист, богослов. Обича показно да преподава хадис, т.е. пророческото предание, в основаните от него религиозни училища (медресета). Учредява религиозни стипендии. Покровителства един от любимите ми интелектуалци и богослови от периода – Абу Хамид ал-Газали, този Тома от Аквино на халифата, драматичен, чувствителен, но и номенклатурен инфлуенсър. Другарува и с Омар Хаям. Умира от ръката на хашишин, т.е. убиец от движението на Хасан Сабах, легендарния Старец от планината.

Та трябва да има ден или два през седмицата, казва везирът, когато владетелят се среща с простолюдието и пият вино заедно. Ама това простолюдие не е всеки. На въпросните седенки (джаласат), да не кажа банкети, трябва да се знаят имената на присъстващите, както и точният им брой. Всеки идва най-много с един слуга. Не може да си носи питието, нито да си води виночерпци. А някои, припомня се, не стига че си носели питието, ами то било и с долно качество. Тогава гостът бил хокан за нахалството. Кръгът, в който владетелят пие вино, е тесен. Защото, казва везирът, да се седи в компанията на множество роби и слуги ги одързостява срещу него и му отнема от престижа. Не бива също да се позволява прекомерно отдаване на веселие, нито пък твърде голямо задълбочаване в делата по управление на държавата. 

(Ами да, не може агата да се разпасва в присъствието на простия електорат на ДПС. Простете интерпретативното своеволие тук, че и скока на мисълта.) 

Да бяха само старите арабски и персийски текстове! Османските султани пият. По нашите земи агите, казва Захари Стоянов, се възползват от „кефа на ракията“. Турците във „Видрица“ на поп Минчо Кънчев пият. Че и описаните от Раковски турци. Коран ли, Сунна ли?

Когда мислят веке, що са се напили добре, тогда започнат да пият отново със скотски начин, като от източник, догде им попукат ушеса,

казва някак ехидно той в „Пиршество на турски велможи“. Попукали им се били ушесата. Баба ми казваше „яде и ушите му плющят“. Ама тук не се яде, а се пие. 

Откъдето следва и логичното питане: ако съм приклещен в това „силово поле“ на напрежението между религиозната норма, от една страна, и практиката, от друга, и искам да опитам от забраненото питие, какво правя? Откъде си набавям пиене? Защото в страните от арабския свят или в тези с преобладаващо мюсюлманско население определено се пие. Поне така ми казват данните на Световната здравна организация. Ако гледаме средната консумация на човек в литри чист алкохол на годишна база, се набиват няколко неща. Страни като Афганистан, Йемен, Кувейт, Либия, Пакистан, Саудитска Арабия, Судан отчитат 0 литра, което някак е разбираемо. Добре, това е официалната информация, която се подава навън. Но пък в същото време в Саудитска Арабия отварят гореспоменатия магазин за алкохол тази година, за да противостоят на нелегалната търговия със забраненото питие. Сирия и Египет отчитат 0,1 литра. Стограмки на човек, два пъти по-малко от иракчаните. Числата нарастват при Оман (0,3) до Мароко и Алжир – по половин килце. Катар е голямата изненада – 0,9 литра! Ливан закръгля на литър и накрая истински шампион, е Тунис с 1,3 литра. Турция почти настига Тунис с 1,2 литра. Ердоган може би не харесва това.

Ако съм измежду пиещите в тези държави, може да си купя лесно алкохол. Поне където е позволено. Като в Мароко например. При едно пътуване там откриваме магазин с плътно облепени прозорци, упътени от шушукащ местен евреин, собственик на ресторант, когото срещаме на рибния пазар. В магазина даже имат кашерно вино. И всякакъв друг алкохол. Там лесно може да купиш и в супермаркета. Но не може да пиеш на публични места. Виж, в баровете и кафенетата става.

В Египет е подобна история, продава се, но не може да пиеш публично. В Турция е още по-лесно. Ама в Пакистан? В репортаж за VICE жени от тази страна споделят за преживяването да си купиш и употребиш алкохол в консервативна мюсюлманска среда. Отиват на срещи с непознати мъже, с които са разговаряли по телефона. После се уговарят да се видят на тайно място. С риск дори да пострадат от тормоз, не могат да се оплачат, защото така и така е нелегално. Бутилка алкохол се купува от дилър в кола. Ако родата научи, може и да те убият, за да премахнат позора от семейството и да защитят честта си. Накрая на човек му остава да опре до българската поговорка:

Защо на вълка му е дебел врата? Защото сам си вари ракията.

Ако си чужденец в мюсюлманския свят, може би не е толкова проблематично. Цялата строгост на шариата може и да те подмине. „Но ти не лежи на тази кълка!“, би казал баща ми, лека му пръст. Почти съм сигурен, че всеки един от нас има поне един роднина, който има роднина, който познава един човек, който навремето бил на гурбет в Либия, Мароко, Ирак или друга страна в арабския свят, където изнасяме специалисти. И там си е варял сам ракия. Че дори и в случая с нашите медицински сестри в Либия, държани там осем години, се промъкна – някъде измежду всичко друго – обвинение за производство, разпространение и търговия с алкохол.

Много по-щастлива съдба имат западните преселници, работещи за Арабско-американската петролна компания (АРАМКО) в Саудитска Арабия през втората половина на XX век. Може би си мислите, че там, в ожарената пустинна земя на консервативния ислям, застрашително и загадъчно обвеян от експертни термини като салафизъм и уахабизъм, алкохолът бива забранен още от началото на кралството. Нищо подобно. Забраната се спуска категорично като сабя над врата на грешник едва през 1952 г., и то след грозен дипломатически инцидент. 

През ноември 1951 г. Мишари ибн Абдулазиз ас-Сауд, син на крал Ибн Сауд, се озовава на парти, организирано от Сирил Усман, тогавашния британски вицеконсул в Джеда. На партито принцът се отдава твърде охотно на забраненото питие и при настояване да получи още едно вицеконсулът му отказва. След това принцът, тогава деветнайсетгодишен, излиза, връща се с оръжие и застрелва вицеконсула. В дома на Саудитите няма спънки да екзекутират собствените си принцове, че и принцеси. Само че при предложението на краля да стори същото с Мишари вдовицата на Усман се съгласява да приеме компенсация, а принцът е осъден на доживотен затвор. Само че кралският гняв намира отдушник в пълна забрана на алкохола. Е, какво да правят тогава западните преселници, работещи за нефтената индустрия в Саудитска Арабия? Измислят го –

наръчник за домашнярка.

Започва да се разпространява като наръчник през 70-те години на миналия век в средите на служителите в „АРАМКО“. Напомня ми малко на нелегалните лекции по история на исляма по време на моето студентстване в арабистиката. Ксерокопия на апокрифни материали, събрани отвсякъде, напечатани на машина. Тук наръчникът носи заглавието „Синият пламък“, без да е ясно кой е автор или държи авторските права. Но пък е доста добър откъм съдържание.

Дестилираният в домашна обстановка алкохол се нарича сиддики, накратко „Сид“. Диалектна версия на книжовното садики – „приятелю мой“. Което си е термин за домашнярка. Ако сравним отделни свидетелства, наръчникът може би съществува във вариации с малки отлики, но с много ясна съдържателна структура. Има си въведение, в което се обяснява откъде идвало голямото количество първокачествен алкохол (почти без да води до махмурлук!) в Саудитска Арабия. Как арабите имали историческата заслуга да подобрят несъвършените дестилационни методи от Античността, как в Саудитска Арабия „сокът сиддики“ е забранен и как това налага пълна дискретност при следването на инструкциите.

Но си личи, че документът е писан за технически кадри – с елемент на досадна акуратност. Дори и в описанието на ефекта на етиловия алкохол върху тялото – какво става при разграждането му, откъде идва отпускащият ефект, каква е концентрацията му в кръвта, която се смята за висока степен на опиянение. Става още по-точно, когато се говори за пропорциите на вода, захар и дрожди. Какви видове дестилатори има. И какви са предпазните мерки. Всичко нужно, за да спаси жадния западняк по време на пустинна суша.

Ако не те хванат, де. Стават и фалове по време на процеса, за което имаме сравнително пресен пример. През 2015 г. нашумява случаят с британския пенсионер Карл Андре, който е хванат в Саудитска Арабия с бутилки домашно вино (даже не сиддики) в колата. Бившият петролен инженер е осъден на една година затвор и 350 удара с камшик публично. От тях излежава само затвора, а ударите с пръчка са му спестени след намесата на премиера Дейвид Камерън. 

Но не само западните емигранти произвеждат алкохол. Все пак Близкият изток има хилядолетна местна традиция в занаята. „Пийте водка!“, се казва в статия със заглавие „Лесни стъпки за производство на алкохол вкъщи“ в либералната арабска медия „Расиф22“. Естествено, създадената след Арабската пролет мрежа е базирана на сравнително безопасно място – в Бейрут, Ливан. И може да си позволи лукса да публикува такива материали. Е, на първо място споменава и за риска, ако те хванат, да отнесеш известен брой удари с пръчка или камшик, като се споменава случаят с Карл Андре. Но пък статията е почти игрива. Авторката – ливанската журналистка Кристин Аби Азар, отбелязва, че дестилацията на водка вкъщи може да се превърне не само в забавно хоби, но и в повод за веселба при консумация. 

Ето и най-простата рецепта: 25 кг картофи, 1 кг смлян малц, 50–100 г добра мая и питейна вода. Голям съд за ферментация, мелачка за месо, за да смелиш картофите, апарат за дестилация. Процедурата може и да не е детайлно описана като при „Синия пламък“ (все пак онова е наръчник за инженери от петролната индустрия, да не забравяме!), но затова пък съдържа препоръка за омекотяване на вкуса чрез прецеждане на готовата течност през медицински въглен. Има и рецепта за домашно вино от плодове (не непременно кораничното хамр, а плодовата ферментирала напитка набиз) – не само от гроздов сок, но и от праскови, кайсии, круши, ягоди, каквото падне. И бирата не остава по-назад.

Арабските видеообучения онлайн също не изостават. Търсенето на „производство на алкохол вкъщи“ на арабски език произвежда десетки, ако не и стотици резултати. „Дестилация на алкохолни напитки вкъщи по бърз и ефективен начин“. „Направете си вкъщи висококачествено и вкусно уиски“. Има и куриозни – „Как да превърнем безалкохолната бира в алкохолна“ с 2,2 милиона гледания и около 11 000 коментара. Не е зле с оглед на официалните данни за консумацията на алкохол в арабския свят.

На същия профил е качено и провокативно видео на арабски език защо ислямът не забранявал виното под надслов „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“, е доказателство, че виното е позволено“. На фона на бутилки с алкохол човек с качулка, маска и модулиран глас, почти като на джихадистко видео по телевизията, обяснява как Коранът не запрещавал алкохола, защото „имам един приятел мюсюлманин, който казва това“… Винаги рано или късно се прибягва до такъв аргумент: „Познавам един човек, който казва…“ или „Имам един приятел, който е мюсюлманин и го прави“. Защото призивът „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“ приличал на надпис върху табелка в офис „Моля, изключете тук звука на мобилните си телефони!“. Което, разбира се, значело, че извън офиса е позволено. Та така било и с пиенето.

Понякога е интересно да четеш само коментарите. Под видеото за превръщането на безалкохолна бира в алкохолна реакциите се люшкат между възхита и проклинане в името на Аллах. „Чуден човек си!“, казва един от гледащите. „Благодаря ти – добавя друг, – ти си възлюбеният на бедните, защото това е вино за тях!“ Само че има и такива, които цитират стиховете от Корана, определящи виното заедно с хазарта, идолите и гадаенето на стрели като мръсотия от дявола, наред с пророческата Сунна. Трети пък търсят прошка от Аллах за дявола (Иблис), който се е вселил в човека с рецептата от видеото.

Очевидно битката между алкохола и исляма, тези извечни, вкопчени един в друг противници, ще продължи да се вихри с пълна сила с неясен победител не само на публичен терен, но и в частното пространство на дома. Ако трябва да прибегна до междукултурен паралел (каквито принципно избягвам), прилича на Брьогеловата битка между карнавала и поста. Борбата понякога изглежда гротескова и забавна. Но в действителност дава истински жертви.

Заглавно изображение: Ръкопис на „Тути наме“ („Книга за папагала“), XVI век, колекция на Университета в Кливланд

 В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-orientalskia-mahmurluk-korana-i-domashniarkata-purva-chast/

Какво общо има между махмурлука и Корана? Ако трябва да отговоря като онзи мой мениджър от Великобритания отпреди 14 години – много. Той беше пословично арогантен. Обичаше да дава такива отговори. „Кажи каква е разликата между валидация и верификация в управлението на качеството за информационни услуги“, го питам веднъж. „Огромна!“, отговаряше. И нищо повече. Оттогава съм се зарекъл да не отговарям така. Но ето, с риска скандално да представя тезата преди аргумента,

ако не беше Коранът, нямаше да знаем за махмурлука.

Не като физиологичното състояние, срещу което най-мощното лекарство по нашите ширини е шкембе чорбата, а като термин. 

Да почнем с лесната част – турската наставка –лук/–лик/–лък. Като я притурите към някаква дума преди това, образувате абстрактно съществително. Примери, придошли при нас от езика на южната ни съседка, има бол. Родопският комшулук. Селският тарикатлък. Политическият бабаитлък. Асмалъкът, отрупан с гроздове. Хайдутлукът на възрожденските въстаници. Или придобилият отскоро популярност тихналък, хубаво съчетание от българска дума и турска наставка. Това е лесната част. 

Но откъде идва основната част махмур-? 

От езика на арабското мюсюлманско Писание от VII век е краткият отговор. Не от земите на Османската империя, а от малко пò на югоизток и от малко по-назад в миналото. Словообразуването е измежду хубавите неща в арабския. Като в типичен семитски език, значението се носи от корена, съставен от съгласни. Обикновено са три. Пред тях, между тях и след тях се напъхват различни други съгласни и гласни и така се образуват различни смисли, свързани с основния. Тук кореновите съгласни са х (едно такова особено, хъхрещо, „храчещо“, както се майтапим арабистите), м и р. И тази съвкупност носи всякакви значения, свързани с покриване, бухване, втасване, ферментация. 

Ето например арабската дума за „мая“, „дрожди“, „закваска“ – хамира. Продавач на вино – хаммар. Магазин за вино, винопродавница – хаммара. Че даже и по-късна сплав от турска наставка за име на професия плюс същия корен в дума за продавач на вино – хамраджи. Прилича на познатото ни, пак от турски, за обущар – кундурджъ. И тук се сблъскваме с

най-известната дума за вино в арабския език – хамр. 

Оттам и по стандартният арабски модел за образуване на страдателно причастие от първична форма на глагола имаме и „човек, попаднал под въздействието на вино, опиянен“ – махмур. Ето колко е лесно. По модела на мактуб (това може да го знаят феновете на Паулу Коелю) – „нещо написано“, „писмо“, „послание“, че и предписано, определено от съдбата. Съединете го с турската наставка – и сме готови. 

