Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/80-dni-minaha-shte-chakame-li-800/

Абсолютното мнозинство е най-големият политически лукс. То дава възможност да промениш държавата, без да търсиш оправдания в коалиционни партньори. Затова първите 100 дни са най-добрият тест за истинските намерения на едно управление.

През април двама нови европейски политици спечелиха огромни мнозинства на парламентарни избори. Партия ТИСА взе 138 мандата от 199 (конституционно мнозинство) в унгарския парламент, а „Прогресивна България“ – 131 от 240 в българския. Лидерите на двете формации Петер Мадяр и Румен Радев оглавиха правителства. Първият обяви, че ще разгражда мафиотския модел на Орбан, вторият – олигархичния модел „Борисов–Пеевски“. И тук свършват приликите. 

Три месеца по-късно

Още в първите седмици кабинетът на Петер Мадяр започна да изпълнява предизборните си обещания – демонтаж на институционалната архитектура, изграждана от Виктор Орбан в продължение на 16 години. С конституционни промени мандатите на министър-председателя и депутатите бяха ограничени до два, започна и чистка на политическите назначения на Орбан по върховете на държавата. Създадени бяха нови антикорупционни механизми, а в резултат на административната реформа министерствата на образованието, здравеопазването и околната среда отново станаха самостоятелни. В сферата на образованието започват значими промени, като сред първите са открити конкурси, а не назначавани от властта директори на училищни окръзи.

Преместването на премиерския кабинет от пищния Кармелитски дворец в сграда, близо до парламента, беше ясен знак за дистанциране от разточителното управление на автократа Орбан.

Мадяр извърши и още нещо, което ще се помни дълго в Унгария. След като той дойде на власт, унгарската обществена телевизия (канал M1) поднесе официално извинение за дългогодишната пропаганда. Рупорът на политиката на Орбан излъчи надпис с извинение на черен фон за лъжите си:

Обществените медии не трябва да лъжат. Извиняваме се, че въпреки това сме го правили в продължение на много години! В момента обществените медии се преструктурират, за да станат отново независими и достоверни. Излъчването на новини е временно прекъснато. Моля, останете с нас! 

А в България властта се кани да въведе задължителна учебна дисциплина добродетели и религия от учебната 2027–2028 година, подобно на руския модел за патриотично образование, основано на традиционни ценности, и на Орбановия модел на „християнска демокрация“.

Сравнението с България е показателно.

Румен Радев дойде на власт с обещание да разгради стария модел на властта, но през първите 80 дни по-скоро го пренареди около себе си. Смени политическата реторика и външнополитическия курс, но запази основните механизми на управление – зависимостта на общините от централната власт, кадровото разпределение между познати партийни мрежи и отсъствието на реален удар срещу икономическите и задкулисните центрове на влияние. 

Първите месеци са достатъчни, за да покажат посоката. Най-значимите действия се оказаха бюджет с дефицит 5,7% от БВП, заради който България е поставена в процедура по свръхдефицит, и разрешение за поемане на нов държавен дълг до 10 млрд. eвро. Според плановете на „Прогресивна България“ размерът на държавния дълг ще нарасне до над 50,5 млрд. евро, или 35,2% от БВП към края на 2028 г. 

Наред с това винетките поскъпват с 30%, минималните осигурителни прагове за част от професиите се увеличават, а максималният осигурителен доход достига 2300 евро. През ноември Европейската комисия ще направи нова оценка на дефицита, тогава ще са ясни и параметрите на новия бюджет за 2027 г. Но Брюксел отново предупреди за ръста на разходите в тазгодишния.

Там, където са най-големите притеснения на хората – ръста на цените, корупцията, здравеопазването, пътната безопасност – промяна няма. „Кошницата с грижа“ (основни храни на по-ниски цени в големите вериги) се оказа обещание, което бързо се изпразни от съдържание. Жертвите по пътищата се увеличават – за първите 6 месеца на годината те са 261, с 33-ма повече от същия период на 2025-та. 

Замислената отпреди четири десетилетия Национална детска болница пак няма да я има, но пък се предприемат действия за нейния „рестарт“. В здравеопазването управляващите не показват намерения да променят системата с приетия бюджет за 2026 г., нито декларират такива намерения за следващия, който ще бъде внесен след три месеца. Увеличеният с 8,5% бюджет на НЗОК (до 5,256 млрд. евро) ще се разпределя така, както си върви от години – в услуга на безконтролното нарастване на болнични легла и с нисък дял публични средства за профилактика.

Това става на фона на разкрития от бивш служител на ДАНС в предаването „Извън ефир“ за схеми за източване на Здравната каса и спрени проверки за милиони. В същото време в годишния си доклад, който трябва да бъде приет от правителството и парламента, българското контраразузнаване отчита като критична зона проблемите със: достъпа и качеството на здравните услуги и опитите за посегателства срещу публични ресурси за здравеопазване; дефицитите на фармацевтичния пазар, свързани с логистични затруднения и неравномерно разпределение; схемите за паралелен износ. 

За 69,2% от българите здравеопазването и спирането на изтичане на средствата в сектора е сред трите най-големи проблема пред управлението и само 14% смятат, че правителството предлага успешни мерки в сектора. Социологическо проучване на агенция „Алфа Рисърч“ за нагласите в навечерието на стоте дни на кабинета „Радев“ показа, че „Прогресивна България“ е все така фаворит и при избори днес ще получи над 40% от гласовете, но обществото вече е критично и се съмнява, че ще се справи с големите проблеми.

Ако във вътрешната политика обаче промените са формални, то във външната настъпиха още през първите седмици. 

Смяна на посоката

Подкрепата за Украйна отдавна не се възприема единствено като солидарност с държава, станала жертва на руската агресия, нито само като въпрос на геополитическа ориентация. Тя се превърна в тест за мястото на всяка страна в новата система за европейска сигурност, която се изгражда след руската инвазия през 2022 г. Подкрепата за Киев е част от тази архитектура – редом с общите европейски програми за превъоръжаване, увеличаването на отбранителните разходи и укрепването на източния фланг на НАТО. 

В Бялата книга за европейската отбранителна готовност до 2030 г. подкрепата за Украйна е поставена редом с военната мобилност, увеличаването на производството и преодоляването на критичните дефицити във въоръжението. 

Най-непосредствената и най-належаща заплаха идва от Русия, която след пълномащабното си нахлуване в Украйна през 2022 г. се превърна в основния дестабилизиращ фактор в Европа. Войната в Украйна доведе до стотици хиляди жертви и масово разселване на населението. Русия премина към икономика на военни релси, като 40% от федералния ѝ бюджет (9% от БВП) са насочени към военни разходи. Тя увеличи капацитета на своята военна индустрия и задълбочи отношенията си с авторитарни съюзници като Беларус, Северна Корея и Иран. Все по-често Русия разчита на ядрени заплахи и хибридни стратегии. В същото време последователно допринася за нестабилността по периферията на Европа, особено в Грузия, Молдова, Армения и Западните Балкани.

Joint White Paper for European Defence Readiness 2030

На срещата на върха на НАТО в Анкара съюзниците поеха ангажимент за 70 млрд. евро военна техника, помощ и обучение за Украйна през 2026 г. и за запазване поне на същото равнище през 2027 г. 

Какво направи Радев? Заяви, че България ще помага „според своите възможности“, подчертавайки приоритета да се изграждат собствените отбранителни способности на страната.

На 7 юли, още преди срещата на лидерите, в Анкара се проведе NATO Summit Defence Industry Forum, посветен именно на отбранителната индустрия, инвестициите, производството и новите технологии. България отсъстваше от него.

Най-видимият знак за промяната дойде през юли в Париж. България не участва в срещата на т.нар. Коалиция на желаещите – формата, в който европейски държави координират военната подкрепа за Украйна и обсъждат бъдещите гаранции за сигурност, включително сътрудничество в областта на противовъздушната и противоракетната отбрана. Въпреки че премиерът Румен Радев получи лична покана от президента Еманюел Макрон, той отказа участие с аргумента, че „мястото на България не е там“, защото страната не участва в коалиция, която настоява за продължаване на финансовата и военната помощ за Украйна 

Правителството свежда възможната подкрепа до сферата на енергетиката и хуманитарните действия, но без да спира продажбите на оръжие и така да лиши военната индустрия от значителни приходи. За предоставената на Украйна помощ България е получила над 203 млн. евро по различни механизми на ЕС. 

Като премиер Радев продължи с миротворческите призиви, които отправяше и като президент, Европа да смени политиката си спрямо войната.

Решението на този конфликт не е в удължаването му с военни средства, а в силна дипломатическа мисия, която най-накрая ще сложи край на ескалацията.

България изрази резерви и към трима от руските граждани в 21-вия пакет санкции срещу Русия. За да не бъде блокиран целият пакет от евентуално вето, бяха извадени съоснователят и най-голям акционер в „Лукойл“ Вагит Алекперов, руският патриарх Кирил и милиардерът Искандар Махмудов. Управляващите пазеха до последно в тайна олигарха Махмудов, като единствената информация беше, че е „свързан с метрото“. Узбекът е сред акционерите на руската компания „Трансмашхолдинг“, чието дъщерно предприятие „Метровагонмаш“ е доставчик на най-старите влакове на метрото в София (линия 1). Двете компании са под американски санкции, защото произвеждат части за военна техника. 

Въпреки че е избегнал европейски санкции благодарение на България, а преди това – на унгарския премиер Орбан, Махмудов е обект на санкции от САЩ, Великобритания, Канада и Нова Зеландия заради подкрепата за руския режим. 

За всеки от спасените от eвропейски санкции бяха намерени аргументи. За Алекперов – инвестициите в бургаската рафинерия, за Махмудов – метровлаковете, а патриархът (някога агент на руските служби) бил измъкнат, защото „сме едно семейство с Руската църква“.

Радев обяви, че България няма да подкрепя санкции, които създават риск за българската икономика. Формално кабинетът не прекъсва общата европейска линия, но ограничава икономическия натиск върху Москва. Стигна се дотам Европейската комисия да изпрати в София българската еврокомисарка Екатерина Захариева, в опит да се изясни позицията на България относно подкрепата за Украйна.

Няма друга област, в която правителството да е толкова последователно, колкото раздалечаването от общата политика на ЕС и НАТО за подкрепа на Украйна. 

