Tag Archives: медии

Как се учим на медийна грамотност

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-se-uchim-na-mediyna-gramotnost/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване. Един от най-големите проблеми на учениците е, че не умеят да различават факт от мнение, споделя Сава Ташев, учител в столичното 97-мо СУ „Братя Миладинови“. Той преподава медийна грамотност „през предмета…

Източник

Кой диктува въпросите?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/koy-diktuva-vurposite/

Кой диктува въпросите за разпит на журналисти в хода на едно досъдебно производство? Този въпрос излезе като основен след опита ми да разбера обект на чий интерес са мои коментари и анализи по политически теми. След като дадох гласност на разпита ми в ОД на МВР на 28 юни, на който бях призована като свидетел за мой авторски анализ в „Тоест“, а на 29 юни Полина Паунова излезе с текст по темата в…

Източник

Твойта майка също

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%82%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%BE.html

сряда 30 юни 2021


Някой по-умен от мен беше казал, че няма нищо по-опасно от прост, но деен човек, защото никой не може да свърши повече простотии от него. КОЙ може да се впише…

Опит за „респектиране“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/opit-za-respektirane/

Вчера, 28 юни, Венелина Попова беше поканена в полицията да даде показания за свой аналитичен коментар в „Тоест“ от 6 март 2021 г. Не се уточнява срещу кого е образувано досъдебното производство, станало повод за разпита, но е във връзка с търговия на гласове. Не статията ѝ при нас обаче има за фокус тази тема, а нейно разследване за друга медия („За истината“) от 4 април. И именно в едната от…

Източник

За университетските медии и замлъкването на студентите. Разговор с Жана Попова

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zhana-popova-interview-alma-mater-tv/

Ако името Цветелина Бенчева ви звучи познато, вероятно е от т.нар. „клип със сметанката“ от 2018 г., който предизвика скандал в журналистическите и обществените среди. В него новоназначеният директор на университетската телевизия „Алма Матер“ Башар Рахал призовава студентите да търсят слава чрез медиите и комуникациите, явно забравил (както коментира тогава Полина Паунова), че телевизията е място…

Източник

OpenLux, ама тия при Каскета не минават!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/openlux-penchev-kasket.html

неделя 14 февруари 2021


Седя, скучая и си барам каскета. По никакъв начин не мога да разбера логиката на някои хора в тази държава. Е, признавам си, не съм се и опитвал кой знае…

Дигитална археология на „Редута“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/digitalna-arheologiya-na-reduta/

94 месеца. Това са седем години и десет месеца. От толкова време според RSS четеца ми следя сайта „Редута“. Подозирам, че четецът ми греши, защото имам ясен спомен, че редовно четях сайта и преди това. Помня дори първата му публикация, която днес не може да се намери там, защото достъпният архив е от 21 октомври 2016 г. насетне.

След кратко търсене в интернет може да се установи, че

„Редута“ стартира през март 2011 г.

Първият анонс за сайта е от 22 март и се намира в блога на Владимир Шопов. Ден по късно и Стойко Тонев, по-известен като Тони Филипов, д-р, пуска кратко съобщение по темата в блога си „Из делниците на един луд“. Това е впрочем последният пост в блога му и оттам нататък рубрика под същото име става част от „Редута“. На следващия ден блогър с псевдонима Флайко препубликува първата статия от новосъздадения сайт. Същата, която помня. Блогът му, изоставен година по-късно, е единственото налично в интернет свидетелство, потвърждаващо моя спомен. Съдържанието на статията присъства и в описанието на страницата на „Редута“ във Facebook.

В голямата си част всъщност онази първа публикация е цитат от романа на Кърт Вонегът „Сирените от Титан“. В него Вонегът въвежда понятието „хроно-синкластичен инфундибулум“: „Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.“

Именно това понятие използват създателите на сайта, за да го опишат най-добре. Те отправят към бъдещата му аудитория следното послание:

Добре дошли, уважаеми читатели, в нашия хроно-синкластичен инфундибулум! Не се стряскайте от сложното наименование. Както повечето сложни наименования, то е измислено, за да скрие нещо много просто – възможността най-различни истини да съществуват заедно, без да воюват.

През годините едни автори се присъединяват към „Редута“, други си отиват, но основните остават четирима: Стойко Тонев, Веселина Седларска, Любослава Русева и Владимир Шопов. При всички различия между тях – ценностни, стилови, политически и пр., „Редута“ е пространството, в което техните истини „съществуват заедно, без да воюват“ помежду си. Свързващата ги фигура е Стойко Тонев – социолог по образование, с докторантура по политология, известен най-вече със сатиричната си публицистика. В сайта са посочени именно неговите координати за контакт.

В някои от вариантите си дефиницията на думата редут, послужила за заглавие на сайта, звучи за неспециалистите почти толкова неясно, колкото и „хроно-синкластичен инфундибулум“. Според Уикипедия редут е „постоянно или временно фортификационно, обикновено землено съоръжение от затворен вид“. Преведено на понятен език, това ще рече: постоянно или временно укрепление. На френски, откъдето произхожда думата, redoute означава както укрепление, така и място за провеждане на празненства, танци, карнавали.

Авторите на „Редута“ предложиха на аудиторията си едно укрепление,

от което изстрелваха стрелите на социалната си критика, обединявани от карнавалната ирония на д-р Тони Филипов. Читателите, от своя страна, знаеха, че имат сигурно убежище срещу ниските стандарти в публицистиката и в журналистиката като цяло, срещу безгръбначността и манипулативността; място, където да се подслонят. И така – почти десет години.

Край на този идиличен хроно-синкластичен инфундибулум сложи внезапната смърт на Стойко Тонев на 31 януари 2021 г. Последната му публикация е от 27 януари и завършва с To be continued next Sunday („Ще продължи следващата неделя“). За д-р Тони Филипов следваща неделя нямаше. Не и тук. А там, където винаги е неделя, в компанията на Кърт Вонегът и други брилянтни ироници.

Останалите трима автори на „Редута“ не искат да продължат сайта без „доктора“: „За съжаление, колкото и да звучи банално, всяко нещо има своето начало и своя край. Без д-р Тони Филипов това място просто не би било същото. По наша преценка сегашният момент е подходящ да поставим точка на това начинание. Надяваме се, че то оставя съществена следа в усилията за удържане на свободата на словото в страната.“

„Редута“ ще продължи да съществува, но само като архив.

Редутите биват временни и постоянни. Да си призная, приемах „Редута“ за даденост. За постоянно укрепление, зад което не се налага човек да се крие през цялото време – достатъчно е да знае, че то е там и че от него се произвеждат качествени словесни залпове. И изведнъж, докато се усетя, сайтът премина от полето на медийното всекидневие в това на дигиталната археология. Превърна се в обект на архивиране и консервация.

Информационното общество внася нови измерения не само в живота, но и в смъртта. С годините дигиталната гробница в нашия онлайн свят заема все по-голямо място. Тази гробница се пълни не само с архивирани, зарязани, изчезнали или загубили притегателната си сила сайтове, блогове, социални мрежи, приложения, а и с онлайн профили на покойници. Facebook вече предлага инструмент за превръщането на профилите на покойници във възпоменателни, тъй щото да не получаваме жизнерадостни напомняния за всеки техен рожден ден.

От един финал се очаква да е поне малко жизнеутвърждаващ. Вероятно тук трябва да възложа надежди за дълголетно онлайн битие на читавите медии, които остават, при съблюдаването на високи професионални стандарти. И да пожелая в тях останалите трима автори от „Редута“ да са добре дошли. Разбира се, силно се надявам това да се случи. Но единственото, което ми хрумва в момента, е едно стихотворение на Марин Бодаков:

Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

Само че в ума си заменям „тайни“ с „дигитални“.

Заглавно изображение: © Diego Ruschel / Fort Zeelandia Museum

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Андон Балтаков и битката с вятърните мелници

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/andon-baltakov-i-bitkata-s-vyaturnite-melnitsi/

Генерален директор на обществена медия в България подаде оставка по морални причини. Това е прецедент в медийната ни среда, която не помни някой сам да е поискал да напусне толкова висок пост с множество облаги и възможности.

Този знаков жест на генералния директор на Българското национално радио Андон Балтаков, който има хоризонт от още две години до края на мандата си, предизвика смут и въпроси. Реакция имаше и в Народното събрание, където оставката на министъра на културата Боил Банов поиска напусналият групата на социалистите Красимир Янков, а след това и самата БСП. Балтаков се обяви против политизирането на темата и отказа да влезе в зоната на спекулациите, но отляво в пленарната зала проляха сълзи за свободата на словото в радиото, за която в партията столетница страдат единствено когато са в опозиция.

Като причина за депозирането на оставката си шефът на БНР посочва доклада на министъра на културата Боил Банов, с който се предлага законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията и в който, по думите на директора,

одобреният от БНР текст е подменен.

Пред медии той заяви, че е възмутен от липсата на управленска воля за промяна на нормативната уредба, за да се спре политическото вмешателство в радиото, и попита защо стабилността на обществената медия отново се поставя под въпрос и чии интереси трябва да обслужи това. Балтаков недоумява защо работна група от БНР, БНТ, СЕМ и медийни експерти е подготвила един стойностен проект, от който впоследствие са извадени важни текстове, свързани с управлението на обществените медии. „Боил Банов трябва да подаде оставка, защото манипулира един законопроект […], върху който са работили експерти на изключително високо ниво“, коментира той.

За Андон Балтаков въпросът за избора на членовете на Управителния съвет е принципен и затова техните отговорности при вземането на управленски решения трябва да бъдат ясно разписани в закона, заедно с тези на генералния директор. Пред „Хоризонт“ той заяви, че европейските принципи на демокрация са еднакви навсякъде, затова се вбесявал, като чуел, че „в България е така“. Според него „българинът заслужава нещо по-добро“, а обществото иска гарантирано свободни обществени медии.

Андон Балтаков се завръща в България и заема поста на генерален директор на БНР от януари т.г., след дълго пребиваване в САЩ като журналист и мениджър в различни медии. Два месеца по-рано предшественикът му Светослав Костов беше предсрочно освободен от Съвета за електронни медии след скандалите с опита за сваляне от ефир на дългогодишната водеща Силвия Великова и безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ на 13 септември 2019 г.

Оставката на сегашния генерален директор на БНР и мотивите за нея бяха приети от гилдията с голям респект.

Журналисти и служители от радиото застанаха зад своя шеф в отворено писмо, адресирано до президента, премиера, председателката на Народното събрание, посолствата на страните от ЕС, САЩ и Великобритания, както и до медиите. В него те посочват, че в България „отдавна сме свидетели на удобно и съзнателно подменяне на функциите на медиите, унищожаване на голяма част от свободната преса, овладяването на телевизии“.

А предложенията на Министерството на културата за промени в Закона за радиото и телевизията, поставени на обществено обсъждане, гилдията в радиото приема като сериозно отстъпление от волята в България да има силни, обективни и независими обществени медии. Затова тя настоява законопроектът, в който позицията на БНР е манипулирана и подменена, да бъде оттеглен. „Българското национално радио винаги е реагирало остро при всеки опит за подмяна и вмешателство в журналистическата свобода. И сега няма да допуснем медията ни да бъде зависима от политически или икономически интереси и хвърляна в нов колапс“, заявяват в отвореното си писмо работещите в БНР.

Според Диана Янкулова, водеща на обзорното политическо предаване „Неделя 150“ и на „Нещо повече“ по „Хоризонт“, управляващите никога няма да позволят на обществените медии да бъдат финансово независими, защото това е начин на цензура: „Днес викат за свободата на словото, после ще искат да го обяздят.“ Като „неочаквано, но достойно“ определи журналистката поведението на генералния директор, който не желае да се моли за пари. По думите ѝ

Андон Балтаков е реагирал като чужденец и по начин, непознат за българската публичност, защото никой не си е позволявал да каже, че царят е гол.

„Знаем, че у нас е много по-лесно да се жертва един човек, отколкото да се промени политическото статукво“, коментира радиоводещата, която не изключва мнозинството да оттегли законопроекта, ако Борисов се намеси. Янкулова уточни, че не знае какво точно е подменено в проекта на радиото, но е категорична, че финансирането на обществените медии в България отдавна не отговаря на никакви европейски директиви. Както и политическите назначения в Управителния съвет на радиото, чиито членове винаги са представлявали нечии интереси.

Мнението на медийния експерт Весислава Антонова за случая е, че Андон Балтаков се е почувствал предаден, затова е взел и необратимо решение. „В него има натрупано отчаяние от токсичната среда и усещане, че няма подкрепа от институциите и от законодателя. Мисля, че ако оставката му бъде приета, това ще доведе до нова криза в радиото, в което той дойде с амбицията да му помогне. На всички е ясно, че обществените медии трябва да се модернизират. Те не са дигитализирани и затова са загубили модерната си публика“, анализира ситуацията Антонова. Тя е убедена, че един генерален директор има правото да избере членовете на Управителния съвет, с които да изпълнява своята концепция в рамките на мандата си.

Емил Кошлуков, генералният директор на БНТ, коментира пред „Тоест“, че за мнения и коментари по този законопроект са поканени всички институции и тепърва предстои неговото обсъждане в парламента и комисиите. Като голяма стъпка напред телевизионният шеф посочи, че отпада финансирането на час програма, каквото няма в нито една страна от ЕС, и че ще бъде приета методология за реалистично изчисляване на бюджетите в двете обществени медии. Той нарече това „голям пробив“, защото в бъдеще не финансовият министър ще решава коя медия какъв бюджет да има, а промяната на модела на финансиране ще направи обществените медии независими от политиците. Според него в проектозакона на Министерството на културата са отхвърлени добри предложения на работната група, „за които ще продължим да се борим“.

Бетина Жотева, председателката на СЕМ, беше категорична пред „Тоест“, че от Съвета ще дадат отрицателно становище за този законопроект,

тъй като в него не са намерили място предложенията на юристите на медийния регулатор. Тя посочи като много важна необходимостта да отпадне изискването към кандидатите за шефове на БНР и БНТ да имат 5 години трудов стаж, съответно в радио или телевизия, и да се замени с просто 5 години стаж в медии. Според нея сегашните условия за участие в конкурсите не давали възможност на способни млади хора да се кандидатират, а се явявали все едни и същи лица.

