Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/skrivalishte/

Пространството
което
иска да те изяде

времето
което
те изпива

прегръщаш някого

потъваш в него
с плахата надежда
че ако сте двама
ще ви се размине

и за момент
се случва чудото –
пространството и времето
изчезват

отпуснати
в усмивката на Бог
приличате на думи
слети в рая
които ще сънуват
вечността
докато някой
проговори

Петър Чухов

Петър Чухов е автор на 17 стихосбирки, 3 книги с проза и книга за деца. Творбите му са преведени на 25 езика и публикувани в повече от 30 държави. Носител на различни награди, сред които Наградата на музея „Башо“ в Япония. Пише музика и текстове, свири в рок групи. Преподава творческо писане на поезия; работи в Столичната библиотека; ръководител е на Литературния клуб на библиотеката.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shto-e-chovek-ta-go-pomnish/

Пс. 8:5

Какво е човекът – маймуна, която говори и може да ходи
предимно на двата си крака в изправена поза и с поглед,
от който се вижда, че може да мисли и чувства свободно,
но нерядко е роб, глух и ням, най-добрият свидетел?
Какво е човекът – многоклетъчно тяло от сбор елементи,
уникална подвижна централа за биохимични процеси;
малък свят, като капка, който целия свят отразява,
както него светът, докато неусетно се смесят?
Какво е човекът – евреин, индус, бежанец, европеец
или циганин, който прескача от Макондо до Охрид
да разкаже набързо история или някоя песен
да запее протяжно на българска привечер в Струга?
Какво е човекът все по-малко разбирам и зная,
но така ми прилича на ангел, когато си мисли за рая.  

Людмила Миндова

Людмила Миндова (р. 1974) е поетеса, писателка, преводачка на художествена литература и литературоведка. Публикувала е книги с поезия, белетристика и изследвания в областта на славянските и балканските литератури. В неин превод са издадени произведения на автори от бившето югославско пространство, сред които Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Александър Фол“.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/kalipso/

Във всяка къща имам тайници, места за желания,
а вътре – подводни костюми в куфари, пуловери
от чиста вълна, книжа и нерешени кръстословици.
Оставям ги, излизам от вкъщи усмихната – не издържам
на грижата за тях, да ги пазя и крия от себе си, нека
те сами се кътат, да си намерят нови провинции.

*
Отруден и изгорял от слънцето, смрачен,
той не спира със своите сънища в края на света,
където островът не е остров, завръщането не е завръщане.
Огигия или Скопелос – да решат картографите –
със зокумите, сусамените симидчета, със скуката,
казвам му: ти не си толкова беден на способи,
неутешим, проснат, нищо и никой. Тръгвай.
Не чува или се прави, че не чува, смъртната треска
нахлува и заразява бъдещето ни. Забрави за нас.
Върни се и избий женихите. Вече аз съм тайната.

Камелия Спасова

Камелия Спасова е доцент по антична и западноевропейска литература и ръководител на катедра „Теория на литературата“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на две теоретични („Събитие и пример у Платон и Аристотел“ и „Модерният мимесис“) и на две поетични книги („Парцел N17“ и „Кеносис, книга на празнотата“). Редактор в „Литературен вестник“.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/ot-visokoto-kape-med/

от високото капе мед
в короната на дъба
дивите пчели се роят
и не им пука особено
дали някой
ще им вземе меда
ангажирани с преместването
на целия си свят
пчелите не забелязват
как към тях
приближава мечка
тя поглежда лакомо
към жужащата корона
в този момент
върху муцуната ѝ
капва капка мед
умилен от момента
ловецът свежда своята пушка
друг път ще стреля
друг път
не сега

Владислав Христов

Владислав Христов е автор на книгите „Снимки на деца“ (кратки прозаични форми, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), Germanii (поезия, немско издание, 2018), „Комореби“ (поезия, 2019), „Писма до Лазар“ (поезия, 2020), „Мопсът на Вазов“ (кратки прозаични форми, 2021, номинирана за Награда „Пловдив“), „Мед от оси“ (фейлетони, 2023), „Пойни птици“ (поезия, 2024), „Маслен нос“ (поезия, 2025). Съставител е на „Основи на хайку“ – първия учебник по хайку на български. Текстовете му са превеждани на 18 езика. През 2016 г. хайку на Владислав Христов е включено в обучителната програма на Университета „Кумамото“, Япония.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/8-protsenta/

В сърцето ми има стихотворение, в главата ми има бомби,
в енергоспестяващ режим съм,
изпитвам тежък криндж,
гледам театър в кавички,
в очите на актрисата има почуда,
когато ме вижда в публиката на поклона.

Лежа в хотелска стая в Шумен след расистко представление,
което ми проби дупка в стомаха.
В „Захарна фабрика“ бутат ромски квартали,
в Хасково правят расистки спектакли,
в Украйна и Газа убиват цивилни.

Две баби седят в кафенето до театъра, събота е.
Люта тъмница е, да те обеси някой, няма да те видят –
говори за вечерите в Шумен едната.
То стана модерно да вдигаш кръвно – казва другата.

В очите ми има стихотворение, в ушите ми има картечници,
под ръцете ми има клавиатура.

училището в руини
половината клас е умрял
15 септември в Газа

бащата и синът
оставят карамфили на майката
8 март в Украйна

Аз съм, общо взето, добре, мога да умра…
Не, няма нищо конкретно, просто имам такова усещане – 
казва ми един приятел.
Защитните ми механизми ги няма.
Трябва да се импрегнирам наново – казва ми една приятелка.

Сядам на пейка в Братислава, изведнъж се оказва, че
два часа съм чел новини и информация за Газа и палестинците,
за да пиша коментари във Фейсбук.
Влизам в списък с врагове антисемити,
Слагам си ангелски криле
от празни блистери от лекарства на словашка изложба.

