Tag Archives: журналистика

Кирил Вълчев, или когато новинарят стане новината

Post Syndicated from Евгени Соколов original https://www.toest.bg/kiril-vulchev-ili-kogato-novinaryat-stane-novinata/

На редакционната поща пристигна имейл, към който бяха прикачени първоначален вариант на настоящата статия и файл в Excel. Взехме решение да публикуваме статията (след обичайната за нас редакция), защото представлява сериозен анализ на проверими факти. Файлът в Excel съдържаше заглавията на всички над 4000 дописки на сайта на БТА, които са предмет на анализа, с датите на публикуването им и разделени по категории. Основата на графиката по-долу също е от въпросния файл.

Евгени Соколов не е истинското име на автора. Уважаваме основанията му да запази своята анонимност и сме убедени, че анализът на фактите, който той представя, е по-важен от името му.

От редакцията


Кирил Вълчев, или когато новинарят стане новината

Когато преди няколко години започнах работа в Българската телеграфна агенция (БТА), забелязах, че едно име се появява в нейни статии отново и отново. Не на Бойко Борисов, нито на Румен Радев или Делян Пеевски – обичайните заподозрени, които сме свикнали да доминират в медийния поток. Говоря за името на главния директор на БТА Кирил Вълчев.

Този факт ме накара да се запитам: работата на журналиста не е ли да стои в сянка и да представя събитията, вместо да бъде част от тях? Кой друг журналист се среща толкова често в статии не като автор, а като действащо лице? Със сигурност не шефовете на световни новинарски агенции като Reuters, Associated Press и BBC.

Светият синод на БТА

Кой има нужда от един зле реформиран псевдомедиен мастодонт от времето на соца, се пита Дарина Сарелска. За БТА говорим, да не се обърка някой, че то едно ли е…

Като се замислих за скорошен пример за журналист, станал център на внимание, се сетих единствено за Джамал Хашоги. Причината той да се превърне в новина обаче беше бруталното покушение срещу него, вероятно наредено от лидера на Саудитска Арабия. През 1978 г. името на журналиста Георги Марков също се оказва сензация, когато той става жертва на прословутия „български чадър“.

Общото между Марков и Хашоги е, че и двамата ги сполита ненавременна смърт, след като с критиките си стават прекалено неудобни за определен тоталитарен режим. Това подсказва, че когато журналист се е превърнал в център на медийното внимание, значи статуквото е фундаментално сбъркано, защото властимащите възприемат отразяването на фактите като заплаха.

Но пък Кирил Вълчев е център на внимание не заради покушение. Може би тогава нямаме повод за притеснения?

Покрай скорошните избори и кандидатурата на Вълчев за вицепрезидент мнозина се запитаха с какво е заслужил доверието на Илияна Йотова, която го издигна за свой заместник. Поставен беше и въпросът не наблюдаваме ли фрапантен конфликт на интереси, когато един и същи човек е кандидат в изборите и шеф на националната новинарска агенция, която отразява неговата кампания и тази на опонентите му. Обяснението на Вълчев беше следното: 

Не е конфликт на интереси, понеже не е незаконно. И също така аз съм в отпуск по време на кампанията. 

Е, няма проблем, значи – всички знаем, че когато шефът излезе в отпуск, той моментално губи всички телефони на служителите си и влиянието му над тях рязко се занулява.

Бърза справка на официалния сайт на агенцията, управлявана от Вълчев, показва, че той е обиколил „всички 193 държави, които са членове на Организацията на обединените нации“. Този факт накара хора като бившия директор на Висшето училище по мениджмънт във Варна Николай Райчев да обвинят Вълчев в разточителство и безсмислен туризъм на гърба на българския данъкоплатец.

Този грандиозен проект на суетата изисква торби с пари и много свободно време. Хората, които колекционират държави като пощенски марки, го правят само за да могат на всеки коктейл да доминират разговора с репликата: „Ах, навремето, когато бях в Руанда…“

За мен подобни заключения понякога се оказват прибързани. Може пък бъдещият ни вицепрезидент да е един съвременен Алеко, който попива впечатления от всяко ново място и след това превръща натрупаното знание в стойностна литература?

За да тествам тази хипотеза, реших да прегледам (чрез вътрешната система на сайта, защото тя предоставя повече възможности за търсене и обработка на информацията) всички статии, публикувани в bta.bg с името Кирил Вълчев, било то в полето за автор или в самия текст. Статии от първия вид, изглежда, не съществуват, тоест Вълчев не е публикувал нито един текст на сайта на БТА под собственото си име. При статиите от втория вид положението е малко по-различно. 

Към 25.10.2026 г. официалният сайт на БТА съдържа 4359 публикации с името Кирил Вълчев в тях. За сравнение, името на Христос се появява в Новия завет малко над 1000 пъти.

В резултат на четенето и категоризирането на всички 4359 текста научих две неща:

  1. Когато в БТА се обнови статия, не се променя първоначално публикуваната, а се добавя нова статия със същото заглавие и нов час на публикуване. Затова понякога една и съща новина бива отразена с две или повече статии с едно и също заглавие.
  2. Някой в БТА (дали не самият директор?) изпитва болезнена нужда името на Вълчев да бъде вкарвано навсякъде. В някои статии неговото присъствие е абсолютно излишно, но въпреки това авторът е намерил повод да го спомене. Но нека не прибързваме.

Първото, което направих в опит да намаля обема на работа, беше да премахна от пълния списък със статии всички повтарящи се заглавия, които очевидно се отнасят за едно и също събитие. Изтрих и по една публикация от няколко двойки статии с почти идентични заглавия (например „Последната група от 34-тата българска антарктическа експедиция се завръща утре в София“ и „Последната група от 34-тата българска антарктическа експедиция се завръща днес в София“). Това намали общия им брой с 284 – от 4359 на 4075. Малка, но не незначителна разлика.

След това започнах да чета. И да създавам категории.

.bta-pie { position: relative; box-sizing: border-box; max-width: 760px; margin: 2rem auto; padding: 28px 24px 24px; background: #fff; border-radius: 24px; }
.bta-pie *, .bta-pie *::before, .bta-pie *::after { box-sizing: border-box; }
.bta-pie__head { text-align: center; margin: 0 0 4px; }
.bta-pie__hint { font-size: 15px; line-height: 1.4; opacity: .65; margin: 0; }
.bta-pie__stage { position: relative; width: 100%; max-width: 560px; margin: 0 auto; }
.bta-pie__svg { display: block; width: 100%; height: auto; overflow: visible; }
.bta-pie__slice { pointer-events: none; outline: none; transition: transform .25s ease, opacity .22s ease, filter .25s ease; }
.bta-pie__slice path { stroke: #fff; stroke-width: 2.5; stroke-linejoin: round; }
.bta-pie__slice text { font-weight: bold; font-size: 24px; pointer-events: none; text-anchor: middle; dominant-baseline: central; }
.bta-pie.is-active .bta-pie__slice:not(.is-on) { opacity: .6; }
.bta-pie__hit { fill: transparent; stroke: none; cursor: pointer; }
.bta-pie__slice.is-on { filter: drop-shadow(0 8px 12px rgba(58,59,64,.28)); }
.bta-pie__slice:focus-visible path { stroke: #3A3B40; stroke-width: 3; }

.bta-pie__legend { list-style: none; display: flex; flex-wrap: wrap; justify-content: center; gap: 4px 6px; margin: 18px 0 0; padding: 0; }
.bta-pie__legend button { display: inline-flex; align-items: center; gap: 7px; padding: 4px 9px; border: 0; border-radius: 999px; background: transparent; color: inherit; font: inherit; font-size: 16px; line-height: 1.25; cursor: pointer; transition: background .15s ease, opacity .15s ease; }
.bta-pie__legend button:hover, .bta-pie__legend button:focus-visible, .bta-pie__legend button.is-on { background: #F5F5F5; outline: none; }
.bta-pie__legend li { list-style: none; margin: 0; padding: 0; }
.bta-pie__legend li::before, .bta-pie__legend li::after { content: none !important; display: none !important; }
.bta-pie__legend i { flex: none; width: 10px; height: 10px; border-radius: 50%; }
.bta-pie__legend b { font-weight: bold; }
.bta-pie.is-active .bta-pie__legend button:not(.is-on) { opacity: .6; }
.bta-pie__note { font-size: 14px; line-height: 1.4; opacity: .65; text-align: center; margin: 14px 0 0; }

.bta-pie__tip { position: absolute; z-index: 5; left: 0; top: 0; width: 340px; max-width: calc(100% – 16px); padding: 16px 18px 18px; background: #fff; border: 1px solid #E3E3E6; border-radius: 14px; box-shadow: 0 10px 30px rgba(58,59,64,.18); pointer-events: none; opacity: 0; transform: translateY(4px); transition: opacity .16s ease, transform .16s ease; }
.bta-pie__tip.is-open { opacity: 1; transform: none; }
.bta-pie__tip-top { display: flex; align-items: flex-start; justify-content: space-between; gap: 12px; }
.bta-pie__tip-name { display: flex; align-items: flex-start; gap: 8px; min-width: 0; font-size: 18px; font-weight: bold; line-height: 1.25; padding-top: 3px; }
.bta-pie__tip-name i { flex: none; width: 12px; height: 12px; border-radius: 50%; margin-top: 3px; }
.bta-pie__tip-num { flex: none; margin: 0; font-size: 32px; font-weight: bold; line-height: 1.1; text-align: right; }
.bta-pie__tip-pct { margin: 2px 0 0; font-size: 14px; line-height: 1.3; opacity: .65; }
.bta-pie__tip-text { margin: 10px 0 0; font-size: 16px; line-height: 1.45; }
.bta-pie__tip-ex { margin: 10px 0 0; padding-left: 10px; border-left: 3px solid; font-size: 15px; line-height: 1.4; opacity: .85; }

.bta-pie__tip-x { display: none; }
@media (hover: none), (max-width: 520px) {
.bta-pie__tip-x { display: flex; align-items: center; justify-content: center; position: absolute; top: -12px; right: -8px; width: 32px; height: 32px; padding: 0; border: 1px solid #E3E3E6; border-radius: 50%; background: #fff; color: inherit; box-shadow: 0 4px 12px rgba(58,59,64,.2); font: inherit; font-size: 20px; line-height: 1; cursor: pointer; pointer-events: none; }
.bta-pie__tip.is-open .bta-pie__tip-x { pointer-events: auto; }
}
@media (max-width: 520px) {
.bta-pie { padding: 20px 12px 18px; border-radius: 18px; }
.bta-pie__slice text { font-size: 28px; }
.bta-pie__tip { width: 300px; }
.bta-pie__tip-name { font-size: 17px; }
.bta-pie__tip-num { font-size: 28px; }
.bta-pie__legend button { font-size: 15px; }
}
@media (prefers-reduced-motion: reduce) {
.bta-pie__slice, .bta-pie__tip, .bta-pie__legend button { transition: none; }
}
.bta-pie__hint-touch { display: none; }
@media (hover: none) {
.bta-pie__hint-mouse { display: none; }
.bta-pie__hint-touch { display: inline; }
}

