Tag Archives: медии

Има ли надежда за надеждните новини?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ima-li-nadezhda-za-nadezhdnite-novini/

Има ли надежда за надеждните новини?

Прибирате се от протеста на 1 декември 2025 г. и си пускате новините. На телевизора не показват колко много сте били, нито става особено ясно и за какво точно сте излезли на площада. Може дори да „научите“, че сте протестирали срещу еврото. Започва обаче няколкочасова извънредна емисия, показваща провокатори, нападащи полицаи, вандализиращи партийни офиси и палещи кофи за боклук. Така се създава впечатлението, че протестиращите са те, а не десетките хиляди мирни хора. Които вие може да сте видели с очите си, но други не са. Това се възпроизвежда и от други медии. Аудиторията им лесно може да повярва, че едни вандали се опитват да катурнат властта. И така зрителите да се поддадат на внушенията, че всички са маскари, всички крадат, важното е да има стабилност.

Има ли надежда за надеждните новини?
Има ли надежда за надеждните новини?
Има ли надежда за надеждните новини?
Има ли надежда за надеждните новини?
Има ли надежда за надеждните новини?
Има ли надежда за надеждните новини?

Снимки от протеста на 1 декември © Ясен Джабиров

В тази връзка и по повод на репресиите срещу неудобни представители на медиите евродепутатът Христо Петров зададе въпрос от трибуната на Европейския парламент дали Европейският акт за медийна свобода може да помогне на журналистите в страна като България.

Лунен медиен пейзаж

Освен че в България има мейнстрийм телевизии, в голяма степен показващи гледната точка на властта (реална или задкулисна), информационната среда се замърсява и от други източници. Пълно е с всевъзможни сайтове, много от които анонимни; с профили, страници и групи в социалните мрежи, които разпространяват фалшиви новини, пропаганда и антидемократични послания. Същите неща впрочем се тиражират и от неанонимни медии, обществени говорители и инфлуенсъри, както и от канали в социалните мрежи, зад които е ясно кой стои. Също и от политици и „експерти“, които се изказват публично.

Същевременно все повече онлайн медии, опитващи се да спазват високи професионални стандарти и да предоставят достоверна информация, ограничават достъпа до съдържанието си. Някои вече предоставят съдържанието си само срещу заплащане, а други изискват регистрация, за да четете архива им. Така става все по-трудно свободно да се намери онлайн надеждна информация, както и качествени анализи, основани на факти и припомнящи значими процеси и събития, свързани с дадена тема.

Омагьосаният кръг на (дез)информацията

Получава се така, че за да имате достъп до достоверна информация, в много случаи трябва да си платите или поне да се регистрирате. За да го направите обаче, трябва преди това да сте осъзнали, че имате потребност от качествено медийно съдържание. Ако не мислите, че има проблем с информацията, която достига до вас, защо да го правите?

Освен това, и да осъзнавате потребността си, ще си подредите по значимост приоритетите, за които да давате парите си. Кое е по-важно – уроците по математика на детето или да четете еди-кой си сайт? Дори да решите да отделяте част от бюджета си за медии, е доста вероятно да не ви е по джоба да се абонирате за всички, чието съдържание цените. Друг въпрос е, че като критични читатели може (не без основание) да намирате кусури в тези медии, заради които да смятате, че не заслужават да ги издържате от джоба си.

Този модел на платен достъп до съдържанието не е измислен в България. Така правят и много от авторитетните чуждестранни медии. Резултатът е, че на информационния пейзаж са се образували кратери с недостъпно съдържание. Паралелно с това обаче дезинформацията, фалшивите новини и пропагандата ви се натрапват пред погледа и без да ги търсите. А тяхната цел е да влияят върху позициите на хората и да ги провокират за определени действия, да им внушават кого да мразят, за кого (и дали) да гласуват, да изместват вниманието от реални проблеми и да го фиксират върху изкуствени.

Как мислите, възможно ли е всичко това да има връзка с възхода на популистки партии и политици? И отразява ли се то на качеството на демокрацията?

Европейска инициатива за надеждни новини като щит за демокрацията

Ако смятате, че недостигът на надеждни новини е заплаха за демокрацията, не сте сами. Освен че съществува споменатият от Христо Петров Европейски акт за свободата на медиите, на същото мнение като вашето са и 26 делегации, участвали в заседанието на Съвета по образование, младеж, култура и спорт към Съвета на ЕС на 28 ноември 2025 г. Те са приели документ, озаглавен „Заключения на председателството относно достъпа до надеждни новини като част от европейския щит за демокрация“. Въпросните заключения са изброени в 34 точки, от които първите 6 са припомняния, следват също толкова констатации, 3 приветствия и 19 приканвания (препоръки).

В документа се припомня важността на достъпа до надеждни новини като предпоставка за функционирането на европейските демокрации и значението на спазването на журналистическите стандарти в тази връзка. Подчертава се значението на свободата и плурализма на медиите и се обръща внимание на чуждестранното манипулиране на информация и дезинформацията. Изкуственият интелект, инфлуенсърите и геополитическите проблеми са част от споменатите предизвикателства пред новинарския сектор.

Обобщени накратко, констатациите изтъкват досегашните усилия на европейските институции да се справят с тези проблеми. И „хвърлят топката“ в полето на отговорността на редакциите, тъй като от тях в най-голяма степен зависи дали новините са надеждни, или не. Констатира се и важността на обществените медии, които се определят като „независими“ и „ползващи се с широко доверие“.

Приветствията са отправени към европейските институции, които се занимават с темите за европейския щит за демокрация, независимите медии и медийната свобода.

Препоръките са насочени към държавите членки на ЕС и Европейската комисия. Те са свързани с въпроси като редакционната отговорност, конкуренцията между онлайн платформи и новинарски медии, плурализма, достъпа до средства, бизнес моделите и рекламните практики, проучването на условията за медийна свобода, както и други въпроси.

„Несъмнено Заключенията определят дневен ред на политиката към новинарството в държавите от ЕС, стига да има кой да мисли за новинарството и значението му за утвърждаване на демокрацията“, коментира документа експертката по медийно право проф. Нели Огнянова.

Финансирането, глупако!¹

В документа има мъгляви фрази, като призив Европейската комисия и държавите членки да „подобрят наличността и достъпа до средства за подкрепа“ на местни новинарски организации. В тази точка обаче се включва и преглед дали правилата за държавна помощ за медиите или пък рекламните им модели са свързани с излагането на независимостта им на риск.

Насърчават се и „начини на подкрепа“, на „трансгранични медийни платформи и други форми на сътрудничество между независими и обществени медии“. Не става ясно какви са тези „начини на подкрепа“, но се говори за „проекти“.

Думата „финансиране“ обаче не се споменава нито веднъж.

За сравнение, думи, производни от „редакция“, се срещат в документа 21 пъти. Изглежда, авторите му и 26-те делегации, гласували за него, си представят, че надеждните новини са най-вече редакционна отговорност. И че ако се следи за политическо и икономическо вмешателство в медиите, всичко ще е наред. Може да има и някой друг трансграничен медиен проект с европейски пари.

Колко независими могат да бъдат обаче медиите, ако оцеляването им е под въпрос и зависи било от силните на деня, било от икономически интереси, а нерядко и от двете? И ако посочим, че те са зависими, какво ще се промени?

Затова и все повече онлайн медии стават платени.

Колкото и обществено значима да е информацията, ако с нея си вадиш хляба, тя се превръща в стока. В резултат на затварянето на съдържанието читателите може и да намаляват, но финансовата сигурност расте.

Ако в момента си казвате, че „Тоест“ се издържа от читателски дарения – прави сте, но това става с цената на сериозни ограничения. Макар да плаща авторски, редакторски и коректорски хонорари, изданието не може да си позволи да назначава журналисти на щат, не разполага със средства за журналистически разследвания, видеорепортажи, командировки и още много неща, с които би било добре да разполага една медия. Нито един от редакторите или авторите в „Тоест“ не може да оцелее финансово, ако не разчита и на доходи от други места.

Сещате ли се за европейска медия (финансирана от ЕС) в България, която да предоставя надеждна и независима информация? Такава трябваше да бъде „Евронюз“, която влезе в България през телевизия „Европа“ през 2021 г. Две години по-късно последва смяна на ръководството и голяма част от екипа напусна заради опасения за намеса на ГЕРБ в медията. Днес „Евронюз“ излъчва предимно официозна информация, възпроизвежда институционални прессъобщения и кани коментатори като Валерия Велева или Нидал Алгафари, които са доста далеч от представата за независимост.

В България има чуждестранни медии, макар и не с европейско финансиране.

Такава е германската „Дойче Веле“. Удържането на редакционната ѝ независимост, която днес изглежда безвъпросна, невинаги е било без сътресения. През 2013 г. журналистите Еми Барух и Иван Бедров бяха отстранени като автори след писмо на (впоследствие фалиралата) Корпоративна търговска банка, в което се критикуваха публикациите им по адрес на председателя на Надзорния ѝ съвет Цветан Василев. След разразилия се скандал българската редакция бързо размисли и им предложи да се върнат (Бедров го направи веднага, а Барух – чак 10 години по-късно, след като ръководството на българската редакция се смени).

Българската редакция на „Свободна Европа“, която се финансира от американския Конгрес, до този момент не се е поддала на натиск. Бъдещето ѝ обаче е под въпрос, след като Доналд Тръмп подписа заповед за съкращаване на федерални агенции, между които и тази, която ръководи „Свободна Европа“.

Казусите със спирането на финансови кранчета в САЩ впрочем показаха нещо много интересно. В САЩ, където преразпределението на публични ресурси се възприема като плашило на комунизма, се инвестират огромни бюджетни средства, без които оцеляването на медии и университети е под въпрос. При това става въпрос за едни от най-престижните частни университети – „Харвард“, „Принстън“, Колумбийския университет и др. Стана ясно, че дори „Тесла“, компанията за автомобили на Илън Мъск, който пък е най-богатият човек в света, може да се срине, ако собственикът ѝ загуби благоволението на американския президент.

Толкова по темата за „свободната конкуренция“. Европа да си води бележки.

На информационна война като на война

ЕС все повече осъзнава необходимостта от сериозно финансиране на отбраната си, защото днес войната не изглежда толкова абстрактна и далечна, колкото преди няколко години. Както в отбраната, така и в областта на медиите ЕС не може да си позволи повече да разчита безусловно на САЩ. Не толкова заради спирането на парични кранчета, а най-вече защото настоящата власт на страната недолюбва достоверната информация.

По отношение на информационната война обаче европейските институции реагират със заучена безпомощност. Те осъзнават, че има фалшиви новини, дезинформация и пропаганда. Често са наясно и с техните източници, както и че в разпространението им се наливат много пари. Но от това не следва нищо съществено. Бяха забранени някои руски медии, но съдържание, аналогично на генерираното от тях, може да се намери на много места.

Защитата на демокрацията включва борба за умовете и сърцата на хората.

Тя не може да се осъществява само с припомняния, подканвания и евробюрократски „дърпания на ушите“. За нея също е нужно сериозно финансиране – в независими медии, отстояващи свободата и демокрацията в държавите от ЕС. И то целево и устойчиво финансиране. Защото оцеляването от проект на проект е свързано с постоянна несигурност.

В противен случай все повече медии ще затварят достъпа до съдържанието си, за да оцелеят. Надеждната информация ще намалява, а делът на пропагандните материали ще расте.

Накрая може да се окаже, че европейската отбранителна система няма кого да отбранява, защото ЕС е превзет отвътре. Не с дронове, бомби и артилерия, а с думи.

1 По аналогия с лозунга „Икономиката, глупако!“, измислен от Джеймс Кервил, стратег на президентската кампания на Бил Клинтън през 1992 г.

Тоест разговаряме – епизод 4

Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razgovaryame-epizod-4/

Тоест разговаряме – епизод 4

В четвъртия епизод на „Тоест разговаряме“ посрещнахме Йовко Ламбрев – ИТ специалист и съосновател на нашата медия. Започнахме разговора от зараждането на идеята за „Тоест“ и причините да изберем този модел на финансиране от читателски дарения, а не от реклами.

Обсъдихме как изкуственият интелект вече променя обществото и пазара на труда, но най-големият риск идва от скоростта – хората, институциите и законите изостават. Разгледахме ИИ като инструмент, който може и да е в помощ на хората, но и да се използва за злоупотреби. Говорихме и за удара на ИИ върху младите кадри в компаниите – и как, ако не се обучават младши специалисти, утре няма да има кой да заеме мястото на старшите.

Коментирахме т.нар. chatcontrol и защо премахването на криптирането на комуникацията би засегнало най-вече обикновените хора, докато престъпниците ще заобиколят системата. Говорихме и за монопола на платформите върху вниманието и данните, за фалшивите новини и липсата на филтър в социалните мрежи.

Отбелязахме, че статии на Йовко отпреди 6–7 години в рубриката „Аз, киборгът“, като например „Що е то подкаст?“, „Електронна поща – правилната употреба“ и „Паролите са отживелица“, продължават да са сред най-четените – знак, че няма достатъчно текстове за повишаване на дигиталната грамотност. Насърчихме използването на платени онлайн услуги, в т.ч. и електронни пощи, и по-внимателното споделяне на лични данни (безплатното често се заплаща с данните, които предоставяме).

Завършихме с призив да поддържаме информационна хигиена и критично мислене – и да подкрепяме независимите медии.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:



На живо включихме и въпроси от публиката, но времето ни беше ограничено и не успяхме да обхванем всички. Помолих Йовко да отговори тук на още един въпрос на зрител:

Как ще изглежда спукването на ИИ балона? И как ще се отрази това на живота в България?

Спукването на който и да е балон нe е приятно събитие. Много инвеститори ще загубят пари. Със сигурност тежко ще пострадат много компании и особено тези, които са заложили всичко на ИИ. Компании като OpenAI, Anthropic и Nvidia ще са сред големите губещи. Гигантите ще оцелеят.

За Alphabet/Google например нямам никакви колебания. Или за Amazon/AWS. Компаниите, които предоставят инфраструктура, ще се възстановят по-бързо, защото нужда от такава винаги има. Не бих се тревожил много и за компаниите, фокусирани върху бизнес софтуера, като SAP.

По-сериозен крах ще повлече надолу цените на акциите на всички технологични компании, включително на най-големите. А това неминуемо ще доведе до свиване, спиране или замразяване на проекти и до съкращения, вероятно и в България.

В такава ситуация и клиентите на технологичния бранш забавят и изчакват с новите си проекти, докато отмине бурята и почувстват накъде ще задуха „вятърът след промяната“. А това влошава допълнително нещата. Ако технологичният бранш боледува, няма как да не пострада и световната икономика, особено на фона на днешния свят, който живее в непрестанна несигурност и в който всичко е с потенциала да „прелее чашата“.

