Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/priznanieto-kato-samopriznanie/
Това е признание за всички вас. За българските медии, които предоставят територия за многоликото ни общество и възможности за диалог.
С тези думи Кирил Вълчев обясни защо е приел поканата на Илияна Йотова да се кандидатира за неин вицепрезидент. С което стана поредният в списъка с бивши журналисти, пристанали на моментен политически интерес. Бивш, защото през 2021 г. оглави БТА и така излезе от активната журналистика, която допреди това пак съвместяваше с друга професия – освен водещ на „Седмицата“ по Дарик радио беше и юридически консултант на медията (това само по себе си е особен хибрид, но да не придиряме).
Иначе в кампанията ще си е напълно настоящ шеф на БТА, макар и в неплатен отпуск. Да, точно така, журналистите от БТА ще отразяват „безпристрастно“ и „равноотдалечено“ кампанията на своя началник, който съвсем реално може да се завърне в кабинета си на „Цариградско шосе“, ако „Дондуков“ се окаже негостоприемен. Но отразяването, разбира се, ще е професионално. Все пак няма да ни е за първи път! Пак така професионално преди две години Петър Волгин изкара една кампания в неплатен отпуск, преди да прескочи от журналист на общественото БНР до народен представител на „Възраждане“ в Европарламента.
От Клара Маринова до Антон Хекимян
От 1990 г. до днес поне една дузина разпознаваеми журналисти от БТА, БНТ, БНР, bTV, TV7, Nova и други национални медии преминават в политиката – като депутати, евродепутати, кметове или кандидати за президент. За същото това време доверието на българските граждани в новините чертае последователен и устойчив спад: според последния доклад на Института „Ройтерс“ то пада до рекордно ниските 21%, което е срив от 5 процентни пункта само за година. С това страната ни се нарежда сред държавите с най-ниско доверие в медиите, два пъти по-ниско спрямо средните стойности в глобален мащаб.
Не твърдя, че има причинно-следствена връзка. Но връзка има. И трябва да сме слепи, за да не видим дебелата не-винаги-червена линия, която разделя обществото на себеобслужващи се елити и пренебрегната и подценена публика. Когато аудиторията види „днес си водещ/директор, утре си кандидат на властта“, „днес интервюираш премиера в поза „уж критичен журналист“, а утре се снимаш с него в предизборен клип“ това размива доверието не само в конкретния човек, а в цялата система.
Защото журналистиката по дефиниция е срещу властта. Не против конкретна партия, а срещу всяка власт.
Добрата журналистика винаги е критична, проверяваща и възпираща нагона на властта. Когато водещи медийни лица преминават от другата страна на тази желязна завеса, това девалвира освен техните авторитетни имена – най-ценното им, пак по думите на Вълчев, но и самата идея за журналистиката като критичен агент и обществен контрол.
И нека не се чудим защо тази година социалните мрежи настигнаха телевизиите като предпочитан източник на новини за българите, а догодина се очаква и да ги задминат. С всички мрачни последствия от това под формата на заливаща ни пропаганда, конспиративни теории, поляризация, радикализация и обикновено Дънинг-Крюгер оглупяване. Последствия, които берем къде с наивна детска изненада, къде с високомерната претенция за интелектуално превъзходство.
Но добре ще е следващия път, като се яви някой Тръмп или местен искащ-да-бъде-важен и получи залпова обществена подкрепа само защото „всички други са маскари“, да спрем за малко, преди да отсъдим. Да не бързаме със заключението „Ето, хората са прости“. И да погледнем дали наистина не се препълни с маскари, и то в редиците на елитите: умните, добре артикулираните, медийно симпатичните емблеми на всякакви кръгове, гилдии и общества, брандирани с признание и статус. Натрупали социален капитал под значката „равноотдалечени от всяка власт“ и скочили скоропостижно в листите на точно всяка власт, която ги пожелае.
Първата вълна
Моделът „журналисти, преминали под партиен пагон“ не е нов. И не е само наш. Но у нас се вижда ясно в две вълни: първата – в края на 90-те, когато голямата политическа промяна трябва да се захрани с доверието, инвестирано в разпознаваеми лица и имена от единствените дотогава държавни медии, основно БНТ; втората – след 2005 г., когато частните телевизии стават стартова площадка за политически проекти.
В първата вълна се помнят имената на спортната журналистка Клара Маринова, после депутатка от БСП, както и на Асен Агов и Диляна Грозданова. Грозданова успява да сбъдне мечтата на всеки опортюнист и прави завъртане на 360 градуса. Първо взема завоя от емблематично лице на БНТ към политиката като пиар на Стефан Софиянски, влиза и сред учредителите на партията му „Съюз на свободните демократи“; след това застава и на депутатската банка (2001–2005) в редиците на НДСВ, а после се връща в медиите като изпълнителна директорка и водеща на частната TV7, чийто собственик тогава е съпругът ѝ Любомир Павлов.