Към разнопосочните сигнали се добави и темата за американските военни самолети цистерни и протестите срещу тяхното пребиваване в авиобаза „Безмер“. Правителството не обясни ясно нито характера на мисията, нито ангажиментите на България, оставяйки вакуум, бързо запълнен от страхове и антинатовска реторика. Иран предупреди, че ще държи отговорни държави, които подпомагат действията на САЩ. От информация за телефонен разговор между външната министърка Петрова-Чамова и иранския ѝ колега Абас Аракчи се разбра, че той е използвал остър тон, предупреждавайки България, че съдейства за агресията на Вашингтон.

Объркване възникна и около проекта с „Райнметал“. След първоначалните внушения за ревизия или отказ от джойнтвенчъра за завод за барут и за 155-милиметрови снаряди, впоследствие се оказа, че съвместната работа с германската компания продължава. 

Решения на тъмно 

Не по-малко показателен от самите решения е начинът, по който се вземат. Най-важните външнополитически и енергийни решения остават без публично обсъждане и без комуникация от страна на правителството.

По БНР политологът доц. Огнян Минчев коментира, че „Прогресивна България“ като културен код, кадри и наследство е всъщност бившата БКП и от тази гледна точка „нейното поведение е свързано с опитите на свръхконцентрация на власт“. 

Управленските решения от първите месеци трудно могат да опровергаят подобно впечатление, а комуникацията и публичното говорене на депутати от „Прогресивна България“ звучат доста арогантно и обидно.

Показателен пример е развитието около 13-годишното споразумение между „Булгаргаз“ и „Боташ“, което също беше сключено на тъмно от служебния кабинет на президента с премиер Гълъб Донев (сега вицепремиер и министър на финансите). Срещу какви обещания от българска страна турският президент Ердоган се е съгласил да замрази двустранните договорености, по които България дължи над 360 млн. долара заради скъпия и неизползван капацитет, за който не се плаща от юли 2024 г.?

Темата е от особено значение за енергийната сигурност на ЕС. Украйна разполага с близо 32 млрд. куб. м подземни газови хранилища – едни от най-големите в света. В условията на отказ от руски тръбен газ те се превръщат в ключов елемент от европейската енергийна сигурност. 

За сравнение, българското газохранилище „Чирен“, чийто проект за разширение стана обект на разследване на Европейската прокуратура, би трябвало да увеличи обема си до 1 млрд. куб. м спрямо сегашните 550 млн.

Причината да се заговори за газ в отношенията България–Украйна са доставките на aмepикaнcки втeчнeн пpиpoдeн гaз (LNG) зa eвpoпeйcкo пoтpeблeниe в yкpaинcкитe xpaнилищa. За да стигне до Украйна, този газ няма как да заобиколи България, а трасето му зависи от това дали танкерите ще пристигат на гръцки терминал, както беше с първите доставки, или на турски (което би включило вече и споразумението с „Боташ“). 

Към решенията, вземани на тъмно, спада и кадровата политика на правителството. Вместо обещаното скъсване с партийния модел, първите назначения показаха добре познатата практика ключовите позиции да се разпределят между хора с политическа лоялност или дългогодишни връзки с някои от управляващите, пък били те ГЕРБ, „Има такъв народ“ или БСП. Вместо да демонстрира нов стандарт на управление, кабинетът пренарежда дялани камъни. В държавните дружества и администрацията започна да се оформя управленски микс от кадри на БСП, хора от служебните кабинети на президента и фигури от предишни управления. 

След като отстрани уличената в неправомерно високи възнаграждения и скандални договори шефка на НДК Андрияна Татарова, министърът на културата Евтим Милошев назначи съпругата на заместник-председателя на Народното събрание от парламентарната група на „Прогресивна България“ Иван Ангелов. С аргумента, че Ия Петкова-Ангелова e с доказан опит и професионализъм. Макар и новоизлюпен политик, университетският преподавател Ангелов се учи бързо и по bTV нарече войната в Украйна „специализирана военна операция“ – така, както я определя официално режимът в Кремъл. 

Цялата тази непрозрачност и подмяна на предизборните обещания с realpolitik се превръща в отличителен белег на първите 80 дни – решенията се обявяват, но мотивите и договорките, поети от името на държавата, остават неизвестни. Правителството продължава да работи без управленска програма, макар че в края на май вицепремиерът Иво Христов обеща да е готова до месец и половина.

Най-голямото мнозинство в най-новата история на България засега произведе най-малко промени в начина на управление. 

* През 2001 г. Симеон Сакскобургготски каза, че му трябват 800 дни, за да „се почувства осезаемо повишение на жизнения стандарт на българина“.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/na-trapezata-na-evropeyskoto-razshiryavane-domakini-gosti-i-nezhelani-posetiteli/

Двайсет и седем високопоставени лица са седнали на една голяма кръгла маса и вечерят. Всеки има различни ястия пред себе си и е платил различна цена за куверта, но всички имат право на мнение за основното ястие, както и дали да бъдат поканени други участници. Един е напуснал през 2020 г. по невнимание и сега горчиво съжалява и обмисля да се върне. Още десетина чакат да влязат, някои вече стоят непосредствено пред вратата на трапезарията. Други са в самото начало на дългия коридор, а един от 1987 г. звъни на входната врата, но за пореден път е оставен „замръзнал“ навън заради непристойно поведение. Двама пък са желани гости, но техните собствени трапези са по-богати от тази, на която са поканени. Един се двоуми от 2009 г. и през август пак ще решава иска ли да вечеря с останалите, или не. Мнозина от самите вечерящи периодично се оплакват и негодуват, но знаят, че общата трапеза ще ги засити повече, отколкото ако решат да се хранят сами.

Приблизително така може да се изобрази разширяването на Европейския съюз, обявено за един от приоритетите на новия мандат на Европейската комисия. Войната в Украйна превърна обещанието за членство в ЕС в съвсем обозрима и конкретна перспектива не само за нападнатата държава, но и за страните от Западните Балкани, които отдавна чакаха в коридора, и сега изведнъж стана неудобно да се правим, че не ги забелязваме. А принципът „Съединението прави силата“ изглежда все по-утешителен в съвременния непредвидим свят.

Западните Балкани на много скорости

Черна гора, най-напреднала за момента в преговорния процес, води усилена имиджова кампания под лозунга „28 до 28“ – идентифицирайки се като „епицентър на еврооптимизма“ и надявайки се да стане 28-мата страна членка на ЕС до 2028 г. Гърция, която по време на председателството си на ЕС през 2003 г. игра ключова роля в подготвянето на предишното голямо присъединяване на десет страни през 2004 г., вече заяви готовност да направи необходимото за Черна гора в края на следващата година, когато пак ще е начело на ЕС. Европейският парламент също потвърди в годишния си доклад, приет на 17 юни на пленарната сесия в Страсбург, че Подгорица продължава да бъде най-напредналата от всички кандидат-членки, следователно вероятно ще бъде първата, която ще се присъедини.

По време на същата пленарна сесия Европейският парламент констатира, че Албания изостава заради корупция и вътрешнополитически проблеми, Босна и Херцеговина – заради недостатъчни реформи. А Северна Македония беше призована да направи необходимите конституционни промени, за да реши проблемните въпроси, включително тези, които са свързани с отношенията ѝ с България.

Косово, кандидатствала за членство през 2022 г., все още няма статус на страна кандидатка и не води преговори не само защото не е достатъчно подготвена, както се казва в последния доклад. По-сериозната причина е, че независимостта ѝ не е призната от 5 страни членки на ЕС (Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър), което блокира Съвета да придвижи процеса напред.

Сърбия, за която докладът ще бъде гласуван отделно през юли, се очаква да бъде силно разкритикувана заради флиртовете си с Русия и Китай, подобно на критиките към Грузия – също страна кандидатка от края на 2023 г. Пътят към членството на Грузия е замразен заради отявлените антидемократични закони, приети след изборите през 2024 г., включително за чуждестранните агенти, любим и на българското „Възраждане“. Турция също е със замразена кандидатура още от 2018 г. по сходни причини, свързани с върховенството на закона и демокрацията – критики, които се повтарят ежегодно в докладите на Европейския парламент и които като че ли се приемат с все по-голямо пренебрежение на Босфора.

Украйна и Молдова по бързата процедура, но колко бързо?

Докато положението със Западните Балкани и Турция е относително ясно, защото тези страни отдавна са в чакалнята на ЕС, Украйна и Молдова кандидатстваха през 2022 г. и присъединяването им все по-често се споменава като неотложно. Особено след като Виктор Орбан, основният отявлен опонент на украинското членството, слезе от унгарската политическа сцена. Сред най-големите привърженици на идеята са скандинавските и балтийските държави, които в същото време се чувстват най-застрашени от Русия. За да ускорят преговорите между Украйна и ЕС, те дори сформираха специална група от съветници с опит в европейските дела и дипломацията – привилегия, с която балканските страни не разполагаха.

Въпреки привидния ентусиазъм обаче подходът на ЕС е предпазлив не само защото преговорите с Украйна и Молдова все още са в самото начало. Влизането на Черна гора в ЕС ще означава присъединяване на малко над 600 000 души към населението на ЕС, а населението на Украйна е около 40 милиона… Това означава, че Украйна ще се нареди на пето място в Съюза по брой на населението и на първо по територия. Тя ще има приблизително същия брой евродепутати като Испания и Полша – между 53 и 60, и ще разполага със същата тежест като тях при гласувания в Съвета на ЕС. От друга страна, ще се нуждае от много средства, за да се възстанови и развие икономически. Но и ще може да подпомогне ЕС в амбициите му за самостоятелна отбрана, тъй като напредна значително в тази област в сравнение с всички други страни от ЕС.

Освен че новите гости трябва да спазят определени изисквания, за да седнат на общата трапеза, и домакините трябва да са готови да ги посрещнат.

Така нареченият капацитет на усвояване на ЕС (absorption capacity) се отнася до политическото, финансовото и институционалното приспособяване на Съюза към по-голям брой страни членки. Това включва както големи и сериозни въпроси, като бюджета и оперативните програми, така и логистични детайли, отнасящи се до необходимостта от нови офиси и сгради, които да приютят бъдещите евродепутати, комисари, дипломати и служители.

За да забави ритъма, без да разочарова Украйна, Германия вече предложи като междинна стъпка асоциирано членство на Украйна, което да даде достъп до определени политики, но без право на глас. Идеята бе отхвърлена от украинския президент Володимир Зеленски като „несправедлива“. Новият унгарски лидер Петер Мадяр подкрепи отварянето на първите преговорни глави между Киев и Брюксел, но настоя да не се избързва. Той обеща референдум в Унгария след 10–15 години, ако всички глави са затворени от Украйна за това време.

