Post Syndicated from Дарина Сарелска original https://www.toest.bg/da-ne-se-posochvame/

Почти всичко е различно в новия парламент. Румен Радев слезе от президентската ложа, мина за кратко през депутатските банки и все още всички свикваме да артикулираме новата му публична роля – премиерът Радев. Цяло поколение, израснало с Бойко Борисов, още не може да си обърне езика и да свикне, че премиер не е първото му име. Доживяхме да чуваме „госпожо президент“ в пленарната зала и ГЕРБ да чакат първо число на месеца, за да могат да вкарат своя законодателна инициатива от името на опозицията.

Изобщо, много неща се промениха в парламентарния пейзаж в последните дни и години. Даже и парламентът вече не е в парламента, а е настанен в бившия Партиен дом на БКП – като някакво преустроено Airbnb, наследено от номенклатурното ни минало и ремонтирано да приюти остатъците на дисфункционалната ни демократична република.

Но едно нещо си остава същото – 

медиите са натикани в мазето на българския политически живот. 

Буквално и метафорично. И макар това да не е заслуга на новото абсолютно мнозинство, нарекло себе си прогресивно, сега точно то има историческия шанс да се опита да поправи авторитарните щети, които бяха нанесени не просто на медиите, скроени по мярка на модела „Борисов–Пеевски“, а на самата идея за граждански контрол и институционална прозрачност. 

Идеята, че журналистите трябва да имат свободен достъп до властта, за да я държат на светло и под публичен контрол, като ѝ задават неудобни въпроси и я показват извън режисираните усилия на нейните пиари, не е професионална или битова претенция на медиите, а един от фундаментите на модерната демокрация и на прогресивната идея за обществен контрол върху управляващите. 

На теория Румен Радев и неговите функционери би трябвало да разбират това. Получили безпрецедентно обществено доверие на крилете на акумулирана нетърпимост към „кочината“ на арогантната и безконтролна власт и нарекли себе си „Прогресивна България“ (ПБ), в кампанията те говореха за прозрачност, за нов обществен договор, за граждански контрол, за възстановяване на доверието. Все едни и същи лишени от конкретика правилни клишета, с които се печелят избори. Сега идва сблъсъкът с реалността. И първите стъпки на новата власт по отношение на диалога с медиите, разбирайте гражданите, поне засега изглеждат неубедителни.

Още в първата си седмица в Партийния дом новоизбраният депутат Слави Василев (ПБ) обясни, че предстои медиите да бъдат сложени в ред. Сподели и своето виждане какъв да бъде този ред. 

Няма да задавате въпроси, когато си искате

Когато имаме изявление пред медиите, ние идваме и ви казваме каквото имаме да ви казваме. Когато имаме време за въпроси, аз тогава ще посочвам няколко души, на които ще дам думата за въпроси.

Слави Василев, 7 май 2026 г. 

Слави Василев е един от най-разпознаваемите публични говорители на Румен Радев и вече официално депутат от ПБ. Неговият личен публичен бранд беше изграден с активното съдействие на медиите, където той дълги години беше един от най-честите анализатори. Представяха го като политолог, без да е политолог и без да е ясна онази част от неговата кариера след завършването на международни отношения в Бостънския университет и магистратура по журналистика в СУ. 

Според някои източници е работил в семейния бизнес на баща си – бизнесмена Васил Василев, приватизирал хладилния завод „Мраз“ по времето на Жан Виденов, а преди промените – кореспондент на БНТ в Париж и агент Паскал на Държавна сигурност, разкрит официално с проверка на Комисията по досиетата през 2009 г. Награден от президента Румен Радев с Почетен знак през 2024 г. Семейната биография на Слави Василев казва много, включително вероятно и за разбирането му за медиите. 

