Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vremieto-e-v-nas-i-nie-sme-pod-vremeto/

В началото на септември ми се наложи да отменя плановете си да отида до Созопол по здравословни причини. Не бях точно болна, но не бях и съвсем здрава, а докато информирах приятелите, с които вече се бях разбрала да се видим там, съжалих, че на български не съществува еквивалент на английския идиом under the weather, който буквално означава „под времето“, но се използва точно за такива случаи на „неразположение“. Освен пространствено неопределена – „(раз)положение“ спрямо какво? – думата и особено производното ѝ прилагателно „неразположен(а)“ звучат и старомодно евфемистично, сякаш са по-скоро от роман на Джейн Остин, отколкото от съвремието.

Английският израз under the weather също е пространствено озадачаващ – как точно човек се намира „под времето“? – и макар да звучи значително по-модерно, се оказва, че също датира от времето на Остин. Фразата всъщност започва да се използва идиоматично през първите няколко десетилетия на XIX век, често като описание на финансови затруднения, неспособност за справяне или повсеместно непрокопсване, понякога по отношение на цели институции, индустрии или градове. С течение на времето обаче словосъчетанието „под времето“ все пак се установява в английския като идиом, описващ индивидуално излизане от форма и с това значение продължава да се употребява и досега.

Теориите за точната първоначална семантика на израза са няколко, но според всички той е свързан с мореплаването, или по-точно с предизвикателствата на неблагоприятните метеорологични условия, пред които мореплавателите често са изправени. Според една от версиите за произхода на идиома той идва от практиката страдащите от морска болест¹ моряци да търсят спасение от лошото време, като се крият на завет под палубата. Един вид, времеубежище – само че не от хронологията на историята, а от атмосферните условия.

Ако оставим литературните неологизми настрана, идиомът under the weather, за съжаление, не съществува в българския език – нито в буквален превод, нито под формата на някакъв приблизителен еквивалент. Отсъствието му обаче е направо пренебрежимо в сравнение с една много по-съществена – и истински любопитна! – езикова липса.

За разлика от английския, където думата weather обозначава метеорологичния феномен, а time се използва за хронологичния, българският разполага само с едно наименование за двете понятия – това е именно думата „време“.

Неизненадващо, нашият език не е единственият, в който се наблюдава тази липса. Двете понятия се означават с една и съща дума (сходна на българската „време“, от старобългарската врѣмѧ²) и в останалите южнославянски езици, в унгарски (idő), както и в романските езици (temps във френски, tiempo в испански, tempo в италиански и португалски), в които думата произлиза от латинската tempus (а тя от своя страна също съдържа двете значения)³.

Изненадата, поне за мен, идва не толкова от несходствата между езиковите групи, а вътре в самите тях. Западно- и източнославянските езици например се разграничават от южнославянските си братовчеди и се присъединяват към английския и останалите германски (а и повечето световни) езици, където двете понятия се обозначават с две думи. В руски, украински и полски тези две думи са съвсем отделни – съответно „время“ и „погода“; „час“ и „погода“; czas и pogoda, – докато в чешки и словашки те са сходни, но все пак различни: čas и počasí(е).

Интересно изключение прави и румънският, чиято ситуация отразява както формалната му принадлежност към романското езиково семейство, така и практическата му свързаност с неговите балкански съседи. За разлика както от едните, така и от другите обаче, румънският си служи с две отделни наименования: за понятията, свързани с хронологичното време, и за времето като философско понятие се използва думата с латински корен timp, а за атмосферните условия – славянската думата vreme.

Оказва се, че разделението на езиците на географски принцип предлага доста по-чиста картина, отколкото принадлежността им към една или друга езикова група.

Ако си представим картата на Европа според държавите, които използват една обща дума за „време“, и тези, които използват две отделни, тя би била ясно разделена на южна и северна част.

Но и в това разделение също има любопитни изключения, сред които са латвийският (за разлика от заобикалящите го езици, тук думата е една – laiks) и албанският (тук пък са две – kohë и mot). Но най-фрапантното изключение идва от гръцкия, където за понятието „време“ съществуват не една, не две, а цели три отделни думи: χρόνος (khrónos) – времето като интервал между две събития, както и понятие, което изразява последователността и продължителността на явленията (носи и значението на „година“); καιρός (kaírios)⁴ – времето като метеорологично понятие, както и като период/отрязък от време или епоха; и ώρα (óra) – освен за „час“ също може да се използва за времето в смисъл на определена част от деня, подходящо за някакви конкретни дейности. (Последната дума служи и за корен на прилагателното ωραίο (oraío), тоест „хубаво“ или „красиво“, което обаче първоначално е значело „навременно“. Според някои теории оттам произлиза и наименованието на бисквитите Oreo.)

Времето е раздел(е)но и в турския език. Там думата за понятието, свързано с продължителност, епоха, или период, е zaman (навлязла в българския заедно с израза „зор заман“), докато тази, обозначаваща метеорологичното време, е hava, буквално „въздух“ (оттам и въпросът „Как е хавата?“).

Очакванията ми да открия някакво особено вълнуващо обяснение за различните подходи на различните езици се оказват неоправдани – лингвистите не предлагат такова и посочват „езикови инерции“ и „предвидими закономерности“: някои езици просто запазват старата полисемия (една дума с няколко значения) и разчитат на контекста, докато други развиват/заемат нова лексика и така отделните значения започват да се назовават с различни думи.

Със или без вълнуващи обяснения, двете понятия очевидно са концептуално свързани – течението на времето и смяната на сезоните неминуемо влияят на атмосферните условия. Същевременно заобикалящият ни свят (и атмосферните условия) несъмнено се отразява на езика, с който ги възприемаме и описваме. Както, струва ми се, е вярно и обратното: езикът със сигурност влияе на начините, по които възприемаме и описваме околния свят.

Ето защо предполагам, че макар и условно и отнасящо се само за Европа, разделението север/юг вероятно не е съвсем случайно. Може би много по-суровите и екстремни условия в северната част на континента изискват специфични думи, с които да бъдат назовани, докато сравнително мекият климат на Средиземноморието и Балканите няма нужда от отделни наименования?