Молдова, от друга страна, доскоро беше неформално обвързана с Украйна, тъй като Европейската комисия разглеждаше в един пакет присъединителния процес с двете страни, но „със започването на преговорите всяка страна е отговорна за себе си“, както каза Урсула фон дер Лайен. Присъединяването и на двете държави ще затвърди евроатлантическата им ориентация и ще ги спаси от руското влияние, но предстои да разберем дали това може да стане еднакво бързо и за мирна Молдова, и за Украйна, в която войната продължава. Ако се стигне до блокаж, Кишинев разполага с резервен вариант: да се присъедини към Румъния и така автоматично да влезе в ЕС. Според молдовския вицепремиер, ако присъединяването не приключи до 2028 г., може да се пристъпи към това алтернативно решение.

На север от Брюксел: стъпка напред, две назад

Бившите източни и балкански социалистически страни напират да влязат в ЕС не само по икономически и политически причини, а и за да затвърдят принадлежността си към европейските ценности и да запълнят пукнатините, оставени от пропастта на Студената война. Различна е обаче мотивацията на други европейски държави, които периодично се колебаят да се присъединят към ЕС или да се върнат, след като доброволно са го напуснали.

Два референдума на норвежците (1972 и 1994 г.) и един на швейцарците (1992 г.) оставиха двете държави извън Съюза, макар че и двете имат достъп до общия пазар на ЕС, част са от Шенген и се възползват от много общи програми на основата на двустранни споразумения. Същото разширено партньорство ЕС е изградил и с Лихтенщайн и Исландия. Рейкявик обаче подаде кандидатура за членство през 2009 г., оттегли я малко по-късно, но отново се активизира след като Русия нападна Украйна. И ще организира референдум за членство през август 2026 г.

Несъмнено най-големият прецедент в историята на отношенията между ЕС и европейските държави беше създаден от Великобритания, която напусна през 2020 г., след проведен референдум. Резултатите от него учудиха дори тези, които инициираха провеждането му. В новия документален филм на BBC, посветен на десетгодишнината от злополучния референдум: „Брекзит: много британска гражданска война“, са включени главни действащи лица от тогавашната политическа сцена. Сред тях са консервативният премиер Дейвид Камерън, организирал референдума, и Борис Джонсън, също консерватор и защитник на Брекзит. Те споделят изненадата си от крайния резултат и неподготвеността си за него: докато предварителните социологически проучвания сочат, че повече от половината англичани искат да останат в ЕС, гласуващите решават точно обратното.

Десетгодишнината от референдума беше повод за много равносметки и анализи,

в които се анализират загубите на Острова от оттеглянето му от европейската трапеза и се разобличават лъжите зад кампанията преди референдума. Отчитат се намалени търговски и икономически показатели, Лондон е загубил привлекателността си на световна финансова столица, а проблемите с нелегалната имиграция още по-трудно могат да се решат сега, когато Великобритания трябва да се справя сама. През последните месеци лейбъристкото правителство на Киър Стармър зачести изявленията си в полза на нови преговори с ЕС и евентуален ход назад: Breturn. Обществената подкрепа за завръщането прогресивно расте през последните десет години, а от страна на Брюксел и на европейските граждани винаги е имало интерес и готовност англичаните пак да седнат на общата трапеза.

Но планираната среща между ЕС и Великобритания на 22 юли в Брюксел, на която трябваше да бъде обсъдено новото засилено сътрудничество в редица области, беше отложена, след като Стармър подаде оставка, а вероятният следващ британски премиер Анди Бърнам заяви още преди да бъде назначен, че връщането в ЕС няма да е приоритет. Засега въпросът остава открит, но не е изключено една или няколко други държави да влязат в ЕС, преди британците да решат какво искат да правят.

България: какво мислим ние за разширяването?

Дори след като приключи преговорния процес по всички глави, дадена държава не може да се присъедини, преди всички държави членки да са одобрили и ратифицирали това присъединяване. Проучване на Евробарометър от септември 2025 г. сочи, че 56% от европейците подкрепят бъдещи разширявания, като Украйна се радва на най-голяма подкрепа сред страните кандидатки (най-висока в Швеция – 91% и Финландия – 81%), а Турция е най-непопулярна (най-ниска сред кипърците – 13% и австрийците – 19%). Българските резултати обаче са различни: 63% от анкетираните подкрепят Сърбия, после идват Босна и Херцеговина, Черна гора, Молдова, Грузия и Турция, Албания и Косово с подкрепа между 50 и 40%. На последно място сред българските анкетирани се нареждат Украйна (31%) и Северна Македония (32%). Само в Унгария и Чехия подкрепата за Украйна е толкова ниска, колкото и у нас.

Логично е да се запитаме защо в България сме по-склонни да приемем в ЕС една голяма държава като Турция, която коренно се различава от останалите в географско, политическо, културно и религиозно отношение и за момента е много далеч от демократичните стандарти, отколкото да подкрепим други две държави, с които споделяме общо славянско наследство? Докато липсата на подкрепа за Северна Македония е пряко свързана с проблемите в двустранните отношения между София и Скопие, зад отрицателното отношение към Украйна ясно прозират българските симпатии към Русия. Тук фразата „Врагът на моя враг е мой приятел“ е преобърната на „Врагът на моя приятел е мой враг“. Ето защо не искаме да седим на една трапеза с този враг, да не би това да постави в риск много „по-важните“ ни приятелства.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/nevidimiyat-premier/

Европейският тур на Румен Радев със сигурност доказа едно – вторият Орбан още не се e родил, след като първият вече е история. Българският премиер не е политикът на големите битки, нито притежава политическата тежест и решителност за открит бунт срещу Европейския съюз. 

Първата му обиколка в чужбина като премиер показа, че е достатъчно умерен, за да е приемлив за Брюксел, но и критичен, за да запази образа си пред евроскептичната публика в България. Той имаше срещи с френския президент Макрон, с генералния секретар на НАТО Марк Рюте, с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и на Европейския съвет – Антонио Коща.

Радев не е човекът на големия разрив, а на голямото „да, но“. 

Да, България е част от ЕС, но не бива да помага на Украйна. Най-напред да гарантира стандарта на живот и сигурността на българските граждани и след това може да отделя средства за въоръжаване на чужди армии.

Да, Русия е проблем, но Европа трябвало „да преговаря“ и да бъде водеща. 

Европа трябваше да бъде водеща в тези преговори, да не допуска те да се изземват като инициатива от други, трети играчи. Това е важната мисия на Европа. Това, което лично мен ме притеснява, това е стремежът на Европа да постигне конвенционална победа над най-голямата ядрена сила, без да има възможности да прихваща и да противостои на съвременните хиперзвукови оръжия. Това е сериозен риск. Трябва да има смяна на цялостната политика на Европа по отношение на конфликта в Украйна. 

Тези изявления на Радев след срещата му с президента Макрон в Елисейския дворец звучат като „реторика за вътрешна употреба“, по определението на анализатора Веселин Желев. 

Във френските медии, отбелязва Желев, няма нито една публикация, нито един репортаж, нито дори кратка бележка за визитата на българския премиер. Радев е невидим за France-Presse, както и за водещите всекидневници и седмичници – Le Monde, Le Figaro, Libération, Journal du Dimanche, Le Point, L’Express – плюс сайтовете на основните телевизионни канали и France 24. 

Радев, ще удряш ли с юмрука?

Абсолютното мнозинство дава възможност за бързи решения без оправдания. Първият тест е кадровият – ВСС, главен прокурор, регулатори. От него ще се види към обещаната промяна ли се върви, или „юмрукът“ ще пренарежда същата система с други лица. От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

В България обаче социологическата агенция „Маркет Линкс“ измери рекордните 56% одобрение за Румен Радев – компенсация за френското пренебрежение, на фона на 77% неодобрение за лидера на ГЕРБ Бойко Борисов.

В Брюксел и Париж Радев всъщност повтори една и съща политическа формула: България е лоялна на ЕС и НАТО, но Европа греши в най-важния си геополитически избор. Според президента континентът е избрал да търси „мир чрез сила“, да инвестира в превъоръжаване и дългосрочна подкрепа за Украйна вместо в преговори. Позиция, която той следва през последните години.

С Урсула фон дер Лайен Радев говори за върховенство на закона, за борба с корупцията и общи европейски решения. Тя пък, освен новината за размразените 370 млн. евро по Плана за възстановяване и устойчивост, отбеляза, че разчита на българската подкрепа за Украйна, както и за противодействие на хибридните атаки срещу ЕС.

В НАТО Румен Радев подчерта българския принос към сигурността на Алианса. Абсурдизмът в позициите му е, че поставя под съмнение самата логика на европейската политика към Украйна, а в същото време е повече от ентусиазиран за още инвестиции в отбраната и за развитие на потенциала на военната индустрия, в това число чрез инструмента SAFE.

Двойни стандарти

Симпатизантите на Радев не улавят тези противоречия. В действителност България е облагодетелствана от продължаващата четвърта година война в Украйна, взела близо 2 милиона жертви от двете страни.

За периода 2022–2025 г. военнопромишленият комплекс e изнесъл оръжие за над 6,65 млрд. евро. Въоръжението и боеприпасите са около 5,5% от целия експорт. Зад тези цифри стоят хиляди нови работни места и заплати, което пък означава ръст на потреблението и подкрепа и за други сектори на икономиката.

България укрепва отбранителните си способности, модернизирайки армията си. Постигната е целта за инвестиции в отбраната, равни на 2% от БВП и се върви към повишаване до 5%, потвърди самият Радев, бивш главнокомандващ Военновъздушните сили, преди да бъде избран за президент.

Мълчанието на Радев струва злато

Наблюдаваме феномена „Румен Радев на Шрьодингер“. Докато мълчи, той едновременно е срещу корупцията и мафията в правосъдието, за диалог с Русия, против еврото, за ЕС… Това ще свърши с обявяването на партийните му листи. И после? Коментар от Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Специално внимание заслужава инструментът SAFE, който предвижда до 150 млрд. евро заеми за общи военни поръчки, развитие на европейската отбранителна индустрия и намаляване на зависимостта от американско оръжие.

Украйна не може да взема заеми по програмата „Действие за сигурност за Европа“, но пък е изцяло асоциирана със SAFE. Нейни компании могат да участват в производството и доставките. За да бъде финансиран даден проект, европейските правила изискват крайният продукт (например боеприпаси или бронирана техника) да съдържа поне 65% компоненти, произведени в ЕС, Европейската асоциация за свободна търговия или Украйна. 