Нормалността на човечеството ме плаши.

В сърцето ми има стихотворение, в белите ми дробове има изтребители,
във фонтана пред Карлскирхе във Виена има съп с момче и момиче,
момчето е сложило на ръцете си детски плавници,
момичето потапя във водата гребло,
в разговора ни има смях без бомби, в раницата ми има тефтер,
в който съм написал:

в цялата писана история на човечеството за около 3400 години
периодите на пълен мир са не повече от 268 години
8 процента мир 92 процента война
това е човечеството
8 процента мир 92 процента война
това е човекът
Украйна Русия Израел Ивицата Газа
всички човешки същества са равни
и тези управлявани от силни лидери
и тези управлявани от диктатори
и тези управлявани от ислямофоби расисти
и тези управлявани от терористи
човечеството е човек
8 процента мир 92 процента война
Джон Ленън пее за свят без войни
и светът отговаря с войни
Боб Марли пее за свят с равни човешки права независимо от расата
и един сатрап в бункер казва че няма украински народ
и решава да го заличи
и едно правителство се държи сякаш всички палестинци в Газа
са терористи
и светът отговаря че човекът сам решава
кой е човек и кой не е човек
8 процента мир 92 процента война

В трахеите ми има стихотворение, в гърлото ми има мини,
в ръката на възрастната жена в театралната зала в Смолян
има оранжева неразцъфнала роза,
жената ми връчва розата, аз ѝ разписвам книгата, търся си думите,
с думите е като с такситата – винаги са там, когато не ти трябват,
аз подарявам розата на Б.
На сутринта жълтата роза е разцъфнала като слънце в хотелската стая,
Б. разправя как вчера жената отишла до нея и ѝ казала, че
по-късно ще ѝ подаря роза,
и наистина съм ѝ подарил роза, и отивам на репетиции в театъра на спектакъл по поезията на Борис Христов,
БОМ, БОМ, БОМ,
думкат актьорите с палки по варели,
БИ, БИ, БИ,
отговаря съзнанието ми,
БОМ, БОМ,
БИ, БИ,
БОМ, БОМ, БОМ, БОМ,
усъвършенстват ритъма актьорите.
БИ, БИ, БИ, БИ,
отговаря умът ми.

В съзнанието ми има бомби, в корема ми има стихотворение.
Завалява.
Б. се стряска толкова силно от две от гръмотевиците, че буквално
подскача,
БОМ, БОМ, трещи небето, БУМ, БУМ, отговаря съзнанието ми,

от месеци някаква част от мен винаги е в Газа,
от месеци някаква част от мен винаги е в Украйна.

В гръбначния ми стълб има стихотворение, в корема ми има бомби,
в месеца ми имаше четири града.
Шумен, Братислава, Виена, Смолян.
Тъкмо се отпускам в един, втори, трети, четвърти град.
Тъкмо се разпилявам на един, втори, трети, четвърти площад.
Тъкмо потъвам в един, втори, трети, четвърти парк.
Тъкмо се вдълбавам в една, втора, трета, четвърта галерия.
Тъкмо си казвам, в сърцето ми има стихотворение,
така че ще напиша стихотворение.
Тъкмо си казвам, в главата ми има бомба, но сега ще заглуша бомбата.
Ще заглуша бомбата, за да напиша стихотворение.

БОМ, БОМ, трещи небето, БУМ, БУМ, отговаря съзнанието ми.
После, мокри, се прибираме в хотелската стая в Смолян,
Б. заспива над дисертация, аз нахвърлям бележки за стихотворение.

Не питай кога е време да се пречистим
времето е сега
Не питай кога е време да се смирим
времето е сега
Не питай кога е време
времето е сега
Не питай
време
Не
сега

Всичко зависи от нас Всичко зависи от нас Всичко зави

Б. спи
изгрява слънце
аз пиша
слънцето залязва
Бум Бум

Шшшт.
Тихо.
Стихотворението неуверено подава главичка от съзнанието ми
и плашливо пристъпва по аортата ми.

И БУМ в главата ми го на-БУМ обратно в сърцето.

Иван Димитров

Иван Димитров е автор на седем книги с проза, драматургия и поезия. Носител е на няколко награди за произведенията си – „София: Поетики“ (2013), наградата „Яна Язова“ за разказ и наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ. През 2012 г. пиесата му „Очите на другите“ e селектирана на фестивала HotInk at the LARK в Ню Йорк и през същата година е поставена в New Ohio Theatre. Последната му книга е сборникът „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“. Негови произведения са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски, румънски, руски, македонски и гръцки. В интернет може да бъде открит тук.

 Стихотворението „8 процента“ е написано специално за рубриката „Стихотворение на месеца“ на „Тоест“.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/ili-istinata-ili/

някои спомени са като мумии на диктатори
изискват постоянна грижа –
разбуждане обработване с химикали
ограничаване на туристическите посещения

пазиш ги в гардеробите –
тези мавзолеи на култа към преходното –
където се разпадат
и старческите петна печелят битката с грима

накрая все пак ги погребваш
но не спираш да си повтаряш:
за мъртвите цялата истина
иначе се събуждат

Виолета Кунева

Виолета Кунева е завършила право в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2019 г. е публикувана дебютната ѝ стихосбирка „Почти всичко е наред“ (ИК „Жанет 45“), която същата година е отличена с Националната награда за поезия „Иван Николов“ за дебют, а през 2020 г. става лауреат на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Втората ѝ книга – „Кучето на Персефона“ (ИК „Жанет 45“), е носител на литературната награда „Перото“ в категория „Поезия“ за 2023 г. Виолета Кунева има публикации в сайтове, издания за литература и антологии, участва в литературни фестивали и формати. Стихотворенията ѝ са преведени на английски, испански, хърватски, турски.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/portret-2024-25/