В тази връзка се сещам за твърдението, че ескимосите разполагат с огромен брой – десетки, а даже и стотици – думи за различни видове сняг. Следвайки тази логика, се питам дали фактът, че в английския има отделна дума, с която се обозначават метеорологичните условия, поне донякъде обяснява пословичния афинитет на англичаните към обсъждането на времето. Тоест имат си думата weather – ползват си я⁵.

Така или иначе, англичаните може и да са световни шампиони по обсъждане на времето, но далеч не са единствените първенци в тази дисциплина – според различни изследвания the weather е популярна тема за разговор и в САЩ, Канада, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия – все места, където не само английският е официален език, а и климатът, особено в сравнение с южната част на Европа, е променлив, непредвидим и/или екстремен.

Обсъждането на времето (метеорологичното) е любим начин да се запълни времето (хронологичното) и да се разчупи ледът и в ледовитите – както пряко, така и преносно – скандинавски държави. В това се уверих лично неотдавна – това лято така и не стигнах до Созопол, но за сметка на това прекарах няколко дни в Стокхолм. Там научих, че шведският, подобно на английския и на останалите скандинавски езици, разполага с отделни думи за двете понятия, като väder (атмосферното време) е популярна тема за разговор.

Точно по време – а и благодарение – на един ветровит следобед в Стокхолм, докато слушах как едни хора обсъждат времето, ме осени съвсем неочаквано откритие. Българският може и да не разполага с отделна дума, която да обозначава метеорологичните условия, но шведската väder (както и нейните роднини в останалите германски езици) всъщност споделя общ произход – от праиндоевропейската *h₂weh₁- („вея“) – с българското наименование на едно от основните метеорологични явления, а именно с думата „вятър“!⁶ Етимологията, оказва се, хич не е вятър работа.⁷

Другата българска дума, която – още по-изненадващо! – споделя общ праиндоевропейски корен с прагерманската wedrą, откъдето произлизат английската weather, шведската väder, немската Wetter, исландската veður и т.н., е прилагателното „ведро“. Само че с ударение не на втората сричка, както във „вали като из ведро“⁸, а на първата – в смисъл „ясно, хубаво (време)“.

Използвам случая да премина от вятър на дъжд, и то не в метафорично-темпоралния, а в буквално-метеорологичния смисъл. Докато отменях плановете си за ходене до Созопол, въпреки че прогнозата беше за топло и слънчево време, се сетих за още един англоезичен идиом, който щеше добре да пасне на ситуацията – израза [to take a] rain check, тоест отлагането на план за някакъв неконкретизиран по-нататъшен момент. Тъкмо започвах да съжалявам, че на български, както и за under the weather, не съществува негов достоен еквивалент, когато една приятелка, в отговор на моето съобщение, че се налага да отложим уговорката, ми написа: „Не се притеснявай! Пишем го дъждовен!“

А когато (неуспешно) се опитах да върна неизползвания си билет за влака за Бургас, в ума ми изникна краткия, но красноречив български израз „след дъжд качулка“, който чудесно обединява в себе си както темпоралното, така и метеорологичното понятие за време. Този влак вече беше отпътувал. Или както се казва на изобилстващия от мореплавателска лексика английски, този кораб вече беше отплавал.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/california-dreamin-on-such-a-winters-day/

Въпреки снежната обстановка в България през последните дни аз не мога да спра да мисля за горящия ужас, който се разрази от другата страна на света и изпепели части от Западното крайбрежие на САЩ. Ето защо този път текстът е посветен на името на най-гъстонаселения, но и изпълнения с най-много блянове американски щат – Калифорния. Заедно с Лос Анджелис и Холивуд наименованието отдавна се е превърнало не само в синоним на Америка, а и в нещо като нарицателно, обобщаващо едва ли не цялата съвременна западна цивилизация¹.

В контраст със световната популярност и разпознаваемост на наименованието Калифорния, произходът му е изненадващо слабо известен – както за хората по света, така и за самите американци, а вероятно и за повечето от близо 40-те милиона жители на самия щат. За разлика от останалите американски щати, повечето от които или са наречени на владетелите на държавите, които са ги колонизирали, или наименованията им са заимствани от езиците на местните индиански племена, произходът на „мелодичното, но величествено“ име Калифорния е доста по-любопитен.

Историческите проучвания всъщност така и не стигат до единодушно мнение по въпроса, като предлагат разнообразни теории за произхода на името, които освен изненадващи са и толкова много, че през последните 160 години са им посветени поне същият брой изследвания и анализи. (А в една от теориите, между всичко друго, дори се натъкваме и на българска връзка!)

Все пак известен консенсус – поне относно първоизточника, ако не и относно произхода на името – съществува. Редица изследователи се обединяват около теорията, че през 1533 г., когато конкистадорите на Кортес се натъкват на големия полуостров до северозападния бряг на днешно Мексико, те първоначално го вземат за остров и – в резултат на смесицата от „високи очаквания и дълбоки разочарования“ – му дават името Калифорния, което съвсем непринудено и безцеремонно заимстват от популярен тогава рицарски роман.

Въпросният роман се нарича Las sergas de Esplandián („Приключенията на Еспландиан“) и е издаден в Севиля през 1510 г. В него писателят Гарси Родригес де Монталво разказва за митичен, изобилстващ от злато остров „отдясно на Индиите“, в близост до „Земния рай“².

Островът се нарича Калифорния и се управлява от чернокожа кралица, наречена Калафия. Населен е от подобни на амазонки жени воини, които опитомяват и яздят грифони.

Кралица Калафия отвежда армията си в Константинопол, за да се сражава на страната на „езичниците“, но в края на краищата бива победена и приема християнството.

Тази история е поредното доказателство, че освен завоеватели, конкистадорите се оказват и изключително находчиви именодатели, макар че прибягват до доста произволни названия (виж историята с пуйката). С придвижването им на север и навътре в сушата, наименованието Калифорния се разширява отвъд полуострова, станал известен като Baja California („Долна Калифорния“), за да обхване и териториите на днешните американски щати Калифорния, Невада и Юта, както и части от Аризона, Уайоминг и Колорадо, които пък получават названието Alta California („Горна Калифорния“) или Nueva California („Нова Калифорния“). Цялата територия, носеща общото име Las Californias, съществува като провинция на Испанската империя в периода 1767–1804 г.

