Tag Archives: либерализъм

Изборите, които нямаме

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izborite-koito-nyamame/

Изборите, които нямаме

Представете си, че трябва да избирате между две алтернативи.

Първата е либералната демокрация – зачитане на човешките права, съблюдаване на международното право, защита от дискриминация, свобода на изразяване и пр. Нямате гаранция обаче, че властта ще е имунизирана от корупция.

При втората алтернатива приоритет е борбата с корупцията, но без гаранции за демократично управление. Властта може и да е някаква форма на диктатура – от позициите на силата, с цензура, ограничаване на човешки и граждански права и т.н.

Трябва да изберете само една от тези алтернативи – не може и двете. Коя ще посочите?

Всъщност този въпрос беше само едно интелектуално упражнение, провокиращо към ценностно самоопределение и размисъл. Отговорът ви няма особено практическо значение. Поне не за предстоящите на 19 април парламентарни избори. Защото никоя от политическите сили, състезаващи се за вашия глас, не си поставя за основен приоритет защитата на либералната демокрация.

Борци с корупцията срещу… борци с корупцията

Ако предпочитате втората алтернатива, имате богат избор между политически сили, които поставят борбата с корупцията като свой приоритет и по всяка вероятност ще намерят място в следващия парламент.

„Прогресивна България“

Според всички социологически агенции, представили резултати от изследвания на електоралните нагласи на българските избиратели, новият политически проект на Румен Радев води убедително. Доскорошният президент влезе в политиката на гребена на антикорупционната протестна вълна от края на 2025 г. В публичните си послания той говори повече срещу олигархията, отколкото срещу корупцията, вероятно защото корупция е по-експлоатирано понятие. Но едното не изключва другото, напротив – разграждането на олигархията е важно условие за ограничаването на корупцията.

В предизборната програма на „Прогресивна България“ думата корупция и нейни производни се срещат 21 пъти, а олигархия и производните ѝ – 32 пъти.

ГЕРБ

Партията на Бойко Борисов, наред с личността на Делян Пеевски и оглавяваната от него партия ДПС – Ново начало, за много хора в България символизира корупцията, в която са се оплели всички власти – и законодателната, и изпълнителната, и съдебната. Към редакционното приключване на настоящата статия ГЕРБ няма актуална предизборна програма на сайта си, но вярвате или не, в платформата от 2024 г. за корупция става дума точно 32 пъти. Олигархията не се споменава.

„Продължаваме промяната – Демократична България“

И преди появата на „Продължаваме промяната“ партиите от „Демократична България“ бяха обичайните борци срещу корупцията. И все някой им измъква изпод краката килимчето на електоралната протестна енергия.

Два дни след като Христо Иванов и Иво Мирчев щурмуваха „сарая“ на Ахмед Доган в „Росенец“ и акцията им вдъхнови протести, Румен Радев излезе на площада, размаха юмрук и се провикна: „Мутри, вън!“, с което стана любимец на протестиращите и си подсигури втория мандат. На крилете на същата протестна енергия „Има такъв народ“ спечели изборите година по-късно. ПП–ДБ бяха формалните организатори на безпрецедентните в масовостта си протести от края на 2025 г., но електорално от тях печелят не те, а Радев. Протестите бяха против проектобюджета, но с антикорупционен акцент – чрез проекта за бюджет корупцията ставаше доста явна и дори официализирана.

Към приключването на статията коалицията не е публикувала актуална обща предизборна програма, но в тази от 2024 г. корупцията се среща 22 пъти, а борбата „с корупцията и несправедливостта“ е изведена като приоритет. Олигархията не се споменава.

„ДПС – Ново начало“

Колкото и да е трудно да се повярва, корупцията се споменава дори в предизборната програма на партията на Делян Пеевски, и то два пъти. Като един от приоритетите на Новото начало в областта „Сигурност и обществен ред“ се посочва „противодействие на организираната престъпност и корупцията“, а за управлението на държавната собственост се предлага „антикорупционен щит“. Самият Пеевски впрочем обича да обвинява политическите си противници в корумпираност, говорейки например за „пудели“ и „пачки“.

„Възраждане“

Освен че е проруска и евроскептична, партията на Костадин Костадинов се позиционира и като антикорупционна, а нейни представители и избиратели вземат участие в протести против корупцията. Досега „Възраждане“ няма участие във властта, поради което успява да запази антикорупционния си ореол за пред своите избиратели. И все пак според предизборните проучвания немалко от тях мигрират към Румен Радев, новия антикорупционен „спасител“. В програмата на „Възраждане“ корупцията се споменава 11 пъти, а олигархията – 4.

