Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imame-si-prezidentka-suvsem/
Вече действително си имаме президентка. Ако доскоро Илияна Йотова заемаше поста на държавния глава само защото Румен Радев го напусна, за да стане премиер, на 1 ноември 2026 г. тя стана първата жена в България, избрана за президент. Следва да отбележим: това се случи, преди „стъкленият таван“ в политиката да е строшен в държави като САЩ и Германия, да не говорим за Русия. Ниската избирателна активност не прави Йотова по-малко президент – такива са изборните правила и те са спазени.
Според данни от екзитполове за нея са гласували повече жени, отколкото мъже. Тези данни следва да се приемат с едно наум поради сериозното разминаване между резултатите от екзитполовете и от изборите, но с друга информация за профилите на гласувалите, за съжаление, не разполагаме. И все пак, тъй като профилите на гласоподавателите по пол и възраст са аналогични на тези от първия тур, може да предположим, че са по-скоро коректни.
Ала фактът, че жена е избрана за президент, добра новина ли е за жените в България?
Жени антифеминистки в българската политика
Наличието на жени в политиката само по себе си не означава феминизъм. Ето няколко от многото примери за антифеминистки позиции на жени в българската политика:
През 1997 г. се учредява Партията на българските жени (ПБЖ).
През 2001 г. партията, чиято председателка е Весела Драганова, става мандатоносител на политическия проект на бившия цар Симеон Сакскобургготски, през 2024 г. – на проекта на бившия главен прокурор Иван Гешев, а междувременно е участвала във всевъзможни коалиции. Ето едно от основните неща, с които ПБЖ намира за нужно да се представи (оригиналният правопис е запазен):
Въпреки наименованието: Партия на българските жени, идеите не са феминистки, а в традициите на християнството, защитавайки изконните български ценности – родина, дом, семейство, деца, духовни традиции – ценности, чиито най-голям радетел е била и е българската майка.
Настоящата председателка на парламента Михаела Доцова също държи да се знае, че не е феминистка.
Тя споделя това в началото на април 2026 г., когато още е кандидат-депутатка от „Прогресивна България“, в интервю на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима Карбовски. Думите на Доцова предизвикаха реакции, след като тя застана начело на Народното събрание, заради един очевиден парадокс. Жена, заела един от най-високите постове в България в резултат на това, че жени преди нея са се преборили първо за правото си да избират, а след това и за правото да бъдат избирани, не се идентифицира с отстояването на равни права от страна на жените.
Но едва ли някоя жена е навредила през последните десетилетия повече на правата на жените в България от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова.
Никоя от родните уонаби традсъпруги не може да стъпи на малкия ѝ пръст в това отношение. Борбата на Нинова срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция) допринесе за връщането на еманципацията на жените в България с десетилетия назад. Не толкова заради омаловажаването на проблема с домашното насилие, от което потърпевши са най-вече жените, а основно заради отрицанието на социалната значимост на пола.
След успеха на кампанията срещу Истанбулската конвенция вече официално (бетонирано и от Конституционния съд) единствената социална роля на жената е в биологичното ѝ възпроизводство – тоест да бъде майка.
Илияна Йотова и феминизмът
За близо десетте си години в Президентството Илияна Йотова би могла да овластява жените в България, като бъде техният глас. Би могла например да популяризира трудовите и социалните права на майките, които не се познават добре. Или Директивата на ЕС за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. За тази директива, чиято цел е да се осигури прозрачност в заплащането, в България почти не се говореше, преди тя да бъде въведена на 7 юни 2026 г.
Йотова би могла и да възрази на оттеглянето на България от Истанбулската конвенция. Впрочем тя първоначално го направи – на форум за правата на жените разкритикува оттеглянето от Конвенцията. Но скоро след това зае „мултивекторна“ – казано с терминологията на „Прогресивна България“ – позиция по въпроса. Тоест си изми ръцете като Пилат Понтийски, обявявайки се за референдум за Конвенцията. После гласът ѝ по темата напълно заглъхна.
Но през десетте си години в Президентството Йотова не акцентира върху пола си.