Произходът на наименованието Калифорния и връзката му с книгата обаче са „открити“ едва през 1862 г. – 12 години след като Калифорния става 31-вия американски щат (неговото мото и до днес е „Еврика“!), – когато американският писател, историк и свещеник Едуард Еверет Хейл ги посочва в свое изследване. Впоследствие други историци потвърждават теорията като много вероятна и на свой ред правят редица предположения за това как наименованието се е оказало в романа на Монталво и дали то е неологизъм, заемка или преиначена версия на вече съществуваща дума.

През 1917 г., авторката и суфражетка Рут Пътнам публикува изключително подробно, изненадващо забавно и изпълнено с духовити наблюдения проучване от стотина страници със заглавие California: the Name. Там тя посочва Las sergas de Esplandián като вероятен първоизточник на думата и предлага своя допълнителна интерпретация. Според нея името Калафия (и съответно наименованието Калифорния) произлиза от срещаната в много европейски езици дума caliph (навлязла в българския като „халиф“) – титла, означаваща „владетел“ или „водач“, заимствана от арабската خَلِيف (ḵalīf), или „наследник“, но преобразувана в женски род³. Пътнам аргументира това свое твърдение с реторичния въпрос: „Какво по-естествено наименование за суверенна кралица, съюзник на турските езичници?“

Заедно с това Пътнам разглежда и редица други теории за етимологията на наименованието, които в края на краищата отписва като неблагонадеждни, но това не ги прави по-малко любопитни.

Според една от теориите – базирана на твърденията на Монталво, че се е сдобил с разказа от книгата посредством някакъв грък – писателят си е измислил наименованията на базата на гръцки корени: Calafia – от καλλι- (kăllí), коeто в комбинация с други думи означава „красив“, и φίλη (phile), тоест „приятелка“, или пък от καλλιφυής (kalliphues) – „красиво израснал“ или „добре развит“; California – от καλλι- и ὄρνις (ornis), тоест „птица“, като това е подкрепено от твърдението в книгата, че на острова живеят много грифони, които не се срещат в друга част на света.

Когато Пътнам се консултира с различни специалисти по старогръцки обаче, те обявяват тази теория за несъстоятелна, отбелязвайки, че що се отнася до формирането на фантастичните наименования в така наречените libros de caballerías от XVI век, всякакви опити за научен подход са безполезни. Вместо това специалистите предполагат, че наименованията са резултат от асоциативно мислене, подобно на детското, което си играе със звуците на вече съществуващи чудновати думи.

Други източници отбелязват, че е възможно Монталво да е заимствал името Калифорния от съществуващи географски наименования, например Californo и Calafornina в Сицилия или Calahorra в Испания.

В трета версия се посочва предполагаема връзка на името Калифорния с персийското понятие kar-i-farn, обозначаващо митологична „райска планина“, където живеят грифони⁴.

Според четвърта теория наименованието произхожда от латинското словосъчетание calida fornax, или „гореща пещ“, преминало в староиспанския като calit fornay, с което завоевателите на Кортес са оприличили климата на тази част на света при първия си сблъсък с нея. Отбелязвайки, че „нашите conquistadores“ не са били особено начетени, а и не са имали навика да измислят имена на завоеванията си по този начин, Пътнам оборва поредната версия.

Същата съдба сполетява и предположението, че наименованието Калифорния се корени в езиците на местното население, на които kali forno означава „високи хълмове“ или „високи планини“, а думата за „полуостров“ – tchali-falni-al, означава „пясъчната земя отвъд водата“.

В самия край на изследването си Пътнам споменава и версията, че названието идва от Калпурния – името на третата жена на Юлий Цезар, но предположението явно е толкова неблагонадеждно, че авторката дори не го удостоява с допълнителни обяснения.

Сред всички тези много или малко (не)вероятни теории обаче Пътнам откроява и една доста по-убедителна според нея хипотеза, която „прехвърля отговорността за измислянето на името от раменете на Монталво към неизвестния автор“ на старофренския епос La Chanson de Roland от XI век. В стих CCIX от епоса Карл Велики оплаква смъртта на племенника си Роланд и изрежда враговете, които ще го нападнат веднага щом разберат за кончината на храбрия войн. В оригиналния старофренски вариант това изреждане гласи:

Morz est mis nies, ki tant me fist cunquere
Encuntre mei revelerunt li Seisne,
E Hungre e Bugre e tante gent averse,
Romain, Puillain et tuit icil de Palerne
E cil d'Affrike e cil de Califerne;

И без да знаем старофренски, ясно можем да видим, че Affrike и Califerne са сред местата, откъдето се очакват вражески нападения. Това, което може обаче да ни е убегне, е, че списъкът с потенциални варварски агресори, освен саксонци и унгарци, римляни, пулианци (от Пулия) и нашественици от Палермо, също така включва и българи! Виждаме го съвсем ясно в превода на „Песен за Роланд“ от Лъчезар Станчев от старофренски, издаден през 1985 г.:

Умря Роланд, завзел ми не една страна.
Саксонци, хунгри, българи без страх
ще дойдат с рой враждебни племена,
и Рим, Палермо, Пулия със тях,
и тез от Африка и Калиферне чак!

В своето изследване Пътнам отбелязва, че повечето преводи и издания на епоса включват наименованието Califerne без никакъв коментар, някои го маркират като неясно или в най-добрия случай го обясняват като някакво въображаемо халифско владение. В бележка към превода си Лъчезар Станчев пък твърди, че „Калиферне е вероятно местност в Азия“.