БСП

Според някои агенции Столетницата, оглавявана отскоро от Крум Зарков, има шанс да прескочи 4-процентовата бариера. Актуалната ѝ програма е по-кратка в сравнение с тези на партиите и коалициите, представени дотук. И все пак в нея корупцията е намерила място 8 пъти, а олигархията – 5.

Споменаване на корупцията и олигархията в предизборните програми
Партия/коалиция Корупция Олигархия
Прогресивна България 21 32
ГЕРБ (2024) 32 –
ПП–ДБ (2024) 22 –
ДПС – Ново начало 2 –
Възраждане 11 4
БСП 8 5


Ако приемаме предизборните програми за чиста монета, излиза, че сред досегашните парламентарно представени партии, които имат шанс да влязат и в следващото Народно събрание, най-големите борци срещу корупцията са в ГЕРБ. Но и в политиката важи поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво върша“.

Липсващата либерална демокрация

Споменатата поговорка важи със същата сила и за либералната демокрация. По-скоро би важала, ако либералната демокрация изобщо беше приоритет на основните политически сили.

В програмите на пет от шестте партии и коалиции не се споменава нито веднъж дума, свързана с либералното, в политически контекст, тоест като характеристика на демокрацията. Сред тях е и ПП–ДБ, макар една от партиите в коалицията – „Продължаваме промяната“, да е част от „Обнови Европа“, групата на либералите в Европейския парламент.

Можете ли да предположите чия е програмата, в която се говори в прав текст за либерална демокрация, и то два пъти? 

На „Възраждане“. 

И двете споменавания са в негативен контекст и в съчетание с постмодерността, също схващана като нещо лошо: „опасна за националното здраве утопия – тази на либералната демокрация от постмодерен тип“ и „постмодерната либерална демокрация“, в която се оспорва, че България е на българите. Що се отнася до икономическия либерализъм, на едно място става дума за „либерализираната търговия с Украйна“ и още веднъж за „неолибералния еднополюсен модел“, все в негативен контекст.

В програмата на „Прогресивна България“ всичко на всичко на едно място се говори за икономическа либерализация – призовава се за „отговорна либерализация на пазара за бита“. Тоест либерализацията не е представена еднозначно като нещо лошо, но все пак като нещо, към което трябва да се подхожда с особено внимание.

В програмата на БСП цели 15 пъти става дума за икономическия неолиберализъм, все в негативен контекст – „неолиберална(та) държава“ (10 пъти), „неолибералния(т) модел“ (3 пъти), „неолибералния икономически ред“, „неолибералните реформи“ (има се предвид промяната след 10 ноември 1989 г.) – по веднъж.

Изобщо, в предизборните програми отношението към споменаването на либералното във всичките му смисли е обратно на това към покойниците. Тоест или лошо, или нищо.

(Не)либерални политически действия

И все пак, макар в предизборните програми либералната демокрация да не се споменава с добро, а с едно изключение да не се споменава и изобщо, в известен смисъл някои от тях изглеждат по-либерално от политическото поведение на субектите, на които принадлежат.

В програмата на „Прогресивна България“ например три пъти става дума за човешки права, а веднъж – за конституционни права. Говори се за бъдещето на България като „свободна и суверенна европейска демокрация“ и за „ясни демократични ценности“. Думи, производни от Европа, се споменават цели 64 пъти, а от Русия – нито веднъж.

Всичко това обаче не отменя пропутинската и евроскептична политика, която Румен Радев водеше, докато беше президент. Доскорошният президент беше категорично против ратификацията на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Той се включи в съмнителна инициатива в защита на семейството заедно с двама евроскептични президенти – на Унгария и Сърбия. Радев последователно е отстоявал проруски позиции, например отговора на въпроса „Чий е Крим?“ и твърдението му, че „Украйна настоява да продължи да води тази война“, а за изброяването на всичко има нужда от поне една отделна статия.

ГЕРБ се позиционира като консервативна партия, но по-скоро тип Орбан (макар и не толкова евроскептична и проруска) или Тръмп, отколкото като Европейската народна партия, към която формално принадлежи.

Показателни са думите на Бойко Борисов:

Ако трябваше да приемем да няма майка и татко […], тогава аз няма да съм евроатлантик.

В същото си изказване той разкритикува европейското си политическо семейство, което според него се оприличавало „на зелените, на либералите, на социалдемократите“. Докато ГЕРБ е „консервативна, народна, дясна партия […], партията на Мартен[с], на Кол, на Меркел. Трябва да сме тези, които бяхме.“ Фактът, че тъкмо по времето на Ангела Меркел Германия узакони еднополовите бракове, за Борисов явно е пренебрежим детайл.

