Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vutreshni-ezikovi-pravila-za-vunshna-upotreba-na-vash-risk/

Редовните читатели на „Тоест“, вярвам, са забелязали, че се стараем да поднасяме не само съдържателни, но и езиково издържани статии. Всеки публикуван материал, след като е бил написан от автора, е минал през ума и очите (а понякога и през сърцето) на поне две инстанции – редактор(ка) и моя милост, коректор(ка). В медията зорко следим текстовете да са съобразени с книжовноезиковите норми. Имаме обаче и някои разминавания, които сме уговорили в нашите Вътрешни правила за стил, граматика, правопис и пунктуация.

Стандарти, кодекси, наръчници

Надали е случайно, че световноизвестни медии и информационни агенции като The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel, BBC, Reuters имат редакционни/етични кодекси, в които са заложени основни журналистически стандарти за неутралност, проверка на фактите, етично отношение и т.н. Свой редакционен кодекс има и „Тоест“. С прокламирането на тези стандарти – и с придържането към тях, разбира се – медиите се ангажират да бъдат лоялни към читателите, да им предоставят обективна и достоверна информация, но същевременно улесняват работата в самата редакция, предпазват се от съдебни дела и т.н.

Някои медии си изготвят и собствени езикови правила, скрепени в специални наръчници. Сред най-известните примери са Libro de estilo¹ на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times, които съдържат стотици страници. С течение на времето тези справочници са станали авторитетни и служат като ръководство за добър стил на много пишещи хора.

Българските медии като че ли са плахи в това отношение и засега освен „Тоест“ ми е известен само още един сайт – „Нула32“, който е заявил публично своята езикова политика.

Тук също може да се запитаме защо е необходимо да има отделни езикови правила, валидни за дадена медия, особено след като разполагаме с подробната кодификация в БЕРОН. Ето го и отговора в синтезиран вид, даден в наръчника на El País:

Наръчникът по стил не е граматика или речник в общоприетия смисъл. Той е вътрешният правилник на редакцията на определено средство за информация, който се опитва да уеднакви изразни системи и форми, така че медията да добие собствен облик и да улесни задачата на читателя.

И така, две са основните причини или по-скоро цели. По-важна ми се струва втората, защото медиите съществуват, за да са посредници² между събитията и читателите. Затова водещо и за авторите, и за редакторите е старанието информацията да се предава максимално точно, ясно и разбираемо за по-широк кръг хора, за да могат те бързо да възприемат прочетеното³. Основното средство за постигане на тази прагматична цел е езикът. А книжовният език с все нормите и правилата си (нека си сложим ръката на сърцето) е малко или много скован. По-точната дума всъщност е ригиден, защото освен „скован“ означава също „неподатлив или трудно податлив на въздействие“ – и ето го, надявам се, нагледно проявен този стремеж да бъдем разбираеми и за онези хора, които не са срещали чуждата дума.

Бързо, скоростно, моментално

Това е повикът на нашето време. Макар да сме декларирали, че журналистиката в „Тоест“ е бавна, сме наясно, че когато са в интернет, повечето читатели включват поне на четвърта скорост, а в много случаи просто сканират текста.

Едно от нашите правила, съдействащи за по-бързото четене, е, че

собствените имена и заглавията, написани с латиница, са в курсив.

Примери има само няколко абзаца по-горе – „Libro de estilo на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times“. БЕРОН указва в тези случаи да не се използват кавички, защото чуждата азбука разграничава името или заглавието от останалите думи в изречението. В редакцията обаче смятаме, че не е достатъчно, и с курсива сигнализираме, че това е различен код (латински букви) и оригинално име/заглавие.

Въпреки че слятото, полуслятото и разделното писане създават неоправдано много проблеми в реалната езикова практика, ние се придържаме към официалните правила и се разграничаваме от тях само в някои случаи:

1.  Пишем като две думи изразите отгоре надолу, отляво надясно, оттогава досега и под. Според БЕРОН те се пишат като три или четири думи: от горе надолу, от ляво надясно, от тогава до сега. След като читателят е свикнал със слято написаните отгоре, надолу, отляво, надясно, оттогава и досега, когато ги среща употребени поотделно, той би се запитал – и съвсем основателно – защо пък в други изрази се налага да ги разделяме. И защо веднъж ги делим на три думи, а друг път – на четири. Филологическото обяснение сигурно е, че в съчетанието от ляво надясно имаме начална точка и посока (в пространството), а в от тогава до сега – начална и крайна точка (във времето), но уважаеми колеги, постановили тези изключения, наистина ли и в момента продължавате да смятате, че си струват?

