Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sadebnite-ataki-bivol-mediapool-oasis.html
Съдебните атаки срещу две независими български медии – онлайн изданията “Биволъ” и Mediapool.bg са споменати в анализа на медийния пазар в България в международното изследване Project Oasis Europe. Едногодишният изследователски…
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8A-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BE%D1%82-global-investigative-journalism-network.html
Сайтът “Биволъ” е приет в най-голямото в света обединение на разследващи репортери, медии и журналистически неправителствени организации – Global Investigative Journalism Network (GIJN). GIJN е регистрирана като неправителствена организация в…
Post Syndicated from original https://toest.bg/mediite-kato-chast-ot-dezinformatsionniya-potok/
През 2021 г. Европейският парламент публикува доклад за дезинформацията и пропагандата, в който се отбелязва, че борбата с тях става все по-сложна, защото са все по-преплетени с реално съдържание и съответно все по-трудни за идентифициране. Особено опасно е, когато дезинформацията се споделя от личности с висок авторитет.
В статия за механизмите на дезинформацията от януари т.г. в Nature Reviews Улрих Екер и колегите му изтъкват и значителната роля на дигиталната инфраструктура, по-конкретно възможността чрез социалните мрежи с прецизност да се таргетират хора с определени интереси и предпочитания. Авторите отбелязват, че досегашният модел на третиране на дезинформацията като информационен дефицит вече не работи. Решението не е в предоставянето на повече факти. Има редица мисловни, емоционални и ценностни механизми, които изкривяват начина, по който хората пресяват информация – особено ако тя противоречи на техните убеждения.
В такава среда е от особено значение не само информирането на аудиторията, но и начинът, по който това се прави. Има редица неща, с които медиите допринасят за дезинформационния поток.
Понякога непълната информация, поднесена без достатъчно контекст, може да бъде подвеждаща. Пример са новините в български медии за рекордните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия тази година. През февруари дори БТА отрази новината с фокус върху сензационния елемент („1160 нови случая на зараза, което е най-голямата цифра от началото на пандемията“), допълвайки, че рекордният брой на новозаразени е регистриран „в момент, в който продължават протестите срещу антиковидните рестрикции и ваксинационната политика на правителството“. Самата информация не е некоректна, но без контекст може да се интерпретира погрешно.
Първо, поднесена по такъв начин, новината оставя впечатление за масово недоволство и противопоставяне. В действителност близо 90% от цялото население е ваксинирано. Едва 25% от респондентите на представителното проучване на Ipsos от февруари смятат, че мерките в страната са твърде строги, а допитване на Kantar през март показва, че само 12% от гражданите подкрепят протестите срещу мерките.
Протестът тръгва от стотина души и дори в пика си не надхвърля 2000–3000 демонстранти (или около 0,05% от населението). Голяма част от тях изобщо не са спонтанно появили се граждани. Организирани групи идват от цялата страна след агитацията на Браян Тамаки – пастор във фундаменталистка църква, за която един от ветераните на новозеландската журналистика алармира, че се вписва в дефиницията за култ. Въпреки че партията му Vision NZ активно организира всички протести срещу мерките на правителството, Тамаки всъщност печели пари от… даване на църковна земя под наем за подвижни центрове за ваксиниране и тестване.
Второ, има рекорд, защото през първите две години на пандемията дневните случаи на COVID-19 в Нова Зеландия само по изключение са надхвърляли 200, а в повечето дни са били под 10. Това се променя през февруари 2022 г., защото отварянето на границите за повече пътуващи от други страни премахва огромна бариера срещу разпространението на вируса, която дотогава е предпазвала страната. Над 1000 новозаразени на ден е рекорд само за местния контекст и спрямо изключително ниските нива преди това. Числата са значително по-малки в сравнение с останалия свят. На 16 февруари, когато Нова Зеландия отчита този рекорд от 1160 души, новите случаи в България са 6589 (като само три седмици по-рано бяха надхвърлили 12 000).
Някои български медии дори преминават от зоната на недостатъчен контекст в зоната на сериозна дезинформация, интерпретирайки броя на случаите в Нова Зеландия като „доказателство“, че ваксинирането не работи. Без никаква проверка на новозеландски научни изследвания или местна статистика. Както изглежда, за източници не са ползвани и новозеландски медии, които задължително се консултират професионално с учени и статистици преди публикация.
Също така по-важната статистика е не броят на заразените на ден (той зависи много и от нивото на тестване, което в Нова Зеландия по това време е изключително високо), а броят на починалите от COVID-19. Това е значително по-надежден критерий дали населението е успешно предпазено от тежките последствия от вируса, което е и целта на ваксинационната кампания. По данни на СЗО, преди публикуването на новината за „рекорда“ общо починалите от COVID-19 в страната са 53 души. Към днешна дата броят им е малко над 2100 – за целия период от 2020 г. досега. За още контекст, населението на Нова Зеландия е около 5,1 млн. души и 89,14% от тях имат поне една ваксинационна доза. По данни на официалния портал за коронавируса в България, към момента смъртните случаи от COVID-19 у нас са близо 38 000. Ваксинирани са около 30% от гражданите.
Доверието в легитимни медии вече се използва за прокарване на фалшиви новини, които те никога не са тиражирали. В социалните мрежи все по-често се разпространяват скрийншотове на „новини“, които уж са публикувани от уважавани издания. В действителност се използват екранни снимки на истински статии, на които се подменя заглавие, снимка или придружаващ текст.
Наскоро например републиканецът Тед Круз възмутено сподели материал уж на Atlantic, в който се твърди, че мюсюлмански родители са били обвинени в крайнодесни пристрастия, защото са възроптали срещу програма за сексуално образование. „Левицата е отвъд пародията“, гласи туитът на американския сенатор, придружен със снимка на статията. Проблемът е, че такъв материал никога не е бил публикуван, а предполагаемата му авторка Аби Олдхайзър от десетилетие не работи за изданието. Скрийншотът е манипулиран – с подменени текстове и заглавна снимка – и очевидно създаден с цел да предизвика реакции.
Това е пример как фалшива новина може да придобие легитимност, като 1) излезе с логото на истинска медия и 2) я сподели политик с много последователи, които едва ли са проверили фактите, преди да се включат в общия възмутен хор.
В Европа се случва същото. По-рано тази година във Facebook набра популярност статия уж на германската обществена телевизия ARD, според която президентът на страната Франк-Валтер Щайнмайер е сравнил пандемията с диктатура. Това е изфабрикувана история, както и новината, че дядото на канцлера Олаф Шолц е бил част от SS. Измислените истории засягат всякакви теми – от „упадъчното образование“ в САЩ до войната в Украйна. Обикновено за имитация се подбират по-големи медии, като BBC, CNN и Deutsche Welle. Лесен тест за проверка на подобни новини е просто да се види дали има достоверен линк към самата статия. Имитацията на заглавие е лесна, по-трудно се имитира цял сайт.
Социалните медии играят значителна роля в разпространението на подобни фалшифицирани новини. Потребителите често препускат през огромното количество информация в социалните мрежи и споделят статии, без дори да ги четат, какво остава да проверят достоверността на написаното. Eкосистемата на тези мрежи предразполага към бързо прескачане на вниманието от една тема на друга. Алгоритмите влошават нещата, защото с всеки коментар или харесване на фалшиви новини от потребителя все повече подобни публикации излизат на преден план.
