Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-ivanova-doneva-hristov/

„Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Какъв е смисълът да се говори ясно за болестта и загубата? Как е разрешено да се говори за тях? Какъв е санитарният минимум на алегорията, зад който да се скриеш? Каква е функцията ѝ – да превръща казаното в поезия или да осигурява нужната двусмисленост, така че никой да не е длъжен да те разбира буквално?

Цензура ли е да престанат да те слушат?

Гневът в едно от стихотворенията на Димана Йорданова се излива тайно, като сивата вода от пране. Смъртта също е учтиво разположена от другата страна на вратата:

Благодаря, че ще почакаш да затворя вратата
и чак тогава ще се разпаднеш,
колко учтиво от твоя страна, мило момиче,
че не издъхваш в ръцете ми.

Димана говори на онзи, който не иска да слуша. Говори гневно, ту прозирно, ту в алегории, които нямат „приемлива“ страна: и буквалното, и преносното са еднакво неудобни. Алегориите на тялото са свързани с публичното пространство: не можеш да избягаш от разпада на едното в разпада на другото.

Давам под наем пространството, което тялото ми заемаше, 
на тихо и комуникативно място е, 
в близост преминава влак, 
по разписание закъснява, 
по презумпция дерайлира. 

До моя роден дом са отворили музей на илюзиите, пишеше Марин Бодаков в едно от последните си стихотворения. И също говореше за тялото като за нещо отделно, като за някого, с когото общуваш невинаги в разбирателство („от тебе искам прошка, скъпо тяло…“)

Гласът у Димана Йорданова вика тялото, което закъснява да се върне от игра, а то „прикляка в храстите, дриблира с топка от кожа, потно, побесняло за още, ниско като глава на кокиче“. Или се свива на стола под неговата тежест, опитва се да преговаря, да му обещава, да го придумва. Не съвпада с тялото си, но и не съвпада със себе си – в едно стихотворение единственото общо с вчерашното аз е вдлъбнатината в леглото, която постепенно трябва да бъде запълнена. В друго стихотворение дебелият гражданин, чийто критичен поглед виси над героинята като гащи на луната, я погребва всеки ден и тя всеки път отива на опелото – гледа отстрани и гледа погребана жената, за която никой не знае каква ѝ е била. Винаги умира някой друг – защото не искаме да слушаме за чуждото умиране, но и защото и ние не съвпадаме с нашето умиращо аз.

И слава богу! Тази книга е пълна с бяс, с гняв. Нейният език не е езикът „на забулената луна“, в нея няма неясни очертания, които читателят да запълни сам. Образите може да са ненадейни („заспали сме невинни, чисти, напикани, розови парченца от туловището на света“), но не и двусмислени. Неяснотата е вид колебливост, а тази книга е изпълнена с решимост. 

С решимост да излееш сивата сапунена течност на гнева пред всички, да придружиш тялото във всичките му превъплъщения до Бог, който ще го попита: „Какво направи с моя гняв?“

Дори само това стихотворение да съдържаше книгата, пак бих я препрочитала и подарявала. Или бих преписала някому изречението „всеки ден се сбивам за жената, която бях“.

Току-виж подсказала на някого, че има право да се бори за себе си.

„Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2026

Тази книга щеше да бъде важна с всяко име на корицата, но е особено значима, защото е книга на Мария Донева. Защото нейният умел слог, топлота и внимателно отношение към читателя са създали широк кръг от хора, които ѝ се доверяват; кръг доста по-голям от обичайния литературен балон. Това доверие е изключително рядко сега, когато приятели и роднини лесно губят общ език. Мария Донева успява да създаде пространство, в което може да разговаря с всеки.

И сега е встъпила в това пространство, за да говори за траура, за скръбта по отишлия си родител. И за предварителния траур по другия, който гасне. За мъката по загубата – физическата и тази, която е по-трудно да предадеш в разговор: мъчно ти е за човека, който не е какъвто е бил. И за този, който самият ти си бил.