Станчев, изглежда, е пропуснал издаденото през 1923 г. проучване на френския историк Проспер Буасонад, резюмирано тук от американския историк Хърбърт Д. Остин, което доста убедително разсейва мистерията около значението, произхода и етимологията на наименованието Калиферне, споменато в „Песен за Роланд“. Според Буасонад то е заимствано от крепостен град на територията на днешен Алжир, който през XI век, благодарение на богатството и великолепието си, е бил обект на страх и почитание сред европейските християни. Името на града – Kalaa-Ifrene или Kal-Ifrene – произлиза от арабската дума قلعة (qalea, тоест „крепост“, навлязла и в българския като „кале“), с която тогава са се обозначавали този вид крепостни градове, в комбинация с името на берберското племе бени ифрен, което го обитавало.

Стъпвайки на проучването на Буасонад, аз пък откривам доста интересна теория за етимологията на наименованието Ифрен. Според арабския учен и философ Ибн Халдун племето е наследило името от своя предшественик Ифри, което на берберските езици (ⵉⴼⵔⵉ) означава „пещера“. Други изследователи отбелязват, че Ифри е името на берберска богиня на слънцето, на пещерите и пазителка на дома, почитана преди приемането на исляма от берберите. (Ето как се оказва, че макар и първоначалната теория за арабския произход на наименованието Калифорния от „халиф“ да не уцелва езика и религията, все пак е налучкала приблизителния географски произход на първоизточника.)

Така или иначе, някогашният великолепен берберския град замира и изчезва през XII век, около столетие след появата му в „Песен на Роланд“. Но благодарение на споменаването му в старофренския епос, а впоследствие и на ненадейното му достигане (с известни изменения и посредством испанския рицарски роман) до западния бряг на новооткритата Америка четири века след това, името Калифорния не само оцелява, а пет века по-късно се превръща в едно от най-известните и разпознаваеми географски наименования в наши дни.

Невъзможно е да предвидим как – и дали изобщо – то ще премине през вековете напред. Дали след 900 години името Лос Анджелис, подобно на Кал-Иферн (и също като него идващо от свещена женска фигура), няма да съществува само в историческите архиви като обозначение на някога процъфтяващ град, впоследствие унищожен от пожари, земетресения, урагани, цунами и други природни, но предизвикани от хората потопи⁵? Няма как да знаем. Можем само да се надяваме в краткосрочен план, че Лос Анджелис и Калифорния ще се възстановят и от сегашното бедствие, а в по-дългосрочен – че с времето наименованията им няма да останат свързани само със спомени за отминали мечти, слава, блясък и богатства, а ще продължат да обозначават места, където животът продължава да процъфтява.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-kakvo-sluzhat-ponyakoga-priedstavkite-i-nastavkite/

Дори знанията ви от часовете по български език да са поизбледнели, със сигурност си спомняте, че представките и наставките са важни структурни части на думите. Като добавим и корените, получаваме основния градивен материал, с който си служим, за да назоваваме най-различни понятия в нашата действителност. Да видим в какви процеси са въвлечени представките и наставките и защо е важно да познаваме езиковите механизми, преди да стоварим тежката си присъда върху някоя дума.

Основната функция на представките и наставките е словообразувателната.

Като ги прибавяме към вече съществуващи думи, образуваме нови. Защо са ни нужни нови лексеми и не може ли да си караме с тези, които си имаме, мисля, е ясно. Светът се променя, появяват се нови понятия, които трябва да обозначаваме някак в своята реч. Освен това, колкото по-богат е речникът на един език, толкова по-точно и по-детайлно ще могат да се изразяват хората, които го говорят.

И така, като прибавим наставката -ов към съществителното име пластмаса, ще получим прилагателното пластмасов, за да определим от какъв материал е изработен даден съд. Като прибавим представката до- към глагола чета, получаваме нов глагол – (да) дочета, за да съобщим, че приключваме започнатата книга или статия.

Дотук няма нищо смущаващо – и двете думи се използват безпроблемно в българския език и не предизвикват възражения.

Срещала съм обаче немалко гневни коментари срещу употребата на (да) закупя/закупувам вместо (да) купя/купувам.

Защо първите два глагола се срещат все по-често и хората искат да закупят не апартамент, а нещо далеч по-малко: Търся да закупя следните отвертки: тип „триъгълник, тип Y и тип „вилка“. Една от причините конкретно за предпочитането на закупя според мен е, че на глагола купя му липсва наставка или представка, която изрично да маркира неговия свършен вид. В съвременния български език има само около 50 такива глагола. Останалото огромно мнозинство непроизводни глаголи са от несвършен вид¹, затова езиковото съзнание се стреми да внесе формален показател – представката за-, с който да представи действието като цялостно, завършено, и така прибягва към вече съществуващата дума (да) закупя, разширявайки нейното значение. Оттук нататък до употребата на закупувам с новото, по-широко значение трябва да се направи една съвсем малка и лесна крачка, тъй като голяма част от българските глаголи имат идентична семантика и се различават само по вида си – свършен/несвършен: (да) премина/преминавам; (да) отчета/отчитам; (да) стопля/стоплям.

Друга причина за предпочитането на закупя/закупувам е, че имат по-сложна морфемна структура, която е белег за обработеност и изисканост, а това са характеристики на книжовния език. Неслучайно хората, употребяващи тези два глагола, са упреквани в маниерност, макар че техният стремеж вероятно е да се изразят по-културно, тъй като купя/купувам им звучат тривиално и по-простовато.

След като изкоментирахме закупуването,

да продължим с току-що употребения глагол – изкоментирам, и да добавим към него зарегистрирам.

Те са образувани съответно от коментирам и регистрирам, представители на единствения словообразувателен тип глаголи в нашия език – с наставка -ира- (с разширен вариант -изира-), които са двувидови. Проблемът е, че с това нарушават системността. Всички български глаголи са или от свършен, или от несвършен вид, а обсъжданите са, така да се каже, хибридни и в зависимост от контекста са или от единия, или от другия вид²:

МВР само регистрира катастрофите. (несв. вид)
Утре ще регистрирам колата в данъчната служба. (св. вид)

Да, обаче на езиковото съзнание не му е достатъчно контекстът да определя вида на глагола, затова решава да добави представка или наставка, за да експлицира граматичното значение:

Интересувам се как се регистрирва такъв влекач в България. (несв. вид)
Тогава японската фирма зарегистрира в патентното ведомство на САЩ названията JX20, JX25, JX25h и JX30. (св. вид)

Носителите на езика се отнасят доста по-толерантно към новите глаголи от свършен вид (зарегистрирам е по-приемливо от регистрирвам) и някои от тях вече фигурират в речниците на българския език, вкл. и в БЕРОН, например: напарфюмирам, заангажирам, проконтролирам, прекопирам. Нещо повече, процесът е продължил нататък и от свършените глаголи се образуват несвършени с помощта на представката -в-: зарегистрирвам, заангажирвам, прекопирвам.