Снимките и личните профили създават илюзия за достоверност, но през последните 5 години потокът от дезинформация е толкова сериозен, че става все по-трудно да се разбере дали зад профилите стоят истински хора, или организирани групи от онлайн тролове. Покрай нашумелите преговори на Twitter с Илон Мъск се загатна, че фалшивите профили в социалната мрежа са далеч над официално изчислените 5–11%. Според данни на Statista само през първото тримесечие на 2022 г. Facebook е премахнал 1,6 милиарда (да, милиарда) фалшиви акаунта. И това най-вероятно е само върхът на айсберга. Дори LinkedIn обяви борба с фалшивите профили. Там поне целта е най-вече маркетингова, за разлика от политическия и обществен фокус в други социални мрежи.
Неслучайно индексът на доверие в медиите, публикуван от Европейския съюз за радио и телевизия, отбелязва постоянен срив на доверието в социалните мрежи в Европа от 2014 г. насам.
Любим дезинформационен рефрен в социалните мрежи е, че те предоставят „истинска“ и „неподправена“ информация, за разлика от „платените“ медии и официалните източници. Той се появява не само в потребителските разговори, но и в наратива на малки медии и независими автори на съдържание, особено в YouTube. Тази опорна точка е изключително удобна. Ако не се вярва на медиите, няма да се вярва и на проверката на факти, направена от тях. По този начин разобличаването на дезинформацията може да бъде „обезвредено“ още преди да се е състояло.
Недоверието в „официалната информация“ има двоен механизъм на действие: 1) помага да се разпространят опасни митове и дезинформация и 2) парадоксално, подсилва доверието в тях. В крайна сметка, ако някой предвиди, че дадено твърдение ще бъде отхвърлено, и то наистина се отрече от проверителите на факти, това може да се интерпретира като „доказателство“, че се покрива информация. Този механизъм работи много силно психологически, защото разчита на т.нар. confirmation bias – склонността ни да виждаме само това, което подкрепя съществуващото ни мнение, и да пренебрегваме останалото, което му противоречи.
В Източна Европа навигирането в тези води е по-сложно, защото има основателни причини за съмнение в безпристрастността на медийното отразяване. Непрозрачната собственост, политическата обвързаност, конфликтите на интереси и координираните дезинформационни кампании донякъде оправдават недоверието в големите медии. Спирането на RT и „Спутник“ на територията на ЕС e решение, основано на това, че при липса на независима редакционна политика големите медии действително могат да бъдат значителни проводници на дезинформация.
В англоезичния свят масмедиите преди дигиталните времена (преса, телевизия, радио) се наричат legacy media. Днес все по-често този израз (както и „мейнстрийм медии“) се употребява в нов, политизиран контекст. Онлайн сайтове и кабелни телевизии го използват за критика срещу големите издания, които избягват да коментират определени гледни точки. Подтекстът е, че те или не са способни да „уловят новите тенденции“, или умишлено крият факти и съобщават само определена информация. Така проверката на факти се интерпретира като налагане на мнение и дори като опит за цензура.
Проблемът с аргумента за „всички гледни точки“ е, че има „гледни точки“, които са базирани на частично или изцяло неверни данни. Те се отсяват в името на качеството на информацията, не на заглушаването на мнения. Има хора, които и днес са убедени, че Земята е плоска, макар Аристотел да говори за сферичната ѝ форма още през IV век пр.н.е., а околосветското пътешествие на Магелан и Елкано през ХVI век доказва това на практика. Би било абсурдно алтернативната гледна точка за плоска Земя да заема екранно време. По същия начин качествените медии отказват да тиражират информация, която не е надеждно подкрепена от факти. Онлайн сайтове и видеоканали, които се стремят към по-голяма аудитория и трафик, нямат такива скрупули. Това ги прави значително по-отворени към публикуване на непроверена, понякога и открито манипулативна и грешна информация.
От около 2016 г. насам нова гвардия от „независими“ уебсайтове, подкасти и видеоканали все по-активно налага своите тези за упадъка на големите медии. Стив Банън и онлайн изданието Breitbart бяха сред първите. Наративът варира от „авторите на големите издания са некомпетентни и качеството е далеч от славните им дни“ до „официалните политкоректни новини няма да ви кажат това, което ние можем“. Идеята е една: вече не може да имате доверие на големите медии, само шепа „независими смелчаци“ казват нещата „такива, каквито са“. С една малка подробност – има доста въпросителни около независимостта на Банън и компания.
Зад Breitbart стоят парите на Робърт Мърсър – хеджфонд мениджър, който според Джейн Майър от New Yorker е вложил 10 млн. долара в проектите на Банън, докато са били още във фаза развиващи се блогове. Макар да пази добре личното си пространство, Мърсър е известен и с друга инвестиция, която предизвика медийна буря през 2018 г. „Кеймбридж Аналитикa“ се прочу с опита си да повлияе на американските избори през 2016 г., използвайки неетично придобити психометрични данни на милиони потребители на Facebook, за да ги профилира и потенциално манипулира като избиратели.
Връзката на Breitbart с милионери с политически интереси не е изключение. Въпреки че се брандират като свободни от манипулация независими медии, много от „алтернативните“ информационни канали се финансират от хора, които имат интерес да се насочва вниманието към определени теми. Ще чуете безброй разкази за „смели и инакомислещи“ създатели на съдържание, които се опълчват срещу „диктата на официалните медии“. Британският уебсайт UnHerd също се брандира като алтернатива, но позицията му срещу пандемичните мерки има много малко общо с независимия научен консенсус и повече с вижданията на инвеститора, който го финансира – Пол Маршал. Позициите на „независимия сайт“ до голяма степен се припокриват с друг проект, който е получил над 10 млн. паунда от Маршал – консервативния GB News. Съвсем очаквано, сред любимите теми в UnHerd e и „митът за дезинформацията“.
Около американския уебсайт Daily Wire също има цяло съзвездие от независими видео и подкаст канали, чиито водещи редовно гостуват един на друг. Всеки си има отделен бранд, но основните им послания (случайно или не) са добре синхронизирани по отношение на пандемията и други актуални обществени теми. Проследяването на финансирането им води до петролните магнати Дан и Ферис Уилкс. Не е изненада, че покрай критиките на тези канали към упадъка на съвременното образование в САЩ рано или късно се стига до промоция на PragerU. Въпреки че съкращението U в името идва от university, това не е акредитиран университет, а организация, която създава видеоклипове и онлайн курсове по най-различни обществени теми. Сред тях са и климатичните промени, които очаквано се отричат, предвид бизнес интересите на спонсорите в областта на фосилните горива.
Водещите и гостите на тези алтернативни канали винаги са версия на Давид, който се изправя срещу Голиат. Самотният професор срещу академичното общество. Независимият журналист, който сам снима документални филми, за да не му диктуват продуцентите какво да каже. Пропуска се малката подробност, че зад тези давидовци стоят огромни бизнес голиати и мисленето им „извън кутията“ е изненадващо синхронизирано с други медийни проекти на същите спонсори.