2. Пишем винаги страна членка и държава членка, дори и когато се посочва част от коя организация е тя, например:

Позорно е за страна членка на ЕС да подлага руски дисиденти на такъв зловещ кафкиански административен ад.

Според официалните правила страна членка (респ. държава членка), се пише разделно, но ако се добави пояснение – на ЕС, вече членка на ЕС се третира като обособена част и следва да се огради с тире и запетая или с две тирета: Позорно е за страна – членка на ЕС, да подлага… Отново смятаме, че това е ненужно издребняване, защото в резултат текстът се натоварва с препинателни знаци, които по-скоро спъват читателя, отколкото го улесняват при възприемането на информацията. За мен лично обособяването тук изобщо не е задължително.

3. Пишем разделно сложните съществителни с първа част арт – арт инсталация, арт галерия, арт карта, макар че арт не се употребява самостоятелно в българския език и тези думи следва да се пишат слято. Със сигурност четенето се затруднява, когато втората част започва с гласна: артинсталация, артидея, артогледало, затова сме приели разделното писане.

В статиите, публикувани в „Тоест“, се разграничаваме и от официално приетия начин за писане на числителните редни имена с арабски цифри и букви: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, но 5-и, 6-и и т.н. Правилото и всъщност обяснението на кодификатора е, че се пишат тези „букви от края на числителното редно, които не съвпадат със съответното числително бройно“⁴. Добре, за пет – пети, шест – шести и т.н. това важи, но в един – първи, две – втори, три – трети и четири – четвърти сякаш имаме повече несъвпадащи букви. Ако се придържаме строго към това правило, изобщо не можем да напишем първи и втори с арабски цифри, а 3-ети и 4-върти следва да са в този вид.

Затова сме решили да пишем числителните редни имена винаги с последната сричка от думата след дефиса: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 5-ти, 6-ти и т.н. Факт е, че в езиковата практика това е преобладаващият начин и много хора се изненадват, когато разберат, че в детската градина и в училище са изработвали поздравителни картички за празника на мама с грешен (спрямо официалните правила) надпис: Честит 8-ми март!

Критика приемаме аргументирана (ние също имаме аргументи)

Когато обявяваш, че в практиката си се разграничаваш от някои официални правила и следваш свои, трябва да си подготвен за критика. Получавали сме и ние – например за това, че употребяваме глаголните форми на -л в състава на учтивата форма в мъжки или в женски род ед.ч., като се съобразяваме с пола на събеседника. В интервютата в „Тоест“ може да срещнете правил сте, бихте искала вместо кодифицираните правили сте, бихте искали.

Официалното правило се нарушава често, особено в устната реч, и е едно от най-разколебаните в българския книжовен език. Важно е, че се нарушава не от необразовани люде, а от хора, които иначе имат сравнително висока езикова култура, включително от журналисти в устни интервюта. Обяснението е във факта, че правилото е извънсистемно – всички други имена и причастия освен миналото свършено деятелно (правили) се употребяват в мъжки или в женски род: любезен/любезна сте, уведомен/уведомена сте. В нашата медия сме решили да бъдем по-близо до съвременната езикова практика.

Срещали сме хапливи забележки и относно предпочитанието ни на каталунски и каталунец пред каталонски и каталонец. В БЕРОН формите са дублетни и дори само това е достатъчно, за да не се налага да влизаме в обяснителен режим. Все пак, избрали сме да пишем Каталуния, а не Каталония, тъй като е по-близо до оригиналното име: Cataluña – на испански; Catalunya – на каталунски. След като сме казали А, е редно да кажем и Б – каталунец и каталунски, за да сме последователни.

Това, че Христо Стоичков и спортните журналисти са популяризирали преди години тези форми, както отбелязват критикуващите, не означава, че трябва да ги отречем тотално. Как да каже човекът каталонски или каталонци, като е живял седем години в столицата на Catalunya и е чувал името на провинцията точно в тази форма? Езикът не е само на високограмотните (за каквито често се имаме) – той е обществено явление, а книжовната му форма следва да зачита реалните езикови употреби все пак.

Медиите по презумпция трябва да са актуални, да са в крак със събитията, проблемите и промените в обществото. На тази актуалност в плана на съдържанието би трябвало да съответства и актуална езикова форма. Книжовният език по природа е консервативен и крета след говоримия – не можем да му се сърдим толкова, но можем да го подсетим, че е време за някакви промени.

