Post Syndicated from Александър Драганов original https://www.toest.bg/kafe-bob-i-predizborni-prognozi/

За политолозите и социолозите се знае, че колкото и пъти да сбъркаме с прогнозите си, дойде ли време за избори, се пробваме отново и отново. В началото на 2026 г. смело предвидих как едва ли някога отново ще имаме победител с абсолютно мнозинство, само за да бъда опроверган от „Прогресивна България“ на Радев три месеца по-късно. Сега отново опитвам да прогнозирам изхода от президентския вот, макар оперативната обстановка (както казваше навремето мой колега политолог с познанства в МВР) да е динамична и пълна с черни лебеди – всъщност дронове, които от време на време потапят българските кораби.

Нашата власт в усърдието си да не обиди никого според мен е на път да реагира като пиратите от анимацията „Астерикс в Британия“, които накрая сами продъниха кораба си, само и само да не свършат тази работа галите. В нашия случай (с висока степен на вероятност, както биха казали управляващите) – руснаците.

Да се върнем обаче на изборите за президент. Макар някои от основните партии и коалиции (ГЕРБ–СДС и ДПС), както и други по-малки, но обичайни заподозрени (например „Синя България“) да не сметнаха за необходимо да участват в тях, кандидатите за държавен глава са рекорден брой – 28. Социологическите проучвания обаче отличават трима от тях с по-големи шансове, а подкрепата за още няколко е що-годе видима. 

С уговорката, че това не са прогнози кой ще победи, а „моментна снимка“ на обществените нагласи. 

Като фаворит в битката влиза Илияна Йотова, която изпълнява длъжността президент след оставката на Радев, с кандидат-вицепрезидент Кирил Вълчев, а като основен съперник се очертава двойката на Андрей Гюров и Георги Кандев. И двете кандидатури са издигнати от инициативни комитети, макар зад тях да застават партии. Както каза Йотова, тя разчита на най-старата (БСП) и най-младата партия („Прогресивна България“). Зад Гюров са наскоро разделилите се ПП и ДБ, които обаче са заедно в негова подкрепа. Според социологическите изследвания Гюров и Кандев не само привличат симпатизантите, но и популярността им надхвърля общата подкрепа на двете политически сили за евентуален предсрочен парламентарен вот.

На трето място агенциите посочват тандема Костадин Костадинов и Петър Волгин от партия „Възраждане“, а зад тях са подобните им по убеждения двойки, водени от Радостин Василев („Меч“) и Ивелин Михайлов („Величие“). Демократичното пространство не изневерява на традицията да вади алтернативни на основните си кандидати в лицето на Иван Христанов и Николай Ненчев. В надпреварата участват и вечни претенденти като Волен Сидеров, проф. Александър Томов, Венци Чикагото, както и наистина екзотични кандидатури като Ваня Великова и Величка Георгиева – последното можем да го кажем като скоропоговорка. Тези Кубертенови участници в голямата си част нямат шанс не само за победа, а дори за балотаж, но стават за разпространение на руски опорни точки. Ако приемем мрачната хипотеза, че активността на много от тях зависи от един център, опитващ да доминира публичната среда, можем да окачествим стратегията на този център с английската поговорка, че мяташ всичко по стената с надеждата нещо да залепне.

Йотова – когато милостта се окаже недостатък

Илияна Йотова влезе в кампанията с институционална тежест и внушителен инициативен комитет, в който се включиха както личности със значителен авторитет – като проф. Христо Пимпирев и Симеон Идакиев, така и призраци от миналото, като Красимир Каракачанов от ВМРО и Красимир Премянов от Съюза на тракийските дружества, който по времето на Жан Виденов беше лидер на парламентарната група на БСП и минаваше за един от силните хора в партията. 

От самото начало обаче набраната инерция заскърца заради разкритията, че Йотова е помилвала наркотрафикант. По-късно се разбра, че това не е единичен случай. Тя прехвърли отговорността за решението си на медицинска комисия. Така, без да иска, сама се сведе до ролята на прословутата автоматична писалка, която президентът на САЩ Доналд Тръмп не спира да използва като подигравка срещу предшественика си Джо Байдън, както постъпи дори пред китайския си колега Си Дзинпин. 

Оставам с впечатлението, че умението да се справя в състезателната обстановка не е особено силна страна на Илияна Йотова

и тя до голяма степен очаква коронация на изборите. В този стил беше и интервюто ѝ пред Георги Любенов – в помещение, напомнящо тронна зала. Такава увереност придава тежест, но издава и известно високомерие.