Ако има глобален крах, той няма как да подмине България, но технологичният бранш тук е гъвкав, а в момента – и доста оптимизиран. Той така или иначе винаги следва пренесени отвън тенденции. У нас няма твърде рискови играчи и големи технологични лидери. Ще се пренастрои в някакъв момент, както винаги е правил. Поне по-виталната част от него. На живота в България всичко това би повлияло по-осезаемо, ако спукването предизвика световна финансова криза. Особено при ниската ефективност на труда тук.

Аз обаче по-скоро бих заложил на корекции и отрезвяване на инвеститорите и борсите по отношение на ИИ, а не на грандиозно спукване. Сигурно е едно – че дори и след огромен финансов катаклизъм отново ще има ИИ, най-вероятно концентриран в ръцете и възможностите на малцина.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Изкуственият интелект е изключителен помощник. Не съм допускал, че ще бъда свидетел на подобен инструмент в рамките на живота си.


Йовко Ламбрев е компютърен инженер с десетилетия опит в информационните технологии. Работил е дълги години за международни гиганти, като IBM, Siemens и SAP, а в момента е инфраструктурен архитект в българската ИТ компания „Новарто“. През 2003 г. основава OpenFest – и до днес най-голямата българска конференция, посветена на свободния софтуер и софтуера с отворен код. Съосновател е на две технологични компании и на Trakia.Tech – инкубатор и изследователски център, който подпомага технологични екипи и стартъпи чрез програми за иновации и дигитална трансформация. През 2018 г. заедно с Ан Фам, Лина Кривошиева и Владислав Севов създава онлайн медията „Тоест“. Оттогава е водещ на рубриката „Аз, киборгът“ в медията и член на настоятелството на Фондация „Тоест“.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде със Светла Енчева, социоложка и правозащитничка, която е редовна авторка на „Тоест“ от почти самото начало. Разговорът ще се проведе на живо в YouTube Live на 13 декември, събота, от 16:00 ч.

Тоест разговаряме – епизод 4

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

Тоест разговаряме – епизод 4

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sulzichka-parichka-zhurnalisticheska-etika-za-oplakvane/

Сълзичка – паричка. Журналистическа етика за оплакване

Преди близо 15 години се самоуби най-добрият ми приятел. Смъртта му предизвика медиен интерес – държавен служител, ерудит, с много последователи в Twitter, отнема живота си по особено мъчителен начин, ако използваме юридическото клише. Вестник „Труд“ публикува статия, която наред с хвалебствия за личността на починалия, с представянето на предположения като факти (включително в заглавието) и с фриволни интерпретации на туитове на различни хора и публикация от блога ми съдържаше скрупульозно описани детайли. Например с какво точно се е самоубил, конкретните стъпки на изпълнението – първо, второ, трето. Че по всяка вероятност е припаднал от болка.

Какъв е проблемът?

Представете си да четете такива подробности за много близък човек, с когото само преди три седмици сте посрещнали Нова година заедно и чиято смърт е най-големият шок в досегашния ви живот. Представете си и какви идеи би могъл да почерпи от статията някой, който обмисля как да се самоубие по възможно най-ужасен начин.

Така в една-единствена статия са нарушени няколко принципа от Етичния кодекс на българските медии, между които:

1.1.4 Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.

2.6.4 Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.

2.8.1 При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.

Не изключение, а правило

Ще ми се да можех да кажа, че 15 години по-късно подобно отношение към правилата на професията може да се види само в жълто-кафявите медии (каквато „Труд“ не беше навремето), но уви. Нарушаването на стандартите на журналистическата етика в името на „по-сочни“ материали се среща толкова често, че човек остава с впечатлението, че то е нормата, не отклонението от нея. Че е окей да наричаш обвиняемия престъпник, да даваш да се разбере адресът на заподозрени или пострадали от престъпления – било като го казваш, било като показваш дома им. И т.н.

По-сериозният проблем е, че поколения журналисти биват индоктринирани в тази „норма“. Като студенти те може да са учили, че бъдещата им професия има стандарти и трябва да ги спазват. Вече като работещи може да са участвали в обучения, семинари и пр., свързани по един или друг начин с темата за етичното отразяване на събитията. Важното обаче е какво ръководителите им изискват от тях. Моя позната, работила в една от големите телевизии, разказва, че

още като прохождаща журналистка е била посветена в популярния телевизионерски принцип „сълзичка – паричка“.

Това ще рече: печелившо е да се снимат в близък план плачещи хора под въздействието на силни емоции. Например пострадали от природни бедствия или близки на загинали, родители на болни деца… Сещате се за още доста примери. Познатата ми журналистка описва ситуацията така:

Проблемът е, че ние работим в телевизии, при които всичко е рейтинг, и те ни формират като професионалисти, които после възпроизвеждат навсякъде този модел. […] А балансът между това да си адекватен, все пак гледаем и интересен, защото си комерсиална медия, и опазването на личното пространство на хората, е ужасно крехък.

Не е задължително някой да е работил в телевизия, за да възпроизвежда модела „сълзичка – паричка“. Тъй като са печеливши, телевизионерските прийоми се прихващат и от останалите видове медии.

Безкритичност към институции и източници

Ако се замислим например за репортажите за наводнения, които сме гледали, все едно дали в село Бисер през 2012 г., или по-скорошните в Царево и Елените, те основно се концентрират върху мъката на хора, загубили свои близки или домовете си, а не върху отговорността на институциите. Много сълзички – много парички. Покрай това минава новината, че виновни за тези трагедии така и не се намират.

Безкритичността към институциите се изразява и в друго – огласяване на всичко, което кажат, дори това огласяване да противоречи на журналистическата етика. Било чрез възпроизвеждане на прессъобщения едно към едно, било чрез активно търсене на информация от разследващи органи, болници и пр.

Липса на критичност се наблюдава не само по отношение на институции, а и спрямо експерти и публични личности, често канени в медиите. Но понякога и към обикновени хора, озовали се пред микрофона. При случай на домашно насилие, заснет на видео и разпространен в публичното пространство, пред bTV се съгласява да говори единствено майката на заподозрения. Тя твърди, че синът ѝ нищо не е направил, а снаха ѝ е виновна. Това се излъчва без коментар – имаме клип с насилие върху жена, имаме и твърдение, че побой няма, а пострадалата е лоша. Така де – всички гледни точки. 

В същия репортаж журналистката е пред дома на пострадалите, звъни на вратата и (каква изненада) никой не ѝ отваря. „Случката се е разиграла в ето този апартамент на метри от центъра на Бобов дол“, казва тя, а камерата показва вратата на жилището и номера му. Следва замъглен стопкадър от видеото с насилието, което репортерката казва, че няма да покажат от етични причини. Но се вижда, че мъж е притиснал жена в ъгъла и замахва към нея. В следващия момент отново виждаме журналистката пред апартамента в Бобов дол. Този път обаче тя чука на вратата и вика името на пострадалата жена, от която явно се очаква да излезе и да обясни пред камерата и микрофона „как се чувства“.

Етични проблеми при отразяването на случаи с деца

Може да се приведат множество примери за нарушаването на журналистическата етика, но ще се спра конкретно върху темата за отразяването на случаи с деца, защото то се подчинява на строги стандарти за защита на неприкосновеността на личния им живот. Не само по силата на гилдийна саморегулация, а и на Закона за закрила на детето. А той постановява, че не могат да се разгласяват сведения и данни за дете без съгласието на родителите или на законните му представители. Както и на самото дете, ако е навършило 14 години, а ако става въпрос за съдебно производство – 10 години.

Децата в институции са особено уязвими, най-вече когато законните им представители не са на тяхна страна, а може и да упражняват насилие върху тях. „Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие“, заявяват от БХК по повод на отразяването на случаи на насилие, включително сексуално, върху момчета от Социално-педагогическия интернат в с. Варненци.

Законът беше нарушен с лека ръка наскоро,

когато 16-годишният син на евродепутата и бивш председател на ДСБ Радан Кънев беше арестуван заради притежание на марихуана в минимално количество. МВР разпространи прессъобщение, в което разкри самоличността на детето. Асоциацията на европейските журналисти – България посочи, че в случая Вътрешното министерство нарушава не само българското законодателство, а и Конвенцията на ООН за правата на детето. И все пак случаят беше широко отразен – заедно с личните данни – дори от медии с претенцията да отстояват висок професионализъм.

Особено интересно постъпи „Дневник“, който в рамките на една и съща статия каза, че името на момчето не трябва да се разпространява, защото става дума за висящо разследване срещу непълнолетен, и няколко реда по-надолу спомена името му, и то в акцент. Не слагам линк към материала, за да не мултиплицирам проблема.

На ръба на журналистическата етика

е и журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина в гр. Каблешково. Не поставям под въпрос значимостта му – чак след него случаят придобива гласност и институциите се виждат принудени да се задействат.

За тази гласност обаче пострадалото дете и семейството му плащат висока цена. Смелостта на родителите да излязат от анонимност и да застанат пред камерата с имената и лицата си води дотам, че детето много лесно може да бъде разпознато, макар името му да не се споменава и лицето му да не се вижда ясно. А историята ще продължава да живее в интернет – и когато момичето порасне.

„Отговорните представители на медиите трябва да съзнават, че възрастните невинаги са наясно кой е най-добрият интерес на детето“, се казва в пътеводителя на УНИЦЕФ за етично отразяване на децата в медиите.

В опита си да постигне ефект материалът нарушава някои от принципите на Етичния кодекс на българските медии – например че журналистите не бива да засилват мъката на пострадалите от престъпление. А Ивайлова прилага принципа „сълзичка – паричка“ – задава на бащата въпроса дали често плаче, като в същото време камерата снима насълзените му очи в близък план. И го пита във връзка със съдебномедицинската експертиза, констатираща разкъсан химен на детето: „Какво е за един баща да види такъв документ от гинеколог?“.

Етически смущаващи са и някои реплики на директорката на психиатрията в Нови Искър Цветеслава Гълъбова. От висотата на професионалната си позиция тя отправя квалификации и свежда проблема със сексуалното насилие до остарялото понятие за моминска чест:

Как ще обясним на това момиче, когато порасне след години, че то няма онова, което се нарича девическа чест, и не е отнето при любовен акт с любим човек, а от една извратена лелка?

По-сериозният проблем е, че ръководителката на голяма психиатрична болница призовава към саморазправа, след като Ивайлова я приканва да излезе от професионалната си роля, заради която я е поканила. На въпроса как би реагирала, ако внукът ѝ преживее сексуално насилие, тя отговаря: 

Звучи ужасно, но не, не бих чакала правосъдието.

От другата страна на сълзичката

Освен да носи рейтинг, кликове и парички, вторачването в човешката мъка изпълнява и друга функция – отмества обществения поглед от темата за отговорността. Сълзите на хората са и по-безопасни за медиите от задаването на въпроси за невзети мерки, допуснати грешки, сбъркани приоритети. Не че в някои случаи няма и сълзи, и въпроси.

По същия начин легитимният гняв на хората, често намиращ израз в желание за по-строги наказания, отвлича вниманието от неработещото правосъдие, липсата на превенция, корупцията, безразличието. В резултат се приемат закони за повече години затвор и по-високи глоби, които са все така неработещи.

Сълзите затрогват, когато ги гледаме. Но когато излизат от нашите очи, а болката ни се експлоатира в името на рейтинга, кликовете и печалбата, никак не е трогателно. Чувството е на гняв, безпомощност, унижение – едновременно. Не пожелавам на журналистите, прилагащи принципа „сълзичка – паричка“, да изпитат на гърба си преживяванията на някои от героите на репортажите си, нито това, което ми беше след прочитането на статията на „Труд“, с която започнах. Малко емпатия обаче би била от полза. Не сълзлива, а с уважение.

В капана на собствената реалност

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-kapana-na-sobstvenata-realnost/

В капана на собствената реалност

Докато човек сърфира из социалните мрежи, често попада на мнение, което звучи толкова противоположно на убежденията му, че възкликва:

С този май сме от друга реалност! 

Това се случва и когато се свери начинът, по който различни медии отразяват една и съща новина. Интерпретациите на събитието на едно място звучат подобно на ликуване, а на друго – като описание на погребение. Изглежда, сякаш заглавието на класическия научнофантастичен роман „Война на реалности“ от Филип К. Дик се е превърнало в ами… реалност.

Автоматичната реакция е да си кажем, че другата страна е манипулирана. Така либералите в САЩ обясняват как хора с невисоки доходи гласуват против икономическите си интереси за партията на републиканците, подкрепяща дерегулацията в икономиката в полза на богатите. Твърди се, че консерваторите са създали цяла система, сливаща в едно информация и забавление и контролираща целия съзнателен живот на хората вътре в нея. От църквата, която посещават, през телевизията, която гледат, до ехо балона в социалната мрежа, където са се напъхали. Но от другата страна биха отговорили със същото, като обвинят противниците си, че живеят в свой си свят, съчетаващ участие в активистка организация, стриймване на филми с прогресивни послания в Netflix и… пак напъхването в балона. 

Кой обаче е в истинския свят и кой, подобно на Алиса, е попаднал в огледалния?

А и пребиваването в информационен балон като че ли не може напълно да обясни ефективността на манипулацията. В продължение на близо половин век българите живяха в тоталитарно общество, почти съвършената затворена система. И все пак голяма част усещаха, че нещата, които се говорят вътре, не са съвсем верни. Макар да проповядваха комунистическата идея, много от партийците не вярваха в нея. Още по-малко гражданите, мъчещи се да се доберат до пиратска видеокасета със западен филм или до долари за пазаруване в „Кореком“. 

В наши дни Северна Корея, официално Корейска народнодемократична република (КНДР), е тотална оруелска диктатура, в която информацията е напълно контролирана, и все пак дори там има хора, които се усъмняват и се опитват да избягат от социалистическия рай.

Също така буди удивление фактът, че политическата пропаганда на Путин изглежда по-ефективна от тази на СССР – както когато е насочена към собствените си граждани, така и когато изнася посланията си за гражданите на други страни, от малка България до Съединените щати. Това е странно, тъй като днешната Руска федерация е несъмнено по-слаба от стария Съветски съюз икономически, военно и дори идеологически. Тя не обещава на мишените си по-добър живот от този в западните държави, а се задоволява да громи порядките там. Вместо светло бъдеще, наградата поправославному те чака на оня свят. В случая с руските граждани, мобилизирани във войната в Украйна – след като са дали живота си за вожда.

И все пак това работи. 