Решението на генералния директор на БНР Жотева разглежда в светлината на бавните процеси в България: „Господин Балтаков идва от Щатите и затова има други рефлекси, но ние ще му обясним тези неща.“ Според Жотева шефът на радиото е взел прибързано решение, защото, докато законопроектът мине през обществено обсъждане, през Министерския съвет и парламентарната Комисия по култура, мандатът на Балтаков най-вероятно ще изтече.

Министерството на културата не закъсня с отговора си на оставката на генералния директор.

Според Боил Банов неговото ведомство е било само организатор и координатор на срещите, свързани с изработването на законопроекта. Това предизвика реакцията на Балтаков, който в интервю пред „Дневник“ попита: „Ако са били само пощенска кутия, защо моят законопроект не беше публикуван в неговата цялост? Можем да имаме нов модел на финансиране и стар модел на управление. Очевидно няма воля да се разруши статуквото!“

Съмненията на Андон Балтаков, че радиото може да се изгради като независима обществена институция, са напълно основателни в светлината на отминалите скандални събития в БНР. След като прокуратурата оневини бившия генерален директор Светослав Костов за спирането на „Хоризонт“, година по-късно няма обвинен за това престъпление. А скандалът с политически привкус около свалянето на Силвия Великова от ефир отшумя и остана в страниците на докладите за потъпканата свобода на словото в България.

Превръщането на БНР в истинска обществена медия не минава само през законодателните промени,

свързани с модела на финансиране на медията или с избора на членовете на Управителния ѝ съвет, за които историята показва, че най-често са били марионетки на генералния директор, легитимиращи неговите решения. Това е дълъг процес, в който журналистите не очакват нишан, че могат да се изразяват свободно и да критикуват всички власти, каквато е основната функция на всяка медия, а се борят за това свое право. И гилдията в радиото винаги го е правила. Но незнайно как конформизмът се настани в коридорите на старата къща на ул. „Драган Цанков“ №4, а сиви кардинали поставят директорите в ситуации да се съобразяват с тях – или да си отворят фронт отвътре.

Но тези сюжети остават незабелязани за публиката отвън. БНР, макар и с висок рейтинг, не е онова обществено радио, което искат гражданите. Ето защо трябва са се извърви дълъг път, да отпаднат двойните стандарти в програмно и всякакво друго отношение. Но това не може да направи сам нито един генерален директор, пък бил той и с опит, придобит в медии от модерния свят.

Заглавна снимка: Стопкадър от изслушването на Андон Балтаков пред СЕМ на 20 януари 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Биков безмилостно разобличи корупцията в западните медии!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/toma-bikov-media.html

неделя 20 септември 2020


Нали обективността изисква да се анализират всички гледни точки, та седя и си мисля. Ами, ако депутатът от ГЕРБ Тома Биков е прав? Кой пък казва, че западните медии са неподкупни? Някой е извадил едни пачки от тайно нощно шкафче, занесъл ги е на „Шпигел“, „Политико“ и цялата там плеяда прехвалени и уважавани вестници и воала! Те ти, брате, цела кампания срещу ГЕРБ! Яростна, безочлива, безцеремонна и неблагодарна.

Та нима Бойко и компания не осигуриха на доскорошните ни европейски партньори евтина и в голямата си част доста образована работна ръка във фертилна възраст? При това повече от милион човека атакуваха трудовия пазар в Западна Европа само по време на неговите управления. И сега точно от запад да го погнат с критики… Бива ли така, питам се аз и в главата ми все повече избуява червейчето на съмнението.

Как така пък почти никоя родна медия не видя нищо нередно в управлението на ГЕРБ, а тия изнежени от стабилност, охолен живот, върховенство на закона и липса на корупция западни журналисти се врат, където не им е работа и разриват помийни ями, в които ние имаме негласен национален консенсус да не ръчкаме? Кой изобщо им го позволява? Толкова ли са цъфнали, вързали и останали без никакви проблеми родните им държави, за да се бъркат в чужди работи? Нима някоя родна медия си е позволила да вади документи и да повдига обвинения срещу който и да е западен политически или икономически лидер? Но, така е, когато си възпитан, дисциплиниран и знаеш кое ти е позволено и кое – не. На запад явно журналистите не знаят граници и си пъхат носовете, където им скимне.

Продължавам да анализирам и неусетно се нахъсвам все повече. На въпроса дали може да даде повече конкретика кой е платил, на коя медия, за коя публикация, Тома Биков се прояви като истински мъж на място и рече, че няма да влиза в никакви подробности, защото няма доказателства. Подозирам, че просто си замълча, за да не се налага да споделя източниците си и да ги поставя под угрозата международната медийна мафия, която явно се е мобилизирала срещу ГЕРБ, да им отмъсти.

Само преди дни негов млад колега депутат, отново от котилото на Борисов, сравни вземането на отношение от страна на ЕС по въпросите на корупцията, липсата на разделение на властите и редица други неуредици в България с онова време, когато чакахме знак от Кремъл, за да знаем правилно ли градим комунизЪма или не чак толкова. И, като се замисли човек, си е точно така.

Откъде накъде ще ни се бъркат тия във вътрешните дела? И политици, и журналисти. Кой ви е питал какво мислите за България? Или се възползвате от призивите на ония протестъри, дето се възмущаваха, че си затваряте очите за случващото се с всички власти у нас? Каквото и да е, ние сме суверенна държава и не трябва да позволяваме разни медии и брюкселски зелки да мътят водата на премиера и главния прокурор! Каквито са такива са, ама са си наши!

С какво ЦВИК, медиите на Пеевски, Домусчиев и компания и работещите в тях мисирки са по-лоши от прехвалените западни сайтове, вестници, телевизии и журналисти? Обективната действителност е измишльотина. Всеки е свободен да представя събитията както прецени. Или както му платят. А виждаме, че Тома Биков знае на кого плащат и къде наистина се прави качествена журналистика, съвсем незаслужено поставена на 111-о място по свобода.

Напротив, нашите медии са си свободни и затова си пишат каквото им душа (джоб) сака, а не разни материалчета, базиращи се върху документи и факти. Та нима документите и фактите не ограничават свободата, полета на мисълта? А за друго замисляли ли сте се? Ако в България решиш да се изказваш по медиите за злоупотреби на властта, моментално те уволняват и преставаш да си журналист. На кого помагаш с това? На свободата на словото ли или на поредния мисир, чакащ за мястото ти? Не е ли най-висша форма на свобода да се примириш със ситуацията, в която живееш, да се пригодиш към нея и да си караш кефа, вместо да заравяш перото си в дълбоки плаващи пясъци, както правят западните подкупни медии?

Не знам кой им плаща, но след като Тома Биков казва, че им се плаща, значи е така. На него ли да вярваме или на някакви си очевидни истини, за които дори и в крепостта на фрау Меркел вече не си затварят очите? Ако направим второто, не е нито патриотично, нито православно. Изобщо, като цяло, неудобните въпроси и ваденето на показ на разни уличаващи документи не са нито патриотични, нито православни. Те са гнусно достижение на чужди, предимно протестантски народи. Ето още една логическа връзка – протестанти, протестъри. Да не мислите, че е случайно?

Шок! Ужас! Сензация! Протестъри плащат на протестанти, за да резилят премиера Борисов и прокурора Гешев в поръчкови западни медии!

Не, че нещо, просто давам идея на праволинейните родни журналисти за тема, която могат да развият с голям успех. А през това време аз ще продължавам да изсмуквам от пръстите си нови и нови доказателства за правотата на Тома Биков да разобличава подкупността на западните драскачи.

Горан Благоев: „За Емил Кошлуков двойните стандарти са норма за професионализъм“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/goran-blagoev-interview/

Горан Благоев е доктор по история и журналист в БНТ от 28 години. Зрителите го познават като водещ на авторското предаване „Вяра и общество“ и като един от водещите на „История.БГ“.

Венелина Попова разговаря с него за конфликта му със Светия синод и с генералния директор на БНТ Емил Кошлуков.


В отношението си към Вас и към Вашето предаването генералният директор на БНТ Емил Кошлуков се позовава основно на забраната на Светия синод служители на БПЦ да участват във „Вяра и общество“. Всъщност не произтича ли всичко от очакването на синодалните старци и на генералния директор предаването да бъде канонично, а не дискусионно, каквото е то по своя замисъл и реализация през годините?

Благодаря Ви за въпроса, защото изначалната идея на „Вяра и общество“ е да бъде предаване за религиозна публицистика и култура. И не виждам нищо смутително в това да се дискутират наболелите проблеми на дадено изповедание, а същевременно да се представя неговата догматика и религиозен живот, благотворителните му инициативи и културата, която създава. През 15-те години, в които съществуваше, мисля, че предаването беше чудесно съчетание от всичко това.

Винаги се е намирал някой, който да не харесва това, което се дискутира във „Вяра и общество“, включително и от Синода. Но досега нито един генерален директор не си е позволявал да посяга така на предаването. То не е информационна емисия, така че коментарите в него би следвало да са позволени. Освен ако някой се страхува от това, което се казва в тях, и провижда свободата на словото като безкритично излагане или премълчаване на факти?

В предаването винаги съм се опитвал да представя и другата гледна точка, но когато това ми е отказвано, с екипа сме слагали празен стол и сме го съобщавали. Така беше и когато осветлиха по-голямата част от Светия синод като агенти на Държавна сигурност. Няма да забравя как някои бягаха от мен на площад „Св. Неделя“, когато след едно голямо празнуване в храма, където се беше събрал целият Синод, се опитах да направя интервюта с повечето от тях.

В предаването показахме разсекретените досиета и на Главния мюфтия, и на представители на еврейското изповедание. Поканата ми да гостува на живо прие и един от осветлените като агенти евангелски пастори – пастор Павел Игнатов. Мой събеседник е бил и Бончо Асенов, кадрови офицер от ДС, за да се чуе и неговата гледна точка – защо и с какви мотиви е вербувал тези хора. Неотдавна, когато в предаването обсъждахме украинския църковен въпрос, също бяха представени различните позиции. Освен привържениците на украинската автокефалия, Явор Дачков имаше комфорта да изложи необезпокояван своята проруска теза. А той сега е в групата, която иска отстраняването ми като водещ на „Вяра и общество“. Винаги съм се опитвал да бъда максимално обективен, защото работя в обществена медия, а не в сайтове с неясно финансиране.

Като колега знам колко е трудно да накараш някой от БПЦ, особено от по-високопоставените в йерархията, да участват на живо в предаване. Те винаги отклоняват подобни покани. Но не разбирам основанията на Синода да Ви обвини, че едва ли не използвате предаването за вендета с някои негови представители или че насилвате морално Църквата… Обаче може ли някой да дискредитира клира по-тежко от самия него?

Ако ме обвиняват, че съм дискредитирал някого, той винаги е имал право на отговор. Нямам спомен да съм отказал някому това право. Нека г-н Кошлуков, който вади разни „документи“ срещу мен, да покаже един, доказващ, че предаването не е дало право на отговор на някого от засегнатите. Няма такъв случай.

Когато през пролетта на 2017 г. се появи информация в руски сайтове, че ловчанският митрополит Гавриил бил женен и имал дете, му дадох възможност да отговори на тези публикации. И понеже Светият синод вече беше наложил забрана духовници да участват в предаването, владиката бе принуден да се включи по телефона. Можех и да не го потърся, позовайки се на същата забрана, но професионалните ми критерии за обективност не го позволиха. Сега хора, свързани с Гавриил, искат оставката ми.

Архимандрит Дионисий, който беше упрекнат от някои мои гости в предаването, поиска право на отговор. И при все че тогава беше под запрещение от Светия синод, също получи това право и гостува в студиото.

Когато Синодът говори за насилие над Църквата, какъв смисъл влага в понятието „църква“, как мислите? Не сме ли всички православни българи църквата в държавата? Иначе на кого би служил клирът?

За какво насилие става дума, аз не разбирам, при положение че сме търсили гледната точка по различни конфликтни теми. Ако някой е дошъл в предаването и има своето основание да изрази критичен поглед към Църквата, това не може да се приема като насилие над нея. Ако един християнин се страхува от критики, то той не е християнин. Християнството е свобода, не диктатура.

Това, че сме дискутирали поведението на БПЦ по отношение на македонския църковен казус или легализирането на скандалното звание „архонт“ от нашите митрополити например, насилие ли е, или опит да се установи и отстои истината? Критична дискусия имаше и поради отказа на БПЦ да участва във Всеправославния събор през 2016 г. на остров Крит. Апропо тогава Светият синод не ни ли постави в изолация от православния свят?

Църква сме всички ние, които сме кръстени в името Господне, причестяващи се с неговото тяло и кръв. И фактът, че толкова много хора застанаха зад „Вяра и общество“, също е показателен. Аз разбирам, че много свещеници са подписали тайно петицията в подкрепа на предаването, защото съвсем основателно се страхуват да не бъдат санкционирани от своите митрополити. При това ме защитиха не само вярващи от различни деноминации, но и атеисти, за които предаването е било полезно. Ще припомня, че поне двама митрополити са отказали да подкрепят писмото на Светия синод до генералния директор срещу мен и предаването.

За съжаление, атаката, която подеха определени църковни среди, само компрометира Българската църква и създава много зловещ образ на православието. Мъчно ми е, че се случва това, защото у нас има много интелигентни православни хора. Те са истинското лице на Църквата, а не тези с талибанско мислене.

По важни въпроси Светият синод на БПЦ или нe заема категорични позиции, или ги оставя неуредени. Последният пример е с официалното становище на Синода по повод статута на храм „Света София“ в Истанбул. Защо митрополитите отказаха да направят публична своята позиция по този тъй важен за целия православен свят въпрос? Тази нерешителност, постоянното ослушване и съобразяване на Синода с държавата знак за какво е?

Смятам, че е знак за разпад в Синода, защото виждаме, че в последните години синодалните сесии са все по-редки и по-кратки. Пак ще кажа – при патриарх Максим, който беше упрекван за много неща, такова безредие нямаше. Нямаше и такава злост към инакомислещи.

Колкото до позицията за „Света София“ и заявлението, че ще пишат до патриарх Вартоломей, мисля, че това е поредната недомислица. Защото този световен паметник наистина е в неговия диоцез, но не му принадлежи. Тоест Вселенският патриарх ще бъде потърпевш от решението, както и всички християни по света.

Синодалната позиция срещу превръщането на храма в джамия следва да е адресирана до инициатора, т.е. до Ердоган. Но вижте колко елегантно Синодът замълча за турския президент. Прави впечатление и друго „съвпадение“ – Синодът, който досега си траеше, спомена за позиция едва в деня, в който руският патриарх заяви, че ще бъде голяма обида за руския народ, ако храмът бъде превърнат в джамия.

