Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/suvremennata-turska-muzika-i-evropeyskata-scena/

Преди да започнете да четете, може да си пуснете плейлист с повече от двайсет съвременни турски банди. Ако пък нямате време за плейлисти, не пропускайте следните имена: Аyyuka; Islandman; Collectif Medz Bazar; Nekropsi; Gayes Su Akyol.

В предишните две статии говорихме за музиката на турските гастарбайтери в Германия през 60-те и 80-те години – музика, която се превръща както в дом, така и във форма на протест за стотици хиляди работници, намиращи се в една болезнено непозната страна. Представихме също и т.нар. ориенталски хип-хоп от 90-те години, служещ за съпротива срещу неонацизма и отстояване на идентичността на второто поколение турци – децата на гурбетчиите, родени през 70-те години в Германия.

В тази заключителна статия ще се фокусираме върху съвременната турска музика като цяло, която не разчита на нищо друго, освен на идентичността и автентичността си. Ще стане дума и за сливането ѝ с различни музикални форми, както и за мястото ѝ на европейската и световната сцена.

Съвременната алтернативна турска музика е отделен жанр със собствена уникалност и ритъм,

които трудно могат да бъдат сбъркани, но за да бъде поставен този жанр на мястото му в музикалните магазини, критиците най-често го причисляват към необятното и не съвсем ясно понятие World music. Според мен по-скоро е Crossing worlds music.

Във филма на Фатих Акин „Музиката на Истанбул“ (2005) членовете на една от най-емблематичните турски рок-гръндж банди – Replikas, заявяват, че дълго време са се борили с това да не принадлежат на голямата сцена и каквото и да правят, никога да не звучат така, както звучат западните банди. Накрая осъзнават, че точно в това е тяхната сила и че използването на традиционната турска (ориенталска) музика им дава по-голяма дълбочина и автентичност.

Трудно се изкоренява ориенталската мелодия от душата на един народ и е особено ценно, че сегашната турска музика успява така изкусно да вплете нишката на своето ДНК, без да звучи нито остаряло, нито досадно.

През 1934 г., по време на културните промени на Ататюрк, турската музика в радиостанциите е забранена.

На нейно място звучи класическа и европейска, но тъкмо затова повечето хора по онова време слушат египетски радиа.

Първото истинско западно влияние върху турската музика е на „Бийтълс“,

които вдъхновяват както великана на турския рок Баръш Манчо (Barış Manco), така и Джем Караджа и Еркин Корай, създали жанра анадолски рок. Преди няколко години беше осъществен проектът Аnatolian Rock Revival Project, представящ част от този стил. Освен че са преведени на английски, песните са анимирани по много красив начин.

Бих ви окуражила да изгледате клипове на споменатите по-горе изпълнители, за да разберете колко много са повлияли на съвременните турски банди, както и защо хипарското, психеделично, груув излъчване и звучене са все още част от облика на турската алтернативна музика, част от нейната уникалност.

В този ред на мисли, не можем да продължим нататък, без да споменем BaBa ZuLa и тяхната отдаденост на експерименталния ориенталски ъндърграунд психеделичен рок, познат с изтънчеността си, доброто познаване на традиционното звучене, но и със задължителната изненада, която бих нарекла „сладка лудост“.

За мен беше удоволствие да чуя дарк-ембиънт-психеделичния албум Bu Bir Ruya („Това е сън“) през 2018-та. Албумът е част от проекта DirtMusic на Hugo Race – бивш член на бандата Nick Cave and The Bad Seeds, и BaBa ZuLa пасват невероятно. Албумът е многолик, преплита ориенталска музика и дарк ембиънт китара, а текстовете на песните са или силно политически, или твърде лични. Пее се както на английски, така и на турски. Човек би си помислил, че специално за мен са го записали този албум! Слушах го до припадък.

Друг албум, който слушах безброй пъти, беше Gece („Нощ“), на една от най-нашумелите по света турскоезични банди, изпълняваща анадолски рок – Altın Gün („Златен ден“). Тя затвърди и популяризира хипарското, груув усещане за анадолския рок, но и вдигна летвата с талантливо и умело адаптиране. Групата е базирана в Амстердам. Създадена е от нидерландеца Яспер Ферхюлст (басист), бивш член на инди банда, който иска да свири анадолски рок, но не знае турски. Разлепя обяви в турските бакалии из цял Амстердам, пуска публикации в социалните мрежи и след известно време намира Мерве Дасдемир (вокал) и Ердиндж Еджевит (баглама и вокал). Така се сформира единствената (до този момент) турскoезична банда, номинирана за „Грами“ през 2019 г., която Турция разпознава като своя. Един от водещите ежедневници на Турция Hürriyet я нарича „нашата гордост на червения килим“. 

Във връзка с наградите и популярността обръщам специално внимание на лейбъла GlitterBeat, част от който са BaBa ZuLa, Gaye Su Akyol и Altın Gün. Каталогът им е пъстър и пълен с качествена музика от Африка, Азия, Южна Америка и др.