Махмурлук. Състояние на опиянение от вино. 

А като погледнем Корана, виното (хамр) там седи на равна нога с копитото на прасето (ханзир). 

Хем го има и не можеш да избягаш от него, хем е силно недолюбвано. 

Питали Пророка на исляма за виното и за хазарта. В тях, казва той, има голям грях, но и изгоди. Само че грехът е по-голям от изгодата (Коран 2:219). Виното се споменава наред с хазарта, идолопоклонството и гадаенето чрез стрели (5:90). Че и отгоре на всичко е обявено за инструмент на сатаната, който цели да скара хората, да ги възпре от споменаването на Аллах и от задължителната за всеки мюсюлманин молитва (5:91). В тази връзка и към вярващите се отправя интересна заръка – „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни, додето вече знаете какво говорите“ (4:43).

Ето, казват по-строгите тълкуватели, които се придържат към текста без много тълкувателни своеволия (и аз наред с тях комай!), имаме религиозна норма, която е трудно да отхвърлиш чрез аргументи от нейната собствена рамка. И тя ще наложи разсъждения. Какво точно е хамр в езика на Корана? Какво точно означава забраната? Има ли санкция за нейното прекрачване? Каква ще да е тя? Това се случва в рамките на религиозния закон (шари‘а), чиято задача е да преведе постановленията на Писанието (Корана) и преданието на Пророка (Сунна) в реални регулации.

Винопийството се оказва в списъка на простъпки, налагащи точно определени наказания, които в мюсюлманското право се обозначават с термина хадд. Буквално значи „граница“. Нещо като граничната бразда по соца, която отделя света навън от този вътре. Въпреки че Коранът не определя наказателна мярка, такава има в пророческата традиция (Сунна), интегрална част от свещения текст (насс). 

Пророкът на исляма, казва преданието, заръчал бой с палмови клони и налъми за онзи, който е употребил забранената субстанция. 

Четирийсет удара. Това е по най-разпространеното предписание на Мохамед. Някои негови следовници обаче, например Умар (на български възприето като Омар), заръчали осемдесет. Да речем, че ти се полагат между четирийсет и осемдесет удара. Но как стои въпросът, ако сте любител на други алкохолни преживявания? Коранът говори само за хамр, каквото и да е означавало това в пясъците на Арабия от седмото столетие сл. Хр. Може ли тогава да посягаме свободно към бирата, ракията, уискито, джина, водката, узото, вишневия ликьор?

Все пак каквото не е откровено забранено, е позволено – този принцип важи и за мюсюлманското право. Там важат и други принципи, например незнанието за това, че дадено нещо е възбранено и грях (харам), вероятно ще те оправдае. Обаче знанието, че нещо е възбранено, съчетано с непознаване на наказанието за него, не те отървава. И ако наказанието е пребиване с камъни (раджм), лошо ти се пише.

Но не. Не е толкова лесно да заобиколиш строгата регулация. Виното, твърди се в едно пророческо предание, „се прави и от грозде, от изсушени фурми, от мед, от жито, от ечемик“. Добре, да питам аз, а какво е положението, примерно, с джина, който се прави от плодчета на хвойна? А сливовицата? А любимата ми дюлева ракия? Ами как, зле е работата.

 Всяко опияняващо нещо, твърди Пророкът, е вино (хамр), и всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам).

Между другото, думата за опияняващо нещо тук е мускир, от същия корен като суккар, познато ви от турския език като шекер. Захар. Близкият изток не е на една ръка разстояние, той е на масата ни.

И въз основа на това чрез прилагането на единия от основните принципи в мюсюлманското право – аналогията (кийас) – се забраняват всички ферментирали напитки. И не само. Всички останали субстанции с подобен ефект, включително и наркотиците. Няма мърдане. Че и – пак по Сунната – „пиещият вино в момента на пиенето е неверник“ и „виното е майката на всяко зло“. Не може и да се търгува с него, защото „парите, придобити от нещо, което е грях, са греховни“. А ако го приложим към друг проблематичен казус – свинята, – не може да ядеш свинско. Ама и не може да търгуваш с него. Край. 

Пиенето на алкохол може да ви докара глоби, наказание с пръчки, камшик, че понякога и затвор в държави, в които правната система е силно повлияна от шариата.

Например в Иран. В Судан забраната за пиене на алкохол (дори в частното пространство) отпадна през 2020 г. Но само за немюсюлмани, които по данни на ООН са около 3% от населението в момента на отпадането на забраната. Мюсюлманите все още ги грози бой с пръчка. Сходно е положението и в Саудитска Арабия – бой с пръчка (до 2020 г., когато това наказание принципно е отменено), затвор, глоби и депортация за чужденците, въпреки че тази година там отвори първият официален магазин за алкохол. За чуждестранни дипломати с изключително ограничен достъп, разбира се. В Кувейт продажбата и купуването на алкохол са забранени от 1965 г., което пък води до увеличаване на случаите от отравяне след пиене на лосиони и афтършейв. Ако си в тези две страни и искаш да пиеш, отиваш до Дубай или Бахрейн. (По едно време Дубай даже се опита да постави алкохолни рекорди на „Гинес“ по брой шотове, падащи в редица като домино.) Бой на публично място и затвор е съдбата на злощастните жертви на талибанския режим в Афганистан.

С различни вариации по държави, преобладаващото отношение е сходно: от неформална неприязън и заклеймяване до постановено от закона наказание. Онлайн порталите за авторитетни мнения от богословите (фетви) излагат една доста стереотипна и повтаряща се гледна точка – стандартното религиозно наказание за пиене на вино е бой с пръчки или кашмик.

От другата страна обаче стои една по-лежерна гледка точка. Самата религиозна норма като че ли допуска двусмисленост. На първо място, значението на самия обект на възбраната – виното (хамр). Ако допуснем, че се отнася за всякакъв вид алкохол, оттук и опияняваща субстанция, допуска ли се минимален праг на съдържание на активна субстанция, която предизвиква опиянението (в случая етилов алкохол)? Така може да порицаеш и забраниш (както и действително е било забранявано в някои исторически периоди и места!) консумацията на кафе, боза, оцет, че дори и на безалкохолна бира, доколкото реалният процент на алкохол не е точно 0,0% – пише го на кенчетата. 

Наред с това самият текст на възбраната като че ли отваря врата за отхвърляне на пълното заклеймяване. „Във виното има и ползи, и вреди“ – да припомним текста на Корана. После, казва самият Аллах, „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“. Значи може извън времето за молитва. Че и отгоре на всичко в Рая има „реки от вино, приятно за пиещите“ (47:15). От което „нито боли глава, нито се опияняват“ (37:47–49). Човек почти се чуди каква ли е била опитността на първите мюсюлмани с алкохола, та изрично небесното откровение да впише липсата на негативните ефекти от махмурлука. Всичкото това, разбира се, са твърде опростенчески аргументи, които при внимателно разглеждане могат да бъдат раздробени, омаловажени и в крайна сметка отхвърлени. 

И тук идват наблюденията върху практиката „на терен“, както обичат да казват антрополозите. Какво като ислямът забранявал алкохола. Винаги ще се намери някой познат да каже: „Аз, като бях веднъж в Родопите или Добруджа, пих ракия с български турци или българомохамедани“. Нещо като пушенето на хашиш. Забранен, забранен, ама се консумира. В тази връзка препоръчвам чудесната разработка на Франц Розентал „Билката: хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“. 

Все едно наличието на някаква практика променя нормата, бих възразил. 

Това, че някой прави нещо, не значи, че е позволено. Не го легитимира. Но ако трябва за целите на мисловния експеримент да се поставим на мястото на една такава популярна гледна точка, мога да дам исторически примери. Не е ли истина, в крайна сметка, че в двора на Абасидските халифи и султани (които биват наричани „сянката на Аллах на земята“) и в мюсюлманска Персия виното се лее щедро, поднасяно от младежи? Младежите (да не настъпваме темата за хомоеротиката) и виното са популяризирани в поемите на известния Абу Нуас от VIII век, и то до такава степен, че осъжданите му от консервативно настроените среди творби придобиват названието „винени стихове“ (хамрийат). Те прерастват в отделен поетически жанр, в който Абу Нуас е само едно от големите имена наред с фигурата на самия Омар Хаям от XI век.

Ал-Джахиз (Опуления), големият интелектуалец от VIII–IX столетие, обрисува картина на един космополитен Багдад, в който виното намира своето място на трапезата на богаташите и интелектуалците, пък били те и мюсюлмани. Мисля, че е ясно откъде се набавя – купува се от християните и юдеите, които имат дълга традиция на производство на възбраненото питие както за религиозни цели, така и за лична консумация. А че

мюсюлманите също държат запаси от вино,

свидетелстват и автори като богослова Ибн ал-Банна от XI век в личния си дневник. След всяко природно бедствие – например земетресение, което сполетява Мека и Медина, светите градове на исляма – мюсюлманите правят няколко неща като акт на покаяние пред Всевишния. Чупят музикалните инструменти (малахи, „инструмент за суетно забавление“), традиционно порицавани в исляма, изгонват леките жени и изливат виното на земята. 

Приказките от „Хиляда и една нощ“ също съдържат безброй истории за пияни хора.

Приближени на халифа шейхове пиянстват. Християните и неверниците пиянстват, разбира се. Стражата пиянства. Любовниците пиянстват. Посетители в двореца на халифа пиянстват и се облекчават по улиците. За мен по-важното е друго. Някъде там, в периода, в който се развива действието на този литературен опус, по време на легендарния халиф Харун ар-Рашид, персийският алхимик Абу Муса Джабир ибн Хаян, а след него и колегата му Абу Бакр ар-Рази усъвършенстват съда за дестилация, известен като аламбик (ал-инбик).

Аламбикът се състои от три части: основен съд, в който се поставя изходният материал (кар‘), горна част, „клюн“, чрез която се отвеждат парите (инбик), и „приемащ“ съд (кабила). Прилича на казана за ракия на баща ми, ама по-лош. Защото е по-малък и защото частта за охлаждане е много къса. Не е познатата ни нагъната серпентина, охлаждана през допълнителен съд със студена течност. Чрез аламбика обаче подобряват и практиката на дестилация на бистра течност от ферментирала заготовка. Процесът се нарича тактир, букв. „превръщане на капки“. Тази бистра течност получава названието ал-кухул.

Алкохол. Идва от кухл, името на черния прах, използван като грим за подсилване на очната линия, който се извлича от минерала антимонит.

Та така стигаме и до кухул ал-хамр – извлек от вино. Накратко, ал-кухул. Далече от нашата представа за домашен алкохол за консумация, дестилатът първоначално се използва за експериментални цели, включително и медицински. 

Арабското средновековие дори произвежда рецепти за вино. Един от най-известните рецептурници – на Ибн Саяр ал-Уаррак от Багдад през X век – ни е оставил например няколко вида инструкции как да си приготвим ферментирала напитка, че и без дестилация. Тук невинаги терминът е познатият ни от Корана хамр. Нарича се по-скоро набиз – плодова напитка, често пъти от стафиди или фурми, понякога подсладена, която отлежава определено време и понякога ферментира.

Вземат се стафиди, твърди той, към които се добавя сладка вода. Стоят накиснати няколко дни, като постоянно се разбъркват с ръка. После се изсипват в голям съд, намачкват се с крака и течността се отцежда. Добавят се семена от билки, лаврови листа, пъпки розов цвят, подслажда се, добавя се кипнала мъст за ферментиране, налива се в големи съдове и стои на слънце две седмици. Понякога се слага и винена утайка, „защото така става още по-хубаво“. Че даже и на някои рецепти Ибн Саяр накрая добавя, че „се пие, ако е рекъл Аллах“. И никой не може да ме убеди, че това, което се пие, ако е рекъл Аллах, не съдържа алкохол след процедурите, описани по-горе. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/sanuvat-li-dzhihadistite-devici-2/

<< Към първа част

Да се върнем към заглавието на този текст и да си зададем въпроса какво ли сънуват джихадистите на съвремието.

Ясно е, че имат всички религиозни основания да сънуват. И да употребяват сънуваното инструментално. Но какво ли сънуват? Девици, може би онези от Корана,

съпруги хубавици с големи очи (52:20),

недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин (55:56),

с напъпили гърди девствени връстнички (78:33)?

Оказва се, че архизлодеят на терористичните атентати от 11 септември 2001 г. –

Осама бен Ладен – също е активно сънуващ.

В периода 2015–2017 г. Дирекцията за национално разузнаване (ODNI, Office of the Director of National Intelligence) на САЩ и ЦРУ постепенно публикуват серия от документи, открити в убежището на Бен Ладен в Аботабад, Пакистан, към момента на неговото ликвидиране през 2011 г. И там, наред с всички останали четива (а той, оказва се, чете и пише всякакви неща), е запазен и личният му дневник. ЦРУ се грижи за публиката си – имайте предвид, предупреждават те, че част от съдържанието може да бъде обидно или емоционално смущаващо, не е подходящо за всякаква публика и тъй като все пак е събрано от терористична организация, колкото и да се стараем да премахнем всички следи от злонамерен софтуер, това не е напълно гарантирано. 

А Бен Ладен, когото вълнуват теми като Съдния ден, края на времето, Лъжемесията в исляма (Ад-Даджжал) и „Месията“ (Ал-Махди), не сънува девици. Сънува злободневно, войнствено и политически (не напомня ли това някак на сънищата на самия Пророк и по-късните богослови, засвидетелствани например в дневника на Ибн ал-Банна?). И записва не само своите сънища, а и тези на сина си Халид:

Видях муджахидините на една страна, а на друга – настъпващите американски танкове.

Но накрая

възлязох и не намерих нито американци, нито танкове, пречист да бъдеш Ти [Аллах], слава Тебе! 

В друг сън Бен Ладен вижда Найеф бин Абдулазиз, починалия през 2012 г. престолонаследник и министър на вътрешните работи на Саудитска Арабия. В съня му обаче министърът се появява във военна униформа, но не като враг, а като приятел. Бен Ладен отбелязва и тълкуванието на съня – явно „Родът на Сауд (саудитската династия) е по-бърз от нас в приближаването си към муджахидините и благочестивата младеж“.

Свидетелства за ролята на сънищата в легитимирането на дейността на „Ал-Кайда“ съществуват и преди дневника на Бен Ладен. 

Терористичните атаки от 11 септември, оказва се, също са „предсказани“ чрез сънища на мюсюлмани. Това разкрива записът на разговор, подслушан от американското разузнаване и публикуван навремето от Министерството на отбраната на САЩ. Транскрипцията, понастоящем частично достъпна в статия на Тамара Албертини¹, отдавна вече не е налична в посочените от авторката източници онлайн. Но запазеното копие говори за т.нар. срещи от Кандахар в Афганистан. По време на събранията глас, за който се предполага, че принадлежи на Бен Ладен, наред с шейха домакин, както и други неидентифицирани персонажи споменават за общо седем видения по време на сън. Те разкриват, че на 11 септември 2001 г. ще има терористичен атентат.