Опитайте да говорите с някого за това. Особено пък в неговите конкретни детайли. Опитайте да говорите за депресията, за загубата на смисъл, опитайте да кажете, че изнемогвате. Или че нямате желание да правите любимите си доскоро неща.

Казват, че грижата за тежко болен е огромна психическа и физическа тежест, която често води до депресия и други подобни състояния; че тя е диспропорционално поета от жените; и че е почти несподелима (никой не иска да слуша).

В тази книга тези теми са споделими.

Един смачкан човек
предпазливо се вдига, 
не да прави геройства – 
взима някаква книга.
…
Очилата къде са?
И жена му къде е?
За кого да се сресва?
И защо да живее…

В книгата има и воля за ведрина, и топлина (като в стихотворението, в което бащата се затичва, кретайки, да каже колко обича дъщеря си), във връщането на майката – в сънища, в които „ходи и се смее“, в самото усещане за липса, която си има име. И значи е тук. Но и в дословната честност, в която непознати един за друг читатели ще могат да тъгуват заедно, да се спасят заедно от повелята нещо да „преодолеят“, за да не пречат с тъгата си. Да могат да ѝ обърнат внимание, да се вслушат в нюансите ѝ – в загубата на смисъл, в онова, което не искаш да знаеш за себе си, в необяснимо гузното чувство, в страха, в трудно назовимите ѝ отсенки. И малко по малко, достигайки края на книгата, да видят как Мария Донева избира да завърши с обич. Да ѝ се доверят.

„Очевидното“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2026

За първи път от 2022 г. насам виждам българска книга, която да говори за войната. И то да говори не репортажно, не като журналистика; да говори като подземен тътен, като ромол на подземна река, като подкожна тревога, като птици, които летят ниско в приближаващата буря.

Да говори за природа и да говори за всичко останало, без да изпада в алегоричност: да помамва ума да си представи класическото романтично бягство на самотния естествоизпитател. Дори не естествоизпитател – човек с фотоапарат, свидетел.

И да го остави да види в самата природа онова, от което е бягал: насилието, подземните нива на страха, кръвта, собствената си гузност.

Тази поезия прилича на Фрост по това, че е пълна с катерици, къпини, малинов сок, кукуряк, диви прасета, клек, цъфнал орлов нокът, пчели, кълвачи, секачи, хвойна, божи кравички, врабчета, хралупи, всякакви имена на живота, като заклинания против мрака, който тегне из нея. Мрак, който също е част от природата.

И се различава по усещането за явна заплаха: войниците, които те обграждат, докато снимаш божи кравички, спусъка, наслоените сажди в „чушкопека на войната“, кръговрата на насилието, от което човекът е само част – непълен кръговрат, без усещане за справедливост, като в „гигантската секвоя наби баобаба, баобабът наби кедъра…“ или като в стихотворението, в което пчелите, забравили за всичко, се роят, мечката, забравила за всичко, гледа кошера, а ловецът, гледащ мечката, решава да отложи спусъка… само за този път. 

Перспективата се сменя; фотоапаратът става окуляр, фотографът – ловец. В книгата тлее усещане за скритото у самия теб насилие, съмнение в смисъла на човешкото – като в прегризаната по средата жаба, която не прави разлика между теб и пора, като в децата, израснали в окопите, които не са виждали куче, но отлично лаят и хапят.

Антиутопична книга, в която природата е едновременно спасителна и зверска, жестока. От време на време из страниците срещаме думата „ние“, чийто смисъл мигрира: няколко ученици на дзен учител; неизвестно множество, което наблюдава животните и се учи от тях (наблюдава и хората, но от тях нищо не научава); застава спрямо животните от другата страна на барикада, воюват; стоят в окопи, в бомбоубежища, оплакват се от квакането на жабите в окопите, но не и от нуждата да стоят в тях. 

Антиутопична книга, в която най-страшна е собствената ти природа. Безмилостна и милостива, защото те изправя пред това, заради което се страхуваш да прочетеш новините – страха от войната, екологичния страх, подземния тътен на тревогата. Очевидното.

