Tag Archives: медии

Биков безмилостно разобличи корупцията в западните медии!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/toma-bikov-media.html

неделя 20 септември 2020


Нали обективността изисква да се анализират всички гледни точки, та седя и си мисля. Ами, ако депутатът от ГЕРБ Тома Биков е прав? Кой пък казва, че западните медии са неподкупни? Някой е извадил едни пачки от тайно нощно шкафче, занесъл ги е на „Шпигел“, „Политико“ и цялата там плеяда прехвалени и уважавани вестници и воала! Те ти, брате, цела кампания срещу ГЕРБ! Яростна, безочлива, безцеремонна и неблагодарна.

Та нима Бойко и компания не осигуриха на доскорошните ни европейски партньори евтина и в голямата си част доста образована работна ръка във фертилна възраст? При това повече от милион човека атакуваха трудовия пазар в Западна Европа само по време на неговите управления. И сега точно от запад да го погнат с критики… Бива ли така, питам се аз и в главата ми все повече избуява червейчето на съмнението.

Как така пък почти никоя родна медия не видя нищо нередно в управлението на ГЕРБ, а тия изнежени от стабилност, охолен живот, върховенство на закона и липса на корупция западни журналисти се врат, където не им е работа и разриват помийни ями, в които ние имаме негласен национален консенсус да не ръчкаме? Кой изобщо им го позволява? Толкова ли са цъфнали, вързали и останали без никакви проблеми родните им държави, за да се бъркат в чужди работи? Нима някоя родна медия си е позволила да вади документи и да повдига обвинения срещу който и да е западен политически или икономически лидер? Но, така е, когато си възпитан, дисциплиниран и знаеш кое ти е позволено и кое – не. На запад явно журналистите не знаят граници и си пъхат носовете, където им скимне.

Продължавам да анализирам и неусетно се нахъсвам все повече. На въпроса дали може да даде повече конкретика кой е платил, на коя медия, за коя публикация, Тома Биков се прояви като истински мъж на място и рече, че няма да влиза в никакви подробности, защото няма доказателства. Подозирам, че просто си замълча, за да не се налага да споделя източниците си и да ги поставя под угрозата международната медийна мафия, която явно се е мобилизирала срещу ГЕРБ, да им отмъсти.

Само преди дни негов млад колега депутат, отново от котилото на Борисов, сравни вземането на отношение от страна на ЕС по въпросите на корупцията, липсата на разделение на властите и редица други неуредици в България с онова време, когато чакахме знак от Кремъл, за да знаем правилно ли градим комунизЪма или не чак толкова. И, като се замисли човек, си е точно така.

Откъде накъде ще ни се бъркат тия във вътрешните дела? И политици, и журналисти. Кой ви е питал какво мислите за България? Или се възползвате от призивите на ония протестъри, дето се възмущаваха, че си затваряте очите за случващото се с всички власти у нас? Каквото и да е, ние сме суверенна държава и не трябва да позволяваме разни медии и брюкселски зелки да мътят водата на премиера и главния прокурор! Каквито са такива са, ама са си наши!

С какво ЦВИК, медиите на Пеевски, Домусчиев и компания и работещите в тях мисирки са по-лоши от прехвалените западни сайтове, вестници, телевизии и журналисти? Обективната действителност е измишльотина. Всеки е свободен да представя събитията както прецени. Или както му платят. А виждаме, че Тома Биков знае на кого плащат и къде наистина се прави качествена журналистика, съвсем незаслужено поставена на 111-о място по свобода.

Напротив, нашите медии са си свободни и затова си пишат каквото им душа (джоб) сака, а не разни материалчета, базиращи се върху документи и факти. Та нима документите и фактите не ограничават свободата, полета на мисълта? А за друго замисляли ли сте се? Ако в България решиш да се изказваш по медиите за злоупотреби на властта, моментално те уволняват и преставаш да си журналист. На кого помагаш с това? На свободата на словото ли или на поредния мисир, чакащ за мястото ти? Не е ли най-висша форма на свобода да се примириш със ситуацията, в която живееш, да се пригодиш към нея и да си караш кефа, вместо да заравяш перото си в дълбоки плаващи пясъци, както правят западните подкупни медии?

Не знам кой им плаща, но след като Тома Биков казва, че им се плаща, значи е така. На него ли да вярваме или на някакви си очевидни истини, за които дори и в крепостта на фрау Меркел вече не си затварят очите? Ако направим второто, не е нито патриотично, нито православно. Изобщо, като цяло, неудобните въпроси и ваденето на показ на разни уличаващи документи не са нито патриотични, нито православни. Те са гнусно достижение на чужди, предимно протестантски народи. Ето още една логическа връзка – протестанти, протестъри. Да не мислите, че е случайно?

Шок! Ужас! Сензация! Протестъри плащат на протестанти, за да резилят премиера Борисов и прокурора Гешев в поръчкови западни медии!

Не, че нещо, просто давам идея на праволинейните родни журналисти за тема, която могат да развият с голям успех. А през това време аз ще продължавам да изсмуквам от пръстите си нови и нови доказателства за правотата на Тома Биков да разобличава подкупността на западните драскачи.

Горан Благоев: „За Емил Кошлуков двойните стандарти са норма за професионализъм“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/goran-blagoev-interview/

Горан Благоев е доктор по история и журналист в БНТ от 28 години. Зрителите го познават като водещ на авторското предаване „Вяра и общество“ и като един от водещите на „История.БГ“.

Венелина Попова разговаря с него за конфликта му със Светия синод и с генералния директор на БНТ Емил Кошлуков.


В отношението си към Вас и към Вашето предаването генералният директор на БНТ Емил Кошлуков се позовава основно на забраната на Светия синод служители на БПЦ да участват във „Вяра и общество“. Всъщност не произтича ли всичко от очакването на синодалните старци и на генералния директор предаването да бъде канонично, а не дискусионно, каквото е то по своя замисъл и реализация през годините?

Благодаря Ви за въпроса, защото изначалната идея на „Вяра и общество“ е да бъде предаване за религиозна публицистика и култура. И не виждам нищо смутително в това да се дискутират наболелите проблеми на дадено изповедание, а същевременно да се представя неговата догматика и религиозен живот, благотворителните му инициативи и културата, която създава. През 15-те години, в които съществуваше, мисля, че предаването беше чудесно съчетание от всичко това.

Винаги се е намирал някой, който да не харесва това, което се дискутира във „Вяра и общество“, включително и от Синода. Но досега нито един генерален директор не си е позволявал да посяга така на предаването. То не е информационна емисия, така че коментарите в него би следвало да са позволени. Освен ако някой се страхува от това, което се казва в тях, и провижда свободата на словото като безкритично излагане или премълчаване на факти?

В предаването винаги съм се опитвал да представя и другата гледна точка, но когато това ми е отказвано, с екипа сме слагали празен стол и сме го съобщавали. Така беше и когато осветлиха по-голямата част от Светия синод като агенти на Държавна сигурност. Няма да забравя как някои бягаха от мен на площад „Св. Неделя“, когато след едно голямо празнуване в храма, където се беше събрал целият Синод, се опитах да направя интервюта с повечето от тях.

В предаването показахме разсекретените досиета и на Главния мюфтия, и на представители на еврейското изповедание. Поканата ми да гостува на живо прие и един от осветлените като агенти евангелски пастори – пастор Павел Игнатов. Мой събеседник е бил и Бончо Асенов, кадрови офицер от ДС, за да се чуе и неговата гледна точка – защо и с какви мотиви е вербувал тези хора. Неотдавна, когато в предаването обсъждахме украинския църковен въпрос, също бяха представени различните позиции. Освен привържениците на украинската автокефалия, Явор Дачков имаше комфорта да изложи необезпокояван своята проруска теза. А той сега е в групата, която иска отстраняването ми като водещ на „Вяра и общество“. Винаги съм се опитвал да бъда максимално обективен, защото работя в обществена медия, а не в сайтове с неясно финансиране.

Като колега знам колко е трудно да накараш някой от БПЦ, особено от по-високопоставените в йерархията, да участват на живо в предаване. Те винаги отклоняват подобни покани. Но не разбирам основанията на Синода да Ви обвини, че едва ли не използвате предаването за вендета с някои негови представители или че насилвате морално Църквата… Обаче може ли някой да дискредитира клира по-тежко от самия него?

Ако ме обвиняват, че съм дискредитирал някого, той винаги е имал право на отговор. Нямам спомен да съм отказал някому това право. Нека г-н Кошлуков, който вади разни „документи“ срещу мен, да покаже един, доказващ, че предаването не е дало право на отговор на някого от засегнатите. Няма такъв случай.

Когато през пролетта на 2017 г. се появи информация в руски сайтове, че ловчанският митрополит Гавриил бил женен и имал дете, му дадох възможност да отговори на тези публикации. И понеже Светият синод вече беше наложил забрана духовници да участват в предаването, владиката бе принуден да се включи по телефона. Можех и да не го потърся, позовайки се на същата забрана, но професионалните ми критерии за обективност не го позволиха. Сега хора, свързани с Гавриил, искат оставката ми.

Архимандрит Дионисий, който беше упрекнат от някои мои гости в предаването, поиска право на отговор. И при все че тогава беше под запрещение от Светия синод, също получи това право и гостува в студиото.

Когато Синодът говори за насилие над Църквата, какъв смисъл влага в понятието „църква“, как мислите? Не сме ли всички православни българи църквата в държавата? Иначе на кого би служил клирът?

За какво насилие става дума, аз не разбирам, при положение че сме търсили гледната точка по различни конфликтни теми. Ако някой е дошъл в предаването и има своето основание да изрази критичен поглед към Църквата, това не може да се приема като насилие над нея. Ако един християнин се страхува от критики, то той не е християнин. Християнството е свобода, не диктатура.

Това, че сме дискутирали поведението на БПЦ по отношение на македонския църковен казус или легализирането на скандалното звание „архонт“ от нашите митрополити например, насилие ли е, или опит да се установи и отстои истината? Критична дискусия имаше и поради отказа на БПЦ да участва във Всеправославния събор през 2016 г. на остров Крит. Апропо тогава Светият синод не ни ли постави в изолация от православния свят?

Църква сме всички ние, които сме кръстени в името Господне, причестяващи се с неговото тяло и кръв. И фактът, че толкова много хора застанаха зад „Вяра и общество“, също е показателен. Аз разбирам, че много свещеници са подписали тайно петицията в подкрепа на предаването, защото съвсем основателно се страхуват да не бъдат санкционирани от своите митрополити. При това ме защитиха не само вярващи от различни деноминации, но и атеисти, за които предаването е било полезно. Ще припомня, че поне двама митрополити са отказали да подкрепят писмото на Светия синод до генералния директор срещу мен и предаването.

За съжаление, атаката, която подеха определени църковни среди, само компрометира Българската църква и създава много зловещ образ на православието. Мъчно ми е, че се случва това, защото у нас има много интелигентни православни хора. Те са истинското лице на Църквата, а не тези с талибанско мислене.

По важни въпроси Светият синод на БПЦ или нe заема категорични позиции, или ги оставя неуредени. Последният пример е с официалното становище на Синода по повод статута на храм „Света София“ в Истанбул. Защо митрополитите отказаха да направят публична своята позиция по този тъй важен за целия православен свят въпрос? Тази нерешителност, постоянното ослушване и съобразяване на Синода с държавата знак за какво е?

Смятам, че е знак за разпад в Синода, защото виждаме, че в последните години синодалните сесии са все по-редки и по-кратки. Пак ще кажа – при патриарх Максим, който беше упрекван за много неща, такова безредие нямаше. Нямаше и такава злост към инакомислещи.

Колкото до позицията за „Света София“ и заявлението, че ще пишат до патриарх Вартоломей, мисля, че това е поредната недомислица. Защото този световен паметник наистина е в неговия диоцез, но не му принадлежи. Тоест Вселенският патриарх ще бъде потърпевш от решението, както и всички християни по света.

Синодалната позиция срещу превръщането на храма в джамия следва да е адресирана до инициатора, т.е. до Ердоган. Но вижте колко елегантно Синодът замълча за турския президент. Прави впечатление и друго „съвпадение“ – Синодът, който досега си траеше, спомена за позиция едва в деня, в който руският патриарх заяви, че ще бъде голяма обида за руския народ, ако храмът бъде превърнат в джамия.

Спомням си, че в един наш разговор Вие изразихте опасения, че след избора на Емил Кошлуков за генерален директор на БНТ предаването Ви или ще бъде преместено в негледаемо време, или ще бъде спряно. Очаквате ли сега „Вяра и общество“ да остане в програмната схема на БНТ, но с нов водещ, и от дискусионно, да се превърне в ортодоксално-канонично предаване, което ще стесни територията на темите и аудиторията му?

Да, очаквам го. През последните седмици г-н Кошлуков заяви, че „Вяра и общество“ е на телевизията, а не мое авторско предаване и наесен може да остане в програмата, но с друг водещ. Доколкото разбирам, мераклии за това не липсват. Предстои да разберем какво ще се случи. Подготвя се и нова програмна схема, така че до началото на септември би следвало да е ясно кое предаване ще падне от ефир, кое ще остане и с кои водещи.

Изключвате ли възможността генералният директор на БНТ да промени своята позиция след силната обществена подкрепа, която Вие и предаването Ви получихте?

Едва ли ще я промени. Г-н Кошлуков е проявявал същата невероятна последователност в преследването и на други колеги, така че не мисля, че ще се съобрази с обществената подкрепа към мен. Той не пожела да чуе СЕМ, че в окачественото от него скандално издание на „Вяра и общество“ на 6 юни тази година всъщност няма нарушение на Закона за радиото и телевизията, та вие очаквате да чуе зрителите, които ме подкрепят. Този човек твърди, че някога се е борил за принципи и свободи – сега той действа безпринципно и авторитарно. А методите, които прилага, със сигурност не са научени от контактите му с дисиденти антикомунисти.

При такъв генерален директор Вие се надявате някой в БНТ да дръзне да ме защити? Първо, на „Сан Стефано“ има хора с други интереси и ценности, които изключват защитата на колега. Второ, има колеги, които постоянно ме подкрепят по телефона, но ги разбирам, че няма как да го сторят публично – някои от тях също са нарочени като мен, други са с последно предупреждение за уволнение, трети са обект на атака от депутата Вежди Рашидов, с когото генералният директор очевидно също се съобразява.

Иска ли някой да унищожи БНТ като телевизията, през която най-вече трябва да се чуват критични гласове? И която би трябвало да се запази като автономна и независеща от политически и бизнес интереси институция, гарантираща обективността на информацията?

В БНТ критичното мислене е опасно. То се обявява за „грантаджийство“ или „соросоидство“. Интелигентният човек разбира на какво намирисват такива „обвинения“. Само ще припомня, че „Репортери без граница“ тази година изрично посочва в доклада си, че откакто Емил Кошлуков е генерален директор на БНТ, телевизията е станала все по-правителствена.

Крайно време е управляващите да осъзнаят, че от такива констатации самите те нямат полза. Кой нормален политик в Европа ще те възприема с доверие, когато знае, че страната, която ръководиш, е на 111-то място в света по свобода на словото. Да приемем дори, че не управляващите я ограничават, а техните лакеи. Да речем, че те нямат никаква вина, а само безучастно наблюдават. Но това не е ли вид съучастие? Нека не забравят, че отдавна БНТ не е единственият визуален източник на информация за българския зрител.

Спомняте си и писмото от президентската администрация, в което беше изразено мнение за липса на плурализъм в новините във връзка с отразяването на казуса с бизнесмените Бобокови и един от президентските съветници. Аз не искам да вземам ничия страна, но реакцията на президентската администрация беше обявена от екрана на БНТ като опит за цензура. А аналогично писмо на Светия синод срещу „Вяра и общество“, в което, освен всичко останало, се съдържат и много неверни неща, без конкретика и аргументация, не се възприема като цензура спрямо телевизията. Значи излиза, че позицията на митрополитите е изгодна за г-н Кошлуков, докато тази на Президентството не е. Очевидно за него такива двойни стандарти са норма за професионализъм.

Само че ставаме свидетели на нещо, което рядко се е случвало досега в БНТ. За съжаление, обществената телевизия става все по-официозна и по-малко публицистична. Хората осъзнават това и доверието в БНТ все повече ще се свива.

Заглавна снимка: Скрийншот от интервю с Горан Благоев пред InLife

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В разгара на инфодемията: Русия и Китай като „новите спасители“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/rusiya-i-kitay-kato-novite-spasiteli/

В края на април европейски доклад нарисува мрачна (дез)информационна картина: проруски и китайски източници водят кампания, целяща да подкопае доверието в европейските институции и справянето им с кризата, както и да отклони вниманието от китайските грешки. Самото му появяване бе предшествано от скандал. След медийни публикации, че документът е бил смекчен заради натиск от страна на Китай, и след първоначално отричане на тези твърдения от европейските власти, в крайна сметка Брюксел публично призна, че Пекин е „изразил безпокойство“, и се принуди да публикува доклада.

Редактиран или не, крайната версия на доклада е достатъчно притеснителна.

Според него целта на дезинформацията е „европейските партньори да се представят като неефективни, разделени и цинични“ в справянето с кризата, причинена от COVID-19. Друг аспект е разпространението на невярна информация, свързана със здравните мерки – от фалшиви лекове до антиваксърски тези. Според анализа подобни дезинформационни материали достигат до милиони потребители в социалните мрежи и интернет.

През юни Европейската комисия направи рязък дипломатически завой и за първи път посочи Пекин като един от основните източници на дезинформация в рамките на Европейския съюз. Заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова открито заяви, че Китай е запълнил информационния вакуум, оставен от европейските институции, а Комисията положи основите на план за борба с дезинформацията.

България не е изключение от тази тенденция.

Преди да посочим конкретните примери, е важно да уточним, че:

• В българския контекст дезинформацията около коронавируса, особено що се отнася до политическото ѝ измерение, се намества във вече съществуващи наративи и кампании, частично изложени в доклада „Антидемократичната пропаганда в България“ на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания от 2017 г.

След избухването на епидемията Китай (доскоро сравнително странична тема) често се „прикачва“ към Русия в споменатите и проучени за целите на този анализ материали, съдържащи дезинформация. Вече съществуващите основни теми в българското пространство, като разделенията Изток–Запад и Русия–САЩ, съответно се трансформират в Китай срещу САЩ, както и Русия плюс Китай срещу Европа.

• Макар идеологическата пристрастност в изброените материали да е очевидна, в настоящия анализ е редно да се концентрираме по-скоро върху конкретните практики, които авторите или платформите прилагат при писането на материалите си, за да постигнат определен ефект. Тези практики включват, но не се изчерпват със: подвеждащи заглавия, избирателно цитиране, смесване на потвърдена, легитимна информация с непотвърдени или неверни данни и твърдения, както и тенденциозно интерпретиране на факти.

Резултатите не закъсняват: според проучване, цитирано от „Свободна Европа“, дезинформацията е особено популярна у нас.

Пътят на дезинформацията се проследява трудно. За разлика от легитимните новини и публицистиката, манипулативните текстове често са анонимни, маскирани като преводни текстове без посочен източник или с източник, който не се придържа към прозрачни и етични практики.

Конкретен пример от самото начало на епидемията даде Красимир Гаджоков, създател на инструмента „Медийно око“.

Текст, според който коронавирусът е спонсориран от Бил Гейтс, е публикуван в края на януари в анонимно руско издание – на немски език. След това друго руско издание превежда този първоначален материал и публикува „своя статия“. Няколко дни по-късно българско издание препечатва материала и го публикува.

Няколко български онлайн портала следват същия процес, цитирайки първата публикация на български език като източник. В средата на март, или близо два месеца след първоначалната поява на руски език, същият текст се публикува в друга българска платформа, а като източници се посочват препечаталите го преди това български сайтове. Междувременно обаче първото българско издание, публикувало информацията в края на януари, я изтрива и така затруднява още повече нейното проследяване.

Прилагането на тази практика е улеснено от факта, че съвременният потребител често няма време да търси източника на информацията, която получава. В допълнение, публикуващият се „застрахова“, посочвайки някакъв източник, макар и едно бързо търсене да е достатъчно, за да се види, че и той е ненадежден. Цитирайки се взаимно, подобни издания постигат ефект не само на амплификация на съдържанието, но и създават илюзия за легитимно съдържание.