Посочете сектор с мишката, за да видите какво означаваНатиснете сектор с пръст, за да видите какво означава

Данни към 25.10.2026 г., след премахване на повтарящите се заглавия (4075 статии)

(function () {
var root = document.getElementById(‘btaPie’);
if (!root || root.dataset.ready) return;
root.dataset.ready = ‘1’;

// Всички текстове (имена, числа, обяснения, примери) се четат от HTML-а в легендата.
var TXT = {
articles: root.getAttribute(‘data-txt-articles’) || ”,
all: root.getAttribute(‘data-txt-all’) || ”,
close: root.getAttribute(‘data-txt-close’) || ”
};
var DATA = [].map.call(root.querySelectorAll(‘.bta-pie__legend > li’), function (li) {
var info = li.querySelector(‘.bta-pie__info-text’), ex = li.querySelector(‘.bta-pie__info-ex’), dot = li.querySelector(‘i’);
return {
name: li.querySelector(‘.bta-pie__name’).textContent.trim(),
n: parseInt(li.querySelector(‘b’).textContent, 10),
color: dot.style.backgroundColor,
label: li.getAttribute(‘data-label’) || ‘#fff’,
text: info ? info.innerHTML : ”,
ex: ex ? ex.innerHTML : ”,
btn: li.querySelector(‘button’)
};
});

var NS = ‘http://www.w3.org/2000/svg’;
var CX = 300, CY = 300, R = 262, TAU = Math.PI * 2;
var svg = root.querySelector(‘.bta-pie__svg’);
var stage = root.querySelector(‘.bta-pie__stage’);
var tip = root.querySelector(‘.bta-pie__tip’);

var total = DATA.reduce(function (s, d) { return s + d.n; }, 0);
var acc = 0;
DATA.forEach(function (d, i) {
d.i = i;
d.pct = d.n / total * 100;
d.a0 = acc / total * TAU;
acc += d.n;
d.a1 = acc / total * TAU;
d.mid = (d.a0 + d.a1) / 2;
d.done = false;
});

function fmtPct(p) { return p.toFixed(1).replace(‘.’, ‘,’) + ‘%’; }
function pt(a, r) { return [CX + r * Math.sin(a), CY – r * Math.cos(a)]; }
function arc(a0, a1) {
if (a1 – a0 Math.PI ? 1 : 0) + ‘ 1 ‘ + p1[0].toFixed(2) + ‘ ‘ + p1[1].toFixed(2) + ‘Z’;
}
function el(name, attrs) {
var e = document.createElementNS(NS, name);
for (var k in attrs) e.setAttribute(k, attrs[k]);
return e;
}

// Build slices
DATA.forEach(function (d) {
var g = el(‘g’, { ‘class’: ‘bta-pie__slice’, tabindex: ‘0’, role: ‘img’,
‘aria-label’: d.name + ‘: ‘ + d.n + ‘ ‘ + TXT.articles + ‘, ‘ + fmtPct(d.pct) });
g.style.opacity = ‘0’;
var path = el(‘path’, { d: ”, fill: d.color });
if (d.pct = 5) {
var lp = pt(d.mid, R * 0.68);
var t = el(‘text’, { x: lp[0].toFixed(1), y: lp[1].toFixed(1), fill: d.label });
t.textContent = d.n;
t.style.opacity = ‘0’;
g.appendChild(t);
d.text_el = t;
}
svg.appendChild(g);
d.g = g; d.path = path;
});

// Static, invisible hit areas on top: they never move, so the pointer cannot flicker between two neighbouring slices
var hitLayer = el(‘g’, {});
svg.appendChild(hitLayer);
DATA.forEach(function (d) {
d.hit = el(‘path’, { d: ”, ‘class’: ‘bta-pie__hit’ });
hitLayer.appendChild(d.hit);
});

// Tooltip
var current = null;
function fill(d) {
tip.innerHTML =
‘‘ +
‘

‘ + d.name + ‘

‘ +
‘

‘ + d.n + ‘

‘ +
‘

‘ + fmtPct(d.pct) + ‘ ‘ + TXT.all + ‘

‘ +
‘

‘ + d.text + ‘

‘ +
(d.ex ? ‘

‘ + d.ex + ‘

‘ : ”);
}
function place(x, y) {
var sw = stage.clientWidth, sh = stage.clientHeight;
var w = tip.offsetWidth, h = tip.offsetHeight;
var left = x + 16, top = y + 16;
if (left + w > sw + 8) left = x – w – 16;
if (left sh) top = y – h – 16;
if (top < 0) top = Math.max(0, Math.min(sh – h, y – h / 2));
tip.style.left = left + 'px';
tip.style.top = top + 'px';
}
function centroid(d) {
var r = svg.getBoundingClientRect(), s = stage.getBoundingClientRect();
var p = pt(d.mid, R * 0.7), k = r.width / 600;
return [r.left – s.left + p[0] * k, r.top – s.top + p[1] * k];
}
function show(d, xy) {
if (current && current !== d) { current.g.classList.remove('is-on'); current.g.style.transform = ''; current.btn.classList.remove('is-on'); }
current = d;
root.classList.add('is-active');
d.g.classList.add('is-on');
d.btn.classList.add('is-on');
var o = pt(d.mid, 22); // push-out along the bisector (SVG units)
d.g.style.transform = 'translate(' + (o[0] – CX).toFixed(1) + 'px,' + (o[1] – CY).toFixed(1) + 'px)';
fill(d);
tip.setAttribute('aria-hidden', 'false');
tip.classList.add('is-open');
place(xy[0], xy[1]);
}
function hide() {
if (!current) return;
current.g.classList.remove('is-on');
current.g.style.transform = '';
current.btn.classList.remove('is-on');
current = null;
root.classList.remove('is-active');
tip.classList.remove('is-open');
tip.setAttribute('aria-hidden', 'true');
}
function local(e) {
var s = stage.getBoundingClientRect();
return [e.clientX – s.left, e.clientY – s.top];
}

DATA.forEach(function (d) {
d.hit.addEventListener('pointerenter', function (e) { if (e.pointerType === 'mouse') show(d, local(e)); });
d.hit.addEventListener('pointermove', function (e) { if (e.pointerType === 'mouse' && current === d) place.apply(null, local(e)); });
d.hit.addEventListener('pointerleave', function (e) { if (e.pointerType === 'mouse' && current === d) hide(); });
d.hit.addEventListener('click', function (e) {
e.stopPropagation();
if (current === d && e.pointerType !== 'mouse') hide(); else show(d, local(e));
});
d.g.addEventListener('focus', function () { show(d, centroid(d)); });
d.g.addEventListener('blur', function () { if (current === d) hide(); });
d.g.addEventListener('keydown', function (e) { if (e.key === 'Escape') hide(); });

d.btn.addEventListener('pointerenter', function (e) { if (e.pointerType === 'mouse' && d.done) show(d, centroid(d)); });
d.btn.addEventListener('pointerleave', function (e) { if (e.pointerType === 'mouse' && current === d) hide(); });
d.btn.addEventListener('click', function (e) {
e.stopPropagation();
if (!d.done) return;
if (current === d && e.pointerType !== 'mouse') hide(); else show(d, centroid(d));
});
d.btn.addEventListener('focus', function () { if (d.done) show(d, centroid(d)); });
d.btn.addEventListener('blur', function () { if (current === d) hide(); });
});
// any click/tap outside a slice or legend item closes the box (slices and legend buttons stop propagation)
document.addEventListener('click', hide);
document.addEventListener('keydown', function (e) { if (e.key === 'Escape') hide(); });

// Animation: slices are drawn one after another, each sweeping clockwise from its own start angle
var STEP = 170, DUR = 700;
function ease(t) { return 1 – Math.pow(1 – t, 3); }
function finish(d) {
d.path.setAttribute('d', arc(d.a0, d.a1));
d.g.style.opacity = '1';
d.hit.setAttribute('d', arc(d.a0, d.a1));
if (d.text_el) d.text_el.style.opacity = '1';
d.done = true;
}
function run() {
var reduce = window.matchMedia && window.matchMedia('(prefers-reduced-motion: reduce)').matches;
if (reduce) { DATA.forEach(finish); return; }
DATA.forEach(function (d) { if (d.text_el) d.text_el.style.transition = 'opacity .3s ease'; });
var t0 = null;
function frame(ts) {
if (t0 === null) t0 = ts;
var el_ = ts – t0, alive = false;
DATA.forEach(function (d) {
if (d.done) return;
var p = (el_ – d.i * STEP) / DUR;
if (p = 1) { finish(d); return; }
alive = true;
d.g.style.opacity = ‘1’;
d.path.setAttribute(‘d’, arc(d.a0, d.a0 + (d.a1 – d.a0) * ease(p)));
});
if (alive) requestAnimationFrame(frame);
}
requestAnimationFrame(frame);
}

var started = false;
function start() { if (started) return; started = true; run(); }
if (‘IntersectionObserver’ in window) {
var io = new IntersectionObserver(function (entries) {
if (entries.some(function (x) { return x.isIntersecting; })) { io.disconnect(); start(); }
}, { threshold: 0.35 });
io.observe(stage);
} else { start(); }
})();

Много бързо отделих първата категория – „Неважно“. В нея включих статиите от поредицата „Събитията днес“, които обобщават събития, станали преди година или повече или пък планирани за близкото бъдеще. В „Неважно“ влязоха 85 текста, или малко над 2% от всички.

Една от първите сериозни категории нарекох „За БТА“. 

Както подсказва името ѝ, в нея попадат новини, посветени на самата агенция и/или на нейния директор. За някои от тях е добре, че са обществено достояние, например „Парламентът прие на второ четене бюджетите на БНТ, БНР и БТА за 2025 г.“. Други сякаш не интересуват никого освен работещите в Агенцията („БТА успешно подмени асансьора в западната част на сградата си и подобри достъпа до агенцията“). Но при положение че източникът е БТА, да речем, че и безсмислените новини са приемливи, щом са публикувани единствено на сайта на Агенцията.

В категорията „За БТА“ попаднаха 1001 публикации, или близо 25% от общия брой. Огромна част от тях са посветени на пресклубовете на агенцията („БТА официално откри Национален пресклуб в Скопие“), на нейното списание („Списание ЛИК ще има предаване в Българското национално радио“) и на безкрайни поздравителни адреси по повод годишнината на институцията. Поздрави за преизбирането и за рождения ден на нейния директор („Поздравителен адрес от Мариан Бачев, министър на културата“) също влизат в тази категория. Тук човек би могъл да се запита израз на какво е да използваш поверената ти държавна институция, за да разпространяваш честитките за рождения си ден, но нека не се превръщаме в хейтъри.