От нея не става ясно обаче кога е станал политолог. Това за медиите, които той ще слага в ред, явно няма особено значение. За професионалните политолози, изглежда, има, защото в едно от последните си участия при Диана Найденова по „Нова нюз“ като уж независим наблюдател, на Слави Василев му се наложи да обяснява в какво професионално качество дефилира по студиата, след като седящият до него истински политолог – Георги Проданов, поиска да бъде представен като гинеколог с аргумента, че има интереси в тази област по същия начин, по който вероятно и събеседникът му има интереси към политологическата наука. 

Ами как след тая случка да не се дразниш на непосочени въпроси. Дошли в случая не от журналистката в студиото. Защото медиите, които сега Василев ще слага в ред, преди това ред по ред се надпреварваха да го произвеждат в звезда, представяйки го като каквото си поиска и акуширайки така на него и на цяло едно професионално направление „независими“ анализатори, командировани от ясни, но непосочени политически интереси. 

А в журналистиката, знаем, КОЙ говори, е точно толкова важно, колкото и КАКВО казва. 

Но да не придиряме. Новият ред едва ли ще има проблем с тези подробности. 

За да сме честни, в края на програмното си слово пред репортери бившият не-политолог, настоящ депутат, смекчи тона и каза все пак, че ще отговаря на всички въпроси. Сигурно имаше предвид посочените.

Хубаво е, че прословутото „няма да ходити където ришити, да шпионирати и да дразнити народнити придставитили“, казано в пика на протестите миналата година с характерната за Йордан Цонев и цяла Източна България вокална редукция, няма да присъства в парламента. Едва няколко дни трая радостта ни, че с неизбирането на Йордан Цонев в новото събрание ще се променят нравите, поне на повърхността, под формата на по-малко арогантно и просташко политическо говорене. И на сцената излезе друг обещаващ кадър, за да доразвие мисълта, че 

не само няма да ходят където си поискат, но и няма да питат каквото си поискат. 

А междувременно – не знам дали сте забелязали, – ама то питащи журналисти в парламента вече почти не ходят.

Отказаха ги опълченците на „Свободно слово“, ПИК и други проправителствени не-медии, които под прикритието на журналистически микрофони действат като ятаци в опазването я на своя „колега“ Делян Пеевски, я на г-н Борисов, защитавайки ги от въпросите на малцината тъжни и винаги за всичко виновни вестоносци, дошли в парламента да свършат някоя нормална журналистическа работа. Пред асансьора.

Как медиите се озоваха в мазето на историята?

Още с преместването си в Партийния дом – първо за кратко, после завинаги, депутатите се изкушиха да се върнат и към историческите особености на епохата, която той представлява. В сградата, строена да пази елита на БКП под червената петолъчка, зад дебели стени и заключени фоайета, през 2021-ва ключалката щракна окончателно и за акредитираните в парламента журналисти. Тогава се появиха табелите с надпис „Контролиран достъп“ в кулоарите и въженцата пред входовете на пленарната зала, които да разделят и бездруго малцината останали питащи от онези, пратени там от обществото уж за да отговарят. 

Медиите бяха пратени в мазето и снабдени с телевизори, на които да си гледат заседанията. А при нужда биваха строявани пред асансьора, между заключените врати към офисите на народните представители, за да отразяват монолозите на Делян Пеевски, който в новата сграда се оказа далеч по-словоохотлив. Тогавашната парламентарна председателка Цвета Караянчева от ГЕРБ обясни, че правилата за достъп били „европейски“, и се оправда с предшественика си Георги Пирински (БСП), който така бил направил ремонта на сградата, че място за журналисти не останало. 

Оттогава временното стана постоянно, а парламентът смени няколко председатели – Росен Желязков, Рая Назарян, Наталия Киселова, пак Рая Назарян, та до днес и Михаела Доцова, която се запомни с това, че макар и прогресивна, не била феминистка. Може би и медийните ѝ политики ще се окажат по-консервативни. Но да останем оптимисти. За ПБ има още време да се поправи, макар първите ѝ дни да не дадоха много надежда, поне по отношение на медиите. 