Друга стратегия откриваме в материал със заглавие „SkyNews: Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“,

публикуван в NewsFront – сайт, регистриран в Русия, в който се разпространява невярно или силно предубедено съдържание. Статията е базирана на репортаж на британската телевизия SkyNews, в който се предупреждава, че ако НАТО не предприеме по-сериозни мерки за подпомагане на съюзниците, други страни могат да се възползват и да експлоатират настоящата криза.

В материала на български език е направен избирателен и сравнително свободен превод на казаното от SkyNews, като се акцентира върху критиките към НАТО. Същинският репортаж обаче започва с кадри за помощ от Турция, изпратена на Великобритания в рамките на НАТО – това не е упоменато в българския материал. Нещо повече – никъде в репортажа на SkyNews не се споменава, че „Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“, както се опитва да ни убеди заглавието.

Избирателното цитиране на легитимни източници в комбинация с неверни или изкривени твърдения се среща често в подобен тип материали. Нещо повече – чуждестранното съдържание предполага потребителите да владеят достатъчно добре чуждия език, за да могат да проверят сами съдържанието. Това съществено ограничава останалите български читатели, които трябва да се доверят на превода.

Понякога пък цитираното чуждестранно съдържание дори не е предоставено на читателя.

Пример е материал в сайта „Поглед Инфо“ със заглавие „Несравнимо!!! Помощта за Сърбия от страна на Запада, Китай и Русия – някои сравнения“, с автор руснака Алексей Топоров, преведен, без да е посочен източник. Топоров пише в руски, както и в проруски украински издания, често замесени и обвинявани в разпространяване на неистини. Текстът се позовава на материал на британския вестник „Гардиън“, чието заглавие и автор не са упоменати. Оригиналната статия на английски език е публикувана няколко седмици преди българския материал.

При сравнение е видно, че българската преводна статия (с автор Топоров) изобилства от неточности и невярна информация. В материала например се посочва, че авторът (неназованият от „Поглед Инфо“ Шон Уокър) е написал в оригиналния материал, че „единствено“ руската страна е изпратила екип военни специалисти по дезинфекция и свързаното с тях оборудване, които в Белград са били посрещнати с „фанфари“. Такива твърдения няма в оригиналния текст, а помощта е описана като съпроводена от „голям медиен шум“ и „впечатление, че шумът около помощите надминава тяхната полезност“.

„Гардиън“ цитира становище на експерт, че ЕС не би могъл да има същата „бързина и степен на интервенция“ поради спецификите на режимите в Китай и Русия. Това изказване е преведено като „ЕС не може да бъде толкова бърз и деен, колкото Китай и Русия“.

Подобна подмяна на езика използва оригинално съдържание и го претворява в идеологически оцветена информация.

Такъв е и случаят с помощта от страна на Китай за Европа, която е отразена в споменатия вече тип платформи и обрисува западните страни и ЕС в негативни краски. В подобен вид материали се наблюдава и друга тенденция – умишлено изваждане на новината или информацията от нейния контекст. Така например китайската помощ за Европа често е представяна като слабост на Европа, без да се споменава например европейската помощ за Китай, изпратена през февруари, или многобройните случаи на дефектни или неизползваеми материали, получени от Китай.

С подобни материали се експлоатират и реални политически и социални проблеми с цел конструиране на пропаганда. Пример за това са противоречивите стратегии на американското правителство и механизмите за реагиране на Европейския съюз. Разликата със сериозната журналистика и публицистика е, че дезинформацията не предлага анализ и конкретика, нито цялостна картина на тези проблеми, а цели да наложи двуполюсно мислене от типа „злодей срещу герой“ и да провокира силна и негативна емоционална реакция, често служейки си с изкривени или неверни твърдения.

Не липсва и информация, която може да се определи като откровено конспиративна.

Подобен тип съдържание включва изброените дотук практики, но поставя критиките към Китай за справянето с епидемията в контекста на „световен заговор“. Такъв пример е отново преводна статия без посочен източник, в която са цитирани избирателно и манипулативно различни материали на медии като „Лос Анджелис Таймс“ и „Ройтерс“. Макар и без някаква връзка помежду си, тези материали са използвани като „доказателство“, че Съединените щати водят информационна война срещу Китай.

Други реални проблеми – като например антиазиатския расизъм – се интерпретират тенденциозно с цел създаване на опростен прокитайски и антизападен наратив. Макар подобно съдържание да е най-провокативно, то е и най-лесно за опровергаване, тъй като при по-дълбок прочит се разпада на съставните си части поради липса на логически връзки, а проверката на фактите е сравнително лесна както за професионалния журналист, така и за информирания читател.

Именно превратното тълкуване на фактите, изваждането им от контекста, размесването им с полуистини или невярна информация, за да се постигне определено внушение, е една от печелившите рецепти за дезинформация и пропаганда. В случая базисният факт, че Китай оказва помощ на европейски държави като Италия, служи за прокарването на спекулацията, че подкрепата от Китай непременно означава, че Европа не само не помага, но и се проваля в борбата с COVID-19.

Разпространяването на подобен тип манипулиране на фактите обикновено обслужва определена идеологическа цел, но невинаги е координирано.

Редно е да се избягват големите обобщения, както и приравняването на всеки потребител, споделящ подобни материали, с т.нар. тролове. Нужни са проучвания в дълбочина, които системно да установяват същинския произход на масивните количества дезинформация, нейния трафик и модели на разпространение. Положителното на настоящата криза е, че вероятно все повече журналисти и проверители на факти ще изработват и прилагат подобни инструменти в работата си. Но дотогава зоркото следене, както и разбирането на гореизброените практики също е от първостепенно значение.

Заглавно изображение: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конспирация от пето поколение: как социалните мрежи превърнаха 5G в невидима заплаха

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/konspiratsiya-ot-peto-pokolenie/

В средата на май видеоклип с провокативно послание предизвика поредната вихрушка в социалните мрежи. Едноминутният запис показва мъж в предпазно облекло, застанал непосредствено до телекомуникационна кула. Мъжът се представя за инженер и разказва, че през последните седмици се е занимавал с инсталиране на 5G оборудване на места във Великобритания.

После авторът на клипа прави наглед сензационно разкритие. Мъжът обръща камерата към ръката си, в която държи платка с гравиран надпис в горния ъгъл.

„Вижте, това е част от 5G оборудването – казва той. – И върху него пише COV-19.“

Материалът мигновено привлече вниманието на потребители не само на Острова, а и в цяла Европа. Видеото събра десетки хиляди гледания в платформи като YouTube и Instagram. В разкритието някои видяха неоспоримо доказателство за връзката между 5G технологията и пандемията от COVID-19.

Впоследствие обаче привържениците на тази теория отново бяха разочаровани. Платката в ръцете на мъжа не е част от комплект за инсталиране на 5G мрежа. Според „Ройтерс“ тя е била взета от стара телевизионна кутия. Гравираният надпис също не е автентичен, заключава агенцията. Развенчаването на поредната атрактивна фалшива новина обаче не сложи край на една от най-известните конспирации след началото на световната здравна криза.

От поне четири месеца в интернет обикаля твърдението, че поетапното изграждане на 5G мрежи в Европа, Азия, Австралия и Съединените щати допринася за разпространението на COVID-19 – заболяването, засегнало над 7,5 млн. души и отнело живота на повече от 420 000 (данни към петък, 12 юни). Някои противници на тази технология вярват не просто че тя е ускорила разрастването на пандемията, отслабвайки човешката имунна система, а и че 5G всъщност пренася коронавируса във въздуха.

Въпреки усилията на правителства, здравни експерти и медии да потушат подобни митове, общественото недоверие към 5G мрежите продължава да растe, a необоснованите слухове за вредите от тях предизвикаха протести, скандали и палежи на антени на мобилни оператори.

Какво е 5G и застрашава ли здравето ни?

Петото поколение на мобилната клетъчна мрежа, накратко 5G, пристигна с обещанието да ускори цифровата революция и внедряването на разнообразие от „умни“ устройства в ежедневието. В сравнение с 4G наследникът ѝ предлага съществено по-бърз обмен на данни. В дългосрочен план високата скорост вероятно ще окаже ефект върху развитието на иновации като автономните автомобили, както и модернизацията на градската среда, здравеопазването и други ключови сектори. Това са някои от основните аргументи в полза на 5G от гледна точка на бизнеса и крайния потребител, който скоро би могъл да свали пълнометражен филм или цял сезон на любимия си сериал в рамките на минута.

Изграждането на 5G инфраструктура в различни градове по света тече от няколко години насам. Водещи мобилни оператори и производители на телефони започнаха да предлагат услугата още през 2019 г. Но мрежата е далеч от завършения си вид. На този етап 5G продължава да бъде лукс вместо широко достъпно удобство. Междувременно обсъжданията на технологията в медийното пространство оставят аудиторията с повече въпроси, отколкото отговори. Дълго преди появата на новия коронавирус това объркване прерасна в притеснение, че 5G крие животозастрашаващи рискове.

Един от първите митове за вредата от 5G се роди в края на 2018 г., когато създателката на блога Health Nut News Ерин Елизабет обвини технологията за мистериозната смърт на 300 птици в Хага, Нидерландия. Елизабет спекулира, че птиците са загинали вследствие на тестове на 5G антена в същия регион, каквито всъщност изобщо не са били провеждани в периода около инцидента. Авторката се позовава на поредица от публикации на холандския „изследовател на извънземни“ Джон Кюлс, важна фигура в международното движение против 5G и основател на вече несъществуващата Facebook група Stop5G.

Тази и други конспиративни теории на Кюлс са били разобличавани от сайтове за проверка на факти, като Snopes. Слуховете за смъртоносния ефект от безжичните технологии съвсем не са ново явление – те съпътстваха надграждането на всяко предишно поколение мобилни мрежи от 2G насам. 5G прави скок напред по отношение на честотите, които използва – от 3,5 GHz до 26 GHz и нагоре. Колкото по-висока честота има вълната, толкова по-малка е нейната дължина. А колкото по-къса е вълната, толкова повече нейната енергия се поглъща по пътя ѝ и тя затихва на по-кратки разстояния. Заради това осигуряването на качествено и надеждно 5G покритие изисква инсталирането на много повече антени в сравнение с предишните поколения.

Тези характеристики на 5G технологията разпалиха страховете на нейните противници. Множество изследвания обаче не са открили негативен ефект от безжичните технологии върху човешкото здраве, обявиха от Световната здравна организация (СЗО). Вярно е, че много малко от опитите включват 5G, но учените нямат причина да очакват различен резултат. Позицията на СЗО беше потвърдена и от Международния комитет за защита от нейонизиращи лъчения (МКЗНЛ), който наскоро обнови препоръчителните си лимити в съответствие с 5G.

И все пак в интернет продължават да циркулират слухове, че технологията може да причини редица тежки заболявания, включително рак, аутизъм, алцхаймер и стерилност. В началото на годината към този списък се присъедини и коронавирусът.

Слухове по време на пандемия

През януари, месец преди COVID-19 да застигне Запада, белгийският вестник Het Laatste Nieuws публикува интервю с общопрактикуващия лекар Крис ван Керкховен. В материала, озаглавен „5G застрашава живота и никой не го знае“, Ван Керкховен не просто твърди, че технологията е опасна, а я свързва с новия вирус. Според „Гардиън“ това е първият официален случай на спекулация, че 5G може да влоши пандемията. Вестникът сваля интервюто, но слухът бързо се разпространява, превръщайки се в двигател на истинска буря от дезинформация.

Дори преди интервюто на Ван Керкховен в интернет вече циркулират епизодични догадки, че 5G има нещо общо със заразата. Основната причина за това е, че както коронавирусът, така и технологията могат да бъдат проследени обратно до Китай. Американската компания за анализ на онлайн съдържание Zignal Labs съобщава за публикация в Twitter от 19 януари, три дни преди изявлението на белгийския доктор, която свързва COVID-19 с постепенното изграждане на 5G мрежа в Ухан.

Именно Ухан е предполагаемото първо огнище на заразата. Това съвпадение моментално беше използвано от противниците на 5G за всяване на паника. Но Ухан съвсем не е единственият китайски град с 5G покритие. Още през есента на 2019 г. „Ройтерс“ съобщи, че Пекин, Шанхай, Гуанджоу и Ханджоу също са част от мрежата и се очаква оборудването да бъде инсталирано в още 50 града до края на годината. Този факт обаче няма да прибере конспирацията обратно в бутилката.

Теориите за „конкретна“ връзка между пандемията и 5G са разнообразни. Според един от най-известните слухове 5G помага на коронавируса да проникне в организма, като повишава температурата на тялото и отслабва имунната система. Други членове на движението против 5G вярват, че облъчването с радиовълни предизвиква суха кашлица, умора, мускулни болки, загуба на обоняние и други симптоми на COVID-19. Нито едно от тези твърдения не е вярно. Контактът с безжични технологии би могъл да затопли кожата при определени условия, но не и при обичайна употреба. А за катастрофален ефект върху здравето на потребителите не може да става и дума.

Някои скептици дори отиват по-далеч в предположенията си. Според тях коронавирусът се свързва с 5G сигнала и го използва като средство, чрез което да се разпространява по света. В това схващане няма абсолютно никаква логика, при положение че подобно взаимодействие между биологично явление и радиовълни е на практика невъзможно. Както отбелязва Том Уорън от американското издание Verge, съществува само един тип вируси, които се предават по този начин – компютърните. Мобилните устройства наистина могат да пренасят COVID-19, ако не са дезинфекцирани и потребителят ги доближи до лицето си. По това обаче те не се различават от всяка друга физическа повърхност.

В рамките на няколко седмици асоциациите между коронавируса и 5G проникнаха във всеки ъгъл на виртуалния свят. Според проучването на Zignal Labs, цитирано от онлайн изданието Vox, в средата на април това е била втората най-популярна спекулация за COVID-19 в социалните мрежи, изпреварена единствено от слуха, че Бил Гейтс собственоръчно е създал вируса.

Именно тези платформи са били основният проводник на дезинформация според ново изследване на публикации в Twitter, обхващащо едноседмичен период от края на март до началото на април. „Произходът на тази теория демонстрира транснационалните измерения на новия медиен пейзаж и начина, по който пътуват фалшивите новини и теории на конспирацията“, пишат авторите на изследването, публикувано в Journal of Medical Internet Research.

Да не останем по-назад

На този фон България очаквано също беше засегната от паниката, разпалена от глобалния преход към 5G, въпреки че изграждането на подобна мрежа в страната все още е в начален етап. В средата на пролетта в българския ефир тръгна предаването „Питай БНТ“. С новия си проект обществената телевизия обеща на зрителите активна роля в обсъждането на актуални теми. Аудиторията получи възможност да изпраща въпроси, на които експерти да отговарят в студиото. Още във втория епизод на предаването водеща тема беше дали 5G застрашава здравето. Във Facebook някои потребители изразиха притесненията си, че радиочестотната радиация убива птици, други критикуваха прибързаното въвеждане на технологията, а трети попитаха кому изобщо е нужно 5G, ако носи толкова много рискове. Гостите в студиото – журналистът Асен Григоров и радиологът д-р Марин Петков, се постараха да успокоят подобни тревоги, подчертавайки, че нейонизиращите лъчения не са опасни за здравето. Експертността им обаче се оказа недостатъчна да разсее съмненията на скептичните зрители.

Месец по-късно дискусията за следващото поколение мобилна мрежа остава една от най-разгорещените в кратката история на „Питай БНТ“. Силният интерес към този проблем и появата му в национален ефир са доказателства за отпечатъка на международното движение против 5G върху значителна част от българското общество. Спекулациите за вредите от технологията се засилват, въпреки че у нас дори няма работеща 5G мрежа, съобщиха от „Свободна Европа“.

Ключова фигура в българския протест срещу нововъведението е Facebook групата Stop5G Bulgaria. Създадена през април 2019 г., тази група е част от цяла верига общности в различни държави, обединени от едно и също искане. У нас тя вече има над 78 000 членове. Администраторите на групата препращат потребителите към петиция, изискваща „незабавно спиране на процедурата по изграждане на 5G мрежата и официално становище от независими експерти, изследвали в детайли негативните ефекти от 5G радиовълните“. Текстът към петицията е наситен с необосновани твърдения за фаталното влияние на радиочестотната радиация върху здравето на хора и животни. Петицията вече е събрала почти 28 000 подписа.

В аргументите на съпротивата срещу 5G в България не се споменава предполагаемата връзка на технологията с коронавируса. У нас коментарите в подкрепа на тази конспиративна теория са рядкост в сравнение с наглед основната тревога на потребителите, че облъчването с радиовълни отслабва имунната система и може да причини ракови заболявания. Но движението използва пандемията, за да насочи вниманието към каузата си.

С действията си Stop5G Bulgaria привлече вниманието на омбудсмана Диана Ковачева и кмета на община Русе Пенчо Милков. И двамата заявиха, че подкрепят обществено обсъждане на последиците от въвеждането на 5G. Милков дори съобщи, че е изпратил запитване до ръководствата на трите мобилни оператора „Виваком“, „А1“ и „Теленор“ дали в региона се изгражда такава мрежа. Някои възприеха този ход като работа в интерес на гражданите. Други обаче разкритикуваха Милков, че се възползва от неоснователните притеснения на русенци, за да подобри репутацията си, а самият той демонстрира невежество. Междувременно Министерството на транспорта също се намеси в разговора. От ведомството увериха гражданите, че у нас се прилагат „едни от най-високите изисквания в Европа към потенциалните вредни излъчвания“.

За разлика от други европейски страни, в България недоволството от 5G се изразява основно в интернет и не е прераснало във вандалски прояви, каквито досега имаше във Великобритания, Нидерландия, Ирландия, Кипър и още няколко европейски държави. С приближаването на прехода към 5G обаче не са изключени подобни инциденти и у нас, ако дезинформацията продължи да предизвиква напрежение.

В началото на юни граждани в София и Русе излязоха на протести срещу прибързаното въвеждане на технологията. За разлика от оплакванията им във Facebook обаче, броят на участниците в тези демонстрации беше пренебрежимо малък.

Телекомуникационните оператори споделят, че скоро не се очаква напредък по изграждането на мрежа от пето поколение у нас. Това обаче не спира някои българи да смятат, че „заплахата“ е непосредствена, и да предприемат онлайн или офлайн действия, за да ѝ се противопоставят. Тази безпочвена паника не само отклонява гражданската енергия и обществения дебат извън сферата на рационалното, но дава основания да се превърне в поредната тема за политическа употреба и заиграване с човешките страхове.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на пандемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ – отвъд иронията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lifestyle-journalism-sofia-university/

Неотдавна активното интернет гражданство намери нова тема за възмущение – магистърска програма на име „Лайфстайл журналистика“. Тя се предлага от Факултета по журналистика и масови комуникации (ФЖМК) на Софийския университет. Обект на критика станаха както съществуването на програмата, така и имената на различни дисциплини, включени в нея – например „Медии и пари“, „Гурме и медии“, „Право и лайфстайл“, „Инфотейнмънт“, „Фешън журналистика“. Сред критикуващите и осмиващите се наредиха писатели, журналисти, професори (авторката на настоящия текст също не направи изключение).

Темата отекна и в медиите. Възмущение изрази и собственичката и издателката на лайфстайл сайта „Момичетата от града“: „Веднага ви казвам – като собственик и издател на лайфстайл медия – никога не бих назначила студент, завършил такава „специалност“. И не защото няма да ми върши работа, най-вероятно ще е полезен. А защото очевидно е човек, който няма други стремежи, а това е тъжно. Още по-тъжното е, че най-големият университет в България изобщо предлага такава специалност на своите студенти. Когато нивото пада не само в медиите, но и в университетите, не остава много надежда.“

От ФЖМК предпочетоха да запазят мълчание и да не реагират на скандала.

Масовото обсъждане на темата възпроизвежда илюзията, че магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ е нещо ново.

Лесно обаче може да се установи, че програмата се предлага поне от 2014 г., откогато датира страницата ѝ в сайта на СУ. Файлът с описанието ѝ и учебния план, предизвикал бурно недоволство преди броени дни, е качен преди близо година. От 2018 г. магистърската програма има своя страница и във Facebook, на която могат да се видят и видеоразкази на вече дипломирани магистри. Там става ясно и че последното кандидатстване за програмата е било през януари.

И ако разпространяването на „вайръл“ информация в социалните мрежи е обичайна практика, подчиняваща се на определени психологически механизми, то трудно може да се обясни липсата на проверка на информацията от страна на критикуващите от висотата на „сериозната журналистика“.