Спомням си, че в един наш разговор Вие изразихте опасения, че след избора на Емил Кошлуков за генерален директор на БНТ предаването Ви или ще бъде преместено в негледаемо време, или ще бъде спряно. Очаквате ли сега „Вяра и общество“ да остане в програмната схема на БНТ, но с нов водещ, и от дискусионно, да се превърне в ортодоксално-канонично предаване, което ще стесни територията на темите и аудиторията му?

Да, очаквам го. През последните седмици г-н Кошлуков заяви, че „Вяра и общество“ е на телевизията, а не мое авторско предаване и наесен може да остане в програмата, но с друг водещ. Доколкото разбирам, мераклии за това не липсват. Предстои да разберем какво ще се случи. Подготвя се и нова програмна схема, така че до началото на септември би следвало да е ясно кое предаване ще падне от ефир, кое ще остане и с кои водещи.

Изключвате ли възможността генералният директор на БНТ да промени своята позиция след силната обществена подкрепа, която Вие и предаването Ви получихте?

Едва ли ще я промени. Г-н Кошлуков е проявявал същата невероятна последователност в преследването и на други колеги, така че не мисля, че ще се съобрази с обществената подкрепа към мен. Той не пожела да чуе СЕМ, че в окачественото от него скандално издание на „Вяра и общество“ на 6 юни тази година всъщност няма нарушение на Закона за радиото и телевизията, та вие очаквате да чуе зрителите, които ме подкрепят. Този човек твърди, че някога се е борил за принципи и свободи – сега той действа безпринципно и авторитарно. А методите, които прилага, със сигурност не са научени от контактите му с дисиденти антикомунисти.

При такъв генерален директор Вие се надявате някой в БНТ да дръзне да ме защити? Първо, на „Сан Стефано“ има хора с други интереси и ценности, които изключват защитата на колега. Второ, има колеги, които постоянно ме подкрепят по телефона, но ги разбирам, че няма как да го сторят публично – някои от тях също са нарочени като мен, други са с последно предупреждение за уволнение, трети са обект на атака от депутата Вежди Рашидов, с когото генералният директор очевидно също се съобразява.

Иска ли някой да унищожи БНТ като телевизията, през която най-вече трябва да се чуват критични гласове? И която би трябвало да се запази като автономна и независеща от политически и бизнес интереси институция, гарантираща обективността на информацията?

В БНТ критичното мислене е опасно. То се обявява за „грантаджийство“ или „соросоидство“. Интелигентният човек разбира на какво намирисват такива „обвинения“. Само ще припомня, че „Репортери без граница“ тази година изрично посочва в доклада си, че откакто Емил Кошлуков е генерален директор на БНТ, телевизията е станала все по-правителствена.

Крайно време е управляващите да осъзнаят, че от такива констатации самите те нямат полза. Кой нормален политик в Европа ще те възприема с доверие, когато знае, че страната, която ръководиш, е на 111-то място в света по свобода на словото. Да приемем дори, че не управляващите я ограничават, а техните лакеи. Да речем, че те нямат никаква вина, а само безучастно наблюдават. Но това не е ли вид съучастие? Нека не забравят, че отдавна БНТ не е единственият визуален източник на информация за българския зрител.

Спомняте си и писмото от президентската администрация, в което беше изразено мнение за липса на плурализъм в новините във връзка с отразяването на казуса с бизнесмените Бобокови и един от президентските съветници. Аз не искам да вземам ничия страна, но реакцията на президентската администрация беше обявена от екрана на БНТ като опит за цензура. А аналогично писмо на Светия синод срещу „Вяра и общество“, в което, освен всичко останало, се съдържат и много неверни неща, без конкретика и аргументация, не се възприема като цензура спрямо телевизията. Значи излиза, че позицията на митрополитите е изгодна за г-н Кошлуков, докато тази на Президентството не е. Очевидно за него такива двойни стандарти са норма за професионализъм.

Само че ставаме свидетели на нещо, което рядко се е случвало досега в БНТ. За съжаление, обществената телевизия става все по-официозна и по-малко публицистична. Хората осъзнават това и доверието в БНТ все повече ще се свива.

Заглавна снимка: Скрийншот от интервю с Горан Благоев пред InLife

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В разгара на инфодемията: Русия и Китай като „новите спасители“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/rusiya-i-kitay-kato-novite-spasiteli/

В края на април европейски доклад нарисува мрачна (дез)информационна картина: проруски и китайски източници водят кампания, целяща да подкопае доверието в европейските институции и справянето им с кризата, както и да отклони вниманието от китайските грешки. Самото му появяване бе предшествано от скандал. След медийни публикации, че документът е бил смекчен заради натиск от страна на Китай, и след първоначално отричане на тези твърдения от европейските власти, в крайна сметка Брюксел публично призна, че Пекин е „изразил безпокойство“, и се принуди да публикува доклада.

Редактиран или не, крайната версия на доклада е достатъчно притеснителна.

Според него целта на дезинформацията е „европейските партньори да се представят като неефективни, разделени и цинични“ в справянето с кризата, причинена от COVID-19. Друг аспект е разпространението на невярна информация, свързана със здравните мерки – от фалшиви лекове до антиваксърски тези. Според анализа подобни дезинформационни материали достигат до милиони потребители в социалните мрежи и интернет.

През юни Европейската комисия направи рязък дипломатически завой и за първи път посочи Пекин като един от основните източници на дезинформация в рамките на Европейския съюз. Заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова открито заяви, че Китай е запълнил информационния вакуум, оставен от европейските институции, а Комисията положи основите на план за борба с дезинформацията.

България не е изключение от тази тенденция.

Преди да посочим конкретните примери, е важно да уточним, че:

• В българския контекст дезинформацията около коронавируса, особено що се отнася до политическото ѝ измерение, се намества във вече съществуващи наративи и кампании, частично изложени в доклада „Антидемократичната пропаганда в България“ на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания от 2017 г.

След избухването на епидемията Китай (доскоро сравнително странична тема) често се „прикачва“ към Русия в споменатите и проучени за целите на този анализ материали, съдържащи дезинформация. Вече съществуващите основни теми в българското пространство, като разделенията Изток–Запад и Русия–САЩ, съответно се трансформират в Китай срещу САЩ, както и Русия плюс Китай срещу Европа.

• Макар идеологическата пристрастност в изброените материали да е очевидна, в настоящия анализ е редно да се концентрираме по-скоро върху конкретните практики, които авторите или платформите прилагат при писането на материалите си, за да постигнат определен ефект. Тези практики включват, но не се изчерпват със: подвеждащи заглавия, избирателно цитиране, смесване на потвърдена, легитимна информация с непотвърдени или неверни данни и твърдения, както и тенденциозно интерпретиране на факти.

Резултатите не закъсняват: според проучване, цитирано от „Свободна Европа“, дезинформацията е особено популярна у нас.

Пътят на дезинформацията се проследява трудно. За разлика от легитимните новини и публицистиката, манипулативните текстове често са анонимни, маскирани като преводни текстове без посочен източник или с източник, който не се придържа към прозрачни и етични практики.

Конкретен пример от самото начало на епидемията даде Красимир Гаджоков, създател на инструмента „Медийно око“.

Текст, според който коронавирусът е спонсориран от Бил Гейтс, е публикуван в края на януари в анонимно руско издание – на немски език. След това друго руско издание превежда този първоначален материал и публикува „своя статия“. Няколко дни по-късно българско издание препечатва материала и го публикува.

Няколко български онлайн портала следват същия процес, цитирайки първата публикация на български език като източник. В средата на март, или близо два месеца след първоначалната поява на руски език, същият текст се публикува в друга българска платформа, а като източници се посочват препечаталите го преди това български сайтове. Междувременно обаче първото българско издание, публикувало информацията в края на януари, я изтрива и така затруднява още повече нейното проследяване.

Прилагането на тази практика е улеснено от факта, че съвременният потребител често няма време да търси източника на информацията, която получава. В допълнение, публикуващият се „застрахова“, посочвайки някакъв източник, макар и едно бързо търсене да е достатъчно, за да се види, че и той е ненадежден. Цитирайки се взаимно, подобни издания постигат ефект не само на амплификация на съдържанието, но и създават илюзия за легитимно съдържание.

Друга стратегия откриваме в материал със заглавие „SkyNews: Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“,

публикуван в NewsFront – сайт, регистриран в Русия, в който се разпространява невярно или силно предубедено съдържание. Статията е базирана на репортаж на британската телевизия SkyNews, в който се предупреждава, че ако НАТО не предприеме по-сериозни мерки за подпомагане на съюзниците, други страни могат да се възползват и да експлоатират настоящата криза.

В материала на български език е направен избирателен и сравнително свободен превод на казаното от SkyNews, като се акцентира върху критиките към НАТО. Същинският репортаж обаче започва с кадри за помощ от Турция, изпратена на Великобритания в рамките на НАТО – това не е упоменато в българския материал. Нещо повече – никъде в репортажа на SkyNews не се споменава, че „Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“, както се опитва да ни убеди заглавието.

Избирателното цитиране на легитимни източници в комбинация с неверни или изкривени твърдения се среща често в подобен тип материали. Нещо повече – чуждестранното съдържание предполага потребителите да владеят достатъчно добре чуждия език, за да могат да проверят сами съдържанието. Това съществено ограничава останалите български читатели, които трябва да се доверят на превода.

Понякога пък цитираното чуждестранно съдържание дори не е предоставено на читателя.

Пример е материал в сайта „Поглед Инфо“ със заглавие „Несравнимо!!! Помощта за Сърбия от страна на Запада, Китай и Русия – някои сравнения“, с автор руснака Алексей Топоров, преведен, без да е посочен източник. Топоров пише в руски, както и в проруски украински издания, често замесени и обвинявани в разпространяване на неистини. Текстът се позовава на материал на британския вестник „Гардиън“, чието заглавие и автор не са упоменати. Оригиналната статия на английски език е публикувана няколко седмици преди българския материал.

При сравнение е видно, че българската преводна статия (с автор Топоров) изобилства от неточности и невярна информация. В материала например се посочва, че авторът (неназованият от „Поглед Инфо“ Шон Уокър) е написал в оригиналния материал, че „единствено“ руската страна е изпратила екип военни специалисти по дезинфекция и свързаното с тях оборудване, които в Белград са били посрещнати с „фанфари“. Такива твърдения няма в оригиналния текст, а помощта е описана като съпроводена от „голям медиен шум“ и „впечатление, че шумът около помощите надминава тяхната полезност“.

„Гардиън“ цитира становище на експерт, че ЕС не би могъл да има същата „бързина и степен на интервенция“ поради спецификите на режимите в Китай и Русия. Това изказване е преведено като „ЕС не може да бъде толкова бърз и деен, колкото Китай и Русия“.

Подобна подмяна на езика използва оригинално съдържание и го претворява в идеологически оцветена информация.

Такъв е и случаят с помощта от страна на Китай за Европа, която е отразена в споменатия вече тип платформи и обрисува западните страни и ЕС в негативни краски. В подобен вид материали се наблюдава и друга тенденция – умишлено изваждане на новината или информацията от нейния контекст. Така например китайската помощ за Европа често е представяна като слабост на Европа, без да се споменава например европейската помощ за Китай, изпратена през февруари, или многобройните случаи на дефектни или неизползваеми материали, получени от Китай.

С подобни материали се експлоатират и реални политически и социални проблеми с цел конструиране на пропаганда. Пример за това са противоречивите стратегии на американското правителство и механизмите за реагиране на Европейския съюз. Разликата със сериозната журналистика и публицистика е, че дезинформацията не предлага анализ и конкретика, нито цялостна картина на тези проблеми, а цели да наложи двуполюсно мислене от типа „злодей срещу герой“ и да провокира силна и негативна емоционална реакция, често служейки си с изкривени или неверни твърдения.

Не липсва и информация, която може да се определи като откровено конспиративна.

Подобен тип съдържание включва изброените дотук практики, но поставя критиките към Китай за справянето с епидемията в контекста на „световен заговор“. Такъв пример е отново преводна статия без посочен източник, в която са цитирани избирателно и манипулативно различни материали на медии като „Лос Анджелис Таймс“ и „Ройтерс“. Макар и без някаква връзка помежду си, тези материали са използвани като „доказателство“, че Съединените щати водят информационна война срещу Китай.

Други реални проблеми – като например антиазиатския расизъм – се интерпретират тенденциозно с цел създаване на опростен прокитайски и антизападен наратив. Макар подобно съдържание да е най-провокативно, то е и най-лесно за опровергаване, тъй като при по-дълбок прочит се разпада на съставните си части поради липса на логически връзки, а проверката на фактите е сравнително лесна както за професионалния журналист, така и за информирания читател.

Именно превратното тълкуване на фактите, изваждането им от контекста, размесването им с полуистини или невярна информация, за да се постигне определено внушение, е една от печелившите рецепти за дезинформация и пропаганда. В случая базисният факт, че Китай оказва помощ на европейски държави като Италия, служи за прокарването на спекулацията, че подкрепата от Китай непременно означава, че Европа не само не помага, но и се проваля в борбата с COVID-19.

Разпространяването на подобен тип манипулиране на фактите обикновено обслужва определена идеологическа цел, но невинаги е координирано.

Редно е да се избягват големите обобщения, както и приравняването на всеки потребител, споделящ подобни материали, с т.нар. тролове. Нужни са проучвания в дълбочина, които системно да установяват същинския произход на масивните количества дезинформация, нейния трафик и модели на разпространение. Положителното на настоящата криза е, че вероятно все повече журналисти и проверители на факти ще изработват и прилагат подобни инструменти в работата си. Но дотогава зоркото следене, както и разбирането на гореизброените практики също е от първостепенно значение.

Заглавно изображение: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конспирация от пето поколение: как социалните мрежи превърнаха 5G в невидима заплаха

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://toest.bg/konspiratsiya-ot-peto-pokolenie/

В средата на май видеоклип с провокативно послание предизвика поредната вихрушка в социалните мрежи. Едноминутният запис показва мъж в предпазно облекло, застанал непосредствено до телекомуникационна кула. Мъжът се представя за инженер и разказва, че през последните седмици се е занимавал с инсталиране на 5G оборудване на места във Великобритания.

После авторът на клипа прави наглед сензационно разкритие. Мъжът обръща камерата към ръката си, в която държи платка с гравиран надпис в горния ъгъл.