В „Тоест“ уважаваме книжовните норми и се придържаме максимално близо до тях. Сами може да прочетете нашите вътрешни правила и да прецените в каква степен ревизираме официалните. Вкопчването в кодификацията обаче и придържането към нея на всяка цена ни прави сковани, по-точно ригидни.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-go-predpochitat-goreshto/

Посред лято е почти непосилно да се мисли и говори за друго освен за жегата – пък било то и на различни езици. Горещините, които наскоро обхванаха Европа, въпреки унищожителните си последствия, поне в това отношение се оказаха доста благодатни – предоставиха ни „гореща“ дума с древна и звездна история, която да разнищим, преди да излезем във ваканция до есента. Това, разбира се, е

la canicule – терминът, с който горещата вълна се нарича на френски, но благодарение на историческите температурни рекорди, регистрирани във Франция това лято, придоби международна известност.

Както се отбелязва в статията Scenes from La Canicule in Paris в The New Yorker от края нa месец юни, точният френски превод на „гореща вълна“ е vague de chaleur, докато la canicule е стар – и според автора „закачлив“ – термин, който просто добре описва днешната климатична криза. Като английски еквивалент на понятието, идващо от латинската canicula (тоест „женско кученце“), статията предоставя dog days – буквално „кучешки дни“.

Изкушаващо е да предположим, че „кучешките дни“ са нещо като антоним на „кучешкия студ“. Оказва се, обаче, че произходът както на canicule, така и на dog days всъщност не е свързан с четирикраките ни домашни любимци (или поне не директно), а (отново) със звездите. И по-точно със съзвездието Голямо куче, известно като Canis Major на латински. Неговата най-ярка звезда (и най-ярката на небосклона изобщо) е Сириус (от старогръцки Σείριος (Seirios), тоест „блестящ, изгарящ“), известна и като Кучешка звезда – Κῠ́ων (Kúōn) на старогръцки и Canicula на латински. Забелязвайки, че през горещите дни на юли и август тази звезда изгрява едновременно със Слънцето, древните гърци и римляни решили, че комбинираната светлина от двете небесни тела причинява екстремните летни жеги.

Ето как изразът „кучешки дни“ първо се появява на старогръцки като κυνάδες ἡμέραι (kynádes hēmérai), оттам калкиран преминава в латински като dies caniculares, а след това се разпространява и в други езици.

В повечето германски езици идиомът също навлиза като калка: освен на английски го срещаме и на немски (Hundstage), холандски (hondsdagen), датски (hundedagene), норвежки (hundedagene) и исландски (hundadagar)¹.

За разлика от тях, романските езици използват за летните жеги латинското наименование на самата звезда, с малки вариации: освен във френски то се употребява в испански и португалски (canícula), италиански (canicola) и румънски (caniculă)².

Латинската заемка съществува дори и в разговорния унгарски (kánikula), където се използва съвсем редовно. Тя също така се среща и в полския (kanikuła), чешкия и словашкия, а даже и в словенския, хърватския и сръбския (kanikula/„каникула“), но там се смята за по-рядка, книжовна и архаична дума. По-често срещаните наименования на горещите дни в тези езици – psie dni (полски и словашки), psí dny (чешки), pasji dnevi (словенски) или pasji dani/„пасји дани“ (хърватски и сръбски) – са калки на dies caniculares, само дето „кучето“ е станало „пес“.

Взетото назаем латинско наименование на Кучешката звезда навлиза също и в източнославянските езици, където обаче претърпява изключително изненадваща трансформация. Оригиналното му значение там постепенно избледнява, а през XIX век бива изцяло подменено. По тази причина в наши дни понятието – „канікули“ на украински, „канікулы“ на белоруски и „каникулы“ на руски – е изключително популярно, но не като определение за жега, а само и единствено със значението „ваканция“. Като доказателство за пълното скъсване на връзката с първоначалната дефиниция и произхода на думата, освен „летние каникулы“ в руския език съществуват и де факто оксиморонните „зимние каникулы“ и „весенние каникулы“.