Последните думи не галят ухото и са ясно маркирани като разговорни. Книжовният език засега здраво е залостил вратите за тях. Посочвам ги не за да подразня естетическото ви чувство, а защото трябва да можем да говорим, да обсъждаме и да обясняваме причините за съществуването на подобни думи, а не гнусливо да извръщаме поглед от тях. Посочвам ги и защото приемливото в публичното общуване се осъзнава в съпоставка, а понякога и в ярък контраст с неприемливото. Конкретно в тази статия ги посочвам и защото очертават бъдещето на глаголите с наставки -ира- и -изира-: рано или късно те ще бъдат опитомени изцяло от българската видова система и първичните регистрирам, ангажирам, копирам ще се осмислят като несвършени, а не като двувидови³.

За да стане по-ясно, че този процес е изцяло в духа на българския език, ви предлагам две успоредици, които показват как и словообразуването, и видовите трансформации при глаголите с наставки -ира-, -изира- следват утвърдени модели:

бия (несв.) → пробия (св.) → пробивам (несв.)
контролирам (св./несв.) → проконтролирам (св.) → проконтролирвам (несв.)

крия (несв.) → закрия (св.) → закривам (несв.)
ангажирам (св./несв.) → заангажирам (св.) → заангажирвам (несв.)

След това бродене в дълбините на видовите отношения в глаголната система

се изкачваме към ефира с прилагателното име фин. Може би сте го срещали и като финен –

форма, която следва да се окачестви като грешна. В нея има една ненужна наставка. Дали наистина не върши никаква работа? Да си представим, че сме чужденци, които учат български и не правят аналогия с други езици. Ако срещнат думата фин, няма да разберат каква част на речта е. Формата финен обаче може да им подскаже, че това е прилагателно, защото вече ще знаят някои по-често срещани думи от този клас с наставка -ен, например труден, гладен, правилен, летен.

Носителите на българския език, които допускат грешката да напишат или да кажат финен, се опитват да дооформят думата, като ѝ придадат вид, типичен за прилагателните имена – повечето от тях са образувани с най-различни наставки. Като цяло думите усложняват морфемната си структура в историческия развой. В старобългарския език например са засвидетелствани прилагателните малъ; лъжь и лъжьнъ; радъ и радостьнъ. Днешните прилагателни със съответното значение са само с наставки: малък; лъжлив, лъжовен; радостен.

Аз самата ще бъда радостна, ако с тази статия съм успяла да ви провокирам и да ви накарам да погледнете от друг ъгъл на грешките и на думите, които ви дразнят (е, поне на някои). Опитвайте се да ги приемате по-философски, защото един ден част от тях ще бъдат нормализирани и нормирани. Заради логиката на езиковия развой.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/

От десетилетия е там, но ние продължаваме публично да мълчим за него, продължаваме да игнорираме вероятно най-големия проблем в съвременния български правопис. И не, според мен това не са правилата за поставяне на пълен и кратък член, а за слято, полуслято и разделно писане.

Да разчленим проблема

Наистина ли е толкова сложно и трудно да се справим с тези правила? Ще се опитам да обясня в какво се състои проблемът, а отговорът на въпроса, мисля, няма да затрудни никого.

1. Правилата за слято, полуслято и разделно писане са много на брой – между 110 и 120¹ .

За сравнение, следващият по обем раздел – за употреба на главни и малки букви – съдържа около 70 правила. Няма какво толкова да се коментира и анализира. И при най-добро желание редовият българин ще се обезсърчи само като се изправи пред такова количество разпоредби в един раздел.

2. Прилагането на правилата изисква време и способности за лингвистичен анализ.

Понеже летните жеги настъпиха със страшна сила още през юни, да се поразхладим с едно айскафе. Случаят е сравнително прост: имаме сложно съществително име, в което двете части са от чужд произход и първата пояснява втората. Тъй като айс не се употребява като самостоятелна дума в българския език, айскафе се пише слято. Ако си пием напитката в кафе-ресторанта обаче, ще трябва да прибегнем до полуслятото писане, защото тук смисловото отношение между двете части е равноправно: заведението е кафе(не) и ресторант.

В случай че бързаме, може да си вземем кофеиновата доза от уличен кафе автомат/кафеавтомат. При тази сложна дума първата част пояснява втората и смисловото отношение е както при айскафе, но понеже и двете части (кафе и автомат) се употребяват самостоятелно, сложната дума може да се пише и слято, и разделно. В практиката масово се предпочита разделното писане в този случай, който може да илюстрираме с примери като фитнес клуб, бизнес среща, рок група².

При прилагането на някои правила е нужен по-обстоен анализ. Как например следва да пишем компютърно-томографски и ядрено-магнитен? И за двете прилагателни кодификаторът още не се е произнесъл, затова ще се наложи да се заровим в словообразуването и във… физиката. За да напишем правилно първата дума, е нужно само: 1) да знаем, че ако едно сложно прилагателно е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име, то се пише слято; 2) да предположим, че има уред, наречен компютърен томограф; 3) да се уверим, че уредът съществува наистина. Е, вече уверено може да напишем компютърнотомографски.

Второто прилагателно обаче явно не може да се свърже с ядрен магнит или с някакво подобно словосъчетание. Затова зарязваме за неопределено време текста, по който работим, и започваме да проучваме физичното явление ядрено-магнитен резонанс, стоящо в основата на едноименното медицинско изследване. Разбираме, че става въпрос за атомни ядра на вещество, поставено в магнитно поле. След като ядро/ядрен не пояснява магнит/магнитен, нито пък обратното, е логично да приемем, че са в равноправни смислови отношения в прилагателното, и да напишем ядрено-магнитен. А колко ценно време загубихме?