Бързат влаковете на вечността, пак ще се напълнят,
на миналото кръвоизливът започва да струи през
шевовете на пролетните дрехи, излъчва се от саковете,
този седефен блясък, начало на прибирането, тръгнали
се запознахме, пренасяхме книги, книгите ставаха на прах,
който дишахме, искаш ли да бъдеш моята утрешна жена,
ми каза ти, но сега почакай, сега е път, бързоструен път назад,
а аз исках поне да се страхуваш, да сядаш на липсващ стол,
розовата ти плът гротескно и странно да се изкачва
по двата ската на сгънат покрив, разкъсан от настояще,
да си най-уплашеният човек, изведнъж се чуха гласове,
лъжем ли, подхванаха едни, о, как лъжем, отвърнаха други,
над вечерта надвисна мръсен въздух, насред океана
продължаваха да се строят острови, неофашистите биеха
самотно животно, футболистите пиеха мате, такава е
вечността, всички бързахме, насядали в гръбнака ѝ –
безсмъртен и скован, а после вкупом се закашляхме,
виждахме приглушеното си отражение, както и четката
на непознат художник как се опитва да рисува
върху нашите портрети, да наслагва маслени бои,
но ние много мърдахме, местехме се все повече.

Мария Калинова

Мария Калинова е авторка на книгите с поезия „Окото“ (2004), „Подножието на вечерята“ (2008), „Слънце-техника“ (2024), както и на изследванията „Детство и интелектуална история у възрожденските автори“ (2012), „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата, философията“ (2018, написана в съавторство с Васил Видински и Камелия Спасова), „Екзотопия: за външния контекст на дискурса“ (2020). Преподавател по теория на литературата в Софийския университет и член на редколегията на „Литературен вестник“. За поезията си е носителка на наградите „Веселин Ханчев“ (2003), „Годишната награда на Академия Liber“ (2009), „Иван Николов“ (2009, награда за млад автор), „Владимир Башев“ (2010), „Перото“ (2024). Нейни текстове са превеждани на английски, немски, испански, гръцки и хърватски език.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/sama/

Като тъмен орач
из небесните краища.
Като люлка,
която отдавна е счупена.
А детето е паднало
нейде в реката.
Сама
като суша и слънце,
които изгарят.
Сама.
Няма облак
и морето се гърчи,
а на дъното
скачат жадни
нещастните риби.
И на тласъци
дишат живота.
Сама.
Те си тръгнаха
вчера.
И един бе останал,
ала нямаше въздух.
И се просна
сред мъртвите.
Кой сега ще извика
Бог и Ангел –
да поправят Земята.
Да се вслушат
в звездите.
И да тръгнат
нанякъде.
Иде вятър
и облаци носи.
Ще възкръсне ли
тази земя.
Ще растат ли
треви и дървета.
Аз съм тъмно
сама.
И стоя
под дъжда.
И му се радвам.

Рада Александрова

Рада Александрова (р. 1943, Свиленград) е поетеса, писателка, авторка на пиеси, журналистка. Има над 15 поетични книги, между които „Златните момичета“ (1972), „Невъзможно бягство“ (1975), „Камък“ (1985), „ Зимна роза“ (1989), „Беше зима и лято" (1997), „Свидетели на свечеряването“ (2020). Авторка е на романите „Всяка вечер е петък“ и „Другият“; на книгата за деца „За Айя и други разкази“; на пиесите „Полегати дъждове“, „Леон“, „Всичко се сбъдва“, „Ангелът“, „Отсрещният бряг на щастието“. Превеждана е на много езици.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shte-se-vidim-na-prazniya-list/

Вече не се доверявам на хартията,
лъжа я.
Тя също се прави, че ме изслушва,
но не ми вярва и тя.

Свикнах да мълча, да дълбая дупки
навътре, където заравям
несериозни хрумвания, неизговорени
впечатления след глупав филм,
неразказани случки, непроведени
разговори, незабравени гледки.

Накъдето и да дълбая обаче,
стигам до теб.

Никой друг не знае за това –
така и трябва.

Откъде го знае хартията?

Кристин Димитрова

Кристин Димитрова (р. 1963, София) е писателка, поетеса и преводачка. Авторка е на двайсет книги с поезия, най-новата от които е „Уважаеми пътници“ (2018), два романа – „Сабазий“ (2007) и „Ще се върна за теб“ (2022), и три сборника с разкази: „Любов и смърт под кривите круши“ (2004), „Тайният път на мастилото“ (2011), „Като пристигнеш, обади се“ (2017). Носителка на седем награди за поезия, четири за проза и две за превод на поезия. Нейни текстове са публикувани в 38 държави на 28 езика.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shturkeli/

Завърнали се от вкъщи, те пак са
вкъщи. Чернобели скитници, те никога
не са бездомни, дори когато спят
свити по неугледните кьошета
на някое блато или край магистралата;
не пият водка от патронче, за да се стоплят,
защото топлината е тази, която
ги води към целта като термален прицел
за инфрачервено виждане.

Виждаш ли ги, щъркелите, в галактиката им
от слама на върха на уличната лампа? Чуваш ли
как тракат, тракат, тракат
като шевни машини в цеха на любовта?
Какви истории плетат, само те си знаят.

„Виждаш ли ме?“, често ме питаше,
докато лежахме нощем сплели пера
в гнездото ни във Варвара. „Виждаш ли
ме?“, питаше ме пак в София, в Сан Франциско –
другите ни гнезда.

Но едва сега, когато есента е вече тук,
небето е кървавочервено и крушите,
които толкова обичаше, са опадали
по земята, когато щъркелите
са отлетели към другия си дом отвъд
морето, едва сега разпервам
опърпания си глас в тишината
на студения въздух и казвам: Да.
Виждах те. Виждам те.