В българския език Кучешката звезда и кръстените на нея дни се промъкват тук-там, но така и не се установяват като официално наименование за горещините,

които обикновено се наричат просто така – „горещини“. Освен това прозаично наименование, във фолклорната традиция съществува и по-поетичното Горещници, чието значение се припокрива с dies caniculares, но само донякъде. Докато за „кучешките дни“ се смята, че продължават между 30 и 60 дни, обикновено от началото на юли до средата на август (а както видяхме тази година, може да започнат още през юни), датите и времетраенето на Горещниците са строго определени – трите дни между 15 и 17 юли (или между 29 и 31 юли по стар стил), независимо какви са температурите точно тогава. Освен от етнографска гледна точка (заради ритуалите за предпазване от огън и мълнии, които се извършват в тези дни) Горещниците са интересни и от езикова: с алтернативните си имена Блъсъци и Германовци, породени от вярването, че огънят слиза от небето под формата на светкавица, и от почитането на свети Герман като повелител на гръмотевиците.

Като говорим за горещини и кучета, няма как да не споменем друго вносно понятие, което, за разлика от canicule и dog days, се е установило в българския език доста успешно. Това, разбира се, е иконичният хотдог, понякога шеговито превеждан буквално като „горещо куче“³. При него кучешката връзка си е съвсем директна. Смята се, че наименованието hot dog идва от формата на кренвиршите, сходна с външния вид на кучетата от порода „Дакел“ – немските имигранти ги внесли в Америка по същото време като вурстовете, които слагали в сандвичите. Според друга теория сандвичите получили името си поради съмнения, че въпросните вурстове съдържали кучешко месо.

Но в българския език все пак съществува животно, чието наименование споделя латински корен с кучето (canis), макар и да няма нищо общо с него. За моя – а предполагам и ваша – голяма изненада, това е канарчето. Птичката, оказва се, е кръстена на Канарските острови, откъдето произхожда – а не обратното, както аз наивно (като едно същинско канарче) предполагах.

Името на самия архипелаг – Islas Canarias на испански, от Canariae Insulae на латински – в превод наистина означава „Острови на кучетата“. Но докато този факт е неоспорим, то теориите относно това какво точно представляват въпросните кучета, са доста противоречиви. Една от тях цитира римския историк Плиний Стари, който в своята „Естествена история“ от около 77 г. описва експедиция до остров Canaria, кръстен така „заради множеството кучета с огромни размери“, на които се натъкват изследователите. Според други теории древните римляни слагали всякакви страшни морски твари под общия знаменател canes marini („морски кучета“) и всъщност е по-вероятно животните на острова да не са били кучета, а тюлени. В трета версия пък се твърди, че името е заето от берберското племе Canarii, което обитавало острова, впоследствие наречен Gran Canaria и дал името на целия архипелаг⁴. Но все пак, ако съдим по двете кучета, изобразени на герба на Канарските острови, изглежда, че най-надеждна или поне предпочитана версия е тази с реалните кучета⁵.

Размишлявайки върху други думи в българския, които евентуално споделят латинският корен canis, се запитвам дали би могло такова да е прилагателното „кански“. Все пак го използваме подобно на „кучешки“ – с подсилващ ефект и като цветист синоним на „голям“ или „як“. Неговият произход обаче – този път настина – се оказва птичи. Според Българския етимологичен речник, наречието „кански“ произлиза „от каня ‘вид граблива нощна птица‘, поради пронизителния ѝ крясък“ и следва да се използва „само в изразите пищя кански, плача кански“. В по-нова публикация на Института за български език обаче, освен че грабливата птица правилно е идентифицирана като „дневна“, се потвърждава моето предположение, като се отбелязва: „Постепенно употребата на кански в преносното му значение се разширява и то получава значение ‘извънредно голям’“. Като илюстрация в публикацията са предложени следните примери: „кански усилия“, „кански мъки“, „кански труд“, „кански студ“ и др.

По тази логика словосъчетанието „канска жега“ става съвсем приемливо. И дори да не споделя обща етимология със съзвездието Canis Major, двете поне имат сходно звучене.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ezikov-naruchnik-za-plazha/

Дишате ли? Само проверявам. Лято е, жега е и може би се потите над поредния проект с изтичащ срок. На морето е малко по-различно – разхлаждащи коктейли, водни спортове, хотелско обслужване. Може би не сте се замисляли колко се промени лятната ни почивка и колко названия, предимно чужди, навлязоха паралелно в езика ни.

В това само по себе си няма нищо неестествено, но създава известни неудобства или поне колебания – граматични и правописни най-вече. Нека да си поговорим задушевно в това задушно време за мохитата, съповете и олинклузива.