„Вижте, това е част от 5G оборудването – казва той. – И върху него пише COV-19.“

Материалът мигновено привлече вниманието на потребители не само на Острова, а и в цяла Европа. Видеото събра десетки хиляди гледания в платформи като YouTube и Instagram. В разкритието някои видяха неоспоримо доказателство за връзката между 5G технологията и пандемията от COVID-19.

Впоследствие обаче привържениците на тази теория отново бяха разочаровани. Платката в ръцете на мъжа не е част от комплект за инсталиране на 5G мрежа. Според „Ройтерс“ тя е била взета от стара телевизионна кутия. Гравираният надпис също не е автентичен, заключава агенцията. Развенчаването на поредната атрактивна фалшива новина обаче не сложи край на една от най-известните конспирации след началото на световната здравна криза.

От поне четири месеца в интернет обикаля твърдението, че поетапното изграждане на 5G мрежи в Европа, Азия, Австралия и Съединените щати допринася за разпространението на COVID-19 – заболяването, засегнало над 7,5 млн. души и отнело живота на повече от 420 000 (данни към петък, 12 юни). Някои противници на тази технология вярват не просто че тя е ускорила разрастването на пандемията, отслабвайки човешката имунна система, а и че 5G всъщност пренася коронавируса във въздуха.

Въпреки усилията на правителства, здравни експерти и медии да потушат подобни митове, общественото недоверие към 5G мрежите продължава да растe, a необоснованите слухове за вредите от тях предизвикаха протести, скандали и палежи на антени на мобилни оператори.

Какво е 5G и застрашава ли здравето ни?

Петото поколение на мобилната клетъчна мрежа, накратко 5G, пристигна с обещанието да ускори цифровата революция и внедряването на разнообразие от „умни“ устройства в ежедневието. В сравнение с 4G наследникът ѝ предлага съществено по-бърз обмен на данни. В дългосрочен план високата скорост вероятно ще окаже ефект върху развитието на иновации като автономните автомобили, както и модернизацията на градската среда, здравеопазването и други ключови сектори. Това са някои от основните аргументи в полза на 5G от гледна точка на бизнеса и крайния потребител, който скоро би могъл да свали пълнометражен филм или цял сезон на любимия си сериал в рамките на минута.

Изграждането на 5G инфраструктура в различни градове по света тече от няколко години насам. Водещи мобилни оператори и производители на телефони започнаха да предлагат услугата още през 2019 г. Но мрежата е далеч от завършения си вид. На този етап 5G продължава да бъде лукс вместо широко достъпно удобство. Междувременно обсъжданията на технологията в медийното пространство оставят аудиторията с повече въпроси, отколкото отговори. Дълго преди появата на новия коронавирус това объркване прерасна в притеснение, че 5G крие животозастрашаващи рискове.

Един от първите митове за вредата от 5G се роди в края на 2018 г., когато създателката на блога Health Nut News Ерин Елизабет обвини технологията за мистериозната смърт на 300 птици в Хага, Нидерландия. Елизабет спекулира, че птиците са загинали вследствие на тестове на 5G антена в същия регион, каквито всъщност изобщо не са били провеждани в периода около инцидента. Авторката се позовава на поредица от публикации на холандския „изследовател на извънземни“ Джон Кюлс, важна фигура в международното движение против 5G и основател на вече несъществуващата Facebook група Stop5G.

Тази и други конспиративни теории на Кюлс са били разобличавани от сайтове за проверка на факти, като Snopes. Слуховете за смъртоносния ефект от безжичните технологии съвсем не са ново явление – те съпътстваха надграждането на всяко предишно поколение мобилни мрежи от 2G насам. 5G прави скок напред по отношение на честотите, които използва – от 3,5 GHz до 26 GHz и нагоре. Колкото по-висока честота има вълната, толкова по-малка е нейната дължина. А колкото по-къса е вълната, толкова повече нейната енергия се поглъща по пътя ѝ и тя затихва на по-кратки разстояния. Заради това осигуряването на качествено и надеждно 5G покритие изисква инсталирането на много повече антени в сравнение с предишните поколения.

Тези характеристики на 5G технологията разпалиха страховете на нейните противници. Множество изследвания обаче не са открили негативен ефект от безжичните технологии върху човешкото здраве, обявиха от Световната здравна организация (СЗО). Вярно е, че много малко от опитите включват 5G, но учените нямат причина да очакват различен резултат. Позицията на СЗО беше потвърдена и от Международния комитет за защита от нейонизиращи лъчения (МКЗНЛ), който наскоро обнови препоръчителните си лимити в съответствие с 5G.

И все пак в интернет продължават да циркулират слухове, че технологията може да причини редица тежки заболявания, включително рак, аутизъм, алцхаймер и стерилност. В началото на годината към този списък се присъедини и коронавирусът.

Слухове по време на пандемия

През януари, месец преди COVID-19 да застигне Запада, белгийският вестник Het Laatste Nieuws публикува интервю с общопрактикуващия лекар Крис ван Керкховен. В материала, озаглавен „5G застрашава живота и никой не го знае“, Ван Керкховен не просто твърди, че технологията е опасна, а я свързва с новия вирус. Според „Гардиън“ това е първият официален случай на спекулация, че 5G може да влоши пандемията. Вестникът сваля интервюто, но слухът бързо се разпространява, превръщайки се в двигател на истинска буря от дезинформация.

Дори преди интервюто на Ван Керкховен в интернет вече циркулират епизодични догадки, че 5G има нещо общо със заразата. Основната причина за това е, че както коронавирусът, така и технологията могат да бъдат проследени обратно до Китай. Американската компания за анализ на онлайн съдържание Zignal Labs съобщава за публикация в Twitter от 19 януари, три дни преди изявлението на белгийския доктор, която свързва COVID-19 с постепенното изграждане на 5G мрежа в Ухан.

Именно Ухан е предполагаемото първо огнище на заразата. Това съвпадение моментално беше използвано от противниците на 5G за всяване на паника. Но Ухан съвсем не е единственият китайски град с 5G покритие. Още през есента на 2019 г. „Ройтерс“ съобщи, че Пекин, Шанхай, Гуанджоу и Ханджоу също са част от мрежата и се очаква оборудването да бъде инсталирано в още 50 града до края на годината. Този факт обаче няма да прибере конспирацията обратно в бутилката.

Теориите за „конкретна“ връзка между пандемията и 5G са разнообразни. Според един от най-известните слухове 5G помага на коронавируса да проникне в организма, като повишава температурата на тялото и отслабва имунната система. Други членове на движението против 5G вярват, че облъчването с радиовълни предизвиква суха кашлица, умора, мускулни болки, загуба на обоняние и други симптоми на COVID-19. Нито едно от тези твърдения не е вярно. Контактът с безжични технологии би могъл да затопли кожата при определени условия, но не и при обичайна употреба. А за катастрофален ефект върху здравето на потребителите не може да става и дума.

Някои скептици дори отиват по-далеч в предположенията си. Според тях коронавирусът се свързва с 5G сигнала и го използва като средство, чрез което да се разпространява по света. В това схващане няма абсолютно никаква логика, при положение че подобно взаимодействие между биологично явление и радиовълни е на практика невъзможно. Както отбелязва Том Уорън от американското издание Verge, съществува само един тип вируси, които се предават по този начин – компютърните. Мобилните устройства наистина могат да пренасят COVID-19, ако не са дезинфекцирани и потребителят ги доближи до лицето си. По това обаче те не се различават от всяка друга физическа повърхност.

В рамките на няколко седмици асоциациите между коронавируса и 5G проникнаха във всеки ъгъл на виртуалния свят. Според проучването на Zignal Labs, цитирано от онлайн изданието Vox, в средата на април това е била втората най-популярна спекулация за COVID-19 в социалните мрежи, изпреварена единствено от слуха, че Бил Гейтс собственоръчно е създал вируса.

Именно тези платформи са били основният проводник на дезинформация според ново изследване на публикации в Twitter, обхващащо едноседмичен период от края на март до началото на април. „Произходът на тази теория демонстрира транснационалните измерения на новия медиен пейзаж и начина, по който пътуват фалшивите новини и теории на конспирацията“, пишат авторите на изследването, публикувано в Journal of Medical Internet Research.

Да не останем по-назад

На този фон България очаквано също беше засегната от паниката, разпалена от глобалния преход към 5G, въпреки че изграждането на подобна мрежа в страната все още е в начален етап. В средата на пролетта в българския ефир тръгна предаването „Питай БНТ“. С новия си проект обществената телевизия обеща на зрителите активна роля в обсъждането на актуални теми. Аудиторията получи възможност да изпраща въпроси, на които експерти да отговарят в студиото. Още във втория епизод на предаването водеща тема беше дали 5G застрашава здравето. Във Facebook някои потребители изразиха притесненията си, че радиочестотната радиация убива птици, други критикуваха прибързаното въвеждане на технологията, а трети попитаха кому изобщо е нужно 5G, ако носи толкова много рискове. Гостите в студиото – журналистът Асен Григоров и радиологът д-р Марин Петков, се постараха да успокоят подобни тревоги, подчертавайки, че нейонизиращите лъчения не са опасни за здравето. Експертността им обаче се оказа недостатъчна да разсее съмненията на скептичните зрители.

Месец по-късно дискусията за следващото поколение мобилна мрежа остава една от най-разгорещените в кратката история на „Питай БНТ“. Силният интерес към този проблем и появата му в национален ефир са доказателства за отпечатъка на международното движение против 5G върху значителна част от българското общество. Спекулациите за вредите от технологията се засилват, въпреки че у нас дори няма работеща 5G мрежа, съобщиха от „Свободна Европа“.

Ключова фигура в българския протест срещу нововъведението е Facebook групата Stop5G Bulgaria. Създадена през април 2019 г., тази група е част от цяла верига общности в различни държави, обединени от едно и също искане. У нас тя вече има над 78 000 членове. Администраторите на групата препращат потребителите към петиция, изискваща „незабавно спиране на процедурата по изграждане на 5G мрежата и официално становище от независими експерти, изследвали в детайли негативните ефекти от 5G радиовълните“. Текстът към петицията е наситен с необосновани твърдения за фаталното влияние на радиочестотната радиация върху здравето на хора и животни. Петицията вече е събрала почти 28 000 подписа.

В аргументите на съпротивата срещу 5G в България не се споменава предполагаемата връзка на технологията с коронавируса. У нас коментарите в подкрепа на тази конспиративна теория са рядкост в сравнение с наглед основната тревога на потребителите, че облъчването с радиовълни отслабва имунната система и може да причини ракови заболявания. Но движението използва пандемията, за да насочи вниманието към каузата си.

С действията си Stop5G Bulgaria привлече вниманието на омбудсмана Диана Ковачева и кмета на община Русе Пенчо Милков. И двамата заявиха, че подкрепят обществено обсъждане на последиците от въвеждането на 5G. Милков дори съобщи, че е изпратил запитване до ръководствата на трите мобилни оператора „Виваком“, „А1“ и „Теленор“ дали в региона се изгражда такава мрежа. Някои възприеха този ход като работа в интерес на гражданите. Други обаче разкритикуваха Милков, че се възползва от неоснователните притеснения на русенци, за да подобри репутацията си, а самият той демонстрира невежество. Междувременно Министерството на транспорта също се намеси в разговора. От ведомството увериха гражданите, че у нас се прилагат „едни от най-високите изисквания в Европа към потенциалните вредни излъчвания“.

За разлика от други европейски страни, в България недоволството от 5G се изразява основно в интернет и не е прераснало във вандалски прояви, каквито досега имаше във Великобритания, Нидерландия, Ирландия, Кипър и още няколко европейски държави. С приближаването на прехода към 5G обаче не са изключени подобни инциденти и у нас, ако дезинформацията продължи да предизвиква напрежение.

В началото на юни граждани в София и Русе излязоха на протести срещу прибързаното въвеждане на технологията. За разлика от оплакванията им във Facebook обаче, броят на участниците в тези демонстрации беше пренебрежимо малък.

Телекомуникационните оператори споделят, че скоро не се очаква напредък по изграждането на мрежа от пето поколение у нас. Това обаче не спира някои българи да смятат, че „заплахата“ е непосредствена, и да предприемат онлайн или офлайн действия, за да ѝ се противопоставят. Тази безпочвена паника не само отклонява гражданската енергия и обществения дебат извън сферата на рационалното, но дава основания да се превърне в поредната тема за политическа употреба и заиграване с човешките страхове.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на пандемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ – отвъд иронията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lifestyle-journalism-sofia-university/

Неотдавна активното интернет гражданство намери нова тема за възмущение – магистърска програма на име „Лайфстайл журналистика“. Тя се предлага от Факултета по журналистика и масови комуникации (ФЖМК) на Софийския университет. Обект на критика станаха както съществуването на програмата, така и имената на различни дисциплини, включени в нея – например „Медии и пари“, „Гурме и медии“, „Право и лайфстайл“, „Инфотейнмънт“, „Фешън журналистика“. Сред критикуващите и осмиващите се наредиха писатели, журналисти, професори (авторката на настоящия текст също не направи изключение).

Темата отекна и в медиите. Възмущение изрази и собственичката и издателката на лайфстайл сайта „Момичетата от града“: „Веднага ви казвам – като собственик и издател на лайфстайл медия – никога не бих назначила студент, завършил такава „специалност“. И не защото няма да ми върши работа, най-вероятно ще е полезен. А защото очевидно е човек, който няма други стремежи, а това е тъжно. Още по-тъжното е, че най-големият университет в България изобщо предлага такава специалност на своите студенти. Когато нивото пада не само в медиите, но и в университетите, не остава много надежда.“

От ФЖМК предпочетоха да запазят мълчание и да не реагират на скандала.

Масовото обсъждане на темата възпроизвежда илюзията, че магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ е нещо ново.

Лесно обаче може да се установи, че програмата се предлага поне от 2014 г., откогато датира страницата ѝ в сайта на СУ. Файлът с описанието ѝ и учебния план, предизвикал бурно недоволство преди броени дни, е качен преди близо година. От 2018 г. магистърската програма има своя страница и във Facebook, на която могат да се видят и видеоразкази на вече дипломирани магистри. Там става ясно и че последното кандидатстване за програмата е било през януари.

И ако разпространяването на „вайръл“ информация в социалните мрежи е обичайна практика, подчиняваща се на определени психологически механизми, то трудно може да се обясни липсата на проверка на информацията от страна на критикуващите от висотата на „сериозната журналистика“.