У нас посланията далеч не са така добре продуцирани, но кабелни телевизии, YouTube канали и онлайн издания, склонни да публикуват дезинформация (или да я смесват с реални факти) разчитат на по-нерафинираните варианти на именно този модел. И любими гости винаги са „смелчаците“, които „казват истината“ и които „няма да видите по големите медии“.
Дезинформацията е световен проблем. България е изправена пред някои допълнителни бариери в борбата си с него. През 2022 г. страната ни е на последно място сред членовете на Европейския съюз в Индекса за медийна грамотност, заема 91-во място в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“ (като дълги години беше 20 позиции назад) и e в топ 5 на държавите от ЕС с най-високо доверие в социалните мрежи според Европейския съюз за радио и телевизия.
Но има начини това да се промени. Изследователите, които се занимават с изучаване на дезинформацията, и европейските институции, които работят по темата, обновяват непрекъснато препоръките си. Основните инструменти, които те предлагат, са: ресурси и платформи за проверка на факти; обучение как да се верифицира съдържание (както за журналисти, така и за граждани); повече усилия в развиването на научна комуникация; разследваща журналистика, която изобличава дезинформацията; и съвсем не на последно място – обучения по медийна грамотност за всякакви възрасти.
Решението не е в по-голямо количество информация, а в изграждането на умения тя да се анализира и отсява качествено.
Post Syndicated from Ангел Петров original https://toest.bg/cherveyat-na-sumnenieto-povliya-li-rusiya-na-italianskite-izbori/
Русия няма нужда от обичайните си инструменти за пропаганда (RT, „Спутник“ или „фабрики за тролове“), за да достигне до милиони европейци. През март т.г. Италия забрани руските канали RT и „Спутник“, но в началото на май частната телевизия Rete 4 покани руския външен министър Сергей Лавров на пространно интервю. На въпроса защо е необходима „денацификация“ на Украйна, след като самият президент Володимир Зеленски произлиза от еврейско семейство, Лавров отговори, че „и Хитлер е бил с еврейска кръв“ и „най-големите антисемити са именно евреите“.
Частният канал Rete 4 е от медийната империя на бившия премиер (и дългогодишен съюзник на Кремъл) Силвио Берлускони, който само преди дни заяви, че Путин е бил „принуден от руския народ и от партията и министрите си“ да проведе тази „специална операция“ в Украйна. След серия подобни интервюта с руския елит, властите в Италия реагираха, а медиите смениха курса и спряха да канят събеседници, свързани с Кремъл или разпространяващи разказа му.
Последвалите месеци, а и резултатите от скорошните избори в Италия – западноевропейската страна с най-съпоставими с България нагласи към Русия – обаче показаха, че промяната в редакционната политика на традиционните медии не решава проблема. Опасенията от трудна зима заради инфлацията и енергийната криза извадиха на преден план едно от най-коварните руски оръжия в условията на инфодемия: съмнението.
Италия изглежда подходяща за руски операции. През Студената война там действа най-мощната комунистическа партия в Западния блок. В края на тази пролет над една трета от италианците виждаха в Украйна и Запада най-голямата пречка пред мира (рекорд сред десетте държави, изследвани от Европейския съвет за външна политика), а едва малко над половината обвиняват Русия за войната. На власт бяха и се връщат някои защитници на Кремъл – освен Берлускони, такъв е и председателят на крайнодясната „Лига“ (побратимена с прокремълската „Единна Русия“) Матео Салвини.
На този фон осемнайсетте месеца власт на Марио Драги бяха болезнени за руския президент Владимир Путин предвид ярко проевропейските позиции (затова Москва коментира оставката на Драги с пожелание към италианците следващото им правителство да не е „слуга на интересите на САЩ“). През март руското Външно министерство заплаши Италия с „необратими последици“, ако бъдат приети още санкции.
Изглежда, че в руските пропагандни операции медиите в Италия паднаха първа жертва. Тъкмо в предаването Zona Bianca, където бе и интервюто с Лавров, известен италиански журналист, сражавал се преди години в Донбас, заяви за избиването на цивилни в Буча: „Имаше клане в Буча, но честно казано, не мога да кажа кой го направи. Нацистите са в Киев, където ги поставиха и някои представители на нашето правителство.“
Руският елит безкритично получаваше ефирно време, както отбелязва изследователят Матео Пулиезе. И то не само по Rete 4 на Берлускони. За италиански телевизии от началото на войната са коментирали и водещият рупор на Кремъл от „Первый канал“ Владимир Соловьов, и самият Александър Дугин, и символът на конфронтационния, изпълнен със съмнителни твърдения подход на Русия срещу Запада през последните години – говорителката на руското Външно министерство Мария Захарова (италиански журналист пътува до Москва за разговор с нея).
Редом с руснаците по телевизиите се изявяват и италианци в защита на Русия. Социологът Алесандро Орсини (противник на изпращането на оръжия на Украйна) твърди без никакви доказателства, че майки от Мариупол му изпращали писма всеки ден, молейки го да даде гласност, че украинците не искат война, а италианците са „луди“ да изпращат оръжия. Обществената медия Rai 1 показа „карта“ на стоманодобивния конгломерат „Азовстал“, където бяха последните сражения преди пълното овладяване на града от Русия и където според предаването били „биолабораториите“ на САЩ в Украйна. Всъщност „картата“, подхваната и от други медии, представлява разпространяван от руския политолог Сергей Марков 3D модел на недовършена настолна игра.
„В началото няколко лидери на мнение и геополитически анализатори бяха убедени в легитимността на действията на Русия [смятайки, че тя е била провокирана от НАТО]“, разказва в телефонен разговор Арие Антинори, професор по криминология и социология на девиантното поведение в Римския университет „Сапиенца“, сред чиито теми на изследване са информационните войни онлайн. „Имаше виктимизация и подкрепа за самовиктимизацията на Русия. Някои учени, журналисти, коментатори и политици участваха в дебата за тази перспектива“, допълва той.
Италианските власти реагираха, руснаците и пригласящите им изчезнаха от ефира, но не и дезинформацията.
„Алтернативните“ онлайн медии и публикациите с фалшиви новини са само част от обяснението – например 34-те блога, превеждащи „алтернативна информация“ от руската платформа News Front (която има и българска секция), описани в изследване на аналитичния отдел на вестник Corriere della Sera. В помощ на руските операции бе и най-голямата от 24 февруари насам мрежа от имитиращи европейски медии сайтове с фалшиви новини за Украйна, бежанците и санкциите, чиито постове във Facebook са премахнати от „Мета“ преди седмица.
В доклад от миналия месец италианската парламентарна комисия за сигурност COPASIR съзира „съществена слабост в действията за борба с дезинформацията и различните форми на намеса“. В доклада, който обхваща периода февруари–август 2022 г., се казва също, че „Италия заради своята история и географско положение може да бъде инструмент за натиск върху евро-атлантизма и за отслабване на средиземноморската му проекция в полза на нарастващото руско стратегическо присъствие в Северна Африка, Сахел и на Балканите“.