За да разберем защо се получава така, е необходимо да осъзнаем начина, по който мозъкът ни възприема реалността.

С този проблем се сблъсках, докато пишех докторската си дисертация. В нея сравнявах политическите партии на САЩ и Канада в контекста на идеологическото противопоставяне между либерали и консерватори от последните години. Забелязах, че в Щатите има много силна поляризация както между елитите, така и между избирателите, а в северната им съседка като че ли по-скоро има консенсус между партиите. 

Обясненията за тези разлики са наистина комплексни, но силно впечатление прави ролята на медиите, които в Щатите се допуска да са силно пристрастни и не са длъжни да отразяват другите гледни точки. Радикализирането на средностатистическия републикански избирател съвпада почти напълно с възхода на телевизия Fox News. Сред избирателите на демократите има видима корелация с популяризирането на прекалената политическа коректност и все по-честата употреба на социални мрежи от страна на младите хора, тъй като в тях първоначално огромен успех имаше „будното“ ляво, там споделяха публикации и медии, свързани с крайнолиберални виждания. При последните избори в САЩ обаче се видя, че вече и десните владеят новите форми на общуване, а някои дори твърдят, че Барън Тръмп, най-малкият син на Доналд, е научил баща си как да стига до млади бели мъже, потребяващи социални мрежи или играещи видеоигри – като гостува в подкастите, които те слушат.

Направи си сам

Това показва, че медийната манипулация действа, но въпросът е по какъв начин. Истината е изненадваща. Нашият мозък сам си създава картината за реалността. Качествената манипулация не се опитва да изгради цялостна и кохерентна илюзия, напротив – само дава насоки. Умът ни сам свършва останалото. 

Осъзнах това, докато превеждах „Изкривените“, хорър роман от Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли, съчетаващ научната фантастика с паранормалното. Макар и да е част от трилогия, вдъхновена от поредицата видеоигри „Нощна смяна във „Фреди“, вътре има наблюдения, които намирам за приложими в действителността. Даваше се за пример начинът, по който един човек бива залят от усещания, когато пристъпи в нова къща. Сетивата ни долавят всеки детайл, мозъкът обработва богатата информация и за момент ние сме като замаяни. Но когато се върнем в същата къща скоро след това, елементът на изненада липсва. Причината е, че нашето съзнание има спомен за видяното и използва него, а мозъкът засича промяна само ако забележи нещо, което да отчете като важно. 

Този процес е малко опасен, тъй като може да ни подведе. Нека си представим, че човек шофира и е потънал в разговора, който води със спътника си. Ако минат покрай червен знак с бял кръг и по-късно шофиращият се върне към този спомен, ще каже, че е видял STOP, дори ако е липсвал надписът. Мозъкът има навика да допълва това, което му липсва.

Последното се наблюдава и при т.нар. ефект на Мандела, който от много време озадачава експертите. Става дума за феномен на колективното съзнание, в който множество хора са запаметили едно и също нещо така, както то не се е случило. Името е дадено заради многото потребители в интернет, които се кълнат, че имат ясен спомен как Нелсън Мандела умира в затвора по време на апартейда в ЮАР, независимо че това не се е случило. Друг емблематичен пример е прословутото лого на Fruit of the Loom. Не са малко онези, които помнят, че зад купчината плодове има кошница, оформена като рог на изобилието. Но това не е така и никога не е било така. Покемонът Пикачу няма черен връх на опашката си. Старчето – символ на играта „Монополи“, не носи монокъл. И така нататък.

Теоретиците на конспирацията смятат, че причината са вибрации, пренасящи хората в паралелни светове. 

Те обвиняват за явлението експериментите на ЦЕРН с големия ускорител на частици. Нали помните страховете, че той ще предизвика черна дупка и ще унищожи планетата? Днес модната идея е, че е направил още по-голяма поразия – надупчил е самата реалност и така хората пропадат в алтернативни вселени. 

Тази тема, която дълго време беше запазена територия за фантасти като Роджър Зелазни и Филип Хосе Фармър, набира популярност и сред теоретичните физици. Те смятат, че е възможно да съществуваме в мултивселена от безброй реалности, някои от които почти еднакви с нашата, но с малки разлики. Сериозните учени се съмняват, че контакт между тези измерения е възможен, поради което някои намират идеята по-скоро за философска, макар и подкрепена от математиката. След 2016 г. обаче, когато Тръмп беше избран за пръв път, зевзеци се пошегуваха, че много хора очевидно сме пропаднали в такава вселена. Бих добавил, че в България никога не сме излизали от нея.

Специалистите изразяват скептицизъм към такова фантасмагорично обяснение за ефекта на Мандела. Психолозите считат, че човешката памет по принцип е ненадеждна и се влияе много силно от сугестия. Това е една от причините свидетелските показания да не се смятат за достатъчни в съда. Освен това мозъкът сам си добавя каквото му липсва. Много хора помнят Пикачу с черно връхче на опашката просто защото им изглежда по-добре така. Помислете си колко по-хубави са любимите ви детски филмчета в спомените ви, отколкото ако ги намерите в YouTube и си ги пуснете в действителност.

Докарани до информационно изтощение

Но да кажа за техниката на манипулация, описана в „Изкривените“. Злодеите, чието име носи книгата, са роботи, оставени от създателя си нарочно недооформени и покрити с желатинова маса. Те имат вградени чипове, които претоварват мозъка на жертвите си с високочестотен дисхармоничен звук. Съсипан от това, умът на жертвите доизгражда образа на роботите и ги вижда като напълно завършени зверове.

По сходен начин се получава и в реалния живот. Вместо от дисхармоничен тон разумът ни се пренапряга от безкрайните потоци информация. Социалните мрежи, чиито фийд дуумскролваме като хипнотизирани. Телевизиите, заливащи ни с емисии и коментарни студиа, пречупени през призмата на угодното за собственика им. Сайтовете, съобщаващи новините „първи“ и „извънредно“. 

Изтощеното ни съзнание не може да обработи всичко. За да се справи, то започва да филтрира онази част от полученото, която съответства на изградените ни разбирания за света и намира за важна. Най-вече заплахите. Забелязваме това, което ни обезпокоява, и започваме да го екстраполираме, докато не ни задуши. Смятате, че ЛГБТИ+ правата се увеличават прекалено бързо? Манипулаторите ще ви намекнат, че предстои приемане и на педофилията, а умът ви ще свърши останалата работа. Боите се, че расизмът се завръща? Ще отразят няколко изолирани случая и ще повярвате, че САЩ отново са се върнали във времената отпреди век.

Така действа и режимът на Путин – с откъслечни, но многобройни и внимателно подбрани примери от действителността в САЩ и в страните от Европейския съюз, които, събрани заедно, карат жертвите на пропагандата му да си изградят превратни представи, все едно в тези държави царят Содом и Гомор. Но той далеч не е единственият, използващ подобни техники.

Къде тогава остава истината? 

Сетивата ни не са напълно надеждни. Възприемаме действителността индивидуално и дори споделената реалност е илюзия на съзнанието – всъщност всеки има собствена представа за нея. Обективните факти съществуват, но възприемането им е ограничено от способностите на човешкия мозък. Не е случаен цитатът, приписван от Марк Твен на Бенджамин Дизраели, че съществуват лъжи, ужасни лъжи и статистика. Онзи, който умее да борави с нея изкусно, може да я прочете както дяволът евангелието. А после мнозина да му повярват.

Да разгледаме примера с деветката, която друг вижда като шестица. Казват, че истината може да се установи, ако се намери написалият я, който да каже коя цифра е имал предвид. Семиотиците обаче биха възразили, че намерението на автора невинаги е от значение, важното е какво казва текстът. Така е и с повечето въпроси, които ни разделят в културните войни днес. Дали политиките по многообразие се борят с расизма, или го обръщат срещу европеидната раса? Сладкарят в правото си ли е да откаже да опече торта на гей двойка заради християнските си вярвания, или всъщност осъществява дискриминация? И ако се пренесем на родна почва, Русия освободила ли е България от вековния османски гнет, или на свой ред се е опитала да я зароби, завършвайки този процес през комунизма?

Отговорите на тези въпроси са като шестица или деветка в зависимост от убежденията ни и от това, което ни трябва в момента. За да разплетем гордиевия възел, ще трябва да признаем ограниченията на собственото ни съзнание. Само така ще можем да потърсим компромис по спорните въпроси, така че отделните представи за общото ни битие да станат по-поносими за всички.

България в епохата на автократите

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blgharia-v-epohata-na-avtokratite/

България в епохата на автократите

През 2022 г. журналистът и главен коментатор с ресор външни работи на Financial Times Гидиън Рахман издава книгата „Епохата на автократите. Как култът към лидера заплашва демокрацията по света“. Преводът на български идва през 2024-та, поредната година на политическа и социална криза в България, но също така и месеци преди преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Събитие, чиято календарна близост с формирането на правителство в България предизвика не само остроумни коментари, но и прекалено много асоциации между начините, по които Тръмп заяви и започна да практикува политика в първите си дни като президент, и българския политически и обществен живот, който, макар и често наподобяващ определена политическа стилистика, има своя съвсем жив опит по отношение на заявките от Белия дом.

В „Епохата на автократите“ Рахман, в лек и четивен стил с изключително висока информационна стойност, щрихира обстоятелствата, в които най-изявените автократични лидери в света през последните 20–25 години успяват да се застопорят на водещи места в държавите си. Тук няма да правя резюме на тази информация и ще оставя удоволствието от книгата на читателя. Ще изведа обаче няколко ключови точки, които правят остро впечатление на едно съзнание, социализирано в българската реалност на Прехода и солидарно с ценностите на либералната демокрация, подложена на неистови и често безумни атаки по неясни, но пък явно силно мотивиращи причини. С помощта на тези точки, които ще разглеждам като индикатори, всеки ще може да направи поне повърхностна преценка близо ли е България до изпадане в автократичен режим. 

Първи индикатор: завладяването на медиите

Едва ли има българин, който да не е убеден, че свободата на словото в страната е под множество въпросителни. От големите национални медии, в които нерядко дефилират хора с единствената експертност, че са говорители на определена партия, през бушуващата антидемократична пропаганда, идваща от най-високо институционално ниво – президент и политически лидери, до цялостната война срещу реалността, в чиито откоси проверката на фактите е изкривена в идеологическа битка, а позоваването на елементарна логика се възприема за кръвна обида и национално предателство. 

Завладяването на медиите си има и много конкретни измерения, като например рязката промяна в душата на един бивш шеф на нюзрума на bTV, който за няколко часа се превърна от журналист в политическо острие, и това бе представено в публичното пространство като нещо нормално.

Ние пък за пореден път трябваше да повярваме на говорителите на най-голямата партия в страната, а не на собствените си очи, уши и елементарна емоционалност, която съвсем ясно зове, че партийната страст рядко се появява в обективната журналистическа душа за един четвъртък следобед. Безкрайно незаслуженият удар трябваше да понесе цялата журналистическа гилдия, която бе вкарана в обяснителен режим, а редица конспиративни теории бяха облени с животворни сокове.

Но доказателства за зависимости имаше много преди това – уволнения на критични журналисти, обаждания на партийни лидери и функционери в сутрешни блокове, защото нещо от разговорите в студиото не им е харесало, и много други. Резултатът от информационната война е, че всяка социална група получава това, което търси, формира своята истина, която пък не съвпада с тази на другата група, колкото и невъзможно да ни се струва това в един материален свят на доказуеми факти и проследяеми причинно-следствени връзки. А легитимация на това обстоятелство идва от особено висока световна инстанция – техномилиардерите и политическия им слугинаж в САЩ. Не е случаен ентусиазмът сред сърдитите на ценностите, оформили модерния богат и проспериращ свят, неразбиращи, че всички плуваме в една лодка, чиято стабилност зависи не от половината идентичност на няколкостотин души, а от правовия ред, който атакуват със завидната жертвоготовност на терорист камикадзе.

Втори индикатор: върховенството на правото

Също толкова напоителна тема, която може да се обсъжда до края на света, затова не бих и започнал. Редно е все пак да си припомним една особеност на дискурса за върховенството на правото в България – той стана толкова значим, защото демократичната либерална общност го направи такъв. И това няма как да ни учудва – либерализмът е модел, в чиято основа има няколко много ясни ценности, сред които свободата, човешките права и законността. В своята наделимост те всички страдат, когато корупцията се превърне в нещо нормално и очаквано.

България със сигурност не е измислила топлата вода на клиентелизма, фина форма на корупция, чиито апологети понякога я наричат „усещане за корупция“ или обвиняват другите в същото (без доказателства), сякаш това извинява собствените им прегрешения. Източването на държавните ресурси прекалено често става без институционална реакция, защото в голяма степен всичко е практически законно или просто няма кой да го разследва. Ако частните болници не са задължени да пускат обществени поръчки, за да купуват лекарства с държавни пари, защо да го правят? Ако Българска банка за развитие може без последствия да подпомага олигарси със стотици милиони заеми, обезпечени фиктивно, защо да не го прави? Ако можете да изградите път с по-малко материали от необходимото, защо да не си спестите разходите? Така де, да ви ги спестят.

Отвличането на законността поставя цялото общество в плен на частни интереси.

Ярка е картината на Тръмп, до когото гордо е застанал олигархът Мъск, въртящ пламенна реч за демокрацията, докато невръстният му син сякаш се опитва да изгони президента от Овалния кабинет, защото не му е там мястото. И може би има право. Тръмп е първият президент на САЩ, избран на поста, след като е осъден по наказателно дело – подкуп на порно звезда, за да си мълчи за общите им похождения (консерватизмът е особено нещо). До този етюд поставяме българския олигарх Делян Пеевски, чието присъствие в списъка за значима международна корупция „Магнитски“ по никакъв начин не притеснява местната Темида. Тя дори не си прави труда да се самосезира, за да разсее всякакви обществени съмнения в изрядността на корпулентния фактор, харчещ стотици хиляди за наеми на къщи и автомобили. 

Примерите са безкрайно много, но избирането на Тръмп за втори мандат сякаш даде високото самочувствие на българските корупционери да се консолидират и да се върнат към практиките си отпреди протестите през 2020 г. На този фон сякаш нормални изглеждат покриването и конформизмът. А това е най-сигурният път към автократизъм, чието лице може и да не е Пеевски, тъй като не само той има своите антидемократични апетити към властта. Но другият все още изпълнява ролята на президент.