След като магистърската програма съществува от години, интересното е защо тя става новина чак напоследък.

През 2014 г. България за първи път изпадна от първите 100 държави в класацията на „Репортери без граници“ за свобода на медиите, заемайки 106-то място, след като предишните две години беше на 87-мо. След това спадът продължава, а в последните години страната ни държи 111-то място.

Редица телевизионни журналисти бяха съкратени или принудени да напуснат. През последните години „Нова телевизия“ се раздели с Анна Цолова, Дарина Сарелска, Виктория Бехар, Силва Зурлева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Марин Николов, Лора Крумова, Валдес Радев, Мирослава Иванова, Галя Щърбева, Мария Йотова, Станимира Иванова, Живко Константинов… Подобни процеси текат и в БНТ – Искра Ангелова, Камен Алипиев, Роберт Ковачев, Надежда Московска са само част от журналистите, които бяха освободени.

В същото време не престава натискът върху неудобни за властта медии (от „Дневник“ до bTV), а журналистите нямат увереността, че евентуален случай на насилие срещу тях ще бъде честно разследван. За открития във Варненското езеро труп на журналиста Георги Александров разследващите органи дори от „кумова срама“ не допускат версията за убийство.

В тази ситуация лайфстайл журналистиката постепенно заема все по-големи територии от мястото на сериозната.

За разлика от политическата и разследващата журналистика, тя е далеч по-безопасна. А подвизаващите се в този жанр запазват работата си за къде-къде по-дълго време от колегите си, задаващи неудобни политически въпроси. Политическите предавания са се превърнали в пространство, в което представителите на властта да казват всичко, което искат, без да се притесняват, че водещите могат да ги „хванат“ в противоречие или да поискат допълнителна информация. В „Нова телевизия“ критични журналисти комай не останаха. Учебникарски пример е трансформацията на БНТ във все по-удобно „беззъба“ медия. А предаванията за култура на националната телевизия са под постоянен натиск да се преориентират към лайфстайла, ако искат да продължат да съществуват.

И ако допреди две-три години процесите на „олекване“ на медиите в резултат на натиск върху тях или върху определени журналисти протичаха по-неусетно, в последно време приемат драстични измерения. Особено откакто Домусчиеви купиха „Нова телевизия“, Емил Кошлуков оглави БНТ, а Иван Гешев стана главен прокурор и започна да посочва журналистическите си „врагове“ поименно.

Именно в този контекст магистратурата „Лайфстайл журналистика“ изглежда цинично.

Защото университетът, чийто идеал е академизмът, се оказва част от общия процес на изместването на критичната журналистика от лайфстайла. А отъркването в знаменитости и в силните на деня получава допълнителна легитимност, ако е съпроводено с диплома. Как да не си спомним, че телевизия „Алма матер“, също част от ФЖМК, предлагаше на студентки в минижуп да станат известни (както се оказа – за изненада на немалка част от преподавателите във факултета), като носят на шефа кафе и сметана и се усмихват, докато той ги оглежда отзад.

„Аз избрах какъв да бъде моят стил на живот. Избрах да бъда заобиколена от красота, естетика, блясък, елегантност и изящество. Нещо, което винаги е било част от моята същност, но и което затвърдих напълно в университета благодарение на професор Любомир Стойков, за което съм му безкрайно признателна“ – така изразява благодарността си към магистърската програма, по-точно към един от ръководителите ѝ, водещата от „Канал 3“ Ивелина Кунчева.

Е, щом премиерът се хвали, че „три папи“ са го „галили по главата“, каква по-добра реклама за програмата от щастливата магистърка Ивелина Кунчева, погалена от Ален Делон? В това отношение и проф. Любомир Стойков като ръководител на програмата може да се похвали с личен пример – през 2019 г. той е удостоен с награда от президента Румен Радев, за тоалетите на чиято съпруга Стойков нееднократно е отправял комплименти.

Тази стратегия е хем печеливша, хем приятна и студентите много добре разбират това. Ето защо за обучението по лайфстайл журналистика кандидати няма да липсват. Съответно и преподавателите, предлагащи курсове в него, ще са спокойни, че ще имат достатъчно часове.

Въпреки че можем да видим магистратурата по този начин обаче, това не изчерпва смисъла ѝ. 

Освен че е свързано с обществено-политическия контекст, образованието, включително журналистическото, има и своя вътрешна логика. Критиците на злополучната магистърска програма се държат, сякаш тя е единствената, която се предлага от ФЖМК. Някои от коментарите в социалните мрежи включваха реторичния въпрос защо във факултета няма и магистратури по разследваща или по политическа журналистика.

Всъщност за настоящата учебна година ФЖМК предлага общо 16 магистърски програми.

Сред тях – изненада – има и „Вътрешнополитическа журналистика“, а една от дисциплините в нея е „Разследваща журналистика“. 

Тези факти опровергават първоначалното впечатление, че факултетът едва ли не си поставя за цел да произвежда само лайфстайл журналисти.

Също така, въпреки че е забавно, не е коректно да съдим за смисъла и стойността на една учебна дисциплина единствено по заглавието ѝ, без да сме наясно какво и как се преподава в нея. Ако знаем, че курсът „Право и лайфстайл“ се води от проф. Нели Огнянова, името му няма да изглежда смешно. Защото едва ли някой у нас е по-добре запознат от нея с българското и международното право в областта на медиите, както и с границите между личния живот и обществения интерес. А щом доц. Ясен Бориславов интерпретира връзката между пандемията от COVID-19 и изразяването на нежност през концепцията за цивилизацията на социолога Норберт Елиас, курсът му „Гурме и медии“ обещава да е интересен.

Лайфстайл журналистиката може да бъде смислена и висококачествена

въпреки масовото ѝ профанизиране не само в България. Тя не се свежда само до отъркване в знаменитости и папаращина, а може да включва и изследване на различни култури и субкултури, стилове на живот, изкуство и пр. Възможно е да се прави и с уважение и самоуважение. Дори у нас има читави лайфстайл издания, които отговарят на високи критерии. На журналистите в тях вероятно им е толкова тъжно да чуват думата „лайфстайл“ като обида, колкото на „сериозните“ журналисти, които всекидневно се срещат с убеждението, че журналистиката е „мръсна работа“. Възмущението на издателката на лайфстайл сайта „Момичетата и градът“ от съществуването на магистърска програма по същата тема повдига въпроса дали тя не е интернализирала негативното отношение към попрището си. Иначе не би имала причина да мисли, че преподаването му предлага по-тесни хоризонти, отколкото нейното издание.

А доколкото магистърската програма има за таргет и студенти, които искат да се къпят в блясък, да ровят в „мръсното бельо“ на знаменитостите и да са галеници на властта, това не означава друго, освен че и висшето образование е част от общественото възпроизводство – нещо, което едва ли тепърва научаваме.

От друга страна, от презрителното отношение към програмата „Лайфстайл журналистика“ не следва, че „сериозната журналистика“ може да разчита на подкрепа

от страна на активното гражданство. Протестите в защита на журналисти са рядкост и в тях се включват най-вече представители на гилдията. Най-добре умеят да отстояват правата си чрез протест журналистите от Българското национално радио. Но да помните протести и публични демонстрации срещу отстраняването на знакови телевизионни журналисти? По-вероятно е да се случи обратното – журналисти да бъдат подложени на безмилостна критика както от представители на гилдията, така и от граждани.

Блестящ пример в това отношение бяха реакциите по повод на интервюто на Миролюба Бенатова с оглавяващия Националния оперативен щаб за борба с коронавируса ген. Мутафчийски. Това беше първото телевизионно интервю на Бенатова, откакто „Нова телевизия“ ѝ предложи унизителни условия на работа и тя предпочете да си изкарва хляба, карайки такси. Журналистката е искала да разговаря с представител на Министерството на здравеопазването (МЗ), оттам са я пратили при Мутафчийски. И се получава омагьосан кръг – генералът казва, че тя трябва да пита Министерството, а тя отговаря „оттам ми посочиха Вас“.

Голяма част от коментарите за интервюто бяха унищожителни. 

В тях Бенатова беше представена като садистка, съзнателно изкарваща от кожа жертвата си – един достоен хирург – с въпроси, които не са за него. Въпреки че той символизира властта, а тя е в немилост. Имаше и критики, че интервюто е монтирано, в резултат на което беше публикуван и суровият материал – все едно интервютата не се редактират по принцип.

Интервюто на Бенатова имаше впрочем важно последствие – още на следващия ден МЗ обяви, че болниците нямат право да изискват от пациентите да заплащат тестове за коронавирус при постъпване. Именно за тези тестове беше един от основните въпроси на журналистката. Но тази ѝ заслуга потъна сред канонадата от критики. Въпреки че няма по-голяма победа за един журналист от това разкритията или въпросите му да доведат до практическа промяна.

Каква е поуката от тази история за един млад човек, който обмисля каква магистратура по журналистика да запише?

Задаването на въпроси, които могат да засегнат властта, не е желателно. А представителите на властта имат нежни и раними души, които трябва да се щадят. Далеч по-безобидно щеше да е, ако Бенатова беше питала Мутафчийски много ли му е тежко по време на извънредното положение, спи ли нощем, какви са хобитата му, какво символизират различните му униформи. Така че защо да ставаме разследващи журналисти, като има далеч по-безболезнени форми на професията?

Затова, преди да се присмиваме на ФЖМК, да обвиняваме властта и (само)цензурата в медиите за състоянието на „сериозната журналистика“ у нас, добре е да се замислим ние самите какво правим, за да е медийният ни пейзаж такъв, какъвто искаме.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Двама Бойковци три дена яли, пили и се веселили

Post Syndicated from original https://bivol.bg/dvama-boykovci.html

неделя 7 юни 2020


Вижте, знам, че никой не е длъжен да познава писанията ми, ама на мен тотално не ми пукa и имам намерение да изразя една малко по различна позиция по повод…

111 нюанса кафяво

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/111-nyuansa-kafyavo/

В България независимите медии са обект на съдебен тормоз, а критичните журналисти стават жертва на кампании за очерняне и дори на насилие.

Това пише в доклада на „Репортери без граници“, в който България за поредна година е класирана на 111-то място по свобода на медиите и е последна от всички страни в ЕС.

В края на миналата седмица „медии бухалки“ от орбитата на вечно приближения до властта бизнесмен и депутат Делян Пеевски грозно атакуваха журналистката Венелина Попова, с която имаме честта да работим почти от самото начало на „Тоест“. Дългогодишен кореспондент на Българското национално радио от Стара Загора и репортер в програма „Хоризонт“, тя днес работи на свободна практика при нас, при колегите от „За истината“ и където другаде реши. Венелина е била притискана два пъти през своята кариера със съдебни процеси, които приключват с оправдателни за нея решения. Носителка е на наградата „Паница“ за гражданска доблест. И ние изписваме всички тези факти във визитката ѝ, която стои под всеки неин текст в нашия сайт – с гордост, че е част от екипа ни.

Венелина бе атакувана след публикуването в сайта „За истината“ на първата част на свое разследване относно популярните напоследък дарения на депутата Делян Пеевски.

Това, разбира се, не ѝ попречи да публикува и втората част преди броени дни. Препоръчваме да прочетете материалите – най-малкото защото реакцията на „бухалките“ е пряко признание за засегнатите интереси на техните покровители. Публикациите повдигат много важни въпроси, част от които следва да провокират проверки от съответните държавни институции – ако те, разбира се, все още приемат, че имат задължения към гражданите си, освен да изчеткват пърхота от раменете на овластените.

Не сме наивни. Синхронът между „бухалките“ и институциите не е от вчера. И не е в полза нито на обществото, нито на тези, които жертват личния си комфорт, за да узнае същото това общество парченце от нечистоплътната истина под повърхността на блатото. Междувременно журналисти биват сваляни от ефир, клеветени, проверявани от данъчните, притискани, глобявани и заплашвани. Целта е всичко да стане кафяво. Без критерии, без еталони, без авторитети.

Проблемът е, че без критична журналистика ще трябва да се сбогуваме и с демокрацията.

Не сме наивни и спрямо тези, които работят в т.нар. „медии“ от кръга на Пеевски. Хора, които да творят лъжи и клевети за другите, винаги са се намирали достатъчно у нас и са се купували евтино. Знаем, че такива хора умеят добре да приспиват съвестта си, но все пак… все остава детското ни любопитство:

Спите ли спокойно вечер?

Заглавна снимка: Elijah O’Donnell

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Николаос Цитиридис, или истината като комедия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nikolaos-tsitiridis-show/

Осъзнах, че в журналистиката не можеш да кажеш всичко, дори да е истина. Обаче в комедията можеш да кажеш всичко, стига да е смешно. […] По-лесно ми се струва да разсмивам хората, казвайки им някакви истини.

Думите са на Николаос Цитиридис, чието едноименно шоу тече от две седмици всяка делнична вечер от 22:30 по bTV.

Вечерното телевизионно шоу е особен жанр. От една страна, от него се очаква да е комерсиално, тоест да се харесва на масовия вкус. От друга, то трябва да изразява индивидуалността на своя водещ. От трета, шоуто е показателно за духа на самата телевизия, която го излъчва.

В продължение на две десетилетия у нас вечерното шоу се асоциираше със Слави Трифонов. След като той напусна bTV и се захвана със свой политически проект (и своя телевизия), в заетия от него часови пояс близо половин година не се излъчваше нещо подобно. Междувременно през есента в телевизията настъпи важна промяна – беше закупена от компанията Central European Media Enterprises на Петер Келнер, която пък е част от Time Warner. И докато знакови лица от притежаваната от Кирил Домусчиев „Нова телевизия“ напускат – кога „доброзорно“, кога поради разочарование, към bTV възникнаха надежди и очаквания за медийна независимост.

Именно в този контекст телевизията избра за водещ на новото си вечерно шоу младеж с гръцко име. И (почти) без коса, което е комай единствената му прилика със Слави Трифонов.

За своите 26 години Цитиридис е свирил в ученическа рок група, завършил е семестриално журналистика, работил е седем години за OFFNews, получил е награда „Валя Крушкина“ за млад журналист, издал е книга, бил е три години стендъп комедиант и е станал водещ на шоу по национална телевизия, носещо неговото име. Първоначално той се включва в екипа на бъдещото предаване в качеството си на сценарист – в стендъп комедията е показал, че може да разказва истории, които разсмиват публиката. Ала докато на кастинг за водещ се явяват редица известни лица и гласове, продуцентите преценяват, че младият сценарист с небългарско име е по-подходящ за тази роля.