Вземи две фрапета от бийчбара, моля

Бих предпочела барът да е плажен или на плажа, но няма как да си затворя очите, че също толкова често се употребява и бийчбар¹, следователно е добре да знаем как се пише. Точно така – слято. Започваме с едно правописно правило: когато имаме сложно съществително име и едната или и двете му части не се употребяват като самостоятелни думи в българския език, то се пише слято. Нямаме бийч, значи пишем бийчбар.

Да видим какви разхладителни напитки се предлагат там. В менюто са включени фрапе, фредо капучино, айс лате, мохито, джин физ, айран. Нали забелязахте поне три правописни грешки? Браво, знаех си, че веднага ще приложите правилото за бийчбара към фредокапучиното, айслатето и джинфиза. (Това беше горчива ирония, насочена към правилата за слято, полуслято и разделно писане, а не към хората, които са принудени да ги спазват.)

Има още една грешка – пише се айрян, макар съседите ни да изговарят твърдо звука р в ayran и макар грешната форма айран да се среща доста често². Правописът на думата си остава силно дискусионен според мен и не бих определила промяната от айран на айрян през 2002 г. като мъдра стъпка. Но пък ако кодификаторът беше посочил причината, можеше и да реша, че е основателна. Така или иначе, надали някога ще я узнаем – остава ни да недоволстваме или пък да пишем айран напук. Според мен допускането на дублети тук би било оправдано.

Да се върнем обаче на другите разхлаждащи напитки, защото те вървят с граматични затруднения, както айрянът върви с узото (или пък беше обратното?). Общо взето, като носители на българския език се справяме с членуването, тоест бързо се ориентираме от кой род е съществителното име. Думите фредокапучино и айслате (също капучино и лате, разбира се) са от среден род, защото завършват на -о и -е – типични окончания на съществителните от този род в българския език (мляко, езеро, цвете, летище), и получават определителен член -то. Джинфиз пък завършва на съгласен звук, подобно на много други думи от мъжки род (сок, разказ), затова смело и без много замисляне му прикачваме съответния определителен член – джинфизът/джинфиза.

Мъките започват, когато се опитаме да поръчаме напитка не само за себе си, но и за компанията, и то когато названието завършва на -о. Моля, три капучина! За нас четири мохита и две узота с два айряна! Със сигурност мнозина ще се възпротивят, че се казва не капучина, а капучинота или капучини. Възражения – вероятно по-малко – ще има и срещу мохита и узота. А как е правилно всъщност? Няма кой да каже. Все още в БЕРОН липсва форма за мн.ч. при тези думи, а мохито изобщо не е включена. Липсите донякъде са разбираеми, защото има голям разнобой между формите за мн.ч. на капучино, а узота звучи доста странно (според мен уза е още по-странно).

От неудобствата може да се спасим с Моля, три чаши капучино и с по-разговорното За нас четири пъти мохито и два пъти узо с два айряна, но езикът е система и трудно търпи празни клетки, тоест липсващи форми за мн.ч. След като можем да си поръчаме три кафета, без да използваме чаша, би трябвало да можем да го направим и ако предпочитаме да пием капучино.

На шезлонгите или в морето с джетовете?

Пасивна или активна почивка? Дотук говорихме за пасивната и за да завършим темата, ще споменем за шезлонгите. Това, че цената на удоволствието да се излегнеш малко над пясъка непрекъснато расте, е ясно, но ясно ли е защо тази дума в множествено число се държи странно и запазва крайната си съгласна г? Сравнете: диалог – диалози; анцуг – анцузи; подвиг – подвизи. Промяната г ~ з във формата за мн.ч. на съществителните от м.р. всъщност е много стара и е известна като втора палатализация. Думите, които завършват на -нг обаче, са изключение. Освен шезлонгите актуални за лятото са и къмпингите, а ежесезонни са паркингите, лозунгите и брифингите например.

Тук ще отбележа и една тенденция в заемането на думи от английския. Все по-малко са задръжките при употребата на съществителни с наставка -инг. Не смеете да се пробвате в сърфинга, дайвинга или рафтинга? Ами пробвайте тогава шнорхелинга или пък си останете на сушата с джогинга. Колкото и да съм либерална към чуждите думи, понякога и за мен е прекалено. Малко по-яваш, ако може.

Явно не може, защото на водните забавления и средства за придвижване не успяваме да им измислим наши съответствия и ги вземаме наготово. Освен широко известните джетове и сърфове в морето се появиха съпове/падълбордове, кайтбордове, уиндсърфове. Има и други, но нека се ограничим със споменатите, защото на хора като мен би им се завило свят от толкова непознати уреди и спортове.