Димитър Кенаров

Димитър Кенаров е поет и литературен журналист. Неговите литературни репортажи са публикувани в The New Yorker, Esquire, Outside, The Atlantic, The New York Times и др. Кенаров е автор на две стихосбирки: „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“, както и на преводи на произведения на Елизабет Бишъп и Джак Гилбърт. Книгата му с литературна журналистика „Диктатори, трактори и други приключения“ съчетава лични есета с пътеписи.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/ako-ne-tazi-nedelya-drugata/

1.

Когато светът свърши,
ще бъде неделя следобед,
късен ноември към 6 вечерта.
Улиците ще бъдат празни,
боклукът ще стои неприбран,
семействата – изпокарани.
Всичко ще бъде
както си е било,
само светът ще свършва
като котка, която умира
тихо, зад къщата.

Светът ще свърши в неделя
(в четвъртък умират поетите).
Светът ще свърши в неделя
(в понеделник вече
няма да има вестници,
съобщаващи края),
затова предварително
за последен път и това е,
да си знаете, макар да е късно,
светът ще свърши в неделя
тихо и кротко, в съня си.

 
2.

Минах през църквата към
Колумбийския университет –
църква, джамия и синагога,
кораб на всички религии
(византийска основа).
Вратата беше отворена,
надникнах,
две кохорти студенти се молеха.
Молете се, викнах, молете се
и надуйте хубаво органа,
днес светът свършва.
Към колко часа, попита свещеникът.
Към шест – шест и половина, отвърнах,
не мога да кажа точно,
но не чакайте дълго отлагане.
(По-късно извиках същото
през портата на St. John the Divine,
по-долу на 111-а и Амстердам авеню,
но едва ли ме чуха).

И вървях из Горен Манхатън,
който всъщност е Долен Харлем,
и виках на всички:
Светът ще се свършва в неделя следобед,
светът ще се свършва,
приберете се вкъщи навреме,
светът ще се свършва,
казах на някакъв Уитман,
легнал на тротоара,
fuck you, man, кресна ми той,
колко пъти ще свършва
и запали тревата…

Последният
продавач на фалафел
затвори фургона,
седна отвън
и запали цигара,
за днес толкова, вика,
и този свят свърши.

П.П.

Вечерта заваля дъжд.
Една жена се обади на един мъж.
Една изгубена котка се върна вкъщи.
Един отворен прозорец се тръшна.
Някъде готвеха супа,
явно нещо в бульона
спасява от краища,
прибира ножовете.

И краят пак се отложи…

Георги Господинов
Ню Йорк, ноември, 2022

Георги Господинов (р. 1968) e поет, писател, драматург и литературовед. Книгите му са публикувани на повече от 35 езика. Носител на Международен „Букър“ 2023 за романа „Времеубежище“. Влиза в литературата през 90-те със стихосбирката „Лапидариум“ (1992). Автор е на пет поетически книги досега, сред които „Черешата на един народ“ (1996), „Писма до Гаустин“ (2003) и „Там, където не сме“ (2016, Награда за поезия „Перото“). Френското издание на „Там, където не сме“ в превода на Мари Врина-Николов е финалист за наградата „Маларме“. Стихосбирките му са издадени още на италиански, немски, гръцки, румънски, чешки, унгарски и др. Негови стихотворения са публикувани в антологии на световната и европейската поезия. Господинов е поет, който често контрабандира поезия и в романите си. Най-новият му роман е „Градинарят и смъртта“.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/bili-metamorfozi/

Появява се
и тази представа за рая:
в куче или в лъв да се вселиш,
защо не и в тигър като тебе, Били,
да лежиш под прозорците в онази стая, обляна от
светлина със знаменателна текстура,
да си един от домашните любимци
на светеца, който превежда ли, превежда
свещените писания.
Преди светът да почне сам
да си превежда най-насъщното
на милионите езици на своите потребности.

И се появява
напращяла благородна смелост,
готова да се хвърли,
да разкъса сред звънтеж
на рицарски доспехи.

Тигре Били,
ревът ти пурпурен
достоен е да украсява някой герб.
Преди гербът на бутафория да се обърне.

И се появява
на задна уличка
възрастна жена с рокля на цветя
и с поглед, който обяснява.

С каишка те разхожда.
А ти, проскубан леко, безсилен
срещу пиратските нашествия
на днешното ти време, котарако Били,
рицарски подкрепяш този поглед,
блясъка в него, който се рее
в това стечение на светлината. 

Калоян Игнатовски

Калоян Игнатовски (р. 1976) е автор на четири стихосбирки, последната от които – „Водата на деня“, е публикувана през август 2024 г. Литературен преводач от английски и испански език, редактор. През 2012 г. заедно със Силвия Чолева и Иглика Василева основава Издателство за поезия ДА.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/most/

Стоя на моста
Наведена към реката и гледам
Как заобикаля камъните
Как се пени над тях
Как влачи боклуци
Как се чисти

Къде отиваш река
Защо бързаш
Нали знаеш
Ще стигнеш долу
Ще стигнеш в ниското
Ще се успокоиш над наносите
И там ще се образува вирът

В който децата ще плуват през лятната ваканция
А ние ще гледаме от брега веселите им игри
Разплисканата вода
Като родители на детска площадка
Без да можем да предотвратим
Поредната битка
Очаквания плач раните
Нанесени от брат на брата
Кръвта от която
Водата е вече червена

Някой нагълтал вода
Някой се дави
А никой не реагира

Силвия Чолева

Силвия Чолева (р. 1959, София) е писателка, издателка и журналистка. Авторка е на шест стихосбирки, сред които „Детето на глухонемите“ (1993), „Картички“ и „Писма“ (2007) и „От небето до земята“ (2015); две книги с фрагменти – „Отиване Връщане“ (1997) и „Зими и лета“ (2001); романa „Зелено и златно“ (2010) и книгата с разкази „Гошко“ (2013). Има поставена една пиеса – „Ела, легни върху мен“, и три радиопиеси, излъчени по БНР. През 2012 г. заедно с Иглика Василева и Калоян Игнатовски основава Издателство за поезия ДА.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/pantun-koyto-zapochva-i-zavurshva-s-bodli/

По Woven Chronicle, инсталация на Рийна Сайни Калат

Границата на картата се изражда в бодли и затова
баща ми зачака в провалена държава с провалени хора.
Ние, бележки под линия на овъглен пергамент. Предели, размити
над бездната на войната, съшитите истории менят се всеки час.