Следващите две категории – „Организирано от/провеждано в БТА“ (819 статии, 20,1%) и „Договори“ (282 статии, 6,9%), може да се разглеждат и като подкатегории на „За БТА“. От названието на първата се разбира за какво са публикациите. Във втората вкличих всички статии, в които БТА се хвали, че е сключила договор за обмен на новини с друга институция или за отразяване на дадено лице, институция или събитие. Присъствието на Вълчев в тези категории може да се очаква, предвид че той е директорът на БТА.

Категория „Антарктида“ е интересен феномен. 

Статиите в нея (210 на брой, 5,2%) отразяват мисиите на кораба „Св. св. Кирил и Методий“, с който нашите антарктици ежегодно пресичат Атлантическия океан, за да стигнат до българската база на остров Ливингстън. На пръв поглед Вълчев не би трябвало да има много общо с тези новини, но списание ЛИК от юни 2023 г. разкрива друга картина. Още като водещ в Дарик радио през 2018 г. Вълчев е използвал трибуната си, за да убеждава политици, че България има нужда от собствен презокеански кораб за антарктическата си мисия.

Инвестирането в наука само по себе си е достойно за уважение. Нека България има собствен кораб. Да видим обаче и един цитат от Вълчев в споменатия брой на списание ЛИК: 

Господ беше на наша страна, защото заради Ковид-19 кризата се оказа, че на пазара има кораби, които се продаваха евтино.

Нашият бъдещ вицепрезидент де факто казва: „Слава богу, че светът беше поразен от смъртоносна пандемия, която изби милиони хора, че да може България да спести някой лев.“ Даже да разтълкуваме Вълчевите думи като екстремен национализъм (един вид, „Не ми пука колко хора ще умрат по света, стига България да намаже нещо“), България също беше поразена от вируса. От началото на пандемията до края на 2024 г. от COVID-19 в България са починали 38 855 души според данни от Националния център по заразни и паразитни болести.

Не ми се вярва обаче шефът на БТА да не е запознат с тази статистика. Все пак още на 1 октомври 2021 г. сайтът на поверената му агенция публикува статията „Министър Стойчо Кацаров награди генералния директор на БТА Кирил Вълчев с Почетен знак първа степен, за принос в кампанията за ваксиниране срещу COVID-19“. Единственото тълкуване, което остава, е, че Вълчев е склонен да търси келепир и от най-дълбоката човешка трагедия. Ако все още не сте убедени, препоръчвам ви статията „Големият въпрос, на който трябва да намерим отговор, е как България и региони като Пловдив могат да се възползват от проблема COVID-19, каза генералният директор на БТА“ от 15 декември 2021 г.

Преди да премина към трите ми любими категории, ще спомена останалите две набързо.

Категорията „Президент“ съдържа 129 новини, 3,2% от общия брой. Предвид това, че на 3 септември Йотова обяви Вълчев за свой кандидат-вицепрезидент, сами се досещате, че всички статии тук са публикувани от тази дата нататък. Няма да се спирам върху категорията, защото предизборната кампания зае достатъчен обем от медийното пространство и без моя принос.

„Друг Кирил“ е най-дребната категория – с едва пет материала, или 0,1% от всички статии. Тази мижава петица дава отговор на въпроса „Ти сигурен ли си, че във всички тези 4000+ статии се говори за един и същи Кирил Вълчев?“. Разумен въпрос – все пак не едно магаре се казва Марко. Петте статии са:

  1. „В страната са констатирани близо 212 хиляди декара засегнати иглолистни култури, създадени извън естествения им ареал“. Кирил Вълчев от тази новина е главен експерт по биоразнообразие в природен парк „Шуменско плато“. Очевидно не е шефът на БТА. За същия човек става дума и в четвъртата и петата статия.
  2. „Няма образователна система, която да не възпитава добродетели, каза министър Красимир Вълчев“. Присъствието на Кирил Вълчев тук е грешка. Цялата статия се базира на думи на тогавашния министър на образованието Красимир Вълчев. Кирил Вълчев не е споменат в текста, но журналистът на БТА, качил публикацията онлайн, е оставил „Кирил Вълчев“ в ключовите думи.
  3. „Община Угърчин ще предостави народни носии на желаещите да участват в ритуала по хвърляне на кръста в река Каменица на Йордановден“. В статия се споменава, че кръста в Угърчин на Йордановден е хванал някой си Кирил Вълчев. Тук си признавам – не мога да докажа, че не става въпрос за шефа на БТА. Имам обаче очи на главата, а те ми показват, че физиката на бъдещия ни вицепрезидент не е на плувец шампион.
  4. „След включването на пещера Бисерна сред 100-те Национални туристически обекта на България се запазва сезонността на посещения там“ (вж. т. 1).
  5. „Дирекцията на Природен парк „Шуменско плато“ започва изпълнение на проект за намаляване на загубата на биологично разнообразие“ (вж. т. 1).

И така стигаме до трите най-показателни категории, понеже те се въртят най-близо около личността на самия Вълчев.

„Name-drop“ 

е най-малката от трите, с едва 55 материала (1,4%), но пък е доста забавна. Глаголът name-drop на английски означава да споменеш уж случайно, че си авер с някоя важна клечка, за да се изфукаш. В тази категория са статиите, в които Вълчев се изказва по адрес на исторически личности („България има нужда от журналистика като Ботевата и от знание за общите ни ценности, каза генералният директор на БТА Кирил Вълчев“ от 31.05.2026 г.) и за български градове („Благоевград е пример в Европа за защита на свободата, каза генералният директор на БТА Кирил Вълчев“ от 12.02.2025 г.). И като споменахме Ботев, се вдъхнових да перифразирам този куплет:

Патриот е – пара дава
и пътува на изгода,
че не свойта пара харчи,
а парата на народа!

Благодаря ви, че сте моя муза, г-н Вълчев!

Категорията „Изказвания“

е подобна на „Name-drop“ и съдържа 211 статии (5,2%). Тук намираме всички публикации, посветени на изказвания на Вълчев. В „Изказвания“ има брилянтни умотворения, като:

За десерт остана най-голямата категория – „Защо“.

Тя съдържа 1278 статии, или 31,4%. Всяка от тях ме накара да се питам защо. Защо това събитие е било нужно? Защо някой си е направил труда да го отразява? Защо Кирил Вълчев е присъствал на събитието? И защо БТА е преценила, че неговото присъствие трябва да бъде отразено? Преди да дам конкретни примери, нека още веднъж си припомним, че БТА е държавна информационна агенция, която служи на българския народ – тя не е лична PR агенция, чиято цел е да обслужва интересите на конкретна персона. Или поне така се води на хартия.

Ето само няколко примера:

Да обобщим. 

От първия си ден на поста директор на БТА (27.01.2021 г.) до обявяването, че ще се включи в президентската кампания (03.09.2026 г.), Вълчев е бил начело на Агенцията в продължение на 2045 дни. През този период тя го е включила в 4209 публикации, или средно в по 2,2 публикации на ден. От януари 2021 г. досега българският читател всеки ден е ставал и си е лягал с името Кирил Вълчев.

Когато започнах да работя по този текст, все още имах надежда, че зад думите на Вълчев ще прозират моралът и родолюбието на Алеко. Алеко за жалост не намерих, но пък героят му Бай Ганьо се виждаше навсякъде: 

Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц… ц… ц…

В заключение ще споделя заглавието на БТА от 09.07.2023 г. – „Нос и залив на Антарктида носят имената на изследователката Иглика Трифонова и на генералния директор на БТА Кирил Вълчев“. За мен е уместно част от някое море да носи името на Вълчев. Защото когато облèче този човек в политическа власт, България удари ново дъно.

Светият синод на БТА

Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/svetiyat-sinod-na-bta/

Светият синод на БТА

Добре че бяха президентските избори, за да си спомним, че има нещо като медия, нещо като държавно предприятие, нещо като министерство на официалната информация, нещо като пропаганден амвон, нещо, което в 2026 година прилича повече на ТАСС¹, отколкото на Reuters или AFP. Българската телеграфна агенция –

невзривеният мавзолей на медийното ни минало. 

Реформирана отвън, сложила костюма на съвременната агенционна журналистика, кръстила се за пред чужденците Bulgarian News Agency (между другото, този текст в Закона за БТА сега сигурно ще трябва да се оправя, след като управляващите се заеха да пазят кирилицата от преводачите), все пак БТА си остава вярна на своя член 1, който я дефинира като информационен институт на бюджетна издръжка. 

За разлика от БНТ и БНР, които се преоблякоха в обществени медии и чиито генерални директори от кумова срама се избират от поне-на-теория-независим-орган (СЕМ), тук генералният директор се назначава за срок от 5 години пряко от парламента по предложение на политическите партии. Което го прави нещо като министър на държавната информация с удължен мандат, ако се съди само по процедурата. 

Това даже стига, за да направи връзката медии–власт проблематична, защото е пряка, близка и причинно-следствена. Но не е само то. 

Кирил Вълчев изкара цяла предизборна кампания и беше дори избран за вицепрезидент, бидейки все още в неплатен отпуск като генерален директор на БТА. Междувременно Агенцията продължи да отразява шефа си в неговата двойна роля, произвеждайки дописки като тази, достойни за антипримери в часовете по журналистическа етика. 

Светият синод на БТА
Заглавие на статия в БТА от 4 ноември 2026 г.
Светият синод на БТА
Началото на статия в БТА от 4 ноември 2026 г.

В предизборната кампания Кирил Вълчев се запомни основно с това, че се превърна в меме с ярката си защита на неясно от кого нападнатата кирилица и с прословутия призив „на следващите президентски избори да не си говорим с арабски цифри, а да си говорим с българските букви“. В изборната нощ бетеанци се шегуваха, че те именно са големият победител от изборите, защото след шест години най-накрая ще сменят Вълчев, избиран единодушно от всяка власт. 

Аз вече не съм сигурна, че това е необходимо. Щом един човек може цяла предизборна кампания да е едновременно директор на държавната информационна агенция и кандидат за „Дондуков“ 2, а накрая и избран за вицепрезидент, без никой да се смути, защо изобщо да търсим наследник? Нека го узаконим: една длъжност на „Дондуков“ 2, една на „Цариградско шосе“. 

Може даже да му добавим и светски патриарх по съвместителство, след като Вълчев се записа и с приумицата да вкара Евангелието в новините и да задължи кореспондентите да отразяват проповедите на БПЦ като факт. Истински официален пазител на българщината и буквите. С две думи, 

Кирил на републиката (без Методий)

Кирил Вълчев не е първият преминал през въртящата се врата между медии и политика. Но определено е от ярките примери, редом с настоящата директорка на БНТ Милена Милотинова, която също направи едно кръгче по върховете между медиите и властта (беше депутатка от НДСВ, 2001–2005). И понеже всичко от един масраф се плаща – нашия, а и ретрото очевидно отново е на мода, си струва да припомним, че и двете организации имат дългогодишно минало на пропагандни апарати на социалистическата държава. 

Признанието като самопризнание

Защо прескачането на журналисти в политиката е саморазобличително и за политиката, и за журналистиката? Как журналистическото доверие се превръща в политически капитал и какво остава след това от самата журналистика – от Дарина Сарелска.