Самият Бен Ладен споделя, че негов съратник (вероятно Ал-Масри, лидер на „Ал-Кайда“ от Египет) му казал преди година:

Видях в сън, че играем футбол срещу американците. Когато отборът ни се появи на игрището, всички те бяха пилоти! Тъй че се зачудих дали това е игра на футбол, или пилотска игра? Нашите играчи бяха пилоти.

А той – Абу ал-Хасан ал-Масри, – потвърждава самият Бен Ладен в записа, не знаел нищо за операцията, докато не чул за нея по радиото.

Да, Абд ар-Рахман ал-Гамри твърди, че преди операцията видял във видение насън как самолет се блъска във висока сграда, без да знае –

потвърждава непознат глас. Шейхът на свой ред казва, че различни благочестиви хора споделят с него как насън виждат, че носят огромен самолет на рамене и го влачат през пустинята, както и че хора, тръгнали на джихад, стигат до Ню Йорк и Вашингтон. В този момент самият Бен Ладен предупреждава, че започва да се безпокои да не би тайният заговор за терористичната операция да бъде разкрит, ако всички започнат да я сънуват².

Но да не си помислихте, че е само Бен Ладен? Според Иън Р. Едгар от Университета в Дърам, Великобритания³,

джихадистите, включително и отгледаните на местна почва, доста настойчиво сънуват, за да легитимират дейността си.

А на сънищата на едноокия Молла Омар, дългогодишен лидер на талибаните в Афганистан, може да се посвети отделен научен труд. Рахимуллах Юсуфзай, кореспондент на Би Би Си в Пешавар, успява да се срещне за около дванайсет интервюта с талибанския лидер и засвидетелства многократно позоваването на сънищата в „кариерата“ на Молла Омар. Ръководството му на ислямското фундаменталистко движение изглежда белязано от многобройни сънища. Чичото на жена му разказвал, че „преди да нападне дадено място, сънувал. И след това на сутринта издавал заповед на някой командир да атакува“.

Например на 20 ноември 2001 г., по време на войната в Афганистан, се оказва, че мирното предаване на Кандахар е осуетено, след като едноокият талибански водач вижда сън. Самото му възкачване на лидерската позиция е бетонирано от сънища, а съратниците му успяват да бъдат убедени, че предводителят им е човек, който се ръководи от сънища, дадени от Аллах. Подобно на съратниците на Бен Ладен, младият му брат сънува преди 11 септември, че „някъде един бял палат гори“⁴.

Нека сега да направим пълен кръг и да се върнем към началото на този текст.

Онзи ден потърсих популярни български съновници онлайн. Преживяването да ги четеш е почти като да надзърнеш в „тъмната мрежа“. Знаеш, че съществува, но предпочиташ да не го заглеждаш. Но ето, всички, на които се натъкнах, казват, че да сънуваш „ходжа“ (дано да не са тия, описвани от поп Минчо Кънчев) имало особено значение и ще се разкайваш за глупави постъпки или необмислени думи. Добре, хайде да се опитам да хакна наум сънувателната матрица. 

Ами ако самият ти насън си ходжа? 

Това значи, че някой се страхува от теб. Машаллах!, бих отвърнал аз с класическото арабско възклицание. Със сигурност това тълкувание днес при нас се е промъкнало под влиянието на мюсюлманската традиция. Няма как да сънуваш ходжа, ако не знаеш какво е. Идва от турската дума за „учител“ и се е превърнало в почетно обръщение към по-старшите, включително и към религиозните авторитети. 

А пък аз съм сънувал, че говоря на арабски в иракски казарми от времето на Саддам Хюсеин. Че карам трактор. Че съм вампир с кожени крила, кацнал на тераса в постапокалиптична тропическа панелна София. Че компаниите и екипите, които одитирам в моята работа за ИТ индустрията, се бавят и манипулират документални доказателства.

Но да сънувате ходжа? Не ми се вижда много вероятно да сънувате ходжа. На фона на всичко по-горе, е по-вероятно ходжата да сънува вас. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/sanuvat-li-dzhihadistite-devici/

Тези дни зачитам едно от любимите ми възрожденски четива, гротесково-ироничната „Видрица“ на Минчо Кънчев, българския революционен юначен поп. Предполагам, че на турски може да го наречем нещо като папаз бабаит. Записките му от Диарбекир винаги са ми напомняли на нашенска версия на големите западни ориенталисти, пътуващи на изток. Веднъж, разказва той, заточен по Анадола,

не знам тези турски ходжи, молли, дервиши какъв сън сънували,

ама отишли в гробищата да питат техния войнстващ светец Гази Хамза ба̀ба какво да правят. Та явно починалият светец, от чиятo сабя капела кръв, им казал, че Пророкът бил сърдит, задето гяурите не били избити. 

И самият Минчо Кънчев, при всичките му бабаитлъци, обрисува себе си като сънуващ човек. Че и приписва сънища на други участници. Каймакаминът сънува дякона Паисий (онзи, грешния предател, да не се бърка с автора на „История славянобългарска“) като обращенец в правата вяра. Самият дякон Паисий се сънува като повишен в чин владика. Накрая тия сънища се схождат трагично в убийството на дякона, извършено от Димитър Общи. 

От камбанарията на скептика подозирам, че разказите носят белезите на типична реторическа хватка. Без значение от коя страна на религиозната бариера стоиш, като искаш да вмъкнеш нещо скандално или да си измислиш оправдание, го поднасяш, облечено във формулата „сънувах“. Едновременно е авторитетно и недоказуемо. Та затова и „какъв сън сънували“ може да значи просто „какво са си наумили“. Сънищата на каймакамина и дякона Паисий са потвърждение на една заслужена смъртна казън. Сънищата на самия поп Минчо свидетелстват за неговата героично-мъченическа съдба. 

Но всъщност „ходжите, моллите и дервишите“ сънуват, и то много.

Далеч преди поп Минчо Кънчев. Защото са част от огромна и непрекъсната традиция на разбиране за ролята на сънищата сред мюсюлманите, която започва с фигурата на самия Пророк. Като че ли в пясъците на Арабия от седмото столетие след Христа традициите на сънуване, тълкуване и съответно впрягане на тълкуванията в публична употреба придобиват нова съдържателност.

Коранът, подобно на Библията (че кой от нас не е чел за сънищата на Йосиф, за „седемте добри и седемте лоши години“, за „колоса на глинени крака“ от съня на пророк Даниил или за съня на жената на Пилат от Евангелието?), дава изобилен материал относно виденията по време на сън. Даже използва поне четири термина за това. Първият от тях е буквално „видение“ (ру’йа); на второ място срещаме думата манам (просто „сън“ в смисъл на „състояние на заспалост“ и „видение по време на сън“), а инцидентно срещаме и преносното бушра, означаващо първоначално „добра новина“, интерпретирано веднъж като видение в сън. И накрая, за „лоши сънища“ Коранът използва най-популярната днес в арабския език дума за сън – хулм.

Доколкото самият Пророк Мохамед твърди, че „стъпва в обувките“ на пророческата мисия на библейските пророци, често пъти разказите за сънища в Писанието на мюсюлманите са свързани с персонажи, заети от библейския разказ, като Ибрахим (библ. Авраам) или Юсуф (библ. Йосиф). А разказите за Мохамед, т.нар. Сунна – онова, което мюсюлманите, особено в суннизма, твърдят, че той е казал, направил, одобрил или порицал, – са истински трамплин към развиване на детайлна традиция за разбиране на тази мъглява, но неотменна част от човешкия живот. 

Да надзърнем например в т.нар. Достоверен (Сахих) сборник на Ал-Бухари от IX век. В него имаме огромен раздел под надслов „Тълкуванието на сънищата“, който съдържа няколко десетки предания (хадиси). Появяват се нови категории сънища (например „добри сънища“, мубашшират), обяснява се какво място заемат в живота на правоверните. Добрият, верен сън е от Аллах, а лошият сън е само от дявола. „Добрите сънища на праведните са една четирийсет и шеста част от пророчеството“; ако човек види сън, който му се харесва, значи той е от Аллах. И не е възможно човек да види самия Пророк в съня си и този сън да е от дявола. 

Сунната задава и рамката на нещо друго – появяват се конкретни напътствия как да се разбира това или онова, видяно по време на сън. Ако вярващият сънува дявола, трябва да плюе наляво и да помоли Аллах за убежище. Същото предписание следва да се изпълни при всеки лош сън. Дрехата, носена от съратниците на Мухаммад, в сън представя ислямската религия; зелената градина също представя правоверието; черната разчорлена жена е представена като чумата. 

Докато спях, ми връчиха чаша с мляко, което започнах да пия, докато млякото не започна да струи от ноктите ми,

казва Пророкът. После дал остатъка на неговия съратник и бъдещ халиф Умар. Запитан как тълкува това, Мохамед отговорил, че млякото е символ на религиозното познание. 

Конкретни събития от времето на Пророка се обясняват чрез сън.

Видях се насън да размахвам меч, който се счупи по средата. После го размахах пак и той се възстанови по-хубав от преди.

В първия случай, пояснява той, счупеният меч символизира падналите мюсюлмани в претърпяното поражение в битката при Ухуд през 625 г., докато във втория очевидно става въпрос за последвалата победа, дарена на правоверните. 

Въз основа на зададените рамки в първоначалната мюсюлманска общност се развива и огромна традиция за употреба на сънищата с най-разнообразна цел. В крайна сметка, ако нещо се появява с авторитета на самия Бог в Корана и после е утвърдено чрез думите и делата на Пророка, не е ли редно да породи след себе си традиция? Обикновено така работи религиозното мислене. Може да го премисляш, може да го променяш, може да го реинтерпретираш, но трудно може да го изхвърлиш и да се откажеш от него. Поне трябва да се потрудиш върху аргументацията защо го правиш. 

С времето се появяват такива емблематични съчинения, като „Тълкувания на сънищата“ на Ибн Сирин от VIII век, върху когото стъпват всички по-нататъшни усилия. Умението за разбиране на сънищата и тяхната връзка с реалността е засвидетелствана и от факта, че през XII век Ал-Халлал съставя биографичен речник на тълкувателите на сънища, а философът Ибн Сина или богословът Ал-Газзали от епохата на късните Абасиди посвещават значителни усилия на ситуирането на сънищата в живота на правоверните. Дори Ибн Халдун от XV столетие сл.Хр., иначе познат като трезв, повратлив дипломат и историк (и досаден кошмар за всеки студент в българската арабистика), отделя част от прословутото си „Встъпление“ на наречената от него „наука за тълкуване на сънищата“. Съновникът на богослова Ан-Набулси, живял на границата между XVII и XVIII век, надгражда този на Ибн Сирин и до днес се преиздава с голям успех. Сега по-ясно може да си представим защо мюсюлманите сънуват. Сънуват от времето на Мохамед до днес. 

Сънуват всякакви неща. Или поне казват, че ги сънуват.

През август 1068 г. например богословът Ибн ал-Банна в Багдад записва в личния си дневник, че един човек го посещава с молба за разтълкуването на „страшен, велик сън“. В него се виждал слон с две крила, телосложение и ръст на човек, с голяма мъжественост (фалос), който се спуска над река Тигър. Ибн ал-Банна записва веднага значението на съня. Няма начин слонът да не е султанът Алп Арслан, а двете му крила – неговите двама сина. Голямата му мъжественост, която впрочем в съня спадала и се връщала към обичайния си размер, била неговата огромна репутация и авторитет. Малко след това в дневника са отбелязани и други сънища в около двайсет различни разказа – например зелени скакалци с бисери в устата. Пак Ибн Банна научава в сън, че шейх от общността е преследван от еретици.

Ако пък зачетем Ан-Набулси, може да видим и че в пространството на сънищата се появяват неща, които наяве не са много легитимни. Но са изпълнени със смисъл.

Ето например как се сънува прасето в култура, която му отрежда презряно ъгълче на творението и го възприема като греховно (харам).

Прасето, казва богословът, може да те навести насън под всякаква форма. Обикновено означава проклет, силен, лукав враг, който никак не държи на думата си. Но ако човек е яхнал прасе насън, щял да вземе пари, и то много. Ама няма да бъдат чисти пари, нали? Ако ядеш насън, и знаеш, че кусаш възбранената пържола печена или готвена по друг начин, пак ще вземеш чрез търговия много пари. Но по непозволен начин.

Дивото прасе подсказва идващ голям дъжд и студ, ако пътуваш по суша или плаваш по морето. За онзи, който има противоречие, някаква дрязга или вражда, показва, че врагът му е силен, злобен, с мръсен език. Ако жителите на селата сънуват прасе, значи, че идват усилни, трудни времена, а ако някой, който сади разсад, сънува прасе, този разсад не е както трябва. По подобен начин, ако някой, който иска да се жени, сънува прасе, значи, че не се жени за подходящата жена. Защото

прасето насън може да обозначава и жена. 

И месото на прасето насън се услажда. Затова, който сънува, че яде печено свинско, значи ще се сдобие с бърза полза. А който съзре насън прасе в постелята си, ще се сноши с юдейка. Малките прасенца също имат място в сънищата. Означават големи грижи за онзи, който ги притежава или ги вижда. Домашното прасе обаче може да значи урожай. Ако просто виждаш прасе насън, значи, че си повелител над народ от юдеи и християни. За онзи, който е решил да влезе в конфликт с жена си и види насън мъжко прасе или свиня, значи, че ще се разведе. Възможно е прасето да бъде разтълкувано и като човек измежду юдеите и християните, или пак ако го видиш насън, да означава зло, нещастие, недоволство и скръб, възбранена печалба. Но ако е свинка, може да значи и многобройно потомство. В случай че насън пострадаш от прасе, значи ще пострадаш от християнин. 

Който обаче насън порази прасе, ще получи подкрепа и възможност за влияние от човек с голям авторитет. Който владее много прасета, ще получи много пари накуп. Има и вероятност насън да се превърнеш в прасе. Тогава ще получиш пари и други облаги, но ще бъде заедно с унижения и злощастия във вярата. Ако се сражаваш с прасе, ще надделееш над враг, който угнетява. Ядене на свинско, освен придобиването на пари с мътен произход и по нечестен начин, може да значи и че ще извършиш нечестие. Ако малки прасенца влязат в къщата ти и из двора, значи при теб ще дойдат слугите на султана, тъй че трябва да внимаваш. И обратното – ако насън изгонваш прасенца от двора, ще се откажеш от султанската работа.