След като магистърската програма съществува от години, интересното е защо тя става новина чак напоследък.

През 2014 г. България за първи път изпадна от първите 100 държави в класацията на „Репортери без граници“ за свобода на медиите, заемайки 106-то място, след като предишните две години беше на 87-мо. След това спадът продължава, а в последните години страната ни държи 111-то място.

Редица телевизионни журналисти бяха съкратени или принудени да напуснат. През последните години „Нова телевизия“ се раздели с Анна Цолова, Дарина Сарелска, Виктория Бехар, Силва Зурлева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Марин Николов, Лора Крумова, Валдес Радев, Мирослава Иванова, Галя Щърбева, Мария Йотова, Станимира Иванова, Живко Константинов… Подобни процеси текат и в БНТ – Искра Ангелова, Камен Алипиев, Роберт Ковачев, Надежда Московска са само част от журналистите, които бяха освободени.

В същото време не престава натискът върху неудобни за властта медии (от „Дневник“ до bTV), а журналистите нямат увереността, че евентуален случай на насилие срещу тях ще бъде честно разследван. За открития във Варненското езеро труп на журналиста Георги Александров разследващите органи дори от „кумова срама“ не допускат версията за убийство.

В тази ситуация лайфстайл журналистиката постепенно заема все по-големи територии от мястото на сериозната.

За разлика от политическата и разследващата журналистика, тя е далеч по-безопасна. А подвизаващите се в този жанр запазват работата си за къде-къде по-дълго време от колегите си, задаващи неудобни политически въпроси. Политическите предавания са се превърнали в пространство, в което представителите на властта да казват всичко, което искат, без да се притесняват, че водещите могат да ги „хванат“ в противоречие или да поискат допълнителна информация. В „Нова телевизия“ критични журналисти комай не останаха. Учебникарски пример е трансформацията на БНТ във все по-удобно „беззъба“ медия. А предаванията за култура на националната телевизия са под постоянен натиск да се преориентират към лайфстайла, ако искат да продължат да съществуват.

И ако допреди две-три години процесите на „олекване“ на медиите в резултат на натиск върху тях или върху определени журналисти протичаха по-неусетно, в последно време приемат драстични измерения. Особено откакто Домусчиеви купиха „Нова телевизия“, Емил Кошлуков оглави БНТ, а Иван Гешев стана главен прокурор и започна да посочва журналистическите си „врагове“ поименно.

Именно в този контекст магистратурата „Лайфстайл журналистика“ изглежда цинично.

Защото университетът, чийто идеал е академизмът, се оказва част от общия процес на изместването на критичната журналистика от лайфстайла. А отъркването в знаменитости и в силните на деня получава допълнителна легитимност, ако е съпроводено с диплома. Как да не си спомним, че телевизия „Алма матер“, също част от ФЖМК, предлагаше на студентки в минижуп да станат известни (както се оказа – за изненада на немалка част от преподавателите във факултета), като носят на шефа кафе и сметана и се усмихват, докато той ги оглежда отзад.

„Аз избрах какъв да бъде моят стил на живот. Избрах да бъда заобиколена от красота, естетика, блясък, елегантност и изящество. Нещо, което винаги е било част от моята същност, но и което затвърдих напълно в университета благодарение на професор Любомир Стойков, за което съм му безкрайно признателна“ – така изразява благодарността си към магистърската програма, по-точно към един от ръководителите ѝ, водещата от „Канал 3“ Ивелина Кунчева.

Е, щом премиерът се хвали, че „три папи“ са го „галили по главата“, каква по-добра реклама за програмата от щастливата магистърка Ивелина Кунчева, погалена от Ален Делон? В това отношение и проф. Любомир Стойков като ръководител на програмата може да се похвали с личен пример – през 2019 г. той е удостоен с награда от президента Румен Радев, за тоалетите на чиято съпруга Стойков нееднократно е отправял комплименти.

Тази стратегия е хем печеливша, хем приятна и студентите много добре разбират това. Ето защо за обучението по лайфстайл журналистика кандидати няма да липсват. Съответно и преподавателите, предлагащи курсове в него, ще са спокойни, че ще имат достатъчно часове.

Въпреки че можем да видим магистратурата по този начин обаче, това не изчерпва смисъла ѝ. 

Освен че е свързано с обществено-политическия контекст, образованието, включително журналистическото, има и своя вътрешна логика. Критиците на злополучната магистърска програма се държат, сякаш тя е единствената, която се предлага от ФЖМК. Някои от коментарите в социалните мрежи включваха реторичния въпрос защо във факултета няма и магистратури по разследваща или по политическа журналистика.

Всъщност за настоящата учебна година ФЖМК предлага общо 16 магистърски програми.

Сред тях – изненада – има и „Вътрешнополитическа журналистика“, а една от дисциплините в нея е „Разследваща журналистика“. 

Тези факти опровергават първоначалното впечатление, че факултетът едва ли не си поставя за цел да произвежда само лайфстайл журналисти.

Също така, въпреки че е забавно, не е коректно да съдим за смисъла и стойността на една учебна дисциплина единствено по заглавието ѝ, без да сме наясно какво и как се преподава в нея. Ако знаем, че курсът „Право и лайфстайл“ се води от проф. Нели Огнянова, името му няма да изглежда смешно. Защото едва ли някой у нас е по-добре запознат от нея с българското и международното право в областта на медиите, както и с границите между личния живот и обществения интерес. А щом доц. Ясен Бориславов интерпретира връзката между пандемията от COVID-19 и изразяването на нежност през концепцията за цивилизацията на социолога Норберт Елиас, курсът му „Гурме и медии“ обещава да е интересен.

Лайфстайл журналистиката може да бъде смислена и висококачествена

въпреки масовото ѝ профанизиране не само в България. Тя не се свежда само до отъркване в знаменитости и папаращина, а може да включва и изследване на различни култури и субкултури, стилове на живот, изкуство и пр. Възможно е да се прави и с уважение и самоуважение. Дори у нас има читави лайфстайл издания, които отговарят на високи критерии. На журналистите в тях вероятно им е толкова тъжно да чуват думата „лайфстайл“ като обида, колкото на „сериозните“ журналисти, които всекидневно се срещат с убеждението, че журналистиката е „мръсна работа“. Възмущението на издателката на лайфстайл сайта „Момичетата и градът“ от съществуването на магистърска програма по същата тема повдига въпроса дали тя не е интернализирала негативното отношение към попрището си. Иначе не би имала причина да мисли, че преподаването му предлага по-тесни хоризонти, отколкото нейното издание.

А доколкото магистърската програма има за таргет и студенти, които искат да се къпят в блясък, да ровят в „мръсното бельо“ на знаменитостите и да са галеници на властта, това не означава друго, освен че и висшето образование е част от общественото възпроизводство – нещо, което едва ли тепърва научаваме.

От друга страна, от презрителното отношение към програмата „Лайфстайл журналистика“ не следва, че „сериозната журналистика“ може да разчита на подкрепа

от страна на активното гражданство. Протестите в защита на журналисти са рядкост и в тях се включват най-вече представители на гилдията. Най-добре умеят да отстояват правата си чрез протест журналистите от Българското национално радио. Но да помните протести и публични демонстрации срещу отстраняването на знакови телевизионни журналисти? По-вероятно е да се случи обратното – журналисти да бъдат подложени на безмилостна критика както от представители на гилдията, така и от граждани.

Блестящ пример в това отношение бяха реакциите по повод на интервюто на Миролюба Бенатова с оглавяващия Националния оперативен щаб за борба с коронавируса ген. Мутафчийски. Това беше първото телевизионно интервю на Бенатова, откакто „Нова телевизия“ ѝ предложи унизителни условия на работа и тя предпочете да си изкарва хляба, карайки такси. Журналистката е искала да разговаря с представител на Министерството на здравеопазването (МЗ), оттам са я пратили при Мутафчийски. И се получава омагьосан кръг – генералът казва, че тя трябва да пита Министерството, а тя отговаря „оттам ми посочиха Вас“.

Голяма част от коментарите за интервюто бяха унищожителни. 

В тях Бенатова беше представена като садистка, съзнателно изкарваща от кожа жертвата си – един достоен хирург – с въпроси, които не са за него. Въпреки че той символизира властта, а тя е в немилост. Имаше и критики, че интервюто е монтирано, в резултат на което беше публикуван и суровият материал – все едно интервютата не се редактират по принцип.

Интервюто на Бенатова имаше впрочем важно последствие – още на следващия ден МЗ обяви, че болниците нямат право да изискват от пациентите да заплащат тестове за коронавирус при постъпване. Именно за тези тестове беше един от основните въпроси на журналистката. Но тази ѝ заслуга потъна сред канонадата от критики. Въпреки че няма по-голяма победа за един журналист от това разкритията или въпросите му да доведат до практическа промяна.

Каква е поуката от тази история за един млад човек, който обмисля каква магистратура по журналистика да запише?

Задаването на въпроси, които могат да засегнат властта, не е желателно. А представителите на властта имат нежни и раними души, които трябва да се щадят. Далеч по-безобидно щеше да е, ако Бенатова беше питала Мутафчийски много ли му е тежко по време на извънредното положение, спи ли нощем, какви са хобитата му, какво символизират различните му униформи. Така че защо да ставаме разследващи журналисти, като има далеч по-безболезнени форми на професията?

Затова, преди да се присмиваме на ФЖМК, да обвиняваме властта и (само)цензурата в медиите за състоянието на „сериозната журналистика“ у нас, добре е да се замислим ние самите какво правим, за да е медийният ни пейзаж такъв, какъвто искаме.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

111 нюанса кафяво

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/111-nyuansa-kafyavo/

В България независимите медии са обект на съдебен тормоз, а критичните журналисти стават жертва на кампании за очерняне и дори на насилие.

Това пише в доклада на „Репортери без граници“, в който България за поредна година е класирана на 111-то място по свобода на медиите и е последна от всички страни в ЕС.

В края на миналата седмица „медии бухалки“ от орбитата на вечно приближения до властта бизнесмен и депутат Делян Пеевски грозно атакуваха журналистката Венелина Попова, с която имаме честта да работим почти от самото начало на „Тоест“. Дългогодишен кореспондент на Българското национално радио от Стара Загора и репортер в програма „Хоризонт“, тя днес работи на свободна практика при нас, при колегите от „За истината“ и където другаде реши. Венелина е била притискана два пъти през своята кариера със съдебни процеси, които приключват с оправдателни за нея решения. Носителка е на наградата „Паница“ за гражданска доблест. И ние изписваме всички тези факти във визитката ѝ, която стои под всеки неин текст в нашия сайт – с гордост, че е част от екипа ни.

Венелина бе атакувана след публикуването в сайта „За истината“ на първата част на свое разследване относно популярните напоследък дарения на депутата Делян Пеевски.

Това, разбира се, не ѝ попречи да публикува и втората част преди броени дни. Препоръчваме да прочетете материалите – най-малкото защото реакцията на „бухалките“ е пряко признание за засегнатите интереси на техните покровители. Публикациите повдигат много важни въпроси, част от които следва да провокират проверки от съответните държавни институции – ако те, разбира се, все още приемат, че имат задължения към гражданите си, освен да изчеткват пърхота от раменете на овластените.

Не сме наивни. Синхронът между „бухалките“ и институциите не е от вчера. И не е в полза нито на обществото, нито на тези, които жертват личния си комфорт, за да узнае същото това общество парченце от нечистоплътната истина под повърхността на блатото. Междувременно журналисти биват сваляни от ефир, клеветени, проверявани от данъчните, притискани, глобявани и заплашвани. Целта е всичко да стане кафяво. Без критерии, без еталони, без авторитети.

Проблемът е, че без критична журналистика ще трябва да се сбогуваме и с демокрацията.

Не сме наивни и спрямо тези, които работят в т.нар. „медии“ от кръга на Пеевски. Хора, които да творят лъжи и клевети за другите, винаги са се намирали достатъчно у нас и са се купували евтино. Знаем, че такива хора умеят добре да приспиват съвестта си, но все пак… все остава детското ни любопитство:

Спите ли спокойно вечер?

Заглавна снимка: Elijah O’Donnell

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Николаос Цитиридис, или истината като комедия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nikolaos-tsitiridis-show/

Осъзнах, че в журналистиката не можеш да кажеш всичко, дори да е истина. Обаче в комедията можеш да кажеш всичко, стига да е смешно. […] По-лесно ми се струва да разсмивам хората, казвайки им някакви истини.

Думите са на Николаос Цитиридис, чието едноименно шоу тече от две седмици всяка делнична вечер от 22:30 по bTV.

Вечерното телевизионно шоу е особен жанр. От една страна, от него се очаква да е комерсиално, тоест да се харесва на масовия вкус. От друга, то трябва да изразява индивидуалността на своя водещ. От трета, шоуто е показателно за духа на самата телевизия, която го излъчва.

В продължение на две десетилетия у нас вечерното шоу се асоциираше със Слави Трифонов. След като той напусна bTV и се захвана със свой политически проект (и своя телевизия), в заетия от него часови пояс близо половин година не се излъчваше нещо подобно. Междувременно през есента в телевизията настъпи важна промяна – беше закупена от компанията Central European Media Enterprises на Петер Келнер, която пък е част от Time Warner. И докато знакови лица от притежаваната от Кирил Домусчиев „Нова телевизия“ напускат – кога „доброзорно“, кога поради разочарование, към bTV възникнаха надежди и очаквания за медийна независимост.

Именно в този контекст телевизията избра за водещ на новото си вечерно шоу младеж с гръцко име. И (почти) без коса, което е комай единствената му прилика със Слави Трифонов.

За своите 26 години Цитиридис е свирил в ученическа рок група, завършил е семестриално журналистика, работил е седем години за OFFNews, получил е награда „Валя Крушкина“ за млад журналист, издал е книга, бил е три години стендъп комедиант и е станал водещ на шоу по национална телевизия, носещо неговото име. Първоначално той се включва в екипа на бъдещото предаване в качеството си на сценарист – в стендъп комедията е показал, че може да разказва истории, които разсмиват публиката. Ала докато на кастинг за водещ се явяват редица известни лица и гласове, продуцентите преценяват, че младият сценарист с небългарско име е по-подходящ за тази роля.

От самото начало на шоуто си Цитиридис дава заявка, че е автентичен, тоест не се прави на нещо, което не е. Както и че не страда от комплекси и не му пука как ще го одумват. И че не се възприема твърде на сериозно. Претенцията за автентичност и липса на комплекси е трудно удържима, ако зад теб стоят огромна медийна машина, сериозни финансови интереси и нездрава политическа и публична среда.

На фона на засилващия се национализъм у нас новият водещ предпочита да се идентифицира с гръцкия си произход, вместо да показва колко голям патриот е. Както прави например колегата му от bTV с арменски произход Антон Хекимян, играейки „мъжко хоро“ във водите на река Тунджа.

Едно от първите неща, които „Шоуто на Николаос Цитиридис“ демонстрира, е, че в него няма място за хомофобия.

Темата за отношението към ЛГБТИ хората би могла да се интерпретира и като заигравка със злополучното предаване на Дони по БНТ, което изпадна в кома още след втория си брой – най-вече заради гневните зрителски реакции по повод на хомофобските шеги в него. Но докато бъдещето на Дони по БНТ е неясно, новият водещ на bTV показва учудващо постоянство по темата.

Още във второто предаване, по време на разговора с актрисата Мартина Апостолова, става въпрос за отношението към различните, например хомосексуалните и децата със специални образователни потребности. „Страхуват се много. От зараза. И от норвежци. Най-вече от норвежци. Страшните норвежци“, вметва Цитиридис. И за да не помисли някой, че този диалог е случаен, на екрана се появява изображение на две сплетени ръце в цветовете на дъгата.

 

Гостуването на Мартина Апостолова в шоуто на 28 януари 2020 г.

В четвъртото предаване пък рапърът Тото казва, че е спал с около петима мъже. Няма уточнение дали вокалът на група „Скандау“ се шегува и какво конкретно се разбира под „спал“. Интерпретацията е оставена на зрителите и на жълтите медии.

Следващата вечер самият Цитиридис отговори на въпроса дали харесва момчета, показвайки, че не смята да плаща данък „обществено мнение“:

Първо, няма лошо в това да се харесват момчета. Аз съм се целувал с момчета някога, без да искам… Не, не беше без да искам. С Пешо. Поздрави на Пешо, той живее в Лондон в момента. Утре ще бъде суперяко във вестниците, нямам търпение. Но това е истинска история.

В шегите със сексуалността си Николаос Цитиридис е автентичен. Което не означава, че е гей, а че и извън студиото на bTV харесва да си прави такива майтапи – например в стендъп комедията или в книгата си.

И след като позицията на водещия по отношение на хомосексуалността е станала ясна, в началото на втората седмица на шоуто той подхваща и темата за расизма към ромите у нас. В разговор със Снежина Петрова става дума за работата на актрисата с деца от различни малцинствени общности в постановката „Медея“ и как ромски деца, вдъхновени от нейно изпълнение на Самюел Бекет, са пожелали да научат текста му наизуст. „Спорът за ромските деца трябва да спре“, казва Снежина Петрова. „Ще спре“, отговаря Цитиридис.

Няколко дни по-късно гост в шоуто е Азис, в разговора с когото става дума за омразата, за това какво е да отраснеш като дете в неравностойно положение, както и за различни гей теми – по повод новия клип на открито хомосексуалния музикант. Отново – добронамерено и без комплекси.

Новият водещ не пропуска и да се пошегува „на гърба“ на Иван Гешев и Бойко Борисов. До неотдавна такива смешки биха били напълно безобидни, но в период, в който наблюдаваме засилваща се институционална репресия, за тях се изисква и известна смелост. Не само от страна на Цитиридис, а и на bTV.

Сериозните позиции по различни теми в предаването се представят с хумор и като че между другото.

Което впрочем допринася за тяхната ефективност. Колкото и да са сериозни, анализите на пропагандните кампании срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги трудно могат да се преборят с предразсъдъците и страха по чисто рационален път. Но когато Николаос Цитиридис подхвърля пред няколкостотин хиляди зрители „страхуват се от зараза и от норвежци“, голям е шансът някои от тях да поискат да не бъдат асоциирани със страхуващите се.

Ролята на сериозните анализи и журналистически разследвания за пътищата на пропагандата, разбира се, съвсем не следва да бъде пренебрегвана. Но ефектът от тях ще е по-голям, ако посланията им стигнат до широката публика. А това не може да стане без намиране на път към емоциите на хората. Което става по-лесно чрез смях, отколкото с рационални доказателства.

Накратко, „Шоуто на Николаос Цитиридис“ започва изненадващо добре. Изненадващо – спрямо общото ниво на медийната среда у нас, цензурата – вътрешна и външна, смъртта на редица читави медии.

Няма гаранция как ще продължи обаче, ако успее да се задържи в дългосрочен план. Нито какви ще са трансформациите на водещия.

Стремежът за удържане на автентичност е важен, ала популярността има свойството да променя идентичността. А което в един период е актуално и уместно, в друга ситуация може да изглежда нелепо.

В началото на 90-те години студентското предаване „Ку-ку“, в което изгря и звездата на Слави Трифонов, беше невиждан дотогава у нас пример за новаторско и смело правене на телевизия. Слави беше с дълга коса на опашка, която след няколко години отряза като символичен жест на протест срещу мутрите. За да се превърне не след дълго в изразител на естетиката на същите тези мутри. По същия начин той и музикантите му загубиха и границата между пародирането на чалгата и истинската чалга.

Николаос Цитиридис е роден през 1994 г., следователно по време на някои от споменатите събития още го е нямало на този свят, а спрямо другите е твърде малък, за да помни ясно, пък и още не е живеел в България по онова време. Но е добре да знае. Познаването на миналото е ценно не като повод на гордост, а като урок, даващ насоки как да (не) продължиш напред.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на „Шоуто на Николаос Цитиридис“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Имат думата читателите

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/imat-dumata-chitatelite/

Преди две седмици анонсирахме кратко проучване и ви приканихме да се включите. Искахме да научим повече за вас. Интересуваше ни не само какъв е социално-демографският ви профил, а най-вече как четете „Тоест“, кое в сайта искате да се промени и кое – да си остане същото, как се информирате по важните за вас теми, доколко и как сте склонни да ни подкрепяте. Не само финансово. Мнението ви беше от огромна полза за нас.

