Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/
Част първа
„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.
Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.
Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.
Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.
„Престъпността беше получила своя президент“
След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.
Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване.
Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.
В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.
ЕС срещу ЕврАзЭС
Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна.
Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.
Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга.
Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.
На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.
В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.
В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.
Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.
Непредвидените последствия на „бързите пари“
Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.
В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт.
Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.
С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.
Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.
Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.
Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.
(Следва продължение)
