Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/povikahme-vietnamtsi-a-doydoha-hora/

Сигурно вече сте чули – планира се нов внос на работна ръка от Виетнам, след като спогодбата, в резултат на която 35 000 граждани на азиатската държава работеха в България, а още 5000 следваха висше образование, беше прекратена през 1991 г. Новината за нова спогодба между двете страни, която да бъде подписана до края на годината, беше разпространена във връзка с посещението на българска парламентарна делегация в Социалистическа република Виетнам. Това стана, след като в края на 2023 г. министърът на икономиката Богдан Богданов заяви, че недостигът на работна ръка в България може да се компенсира със 100 000 работници от трети страни.

Както и по времето на социализма, така и сега не се очаква, че виетнамските граждани ще останат в България след изтичането на временните им трудови договори. Затова в планираното споразумение между двете държави ще се уточни и как ще се провежда реинтеграцията им, след като се върнат в родината си.

„Капитал“ припомня, че преди 15 години, по време на правителството на Сергей Станишев, също имаше идея за внасяне на работна ръка от Виетнам. Тя обаче не се реализира поради глобалната икономическа криза, довела до масово съкращаване на работни места. За последните 15 години населението на България е намаляло, а на Виетнам се е увеличило с 10 милиона.

Трудовата миграция от и към България по времето на социализма

По времето на социализма трудовата миграция се извършва по силата на междуправителствени договори с държави, които също са социалистически или поне с недемократично управление. Това гарантира, че след изтичане на договорите им за заетост работниците ще се върнат в собствените си страни. В България пристигат виетнамци, а българи заминават на гурбет предимно в СССР (основно в северната Република Коми) или в Северна Африка.

Трудовите дестинации за българите са такива, че те да не се изкушават много да останат в тях, след като се „напечелят“. В Коми е студено, а начинът на живот и културата в Северна Африка са твърде различни от тези в България. Отклонения от очакването стават предимно по любов, като в тези случаи обикновено оставащата/отиващата в чуждата страна е жената. Българи си довеждат съпруги от Русия, а някои българки се омъжват в Северна Африка и остават там.

В края на 70-те и началото на 80-те години Либия (по личните ми спомени) изглежда далеч по-добре от България, с гладко асфалтирани пътища и изобилие от западни стоки по магазините. В същото време по площадите там се извършват публични екзекуции, които се излъчват по телевизията. Може да се видят огромни паркинги, пълни не с коли, а с мъже, които се молят. А местните жени в буквалния смисъл нямат думата – те се придвижват по улиците увити в бели чаршафи и захапали края им.

Либийската държава също не очакваше чуждестранните работници да останат за постоянно, поради което и не полагаше усилия да ги интегрира. В Бенгази например беше изграден квартал специално за чужденци, а българските деца посещаваха българско училище или съответно българска детска градина. Арабският език беше нужен само за справяне във всекидневни ситуации, примерно при пазаруване.

Аналогично, не се очаква и виетнамците да останат в България завинаги. В началото на 90-те години на миналия век, когато спогодбата с Виетнам е прекратена, България вече не е социалистическа държава, но се намира в период на несигурност и сериозни икономически проблеми. Малко чуждестранни работници биха пожелали да останат в такава страна, дори да са имали такава идея в началото.

Какво се обърква с гастарбайтерите

Терминът „гастарбайтер“ означава „гостуващ работник“. Той започва да се употребява в немскоезичните страни още от 40-те години на миналия век, но добива особена популярност от 50-те години нататък. Днес обаче се употребява предимно в пейоративен смисъл и в кавички, за да се подчертаят негативните последствия от една сбъркана миграционна политика. Как се стига дотам?

По време на икономическия възход след Втората световна война нараства потребността от работна ръка. Швейцария например внася работници от по-бедната Италия, а Западна Германия – от Турция. Чуждестранните работници са наречени „гостуващи“, защото се очаква, че след изтичане на договорите им те автоматично ще се приберат по родните си места. Само че много от тях приемат страната, в която работят, за своя втора родина. И решават да останат.