Полша води инициативата с одобрен мащабен национален план на стойност 43,7 млрд. евро за 139 отбранителни проекта. Като гранична държава, голяма част от нейните съвместни поръчки са насочени към укрепване на източния фланг и интеграция с украинското производство.

Румъния се нарежда на второ място по обем на финансиране с одобрен план за 17 млрд. евро. Тя играе критична логистична и производствена роля в проектите, свързани с Украйна.

Балтийските държави (Естония, Латвия и Литва) първи получиха одобрение за своите планове и настояват за съвместни поръчки на артилерия и дронове, в които украинските компании участват като подизпълнители. България ще вземе 3,261 млрд. евро нисколихвени заеми по SAFE, като част от тези средства ще бъдат насочени към съвместно дружество между германския концерн Rheinmetall и държавните ВМЗ – Сопот. Целта е изграждане на завод за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди и барут по стандартите на НАТО.

Как неподкрепата за Украйна се съчетава с ползите от войната – икономически, индустриални и стратегически, е тема, която Радев не коментира. Защото България едновременно печели от европейското превъоръжаване, разширява военната си индустрия, модернизира армията си с европейски средства и участва в общата отбранителна архитектура на ЕС. В същото време премиерът продължава да говори така, сякаш подкрепата за Украйна е чужд, наложен отвън проект. 

Политиката, която демонстрира при срещите си с европейските лидери, не е на открит конфликт с ЕС, а постепенно отстъпление с внушението, че европейската решителност е опасна, а европейската солидарност – прекалено скъпа. 

Абсолютното мнозинство, което спечели в България обаче, притъпява остротата на политическите реакции. Липсваха коментари от парламентарно представените политически сили, с изключение на „Да, България“, част от „Демократична България“.

Не Украйна започна войната, а Русия, и не Украйна и Европа отказват преговори, както казва Румен Радев, но Русия иска капитулация… Ако не само символно, но и реално Радев започне да откъсва България от сърцето на Европа и застане срещу българския интерес, ще реагираме светкавично и остро.

Божидар Божанов, съпредседател на „Да, България“, пред Дарик радио

Засега премиерът показва двойни стандарти. От една страна, казва сбогом на оръжията за Украйна, от друга, одобрява инвестициите в отбрана, но не се осмелява да защити тази сигурност с ясна политическа позиция. Иска ЕС да плаща цената на сигурността си, без да има смелостта да назове откъде идва заплахата. 

Затова остава невидим за Европа и толкова удобен у дома.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/es-i-usa-je-taime-moi-non-plus/

Ако си представим системата за международна сигурност като архитектурна постройка, то поне една носеща стена се срути през изминалите седмици от европейска гледна точка. Апетитите на Тръмп към Гренландия разклатиха правителствата на държавите членки и институциите на ЕС, поставяйки ги пред немислима досега заплаха. Не само бъдещи военни действия в Стария континент започнаха да изглеждат потенциално възможни  (този риск вече беше станал очевиден, след като Русия нападна Украйна), но сега европейците се оказаха директно заплашени от традиционния си партньор, съюзник и закрилник – САЩ. Как се отразява това на европейските политики в областта на сигурността и отбраната и къде е мястото на България в новия световен ред?

Рамо до рамо срещу бедствието Тръмп

Международният икономически форум в Давос още не беше приключил, когато на 22 януари лидерите на страните от ЕС се събраха на неформална вечеря в Брюксел да обсъдят актуалните развития в трансатлантическите отношения и последиците от тях за Съюза. Погледната отстрани, срещата изглеждаше като терапевтична сбирка на общност, която е покосена от природно бедствие, а членовете ѝ изпитват необходимост да бъдат заедно в тежък момент, за да споделят страховете си и да потърсят взаимна утеха.

В заключителните си думи председателят на Европейския съвет Антонио Коща подчерта, че в отношенията между партньори и съюзници следва да се действа внимателно и с уважение, както и че Европа е твърдо решена да постигне по-голяма стратегическа автономност. Той също каза, че търговските отношения между ЕС и САЩ трябва да бъдат стабилизирани, но Европа има силата и инструментите да се защитава срещу всяка форма на принуда. На заплашителния тон на Тръмп за налагане на мита и военни действия в Гренландия Европа отговори дипломатично, но твърдо. Позицията, като всяко друго становище на ЕС, отразяващо 27 различни национални политики, приведе под най-малък общ знаменател гнева на Франция, Испания и скандинавските държави към Тръмп, по-нюансираните позиции на Полша и балтийските държави и откровената подкрепа на Унгария, Словакия и Чехия за американския президент.

Осъзнаването, че Европа трябва да поеме отговорност за собствената си сигурност, не идва от кризата с Гренландия. Още в началото на миналата година председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен представи новата европейска стратегия за сигурност като един от приоритетите си, за да се постигне радикално превъоръжаване на Европа в отговор на новата геополитическа ситуация. Според стратегическия документ от държавите членки се очаква да осигурят 800 мрлд. евро, за да гарантират пълна отбранителна готовност до 2030 г.

Мечтаят ли европейците, когато говорят за стратегическа автономност?

Евроатлантическата схватка стана още по-интересна, когато броени дни след Давос дуелът ЕС–САЩ се пренесе в Европейския парламент (ЕП). На съвместно заседание на Комисията по външни отношения (AFET) и на Делегацията за отношения с Парламентарната асамблея на НАТО генералният секретар Марк Рюте неколкократно подчерта, че вижда европейската отбрана като допълваща Северноатлантическия алианс, но в никакъв случай не и като автономна и военна сила.

И ако някой си мисли, че ЕС или Европа като цяло може да се защити без САЩ, нека продължава да мечтае. Вие не можете. Ние не можем. Нуждаем се един от друг,

каза той, с което предизвика възмущението на евродепутатите.

Идеята, че Рюте, най-дълго управлявалият министър-председател на Нидерландия и убеден проевропейски политик, когото европейците припознават като „един от нас“, сега защитава политиките на Тръмп и разубеждава Европа от намеренията ѝ да изгради собствен отбранителен капацитет, не се понрави на мнозинството членове на ЕП.

Генерален секретар на НАТО ли сте, или негов посланик в ЕС?,

попита испанският евродепутат Начо Санчес Амор. Евродепутатите бяха разочаровани от липсата на неутрална позиция, каквато подобава на един генерален секретар. Дори фактът, че в Давос Рюте спаси положението, като успя да постигне съгласие с Тръмп по въпроса с Гренландия и да предотврати (засега) военни действия и високи мита за европейците, не беше достатъчно утешителен. Защото на този етап условията на сделката и евентуалните загуби, които ще понесат Гренландия, Дания и Европа, остават неясни.

„Вашият напредък зависи от нашия успех“

Друго проблемно и изключително важно за евроатлантическите отношения споразумение – търговската сделка между САЩ и ЕС – беше обсъдено два дни по-късно в същата комисия AFET, този път в присъствието на Андрю Пъздър, новия посланик на САЩ в ЕС. Той e адвокат и собственик на верига ресторанти за бързо хранене, върл противник на абортите и на синдикатите, защитник на роботизацията. Беше номиниран за министър на труда по време на първия мандат за Тръмп, но принуден да се оттегли заради множество скандали, свързани с личността му. От есента на 2025 г., след подписването на първото търговско споразумение между Урсула Фон дер Лайен и Доналд Тръмп, Пъздър пое щафетата да представлява американските интереси в Брюксел, докато договореното между председателката на Европейската комисия и американския президент мине през одобрението на ЕП и Съвета на ЕС.

На последната среща в Европарламента Пъздър много ясно заяви американската позиция за търговските отношения между Новия и Стария континент. Според него надпреварата в областта на изкуствения интелект ще реши икономическата съдба на Запада и за да устоим на съревнованието, се нуждаем от пет неща: енергия, изкопаеми суровини, данни, центрове за данни и развит софтуер. Европа трябва да се индустриализира и да следва САЩ по отношение на търговията, енергетиката, данните и инфраструктурата за изкуствен интелект, както и да намали регулациите, за да облекчи американските компании, каза още той.

Във въпросите си към новия посланик на САЩ мнозинството евродепутати защитиха правото на Европа да развива икономически политики, съобразени с нейните закони и ценности.

Законодателството ще го поправим ние, ако сметнем за необходимо, не вие. Нашата цел е да помогнем на САЩ да промени настоящата си авторитарна траектория,

заяви евродепутатът от левицата Санчес Амор. Други представители на ЕП задаваха и актуални въпроси, свързани с Гренландия, Украйна и новия Съвет за мир на Тръмп, които Пъздър заобиколи. Само германският евродепутат Александър Сел от крайнодясната „Европа на суверенните нации“ се съгласи с възгледите на американския посланик и със Стратегията на САЩ за национална сигурност, затвърждавайки за пореден път пълната взаимна подкрепа между европейската крайна десница и Тръмп.

Ние нашите ангажименти сме ги изпълнили, сега е ваш ред да напреднете по сделката,

каза още Пъздър, намеквайки за скорошното временно замразяване на работата по търговската сделка от Комисията по международна търговия на ЕП заради заплахите на Тръмп и проблемите с Гренландия.

Така в рамките на три дни американските хегемонистични позиции – както в областта на отбраната и сигурността, така и в сферата на търговията и икономиката – отекнаха еднакво силно в ЕП и притиснаха Европа от двете страни, като в макдоналдски чийзбургер, в стремежа си да я подчинят на американската визия за бъдещето. И то не коя да е визия, а на Америка като частна еднолична корпорация, предвождана от Тръмп.

Къде сме ние?

Български евродепутати не бяха чути да задават въпроси на двете важни изслушвания в AFET и в Делегацията за отношения с НАТО, въпреки че имаме двама постоянни членове в тази комисия (Андрей Ковачев от ГЕРБ и Станислав Стоянов от „Възраждане“) и трима заместник-членове (Илхан Кючук от ДПС, Ивайло Вълчев от ИТН и Петър Волгин от „Възраждане“).