Мария Захарова показа, че разбира това. С действията си тя обрисува и оръжието, срещу което сегашните стратегии се оказаха безсилни. В началото на септември, три седмици преди парламентарните избори в Италия, Захарова се обърна директно към италианците. В Telegram тя нападна приетия ден по-рано национален план за пестене на енергия, твърдейки, че зимата ще е тежка и студена, защото италианците са марионетки, управлявани от Вашингтон (който всъщност налагал политиките на Брюксел). Италианската икономика била в плен и вървяла към самоубийство заради „санкционното безумие“, докато американските бизнесмени плащали за енергия седем пъти по-малко. В последвалите коментари имаше и отговори на италиански. Външният министър Луиджи ди Майо нарече коментарите „намеса“ в суверенитета на Италия (за разлика от Салвини, който ги подкрепи).
Думите на Захарова отекнаха силно в италианските медии. Именно енергийната криза се утвърди като водеща тема в руските операции и в Италия – включително защото тя е реалност (и е в дневния ред на обществото). Според анализ на EURACTIV темата присъства ясно в проруски публикации в социалните мрежи в предизборната кампания: повишаването на цените не е дело на самия президент Владимир Путин, виновникът е ЕС заради оръжията и санкциите спрямо Русия. Дори само говоренето за пускане и спиране на газопроводи се превръща в оръжие. Европейската платформа EUvsDisinfo обърна внимание този месец на публикация на изданието L’AntiDiplomatico, което подкрепи Захарова за предстоящото „икономическо самоубийство“.
Директното взаимодействие с италианците дава достъп до публиката „отдолу нагоре“. Това е подход от ХХI, а не от ХХ век, смята проф. Арие Антинори. Той изследва Twitter, Telegram и други алтернативни мрежи, като Gab, в които крайни групи смесват теми от Украйна с въпросите за „джендъра“, мигрантите и ислямофобията. Участниците в тях са малцинство сред италианците. Достигат ли обаче посланията им до мнозинството, ако, както проф. Антинори сам твърди, за Русия е важно да се цели в тъканта на обществото с подход „да разрушава демокрацията от самите недра на всяка държава“? Въз основа на наблюденията си той стига до извода, че на руските операции не е нужна тълпа, а само критична маса.
„Днес проблемът не е как да достигнете до масите“, обяснява проф. Антинори. Той смята, че пропагандата (чийто латински корен означава „разпространение“) е понятие, свързано с XIX и XX век. Вместо това той говори за „тласък“ (propulsion). Целта на „тласъка“ са „глобализираните индивиди“, податливи на влияние и способни да се събират в малки групи, в свързани (connective), а не колективни (collective) общности.
„Не е нужно да преобърнете поведението или мисленето на италианците, както става с германците при нацистите […] Ако искате да създадете реакция, не ви трябват милиони хора. Нужни са само няколко събития, малко безредици – в Будапеща, в Прага, в Берлин, в Рим, във Франция“, казва Антинори. Властта на манипулиращия идва не от поляризацията, а от „едно от най-значимите оръжия в съвременния сценарий: съмнението“. Не е нужно човек да е срещу правителството (и срещу водещия дискурс) или да бъде убеден в подкрепа на Русия: да се поддържат хората постоянно поляризирани е трудно, да се манипулират емоциите им – по-лесно. Достатъчно е да се съмняват във властта и политическата система, да бъдат провокирани и да се замислят дали санкциите не вредят на Италия, обобщава изследователят.
Ефектът от съмнението не беше очевиден на изборите: подчертано проруската „Лига“ стопи подкрепата си. Нима руските операции не бяха достатъчни, за да повлияят на изборите? „Не бяха достатъчни, но бяха полезни за подсилване на ключовите играчи на тези избори – хората, които решиха да не гласуват. Въздържаха се 36%, в някои южни райони – до 50%. Над една трета от населението не беше представена“, коментира Арие Антинори. Числото едва ли впечатлява България с по-ниската ѝ избирателна активност, но за Италия беше отрицателен рекорд.
Изследванията на професора показват повишена предизборна активност тъкмо на групи, подкопаващи доверието във властта: не чрез опозиция на базата на сблъсък на идеи или алтернативи, а само на съмнение. В Италия (както и в другите две мишени на руската пропаганда – Германия и Източна Европа) „е нужно да се създаде критична маса, не масово движение срещу правителството“. Според него това е сериозен риск, защото някои от тях може да твърдят, че говорят от името на тези 36% негласували италианци.
На въпроса дали очаква руски натиск за сваляне на санкциите и операции за влияние тази есен, проф. Антинори отговаря утвърдително. Той допуска и че в условията на икономическа криза натискът на гражданите по темата може да влезе в дневния ред на правителството на десницата. В следващите месеци влиянието на играта с емоциите на споменатите „свързани общности“ върху общественото мнение може да има решаващо значение за политиката на Италия. А и за цяла Европа.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/otnovo-za-zhurnalisticheskiya-murzel/
Стара лада, преустроена в космически кораб, който ползва ябълкова ракия за гориво. Първоначално корабът отказва да запали, но след побутване от неколцина здравеняци гордо излетява… за да експлодира секунди по-късно, едва в началото на пътя си към Космоса. Двамата пишман астронавти, паднали на родна земя посърнали и оцапани със сажди, но живи и здрави, си споделят един джойнт за утешение.
Автомобил, каращ с висока скорост, минава на червено, блъска друга кола, после се удря в асансьора на метростанция с такава сила, че се разцепва на две. Едната половина (според една от версиите – предната) помита две пешеходки, причинявайки смъртта им. Шофьорът и спътничката му обаче, съвсем невредими, бягат от местопрестъплението. Спътничката осигурява на шофьора стълба, по която той да се изкатери до дома си и да влезе през прозореца.
Ако превозно средство, особено пък летящо, избухне, трудно можем да си представим как хората в него може да оцелеят. Ако автомобил се блъсне с такава сила, че се разцепи на две, не изглежда много вероятно пътниците в него да се отърват невредими, че и водачът след това да е в състояние да се катери по стълба. В първия случай обаче става въпрос за сюжета на клип към песен на босненската група „Дубиоза колектив“, ерго за художествена измислица. А във втория – не за екшън филм, а за реална катастрофа насред София.
Въпреки това медиите не задават въпроси за правдоподобността на изнесената от институциите информация, върху която се градят интерпретациите на катастрофите. Далеч по-интересна се оказва личността на заподозрения Георги Семерджиев. С петдесетина пътни нарушения и повече отнети контролни точки, отколкото има в един талон. От 2005 г. е с отнета книжка и макар да е хващан, не е подведен под отговорност – оказва се, съвсем законно. Но пък не е арестуван и когато е трябвало, включително броени дни преди катастрофата, когато е спрян и тестван с положителен резултат за употреба на наркотични вещества.
Също така е замесен в търговия с наркотици и във футболни агитки, смята се, че е бил и защитен свидетел. Но пък поддържа близки връзки с полицията. А след изказване на вътрешния министър Бойко Рашков възникват интерпретации, че с полицейската служителка Симона Радева, смятана за негова спътничка, отношенията му са от интимно естество. Накратко –
Доказва ли това обаче, че именно той е причинил катастрофата на бул. „Черни връх“? Този въпрос задава – за срам на журналистическото съсловие, включително на авторката на настоящата статия – не някой разследващ журналист, а рекламистът Мартин Димитров. Той упреква „лесната, удобна и мързелива журналистика“, която ретранслира твърдения на властимащи и прессъобщения на официални институции, вместо сама да търси информация, с помощта на която да установи истината.