Трети индикатор: популизъм и демагогия

Ако не е войната и вкарването в нея на българската армия, която в същото време и не съществува („закрита“ от лошите западни „колонизатори“), ще са джендърите, които така и никой не успя да каже какво са. Въпреки че джендъри не сме виждали, но и не знаем какво са, правата им ще са за сметка на нашите, които и без това също ги няма. Да не забравяме и главозамайващия външен дълг, който, макар и най-малък в ЕС, ще пороби мощната ни левова икономика, а внуците ни ще плащат за пенсиите на родителите ни. Този битовистичен транспоколенчески апокалипсис настъпва всеки път, в който либерал, имал неблагоразумието да се роди в нелош квартал, си купи соево лате. Съвсем очаквано срещу тази мерзост следва да се изправи цялото световно тоталитарно войнство, което ще върне принципите на „един народ – един вид хляб“.

Страховете, които се хранят от незнанието, са прекрасен повод за героичната поява на спасител, който ще върне „нормалността“, „стабилността“ или пък истинското кисело мляко, равносилно на национална идентичност (поради липса на други личностни качества извън нездравия апетит към млечни продукти).

Да чуеш това, което искаш да чуеш, е толкова голямо удоволствие, че е способно да държи едни лидери на върха с години, въпреки че думите им струват колкото въздуха над главите им, и медийните им защитници го знаят, също както немалка част от техния електорат. 

Усещането, че с връщането на Тръмп ще се върне и някакъв изгубен рай на нормалност в България, е натрапчиво, особено в определени среди, които объркаха либерализма със слободията и консерватизма с фашизма, за да целунат ръка на тъкмо обратното на това, което си мислят, че ще получат. Като например по-ниски цени в магазина след вдигането на цените на вносни стоки през митата. Или пък нормалност и стабилност с връщането на изцяло калинковата институционалност. Или пък по-истинска (да се разбира вкусна) информация, ако бъде победен Сорос, докато Пеевски, лично допринесъл преди десетилетие за въвеждането на антидемократичната и проруска пропаганда в България през собствените си медии, громи отново „соросоидите“, след като през 2024 г. беше виден борец срещу нея, изчаквайки смяната на караула в Белия дом. 

Защо ни е всичко това?

Тези три индикатора изобщо не са изчерпателни. Към тях трябва да добавим и култа към личността, употребата на конспиративни теории и други, но големият проблем с автократичния стил на политическо управление е следният: докато си мислим, че там просто има едни странни хора, които са леко корумпирани, леко нарцистични, леко послъгват, крачката към суспендирането на демокрацията е много малка. 

Добър пример е и последният индикатор, който ще спомена: 

Откраднатите избори

Парламентарните избори през есента на 2024 г. бяха показно за злоупотреби от всякакъв порядък. Злоупотреби, които въпреки яркия печат върху видеа и документи не предизвикаха почти нищо повече от обществено възмущение. Определени хора през медиите ни обясниха, че такива неща няма, докато в същото време са нещо нормално. Институциите на справедливостта продължават да си измиват ръцете с дребните търговци на гласове и влияние, които сякаш сами си поръчват и плащат, докато обоснованите хипотези за партийни поръчители остават да се бият в мач с купен съдия, публика и охрана на входа. А популистите и демагозите успешно замитат тези случаи чрез подмяна на темата, с „всички са еднакви“ и със страховете, че поне имаме избори, за разлика от някои други. За да стигнем до квинтесенцията на последните поне 16 години в България:

„Не пипайте организираната престъпност, ще настане хаос“

Мафията не обича хаоса. Автокрациите също. А сега, след избора на Доналд Тръмп и последвалите пируети на корпулентни български политици според новия вятър от Вашингтон, и абоминацията на лепкаво удобство между олигарси, и политическата им клоунада, и сърдитата публика получиха фалшива надежда, че всички онези, които създават „хаоса“, ще бъдат халосани и зашеметени от мощния автократичен фактор в Белия дом. Че той ще бъде светлото възмездие срещу сатанизма на соевото лате и хоумофиса, докато най-много да донесе индулгенция, комфорт и просперитет на едни най-обикновени балкански престъпници. 

Да поздравим обнадеждените с връщането на пластмасовата сламка – последния пирон в ковчега на либеразлима. 

Игра на димки – шестите предсрочни парламентарни избори

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/igra-na-dimki-shestite-predsrochni-parlamentarni-izbori/

Игра на димки – шестите предсрочни парламентарни избори

Шестите предсрочни парламентарни избори, иначе седми поред, преминаха и България е отново в ситуацията, в която се намираше и след предходните – разговори за съставяне на правителство около ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Или поне това е основната хипотеза в публичното пространство, където, изглежда, не може да се намери по-приемлив вариант, достоен за обсъждане.

Само по себе си това обстоятелство е изключително проблематично, защото навява на мисълта, че мнозинството от политическите партии в парламента се възприемат като недостатъчно легитимни или като неспособни да понесат отговорността да участват в правителство въпреки гръмките си заявки.

Близък до този мотив е и въпросът защо ГЕРБ–СДС, победили с голяма разлика вторите – ПП–ДБ, заявяват именно тях като свой естествен партньор. Отговорът според мен се крие отново в легитимността, която ГЕРБ–СДС трескаво желаят от ПП–ДБ и от цялата либерална общност, държаща избраниците си на къса каишка. Но отвъд прагматиката в съставянето на управляващо мнозинство имаше ли нещо същностно интересно в състоялия се вот?

Избори или „избори“?

Едно от нещата, които маркираха изминалите избори, беше ожесточеният разговор за купуването на гласове. Практика, която в България отдавна е спряла да впечатлява особено избирателите. Те знаят, че се прави, МВР знае, че се прави, партиите знаят, че се прави, и като резултат по този проблем почти нищо не се прави.

Откъслечните показни акции на Вътрешното министерство гръмко се провалят в опита си да убедят обществеността, че полицията извършва някаква превенция на това престъпление. Реакцията често е противоположна – ехиден присмех с дъх на онова леко отчаяние, с което сме свикнали въпреки ясното съзнание за измамата, разиграваща се пред очите ни.

И как може да бъде иначе? Дали на МВР му липсва кадрови капацитет до такава степен, че да се оплаква публично, че не може да си върши работата, защото получава голямо количество сигнали? Или му липсва кадрови – а може би по-скоро професионален – капацитет до такава степен, че да се оплаква, че сигналоподателите не представят доказателства?

Вероятно хипотезата как едни хора са способни да заливат най-голямото ведомство в държавата със сигнали, за да саботират работата на служителите, е възможна, но нормално ли е да се налага вечно преоткриване на топлата вода, при положение че списъците със заподозрени в търговия с гласове изобилстват от познати на МВР лица? Фактът, че всеки може да види записи от секции, в които явно се извършват груби нарушения в избирателния процес, а в същото време МВР чака доказателства от сигналоподатели, няма как да не остави впечатлението, че тук не просто е така, ами и няма изгледи скоро да е иначе. 

Въпросът дали изборите трябва да бъдат частично, или изцяло касирани, зае челно място. За първи път от много време насам сякаш се усеща реална енергия в политическите партии за натиск в тази посока. И ако трябва да застанем на страната на честния демократичен процес, отръсквайки се от ужасяващите натрупвания на нормализирани престъпления, свързани с провеждането на избори в България, може би е логично да кажем „да“. Изборите трябва да бъдат касирани, защото всяка манипулация, дори на един глас, е антидемократична. Без значение дали става въпрос за корпоративен вот, контролиран вот, или за директно купени гласове.

Куриозният случай с партия „Величие“, която остана под чертата заради една шепа гласове, е показателен колко важна е превенцията на тези престъпления, способни да определят партиите в парламента и броя на депутатите им. Справка: ДПС – Ново начало.

Общественото доверие

За пореден път се повдига и изключително сериозният въпрос за онова мнимо мнозинство, което систематично отказва да гласува, тоест се самоизключва от процеса на правене на политика в България. Една възможна хипотеза за такава нагласа е и отношението на тези хора към провеждането на изборите. Ако сте убедени, че измамите са нещо нормално, може би един прецедент с цялостно или частично касиране на изборите би върнал някаква доза оптимизъм у вас. Разбира се, далеч не това е единствената или вероятно дори основната причина за подобен отказ от гласуване. Но за доверието ми е мисълта.

Друг ефект, който наблюдавахме в деня на октомврийския вот, беше завишената, макар и не с много, избирателна активност. Тази новина предизвика редица позитивни реакции заради счупването на низходящата тенденция от последните години, която по нищо не личеше, че може да се промени. Дали заради непрестанните призиви от страна на политическите партии и публичните говорители, или заради осъзнаването на важността на това действие от практическа, но и от принципна гледна точка, българите опровергаха множеството прогнози, според които проблемът щеше да се задълбочи. 

Завишената активност може да бъде тълкувана като поне частично – ако щете, и леко насила – връщане на някакво доверие в демократичния политически процес в страната. Прилив на гласове получиха практически всички парламентарно представени партии, което означава, че очакванията към тях са съвсем реални, а лошият вкус от управлявалото до пролетта мнозинство и провалената ротация може да бъде преглътнат. 

Освен всичко останало, най-важният въпрос пред партиите, ако няма изборно касиране или повторно преброяване, което да промени състава на парламента, остава създаването на работещо правителство. Освен иманентното задължение и чисто практическа нужда от действащ кабинет, формирането на функционална изпълнителна власт е очакване, заложено и в увеличената избирателна активност. Какъв би бил ефектът сред редовия избирател, който месеци наред слуша за важността на гласуването, ако дори и след като е направил това „усилие“, бъде отново възнаграден с неуспех и ново завъртане на колелото? Завъртане, което ще постигне точно нищо, освен потенциалното отпадане или присъединяване на някоя малка партийна група, докато в същото време постави основните играчи в практически идентична ситуация. 

И не, изборите в САЩ не би следвало да имат отношение към съставянето на българското правителство по редица причини. Конюнктурата в американската политика не измества наличието на институции, които устойчиво поддържат най-мощната демокрация в света, като не ѝ позволяват да се люшка в крайности. Също така символичната сила, която носи политическата окраска на бъдещия американски президент, не би оправдала крайнодесни и популистки залитания пред българското общество. С други думи, ако Доналд Тръмп е следващият президент на САЩ, това по никакъв начин няма да направи „Възраждане“ приемлив партньор в едно потенциално правителство. 

Медийният карамбол

Изборите станаха повод и за обилното обговаряне – за кой ли път – на политическия процес в медийното пространство, но все така по добре отиграния за родния мейнстрийм метод на псевдоплурализъм и дъжд от димки, които отново лишиха публиката от смислен анализ (с дребни изключения, лесно оставащи заглушени). Типично за епохата на постистината, всяко мнение беше нахранено с хипотези, често лишени от рационалност и доказателства и легитимирани единствено по силата на голото си същестуване.

Невротичният пристъп на Борисов в ефира на „Дарик“ в защита на Пеевски остави по-скоро хумористичен отпечатък за едни и довод в устите на други. За пореден път получихме словесен залп, лишен от дори и бегли намеци за логика, но пък успешно гарниран с кадри от пълна зала, което сякаш следваше да премахне нуждата от смислен разговор, за да предложи на негово място непосредствения публичен образ на второразрядното агиткаджийство, в което се е превърнал политическият процес на много места в България. 

Ефектът от медийната димна завеса продължава да стои скрит за широката общественост. Зрителят, непостигнал, но и неизискващ по-висока функция от наблюдаващ, остава сам да си преценя дали може да смята за достатъчно очевидни доказателства за престъпни практики, мотивирани от конкретни политически сили, онези почти 400 сигнала, подадени от активисти на ПП–ДБ за купуване на гласове, както и клиповете от секциите, в които се надписват резултати (както беше установено в един от тях – в полза на ДПС – Ново начало и ГЕРБ), също така насилието срещу журналисти по махали, и т.н. Или ако не са доказателства, дали поне не са поводи за разследване? А може би е по-лесно да обявим всички политически партии за маскари, за да минем по-нататък по протокола за замитане на срамотии. И без това разследвания няма, а десетките прякори на криминални субекти изтляват като издихания в мъглата на „всички купуват“. 

Но нека не говорим за това. Пречим на МВР. 

Генералният проблем с големите медии е партизанщината – конюнктурните говорители на конкретни политически партии, които под претекста на често неясната си експертиза пропагандират строго партийни разкази, представяйки ги за анализ. Този проблем е принципен, а създаването на мъгла е просто един от неговите ефекти, които тези добре познати манипулатори успяват да постигнат. Тук дори не обсъждаме абсолютно престъпното поведение на Костадин Костадинов, позволил си да атакува по най-циничен начин журналистка в национален ефир. Практика, която е типична за режими, приключващи в руини, и за лидери, приключващи по стените на бункери. Но това също е нещо нормално, защото прехвърлянето на махленските ни взаимоотношения в публичния политически дискурс остава несанкционирано. 

Какво ли работи СЕМ?

Реалност и измама

Отново ще се върна на неясната връзка между изборите в САЩ и съставянето на правителство в България. През 60-те години на XX век историкът Ричард Хофстетър описва „параноидния стил“ в американската политика, визирайки употребата на мащабни и често абсурдни конспиративни теории в мисленето на поколения политици и колективни политически субекти. Неклиничната употреба на термина „параноиден“ събира в себе си редица практики, нагласи и логики, сред които и прийоми за насъскване на публиката срещу невидима заплаха. Но тези разкази остават само скелет в цялостния механизъм на това, което след Хана Аренд наричаме „модерни политически лъжи“ – една подменена реалност, съшита от произволни разкази, образи и неистини. 

Кандидатът за президент на САЩ, вече с един мандат зад себе си, Доналд Тръмп отказа втори дебат с опонентката си Камала Харис, след като изрази възмущение, че казаното от него в първия дебат бе подложено на проверка на фактите. Дали пък точно този стил на политика не се харесва на Борисов, че затова вече му отнема цяла седмица да подеме разговор за кабинет? Ако бившият (и кандидат за следващ) президент на най-мощната демокрация в света обича да послъгва и не позволява да му правят забележка, какво му е на послъгването в една малка европейска страна? Какво толкова ще стане, ако пък подменим цялата политическа реалност, така че клиентелистката природа на партията ни (класически примери са ГЕРБ и ДПС) да изглежда нормално и престъпленията да се превърнат в нещо относително? В баналност. 

Разкази има за всички, а фактите са оставени на агиткаджийската природа на политическото животно. 

За свободата и пристраст(е)ните медии

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-svobodata-i-pristrast-e-nite-medii/

За свободата и пристраст(е)ните медии

Миналия юни знамето на британските либерални традиции „Гардиън“, медия на повече от 200 години, наложи пълна забрана на рекламите на хазарт. „Реклама на хазарт, поднесена в комбинация със спортна журналистика, може да има пагубни последици“, коментира известният спортен журналист на вестника Барни Рони, който обясни защо изданието казва „не“ на лесните пари. 