С оглед на политическата ѝ кариера стратегията на тази линия на поведение е печеливша. За да стане първата жена, избрана за президент в държава, в която единствената социална роля на жената по конституция е да бъде майка, желателно е да не насочва общественото внимание върху факта, че е жена.
Впрочем единственият път по време на дебата между нея и Андрей Гюров, когато тя се идентифицира с пола си, беше в конституционно „правилния“ контекст – изтъкна, че е майка и баба.
В последно време се наблюдава промяна в единствената характеристика на Йотова, подчертаваща женствеността ѝ – буйната коса. Вече няколко пъти, например на дебата с Гюров и на пресконференцията след победата на втория тур, косата ѝ е частично прибрана назад, което разкрива лицето ѝ, но ѝ придава и по-строг вид.
И Камала Харис, която също се опита да се изкачи от вицепрезидентския до президентския пост, се стараеше да не акцентира върху пола и расата си; не че това ѝ помогна да победи Тръмп.
Между Харис и Йотова обаче има поне две ключови разлики.
Първо, Илияна Йотова се кандидатира за президентския пост скоро след като Румен Радев взе властта, така че можа да се възползва от инерцията от победата на „Прогресивна България“. А Камала Харис се кандидатира в период, когато неодобрението към Джо Байдън беше много високо.
Второ, въпреки че Харис беше в по-лоша изходна позиция от Йотова, правата на жените бяха сред основните теми в кампанията ѝ. Особено репродуктивните права, защото две години по-рано Върховният съд на САЩ прие решение, според което правото на аборт вече не е защитено от Конституцията. Илияна Йотова не само не се застъпва за правата на жените, а и
участва в своеобразно легитимиране на мизогинията.
Тя отказа да даде интервю на множество авторитетни медии, например CNN, но пък даде на Мартин Карбовски (в комбинация с Явор Дачков). Карбовски (както и Дачков), при когото се изредиха и много от политиците на „Прогресивна България“, от години е ретранслатор на пропутински опорни точки и се е превърнал в своеобразна трибуна на новата власт. Морализаторският му патос и позициите му в защита на „традиционните ценности“ обаче са в странен дисонанс с контракултурния му образ в миналото, чиято бунтарщина се изразява не на последно място в откровена мизогиния.
Есето на Карбовски Rape Party, публикувано в „Егоист“ в края на 90-те например, е посветено на „рейпването“ (изнасилването). В него авторът, който пише от свое име, а не от това на литературен герой, нормализира сексуалното насилие над жени:
Всеки мъж е опитвал да рейпва – най-малкото заради алкохол или поне защото Кърт Кобейн и Слави Трифонов пеят подобни песни. Аз съм се опитвал да насилвам жена два пъти.
Следват детайлни описания как точно е опитвал и защо не е успял, а за „утеха на феминистите и феминистките“ следва да послужи признанието, че „синините на сутринта по мене и по нея бяха равен брой“. Не става ясно дали според автора „феминистите и феминистките“ трябва да се чувстват спокойни и от това твърдение (оригиналният правопис е запазен):
… една жена трябва да бъде смляна от бой, съсипана психически или заплашена с пистолет, за да успее жалката мъжка технология на изнасилването. Жените са яки в бедрата, гъвкави са, умеят да се извиват и гърчат, юмруците и ноктите им не са за подценяване, ритниците им са страшно оръжие. А и основния проблем на мъжете е, че женските полови органи са вътре в тялото на жената и ако някой много мърда е трудно да уцелиш дупката.
Дори обаче да приемем, че това есе е просто литература, опитите на Карбовски да оневини мъж, изнасилил и убил жена, са реални. Става въпрос за убийството на Яна Кръстева в Борисовата градина през 2011 г. За него беше обвинен Николай Русинов – Чеци, впоследствие и осъден. Но междувременно Карбовски му даде трибуна, свидетелства в негова подкрепа в съда и тиражира версия, че клошарят Пламен Трифонов е убил младата жена. Поради това Трифонов, който за разлика от Чеци нямаше защитаващи го приятели, също беше обвиняем.
През 2020 г. пък дизайнерката Миглена Каканашева – Мегз обвини Карбовски, че я е изнудвал, за да прави секс с него, и публикува техни чатове за доказателство. Впоследствие той осъди ПИК за обиди по негов адрес по този повод, но твърденията му за клевета не бяха приети от съда.