Баща ми зачака в провалена държава с провалени хора,
и защо? Нима е искал да ни доведе в пустиня?
Над бездната на войната съшитите истории менят се всеки час
отвътре туптеше призив да остави дома. Неотложни пулсации,

и защо? Нима е искал да ни доведе в пустиня?
В пусти и жадни градове? В душата му се разгаряше огън,
отвътре туптеше призив да остави дома. Неотложни пулсации –
едни през други като притоци върху прясно начертани карти.

В пусти и жадни градове в душата му се разгаряше огън,
затова ни отведе, защото в страната властваха оръжия,
едни през други като притоци върху прясно начертани карти.
А залповете ехтяха цяла нощ като при честване на светец.

Затова ни отведе, защото в страната властваха оръжия
и властваха мъже, окичени с нашивки и значки.
А залповете ехтяха цяла нощ като при честване на светец,
но всъщност имаше още повече тишина. И тревога, и страх,

и мъже, окичени с нашивки и значки,
поставяха черни кръстове върху вече завладените места.
Да. После още повече тишина. И тревога, и страх.
Мухите пееха своите химни в шествие около мъртвите.

Черни кръстове върху вече завладените места.
Карти на области, градове, родови нишки, рисувани и прерисувани.
Мухите, пеещи своите химни в шествие около мъртвите,
и баща ми, с билет за бягство – домът не ни позволи да останем.

Карти на области, градове – родови нишки, рисувани и прерисувани
в пътеписи и дневници. В истории, предавани нощем,
като баща ми с билет за бягство – домът не ни позволи да останем.
Ръмжи самолет. Ръмжи кола на празен ход. Ръмжи двигател на лодка.

В пътеписи и дневници. В истории, предавани нощем,
ние, бележки под линия на овъглен пергамент. Границите – размити,
ръмжи самолет, кола на празен ход, ръмжи двигател на лодка,
и всичко, защото контурът на картата се изражда в бодли.

Оливър де ла Пас
Превод от английски Габриела Манова

Оливър де ла Пас (р. 1972) е университетски преподавател във Вашингтон и Масачузетс. Поет лауреат на Устър, Масачузетс в периода 2023–2025 г. Автор и редактор на седем книги. Стихосбирката му „Сонети за диаспората“ (The Diaspora Sonnets) излиза през 2023 г. и попада в дългия списък на Националната литературна награда на САЩ. Печели и Литературната награда „Ню Ингланд“. През юни 2024 г. Пас е сред участниците в Международната поетическа конференция в Копривщица, организирана от Фондация „Елизабет Костова“, в рамките на която е преведен и публикуваният по-горе пантун. Това е поетична форма, състояща се от поредица четиристишия. Вторият и четвъртият стих от едно четиристишие се повтарят като първия и третия стих от следващото – и така до края на стихотворението. Оригиналът на формата е малайзийски, но се ползва в поезията на френски език, а понякога – както в случая – и в англоезичната поезия.

Габриела Манова (р. 1995) е писателка, преводачка и редакторка. Има интерес към превода на поезия. Дебютната ѝ стихосбирка „Навици“ е номинирана за наградата „Иван Николов“ през 2021 г. През 2023 г. печели конкурс за творческа резиденция в Националния писателски център, Норич, където превежда съвременна българска поезия на английски.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/tunkite-hora/

Те са винаги с нас, тънките хора
с дребните размери, като сивите хора

на киноекрана. Ние казваме –
те не съществуват: беше само

на филм, беше само през войната
със смразяващите заглавия във вестниците,

още бяхме малки, когато те
гладуваха и станаха толкова слаби, и дебнещите

им крайници си останаха мършави, макар че
мирът вече беше закръглил коремчетата

на мишките под най-мръсната
маса. По време на дългата

борба с глада тънките хора откриха таланта
си да постоянстват в тънкостта, а по-късно и да идват

в лошите ни сънища и да ни заплашват
не с оръжие и гадости,

а с тънка тишина.
Увити в бълхясали магарешки

кожи, без да се оплакват, вечно
пиещи оцет от консервни кутии: те

носеха непоносимия ореол на жребия
на изкупителната жертва. Но толкова

тънка, толкова мършава раса нямаше
как да остане само в сънищата, нямаше

как да остане чужда жертва в смалилата се
територия на главата повече, отколкото старицата в глинената

си колиба можеше да се удържи да не реже
тлъсто месо от щедрата луна, която всяка нощ

слизаше в двора,
а ножът вече я беше превърнал

в люспа от слаба светлина.
Тънките хора вече не се самозатриват,

докато сивата зора синее, червенее
и контурът на света се прояснява

и се изпълва с цвят.
Те упорстват в слънчевата стая: фризът

от рози-помпони и метличина по тапетите
избледнява под усмивките

на тънките им устни, под залязващото им царуване.
Как само се крепят едни други!

Нямаме толкова изобилно и грамадно пространство,
което да може да послужи за укрепление срещу коравите

им батальони. Вижте как дървесните стволове
се сплескват и вече не са кафяви,

когато тънките хора просто си стоят в гората
и изтъняват света до гнездо от оси,

а и по-сиво от това; без дори да мърдат костите си.