В най-гъсто населената провинция на Канада – Онтарио – действат правила, които забраняват рекламите за онлайн хазарт, включващи спортисти и известни личности, а наскоро организаторите на кампанията Ban Ads for Gambling поиска федералното правителство да забрани всякакви реклами на хазарт. В редица европейски страни също затягат режима за реклами на хазарта и особено на онлайн залаганията.

Фар на истината

Какъв му е проблемът на „Гардиън“, вероятно си мислят медийни собственици в България. От 1936 г. британският ежедневник е притежаван от „Скот Тръст“ – фонд, чиято цел е да осигури „постоянна финансова и редакторска независимост на „Гардиън“, избира главния редактор и контролира бизнес стратегията му. Но съвсем не е лесно да си еталон на качествена журналистика, защото – наред с принципите и задълженията – печеленето на обществено доверие включва и отговорност и грижа за общественото здраве. А това означава медиите да имат ясна за аудиторията редакционна политика, почтени журналисти и явни собственици, също и прозрачно финансиране. 

В един свой текст отпреди 13 години журналистът Самуел Леви, зам.-главен редактор на някогашния вестник „Демокрация“, обяснява така ролята на журналиста. 

[…] Един френски публицист – Серж Алами – беше нарекъл журналистите в страната си „кучета пазачи“. Самата комбинация в исторически план (в английския ѝ смисъл) има чисто позитивно значение – „пазач на нормите и морала“. Без съмнение, точно такава функция би следвало и да има журналистът. Но думата има и друг, пейоративен смисъл – „охранител, пазач“ – и е възможно да се мисли, че тяхната основна задача сега се свежда да отклоняване на вниманието от безумието на управниците (каквато е и сега същностната роля на четвъртата власт) и превръщането им в слуги на господстващите във властта.

Някой беше нарекъл журналистиката „фар на истината“. Значи, че професионалната почтеност не трябва да бъде компрометирана. Доверието на обществото е най-ценният актив за журналистите и ако бъде загубен, медията е просто канал за пропагандно и/или развлекателно съдържание. 

Но и в случаите на прозрачно финансиране би следвало да има хигиена, независимо от това, че най-големите телевизии и други медии, получаващи реклама от легалните хазартни оператори, са частни търговски дружества. Какво означава обаче фактът, че между 30 и 50% от техните приходи идват от реклами на хазарт (всъщност на бонуси и залагания, тъй като по закон пряката реклама на хазарт е забранена)? 

Хигиена на рекламата

Означава, че българските управляващи безотговорно са допуснали тази зависимост, без да въведат законови ограничения, както е в други европейски държави. Например: 

  • да бъде обозначена ясно и разбираемо като реклама на хазарт – защото често границите са размити; 
  • да не се представя по начин, който да предизвиква интереса на непълнолетни;
  • да не се излъчва или появява близо до съдържание, насочено към деца и младежи; 
  • да предупреждава, че има риск от зависимост; 
  • оператори, които не спазват правилата за реклама, да бъдат санкционирани със значителни глоби и дори загуба на лиценза за хазарт; 
  • също така да бъдат задължени медиите да включат съдържание, което да показва вредните последици от пристрастяването към хазарт. 

В Съединените щати например до 2013 г. проблемите с хазарта са дефинирани като разстройство на контрола на импулсите, но впоследствие петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5) ги класифицира като разстройство на пристрастяване. 

Българският проблем обаче е, че дори да има законово задължение, в него или ще има вратичка, или регулаторите, задължени да контролират, ще манкират, или пък санкциите ще бъдат символични. А и какво толкова, ще възразят някои, да не би чипс и храни от категорията „джънк“ да не вредят на здравето, но рекламите им не съобщават съдържанието на трансмазнини! Вредят, но и много по-често в медиите се говори за вредата от тях, а и те не пристрастяват така, както хазартната зависимост, която може да доведе до промени във функцията и структурата на мозъка. Може например да повлияе на фронталния кортекс, засягайки способността за вземане на решения, или да активира системата за възнаграждение на мозъка, като задейства освобождаването на допамин, и така човек да изпитва приятно вълнение и удоволствие. 

Ето че хазартът се оказва най-добрият способ за ощастливяване на българската нация, която всички класации показват като особено нещастна.

„Имало щастливи българи“

В разгара на „епидемията“ с търкането на лотарийни билети от обезумели и отчаяни да спечелят нещо хора по супермаркети, пейки и автобусни спирки, медиите не показваха такива картинки. Вместо тях излъчваха (рекламни) репортажи с „щастливци“ с огромни чекове в ръце и изписани върху тях суми, чийто живот е тръгнал по мед и масло с печалбата от лотарията. Това е неразделна част от съществуването на хазартния бизнес – да се покажат печелившите, иначе няма как да има доверие. (И при социализма във вестник „Спорт Тото“ пускаха снимки на спечелилите кола, апартамент или парична награда.)

Забележителното в ерата на божковите лотарии беше, че телевизиите показваха усмихнати доволни семейства, цели фамилии даже, които обясняваха какво ще направят с парите, паднали им от „игрите на щастието“. Така едно развлечение, една игра, каквато всъщност е хазартът, се превръща в ценност, идеал за щастлив живот и приоритет как да бъде живян. А след като спряха лотариите, започна агресивната реклама с известни личности на бонуси и залагания, продуцирана от следващите хазартни босове. Тя извира от медии, магистрали, метро, билбордове.

Трудно може да се открие в този период медийно съдържание, което да показва истории на разбити човешки съдби, хора, които съсипват собствения си живот и на близките си, тежкото лечение от зависимост като хазарта.  

Грижа за обществото? Едва ли

Законодателното решение, взето от 49-тия парламент в последните му дни, прекъсна финансирането на медиите с пари от хазарт и предизвика вълна от недоволство в най-големите телевизии и работодателски организации.

Предложението на ГЕРБ и ДПС беше подкрепено с абсолютно мнозинство от всички останали парламентарни групи, в т.ч. и от ПП–ДБ. Внасянето и приемането му на две четения протекоха в седмица, но никой не се заблуждава в добрите намерения на вносителите. Лотарийната индустрия на Васил Божков се разрасна с помощта на ДПС и ГЕРБ, а с нея и неконтролируемата реклама на хазарт в медиите и извън тях. През 2013 и 2014 г. промени в Закона за хазарта, внесени и обработени в движение от депутати от ДПС, БСП и ГЕРБ, позволиха на компаниите на Божков да избегнат плащане на стотици милиони на бюджета. 

Забраната обаче може изобщо да не задейства предвид ветото, което се очаква да наложи президентът Румен Радев, с аргумента, че законодателните промени са прибързани. Крайният срок за обявяването му е 15 дни от приемането на промените, което означава до 15 май. Ако държавният глава върне закона, 49-тият парламент ще трябва да се събере, за да го гласува – и ако депутатите пожелаят да затвърдят волята си, ще са необходими 121 гласа. В противен случай ветото остава, промените отпадат и рекламата на хазарта е неприкосновена, както и всички игрални зали и казина, защото настоящите промени вече задължават операторите да отварят такива само в селища с над 5000 жители.

За кого е държавната реклама

Рекламата на хазарт в медиите е част от голямата тема за финансирането им, която включва и въпроса кой получава реклама от държавата и общините. Това са публични средства, пари на данъкоплатците, насочени към т.нар. медийно обслужване, сиреч позитивен пиар, популяризиране на проекти и други инициативи на съответната институция. В интервю за „Капитал“ адвокат Александър Кашъмов, изпълнителен директор на фондация „Програма Достъп до информация“ и член на Комисията за журналистическа етика, предлага промяна в Закона за обществените поръчки, свързана с рекламата в медиите.

[…] необходима e нова промяна в този закон, която да отива по-далеч, като въведе задължение за публикуване на всички сключени договори за такива поръчки от съответните институции, включително и тези, които са само фактурирани като услуги.

Според адвокат Кашъмов „не би трябвало да се сключват подобни договори с медия, която не е декларирала данните си по реда на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения – действителния собственик, управител, получено финансиране, сключени договори за медийни услуги с държавни и местни органи, партии и т.н.“ 

Политиците едва ли ще са петимни да откликнат на тази идея и да я облекат в законотворчество. Настоящото положение ги устройва. Днес може да забранят реклами – в случая на хазарта, утре може да пуснат няколко договора за медийно „служене“ (за средства по европейски програми) или да се договарят тайно за услуги в контролирана медийна среда. Опитомяването на медиите от „кучета пазачи“ на обществения интерес в любимите на властта пудели не е отсега.

В чия изгода е забраната за реклами на хазарта – ако остане, скоро ще е ясно. Но разговорът за независимостта на българските медии, която минава през финансирането им, никога не е късно да започне. За морала в журналистиката – също.

Идва ли краят на атаките срещу медиите в България? Адвокатът на Биволъ представи съдебните дела срещу медията пред International Press Institute

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/ipi_webinar_media.html

вторник 31 октомври 2023


Съдебните дела тип „Шамар“ (т.нар. SLAPP-ове*) срещу Сайта за разследващата журналистика „Биволъ“ и колегите от BIRD.bg, „Медиапул“ и „Капитал“ бяха представени по време на уебинара на International Press Institute (IPI)…

Несигурното битие на независимите медии като проблем на демокрацията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nesigurnoto-bitie-na-nezavisimite-medii-kato-problem-na-demokratsiyata/

Несигурното битие на независимите медии като проблем на демокрацията

През септември „Тоест“ не можа да поднови работата си, защото финансовите резерви на сайта се бяха изчерпали. В банковата сметка бяха останали пари, с които могат да се покрият по-малко от два авторски хонорара за статии, без да броим заплащането за редакторската и коректорската работа. Благодарение на спонтанната дарителска кампания финансирането на „Тоест“ е осигурено поне за няколко месеца напред – докато даряващите по-сериозни месечни суми преценят, че могат да продължават да го правят.

Но същностният проблем остава. И той не е на „Тоест“.

Например по същото време, когато „Тоест“ остана без пари, предаването „Въпросите“ по TV1 спря да съществува за неопределено време – също поради липса на финансиране. За него работеха журналисти като Генка Шикерова, Миролюба Бенатова, Светла Петрова, Емилия Милчева, както и Милен Цветков до смъртта си. В края на миналата година вестник „Сега“ престана да излиза на хартия, с което възможностите на аудиторията да получи качествено съдържание от „традиционен“ вестник се стесниха до абсолютния минимум.

Други медии, отстояващи редакционна независимост, приключиха съществуването си, защото новите им собственици така решиха. Например телевизионният канал BiT, в който работеха както едни от най-авторитетните имена в журналистиката като Нери Терзиева, Петко Георгиев и Ралица Василева, така и млади професионалисти като Ивайло Везенков, днес водещ в bTV. Или вестник „Култура“, който след 60 години съществуване беше спрян, защото не се вписваше в представите на собствениците си от Фондация „Комунитас“ за християнска насоченост. Списъкът може да продължи още дълго.

Глобалният генезис на проблема

Проблемът не е само български. Не е и само на медиите. В ерата на хартиените вестници и списания читателите си ги купуваха и по този начин финансираха редакциите. Затова на медиите се гледаше като на вид търговски дружества. С навлизането на интернет аудиторията вече може да намери голяма част от съдържанието, което я интересува, в мрежата, при това безплатно. Мрежата се превръща в конкуренция и на „класическите“ електронни медии – радиото и телевизията.

Аналогични проблеми възникват и в други сфери, например в музикалната и филмовата индустрия. Едно от исканията на стачкуващите доскоро холивудски сценаристи беше да получават справедлива част от печалбата от излъчването на филмите им в т.нар. стрийминг платформи. Тези платформи са проблем и за музикантите, защото все по-малко от техните почитатели биха си купили албумите им на физически носител.

Стратегии за оцеляване и последствията от тях

Музикантите все още могат да печелят от концерти, но да се върнем на българските медии. За да оцелее икономически, една онлайн медия може да прилага различни методи, както и комбинация от тях. Например да показва реклами и/или да ограничи достъпа до съдържанието си само до аудиторията, която е готова да плати за него.

При варианта с рекламите от ключово значение е популярността на медията, измерена в брой кликове. За осигуряването на повече кликове онлайн медиите прилагат различни методи. Отново – нерядко в комбинация:

  • Известен начин да се привлекат повече кликове е да се поднася информация по сензационен начин, без особена грижа за достоверността ѝ.
  • Повечето публикации също водят до повече кликове. Така в стремежа си да оцелеят някои медии, включително от по-читавите, публикуват комай всички прессъобщения, които им се изпращат, без проверка на съдържанието им и дори без да се прочетат внимателно. Например от уважаван сайт (нека спестим името му) читателят може да научи, че през изминалата година 64 мъже са станали донори на… яйцеклетки. И не, в „новината“ не става въпрос за транссексуални мъже.
  • Някои от препубликуваните прессъобщения по всичко приличат на платени, но в статията няма информация дали е така. Понякога тя дори излиза от името на журналист от медията.
  • Поддържането на секции с читателски коментари, които в България са се превърнали в пространство, населявано основно от разпространяващи омраза и дезинформация тролове, също е метод за привличане на кликове. Дори когато редакциите имат доброто желание, често нямат ресурси да отделят малкото „зърно“ от многото „плява“.

Друг проблем с рекламите е рискът платежоспособни рекламодатели да се оттеглят, ако бъдат засегнати интересите им, което нерядко води до цензура и автоцензура. Пример – статията на Йовко Ламбрев за А1, която никоя медия не отрази и която остана „незабелязана“ от сайтовете, препечатващи често съдържание от „Тоест“.

Частни медии и частни интереси по български

Възможен начин една медия да оцелее е да бъде притежавана/купена от човек, организация или корпорация с достатъчно средства за поддържането ѝ. Малцина са обаче онези, които биха си имали медия, без да търсят печалба от инвестицията си и без да искат да я използват за определени цели. И без в някакъв момент да решат просто да я захвърлят, както стана с BiT и вестник „Култура“.

Наличието на сериозен финансов ресурс в една медия само̀ по себе си не е гаранция, че този ресурс ще бъде използван за качествена журналистика, а не, да речем, за отвличане на общественото внимание и/или за обслужването на интересите на силните на деня.

Големите частни телевизии например разполагат с предостатъчно средства, за да правят сериозни журналистически разследвания. Вместо това централните новини се превръщат в своеобразно състезание за колко повече време и от колко повече репортери ще бъде отразена една и съща новина. Смъртта на Алексей Петров по bTV например отразяваха петима репортери, като две репортерки бяха от две различни страни на лобното му място. А миналата година, когато корабът „Вера Су“ беше заседнал край Камен бряг, един репортер всяка вечер се включваше от мястото на инцидента, брулен от влажния есенен вятър, с „новината“, че корабът още си е там.