БТА като централен информационен и пропаганден институт на комунистическия Министерски съвет, а Българската телевизия като държавен монопол, чието ръководство и съдържание са под контрола на БКП. И двете – с дълга история на високоговорители на властта вместо на нейни корективи. На ретранслатори на прессъобщения и официални държавни комюникета. 

Минали са много години оттогава, но изглежда, разбирането за ролята на журналистите като прессекретарки на властта си е останало там. Поне за „прогресивното“ мнозинство на Румен Радев, което показа, че очакванията му от медиите са в най-добрите авторитарни традиции: да слушат и да препредават. 

Достоверно и в пълнота

В края на октомври правителствената информационна служба разпространи официална позиция, в която се казва, че професионалните стандарти изисквали думите на премиера да се отразяват „достоверно и в пълнота“ дори когато журналистите не ги харесват. А медиите, които съкращават и подбират информацията си, бяха обвинени в създаването на „политически наративи“. БТА, разбира се, публикува това. Без контекст що е то новина и как именно професионалният подбор на база обществен интерес и новинарска ценност отделя новините от суровата информация, която се лее в партийните Facebook страници. 

Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ – България) реагира веднага, че това издава дълбоко непознаване на журналистическата работа. Медиите не се свеждат до платформи за публикуване на прессъобщения на властта, а журналистите не са просто „стойки за микрофони“, четем в официалната позиция на професионалната организация. БТА не публикува това. 

Прочетена през Закона за БТА обаче, грешката е вярна! 

Защото онова, което АЕЖ – България с основание определя като нежурналистика, е всъщност законовото основание за съществуването на националната информационна агенция на държавна издръжка. 

Член 5 задължава БТА да разпространява безвъзмездно официалните актове и съобщения на президента, премиера, парламента, главния прокурор и практически на целия държавен апарат. Нещо повече, член 9 освобождава Агенцията от всякаква редакционна отговорност, когато прави това, стига да цитира точно и в пълнота. 

Вътрешните правила, утвърдени от Кирил Вълчев, отиват и по-далеч: съобщенията се публикуват „в пълен обем, във вида, в който са получени“. 

Ето ви го златния стандарт. Описан и прошнурован. Не трябва да се учудваме, значи, че сега премиерът Радев викна „равнис“ за всички медии по този явно доказано работещ (за него) модел. 

Good night, and good luck, motherf*ckers

Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.

Държавен високоговорител с журналистическа карта

То така си беше, ще кажете вие. И ще сте прави – и при Борисов беше същото. Просто този е военен и командите се викат ясно и на плаца. Онзи беше пожарникар и гасеше пожарите в медиите с други достъпни му средства (опразване на столчета, държавна реклама и „размазване“ през регулаторите).

Но да се върнем на журналистиката. За разлика от устава на БТА, в нормалната агенционна журналистика прессъобщението е само източник: проверява се, поставя се в контекст и най-често не става новина само̀ по себе си. Ако не е вярно, даже става обект на разследване.

Професионалните агенции нямат нито задължението, нито лиценза да съобщават безнаказано всичко – дори неистини, само защото ги е изрекъл някой важен. Напротив, много от тях разполагат с цели екипи, чиято работа е да опровергават лъжите на важните (справка: Reuters Fact Check, AFP Proveri). 

В БТА не просто няма такива екипи. Няма и стимул за подобно разбиране и практикуване на журналистиката. Законът на практика окуражава липсата на въпроси и безкритичното цитиране. Това е удобна защита за държавния куриер, но е и вграден рефлекс за автоцензура. 

Когато не питаш, не рискуваш нищо.

Когато препечатваш, не създаваш „наративи“. Защото когато питаш, сравняваш и поставяш в контекст, може да ядосаш точно този, който ти плаща. Законът е превърнал липсата на въпрос и папагалската нежурналистика в начин на оцеляване и в бизнес модел. А за някои, като бонус – очевидно и във възможност за кариерно издигане. 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

Агенция, която никой не купува, но всички плащаме

И тук няма как в наратива да не включим малко арабски цифри (с извинение към вицепрезидента – генерален директор). 

Защото именно числата рисуват БТА като любопитен икономически феномен: куха държавна фирма, от която никой не иска да купува, но явно ни е скъпа. Толкова скъпа, че са налага данъкоплатците да плащат двойно – и на входа, и на изхода. 

Веднъж осигуряват бюджетната издръжка на радиоточката, тоест явяват се неин собственик по неволя, и втори път – клиент по неволя, защото пак с публични средства се плаща сметката на държавните институции, които са нейни законово задължени абонати. Ето това е бизнес модел! 

Явно за това говори Кирил Вълчев, когато казва, че вижда БТА като институция на съгласие и национално приобщаване и обединение. Със сигурност сме обединени в плащането на сметката. 

От началото на управлението на Кирил Вълчев държавната субсидия на Агенцията се е увеличила повече от два пъти, от около 6 млн. лв. през 2020 г. до на над 15 млн. лв. за 2025 г., докато собствените приходи между 2020 и 2025 г. са намалели от 1,258 млн. до 981 000 лв., тоест с около 22%. И дори тези скромни постъпления не са от новините, които БТА произвежда, а основно от пресконференции, архивни материали, снимки, реклама и наеми. 

За сравнение, AFP също получава от френската държава 120 млн. евро субсидия, но това е около една трета от общите ѝ приходи. Останалото идва от реални клиенти. При БТА собствените приходи са едва 5%, всичко друго е държавна помощ. 

Качествената агенционна журналистика по правило не е евтина, камо ли безплатна. Бизнес моделът ѝ е споделяне на разходите: никоя редакция не може сама да си позволи кореспондент във всяка столица и екип за всяко събитие, затова десетки медии плащат по малко за общ агенционен екип, който работи за всички. Редакцията възлага тази част от работата си на Агенцията срещу абонамент. 

Финансовата криза на традиционните медии постави на изпитание модела и на много места се наложи предоговаряне на условията. Абонамент за AFP или Associated Press можеше да достигне до 500 000 евро през 2009-та, след оптимизации сега стига до 80–100 000 евро на година. На абонат. Но медиите, включително българските, намират пари и плащат, когато виждат стойност. 

Като обществени медии БНТ и БНР са обявили публично тези абонаменти, големите частни телевизии също ги ползват. Учудващо, но за периода ноември 2024 г. – април 2025 г. излиза, че общественото радио плаща повече за български агенции, отколкото за международни, въпреки разликите в качеството и обема информация. 

Но тъй като радиото остава на практика сред малкото реални медийни клиенти на БТА, се наложи проблемът да бъде решен генерално: вместо да се конкурира за клиентите, през 2022-ра БТА стана безплатна по закон и получи допълнителна държавна гаранция за издръжката си. Това идва след дълги години мижав интерес (поради липса на качество) към бюлетините на БТА, предназначени за другите български и чуждестранни медии. 

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

Докато лобира за реформата, през 2021 г. самият Кирил Вълчев признава пред парламентарната Комисия по културата и медиите, че дори БНТ вече се е отказала от абонамента си. От 145 акредитирани посланици в България към онзи момент едва 37 плащат за англоезичния бюлетин Daily News, а другата английска емисия има само 7 абонати, повечето на бартер. Вълчев обяснява отлива на клиенти с финансовите затруднения на медиите. Но като видите водещата страница на БТА и я сравните с тези на Reuters или Associated Press, става ясно, че причините са други. 

Ето ви малко БТА заглавия с дата 7 ноември 2026 г. 

ОБНОВЕНА Бюджетът задава визията за развитие на държавата, а нашата цел е българите да живеят по-добре и по-сигурно, заяви премиерът Радев

Вицепремиерът и министър на финансите Гълъб Донев заяви, че за 2027 г. представя „бюджет на вразумяването“ и на реалните цифри

От 2017 г. не е имало увеличение на ученическите стипендии и се предвижда да бъдат повишени с 20 процента през 2027 г., каза министър Георги Вълчев

Ученически театър и срещи на кварталната общност ще се състоят в 104-о ОУ „Захари Стоянов“

Националният етнографски музей представя изложба за азербайджанската килимарска традиция

Пожарната служба в Петрич предупреждава за повишен риск от пожари през отоплителния сезон

Творчеството на Вежди Рашидов остава значима част от българската култура, написаха от НХА

В Самоков бе отслужена панихида в памет на героите, загинали във войнитe

Има и 1550 новини годишно само за български фолклорни състави в чужбина според отчетите на самия Вълчев. Стилът „Работническо дело“ не може да се сбърка – същият безпочвен оптимизъм, същият клиширан език, същото усещане, че няма значение какво се е случило, важното е как от държавния амвон се разказва за него. Само дето годината е 2026-та, има интернет и социални мрежи и това вече не работи. 

Но продължава да ни струва пари. 

За 2026 г. за издръжката на БТА-буквите и за публикуването на прессъобщения в пълнота бюджетът ще плати близо 10 млн. евро. Отделно са платените партньорства, които държавни институции подписват с БТА – нещо като задължителен втори стълб на издръжка. Общото е, че винаги е на принципа „от единия джоб в другия“. А платецът винаги сме всички ние, данъкоплатците. 

Кой има нужда от мавзолея на „Цариградско шосе“?

Големият победител наистина е БТА и нейните държавни ръководители. Предстои да видим как ще бъде избран наследникът на Вълчев. Ще го има ли традиционния консенсус на партийни предложения като през 2021 и 2025 г., когато Вълчев беше избран без нито един против? Предложен първоначално от ГЕРБ, преизбран с гласовете на ГЕРБ, „Има такъв народ“ и БСП, а сега вицепрезидент, издигнат от днешното мнозинство. За това „единство на нацията“ говорим. Или просто за доказателството, че партиите не са имали интерес да сменят един функционер, който не им създава проблеми. 

Затова не питайте колко струва БТА. Питайте какво ни казва фактът, че никой в парламента не иска да се замисли защо я издържаме на загуба. 

1 Руската държавна информационна агенция, създадена през 1925 г. като Телеграфна агенция на Съветския съюз. След разпадането на СССР през 1992 г. е преименувана на ИТАР-ТАСС (Информационна телеграфна агенция на Русия – ТАСС), като запазва и познатата съветска абревиатура. През 2014 г. връща старото си име ТАСС.

Признанието като самопризнание

Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/priznanieto-kato-samopriznanie/

Това е признание за всички вас. За българските медии, които предоставят територия за многоликото ни общество и възможности за диалог. 

Признанието като самопризнание

С тези думи Кирил Вълчев обясни защо е приел поканата на Илияна Йотова да се кандидатира за неин вицепрезидент. С което стана поредният в списъка с бивши журналисти, пристанали на моментен политически интерес. Бивш, защото през 2021 г. оглави БТА и така излезе от активната журналистика, която допреди това пак съвместяваше с друга професия – освен водещ на „Седмицата“ по Дарик радио беше и юридически консултант на медията (това само по себе си е особен хибрид, но да не придиряме). 