Кирил Вълчев беше избран за кандидат-вицепрезидент, за да добави интелектуална тежест към кандидатурата на Йотова. Директор на БТА, възпитаник на НГДЕК, дългогодишен журналист, умеещ да говори красиво. На този фон изцепката му, че ще се бори с арабските цифри, е покъртителна. Може би на фона на общия патриотарски популизъм героичната кауза за борба в защита на кирилицата от несъществуващи врагове, подета от президентката, е хитър ход. Добавянето на цифрите към враговете обаче го превръща във фарс.

Според социолозите подкрепата на Илияна Йотова е над 40%, а според някои прогнози доближава 50%. На пръв поглед това звучи озадачаващо, тъй като „Прогресивна България“ позагуби част от подкрепата си, традиционните националисти върнаха някои от гласовете, дадени напролет за Радев, и въпреки това изглежда, че действащата президентка върви към сходен или по-висок резултат. Това може да се обясни с прогнозираната по-ниска избирателна активност. При такова развитие е възможно Илияна Йотова да има по-нисък резултат от партията на Радев като абсолютен брой гласове, но да има същия или дори по-висок дял от подадените бюлетини. 

Основен актив на настоящата президентка са умерените русофили,

които искат да следват максимата, приписвана на цар Борис III (без да има доказателства, че той я е изрекъл) – „Винаги с Германия – никога против Русия“. За тях политиката на „Прогресивна България“ и лично на президентката Йотова е реванш след последните години на подкрепа за Украйна, като в същото време те не желаят да се загърбят напълно ЕС и НАТО, както искат симпатизантите на „Възраждане“. Дали тази позиция е разумна, е спорно, но тя, изглежда, намира сериозна подкрепа сред гласоподавателите, така че носи дивиденти на двойката Йотова – Вълчев.

Основният негатив на Йотова е, че доколкото е свързвана с Радев, върху нея се прехвърлят известни имиджови щети от провала в борбата с поскъпването – основен бич за избирателите у нас и по света. Самият спад и отказът от гласуване, наблюдавани от социолозите, сочат, че се оформя недоволство, което при евентуален балотаж може да избие срещу Йотова.

Гюров – кандидатът, от когото ПП и ДБ имаха нужда

Не е тайна, че „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ разчитат на електорат, който трудно би ги напуснал заради популистка формация, но почти невъзможно е периферията им да се разшири. Яростната антикорупционна реторика и реторическото „влизане с бутонки“ на опонентите, характерно както за Асен Василев от ПП, така и за Ивайло Мирчев от „Да, България“, надъхва симпатизантите, но може да отблъсне колебаещите се.

От тази гледна точка изборът на Андрей Гюров се оказа великолепен.

Той защитава позициите на ПП и ДБ убедено, но разчита на спокойна, експертна реторика, говори, без да повишава гласа си, демонстрира двустранна комуникация, при която общува с избирателите, а не ги назидава отгоре. Последното е видно и от клиповете, които споделя. В тях се вижда, че Гюров успява да запази самообладание дори при агресивен противник от другата страна. Защитава ясни проевропейски и прозападни позиции, но като че ли опитва да убеди и колебаещите се в тях, а не разчита на назидателното „трябва да мислите така“. 

Като минус на Андрей Гюров може да се отчете, че експертният му маниер на говорене често не е особено увлекателен.

Понякога думите му не може да се обобщят накратко и така да достигнат и до хората с по-повърхностен интерес към политиката.

По-сериозен гаф беше прословутото интервю, в което Гюров се затрудни да посочи агресора във войната с Иран. Но това се случи относително рано в кампанията и остана на заден план на фона на положителното му като цяло излъчване. Компетентността на кандидата за вицепрезидент Георги Кандев беше подложена на съмнение, но номинирането му има потенциал да привлече избиратели на ГЕРБ, които предвид миналото на Бойко Борисов симпатизират на образа на строг полицай с чувство за хумор.

За момента данните показват, че Андрей Гюров има доста висок прогнозен резултат – между 20 и 30%. Ако се потвърди на изборите, това ще означава, че задачата да бъдат привлечени бивши „сини“ избиратели, отишли в ГЕРБ, е по-скоро изпълнена, при все многото знакови лица от партията, подкрепили Йотова. В случай че резултатът на кандидатите на ПП и ДБ прехвърли 30%, а Йотова и Вълчев паднат под 40%, това би направило балотажа по-трудно предвидим. Чисто инерционно настроенията ще се насочат към Гюров и Кандев и тогава може да сработят механизми, които излизат извън механичното пресмятане кой от другите към кого би се присъединил. Йотова ще трябва да разчита най-вече на избирателите на „Възраждане“, но при сходна ситуация на последните местни избори в София Костадин Костадинов отказа да подкрепи Ваня Григорова. 

Костадинов пред Волгин – его или стратегия?