На този фон внезапното номиниране на доскорошния директор на новините на bTV Антон Хекимян за кандидат-кмет от ГЕРБ оголва вече съществуващия проблем с медийната зависимост от властта.

Общественото финансиране и има ли то почва у нас

Един от възможните начини за финансиране на некомерсиални и независими медии е чрез данъци. В Германия например съществуват множество обществени медии и обединения на някои от тях, които предлагат съдържание, включително онлайн, свързано с редица непопулярни теми. Някои от тези теми са на границата на табуто (например документалният филм за двойка педофили, които са взели решение да не злоупотребяват с деца), а други са толкова тежки, че са трудно поносими (например проследяването на живота на дете, чиято майка бавно умира от рак).

Ала и съществуващите обществени медии в България често пъти не изпълняват функцията си да предоставят независимо от политически и икономически обременености съдържание в интерес на обществото. В степента, в която все пак я изпълняват, това става поради професионализма и съвестта на отделни журналисти. Нито ръководителят на БНТ Емил Кошлуков, нито по-голямата част от членовете на Съвета за електронни медии изглежда да проявяват разбиране що е то обществена медия. На този фон няма гаранция, че парите на данъкоплатците биха могли да подсигурят независимост на некомерсиални журналистически проекти.

В България все пак има независими медии, чиято издръжка идва от данъкоплатци, но… не от българските. „Дойче Веле“ е германска обществена медия, а „Свободна Европа“ се финансира от Конгреса на САЩ.

В дебрите на проектното финансиране

Медиите, които се опитват да са независими, често са обвинявани, че са „грантаджийски“, тоест че се финансират от проекти на различни организации, сякаш това е някакво престъпление. За една медия обаче проектното финансиране, макар понякога да го получава, трудно може да бъде разпределено безпроблемно, освен ако медията не е тясно специализирана в определена сфера. Защо?

Характерно за проектите е, че с много малки изключения те са по определени теми. Например една медия печели проект, по силата на който трябва в продължение на година да публикува определен брой материали по темата за равенството на половете. Но ако медията иска да отразява и други теми – да речем, местните избори или войната в Украйна, – се налага да търси начини да прехвърля пари „от единия джоб в другия“.

Всъщност поради разпространеното убеждение, че медиите трябва да са по дефиниция икономически печеливши начинания, много по-често се случва неправителствени организации да печелят проекти, свързани с медиите, отколкото медии да печелят проекти, гарантиращи собственото им оцеляване.

Година след година организации изпълняват проекти – било за изследване на медиите, било за обучения на журналисти. Изследванията водят до конкретни констатации и препоръки, обученията би трябвало да са научили журналистите на нещо. В резултат обаче медийната среда не се променя особено, защото препоръките не задължават медиите с нищо. И защото от обученията няма особен смисъл, ако те влизат в противоречие с изискванията към журналистическия труд. Колкото и да обясняват обучаващите каква е разликата между „хора, търсещи убежище“ и „нелегални мигранти“ или какво е „джендър“, ако от журналистите се иска да възпроизвеждат посланията на силните на деня, те най-вероятно това и ще правят.

В същото време – руска пропаганда, „четирихилядници“ и фабрики за тролове

Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) от години прави мониторинг на руската пропаганда в българските онлайн медии. По нейни данни тази пропаганда се увеличава. Преди малко повече от година пък бившата началничка на кабинета на Кирил Петков Лена Бориславова заяви пред радио „Дарик“, че определени публични личности вземат суми от порядъка на 4000 лв. месечно, за да разпространяват позициите на Русия.

Информация кои са т.нар. четирихилядници, не беше огласена, но в същото време е видно, че определени личности, между които и журналисти, разпространяват позиции в забележителен унисон с руските „опорни точки“. Като например твърдението, че Путин е политик „легалист“ в статия, публикувана в „Гласове“ от Явор Дачков и приписана от „Труд“ на Кеворк Кеворкян.

До неуспешния си опит за преврат ръководителят на паравоенната групировка „Вагнер“ Евгений Пригожин разполагаше с мощна „фабрика за тролове“, на които се плащаше, за да бъдат такива, и чието влияние надхвърляше границите на Русия.

Пропагандните послания, чиято цел е България да бъде отклонена от европейския си път, са не просто много, а и биват последователно прокарвани не само от публични личности, отделни журналисти, медии и редица сайтове. Те се разпространяват и от политически партии като БСП, „Възраждане“ и др. и не на последно място – от президента Румен Радев.

Борбата с пропагандата – да целиш слон с прашка

Докато пропагандата е професионално подготвена, добре организирана и за нея са отделени немалко средства, опитите за борба с нея не могат да се похвалят със същото. А в това отношение независимите медии биха могли да имат сериозна роля. Защото създават продукт, предназначен директно за аудиторията, без да са подчинени на частни и/или политически интереси. Но за да могат да достигнат до тази аудитория по адекватен начин, който може равностойно да противостои на пропагандата, те имат нужда от подкрепа.

Проблемът е, че това преобладаващо не се осъзнава нито от основните частни фондации, нито от публични организации като Европейската комисия, финансиращи проекти в защита на демократичните ценности. Те гледат на медиите предимно като на обект – било на изследване, било на обучение. И констатациите, че в тях има проблеми, не водят до смислени решения как е възможно те да бъдат преодолени.

Медиите не просто отразяват света. С начина си на отразяване и дори само с акцентирането върху едни теми и подминаването на други те неизбежно му влияят и го променят. Затова е от голямо значение кои медии каква чуваемост постигат.

Засега „Тоест“ оцеля – благодарение на ангажираната си аудитория. Това обаче не прави съществуването на независими медии в България много по-устойчиво, нито влиянието им – много по-голямо. Но поне дава надежда. На безрадостния медиен фон и това не е малко.

Международно признание “Биволъ” представи достойно българската журналистика на най-големите световни форуми в Швеция

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/bivol-sweden.html

“Биволъ” участва успешно в двете най-големи в света конференции за разследваща журналистика, организирани от Global Investigative Journalism Network (GIJN) и Organized Crime and Corruption Reporting(OCCRP) в гр. Гьотеборг, Кралство Швеция,…

23 независими онлайн медии у нас – на картата на проекта в Европа Съдебните атаки срещу Биволъ и Mediapool – в изследване на Google News Initiative

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sadebnite-ataki-bivol-mediapool-oasis.html

сряда 19 април 2023


Съдебните атаки срещу две независими български медии – онлайн изданията “Биволъ” и Mediapool.bg са споменати в анализа на медийния пазар в България в международното изследване Project Oasis Europe. Едногодишният изследователски…

“Биволъ” – на световната карта на разследващи медии “Биволъ” вече е част от Global Investigative Journalism Network

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BE%D1%82-global-investigative-journalism-network.html

вторник 13 декември 2022


Сайтът “Биволъ” е приет в най-голямото в света обединение на разследващи репортери, медии и журналистически неправителствени организации – Global Investigative Journalism Network (GIJN). GIJN е регистрирана като неправителствена организация в…

Медиите като част от дезинформационния поток

Post Syndicated from original https://toest.bg/mediite-kato-chast-ot-dezinformatsionniya-potok/

През 2021 г. Европейският парламент публикува доклад за дезинформацията и пропагандата, в който се отбелязва, че борбата с тях става все по-сложна, защото са все по-преплетени с реално съдържание и съответно все по-трудни за идентифициране. Особено опасно е, когато дезинформацията се споделя от личности с висок авторитет.

В статия за механизмите на дезинформацията от януари т.г. в Nature Reviews Улрих Екер и колегите му изтъкват и значителната роля на дигиталната инфраструктура, по-конкретно възможността чрез социалните мрежи с прецизност да се таргетират хора с определени интереси и предпочитания. Авторите отбелязват, че досегашният модел на третиране на дезинформацията като информационен дефицит вече не работи. Решението не е в предоставянето на повече факти. Има редица мисловни, емоционални и ценностни механизми, които изкривяват начина, по който хората пресяват информация – особено ако тя противоречи на техните убеждения.

В такава среда е от особено значение не само информирането на аудиторията, но и начинът, по който това се прави. Има редица неща, с които медиите допринасят за дезинформационния поток.

Факти без контекст

Понякога непълната информация, поднесена без достатъчно контекст, може да бъде подвеждаща. Пример са новините в български медии за рекордните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия тази година. През февруари дори БТА отрази новината с фокус върху сензационния елемент („1160 нови случая на зараза, което е най-голямата цифра от началото на пандемията“), допълвайки, че рекордният брой на новозаразени е регистриран „в момент, в който продължават протестите срещу антиковидните рестрикции и ваксинационната политика на правителството“. Самата информация не е некоректна, но без контекст може да се интерпретира погрешно.

Първо, поднесена по такъв начин, новината оставя впечатление за масово недоволство и противопоставяне. В действителност близо 90% от цялото население е ваксинирано. Едва 25% от респондентите на представителното проучване на Ipsos от февруари смятат, че мерките в страната са твърде строги, а допитване на Kantar през март показва, че само 12% от гражданите подкрепят протестите срещу мерките.

Протестът тръгва от стотина души и дори в пика си не надхвърля 2000–3000 демонстранти (или около 0,05% от населението). Голяма част от тях изобщо не са спонтанно появили се граждани. Организирани групи идват от цялата страна след агитацията на Браян Тамаки – пастор във фундаменталистка църква, за която един от ветераните на новозеландската журналистика алармира, че се вписва в дефиницията за култ. Въпреки че партията му Vision NZ активно организира всички протести срещу мерките на правителството, Тамаки всъщност печели пари от… даване на църковна земя под наем за подвижни центрове за ваксиниране и тестване.

Второ, има рекорд, защото през първите две години на пандемията дневните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия само по изключение са надхвърляли 200, а в повечето дни са били под 10. Това се променя през февруари 2022 г., защото отварянето на границите за повече пътуващи от други страни премахва огромна бариера срещу разпространението на вируса, която дотогава е предпазвала страната. Над 1000 новозаразени на ден е рекорд само за местния контекст и спрямо изключително ниските нива преди това. Числата са значително по-малки в сравнение с останалия свят. На 16 февруари, когато Нова Зеландия отчита този рекорд от 1160 души, новите случаи в България са 6589 (като само три седмици по-рано бяха надхвърлили 12 000).

Някои български медии дори преминават от зоната на недостатъчен контекст в зоната на сериозна дезинформация, интерпретирайки броя на случаите в Нова Зеландия като „доказателство“, че ваксинирането не работи. Без никаква проверка на новозеландски научни изследвания или местна статистика. Както изглежда, за източници не са ползвани и новозеландски медии, които задължително се консултират професионално с учени и статистици преди публикация.

Също така по-важната статистика е не броят на заразените на ден (той зависи много и от нивото на тестване, което в Нова Зеландия по това време е изключително високо), а броят на починалите от COVID-19. Това е значително по-надежден критерий дали населението е успешно предпазено от тежките последствия от вируса, което е и целта на ваксинационната кампания. По данни на СЗО, преди публикуването на новината за „рекорда“ общо починалите от COVID-19 в страната са 53 души. Към днешна дата броят им е малко над 2100 – за целия период от 2020 г. досега. За още контекст, населението на Нова Зеландия е около 5,1 млн. души и 89,14% от тях имат поне една ваксинационна доза. По данни на официалния портал за коронавируса в България, към момента смъртните случаи от COVID-19 у нас са близо 38 000. Ваксинирани са около 30% от гражданите.

Медийна легитимност назаем

Доверието в легитимни медии вече се използва за прокарване на фалшиви новини, които те никога не са тиражирали. В социалните мрежи все по-често се разпространяват скрийншотове на „новини“, които уж са публикувани от уважавани издания. В действителност се използват екранни снимки на истински статии, на които се подменя заглавие, снимка или придружаващ текст.

Наскоро например републиканецът Тед Круз възмутено сподели материал уж на Atlantic, в който се твърди, че мюсюлмански родители са били обвинени в крайнодесни пристрастия, защото са възроптали срещу програма за сексуално образование. „Левицата е отвъд пародията“, гласи туитът на американския сенатор, придружен със снимка на статията. Проблемът е, че такъв материал никога не е бил публикуван, а предполагаемата му авторка Аби Олдхайзър от десетилетие не работи за изданието. Скрийншотът е манипулиран – с подменени текстове и заглавна снимка – и очевидно създаден с цел да предизвика реакции.

Това е пример как фалшива новина може да придобие легитимност, като 1) излезе с логото на истинска медия и 2) я сподели политик с много последователи, които едва ли са проверили фактите, преди да се включат в общия възмутен хор.

В Европа се случва същото. По-рано тази година във Facebook набра популярност статия уж на германската обществена телевизия ARD, според която президентът на страната Франк-Валтер Щайнмайер е сравнил пандемията с диктатура. Това е изфабрикувана история, както и новината, че дядото на канцлера Олаф Шолц е бил част от SS. Измислените истории засягат всякакви теми – от „упадъчното образование“ в САЩ до войната в Украйна. Обикновено за имитация се подбират по-големи медии, като BBC, CNN и Deutsche Welle. Лесен тест за проверка на подобни новини е просто да се види дали има достоверен линк към самата статия. Имитацията на заглавие е лесна, по-трудно се имитира цял сайт.

Социалните медии: най-прекият път до дезинформацията

Социалните медии играят значителна роля в разпространението на подобни фалшифицирани новини. Потребителите често препускат през огромното количество информация в социалните мрежи и споделят статии, без дори да ги четат, какво остава да проверят достоверността на написаното. Eкосистемата на тези мрежи предразполага към бързо прескачане на вниманието от една тема на друга. Алгоритмите влошават нещата, защото с всеки коментар или харесване на фалшиви новини от потребителя все повече подобни публикации излизат на преден план.

Снимките и личните профили създават илюзия за достоверност, но през последните 5 години потокът от дезинформация е толкова сериозен, че става все по-трудно да се разбере дали зад профилите стоят истински хора, или организирани групи от онлайн тролове. Покрай нашумелите преговори на Twitter с Илон Мъск се загатна, че фалшивите профили в социалната мрежа са далеч над официално изчислените 5–11%. Според данни на Statista само през първото тримесечие на 2022 г. Facebook е премахнал 1,6 милиарда (да, милиарда) фалшиви акаунта. И това най-вероятно е само върхът на айсберга. Дори LinkedIn обяви борба с фалшивите профили. Там поне целта е най-вече маркетингова, за разлика от политическия и обществен фокус в други социални мрежи.