Иначе в кампанията ще си е напълно настоящ шеф на БТА, макар и в неплатен отпуск. Да, точно така, журналистите от БТА ще отразяват „безпристрастно“ и „равноотдалечено“ кампанията на своя началник, който съвсем реално може да се завърне в кабинета си на „Цариградско шосе“, ако „Дондуков“ се окаже негостоприемен. Но отразяването, разбира се, ще е професионално. Все пак няма да ни е за първи път! Пак така професионално преди две години Петър Волгин изкара една кампания в неплатен отпуск, преди да прескочи от журналист на общественото БНР до народен представител на „Възраждане“ в Европарламента. 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

От Клара Маринова до Антон Хекимян

От 1990 г. до днес поне една дузина разпознаваеми журналисти от БТА, БНТ, БНР, bTV, TV7, Nova и други национални медии преминават в политиката – като депутати, евродепутати, кметове или кандидати за президент. За същото това време доверието на българските граждани в новините чертае последователен и устойчив спад: според последния доклад на Института „Ройтерс“ то пада до рекордно ниските 21%, което е срив от 5 процентни пункта само за година. С това страната ни се нарежда сред държавите с най-ниско доверие в медиите, два пъти по-ниско спрямо средните стойности в глобален мащаб.

Не твърдя, че има причинно-следствена връзка. Но връзка има. И трябва да сме слепи, за да не видим дебелата не-винаги-червена линия, която разделя обществото на себеобслужващи се елити и пренебрегната и подценена публика. Когато аудиторията види „днес си водещ/директор, утре си кандидат на властта“, „днес интервюираш премиера в поза „уж критичен журналист“, а утре се снимаш с него в предизборен клип“ това размива доверието не само в конкретния човек, а в цялата система. 

Защото журналистиката по дефиниция е срещу властта. Не против конкретна партия, а срещу всяка власт. 

Добрата журналистика винаги е критична, проверяваща и възпираща нагона на властта. Когато водещи медийни лица преминават от другата страна на тази желязна завеса, това девалвира освен техните авторитетни имена – най-ценното им, пак по думите на Вълчев, но и самата идея за журналистиката като критичен агент и обществен контрол. 

И нека не се чудим защо тази година социалните мрежи настигнаха телевизиите като предпочитан източник на новини за българите, а догодина се очаква и да ги задминат. С всички мрачни последствия от това под формата на заливаща ни пропаганда, конспиративни теории, поляризация, радикализация и обикновено Дънинг-Крюгер оглупяване. Последствия, които берем къде с наивна детска изненада, къде с високомерната претенция за интелектуално превъзходство.

Но добре ще е следващия път, като се яви някой Тръмп или местен искащ-да-бъде-важен и получи залпова обществена подкрепа само защото „всички други са маскари“, да спрем за малко, преди да отсъдим. Да не бързаме със заключението „Ето, хората са прости“. И да погледнем дали наистина не се препълни с маскари, и то в редиците на елитите: умните, добре артикулираните, медийно симпатичните емблеми на всякакви кръгове, гилдии и общества, брандирани с признание и статус. Натрупали социален капитал под значката „равноотдалечени от всяка власт“ и скочили скоропостижно в листите на точно всяка власт, която ги пожелае.

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

Първата вълна

Моделът „журналисти, преминали под партиен пагон“ не е нов. И не е само наш. Но у нас се вижда ясно в две вълни: първата – в края на 90-те, когато голямата политическа промяна трябва да се захрани с доверието, инвестирано в разпознаваеми лица и имена от единствените дотогава държавни медии, основно БНТ; втората – след 2005 г., когато частните телевизии стават стартова площадка за политически проекти.

В първата вълна се помнят имената на спортната журналистка Клара Маринова, после депутатка от БСП, както и на Асен Агов и Диляна Грозданова. Грозданова успява да сбъдне мечтата на всеки опортюнист и прави завъртане на 360 градуса. Първо взема завоя от емблематично лице на БНТ към политиката като пиар на Стефан Софиянски, влиза и сред учредителите на партията му „Съюз на свободните демократи“; след това застава и на депутатската банка (2001–2005) в редиците на НДСВ, а после се връща в медиите като изпълнителна директорка и водеща на частната TV7, чийто собственик тогава е съпругът ѝ Любомир Павлов. 

Асен Агов пък минава през БТА, БНР и БНТ, където стига до директор на новините, а после и на цялата телевизия след идването на власт на СДС (1992–1993). За да няма никакви съмнения кои са двигателите зад кариерното му развитие, е уволнен веднага след падането на правителството на Филип Димитров и преминава в активна политическа кариера с дълга поредица депутатски мандати от листата на СДС. Години след него този висш пилотаж пробва и Антон Хекимян, но стигна само до поста общински съветник от ГЕРБ в София.

Да, ама не

Единствен Петко Бочаров казва своето прословуто „Да, ама не“ на предложенията за политическа кариера. Дългогодишен журналист в БТА, по-късно зам.-главен редактор, добил популярност през 80-те като лице на предаването „Всяка неделя“, през 1991 г. е предложен за депутат от СДС, но отказва, защото смята депутатстването за несъвместимо с журналистическата си роля. Запомнете това. Защото е 

първият документиран публичен дебат в България за конфликта на интереси между медийна и политическа роля след промените. И първият публичен отказ. Следват тихи отлагания или признателни съглашателства. 

Между другото, Петко Бочаров е сред малкото публични личности с минало на сътрудници на Държавна сигурност, които сами го изваждат на светло, преди то да бъде огласено официално, и се разкайват за това. Изглежда, интегритетът понякога позволява на човек да демонстрира доблестно поведение дори с подобна биография. Обратното обаче също важи: фактът, че името ти никога не е било в архивите на един мракобесен апарат, сам по себе си не те прави по-достоен.

Да не се посочваме!

Властта в България може да се смени, да се прекръсти на „прогресивна“ и да обещае нов обществен договор, но едно остава непроменено – страхът от журналистически въпроси. А когато медиите са заключени в мазето, „демокрацията“ неизбежно започва да си говори сама със себе си. От Дарина Сарелска.

Частните телевизии като политически стартови площадки

Периодът на ширпотребата идва със зората на частните телевизии. Пионери са Волен Сидеров и неговата проруска партия „Атака“, която се ражда като политически проект от едноименното предаване на Сидеров по телевизия СКАТ, а само няколко години по-късно се изкачва до четвърта политическа сила в 40-тото Народно събрание.

Николай Бареков се опитва да повтори модела през 2014 г. След седем години, в които гради образа си в най-гледания сутрешен блок – на bTV, и то в най-силните години на телевизията, за кратко става началник в TV7 на банкера Цветан Василев, който тогава все още е в съдружие с Делян Пеевски. На 25 януари 2014 г. Бареков учредява партия „България без цензура“, с която достига до мандат в европарламента. Бареков е може би най-яркият пример за употребата на медия като политически трамплин. По-късно сам заявява: „Аз помогнах на Пеевски да разврати медиите“ – самопризнание, което независимо от мотивацията илюстрира дълбочината на проблема.

Интересното е, че по пътя си Бареков успява да приласкае и друг влиятелен за времето си телевизионен журналист – Росен Петров, който обръща палачинката на живо в ефира на bTV. По време на интервюто си с политика Бареков в предаването си „Нека говорят“ на 9 февруари 2014 г. водещият Петров подарява на госта си своята офицерска сабя и му се врича във вярност в ефир, като напуска телевизията с изчитане на нарочна декларация, за да се влее в редиците на Барековата партия. Без цензура. Един от най-срамните моменти, записани от камера в най-новата ни телевизионна история, е все още достъпен в интернет, макар и не на страницата на bTV, насладете се. 

Списъкът продължавa с Елена Йончева, Тома Томов, водещите от Nova Калина Крумова (започнала кариерата си от СКАТ) и Цвета Кирилова, Александър Симов и така до Антон Хекимян и Петър Волгин. През 2023 bTV поне от кумова срама изпрати Хекимян на партийна служба, приемайки оставката му с „незабавен ефект“ и демонстрирайки престорена институционална чувствителност към репутационния риск.

За да гаси имиджовия пожар тогава, телевизията обеща външен мониторинг на обективността на новините и актуалните предавания. Не се чу какво е установила тази проверка. Макар другата проверка – публичната, Хекимян системно да не издържаше години преди това, утвърждавайки се като предпочитан интервюиращ на Бойко Борисов, който в най-мрачните времена на брутално политическо превземане на прокуратурата започваше интервютата си с главния прокурор Цацаров с въпроса какво значи името Сотир (значи „спасител“) и с покана да сподели кого последно бил спасил от кабинета си в Съдебната палата. Това само му вдигна цената до шеф на новините и неуспял кандидат-кмет на ГЕРБ. 

И така до днес, когато никой не се скандализира при прескачането на шефовете на медии в политиката. Няма нужда да се правят проверки наужким, нито да се мятат оставки. Просто си пускаш неплатен. Така Кирил Вълчев е и възможен, и направо закономерен кандидат за вицепрезидент, а в инициативните комитети се прескачат журналист през журналиста – от Константин Вълков при Андрей Гюров, до Валерия Велева, Кристина Патрашкова и Явор Дачков при Илияна Йотова. 

Има за всички. Хубаво е, и е готово

Хубавото е, че става видимо. Журналисти с двойно предназначение се самоосветяват, заемайки видими публични позиции. Тази прозрачност, макар да убива доверието в професията, все пак е и малко полезна. Защото вдига завесата пред тези авторитети под прикритие. Разбира се, не бива да сме наивни – със сигурност се отглеждат приемливи фасади от ново поколение. А и границата отдавна е твърде размита. 

Да, между журналистиката и политическата власт трябва да има защитна стена. 

За съжаление, все по-често тя прилича на въртяща се врата. Съвсем нормализирана е вече практиката действащи журналисти да предлагат медийни обучения и консултантски PR услуги – и на корпоративни, и на партийни клиенти. Защо пък да не водят направо и собствените си кампании от студиата на новините!

Къде е границата? 

Журналистите, разбира се, могат и е нормално да бъдат политически хора – с убеждения, с позиция, с обществен ангажимент. Безпристрастността не означава безразличие. Границата минава другаде – 

да не злоупотребяваш с капитала на собственото си доверие. Да не го търгуваш, да не го превръщаш в разменна монета за пост или привилегия. 

Журналистите имат право на гражданска активност, дори и на граждански протест – защото това е лична позиция. Не злоупотреба или тайно превалутирано доверие в полза на кампания или на конкретен политически интерес. Стандартът за конфликт на интереси и недопускане на пристрастност е описан ясно и с примери в принципите на Associated Press – световния аналог на БТА, с който родната агенционна журналистика иначе обича да се сравнява:

От служителите в редакцията се очаква стриктно да избягват всякаква политическа дейност, независимо дали редовно отразяват политика, или не. Те не могат да се кандидатират за политически длъжности или да приемат политически назначения, нито да извършват дейност по връзки с обществеността за политици или техни организации. При никакви обстоятелства не бива да даряват средства на политически организации или за политически кампании. Те трябва да преценяват особено внимателно дали да членуват, или да правят дарения в други организации, които могат да заемат политически позиции.