В анкетата се включиха 419 души. От тях до края ѝ стигнаха 339. Проучването беше на принципа на отзовалите се и не е представително за всички читатели на „Тоест“. Противното би означавало да знаем точния им брой и да можем да идентифицираме всеки един от тях, за да направим извадка, която коректно да възпроизвежда съвкупността. Това е технически невъзможно, а за нас е и морално неприемливо, защото държим на анонимността.

Принципът на отзовалите се има тази особеност, че при него респондентите са онези, които са най-силно мотивирани. За целите на нашето проучване това е предимство, защото именно мнението на ангажираните ни читатели е най-важно за нас. Отговорите им са показателни, тъй като те познават „Тоест“.

Едва 3,8% от респондентите отговарят, че не ни четат, а 61% следят изданието от самото му начало. Над 20% прочитат целите или почти целите седмични броеве, а още 34% – около половината от материалите всяка седмица.

Профил на ангажираните читатели на „Тоест“

Въпреки че не разкриват самоличността на попълнилите анкетата, социално-демографските въпроси са лични. Затова при всеки въпрос предоставихме възможност за отказ от отговор.

Активните читатели на „Тоест“ са пълнолетни – никой не е посочил, че няма 18 години. Две трети от тях са между 26- и 45-годишна възраст. 52,21% са жени, 44,25% са мъже, двама респонденти са се означили като „друго“, а близо 3% предпочитат да не отговорят.

И ако разпределението по пол в общи линии отговаря на това на национално равнище, не така стои въпросът с образованието. 91,62% от отговорилите са висшисти, още 3,24% имат полувисше образование.



По отношение на населеното място резултатите също не са близки до национално представителните. 51,62% живеят в София, а почти 18% – в областен град. Близо една четвърт от респондентите трайно пребивават в чужбина. От споделилите в коя държава извън България живеят, най-много са тези в Германия – 19 души, следвани от 10 читатели в Обединеното кралство. Огромното мнозинство е в Европа. Извън Стария континент петима са в САЩ, а по един – в Канада и в Израел.

Как ни четете

Превръщането на „Тоест“ в седмичник беше рискована стъпка, но изглежда, тя се оценява добре от читателите. Едва 1,43% (шестима респонденти) не одобряват, че „Тоест“ публикува материалите си само в събота. 55,85% харесват ритъма на изданието и това, че читателите му знаят кога да очакват новия брой, а за 42,72% той е без значение.

На въпроса как материалите на „Тоест“ стигат до тях, 57,04% отговарят, че следят Facebook страницата на медията, 37,47% директно посещават сайта, 18,4% ни следват в Twitter, 11,46% са абонирани за седмичния бюлетин, а 7,88% – за RSS емисията. Това са все хора, които изрично проявяват интерес към съдържанието на медията, понякога – по повече от един начин.

Темите в изданието, свързани с обществото и социалните проблеми, са интересни за четири пети от анкетираните (80,91%). На второ и на трето място се подреждат с почти равен дял вътрешната политика и културата (64,92% и 63,48%). Най-популярната рубрика е „Говори с Нева“ – посочена от близо 38%. Сред темите, които читателите ни искат да срещат по-често в „Тоест“, се открояват технологиите, иновациите и науката, образованието, културата и литературата, градската среда и архитектурата, а като тип материали – журналистически разследвания.

Отношението на читателите ни към медиите

Какви медии следят читателите ни? Как съставят собствената си позиция по една или друга важна обществена тема? Каква е мисията на медиите според тях?

Над 80% от респондентите четат предимно онлайн издания. Те се обръщат по-често към чуждестранни, отколкото към български медии, за да се информират. За тях, макар и не особено популярно, радиото е по-важно от телевизията. Най-малко са онези, които следят редовно телевизия и печатни медии.

В това отношение профилът на активните ни читатели е коренно различен от този на общата медийна аудитория у нас. Според изследване на Евробарометър, проведено в началото на февруари 2018 г., т.е. точно по времето, когато стартирахме „Тоест“, за 94% от населението в България основният информационен източник е телевизията. 65% предпочитат радиото, 59% – социалните мрежи и 51% – печатните издания.

За да си съставят мнение по важните обществени теми, три четвърти от респондентите се доверяват на избрани медии, а повече от две трети сравняват информация от различни издания, което затвърждава впечатлението ни, че имаме критични читатели, които не се поддават лесно на пропаганда и фалшиви новини. На лидери на мнение в социалните мрежи се осланят малко над една трета. Най-нисък е делът на онези, които разчитат основно на приятелския си кръг.

Когато попитахме читателите ни каква е основната роля на медиите според тях, им дадохме възможността да посочат няколко отговора. Подбрахме формулировки, повечето от които звучат позитивно, но някои от тях взаимно се изключват.

Почти всички респонденти, т.е. повече от 95%, са убедени, че най-важно за една медия е да информира, а за близо 83% – да проверява фактите. В същото време едва 16% са посочили забавлението като основна функция на медиите. За 77% е от съществено значение да се провеждат разследвания и да се осветляват злоупотреби. Близо 57% биха се радвали да виждат положителни примери.

55,71% са съгласни с клишето, че трябва да се представят „всички гледни точки“, ала по-малко от 3% смятат, че това важи и за гледната точка на властта. Две трети от респондентите искат от медиите да бъдат както безпристрастни, така и критични към властта. А почти 60% са тези, които очакват от медиите да имат позиции по важни теми. Тъй като делът на отговорилите на тези въпроси е над 50%, със сигурност има респонденти, които са посочили и едното, и другото. Ала проблемът е, че няма как една медия да е хем безпристрастна, хем да е критична и да излиза със собствени позиции.

Нагласи към читателските дарения и идеи за финансиране

Над 90% от попълнилите анкетата са наясно, че „Тоест“ се финансира само от читателски дарения. Едва 15% заявяват, че не биха регистрирали абонаментно дарение за изданието. Част от тях впрочем уточняват в свободен текст, че предпочитат еднократни дарения, а не периодични, което прави дела на нежелаещите да ни подкрепят финансово още по-нисък. Почти 55% от респондентите биха отделяли за „Тоест“ между 4 и 10 лв. на месец, а около 10% – между 11 и 20 лв.

На въпроса защо не биха подкрепяли финансово проекта, отговарят 80 души. Никой от тях не посочва като основание, че не харесва „Тоест“. Най-голям е делът на онези от тях, които казват, че нямат достатъчно средства – 42,5%. Една от предварителните ни хипотези беше, че много от читателите ни не спонсорират сайта, защото за тях има по-важни каузи. Резултатите опровергаха тази хипотеза не само защото едва 16 души са посочили това като аргумент.

Зададохме и въпрос за какви други каузи даряват читателите ни. От дадените отговори се вижда, че който дарява, често го прави не само за едно нещо, а за две или повече. Някои дори обособяват в няколко групи каузите, за които даряват – например социални, медийни, политически, правозащитни, екологични и пр. Това ни показва, че дарителството е и въпрос на специфична култура, която постепенно започва да си проправя път и в България.

В същото време, макар че 85% от попълнилите анкетата изразяват желание да даряват на „Тоест“, 54,6% все още не го правят. Кое би стимулирало повече от читателите да ни подкрепят финансово? Изследването дава категоричен отговор – над 72% биха дарили, за да има в сайта журналистически разследвания. Подкрепата за всички останали видове материали е повече от два пъти по-ниска. Затова обмисляме кампании за целево финансиране на журналистически разследвания – те са скъп жанр и една медия, която се финансира само от микродарения, трудно може да си ги позволи.

Сред отговорилите на незадължителния въпрос при какви условия биха спрели финансовата си подкрепа за сайта, над 61% отговарят – ако публикуваме платени пиар материали, 26,27% – ако си партнираме с бизнеса, а 10,6% – ако се финансираме от грантове.

Над една четвърт обаче дават уточнения в свободен текст по този въпрос. Без да обобщаваме всички отговори, ще групираме някои повтарящи се мотиви. Някои от читателите подчертават, че не виждат проблем в пиар материалите, ако е изрично споменато, че са такива. Други ни уверяват, че не биха спрели подкрепата си за нас при никакви обстоятелства. Трети казват, че проблем е не самата подкрепа от бизнес или неправителствени организации, а кои са те, дали подкрепата поражда зависимост и влияе върху съдържанието, както и дали е публично заявена. Четвърти – че биха се отдръпнали от нас само ако влезем в сериозен разрез с журналистическите стандарти и общочовешките ценности.

Според 19% от анкетираните финансирането на една медия по друг начин, освен чрез читателски дарения, може да се използва за натиск върху редакционната политика, но близо три четвърти смятат за важно да се уточни, че това зависи от начина и източника на финансирането, както и от самата медия и редакционния ѝ екип.

На въпроса как според читателите медията може да постигне финансова стабилност, близо три четвърти отговарят, че са нужни повече читатели, които да даряват редовно. След това по важност се подреждат – но всички с по-малко от 50% одобрение – предложенията за повече обяснения за предимствата на директното читателско микрофинансиране, партньорства с неправителствения сектор, засилен маркетинг и грантове.

Изводи и перспективи

След анализа на резултатите от изследването на аудиторията ни сме още по-оптимистично настроени за бъдещето на „Тоест“. Чудесно е, че имаме ядро от читатели, което вярва в нас и ни подкрепя, и вече познаваме това ядро по-добре. Днес, когато проектът навършва две години, за нас е важно да осмислим докъде сме стигнали и как ще продължим занапред.

Благодарим на всички, които отделиха от времето си, за да попълнят анкетата. Благодарим ви за интересните предложения, идеи и съвети; за изключително ценната обратна връзка – положителна или отрицателна; за критиките, похвалите и окуражителните думи – нито едно читателско мнение няма да бъде пренебрегнато.

Ще продължаваме да влагаме всичките си сили да подобряваме и развиваме проекта „Тоест“. Благодарим ви, че сте с нас в това начинание!

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„На обществените медии трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Особено в епохата на дезинформацията“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/petko-georgiev-interview/

Петко Георгиев е журналист и един от създателите на култовото през 90-те години радиопредаване „12+3“. През 1991–1992 г. е водещ на обзорното политическо предаване на БНР „Неделя 150“, по-късно – и на публицистичното предаване „Отвъд заглавието“ по БНТ. Съосновател и първи директор е на радио „Витоша“, а през 1994 г. става автор и водещ в българското бюро на радио „Свободна Европа“. Участва в сформирането на Форум „Свободно слово“ и е негов първи секретар. През 1998 г. е един от инициаторите за създаването на Българската медийна коалиция. Понастоящем е директор на Центъра за радио и телевизионно обучение „Промедиа“ и работи като консултант по развитие на новините и по управление на медиите с десетки организации в България, Западна, Централна и Източна Европа, на Западните Балкани, в Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. 

Венелина Попова разговаря с Петко Георгиев по повод избора на нов генерален директор на БНР – за това преодолима ли е кризата в медията и с цената на какви усилия.


През 2019 г. БНР влезе в центъра на общественото внимание с управленския гаф на генералния си директор Светослав Костов. Под натиск, който аудиторията така и не разбра откъде идва – от средите на управляващите или от паралелната власт, се стигна до спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ и до опит за отстраняването на Силвия Великова като водеща на сутрешния блок. Дали този конфликт успя да стане повод за сериозна дискусия какво действително се случва в обществената медия? 

Такава дискусия не се състоя, защото тя щеше да разкрие, че границите между официалната и паралелната власт са абсолютно размити. При един обществен дебат щеше да излезе на показ политическата поръчка, която беше осъществена в радиото и заради която като бушон изгоря предишният генерален директор. А големият разговор винаги се отлага, защото от него няма позитивен изход. Не само колегите в радиото, но и обществото иска да има обществени медии. А управляващите – които и да са те, – колкото повече навлизат в мандата си, толкова повече се опитват да превърнат БНР и БНТ в допълнение към собствените си информационни центрове (в най-добрия случай). За независими професионални медии никога не е ставало дума. За разлика от предишни периоди, сега това се формулира в прав текст – имаме предложение генералните директори на обществените медии да се избират от Народното събрание. Вярно, малко несериозно и подхвърлено, за да предизвика някакъв дебат. Но не си спомням предишни управници да са си позволявали такава наглост.

В последния си анализ „Как да разкараш два милиона слушатели“, публикуван в сайта „Приключението 12+3“, посочвате причините, довели до катастрофалната загуба на аудитория на култовото някога предаване по „Хоризонт“. Не са ли това отговори и на въпроса къде изчезна ентусиазмът на българите от 90-те години, както и защо днес не е възможно на площадите да излязат 100 000 души, обединени от надеждата, че могат да си върнат държавата?

Контекстът е същият. Но ако продължаваме да говорим за радиото, мисля че то по-скоро има принос към по-големия обществен проблем, отколкото ставащото в него да е резултат на цялостната обществена умора и обезверяване. То, както и останалите медии, особено обществените, е призовано от своята природа да изпълнява функцията на среда, в която се формират политики и се обсъждат важни проблеми; среда, в която се генерират идеи за развитието на България в различни сфери. Не съм склонен да виждам медиите като жертва, а по-скоро като част от проблемите в днешното българско общество. Те насаждаха и продължават да насаждат скептицизъм, в най-добрия случай, а в най-лошия – да служат директно на антидемократични цели.

Кои са причините, довели до разделението на журналистите в „Хоризонт“ и до издигането на неколцина от тях в ранг на „сиви кардинали“, с които се съобразява всеки генерален директор, като внимава да не засегне интересите им – както егоистични, така и финансови? Такъв нездравословен професионален климат, естествено, се отразява и на качеството на програмата. Стигна се дори дотам, че за първи път в историята на радиото през 2018 г. журналисти излязоха на протест не за кауза, а за пари – заради което и не получиха обществена подкрепа. 

Не познавам достатъчно специфичните проблеми вътре в радиото, за да мога да бъда някакъв точен ориентир. Но това, което съм казвал и с удоволствие ще повторя, е, че има сериозен проблем от гледна точка на функцията, която радиото изпълнява в част от своите програми. Очевиден е огромният дисонанс и диагнозата е съвършено ясна – години наред е налице неадекватен мениджмънт. Управлението на една обществена медия не е лесна задача, особено в този период, през който минават обществените медии в целия свят. Повечето от тях вече успяха да осъществят този преход, но шокът от загубата на монополната позиция през 90-те години и последвалият шок с развитието на дигиталната среда са неща, на които българските обществени медии реагират с много голямо закъснение, тромаво, в много случаи и неправилно. Липсва визия за това как трябва да се развиват талантите. Липсва цялостна управленска визия.

Опитите общественото радио и телевизия да се овладеят и подчинят никога не са спирали през последните 30 години, както и уволненията на колеги. В този обществен и политически контекст до каква степен има значение кой ще застане начело на БНР? И възможно ли е генералният директор на медията, както и да се казва той, да се еманципира напълно от различни влияния и вмешателства в управленската и редакционната политика на медията?

Разбира се, че няма значение, особено в българския контекст. Но това не означава, че обществените медии са осъдени на закриване и на превръщането им в правителствени радиоточки. Ако започна от по-общия въпрос, няма държава, включително сред нашите съюзници в ЕС, в която властта да не иска да упражнява повече контрол върху обществените медии, отколкото ѝ се полага. Естествена реакция на политиците е да включват медиите в своя инструментариум за постигане и поддържане на обществена подкрепа. Но не е естествено, че липсва организиран и също толкова естествен стремеж на обществото и на професионалната общност – или на това, което е останало от нея – да държи политиците далеч от бутоните на радиото, за да не могат да го спират, както и да му командват програмите.

Колкото до въпроса дали генералният директор може да се еманципира от хората, които са го назначили, не е изключено в някаква минимална степен, но като цяло не можем да очакваме чудеса.

Всички кандидати за генерални директори твърдят, че моделът на финансиране на общественото радио е сбъркан. Но какъв трябва да бъде той, за да гарантира устойчивото развитие на медията без благоволението на властта, от една страна, а от друга – да не позволява източване на публичен ресурс чрез обществените поръчки? И единствено промени в законодателството ли могат да осигурят финансовата и управленската самостоятелност на БНР? 

Финансирането на обществените медии също е в пакета проблеми, които стоят за разрешаване не само у нас. Затова в отделните държави има различни модели, но за мен най-важен е управленският подход към решаването му, който в моите спомени никога не е бил в съзвучие с реалните нужди на обществената медия. На БНР и БНТ и на тяхната абсолютна необходимост от сериозно онлайн присъствие трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Те трябва да се финансират като образованието, здравеопазването, отбраната, особено в епохата на дезинформацията и на умишлената хибридна война, водена от различни държавни и недържавни субекти.

Изграждането, поддържането и развитието на национална медийна среда е жизненоважна тема за една държава. Както се дават пари на полицаи, лекари и учители, по същия начин трябва да се дават пари и на обществените медии. А не генералните директори, като свършат бюджета през март, да са поставени в унизителното положение през април да застанат на червеното килимче пред министъра на финансите и да молят за допълнителна субсидия, какъвто беше случаят с БНТ години наред. За каква независимост и професионално качество на продукцията в обществената медия можем да говорим, когато тя е пряко зависима от хрумванията, добрата воля или липсата на такава у човека, който държи кранчето с парите в държавата? Това крайно безотговорно отношение говори за тотално неразбиране на функцията на обществените медии в една демократична държава.

И в същото време по отношение на заплащането на журналистическия труд в общественото радио има големи диспропорции. Това признаха и някои от кандидатите за генерални директори на БНР, които вече са ръководили медията един или два мандата. Възможно ли е да се премахне този дисбаланс, който създава вътрешно напрежение и разделение сред колегията?

Разлики в заплащането на хора, които се занимават с различни дейности и имат различен принос към създаването и популярността на една програма, трябва да има. Това е нормално, така е в целия свят. Навсякъде в демократичните държави, където не се обсъждат въпроси като бюджетната задлъжнялост, начинът на финансиране или политическата репресия върху медиите, може да видите, че определени ключови фигури от екрана и микрофона получават възнаграждение, което в пъти надхвърля онова, което получават хора, правещи програма на едно по-техническо ниво. Стига то да бъде поставено на абсолютно прозрачни, обективни и професионални критерии

И стига заплащането да не се превръща във финансова репресия спрямо неудобни на властта журналисти, каквито случаи в българските обществени медии не липсват. 

Да, това е другата част на един и същи проблем, много важна при това, но отново е свързана с липсата на адекватен мениджмънт. Аз не познавам медии, където заплатите да се решават на общо събрание на колектива. Вярно е, че има някакво колективно договаряне със синдикатите, но заплащането е основен инструмент за управление на човешките ресурси.

И накрая стигаме до Андон Балтаков – избрания от СЕМ нов генерален директор на Националното радио – eдинствен сред останалите кандидати без управленски опит в БНР, но с достатъчен в известни западни медии. Какви са очакванията Ви от неговия мандат и стигат ли само неговото желание и намерения да осигури редакционна независимост и финансиране на радиото и превръщането му в модерна медия, конкурентна на дигиталния пазар? 

И за трите изброени неща само мога да му пожелая успех. Защото това са нещата, които в стратегически порядък трябва да бъдат направени в радиото. Доколко това ще се реализира, зависи от толкова много условности, свързани с финансирането, с вътрешните структури на управление и с политическата воля. Постигането на конкретни резултати не може да бъде гарантирано само от това, че новият мениджмънт има визия и разбиране какво иска да постигне, тъй като изходната точка не е добра. Затова бих се въздържал от прогноза. Всички знаем какво трябва да се направи, знаем, че обстоятелствата не са благоприятни, остава да видим доколко зад разбирането на новото ръководство стоят реални управленски умения и воля това да се превърне в реалност.

Както и дали ще получи подкрепата на професионалната гилдия вътре в радиото и извън него, а и обществена подкрепа…

Тези неща са свързани. Обществените медии и конкретно радиото са отвъд границата на крайно необходими и много сериозни реформи. А никой не може да ги направи, без да мобилизира вътрешен ресурс и да постави на ключови места хората, които са в състояние да извършат тази реформа и могат потенциално да пострадат или да спечелят от нея. Ако едно ръководство не успее да генерира вътрешна подкрепа за тези реформи, те са обречени. Но отново всичко зависи от управленските умения, които предстои да видим доколко са налице.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петко Георгиев за предаването „Животът днес“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Обявата е озвучена със сръбско Вестник “Стандарт” се продава от ЧСИ

Post Syndicated from Божидар Божков original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D1%82-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%87%D1%81%D0%B8.html

неделя 1 декември 2019


Столичният съдебен изпълнител Милен Бъзински насрочи публична продан за всички търговски наименования на вестник „Стандарт нюз“. Тя ще се проведе до края на работния ден на 18 декември т.г. в Софийския районен съд. Информацията за това е публикувана на личната му интернет страница /виж тук/. От обявата става ясно, че се продават  търговската марка на вестника, всички вариации с нея и други наименования, които изданието някога също е регистрирало. Сред тях е и името „Чудесата на България“, под което медията организираше, заедно с богатите общини в страната, различни форуми. Купувачът ще бъде обявен на 19 декември в 11:00 часа.