Неслучайно индексът на доверие в медиите, публикуван от Европейския съюз за радио и телевизия, отбелязва постоянен срив на доверието в социалните мрежи в Европа от 2014 г. насам.

Подкопаването на доверието като тактика за неутрализиране на проверката на факти

Любим дезинформационен рефрен в социалните мрежи е, че те предоставят „истинска“ и „неподправена“ информация, за разлика от „платените“ медии и официалните източници. Той се появява не само в потребителските разговори, но и в наратива на малки медии и независими автори на съдържание, особено в YouTube. Тази опорна точка е изключително удобна. Ако не се вярва на медиите, няма да се вярва и на проверката на факти, направена от тях. По този начин разобличаването на дезинформацията може да бъде „обезвредено“ още преди да се е състояло.

Недоверието в „официалната информация“ има двоен механизъм на действие: 1) помага да се разпространят опасни митове и дезинформация и 2) парадоксално, подсилва доверието в тях. В крайна сметка, ако някой предвиди, че дадено твърдение ще бъде отхвърлено, и то наистина се отрече от проверителите на факти, това може да се интерпретира като „доказателство“, че се покрива информация. Този механизъм работи много силно психологически, защото разчита на т.нар. confirmation bias – склонността ни да виждаме само това, което подкрепя съществуващото ни мнение, и да пренебрегваме останалото, което му противоречи.

В Източна Европа навигирането в тези води е по-сложно, защото има основателни причини за съмнение в безпристрастността на медийното отразяване. Непрозрачната собственост, политическата обвързаност, конфликтите на интереси и координираните дезинформационни кампании донякъде оправдават недоверието в големите медии. Спирането на RT и „Спутник“ на територията на ЕС e решение, основано на това, че при липса на независима редакционна политика големите медии действително могат да бъдат значителни проводници на дезинформация.

В англоезичния свят масмедиите преди дигиталните времена (преса, телевизия, радио) се наричат legacy media. Днес все по-често този израз (както и „мейнстрийм медии“) се употребява в нов, политизиран контекст. Онлайн сайтове и кабелни телевизии го използват за критика срещу големите издания, които избягват да коментират определени гледни точки. Подтекстът е, че те или не са способни да „уловят новите тенденции“, или умишлено крият факти и съобщават само определена информация. Така проверката на факти се интерпретира като налагане на мнение и дори като опит за цензура.

Проблемът с аргумента за „всички гледни точки“ е, че има „гледни точки“, които са базирани на частично или изцяло неверни данни. Те се отсяват в името на качеството на информацията, не на заглушаването на мнения. Има хора, които и днес са убедени, че Земята е плоска, макар Аристотел да говори за сферичната ѝ форма още през IV век пр.н.е., а околосветското пътешествие на Магелан и Елкано през ХVI век доказва това на практика. Би било абсурдно алтернативната гледна точка за плоска Земя да заема екранно време. По същия начин качествените медии отказват да тиражират информация, която не е надеждно подкрепена от факти. Онлайн сайтове и видеоканали, които се стремят към по-голяма аудитория и трафик, нямат такива скрупули. Това ги прави значително по-отворени към публикуване на непроверена, понякога и открито манипулативна и грешна информация.

Давид срещу Голиат?

От около 2016 г. насам нова гвардия от „независими“ уебсайтове, подкасти и видеоканали все по-активно налага своите тези за упадъка на големите медии. Стив Банън и онлайн изданието Breitbart бяха сред първите. Наративът варира от „авторите на големите издания са некомпетентни и качеството е далеч от славните им дни“ до „официалните политкоректни новини няма да ви кажат това, което ние можем“. Идеята е една: вече не може да имате доверие на големите медии, само шепа „независими смелчаци“ казват нещата „такива, каквито са“. С една малка подробност – има доста въпросителни около независимостта на Банън и компания.

Зад Breitbart стоят парите на Робърт Мърсър – хеджфонд мениджър, който според Джейн Майър от New Yorker е вложил 10 млн. долара в проектите на Банън, докато са били още във фаза развиващи се блогове. Макар да пази добре личното си пространство, Мърсър е известен и с друга инвестиция, която предизвика медийна буря през 2018 г. „Кеймбридж Аналитикa“ се прочу с опита си да повлияе на американските избори през 2016 г., използвайки неетично придобити психометрични данни на милиони потребители на Facebook, за да ги профилира и потенциално манипулира като избиратели.

Връзката на Breitbart с милионери с политически интереси не е изключение. Въпреки че се брандират като свободни от манипулация независими медии, много от „алтернативните“ информационни канали се финансират от хора, които имат интерес да се насочва вниманието към определени теми. Ще чуете безброй разкази за „смели и инакомислещи“ създатели на съдържание, които се опълчват срещу „диктата на официалните медии“. Британският уебсайт UnHerd също се брандира като алтернатива, но позицията му срещу пандемичните мерки има много малко общо с независимия научен консенсус и повече с вижданията на инвеститора, който го финансира – Пол Маршал. Позициите на „независимия сайт“ до голяма степен се припокриват с друг проект, който е получил над 10 млн. паунда от Маршал – консервативния GB News. Съвсем очаквано, сред любимите теми в UnHerd e и „митът за дезинформацията“.

Около американския уебсайт Daily Wire също има цяло съзвездие от независими видео и подкаст канали, чиито водещи редовно гостуват един на друг. Всеки си има отделен бранд, но основните им послания (случайно или не) са добре синхронизирани по отношение на пандемията и други актуални обществени теми. Проследяването на финансирането им води до петролните магнати Дан и Ферис Уилкс. Не е изненада, че покрай критиките на тези канали към упадъка на съвременното образование в САЩ рано или късно се стига до промоция на PragerU. Въпреки че съкращението U в името идва от university, това не е акредитиран университет, а организация, която създава видеоклипове и онлайн курсове по най-различни обществени теми. Сред тях са и климатичните промени, които очаквано се отричат, предвид бизнес интересите на спонсорите в областта на фосилните горива.

Водещите и гостите на тези алтернативни канали винаги са версия на Давид, който се изправя срещу Голиат. Самотният професор срещу академичното общество. Независимият журналист, който сам снима документални филми, за да не му диктуват продуцентите какво да каже. Пропуска се малката подробност, че зад тези давидовци стоят огромни бизнес голиати и мисленето им „извън кутията“ е изненадващо синхронизирано с други медийни проекти на същите спонсори.

У нас посланията далеч не са така добре продуцирани, но кабелни телевизии, YouTube канали и онлайн издания, склонни да публикуват дезинформация (или да я смесват с реални факти) разчитат на по-нерафинираните варианти на именно този модел. И любими гости винаги са „смелчаците“, които „казват истината“ и които „няма да видите по големите медии“.

Какво е решението?

Дезинформацията е световен проблем. България е изправена пред някои допълнителни бариери в борбата си с него. През 2022 г. страната ни е на последно място сред членовете на Европейския съюз в Индекса за медийна грамотност, заема 91-во място в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“ (като дълги години беше 20 позиции назад) и e в топ 5 на държавите от ЕС с най-високо доверие в социалните мрежи според Европейския съюз за радио и телевизия.

Но има начини това да се промени. Изследователите, които се занимават с изучаване на дезинформацията, и европейските институции, които работят по темата, обновяват непрекъснато препоръките си. Основните инструменти, които те предлагат, са: ресурси и платформи за проверка на факти; обучение как да се верифицира съдържание (както за журналисти, така и за граждани); повече усилия в развиването на научна комуникация; разследваща журналистика, която изобличава дезинформацията; и съвсем не на последно място – обучения по медийна грамотност за всякакви възрасти.

Решението не е в по-голямо количество информация, а в изграждането на умения тя да се анализира и отсява качествено.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Червеят на съмнението. Повлия ли Русия на италианските избори?

Post Syndicated from Ангел Петров original https://toest.bg/cherveyat-na-sumnenieto-povliya-li-rusiya-na-italianskite-izbori/

„Истината е първата жертва във всяка война.“ С тази крилата фраза през 2020 г. започнахме поредицата „Хроники на инфодемията“. Пандемията действително се оказа благодатна почва за разпространение на всякакъв вид дезинформация. Авторите на „Хрониките“ успяха да обяснят и да развенчаят едни от най-популярните митове, слухове и манипулативни наративи, свързани с COVID-19. След пандемията обаче започна истинска война в Европа. И истината отново е жертва. Пълномащабната агресия на Путинова Русия срещу Украйна започна след години прокремълска пропаганда, за която експертите предупреждаваха, но която често беше неглижирана. По тази причина от Асоциацията на европейските журналисти и Фондацията за свободата „Фридрих Науман“ в партньорство с „Тоест“ решихме да възобновим „Хрониките“ и да разширим тематичния им обхват – за ролята на дезинформацията като цяло, която в последните месеци създава и среда за войната.

Русия няма нужда от обичайните си инструменти за пропаганда (RT, „Спутник“ или „фабрики за тролове“), за да достигне до милиони европейци. През март т.г. Италия забрани руските канали RT и „Спутник“, но в началото на май частната телевизия Rete 4 покани руския външен министър Сергей Лавров на пространно интервю. На въпроса защо е необходима „денацификация“ на Украйна, след като самият президент Володимир Зеленски произлиза от еврейско семейство, Лавров отговори, че „и Хитлер е бил с еврейска кръв“ и „най-големите антисемити са именно евреите“.

Частният канал Rete 4 е от медийната империя на бившия премиер (и дългогодишен съюзник на Кремъл) Силвио Берлускони, който само преди дни заяви, че Путин е бил „принуден от руския народ и от партията и министрите си“ да проведе тази „специална операция“ в Украйна. След серия подобни интервюта с руския елит, властите в Италия реагираха, а медиите смениха курса и спряха да канят събеседници, свързани с Кремъл или разпространяващи разказа му.

Последвалите месеци, а и резултатите от скорошните избори в Италия – западноевропейската страна с най-съпоставими с България нагласи към Русия – обаче показаха, че промяната в редакционната политика на традиционните медии не решава проблема. Опасенията от трудна зима заради инфлацията и енергийната криза извадиха на преден план едно от най-коварните руски оръжия в условията на инфодемия: съмнението.

От Русия с болка

Италия изглежда подходяща за руски операции. През Студената война там действа най-мощната комунистическа партия в Западния блок. В края на тази пролет над една трета от италианците виждаха в Украйна и Запада най-голямата пречка пред мира (рекорд сред десетте държави, изследвани от Европейския съвет за външна политика), а едва малко над половината обвиняват Русия за войната. На власт бяха и се връщат някои защитници на Кремъл – освен Берлускони, такъв е и председателят на крайнодясната „Лига“ (побратимена с прокремълската „Единна Русия“) Матео Салвини.

На този фон осемнайсетте месеца власт на Марио Драги бяха болезнени за руския президент Владимир Путин предвид ярко проевропейските позиции (затова Москва коментира оставката на Драги с пожелание към италианците следващото им правителство да не е „слуга на интересите на САЩ“). През март руското Външно министерство заплаши Италия с „необратими последици“, ако бъдат приети още санкции.

Изглежда, че в руските пропагандни операции медиите в Италия паднаха първа жертва. Тъкмо в предаването Zona Bianca, където бе и интервюто с Лавров, известен италиански журналист, сражавал се преди години в Донбас, заяви за избиването на цивилни в Буча: „Имаше клане в Буча, но честно казано, не мога да кажа кой го направи. Нацистите са в Киев, където ги поставиха и някои представители на нашето правителство.“

Руският елит безкритично получаваше ефирно време, както отбелязва изследователят Матео Пулиезе. И то не само по Rete 4 на Берлускони. За италиански телевизии от началото на войната са коментирали и водещият рупор на Кремъл от „Первый канал“ Владимир Соловьов, и самият Александър Дугин, и символът на конфронтационния, изпълнен със съмнителни твърдения подход на Русия срещу Запада през последните години – говорителката на руското Външно министерство Мария Захарова (италиански журналист пътува до Москва за разговор с нея).

Редом с руснаците по телевизиите се изявяват и италианци в защита на Русия. Социологът Алесандро Орсини (противник на изпращането на оръжия на Украйна) твърди без никакви доказателства, че майки от Мариупол му изпращали писма всеки ден, молейки го да даде гласност, че украинците не искат война, а италианците са „луди“ да изпращат оръжия. Обществената медия Rai 1 показа „карта“ на стоманодобивния конгломерат „Азовстал“, където бяха последните сражения преди пълното овладяване на града от Русия и където според предаването били „биолабораториите“ на САЩ в Украйна. Всъщност „картата“, подхваната и от други медии, представлява разпространяван от руския политолог Сергей Марков 3D модел на недовършена настолна игра.

„В началото няколко лидери на мнение и геополитически анализатори бяха убедени в легитимността на действията на Русия [смятайки, че тя е била провокирана от НАТО]“, разказва в телефонен разговор Арие Антинори, професор по криминология и социология на девиантното поведение в Римския университет „Сапиенца“, сред чиито теми на изследване са информационните войни онлайн. „Имаше виктимизация и подкрепа за самовиктимизацията на Русия. Някои учени, журналисти, коментатори и политици участваха в дебата за тази перспектива“, допълва той.

Италианските власти реагираха, руснаците и пригласящите им изчезнаха от ефира, но не и дезинформацията.

Тласък вместо пропаганда

„Алтернативните“ онлайн медии и публикациите с фалшиви новини са само част от обяснението – например 34-те блога, превеждащи „алтернативна информация“ от руската платформа News Front (която има и българска секция), описани в изследване на аналитичния отдел на вестник Corriere della Sera. В помощ на руските операции бе и най-голямата от 24 февруари насам мрежа от имитиращи европейски медии сайтове с фалшиви новини за Украйна, бежанците и санкциите, чиито постове във Facebook са премахнати от „Мета“ преди седмица.

В доклад от миналия месец италианската парламентарна комисия за сигурност COPASIR съзира „съществена слабост в действията за борба с дезинформацията и различните форми на намеса“. В доклада, който обхваща периода февруари–август 2022 г., се казва също, че „Италия заради своята история и географско положение може да бъде инструмент за натиск върху евро-атлантизма и за отслабване на средиземноморската му проекция в полза на нарастващото руско стратегическо присъствие в Северна Африка, Сахел и на Балканите“.