Ан-Набулси, когото чета в арабския оригинал, отскоро може да четете в частичен превод на английски от Ясмин Сийл, която през 2022 г. получи литературен грант от клуба „ПЕН“ за превода под поетичното заглавие If You See Them Fall to Earth. Не знам дали там може да откриете откъса за нечистото животно, но за мен е важно признанието за превод на арабски класици от османската епоха на езика на съвремието. При което арабските автори придобиват нова актуалност. 

А моето подозрение около разказите за сънища на поп Минчо Кънчев и ходжите се оказва нелишено от основания.

Пророкът може и да затваря вратата за по-нататъшно пророчество от начина, по който бива изпратен от Аллах на земята, и това да обезкуражава част от общността. За да ги насърчи обаче, той отбелязва, че остават „добрите новини“ (мубашшират), а те на свой ред се обясняват по-късно като „видения насън, разкрити на благочестиви мюсюлмани“ и като „част от пророчеството“. Това вдъхва увереност в сънищата като средство, което предоставя водителство за общността и в частност може да реши конкретни предизвикателства пред нея.

Много по-лесно е да се позовеш на сън при оправдаването на дадено действие или обяснение на събитие, отколкото да намериш предание от Пророка (хадис), което да го подкрепя. Защото механизмът за обявяване на хадисите за достоверни е предмет на твърде тежък критически поглед към гарантирането на достоверността на механизма на тяхното предаване (иснад) чрез авторитети, стигащи до времето на Мохамед¹. Оттук и логичното заключение, че онова, което авторът не може да каже, опирайки се на своя собствен авторитет, може да подкрепи чрез външен източник чрез разказването на сън и видение². 

Водещо изображение: Али Парники сънува шейх Сафи в компанията на Пророка Мохамед, биографичен ръкопис за живота на шейх Сафи ад-Дин Исхак Ардабили, илюстрация от XVI век

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam-2/

<< Към първа част

Упражняването на занаята калиграфия от самото начало е инструментално подчинено на нуждата от разпространяване на исляма. Постепенно обаче женските писарски умения се превръщат в част от развиващата се висока култура в двора на халифа и елита от Изтока на мюсюлманския свят до Запада и мюсюлманска Испания. Два века след появата на исляма вече има среда, в която образованите жени намират своето място, често пъти като част от семейства богослови и специалисти по право, понякога и като част от харема, наложници или робини. 

Интелектуалецът, философ и литератор Ал-Джахиз от Багдад през IX век говори, че управниците и елитът притежавали прислужници (Маргарет Атууд не харесва това!), които движат обществено важни дейности, част от администрацията са, дори се появяват публично, облечени добре, без никой да възразява. Е, да, това все пак е метрополията на Абасидския халифат, ще кажем ние, милионен град, в който съжителстват представители на цялата империя.

Известният поет Абу ал-Атахия от X век (известен от часовете по стара арабска литература като автор на мистични и аскетични поеми) имал прислужница, която да записва стиховете му. Същото е положението и с някой си Ал-Фурат, пак от този период, автор на коментари към Корана, събирач на религиозни предания. И той също имал прислужница, която сверявала преписите му от други книги, за да се увери, че са добри. 

Тук и там може да се прочете, че жени, владеещи добре калиграфия, успявали да се издигнат в обществото, например някоя си Фатима през XI век, дъщеря на Ал-Хасан ал-Акра’. Веднъж, твърди разказът, тя писала на везира на селджукския султан Тогрул. Той бил толкова впечатлен от почерка и красноречието ѝ (дали само от това, продължава кулоарното ми хихикане), че я дарил с хиляда динара. 

А чували ли сте за египетската калиграфка от XII век, известна в изворите като Бинт Худауарди (Бинт-и Хюдаверди на турски), още Би-Дест? Това, второто, значело „без ръце“, защото по рождение била така. Пишела с краката (но не като пословичния израз от българското училище) и даже я довели пред един от египетските везири, за да проверят учителите по краснопис дали наистина е толкова добра. А след това везирът, очевидно доволен от видяното, я удостоил с официална длъжност. 

Особен е случаят на Падишах Хатун, за която биографите казват, че била единствената жена управник (султан) и в същото време активно практикуващ калиграф. Историята ѝ е достойна за ориенталски римейк на „Игра на тронове“. За период от около четири години управлява иранската провинция Керман в края на XIII век и преди да бъде удушена в династични боричкания, става известна като покровителка на учени, поетеса и преписвачка на Корана, оставила след себе си няколко копия от свещената мюсюлманска книга.

Всички тези разкази са неизбежно оцветени от доза романтизъм и фикционалност. 

Оскъдни, разпръснати тук и там из съчинения по литература и история, хроники, дворцова литература и поезия, те в повечето случаи подхранват представа за Близкия и Средния изток, сродна по дух с „Приказки от хиляда и една нощ“. 

Разказите за калиграфките придобиват малко по-ясна структура с възхода на Османската империя. Най-малкото, вече може да четем биографични речници, посветени на калиграфската история. Хилал Казан, най-популярната съвременна турска изследователка на женската калиграфска традиция (и самата тя практикуваща този занаят), отбелязва, че в традиционните енциклопедии от Османската империя се идентифицират общо около двайсет жени. Към тях тя добавя открита информация за още десетина, т.е. общо около трийсет за няколко столетия от началото на империята до края на XIX век.

Сходно е положението и в Иран, където има информация за множество жени калиграфи по времето на управлението на Каджарската династия през XIX век, но пък свидетелствата по време на Сафавидите в периода XVI–XVII век са за само три жени. Защо това е така, може да се спекулира.

В интерес на сравнителните изследвания, може да се провери колко са жените художници в Западна Европа по същото време. Подозрението ми е, че броят е сходен. 

Обучението по краснопис е неотменна част от възпитанието на дворцовия и интелектуален елит и често върви заедно с умението за изработване на мраморна хартия (осм.-тур. ебру) и геометрична или растителна орнаментация (осм.-тур. тезхиб). Историята на Умми Хатун, дъщеря на ковач от Галиполи през XVI век, е по-скоро забележително изключение. От друга страна, отношението към личното пространство и мястото на жената в обществото няма как да бъде пренебрегнато. 

Артистична изява от този тип остава подчинена на културните условности на епохата. Крие се по кьошетата на традицията и само от време на време излиза на светло – като в живота на Есма Ибрет Ханъм, може би най-известната османска калиграфка. Родена през 1780 г., Есма е дъщеря на служител в двора на султан Селим III. От детството си тя била ученичка на известния калиграф Махмуд Джеляледдин (един от любимците ми). Учил с много майстори на занаята, но с никого от тях не успял да се спогоди, защото бил много инатлив. Османските извори тук употребяват думата серт. Накрая се превърнал в пример за самоук калиграф. Това е рядкост в рамките на

традиция, в която приемствеността между ученик и учител е съществена част от качеството на обучението.

Неговият стил – отражение на характера му, казват, не успява да се превърне в част от мейнстрийма, подобно на съдбата на другия ми любимец – Ахмет Карахисари, изписал джамията „Сюлеймание“. 

Не знам какво да мисля за брака му с неговата по-млада ученичка (дали може да говорим за ориенталска калиграфска история, подобна на историята на Абелар и Елоиз на Запад), но ученичката му успява да придобие официалната калиграфска диплома, т.нар. иджаза, преди да навърши петнайсет години, и изработва подарък за султан Селим III по поръчка. Подаръкът е в калиграфския жанр на хилйе, т.е. описание на Пророка Мохамед със стандартизирана определена форма. Смятало се е за особено престижно калиграфите да изработват такива. (Известно време подобно произведение висеше в пловдивската Джумая джамия, дарение от Истанбулската община, но после го снеха.) В знак на благодарност султанът я дарява с 500 гроша и дневна надница. 

В същия дух върви и друга анекдотична история за Есма Ибрет Ханъм. Един ден високопоставен клиент поръчал на Махмуд Джеляледдин по време на Рамазана копие от книга с молитви. Той нямал подръка готова и наскърбен се прибрал вкъщи. Есма го посрещнала и като разбрала, му казала, че вече има готов препис, в който имитирала стила на своя учител и съпруг. Тогава той прегледал почерка ѝ, поправил нещо тук-там, сложил подписа си под преписа и изпратил готовата поръчка. 

След Кемал Ататюрк полето на калиграфията претърпява промени.

Замяната на арабицата с латиница в модерна Турция няма как да не се отрази на популярността на този занаят. И все пак традицията устоява. В едно противоположно идеологическо движение Ислямската революция в Иран пък дава тласък на традиционните мюсюлмански книжни изкуства. И в двете държави – както и в арабския свят, впрочем с известни изключения – калиграфията остава традиционен занаят, чието откъсване от люлката на религиозното е нежелано и ненужно. 

Интересно наблюдение прави Давид Симоновиц през 2010 г. Известният калиграф Хасан Челеби, активно подкрепян в дейността си от Центъра за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), дотогава е успял да обучи около 500 мъже. От тях 48 са получили официалната калиграфска диплома. В същото време е обучил около 300 жени. Само три от тях (по времето, когато е направено наблюдението) са придобили калиграфска диплома – Айтен Тиряки, Хилал Казан и Налан Кутсал. Оттогава със сигурност числата са други. Много повече жени получават формално потвърждение за майсторство в занаята, а и не е задължително всички, които са били обучени, да са преминали през официалния процес по сертифициране. Но самият Хасан Челеби прави изказване, което заслужава внимание. 

Жените, твърди той, били твърде заети, за да учат калиграфия, защото имали повече домашни задължения от мъжете. 

Но не бил против да ги обучава. И това често става под покровителството на организации като IRCICA, която от години полага целенасочени усилия за популяризирането и опазването на калиграфията. Или пък на Истанбулската община, която в миналото организира симпозиуми, посветени на жените калиграфи под егидата на Ердоган, по онова време премиер. 

Подобни събития без съмнение обслужват политическия дневен ред и носят отсянката на държавната синекурност, съпътстваща официалните културни политики. Не може да се каже, че допринасят за разчупването на калиграфския канон. Всъщност точно обратното – съхраняват традиционния образ на жената калиграф, която упражнява изкуството си в идеологизираните рамки на позволеното и приемливото от обществената, културна и религиозна норма. Но със сигурност служат като трамплин за вече утвърдени калиграфи като Сорая Сийед или Нурия Гарсия Масип, които пък на свой ред в частната си калиграфска практика и уъркшопи привнасят експериментален елемент във вече утвърдените конвенции. 

Има и нещо друго. Не бива да забравяме, че формалното предаване на уменията в рамките на консервативната традиция не е единствената възможност за практикуване. По примера на Махмуд Джеляледдин винаги е възможно човек да се занимава с калиграфия, дори и без да учи при някой утвърден майстор и да се стреми към получаване на официален сертификат. Новите медии и глобализираният обмен на информация могат да бъдат само от полза. Дистанционното обучение по калиграфия, което преди се осъществяваше чрез традиционна кореспонденция на хартия, сега е ускорено от дигиталните средства и социалните мрежи. Съществува огромно пространство за експерименти с модерни интерпретации на арабската азбука в полето на абстрактните визуални изкуства или смесването им с графити. 

По този път поема например Мауада Мухтасиб от Саудитска Арабия, която не просто комбинира латинската и арабската азбука, но и набира популярност чрез техниката на огледалното изписване на арабската фраза в модернистични, опростени, енергични шрифтове. Или пък Джумана Медлеж от Ливан, която използва високостилизирани варианти на стари арабски шрифтове от вариацията на куфийския, получил наименованието си от град Куфа в Багдад. Явно тепърва предстои да разберем дали ще станем свидетели на обособени калиграфски школи, в които жените да заемат по-пълноценно място сред „синовете Адамови“.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/emantsipirano-mastilo-zheni-kalighrafiya-islyam/

Първа част

Има някои теми около Близкия изток, за които се говори по-лесно. Такива са пикантните, политическите и злободневните. (Елементът на сензация винаги е добре дошъл.) Ето например, войната между Израел и „Хамас“ е една от тях. Или глобалният джихад и тероризма. Или възможните клетки на ИДИЛ в махалата с новата джамия в Пазарджик. Или чуждите фондации от арабския свят „на терен“ сред мюсюлманските общности в Западните Родопи. Или откъде идва финансирането на нови джамии. Или какво са пиратите от Сомалия, после и от Йемен. Лайфстайл компонентът също услажда – например къде са най-добрите дюнери или ливански ресторанти, откъде може да си купим сумак, кедрови ядки или редукция от нар. 

Други пък теми са обречени от свръхспециализираността си. Да речем, точното значение на понятието фитра (‘природа’) от Коран 30:30, което вълнува средите на богословите и изследователите, употребата на свързващата частица фа- в арабския език или класификациитe на науките според мюсюлманските възгледи. 

А е възможно да има теми, които по стечение на обстоятелствата или заради замисъла им прескачат от едната категория в другата – в тази връзка се сещам за книгата на мистериозния арабист Кристоф Люксенберг относно сиро-арамейските езикови корени на Корана. Той твърди, че тайнствените хурии в Корана, въжделение на всеки мъченик (шахид) „по пътя на Аллах“, са всъщност продукт на неразбиране. Ставало въпрос за чепки грозде, каквото означавала оригиналната дума в стария арабски текст на Корана.

Съжалявам, мъченици! Вместо девиците – „жени с целомъдрен поглед, недокоснати“ от Коран 55:56 и „с напъпили гърди девствени връстнички” (Коран 78:33) – получавате стафиди. 

Най-неблагодарни обаче са областите, за които разговорът е осъден на липса на интерес „по дизайн“, както казват в ИТ индустрията. 

Такава е например арабската калиграфия в България. Причините са много, и все понятни. На първо място, разбира се – писмеността. Може ли тази форма на художественост да бъде „царицата“ на мюсюлманските художествени занаяти, така както сред мюсюлманските „науки“, без съмнение, правото, а не богословието упражнява своето върховенство? Но архитектурата и абстрактната арабеска са по-разбираеми за външните наблюдатели в една модерна постхристиянска среда. За този тип калиграфия важи в още по-голяма сила западното Graecum est, non legitur („гръцки е, не се чете“), което средновековните писари поставят като бележка до фрази на гръцки насред латински текстове. За да обсъждаш неща като шрифтове, ритъм, рязкост, композиция, инструменти и материали на една артистична традиция, здравият разум ни говори, че е нужно поне да разбираш нейния език. 

Противоречията около българската история като част от Османската империя са друг съществен фактор. В сянката на чувствителни исторически и литературни топоси – като османското владичество, Баташкото клане, Караибрахим от „Време разделно“, кръвния данък, еничарите и политиките по конверсия, джизието, опълченците на Шипка, обесването на Васил Левски, борбата за българското Освобождение или присъствието на „Балканджи Йово“ в учебните програми –

няма кой да се занимава с изкуството на поробителя.

На фона на „църния арапин“ и натоварената с разнородни идеологически програми историческа наука е естествено свързаните с Османската империя художества да бъдат неглижирани. Дори и днес в ограничените кръгове на калиграфските общности в България – основателно – усилията се съсредоточават предимно върху школите в кирилицата и латиницата. Всъщност шансът там да научиш нещо за японските и китайските традиции е доста по-голям. 