Силвия Плат
Превод от английски Румен Павлов

Силвия Плат (р. Бостън, 1932–1963) е американска поетеса и писателка. Най-известните ѝ книги са стихосбирките „Колосът“ (1960) и „Ариел“ (1965) и романът „Стъкленият похлупак“ (1963). Поезията ѝ се причислява към конфесионализма – поетичен стил, който се развива в САЩ в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. През 1982-ра получава посмъртен „Пулицър“ за поезия за събраните си поетични произведения. Отчасти заради самоубийството и турбулентната си връзка с поета Тед Хюз, около името на Силвия Плат през годините се е създал известен култ. През 2025 г. се очаква на български да излязат „Колосът“ и „Ариел” от Силвия Плат – и двете в Издателство за поезия ДА.

Румен Павлов (р. София, 1986) е поет, музикант и преводач от и на английски език. Първата му стихосбирка „Отвор“ (изд. „Екрие“, 2020) печели наградата за най-добър дебют на литературните награди „Перото“ през 2021 г. Превеждал е Силвия Плат, Ан Секстън, Тед Хюз, Дерек Уолкът, У. Х. Одън, Едгар По и др.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/vnimanieto/

е бяло стъклено топче, прозрачно, с тюркоазена ивица –
плиснала вътре вълна; то е топче, подскачащо бясно надолу по уличката
       до бара на стълбите, дето с тебе се срещахме в Монти,
Мартино, да седим цяла вечер и да пием на стълбите, всяко стъпало
       бе вдлъбнато по средата от безчетни крака на поклонници, тръгнали
към Сан Пиетро ин Винколи, прошка да търсят, да склонят глави, да отправят
       въпроси към себе си там, където вниманието е блок монолитен
карарски бял мрамор, издялан от Микеланджело в статуя на Мойсей,
       пред която стояхме напушени и се чудехме защо е с рога, вниманието
към стила на нещата, Мартино, е нещо, което ти носиш из Хокстън
       или Тестачо като лилав гащеризон, какъвто и носеше,
вниманието е бяло стъклено топче, което сега слиза по каменните
       стълби пред бара, търкулва се първо в една, после в друга
вдлъбнатина на стъпало, търкулва се, пада надолу, търкулва се,
       пада, търкулва се, пада, не тихо, додето накрая бялото
топче, прозрачно, с тюркоазена ивица, удря бордюра и спира
       на паважа, досущ като перла, под гумата на една веспа.
Мартино, в Лондон е вечер, вали, правя чай и не си го казваме,
       но и двамата знаем: това е последният път. Лицето ти
е подуто от тази терапия, главата ти фантастично съшита,
       ти седиш на ръба на дивана, цял внимание, цял окован във вериги
от внимание. I vincoli – спойки, връзки, задръжки, окови. Също
       задължения, граници. На свети Петър, църковния камък, оковите
са в ковчеже от бял седеф, Фройд го подминал на път към Мойсей,
       според него седящ, лицето му гледа напред, главата с могъща
брада гледа наляво, десният крак е стъпил, а левият вдигнат,
       тъй че само пръстите докосват земята. На мен това ми говори,
че Мойсей едва се удържа, че вече почти не смогва,
       че а-ха ще стане и нещо страхотно ще рукне – гняв,
според мен отприщен – и че раздразнен гледа туристите долу,
       докато отвърнат очи, както Фройд, който идвал всеки следобед
в стремеж да прозре ефекта на статуята. Внимание, на латински
       от глагола ad tendere, да се протегнеш към нещо; в главата ти, Тино,
туморът толкова бързо расте, че сега е във форма на птиче, на сипка
       сред полет, изкълвала ума ти дотам, че още можеш да пишеш,
но не да четеш, и додето седиш при мен в кухнята и внимаваш, цял окован
       във вериги от бяло внимание, цял зареден с беззащитно, ужасно
внимание, как горя да ти кажа, че Микеланджело толкова много обичал
       тази статуя, че запратил чука си по нея и плакал, задето мълчи.

Ник Леърд
Превод от английски Ангел Игов

Ник Леърд (р. 1975) е поет, романист, сценарист, критик, автор на детски книги и бивш адвокат, роден в Дънганън в Северна Ирландия. Носител на наградите „Бети Траск“, „Руни“, „Джофри Фейбър Мемориъл“, „Форуърд“, „Съмърсет Моъм“ и на стипендията „Гугенхайм“. Преподавал е в американски университети като Принстънския, Колумбийския и Нюйоркския , а в момента държи почетната професура по поезия на името на Шеймъс Хийни в Университета „Куинс“ в Белфаст. Публикуваното стихотворение е преведено в рамките на Международната поетическа конференция, организирана от Фондация „Елизабет Костова“ в Копривщица през юни 2024 г.

Ангел Игов (р. 1981) е писател, критик, преводач и доцент по английска литература и превод в Софийския университет. Носител на наградата „Христо Г. Данов“ за романа „Кротките“ и на наградата „Кръстан Дянков“ за преводите на „Колекционерът на изгубени неща“ от Джеръми Пейдж и на „Подземната железница“ от Колсън Уайтхед. В момента работи върху превода на избрани стихотворения от Шеймъс Хийни.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/ako-lekarstvoto-za-spin/