---

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-kenarov-merdzhanski/

„Българската следа“ от Димитър Кенаров

превод от английски Ангел Игов, Бистра Андреева, Владимир Молев, Мария Змийчарова, Рада Ганкова, Златко Енев, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Димитър Кенаров знае какво прави – неговите статии са добре проучени, без да се разливат в детайли; добре структурирани, но с усещане за спонтанност; в тях има страст и лична позиция, но без претенция за нейната универсалност. „Диктатори, трактори и други приключения“ впечатляваше със скоростта, с която те въвежда в темата и ти дава купища важен контекст, без да губи нишката на повествованието, на личния разказ: какво например представлява туристическа обиколка по стъпките на военнопрестъпника Радован Караджич, какво е да си имаш проблеми с властите в Беларус и т.н. Личното преживяване прави темата секси, като анекдот от пътуване; информацията е толкова, колкото да се ориентира интелигентен, но забързан читател. С други думи, статиите следват формàта на прочутите медии, в които са публикувани, и го следват добре. За българския читател, който също има нужда от „увод“ в наследството на войната в Югославия или в ситуацията в Беларус, това също е идеално.

Какво обаче става, когато бързият поглед „отвън“ е към ситуацията в самата България? Доста смело е от страна на автора да издаде в книга точно тези статии. В много страни писателите будят негодувание, ако описват родината за чужда публика – и много ясно защо. Във всяка страна съществува някакъв самоласкателен вътрешен наратив, някаква версия на патриотичните клишета, които в умерена степен имат полезната функция да създават и възпроизвеждат чувство на принадлежност. Дали са добра, или лоша литература, зависи от ситуацията, но едва ли бих рискувала много, като кажа, че кичът създава по-здрава спойка между хората не само у нас. Никой добър писател обаче не може да възпроизведе клишетата, без да се откаже от задачата си и просто да отговори на търсенето. Разбира се, родната публика често може да възрази, че различното описание отговаря на търсенето на някоя друга, чужда публика и създава анекдотичен стереотип.

Димитър Кенаров дава умен отговор на този предусетен упрек, като говори за „очудняването“ на света по идея на Виктор Шкловски – онази функция на изкуството да опреснява ума и да му помага да види света отвъд готовите щампи на съзнанието: подразбира се, един свят на по-силни багри, по-ясни звуци, по-дълбоко чувстване.

Кенаров подсказва, че може би имаме нужда от такъв „очуднен“ поглед към отечеството, за да го видим наистина, вместо постоянно да се срещаме с някаква фикция за него.

Този поглед за автора минава през историите на Георги Марков и Георги Стоев, през мавзолея и некролозите, представя на американския читател Георги Господинов и Иво Димчев и завършва с идеята за хоризонта граница и неговата роля в съвременната българска история.

Статиите са разнородни, доколкото не са писани с оглед на бъдещото им събиране в книга. Статията за Георги Марков е особено ефектна заради скрития в нея паралел – също като автора, Марков говори отвън на хората в родината си. Разбира се, за Георги Марков залогът е самият живот, както впрочем и за Георги Стоев, героя на втората статия. Той не говори извън страната, но говори извън мафиотските среди и това също се оказва фатално. Приликата няма общо с литературните качества на текстовете, а е по-скоро социолитературна и разкрива механизма на омертата – както в тоталитарната, така и в мафиотската държава.

Следващите две статии разказват истории за живота след смъртта в България, по-точно за социалния живот след смъртта. Историята на мавзолея на Георги Димитров е позната (не и на младите поколения), но тъкмо поради близостта не виждаме нейната куриозност. Как бихме се впечатлили, ако ставаше въпрос за гробница на узбекистански сатрап, превърната впоследствие в оперна сцена и място за скейтъри, преди да бъде разрушена?

Некролозите стоят малко по-различно. Необичайни за външния поглед, те са нещо сакрално за вътрешния, така че историческият факт на тяхната поява като външна мода успява да изненада българския читател. Аз бих спестила финалния извод – трябва ли да отмира една традиция само защото не се среща другаде? Освен това традиция, свързана с преработката на скръбта, винаги има и частична терапевтична роля. Но така или иначе, завършекът е ясно обозначен като лично мнение вместо като сериозна препоръка.