За капак тази форма на художественост неизменно се асоциира с религията на мюсюлманските малцинства. 

И не безоснователно – ако езикът на исляма е арабският, то арабската калиграфия (също и на народите, използващи арабицата) по необходимост би следвало да бъде свързана с религията на Пророка Мохамед. Та нали всички исторически образци на тази странна форма на художествена изява в България могат да бъдат открити именно в джамиите (например надписите в Джумая джамия в Пловдив или Томбул джамия в Шумен) или в историческите колекции от османско време? 

Още по-неловко става, когато човек разбере, че едни от най-добрите образци на арабоезичната калиграфска традиции по нашите земи могат да бъдат открити по мюсюлманските надгробия. Нещо повече, развитието на арабския краснопис е по същество подхранвано от мюсюлманската експанзия и традиционната религиозна неприязън към изобразяването на животни и хора. Ако трябва да съживим любимо на част от тукашната ориенталистична общност клише на А. Шишманов от началото на предното столетие, сякаш

близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката.

Също и на разговора, специализиран или не, за калиграфия. Шишмановото изказване винаги ми е звучало като афоризъм, който за целите на забавлението може да бъде манипулиран до сензационност. Например: „Наистина, колкото по-близко си до Близкия изток, толкова по-далече ти се иска да бъдеш.“ Едновременно има парадокс, сензация и намек за пикантерия. 

А по българските земи не липсват интересни калиграфски събития през османския период

Например един от известните османски артисти – Ахмед Ариф Ефенди – е роден в Пловдив, откъдето и прозвището му Филибели. Другото му прозвище пък показва и един от начините, по които си изкарва прехраната си след Освобождението и преселването му в Истанбул – Баккал, тоест собственик на малък дюкян. Преди да се посвети изцяло на калиграфията, разбира се.

Учи при големите на епохата, като Мехмед Шевки, и самият той става учител и вдъхновител на следващо поколение калиграфи. По-долу може да видите негова комбинация от две изкуства. Стандартният монументален сулюс (на османотурски сюлюс), изписващ мюсюлманската изповед на вярата върху декупажна техника (изпълнена от някой си Рифки, както се чете в подписа вдясно), изключително популярна за времето си. Днес се съхранява в една от най-големите частни колекции от ислямско изкуство – на Насер Д. Халили. 

Да добавим към подобни истории и Шуменската калиграфска школа, която през XIX столетие произвежда множество украсени ръкописни копия на Корана. Преписи оттам периодично се появяват по търгове на големи аукционни къщи на Запад, например едни „Сотбис“ и „Кристис“. Дори в момента откривам три лота на Корани оттам, вече минали, но единият от тях е скорошен – от 2022 г.

От калиграфска гледна точка са средна работа, не очаквайте Рембранд на краснописа. Изписани са със ситен, гъст, неравномерен шрифт насх, а цените им са скромни, не като на контрабандиран тракийски шлем или колесница – варират от 6000 до 10 000 британски паунда. Но говорят за наличие на школа и устойчива практика. 

Така и така сме се гмурнали в дълбините на непопулярното, да направим още една стъпка натам. 

Къде са жените в мюсюлманската калиграфска традиция?

Такива без съмнение съществуват, не са една или две, а някои от тях са доста видими. Ето например, през 2019 г. имахме шанс да гледаме в България като част от един от кинофестивалите „Следи от душата“ – документален филм на Мартин Купър за личните истории на 12 международни калиграфи. Измежду тях е и Сорая Сийед, чиито произведения познавам отпреди.

Самата тя определя себе си като обучен в традиционна техника калиграф, който постоянно разширява границите на експеримента. И това е така – размислите ѝ за отношението между традицията и иновацията са подсилени от класическа употреба на шрифт за думата „свобода“ (ар. ал-хуррийа), към която се добавя пърформансът на полугол танцьор. 

Любопитно, но и показателно за популярността ѝ, Сорая Сийед се появява и в тазгодишната селекция на същия фестивал, но в друг филм – „Цветът на мастилото“. Там Джейсън С. Логан, ентусиаст от Торонто, изработва мастила, за които използва събрани от околната среда багрила – дървесна кора, цветя, скали, тухли, стрита ръжда. Калиграфката получава шишенце с мастило, където основният пигмент е прах от бял мрамор, взет от известна италианска кариера. И пише с него върху черна хартия от Истанбул, полирана с яйчен белтък.

Но и без калиграфски привкус положението на жените и отношението на най-късната авраамическа религия към тях е доста усложнено. И мястото им в историята на краснописа не е изключение.

Жените в калиграфията са хванати натясно между два противоречиви наратива. 

От една страна, стои традиционният разказ за мизогинната природа на исляма, същностно предопределена от неговите извори. Така де, не казва ли Коранът, че „за мъжкото е дял, колкото две женски“ (4:11) – стих, който се превръща в основание за регулацията на имотни делби, както и че валидността на женското свидетелство в традиционния шериатски религиозен съд е два пъти по-малка от тази на мъжа – „две жени срещу един мъж“ (2:282)? Не свидетелства ли самото Писание на мюсюлманите, че „мъжете стоят над жените“ и заради непокорство в брака следва да бъдат удряни (4:34), не се ли допуска форма на женско робство чрез формулировката за жени, „които десниците ви владеят“ (4:24), не се ли настоява на покриването на жените, независимо от волята им, по силата на коранични повели, като очакването „да спускат покривалото върху пазвата“ (24:31)? Не са ли изключени жените от линията на пророците през историята, като единствените споменавания в Корана са на Мариам, майката на Иса (библ. Иисус) и Савската царица от Коран 27? Не е ли израз и на същностно неравенство допускането за четири съпруги от Коран 4:3?

Традиционният наратив в калиграфската традиция при мюсюлманите върви по следния начин: 

Адам е първият, измислил писмеността. После Коранът е „низпослан“ (това е терминът за арабското танзил на български) на Мохамед, който традиционно се възприема като „невеж“ (ар. умми), за да се подчертае т.нар. чудо на Корана. Пък според някои предания бил казал:

Трябва да упражнявате краснопис, защото е измежду ключовете към препитанието. 

Оттам нататък неговият секретар Зайд ибн Сабит играе ключова роля за записването на откровението, а зетят му Али е традиционно възприеман като прародител на калиграфския занаят. След него следва дълга верига авторитети до легендарния везир Ибн Мукла от X век, който стига до идеята за математически основания на шрифта, през Ибн ал-Баууаб от XI век, Якут ал-Мустасими от средата на тринадесетото столетие, пред чийто поглед изгаря Багдад, завладян от монголите. А чрез него калиграфската приемственост продължава към други легендарни имена – Хамдуллах от Амасия, учител по краснопис на султан Баязид II, сетне Хафиз Осман, чийто препис на Корана и до днес е популярен в литографски отпечатък, та до „нашенския“ Баккал и други майстори, които предават уменията си по-нататък, чак до днес. 

В този общоприет възглед за приемственост на авторитетите няма нито една жена. 

Нито една голяма калиграфска школа или общност, основана и поддържана от жена, която предава уменията си на друга жена. Най-известните образци на изкуството не са от жени. Коранът на Хафиз Осман. Медальоните в „Света София“ с имената на Аллах, Мохамед, четиримата „праведни халифи“ след него (Абу Бакр, Омар, Осман, Али), познати на всеки турист, са от Мустафа Иззет, кадъаскер, т.е. върховен съдия.

Та в кръга на спекулативната шега, не е ли всъщност основният инструмент на калиграфията, т.нар. тръстиков калам, откъдето на български идва калем, един мъжки по символика артефакт, чието отношение с мастилницата и мастилото напомня за предмодерен еквивалент на фройдистката метафора за влака, влизащ в тунел? Не е ли и самият калем според авторитетния арабски съновник на Ан-Наблуси от XVII век, популярен и до днес, символ все на мъжки неща – мъжко дете (брат), власт, авторитет, благородство и победа над враговете?

На другия полюс пък стои противоположен изкусително-феминистичен възглед.

Според идеологизирани гласове на авторки като Худа ал-Тамими от Австралийския национален университет, Коранът, за разлика от Тората в юдаизма, постановява пълно равенство между мъже и жени както откъм сътворение, така и откъм права и задължения. Оттук и практикуването на калиграфия от жените следва да бъде разглеждано не само като практика, но и като одобрена от религията норма. 

Подобна теза изказва и Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, един от големите изследователи на арабската ръкописна традиция от миналия век. Ислямът, твърди той, насърчава „ученето и писането“, та оттук и „знанието“ (ар. ‘илм). Ако трябва да вметна скептична нотка – обаждам се от задната скамейка, – трябва да сме силно усъмнени дали терминът за знание в Корана и по-късната традиция обозначава онова, което днес приемаме за „знание“, диктувано от Аристотеловото разбиране за ролята на разума. Оттук и питането към какво „учене“ призовава третата монотеистична религия. 

Но след като самият Пророк насърчава придобиването на знание, окуражаването към придобиването на умения за писане е логично. Той самият го прави не само с мъжете, но и с жените. Според един разказ Мохамед поискал от жена на име Аш-Шифа’ бинт Абд Аллах да научи неговата съпруга Хафса на този занаят. Това, разбира се, по силата на действието на една религиозна традиция, иде да добави аргументативна сила в полза на безпроблемното практикуване от страна на жените. 

Дори и Худа ал-Тамими обаче признава, че огромното мнозинство от мюсюлманите, практикуващи занаята, са мъже. Често пъти човек дори може да се забавлява с обобщаващите с едри импресионистични мазки твърдения и начините, по който се обосновава публичното мнение. Например когато Ал-Тамими твърди, че Пророкът насърчава жените активно да участват в преподаването на всички „науки“, включително и калиграфията, тя се позовава на по-ранна статия на Давид Симоновиц от специализиран журнал за изследване на жените в Близкия изток, публикуван от Университета „Дюк“. В материала си Симоновиц обаче реално препраща – и то за същото съждение – към най-известната монография за мястото на калиграфията в ислямската култура, писана от Анемари Шимел. Анемари Шимел на свой ред цитира превод на Доминик Сурдел на арабски извор от IX век. В същото пояснение обаче тя споменава и класиката „Етикетът на писарите“ на Ас-Сули (той пък е известен автор от X век), който твърди точно обратното за жените.

Някои авторитети категорично не одобрявали жени писари. Нещо повече, един от най-известните автори на биографични справки за калиграфите в Османската империя – Сюлейман Мюстакимзаде от XVIII век – в своята „Дарове на калиграфите“ (османотурски Тухфе и-хаттатин) споменавал за поне четирийсет предания, в които се говори за жените и писането. „Не им разрешавайте да влизат в обществените места за седене!“ (за лаф-мохабет, бихме казали днес) и „Не ги учете на писане!“ са между тях. Че даже и неудобното за защитниците на втората теза, приписвано на Сократ – „Не добавяй едно зло към друго зло!“, т.е. умението за писане към жените, споделено със задоволство от автора.

Тази кратка сверка на изворите звучи като заяждане на научна комисия при публична защита на дисертация. Но явно ни навежда на мисълта, че се налага възприемането на по-предпазлив и нюансиран „трети път“, което звучи малко като по Зелената книга на покойния Муаммар Кадафи.

Но ако трябва да избегнем черно-бялата категоричност, какви все пак са мюсюлманските жени калиграфи? 

На такъв въпрос се изкушавам да дам любимия отговор на бащата на всички фундаменталисти – имам Ибн Ханбал от IX век Той много обичал да отговаря: „Не знам.“ Нямаме много свидетелства. Но все пак можем да направим предположения. 

(Следва продължение)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-na-allah-2/

<< Към първа част

Помня как през 2019 г. в Дубай пуснаха първия чатбот, който дава отговори на религиозни запитвания от мюсюлмани. Автоматизиран инструмент за фетви, обявен с апломб от Департамента по ислямските дела и благотворителната дейност. Естествено, пробвах го. Не останах доволен. Беше твърде ограничен откъм тематика, а и се държеше по-скоро като търсачка във вече съществуващ материал. Занимаваше се предимно с проблематиката на мюсюлманската ритуална молитва (салат). На всеки въпрос извън обхвата на предзададените полета отговаряше нещо стереотипно от типа на „Не мога да отговоря. Искате ли да ви свържа с религиозен учен на живо?“. Не, не искам. Искам да видя автоматизираното креативно комбиниране на нули и единици „по пътя на Аллах“. Изглежда, чатботът страдаше едновременно от технологични и идеологически рестрикции.

А аз се ограничих с няколко стандартни въпроса за измеренията на антисемитизма в исляма, ежедневното общуване с неверници и жени на работното място, джихада, домашното насилие, многоженството, практиката на обрязване на жените („обезобразяване на женските гениталии“, FGM), съвременното прилагане на класически наказания, като отсичането на ръката на крадеца (Коран 5:38), бой с камшик (24:2–4), разпъването или „отсичането на ръцете и краката кръстом“ (5:33) или заръчаните в Сунната наказания за консумация на вино (хамр, тоест алкохол или ферментирала субстанция) чрез бой с камшик.

Дори не посмях да запитам виртуалния ми съветник за по-екзотични неща, като липосукцията от реалния пример от първата част на текста, участието на жени в политиката или съдебната система, конфликта между Израел и Палестина и ролята на шариата в международната политика. Не ми се получи. Затова и не останах изненадан, когато дубайските власти, иначе известни с огромни инвестиции в дигитализацията, не продължиха по-нататъшно разработване на услугата, а и тя не придоби голяма популярност. 

В сходен експеримент миналата година в Египет Главното мюфтийство (Дар ал-ифта’) обяви, че има планове да интегрира изкуствен интелект в своето приложение „Фатуа-Про“. Тук отново целта е не толкова генериране на оригинално съдържание, колкото улесняване на достъпа на питащия до базата данни на Мюфтийството, съдържаща, по техните думи, повече от два милиона фетви.

Шиитски Иран също се опитва да не изостава от тенденцията. През 2023 г. Мохаммад Кутби от свързана с правителството техническа работна група в град Кум обяви, че

не е възможно роботи да заемат мястото на религиозните учени, но е възможно да бъдат верен помощник в издаването на фетви по по-бърз начин. 

Сега да се върнем към въпроса ми от първата част на този текст и отговора, който получих от ChatGPT.

Въпросът ми беше: „Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?“

Ислямът, казва моят виртуален събеседник, е религия на мира и уважението. Затова е задължение да показвам уважение към всички. Трябва да ги поздравявам. Също трябва да се показвам отворен към тяхната култура. Добре, отвръщам аз, а защо трябва да го правя? Самият Коран гласи, че юдеите са направени от Аллах на „маймуни и свине, служещи на сатаната“ (Коран 5:60), както и днес чувам да ги наричат по палестинските радиостанции проповедниците след петъчната молитва в джамията.