При същия човек отива да дава интервю Илияна Йотова.
Вместо феминизъм – манипулативна мелодрама
Илияна Йотова не изтъква пола си, но по време на дебата с Андрей Гюров на три пъти произвежда мелодрама.
Епизод 1 – болното дете
В отговор на упрека на Андрей Гюров, че е помилвала наркотрафиканти, Йотова дава пример за помилван от нея баща на болно дете, „което не може да приеме храна от никой друг, освен от своя баща“. И задава реторичния въпрос: „Вие как бихте постъпили в тази ситуация?“.
Да допуснем, че е вярна информацията, че мъжът е отглеждал детето си сам, а то е с аутизъм и отсъствието на баща му поставя живота му под риск, и затова Йотова е постъпила правилно в този случай. Това обаче не е оправдание за помилването на хора като Огнян Атанасов – Петричкия Ескобар и Динко Господинов – Лудия. Нито рискът за това дете е по-голям от риска за всички деца в България, които разполагат с лесен достъп до наркотици.
Представете си шофьор, обвинен, че е причинил катастрофа, в която са пострадали хора, да се оправдава в съда със следния аргумент: „Но пък веднъж качих в колата си дете, което се прибираше самичко в бурята, и го закарах до вкъщи. Вие как бихте постъпили в тази ситуация – ще го оставите ли да загине?“. Същата стойност има и оправданието на Йотова.
Епизод 2 – убитият баща
На въпрос на водещата кой е най-близкият ѝ човек, Илияна Йотова отговаря, че това е майка ѝ. Водещата явно решава, че отговорът е даден, и се опитва да продължи с въпросите, но Йотова настоява да обясни защо точно майка ѝ е най-близкият ѝ човек:
Твърде рано убиха баща ми, иначе беше той.
Така зрителите, които досега не са знаели този факт, научават, че бащата на президентката е бил убит, когато тя е била млада. Тази информация предизвиква и съчувствие, и любопитство, изобщо допринася за възприемането на опонентката на Гюров като човешко същество.
На заден план остава проблемът с отношението към майката, който следва от тази реплика – излиза, че според Йотова тя е най-близкият ѝ човек не защото притежава някакви качества, а поради липсата на бащата.
Епизод 3 (всъщност цяла сапунена опера) – „не закачайте семейството ми“
В края на панела от дебата, в който кандидат-президентите задават въпроси един на друг, Йотова формулира следното питане към Гюров:
Оставих последния си въпрос към г-н Гюров от човешката страна. Искам да Ви попитам, така, както сме работили, познаваме се, както изкарахме сега една много трудна кампания, по начина, по който тя беше проведена – с демагогия, с лъжи, с лични нападки, с тежки квалификации, през тролове, през елфи, през каквото се сетите, с това, че накарахте медии да посегнат на съпруга ми… Вие лично […] Аз Ви питам като човек, Вас лично – Вие съгласен ли сте с такава кампания?
Видимо обърканият Андрей Гюров, който вероятно не разбира какво има предвид опонентката му, отговаря с общи фрази в смисъл, че той и екипът му са водили позитивна кампания и не са си позволявали лични нападки. По-късно обаче, в самия край на дебата, когато вече няма възможност опонентът ѝ да реагира, Йотова се връща към темата и заявява:
Господин Гюров, моля Ви, не закачайте семейството ми. Защото разбрах, че кампанията, която проведохте срещу мен, Ви харесва и я одобрявате.
Съпругът на Илияна Йотова е в процес на възстановяване след прекарано тежко заболяване и трудно се придвижва. С твърденията си Йотова внушава, че Гюров е лично отговорен за това медии, неясно как, да посягат на мъжа ѝ и/или на цялото ѝ семейство.
Действителната история е съвсем различна. Всъщност история дори няма.