От самото начало на шоуто си Цитиридис дава заявка, че е автентичен, тоест не се прави на нещо, което не е. Както и че не страда от комплекси и не му пука как ще го одумват. И че не се възприема твърде на сериозно. Претенцията за автентичност и липса на комплекси е трудно удържима, ако зад теб стоят огромна медийна машина, сериозни финансови интереси и нездрава политическа и публична среда.

На фона на засилващия се национализъм у нас новият водещ предпочита да се идентифицира с гръцкия си произход, вместо да показва колко голям патриот е. Както прави например колегата му от bTV с арменски произход Антон Хекимян, играейки „мъжко хоро“ във водите на река Тунджа.

Едно от първите неща, които „Шоуто на Николаос Цитиридис“ демонстрира, е, че в него няма място за хомофобия.

Темата за отношението към ЛГБТИ хората би могла да се интерпретира и като заигравка със злополучното предаване на Дони по БНТ, което изпадна в кома още след втория си брой – най-вече заради гневните зрителски реакции по повод на хомофобските шеги в него. Но докато бъдещето на Дони по БНТ е неясно, новият водещ на bTV показва учудващо постоянство по темата.

Още във второто предаване, по време на разговора с актрисата Мартина Апостолова, става въпрос за отношението към различните, например хомосексуалните и децата със специални образователни потребности. „Страхуват се много. От зараза. И от норвежци. Най-вече от норвежци. Страшните норвежци“, вметва Цитиридис. И за да не помисли някой, че този диалог е случаен, на екрана се появява изображение на две сплетени ръце в цветовете на дъгата.

 

Гостуването на Мартина Апостолова в шоуто на 28 януари 2020 г.

В четвъртото предаване пък рапърът Тото казва, че е спал с около петима мъже. Няма уточнение дали вокалът на група „Скандау“ се шегува и какво конкретно се разбира под „спал“. Интерпретацията е оставена на зрителите и на жълтите медии.

Следващата вечер самият Цитиридис отговори на въпроса дали харесва момчета, показвайки, че не смята да плаща данък „обществено мнение“:

Първо, няма лошо в това да се харесват момчета. Аз съм се целувал с момчета някога, без да искам… Не, не беше без да искам. С Пешо. Поздрави на Пешо, той живее в Лондон в момента. Утре ще бъде суперяко във вестниците, нямам търпение. Но това е истинска история.

В шегите със сексуалността си Николаос Цитиридис е автентичен. Което не означава, че е гей, а че и извън студиото на bTV харесва да си прави такива майтапи – например в стендъп комедията или в книгата си.

И след като позицията на водещия по отношение на хомосексуалността е станала ясна, в началото на втората седмица на шоуто той подхваща и темата за расизма към ромите у нас. В разговор със Снежина Петрова става дума за работата на актрисата с деца от различни малцинствени общности в постановката „Медея“ и как ромски деца, вдъхновени от нейно изпълнение на Самюел Бекет, са пожелали да научат текста му наизуст. „Спорът за ромските деца трябва да спре“, казва Снежина Петрова. „Ще спре“, отговаря Цитиридис.

Няколко дни по-късно гост в шоуто е Азис, в разговора с когото става дума за омразата, за това какво е да отраснеш като дете в неравностойно положение, както и за различни гей теми – по повод новия клип на открито хомосексуалния музикант. Отново – добронамерено и без комплекси.

Новият водещ не пропуска и да се пошегува „на гърба“ на Иван Гешев и Бойко Борисов. До неотдавна такива смешки биха били напълно безобидни, но в период, в който наблюдаваме засилваща се институционална репресия, за тях се изисква и известна смелост. Не само от страна на Цитиридис, а и на bTV.

Сериозните позиции по различни теми в предаването се представят с хумор и като че между другото.

Което впрочем допринася за тяхната ефективност. Колкото и да са сериозни, анализите на пропагандните кампании срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги трудно могат да се преборят с предразсъдъците и страха по чисто рационален път. Но когато Николаос Цитиридис подхвърля пред няколкостотин хиляди зрители „страхуват се от зараза и от норвежци“, голям е шансът някои от тях да поискат да не бъдат асоциирани със страхуващите се.

Ролята на сериозните анализи и журналистически разследвания за пътищата на пропагандата, разбира се, съвсем не следва да бъде пренебрегвана. Но ефектът от тях ще е по-голям, ако посланията им стигнат до широката публика. А това не може да стане без намиране на път към емоциите на хората. Което става по-лесно чрез смях, отколкото с рационални доказателства.

Накратко, „Шоуто на Николаос Цитиридис“ започва изненадващо добре. Изненадващо – спрямо общото ниво на медийната среда у нас, цензурата – вътрешна и външна, смъртта на редица читави медии.

Няма гаранция как ще продължи обаче, ако успее да се задържи в дългосрочен план. Нито какви ще са трансформациите на водещия.

Стремежът за удържане на автентичност е важен, ала популярността има свойството да променя идентичността. А което в един период е актуално и уместно, в друга ситуация може да изглежда нелепо.

В началото на 90-те години студентското предаване „Ку-ку“, в което изгря и звездата на Слави Трифонов, беше невиждан дотогава у нас пример за новаторско и смело правене на телевизия. Слави беше с дълга коса на опашка, която след няколко години отряза като символичен жест на протест срещу мутрите. За да се превърне не след дълго в изразител на естетиката на същите тези мутри. По същия начин той и музикантите му загубиха и границата между пародирането на чалгата и истинската чалга.

Николаос Цитиридис е роден през 1994 г., следователно по време на някои от споменатите събития още го е нямало на този свят, а спрямо другите е твърде малък, за да помни ясно, пък и още не е живеел в България по онова време. Но е добре да знае. Познаването на миналото е ценно не като повод на гордост, а като урок, даващ насоки как да (не) продължиш напред.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на „Шоуто на Николаос Цитиридис“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Имат думата читателите

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/imat-dumata-chitatelite/

Преди две седмици анонсирахме кратко проучване и ви приканихме да се включите. Искахме да научим повече за вас. Интересуваше ни не само какъв е социално-демографският ви профил, а най-вече как четете „Тоест“, кое в сайта искате да се промени и кое – да си остане същото, как се информирате по важните за вас теми, доколко и как сте склонни да ни подкрепяте. Не само финансово. Мнението ви беше от огромна полза за нас.

В анкетата се включиха 419 души. От тях до края ѝ стигнаха 339. Проучването беше на принципа на отзовалите се и не е представително за всички читатели на „Тоест“. Противното би означавало да знаем точния им брой и да можем да идентифицираме всеки един от тях, за да направим извадка, която коректно да възпроизвежда съвкупността. Това е технически невъзможно, а за нас е и морално неприемливо, защото държим на анонимността.

Принципът на отзовалите се има тази особеност, че при него респондентите са онези, които са най-силно мотивирани. За целите на нашето проучване това е предимство, защото именно мнението на ангажираните ни читатели е най-важно за нас. Отговорите им са показателни, тъй като те познават „Тоест“.

Едва 3,8% от респондентите отговарят, че не ни четат, а 61% следят изданието от самото му начало. Над 20% прочитат целите или почти целите седмични броеве, а още 34% – около половината от материалите всяка седмица.

Профил на ангажираните читатели на „Тоест“

Въпреки че не разкриват самоличността на попълнилите анкетата, социално-демографските въпроси са лични. Затова при всеки въпрос предоставихме възможност за отказ от отговор.

Активните читатели на „Тоест“ са пълнолетни – никой не е посочил, че няма 18 години. Две трети от тях са между 26- и 45-годишна възраст. 52,21% са жени, 44,25% са мъже, двама респонденти са се означили като „друго“, а близо 3% предпочитат да не отговорят.

И ако разпределението по пол в общи линии отговаря на това на национално равнище, не така стои въпросът с образованието. 91,62% от отговорилите са висшисти, още 3,24% имат полувисше образование.



По отношение на населеното място резултатите също не са близки до национално представителните. 51,62% живеят в София, а почти 18% – в областен град. Близо една четвърт от респондентите трайно пребивават в чужбина. От споделилите в коя държава извън България живеят, най-много са тези в Германия – 19 души, следвани от 10 читатели в Обединеното кралство. Огромното мнозинство е в Европа. Извън Стария континент петима са в САЩ, а по един – в Канада и в Израел.

Как ни четете

Превръщането на „Тоест“ в седмичник беше рискована стъпка, но изглежда, тя се оценява добре от читателите. Едва 1,43% (шестима респонденти) не одобряват, че „Тоест“ публикува материалите си само в събота. 55,85% харесват ритъма на изданието и това, че читателите му знаят кога да очакват новия брой, а за 42,72% той е без значение.

На въпроса как материалите на „Тоест“ стигат до тях, 57,04% отговарят, че следят Facebook страницата на медията, 37,47% директно посещават сайта, 18,4% ни следват в Twitter, 11,46% са абонирани за седмичния бюлетин, а 7,88% – за RSS емисията. Това са все хора, които изрично проявяват интерес към съдържанието на медията, понякога – по повече от един начин.

Темите в изданието, свързани с обществото и социалните проблеми, са интересни за четири пети от анкетираните (80,91%). На второ и на трето място се подреждат с почти равен дял вътрешната политика и културата (64,92% и 63,48%). Най-популярната рубрика е „Говори с Нева“ – посочена от близо 38%. Сред темите, които читателите ни искат да срещат по-често в „Тоест“, се открояват технологиите, иновациите и науката, образованието, културата и литературата, градската среда и архитектурата, а като тип материали – журналистически разследвания.

Отношението на читателите ни към медиите

Какви медии следят читателите ни? Как съставят собствената си позиция по една или друга важна обществена тема? Каква е мисията на медиите според тях?

Над 80% от респондентите четат предимно онлайн издания. Те се обръщат по-често към чуждестранни, отколкото към български медии, за да се информират. За тях, макар и не особено популярно, радиото е по-важно от телевизията. Най-малко са онези, които следят редовно телевизия и печатни медии.

В това отношение профилът на активните ни читатели е коренно различен от този на общата медийна аудитория у нас. Според изследване на Евробарометър, проведено в началото на февруари 2018 г., т.е. точно по времето, когато стартирахме „Тоест“, за 94% от населението в България основният информационен източник е телевизията. 65% предпочитат радиото, 59% – социалните мрежи и 51% – печатните издания.

За да си съставят мнение по важните обществени теми, три четвърти от респондентите се доверяват на избрани медии, а повече от две трети сравняват информация от различни издания, което затвърждава впечатлението ни, че имаме критични читатели, които не се поддават лесно на пропаганда и фалшиви новини. На лидери на мнение в социалните мрежи се осланят малко над една трета. Най-нисък е делът на онези, които разчитат основно на приятелския си кръг.

Когато попитахме читателите ни каква е основната роля на медиите според тях, им дадохме възможността да посочат няколко отговора. Подбрахме формулировки, повечето от които звучат позитивно, но някои от тях взаимно се изключват.

Почти всички респонденти, т.е. повече от 95%, са убедени, че най-важно за една медия е да информира, а за близо 83% – да проверява фактите. В същото време едва 16% са посочили забавлението като основна функция на медиите. За 77% е от съществено значение да се провеждат разследвания и да се осветляват злоупотреби. Близо 57% биха се радвали да виждат положителни примери.

55,71% са съгласни с клишето, че трябва да се представят „всички гледни точки“, ала по-малко от 3% смятат, че това важи и за гледната точка на властта. Две трети от респондентите искат от медиите да бъдат както безпристрастни, така и критични към властта. А почти 60% са тези, които очакват от медиите да имат позиции по важни теми. Тъй като делът на отговорилите на тези въпроси е над 50%, със сигурност има респонденти, които са посочили и едното, и другото. Ала проблемът е, че няма как една медия да е хем безпристрастна, хем да е критична и да излиза със собствени позиции.

Нагласи към читателските дарения и идеи за финансиране

Над 90% от попълнилите анкетата са наясно, че „Тоест“ се финансира само от читателски дарения. Едва 15% заявяват, че не биха регистрирали абонаментно дарение за изданието. Част от тях впрочем уточняват в свободен текст, че предпочитат еднократни дарения, а не периодични, което прави дела на нежелаещите да ни подкрепят финансово още по-нисък. Почти 55% от респондентите биха отделяли за „Тоест“ между 4 и 10 лв. на месец, а около 10% – между 11 и 20 лв.

На въпроса защо не биха подкрепяли финансово проекта, отговарят 80 души. Никой от тях не посочва като основание, че не харесва „Тоест“. Най-голям е делът на онези от тях, които казват, че нямат достатъчно средства – 42,5%. Една от предварителните ни хипотези беше, че много от читателите ни не спонсорират сайта, защото за тях има по-важни каузи. Резултатите опровергаха тази хипотеза не само защото едва 16 души са посочили това като аргумент.

Зададохме и въпрос за какви други каузи даряват читателите ни. От дадените отговори се вижда, че който дарява, често го прави не само за едно нещо, а за две или повече. Някои дори обособяват в няколко групи каузите, за които даряват – например социални, медийни, политически, правозащитни, екологични и пр. Това ни показва, че дарителството е и въпрос на специфична култура, която постепенно започва да си проправя път и в България.

В същото време, макар че 85% от попълнилите анкетата изразяват желание да даряват на „Тоест“, 54,6% все още не го правят. Кое би стимулирало повече от читателите да ни подкрепят финансово? Изследването дава категоричен отговор – над 72% биха дарили, за да има в сайта журналистически разследвания. Подкрепата за всички останали видове материали е повече от два пъти по-ниска. Затова обмисляме кампании за целево финансиране на журналистически разследвания – те са скъп жанр и една медия, която се финансира само от микродарения, трудно може да си ги позволи.

Сред отговорилите на незадължителния въпрос при какви условия биха спрели финансовата си подкрепа за сайта, над 61% отговарят – ако публикуваме платени пиар материали, 26,27% – ако си партнираме с бизнеса, а 10,6% – ако се финансираме от грантове.

Над една четвърт обаче дават уточнения в свободен текст по този въпрос. Без да обобщаваме всички отговори, ще групираме някои повтарящи се мотиви. Някои от читателите подчертават, че не виждат проблем в пиар материалите, ако е изрично споменато, че са такива. Други ни уверяват, че не биха спрели подкрепата си за нас при никакви обстоятелства. Трети казват, че проблем е не самата подкрепа от бизнес или неправителствени организации, а кои са те, дали подкрепата поражда зависимост и влияе върху съдържанието, както и дали е публично заявена. Четвърти – че биха се отдръпнали от нас само ако влезем в сериозен разрез с журналистическите стандарти и общочовешките ценности.