За сметка на това името на страната се открои редом с това на Унгария във връзка с подписания от премиера в оставка Росен Желязков документ за присъединяване на страната ни към Съвета за мир, създаден от Тръмп. Ето как коментира Financial Times компанията, в която изневиделица (за българското общество и за европейските ни партньори) се намери и България:

Шестима монарси, трима бивши съветски апаратчици, два режима, опиращи се на военна подкрепа и лидер, издирван от Международния наказателен съд за предполагаеми военни престъпления…

Останалите европейски държави отказаха участие в едноличната инициатива на Тръмп, а Антонио Коща подчерта, че ЕС ще се придържа към мирен план за Газа в съответствие с приетата през ноември 2025 г. Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН. В България присъединяването към обявения от американския президент Съвет предизвика остри критики – както от анализатори и експерти по международно право, така и от юристи и специалисти по конституционните въпроси. Международни анализатори също смятат, че и от юридическа, и от външнополитическа гледна точка това е организация с неизяснен статут и централизирана власт, в която решенията се вземат еднолично от Тръмп. А останалите държави членки служат или за донори (стига да платят членската такса от 1 млрд. долара за пожизнено присъединяване), или за декор за снимките, както изглеждаше на срещата в Давос.

В тази сложна геополитическа ситуация на изострени отношения между ЕС и САЩ, когато европейските държави застават рамо до рамо, за да консолидират позициите си и да устоят на американския натиск, България изпраща двусмислени сигнали, като за пореден път застава срещу Европа и редом до Унгария – черната овца на ЕС в момента. Такова поведение се наблюдава понякога и от страна на Словакия и Чехия и дава все повече основания на редица западни държави начело с Германия да поддържат идеята за Европа на две скорости като единствена възможна алтернатива на разнопосочните влияния, господстващи в ЕС. Франция, Полша, Испания, Италия и Нидерландия вече са поканени от германския финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл да обсъдят конкретен план за действие в тази насока.

При такъв сценарий България едва ли може дори да се надява да е в групата на втората скорост, където ще се озоват страни като Белгия, Малта, Португалия, Кипър, Гърция, Люксембург, балтийските и скандинавските държави – по-малки по територия, население и възможности, но с ясни проевропейски позиции и с безспорна ценностна принадлежност към ЕС. За лошите ученици от Източна Европа, които претендират да са по-находчиви, като поддържат т.нар. външнополитически баланс едновременно с ЕС, САЩ и Русия, остава рискът да се озоват в задния двор на европейската система на сигурност, която, макар и разклатена в момента, остава единствената демократична алтернатива в един нестабилен свят на видими и невидими заплахи и безпринципни съюзи.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/noviyat-byudzhet-na-es-obsht-portfeyl-ili-vsekimu-spored-zaslugite/

В свят, който се променя със скоростта на светлината, дългосрочното планиране е като нощен преход по слабо осветен маршрут: имаш обща представа за посоката, но трябва да внимаваш къде стъпваш, и почти не виждаш какво те очаква в далечината. Планирането на следващата многогодишна финансова рамка (МФР) 2028–2034 на Европейския съюз изисква същата бдителност и далновидност. От една страна, трябва да се отделят достатъчно средства за проблемни области, за които отсега се знае, че се нуждаят от инвестиции. От друга, трябва да се осигури достатъчно голямо поле за промяна на скоростта и посоката на движение в зависимост от новите предизвикателства, които все още не виждаме по пътя.

Задачата се усложнява допълнително от броя на замесените действащи лица в процеса на вземане на решения. Първоначалното предложение се изготвя от Европейската комисия (ЕК) и трябва да бъде одобрено от Европейския парламент и от всички страни членки, представени в Съвета. Преговорите продължават около две години, а ако не се постигне съгласие, процесът започва отначало.

Новата бюджетна сага започна през юли 2025 г.,

когато Комисията представи за първи път своето предложение за МФР 2028–2034. Урсула фон дер Лайен пледира за гъвкава и опростена структура: 2 трилиона евро за срок от 7 години, разпределени в 4 (вместо 7, както досега) т.нар. функции:

1. икономическо, социално и териториално сближаване, земеделие, просперитет и сигурност на селските райони и морското дело;
2. конкурентоспособност, просперитет и сигурност;
3. глобална Европа;
4. администрация.

Данни: Европейски парламент

Съществената разлика в сравнение с предишната финансова рамка 2021–2027 е, че средствата по функция 1 ще се управляват от всяка държава членка в рамките на т.нар. Национални и регионални партньорски планове. Почти половината от 7-годишния бюджет – 44%, са заложени в тези планове. Комисията нарича това опростяване: вместо досегашния „пачуърк“ от 52 програми ще има 16 и всяка държава ще изработи в сътрудничество с ЕК своя национален план.

Страните ще имат достъп до същия размер средства както преди, но изплащането им ще е обвързано с изпълняването на цели и реформи и със спазването на върховенството на закона. В речта си в пленарната зала на 12 ноември Урсула фон дер Лайен подчерта, че така ще пребори една от основните слабости на сегашния бюджет – непълното усвояване на средствата. Според изчисления на ЕК до края на 2027 г. почти една четвърт от настоящия бюджет – около 340 млрд. евро, няма да е достигнала до бенефициерите.

За Европейския парламент обаче това не е опростяване, а ренационализация.

Според противниците на новата бюджетна структура прехвърлянето на тези самостоятелни фондове в един общ пакет, управляван самостоятелно от всяка столица, нарушава принципите на единодействие и солидарност на Съюза. То омаловажава ролята на регионите и поставя в риск европейското земеделие и регионалната политика, тъй като за тях няма заделени отделни бюджетни пера, както е в настоящата финансова рамка.

И това е само една от няколкото сериозни критики, отправени от евродепутатите към бюджетното предложение на ЕК. Дни преди обсъждането му в пленарната зала през ноември групите на Европейската народна партия (ЕНП), социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и зелените се обединиха в обща ултимативна позиция, че обсъждането по МФР не може да започне, ако ЕК не поправи първоначалното си предложение.

Фон дер Лайен привидно склони на компромис, като заложи минимум 10% от неразпределените средства от функция 1 да отидат за селските райони. Тя обеща и частично възстановяване на значимостта на регионите и засилване на ролята на Европарламента в бюджетните решения.

ЕНП, от която е и Лайен, приветства предложените промени като стъпка в правилната посока, но другите политически групи определиха поправките като козметични и недостатъчни.

Опасностите от прекалената централизация

В страни с корумпирани или клонящи към авторитарност правителства, като някои от настоящите в Централна и Източна Европа, прехвърлянето на почти половината бюджет към националните планове крие опасности от злоупотреби и невъзможност да се достигне до средства, ако не си близък до властта. Това и досега беше отчасти така, тъй като немалка част от програмите на ЕС минаваха през националните министерства, но новото предложение ще даде още повече власт на столиците.

За този риск предупреди председателката на „Обнови Европа“ Валери Айер по време на пленарния дебат за МФР. Тя посочи Унгария като пример за корумпирана държава, а България – като държава, в която политически опоненти могат да се озоват зад решетките без съд и присъда, намеквайки за арестите на Благомир Коцев и Николай Барбутов.

„Обнови Европа“ ще бъде безкомпромисна! Нито един цент от нашия бюджет не трябва да се дава на корумпираните и на автократите, които стават все повече и повече, злепоставят нашите ценности, но никога не се оплакват, когато трябва да усвоят чековете на Комисията,

каза още Айер. 

ЕК смята, че ще избегне злоупотребите, като въведе изисквания за извършени реформи, преди да отпусне финансиране. Така субсидиите ще са основани не на предварително изчислени разходи, а на постигнати резултати, както е в момента с Механизмa за възстановяване и устойчивост на ЕС. За България вече са задържани 215 млн. евро от второто плащане по този план заради неизпълнени ангажименти в борбата с корупцията. Ако ЕК започне да прилага този подход и за следващата МФР, средствата от функция 1 за земеделие и регионално развитие в бъдеще също може да се окажат под въпрос за нас.

Новият подход на ЕК, особено по отношение на парите за земеделие, притеснява не само България. По инициатива на Италия още пет държави (Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Португалия) се присъединиха към страната ни. Те отправиха искане на заседанието на Съвета по селско стопанство и рибарство на 17 ноември за запазване на Общата земеделска политика като самостоятелна политика със стабилен бюджет, както е в момента. Много от евродепутатите от различни политически групи са на същото мнение, тъй като неведнъж са виждали отблизо гнева на европейските земеделци, окупиращи периодично Брюксел с трактори през изминалите години.

Сянката на Драги

Докато земеделието и кохезионните фондове се считаха за традиционни приоритети на ЕС в миналото, сега на преден план изпъква втората функция в новата МФР – „конкурентоспособност, просперитет и сигурност“, за която са отделени 21% от общия бюджет. Фон дер Лайен се опира на доклада на Марио Драги, бивш президент на Европейската централна банка и бивш министър-председател на Италия. Той беше натоварен със специалната мисия да го изготви с конкретни съвети как Съюзът да се върне на световната сцена. Според Драги, ако ЕС не стане по-производителен и конкурентоспособен, не само бъдещето му, но и смисълът на съществуването му ще бъдат поставени под въпрос.

Вземайки присърце заключенията на Драги, ЕК предложи създаването на нов фонд за конкурентоспособност, който да финансира декарбонизацията, дигиталния преход, биотехнологиите и биоикономиката, здравето и отбраната. Към тази втора функция ще спадат и „Хоризонт Европа“ за научноизследователска дейност, Механизмът за свързване на Европа за транспорт, енергия и телекомуникации, „Еразъм +“ и „ЕС – Агора“.

Макар че заложените цели са амбициозни, редица заинтересовани страни вече отбелязаха, че отделените средства не са достатъчни. Според Лигата на европейските изследователски университети има опасност много от ресурсите на новия фонд да отидат за разработването на стратегически технологии, а не за чисто научни изследвания. В дългосрочен план това би подкопало научната автономност на Европа. Европейската мрежа на регионите за научни изследвания и иновации пък смята, че средствата ще облагодетелстват големите играчи и няма да стигнат до по-дребните регионални или независими научни инициативи.

ЕС като глобален играч

Външнополитическата роля на ЕС е взета под внимание и в третата функция – „Глобална Европа“, на която се полагат 10% от общия седемгодишен бюджет. Тя включва:

• подкрепа за страните кандидатки;
• възстановяване на Украйна;
• партньорства с трети страни;
• специален резервен капацитет от 15 млрд. евро за реагиране при възникващи кризи и непредвидени нужди.

Предишните седем инструмента сега са обединени в един фонд, разделен на пет географски области. Въпросът, който възниква, е как може да се определят геополитическите интереси на ЕС по географски признак. Особено като се има предвид, че всяка от европейските държави има различни стратегически интереси извън Европа в зависимост от историческото си минало и търговските си партньорства.