Защото, припомня Мартин Димитров, работата на журналистиката не е да възхвалява, да обвинява или да внушава, а да търси истината. Ако го преведем на журналистически език – да информира. А това става, ако подлагаш на съмнение и проверяваш информацията, която дават наготово. Например: прегледани ли са Семерджиев и Радева след катастрофата? Имат ли наранявания и изобщо има ли някакви следи, че са били в колата? Интервюирани ли са автомобилни експерти, които да кажат каква е вероятността при толкова силен удар шофьорът и спътницата му да останат невредими?
Знаем, че късно вечерта на 5 юли е станала катастрофа на кръстовището на булевардите „Черни връх“ и „Арсеналски“. Починали са две млади жени – Христина Дилева и Хариет Стефанович. От момента на катастрофата има не особено ясно видео, а от огледа на мястото – снимки, които също не казват много. Знаем, че автомобилът с фалшиви германски номера по принцип се е карал от Георги Семерджиев; той е засичан да шофира с бясна скорост няколко пъти в навечерието на катастрофата. Самият Семерджиев, по думите на брат му и по данни от бивши провинения, обича високите скорости. Освен това няма скрупули да шофира под въздействието на наркотици.
Не знаем обаче какво е било състоянието на заподозрения и предполагаемата му спътница след катастрофата. Според разследващите в автомобила са останали ключовете му, както и едната обувка. Има запис на бягащ мъж след катастрофата, за когото се твърди, че е Семерджиев. Твърди се, че съществува и запис как Симона Радева и двама служители от 4-то РПУ носят стълба на бившия футболист, но този запис, за разлика от кадрите с бягащия мъж, засега не е публикуван. Не знаем и какви са били действителните отношения между Семерджиев и Радева.
Не знаем и дали, ако той е шофирал в момента на катастрофата, е бил под въздействието на наркотици. Кръвната му проба е взета две денонощия след това и е трудно да се прецени със сигурност дали ако в нея има следи от наркотици, те са взети преди, или след трагичното събитие. До редакционното приключване на тази статия резултатите от теста все още не са оповестени. Знаем, че и Семерджиев, и Радева отричат да са отговорни. Заподозреният твърди, че към момента на катастрофата е бил отвлечен. Това не звучи особено правдоподобно, но
Вместо това силовите институции предлагат поредната „дъвка“ за отвличане на вниманието на медиите – акция срещу шофьори, каращи под въздействието на алкохол и наркотици. А онези, за които връзката на институциите с престъпния свят е все пак по-важна от показните акции, преобладаващо се ограничават с личността на Семерджиев, сексистки коментари по адрес на Симона Радева и възмущение от полицаите, носещи стълба на заподозрения.
Обвързаността на полицията и прокуратурата с престъпния свят е достатъчно сериозен проблем, в който да се задълбочат разследващите журналисти. Защото осветляването ѝ е от обществен интерес. Така както читавите медии бързо се усетиха, че тази работа с „петорната експертиза“, „доказваща“, че снимките с пачките и кюлчетата от шкафчето на Бойко Борисов са фалшиви, е като в стария виц – не били компютри, а компоти. Осветляването на тази зависимост обаче не следва да става за сметка на проверката на фактите около обвинението. Възможно е действително извършителят на катастрофата да е заподозреният Семерджиев, а за повдигнатите тук въпроси да има логични обяснения.
Ако всички предпоставяме, че щом някой е обвиняем, значи е виновен (както впрочем обича да прави главният прокурор Иван Гешев), няма да има на какво да се надяваме, ако един ден несправедливо обвинят нас.
Впрочем има още една предпоставка освен типичния за публичната ни среда журналистически мързел. И тя е, че вече три поредни правителства (двете служебни и настоящото, което е в оставка) на практика вършат голяма част от работата на медиите, разкривайки нередности, злоупотреби и престъпления, вършени от публични институции.
Ала всяка власт си има интереси, колкото и потресаващи факти да огласява. Освен това съществува класифицирана информация, така че не можем да очакваме правителството в оставка да ни поднесе на тепсия кои са „четирихилядниците“, нито с какво точно са се занимавали 70-те изгонени служители на Руското посолство. И МВР няма да ни каже подробности около катастрофата на „Черни връх“, които евентуално иска да потули. Осветляването на такива факти е журналистическа задача. Само когато не се оставя на инерцията, журналистиката може да работи в обществен интерес.
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2-%D0%B1.html
“В България се води война срещу свободата на словото”. Това констатира основателят на Сайта за разследваща журналистика “Биволъ” Асен Йорданов в интервю за подкаста ‘MFRR in Focus’ на Ане тер…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-mediite-i-horata-vuzmozhna-li-e-regulatsiya-bez-tsenzura/
Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?
С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.
Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.
За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите.
Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.
На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.
Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.
Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.
Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.
В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.
Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.
Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.
Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.
И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?
Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.
Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“
„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.
Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.
„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.
Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.
Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.
„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.
„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.
Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.
Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/
Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС. През 2020 г. за научни изследвания и развойна дейност в сферата на висшето образование инвестираме едва 0,05% от БВП: след Румъния (0,04%) това е най-ниската стойност за всички страни членки на Европейския съюз (при ниво от 0,5% от БВП за ЕС).
Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.
По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.
Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.
При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.
Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или престижно звучащи организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.
Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.
Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които погрешно представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.
Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.
Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.
Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която в „Пландемия“ се представя за световен експерт: титла, която има само сред аудиторията без досег до научна дейност.
Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.
Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.
Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че мненията са равностойни и объркването – универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.
Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.
Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата и с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.
Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.
Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.
„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.
Тактиката е изобилно да се използва научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология в Германия се пояснява, че това е „пресконференция“. Организацията държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.
В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че „липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите“: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.
Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.
Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.
Нека се върнем към Паоло Белавите. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.
От гледна точка на медицинската етика, въпроси повдига и това, че Белавите защитава своя колега д-р Масимилиано Мекоци, който отказва да предпише нехомеопатични лекарства на 7-годишно момче с отит, и то умира заради липсата на адекватно лечение.
Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако изобщо се дават цитати от подобни събития, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.
Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.
Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.
По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:
„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.
Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.
Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“
Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/
Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС.
Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.
По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.
Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.
При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.
Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или звучащи престижно организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.
Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.
Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.
Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.
Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.
Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която се представя за световен експерт пред аудиторията, която няма досег до научна дейност.
Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане на изследването (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.
Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.
Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че това объркване е универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.
Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.
Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата, но с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.
Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.
Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.
„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.
Тактиката е да се използва изобилно научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология се пояснява, че това е „пресконференция“. Организация държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.
В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.
Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.
Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.
Нека се върнем към Паоло Белавите. Той яростно защитава своя колега хомеопат д-р Масимилиано Мекоци, който отказал да изпише антибиотици на 7-годишно момче с отит, вследствие на което детето умира заради липсата на адекватно лечение. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.
Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако се дават цитати оттам, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.
Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.
Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.
По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:
„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.
Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.
Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“
Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D1%83%D0%BF%D1%86.html
Сайтът за разследваща журналистика Биволъ е единствената медия в България (и една от няколкото на Балканите), подробно анализирана в мащабното изследване и доклад (The Resilience Report) на Европейския Център за Журналистика…
Post Syndicated from Ангел Петров original https://toest.bg/kak-zapadut-prehvurli-na-sotsialnite-mrezhi-problema-s-dezinformatsiyata-za-vaksinite/
През последните месеци редица световни лидери и правителства остро разкритикуваха разпространението на дезинформация в социалните мрежи на тема ваксини. В Берлин, Брюксел и Вашингтон технологичните гиганти изглеждат сякаш всесилни и незаинтересовани достоверната информация за ваксините да стига до всички. Така ли е обаче? Надценява ли се дезинформацията онлайн? Може ли борбата с нея да сломи…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-se-uchim-na-mediyna-gramotnost/
„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване. Един от най-големите проблеми на учениците е, че не умеят да различават факт от мнение, споделя Сава Ташев, учител в столичното 97-мо СУ „Братя Миладинови“. Той преподава медийна грамотност „през предмета…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/koy-diktuva-vurposite/
Кой диктува въпросите за разпит на журналисти в хода на едно досъдебно производство? Този въпрос излезе като основен след опита ми да разбера обект на чий интерес са мои коментари и анализи по политически теми. След като дадох гласност на разпита ми в ОД на МВР на 28 юни, на който бях призована като свидетел за мой авторски анализ в „Тоест“, а на 29 юни Полина Паунова излезе с текст по темата в…
Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%82%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%BE.html
Някой по-умен от мен беше казал, че няма нищо по-опасно от прост, но деен човек, защото никой не може да свърши повече простотии от него. КОЙ може да се впише…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/opit-za-respektirane/
Вчера, 28 юни, Венелина Попова беше поканена в полицията да даде показания за свой аналитичен коментар в „Тоест“ от 6 март 2021 г. Не се уточнява срещу кого е образувано досъдебното производство, станало повод за разпита, но е във връзка с търговия на гласове. Не статията ѝ при нас обаче има за фокус тази тема, а нейно разследване за друга медия („За истината“) от 4 април. И именно в едната от…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zhana-popova-interview-alma-mater-tv/
Ако името Цветелина Бенчева ви звучи познато, вероятно е от т.нар. „клип със сметанката“ от 2018 г., който предизвика скандал в журналистическите и обществените среди. В него новоназначеният директор на университетската телевизия „Алма Матер“ Башар Рахал призовава студентите да търсят слава чрез медиите и комуникациите, явно забравил (както коментира тогава Полина Паунова), че телевизията е място…
Post Syndicated from original https://bivol.bg/openlux-penchev-kasket.html
Седя, скучая и си барам каскета. По никакъв начин не мога да разбера логиката на някои хора в тази държава. Е, признавам си, не съм се и опитвал кой знае…
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/digitalna-arheologiya-na-reduta/
94 месеца. Това са седем години и десет месеца. От толкова време според RSS четеца ми следя сайта „Редута“. Подозирам, че четецът ми греши, защото имам ясен спомен, че редовно четях сайта и преди това. Помня дори първата му публикация, която днес не може да се намери там, защото достъпният архив е от 21 октомври 2016 г. насетне.
След кратко търсене в интернет може да се установи, че
Първият анонс за сайта е от 22 март и се намира в блога на Владимир Шопов. Ден по късно и Стойко Тонев, по-известен като Тони Филипов, д-р, пуска кратко съобщение по темата в блога си „Из делниците на един луд“. Това е впрочем последният пост в блога му и оттам нататък рубрика под същото име става част от „Редута“. На следващия ден блогър с псевдонима Флайко препубликува първата статия от новосъздадения сайт. Същата, която помня. Блогът му, изоставен година по-късно, е единственото налично в интернет свидетелство, потвърждаващо моя спомен. Съдържанието на статията присъства и в описанието на страницата на „Редута“ във Facebook.
В голямата си част всъщност онази първа публикация е цитат от романа на Кърт Вонегът „Сирените от Титан“. В него Вонегът въвежда понятието „хроно-синкластичен инфундибулум“: „Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.“
Именно това понятие използват създателите на сайта, за да го опишат най-добре. Те отправят към бъдещата му аудитория следното послание:
Добре дошли, уважаеми читатели, в нашия хроно-синкластичен инфундибулум! Не се стряскайте от сложното наименование. Както повечето сложни наименования, то е измислено, за да скрие нещо много просто – възможността най-различни истини да съществуват заедно, без да воюват.
През годините едни автори се присъединяват към „Редута“, други си отиват, но основните остават четирима: Стойко Тонев, Веселина Седларска, Любослава Русева и Владимир Шопов. При всички различия между тях – ценностни, стилови, политически и пр., „Редута“ е пространството, в което техните истини „съществуват заедно, без да воюват“ помежду си. Свързващата ги фигура е Стойко Тонев – социолог по образование, с докторантура по политология, известен най-вече със сатиричната си публицистика. В сайта са посочени именно неговите координати за контакт.
В някои от вариантите си дефиницията на думата редут, послужила за заглавие на сайта, звучи за неспециалистите почти толкова неясно, колкото и „хроно-синкластичен инфундибулум“. Според Уикипедия редут е „постоянно или временно фортификационно, обикновено землено съоръжение от затворен вид“. Преведено на понятен език, това ще рече: постоянно или временно укрепление. На френски, откъдето произхожда думата, redoute означава както укрепление, така и място за провеждане на празненства, танци, карнавали.
от което изстрелваха стрелите на социалната си критика, обединявани от карнавалната ирония на д-р Тони Филипов. Читателите, от своя страна, знаеха, че имат сигурно убежище срещу ниските стандарти в публицистиката и в журналистиката като цяло, срещу безгръбначността и манипулативността; място, където да се подслонят. И така – почти десет години.
Край на този идиличен хроно-синкластичен инфундибулум сложи внезапната смърт на Стойко Тонев на 31 януари 2021 г. Последната му публикация е от 27 януари и завършва с To be continued next Sunday („Ще продължи следващата неделя“). За д-р Тони Филипов следваща неделя нямаше. Не и тук. А там, където винаги е неделя, в компанията на Кърт Вонегът и други брилянтни ироници.
Останалите трима автори на „Редута“ не искат да продължат сайта без „доктора“: „За съжаление, колкото и да звучи банално, всяко нещо има своето начало и своя край. Без д-р Тони Филипов това място просто не би било същото. По наша преценка сегашният момент е подходящ да поставим точка на това начинание. Надяваме се, че то оставя съществена следа в усилията за удържане на свободата на словото в страната.“
Редутите биват временни и постоянни. Да си призная, приемах „Редута“ за даденост. За постоянно укрепление, зад което не се налага човек да се крие през цялото време – достатъчно е да знае, че то е там и че от него се произвеждат качествени словесни залпове. И изведнъж, докато се усетя, сайтът премина от полето на медийното всекидневие в това на дигиталната археология. Превърна се в обект на архивиране и консервация.