Асен Агов пък минава през БТА, БНР и БНТ, където стига до директор на новините, а после и на цялата телевизия след идването на власт на СДС (1992–1993). За да няма никакви съмнения кои са двигателите зад кариерното му развитие, е уволнен веднага след падането на правителството на Филип Димитров и преминава в активна политическа кариера с дълга поредица депутатски мандати от листата на СДС. Години след него този висш пилотаж пробва и Антон Хекимян, но стигна само до поста общински съветник от ГЕРБ в София.
Да, ама не
Единствен Петко Бочаров казва своето прословуто „Да, ама не“ на предложенията за политическа кариера. Дългогодишен журналист в БТА, по-късно зам.-главен редактор, добил популярност през 80-те като лице на предаването „Всяка неделя“, през 1991 г. е предложен за депутат от СДС, но отказва, защото смята депутатстването за несъвместимо с журналистическата си роля. Запомнете това. Защото е
първият документиран публичен дебат в България за конфликта на интереси между медийна и политическа роля след промените. И първият публичен отказ. Следват тихи отлагания или признателни съглашателства.
Между другото, Петко Бочаров е сред малкото публични личности с минало на сътрудници на Държавна сигурност, които сами го изваждат на светло, преди то да бъде огласено официално, и се разкайват за това. Изглежда, интегритетът понякога позволява на човек да демонстрира доблестно поведение дори с подобна биография. Обратното обаче също важи: фактът, че името ти никога не е било в архивите на един мракобесен апарат, сам по себе си не те прави по-достоен.
Частните телевизии като политически стартови площадки
Периодът на ширпотребата идва със зората на частните телевизии. Пионери са Волен Сидеров и неговата проруска партия „Атака“, която се ражда като политически проект от едноименното предаване на Сидеров по телевизия СКАТ, а само няколко години по-късно се изкачва до четвърта политическа сила в 40-тото Народно събрание.
Николай Бареков се опитва да повтори модела през 2014 г. След седем години, в които гради образа си в най-гледания сутрешен блок – на bTV, и то в най-силните години на телевизията, за кратко става началник в TV7 на банкера Цветан Василев, който тогава все още е в съдружие с Делян Пеевски. На 25 януари 2014 г. Бареков учредява партия „България без цензура“, с която достига до мандат в европарламента. Бареков е може би най-яркият пример за употребата на медия като политически трамплин. По-късно сам заявява: „Аз помогнах на Пеевски да разврати медиите“ – самопризнание, което независимо от мотивацията илюстрира дълбочината на проблема.
Интересното е, че по пътя си Бареков успява да приласкае и друг влиятелен за времето си телевизионен журналист – Росен Петров, който обръща палачинката на живо в ефира на bTV. По време на интервюто си с политика Бареков в предаването си „Нека говорят“ на 9 февруари 2014 г. водещият Петров подарява на госта си своята офицерска сабя и му се врича във вярност в ефир, като напуска телевизията с изчитане на нарочна декларация, за да се влее в редиците на Барековата партия. Без цензура. Един от най-срамните моменти, записани от камера в най-новата ни телевизионна история, е все още достъпен в интернет, макар и не на страницата на bTV, насладете се.
Списъкът продължавa с Елена Йончева, Тома Томов, водещите от Nova Калина Крумова (започнала кариерата си от СКАТ) и Цвета Кирилова, Александър Симов и така до Антон Хекимян и Петър Волгин. През 2023 bTV поне от кумова срама изпрати Хекимян на партийна служба, приемайки оставката му с „незабавен ефект“ и демонстрирайки престорена институционална чувствителност към репутационния риск.
За да гаси имиджовия пожар тогава, телевизията обеща външен мониторинг на обективността на новините и актуалните предавания. Не се чу какво е установила тази проверка. Макар другата проверка – публичната, Хекимян системно да не издържаше години преди това, утвърждавайки се като предпочитан интервюиращ на Бойко Борисов, който в най-мрачните времена на брутално политическо превземане на прокуратурата започваше интервютата си с главния прокурор Цацаров с въпроса какво значи името Сотир (значи „спасител“) и с покана да сподели кого последно бил спасил от кабинета си в Съдебната палата. Това само му вдигна цената до шеф на новините и неуспял кандидат-кмет на ГЕРБ.
И така до днес, когато никой не се скандализира при прескачането на шефовете на медии в политиката. Няма нужда да се правят проверки наужким, нито да се мятат оставки. Просто си пускаш неплатен. Така Кирил Вълчев е и възможен, и направо закономерен кандидат за вицепрезидент, а в инициативните комитети се прескачат журналист през журналиста – от Константин Вълков при Андрей Гюров, до Валерия Велева, Кристина Патрашкова и Явор Дачков при Илияна Йотова.