Виртуалният ми събеседник предлага обяснение, това му е работата. Коранът съдържа различни теми и пасажи, казва. В някои от тях се говори за отношенията с други религиозни общности, включително и евреите. Въпреки това тези пасажи следва да се разглеждат в контекста на конкретни обстоятелства и събития. Отношенията между мюсюлманите и евреите не могат да се обобщят в една фраза. Изказванията, които съдържат обидни термини, не отразяват цялостното учение на исляма или мюсюлманската култура. Вместо това ислямът насърчава уважение и търсене на общочовешкото.

Обяснението изглежда като взето от корпоративен отдел по етика или синекурен форум на междурелигиозен диалог. Как да разбирам тогава тези думи в Корана, продължавам аз. 

Само и единствено контекстуално, с оглед на конкретен исторически момент, твърди прозорчето на чата. Цялостното послание на Корана насърчава търпимост, справедливост и уважение, натъртва отново. 

В този момент решавам да тласна събеседника си към виртуална „анатема“:

– Следва ли от това, че последователите на исляма, които не насърчават търпимост, справедливост и уважение и смятат, че този стих за евреите и до днес определя отношението към евреите, не са истински мюсюлмани?

– Да, това не е в съответствие с учението на исляма. Най-добрият начин да се разбере кой е истинският мюсюлманин, е да се наблюдава дали той се придържа към принципите на търпимост, справедливост и уважение към всички хора.

Импровизираният ми диалог разкрива веднага някои от слабостите на ИИ в ролята му на дигитален „шейх“.

Естествено, че ChatGPT няма за цел да служи като виртуален мюфтия. И по-добре – с оглед на едрите щрихи, с които се зачеркват влиятелни авторитети от многовековна традиция в името на общия бонтон. Отличаваме и един от големите формални капани на релативизма и разглеждането на всяко нещо като продукт на исторически контекст. Ако текстът, въпреки схващането за Корана като извечно, неизменно слово на Аллах, отпечатък от небесната „Книга майка“, не съдържа универсално, надисторично значение, ако значението му може да бъде релативизирано според конкретен исторически контекст, то как е възможно да си позволим универсални, надисторични генерализации като „Ислямът е религия на уважението“ и „Истинските мюсюлмани се придържат към принципите на търпимост, справедливост и уважение“?

Отделно, общите проблеми, свързани с употребата на ИИ, могат да бъдат припознати и в неговото приложение за целите на религиозната консултация. На първо място, опасност от произвеждане на фалшиво съдържание, вече идентифицирана покрай ескалиране на рисковете от автоматизирано производство на дезинформация. Та според ChatGPT аз съм известен програмист [sic!] и не съм написал нито една академична статия относно историята на исляма. Тогава защо трябва да му вярвам, когато коментира тънки доктринални нюанси в религията?

Невярното съдържание е съчетано с липса на прозрачност. Няма как да знам на базата на какво получавам подобен отговор. Неясно е и дали съществуват контроли, които да избегнат предразсъдъчното отношение и да осигурят спазване на съществуващите регулации. Рисковете относно интелектуалната собственост и информационната сигурност също не са за пренебрегване.

Но към общите съмнения може да добавим и специфично мюсюлмански. 

Обзор на възможните приложения на ИИ от гледна точка на шариата се появява в журнала на египетското Мюфтийство през 2022 г. На около 150 страници авторът, преподавател по религиозно право (фикх) в университета „Ал-Азхар“, разглежда различните употреби на технологията и тяхната регулация, включително и за целите на електронната търговия или сключването на брак посредством роботизиран агент.

Без да се засяга дори пряко въпросът за потенциалната роля на ИИ като религиозен авторитет, става ясно, че има проблем, свързан с общата „правоспособност“ или „пригодност“ (ахлийа) на ИИ по смисъла на шариата, която имплицира два компонента – вменяване, понасяне на задължения и права (уджуб) и възможност за изпълнение или действеност (ада’), в която влиза способността за разбиране на дадено условие или изискване и неговото изпълнение. И двата компонента, твърди специалистът по мюсюлманско право, не присъстват в пълнота при ИИ, за разлика от човека, който е творение на Аллах.

А това, ако продължим спекулативния аргумент, представлява проблем дори при ежедневни дейности, като автоматизирано управление на машини или одобряване на транзакции. Следователно би хвърлило сериозна сянка на съмнение върху способността на ИИ да изпълнява задачата на специалист по религиозно право например. 

Съществуват и други проблематични области. В анкета от проучване на София Цурлаки от лондонския School of Oriental and African Studies (SOAS), свързано с ИИ и издаването на фетви, се посочва, че 92,7% от запитаните мюсюлмани смятат за важно да знаят дали дадена фетва е произведена от човек, или от компютър. 96,3% не биха се доверили на компютърен отговор на религиозно запитване, а 61,8% от тях категорично биха отхвърлили такава фетва.

Запитани защо, респондентите дават различни отговори. Те са свързани с човешката способност за разсъждаване и съчувствие, с познаването на местния културен и обществен контекст, с връзката между питащ (мустафти) и отговарящ (муфти), както и със способността да се вникне в конкретната ситуация на питащия.

Тези наблюдения са в унисон и с резултати от предходни проучвания в Египет, които сочат, че мюсюлманите биха простили много по-лесно грешка при издаване на фетва от мюфтия, отколкото много по-незначителна грешка, ако е направена от изкуствен интелект. Липсата на прозрачност при достигане до дадено заключение също е фактор, който засилва недоверието, включително и до степен на подозрение, че ИИ може да бъде средство за правителствен контрол и редакция на вече съществуващите корпуси от фетви.

Специално за „Тоест“ проф. Гари Р. Бунт обобщава предизвикателствата пред мюсюлманите,

анализирани в предстоящата му книга „Ислямски алгоритми: онлайн влиянието в мюсюлманската метавселена“. 

Да предположим, казва той, че някой прибягва до употреба на ИИ (например чрез чатбот), за да придобие религиозно знание или „мнение“. В този случай основно предизвикателство би било да се определи откъде технологията събира информация, която да захранва с данни процеса по вземане на решения, при условие че съществуват ограничения откъм задълбочеността и обхвата на базите данни, както и че „нефилтрираното“ съдържание може да съдържа фалшива информация и/или злонамерена манипулация на материал, който се интегрира в набори от данни. Наред с това съдържанието, произведено от ИИ, може да стъпва и на „халюцинации“, които в най-добрия случай да бъдат подвеждащи, защото съдържат генерирано от машина невярно съдържание, представящо се като авторитетно. Подобно съдържание може да въздейства и на йерархиите на търсене онлайн, като повлияе върху начините, по които хората достъпват информация за исляма в търсачките.

ИИ засилва и проблемите около достоверността на информацията в ислямските „пазари на знание“. Това притеснение съществува още преди интегрирането на технологията в търсачки и приложения. Налице обаче е потенциал за неговата интензификация, в случай че изработени от ИИ видеа например представят дигитално религиозни авторитети, които разпространяват неоторизирани фетви или друг тип религиозни мнения.

ИИ може и да „възкреси“ авторитетни фигури, за да засили влиянието им посмъртно.

Вече съществува технологията за това. Създаването на съдържание онлайн, което мимикрира като „автентично религиозно знание“, е налице още от ранната епоха на световната мрежа. Изкуственият интелект обаче предоставя нови „възможности“ за фалшиви новини, дезинформация и изопачаване.   

Предприети са, продължава Гари Р. Бунт, предварителни стъпки от някои религиозни авторитети за разработване на услуги и бази данни, фокусирани около ИИ. Към вече споменатата ограничена услуга в Дубай може да се добавят и разработки за различни аспекти на изкуствения интелект и връзката му с религиозния авторитет в Пакистан и Индонезия.

Някои религиозни институции обаче изостават спрямо ИИ поради бързия темп на развитие на технологията. Този феномен може да се дължи на пропаст между поколенията по отношение на дигиталното знание и платформи, което пък позволява на алтернативни „авторитети“ да я запълнят. Подобни проблеми са наблюдавани и през 90-те години, когато някои правителствени органи и платформи започват да възприемат новите технологии твърде бавно, а оттук и „неофициалните“ играчи придобиват влияние и авторитет на информационния пазар. 

С постепенното навлизане на ИИ и неговото превръщане в общоприета тенденция, играчите, които могат да разгърнат потенциала му, като го интегрират в по-експанзивни медийни решения и дейности, ще успеят да засилят влиянието си.

Това обобщение на проф. Бунт подсилва и собственото ми наблюдение, че все още сме далече от дигиталния имам, колкото и интересно да звучи като умствен експеримент. Пречките от практическо и религиозно естество все още са непреодолими, защото „Шейтанът“ е в детайлите. Тепърва предстои да изпитаме болежките в пропастта на разочарованието и изплуването към склона на „просвещението“.

А какво ни чака там? „Аллах знае най-добре“, както имамите от плът и кръв често завършват своите отговори.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izkustvieniyat-intelekt-na-allah/

Шумът около новите технологии минавал през пет етапа, твърдят консултанти от ИТ сферата, където и аз заработвам насъщния. Описва ги популярната крива на очакванията, положени върху времевата ос. Първо, твърдят те, идвал пускът на иновацията: поява на нов продукт, медиен шум, всеки говори за него. Следвал пикът на свръхочакванията. Пропастта на разочарованията е третият етап, когато става ясно, че се сбъдва заглавието на Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“. Сетне бавно покачващият се „склон на просвещението“ уталожвал развитието на продукта. Следват второ и трето поколение продукти, при което инвеститорите продължават да харчат само при условие че технологията се подобри. Най-накрая идвало платото на продуктивността, когато изобретението става част от масовата култура на крайния потребител и устойчиво доставя предсказуеми резултати.

Според последната прогноза развитието на изкуствения интелект (ИИ) в момента се позиционира някъде между пуска на технологията и пика на свръхочакванията.

Малко сухи цифри 

Според проучване от 2023 г. 38% от инициативите, свързани с употребата на т.нар. генеративен изкуствен интелект, са насочени към подобряване на клиентското удовлетворение, тоест как да направим крайните ни потребители по-щастливи. 26% от тях се фокусират върху растежа на приходите, 17% – върху оптимизация на разходите. 7% от употребите са свързани с решения за непрекъснатост на дейностите – какво правим, за да не спира бизнесът ни при форсмажорни обстоятелства. И накрая, 12% от внедряването на решения с ИИ са в други области или не са приложими, доколкото запитването е отправено към инвеститор или към предлагащ решения за изкуствен интелект. 

Само че мен не ме интересува това. 

Интересува ме може ли ИИ да бъде мюсюлманският андроид, който сънува шериатски пасбища за електрически правоверни овце. Кой пази пазачите на вратата към изрядния помюсюлманскому начин на живот. Не просто дали мюсюлманите могат да намерят отговор на даден въпрос чрез интегриране на ИИ в търсачка, както направиха Microsoft с Bing. А би ли могъл изкуственият интелект да се превърне в легитимен източник на житейски напътствия за един последовател на исляма? Би ли могъл да влезе в почетната роба на един от авторитетите сред мюсюлманската общност? Възможно ли е някой ден притежателите на „религиозното знание“, които са „наследниците на пророците“, по известното предание от Пророка Мохамед, тези, които удържат целостта на общността от правоверни чак до настъпването на Съдния ден, да се окажат конструкти от нули и единици? Чука ли скриптът на киберходжата на вратата? Чакаме ли дигитален скрит имам като в една цифровизирана версия на шиизма? 

Да, явно имам скрити помисли. Затова и започвам с прост въпрос към ChatGPT. Искам да чуя какво ще каже електронният всезнайко във връзка с мой казус в ролята ми на религиозен любопитко, който чете постоянно сборници с мюсюлмански въпроси и отговори.

Аз съм мюсюлманин, който работи с юдеи (йахуд). Позволено ли е според Свещения закон (шариа‘) да ги поздравявам сутрин?

С това нагазвам в многовековната традиция на мюсюлмански responsa – въпроси и отговори – между вярващите в Аллах и техните религиозни авторитети. Та хората, независимо от религията им, винаги са се сблъсквали с проблеми, за които няма пряко решение в свещените книги. В мюсюлманската традиция тези своеобразни диалози кристализират в жанра на т.нар. фетва (фатуа). Отговорите на авторитетни богослови се събират в сборници, четат се, разпространяват се и се използват като справочен материал. И тук терминът фетва не означава „смъртна присъда“, както понякога си мисли широката публика след скандала със „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и смъртната присъда срещу него от аятолах Хомейни през 1989 г. или пък след нападението срещу писателя от 2022 г. 

Тривиалната, общоприетата дефиниция на фетва е „необвързващо религиозно-законово мнение в отговор на даден въпрос“. Питащият не е непременно задължен да приложи решението, дадено му от признат от него авторитет. Но пък може да бъде мотивиран от силата на религиозния аргумент. И тези мнения-отговори, в зависимост от това колко е популярен отговарящият, може да имат широк обществен отзвук – както в случая със Салман Рушди или с фетвата, одобряваща обезглавяването на френския учител по история през 2020 г. Може да имат и политическо влияние – като историческите постановления на османския шейхюислям или пък мюфтията на ИДИЛ, заловен около Мосул през 2020 г. 

Често целта на запитването е да положи отговора на въпроса някъде по оста на петте степени на позволеност по мюсюлманския свещен закон. 

Според този закон нещата от тукашния свят могат да бъдат разпределени в пет категории, т.нар. „шариатски постановления“, „регулации“ или „степени на позволеност“ (ахкам). На първо място са религиозните задължения (дадена повеля следва да се спазва, ако се самоопределяш като мюсюлманин), после идват препоръчителните (добре е да се извърши, похвално е), неутралните, позволени неща (например да пия ли сок от ябълка или морков), порицаемите (няма да те вкара в ада, но не го прави, по-добре е за теб). А накрая идват откровено забранените, греховни дела (ще страдаш и в тукашния, и в отвъдния свят, ако го извършиш), за тях съществува и терминът харам. И мюсюлманите – и в миналото, и днес – питат за неща, които за съвременния човек може да са скандални. Или да стоят изцяло извън периметъра на модерното секуларно схващане за духовност и отношението между религиозно, обществено и политическо. 

– Мюсюлманка съм. Може ли да си направя липосукция, ако съм дебела?

– Може ли да поставя украсена с розички снимка на братовчедка ми на бюрото?

– Приложенията за онлайн запознанства и срещи допустими ли са?

– Ядат и пият ли мъчениците, отишли в рая?

– Биткойн и другите дигитални валути позволени ли са според свещения закон на Аллах?

– Може ли да нарека дъщеря си Натали?

– Живея в България, където повечето хора са неверници, трябва ли да празнувам техните празници?

– Може ли да отворя хотел, където да използвам бизнеса си с мисионерска цел за разпространение на исляма?