Единство в многообразието

Прави впечатление, че след рекордния брой избори и както и да се завърташе прословутата „парламентарна рулетка“, мястото на медиите в „триъгълника на властта“ си остана все така незавидно.

Това, разбира се, е краят на един дълъг процес, започнал с кадрови „реподбор“, с назначаване на удобни медийни началници и с постепенно маргинализиране на неудобните студиа и платформи чрез партийните пиари, далеч извън пределите на парламента. Още преди физически да дръпнат въжето пред парламентарната журналистика, трите правителства на Борисов, с огромната медийна тежест на Пеевски и не без помощ вътре в гилдията, вече бяха успели до голяма степен да опразнят студиата от реални критични разговори. 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Тактиката със столчетата действа по две линии: или опразваш столчетата на питащите, или демонстративно оставяш празно столчето на онзи, който трябва да отговаря. Така част от питащите се оказаха извън ефир, други се адаптираха към новото нормално, а най-инатливите останаха сами в студиото. Да си питат… Михаля. 

А важните въпроси, по самата логика на либералнодемократичния модел на медиите, по принцип са насочени именно към властта. 

Това прави още по-тревожна ситуацията с журналистиката на терен – там, където се случват новините. Заради ситуацията в студиата и овладените медии остава почти само репортажният жанр, където все още може да се разбере нещо изпод покривката на пропагандните наративи и опорните точки на партийните стратези.

Показателен е и фактът, че няколко изпуснати реплики пред неизчислена и непоканена камера в кулоарите на парламента в дните на големите протести миналата година (например прословутото „мършляци“ на Байрам Байрам) предизвикаха лавина от реакции в TikTok и се смятат за една от конкретните причини за безпрецедентно мощната обществена вълна, особено сред младите, която в крайна сметка свали управлението. В случая с Байрам в ролята на репортери влязоха млади административни сътрудници на опозицията, допуснати отвъд заключените за медиите врати, но това всъщност е работата на журналиста в кулоарите – да покаже ненапудреното лице на властта, когато тя не се е строила за пресконференция и не е редактирана от собствените си платени екипи. Това е и рискът за политиците.

В случая с парламентарния ресор кулоарите са мястото, където политическите репортери събират, трупат и анализират информация, работят с източници, изграждат контакти и доверие. При наплива на поне 131 непознати за обществото и медиите лица само от новата парламентарна група победител, професионалният интерес на журналистите да покажат хората зад плакатите е напълно разбираем. Разбираем е и интересът на пиар стратезите да ги скрият.

Скришно = безопасно

Практически всички парламенти след 49-тия работят вече в условията на този нов, значително по-ограничен медиен режим. Преместването в новата сграда беше през 2020-та и продължи около година. После депутатите пак се върнаха в познатото здание, през септември 2023 г. отново мигрираха към бившия Партиен дом и така до днес. 

От първия момент на влизането в т.нар. нова сграда парламентарните журналисти започнаха системно да говорят за „затворените кулоари“, за невъзможността за неформален контакт с депутати, за монологичната комуникация, основно през пиари и официални брифинги, и най-вече за превръщането на парламентарните журналисти в „дръжки на микрофони“. 

Журналисти като Полина Паунова например са говорили публично за отказа си да ходят в парламента, след като работата им се обезсмисли както от липсата на достъп, така и от внедрените „колеги“ кошаревци, акредитирани в парламента като партийни мажоретки. Това е  сериозна промяна спрямо десетилетната практика в старата сграда на Народното събрание, където парламентарните репортери имаха възможност за пряк контакт с депутати, за неформални разговори или дори просто за наблюдение на процесите „зад кулисите“ на политиката. Благодарение именно на този достъп разбирахме за кафетата в кабинета на Пеевски по време на „сглобката“, сполучливо наречени от него по-късно „мазни“ и станали част от некролога на предишната „промяна“.