Не само размерът има значение

Бюджетът на ЕС представлява само около 1% от общия брутен вътрешен продукт на Съюза. Това е нищожна част в сравнение с парите, идващи от националните бюджети, които финансират около две трети от общата му каса. Останалите 99% идват от т.нар. собствени ресурси: мита, вноски от ДДС и глоби.

Данни: Европейски парламент

Всяка страна има своите национални интереси, но структурата и начинът на функциониране на Съюза са тези, които трябва да споят 27-те в едно цяло и да ги поведат напред в един ритъм. Бюджетът е един от основните инструменти в тази спойка.

Колкото и колосални да изглеждат сумите в трилиони за обикновения гражданин, важната дискусия в момента не е единствено за размера и структурата на МФР, а за цялостната философия на Съюза. Ще функционират ли 27-те държави на основата на общи солидарни политики в различни области, които да създават единство и да спояват „сглобката“, или финансовата рамка ще се превърне в механичен сбор от 27 национални плана, в който последните никога няма да станат първи и пропастта ще расте с всеки изминал ден?

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/sdelkata-es-merkosur-zashto-sa-nedovolni-evropeyskite-zemedeltsi/

2024-та беше година на земеделските протести в цяла Европа. Гневни фермери от Франция, Белгия, Германия, Нидерландия, Полша и други държави неколкократно блокираха Брюксел с трактори в различни размери, палиха огньове и гориха гуми, за да изразят недоволството си срещу екологичните правила и общата земеделска политика на Европейския съюз. Протести имаше и в български, френски, гръцки, полски, испански и германски градове. Подписаното търговско споразумение между ЕС и Меркосур (Бразилия, Аржентина, Парагвай и Уругвай) в края на 2024-та пък зададе тона за следващата година, през която се очаква земеделските протести в Европа да бъдат още по-бурни и ожесточени. 

Защо фермерите протестират и как това засяга всички нас в Европа и в България?

Колко често ви се случва да се замисляте откъде идва пържолата в чинията ви или пакетът захар в шкафа ви? Къде са били произведени и опаковани, преди да стигнат до супермаркета или до кухнята на ресторанта? Вероятността да са били произведени в Европа или дори в България поне засега е относително висока. Според данни на Европейската комисия около 80–90 % от храната по европейските пазари и магазини за хранителни стоки е произведена в Европейския съюз, който не само изхранва собственото си население, но е и най-големият износител на селскостопански и хранителни продукти в световен мащаб. 

Разбира се, зависи от стоките: от една страна, ЕС изнася вино, свинско месо, тестени и шоколадови изделия, млечни продукти. От друга страна, внася плодове, ядки, какао, подправки, палмово олио, маслодайни семена, соя. Повечето неща, които ЕС внася, всъщност позволяват след това износа: внесеното какао служи за изнесения шоколад, внесената соя храни животните, от които после ще бъдат произведени месни и млечни продукти за износ. ЕС все повече държи да изтъква търговския си потенциал в един несигурен свят, където си съперничи с непредвидимите САЩ, безочливия Китай, бавно напредващата Индия и редица други държави, търсещи пазар, на който първоначално да стъпят и по възможност постепенно да залеят.

В това отношение споразумението ЕС–Меркосур е идеалният брак по сметка. То предвижда прогресивно премахване на митата, което ще увеличи вноса и износа в двете посоки и ще създаде една от най-големите зони за свободна търговия, обхващаща повече от 780 млн. души. В момента ЕС е втори търговски партньор на латиноамериканския регион след Китай, а през 2023 г. Съюзът е изнесъл там стоки на стойност 56 млрд. евро. 

Смята се, че ако споразумението влезе в сила, премахването на митата ще спести на европейските износители около 4 млрд. евро годишно. Над 350 запазени европейски марки, като сиренето „Пармиджано Реджано“, пармската шунка или българското розово масло ще се възползват със същия защитен статут и на латиноамериканския пазар, а южноамериканските продукти ще станат по-евтини и по-достъпни за европейските консуматори. 

Дотук новините изглеждат по-скоро добри. Но както е казал Удхаус, привлекателността на лова зависи изцяло от това от коя страна на пушката се намираш. Европейските земеделци виждат като заплаха масивното нахлуване на латиноамерикански хранителни продукти, особено ако са на привлекателни цени и не са подчинени на същите строги производствени изисквания както храните, произведени в Европа. 

Използването на пестициди и антибиотици, експлоатацията на природни ресурси, както и неспазването на трудови и социални норми в страните от Меркосур ги превръща в нелоялни конкуренти на европейските земеделци, които вече от години недоволстват, че са принудени да се съобразяват с наложените им от Брюксел строги екологични и санитарни мерки. Сега южноамериканските им събратя ще получат достъп до същия пазар, без да има контрол над производствените им методи. 

В Европейския съюз животновъдите разполагат с броени дни, за да регистрират всяко новородено животно и краткият му житейски път от обора до кухнята ви може да бъде проследен и анализиран – от храната и лекарствата, които приема, през условията на транспорт на път за кланицата, до начина, по който ще приключи съществуването си. Това проследяване няма да може да се извърши в детайли при месо, идващо от страна извън ЕС, каквото вече отдавна има на европейския пазар, но в по-малки количества. 

Европейските земеделци не са единствените недоволни от търговското споразумение. 

Еколозите също предупреждават за опасността от още по-мащабно изсичане на Амазонската гора заради очакваното повишено търсене на земеделска земя, което пък ще се отрази пагубно на климатичните промени. Отглеждането на добитък вече е причина за 80% от обезлесяването в Амазонската гора, а Бразилия e лидер в превръщането на гори в пасища за говеда и ниви за отглеждане на соя – два продукта, които ще се радват на още по-голям интерес след премахването на митата. 

В договора ЕС–Меркосур се споменават климатичните цели за намаляване на парниковите газове, заложени в Парижкото споразумение за климата, но само се предвиждат диалог и мониторинг без конкретни наказателни механизми или обвързващи задължения, засягащи околната среда. Негативни ще бъдат последиците и за местните хора и коренното население в Южна Америка, които няма да се възползват от печалбите от нарасналата търговия, но ще са принудени да търпят все по-грубата намеса в традиционния им начин на живот. Да не говорим за допълнителните вредни емисии, причинени от търговския транспорт на по-големи количества продукти зад океана и неизбежното замърсяване на въздуха, което и сега причинява редица тежки заболявания и преждевременна смърт в много части на света.

На страната на безспорните печеливши са големите производители и износители както в Южна Америка, така и в Европа. 

Те обаче са малцинство и от двете страни на океана. По данни на Европейската комисия от 2020 г. в ЕС има 9,1 млн. земеделски стопанства, от които около две трети са по-малки от 5 хектара, тоест мнозинството европейски земеделци са собственици на малки семейни ферми, в които отглеждат продукция за собствена консумация и за местния пазар. Именно те намират сделката ЕС–Меркосур за обидна и я възприемат като незачитане на всички положени усилия през последните години да спазват все по-драконовските мерки за производство, наложени от Брюксел, и да развиват устойчиво земеделие, което защитава околната среда. Сега сделката им изглежда като несправедливо прилагане на двойни стандарти, което услужливо облагодетелства други континенти и е в ущърб на нашия. 

Някои други ползи, за които не говорим

Но страните от Меркосур знаят много добре, че безплатен обяд няма и ако европейците държат на това споразумение, то е, за да извлекат други ползи, различни от земеделската търговия. Една от тях е свързана със закупуването на суровини. Страните от Меркосур няма да налагат данъци върху износа за ЕС на редица материали, като никел, мед, алуминий, суровини за стомана, германий и други, от които Европа силно се нуждае и за които в момента е зависима основно от Китай. 

Южноамериканците също постепенно ще премахнат митата върху вноса на европейски автомобили, които за момента са губещи в конкуренцията с Китай на световния автомобилен пазар. Затова страни като Германия – със силна автомобилна индустрия – подкрепят споразумението, което ще им позволи да продават повече германски коли в Южна Америка, а против са държави като Франция, която получава най-голямата субсидия от общата земеделска политика и има много силна национална протекционистка политика в областта на земеделието. Сред застъпниците е и Испания, която по исторически причини винаги е поддържала по-тесни търговски и икономически връзки с региона, както и скандинавските държави, които по принцип защитават свободната търговия в името на стратегически интереси. 

В лагера на противниците Франция засега е плахо следвана от Италия, Нидерландия, Полша и Белгия, но някои от тях ще предпочетат да се измъкнат деликатно и да се въздържат при гласуването в Съвета, вместо да изразят гръмко несъгласие.

Къде сме ние?

По данни на Европейската комисия от 2016–2017 г. (последните налични на европейско ниво за отношенията между България и южноамериканския регион) Меркосур е бил на 21-во място сред търговските партньори на България извън ЕС. 183 български фирми са изнесли продукция за Меркосур на стойност 67 млн. евро, докато вносът е възлизал на 79 млн. евро. Новото споразумение може да предостави още възможности за износ на български млечни продукти, вино, розово масло, както и суровини за индустрията. От друга страна, родните земеделци, също както събратята си от други европейски държави, могат да пострадат от нелоялна конкуренция и подбиване на цените и да се присъединят към протестите на най-голямата европейска земеделска организация Copa-Cogeca. Българският фермерски съюз вече се подписа под протестното писмо, изпратено от повече от 50 европейски браншови организации до Европейската комисия още през ноември 2024 г., когато сделката все още се договаряше.

Какво следва?

Преговорите по сделката ЕС–Меркосур са отнели около 25 години и никой още не знае колко време ще отнеме ратифицирането на споразумението от Съвета и Европейския парламент и влизането му в сила на национално ниво в страните членки на ЕС. Предстои дебат по темата в пленарната зала на Европейския парламент в Страсбург и тепърва ще видим как европейските политически групи ще се позиционират и ще лавират между национални приоритети и общоевропейски интереси. 

Отвъд конкретния дебат става дума за избора, който Европа прави между либерализъм и протекционизъм, за поддържането на европейската индустрия конкурентоспособна, но и за принципите, които трябва да се спазват безкомпромисно, за да има устойчиво бъдеще. Вече става дума не само за икономическия просперитет на континентите и търговското съперничество в рамките на държави и международни организации, както е било, когато ЕС е създаден като зона за свободна търговия след Втората световна война, а за т.нар. планетарни граници, чието пренебрегване може да се окаже колективен самоубийствен акт в дългосрочен план. 