Дори служителите извън редакцията – разбирайте счетоводители, шофьори и юрисконсулти, трябва да се въздържат от политическа дейност и от дарения, освен ако не получат одобрение от прекия си ръководител. Ограничения има даже за членовете на техните семейства, чиито политически каузи и ангажименти също подлежат на публично деклариране. 

Разбира се, преквалификацията на журналисти в политици не е само роден феномен – справка: от Мусолини, през Уинстън Чърчил, до Борис Джонсън. Но и тук има нюанс и той е в наличието на т.нар. охлаждащ период. 

Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите

Имало едно време един Асен. Вървял, вървял през девет телевизии в десета и попаднал в bTV, където решил, че ще е „яли, пили и се веселили“, докато той каже и само с когото той прецени. Извинявайте, но няма нищо приказно в тази история. От Дарина Сарелска.

Липса на „охлаждащ период“ 

Според етичните стандарти в много страни, когато журналист става политик, се изисква, или поне силно се препоръчва, пауза между двете роли, за да не се компрометира доверието в медиите. Нали заради това доверие се търсят подобни кандидати все пак?! Не е много умно да се реже клонът, на който седиш. 

Така преходът е плавен и бившите журналисти стават политици обикновено след като вече са изградили партийна кариера (говорители, съветници, експерти). Такъв е примерът и на самата Илияна Йотова, която е доста последователна в кариерната си траектория: започва като репортер, налага се като разпознаваемо лице в БНТ, после оставя журналистиката зад гърба си, заема се с комуникациите на БСП, откъдето бавно, полека и отвътре изгражда партийна кариера, за да стигне днес до президент. Това е класическият и по-приемлив път. При Вълчев и при повечето български примери преходът изглежда рязък: от днес за утре. Без междинни стъпки в партийната йерархия или време за хигиенна дистанция. Нещо като да вдигнеш сватба, преди комшиите да са разбрали, че си се развел.

Но да се върнем към (само)признанието на Кирил Вълчев: 

Приемам поканата на президента като признание не за мен, а за БТА – институция на съгласие, на общуване с българите по света, на памет, нещо, от което има нужда в Президентството.

А Илияна Йотова допълва: 

Дълги години имаме обща кауза с господин Вълчев. Работихме заедно за тази кауза – за опазване на българщината, за развитието на българската идентичност, на българския дух, на българската писменост, на буквите.

Да, от такава БТА има нужда Президентството. От такива медии имат нужда всички овластени. Институции на дългогодишното съгласие. Медии, тихи за злоупотребите на властта и споделящи шумно нейните каузи – днес буквите и българщината на „Прогресивна България“, вчера евроатлантизмът ала ГЕРБ и ДПС – Ново начало, утре – каквото нуждата покаже. Стига да е споделена. 

Good night, and good luck, motherf*ckers

Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.

А журналистиката – тя отдавна е пратена в отпуск. Обикновено платен. Така стигаме до реалността, в която нищо не е вярно и всичко е възможно. Времена, в които всеки, който има YouTube канал, се пише журналист. Всеки, който е натрупал два грама доверие като журналист, може да го капитализира за политически пост. Всеки новоизлюпен политик може да привижда в собствените си котерии обществения интерес, обяснявайки ни как „работи за хората“. А пък хората гледат „Ергенът“. Може би там някъде е бъдещият спасител. 

Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите

Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/ima-li-koy-da-gi-nakazhe-za-zabranitelnite-spisutsi-v-btv-i-kebapchetata-v-mediite/

Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите

Частната телевизия е като плод-зеленчук: „Отиваш сутринта, отваряш, хората купуват, ако са ти хубави продуктите; ако са лоши, не купуват.“ Така разказа бизнеса си един от собствениците на bTV – Красимир Гергов, в едно от малкото си интервюта по повод десетата годишнина на първата частна национална телевизия у нас. Петнайсет години по-късно телевизията е превърната в кебапчийница – поне ако се съди по меметата, украсили последния публичен скандал за цензура и произвол в една от все още най-големите медийни институции в държавата.

„Този няма да стъпи в bTV. Сложете го в Фейса“

Всичко започва, след като 19-годишният Мартин Атанасов (автор на „Черна писта“ и „Диагноза България“), поканен за гост в предаването „Лице в лице“, публикува скрийншот от вътрешна комуникация в нюзрума на bTV, от който става ясно, че участието му е спряно с разпореждане отгоре. Той трябваше да сложи на тезгяха темата за течовете в здравеопазването, за които плащаме всички ние. Но тя се оказа „неважна“ – свалена еднолично с кратък текст от директора на отдел „Новини, актуални предавания и спорт“ Асен Иванов. Заради някаква си чаша.

Този с чашата ли .. никога
Да ходи в Извън ефир .. може да го скрийшотнете и сложите в Фейса
Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен

разпорежда началството с високомерната безнаказаност на човек, който знае, че се отчита другаде, а не пред обществената санкция на социалните мрежи. Можем само да предполагаме, че на някого от участниците в разговора също му е преляла чашата и затова този вътрешен чат получи публичност. За съжаление, това е максималната степен журналистически бунт и несъгласие, които може да очакваме в момента. 

Продуцентката, поканила госта, го връща, лъжейки вместо началника си и прикривайки предварителната цензура, на която тя, екипът и събеседникът са подложени. Ръководството на медията също застава зад документирания властови произвол с клишето „редакционно решение“. 

Че това не е легитимно редакционно решение и защо една телевизия не може да си прави каквото си иска в новините дори когато е частна, ще стане дума след малко. 

Преди това – какво разгневи Асена на „bTV Новините“? Да го наричам „директор новини“, макар и фактически вярно, ми се струва обидно за всеки останал професионалист в екипа на медията, както и за самата функция, която помни по-добри времена, лица и имена.

Кой е Асен Иванов? 

Официалната му биография го представя като дългогодишен журналист на bTV – криминално-съдебен репортер, редактор и така до главен редактор. Завършил е право в Югозападния университет в Благоевград, а след това и национална сигурност във Военната академия. От официалната му биография обаче трайно е изпаднал един интересен епизод: между 2012 и 2017 г. Иванов работи в ТВ7 – финансираната от КТБ телевизия, превърната в политически инструмент на Цветан Василев, Делян Пеевски и Николай Бареков. Там се издига до изпълнителен продуцент. Но през 2017 г. се връща в bTV, поканен от Венелин Петков, въпреки вече ясното му осветяване като част от политически инженеринг в журналистиката. 

История с чаша, но не за чаша

Историята с чашата вече е клише. Когато в края на миналата година Мария Цънцарова беше отстранена от ефира на bTV, официалното съобщение на медията посочи като повод именно някаква чаша, с която тя си позволила да се яви в ефир. Обяснението беше толкова несъстоятелно, че на момента се превърна във фолклор, а чашата с надпис „Време за истинска промяна“ – в символ на протест в подкрепа на свободната журналистика.

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

Горе-долу по това време с тази именно чаша се яви Мартин Атанасов в студиото на bTV при седналия в опразненото столче на Мария Цънцарова неин колега Росен Цветков. Подари му я и го призова да пази достойнството на професията.

Този жест явно е засегнал директора на новините достатъчно, за да го спомене в официалната си позиция от миналата седмица. В нея той признава, че лично е свалил гост от ефир, през главата на редакционния екип, заради „целенасочена провокация и неуважение към наш водещ“. И добавя: 

Когато един гост използва ефира за предварително планирани демонстративни действия, това неизбежно поставя въпроси за доверието между него и редакцията, както и за целта на участието.

И тук вече личат дефицитите и на самия аргумент, и на човека, който го артикулира. Първо, това, че гостът идва с предварително подготвено обществено послание, не е доказателство за недобросъвестност. Напротив – подготовката на госта е знак за сериозно отношение както към медията, така и към публиката. Освен ако самото послание в защита на свободната журналистика не се приема като обида към екипа, но това вече казва повече за обидените, отколкото за намеренията на госта. 

Отделно, медия, която е извела в свое мото „силата да бъдеш информиран“, не може и не трябва да очаква от своите събеседници само позиции, които са ласкателни за самата нея. Години наред същата тази телевизия твърдеше, че търси всички гледни точки. Включително на един критичен към медията гост, който впрочем не беше единствен в онези дни. Не е приятно преживяване, но със сигурност не е легитимен повод за задраскване на събеседници. Защото това не са корпоративни отношения между партньори. 

Телевизията е партньор на зрителя. Него обслужва и заради него трябва да е готова да изслуша дори онези, които не харесва. 

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

Въпросът за доверието

Няма такова доверие – между гости и редакция. Няма тест за лоялност, за да те показват по телевизора. Както впрочем няма и абсолютна лоялност на журналистите към собствениците и главните редактори. Това не е клуб по интереси, затворена Facebook група или мафиотска структура, в която да стъпва кракът само на проверени и доверени хора. 

В едно свое интервю началникът на „bTV Новините“ споделяше с гордост, че телевизията му се гледа от хората с власт. И явно за него е достатъчно. Но не за това доверие работи шефът на новините. А за доверието между медията и публиката. То е валутата в този бизнес. Нещо като сертификат за качество или печат от ХЕИ, предполагам, за една кебапчийница. 

Оттам и основната задача на шефа на новините: да избира и развива журналисти и формати, които се ползват с обществено доверие, и да им осигурява гръб, за да го поддържат. Толкова. Плюс щипка рейтинг. Това работят шефовете на новини в търговските телевизии. На теория. 

На практика всички виждаме, че явно има абонамент с проверени гости за ефира не само на bTV. От сутрин до вечер гледаме едни и същи лица, които често говорят с чужди гласове. Те и затова са канени – пращани са от пресцентрове и политически пиари да изговарят теза от името на една или друга скрита сила зад безотговорността на „независим“ анализатор.

Това са проверените хора в медиите, които не застрашават доверието. Могат да идват с теми от частен интерес на един или двама души в държавата и да говорят „за хората“. И никакви обиди на никакви водещи не могат да спрат триумфа на тези говорители в ефира на bTV, а и на останалите големи телевизии. Така например когато лидерът на „Възраждане“ нападна с обиди Мария Цънцарова в собственото ѝ студио през 2024-та, медията мисли два дни и написа някакво съобщение в подкрепа, но клетва, че кракът му няма да стъпи повече, нямаше.

bTV не може да си кани когото си иска дори когато един Асен е шеф на новините

Телевизия като bTV, дори гледана като плод-зеленчук или скара-бира, работи с ограничен обществен ресурс – ефирната честота, предоставена ѝ с лиценз и срещу конкретни задължения към публиката. Това не я прави държавна, но я прави нещо повече от обикновена частна фирма.

Както неведнъж е обяснявала медийната експертка Светлана Божилова, която е докладчик за екипа, дал лиценза на bTV в далечната 2000 година,

лицензът не е нотариален акт за собственост върху ефира. Той е обществен договор. Срещу правото да използваш честоти и да печелиш милиони от вниманието на милиони хора приемаш задължението да им даваш качествена информация в техен интерес, добита чрез равен достъп и плурализъм на гледните точки, отстоявани през редакционна независимост. 