Краят на журналистиката

Журналистиката губи не само пари и трафик, а и необходимостта да я има. Алгоритми, нюзинфлуенсъри и политици, които вече говорят директно на публиката, променят правилата на играта. Въпросът вече e не дали медиите са в криза, а дали обществото изобщо още иска журналистика. От Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Според журналистически организации именно този тип достъп е ключов за събирането на независима информация и за работата на журналистите като четвърта власт. Тази власт е власт на думите, но и власт на достъпа. Можеш да покажеш само това, което си видял. Когато развържеш очите на Темида и завържеш тези на журналистиката, вече нищо не е истина и всичко е възможно. Журналистите работят с натрупвания, наблюдения, достъп до източници и бази данни, които да им осигуряват навременна и автентична информация, подбирана професионално и отговорно. За всичко друго вече има Facebook.

В подписка, обиколила няколко предишни парламента, и подновена в първия ден на новия парламент, ресорните журналисти сигнализират не само за лошите условия на труд, които се усещат като незаслужено наказание, но и за постепенното изпразване от съдържание на самата функция на парламентарната журналистика. Според тях сегашната организация на работа често води до абсурдни ситуации, при които репортерите са изолирани в „галерията за журналисти“ и изпускат събития от зоната пред пленарната зала. Освен ако не бъдат избирателно известени (нещо като „посочени“) от партийните пиари, че някой има да им казва нещо. 

Ако те имат да питат някого или искат просто да видят народните избраници в естественото им публично местообитание, трябва да се примолят някой депутат да ги „вкара“. Разбирайте – да си поръча отразяване или едва ли не като опекун да ги пусне да си свършат работата или пък да ги насъска да гонят политически противник по стълбите. Според нуждата на властта и според морала на журналиста. 

Снимащите екипи пък работят от т.нар. „кошари“ зад огромни колони, които закриват голяма част от залата и пречат на зрителите и читателите да виждат лицата на избраниците си, а не само гърбовете им.

Най-сериозният проблем според журналистите обаче остава затварянето на кулоарите. В подписката се казва директно, че така „парламентарната журналистика се свежда само до записване на изявления пред залата и опосредствана комуникация с ПР звената“, което „обезсмисля не само работата, но и принципа за запазване в тайна на източниците на информация“. Авторите посочват още, че ограниченията нарушават „духа на установената от десетилетия демократична практика на неформално общуване“.

Важно е, че журналистите не настояват за пълна липса на правила. Напротив, те самите предлагат компромисен модел: кулоарите да бъдат отворени за достъп, така че репортерите реално да могат да следят какво се случва в институцията, която отразяват, но без право да снимат. 

Още по-важно е, че самите парламентарни журналисти признават нещо, което от години е публична тайна – 

част от проблема действително идва от представители на  т.нар. медии, които често функционират не като журналисти, а като политически мегафони. 

Това е особено характерен за ерата „Пеевски“ модел, при който в публичното пространство се внедряват медийни мажоретки, чиято роля е не да задават въпроси, а да вдигат шум, да заглушават неудобните теми и да превръщат журналистиката в контролирано зрелище.

Проблемът е, че този модел работи като оръжие с двойна употреба. От една страна, подобни „репортери“ обслужват властта и помагат за дискредитирането на критичната журналистика. От друга, самото им поведение после се използва като аргумент срещу всички журналисти: че били агресивни, арогантни, непрофесионални и нарушавали реда. Което налага да ги заключим в коридора. Вместо да бъдат санкционирани конкретните злоупотреби. 

Именно затова журналистите в подписката от години настояват, че проблемът може да бъде решен не чрез пълно затваряне на парламента, а чрез ясни, прозрачни и еднакво приложими правила за всички.

Засега без успех.

В последния отговор на парламента от далечната вече 2023 година им предлагат достъп до залата по график в посочени дни от седмицата, за да снимат депутатите и да си ги архивират за сезонно ползване. А за достъпа до кулоарите отказът е аргументиран със спазване на противопожарните изисквания на сградата. И така, за да не стават пожари, журналистите, акредитирани да отразяват и контролират властта, продължават да имат контрол само над нивото на звука на телевизорите в мазето, в което са затворени. 