Влогърът Николай Караколев задава въпроси на Илияна Йотова и я снима, докато тя отива да гласува с мъжа си, който се придвижва с бастун. Тя охотно му отговаря, но на моменти видимо се притеснява как ще мине съпругът ѝ, и моли да му се направи път. Караколев в нито един момент от записа не се обръща към него, не му „посяга“ и не го „закача“ по никакъв начин. Може би Йотова интерпретира като посегателство срещу семейството си факта, че мъжът ѝ изобщо е сниман, но тя не отказва на Караколев интервюто.
Николай Караколев пък няма нищо общо с Андрей Гюров и неговия щаб, нито дори със симпатизантите му. Той също толкова напористо преследва и Гюров, за да му задава въпроси, освен това разпространява компромати за кандидат-вицепрезидента му Георги Кандев.
Самият Караколев реагира с ироничен коментар: „Последно кой при кого ме е пратил???“, споделяйки видео, в което наред с призива на Йотова „не закачайте семейството ми“ се показва как той обвинява Гюров и Кандев в редица грехове.
Ще се еманципира ли Йотова от Радев?
Ако предизборната кампания разкри нещо за личността на Илияна Йотова, то е, че тя много добре знае в какви случаи как да се държи, но и че не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Друг въпрос е, че за постигането на тези цели тя с лека ръка жертва истината, а и националните интереси.
В продължение на 10 години Йотова стои в сянката на Румен Радев, излъчва безличност и търпеливо чака да дойде нейният ред. Радев продължава да се държи, все едно ѝ е шеф. Пристигайки на пресконференцията след победата ѝ на втория тур, той вървеше няколко метра пред нея – ако човек не знаеше кой е спечелил изборите, щеше да помисли, че е Радев.
Постът на премиера обаче е по-проветрив от този на президента. Президентите в България се избират веднъж на пет години, премиерите – на четири (ако изобщо изкарат пълен мандат). Министър-председателите търпят повече критика и срещу управлението им се провеждат повече протести, като в резултат на някои от тях понякога падат правителства. В България обаче не само няма случай президент да бъде свален заради обществено недоволство, ами по правило държавният глава има най-висок рейтинг сред публичните личности.
С други думи, Йотова вече е над Радев, макар той да не дава вид, че осъзнава това.
Ако премиерът продължава да се държи с нея като с подчинена, тя може да реши да покаже къде му е мястото, и между тях да настъпи разкол. Такъв сценарий едва ли би променил възгледите на президентката за геополитическата ориентация, които вероятно са по-искрено проруски от тези на Радев – все пак тя идва от средите на БСП. Но евентуално напрежение между „Дондуков“ 2 и „Дондуков“ 1 може да отслаби властта на „Прогресивна България“.
Конфронтацията между президент и премиер, дори когато са от една политическа сила, има традиция. За това допринася и конституционната роля на президента, която го позиционира като независим от партиите, помогнали му да дойде на власт.
Началото беше положено от Жельо Желев, чиято пресконференция, останала в историята като „Боянските ливади“, доведе до падането от власт на правителството на Филип Димитров. Отношенията между Иван Костов и Петър Стоянов също се обтегнаха, а кулминация на напрежението между тях беше репликата на тогавашния президент „Иване, кажи си“.
Георги Първанов нееднократно критикуваше правителството на Сергей Станишев и политиката на БСП, а след като сдаде президентския пост, основа собствена партия. Като че най-неконфликтен президент – поради мекия си нрав и липсата на политически амбиции – беше Росен Плевнелиев. Но се е случвало и той демонстративно да се разграничава от Бойко Борисов, например от проруските му залитания.
Йотова не прилича на човек с мек нрав, така че разривът между нея и Радев вероятно е въпрос на време. Дали в резултат на евентуален такъв разрив президентката би се опитала да капитализира политически факта, че е жена, е друг въпрос. Ако може да извлече дивиденти от това, без да накриви шапката на Москва, защо не?
Независимо от личността, ценностите, делата и външнополитическата ориентация на Йотова
фактът, че в България за първи път е избрана президентка, сам по себе си е добра новина.
Това означава, че в бъдеще ще е възможно и други жени да заемат този пост. Някой ден на него може да застане жена, която я е грижа за правата на жените. Само дано днешните момичета, които един ден ще могат да се кандидатират за държавен глава, да имат опит какво е да живееш в свобода и да са наясно какво означават равни права.