Според 19% от анкетираните финансирането на една медия по друг начин, освен чрез читателски дарения, може да се използва за натиск върху редакционната политика, но близо три четвърти смятат за важно да се уточни, че това зависи от начина и източника на финансирането, както и от самата медия и редакционния ѝ екип.

На въпроса как според читателите медията може да постигне финансова стабилност, близо три четвърти отговарят, че са нужни повече читатели, които да даряват редовно. След това по важност се подреждат – но всички с по-малко от 50% одобрение – предложенията за повече обяснения за предимствата на директното читателско микрофинансиране, партньорства с неправителствения сектор, засилен маркетинг и грантове.

Изводи и перспективи

След анализа на резултатите от изследването на аудиторията ни сме още по-оптимистично настроени за бъдещето на „Тоест“. Чудесно е, че имаме ядро от читатели, което вярва в нас и ни подкрепя, и вече познаваме това ядро по-добре. Днес, когато проектът навършва две години, за нас е важно да осмислим докъде сме стигнали и как ще продължим занапред.

Благодарим на всички, които отделиха от времето си, за да попълнят анкетата. Благодарим ви за интересните предложения, идеи и съвети; за изключително ценната обратна връзка – положителна или отрицателна; за критиките, похвалите и окуражителните думи – нито едно читателско мнение няма да бъде пренебрегнато.

Ще продължаваме да влагаме всичките си сили да подобряваме и развиваме проекта „Тоест“. Благодарим ви, че сте с нас в това начинание!

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„На обществените медии трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Особено в епохата на дезинформацията“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/petko-georgiev-interview/

Петко Георгиев е журналист и един от създателите на култовото през 90-те години радиопредаване „12+3“. През 1991–1992 г. е водещ на обзорното политическо предаване на БНР „Неделя 150“, по-късно – и на публицистичното предаване „Отвъд заглавието“ по БНТ. Съосновател и първи директор е на радио „Витоша“, а през 1994 г. става автор и водещ в българското бюро на радио „Свободна Европа“. Участва в сформирането на Форум „Свободно слово“ и е негов първи секретар. През 1998 г. е един от инициаторите за създаването на Българската медийна коалиция. Понастоящем е директор на Центъра за радио и телевизионно обучение „Промедиа“ и работи като консултант по развитие на новините и по управление на медиите с десетки организации в България, Западна, Централна и Източна Европа, на Западните Балкани, в Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. 

Венелина Попова разговаря с Петко Георгиев по повод избора на нов генерален директор на БНР – за това преодолима ли е кризата в медията и с цената на какви усилия.


През 2019 г. БНР влезе в центъра на общественото внимание с управленския гаф на генералния си директор Светослав Костов. Под натиск, който аудиторията така и не разбра откъде идва – от средите на управляващите или от паралелната власт, се стигна до спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ и до опит за отстраняването на Силвия Великова като водеща на сутрешния блок. Дали този конфликт успя да стане повод за сериозна дискусия какво действително се случва в обществената медия? 

Такава дискусия не се състоя, защото тя щеше да разкрие, че границите между официалната и паралелната власт са абсолютно размити. При един обществен дебат щеше да излезе на показ политическата поръчка, която беше осъществена в радиото и заради която като бушон изгоря предишният генерален директор. А големият разговор винаги се отлага, защото от него няма позитивен изход. Не само колегите в радиото, но и обществото иска да има обществени медии. А управляващите – които и да са те, – колкото повече навлизат в мандата си, толкова повече се опитват да превърнат БНР и БНТ в допълнение към собствените си информационни центрове (в най-добрия случай). За независими професионални медии никога не е ставало дума. За разлика от предишни периоди, сега това се формулира в прав текст – имаме предложение генералните директори на обществените медии да се избират от Народното събрание. Вярно, малко несериозно и подхвърлено, за да предизвика някакъв дебат. Но не си спомням предишни управници да са си позволявали такава наглост.

В последния си анализ „Как да разкараш два милиона слушатели“, публикуван в сайта „Приключението 12+3“, посочвате причините, довели до катастрофалната загуба на аудитория на култовото някога предаване по „Хоризонт“. Не са ли това отговори и на въпроса къде изчезна ентусиазмът на българите от 90-те години, както и защо днес не е възможно на площадите да излязат 100 000 души, обединени от надеждата, че могат да си върнат държавата?

Контекстът е същият. Но ако продължаваме да говорим за радиото, мисля че то по-скоро има принос към по-големия обществен проблем, отколкото ставащото в него да е резултат на цялостната обществена умора и обезверяване. То, както и останалите медии, особено обществените, е призовано от своята природа да изпълнява функцията на среда, в която се формират политики и се обсъждат важни проблеми; среда, в която се генерират идеи за развитието на България в различни сфери. Не съм склонен да виждам медиите като жертва, а по-скоро като част от проблемите в днешното българско общество. Те насаждаха и продължават да насаждат скептицизъм, в най-добрия случай, а в най-лошия – да служат директно на антидемократични цели.

Кои са причините, довели до разделението на журналистите в „Хоризонт“ и до издигането на неколцина от тях в ранг на „сиви кардинали“, с които се съобразява всеки генерален директор, като внимава да не засегне интересите им – както егоистични, така и финансови? Такъв нездравословен професионален климат, естествено, се отразява и на качеството на програмата. Стигна се дори дотам, че за първи път в историята на радиото през 2018 г. журналисти излязоха на протест не за кауза, а за пари – заради което и не получиха обществена подкрепа. 

Не познавам достатъчно специфичните проблеми вътре в радиото, за да мога да бъда някакъв точен ориентир. Но това, което съм казвал и с удоволствие ще повторя, е, че има сериозен проблем от гледна точка на функцията, която радиото изпълнява в част от своите програми. Очевиден е огромният дисонанс и диагнозата е съвършено ясна – години наред е налице неадекватен мениджмънт. Управлението на една обществена медия не е лесна задача, особено в този период, през който минават обществените медии в целия свят. Повечето от тях вече успяха да осъществят този преход, но шокът от загубата на монополната позиция през 90-те години и последвалият шок с развитието на дигиталната среда са неща, на които българските обществени медии реагират с много голямо закъснение, тромаво, в много случаи и неправилно. Липсва визия за това как трябва да се развиват талантите. Липсва цялостна управленска визия.

Опитите общественото радио и телевизия да се овладеят и подчинят никога не са спирали през последните 30 години, както и уволненията на колеги. В този обществен и политически контекст до каква степен има значение кой ще застане начело на БНР? И възможно ли е генералният директор на медията, както и да се казва той, да се еманципира напълно от различни влияния и вмешателства в управленската и редакционната политика на медията?

Разбира се, че няма значение, особено в българския контекст. Но това не означава, че обществените медии са осъдени на закриване и на превръщането им в правителствени радиоточки. Ако започна от по-общия въпрос, няма държава, включително сред нашите съюзници в ЕС, в която властта да не иска да упражнява повече контрол върху обществените медии, отколкото ѝ се полага. Естествена реакция на политиците е да включват медиите в своя инструментариум за постигане и поддържане на обществена подкрепа. Но не е естествено, че липсва организиран и също толкова естествен стремеж на обществото и на професионалната общност – или на това, което е останало от нея – да държи политиците далеч от бутоните на радиото, за да не могат да го спират, както и да му командват програмите.

Колкото до въпроса дали генералният директор може да се еманципира от хората, които са го назначили, не е изключено в някаква минимална степен, но като цяло не можем да очакваме чудеса.

Всички кандидати за генерални директори твърдят, че моделът на финансиране на общественото радио е сбъркан. Но какъв трябва да бъде той, за да гарантира устойчивото развитие на медията без благоволението на властта, от една страна, а от друга – да не позволява източване на публичен ресурс чрез обществените поръчки? И единствено промени в законодателството ли могат да осигурят финансовата и управленската самостоятелност на БНР? 

Финансирането на обществените медии също е в пакета проблеми, които стоят за разрешаване не само у нас. Затова в отделните държави има различни модели, но за мен най-важен е управленският подход към решаването му, който в моите спомени никога не е бил в съзвучие с реалните нужди на обществената медия. На БНР и БНТ и на тяхната абсолютна необходимост от сериозно онлайн присъствие трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Те трябва да се финансират като образованието, здравеопазването, отбраната, особено в епохата на дезинформацията и на умишлената хибридна война, водена от различни държавни и недържавни субекти.

Изграждането, поддържането и развитието на национална медийна среда е жизненоважна тема за една държава. Както се дават пари на полицаи, лекари и учители, по същия начин трябва да се дават пари и на обществените медии. А не генералните директори, като свършат бюджета през март, да са поставени в унизителното положение през април да застанат на червеното килимче пред министъра на финансите и да молят за допълнителна субсидия, какъвто беше случаят с БНТ години наред. За каква независимост и професионално качество на продукцията в обществената медия можем да говорим, когато тя е пряко зависима от хрумванията, добрата воля или липсата на такава у човека, който държи кранчето с парите в държавата? Това крайно безотговорно отношение говори за тотално неразбиране на функцията на обществените медии в една демократична държава.

И в същото време по отношение на заплащането на журналистическия труд в общественото радио има големи диспропорции. Това признаха и някои от кандидатите за генерални директори на БНР, които вече са ръководили медията един или два мандата. Възможно ли е да се премахне този дисбаланс, който създава вътрешно напрежение и разделение сред колегията?

Разлики в заплащането на хора, които се занимават с различни дейности и имат различен принос към създаването и популярността на една програма, трябва да има. Това е нормално, така е в целия свят. Навсякъде в демократичните държави, където не се обсъждат въпроси като бюджетната задлъжнялост, начинът на финансиране или политическата репресия върху медиите, може да видите, че определени ключови фигури от екрана и микрофона получават възнаграждение, което в пъти надхвърля онова, което получават хора, правещи програма на едно по-техническо ниво. Стига то да бъде поставено на абсолютно прозрачни, обективни и професионални критерии

И стига заплащането да не се превръща във финансова репресия спрямо неудобни на властта журналисти, каквито случаи в българските обществени медии не липсват. 

Да, това е другата част на един и същи проблем, много важна при това, но отново е свързана с липсата на адекватен мениджмънт. Аз не познавам медии, където заплатите да се решават на общо събрание на колектива. Вярно е, че има някакво колективно договаряне със синдикатите, но заплащането е основен инструмент за управление на човешките ресурси.

И накрая стигаме до Андон Балтаков – избрания от СЕМ нов генерален директор на Националното радио – eдинствен сред останалите кандидати без управленски опит в БНР, но с достатъчен в известни западни медии. Какви са очакванията Ви от неговия мандат и стигат ли само неговото желание и намерения да осигури редакционна независимост и финансиране на радиото и превръщането му в модерна медия, конкурентна на дигиталния пазар? 

И за трите изброени неща само мога да му пожелая успех. Защото това са нещата, които в стратегически порядък трябва да бъдат направени в радиото. Доколко това ще се реализира, зависи от толкова много условности, свързани с финансирането, с вътрешните структури на управление и с политическата воля. Постигането на конкретни резултати не може да бъде гарантирано само от това, че новият мениджмънт има визия и разбиране какво иска да постигне, тъй като изходната точка не е добра. Затова бих се въздържал от прогноза. Всички знаем какво трябва да се направи, знаем, че обстоятелствата не са благоприятни, остава да видим доколко зад разбирането на новото ръководство стоят реални управленски умения и воля това да се превърне в реалност.

Както и дали ще получи подкрепата на професионалната гилдия вътре в радиото и извън него, а и обществена подкрепа…

Тези неща са свързани. Обществените медии и конкретно радиото са отвъд границата на крайно необходими и много сериозни реформи. А никой не може да ги направи, без да мобилизира вътрешен ресурс и да постави на ключови места хората, които са в състояние да извършат тази реформа и могат потенциално да пострадат или да спечелят от нея. Ако едно ръководство не успее да генерира вътрешна подкрепа за тези реформи, те са обречени. Но отново всичко зависи от управленските умения, които предстои да видим доколко са налице.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петко Георгиев за предаването „Животът днес“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Обявата е озвучена със сръбско Вестник “Стандарт” се продава от ЧСИ

Post Syndicated from Божидар Божков original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D1%82-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%87%D1%81%D0%B8.html

неделя 1 декември 2019


Столичният съдебен изпълнител Милен Бъзински насрочи публична продан за всички търговски наименования на вестник „Стандарт нюз“. Тя ще се проведе до края на работния ден на 18 декември т.г. в Софийския районен съд. Информацията за това е публикувана на личната му интернет страница /виж тук/. От обявата става ясно, че се продават  търговската марка на вестника, всички вариации с нея и други наименования, които изданието някога също е регистрирало. Сред тях е и името „Чудесата на България“, под което медията организираше, заедно с богатите общини в страната, различни форуми. Купувачът ще бъде обявен на 19 декември в 11:00 часа.

Обявата за публичната продан на бранда на в-к “Стандарт”

Вестник „Стандарт“ от години е в тежко състояние и се раздели с над 90% от служителите си. В момента той излиза като седмичник, но не е ясно колко точно човека работят там. Според бивши журналисти от редакцията, сега тя се състои от едва 4 души. Много от тях са успели да осъдят някогашния си работодател за неизплатени заплати и осигуровки, но почти никой не си е получил парите. Според тях, кризата в „Стандарт“ е от около 5 години. „Докато всяка седмица вестникът публикуваше пространни интервюта с Кирил Домусчиев, в които той излагаше своите съображения за живота, в редакцията постъпваха някакви пари. В мига, когато тези интервюта секнаха, спряха и парите“, разказаха те. Главната редакторка на вестника Славка Бозукова призна, че действително е обявена подобна продажба. Тя обаче отказва да коментира, тъй като това била корпоративна информация.

От края на 2018 година аз не съм в борда на директорите на „Стандарт“. Там вече има други хора и можете да се обърнете за информация към тях“, призна тя.