Информационното общество внася нови измерения не само в живота, но и в смъртта. С годините дигиталната гробница в нашия онлайн свят заема все по-голямо място. Тази гробница се пълни не само с архивирани, зарязани, изчезнали или загубили притегателната си сила сайтове, блогове, социални мрежи, приложения, а и с онлайн профили на покойници. Facebook вече предлага инструмент за превръщането на профилите на покойници във възпоменателни, тъй щото да не получаваме жизнерадостни напомняния за всеки техен рожден ден.
От един финал се очаква да е поне малко жизнеутвърждаващ. Вероятно тук трябва да възложа надежди за дълголетно онлайн битие на читавите медии, които остават, при съблюдаването на високи професионални стандарти. И да пожелая в тях останалите трима автори от „Редута“ да са добре дошли. Разбира се, силно се надявам това да се случи. Но единственото, което ми хрумва в момента, е едно стихотворение на Марин Бодаков:
Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.
Само че в ума си заменям „тайни“ с „дигитални“.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/andon-baltakov-i-bitkata-s-vyaturnite-melnitsi/
Генерален директор на обществена медия в България подаде оставка по морални причини. Това е прецедент в медийната ни среда, която не помни някой сам да е поискал да напусне толкова висок пост с множество облаги и възможности.
Този знаков жест на генералния директор на Българското национално радио Андон Балтаков, който има хоризонт от още две години до края на мандата си, предизвика смут и въпроси. Реакция имаше и в Народното събрание, където оставката на министъра на културата Боил Банов поиска напусналият групата на социалистите Красимир Янков, а след това и самата БСП. Балтаков се обяви против политизирането на темата и отказа да влезе в зоната на спекулациите, но отляво в пленарната зала проляха сълзи за свободата на словото в радиото, за която в партията столетница страдат единствено когато са в опозиция.
Като причина за депозирането на оставката си шефът на БНР посочва доклада на министъра на културата Боил Банов, с който се предлага законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията и в който, по думите на директора,
Пред медии той заяви, че е възмутен от липсата на управленска воля за промяна на нормативната уредба, за да се спре политическото вмешателство в радиото, и попита защо стабилността на обществената медия отново се поставя под въпрос и чии интереси трябва да обслужи това. Балтаков недоумява защо работна група от БНР, БНТ, СЕМ и медийни експерти е подготвила един стойностен проект, от който впоследствие са извадени важни текстове, свързани с управлението на обществените медии. „Боил Банов трябва да подаде оставка, защото манипулира един законопроект […], върху който са работили експерти на изключително високо ниво“, коментира той.
За Андон Балтаков въпросът за избора на членовете на Управителния съвет е принципен и затова техните отговорности при вземането на управленски решения трябва да бъдат ясно разписани в закона, заедно с тези на генералния директор. Пред „Хоризонт“ той заяви, че европейските принципи на демокрация са еднакви навсякъде, затова се вбесявал, като чуел, че „в България е така“. Според него „българинът заслужава нещо по-добро“, а обществото иска гарантирано свободни обществени медии.
Андон Балтаков се завръща в България и заема поста на генерален директор на БНР от януари т.г., след дълго пребиваване в САЩ като журналист и мениджър в различни медии. Два месеца по-рано предшественикът му Светослав Костов беше предсрочно освободен от Съвета за електронни медии след скандалите с опита за сваляне от ефир на дългогодишната водеща Силвия Великова и безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ на 13 септември 2019 г.
Журналисти и служители от радиото застанаха зад своя шеф в отворено писмо, адресирано до президента, премиера, председателката на Народното събрание, посолствата на страните от ЕС, САЩ и Великобритания, както и до медиите. В него те посочват, че в България „отдавна сме свидетели на удобно и съзнателно подменяне на функциите на медиите, унищожаване на голяма част от свободната преса, овладяването на телевизии“.
А предложенията на Министерството на културата за промени в Закона за радиото и телевизията, поставени на обществено обсъждане, гилдията в радиото приема като сериозно отстъпление от волята в България да има силни, обективни и независими обществени медии. Затова тя настоява законопроектът, в който позицията на БНР е манипулирана и подменена, да бъде оттеглен. „Българското национално радио винаги е реагирало остро при всеки опит за подмяна и вмешателство в журналистическата свобода. И сега няма да допуснем медията ни да бъде зависима от политически или икономически интереси и хвърляна в нов колапс“, заявяват в отвореното си писмо работещите в БНР.
Според Диана Янкулова, водеща на обзорното политическо предаване „Неделя 150“ и на „Нещо повече“ по „Хоризонт“, управляващите никога няма да позволят на обществените медии да бъдат финансово независими, защото това е начин на цензура: „Днес викат за свободата на словото, после ще искат да го обяздят.“ Като „неочаквано, но достойно“ определи журналистката поведението на генералния директор, който не желае да се моли за пари. По думите ѝ
„Знаем, че у нас е много по-лесно да се жертва един човек, отколкото да се промени политическото статукво“, коментира радиоводещата, която не изключва мнозинството да оттегли законопроекта, ако Борисов се намеси. Янкулова уточни, че не знае какво точно е подменено в проекта на радиото, но е категорична, че финансирането на обществените медии в България отдавна не отговаря на никакви европейски директиви. Както и политическите назначения в Управителния съвет на радиото, чиито членове винаги са представлявали нечии интереси.
Мнението на медийния експерт Весислава Антонова за случая е, че Андон Балтаков се е почувствал предаден, затова е взел и необратимо решение. „В него има натрупано отчаяние от токсичната среда и усещане, че няма подкрепа от институциите и от законодателя. Мисля, че ако оставката му бъде приета, това ще доведе до нова криза в радиото, в което той дойде с амбицията да му помогне. На всички е ясно, че обществените медии трябва да се модернизират. Те не са дигитализирани и затова са загубили модерната си публика“, анализира ситуацията Антонова. Тя е убедена, че един генерален директор има правото да избере членовете на Управителния съвет, с които да изпълнява своята концепция в рамките на мандата си.
Емил Кошлуков, генералният директор на БНТ, коментира пред „Тоест“, че за мнения и коментари по този законопроект са поканени всички институции и тепърва предстои неговото обсъждане в парламента и комисиите. Като голяма стъпка напред телевизионният шеф посочи, че отпада финансирането на час програма, каквото няма в нито една страна от ЕС, и че ще бъде приета методология за реалистично изчисляване на бюджетите в двете обществени медии. Той нарече това „голям пробив“, защото в бъдеще не финансовият министър ще решава коя медия какъв бюджет да има, а промяната на модела на финансиране ще направи обществените медии независими от политиците. Според него в проектозакона на Министерството на културата са отхвърлени добри предложения на работната група, „за които ще продължим да се борим“.
тъй като в него не са намерили място предложенията на юристите на медийния регулатор. Тя посочи като много важна необходимостта да отпадне изискването към кандидатите за шефове на БНР и БНТ да имат 5 години трудов стаж, съответно в радио или телевизия, и да се замени с просто 5 години стаж в медии. Според нея сегашните условия за участие в конкурсите не давали възможност на способни млади хора да се кандидатират, а се явявали все едни и същи лица.