Джет, сърф и съп като едносрични съществителни имена от мъжки род очаквано получават окончание -ове в мн.ч. Защо обаче повечето от нас биха предпочели падълбордове и кайтбордове пред падълборди и кайтборди, при положение че по правило многосричните съществителни от мъжки род имат окончание -и в мн.ч.? Тук в съзнанието ни изпъква втората част на сложната дума, която представлява едносрично съществително и самостоятелно употребена, тя получава окончание -ове в мн.ч.: борд – бордове. Ето защо ние пренасяме това окончание и в сложната дума. По същата причина за правилни се приемат и формите билбордове и уиндсърфове, а не билборди и уиндсърфи.

Думата съп е малко по-особена, но това се отнася само за произхода ѝ – идва от английската абревиатура SUP (Stand Up Paddle – гребане в изправено положение), иначе граматически се държи като съществително име от мъжки род, подобно на джиесем например, което също идва от абревиатура – GSM. Този начин на словообразуване в българския език не е толкова нов, имаше го още по времето на социализма, текезесетата (от ТКЗС, трудово кооперативно земеделско стопанство) и пуцовете (от ПУЦ, професионален учебен център). Все пак в последните десетилетия е по-активен: джипиес, джипи, пиар, айти, та дори и ейай (от AI); срещала съм ейая и ейаят.

Към същата група думи се числи и атеве. Допреди да напиша тази статия, не знаех, че съкращението АТВ е транслитерация на ATV, което пък е абревиатура на All-Terrain Vehicle, тоест превозно средство за всякакъв терен. И по плажа може да се движи, и по улиците на курортите, но не бива, защото последиците са жестоки. Има достатъчно черни пътища и безлюдни местности.

Олинклузив или ултраолинклузив?

Мнозина предпочитат хотелските удобства, когато са на почивка, затова да насочим погледа си към някои варианти за настаняване. Затруднения в правописа ще ви създадат най-вече олинклузивът и неговата хипер-мега-супер разновидност (това и аз не знам как се пише) – ултраолинклузивът. Прилагайки правилото за бийчбара, следва да пишем и тези думи слято, макар че в ултраолинклузива става твърде пренаселено с тези три пълнозначни съставни части. В българския език те може и да не съществуват като самостоятелни думи, но в английския си имат свое отделно значение, ние някак паралелно осъзнаваме това и по дяволите, иска ни се да ни е по-разчленено, та да го схванем по-бързо, моля, ако е възможно, защото не пишем по немски образец все пак – ето, излях си болката на един дъх. Та ултраолинклузивът като правопис е за суперпосветените на правилата, така да го кажем. Останалите може да кривнат от правия път с ултра олинклузив.

В хотел с такъв тип настаняване със сигурност има пулбар. И тази дума се пише слято, но няма да обяснявам защо, тъй като би било обидно за читателите. За лобибара обаче нещата стоят различно и леко проблемно. Със сигурност имаме самостоятелна дума лоби – свързваме я с настойчиви хора, оказващи влияние например при прокарването на закони в нечия изгода. Но употребяваме ли тази дума и за нещо друго? На практика да, може да кажем Ще се видим в лобито на хотела, когато срещата е във фоайето. Малкият проблем е, че не знаем (поне аз не знам) дали думата с това значение е призната за част от книжовния език. Ако имаше официална санкция, щяхме да можем да пишем и лобибар, и лоби бар. А големият проблем, който прозира тук, е следният: нерядко кодификаторът се бави да признае широко употребявани думи и ние трябва да чакаме неговото решение.

Преди да стигнете до лобибара в хотела, със сигурност ще минете покрай рецепцията. Все по-често тази дума се употребява нечленувана, когато всъщност означава определено място и следва да се членува. Със сигурност сте виждали предупреждения от типа Всички доплащания се извършват на рецепция или пък словосъчетанието цени на рецепция – аз досега не съм срещала цени на рецепцията. Случаят според мен е аналогичен на пленарна зала и без да се впускам в обяснения, ще отбележа, че за езиковото съзнание е по-важно какво се прави на рецепцията – посрещат се и се изпращат гостите, дава им се информация, извършват се плащания и т.н., – отколкото това, че е конкретно място в хотела.

Е, време е вече да се настаним удобно в нашето конкретно място в хотела и да се насладим на онези няколко дни, в които заслужено се отдаваме на морето, плажа и слънцето. Желая ви отморяващо и прохладно лято! И не прекалявайте с джинфиза на бийчбара!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)⁶. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.⁷

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.