Линда Грегърсън
Превод от английски Надежда Радулова

Линда Грегърсън е американска поетеса, почетен професор по ренесансова литература на Мичиганския университет, председателка на Академията на американските поети. Книгата ѝ Magnetic North („Магнитен север“) от 2007 г. е финалист за National Book Award. Множеството отличия на Линда Грегърсън включват награди на Американската академия за изкуство и литература, Американското поетическо общество, Асоциацията за модерна поезия, Фондация „Гугенхайм“, Института за академични изследвания, Националния център за хуманитарни науки, Националния фонд за изкуствата, Фондация „Рокфелер“ и Фондация „Мелън“. На български е издадена книгата ѝ с избрани стихотворения „Машини за дишане“ в превод на Надежда Радулова (Издателство за поезия ДА, 2108). През юни Линда Грегърсън ще участва в Международна поетическа конференция в Копривщица, организирана от Фондация „Елизабет Костова“. На 13 юни авторката ще има поетическо четене и в София.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски език, редактира, преподава. Авторка е на шест стихосбирки, сред които наградените „Алби“ (2000), „Когато заспят“ (2015), „Малкият свят, големият свят“ (2020), както и на романа „Тук живее Йожи“ (2023). Радулова е превеждала прозата на Дж. М. Кутси, Филип Рот, Р. Карвър, Джийн Рис, Силвия Плат, Пати Смит и др., както и поезията на Линда Франс, Линда Грегърсън и Луиз Глик. Отговорна редакторка в „Тоест“ от януари 2023 г.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/uhazhorut-yongi-bongi-bo/

I

На брега на Коромандел,
дето тиквите гърмят,
вдън гората, по средата
Йонги-Бонги-Бо живя.
Стол разбрицан, къс от свещ,
кана щърба – тоз младеж
имаше едва това.
Сред гората той живя,
имаше едва това.
Туй беше Йонги-Бонги-Бо,
туй беше Йонги-Бонги-Бо. 

II

Веднъж, когато се помъкна
там, дето тиквите гърмят,
не щеш ли, взе че се натъкна
на куп от камък този път.
И ненадейно чу тогаз
жена с чаровен, топъл глас
с кокошките си да говори.
И под носа си промърмори:
„Ах, лейди Джингли Джоунс това е!
Седи връз камъните, зная!
Ах, лейди Джингли Джоунс това е!“ –
си рече Йонги-Бонги-Бо,
си рече Йонги-Бонги-Бо.

III

„О, Джингли, ти, прекрасна дама!
Там, дето тиквите гърмят,
дали съпруга ще ми станеш?
Тъй уморен ми е духът!
Така самотен аз живея
на този бряг чакълест, див,
самичък веч едва съм жив!
Вземи ме ти, аз в теб съм влюбен,
животът ми ще стане хубав!“
Тъй рече Йонги-Бонги-Бо,
тъй рече Йонги-Бонги-Бо.

IV

„На този бряг във Коромандел
скариди и пореч растат,
и евтини, и изобилни!
Гъмжи от риба този кът!
Вземи угарката от свещ,
и стола също! – със копнеж
той рече. – Щърбавата кана!
Като морето любовта ми
дълбока е! Не ще те мамя!“
Тъй рече Йонги-Бонги-Бо,
тъй рече Йонги-Бонги-Бо. 

V

Тогаз кахърно му отвърна,
обляна цяла в сълзи, тя:
„Ах, жалко, но е невъзможно!
Ах, ти ужасно закъсня!
Аз с радост бих се съгласила…“
(и тук закърши пръсти, милата)
„… но в Англия си имам друг
и той ще стане мой съпруг!
За жалост, Йонги-Бонги-Бо,
за жалост, Йонги-Бонги-Бо!

VI

Той, мистър Джоунс, се казва Хендъл.
Кокошки праща ми оттам,
от Доркинг, право от пазара.
Без него ще е зор голям!
Задръж си стола и свещта,
и щърба кана аз не ща,
но нека дружки сме си още!
Щом Хендъл прати ми кокошки,
на тебе цели три ще дам!
Да знаеш, Йонги-Бонги-Бо,
да знаеш, Йонги-Бонги-Бо! 

VII

Макар и да си толкоз хилав,
но с грамаданска пък глава,
и шапката ти все да хвърка –
да знаеш, че е затова!
Макар и да си тъпоумен,
аз исках да намеря думи,
за да се изразя по-меко…
Та, ще си тръгваш ли полека?
Какво да кажа друго нямам,
остава да се махнеш само!
Това е, Йонги-Бонги-Бо,
това е, Йонги-Бонги Бо!“ 

VIII

По хлъзгавия склон на Мъртъл,
там, дето тиквите гърмят,
наш Йонги-Бонги-Бо си хвана
към тихите морета път.
Зад залив кротко си лежеше
огромна костенурка. Беше
известна с туй, че бързо плава.
Какво на него му остава?
„Ха, ето кой ще ме спаси!
Я ти на гръб ме понеси!“
Тъй рече Йонги-Бонги-Бо,
тъй рече Йонги-Бонги-Бо.

IX

Из океана, що бушува
и кротва се, и се снишава,
със Йонги-Бонги-Бо на гръб
чевръсто костенурка плава.
Към остров Бошен тя го кара
и със движения прастари,
печални, плава, накъдето
потъва слънцето в морето.
„Прощавай, лейди Джингли, сбогом!
Без тебе да живея мога!“ –
тъй пя си Йонги-Бонги-Бо,
тъй пя си Йонги-Бонги-Бо. 

Х 

А на брега на Коромандел
онази дама си остана
и тя за Йонги вечно жали
там, върху купчината камък.
Затуй в нащърбената кана
тя сълзи рони. Отзарана
и камънака там измива,
като със сълзи го облива.
И прегъната на две,
на кокошките реве
тя за Йонги-Бонги-Бо,
тя за Йонги-Бонги-Бо.