От ПП–ДБ в най-голяма степен може да се очаква да защитават принципите на либералната демокрация. Платформата за парламентарна прозрачност „Стража“ публикува политически компас, а попълнилите го могат да видят кои партии се застъпват за едни или други политики. ПП–ДБ е посочена като единствената партия или коалиция, която застава зад либерални политики, като правното признаване на еднополовите двойки или намаляването на наказанията за притежание на малки количества марихуана.

Представители на коалицията обаче никога не са внасяли в парламента предложение за легализиране на еднополовите съжителства, да не говорим за еднополови бракове. От „Стража“ правят твърде свободно тълкуване, като асоциират тази тема с гласуването на коалицията против забраната на „пропагандата на ЛГБТ“ в училище (което впрочем показа сериозни ценностни различия в нея), както и с вота им относно дефиницията за интимна връзка в Закона за защита от домашното насилие. Тогава по предложение на БСП се прие тази дефиниция да включва само хетеросексуалните двойки, а ПП–ДБ бяха против. Неизключването им от дефиницията обаче не би било равносилно на правно признаване.

Ала ПП–ДБ вкупом гласува за популистки и антилиберални политики, като публичния „регистър на педофилите“, превръщането на сексуалните отношения на деца до 16-годишна възраст в престъпление и закона за лобизма, който може да се използва за репресия срещу неправителствени организации и активисти.

От останалите партии и коалиции, които имат шанс да влязат в парламента, няма особени очаквания, че ще защитават либерални ценности. По времето на Ахмед Доган ДПС беше либерална партия поне на хартия, но в ръцете на Пеевски премина в консервативния протръмпистки и какъвто-е-изгодно-в-момента-лагер. „Възраждане“ си е откровено антилиберална партия. Такава беше и БСП по времето на Корнелия Нинова и Атанас Зафиров. Макар новият ѝ председател Крум Зарков да се ползва със симпатиите на продемократичния „лагер“, засега той не е демонстрирал жестове в посока либерална демокрация.

Някой би репликирал: ами извънпарламентарните партии? От тях Зелено движение последователно се е застъпвало за правата на ЛГБТИ хората и за декриминализацията на марихуаната например. В настоящата предизборна кампания обаче то е в коалицията „Антикорупционен блок“, редом с „Единение“, „Ние идваме“ и „Средна европейска класа“. Тоест наред с либерали като Николай Хаджигенов, Зелено движение се явява на изборите в компанията и на политици като Константин Бачийски, чиито хомофобски позиции бяха предизвикали разкол между ПП и ДБ в Бургас, и Мая Манолова, непримирима срещу демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Изборите, които имаме

Накратко, на 19 април няма да можем да гласуваме за и против либералната демокрация, защото никой не ни я предлага. Сред българските политически сили тя има само противници и в предизборните програми няма нито една добра дума за нея.

Изборът ни ще бъде между три основни варианта. Първият е борба с корупцията, съчетана с евроскептична ориентация – било привидно по-умерена (Радев) или откровено пропутинска („Възраждане“). Вторият е борба с корупцията, съчетана с проевропейска геополитическа (но не и ценностна) ориентация. А третият – запазване на корупционното статукво.

След изборите (или след следващите избори, ако предстоящите не произведат правителство) е доста вероятно да се стигне до коалиционно управление, при което все на някоя политическа сила ще ѝ се наложи да направи компромис. Било с геополитическата ориентация, било с корупцията. И избирателите ѝ ще се почувстват предадени. И така до следващите избори.

А всъщност, колкото и да е недолюбвана, либералната демокрация в най-голяма степен може да противодейства на корупцията. Не защото при нея корупция няма, а защото тя прави съпротивата възможна. Но човек често не оценява това, което има, докато не го загуби. 

Тръмповите червенотиквеничета

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/trumpovite-chervenotikvenicheta/

Тръмповите червенотиквеничета

Преди САЩ да са изкарали и седмица в преддверието на обещания им от президента Тръмп Златен век, или по-скоро Позлатена епоха (Gilded Age*, последната четвърт на XIX – началото на XX век), мейнстриймът на българската политика бързо се равни по новия стопанин в Белия дом. Политическото представителство на либералната общност ПП–ДБ мълчи, а се оказа, че съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев са в САЩ за инаугурацията, за което Петков се похвали и с пост в социалните мрежи. 