Тъй като приемащите страни не са си представяли гастарбайтерите да се интегрират от местните общества, оставането им се превръща в проблем, а самите чуждестранни работници скоро започват да се възприемат като врагове. Това се задълбочава по време на икономическата криза в началото на 70-те. През 1973 г. Германия прекратява приемането на работници от всички страни с изключение на Италия. Година по-късно отхлабва мерките за секторите, които изпитват най-голяма потребност от работна ръка.

„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“. И една песен

„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“, пише през 60-те години швейцарският писател Макс Фриш по повод трудовите имигранти от Италия. Цитатът обаче става нарицателно за гастарбайтерите в Западна Германия и най-вече за тези от Турция.

През 80-те години турският музикант Джем Караджа, който е работил известно време в Германия, записва на немски език песента „Дойдоха хора“. В нея той перифразира цитата от Макс Фриш и пее:

Докато имаше много работа,
даваха ни мръсната работа.
Но когато дойде голямата криза,
казахте, че ние сме виновни за нея.
Не искате културата ни,
нито да бъдете с нас.
Искате само да ни виждате като чужди,
така че оставаме непознати и там, и тук.

Днес повече от една четвърт от населението на Германия е с миграционен произход, като най-голям е делът на хората с произход от Турция. Някои от тях са добре интегрирани, включително стават политици – например земеделският министър Джем Йоздемир, който е първият федерален министър от турски произход в страната.

Много турци в Германия обаче живеят в капсулирани общности. Една от основните причини за това е дългогодишният отказ те да бъдат интегрирани в германското общество. Защото са приемани като „гастарбайтери“, които ще си тръгнат. Когато държавата започва да полага усилия да ги интегрира, те вече са развили собствена субкултура и са свикнали германците да не ги харесват. Затова няма как интеграцията да е безпроблемна.

Предизвикателства пред евентуалната виетнамска имиграция в България

Понастоящем в Германия живеят над 200 000 души с виетнамски произход, като по-голяма е концентрацията им в източната част на страната. Този факт има своите исторически основания – преди обединението на страната в Западна Германия виетнамците пристигат основно като бежанци, а в Източна – чрез междудържавна спогодба, както в България. Но тъй като стандартът в Източна Германия е по-висок, отколкото в социалистическа България, десетки хиляди граждани на азиатската държава намират начин да заобиколят ограниченията и да останат.

Днес виетнамците се славят като една от най-добре интегрираните имигрантски общности в Германия, както и на Запад. Че могат да се интегрират успешно и в България, е достатъчно да дадем пример с главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам. По степен на владеене на българския книжовен език тя съперничи на създателката на сайта „Как се пише“, коректор и доктор по български език Павлина Върбанова.

За разлика от 80-те или от 1991 г., днес България е страна членка на ЕС, която се очаква скоро да стане част от Шенгенското пространство и еврозоната. При нова спогодба с Виетнам не може да разчитаме, че всички виетнамски работници до един ще се върнат в родината си след изтичането на договорите. Отказът да се допусне, че част от тях току-виж останат, може да доведе до проблеми.

Развитието на миграционните изследвания обикновено става популярно постфактум, след дългогодишно упорство да се приеме фактът, че миграция съществува. България възприема себе си единствено като страна на емиграция, не и на имиграция. Затова и не полага особени усилия да интегрира чужденци. В страната има авторитетни изследователи на миграцията, като проф. Анна Кръстева, но на този етап не изглежда държавата да взема под внимание техните достижения.

Не е нужно България да повтаря грешката на Германия отпреди 50 и повече години. „Топлата вода“ вече е открита – известно е, че трудовите мигранти не са само работна ръка, а човешки същества със собствена воля. Които може и да решат да останат.