Новото парламентарно мнозинство, нарекло себе си прогресивно, би трябвало да разбира проблема на заключената и недостъпна за медиите власт – той далеч надхвърля удобството на журналистите или архитектурните ограничения и интериорния дизайн на сградата, на която вече не пише „Съединението прави силата“. Сега силата е в ръцете на Румен Радев и неговите функционери, заложили, между другото, разследващата журналистика като приоритет в предизборната си програма.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ima-li-nadezhda-za-nadezhdnite-novini/

Прибирате се от протеста на 1 декември 2025 г. и си пускате новините. На телевизора не показват колко много сте били, нито става особено ясно и за какво точно сте излезли на площада. Може дори да „научите“, че сте протестирали срещу еврото. Започва обаче няколкочасова извънредна емисия, показваща провокатори, нападащи полицаи, вандализиращи партийни офиси и палещи кофи за боклук. Така се създава впечатлението, че протестиращите са те, а не десетките хиляди мирни хора. Които вие може да сте видели с очите си, но други не са. Това се възпроизвежда и от други медии. Аудиторията им лесно може да повярва, че едни вандали се опитват да катурнат властта. И така зрителите да се поддадат на внушенията, че всички са маскари, всички крадат, важното е да има стабилност.

В тази връзка и по повод на репресиите срещу неудобни представители на медиите евродепутатът Христо Петров зададе въпрос от трибуната на Европейския парламент дали Европейският акт за медийна свобода може да помогне на журналистите в страна като България.

Лунен медиен пейзаж

Освен че в България има мейнстрийм телевизии, в голяма степен показващи гледната точка на властта (реална или задкулисна), информационната среда се замърсява и от други източници. Пълно е с всевъзможни сайтове, много от които анонимни; с профили, страници и групи в социалните мрежи, които разпространяват фалшиви новини, пропаганда и антидемократични послания. Същите неща впрочем се тиражират и от неанонимни медии, обществени говорители и инфлуенсъри, както и от канали в социалните мрежи, зад които е ясно кой стои. Също и от политици и „експерти“, които се изказват публично.

Същевременно все повече онлайн медии, опитващи се да спазват високи професионални стандарти и да предоставят достоверна информация, ограничават достъпа до съдържанието си. Някои вече предоставят съдържанието си само срещу заплащане, а други изискват регистрация, за да четете архива им. Така става все по-трудно свободно да се намери онлайн надеждна информация, както и качествени анализи, основани на факти и припомнящи значими процеси и събития, свързани с дадена тема.

Омагьосаният кръг на (дез)информацията

Получава се така, че за да имате достъп до достоверна информация, в много случаи трябва да си платите или поне да се регистрирате. За да го направите обаче, трябва преди това да сте осъзнали, че имате потребност от качествено медийно съдържание. Ако не мислите, че има проблем с информацията, която достига до вас, защо да го правите?

Освен това, и да осъзнавате потребността си, ще си подредите по значимост приоритетите, за които да давате парите си. Кое е по-важно – уроците по математика на детето или да четете еди-кой си сайт? Дори да решите да отделяте част от бюджета си за медии, е доста вероятно да не ви е по джоба да се абонирате за всички, чието съдържание цените. Друг въпрос е, че като критични читатели може (не без основание) да намирате кусури в тези медии, заради които да смятате, че не заслужават да ги издържате от джоба си.

Този модел на платен достъп до съдържанието не е измислен в България. Така правят и много от авторитетните чуждестранни медии. Резултатът е, че на информационния пейзаж са се образували кратери с недостъпно съдържание. Паралелно с това обаче дезинформацията, фалшивите новини и пропагандата ви се натрапват пред погледа и без да ги търсите. А тяхната цел е да влияят върху позициите на хората и да ги провокират за определени действия, да им внушават кого да мразят, за кого (и дали) да гласуват, да изместват вниманието от реални проблеми и да го фиксират върху изкуствени.