3. Част от правилата за слято, полуслято и разделно писане не могат да се приложат обективно.

Най-ярка илюстрация е слятото/разделното писане на сложни прилагателни от типа световноизвестен/безследно изчезнал, които се срещат доста по-често, отколкото може да предположите. В първия пример съчетанието от наречие (световно) и прилагателно име (известен) образуват смислово единство, а във втория – не (тук втората част изчезнал е причастие, функциониращо като прилагателно име). В пощата на „Как се пише?“ вече са ми задавали десетки, ако не и стотици въпроси за правописа на такива прилагателни имена. И това е съвсем естествено, защото, когато слято написаната дума липсва в Официалния правописен речник (вече в БЕРОН), човек изпада в двоумение, а и в триумение как да я напише.

Лютеницата едросмляна ли е, или едро смляна? Обучението проектнобазирано ли е, или проектно базирано (досега съм получила 15 въпроса конкретно за това съчетание!)? Кучетата от породата „Басет“ средноголеми ли са, или средно големи? Едно е сигурно: полуслетият вариант се изключва и е добре това да се уточни, защото немалко питащи всъщност се колебаят между трите начина на писане.

Кой трябва да определи дали дадено съчетание от наречие и прилагателно име/причастие вече представлява смислово единство, тоест едно цялостно понятие, и съответно се е лексикализирало, станало е нова дума в езика? Нима тази задача се вменява на пишещия, който в общия случай не е филолог? Но дори и да е филолог, той не притежава компетентността на висококвалифицирания специалист лексикограф. Според мен конкретно тези правила са едно от най-големите недоразумения в българския правопис и издават определена кодификаторска немощ.

Да продължим със сложните наречия. Правилото в този вид, в който е формулирано, не е кой знае колко полезно:

Сложни наречия, образувани от предлог и наречие, се пишат слято.

За досега, отскоро, вдясно се съгласяваме, че се подчиняват на правилото, но как да се досетим, че до утре, от вчера, в повече са на друг правописен режим? Добре че подобни съчетания не са необозримо много и може да се запомнят от хората, които са паметливи и държат на правописа.

4. При правилата за слято, полуслято и разделно писане има непоследователност, противоречия, ненужни изключения.

Нали си спомняте, че съществителното име кафе автомат може да се пише и разделно, и слято (кафеавтомат), защото двете му части (от чужд произход) се употребяват самостоятелно? Би следвало това да важи например за кинопремиера и радиопрограма. Ами не, не важи, защото думи от този тип се пишат слято по традиция.

Понеже сме на вълна Европейско първенство по футбол, да отбележим и една актуална дума с традиционно слят правопис – голмайстор. Но пък голлиния не е в този списък и може да се пише и слято, и разделно. Изпуснахте ли вече логиката? Добре, ще ви върна в нейното лоно: голлинията е на същия режим като кафеавтомата. И тъкмо нещата да се прояснят и да си дойдат на мястото, макар и с цената на известно умствено напрежение, ще изтичаме до тъчлинията, която трябва да се пише само слято. Същото важи и за аутлинията. Не ме питайте защо. И тъч, и аут се употребяват като самостоятелни съществителни имена в българския език, следователно разделното писане трябва да е позволено.

Ако продължавате да четете, със сигурност сте хвърлени в тъч и ви предлагам там да си останете, за да понесете по-лесно още едно противоречие, което може и да сте установили, в случай че сте се замисляли по въпроса.

Няма логика – нито филологическа, нито обикновена човешка – вкъщи да се пише слято, а у дома – разделно.

И двете представляват съчетание на предлог и стара падежна форма на съществително име³. Когато се променя правописът на дадена дума, редно е да се държи сметка за цялата система. Щом си казал А (вече ще пишем вкъщи), трябва да кажеш и Б (вече ще пишем удома). Иначе дискредитираш въпросната система.

Какво да се прави?

Представих ви само част от проблемите, свързани със слятото, полуслятото и разделното писане, но и те са достатъчни, за извода, че в сегашния си вид правописните правила затрудняват значително не само средностатистическия българин, но и филолозите. Главната причина за тази зле функционираща система от правила според мен е в погрешната концепция, която е стъпила на смисловите отношения между частите, изграждащи сложните думи. Така смята и професор Боян Вълчев:

В частта за слятото, полуслятото и разделното писане […] последователно се говори за главна и подчинена основа, за равноправно и неравноправно отношение […]. Това означава, че когато човек пише, трябва да спре и да направи лингвистичен анализ на думата или думите и тогава да реши как да постъпи. Дори и аз в много от случаите не мога еднозначно да си обясня бързо коя е главната и коя – подчинената основа. Това е постановка, която по принцип е погрешна. Правописът трябва да има почти напълно автоматичен характер.

Ако наистина искаме правилата за слято, полуслято и разделно писане да са функционални, с козметични промени нищо няма да се постигне. Нужна е промяна на концепцията, която да се основава на структурата на думите, а не на смисловите отношения между частите им. Лошото е, че белята вече е направена – макар и лоши, правилата са познати и хората, които държат на правописа, са свикнали с тях. Затова кардинална промяна ще се посрещне, меко казано, с неодобрение. Зле е, но е познатото зле. Би ли имал смелост кодификаторът да предприеме такава промяна? Надявам се, че поне мисли върху нея.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Олег Коцарев original https://www.toest.bg/na-ezika-na-voynata/

1.

Избухне ли война, на хората не им е до игри на думи, изследвания и размисли, не им е до многословие. Първите страшни часове и дни са по-скоро време за кратки възгласи и вопли, призиви и команди, изплашени молби и шепоти, откъслечни слухове. А по-нататък става едно малко странно чудо: лека-полека военната реалност се превръща в норма. Свикваме. И правим наивното откритие, че животът продължава. Сиреч продължава да диша и да се променя и словото.