Решението на генералния директор на БНР Жотева разглежда в светлината на бавните процеси в България: „Господин Балтаков идва от Щатите и затова има други рефлекси, но ние ще му обясним тези неща.“ Според Жотева шефът на радиото е взел прибързано решение, защото, докато законопроектът мине през обществено обсъждане, през Министерския съвет и парламентарната Комисия по култура, мандатът на Балтаков най-вероятно ще изтече.
Според Боил Банов неговото ведомство е било само организатор и координатор на срещите, свързани с изработването на законопроекта. Това предизвика реакцията на Балтаков, който в интервю пред „Дневник“ попита: „Ако са били само пощенска кутия, защо моят законопроект не беше публикуван в неговата цялост? Можем да имаме нов модел на финансиране и стар модел на управление. Очевидно няма воля да се разруши статуквото!“
Съмненията на Андон Балтаков, че радиото може да се изгради като независима обществена институция, са напълно основателни в светлината на отминалите скандални събития в БНР. След като прокуратурата оневини бившия генерален директор Светослав Костов за спирането на „Хоризонт“, година по-късно няма обвинен за това престъпление. А скандалът с политически привкус около свалянето на Силвия Великова от ефир отшумя и остана в страниците на докладите за потъпканата свобода на словото в България.
свързани с модела на финансиране на медията или с избора на членовете на Управителния ѝ съвет, за които историята показва, че най-често са били марионетки на генералния директор, легитимиращи неговите решения. Това е дълъг процес, в който журналистите не очакват нишан, че могат да се изразяват свободно и да критикуват всички власти, каквато е основната функция на всяка медия, а се борят за това свое право. И гилдията в радиото винаги го е правила. Но незнайно как конформизмът се настани в коридорите на старата къща на ул. „Драган Цанков“ №4, а сиви кардинали поставят директорите в ситуации да се съобразяват с тях – или да си отворят фронт отвътре.
Но тези сюжети остават незабелязани за публиката отвън. БНР, макар и с висок рейтинг, не е онова обществено радио, което искат гражданите. Ето защо трябва са се извърви дълъг път, да отпаднат двойните стандарти в програмно и всякакво друго отношение. Но това не може да направи сам нито един генерален директор, пък бил той и с опит, придобит в медии от модерния свят.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from original https://bivol.bg/toma-bikov-media.html
Нали обективността изисква да се анализират всички гледни точки, та седя и си мисля. Ами, ако депутатът от ГЕРБ Тома Биков е прав? Кой пък казва, че западните медии са неподкупни? Някой е извадил едни пачки от тайно нощно шкафче, занесъл ги е на „Шпигел“, „Политико“ и цялата там плеяда прехвалени и уважавани вестници и воала! Те ти, брате, цела кампания срещу ГЕРБ! Яростна, безочлива, безцеремонна и неблагодарна.
Та нима Бойко и компания не осигуриха на доскорошните ни европейски партньори евтина и в голямата си част доста образована работна ръка във фертилна възраст? При това повече от милион човека атакуваха трудовия пазар в Западна Европа само по време на неговите управления. И сега точно от запад да го погнат с критики… Бива ли така, питам се аз и в главата ми все повече избуява червейчето на съмнението.
Как така пък почти никоя родна медия не видя нищо нередно в управлението на ГЕРБ, а тия изнежени от стабилност, охолен живот, върховенство на закона и липса на корупция западни журналисти се врат, където не им е работа и разриват помийни ями, в които ние имаме негласен национален консенсус да не ръчкаме? Кой изобщо им го позволява? Толкова ли са цъфнали, вързали и останали без никакви проблеми родните им държави, за да се бъркат в чужди работи? Нима някоя родна медия си е позволила да вади документи и да повдига обвинения срещу който и да е западен политически или икономически лидер? Но, така е, когато си възпитан, дисциплиниран и знаеш кое ти е позволено и кое – не. На запад явно журналистите не знаят граници и си пъхат носовете, където им скимне.
Продължавам да анализирам и неусетно се нахъсвам все повече. На въпроса дали може да даде повече конкретика кой е платил, на коя медия, за коя публикация, Тома Биков се прояви като истински мъж на място и рече, че няма да влиза в никакви подробности, защото няма доказателства. Подозирам, че просто си замълча, за да не се налага да споделя източниците си и да ги поставя под угрозата международната медийна мафия, която явно се е мобилизирала срещу ГЕРБ, да им отмъсти.
Само преди дни негов млад колега депутат, отново от котилото на Борисов, сравни вземането на отношение от страна на ЕС по въпросите на корупцията, липсата на разделение на властите и редица други неуредици в България с онова време, когато чакахме знак от Кремъл, за да знаем правилно ли градим комунизЪма или не чак толкова. И, като се замисли човек, си е точно така.
Откъде накъде ще ни се бъркат тия във вътрешните дела? И политици, и журналисти. Кой ви е питал какво мислите за България? Или се възползвате от призивите на ония протестъри, дето се възмущаваха, че си затваряте очите за случващото се с всички власти у нас? Каквото и да е, ние сме суверенна държава и не трябва да позволяваме разни медии и брюкселски зелки да мътят водата на премиера и главния прокурор! Каквито са такива са, ама са си наши!
С какво ЦВИК, медиите на Пеевски, Домусчиев и компания и работещите в тях мисирки са по-лоши от прехвалените западни сайтове, вестници, телевизии и журналисти? Обективната действителност е измишльотина. Всеки е свободен да представя събитията както прецени. Или както му платят. А виждаме, че Тома Биков знае на кого плащат и къде наистина се прави качествена журналистика, съвсем незаслужено поставена на 111-о място по свобода.
Напротив, нашите медии са си свободни и затова си пишат каквото им душа (джоб) сака, а не разни материалчета, базиращи се върху документи и факти. Та нима документите и фактите не ограничават свободата, полета на мисълта? А за друго замисляли ли сте се? Ако в България решиш да се изказваш по медиите за злоупотреби на властта, моментално те уволняват и преставаш да си журналист. На кого помагаш с това? На свободата на словото ли или на поредния мисир, чакащ за мястото ти? Не е ли най-висша форма на свобода да се примириш със ситуацията, в която живееш, да се пригодиш към нея и да си караш кефа, вместо да заравяш перото си в дълбоки плаващи пясъци, както правят западните подкупни медии?
Не знам кой им плаща, но след като Тома Биков казва, че им се плаща, значи е така. На него ли да вярваме или на някакви си очевидни истини, за които дори и в крепостта на фрау Меркел вече не си затварят очите? Ако направим второто, не е нито патриотично, нито православно. Изобщо, като цяло, неудобните въпроси и ваденето на показ на разни уличаващи документи не са нито патриотични, нито православни. Те са гнусно достижение на чужди, предимно протестантски народи. Ето още една логическа връзка – протестанти, протестъри. Да не мислите, че е случайно?
Шок! Ужас! Сензация! Протестъри плащат на протестанти, за да резилят премиера Борисов и прокурора Гешев в поръчкови западни медии!
Не, че нещо, просто давам идея на праволинейните родни журналисти за тема, която могат да развият с голям успех. А през това време аз ще продължавам да изсмуквам от пръстите си нови и нови доказателства за правотата на Тома Биков да разобличава подкупността на западните драскачи.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