Как мислите, възможно ли е всичко това да има връзка с възхода на популистки партии и политици? И отразява ли се то на качеството на демокрацията?

Европейска инициатива за надеждни новини като щит за демокрацията

Ако смятате, че недостигът на надеждни новини е заплаха за демокрацията, не сте сами. Освен че съществува споменатият от Христо Петров Европейски акт за свободата на медиите, на същото мнение като вашето са и 26 делегации, участвали в заседанието на Съвета по образование, младеж, култура и спорт към Съвета на ЕС на 28 ноември 2025 г. Те са приели документ, озаглавен „Заключения на председателството относно достъпа до надеждни новини като част от европейския щит за демокрация“. Въпросните заключения са изброени в 34 точки, от които първите 6 са припомняния, следват също толкова констатации, 3 приветствия и 19 приканвания (препоръки).

В документа се припомня важността на достъпа до надеждни новини като предпоставка за функционирането на европейските демокрации и значението на спазването на журналистическите стандарти в тази връзка. Подчертава се значението на свободата и плурализма на медиите и се обръща внимание на чуждестранното манипулиране на информация и дезинформацията. Изкуственият интелект, инфлуенсърите и геополитическите проблеми са част от споменатите предизвикателства пред новинарския сектор.

Обобщени накратко, констатациите изтъкват досегашните усилия на европейските институции да се справят с тези проблеми. И „хвърлят топката“ в полето на отговорността на редакциите, тъй като от тях в най-голяма степен зависи дали новините са надеждни, или не. Констатира се и важността на обществените медии, които се определят като „независими“ и „ползващи се с широко доверие“.

Приветствията са отправени към европейските институции, които се занимават с темите за европейския щит за демокрация, независимите медии и медийната свобода.

Препоръките са насочени към държавите членки на ЕС и Европейската комисия. Те са свързани с въпроси като редакционната отговорност, конкуренцията между онлайн платформи и новинарски медии, плурализма, достъпа до средства, бизнес моделите и рекламните практики, проучването на условията за медийна свобода, както и други въпроси.

„Несъмнено Заключенията определят дневен ред на политиката към новинарството в държавите от ЕС, стига да има кой да мисли за новинарството и значението му за утвърждаване на демокрацията“, коментира документа експертката по медийно право проф. Нели Огнянова.

Финансирането, глупако!¹

В документа има мъгляви фрази, като призив Европейската комисия и държавите членки да „подобрят наличността и достъпа до средства за подкрепа“ на местни новинарски организации. В тази точка обаче се включва и преглед дали правилата за държавна помощ за медиите или пък рекламните им модели са свързани с излагането на независимостта им на риск.

Насърчават се и „начини на подкрепа“, на „трансгранични медийни платформи и други форми на сътрудничество между независими и обществени медии“. Не става ясно какви са тези „начини на подкрепа“, но се говори за „проекти“.

Думата „финансиране“ обаче не се споменава нито веднъж.

За сравнение, думи, производни от „редакция“, се срещат в документа 21 пъти. Изглежда, авторите му и 26-те делегации, гласували за него, си представят, че надеждните новини са най-вече редакционна отговорност. И че ако се следи за политическо и икономическо вмешателство в медиите, всичко ще е наред. Може да има и някой друг трансграничен медиен проект с европейски пари.

Колко независими могат да бъдат обаче медиите, ако оцеляването им е под въпрос и зависи било от силните на деня, било от икономически интереси, а нерядко и от двете? И ако посочим, че те са зависими, какво ще се промени?

Затова и все повече онлайн медии стават платени.

Колкото и обществено значима да е информацията, ако с нея си вадиш хляба, тя се превръща в стока. В резултат на затварянето на съдържанието читателите може и да намаляват, но финансовата сигурност расте.