Украйна до голяма степен не беше готова за жестоката руска агресия на 24 февруари 2022-ра. Това се усети и в езиковата материя. Много от нас отначало просто не разполагаха с нужните за подобни обстоятелства думи и препратки. Ето защо в края на онзи злополучен февруари украинците често цитираха една наглед не съвсем уместна за контекста съветска песен от Втората световна:

Ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война…

(„Точно в четири часа бомбардираха Киев – съобщиха ни, че е започнала война…“). Днес, две години по-късно, рядко някой се сеща за нея – междувременно бяха измислени какви ли не нови неща, а съветските творения започнаха да въздействат все по-отблъскващо.

2.

Новите реалии изискваха нови думи. Първо шумно „избухнаха“ названията на активно използваните оръжия. Най-напред – американските преносими противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“ и турските бойни дронове „Байрактар“. Те бяха особено забележими през пролетта на 2022 г., когато украинците отбиваха стремителното настъпление на руските военни колони в огромни части от севера, юга и изтока на страната. Затова с техните имена започнаха да се кръщават коктейли, кафенета и радиостанции. И то се знае – песни. С течение на времето, когато тази мода излезе от пределите на здравия смисъл, се появи думата байрактарщина – осезаемо „предобряне“ с военни или околовоенни образи, знаци и термини.

Друга важна дума, особено през 2022 г., е тероборона („теротбрана“ – от „териториална отбрана“). Говорим за род украински войски, „прикрепени“ към определен регион. В началото на руското нахлуване обаче, когато съществена роля в съпротивата срещу нашествениците играеха все още слабо организираните групи от доброволци, добре познаващи родния си град, квартал или село, а в определени моменти и места, оръжието се раздаваше едва ли не на всички желаещи, всичко това също се наричаше „тероборона“.

В град Буча недалеч от Киев, където живея от седем години, през февруари 2022 г. активисти (кой с боеви опит, кой без) сформираха няколко такива лековъоръжени отряда, които докъм 3 март оказваха дейна съпротива на руските войски. На 27 февруари те първи пресрещнаха руската колона, разбита по-късно на „Вокзальна вулиця“ (Гаровата улица) – фотографии от разгрома ѝ обиколиха света и станаха един от символите на Буча. До началото на окупацията тези отряди бяха практически единствените силови структури, които донякъде контролираха града, а в някои квартали продължиха да действат и докато трая окупацията. Разбира се, става дума за спонтанни формации от граждани, а не за род войски – по-уместно би било да се говори за „самоотбрана“, но „теротбрана“ се наложи.

Или да вземем ироничното бавовна. Игра на думи, стъпила на руската мода (официалният и неофициален новговор в днешна Русия е отделна интересна тема) взривовете в окупираните територии или в самата Русия да се наричат просто „хлопо̀к“ („трясък“). По същия начин обаче се пише и „хло̀пок“, „памук“, което на украински е „бавовна“. Затова сега „памук“ наричаме всеки по-зрелищен и успешен украински удар по руските позиции, кораби, летища, мостове и градове.

По-специфични и по-слабо известни на широката общественост са думите от строго армейския бит. Арта например е „артилерия“, покемон – модернизиран „Калашников“, нуль („нула“) – линията, в която се засрещат враждебните армии…

3.

Но бива ли език на войната без образ на врага? Нападналите Украйна наши „братя“, много ясно, предизвикаха грамадна вълна̀ от народна омраза (захранена и от „по-скромната“ агресия от 2014–2021 г.). Жестоките ракетни удари, изтребването на мирни жители в окупираните територии, разстрелите на пленници, фашистката реторика – всичко това не потуши страстите, само ги разпали.

Най-популярните наименования на руските войници в днешна Украйна са рашисти и орки. Първото е хибрид от Russia и „фашисти“ (парадокс: дискурсът на една война от ХХІ в. все още се върти около „фашисти“, „нацисти“ и „неонацисти“, както се именуват взаимно и двете страни). Второто е заемка от „Властелинът на пръстените“ на Толкин, където орките са отвратителните, безжалостни бойци на Мрачния владетел. Случвало се е в отговор на „орки“ руснаците подигравателно да наричат украинските военни „елфи“, но тази практика не стана масова.

За обозначаване на Русия се използва вехтото Московия или изразът в блатата. В употреба са и неуважителното русня¹, и традиционният етнофолизъм кацапи². А обидата йобана русня, ако човек иска да избегне цензурата в социалните мрежи или просто да намекне, се дава съкратено (йбн рсн и йбн блд³ рсн) или отзад напред (янсур анабой). Военните от многобройните „субекти в състава на Руската федерация“, като Тува или Татарстан, обобщено се наричат буряти (след 2022-ра мирното население край Киев никак не ги помни с добро). Заради любовта си към качването на клипчета в TikTok (често разиграващи мними епични сражения) подчинените на Кадиров чеченски отряди се славят като тиктокъри.

Немалък дял от лексикалната агресия се насочи към северния ни съсед – Беларус. Не всички украинци днес имат време, сили и желание да анализират кой е пожелал или е бил принуден да услужва на руските агресори с територия, летища, полигони, а вероятно и с оръжие, техника и униформи – дали диктаторският апарат на Лукашенко, или белоруското общество (и каква част от него). Затова се появиха откровени гаври с името на страната: Блядорусь, Беломосковия. Нещо сходно стана и с крайграничния руски Белгород, който – поради факта, че оттам редовно обстрелват Харков – за много украинци е вече Блядьгород.

Впрочем повечето украинци в тила все пак имат вземане-даване не с руски войници (уж нищо и никакво, а колко приятно!), а с руски ракети и ирански дронове. И ето че ракетите се превърнаха в блядіни/блєдіни (и се появи песента „Летить блєдіна“), а „шахидите“ заради формата си на „триъгълник с дръжка“ (на мен лично тя ми напомня на древен клинопис) станаха балалайки, което не значи, че не могат да бъдат и мопеди, шлюхеди и деренчалки („дрънчила“, „тракала“).

4.

Образът на войната е обикновено образът на сплотения пред външната заплаха народ. Да, в подобни времена действително не може без масова взаимна поддръжка, всеобщо доброволчество, песни, от които на човек му притреперва в гърдите и прочее родолюбиви прояви. Милиони хора събират пари за консумативи за войниците. Непременно се намира кой да „хвърли“ с колата си безплатно родителите с деца, които напускат опасен район. На помощ в разчистването на отломките от пострадалия при ракетен удар блок задължително се стичат доброволци. Заникъде сме без тези неща.