Докато големите лидери вземат тези тежки решения, на нас ни остава да се уповаваме на здравия си разум и да се придържаме към простичките правила за здравословен живот за нас, за околната среда и за всички живи същества на планетата: мисли глобално, яж локално и подпомагай родните производители, защото накрая отговорността лежи в чинията на всеки от нас. 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/trumpovite-chervenotikvenicheta/

Преди САЩ да са изкарали и седмица в преддверието на обещания им от президента Тръмп Златен век, или по-скоро Позлатена епоха (Gilded Age*, последната четвърт на XIX – началото на XX век), мейнстриймът на българската политика бързо се равни по новия стопанин в Белия дом. Политическото представителство на либералната общност ПП–ДБ мълчи, а се оказа, че съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев са в САЩ за инаугурацията, за което Петков се похвали и с пост в социалните мрежи. 

Маршът на авторитарния популизъм

Сега е модерно всички да стават тръмписти, заяви в една от публичните си изяви депутатът от ПП–ДБ Ивайло Мирчев („Да, България“). Всъщност България, както и някои други европейски държави, се движи отвъд познатите идеологии ляво, дясно, център и т.н. към доминиращия хибриден политически стил, който от Университета на Калифорния, Бъркли, определят като „авторитарен популизъм“. 

Институтът има цялостно изследване по темата, за да се разберат политиката и случващото се в света отвъд ляво-дясната парадигма. В него авторитарният популизъм е описан като политическа стратегия, при която лидерите култивират и експлоатират страха от промени и от „другите“ (често дефинирани на расова, етническа, религиозна или кастова основа), за да оправдаят практики, ограничаващи политическата конкуренция и прозрачност. Същевременно твърдят, че защитават версия на демокрацията, която приоритизира мнозинството пред правата на малцинствата.

Познато, нали? Но Европа е изпреварила Тръмп с политици като Марин Льо Пен, унгарския премиер Орбан, турския президент Ердоган, италианската премиерка Джорджа Мелони – единствения лидер от ЕС с лична покана от Тръмп на церемонията по встъпването му в длъжност. Българската политика изобилства със значително по-умалени и по-меки балкански версии на американския Първи – лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, олигарха Делян Пеевски, президента Румен Радев, Слави Трифонов, Костадин Костадинов… Разликите между тях са формални, противопоставянето един срещу друг – ситуативно. 

Всички те в крайна сметка печелят (повече или по-малко) симпатии заради флирта с избирателите „Аз съм един от вас. Прост съм и вие сте прости, затова се разбираме“; защото залагат на националната гордост и защита на „традиционните ценности“, а антиелитаризмът им не е просто културна революция. И разбира се, до един харесват Тръмп. 

Политическата нестабилност работи за този модел партии и „Възраждане“, ИТН, „Величие“ спечелиха влияние като реакция срещу корупцията, неефективността и бюрокрацията на традиционните политически партии.

Либерализмът е сирак в България

Либерализмът винаги трудно е виреел в България и това има (и) своите исторически основания – липсата на традиции. Още след Освобождението политическите елити са се ориентирали към авторитарни модели. Част от зараждащата се българска буржоазия намира своето политическо представителство в Народната и Демократичната партия, но самите те страдат от вътрешни разцепления. А и периодът между Освобождението и 1944 г. за една България с преобладаващо селско население е белязан от политическа нестабилност, преврати и доминация на популистки или националистически партии.

Социализмът стъпква всеки либерален кълн и макар и да създава свои елити в лицето на партийната номенклатура, прикрива властовата си концентрация с евфемистичното понятие „власт на народа“. Липсата на свободен пазар, частна инициатива и политически плурализъм, както и култът към колективизма създават устойчиво недоверие към идеите за индивидуалните права, инициативи и свободи. 

Съвпадение или не, но значителна част от българските тръмпомани са свързани по един или друг начин с върхушката от времената на тоталитарната държава и бившите тайни служби. Онзи режим се е възпроизвел в най-уродливите си проявления, допълнително подсилени от възможностите за промиване на мозъци, които предоставят новите технологии, включително социалните мрежи.

Българите свързват либерализма с непопулярни политики, като икономическата либерализация, която винят за социалните неравенства и за обедняването в годините на Прехода. Доминираният от „червените мобифони“ и бившата ДС Преход наред с трудно преодолимата кремълска орбита успяха да насадят в главите на хората не стремеж към върховенство на закона и възмущение от липсата му, а неприязън към западния модел. Не уважение към индивидуалните права, а носталгия по колективната бедност и уравниловка. 

В България либералната общност е възприемана като „eлитарна“, а и самата тя се възприема до голяма степен като такава, откъсната от „обикновения човек“. Това допринася и за лошата организационна структура, а и за софиоцентричността – една от характеристиките ѝ, която проличава особено в резултатите на изборите. 

Така че авторитарният популизъм в България, чийто предвестник всъщност е „човекът от народа“ Тодор Живков, е продукт както на исторически предпоставки, така и на съвременни глобални тенденции. Българските президенти с по два мандата са в различна степен представители на този тип политика. Въпросът сега, в деветата година от мандата на Румен Радев, е кой ще го наследи на „Дондуков“ 2 след изборите догодина.

Не е трудно да се изчисли профилът на този бъдещ президент, а подозренията към Бойко Борисов, че ще се кандидатира на изборите, растат. Но който и авторитарен популист да е, не Тръмп ще е виновен за избора му. 

„Дори слънцето ще свети различно…“

За най-радикалните авторитарни популисти миграцията, културните промени и влиянието на Европейския съюз (ЕС) са представяни като основни врагове. Това подхранва недоверието към Брюксел, срещу чието „външно влияние“ те парадоксално обещават да защитят гражданите на ЕС. А след победата на Тръмп обещават и нов Брюксел като Орбан:

След само няколко часа дори слънцето ще свети различно в Брюксел. Нов президент в САЩ, голяма фракция патриоти в Брюксел, огромен ентусиазъм… Така че великата атака може да започне. С това поставям началото на втората фаза на офанзивата, целяща „да окупира“ Брюксел. Ние в Унгария сме опозицията на системата в Брюксел, който е окупиран от ляволиберална олигархия.

Но не са единствената опозиция, след като партията на Орбан ФИДЕС, допреди време част от ЕНП, и други десни партии основаха парламентарната група „Патриоти за Европа“ в Европейския парламент. Начело е френският „Национален сбор“ на Льо Пен. А Мелони втвърди тона срещу мигрантите, след като премина в лагера на Тръмп малко преди преизбирането му. 

На следващия ден след като американският президент се закле, българският – освен че говори като руски президент на Софийския икономически форум, отдаде и „за пооочест“ на Тръмп. Също така подкрепи идеята му да се заделят повече средства за отбрана. „Войната в Украйна зависи от дронове, Starlink [спътниковия интернет доставчик на милиардера предприемач и съратник на Тръмп Илoн Мъск – б.а.], киберсигурност, Космос“, каза държавният глава, чиито служебни правителства, а и самият той оказваха съпротива срещу помощта за Украйна. 

Насаждат се и се раздухват страхове по отношение на връщането на Тръмп в Белия дом. Напротив, аз мисля, че това може да бъде катализатор за редица оздравителни процеси в Европа, ако тя го приеме като шанс да се събуди и да се отнесе отговорно не само към собствената си сигурност, но и да изгражда динамична и конкурентоспособна икономика, да се убеди и да направи решителни крачки напред.

Лидерът на „Възраждане“ също приветства Тръмп като гробокопача на неолиберализма. Костадинов подкрепи позицията на Тръмп за Канада и вдъхновен от него, заяви, че Северна Македония трябва да стане част от България, което определя като „логично и справедливо“. Неприкосновеността на националните граници не значи нищо и за неговия вдъхновител Путин, а и раздухването на несекващото напрежение между София и Скопие е печеливш похват. 

През цялото това време, докато на неприлично висок глас се пеят хорови и солови алилуи за Тръмп, българските либерали не издават и звук. Докато Радев търси сметка от европейските лидери за войната в Украйна и възхвалява Тръмп, докато антиевропейците ръкопляскат, че мъжете са мъже, а жените – жени И ТОЛКОЗ!, Европа е слаба и сега ще им се разкаже играта на соросоидите…

Какво очакват онези българи, които вярват в европейската принадлежност на България и в ценностите, които Европа е създала – универсалните човешки права? Очакват тя да защити тези права, а след това е добре да спрат с балонизирането си и да създадат свой устойчив разказ. Може да се окаже, че появата на политици като Тръмп, подкрепяни не просто от най-богатите, а от най-могъщите в света, ще извади либерализма от самодоволството му. Или пък ще го остави да загине, както се случи с хайверените социалисти.

Либерализмът не може да остане в интелектуални кулоари и виртуални платформи, докато в реалния свят тръмпоподобните авторитарни популисти окупират полето на емоцията, страха и идентичността. Освен ако не знае каква разбираема и свързана с живота на хората надежда да им предложи. 

Иначе единствените, които ще печелят от апатията и пораженчеството на либерализма, ще са продавачите на фалшива простота. 

* Gilded Age – името е от заглавието на роман от 1873 г., чиито автори са Марк Твен и Чарлз Дъдли Уорнър. В произведението тези времена се осмиват заради грубия материализъм и показната демонстрация на богатство. От друга страна, тогава се слага началото на съвременна Америка с индустриализацията и градското общество.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/zad-kulisite-na-izslushvaniyata-za-evrokomisari/

Докато в България партиите са вгледани самовлюбено в резултатите от изминалите избори и в поредните напъни за съставяне на правителство, българските евродепутати в Брюксел вече са заели местата си в парламентарните комисии, в които са избрани да членуват, и се опитват да влязат в работен ритъм, всеки според възможностите и интересите си.

Звезден миг за гражданската легитимност

През изминалите две седмици българските евродепутати участваха в изслушванията на кандидат-комисарите в Брюксел. Това несъмнено е един от звездните моменти за Европейския парламент, който се повтаря на всеки пет години непосредствено след европейските избори. Новоизбраните депутати във всяка парламентарна комисия препитват като на изпит кандидат-комисарите, предложени от правителствата на държавите членки. Ако дадените отговори не се харесат на депутатите, кандидатурата може да бъде отхвърлена и трябва съответната държава, изпаднала в немилост, да предложи нов кандидат, който да бъде подложен на същото изпитание. 