Обявата за публичната продан на бранда на в-к “Стандарт”

Вестник „Стандарт“ от години е в тежко състояние и се раздели с над 90% от служителите си. В момента той излиза като седмичник, но не е ясно колко точно човека работят там. Според бивши журналисти от редакцията, сега тя се състои от едва 4 души. Много от тях са успели да осъдят някогашния си работодател за неизплатени заплати и осигуровки, но почти никой не си е получил парите. Според тях, кризата в „Стандарт“ е от около 5 години. „Докато всяка седмица вестникът публикуваше пространни интервюта с Кирил Домусчиев, в които той излагаше своите съображения за живота, в редакцията постъпваха някакви пари. В мига, когато тези интервюта секнаха, спряха и парите“, разказаха те. Главната редакторка на вестника Славка Бозукова призна, че действително е обявена подобна продажба. Тя обаче отказва да коментира, тъй като това била корпоративна информация.

От края на 2018 година аз не съм в борда на директорите на „Стандарт“. Там вече има други хора и можете да се обърнете за информация към тях“, призна тя.

Бозукова обаче се води една от най-големите акционерки в издателството, тъй като държи основния пакет акции в “Мастър Пи Ар” АД, който е единият от двата собственика на “Стандарт нюз” АД. Другият е неизвестната русенска група “Пресгрупа Утро”, която минава за притежавана от Делян Пеевски чрез подставени лица и издава русенския вестник “Утро”. Същата фирма е и издател на още 3 регионални медии, за които е известно, че са били придобити в портфейла на корпулентния медиен олигарх: Благоевградската “Струма”, Пловдивската и Хасковската “Марица”. Собственик на “Пресгрупа Утро” е “БГ Приватинвест”, регистрирана във Виена, Австрия – любима прикриваща дестинация за бизнеса на много български олигарси. Фирмата стана скандално известна преди няколко години, около собствеността си във вестниците “Труд” и “24 часа”. Тогава съдружниците Огнян Донев и Любомир Павлов обвиниха представителя на “БГ Приватинвест” Христо Грозев, че тайно се е опитвал да вкара Делян Пеевски като собственик чрез своите дялове в изданията. По-късно и двата ежедневника отстраниха Донев и Павлов с помощта на прокурорски действия срещу тях, а тяхната концепция се сля с медийната пропаганда на изданията на Пеевски.

Главната редакторка и съсобственичка на “Стандарт нюз” и Ирена Кръстева майка на Пеевски.

В момента бордът се състои от неизвестните в медийните среди Георги Иванов и Любен Любенов. Информацията и за двамата сочи, че те ня са имали никакъв сериозен бизнес, още повече такъв свързан с медии. Опитът на репортер на „Биволъ“ да ги открие го отведе към село в Североизточна България, населено предимно с цигани. Попитана дали шефовете на борда на „Стандарт“ са от ромски произход г-жа Бозукова се засмя: „Но, моля ви се. Те са тук, елате, ще ги видите“. Заедно с тях двамата обаче именно свъзваната с Пеевски “Пресгрупа Утро” е третия член на Борда на директорите на “Стандарт нюз”. Дружеството участва и в ДЗЗД “Обединени български вестници”, заедно други контролирани от Пеевски издания, като “Монитор”, “Новинар”, “7дни Спорт”, “Компакт Меридиан” и др. От публикацията на съдебния изпълнител се разбира, че „Стандарт“ е заложил търговските си марки пред Инвестиционна банка, разкрита като една от “гнилите ябълки” в банковата ни система от американските дипломатически доклади. В кантората на г-н Бъзински не пожелаха да уточнят дали търгът е иницииран от финансовата институция на Петя Славова или взискател е трето лице.

Най-скъпо се предлага търговската марка „Стандарт“ – 140 000 лева. На 56 000 е оценена „Стандарт медиа“. „Чудесата на България“ струва 28 000. Страницата на Милен Бъзински е така конструирана, че докато се зарежда обявата за публичната продан на „Стандарт“, едновременно зазвучава и сръбско парче. В него се пее „Кадифените ти устни ме мамят лесно. Замълчи, нека очите ни говорят. Кажи, че ме обичаш сладко или признай, че любовта е вече зад нас…“ Песента се нарича „Зад нас“ и се изпълнява от сръбския рок певец Момчило Баягич. От кантората на съдебния изпълнител обясниха звуковия фон на обявата за продажби, че това било любимото изпълнение на шефа им и той много държал то да озвучава всички публични продажби и други активности, които те организират. Затова го заложил и в страницата си.

Музикалното озвучаване обаче е заредено под Флаш плейър, признат от  опитни програмисти за един от най-опасните софтуери, понеже пропуски в кодирането му се оказаха популярен начин за хакерски пробиви. Затова и повечето посетители на страницата на Бъзински нямат удоволствието да чуят любимата му песен – съвременните браузери блокират по подразбиране използването на Флаш плейър.

Вестник “Стандарт” беше един от първите вестници възникнали след “промените”. Началото му бе поставено през 1992 г. от свързания с т.нар. група “Трон” и бившата ДС Красимир Стойчев. Вестникът се печаташе на синя хартия и с формат на Виенския “Стандарт”.  В началото на 1995 г. се надпреварваше с най-тиражните издания в България. В добрите си години изданието излизаше като ежедневник в над 150000 тираж и като седмичник със 124 стр. В “Стандарт” излизаха уникални разследвания и вестникът беше относителноп най-независимия сред печатните медии. В последствие Стойчев смени ред.колегията, а собствеността премина в ръцете на адвоката-бизнесмен Тодор Батков. След като той фалира продаде изданието на групировка свързана с “Винпром Пещера” и Делян Пеевски. “Стандарт” спря да излиза на хартия в началото на ноември 2018 г. и оттогава краят му бе предизвестен.

„Стандарт“ е само едно от редица хартиени издания в България, засегнати от стагнацията в бранша. Много от тях вече прекратиха съществуването си. Други се очаква тепърва да тръгнат по техния път. От 1 януари прекратява съществуването си наследникът на един от най-старите български вестници – „Култура“, който под различни наименования (в момента се нарича просто „К“) излиза от 1957 година. С началото на 2020 вестник „Сега“ пък вече няма да е всекидневник, а ще излиза само в събота. Ситуацията с продажбата на “Стандарт” обаче дава ясна индикация, че издания които са в “мрежата на влияние” на медийния олигарх Делян Пеевски започват също да страдат от финансов недоимък. Остава открит въпросът дали фалитът и продажбата на “Стандарт” са началото на бъдещи сериозни промени и преразпределение на монополизирания печат в България след 2007 г. когато Пеевски започна масирано изкупуване на медийни издания и групи с парите на фалиралата по-късно КТБ.

Власт и медии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vlast-i-medii/

В България медиите са свободни. Свободни да изберат в каква позиция да застанат спрямо властта. Свободни да предоставят ефирно време или място във вестниците и електронните си издания на управляващите за тяхната пропаганда или да представят политиката им през критичния поглед на журналисти, анализатори и експерти. Свободни да приемат заплащане под различна форма от държавата и бизнеса или да го откажат, ако получените средства ги поставят в зависимости – явни или прикрити. Свободни да изберат ролята на слугинаж или на коректив. Всичко е въпрос на избор и никакви компромиси за оцеляване в силно конкурентната среда не могат да бъдат оправдани.

Никъде по света властта не обича медиите. Но има една граница, която политиците внимават да не прекрачат, защото отвъд нея навлизат в територия на плаващи пясъци. Които могат да ги погълнат.

И в България управляващите недолюбват медиите. Но те дори не могат да ги приемат като неизбежното за тях зло, без което демокрацията няма как да съществува. Затова предпочитат медиите да са под контрола на приближените им бизнесмени. А в провинцията местната власт направо си купува комфорта и спокойствието с договори за „информационно обслужване“, потъва в самодоволство и реагира арогантно спрямо всеки критичен глас.

Държавата ни от години се срива в класацията на „Репортери без граници“ по медийна свобода, за да стигне до срамното 111-то място. Обаче премиерът не спира да твърди, че управляващите по никакъв начин не влияят върху редакционната политика на средствата за масова информация. А на критиките в миналогодишния мониторингов доклад на Европейската комисия, че влошената медийна среда е пречка за реформите в съдебната система и за борбата с корупцията в България, Борисов отговори, че у нас всеки подсъдим за часове може да си направи електронен сайт и да започне да се оплаква от липса на свобода на изразяването. „На кого какво е забранено? Олигарх, създал си медия, за да защитава това, което е откраднал, изведнъж ние не трябва да го пипаме този олигарх, който и да е той“, коментира очевидно изнервен от заключенията тогава премиерът, но не спомена имена.

По същия начин реагира Бойко Борисов и след опита Силвия Великова да бъде сменена като репортер при отразяването на протеста срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор и след свалянето ѝ от ефир, който замлъкна в цялата страна за пет часа.

Но вместо да разсее съмненията за вмешателство и натиск от страна на изпълнителната власт върху управленските решения в БНР, с изказванията и действията си премиерът ги затвърди.

За „пожара“ на „Драган Цанков“ 4 Борисов обвини „главанаците“ и нарече случая в Националното радио саботаж срещу правителството. Само с едно телефонно обаждане възстанови ресора на журналистката от „Хоризонт“ (с която „редовно си честители празниците по телефона“) и заплаши генералния директор, че ще му поиска оставката чрез парламентарната група на ГЕРБ, ако не оправи кашата, която е забъркал.

Сътвореният от Светослав Костов скандал в престараването му да угоди на #Който-го-е-назначил създаде напрежение в обществото и получи отглас и зад граница. Подсили го и арестът на фоторепортера на „Клуб Z“ Веселин Боришев, който прекара цяла нощ в Първо РУ на МВР в София само защото си позволи да снима струпването на полицейски сили преди началото на протеста срещу единствения кандидат за главен прокурор.

Последва безпардонната улична свада в предаването „Референдум“ по БНТ с главен герой Волен Сидеров – с език на омразата и намеса на жандармерия, която трябваше да усмири лидера на „Атака“ и да го изведе от студиото на проваления предизборен диспут. Телевизионното шоу имаше едничката цел да вдигне рейтинга на депутата пред неговите избиратели. А останалите участници в него предпочетоха да го наблюдават ехидно, вместо да осъдят веднага този тип поведение. Направиха го на следващия ден с половин уста министри от кабинета, защото към онзи момент и без да е „златен пръст“ в парламента, Сидеров поддържаше управляващото мнозинство и извън малката коалиция.

Началото на медийната война тръгна още в началото на септември, преди започването на същинската предизборна кампания, с публикации в Агенция ПИК срещу кандидата на „Демократична България“ за кмет на столицата архитект Борислав Игнатов. Жълто-кафявото електронно издание си позволи да атакува грубо и с непозволени и от закона, и от журналистическата етика средства един от опонентите на модела на управление в София и в страната.

След бурната обществена реакция, в която със свои позиции излязоха и партии, и съсловни журналистически организации, премиерът също се включи с коментар, че партията му се отказва от медията като възможна платформа за предизборна агитация: „Той е като скандала с всички други медии. Ние като партия сме дали от партийната субсидия по 10 000 лв. на всички медии на евроизборите. Сега ние не даваме на никой за политическа реклама – така съм разпоредил. ПИК няма да получи пари от нас за следващите избори, ако това питате. Но няма да дадем и на другите медии, защото считам, че много от тях прекаляват в много други сфери. Единственото, което можем да направим и си е наше право, е да не им отпускаме пари за политическа реклама. Точка.“

Какво е последвало от заричането на Борисов след точката – не знаем.

Както не знаем какви пари има в черните партийни каси, на кого и срещу какво се раздават. Пък и ако ГЕРБ не плати, поне легално, на издания като ПИК, има #КОЙ да подхранва машината за клевети и злостна пропаганда срещу опонентите на статуквото. При това с мълчаливата подкрепа на прокуратурата, която не се самосезира нито по този казус, нито по други скандални случаи на медийна война. Затова пък бързо арестува определени кандидати за кметове и общински съветници за купуване на гласове и поиска от ЦИК да свали имунитета на още други, за да им повдигне обвинения.

Атаката на жълто-кафявите медии сериозно обезпокои международната организация „Репортери без граница“. Затова на 17 октомври нейният генерален секретар се срещна в София с президента Румен Радев. Кристоф Делоар призова държавния глава да използва всички свои правомощия и да гарантира свободата на печата в България, попаднала в ситуация, близка до „медийна гражданска война“, която може да се задълбочи с избора на новия главен прокурор.

Две седмици по-късно последва среща, отново в столицата, между българския министър-председател и изпълнителния директор на „Свободна Европа“. След нея във Facebook страницата си Борисов написа: „С президента и изпълнителен директор на „Свободна Европа“ Джейми Флай обсъдихме актуалната политическа обстановка в страната. Разговаряхме за важността на професионалната и независима журналистика. Радвам се, че тази уважавана медия поднови дейността си в България. Нейното присъствие тук е още един знак за доброто сътрудничеството между България и САЩ във всички сфери.“

Зад думите на Борисов прозира балканско дебелоочие, което се прави, че не знае що за медия е Радио „Свободна Европа“, каква роля изигра за развитието и укрепването на демокрацията в посткомунистическите страни от бившия Съветски блок, както и защо 30 години след вътрешнопартийния преврат в БКП и прехода към пазарна икономика в България поднови работата си в страната ни под формата на дигитална платформа с мултимедийно съдържание.

Въпреки лицемерието в думите на премиера и опитите му да се представи за демократ по душа и убеждения, диктаторът в него често надделява и тогава той показва друго лице, „без маска и без грим“. Така в телевизионните си интервюта той реагира остро на всеки неудобен за него въпрос, а не са редки и случаите, когато „респектира“ с остри забележки водещите. Затова и депутати от неговата партия си позволиха същото поведение, за което после платиха политическа цена.

Но Борисов не плаща такава, нито данък обществено мнение.

А сега, когато една от двете големи частни телевизии стана собственост на бизнесмен от България, близък до властта и не без нейна помощ, а другата голяма телевизия предстои да премине в ръцете на един от най-богатите олигарси в Чехия, премиерът все повече се чувства властелин на ефира. Затова и смята за нормално да отговаря избирателно на журналистически въпроси. И да отказва на медии, на които е обиден, какъвто е последният случай с bTV, заради излъчени в деня на изборите репортажи от страната, които според ГЕРБ и ЦИК са нарушили закона.

Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) излезе със специална декларация, в която се казва, че „като партиен лидер Борисов може да отказва да говори с дадена медия, като премиер – не“. Това поведение на министър-председателя не е прецедент, а по-скоро практика и всеки репортер от страната може да даде примери, в които той просто подминава медиите, които го очакват с въпросите си, или не им отговаря. Защото, по думите му, или не са по темата – например първа копка на магистрала, или не му харесват. Това ме принуди преди време като репортер на БНР да му припомня заявеното сега в позицията на АЕЖ, а именно че щом е приел да бъде премиер, е длъжен да отговаря на журналистически въпроси.

С поведението си Бойко Борисов дава тон и на своите депутати, министри и кметове, затова арогантността и високомерието стана стил на това управление. Поведение, което една немалка част от журналистите, уви, приемат покорно и дори се нахвърлят настървено срещу свои колеги, които дръзват да нарушат премиерския рахат.

Ако това, което се случва в държавата, наистина е медийна гражданска война, тогава и ние трябва да се държим като на война. Възможните изходи от нея не са много – или ще победи диктатурата на силните, или силата на справедливите каузи. Но за такава битка трябва много кураж, солидарност и подкрепата на гражданите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT от ноември 2017 г. Зададените от журналиста Стоян Тричков въпроси видимо не се нравят на премиера Борисов, който на „ти“ го пита от коя медия е, и заплашва да го съди.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

30 години след промените: Оръжие или щит е микрофонът за журналистите?

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/lyubcho-neshkov-nikoleta-atanasova-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Демокрацията е немислима без свободни медии. Констатация, която на пръв поглед звучи неоспоримо. Която логично доведе до това преди 30 години свободата на словото и изразяването да бъде отвоювана с ентусиазъм и надежда. Но осъзнаваме ли все още нуждата от тези свободи? Отговорът на този въпрос се корени в основните функции и смисъла на журналистиката, които през 2019 г. в България сякаш ни е все по-трудно да дефинираме.

Оръжие или щит е микрофонът? Оръжие, с което да се нападат и заклеймяват инакомислещите и да се циментира статуквото? Или напротив – щит, пазещ журналистите от реваншизъм и цензура? Щит, зад който журналистите могат да зададат неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но за които гражданите нямат възможността да потърсят сметка – липсват им трибуната и достъпът до голяма аудитория, нямат експертните познания в дадена сфера или не могат да разчитат на защита, че когато зададат неудобен въпрос, а после бъдат погнати и работата им заплашена, обществото ще ги подкрепи и ще застане зад тях. Само че този договор между обществото и медиите като техен говорител и куче пазач изглежда отдавна изтекъл… Вина за това, разбира се, носят и двете страни.

Но защо стигнахме дотам неудобните въпроси да се считат за проява на лошо възпитание, а препубликуването на пиар материали и задаването на предварително подадени въпроси да се превърне в новата норма? Кои са причините, които доведоха до това, има ли връщане назад, как трябва да изглежда новият договор между обществото и медиите, къде останаха отбранителните сили на журналистиката и със затихващи функции ли са те, обсъждаме с Любчо Нешков – журналист и създател на Информационна агенция БГНЕС, и Николета Атанасова – журналистка в Българското национално радио и водеща на медийното предаване „Мрежата“.


Разговор с Любчо Нешков

Навършват се 30 години от началото на Прехода. През тези три десетилетия как се промени начинът, по който интерпретираме, четем и разбираме новините?

Може да се каже, че съм дете на журналистиката по време на Прехода. Започнах като журналист в началото на 90-те години във вестник „Стандарт“. Денят ми започваше много рано сутринта и приключваше с печатницата, когато излизаха първите броеве на всекидневника. Минах през телевизията и след края на войните (в бивша Югославия; Любчо Нешков става известен с репортажите си, отразяващи кризата в Косово през 1998–1999 г. – б.р.) тръгнах по пътя на създаването на агенция БГНЕС.

Трагична е историята на българската журналистика след промените. И тя е огледало на всичко, което се случва в обществото. Хората вярват ли в съдебната система? Вярват ли в парламента и в законодателната власт? Вярват ли в изпълнителната власт? Отговорът е същият и за журналистиката. Носим ли вина? Гигантска! Кога започна упадъкът? Мисля, че упадъкът на българската журналистика започна някъде с идването на Тройната коалиция.

Репортери без граници са съгласни с Вас, да.

Не съм поглеждал дали моето мнение съвпада с тяхното, но превръщането на журналистиката в пиар на властта започна по времето на Станишев. Това го твърдя категорично. Тогава започна този модел на „информационно обслужване“. Дори не се притесняват и не крият, че има такива договори за „информационно обслужване“. Брутално, вулгарно, срамно. Докъде ще стигне това нещо? Тази система не може повече да функционира по този начин.

Огледайте се около нас какво се случва. Вижте начина, по който се внушава нашето отношението към някои от съседите, без да ги познаваме. Това нещо трябва да се изтрие, много сериозно да се приземят и четирите власти.

А къде е надеждата?

Надеждата в свободата и даването на възможност хората да разгръщат своя потенциал. Срещам хора, на които имам абсолютно доверие, с които подписвам по телефона и чак след няколко месеца на хартия. Не съм обграден от мошеници. Ние не сме народ само от измамници…

Но този негативизъм, това трябва да спре. Не може да тероризирате хората в 7:30 часа, когато се събуждат и още не са си отворили очите, със заклани и пребити. Представяте ли си, ако в Германия така трябва да се събуждат хората? Или в Австрия? Там има такива извращения, че сигурно един месец няма да им стигне за новинарска емисия. Но това не се показва. По този начин вие не образовате собствения си народ, собствените си деца.