Маршът на авторитарния популизъм

Сега е модерно всички да стават тръмписти, заяви в една от публичните си изяви депутатът от ПП–ДБ Ивайло Мирчев („Да, България“). Всъщност България, както и някои други европейски държави, се движи отвъд познатите идеологии ляво, дясно, център и т.н. към доминиращия хибриден политически стил, който от Университета на Калифорния, Бъркли, определят като „авторитарен популизъм“. 

Институтът има цялостно изследване по темата, за да се разберат политиката и случващото се в света отвъд ляво-дясната парадигма. В него авторитарният популизъм е описан като политическа стратегия, при която лидерите култивират и експлоатират страха от промени и от „другите“ (често дефинирани на расова, етническа, религиозна или кастова основа), за да оправдаят практики, ограничаващи политическата конкуренция и прозрачност. Същевременно твърдят, че защитават версия на демокрацията, която приоритизира мнозинството пред правата на малцинствата.

Познато, нали? Но Европа е изпреварила Тръмп с политици като Марин Льо Пен, унгарския премиер Орбан, турския президент Ердоган, италианската премиерка Джорджа Мелони – единствения лидер от ЕС с лична покана от Тръмп на церемонията по встъпването му в длъжност. Българската политика изобилства със значително по-умалени и по-меки балкански версии на американския Първи – лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, олигарха Делян Пеевски, президента Румен Радев, Слави Трифонов, Костадин Костадинов… Разликите между тях са формални, противопоставянето един срещу друг – ситуативно. 

Всички те в крайна сметка печелят (повече или по-малко) симпатии заради флирта с избирателите „Аз съм един от вас. Прост съм и вие сте прости, затова се разбираме“; защото залагат на националната гордост и защита на „традиционните ценности“, а антиелитаризмът им не е просто културна революция. И разбира се, до един харесват Тръмп. 

Политическата нестабилност работи за този модел партии и „Възраждане“, ИТН, „Величие“ спечелиха влияние като реакция срещу корупцията, неефективността и бюрокрацията на традиционните политически партии.

Либерализмът е сирак в България

Либерализмът винаги трудно е виреел в България и това има (и) своите исторически основания – липсата на традиции. Още след Освобождението политическите елити са се ориентирали към авторитарни модели. Част от зараждащата се българска буржоазия намира своето политическо представителство в Народната и Демократичната партия, но самите те страдат от вътрешни разцепления. А и периодът между Освобождението и 1944 г. за една България с преобладаващо селско население е белязан от политическа нестабилност, преврати и доминация на популистки или националистически партии.

Социализмът стъпква всеки либерален кълн и макар и да създава свои елити в лицето на партийната номенклатура, прикрива властовата си концентрация с евфемистичното понятие „власт на народа“. Липсата на свободен пазар, частна инициатива и политически плурализъм, както и култът към колективизма създават устойчиво недоверие към идеите за индивидуалните права, инициативи и свободи. 

Съвпадение или не, но значителна част от българските тръмпомани са свързани по един или друг начин с върхушката от времената на тоталитарната държава и бившите тайни служби. Онзи режим се е възпроизвел в най-уродливите си проявления, допълнително подсилени от възможностите за промиване на мозъци, които предоставят новите технологии, включително социалните мрежи.

Българите свързват либерализма с непопулярни политики, като икономическата либерализация, която винят за социалните неравенства и за обедняването в годините на Прехода. Доминираният от „червените мобифони“ и бившата ДС Преход наред с трудно преодолимата кремълска орбита успяха да насадят в главите на хората не стремеж към върховенство на закона и възмущение от липсата му, а неприязън към западния модел. Не уважение към индивидуалните права, а носталгия по колективната бедност и уравниловка. 

В България либералната общност е възприемана като „eлитарна“, а и самата тя се възприема до голяма степен като такава, откъсната от „обикновения човек“. Това допринася и за лошата организационна структура, а и за софиоцентричността – една от характеристиките ѝ, която проличава особено в резултатите на изборите. 

Така че авторитарният популизъм в България, чийто предвестник всъщност е „човекът от народа“ Тодор Живков, е продукт както на исторически предпоставки, така и на съвременни глобални тенденции. Българските президенти с по два мандата са в различна степен представители на този тип политика. Въпросът сега, в деветата година от мандата на Румен Радев, е кой ще го наследи на „Дондуков“ 2 след изборите догодина.

Не е трудно да се изчисли профилът на този бъдещ президент, а подозренията към Бойко Борисов, че ще се кандидатира на изборите, растат. Но който и авторитарен популист да е, не Тръмп ще е виновен за избора му. 