Моментът е звезден, защото Европейският парламент е единствената институция, избрана пряко от гражданите на Европа и точно изслушванията на кандидат-комисарите са един от начините тази гражданска легитимност да бъде упражнена. Представени от депутатите, европейските граждани са всъщност тези, които косвено се произнасят по кандидатурите на бъдещите комисари, и то не по национален признак, а в зависимост от тяхната компетентност и познания в сферата, в която са номинирани. 

Така Парламентът има решаваща роля за състава на следващата Комисия, от която пък ще зависи какво законодателство ще бъде предложено на европейско ниво, какъв бюджет ще бъде отпуснат по различните програми, какви средства ще бъдат одобрени по различни проекти и много други въпроси с конкретни последици на всички нива. Макар и да не взема крайните решения, Европейската комисия е институцията, която предвожда законодателния процес, предлагайки законите и дефинирайки първоначалните им рамки на действие и обхват. Затова е от ключово значение кой управлява всяко от 26-те портфолиа. 

Изслушването

Като всеки звезден миг, и този е добре режисиран предварително. В рамките на десет дни са организирани 26 изслушвания, като първото за деня започва в 9:00 ч. сутринта, а последното приключва в 21:30. Преди да се изправят на изпитната скамейка, кандидат-комисарите имат седем седмици да се подготвят. Получават инструкции от сътрудниците на напускащите комисари, срещат се с представители на различни политически групи, с координаторите и председателите на парламентарните комисии, с представители на неправителствени организации и лобита; отговарят на списък от писмени въпроси на евродепутатите и подготвят 15-минутна реч, в която да представят приоритети си за следващите пет години. 

По време на самото изслушване обаче те трябва да отговарят импровизирано и именно по този начин се разбира доколко са запознати с ресора, който ще ръководят, и дали имат ясна визия за това, с което ще се занимават. На изслушванията, освен евродепутатите, присъстват много журналисти, фотографи, политически съветници, пиари и сътрудници. Зад катедрата седят председателите на парламентарните комисии от ресора на кандидат-комисаря, а пред тях на една малка маса е самият кандидат, готов за тричасов кръстосан разпит. Напрежението в залата е осезаемо. 

Освен че крайният резултат зависи от индивидуалното представяне на всеки кандидат, политическите групи в Парламента също обсъждат цялостния състав на Комисията и се опитват, от една страна, да подкрепят кандидатите от своето политическо семейство, а от друга страна, да не атакуват прекалено опонентите си, за да не им се върне тъпкано. 

Санитарен кордон и в Европарламента

В проектния състав на следващата Комисия има 16 кандидат-комисари на десни правителства, четирима кандидати на леви правителства, петима кандидати либерали и един кандидат-комисар от десницата на Мелони в Италия. Това съотношение между политическите сили в бъдещата Европейска комисия не отразява състава на новия Парламент, където крайнодясната политическа група „Патриоти за Европа“ е третата по големина, но няма нито един кандидат за комисар, нито пък председатели или заместник-председатели на парламентарни комисии. 

Причината за това е прилагането на санитарен кордон от левицата, либералите и зелените, за да предотвратят заемането на ключови позиции от крайнодесните. Самата кандидатура на Урсула фон дер Лайен за втори мандат начело на Комисията беше одобрена в края на лятото от левицата, либералите и зелените, при условие че няма да има представители на крайната десница сред новите комисари. Въпреки това няколко месеца по-късно крайнодесният италианец Рафаеле Фито, съпредседател на Групата на европейските консерватори и реформисти в предишния мандат на Европарламента, не само беше издигнат за италиански кандидат-комисар в следващата Комисия, а и за неин изпълнителен заместник-председател. 

Санитарният кордон е неписано правило и подлежи на гъвкави интерпретации, особено в настоящия Европарламент, където, ако традиционната десница на Европейската народна партия се обедини с другите крайнодесни партии, ще държи под контрола си половината пленарна зала. Подобно обединение на десницата в бъдеще, ако се окаже трайно и стабилно, коренно ще промени съотношението на силите между политическите групи в Парламента. Ако в последните десет години трите най-големи групи – на десните, левите и либералите – съставяха съвместно законодателни предложения след дълги преговори и постигане на компромис, сега Парламентът започва да се връща към модел, по-близък до националните парламенти – с класически идеологически противопоставяния между партиите и ясно очертани мнозинство и опозиция. При такава конфигурация рисковете от блокажи и задънени улици значително се увеличават. 

Именно това се случи в Европейския парламент в края на изслушванията за еврокомисари, след като 19 от 26-имата кандидати вече бяха препитани и одобрени. Под натиска на десницата изслушванията на последните шестима кандидат-комисари и бъдещи изпълнителни заместник-председатели на Комисията, сред които Тереса ​​Рибера (испанска левица) и Рафаеле Фито (италианска крайна десница), бяха оставени за обсъждане и групово одобрение в последния ден. Така десницата се надяваше кандидатурата на крайнодесния Фито да мине между капките и да бъде одобрена в цялостния пакет на висши назначения. 

Левицата обаче продължи яростно да се съпротивлява, настоявайки, че тази кандидатура противоречи на първоначалното споразумение и нарушава санитарния кордон. Тогава десницата мина в контранастъпление и се възползва от неотдавнашните поройни дъждове в Испания, за да атакува испанската кандидатка за комисар и настояща министърка на екологичния преход в Испания – Рибера, като я обвини за бедственото положение в засегнатите региони. 

Така в последния ден от изслушванията страстите се нажежиха и вместо да дискутират европейски политики, евродепутатите и целият бъдещ състав на Комисията се оказаха заложници на вътрешнополитически конфликти, а приличното представяне на индивидуалните кандидати и предварителните споразумения между групите останаха на заден план. Но освен че говорим за борба на власт и влияние между европейските столици, основното предизвикателство тук е идеологическото позициониране на европейските институции и дали постепенно ще минават все по-вдясно и ще водят все по-консервативни политики, или ще запазят досегашното си относително равновесие в смесица от десни, леви и либерални идеи.

Ако политическите групи не постигнат бързо съгласие и предложеният състав на Комисията не бъде гласуван на пленарната сесия в края на ноември, встъпването в длъжност на новите екипи ще остане за следващата година, което не е най-добрият сценарий в един бързо променящ се и непредвидим свят след завръщането на Тръмп в Белия дом.

Къде сме ние?

Българската кандидатка за комисар Екатерина Захариева (ГЕРБ) беше изслушана в Комисията по промишленост, изследвания и енергетика. Това е същият ресор, който България имаше и в предишната Комисия, но този път без културата и младежта, които сега са прибавени към спорта в отделно портфолио, дадено на Малта. 

Захариева постави акцент върху увеличаването на инвестициите в сферата на научните изследвания и иновациите, както и върху необходимостта частният сектор също да бъде привлечен да инвестира. Други приоритети в работата ѝ ще бъдат насърчаването на участието на жени изследователки във всички научни области, намаляването на бюрокрацията, а също и инвестиции за научни изследвания в отбраната. Захариева цитира много статистики от европейски доклади и изследвания, с което запълни липсващата ѝ лична професионална експертност по темите. Политическият ѝ опит от България пък ѝ помогна да се измъкне ловко от деликатни въпроси, като продължаващото финансиране на израелски университети въпреки случващото се в Газа или рисковете от инструментализиране на средства, отделени за граждански изследвания, и пренасочването им към изследвания за отбрана. 

Българската кандидатка се обяви в подкрепа на всички академични институции, независимо от тяхната националност, за да бъде избегната дискриминация. По отношение на военните изследвания тя даде за пример американската Агенция за перспективни изследователски проекти за отбраната (DARPA), подчертавайки, че получените резултати често имат едновременно и военно, и гражданско приложение, така че ползите са повсеместни. 

Наред с много други членове на Европейския парламент, българските евродепутати Цветелина Пенкова (БСП), Ева Майдел (ГЕРБ), Петър Волгин („Възраждане“) и Христо Петров („Продължаваме промяната“) също отправиха своите индивидуални въпроси към Екатерина Захариева съвсем в рамките на добрия тон и далеч от обичайната за България агресивна политическа конфронтация.

След изслушването шестима от присъстващите седем координатори на изпитващата парламентарна комисия одобриха кандидатурата на Екатерина Захариева. Само крайната левица гласува против, а депутатите от групата на „Европа на суверенните нации“, част от която е и българската „Възраждане“, не присъстваха на гласуването.

Какво означава това за България?

От влизането на България в Европейския съюз досега всички български комисари са били жени с политически опит на национално, европейско или международно ниво. Преди да станат еврокомисари, Меглена Кунева е била министър по европейските въпроси, Кристалина Георгиева – вицепрезидент на Световната банка, Мария Габриел – евродепутат, а Илиана Иванова – член на Европейската сметна палата. Екатерина Захариева е била зам.-министър на регионалното развитие и благоустройството, министър на правосъдието и министър на външните работи. 

Женските кандидатури за български еврокомисар се гледат с добро око в една Европа, която все още руши стереотипи и се бори за равенство между половете. Погледнато в по-мащабен план, цялостният образ на българския комисар, от нивото на владеене на чужди езици и начина на обличане и поведение до знанията в ресора и политическата опитност, оказват влияние за изграждането на образа на България на европейско ниво. Българите, работещи в европейските институции от дълги години, още си спомнят скандалното изслушване на една друга българска кандидатка за еврокомисар – Румяна Желева. През 2009 г. тя предизвика масово възмущение с лъжливите си декларации, лошия си английски и пълната си неподготвеност по зададените въпроси и както се очакваше, беше отхвърлена от евродепутатите. 

Българските политици в Брюксел имат ключова роля за изграждането на образа на страната ни на международната сцена, а това влияе не само в политически план, а и по отношение на чуждестранните инвестиции, международното сътрудничество в различни сфери и дали въобще ни вземат на сериозно. Достойното участие на България в дебати по теми като Зелената сделка, миграционната политика или социалните неравенства ни приобщава към търсенето на решения на глобални проблеми и ни включва в европейските политически процеси. Помага ни да разбираме по-добре предизвикателствата в света, в който живеем.

От друга страна, международната среда, в която са българските представители в Брюксел, и работата им с колеги от цяла Европа биха могли постепенно да окажат положително влияние върху начина на правене на политика в България, да внесат професионални практики, като конструктивния диалог, коалициите, основани на идеи и ценности, балансираните преговори за постигане на печеливш за всички компромис. Все ценности, които са съставна част от изграждането на демократично и гражданско общество и които биха довели до нормализация на политическите процеси, ако има кой да ги внесе на родна земя. 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)