През 2021 г. започва проектът #60JahreMusik, с който се отбелязва 60-годишнината на турската музика в Германия. Сайтът, в който са събрани интервюта, видеоклипове, статии за музиката на различните поколения, е наречен Истанбул-Берлин. Това е много смислен проект и единствен по рода си архив и каталог на турски музиканти, живеещи в Германия. В сайта може да се намерят статии на английски и всеки, който проявява по-голям интерес по темата, ще открие достатъчно лични истории и още музика.

Проследяването на присъствието на турската култура от последните шейсет години в Европа чрез музиката за мен е интересен начин да се ориентираме къде се намира тя на европейската карта в момента. Колкото далечна и непозната е в началото на 60-те в Германия, толкова разпознаваема е през последните няколко години.

Съвременната турска музика вече е част от европейската и световната сцена. И не се бори за нищо – просто е.

Свободна е да бъде себе си; приета е като равна. За това помагат не само глобализацията и открехнатата врата, през която успяват да преминат нови културни течения, но и стабилното присъствие на турската музика в Европа вече шест десетилетия. Помага и приемането на алтернативната западна музика в турската култура.

Културният диалог, който тече в момента, и приемствеността са важни за нас, живеещи между звуците на Изтока и Запада. 

Казват, че най-лесният начин да научиш за един народ е да слушаш неговата музика. Мисля, че ние все повече се опознаваме едни други. Но този процес е крехък, затова е добре към него да се подхожда с внимание и разбиране. За да продължим да се срещаме отвъд границите, отвъд мисълта за тях.

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/maynata-vi-tuk-sme-detsata-na-gastarbayterite-i-striytkulturata/

<< Към първа част

Tъмна любов, тъжна любов.
Така наречените марки са фалшива любов.
Тъкмо вързах двата края
и насреща ми се появи смъртта.

Ideal – Aşk, Mark ve Ölüm („Любов, дойчемарки и смърт“), превод Емине Садкъ

В своята книга „В клинч. Историята на моите филми“ Фатих Акин разказва за роднините и родителите си, пристигнали през 60-те години, които раждат и отглеждат децата си в Западна Германия с илюзията, че „още малко и ще се върнем в Турция“.

Част от роднините му наистина се завръщат в Турция по време на Световната петролна криза, която разклаща силно икономиката на ФРГ през 80-те. За да се справи с безработицата, правителството на Западна Германия насърчава парично емигрантите да се приберат по родните си места. Родителите на Акин така и не тръгват. Нещо повече, баща му и брат му са актьори в повечето му филми.

Акин е роден през 1973 г. в Хамбург и е един от силните гласове на турските артисти, творящи в Германия. За себе си той казва:

Докато мисля, ще мисля на немски.

Също и:

Моята родина е киното.

Във филма „Срещу стената“ (2004) свободата да избереш езика, на който да мислиш, и да принадлежиш не на територия или култура, а на изкуството (или на идеята за свободата), е представена с очарователна своенравност.

Главният герой Джахит, немски турчин и суициден пънкар, е на гости на консервативното семейството на Сибел, която среща в клиника за самоубийци. Сибел иска да сключи фиктивен брак с Джахит, защото само ако тя стане притежание на друг мъж (турчин), може да се освободи от тираничния брат и семейството си. Тук ставаме свидетели на титаничен сблъсък между две различни идеи за съществуване, а забранените плодове на свободата се достигат по логиката на същите правила, с които биват забранявани.

В същата сцена братът на Сибел говори на турски с „кандидат-зетя“ Джахит. Джахит отговаря на немски:

– Защо не говориш турски? – пита го братът на Сибел, леко ядосан.
Какъв зет ще им става тоя, ако не говори турски? Може ли да се има вяра на подобен човек?
– Забравил съм го! – отговаря Джахит. 

В Турция ни наричат немци, в Германия – чужденци.
Аз съм дете на гурбетчии.
Немци ни наричат, но сме непознати за всички.
Нашият път продължава зад кулисите.

Islamic Force – Gurbetçi Çocukları (1997), превод Емине Садкъ

Продължителната безработица през 80-те, довела до масово гетоизиране на гастарбайтерите, както и 90-те години на обединена, но нестабилна Германия, водят до разклащане на ценностната система и традициите. Левите убеждения стават все по-леви, а десните – все по-десни.

Както нацистката партия (НСДАП) през 1921-ва и 1922-ра нараства значително заради безработицата, предизвикана от Голямата депресия, така и неонацизмът укрепва през последните две десетилетия на ХХ век и се превръща във все по-сериозна заплаха за чужденците.

В Източна Германия неонацизмът се появява като естествена опозиция на комунизма.

Парадоксално, младежите, борещи се срещу властта на комунистите, връщат забранените от режима нацистки символи и ги превръщат във флагове на възможната свободна и обединена Германия. (Тук може да се запознаете с хронология на терористичните и ксенофобските атаки срещу турците на територията на Германия през 90-те.)