Мария Захарова показа, че разбира това. С действията си тя обрисува и оръжието, срещу което сегашните стратегии се оказаха безсилни. В началото на септември, три седмици преди парламентарните избори в Италия, Захарова се обърна директно към италианците. В Telegram тя нападна приетия ден по-рано национален план за пестене на енергия, твърдейки, че зимата ще е тежка и студена, защото италианците са марионетки, управлявани от Вашингтон (който всъщност налагал политиките на Брюксел). Италианската икономика била в плен и вървяла към самоубийство заради „санкционното безумие“, докато американските бизнесмени плащали за енергия седем пъти по-малко. В последвалите коментари имаше и отговори на италиански. Външният министър Луиджи ди Майо нарече коментарите „намеса“ в суверенитета на Италия (за разлика от Салвини, който ги подкрепи).

Думите на Захарова отекнаха силно в италианските медии. Именно енергийната криза се утвърди като водеща тема в руските операции и в Италия – включително защото тя е реалност (и е в дневния ред на обществото). Според анализ на EURACTIV темата присъства ясно в проруски публикации в социалните мрежи в предизборната кампания: повишаването на цените не е дело на самия президент Владимир Путин, виновникът е ЕС заради оръжията и санкциите спрямо Русия. Дори само говоренето за пускане и спиране на газопроводи се превръща в оръжие. Европейската платформа EUvsDisinfo обърна внимание този месец на публикация на изданието L’AntiDiplomatico, което подкрепи Захарова за предстоящото „икономическо самоубийство“.

Директното взаимодействие с италианците дава достъп до публиката „отдолу нагоре“. Това е подход от ХХI, а не от ХХ век, смята проф. Арие Антинори. Той изследва Twitter, Telegram и други алтернативни мрежи, като Gab, в които крайни групи смесват теми от Украйна с въпросите за „джендъра“, мигрантите и ислямофобията. Участниците в тях са малцинство сред италианците. Достигат ли обаче посланията им до мнозинството, ако, както проф. Антинори сам твърди, за Русия е важно да се цели в тъканта на обществото с подход „да разрушава демокрацията от самите недра на всяка държава“? Въз основа на наблюденията си той стига до извода, че на руските операции не е нужна тълпа, а само критична маса.

„Днес проблемът не е как да достигнете до масите“, обяснява проф. Антинори. Той смята, че пропагандата (чийто латински корен означава „разпространение“) е понятие, свързано с XIX и XX век. Вместо това той говори за „тласък“ (propulsion). Целта на „тласъка“ са „глобализираните индивиди“, податливи на влияние и способни да се събират в малки групи, в свързани (connective), а не колективни (collective) общности.

„Не е нужно да преобърнете поведението или мисленето на италианците, както става с германците при нацистите […] Ако искате да създадете реакция, не ви трябват милиони хора. Нужни са само няколко събития, малко безредици – в Будапеща, в Прага, в Берлин, в Рим, във Франция“, казва Антинори. Властта на манипулиращия идва не от поляризацията, а от „едно от най-значимите оръжия в съвременния сценарий: съмнението“. Не е нужно човек да е срещу правителството (и срещу водещия дискурс) или да бъде убеден в подкрепа на Русия: да се поддържат хората постоянно поляризирани е трудно, да се манипулират емоциите им – по-лесно. Достатъчно е да се съмняват във властта и политическата система, да бъдат провокирани и да се замислят дали санкциите не вредят на Италия, обобщава изследователят.

Мълчаливата третина

Ефектът от съмнението не беше очевиден на изборите: подчертано проруската „Лига“ стопи подкрепата си. Нима руските операции не бяха достатъчни, за да повлияят на изборите? „Не бяха достатъчни, но бяха полезни за подсилване на ключовите играчи на тези избори – хората, които решиха да не гласуват. Въздържаха се 36%, в някои южни райони – до 50%. Над една трета от населението не беше представена“, коментира Арие Антинори. Числото едва ли впечатлява България с по-ниската ѝ избирателна активност, но за Италия беше отрицателен рекорд.

Изследванията на професора показват повишена предизборна активност тъкмо на групи, подкопаващи доверието във властта: не чрез опозиция на базата на сблъсък на идеи или алтернативи, а само на съмнение. В Италия (както и в другите две мишени на руската пропаганда – Германия и Източна Европа) „е нужно да се създаде критична маса, не масово движение срещу правителството“. Според него това е сериозен риск, защото някои от тях може да твърдят, че говорят от името на тези 36% негласували италианци.

На въпроса дали очаква руски натиск за сваляне на санкциите и операции за влияние тази есен, проф. Антинори отговаря утвърдително. Той допуска и че в условията на икономическа криза натискът на гражданите по темата може да влезе в дневния ред на правителството на десницата. В следващите месеци влиянието на играта с емоциите на споменатите „свързани общности“ върху общественото мнение може да има решаващо значение за политиката на Италия. А и за цяла Европа.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Отново за журналистическия мързел. И за обществения интерес 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/otnovo-za-zhurnalisticheskiya-murzel/

Стара лада, преустроена в космически кораб, който ползва ябълкова ракия за гориво. Първоначално корабът отказва да запали, но след побутване от неколцина здравеняци гордо излетява… за да експлодира секунди по-късно, едва в началото на пътя си към Космоса. Двамата пишман астронавти, паднали на родна земя посърнали и оцапани със сажди, но живи и здрави, си споделят един джойнт за утешение.

Автомобил, каращ с висока скорост, минава на червено, блъска друга кола, после се удря в асансьора на метростанция с такава сила, че се разцепва на две. Едната половина (според една от версиите – предната) помита две пешеходки, причинявайки смъртта им. Шофьорът и спътничката му обаче, съвсем невредими, бягат от местопрестъплението. Спътничката осигурява на шофьора стълба, по която той да се изкатери до дома си и да влезе през прозореца.

И в двата случая оцеляването на пътуващите си е цяло чудо.

Ако превозно средство, особено пък летящо, избухне, трудно можем да си представим как хората в него може да оцелеят. Ако автомобил се блъсне с такава сила, че се разцепи на две, не изглежда много вероятно пътниците в него да се отърват невредими, че и водачът след това да е в състояние да се катери по стълба. В първия случай обаче става въпрос за сюжета на клип към песен на босненската група „Дубиоза колектив“, ерго за художествена измислица. А във втория – не за екшън филм, а за реална катастрофа насред София.

Въпреки това медиите не задават въпроси за правдоподобността на изнесената от институциите информация, върху която се градят интерпретациите на катастрофите. Далеч по-интересна се оказва личността на заподозрения Георги Семерджиев. С петдесетина пътни нарушения и повече отнети контролни точки, отколкото има в един талон. От 2005 г. е с отнета книжка и макар да е хващан, не е подведен под отговорност – оказва се, съвсем законно. Но пък не е арестуван и когато е трябвало, включително броени дни преди катастрофата, когато е спрян и тестван с положителен резултат за употреба на наркотични вещества.

Също така е замесен в търговия с наркотици и във футболни агитки, смята се, че е бил и защитен свидетел. Но пък поддържа близки връзки с полицията. А след изказване на вътрешния министър Бойко Рашков възникват интерпретации, че с полицейската служителка Симона Радева, смятана за негова спътничка, отношенията му са от интимно естество. Накратко –

Георги Семерджиев е перфектният пример за сраснатостта на полицията и прокуратурата с престъпния свят.

Доказва ли това обаче, че именно той е причинил катастрофата на бул. „Черни връх“? Този въпрос задава – за срам на журналистическото съсловие, включително на авторката на настоящата статия – не някой разследващ журналист, а рекламистът Мартин Димитров. Той упреква „лесната, удобна и мързелива журналистика“, която ретранслира твърдения на властимащи и прессъобщения на официални институции, вместо сама да търси информация, с помощта на която да установи истината.

Защото, припомня Мартин Димитров, работата на журналистиката не е да възхвалява, да обвинява или да внушава, а да търси истината. Ако го преведем на журналистически език – да информира. А това става, ако подлагаш на съмнение и проверяваш информацията, която дават наготово. Например: прегледани ли са Семерджиев и Радева след катастрофата? Имат ли наранявания и изобщо има ли някакви следи, че са били в колата? Интервюирани ли са автомобилни експерти, които да кажат каква е вероятността при толкова силен удар шофьорът и спътницата му да останат невредими?

И така, какво знаем дотук със сигурност, освен описаното по-горе, и какво – не?

Знаем, че късно вечерта на 5 юли е станала катастрофа на кръстовището на булевардите „Черни връх“ и „Арсеналски“. Починали са две млади жени – Христина Дилева и Хариет Стефанович. От момента на катастрофата има не особено ясно видео, а от огледа на мястото – снимки, които също не казват много. Знаем, че автомобилът с фалшиви германски номера по принцип се е карал от Георги Семерджиев; той е засичан да шофира с бясна скорост няколко пъти в навечерието на катастрофата. Самият Семерджиев, по думите на брат му и по данни от бивши провинения, обича високите скорости. Освен това няма скрупули да шофира под въздействието на наркотици.

Не знаем обаче какво е било състоянието на заподозрения и предполагаемата му спътница след катастрофата. Според разследващите в автомобила са останали ключовете му, както и едната обувка. Има запис на бягащ мъж след катастрофата, за когото се твърди, че е Семерджиев. Твърди се, че съществува и запис как Симона Радева и двама служители от 4-то РПУ носят стълба на бившия футболист, но този запис, за разлика от кадрите с бягащия мъж, засега не е публикуван. Не знаем и какви са били действителните отношения между Семерджиев и Радева.

Не знаем и дали, ако той е шофирал в момента на катастрофата, е бил под въздействието на наркотици. Кръвната му проба е взета две денонощия след това и е трудно да се прецени със сигурност дали ако в нея има следи от наркотици, те са взети преди, или след трагичното събитие. До редакционното приключване на тази статия резултатите от теста все още не са оповестени. Знаем, че и Семерджиев, и Радева отричат да са отговорни. Заподозреният твърди, че към момента на катастрофата е бил отвлечен. Това не звучи особено правдоподобно, но

все пак си струва да се провери дали е възможно да не е шофирал по време на катастрофата.

Вместо това силовите институции предлагат поредната „дъвка“ за отвличане на вниманието на медиите – акция срещу шофьори, каращи под въздействието на алкохол и наркотици. А онези, за които връзката на институциите с престъпния свят е все пак по-важна от показните акции, преобладаващо се ограничават с личността на Семерджиев, сексистки коментари по адрес на Симона Радева и възмущение от полицаите, носещи стълба на заподозрения.

Обвързаността на полицията и прокуратурата с престъпния свят е достатъчно сериозен проблем, в който да се задълбочат разследващите журналисти. Защото осветляването ѝ е от обществен интерес. Така както читавите медии бързо се усетиха, че тази работа с „петорната експертиза“, „доказваща“, че снимките с пачките и кюлчетата от шкафчето на Бойко Борисов са фалшиви, е като в стария виц – не били компютри, а компоти. Осветляването на тази зависимост обаче не следва да става за сметка на проверката на фактите около обвинението. Възможно е действително извършителят на катастрофата да е заподозреният Семерджиев, а за повдигнатите тук въпроси да има логични обяснения.

Презумпцията за невиновност също е от обществен интерес.

Ако всички предпоставяме, че щом някой е обвиняем, значи е виновен (както впрочем обича да прави главният прокурор Иван Гешев), няма да има на какво да се надяваме, ако един ден несправедливо обвинят нас.

Впрочем има още една предпоставка освен типичния за публичната ни среда журналистически мързел. И тя е, че вече три поредни правителства (двете служебни и настоящото, което е в оставка) на практика вършат голяма част от работата на медиите, разкривайки нередности, злоупотреби и престъпления, вършени от публични институции.

Ала всяка власт си има интереси, колкото и потресаващи факти да огласява. Освен това съществува класифицирана информация, така че не можем да очакваме правителството в оставка да ни поднесе на тепсия кои са „четирихилядниците“, нито с какво точно са се занимавали 70-те изгонени служители на Руското посолство. И МВР няма да ни каже подробности около катастрофата на „Черни връх“, които евентуално иска да потули. Осветляването на такива факти е журналистическа задача. Само когато не се оставя на инерцията, журналистиката може да работи в обществен интерес.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеообзор на Actualno.com

Източник

Интервю за подкаста на International Press Institute (IPI) Войната срещу свободата на словото в България

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2-%D0%B1.html

сряда 1 юни 2022


“В България се води война срещу свободата на словото”. Това констатира основателят на Сайта за разследваща журналистика “Биволъ” Асен Йорданов в интервю за подкаста ‘MFRR in Focus’ на Ане тер…

За медиите и хората: Възможна ли е регулация без цензура? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-mediite-i-horata-vuzmozhna-li-e-regulatsiya-bez-tsenzura/

Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?

С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.

Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.

За какво говорим, когато говорим за медийна регулация

За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите. 

Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.

На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.

Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.

Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.

Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.

Първи реакции след решението на СЕМ

В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.

Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.

Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.

Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.

И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?

Криворазбрана обективност

Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.

Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“

„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.

Тънкото острие между регулация и цензура

Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.

„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.

Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.

Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.

„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.

„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.

Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.

Заглавна снимка: Amanna Avena / Unsplash

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС. През 2020 г. за научни изследвания и развойна дейност в сферата на висшето образование инвестираме едва 0,05% от БВП: след Румъния (0,04%) това е най-ниската стойност за всички страни членки на Европейския съюз (при ниво от 0,5% от БВП за ЕС).

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или престижно звучащи организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които погрешно представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която в „Пландемия“ се представя за световен експерт: титла, която има само сред аудиторията без досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че мненията са равностойни и объркването – универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата и с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е изобилно да се използва научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология в Германия се пояснява, че това е „пресконференция“. Организацията държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че „липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите“: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

От гледна точка на медицинската етика, въпроси повдига и това, че Белавите защитава своя колега д-р Масимилиано Мекоци, който отказва да предпише нехомеопатични лекарства на 7-годишно момче с отит, и то умира заради липсата на адекватно лечение.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако изобщо се дават цитати от подобни събития, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС.

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или звучащи престижно организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която се представя за световен експерт пред аудиторията, която няма досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане на изследването (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че това объркване е универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата, но с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е да се използва изобилно научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология се пояснява, че това е „пресконференция“. Организация държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Той яростно защитава своя колега хомеопат д-р Масимилиано Мекоци, който отказал да изпише антибиотици на 7-годишно момче с отит, вследствие на което детето умира заради липсата на адекватно лечение. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако се дават цитати оттам, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

Доклад на European Journalism Centre Когато пандемията е параван за корупция: Как Биволъ отразява COVID-19 в България

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D1%83%D0%BF%D1%86.html

петък 17 септември 2021


Сайтът за разследваща журналистика Биволъ е единствената медия в България (и една от няколкото на Балканите), подробно анализирана в мащабното изследване и доклад (The Resilience Report) на Европейския Център за Журналистика…