Проблемите са цивилизационни и заради това, което се случва в областта на науката и на технологиите. Но само формата се променя. Посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. И не интернет е виновен, а системата, която създава условията, за да се пропагандира това нещо. Никога обидата, омразата, измишльотината, таблоидът, жълтото не е било категория в журналистиката. Не може да ми твърдят, че интернет е опропастил журналистиката. Глупости! Напротив, интернет е невероятна възможност за хората да разберат във всеки един момент какво се случва.


Разговор с Николета Атанасова

На фона на медийната тишина, на липсата на въпроси и на празните микрофони, как БНР успя да запази своите отбранителни сили и на изчерпване ли са те?

Аз мисля, че всеки, който е работил някога в БНР, никога не се е съмнявал в отбранителните сили на радиото. Просто такъв е духът вътре. Има нещо, което те прави свободен; така се чувствам там. Навремето един мой учител по радио ми каза: „Няма по-силно нещо от това да говориш и да казваш истината, колкото и да е гадна или пък да те заплашва. Мълчанието и свиването не са рецепта за нищо.“

Колкото до втората част на въпроса – не, не мисля, че са на изчерпване. В радиото нищо не се е променило като дух. Политици, директори, всеки от тях идва със своя мандат, който рано или късно изтича, а журналистите остават там, където са, с името си.

В България през 2019 година в какво намира вдъхновение един журналист?

Установих, че за да водиш едно медийно предаване, което дискутира проблемите на българските и световните медии и начина, по който успяват или не успяват да се справят с работата си, трябва да намериш наистина интересен ъгъл. Търся вдъхновение в други науки. В „Мрежата“ разглеждаме проблемите на медиите и техните зависимости – политически, икономически – през погледа на културолози, политолози, социолози.

Най-големият проблем на журналистиката в момента според мен е, че ние не знаем на кого говорим. Има някакви социологически проучвания за това какъв е рейтингът на някоя телевизия или някое радио, за продажбите на един вестник или посещенията на един сайт, обаче ти не знаеш кой стои отсреща. На кого говориш и какво ще му бъде интересно, от какво ще бъде отегчен.

Като говорим за предпочитанията на аудиторията и това, което тя заявява, че я отегчава, се получава един дисонанс – ако попиташ публиката, тя е отегчена от злободневните политически новини; ако видиш обаче това, което генерира най-много интерес, това са точно тези теми. Същото е и с негативните новини. Негативното съдържание привлича повече внимание.

Това е феномен, за който май трябва да питаме психолозите. (Смее се.) Ако се доверяваме на тези, които се занимават с проучване на човешкото съзнание, то е така структурирано, че много повече би го привлякло нещо злободневно, нещо лошо и скандално. Аз лично обаче не мисля така. Защото залагайки на тази теза, че хората търсят непременно негативното и лошото, медиите представят сюжетите си по сходен начин. Има копи-пейст в медиите: Ние ще представим тази тема по критериите, по които я е направил предишният или по които са ни учили някъде. Ние ще поканим двама души, които да се скарат и да направят шоу. Това е единият начин. Другият е да направим копи-пейст отнякъде, където ни е харесало как е написано. Но те, хората, това вече са го видели. И се отегчават. Казват си „Ох, пак ли това?“ Затова ти казах и в началото: да търсим различен подход към една и съща тема, защото, ако тя е актуална и обществено значима, няма лошо да я изговорим. Важен е подходът към нея.

Знаеш какъв е големият проблем – едни и същи събеседници, едни и същи въпроси, липсата на въпроси. Тук възниква и един голям въпрос, който се дискутира от много време. Дали аудиторията има нужда от задълбочен анализ по една тема, или има нужда от бързото ѝ съобщаване – диагонално и атрактивно. В БНР като обществена медия сме длъжни да даваме всичко. Имам много приятели, които казват: „Кратките форми в радиото са окей, защото не отегчават, но в същото време, ако аз чуя едно добре структурирано предаване, в което се говори интересно по някаква тема, бих слушал и 15, и 20 минути.“

Ще се навършат 30 години от кулминацията на копнежа за една свобода, която включва в себе си и медийната. Какви са твоите наблюдения – за каква свобода копнеят журналистите днес, за каква копнееха през 90-те, за каква са копнели преди това? 

Ако говорим за преди промените, мога да ти отговоря какво мисля по това, което ми е разказано и съм прочела. Благодарение на един страхотен човек, професор Филип Панайотов, който преподаваше „История на българската журналистика“ във ФЖМК. Времената тогава не са били на противопоставяне на „искам свобода“ и „не искам свобода“, а „мога или не мога да кажа нещо; а ако го кажа, ще ме застраши ли, или не“. Според мен целият манталитет на създаването на информация тогава е бил различен. Той е бил поставен под страха и заплахата да не можеш да оцелееш, ако направиш нещо различно. Веднага някой тук ще каже: „Имаше „Всяка неделя“, която си позволяваше да разказва неща от света.“ Да, но има една теория за „Всяка неделя“, че е било за отпушване на клапана. Тоест че самите властимащи са имали нужда от предаване, което да симулира някаква демокрация, някакъв плурализъм.

След това дойде демокрацията. И аз ходих по площадите. Тогава човек имаше чувството, че може да каже всичко. Безнаказано. Това беше опияняващо. Като дързостта на малко дете, което е пораснало, и може да каже на родителите си всичко, от което е било недоволно години наред. След това всичко се пречупи. Появиха се политическите интереси, корпоративните взеха да доминират. Започнаха разцепленията, дори вътре в тези „сини“, на които хората толкова вярваха. И тогава човек губи почва под краката си и вижда, че порочният кръг от едно време никога не е бил разкъсан, като че ли сме имали само някаква илюзия. Това е много тъжна констатация.

Разбирането на свобода все още ли се доближава между различните журналисти. Могат ли те да намират обединение и ако да – къде?

За мен гилдия няма. Няма единство дори за гледните точки и схващанията. Бях на една конференция преди време в голям столичен хотел, посветена точно на свободата на словото. Там имаше представители на вестник „Монитор“, вестник „Стандарт“, както и от „Икономедиа“. Няма защо да крием: има две враждуващи медийни групи в България; за едните се твърди, че са собственост на един депутат, а другите са собственост на един предприемач, там е ясно и никой не се крие. Като погледнеш тези две везни, те къде могат да се изравняват?

Винаги съм се чудила, между другото, когато някой говори за свобода на словото, в какво вярва? За мен свобода на словото е не толкова да мога да кажа какво аз мисля, въпреки че имам позиция, а да мога да поканя хора, които по интересен, обективен – доколкото това също е еднозначно понятие, – но със сигурност аргументиран начин да защитят своите тези. И да оставим тези, които ни слушат, да преценят сами според начина, по който те възприемат света. Толкова е шарен и различен той. Да, има категорични неща. Има гравитация. Доказано е. Земята се върти около Слънцето и около оста си. Тук няма защо да спорим. Но други теми имат нюанси. Свободата на словото е да можеш да дадеш тези нюанси за темите, които са интересни на теб или на хората, които те слушат.

Знаеш ли, всички говорим как живеем в общество, в което имаме достъп до всякаква информация. Че можем да я търсим и получаваме светкавично. И в същото време подценяваме хората, че нямат преценка за ситуацията. И че трябва да подхождаме пропагандно към тях. Не, достатъчно е да казваме нещата такива, каквито са.

Последен въпрос. Кога ще можем да кажем, че Преходът е свършил?

А какво ще правим след това? (Смее се.)

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БНР, Костов и мензурата за цензурата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bnr-kostov-i-menzurata-za-tsenzurata/

Управляващите се пазят да произнесат думата „цензура“, когато говорят за случая с БНР и неговия все-още-генерален-директор, така както потулваха „корупцията“ в „Апартаментгейт“ – купените евтино луксозни апартаменти на поставени високо персони. Сигурно защото Конституцията гарантира, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Но кой в България вярва на Конституцията, която гарантира и „безплатно ползване на медицинско обслужване“?!

Съветът за електронни медии (СЕМ) започна процедура по отстраняването на Светослав Костов, но не заради опита му да заглуши една журналистка, а само заради спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември. Макар да е ноторно известно, че спирането – a.k.a. „техническа профилактика“ – e злощастно следствие от този опит.

По време на изслушването му от временната парламентарна комисия, създадена пак заради онемелия ефир на БНР, главният прокурор Сотир Цацаров използва думата „принуда“. Принуда, употребена по отношение на генералния директор Светослав Костов (четири лица, които му звънели, за да отстрани журналистката Силвия Великова от ефир и от ресор правосъдие – поне докато не бъде избран Иван Гешев за главен прокурор), принуда по отношение на журналисти (редколегията на „Хоризонт“ разказа за цензура в БНР на среща със СЕМ).

Принудени да принуждават

Всъщност главният прокурор правилно употребява „принуда“. В Наказателния кодекс не съществува престъплението „цензура“. Цензурата бе инкриминирана в проекта за нов НК, внесен преди няколко години в парламента и оспорен от много авторитетни юристи:

Чл. 192. (1) Който противозаконно контролира или ограничава печатни произведения, публични изяви, спектакли или дейността на средство за масово осведомяване, се наказва с глоба от две хиляди до пет хиляди лева. 

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено от длъжностно лице в нарушение на службата или на функцията му, наказанието е глоба от три хиляди до осем хиляди лева и лишаване от право по чл. 60, ал. 1, т. 1. 

Но пък за принуда наказанието е по-сериозно според действащия НК: вместо глоба – затвор:

Чл. 143. (1) Изм. – ДВ, бр. 50 от 1995 г., предишен текст на чл. 143 – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Само че едва ли Светослав Костов ще бъде подведен под наказателна отговорност за „принуда“, макар главният прокурор Сотир Цацаров да съобщи, че ще бъде образувано досъдебно производство за натиск над журналисти. Времената са предизборни, хем за местна власт, хем за нов главен прокурор, затова властта е като захарен памук – мека, сладка и вискозна. А с журналистите от БНР и с шума, който вдигнаха, шега не бива.

Прокуратурата е поискала разпечатки от разговорите на Костов, но съдържанието на разговорите няма да стане известно, само информация кой е звънял. И какво, ако някой от ДПС е звънял на генералния директор на БНР? Може да го е канил на обяд/вечеря в близкия до радиото ресторант „Марая“ например – или в някой друг.

Шибучицата, която се счупи, защото се мислеше за сопа

Няма хипотеза, при която Костов да бъде уличен като цензор. Иначе излиза, че премиерът Бойко Борисов лъже, като казва колко свободни са медиите – критикуват властта „от сутрин до вечер“, карикатурите на министър-председателя са ежедневие, докато в други държави са 2–3–5 пъти в годината. А за 111-тото място по медийна свобода журналистите сами са си виновни…

Няма хипотеза, при която да се докаже, че принудата върху Костов (резонирала в принуда върху журналисти от БНР) е дошла от средите на ДПС и от кръгове, подкрепящи кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. Ще излезе, че ДПС кадрува (и) за шефовете на обществени медии, което би било още едно потвърждение за съюза му с ГЕРБ, но и някак унизително за първата политическа сила и Началника ѝ.

В действителност фигура като Светослав Костов няма как да е Цензорът, а само инструмент; шибучица, която се счупи, защото се мислеше за сопа.

Чл. 5, ал. 2 от Закона за радио и телевизия гласи: „Не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма“, но в административно-наказателните му разпоредби няма предвидена санкция, ако се допусне.

Каква да е мензурата за цензурата

Най-големият законотворец по отношение на актовете, свързани с медиите, се оказа творчески колектив на Делян Пеевски & други депутати от ДПС, но регламентирането на цензурата и съответстващите ѝ санкции някак им е убягнало. А и на законотворците като цяло. Точно това ще се случи и сега, когато журналисти от БНР открито поставиха пред СЕМ въпроса за цензурата в тяхната работа.

В действителност цензурата като деяние е значително по-тежко от принудата заради обществената мисия на журналиста – да предоставя информация от публичен интерес. Именно поради тази мисия цензура има и в частните медии. Макар че някои са готови да спорят дали спестяването или неглижирането на неприятна за властта, но важна за обществото информация от „Нова телевизия“ например, която е собственост на едър български капитал, е цензура или редакционна политика.

Цензурата в медиите нанася непоправими вреди, тъй като осакатената по този начин информация формира убеждения, утвърждава позиции, често във вреда на публичното благо, и приучава аудиторията, подобно на „кучето на Павлов“, да търси предимно информация в този цензуриран вид.

Няма по-добър пример от пропагандата, осъществена от тоталитарните режими, особено в бившия социалистически блок и България в това число, когато търсенето на информация, която не бе филтрирана от агитпропа на режима, се наказваше. Ще цитирам някои основни правила от изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по време на комунизма“: „1. Висок оптимистичен хоризонт. 2. Творецът да бъде „политик“ – т.е. да следва партийната политика и да бъде здраво обвързан с волята на партията.“ Нима преобладаващите новини в значителна част от българските медии не са макетирани по тези правила 30 години след 10 ноември?

В свое решение №7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд (КС) дава тълкуване на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията с цел изясняване на съдържанието на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, на правото да се търси, получава и разпространява информация; с цел определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права. Искането за тълкуване е направено от президента Желю Желев. „[…] свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата“, казват конституционните съдии в тълкувателното си решение.

Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл. 40, ал.1) – свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото смята, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло.

В своето тълкувателно решение КС подчертава превеса на печата над останалите медии, даден в Конституцията – факт, който в XXI век изглежда вече малко нелеп, но и подчертава задължението на държавата „да осигури по законодателен път и чрез поведението на своите органи институционална независимост на радиото и телевизията“.

То (задължението – б.а.) е предназначено да защити субективното право на плуралистична информация – както в посоката на огласяване на различни гледни точки, така и обратно: от гледна точка на правото на индивидите и на обществото да бъдат информирани. В този смисъл специален анализ изисква застъпеното в искането разбиране за съществуването на две измерения на свобода на средствата за масова информация: свобода от намеса от страна на държавата и свобода на журналистите от дадено средство за масова информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия. 

Според следваната тук логика на тълкуването свободата от държавата се предоставя на медиите като такива, за да могат те да изпълняват своите важни функции и отговорности. Тази свобода, естествено, обхваща и свобода от редакторска намеса в посочения по-горе смисъл. Тя е гаранция на правото на личността и обществото да получават пълна, плуралистична, балансирана и точна информация. В този контекст трябва да се разглежда и възможността на журналистите да се ползват от положението си на работещи в публична информационна институция.

И ето ни на 111-то място по медийна свобода след тези чудесни препоръки. Нещо повече – също като в Унгария например, и българските власти започват да прилагат политики на задушаване на критични към властта медии, като насочват публични средства към приятелските и свързаните с определен издател. А по отношение на обществените медии натискът се осъществява чрез монтиране на подходящи и близки до управляващите хора в шефските кабинети.

На един такъв му предстои да си тръгне. След това СЕМ ще избере временно изпълняващ длъжността генерален директор, докато в срок от 3 месеца не избере нов – следователно и нов Управителен съвет. Но дали ще го направи отново по начина, по който избра и Костов? Трудно е за вярване, че човек, вкопчен в поста, въпреки че професионалната журналистическа общност в БНР се обяви срещу него, е избран заради някаква суперконцепция и убедително представяне.

Засега СЕМ следва практиката на премиера Борисов – няма човек, няма проблем. Проблем има. Нарича се цензура. Но и това няма да помогне на ГЕРБ.

Заглавно изображение: Tyler Menezes

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Журналистите и баничарите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/zhurnalistite-i-banicharite/

Ако днес премиерът Бойко Борисов попита медиите натиска ли ги властта, ще чуе хорово „не“. Няма да е лъжа. Шефовете на част от тях, сред които и генералните директори на трите медии, които се издържат от данъкоплатците – БНТБНР и БТА,са така селектирани, че не е необходимо властта да ги натиска. Натискат се хора, които са изправени, а не сгънати като банички. На „баничките“ просто се свежда до знание, а те, от своя страна, упражняват пропорционално налягане върху журналистите в управляваните от тях медии.

На крак срещу „баничките“ и „баничарите“

И ако обществото не може да се намесва в мениджмънта на частни компании, то за медиите, които издържа с данъците си, не просто има думата, но и правото да се възпротиви срещу властта на „баничките“. В крайна сметка устойчивото доверие в медиите, особено тези, които искаме да наречем обществени, се основава и на интегритета – репутацията на почтеност, етично поведение и достоверност в дейността на хората, които ги управляват и работят в тях. В дигиталната ера, където рядко виждаме имената на журналистите зад потока новини, избълвани от хиляди сайтове, в БНТ и БНР виждаме, чуваме и разпознаваме хората, които създават медийната продукция.

За качеството на демокрацията е от съществено значение както интегритетът на държавните служители и политици, така и на журналистите, работeщи в обществените медии. На тях разчитаме за обективно информиране в полза на обществения интерес, а не в услуга на олигархични кръгове и конюнктурни политически интереси. В България медийната гилдия разпознава безпогрешно кой прави журналистика и кой меси баници, но проблемът е, че при оцапания медиен пейзаж и контрол върху големите медии аудиторията трудно ги различава.

Храстът казал на дървото: „Слез и ниско залегни…“

Това обяснява защо журналисти подкрепиха публично колежката си от БНР Силвия Великова, върху която генералният директор на радиото е оказал натиск, защото на него му оказали натиск. Случката разказа самата Великова пред Съвета за електронни медии (СЕМ), който изслуша редколегията на предаването с най-висок рейтинг в Програма „Хоризонт“. Разговорът между нея и Светослав Костов се състоял в Борисовата градина (която е срещу БНР, от другата страна на бул. „Драган Цанков“) по негово настояване – вероятно от страх да не бъде подслушван. Там ѝ казал как му се обадили четирима души („имена няма, звучеше доста като от 90-те години“) и го заплашили, че децата му ще останат гладни, няма да си намери работа, ако не махне Силвия като водеща и не отнеме ресора ѝ за съдебната власт.

Всеки уважаващ работата си журналист има истории на спрени материали, на иззети материали, на забрана да публикува или работи изобщо, или на друго давление. Всичко това само защото шефовете му предпочитат да угодничат на властта и да си партнират, обядват и вечерят с нея, поблазнени от илюзията за своята значимост, щом са на „ти“ със силните на деня – и от порцията, която получават срещу това.

Това е стар рефлекс от тоталитарната власт – нетърпимост към критика и опит не просто да я заглушиш, а да я смажеш. В годината, когато се навършват 30 години от 10 ноември 1989 г., медийните шефове се държат като през времената, когато единственото инакомислие беше позволеното от тях – с позволение на техните началници. Най-потърпевши от тези попълзновения върху медийните свободи са гражданите.

Нека си представим, че Великова бе свалена от ефир, а ресорът ѝ „правосъдие и съдебна система“ – даден на довереник на шеф Костов. Така се неутрализира обществената медия БНР в момент, в който се решава позицията главен прокурор – „един много мощен инструмент на властта“, по думите на авторитетния медиен експерт проф. Нели Огнянова.

И тъй като за БНТ, видно от емисиите ѝ, не е тема предстоящият на 24 октомври избор на единствения и предизвестен кандидат за този пост Иван Гешев, ще заглъхне БНР, където този избор не се подценява. Аудиторията най-вероятно ще бъде информирана предимно за писмата от различни трудови колективи и държавни ведомства в подкрепа на Гешев, отразявани от някоя страхувана „баничка“.

Подобни пропагандни методи от времената на (не)развития социализъм няма да поставят държавното обвинение по-високо в очите на обществото, нито ще го сдобият с престижа и респекта, дължими на работата му в едни нормални държави. Напротив – този опит за юмручен пиар, в гарнитура с неубедителния Светослав Костов, отблъсква още повече. Тайно или явно, хората симпатизират на смелите дори заради факта, че лично не притежават тази смелост.