Има за всички. Хубаво е, и е готово
Хубавото е, че става видимо. Журналисти с двойно предназначение се самоосветяват, заемайки видими публични позиции. Тази прозрачност, макар да убива доверието в професията, все пак е и малко полезна. Защото вдига завесата пред тези авторитети под прикритие. Разбира се, не бива да сме наивни – със сигурност се отглеждат приемливи фасади от ново поколение. А и границата отдавна е твърде размита.
Да, между журналистиката и политическата власт трябва да има защитна стена.
За съжаление, все по-често тя прилича на въртяща се врата. Съвсем нормализирана е вече практиката действащи журналисти да предлагат медийни обучения и консултантски PR услуги – и на корпоративни, и на партийни клиенти. Защо пък да не водят направо и собствените си кампании от студиата на новините!
Къде е границата?
Журналистите, разбира се, могат и е нормално да бъдат политически хора – с убеждения, с позиция, с обществен ангажимент. Безпристрастността не означава безразличие. Границата минава другаде –
да не злоупотребяваш с капитала на собственото си доверие. Да не го търгуваш, да не го превръщаш в разменна монета за пост или привилегия.
Журналистите имат право на гражданска активност, дори и на граждански протест – защото това е лична позиция. Не злоупотреба или тайно превалутирано доверие в полза на кампания или на конкретен политически интерес. Стандартът за конфликт на интереси и недопускане на пристрастност е описан ясно и с примери в принципите на Associated Press – световния аналог на БТА, с който родната агенционна журналистика иначе обича да се сравнява:
От служителите в редакцията се очаква стриктно да избягват всякаква политическа дейност, независимо дали редовно отразяват политика, или не. Те не могат да се кандидатират за политически длъжности или да приемат политически назначения, нито да извършват дейност по връзки с обществеността за политици или техни организации. При никакви обстоятелства не бива да даряват средства на политически организации или за политически кампании. Те трябва да преценяват особено внимателно дали да членуват, или да правят дарения в други организации, които могат да заемат политически позиции.
Дори служителите извън редакцията – разбирайте счетоводители, шофьори и юрисконсулти, трябва да се въздържат от политическа дейност и от дарения, освен ако не получат одобрение от прекия си ръководител. Ограничения има даже за членовете на техните семейства, чиито политически каузи и ангажименти също подлежат на публично деклариране.
Разбира се, преквалификацията на журналисти в политици не е само роден феномен – справка: от Мусолини, през Уинстън Чърчил, до Борис Джонсън. Но и тук има нюанс и той е в наличието на т.нар. охлаждащ период.
Липса на „охлаждащ период“
Според етичните стандарти в много страни, когато журналист става политик, се изисква, или поне силно се препоръчва, пауза между двете роли, за да не се компрометира доверието в медиите. Нали заради това доверие се търсят подобни кандидати все пак?! Не е много умно да се реже клонът, на който седиш.
Така преходът е плавен и бившите журналисти стават политици обикновено след като вече са изградили партийна кариера (говорители, съветници, експерти). Такъв е примерът и на самата Илияна Йотова, която е доста последователна в кариерната си траектория: започва като репортер, налага се като разпознаваемо лице в БНТ, после оставя журналистиката зад гърба си, заема се с комуникациите на БСП, откъдето бавно, полека и отвътре изгражда партийна кариера, за да стигне днес до президент. Това е класическият и по-приемлив път. При Вълчев и при повечето български примери преходът изглежда рязък: от днес за утре. Без междинни стъпки в партийната йерархия или време за хигиенна дистанция. Нещо като да вдигнеш сватба, преди комшиите да са разбрали, че си се развел.
Но да се върнем към (само)признанието на Кирил Вълчев:
Приемам поканата на президента като признание не за мен, а за БТА – институция на съгласие, на общуване с българите по света, на памет, нещо, от което има нужда в Президентството.
А Илияна Йотова допълва:
Дълги години имаме обща кауза с господин Вълчев. Работихме заедно за тази кауза – за опазване на българщината, за развитието на българската идентичност, на българския дух, на българската писменост, на буквите.
Да, от такава БТА има нужда Президентството. От такива медии имат нужда всички овластени. Институции на дългогодишното съгласие. Медии, тихи за злоупотребите на властта и споделящи шумно нейните каузи – днес буквите и българщината на „Прогресивна България“, вчера евроатлантизмът ала ГЕРБ и ДПС – Ново начало, утре – каквото нуждата покаже. Стига да е споделена.
А журналистиката – тя отдавна е пратена в отпуск. Обикновено платен. Така стигаме до реалността, в която нищо не е вярно и всичко е възможно. Времена, в които всеки, който има YouTube канал, се пише журналист. Всеки, който е натрупал два грама доверие като журналист, може да го капитализира за политически пост. Всеки новоизлюпен политик може да привижда в собствените си котерии обществения интерес, обяснявайки ни как „работи за хората“. А пък хората гледат „Ергенът“. Може би там някъде е бъдещият спасител.