Най-спорна ми се струва статията, представяща Георги Господинов пред американския читател. Тя е похвална и тъй като би могла да се схване като реклама на сънародник, авторът се застрахова с дълъг увод, в който обяснява как всъщност не обича особено българска литература и Господинов е изключение. Ето тук представянето на контекста се превръща в неговото заличаване. Старата литература е видяна през опушеното стъкло на образованието, а новата е напълно удавена със сравнението с хладка вана, която изглежда ободряваща, но никой не би стоял дълго в нея. Е, с личен вкус не може да се спори, но все пак ми се струва, че това посивяване на фона е било необходимо, за да изпъкне повече разказаната поредица сюжети от Господинов. Контрастът е подвеждащ; и „Естествен роман“, и много от темите и похватите на Господинов са вплетени в литературните разговори, теми, спорове и стилове на 90-те, както в Софийския университет, така и в „Литературен вестник“, „Култура“, „Витамин Б“ и „Ах, Мария“, в експерименталната литература на Прехода. Разбира се, те не бяха по същия начин разбираеми за по-широката публика, защото по това време елитарността и авангардът бяха желани, а не отбягвани; но като цяло бяха движени от сходен литературен тласък. Темата заслужава анализ.

Така или иначе, не знам каква роля е изиграла статията за външния читател; за тукашния ми се струва ценно припомнянето, че обичта към родната литература не се ражда в клишето, наложено с власт и повтаряно до припадък. И че много потенциални читатели (у нас и в емиграция) са били отблъснати именно от това, което е трябвало да ги привлече.

Затова пък доста жив и забавен е разказът за Иво Димчев, и по-специално за неговите домашни концерти по време на пандемията. Може би защото е и повече в духа на другите статии – разказ за поместването на конкретен творец в една ситуация, в преодоляването на забрани – в случая не тематични, а забраната на самото общуване чрез музиката, на провеждането на концерт. Тази история е любопитна, защото тук бягството не е навън (няма как да бъде, пандемията е глобална), а навътре – от общественото към частното пространство.

Книгата завършва с размишление за хоризонта граница, за символичното завладяване на непознати територии и свързаната с това обединителна енергия. Образът отпраща към преместването на границата на САЩ все повече на запад, в предполагаемо дивите индиански територии, и е общоприета метафора за общото усещане за посока, което в един момент отпада (заселниците стигат океана). Авторът казва нещо подобно за целия западно-либерален проект: че е достигнал момента, в който няма накъде да се развива, и затова в него се появяват различни фиктивни „граници“ като Тръмп и пр., които да върнат на хората чувството, че се движат нанякъде. Проблемът с тази метафора е, че заселниците не напредват в празни територии, а ги отнемат от индианците, чиято територия се свива. В съвременния свят е доста видимо, че разделителните линии, пределите не са между нас и нищото, а между нас и други като нас, които обаче настъпват в обратна посока.

„Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански

София: изд. „Издателство за поезия ДА“, 2025 г.

Ето конкретен пример за живия, провокативен, експериментаторски дух в литературата на 90-те, за който стана въпрос по-горе. Тази книга припомня какви ни се искаше да бъдем след падането на съветската империя и нейните поддържащи режими: свободни, ерудирани, способни на лекота и игра, но и на изненадваща дълбочина, на поглед отвъд времето, към голямата картина. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански излиза в първия си вариант през 1992 г. и е всичко това.

На първо място, самата концепция е игра, предизвиква смях – да пишеш от името на разнообразните автори на епитафии (надгробни текстове) в Древния Рим!

Какъв жанр само, колко необичаен за днешното литературно ветрило! (Ако не броим сборниците със стихчета за некролози, за които говори Кенаров – за тях също си струва да се направи мистификация.) В интервю за „Култура.бг“ Мерджански споменава, че е започнал тренд с мистификации – и действително беше така. Гаустин у Господинов е част от това „разрояване на автора“. У Мерджански авторовите аватари са много – защото всеки надгробен надпис е от името било на починалия, било на неговите близки.