Едни поддават, други не

И макар един престоял само ден на поста шеф на „Хоризонт“ – Николай Кръстев, да поддаде и да отстрани Великова, за чест на БНР там работят смели хора с характер, които се съпротивляват срещу натиска дори с риск да загубят работата си. Бившият шеф на програма „Хоризонт“ Ивайло Савов, принуден да излезе в пенсия заради отказ да свали Великова от ефир, определя генералния директор като „човек, изпаднал в паника“. Пред него Костов използвал същите похвати, като пред Силвия Великова – че „името на Радиото е заложено на карта“ и че „има персонални заплахи срещу генералния директор, срещу семейството му“. Запитан от „Офнюз“ защо, Савов отговаря: „Определено става дума за някаква зависимост, за поет ангажимент, за който е дошло времето да бъде изпълнен. И разбирах, че поръчителите втвърдяваха очакванията си.“ Заместник главният редактор на „Хоризонт“ в оставка, Даниела Късовска, също сподели за натиск и цензура и заяви пред СЕМ, че свободата на словото е поставена на карта.

Най-голямото доказателство за това, че радиото се управлява от зависим и страхлив човек, е спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември – когато Великова е трябвало да води сутрешния блок, но бе свалена от ефир предния ден. Проверката, извършена от прокуратурата заради това безпрецедентно действие, оневини генералния директор и хвърли вината изцяло върху техническия директор Пламен Костов. С него си изми ръцете и генералният директор. От редколегията на „Хоризонт“ изразиха потрес от разминаването на версиите за спирането.

„Събраните от ДАНС доказателства (по случая – б.р.) също са предоставени на прокуратурата“, лаконичен бе шефът на контраразузнаването Димитър Георгиев пред журналисти в парламента, където отчиташе дейността на агенцията. На прокуратурата са предадени и материалите, събрани от Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) при нейната проверка. КРС състави акт на БНР заради спирането на програмата, от който следват санкции между 10 000 и 100 000 лева.

Посичане или помилване за Светослав Костов и УС на БНР?

СЕМ бави окончателното решение до края на следващата седмица. Дали да поиска оставки на Костов и на Управителния съвет, или да им се размине с препоръки и по-грубичко нахокване. Нали те си го избраха… Все пак медийните надзорници решиха нещо от кумова срама – да глобят БНР с до 27 000 лева заради спирането и да сезират прокуратурата заради споделеното от журналистите от „Хоризонт“ за натиск и цензура. Опитаха се да действат като медиатори между директора на БНР и екипа на програмата, но не се получи, защото журналистите отказаха. Те вече ясно заявиха, че с Костов не могат да работят.

СЕМ поиска още една седмица, за да се запознае с всички документи по случая и да заседава в пълен състав. Най-прясно избраната му членка от ГЕРБ – Галина Георгиева, нашумяла с аграрната си диплома със средна оценка 3,89 от изнесен факултет във Враца – е в отпуска и ще се завърне дотогава. Едва ли с екпертността си Георгиева ще е от полза при разрешаването на казуса, освен като бройка при гласуването.

По БНР тази седмица проф. Нели Огнянова обясни, че в Закона за радио и телевизия (ЗPТ) има една-единствена възможност, в която СЕМ може да търси отговорност от физическо лице. „Тази разпоредба е релевантна към обстоятелствата в момента. […] ако генерален директор на обществена медия извърши или допусне други лица да извършат системни или груби нарушения на ЗРТ, мандатът му може да бъде предсрочно прекратен“, заяви тя.

Според нея има основания да се търси такава отговорност от назначения преди по-малко от три месеца Костов, а и „никой в държавата няма интерес обществена медия да бъде ръководена от човек в тежка зависимост“.

Докато СЕМ печели време, случаят с БНР стигна до Съвета на Европа благодарение на българския клон на международната Асоциация на европейските журналисти. Ще се наложи българските власти да дават обяснение.

„Истината ще ви освободи“

„Ще познаете истината, и истината ще ви освободи“, казал Исус, поучавайки вярващите в храма в Йерусалим. Само че Светослав Костов няма да назове „баничарите“. Стори ли го, вероятно няма да си намери работа и като шеф на радиоточка. А сега се радва на твърде добри доходи начело на БНР.

С поведението си обаче той се компрометира и делигитимира. Назначилите го са наясно, че е „осветен“ като изпълнител на мръсни поръчки. Оставането му на поста генерален директор на БНР, сякаш нищо не е било, ще повиши напрежението в Старата къща и ще избухне отново в някакъв момент.

Кой обаче е поръчителят? Според публикация във Facebook на анализатора и бивш посланик в Москва Илиян Василев депутатката и говорителка на ДПС Велислава Кръстева „предала гнева Доганов и Пеевски, че се допуска Силвия Великова да петни честното име на свещения кандидат Гешев“. Така предизвикала паниката на Костов и последвалия развой на събитията. Кръстева заяви в отговор, че е недопустимо да бъде замесвана в случая.

Eпилогът – eпитафия за Костов?

Краят на аферата вероятно ще е горчив за Светослав Костов. Не се справи с изпълнението на поръчка, паникьоса се и направи твърде много грешни стъпки. Толкова си може. Нищо чудно да се повтори сценката с бившия шеф на КПКОНПИ Пламен Георгиев. След дълго упорстване, маскирано като отпуск, той бе натирен от поста и от България, макар още да не е поел генералното консулство във Валенсия.

За Костов, който не е от такъв калибър, ще се търси не така престижно място, но все пак заслон. Освен това няма да е лесно да се намери бързо друг за поста в БНР. Затова се тупа топката.

За жалост обаче, нито едно от скандалните медийни назначения и уволнения не успява да повдигне така дългоочаквания дебат за обществените медии, за медиите въобще и за ролята и формирането на СЕМ. Властта бяга от това. Тя си иска „баничките“.

Заглавна снимка: Европейската комисия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Знамената се скъсаха, дами и господа, езиците – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/znamenata-se-skusaha-dami-i-gospoda/

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Съмнявате се? Когато БНР безпрецедентно спря излъчване в цялата страна в петък, 13 септември, от 6 до 11 часа, поради внезапна „техническа профилактика“, прокуратурата влезе на проверка защо се е случило. От ДАНС ѝ пратили писмо, че така е застрашена националната сигурност, понеже БНР е стратегически обект.

Проверката, разпоредена и на ДАНС, СЕМ и Комисията за регулиране на съобщенията, се ръководи пряко от заместник главния прокурор Иван Гешев, единствения кандидат за главен прокурор. Същият, за когото на журналистка от БНР намекнали да спре да води предавания, докато не бъде избран на поста – тоест до 24 октомври, когато изслушването и изборът ще станат в един ден.

Истината ли търси г-н Гешев, или алиби за невиновност?

Да видим.

Радиото спря заради страх. Страхът на един новоизпечен генерален директор, който се стресна да не би журналисти от „Хоризонт“ да направят неконтролиран „взрив“ в ефир (от тях всичко може да се очаква!) и в 21:16 ч. на 12 септември обяви „профилактика“.

Уплахът му дойде заради реакцията във и извън БНР на новината за внезапното сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и отнемането на нейния ресор – правосъдие. Така тя щеше да стане един мълчалив старши редактор, който няма право да ходи на събирания на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на протести срещу кандидата за главен прокурор и да задава с изнервящо постоянство едни неудобни въпроси.

И този човек, наречен Светослав Костов, избран преди малко повече от 2 месеца за генерален директор, очевидно е решил, че ще гарантира своята кожа, кабинет и сигурността на статуквото, като спре БНР. Няма медия – няма проблем. Добре че не държи ядрено куфарче.

Ами ако през тези пет часа се бе случило бедствие, което да налага уведомяване на населението? Но страхът се оказа по-силен от статута на една обществена медия като стратегически обект, с който един генерален директор трябва да е наясно.

Значи ли това, че ако ВСС не избере Гешев, радиото ще спре за цял ден?

„Главанаци, главанаци е точната дума. Имам чувството, че го правят нарочно“, коментира премиерът Бойко Борисов в Русе относно казуса с Великова и обяви, че е разпоредил вчера да бъде спряно „това безобразие“ – иначе като партиен лидер, чрез парламентарната група на ГЕРБ, щял да поиска оставката на Костов. Така премиерът се показа хем дистанциран от скандала, хем спасител на свободата на словото – неговото обаждане върна обратно Силвия Великова в ефир, след като ѝ бе отнет от тези-които-искат-Гешев-за-главен-прокурор. Диагноза за държава, която е на 111-то място по свобода на словото.

А всъщност „главанаците“ са на Борисов и на ГЕРБ продукт. Всички регулатори в държавата възпроизвеждат властовия модел и на практика работят като застрахователни брокери за управленските интереси. За бившия спортен журналист Костов от СЕМ гласуваха Бетина Жотева (квота на президента Плевнелиев), Розита Еленова (квота на БДЦ на Христо Ковачки) и София Владимирова (председател на СЕМ, от квотата на ГЕРБ). Същата „тройка“ избра и Емил Кошлуков да оглави БНТ, въпреки неубедителната професионална биография и протести при влизането му в БНТ през 2017 г. В журналистическите среди е добре известно, че ако искаш да спечелиш такъв пост, предварително трябва да си „поканен“ от управляващите.

СЕМ и парламентът просто легализират поканите.

Протестът пред БНР в защита на свободата на словото, повод за който стана отстраняването на Великова, събра журналисти от много медии и показа, че въпреки „ибрикчиите на щат“ (по Мирела Веселинова, „Капитал“), има общност, ядро от хора, които са готови да защитят колегите си и достойнството и честта да си журналист. Това е добрата новина. За последните десетина дни подобно обединение зад кауза се случва за втори път. Първият бе декларацията, подписана от над 25 медии и десетки журналисти, с която призоваха политиците да спрат да легитимират издания като сайта ПИК – повод за нея бяха публикуваните интимни снимки на приятелката на един от кандидатите за кмет на София.

В своя декларация Асоциацията на европейските журналисти изразява тревогата си за „превратa, който се извършва в журналистическата професия в последните години“, както и че „един от стълбовете на демокрацията – институцията на правото да бъдеш информиран, е тежко увредена“. Случаят със Силвия Великова тества имунната система на българската журналистика – има ли защитни сили, или е тотално блокирана от некомпетентност, поръчки, страх, корупция и сервилност към властта, която и да е тя.

Все още имаме имунитет.

„Хората, които сме тук, защитаваме професията“, заяви Елена Енчева, дългогодишна журналистка, отразяваща съдебната система за сайта DeFacto.bg. За честта на професията пред радиото излязоха и колеги на Силвия, независимо от съгледвачите на шефа на БНР, които да му докладват.

Отнетият (макар и за няколко часа) глас и микрофон на журналистката коства стола на прясно назначения и.д. директор на програма „Хоризонт“ Николай Кръстев. Той подаде оставка, както е редно да постъпи и генералният директор на БНР.

Кръстев пое отговорността и на пресконференция, на която не се яви Светослав Костов, обясни, че не му е въздействано – ама никак – и това е негово лично решение. В своя позиция по-рано ръководството на БНР, тоест Управителният съвет, начело с генералния директор Светослав Костов и подбрания от него състав – юристите Галя Тренчева и Димитър Димитров и журналистите Мария Маркова и Стефан Ташев, споделят становището на Кръстев, че липсва безпристрастност в предаванията и Великова е представяла едностранна позиция. Затова ѝ назначават дубльор в ресора.

В името на плурализма.

Въпросът оттук нататък е чии репортажи ще звучат в ефир и кой – тя или дубльорът, ще отразяват работата на прокуратурата например.

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Несъмнено.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Нели Огнянова: Обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-bnt-bnr/

    • Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия.
    • Никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам – защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии.
    • При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор.
    • Европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

През последните две седмици Съветът за електронни медии избра нови генерални директори на БНР и БНТ. Начело на общественото радио застава Светослав Костов, а на телевизията – Емил Кошлуков. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Венелина Попова: Тенденцията на отсъствие на интерес към тези конкурси в средите на професионалната гилдия е очевидна и все повече се засилва. Проф. Огнянова, как си обяснявате факта, че липсват достатъчно кандидати с ярки биографии и солиден авторитет? Все пак става дума за институции, които имат важни функции и са натоварени с големи обществени очаквания.

Нели Огнянова: Моето мнение е, че кандидати, които са реално независими, не се явяват на такъв конкурс, защото имат много потвърждения, че нито силното представяне на конкурса, нито силната концепция, нито реалното състезание по време на обсъждането ще доведе до успех. Независимите кандидати имат опит, който показва, че не е важно колко са силни те, а дали имат подкрепа от силните на деня.

ВП: А силните кандидати обичайно не търсят подкрепа от силните на деня…

НО: Независимите кандидати не търсят партийна подкрепа. Те се явяват на състезанието, разчитайки на собствените си възможности. И също така чета, че резултатите са неудовлетворителни, но регулаторът нямал избор. За разлика от парламентарните или от президентските избори, които непременно трябва да завършат с победител, тук процедурата може да приключи и без да има избран, може „да се преиграе“. И ако регулаторът наистина убеди хората в своята независимост, може би участниците в процедурата ще са повече и по-силни.

ВП: Същото твърди и вашият колега доц. Георги Лозанов – че СЕМ няма задължението да избере кандидат от първия конкурс. Същевременно изборът на генерален директор на БНТ изглеждаше предизвестен според мнозина анализатори, в това число и според Вас, и според Георги Лозанов, а този на БНР – силно изненадващ. Влизането на Емил Кошлуков отначало като програмен директор в телевизията напомня начина, по който преди години Поля Станчева влезе в радиото, преди да го оглави. По същия начин Валерий Тодоров, когото тя назначи като директор по радиоразпръскването и директор на „Радио Благоевград“, преди да я наследи на поста. Виждате ли в тази повторяемост някаква схема?

НО: Прилича на сценарий. Депозирането на документи за стаж в телевизия „Алфа“ беше изненадата на миналия конкурс за нас, които не бяхме чували, че Емил Кошлуков е работил като програмен директор в партийната телевизия. Тези документи за стаж позволиха на господин Кошлуков вход в кариерата на генерален директор на обществена телевизия. Сега вече изискуемият стаж за заемане на позицията е налице – и медиите отбелязаха, че трудовият стаж в телевизията на ПП „Атака“ е отпаднал от официалната биография на новия генерален директор на сайта на БНТ.

ВП: А възможно ли е той да покаже друго лице сега, след като вече е назначен – едно друго ниво, друга политика, която да се окаже адекватна на поста, който е висок, важен и към който има много големи обществени очаквания?

НО: Човек запазва способност да се променя. Но нямам очаквания, че господин Кошлуков ще се промени значително. Той получи подкрепа, за да изпълни определени задачи.

ВП: А какви задачи подозирате, че трябва да изпълни?

НО: Очаквам новините и публицистиката да са в стила на воденото от Емил Кошлуков предаване „Още от деня“. То се отклоняваше от стандартите за обществена телевизия и дори за себе си не съм убедена, че господин Кошлуков ги познава. Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия. Но тази мисия е предмет на съвсем отделен разговор.

ВП: Целият разговор пред СЕМ по време на представянето на Емил Кошлуков мина под знака на финансовата криза, в която е изпаднала БНТ. Според Вас има ли основания да се говори, че вкарването на обществената телевизия в тежка задлъжнялост е част от политика за поставянето ѝ на колене, още повече в контекста на променената собственост на „Нова телевизия“ и на очаквания за сделка и за bTV. Защото на всички ни е ясно, че на практика няма как да бъде отнета лицензията на единствената обществена телевизия, дори и тя да се окаже във фактически фалит. Или законодателството казва друго?

НО: Законодателството изисква България да има обществена телевизия, така че лицензията на БНТ трудно може да бъде отнета. Освен ако, разбира се, държавата не последва примера на Гърция. Тя през 2013 г. се оказа за определен период без обществена телевизия, която впоследствие беше учредена отново. Но на въпроса: никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит; да взема решения за предавания като „Стани богат“, които сега се оказва, че телевизията не може да си позволи, или за поддържане на най-скъпия възможен формат – спортна програма. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам, защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии. Доколко начинът съответства на режима на държавната помощ, подлежи на анализ.

ВП: Но аз си спомням добре, че когато Емил Кошлуков стана програмен директор на телевизията, влезе в конфликт с екипа на „Денят започва с култура“ с мотива, че в БНТ трябва да има повече развлекателни и рейтингови предавания. Това е странно, защото обществената телевизия има задължението да предлага новини, публицистика, култура – за останалите формати има комерсиални телевизии.

НО: Гледаемостта е ориентир, но не повече. Рейтингът на предаване в обществената телевизия не следва да е за сметка на ограничаване на плурализма. А намесата по въпроса кои да са участниците в едно предаване, си има име – цензура. По време на изслушването в СЕМ синдикатите зададоха интересни въпроси – и ако числата, изнесени от тях, са верни, за предаването „Пътеки“ се дават 4200 лв., а за предаването за хора с увреждания – 140 лв. При това „Пътеки“ на Деница Гергова или предаването за мистика и конспиративни теории „Новото познание“ на Стойчо Керев едва ли имат принос към реализирането на обществената мисия.

ВП: Емил Кошлуков заяви, че може да поиска или окончателно спиране на рекламите по БНТ и поемането изцяло на издръжката ѝ от държавата, или отпускане на повече рекламно време. Но имате ли обяснение защо обществената телевизия и сега не може да изпълни дори лимитирания си обем от реклами? Това може ли да се окаже също част от съзнателно провеждана политика за отклоняване на рекламите към частните телевизии?

НО: Времето за реклама, предоставено на БНТ, не се използва, което е странно на фона на големия дефицит. Обяснението, предложено от Кошлуков, беше, че телевизията няма достатъчно добър маркетинг, такъв, какъвто имат търговските телевизии. Но аз мога да предложа за обсъждане и друга теза – за връзката между рекламодателите и доверието към медията. Когато телевизията е пристрастна и политически ангажирана, това се отразява върху борбата за вниманието на аудиторията, както и върху интереса на рекламодателите. Когато има проблем с доверието, има проблем и с рекламите.

ВП: Но както виждаме, дори при определена линия на поведение към управляващите, някои телевизии (като „Нова телевизия“ например, дори след като стана собственост на господата Домусчиеви) имат достатъчно много реклами.

НО: Самите собственици на ред търговски медии са хора с друг основен бизнес. Ако говорим за „Нова телевизия“, Домусчиеви имат друг бизнес, освен това представлява интерес възелът „медийна собственост – реклама – спортни права – собственост върху клубовете“. При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор (Комисията за защита на конкуренцията – б.р.).

ВП: Говорим за БНТ и не сме казали нищо за ситуацията в БНР и за новия генерален директор Светослав Костов. Изборът му бе изненада за всички – може би защото го познаваме основно като спортен журналист в „Хоризонт“ и за малко като директор на Радио „София“.

НО: Няма да мога да коментирам избора на господин Костов, защото нямам достатъчно информация за работата му в националното радио. Озадачава първото му кадрово решение на новата позиция – назначението на журналистката, която зае неговото досегашно място. Разбира се, това е в правомощията на генералния директор, но ми се струва, че в обществените медии всеки ход трябва да може да бъде публично добре аргументиран. За да бъде убедителен.

ВП: Добре, ще изчакаме да видим поне какъв управленски екип ще състави Костов. Но можем ли да искаме адекватно финансиране на обществените медии – такова, което да им позволи независима редакционна политика, без преди това да бъде извършена реформа, за която всички говорят, но никой не иска да направи? И без контрол върху разходите на публични ресурси – не само такъв, който да оцени дали новите медийни продукти, които БНТ и БНР въвеждат, изпълняват обществената мисия, за който апелирате Вие в „Неделя 150“, но и такъв, който да предотвратява източване на средства чрез начини като модернизация или технологично обновление на медията.

НО: Адекватното финансиране не е пожелание, това е изискване на Европейския съюз. Въпросът не е можем ли да искаме адекватно финансиране. Въпросът е колко дълго ЕС ще търпи това състояние на финансиране на обществените медии в България, което не е обвързано с обществената мисия, и в този смисъл не знаем дали е адекватно. Така е удобно за всички. За държавата е удобно, защото тя може чрез финансирането политически да контролира обществените медии. За ръководствата е удобно още повече, защото те могат да не си правят труда да обосновават действията си.

Ако се въведе принципът на адекватното финансиране, тогава определянето на размера на средствата, които трябва да получат БНР и БНТ, върви заедно с контрола. Регулирането е много по-сериозно и контролът, както казахте, е не само последващ, но и предварителен. И всеки път, когато на някого му хрумне да въведе скъпо предаване, през което ще изтекат милиони, ще има задължение да го защити, да го обоснове от гледна точка на обществената мисия. Втори въпрос е, че защитата ще е пред медийния регулатор – което налага той да е истински безпристрастен и истински компетентен.