„Дори слънцето ще свети различно…“

За най-радикалните авторитарни популисти миграцията, културните промени и влиянието на Европейския съюз (ЕС) са представяни като основни врагове. Това подхранва недоверието към Брюксел, срещу чието „външно влияние“ те парадоксално обещават да защитят гражданите на ЕС. А след победата на Тръмп обещават и нов Брюксел като Орбан:

След само няколко часа дори слънцето ще свети различно в Брюксел. Нов президент в САЩ, голяма фракция патриоти в Брюксел, огромен ентусиазъм… Така че великата атака може да започне. С това поставям началото на втората фаза на офанзивата, целяща „да окупира“ Брюксел. Ние в Унгария сме опозицията на системата в Брюксел, който е окупиран от ляволиберална олигархия.

Но не са единствената опозиция, след като партията на Орбан ФИДЕС, допреди време част от ЕНП, и други десни партии основаха парламентарната група „Патриоти за Европа“ в Европейския парламент. Начело е френският „Национален сбор“ на Льо Пен. А Мелони втвърди тона срещу мигрантите, след като премина в лагера на Тръмп малко преди преизбирането му. 

На следващия ден след като американският президент се закле, българският – освен че говори като руски президент на Софийския икономически форум, отдаде и „за пооочест“ на Тръмп. Също така подкрепи идеята му да се заделят повече средства за отбрана. „Войната в Украйна зависи от дронове, Starlink [спътниковия интернет доставчик на милиардера предприемач и съратник на Тръмп Илoн Мъск – б.а.], киберсигурност, Космос“, каза държавният глава, чиито служебни правителства, а и самият той оказваха съпротива срещу помощта за Украйна. 

Насаждат се и се раздухват страхове по отношение на връщането на Тръмп в Белия дом. Напротив, аз мисля, че това може да бъде катализатор за редица оздравителни процеси в Европа, ако тя го приеме като шанс да се събуди и да се отнесе отговорно не само към собствената си сигурност, но и да изгражда динамична и конкурентоспособна икономика, да се убеди и да направи решителни крачки напред.

Лидерът на „Възраждане“ също приветства Тръмп като гробокопача на неолиберализма. Костадинов подкрепи позицията на Тръмп за Канада и вдъхновен от него, заяви, че Северна Македония трябва да стане част от България, което определя като „логично и справедливо“. Неприкосновеността на националните граници не значи нищо и за неговия вдъхновител Путин, а и раздухването на несекващото напрежение между София и Скопие е печеливш похват. 

През цялото това време, докато на неприлично висок глас се пеят хорови и солови алилуи за Тръмп, българските либерали не издават и звук. Докато Радев търси сметка от европейските лидери за войната в Украйна и възхвалява Тръмп, докато антиевропейците ръкопляскат, че мъжете са мъже, а жените – жени И ТОЛКОЗ!, Европа е слаба и сега ще им се разкаже играта на соросоидите…

Какво очакват онези българи, които вярват в европейската принадлежност на България и в ценностите, които Европа е създала – универсалните човешки права? Очакват тя да защити тези права, а след това е добре да спрат с балонизирането си и да създадат свой устойчив разказ. Може да се окаже, че появата на политици като Тръмп, подкрепяни не просто от най-богатите, а от най-могъщите в света, ще извади либерализма от самодоволството му. Или пък ще го остави да загине, както се случи с хайверените социалисти.

Либерализмът не може да остане в интелектуални кулоари и виртуални платформи, докато в реалния свят тръмпоподобните авторитарни популисти окупират полето на емоцията, страха и идентичността. Освен ако не знае каква разбираема и свързана с живота на хората надежда да им предложи. 

Иначе единствените, които ще печелят от апатията и пораженчеството на либерализма, ще са продавачите на фалшива простота. 

* Gilded Age – името е от заглавието на роман от 1873 г., чиито автори са Марк Твен и Чарлз Дъдли Уорнър. В произведението тези времена се осмиват заради грубия материализъм и показната демонстрация на богатство. От друга страна, тогава се слага началото на съвременна Америка с индустриализацията и градското общество.

Особеностите на българския консерватизъм

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/osobenostite-na-bulgarskiya-konservatizum/

Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.


Особеностите на българския консерватизъм

Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго. 

За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.) 

Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.

Кратка история на българския консерватизъм

Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.

Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.

Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!

Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.

Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!

САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.

В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.

Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз. 

В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.

Колко точно сме консервативни българите 

Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.

На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.

На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.

На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.

Същината на така наречения консерватизъм

В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели. 

Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.

Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.

Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.

За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.

Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.