– Позволява ли ми религията да си поставя имплант с хормони?

– Някой открадна орган на роднина по време на операция, какво е наказанието за това?

– Може ли да търгувам със свински продукти, при условие че не ги консумирам?

– Как стои въпросът с храни, в чийто състав има посочен минимален процент алкохол?

– Ако мъжът и жената са голи по време на секс, това прави ли брака невалиден?

– Какво да сторя в случаи на домашно насилие от страна на жена ми, която ме заплашва с нож при семеен скандал?

– Защо може да работим с жени колеги само ако преди това сме били кърмени от тях?

– Какви са религиозните основания за практикуване на футбола?

Примерите по-горе са реални. Въпросите са отправени от реално съществуващи хора към реално съществуващи религиозни авторитети, но посредством електронни инструменти. Тази популярна практика е довела в днешно време до изграждането на мащабни и добре финансирани бази данни от въпроси и отговори онлайн, поддържани от екипи около даден шейх или институция. Те са интегрална част от „киберислямските среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE), както ги нарича Гари Р. Бунт, професор от Уелс и мой добър познат, който от години разработва дигиталното присъствие на мюсюлманските общности по света.

Влиятелни сайтове като IslamQA.info на саудитския шейх Мухаммад Салих ал-Мунадджид или пък портала IslamWeb.net, финансиран от катарското Министерство на религиозните дела, съдържат стотици хиляди запитвания от мюсюлмани по света. Сходно е положението със сайта на починалия през 2022 г. Юсуф ал-Карадауи или друг свързан с него сайт – IslamOnline.net, пуснат през 1997 г. от обществото „Ал-Балаг“ в Катар по инициатива на тамошни ИТ специалисти. Дори и страницата на нашенското Главно мюфтийство съдържа скромна секция с няколко отговора на въпроси от мюсюлманската общност тук, както и онлайн формуляр. 

И каналите за интеракция с крайния потребител варират. Някъде запитванията се отправят по телефон, другаде има контактен формуляр, понякога шейховете очакват запитвания по електронна поща или пък има разработени приложения за мобилни устройства. Но всички тези канали като цяло страдат от капацитет за обработване на входящите заявки вследствие на огромното търсене на услугата. 

И да, на първо място мюсюлманите питат за общото положение в шариата относно изкуствения интелект

… защото проблематиката е сравнително нова. Тук отговорът е донейде предсказуем. Прибягването до технологично решение за целите на отговори на религиозни въпроси е разбираема. Дихотомията „религия или технология“, изразена в почти банализираната метафора на Даниъл Лернър за „Мека или механизация“ от 1958 г., вече се възприема като изкуствена. Та историята на религиозната общност познава и други моменти, при които използването на дадена технология първоначално е възприемано като съмнително, след което се превръща в интегрална част от живота на мюсюлманите. Например навлизането на печатната преса през XIX век, което лека-полека смъква преписвачите на Корана и друга религиозна литература от пиедестала им. Или радиопредаванията и аудиокасетите, впрегнати в услуга на шейховете. Или първите версии на уебстраници, после и навлизането на Web 2.0, което повишава скоростта на обмен на информация и интерактивността в социални мрежи, блогове, приложения, както и във вече споменатите портали за фетви. 

Типичен отговор на това дали изкуственият интелект е религиозно забранен (харам), се дава на катарския сайт за фетви IslamWeb.net. Слава на Аллах, казва богословът, основният принцип за окачествяването на нещата от света е, че те са позволени, докато не се появи доказателство за тяхната възбраненост и греховност. Аргументът за това общо съждение, което прилича на юридическата презумпция за невиновност до доказване на противното, е зает от позоваване на богослова Ибн Таймия от XIV век. Същият Ибн Таймия е известен и като идеологически вдъхновител на радикални мюсюлмански течения, сред които ИДИЛ, „Боко Харам“ и „Ал-Кайда“.

Друг пък мюсюлманин има по-нюансирано питане: 

Уча програмиране, покрай това учим за изкуствения интелект. Като цяло се говори, че той можел да имитира човешкия ум, това позволено ли е по шариата, или способността за разсъждение следва да се схваща единствено като вложена от Аллах в човешкия род?

Отговорът е, че проблемът е само терминологичен, защото изкуственият интелект представлява единствено средство; той не може да напусне предзададените му граници, както и категорично не притежава качествата на живи същества, камо ли душа, която Аллах дава на тварите от света. А до голяма степен дефиницията на разумни и живи същества идва от Корана, за което питащият е препратен към няколко други фетви. Оттук и – ако се удържат поставените от Аллах граници – няма проблем да се разработва тази технология. Тоест ако продължим тази нишка на разсъждение, няма проблем технологията да бъде впрегната от благочестиви мюсюлмани за общите цели на медицината, образованието, програмирането, информационните технологии и прочее, а всеки специфичен случай подлежи на отделно разглеждане.

На второ място обаче стои по-конкретният въпрос: 

Ако ИИ е принципно позволен, възможно ли е той да се превърне в самостоятелен религиозен авторитет? 

На пръв поглед такъв умствен експеримент не е невъзможен. Направо си е изкусителен. Мюсюлманското право традиционно се възприема като основано на четири принципа (усул). На първо място стои Писанието, тоест Корана. Следват преданията на Пророка – Сунната, съставена от отдавна дефинирани текстови корпуси. На трето място идва „аналогията“ (кийас) и накрая, като че ли най-размито откъм дефиниция, стои консенсусът (иджма‘) на религиозните учени. Тези четири извора на правото се съотнасят един спрямо друг по дефиниран от юриспруденцията йерархичен начин поне от времето на имам аш-Шафии (поч. 820 г.) и неговия „Трактат“ (Рисала). Оттук и задачата на всеки религиозен учен, който участва в издаването на фетва, е лесна. Той трябва да стъпи върху предзададеното „канонично“ съдържание на Корана и Сунната и посредством формалната логика и инструментите на аналогията и консенсуса да достигне до удържимо от религиозна гледна точка решение на дадено запитване. 

Всеки от четирите източника на правото може да бъде обрисуван като база данни с ограничени на брой, ако и обемни, колекции от логически свързани набори от записи. 

Като че ли най-ясна е ситуацията с Писанието. Коранът съдържа 114 глави (сури), 6236 „знамения“, тоест стихове, 77 797 думи и 330 709 букви. Сурите се делят на мекански и медински според мястото на тяхното „низпославане“ от Аллах към Пророка; съществува и хронологична подредба на отделните знамения.

Подобна е ситуацията и със Сунната, поне със съдържанието на признатия за достоверен корпус от суннитите, т.нар. Сихах. Най-популярните са двата сборника на Муслим и Ал-Бухари от IX век, а в тях преданията за казаното или направеното от Пророка са тематично подредени и номерирани. Всеки отделен разказ се състои от две части. Първата съдържа споменаване на веригата от съратници на Пророка, които са го предали, т.нар. „опора“ (иснад). След това идва реалното съдържание („корпус“, „основна част“, матн).

„Аналогията“ пък невинаги е всепризнат механизъм за извеждане на религиозно валидни съждения и тук зависи от способността за изграждане на автоматизация на алгоритмите за взаимовръзка на принципа „Ако А е забранено, то Б, доколкото е сходно на А, би следвало също да се забрани“. Консенсусът е още по-проблематичен от гледна точка на това кои точно правно-богословски мнения искаме да използваме. Както с повечето случаи на употреба на ИИ, тук особено интересно би било с какво го захранваме. От кой исторически период и географски ареали приоритизираме съдържание, отдаваме ли превес на някоя от четирите правно-богословски школи (мазхаби) повече от други. 

Или пък, ако се върнем към Корана и твърдим, че традицията на коранични коментари (тафсир) ни дава ключ към историческото му разбиране, на кои точно ще наблегнем. Ще го захраним ли например с един от най-ранните – този на Мукатил ибн Сулайман от VIII век като доста близък до времето на самия Пророк? Само че тафсирът на Мукатил е твърде лапидарен и не ни осветлява за по-късното богатство на традицията на тълкуване на Писанието.

Хубаво. Да му подадем тогава класици, като Ат-Табари от началото на X век. Ат-Табари обаче пише един доста обширен коментар, в който наред с всичко включва и признат за „апокрифен“, съмнителен материал. Откъде мислите, че Салман Рушди е взел историята за това как Иблис, мюсюлманският сатана (Шайтан), вдъхновява Пророка? Точно оттам. Ами къде мислите, че четем историята за създаването на прасето от слона в Ноевия ковчег? Все при Ат-Табари.

Или пък да му подадем съвременни коментари като „В сенките на Корана“ на идеолога на „Мюсюлмански братя“ и баща на салафитския джихадизъм Сайид Кутб от средата на миналия век? 

Дали пък в крайна сметка няма да свършим с електронна версия на Бен Ладен?

Но на общо основание е ясно, че ИИ може да заеме ролята на устройство за производство на легитимни религиозни силогизми на базата на необработени данни. Не подобие на делфийския оракул, панаирна машина за случайни късметчета или гадаене по китайската Идзин, а по-скоро универсален скрипт, отговарящ на дефиницията за генеративен изкуствен интелект, който, стъпвайки на базата на предзададени входни данни, да може да отговори на всяко възможно религиозно запитване чрез изграждане на ново съдържание с добавена стойност. 

Опитите за представяне на религиозните извори на исляма като структурирани релационни бази данни не са отскоро. Само че идеята за тяхното креативно комбиниране тепърва прохожда. И все пак е отпреди шума около ChatGPT. 

Очаквайте продължение следващата седмица.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poyavil-v-arabskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Второто графити преживяване е напълно различно. 

Теренно наблюдение, събрало снимки от Близкия изток и Северна Африка. 

И там вече човек се отърква отблизо в „тънката кожа на града“ (по Георги Тенев). Не в големите, впечатляващи комерсиални изображения, не в привличащите туристи графити пана, а в непосредствените прости улични драсканици, загатващи за лични истории. За съжаление, непроницаеми. 

Има нещо много характерно за писането по стените в арабския свят и то се таи в особената роля на калиграфията и значимостта на писмеността там.

В арабския свят калиграфията никога не изчезва, дори след навлизането на печатната преса.

Без значение дали става въпрос за табела на дюкян, кораничен надпис в джамия, политически лозунг, етикет на стока, плакат или драскулка по стената, ръчно изписаните букви имат дълга и непрекъсната традиция. 

Само вижте надписа на етикета на „Кока-Кола“ в арабския свят. „О“ в книжовния арабски официално няма, затова се пише Кука-Кула. Е, същият шрифт сулюс е един от най-използваните по джамиите за коранични надписи. И защо да не се появи в улични надписи? 

Затова и границите между хъшлашките „графити“ и надписите с друга цел може да бъдат доста размити. И междинният жанр, съчетал особености от „калиграфията“ и „графитите“, намира особено благодатна почва. Сплавта между двата типа визуални изкуства се вижда много добре при Ел-Сид – артист от Франция с тунизийски произход и доста лъскав за моя вкус имидж. Наум съм го кръстил „Банкси на арабските калиграфити“. Дългите, усукани буквени вертикали, изписани с плоска четка, отстоят далече от чара на същинската калиграфия, но проектите му са страхотен пример за кохезия с местната общност в Египет. 

Аз обаче искам да ви придърпам не толкова към мащабни, добре планирани и финансирани изяви със силен пиар, а по-скоро към уличните кьошета, където бълбукат странни, ефимерни анонимни драсканици. И в тях много често се тематизират чужди за нас сантименти. Например свързани с исляма. Случвало ли ви се е да попаднете на религиозни графити в София? Може би често появяващото се „Адонай“ е добър пример. Или тези от вас, които помнят 90-те години на миналия век, може да са виждали софийския надпис „Четете Библията“.

Извън това темата тук не е популярна, за разлика от арабския свят. Там разговорът за религия е ежедневен, често пъти като част от общите приказки и социалната конвенция. Влизаш в магазин за килими и те питат: „Ти християнин ли си?“ Потвърдиш ли, не ти мърдат богословските въпроси: „А какво мислиш за Корана, който казва: „Не казвайте Троица!“ или „Иса е просто пророк, а не Син на Аллах, нали?“.

И анонимните графитъри се вълнуват от Аллах и Корана. 

Вижте само това. „Аллах“ със сърчице. Там, където в арабската ортография трябва да стои знакът, който удвоява дадена съгласна (в случая двойното „л“), в случая имаме сърчице. Не може само обрисуваните в Корана „болезнени мъчения“, „гнойна вода“, „вряща вода, която разкъсва червата“ и „всякога, щом кожата им се опече, я сменяваме с друга кожа, за да вкусят мъчението“! 

Религиозните графити стават една степен по-сериозни, но и позволителни с цитата от Сунната по стените на стария Фес. „Ако не те е срам, направи го!“, ни казва драсканица с грубоват шрифт, до която виждаме сърце с крила. Звучи почти като подкана към невъздържаност и разкрепостеност, ако не знаех, че е цитат от преданията (хадиси, Сунна) на Пророка Мохамед, в които се обсъждат етически положения в исляма. Направѝ го, но само ако е в рамките на позволеното (халал) от свещения закон (Шари’а), разбира се. 

Скоро да сте виждали цитат от апостол Павел по стена например? Хайде да запазим етическия компонент – например цитатът от Първото послание към Коринтяните ми се вижда подходящ:

Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.

Някой семинарист може да го надраска на гръцки. 

В стария Йерусалим („Меката на християнството!“, както възкликна един участник в онлайн форум) имаме сходна ситуация. Освен редовното „Машаллах!“ – реално означаващо „Това, което Аллах иска“, се срещат и по-сложни текстури. Ето една от любимите ми, снимана през 2016 г.: 

Изглежда почти като близкоизточен гаражен магазин, нали? Палмички, декоративни кантове, цветни буквички. Почти очаквате арабски чичо Койт’-разбира-тук-се-спира да отвори врати, а вътре да ви чакат лимонада, газирана в склада отзад, хамбургски телешки салам и тамошни тунквани вафли. Само че плакатът горе вдясно дава малко повече контекст. На снимката пише:

Добре дошли на всички поклонници на Свещения дом на Аллах!

Виждаме комплекса с джамията в Мека и Каабата, черната кубична сграда, при която всяка година мюсюлманите се стичат, за да извършат свещеното поклонение хадж. Над вратата има и стегнат шаблон на букви в шрифта рук’а с надпис „Мохамед, Пратеникът на Аллах“. А бялата ламаринена врата уподобява самата Кааба – с декоративен черно-бял кант, който имитира черното покривало (кисуа) на тази най-свята за мюсюлманите сграда.

Изображения на Каабата също така украсяват стената и вратата. Редом до тях – силует на Купола на скалата, святото място за мюсюлманите в Йерусалим, част от комплекса „Ал-Акса“, вечния препъникамък в отношенията между Израел и арабите, изграден върху Храмовия хълм. Оттам, казва мюсюлманското предание, свързано с Коран 17:1, Пророкът започва възкачването си към трона на самия Аллах по време на нощното си пътуване (исра’). И пак там ще се извърши възкресението от мъртвите в Съдния ден. 