Но националното единство не е цялата военна реалност. И колкото повече продължава ужасът на бойните действия, толкова по-чести и видими стават някои не толкова въодушевяващи явления. Вътрешни дрязги и конфликти; грешки на гражданските и военните власти и на политиците; разминавания в понятията за тактика и стратегия; болка и гняв от загубите; умора и травми. Всичко това също е война и то влияе на начина, по който говорим. Горчивата самоирония, внезапните счепквания (често ей така, от нищо), редуването на отчаяние и еуфория в зависимост от новините или имитациите на новини…

Трагикомичен на този фон стана изразът две-три седмици. Уж толкова щеше да продължи активната фаза на бойните действия според прогнозата от март 2022-ра на Олексий Арестович, скандален и противоречив политик, тогава съветник на президента Зеленски. Днес такова „пророчество“ разсмива и поражда всякакви пародии, но на онзи етап мнозина повярваха на Арестович. Едни – като на човек, който „няма как да не е наясно“, други – просто защото искаха да вярват. Изобщо, в първите дни и седмици на войната имаше много слухове и разговори за скорошния мир.

„Политиците ще се оправят помежду си“, „Сега като тръгнат труповете, ще им се отще да воюват“, „Никой не иска война насред Европа в ХХI век“ – под път и над път се чуваха тези и подобни фрази. Една моя позната разказва, че всяка вечер си лягала да спи и се надявала на сутринта да се окаже, че е сънувала кошмар. Лесно е да си представим какъв е мащабът на разочарованието, което очакваше хората, поддали се на такива настроения, повярвали на подобни предвиждания.

Когато намаля първоначалният мощен поток от доброволци, които постъпваха в украинската армия и паравоенните структури, се оказа, че далеч не всички са готови да се вдигнат на оръжие. И не всички поддържат политиката на границите, затворени за мъже в наборна възраст. Това е сериозен, макар и невинаги забележим отстрани вътрешен конфликт, върху който се наслагва и все по-голямата разлика в опита и вижданията на тези, които са на фронта, и тези, които са в тила; на избягалите от Украйна и останалите в страната. Едните призовават всички цивилни да отидат на фронта; другите изнамират начини да не получат призовка…

И езиковата реалност, разбира се, ярко отрази този феномен. Огромно разпространение получи терминът ухилянт (от „ухилятися“, „да изклинчиш“), тоест човек, който се скатава от военна служба. Негов аналог е мамина череша (заемка от стара сантиментална песен). Мъжете, които успяха да заминат в чужбина и не възнамеряват да се връщат и да се бият с руснаците, попадат групово в саркастичното название батальон Полша или батальон Монако (за по-заможните). Някои фронтоваци казват за гражданите в тила, че са в киевския котел („котел“ тук е преводимо на военен жаргон с „чува̀л“ – затворени в обкръжение военни части, които продължават да се съпротивляват), в диванния батальон.

На свой ред и „черешите“ разработиха своя терминология. Като съобщават в социалките за хайки или блокпостове, където се връчват призовки, те могат да нарекат военните маслини и зелени, а полицаите – сини. Получават се доста образни конструкции: „две краставици и един патладжан“ за „двама военни и един полицай“ например. Правят се и иносказателни „прогнози за времето“: „Биківня, дуже сонячно, вдягнула окуляри, загоріли ніжки“ („Биковня, много слънчево, сложих си очилата, опекох си крачетата“). Тоест в киевския квартал „Биковня“ засега не се връчват призовки…

5.

Епохата поражда своите обобщения и събирателни символи. Така името Мариупол стана символ на трагедията на морския град, на варварския щурм на руснаците, на печално известния обстрел на театъра, където се криеха мирни жители (надписът „ДЕЦА“ не трогна особено агресорите), на дългата отбрана и плена на защитниците.

А Буча вече е знак за поразителната жестокост на окупаторите, стоварила се върху мирните жители, за разстрелите по улиците и в мазетата. За разлика от Мариупол, през пролетта на 2022 г. Буча беше освободена. Как се живее сега в градчето край Киев, което се превърна в черна точка върху картата на общоприетите представи? Избиването на над 400 граждани, както и гибелта на много военни от Буча на фронта си остава отворена рана, за която напомнят посветените на загиналите информационни табла по централната пешеходна улица.

От друга страна, градът се оказа не чак толкова съсипан, колкото можеше да се очаква. Повечето щети върху инфраструктурата и сградите са вече отстранени; много от жителите се върнаха по домовете си. Животът в Буча днес не може да се нарече точно „мирен“, но е относително спокоен, тилови и доста активен. На хората от други градове и държави това им се струва странно. Удивяват се, че войната продължава, а ти можеш да се къпеш в езерото на прекрасния местен парк. И питат ли, питат:

Ама езерото разминираха ли го???
Нима в Буча има езеро, а на езерото – плаж???
Това наистина ли е онази Буча???

Войната на фронта и войната в тила са твърде различни неща. Същото може да се каже и за пълномащабната (като започналата през 2022-ра) и локалната война (като в Донбас в периода 2014–2022). И хората чрез начина си на изразяване се мъчат да нацелят разликата. Затова докато активистите ни убеждават да не говорим за 24 февруари 2022 г. като за начало на войната (та пряката агресия на Русия започна още през 2014-та!), в Буча от обикновените хора на улицата на всяка крачка може да се чуе парадоксалната формулировка еди-какво си стана през войната, отнесена към февруарските боеве за града и окупацията му през март 2022-ра. А за сегашното време се използва след войната…

Изобщо, войната загадъчно изкривява времето в човешкото възприятие. Часовете и минутите, дните и месеците се сливат и нерядко стават абстрактни (участниците и непосредствените свидетели на военните събития бъркат датите най-лесно от всички). Сякаш отново заживяваме в някакво архаично циклично време, където видимото движение на небесните светила и усещането за атмосферните явления по кожата значат много повече, отколкото буквите и цифрите в календарите, часовниците и телефоните.

Превод от руски Нева Мичева