За разлика от много съвременни книги обаче, Избраните епитафии не се заключават в концепцията си, те стъпват върху реално познаване на античния контекст, на митологичните препратки и пластове, на ежедневието и на детайлите, които обичайно изпадат извън масовата представа за Древния Рим – примерно, гладиаторските борби, в които са участвали траките, обичайно са включвали съвсем леко въоръжение и затова се е предполагало гладиаторите да си помагат взаимно. Освен когато това не е ставало.

Разбира се, Мерджански е историк, специалист по антична история, знае добре за какво говори; книгата е обилно снабдена с бележки под линия, които пренасят читателя в Древния Рим чак до миризмата на пергамента, направен от животинска кожа, и може би затова твърде изкусителен за кучешкия нос. А дали можем да се доверим на новата роля на автора – този път като съвременен учен, уж анализиращ древните епитафии? Той също е измислен, той също може да си измисля – точно като уж научните обяснения и цитати у Борхес (един от всеобщите любимци на младите писатели от 90-те). Едно е безспорно – и за да излъжеш, ти трябва ерудиция.

Епизодът с кучето, излапало пергамента, впрочем не е от 90-те. Той е от втората част, написана сега, по време на ковид. И в нея са събрани епитафии на животни – реално съществуващ в Римската империя жанр. Тук като че ли още по-ясно се вижда как се преплитат смешното и съдбовното. Смъртта, естествено, е тема висока и трагична – вероятно най-високата и трагична възможна тема, самата причина човекът да търси нещо отвъд нетрайността на плътта. Обаче всяка конкретна смърт е и обръщане към живота на конкретния човек, а конкретният човек (или животно) има плът, тази плът има щения, сетивност, слабости, тя се движи в неочаквани посоки и предизвиква всякакви ситуации. Като кучето, което си отишло заради преяждане със Сенека! Е, добре де, с пергамента, върху който били записани неговите думи.

Всяка сакралност носи табута, забрани и живият живот непрестанно ги престъпва. Весталката, прегрешила с роба си, е умъртвена; на надгробния ѝ камък има забрана да се стъпва… точно там, където трябва да стъпиш, за да прочетеш забраната. Разбира се, по надгробните камъни не се и драска, но ето че по-долу има нещо надраскано… и още нещо… А оттатък? Ако животът е пълен с отбивки, не е ли отвъдното предначертано? Кой смъртен може да е сигурен. Весталката се надява в отвъдното да се събере със своя любим, да тичат заедно сред високи треви. Той обаче се е покръстил и неговият задгробен живот е различен от нейния. Стопанинът на преялото със Сенека куче е направил изискуемото, тъй щото неговият любимец на оня свят да води добър живот; с други думи, представя си как кучето му ще разкъсва грешници. Но пък не е много сигурен дали той самият няма да се окаже между тях… Ето как под смеха и играта надзъртат големи въпроси – като идеята за морален живот като залог за бъдещето на душата. И Сенека надзърта, естествено.

Любопитно ми е какъв отзвук ще има тази книга сега. През 90-те нейната жизнена среда беше университетът, по-точно хуманитаристиката и още по-точно пишещите, спорещи, воюващи къде на шега, къде сериозно преподаватели, обзети от онова оживление, което ги предизвикваше да се събират за семинари и дискусии по всеки актуален културен или културно-политически въпрос – от явлението Христо Калчев до Хайдегер – и което се отливаше в литературни медии, а те от своя страна се стремяха към сходна комбинация от ерудиция и хъс (и понякога се подозираха в мистификации). Дали днес, когато все по-малко личи хората да ценят свободата, а ерудицията изглежда на няколко линка разстояние, ще има кой да се зарадва на тези стихотворения? Боя се, че не само Римската империя залязва, но поне се надявам епитафиите ни да са смешни.

---

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.