Дребните надписчета са също цитат от устата на Пророка. Запитали го кое от делата е най-добродетелно, върви разказът. И той казал:

Пречист хадж (поклонение, изпълнено с праведност), ходене напред с благодарност и опростен грях.

Това „ходене напред“ (са’й) ще да е изминаването на разстоянието между хълмовете Сафа и Маруа в Мека, неотменна част от ритуала по поклонение. Казват, че мюсюлманите правят така, възпоменавайки Хаджар (библ. Агар) – прокудената жена на Ибрахим (библ. Авраам), която тичала седем пъти между двата хълма в търсене на вода за сина си Исмаил. 

Сходен графити сюжет имаме и по-долу, пак в стария Йерусалим. Отново Каабата, отново Куполът на скалата, отново същият цитат от Пророка, подправен с мюсюлманската изповед (шахада) на вярата – няма друг Бог освен Аллах, Мохамед е Неговият Пратеник. И този път имаме истинско гаражче с хляб отсреща. 

Някак задочно, от другата страна, светският Тел Авив рязко възразява: „Религията отравя.“ Дали авторът е арабин, или не, остава загадка.

Наистина би било проява на пристрастност да подминем и другите сюжети, обичайни за графити сцената. 

За мое огромно съжаление, не откривам подобие на един от любимите ми софийски енигматични лозунги – „Божидар е чеверме“. Но съм възнаграден щедро с други находки. Отпечатъци от длани върху стена около подстъпите на стария град (медина) във Фес. Докато ги снимам, ме заговаря сух, мургав човек на възраст в похабен черен костюм. Отговарям на книжовен арабски, след което минавам по дежурната линия на разговор. 

– Наистина ли говориш книжовен арабски?
– Да.
– Я ми прочети табелата ей там! –

и ми я сочи. „Училище еди-кое си“. Печеля си едно „машаллах“.

Откривам рисунки на котки, които необезпокоявано владеят улиците, за разлика от презрените кучета, заклеймени от Пророка. На едната стена – като голям панел, на другата – в компанията на силует на момиченце. Дебел спрей с формата на човек, ориенталска роба и фес. Процесия от музиканти в традиционно облекло. Смъртта, изписана в червено и зачеркната. „Забранено и благодаря“, въпреки че носи тривиалността на обикновена улична табела, напомня малко и за „Сбогом и благодаря за рибата“.

Но две изображения заемат особено място в колекцията ми. И двете са от изоставена бетонна сграда на израелските Голанските възвишения в един кален, мрачен, мъглив февруари преди години. На едната стена има изрисувано пано, което веднага кръщавам „Мадоната на графитите от Голаните“. А на друга стена, в близка стая, някой е надраскал популярно стихотворение, анонимно обяснение в любов, украсено с контурите на котешка глава наложен силует на котка:

Заради великата ми страст по теб
прегърнах любовта ти като религия
в нишата на очите ти отслужих своята молитва
превърнах устните ти в свещената ми книга
и между ръцете ти вярата ми стана съвършена

Идеята за графитите като пътешествие във времето и в пространството вече придобива плътност, нали? Не е всеобхватна като конспиративна теория, нито задълбочена като дебат между Фуко и Чомски. Но може да ни завърне към началото на този текст чрез неочаквана находка в София около една от метростанциите. Арабоезичен графит, на който пише просто

Банкси наистина не се е появил в арабския свят.

Изпълнението е кичозно и комай липсва точка от арабската буква „н“ в името на Банкси. В него обаче се прехвърлят мостове едновременно към дебата за природата на графитите, Запада, България и Близкия изток. Оставям на вас да решите дали авторът е прав, или не. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/mashallah-i-banksi-ne-se-e-poiavil-v-arabskiya-svyat/

Наско, имам нужда от твоята помощ,

получавам преди време съобщение в служебната си поща. Поглеждам кой ми пише, и изтръпвам. Регионалният мениджър по сигурността за Източна Европа и Близкия изток. Никой не обича да си има вземане-даване със сигурността, дори и в ИТ сектора. Имат си репутация, подобна на отдел „Човешки ресурси“. Не е добре да те търсят просто ей така. 

Моля те, виж приложените снимки и ми кажи какво пише на тях. На арабски е и е от служебния паркинг. Ако може днес, че пътувам в командировка и ми е важно да знам. 

Аха, добре. Отварям снимката в приложението. Определено е на арабски. Графит с много несръчен, тромав и грозен почерк, ъгловати, удебелени букви, издраскан с нещо твърдо върху бетонната стена на паркинга. Много лоша снимка, с ниска осветеност. Увеличавам я и веднага прочитам. Не пише „Хамас“, особено актуално с оглед на последните събития около Израел, или „Освободете Палестина“, нито пише „Джихад“. Не е „Аллах“, нито пък нещо романтично, например „Али обича Фатима“. 

[Една определена анатомична част] на майка ти. 

Това пише. Толкоз. Ако трябва да перифразирам любим разказ за мухата в писоара, тук няма да видите снимките и да разберете какво точно казва надписът, защото на гнусливите читатели ще им прилошее. Напълно професионално отговарям на колегата. Натраквам „Привет“, следва буквален превод на надписа.

Пише това и това. Бъди здрав и пътувай спокойно! 

Но историята зад надписа ще остане загадка. Дали е бил някой като мен? Може да е носител на езика от ИТ тълпата, примерно агент от колцентъра, обслужващ Близкия изток. За кого е адресиран графитът? За чия майка става въпрос? Може пък да е просто спонтанен израз на порив към вандалство. Като българските надписи по Колизея. 

С графитите винаги е така – имат нужда от много контекст. И той обикновено липсва.

Ревниво крият историята си отвъд непосредственото впечатление. Нещо като фотографията, която паметува твърде малко отвъд непосредственото улавяне на образа. 

Та какво ви говори например този графит от Женския пазар в София? 

От кофите за боклук около Централните хали и синагогата е. Сигурно забелязвате червенобразни знаци с маркер, които говорят за екзотичността на района. Аз пък чета уверен, акуратен, окръглен, жив почерк с широк филцов маркер, около 10 мм. Пише три думи. 

Зан. Зендеги. Азади. Жена. Живот. Свобода. 

Лозунг от иранските протести през 2022 г. в знак за солидарност с жените там. Един от моментите, когато се усещаш въвлечен в много по-голяма картина от пазаруването на сок от нар, агнешко или дюнер от тази част на града.

Но отвъд това какво? Почти нищо. Като че ли идеята какво точно са графитите и какво ти казват, се изплъзва. Навсякъде са, предизвикват непосредствена реакция („Много грозно!“, „Вандализъм!“, „Виж колко интересно!“, „Леле, виж колко красиво!“, „Адски готин, суперсмарт“), но какво точно представляват? Малко като нещата, за които всички говорят, все едно се подразбират, но не успяват да определят същността им. Според общата ми култура „графити“ идвало от гръцкия корен на всичко, свързано с „писане“. Графити. Графеми. Графит. Графика. Калиграфия. Графология. Графомания. Сграфито. Нещо написано. 

Та не е ли същото и с арабския корен на всичко около писането – к-т-б?

Оттам идва и познатото ни арабско китаб, преминало в турския като китап. Книга, писание, документ, написано. И то като графитите е колкото устойчиво, толкова и изплъзващо се.

Конрад Хиршлер, един от любимите ми изследователи на арабската ръкописна традиция, сравнява понятието за книга при арабите с метафора, използвана от самия Мартин Лутер. Бащата на протестантската Реформация, твърди той, сравнявал Еразъм със „змиорка, която само Бог може да улови“. Е, такова, твърди Хиршлер, било и разбирането за книга при арабите. Дали е текстът, който върви под определено заглавие, или подвързаният между две корици кодекс от страници, остава напълно неясно.

Като гледаме графитите, оставаме със сходно впечатление за флуидност и преходност. Графити културата се движи от сенчестите пространства, в които се пръква, към помилваните от властта пространства на художествена себеизява. Присъщата маргиналност на графитите първоначално изглежда аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70-те години на миналия век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. 

Но графитите лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство до по-високите му етажи. Този преход бива капитализиран от градските управи, които усвояват досега пренебрегвани пространства и правят живота там малко по-поносим визуално. Но в момента, в който биват насила придърпани под прожекторите, губят част от характера си. „Благословията“ на публичната санкция лесно може да се превърне в „проклятие“. 

В природата на графитите е заложено тяхното спотайване в кьошетата на града. 

Приличат на маргиналните илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или спираловидно завихрените бележки в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която го осмисля. Защото обезсилва оттласкването му от статуквото, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“.

Отделно съществуват и противоречията във връзката между художествено и политическо. „Смятам, че графитите се политизират твърде много, за мен е важно изкуството“, споделя с мен един от известните софийски артисти по време на уъркшоп в ателието си в София сред тълпа дечурлига. Но много негови колеги не мислят така. Всъщност мислят точно обратното. И политическите размирици около Арабската пролет, и протестите в Иран го показват. Както и случаят на местна почва с един Симон Варсано през 1989 г.

В рамките на тези спорни отношения гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси, някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното, между чисто художественото и политическото. Ако гледате Exit Through the Gift Shop, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Банкси е колкото шампион на добре режисирани политически изяви, толкова и на комерсиални начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото. 

Възникват също въпроси около формата и жанра. Добре, наред с разнообразните тагове, бомбене, throw-ups, които се въртят около буквите, имаме и свързаните с тях, но отделни форми на улично изкуство. Лепене на плакати, стикери с изображения, шаблони. Големи пана със спрейове. Накрая идват и най-монументалните, обикновено създавани по поръчка градски стенописи върху фабрики, фасади на сгради. „Графити“ може да е всичко, стига да е върху стена.

Наложете върху тези противоречивости около графитите и контекста на непривично за нас общество, например Турция, Израел, Египет, Мароко. Добавете върху него и близкоизточен език, който не говорим. Резултатът е възел, пред чието теоретично разплитане човек лесно избира по-непосредствени удоволствия. Затова и вместо мъчителното бъхтене по потискащи интелектуални питания около дефинициите,

тук предлагам два напълно различни, но допълващи се погледа към арабските улични надписи. 

Първото е сблъсък със стар арабски текст. С изненада ще откриете, че в Близкия изток темата за графитите се проблематизира отпреди Банкси. Писането по стените вълнува литературното въображение на древните араби. Поне така личи по съчинения като „Книга за странниците“ от IX в. Приписвали я на големия Ал-Исфахани, повече известен чрез поетичния сборник „Книга на песните“. Пък дали е негова, знае само онзи, който можел да улови плъзгавия Еразъм. Обаче ето, казва авторът на книгата, събрал съм неща, чути или видени, поезия от хора, които пътуват, пришълци, които изповядват мъката по родните места или по възлюбените, като пишат за страданията си по стените на местата, през които минават. Звучи едновременно загадъчно и вандалско, екзотично някак, хем напудрено, хем извън общоприетата норма, почти като приказка от „Хиляда и една нощ“. 

И какво представляват драсканиците по стените от арабския IX век?

Представете си ги на вид почти като драсканиците на арабица по колоните на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново (да, такива има), но поетични. Защото човекът от онова време не се задоволява с простото изписване на пословичното трибуквие или вечното „Аз бях тук“. Няма надписи срещу властта. Не следват стилистиката и съдържанието на тоалетния надпис от „Дома на киното“ в София, където анонимен активист е оставил следа, подканваща към социален дебат.

Като че ли вечната тема на този архив от надписи по манастири, кръчми, джамии, пазари е самотата и загубеното щастие. Пътуването по време на Абасидския халифат може да е нещо обичайно – хората пътуват „в търсене на религиозното знание“ (талаб ал-‘илм), по търговски дела, в дирене на препитание, на религиозни поклонения из светите места – Мека, Медина, Йерусалим. Но усещането за отчуждение не изчезва.

Времето, за което арабският език използва различни думи – най-разпространеното заман, но също и „дните“ (ал-аййам), „нощите“ (ал-лайали), „съдбата“ (дахр, ал-кадар), – неумолимо изтича и завлича със себе си и пътешественика. То е и главният виновник за носталгията човешка. Eто, разказвал Ал-Асмаи, известен филолог и поет, минах покрай една скала, докато пътешествах, и на нея беше надраскано следното:

Всяка страна е страна на човека, но той не е на никоя ближен,

та възкликнал: авторът на тоя стих със сигурност ще си умре пришълец! 

Около надписите се разгръщат цели истории, понякога на ръба на общоприетия морал, че направо и отвъд него. В манастирите девойки оставят надписи по стените, прелюдия към съблазняване на мюсюлманските пътешественици. Араби драскат меланхолични стихове по портите на християнски олтари. Благочестиви поклонници пишат имената си и набожни стихове не къде да е, а по минаретата. Халифът Ал-Мутауаккил пиянства с черковно вино в компанията на красавица. А пък самият Ал-Исфахани изповядва хомосексуална афера, в която поетични графити, надраскани по врати и стени, играят ролята на сантиментално обяснение в любов. 

Не мога да пропусна и историята за някой си Абу ал-Хинди, който влязъл при винопродавец в място, наречено Куи Заян, което пък значело „Улица на покварата“. Уж бил в компания, разказва старият арабски текст, ама подранил и от сабахлем наченал да винопийства. Както казваше баща ми, „направил главата“ без време и заспал. Приятелите му разбрали какво е сторил, и решили да го последват. Пили, пили, докато и те не заспали. Абу ал-Хинди се събудил, видял ги и на свой ред попитал какво става. Разбрал и си рекъл: дай и аз да направя същото. И така минали десет дни. Дошло време Абу ал-Хинди да си тръгне и поканил приятелите си най-после да пият заедно. „Желаем го повече и от теб!“, та пили заедно един последен ден. Накрая, като си тръгнал, надраскал върху стената на мястото, където били отседнали, поема в чест на паметното преживяване. 

Без съмнение, от подобни разкази лъха на известен литературен произвол. Скептикът в мен, който винаги изхожда от позицията „Да бе, верно ли!“, може да си каже: „Добре де, отгде да знам, че Ал-Исфахани не си го е измислил?“. Та не е ли вярно, че арабските историци постоянно си измислят истории? Измислят си всичко, дори и доказателства за казаното от Пророка Мохамед. И все пак винаги стои възможността поне част от историите в „Странниците“ да бъдат основани на реални събития, разкази, наблюдения. Периодът е запазил подобни надписи и откъм техника, и откъм жанр, ако вярваме на изследователската литература. Както обичат да обобщават мюфтиите след всяко отсъждане, „Аллах знае най-добре“. Но със сигурност можем да твърдим, че преходната природа на написаното по стените влиза в полезрението на арабите поне от десетото столетие насам. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.