Ако в момента си казвате, че „Тоест“ се издържа от читателски дарения – прави сте, но това става с цената на сериозни ограничения. Макар да плаща авторски, редакторски и коректорски хонорари, изданието не може да си позволи да назначава журналисти на щат, не разполага със средства за журналистически разследвания, видеорепортажи, командировки и още много неща, с които би било добре да разполага една медия. Нито един от редакторите или авторите в „Тоест“ не може да оцелее финансово, ако не разчита и на доходи от други места.

Сещате ли се за европейска медия (финансирана от ЕС) в България, която да предоставя надеждна и независима информация? Такава трябваше да бъде „Евронюз“, която влезе в България през телевизия „Европа“ през 2021 г. Две години по-късно последва смяна на ръководството и голяма част от екипа напусна заради опасения за намеса на ГЕРБ в медията. Днес „Евронюз“ излъчва предимно официозна информация, възпроизвежда институционални прессъобщения и кани коментатори като Валерия Велева или Нидал Алгафари, които са доста далеч от представата за независимост.

В България има чуждестранни медии, макар и не с европейско финансиране.

Такава е германската „Дойче Веле“. Удържането на редакционната ѝ независимост, която днес изглежда безвъпросна, невинаги е било без сътресения. През 2013 г. журналистите Еми Барух и Иван Бедров бяха отстранени като автори след писмо на (впоследствие фалиралата) Корпоративна търговска банка, в което се критикуваха публикациите им по адрес на председателя на Надзорния ѝ съвет Цветан Василев. След разразилия се скандал българската редакция бързо размисли и им предложи да се върнат (Бедров го направи веднага, а Барух – чак 10 години по-късно, след като ръководството на българската редакция се смени).

Българската редакция на „Свободна Европа“, която се финансира от американския Конгрес, до този момент не се е поддала на натиск. Бъдещето ѝ обаче е под въпрос, след като Доналд Тръмп подписа заповед за съкращаване на федерални агенции, между които и тази, която ръководи „Свободна Европа“.

Казусите със спирането на финансови кранчета в САЩ впрочем показаха нещо много интересно. В САЩ, където преразпределението на публични ресурси се възприема като плашило на комунизма, се инвестират огромни бюджетни средства, без които оцеляването на медии и университети е под въпрос. При това става въпрос за едни от най-престижните частни университети – „Харвард“, „Принстън“, Колумбийския университет и др. Стана ясно, че дори „Тесла“, компанията за автомобили на Илън Мъск, който пък е най-богатият човек в света, може да се срине, ако собственикът ѝ загуби благоволението на американския президент.

Толкова по темата за „свободната конкуренция“. Европа да си води бележки.

На информационна война като на война

ЕС все повече осъзнава необходимостта от сериозно финансиране на отбраната си, защото днес войната не изглежда толкова абстрактна и далечна, колкото преди няколко години. Както в отбраната, така и в областта на медиите ЕС не може да си позволи повече да разчита безусловно на САЩ. Не толкова заради спирането на парични кранчета, а най-вече защото настоящата власт на страната недолюбва достоверната информация.

По отношение на информационната война обаче европейските институции реагират със заучена безпомощност. Те осъзнават, че има фалшиви новини, дезинформация и пропаганда. Често са наясно и с техните източници, както и че в разпространението им се наливат много пари. Но от това не следва нищо съществено. Бяха забранени някои руски медии, но съдържание, аналогично на генерираното от тях, може да се намери на много места.

Защитата на демокрацията включва борба за умовете и сърцата на хората.

Тя не може да се осъществява само с припомняния, подканвания и евробюрократски „дърпания на ушите“. За нея също е нужно сериозно финансиране – в независими медии, отстояващи свободата и демокрацията в държавите от ЕС. И то целево и устойчиво финансиране. Защото оцеляването от проект на проект е свързано с постоянна несигурност.

В противен случай все повече медии ще затварят достъпа до съдържанието си, за да оцелеят. Надеждната информация ще намалява, а делът на пропагандните материали ще расте.

Накрая може да се окаже, че европейската отбранителна система няма кого да отбранява, защото ЕС е превзет отвътре. Не с дронове, бомби и артилерия, а с думи.