Изолирани, заседнали между две култури, много от децата на турските гастарбайтери буквално порастват по улиците на една неприветлива Германия, която вече не желае нито тях, нито родителите им.

Улицата се превръща в сцена както за криминални прояви, така и за изкуство и създаване на субкултурни течения.

Брейкът, графитите, хип-хопът, или уличната културата е представена за първи път в Германия от американските войници. Уличната култура сред турските младежи създава и обособява пространство, към което можеш да принадлежиш и в което можеш да отстояваш свободите си, следователно – да се чувстваш защитен.

През 90-те години т.нар. ориенталски хип-хоп в Германия, или както някои музикални критици го наричат – „гласът на изгубеното поколение“, е един от най-слушаните стилове. Хип-хоп бандите, като Cartel и Microphone Mafia, се превръщат в суперзвезди. Изнасят концерти в Швейцария, Австрия, Нидерландия, а в Турция препълват стадиони.

Освен че оказва съпротива срещу неонацизма, стрийткултурата противодейства на вътрешната агресия в турските общности и е алтернатива на криминални групи като Fighters, Аraba Boys и други „лоши момчета“, които използват принадлежността към онеправданите групи като извинение за извършване на престъпления и за създаване на още по-голямо напрежение между неонацизма и турските общности.

Фатих Акин признава, че за кратко участва в една от тези групи, но когато агресията стига буквално до нож, разбира, че това не е мястото, което може да представлява неговата идентичност.

Нямаше много варианти да бъдеш себе си. И трябваше да избереш – хип-хопа или криминалните групи,

казва представител на същото поколение във филма „Любов, дойчемарки и смърт“ (2022).

First we had a wall and now we have a war
Between the skinheads and all the blackheads
the real reason why the politicians are that fat

Отначало имахме стена, а сега сме във война
между скинари и гастарбайтери
ето защо политиците са се ояли

Islamic Force – Black hair в албума The Whole World Is Your Home (1993), превод от английски Емине Садкъ

„36 момчета“ е емблематичната берлинска банда, базирана в квартала Кройцберг, или т.нар. „столица на турците в Германия“, споменат в предишната статия. В началото на 90-те тя наброява 500 турски деца, които не искат „да продават наркотици и да използват оръжие“, а „да променят света. С какво? С изкуство!“, споделя в интервю Тамер Йеит, който става член на бандата на единайсет години, защото

онази любов, която не можехме да намерим вкъщи, я намирахме на улицата.

Важно е да отбележим, че по време на петролната криза и нарастването на безработицата Кройцберг е средище на немски пънкари и хипари, които скуотват* стари жилищни сгради или наемат големи апартаменти на много ниски цени. Там заживяват и записват албумите си звезди като Иги Поп и Дейвид Боуи, които често посещават популярния пънкарски клуб SO36.

Истински уникален е Кройцберг – през 80-те и 90-те по улиците му можеш да видиш да се разхождат както жени с фереджета и мъже с мустаци, така и млади хора с гребени, боядисани във всякакви цветове, с кубинки, кожени якета и обеци по лицето. Място, събиращо онези misfits, които не пасват на общата картина и не могат да бъдат интегрирани в системата.

Красотата на този квартал създава предпоставка за много различна и силна (суб)културна съпротива срещу насилието, в която децата на гурбетчиите успяват да потърсят и намерят идентичността си.

Рап музиката в Америка е различна, защото в ДНК-то на американците са закодирани джазът и фънкът. Това е най-силното наследство между поколенията – музиката, която слушаме. Ние, от друга страна, не пораснахме с джаз и фънк. Пораснахме, слушайки турска музика или анадолски поп. И вярвахме, че всяка култура трябва да намери собствената си рап философия. Което значи, че трябва да оставим ДНК-то ни да говори и това да бъде началната точка на нашето изкуство. По този начин ще запазим идентичността си и ще избегнем повторение на други стилове.

Killa Hakkan, рапър, член на бандата Islamic Force

Смятам, че субкултурните течения са в основата на изграждането на здравословна и устойчива културна среда в нашето съвремие. Няма нищо по-смислено от това младите хора да се самоорганизират около изкуството, да бъдат ангажирани със социалните проблеми и осъзнато да се борят срещу несправедливостта. Вярвам също, че субкултурите създават приемственост между поколенията на „различните“ и арена за оказване на съпротива срещу агресията и институциите. Именно затова децата на турските гастарбайтери, отраснали по улиците на обединена Германия, възпяват проблемите и несгодите на своето поколение и отстояват идентичността и свободите си.

Майната ви, тук сме и сме такива, каквито сме! –

казват те. И с тази спечелена битка създават благоприятна среда за следващото поколение, чиято идентичност и музика са в завидна симбиоза и с достойнство присъстват на европейската и световната сцена. 

---

* От англ. squatting – култура на окупиране на безстопанствени сгради, много популярно за субкултурните общества в края на 80-те и началото на 90-те; около Кройцберг съществуват още подобни места.