Тук трябва да се каже още, че европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това е нещо, което трябва да се обсъжда, но то не е положение в българския закон, а е оставено така още в директивата. И създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

ВП: Обсъжданото предложение в парламентарната Комисия по култура и медии за 5-годишен мандат на генералните директори БНТ и БНР би ли демократизирало управленския процес, или би усложнило отношенията в обществените медии? Защото три години са малко, а пет изглеждат много.

НО: БНР беше представило сравнителна таблица, която показва, че мандатите в обществените медии в ЕС и в рамките на Европейския съюз за радио и телевизия са по-дълги. Идеята е, че един генерален директор за три години няма хоризонта да проведе сериозна реформа или да приложи сериозни мерки. Това по принцип трябва да се подкрепи, но само ако даването на хоризонт пред генералните директори е свързано с граждански контрол. Защото от удължаването на срока не бива да произтича безконтролно време за ръководството на обществените медии. Те са обществени – следователно трябва да се търсят още инструменти за обществен контрол върху ръководството.

ВП: И сега на практика има обществени съвети към двете медии. Но те упражняват ли реален контрол за изпълнение на обществената мисия?

НО: Нямам впечатление, че обществените съвети упражняват ефективен граждански контрол. Смятам, че трябва да се мисли и за други мерки. Защото обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители. Хората трябва да намират в съдържанието на обществените медии достатъчно безпристрастна информация, за да могат да правят големите си избори. Големите избори, свързани с демокрацията. Иначе виждаме какви са резултатите.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Огнянова пред PolitkatNet

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доц. Георги Лозанов: Медиите в момента не са реален бизнес, а все повече разменна монета в други игри

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/georgi-lozanov-interview/

Георги Лозанов е медиен експерт, бивш член и председател на Съвета за електронни медии, доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет, гост-преподавател в НБУ, НАТФИЗ, Пловдивския университет и Националната художествена академия, колумнист в централни вестници и водещ на авторско предаване в Bulgaria On Air.

Преди конкурса за избор на нови генерални директори на БНР и БНТ Венелина Попова разговаря с доцент Лозанов за ситуацията в обществените и частните медии в България.


Венелина Попова: Доцент Лозанов, виждате ли сред допуснатите до участие в конкурса за нови генерални директори на БНТ и БНР кандидати с достатъчно висок обществен имидж и професионална биография за тези тъй важни постове?

Георги Лозанов: Мина времето сякаш, когато се явяваха ключови фигури в обществото и професията за тези места. Сега ситуацията в медиите е доста спорна и трудна, а в някаква степен има и усещане за предрешеност в конкурсите. Ето защо не мога да кажа, че се явява каймакът на българската журналистика. Това далеч не са и някакви особено доходни постове, а са свързани с много отговорност, работа и решаване на трудни проблеми. И всичко това до голяма степен не е много благодарно. Не съм сигурен, че тези места са достатъчно примамливи.

ВП: Е, да, може и да не изглеждат примамливи, но които веднъж са били на тези постове, искат да повторят мандатите си или след време се явяват отново на конкурси, за да ги заемат. Ето, Александър Велев, който е за втори път генерален директор на БНР (1998–2001 и понастоящем), се явява отново на конкурс; както и Валерий Тодоров, изкарал два последователни мандата (2007–2013) на „Драган Цанков“ 4.

ГЛ: Да, обикновено се счита за почти задължително, ако си бил директор на обществената медия, да се явиш отново на конкурс. Защото ако те изберат повторно, това е атестация, че си бил добър директор.

ВП: Като председател на СЕМ Вие ръководихте конкурси за генерални директори на двете обществени медии. И както се казва, изпитахте на гърба си тежненията на властта да влияе върху крайните решения. Може ли да се каже, че сте правил компромиси в избора на генерални директори?

ГЛ: Не, категорично не е така. Като председател на СЕМ не съм се чувствал жертва на някакъв политически натиск. Понякога я имаше принудата на изключително стеснения списък от кандидати. Така в радиото, Бог да го прости, Радко Янкулов беше един компромис. Но аз бих Ви попитал – ако Вие бяхте в СЕМ, кого бихте избрали?

ВП: А изборът на Валерий Тодоров?

ГЛ: Аз не бих казал, че изборът на Валери Тодоров беше попътен на тогавашните управляващи. Но и при него ситуацията беше такава, че нямаше сериозна алтернатива. Най-големият натиск към мен в тези конкурси винаги е идвал от липсата на алтернатива.

По отношение на избора на генерален директор на БНТ – струва ми се, че той е до голяма степен предрешен. Това е един дълъг процес, който в крайна сметка има за цел Емил Кошлуков да заеме поста. Както помните, той трябваше да стане директор още миналия път, но имаше трудности, тъй като не отговаряше докрай на условията. Сега вече отговаря и общо взето, заради съзнанието в обществото, че този избор е за него, затова не се явяват и достатъчно авторитетни кандидати, които да застанат срещу Кошлуков. Така че накрая СЕМ да може да каже: „Ами кого друг да изберем?“ Тези ситуации дават алиби на избора.

ВП: Като експерт как оценявате кандидатурата на Кошлуков? Добра атестация ли е за него досегашната му работа като програмен директор?

ГЛ: Както и да е стоял на предишния конкурс, сега ситуацията е различна, защото още когато влезе в БНТ, той се оказа в своеобразен конфликт на интереси като програмен директор и водещ. През годините е имало и други такива случаи и винаги са се отчитали като конфликт на интереси. И се е търсело решение. Помня, навремето Светла Петрова беше в такава ситуация и тя се съобрази с това, че не могат да се изпълняват и двете роли. Така че сега тези две години са една лоша атестация за Кошлуков. Извън историята със средния пръст, която е по-скоро куриозна, още с влизането си в телевизията той събуди съпротива сред професионалистите вътре и извън БНТ, та даже се стигна до подписки и протести. А от наблюденията си искам да кажа, че когато някой е влязъл в конфликт с професионалната колегия, това никога не свършва добре, рано или късно.

ВП: Още повече че сега, като генерален директор, Кошлуков ще трябва да овладява критичното финансово състояние, в което е изпаднала обществената телевизия.

ГЛ: По отношение на БНТ, която е във фалит и за което и господин Кошлуков е настоял пред СЕМ по време на своя отчет, сега се лансира като много добра тема, за да може той изведнъж да излезе като спасител на телевизията. Тези финансови проблеми се задълбочават с всеки следващ управленски мандат и не може да се каже, че се дължат точно на един определен директор. Затова смятам, че при сегашния финансов дефицит е по-добре да бъде избран доказан мениджър с опит, който да може да управлява медията като предприятие.

ВП: А може би тази ситуация е добре дошла за управляващите, които ще платят дълговете на БНТ – срещу цена, която можем да определим като превиване на гръбнака на медията?

ГЛ: Сговарянето с управляващите по време на конкурс, отправянето на искания към тях да се намесят в телевизията и да решат финансовите ѝ проблеми точно в момента е доста спорно поведение на кандидат за позицията. В такава ситуация е нормално да се изчака да завърши конкурсът, пък тогава да се водят разговори с управляващите, ако това е пътят, който ще избере бъдещият генерален директор на БНТ.

ВП: Днес беше публикуван докладът на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към Оксфордския университет. Според него БНР и БНТ са с най-висок резултат по показателя „доверие в информацията“. Има ли пряка корелация между това кой ръководи обществените медии, и доверието в тях, или то се дължи повече на инерция и на работата на журналистите в тези медии?

ГЛ: Няма съмнение, че ако се дължи на някого персонално, то е на журналистите. По-скоро кризите се свързват с ръководството на една медия, а позитивите – с тези, които продължават да работят, независимо от конюнктурите, които се сменят. И затова е много важно поведението на самите колеги вътре. Вие знаете, че в общественото радио, а отчасти и в телевизията, журналистите имат по-голямо основание да оказват съпротива и да бъдат коректив на своите шефове. В частната медия се приема, че собственикът (законът в това отношение не защитава работниците) може да налага своята воля. Докато в обществените медии все пак това не може да стане така директно, макар те да са нереформирани и на директорите да се дава особена власт, и то без разделение на властите вътре в медията. Както е добре известно, сега административните и програмните решения в обществените медии трябва да се вземат от едно и също лице.

ВП: Като човек, който 30 години е работил в БНР, мога да кажа, че упражняването на цензура там е трудно, макар винаги да е имало такива тежнения. Но Вие поставяте важен въпрос за частните медии, където собствениците правят опити да бъде наложена цензура върху неудобните гласове и те да бъдат отстранени от ефир – какъвто пример имаме сега с „Нова телевизия“. Ето, ръководството на телевизията прекрати договорите с журналистките Миролюба Бенатова и Генка Шикерова, а други способни продуценти и журналисти напускат. Тенденцията е очевидно обезпокоителна. Има ли начин според Вас да се реагира срещу такъв тип управленски произвол, какъвто демонстрират собствениците на една от двете големи частни телевизии в България?

ГЛ: Навремето заедно с професор Нели Огнянова успяхме да включим в закона един член, който да защитава работещите в БНР и БНТ, като им дава възможност публично да критикуват ръководството и това да не се смята за нелоялност към медията. И да не могат на това основание да те уволнят. Но това е валидно само за обществените медии и е свързано с много голяма енергия от страна на журналистите, за да могат да се съпротивяват срещу ръководствата, които ограничават професионалните им възможности или се опитват да налагат цензура. В частните медии това не се случва и в известен смисъл има нагласа на обществото, че който плаща, той поръчва музиката. Ето защо собствениците им в това отношение нямат реална пречка да правят каквото им се струва подходящо.

Традиционните медии все по-трудно се издържат сами. И когато влагаш капитал в тях, после искаш насреща някакъв реванш, който да е в сферата на твоя бизнес, в подкрепа на твоите корпоративни интереси и т.н., което, разбира се, деформира журналистическата картина. Това личи и от факта, че за десет години цената на „Нова телевизия“ падна тройно. Преди време тя беше продадена за 600 млн. евро, а сега – под 200 млн. Това показва, че в момента медиите не са реален бизнес. Медиите са все по-малко предприятия, които се издържат от потребителите на информация и съдържание, и все повече стават разменна монета в други игри.

ВП: Така е във фасадните демокрации…

ГЛ: Е, в реалните демокрации също в голяма степен медиите губят тази позиция, която са имали, включително и с независимостта си. Тенденцията е обща и неслучайно стигнахме до това „постистината“ да стане световен процес през 2016 г. Но би могло да има законови механизми за защита на журналистите от собствениците на медиите. И ако отнякъде може да дойде изход, той е в тази посока. Или пък това би могло да стане със силни синдикати, каквито в медиите отдавна няма. Така че практически журналистите в момента са оставени абсолютно на произвола на съдбата, или по-скоро на произвола на собственика.

ВП: Някак си липсва и вътрешна солидарност в гилдията ни, какъвто пример ни дадоха руските медии в подкрепа на арестувания журналист от сайта „Медуза“. Регионалните медии пък са напълно зависими от средствата, които получават от общинските бюджети и държавата. Това не е ли доста обезкуражаващо?

ГЛ: Първо, не бих искал да кажа, че всички медии в България са зависими по един и същи начин, дори разликите не са само между медиите, а между възможностите на отделни журналисти в една медия и на различни територии. В „Нова телевизия“ това беше чисто уволнение – да кажеш на едни разследващи журналисти, че ще бъдат фрийлансъри, защото естествено, че няма как да се прави разследваща журналистика, ако зад теб не стои медията и не те подкрепя. Но същевременно има журналисти и в тази телевизия, като водещите на сутрешния блок, които изпълняват достойно задълженията си.

Какво ще е бъдещето развитие – не ми се иска да правя прогнози, защото едва ли ще са много окуражаващи. Обаче пак казвам, че ситуацията е драматична в световен мащаб. В интернет в момента се разпространява безплатно същото съдържание, което традиционните медии трябва да продават, за да съществуват. Това е вече един невъзможен бизнес модел, а нов още не се е появил. Сега стоим в тази абсолютно разпаднала се ситуация и е много трудно да се намери точката, от която да се тръгне, за да се излезе от кризата.

Заглавна снимка: Bulgaria On Air

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Фактотумът Кошлуков

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/faktotumut-koshlukov/

Да не се бърка фактотум с фактор. Фактотум означава да си нечие доверено лице, също и момче за всичко. А сега – и изпълняващ длъжността шеф на БНТ.

Дали Емил Кошлуков няма да стане и постоянен генерален директор на обществената телевизия след конкурса през лятото? Имаше амбиции за това през 2017 г., но макар и да не оглави телевизията, по-късно го взеха за програмен директор на БНТ1. След като тази седмица генералният директор Константин Каменаров подаде оставка заради потвърдената условна присъда за шофиране в нетрезво състояние, Кошлуков временно зае неговото място до избора на нов титуляр. А под ръководството на и.д. шефа Българската национална телевизия ще отразява кампанията за европейските избори.

Безспорна публична личност ли е Кошлуков, притежава ли качествата да бъде начело на обществена медия – да е сред корифеите на гражданската журналистика с несъмнена почтеност, способност да не се огъва пред силните на деня, да отстоява принципите на журналистиката като занятие с нестопанска цел? Не. Но и предишните няколко души, които оглавяваха БНТ в този век, не притежаваха такива характеристики. А и къде са написани тези критерии, освен в настоящия материал – или ни се искат по подразбиране? Ето това е проблемът. Или поне един от тях. Защото дефинирането на определени цели и механизми на финансиране на една обществена медия определя и кой да я управлява.

Удобният на политическата каста и главно на управляващите (защото те си го избират) СЕМ избира удобни шефове на медиите, които би следвало да наричаме обществени. Председателката на СЕМ София Владимирова, която ще остане още година на поста, не е известна като журналист, работила е за разни забавни предавания, а изстрелването ѝ към СЕМ стана след провала на министърката на външните работи в първия кабинет „Борисов“ Румяна Желева и като кандидат за еврокомисар, и като дипломат. Владимирова отговаряше за връзките с обществеността на МВнР по онова време. Сега тя мотивира избора на Кошлуков за и.д. генерален директор с аргумента, че най-важно е спокойствието в БНТ:

„В деликатния момент, в който, за съжаление, се наложи – при тези форсмажорни обстоятелства, да взимаме такива решения, разбирам хората, с които говорих. Разбирам и тяхното желание да не се споменават имената им. Някои от мотивите бяха лични, други бяха, че телевизията наистина е в много тежък момент. Предстои само след два дни да започне предизборната кампания, предстои посещението на папата в България.“

Последното изречение е умилително. Странно наистина как визитата на папата на 5–7 май би затруднило медия, която съществува от 60 години и поне е изградила и отработила механизми за отразяване на подобни събития. Но да не забравяме, че Владимирова повярва на бележката от телевизия „Алфа“ на ПП „Атака“, че Кошлуков е работил там като програмен директор. В противен случай нямаше как да се яви на конкурса за шеф на БНТ през 2017 г.

Стълб на демокрацията или опорка на властта

Когато медийната свобода в една дефинитивно демократична държава е стабилно ниска, обществените медии трябва да са на висота – защото са един от стълбовете на демокрацията. Ако почти всички други медии се борят за рейтинг заради рекламодателите и да излязат на печалба заради интересите на собствениците си, тъй като са бизнес предприятия, за БНТ, БНР и БТА, медии с обществено предназначение, единствената цел трябва да е осигуряване на качествена информация, особено за хора с по-ниски доходи, които не могат да си позволят други източници на информация.

Те трябва да предоставят „новини за събития, политики и актуални въпроси, които са по-професионални и политически неутрални от тези на останалите медии, и да имат по-високи стандарти на журналистика“, пише Кен Нютън в студията си. Ако комерсиалните телевизионни канали могат да си позволят „меки новини от по-повърхностен характер за личности, политически фигури и стилове“, обществените трябва да имат повече новинарски емисии, публицистика и образователни предавания и да включват малцинствените общности и социално слаби групи.

БНР е добър пример, както и журналистите му, които доказаха през годините, че имат изправен гръбнак и не се страхуват да протестират при опити за цензура или орязване на бюджет. Прави ли това БНТ? Сами изберете отговора, ако гледате програмата на медията.

Безполезните „шапки“ на обществените медии

Общественото на обществените медии са обществените съвети от „значими“, както ни уведомява БНТ, личности. Що е то обществен съвет ли? „Независим консултативен орган, който подпомага изпълнението на обществените функции на БНТ“, а членовете му „наблюдават баланса на различните гледни точки и интереси в програмите на националната телевизия и съдействат за налагане на българската културна идентичност и език“. За тази си обществена дейност те получават и месечни възнаграждения.

Начело на обществения съвет на БНТ е проф. Боян Биолчев, бивш ректор на СУ „Св. Климент Охридски“, а заместник му е певицата Хилда Казасян. Членове са социалният антрополог Харалан Александров, бившият министър по европейските въпроси Гергана Паси, която обаче депозира оставката си тази седмица, писателката Теодора Димова, Мартин Захариев – бивш депутат от БСП и изпълнителен директор на Сдружение „Национален борд по туризъм“, олимпийската медалистка и състезателка по кану-каяк Ваня Гешева, публицистът Иван Стамболов – Сула, рекламистът Иван Киров – Тоби.

Сами по себе си това са публични фигури – къде повече, къде по-малко известни. Ако се съди по продукцията на БНТ обаче, не е ясно с какво допринасят за общественото в нея. Техният мандат е до края на мандата на генералния директор, тоест ще има нови при новия.

Журналистиката – занятие с нестопанска цел

В медийните анализи и проучвания съществува терминът nonprofit news, който няма български аналог, както и nonprofit journalism. В САЩ и в някои западноевропейски държави вече говорят за журналистика от този тип – гражданска и културна институция, която да е финансирана от донори филантропи, така както спонсорират културно събитие или болница. Целта е обществото да получава качествена и доколкото е възможно – неманипулирана информация.

В България още не можем да измъкнем обществените медии от хватката на политиците и да ги накараме да работят за гражданския интерес, вместо да са пудели на властта. А би трябвало, защото получават за 2019 г. общо 117,1997 лв. от парите на данъкоплатците – 67,73 млн. лв. за БНТ, 44,29 млн. лв. за БНР и 5,175 млн. лв. за БТА. (Освен това те имат право и на приходи от реклами.) Когато се гласуваха тези бюджети в края на миналата година, председателят на парламентарната Комисия за култура и медии Вежди Рашидов заяви, че е време да се помисли за обществените медии, тъй като отдавна в тях не са правени никакви реформи. Едва ли заради реформите в БНТ отново се завърна Уляна Пръмова, бивша генерална директорка на телевизията, като началник на дирекция „Информация“.

Впрочем в България работеше медия, която може да се каже, че беше на обществена издръжка, но служеше на частни интереси. Всички, които работеха в нея, получаваха щедри заплати, в т.ч. и Кошлуков, само защото една малка частна банка (КТБ, днес в несъстоятелност) беше предпочетена от държавната енергетика и държавните фирми в областта на транспорта. И над 230 млн. лв. от налетите в банката пари бяха излети в TV7, в която работеха и Емил Кошлуков, и Елена Йончева, и Николай Бареков, и Любен Дилов, и Иван Гарелов и др. И предвид факта, че телевизията не печелеше, а харчеше пари, може и да твърдят, че са правели nonprofit journalism.

Но да се върнем на Кошлуков. Проблемът не е, че отдавна не го помним като един от символите на изгряващата демокрация, а повече като приближен на Доган; нито като депутата, предложил криминализиране на еднократната доза наркотик за собствена употреба, заедно с тогавашните си съпартийци от „Новото време“ Борислав Цеков и Мирослав Севлиевски, приравнявайки жертвите на дрогата с дилърите; нито и като телевизионния водещ, показал среден пръст в ефир. Проблемът е, че той е част от проблема да нямаме обществена БНТ.

Иначе има една добра новина от кадровите размествания – няма да води публицистичното предаване „Още от деня“. И даже са две – втората добра новина е, че ще води само Поли Златарева. Лошата е, че няма да е за повече от 3 месеца.

А през това време „Нова телевизия“ става БНТ на квадрат. Не само защото дългогодишната шефка на БНТ Вяра Анкова стана прокуристка на частната телевизия в навечерието на придобиването ѝ от братя Домусчиеви, а днес е изпълнителна директорка. Нито защото кадри на БНТ бързат по коридорите ѝ. А просто защото и тази медия жизнерадостно размахва опашка пред властта…

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Емил Кошлуков пред Иван Гарелов, 2012 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.