Бозукова обаче се води една от най-големите акционерки в издателството, тъй като държи основния пакет акции в “Мастър Пи Ар” АД, който е единият от двата собственика на “Стандарт нюз” АД. Другият е неизвестната русенска група “Пресгрупа Утро”, която минава за притежавана от Делян Пеевски чрез подставени лица и издава русенския вестник “Утро”. Същата фирма е и издател на още 3 регионални медии, за които е известно, че са били придобити в портфейла на корпулентния медиен олигарх: Благоевградската “Струма”, Пловдивската и Хасковската “Марица”. Собственик на “Пресгрупа Утро” е “БГ Приватинвест”, регистрирана във Виена, Австрия – любима прикриваща дестинация за бизнеса на много български олигарси. Фирмата стана скандално известна преди няколко години, около собствеността си във вестниците “Труд” и “24 часа”. Тогава съдружниците Огнян Донев и Любомир Павлов обвиниха представителя на “БГ Приватинвест” Христо Грозев, че тайно се е опитвал да вкара Делян Пеевски като собственик чрез своите дялове в изданията. По-късно и двата ежедневника отстраниха Донев и Павлов с помощта на прокурорски действия срещу тях, а тяхната концепция се сля с медийната пропаганда на изданията на Пеевски.

Главната редакторка и съсобственичка на “Стандарт нюз” и Ирена Кръстева майка на Пеевски.

В момента бордът се състои от неизвестните в медийните среди Георги Иванов и Любен Любенов. Информацията и за двамата сочи, че те ня са имали никакъв сериозен бизнес, още повече такъв свързан с медии. Опитът на репортер на „Биволъ“ да ги открие го отведе към село в Североизточна България, населено предимно с цигани. Попитана дали шефовете на борда на „Стандарт“ са от ромски произход г-жа Бозукова се засмя: „Но, моля ви се. Те са тук, елате, ще ги видите“. Заедно с тях двамата обаче именно свъзваната с Пеевски “Пресгрупа Утро” е третия член на Борда на директорите на “Стандарт нюз”. Дружеството участва и в ДЗЗД “Обединени български вестници”, заедно други контролирани от Пеевски издания, като “Монитор”, “Новинар”, “7дни Спорт”, “Компакт Меридиан” и др. От публикацията на съдебния изпълнител се разбира, че „Стандарт“ е заложил търговските си марки пред Инвестиционна банка, разкрита като една от “гнилите ябълки” в банковата ни система от американските дипломатически доклади. В кантората на г-н Бъзински не пожелаха да уточнят дали търгът е иницииран от финансовата институция на Петя Славова или взискател е трето лице.

Най-скъпо се предлага търговската марка „Стандарт“ – 140 000 лева. На 56 000 е оценена „Стандарт медиа“. „Чудесата на България“ струва 28 000. Страницата на Милен Бъзински е така конструирана, че докато се зарежда обявата за публичната продан на „Стандарт“, едновременно зазвучава и сръбско парче. В него се пее „Кадифените ти устни ме мамят лесно. Замълчи, нека очите ни говорят. Кажи, че ме обичаш сладко или признай, че любовта е вече зад нас…“ Песента се нарича „Зад нас“ и се изпълнява от сръбския рок певец Момчило Баягич. От кантората на съдебния изпълнител обясниха звуковия фон на обявата за продажби, че това било любимото изпълнение на шефа им и той много държал то да озвучава всички публични продажби и други активности, които те организират. Затова го заложил и в страницата си.

Музикалното озвучаване обаче е заредено под Флаш плейър, признат от  опитни програмисти за един от най-опасните софтуери, понеже пропуски в кодирането му се оказаха популярен начин за хакерски пробиви. Затова и повечето посетители на страницата на Бъзински нямат удоволствието да чуят любимата му песен – съвременните браузери блокират по подразбиране използването на Флаш плейър.

Вестник “Стандарт” беше един от първите вестници възникнали след “промените”. Началото му бе поставено през 1992 г. от свързания с т.нар. група “Трон” и бившата ДС Красимир Стойчев. Вестникът се печаташе на синя хартия и с формат на Виенския “Стандарт”.  В началото на 1995 г. се надпреварваше с най-тиражните издания в България. В добрите си години изданието излизаше като ежедневник в над 150000 тираж и като седмичник със 124 стр. В “Стандарт” излизаха уникални разследвания и вестникът беше относителноп най-независимия сред печатните медии. В последствие Стойчев смени ред.колегията, а собствеността премина в ръцете на адвоката-бизнесмен Тодор Батков. След като той фалира продаде изданието на групировка свързана с “Винпром Пещера” и Делян Пеевски. “Стандарт” спря да излиза на хартия в началото на ноември 2018 г. и оттогава краят му бе предизвестен.

„Стандарт“ е само едно от редица хартиени издания в България, засегнати от стагнацията в бранша. Много от тях вече прекратиха съществуването си. Други се очаква тепърва да тръгнат по техния път. От 1 януари прекратява съществуването си наследникът на един от най-старите български вестници – „Култура“, който под различни наименования (в момента се нарича просто „К“) излиза от 1957 година. С началото на 2020 вестник „Сега“ пък вече няма да е всекидневник, а ще излиза само в събота. Ситуацията с продажбата на “Стандарт” обаче дава ясна индикация, че издания които са в “мрежата на влияние” на медийния олигарх Делян Пеевски започват също да страдат от финансов недоимък. Остава открит въпросът дали фалитът и продажбата на “Стандарт” са началото на бъдещи сериозни промени и преразпределение на монополизирания печат в България след 2007 г. когато Пеевски започна масирано изкупуване на медийни издания и групи с парите на фалиралата по-късно КТБ.

Власт и медии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vlast-i-medii/

В България медиите са свободни. Свободни да изберат в каква позиция да застанат спрямо властта. Свободни да предоставят ефирно време или място във вестниците и електронните си издания на управляващите за тяхната пропаганда или да представят политиката им през критичния поглед на журналисти, анализатори и експерти. Свободни да приемат заплащане под различна форма от държавата и бизнеса или да го откажат, ако получените средства ги поставят в зависимости – явни или прикрити. Свободни да изберат ролята на слугинаж или на коректив. Всичко е въпрос на избор и никакви компромиси за оцеляване в силно конкурентната среда не могат да бъдат оправдани.

Никъде по света властта не обича медиите. Но има една граница, която политиците внимават да не прекрачат, защото отвъд нея навлизат в територия на плаващи пясъци. Които могат да ги погълнат.

И в България управляващите недолюбват медиите. Но те дори не могат да ги приемат като неизбежното за тях зло, без което демокрацията няма как да съществува. Затова предпочитат медиите да са под контрола на приближените им бизнесмени. А в провинцията местната власт направо си купува комфорта и спокойствието с договори за „информационно обслужване“, потъва в самодоволство и реагира арогантно спрямо всеки критичен глас.

Държавата ни от години се срива в класацията на „Репортери без граници“ по медийна свобода, за да стигне до срамното 111-то място. Обаче премиерът не спира да твърди, че управляващите по никакъв начин не влияят върху редакционната политика на средствата за масова информация. А на критиките в миналогодишния мониторингов доклад на Европейската комисия, че влошената медийна среда е пречка за реформите в съдебната система и за борбата с корупцията в България, Борисов отговори, че у нас всеки подсъдим за часове може да си направи електронен сайт и да започне да се оплаква от липса на свобода на изразяването. „На кого какво е забранено? Олигарх, създал си медия, за да защитава това, което е откраднал, изведнъж ние не трябва да го пипаме този олигарх, който и да е той“, коментира очевидно изнервен от заключенията тогава премиерът, но не спомена имена.

По същия начин реагира Бойко Борисов и след опита Силвия Великова да бъде сменена като репортер при отразяването на протеста срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор и след свалянето ѝ от ефир, който замлъкна в цялата страна за пет часа.

Но вместо да разсее съмненията за вмешателство и натиск от страна на изпълнителната власт върху управленските решения в БНР, с изказванията и действията си премиерът ги затвърди.

За „пожара“ на „Драган Цанков“ 4 Борисов обвини „главанаците“ и нарече случая в Националното радио саботаж срещу правителството. Само с едно телефонно обаждане възстанови ресора на журналистката от „Хоризонт“ (с която „редовно си честители празниците по телефона“) и заплаши генералния директор, че ще му поиска оставката чрез парламентарната група на ГЕРБ, ако не оправи кашата, която е забъркал.

Сътвореният от Светослав Костов скандал в престараването му да угоди на #Който-го-е-назначил създаде напрежение в обществото и получи отглас и зад граница. Подсили го и арестът на фоторепортера на „Клуб Z“ Веселин Боришев, който прекара цяла нощ в Първо РУ на МВР в София само защото си позволи да снима струпването на полицейски сили преди началото на протеста срещу единствения кандидат за главен прокурор.

Последва безпардонната улична свада в предаването „Референдум“ по БНТ с главен герой Волен Сидеров – с език на омразата и намеса на жандармерия, която трябваше да усмири лидера на „Атака“ и да го изведе от студиото на проваления предизборен диспут. Телевизионното шоу имаше едничката цел да вдигне рейтинга на депутата пред неговите избиратели. А останалите участници в него предпочетоха да го наблюдават ехидно, вместо да осъдят веднага този тип поведение. Направиха го на следващия ден с половин уста министри от кабинета, защото към онзи момент и без да е „златен пръст“ в парламента, Сидеров поддържаше управляващото мнозинство и извън малката коалиция.

Началото на медийната война тръгна още в началото на септември, преди започването на същинската предизборна кампания, с публикации в Агенция ПИК срещу кандидата на „Демократична България“ за кмет на столицата архитект Борислав Игнатов. Жълто-кафявото електронно издание си позволи да атакува грубо и с непозволени и от закона, и от журналистическата етика средства един от опонентите на модела на управление в София и в страната.

След бурната обществена реакция, в която със свои позиции излязоха и партии, и съсловни журналистически организации, премиерът също се включи с коментар, че партията му се отказва от медията като възможна платформа за предизборна агитация: „Той е като скандала с всички други медии. Ние като партия сме дали от партийната субсидия по 10 000 лв. на всички медии на евроизборите. Сега ние не даваме на никой за политическа реклама – така съм разпоредил. ПИК няма да получи пари от нас за следващите избори, ако това питате. Но няма да дадем и на другите медии, защото считам, че много от тях прекаляват в много други сфери. Единственото, което можем да направим и си е наше право, е да не им отпускаме пари за политическа реклама. Точка.“

Какво е последвало от заричането на Борисов след точката – не знаем.

Както не знаем какви пари има в черните партийни каси, на кого и срещу какво се раздават. Пък и ако ГЕРБ не плати, поне легално, на издания като ПИК, има #КОЙ да подхранва машината за клевети и злостна пропаганда срещу опонентите на статуквото. При това с мълчаливата подкрепа на прокуратурата, която не се самосезира нито по този казус, нито по други скандални случаи на медийна война. Затова пък бързо арестува определени кандидати за кметове и общински съветници за купуване на гласове и поиска от ЦИК да свали имунитета на още други, за да им повдигне обвинения.

Атаката на жълто-кафявите медии сериозно обезпокои международната организация „Репортери без граница“. Затова на 17 октомври нейният генерален секретар се срещна в София с президента Румен Радев. Кристоф Делоар призова държавния глава да използва всички свои правомощия и да гарантира свободата на печата в България, попаднала в ситуация, близка до „медийна гражданска война“, която може да се задълбочи с избора на новия главен прокурор.

Две седмици по-късно последва среща, отново в столицата, между българския министър-председател и изпълнителния директор на „Свободна Европа“. След нея във Facebook страницата си Борисов написа: „С президента и изпълнителен директор на „Свободна Европа“ Джейми Флай обсъдихме актуалната политическа обстановка в страната. Разговаряхме за важността на професионалната и независима журналистика. Радвам се, че тази уважавана медия поднови дейността си в България. Нейното присъствие тук е още един знак за доброто сътрудничеството между България и САЩ във всички сфери.“

Зад думите на Борисов прозира балканско дебелоочие, което се прави, че не знае що за медия е Радио „Свободна Европа“, каква роля изигра за развитието и укрепването на демокрацията в посткомунистическите страни от бившия Съветски блок, както и защо 30 години след вътрешнопартийния преврат в БКП и прехода към пазарна икономика в България поднови работата си в страната ни под формата на дигитална платформа с мултимедийно съдържание.

Въпреки лицемерието в думите на премиера и опитите му да се представи за демократ по душа и убеждения, диктаторът в него често надделява и тогава той показва друго лице, „без маска и без грим“. Така в телевизионните си интервюта той реагира остро на всеки неудобен за него въпрос, а не са редки и случаите, когато „респектира“ с остри забележки водещите. Затова и депутати от неговата партия си позволиха същото поведение, за което после платиха политическа цена.

Но Борисов не плаща такава, нито данък обществено мнение.

А сега, когато една от двете големи частни телевизии стана собственост на бизнесмен от България, близък до властта и не без нейна помощ, а другата голяма телевизия предстои да премине в ръцете на един от най-богатите олигарси в Чехия, премиерът все повече се чувства властелин на ефира. Затова и смята за нормално да отговаря избирателно на журналистически въпроси. И да отказва на медии, на които е обиден, какъвто е последният случай с bTV, заради излъчени в деня на изборите репортажи от страната, които според ГЕРБ и ЦИК са нарушили закона.

Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) излезе със специална декларация, в която се казва, че „като партиен лидер Борисов може да отказва да говори с дадена медия, като премиер – не“. Това поведение на министър-председателя не е прецедент, а по-скоро практика и всеки репортер от страната може да даде примери, в които той просто подминава медиите, които го очакват с въпросите си, или не им отговаря. Защото, по думите му, или не са по темата – например първа копка на магистрала, или не му харесват. Това ме принуди преди време като репортер на БНР да му припомня заявеното сега в позицията на АЕЖ, а именно че щом е приел да бъде премиер, е длъжен да отговаря на журналистически въпроси.

С поведението си Бойко Борисов дава тон и на своите депутати, министри и кметове, затова арогантността и високомерието стана стил на това управление. Поведение, което една немалка част от журналистите, уви, приемат покорно и дори се нахвърлят настървено срещу свои колеги, които дръзват да нарушат премиерския рахат.

Ако това, което се случва в държавата, наистина е медийна гражданска война, тогава и ние трябва да се държим като на война. Възможните изходи от нея не са много – или ще победи диктатурата на силните, или силата на справедливите каузи. Но за такава битка трябва много кураж, солидарност и подкрепата на гражданите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT от ноември 2017 г. Зададените от журналиста Стоян Тричков въпроси видимо не се нравят на премиера Борисов, който на „ти“ го пита от коя медия е, и заплашва да го съди.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.