Така bTV не може като продавачката в кварталната бакалия, разположена в собствен гараж, просто един ден да реши, че няма да обслужва хора с руса коса, примерно. Всъщност и в бакалията не може така, защото би било дискриминация. И понеже, за щастие, не живеем на ориенталски пазар, където „всеки сам си преценя“, а във все-още-уж-законова държава, има норми и регулатори, които би трябвало да следят да не се самозабравят онези, които вярват, че няма кой да ги накаже. 

Любопитното е, че в онова интервю от 2010-та Красимир Гергов, изглежда, го разбира това:

Не може, както в другите фирми, идват и казват на собственика: „Направи така.“ Тук има свобода на словото.

На кого говори и дали това не е по-скоро публично оправдание за случващото се в ефира по онова време, можем само да гадаем. Но поне теорията беше вярна. Или поне се полагаше усилие да изглежда така, сякаш телевизията не е бащиния. Дори и ако това е било само „за пред хората“. 

Да не се посочваме!

Властта в България може да се смени, да се прекръсти на „прогресивна“ и да обещае нов обществен договор, но едно остава непроменено – страхът от журналистически въпроси. А когато медиите са заключени в мазето, „демокрацията“ неизбежно започва да си говори сама със себе си. От Дарина Сарелска.

Защо не? 

Законът за радиото и телевизията забранява политическата и икономическата намеса и цензурата в дейността на медиите (чл. 5). В същия закон е записано, че журналистът може да откаже възложена задача, когато тя противоречи на закона, на личните му убеждения или на професионалната му съвест (чл. 11). И макар българската рамка да оставя достатъчно удобни вратички за натиск и интерпретация, смисълът е ясен: 

журналистът не е войник в казармата на директора.

От август 2025 г. това вече не е само пожелание от учебник по журналистика. Европейският акт за свободата на медиите е факт и трябва да се прилага пряко и в България, нищо че не сме разбрали това да се е случило. Той изисква медиите да предприемат реални мерки за независимостта на редакционните решения и да разкриват конфликтите на интереси, които могат да влияят върху тях. Европейският законодател специално посочва риска акционери и собственици да бъркат границата между стопанската си свобода и редакционната свобода.

С други думи: 

да, директорът на новините има право да ръководи редакцията. Да определя стандарти, да приоритизира ресурси, да изисква проверка, да връща недостоверни материали, да носи отговорност за програмата.

И не, няма право да превръща личната или корпоративната си обида в редакционна политика, да наказва събеседник за публична позиция или да отменя вече взето професионално решение на екипа само защото „от него зависи“. 

Едноличното „никога!“ не е редакционна корекция, а намеса. И понеже е записано черно на бяло, този път няма нужда да гадаем дали е имало натиск, дали някой се е обадил и дали всички просто са се разбрали по телепатия. 

Редакционният екип, разбира се, също има право да каже „не“. Това, че един Асен е поискал да прогони събеседник, не превръща желанието му в задължителен мандат. В най-лошия случай могат да те уволнят. Което съвсем не е малко, особено в държава с миниатюрен медиен пазар и с години систематично прочиствана професия.

Защо няма съпротива отвътре? 

Разбира се, лесно е отстрани да питаме защо продуцентката не е отказала, защо е излъгала госта, защо никой не е станал и метнал чаша в ефир. Повече съпротива би била добър знак за състоянието на професията. Но след дългогодишна негативна селекция и регулярна санитарна сеч в медиите един журналист трудно може да се окаже по-силен от цялата система. Особено когато няма институционална защита, няма гилдийна солидарност, а обществената подкрепа приключва с възмутен пост във Facebook. Затова днес споделянето на един вътрешен скрийншот минава за бунт.

И точно тук би трябвало да се появи СЕМ. Не с поредна кръгла маса за свободата на словото, каквото предложи председателката Габриела Наплатанова (също кадър на bTV) след последните скандали в медията. 

Оставете дебатите на журналистическите факултети, те добре се справят с тая работа. Регулаторът работи друго: да проверява спазва ли лицензираната медия закона и европейските изисквания за редакционна независимост и ако не – да налага санкции. Задачата на СЕМ е да предпази журналистите от натиск, включително когато той идва не от политик пред асансьора, а от собствения им началник. И ако законът не дава достатъчно силни инструменти, поне да го каже ясно и да изиска такива. Свикнали сме с бездействието на регулатора в подобни случаи и не очакваме нищо по същество, но това е част от проблема. И опитите да се прикрие с часове безсмислено говорене само го доразобличават. 

Има ли кой да ги накаже? 

Сигурно. Американската публика например направи показно при кризата около ABC и Джими Кимъл. След политическия натиск и временното сваляне на предаването реакцията не остана само в социалните мрежи. Абонати и инвеститори насочиха гнева си към Disney – корпорацията, която реално държи парите и взема решенията. Кимъл се върна в ефир шест дни по-късно и записа най-високия си рейтинг от години. Не защото корпорациите внезапно са развили съвест. А защото някой е превел възмущението на хората на езика на парите. 

Свободата на словото като палачинка

„Искам да благодаря на хората, които не подкрепят нито шоуто ми, нито какво мисля, но въпреки това подкрепят правото ми да споделям вярванията си“, каза Джими Кимъл в първия си монолог след връщането на шоуто му на екран. Защо свободата на словото има значение за всичко и всички – от Светла Енчева.

Дори Джеф Безос, когато реши да наложи волята си над редакционната позиция на собствения си Washington Post и спря подготвената подкрепа за Камала Харис преди изборите през 2024 г., не успя да представи намесата като нормално редакционно решение без цена. Последваха оставки, открит бунт в редакцията и над 200 000 прекратени абонамента. 

В нашия случай заформилият се опит за бойкот, струва ми се, не трябва да е насочен само към bTV – компрометирания медиен бранд в портфолиото на корпорацията майка. Призивите да не се ходи в студиата, обзаведени по правилата на асеновци, са симпатични, макар и доста лицемерни, а в най-добрия случай – тежко закъснели. 

Ако изобщо ще се упражнява потребителски натиск, той би имал смисъл единствено ако е насочен към другите търговски активи на същата корпоративна група в България, като телекоми например. Там е касата. 

Телевизията може да преглътне няколко отказани гостувания и ядосани поста в социалните мрежи, но златните яйца днес се снасят не в бизнеса с ефирните честоти, а по телекомуникационната вертикала. Там бойкотът може да се преведе на езика на бизнеса. 

Но засега у нас сме по-силни в чашите, статусите и моралното превъзходство. 

И тук влиза неудобният въпрос как въобще един Асен стига до позицията, от която може да разпорежда „този никога“ на цял редакционен екип. Вътрешният чат не е началото на историята, а моментът, в който един Асен излиза от гардероба. Де да беше само той… 

Асеновците не падат от небето и не се самоназначават. 

Те са ГМО производство на българската журналистика в големите медии. В конкретния случай въпрос има и към Венелин Петков, при чието ръководство Иванов се връща в bTV след ТВ7 и постепенно стига до управленски позиции. 

По какви професионални критерии е върнат? С какви гаранции, че школата на ТВ7 е останала зад гърба му, а не е дошла с него в нюзрума? 

Петков обяснява това свое решение в епизод на „Телевизия по радиото“, ако ви е интересно. 

BBC и у нас — Телевизия по радиото

За медиите – отвътре. В този епизод Дарина и Миролюба разговарят с Венелин Петков – журналист и бивш директор на bTV Новините. Поводът са оставките в BBC и атаките на Доналд Тръмп срещу тях и медиите в собствената му държава. Говорим за растящия авторитарен нагон на властта в световен мащаб и какво

Не е само Асен

Няма смисъл да се посочва един-единствен виновник. Асен е възможен, защото зад него има цяла система от назначения, премълчавания, компромиси и професионални амнистии. Система, която приоритизира лоялността пред моженето, гъвкавостта пред стандартите, съобразяването пред отстояването.

Ако се върнем към онова интервю с Красимир Гергов и плод-зеленчука и сравним казаното от него с изявите на днешните телевизионни господари, ще се наложи един очевиден извод: политически игри с телевизията винаги е имало, но нивото определено пада.

От онова интервю смятам, че несправедливо се запомни само цитатът със зарзавата, а от днешна гледна точка там има и доста по-ценни свидетелства:

Българските медии вече са доста големи деца, за да може някой да ги бие по дупето и да слушат каквото някой им каже отгоре. Така че ние винаги ще намерим начин, ако някой ни притиска, да излезем от ситуацията. Не смятам, че политиците са толкова глупави да налагат ежедневен контрол върху медиите, защото това ще бъде краят им.

Наивно, нали. През 2010 г. все още звучеше възможно.

Една друга сбъднала се прогноза от днешна гледна точка ми се струва много подценена. Интервюто е дадено малко преди медийният октопод на Пеевски с подкрепата на Цветан Василев да насочи пипалата си от вестниците към телевизиите.

След цифровизацията, казва Гергов тогава, ще се появят „много влиятелни и не толкова влиятелни“ хора, които ще се опитат да правят медия, използвана за влияние. „Това вече е страшното за обществото.“

И още: 

Ако вие сте честни към това, което правите, и давате добър продукт и всички гледни точки, ще бъдете номер едно. Ако бъдете тенденциозни и изпълнявате всички поръчки на собственика, който, да кажем, се занимава с нещо си – приватизатор някакъв, да кажем, занимава се с кокошки – и вие по цял ден давате кокошки или хора, свързани с този бизнес, няма кой да гледа тези телевизии.

Наистина няма кой да ги гледа. Но вече няма и особено значение. Когато кокошарникът пише рейтингите или телевизията е станала витрина на други бизнеси, или сделката вече е кон за кокошка, за да продължим със селскостопанската метафора.

А всъщност телевизията не е нито зарзаватчийница – по чисто комерсиалния модел, нито кебапчийница – по модела „който плаща, той поръчва музиката“. Тя е пазар. Пазар на идеи (marketplace of ideas), ако използваме класическата либерална представа, развита най-ясно от Джон Стюарт Мил. Тържище, на което освен фактите свободно се конкурират различни интерпретации, аргументи и разкази за реалността. Така истината има най-голям шанс да победи – в свободен дебат и в състезание, дори и с лъжата. 

Good night, and good luck, motherf*ckers

Историята на американското предаване „60 минути“ е разказ за механизмите, чрез които се опитомяват медиите. И тези механизми са удивително сходни, независимо от пазара или знамето пред сградата на телевизията. Един текст в стил „Думам ти, дъще, сещай се, журналистическа снахо“ от Дарина Сарелска.