Едуард Лиър
Превод от английски Светлана Комогорова – Комата

Едуард Лиър (1812–1888) е английски поет, писател, художник, илюстратор и музикант, автор на няколко популярни сборника с нонсенс стихотворения, разкази и песни. Роден е в Холоуей, Северен Лондон, и е предпоследното от 21 деца на Ан Кларк Скерет и Джеремая Лиър. Известен е най-вече със своите нонсенс поетични и прозаични творби и особено с лимериците – форма, която той популяризира. За произведенията му е характерна изключителната езикова изобретателност. Като музикант е единственият автор на песни по текстове на Алфред Тенисън, чиято музика самият Тенисън е одобрил. Много свои нонсенс текстове също претворява в песни, включително и „Ухажорът Йонги-Бонги-Бо“. Известен е и с това, че се представя с дългите псевдоними Mr Abebika kratoponoko Prizzikalo Kattefello Ablegorabalus Ableborinto phashyph или Chakonoton the Cozovex Dossi Fossi Sini Tomentilla Coronilla Polentilla Battledore & Shuttlecock Derry down Derry Dumps.

Светлана Комогорова – Комата (р. 1968) е преводачка, поетеса, певица и автор на песни. Носителка на Специалната награда „Кръстан Дянков“ (2010) за превода на „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс; номинирана два пъти за наградата „Евроком“ за превод на фантастика, както и за наградата „Христо Г. Данов“ (2005) за превода на „Лед“ от Владимир Сорокин. Много обича Луис Карол, а най-любимите ѝ произведения са „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“. Авторка е на два напълно различни превода на двете книги – единият, съвместен със Силвия Вълкова, е публикуван за първи път през 1996 г. от издателство „Дамян Яков“ и оттогава е преиздаван няколко пъти, а другият – през 2022 г. от издателство „Хеликон“. Изпитва подчертано и невъобразимо влечение към нонсенса в литературата и в изкуството изобщо.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/v-ada-bez-izhod-i-nie-byahme/

в ада без изход и ние бяхме и ние бяхме някога.
и сега сме и ще бъдем и утре, вдругиден
и во веки веков водите на същата река ще ни къпят.
колко месеца бяха единствено ден и нощ,
колко ли месеца не го търсих навсякъде?
минувачо, внимавай: пространството там
рязко кривва наляво, главата на влечугото
се къса от тялото, гипсът на шията се счупи и нацепи. онази глава
сега се носи сама над суша и вода,
сама е сега, сама на
кораба на себастиан.
а ти бъди внимателен: ако се подхлъзнеш там,
никаква карта няма да ти помогне,
напразно ще се мъчиш да откриеш изхода-входа-изхода,
напразно ще се насилваш да разкъсаш савана на пространството,
в което си се приплъзнал. отвъд няма да намериш нищо друго
освен следата от стъпките ти от тази страна.
безкраен и безизходен е адът.
и никоя география досега не успя да го приближи.
и никакъв полъх не го предвещава.
нито пък го следва опашка на комета.
като облак над въздуха се носи той
над суша и вода, никакъв полъх не го предвещава.
нито пък го следва опашка на комета.

(1994)
Йоан Ес. Поп
Превод от румънски Лора Ненковска

Йоан Ес. Поп (р. 1958) е един от живите класици на съвременната румънска поезия. Дебютира през 1994 г. със стихосбирката „Адът без изход“. Книгата му е истинско събитие на фона на оглушителната тишина, царяща в румънския литературен живот в първото десетилетие след промените. Йоан Ес. Поп работи в Музея на литературата в Букурещ и е автор на 13 стихосбирки и поетични антологии.

Лора Ненковска е преподавателка по средновековна и съвременна румънска литература и румънски език в СУ „Св. Климент Охридски“. Тя много обича да следи какво се случва в съвременната румънска (и не само) литература и е превела повече от 25 книги с проза, драматургия и поезия.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/fragment-356/

Хайде, малкия, дай чаша,
та наздравица да вдигна;
ти разбъркай десет мерки
със вода и пет със вино,
тъй че, без да прекалявам,
на живот да го ударя.
Хайде, но не искам вече
като скит да се натряскам
с крясъци и гюрултия,
а сред благородни химни
винцето да си посръбвам.

Анакреонт
Превод от старогръцки Доротея Табакова

Може ли Анакреонт (VI–V в.пр.Хр.) да употреби думите „натрясквам се“, „гюрултия“ и израза „да го ударя на живот“? Възможно ли е този поет, роден в Теос (в Мала Азия) и живял известно време при двора на тирана Хипарх в Атина, да се нарече придворен поет? Може ли, най-сетне, поезията на Анакреонт да намери паралел в днешните кръчмарски песни?

На тези въпроси няма еднозначен отговор. За живота на Анакреонт се знае малко; реалната му фигура е засенчена от митологичния му образ на застаряващ гуляйджия. А античният свят, в който е живял, е забулен от още един мит – постренесансовия образ на Античността, в която няма място за шарения и хулиганство. Още повече че името на поета става нарицателно: векове наред припряното ловене на мига и възтъжният хедонизъм се смятат за Анакреонтови мотиви.

За да изровим под тези пластове автентичния Анакреонт, трябва преди всичко да се смирим с невъзможностите. Достигналите до нас фрагменти не само са малко, но повечето от тях са песни, на които имаме само текста. Как бихме възприели класическата опера, ако разполагаме само с либретото?…

Освен това симпотическите (пирови) песни са част от сложен ритуал: в симпозиума (пира) има регламенти; там има място и за виното, и за интелектуални беседи, и за възлияния и химни в чест на боговете, каквито е съчинявал и нашият автор. Празничната разпуснатост се балансира от гръцкото понятие за мяра – виното се разрежда с вода, крайностите в поведението не са добре приети.

Доротея Табакова преподава старогръцки език и антична метрика в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните ѝ интереси са в областта на стихознанието и проблемите на поетичния превод. Превежда от четири езика, има две стихосбирки и албум с авторски песни. И категорично смята, че живият разговорен език е на мястото си в преводите от антични автори.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.