Това, разбира се, не означава, че всяка идея е еднакво вярна или че всяка телевизия е длъжна да даде трибуна на всеки. Редакторите ежедневно правят професионален подбор. И това не се нарича цензура, когато критерият е журналистически: достоверност, обществен интерес, компетентност, плурализъм. В момента, в който достъпът до пазара на идеи започне да се определя не от професионални стандарти, а от лични сметки, симпатии или желание някой да бъде наказан, тогава идеята се чупи. Превръща се в затворен клуб, продължение на обръча от фирми. А обществото губи не защото е победила грешната идея, а защото състезанието е било нечестно. 

Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sulzichka-parichka-zhurnalisticheska-etika-za-oplakvane/

Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване

Преди близо 15 години се самоуби най-добрият ми приятел. Смъртта му предизвика медиен интерес – държавен служител, ерудит, с много последователи в Twitter, отнема живота си по особено мъчителен начин, ако използваме юридическото клише. Вестник „Труд“ публикува статия, която наред с хвалебствия за личността на починалия, с представянето на предположения като факти (включително в заглавието) и с фриволни интерпретации на туитове на различни хора и публикация от блога ми съдържаше скрупульозно описани детайли. Например с какво точно се е самоубил, конкретните стъпки на изпълнението – първо, второ, трето. Че по всяка вероятност е припаднал от болка.

Какъв е проблемът?

Представете си да четете такива подробности за много близък човек, с когото само преди три седмици сте посрещнали Нова година заедно и чиято смърт е най-големият шок в досегашния ви живот. Представете си и какви идеи би могъл да почерпи от статията някой, който обмисля как да се самоубие по възможно най-ужасен начин.

Така в една-единствена статия са нарушени няколко принципа от Етичния кодекс на българските медии, между които:

1.1.4 Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.

2.6.4 Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.

2.8.1 При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.

Не изключение, а правило

Ще ми се да можех да кажа, че 15 години по-късно подобно отношение към правилата на професията може да се види само в жълто-кафявите медии (каквато „Труд“ не беше навремето), но уви. Нарушаването на стандартите на журналистическата етика в името на „по-сочни“ материали се среща толкова често, че човек остава с впечатлението, че то е нормата, не отклонението от нея. Че е окей да наричаш обвиняемия престъпник, да даваш да се разбере адресът на заподозрени или пострадали от престъпления – било като го казваш, било като показваш дома им. И т.н.

По-сериозният проблем е, че поколения журналисти биват индоктринирани в тази „норма“. Като студенти те може да са учили, че бъдещата им професия има стандарти и трябва да ги спазват. Вече като работещи може да са участвали в обучения, семинари и пр., свързани по един или друг начин с темата за етичното отразяване на събитията. Важното обаче е какво ръководителите им изискват от тях. Моя позната, работила в една от големите телевизии, разказва, че

още като прохождаща журналистка е била посветена в популярния телевизионерски принцип „сълзичка – паричка“.

Това ще рече: печелившо е да се снимат в близък план плачещи хора под въздействието на силни емоции. Например пострадали от природни бедствия или близки на загинали, родители на болни деца… Сещате се за още доста примери. Познатата ми журналистка описва ситуацията така:

Проблемът е, че ние работим в телевизии, при които всичко е рейтинг, и те ни формират като професионалисти, които после възпроизвеждат навсякъде този модел. […] А балансът между това да си адекватен, все пак гледаем и интересен, защото си комерсиална медия, и опазването на личното пространство на хората, е ужасно крехък.

Не е задължително някой да е работил в телевизия, за да възпроизвежда модела „сълзичка – паричка“. Тъй като са печеливши, телевизионерските прийоми се прихващат и от останалите видове медии.

Безкритичност към институции и източници

Ако се замислим например за репортажите за наводнения, които сме гледали, все едно дали в село Бисер през 2012 г., или по-скорошните в Царево и Елените, те основно се концентрират върху мъката на хора, загубили свои близки или домовете си, а не върху отговорността на институциите. Много сълзички – много парички. Покрай това минава новината, че виновни за тези трагедии така и не се намират.

Безкритичността към институциите се изразява и в друго – огласяване на всичко, което кажат, дори това огласяване да противоречи на журналистическата етика. Било чрез възпроизвеждане на прессъобщения едно към едно, било чрез активно търсене на информация от разследващи органи, болници и пр.

Липса на критичност се наблюдава не само по отношение на институции, а и спрямо експерти и публични личности, често канени в медиите. Но понякога и към обикновени хора, озовали се пред микрофона. При случай на домашно насилие, заснет на видео и разпространен в публичното пространство, пред bTV се съгласява да говори единствено майката на заподозрения. Тя твърди, че синът ѝ нищо не е направил, а снаха ѝ е виновна. Това се излъчва без коментар – имаме клип с насилие върху жена, имаме и твърдение, че побой няма, а пострадалата е лоша. Така де – всички гледни точки. 

В същия репортаж журналистката е пред дома на пострадалите, звъни на вратата и (каква изненада) никой не ѝ отваря. „Случката се е разиграла в ето този апартамент на метри от центъра на Бобов дол“, казва тя, а камерата показва вратата на жилището и номера му. Следва замъглен стопкадър от видеото с насилието, което репортерката казва, че няма да покажат от етични причини. Но се вижда, че мъж е притиснал жена в ъгъла и замахва към нея. В следващия момент отново виждаме журналистката пред апартамента в Бобов дол. Този път обаче тя чука на вратата и вика името на пострадалата жена, от която явно се очаква да излезе и да обясни пред камерата и микрофона „как се чувства“.

Етични проблеми при отразяването на случаи с деца

Може да се приведат множество примери за нарушаването на журналистическата етика, но ще се спра конкретно върху темата за отразяването на случаи с деца, защото то се подчинява на строги стандарти за защита на неприкосновеността на личния им живот. Не само по силата на гилдийна саморегулация, а и на Закона за закрила на детето. А той постановява, че не могат да се разгласяват сведения и данни за дете без съгласието на родителите или на законните му представители. Както и на самото дете, ако е навършило 14 години, а ако става въпрос за съдебно производство – 10 години.

Децата в институции са особено уязвими, най-вече когато законните им представители не са на тяхна страна, а може и да упражняват насилие върху тях. „Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие“, заявяват от БХК по повод на отразяването на случаи на насилие, включително сексуално, върху момчета от Социално-педагогическия интернат в с. Варненци.

Законът беше нарушен с лека ръка наскоро,

когато 16-годишният син на евродепутата и бивш председател на ДСБ Радан Кънев беше арестуван заради притежание на марихуана в минимално количество. МВР разпространи прессъобщение, в което разкри самоличността на детето. Асоциацията на европейските журналисти – България посочи, че в случая Вътрешното министерство нарушава не само българското законодателство, а и Конвенцията на ООН за правата на детето. И все пак случаят беше широко отразен – заедно с личните данни – дори от медии с претенцията да отстояват висок професионализъм.

Особено интересно постъпи „Дневник“, който в рамките на една и съща статия каза, че името на момчето не трябва да се разпространява, защото става дума за висящо разследване срещу непълнолетен, и няколко реда по-надолу спомена името му, и то в акцент. Не слагам линк към материала, за да не мултиплицирам проблема.

На ръба на журналистическата етика

е и журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина в гр. Каблешково. Не поставям под въпрос значимостта му – чак след него случаят придобива гласност и институциите се виждат принудени да се задействат.

За тази гласност обаче пострадалото дете и семейството му плащат висока цена. Смелостта на родителите да излязат от анонимност и да застанат пред камерата с имената и лицата си води дотам, че детето много лесно може да бъде разпознато, макар името му да не се споменава и лицето му да не се вижда ясно. А историята ще продължава да живее в интернет – и когато момичето порасне.

„Отговорните представители на медиите трябва да съзнават, че възрастните невинаги са наясно кой е най-добрият интерес на детето“, се казва в пътеводителя на УНИЦЕФ за етично отразяване на децата в медиите.

В опита си да постигне ефект материалът нарушава някои от принципите на Етичния кодекс на българските медии – например че журналистите не бива да засилват мъката на пострадалите от престъпление. А Ивайлова прилага принципа „сълзичка – паричка“ – задава на бащата въпроса дали често плаче, като в същото време камерата снима насълзените му очи в близък план. И го пита във връзка със съдебномедицинската експертиза, констатираща разкъсан химен на детето: „Какво е за един баща да види такъв документ от гинеколог?“.

Етически смущаващи са и някои реплики на директорката на психиатрията в Нови Искър Цветеслава Гълъбова. От висотата на професионалната си позиция тя отправя квалификации и свежда проблема със сексуалното насилие до остарялото понятие за моминска чест:

Как ще обясним на това момиче, когато порасне след години, че то няма онова, което се нарича девическа чест, и не е отнето при любовен акт с любим човек, а от една извратена лелка?

По-сериозният проблем е, че ръководителката на голяма психиатрична болница призовава към саморазправа, след като Ивайлова я приканва да излезе от професионалната си роля, заради която я е поканила. На въпроса как би реагирала, ако внукът ѝ преживее сексуално насилие, тя отговаря: 

Звучи ужасно, но не, не бих чакала правосъдието.

От другата страна на сълзичката

Освен да носи рейтинг, кликове и парички, вторачването в човешката мъка изпълнява и друга функция – отмества обществения поглед от темата за отговорността. Сълзите на хората са и по-безопасни за медиите от задаването на въпроси за невзети мерки, допуснати грешки, сбъркани приоритети. Не че в някои случаи няма и сълзи, и въпроси.

По същия начин легитимният гняв на хората, често намиращ израз в желание за по-строги наказания, отвлича вниманието от неработещото правосъдие, липсата на превенция, корупцията, безразличието. В резултат се приемат закони за повече години затвор и по-високи глоби, които са все така неработещи.

Сълзите затрогват, когато ги гледаме. Но когато излизат от нашите очи, а болката ни се експлоатира в името на рейтинга, кликовете и печалбата, никак не е трогателно. Чувството е на гняв, безпомощност, унижение – едновременно. Не пожелавам на журналистите, прилагащи принципа „сълзичка – паричка“, да изпитат на гърба си преживяванията на някои от героите на репортажите си, нито това, което ми беше след прочитането на статията на „Труд“, с която започнах. Малко емпатия обаче би била от полза. Не сълзлива, а с уважение.

Фалшът като публична психотерапия

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Фалшът като публична психотерапия

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

23 независими онлайн медии у нас – на картата на проекта в Европа Съдебните атаки срещу Биволъ и Mediapool – в изследване на Google News Initiative

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sadebnite-ataki-bivol-mediapool-oasis.html

сряда 19 април 2023


Съдебните атаки срещу две независими български медии – онлайн изданията “Биволъ” и Mediapool.bg са споменати в анализа на медийния пазар в България в международното изследване Project Oasis Europe. Едногодишният изследователски…

“Биволъ” – на световната карта на разследващи медии “Биволъ” вече е част от Global Investigative Journalism Network

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BE%D1%82-global-investigative-journalism-network.html

вторник 13 декември 2022


Сайтът “Биволъ” е приет в най-голямото в света обединение на разследващи репортери, медии и журналистически неправителствени организации – Global Investigative Journalism Network (GIJN). GIJN е регистрирана като неправителствена организация в…