„Възраждане“ преживя тежък удар на парламентарните избори, когато едва прескочи бариерата от 4%. Ходът с включването на Петър Волгин в президентската надпревара обаче е нож с две остриета. Ярък глас на соцносталгиците у нас, Волгин има потенциал да откъсне част от подкрепата за Йотова. Като кандидат за вицепрезидент обаче този му потенциал е ограничен. И тук идва въпросът дали Костадин Костадинов не направи грешка, като не пусна Волгин например с Нешка Робева, за да играе ако не за победа, то поне за балотаж. 

За Костадинов обаче оцеляването на партията му и лично на него като неин лидер може да е от по-голямо значение от доброто представяне конкретно на тези избори.

С личното си участие той се опитва да стабилизира доверието към „Възраждане“ и конкретно към себе си, да увеличи резултата спрямо парламентарния вот и да успокои симпатизантите си. Със сигурност много от избирателите на партията таят надеждата, че ще успеят да повторят постижението на Сидеров и „Атака“ отпреди двайсет години, макар социолозите да не дават сериозни индикации, че това е възможно. В миналото партия „Възраждане“ често е била подценявана, както често се случва с партии, вотът за които се смята за обществено непрестижен. Напоследък обаче симпатизантите ѝ са по-скоро горди с нея, така че този ефект е минимизиран. Ако има скрит популистки вот, той според мен ще се прелее другаде.

Имат ли скрит потенциал Ивелин и Радостин?

Най-трудно е да се предвиди резултатът на малки партии – понякога той носи изненади. В миналото и „Меч“, и „Величие“ са показвали, че могат да постигнат по-висок резултат от видимия за социолозите. Причините според мен са в достигането до нетрадиционни избиратели.

Радостин Василев има ясна и простичка стратегия. Яко хейт и много хумор, ако ми позволите разговорния език. Той се стреми да оплюе всичките си опоненти и да нарича с цветисти изрази управляващите. Силата му е, че може да изговори това, което би било недопустимо за Андрей Гюров например. Разчита и на подигравки, което се харесва на българите, видно от резултатите на „Има такъв народ“ в миналото, от чиито редици изгря и Василев. Възможно е да привлече гневни млади мъже с антикорупционната си реторика и да постигне по-висок резултат от предвиденото. Но е трудно да си го представим на балотаж.

Ивелин Михайлов има още по-странна стратегия. Неговата бизнес империя като че ли рухна, но той използва това, за да си създаде образа на мъченик. Голямата му слабост е, че не може да говори особено интересно и увлекателно. Това се компенсира с абсурдни клипчета, правени с изкуствен интелект и разпространявани в интернет от структури на „Величие“. В тях той се изявява като Нео от „Матрицата“, бори се с триглав змей, носещ лицата на политици от статуквото и т.н. Звучи смешно, но има потенциала да привлече електорат, който традиционно не е изкушен от политиката, но би могъл да бъде привлечен да се включи в изборите посредством похвати от комиксовата култура. Това прави прогнозния му резултат сходен с този на Радостин Василев – по-висок от първоначално очаквания, но недостатъчен за нещо значимо.

От останалите кандидати известен потенциал на теория има Иван Христанов, но ми се струва, че неговата реторика е популистка, а се цели в електората на демократите, които не харесват този похват. Николай Ненчев така и не набра инерция, която да му даде видимост. Волен Сидеров е в ролята на Уди от „Играта на играчките“ – захвърлен настрани, защото вече не е интересен заради по-новите модели на Баз светлинна година, каквито са Костадинов, Радостин Василев и Ивелин Михайлов. Не виждам перспективи и при червените кандидатури, например на проф. Александър Томов и Георги Димов, при положение че този вот ще се концентрира в Йотова.

Разбира се, всичко казано дотук е поне до известна степен гледане на кафе и гадаене на боб, макар и в рамките на политологичния анализ.

Клишето в случая е вярно – само хората могат да изберат какво искат за държавата си. Вариантите в крайна сметка са два. 

Първият, който може да се осъществи с избора на Илияна Йотова, е пълна концентрация на властта в кръга около „Прогресивна България“, която де факто зае мястото на залязлата БСП. Това ще постави България в ситуация, в която тя никога не е била в демократичната си история – в разгара на Виденовата зима Петър Стоянов беше избран за президент, а по време на тройната коалиция Станишев нямаше абсолютно мнозинство в парламента. Ако този вариант се осъществи, стабилността му много ще зависи от това дали от „Прогресивна България“ имат капацитета да управляват успешно – нещо, в което след първата си половин година във властта не успяват да убедят.

Вторият вариант е да имаш авариен бутон. Ако нещо се обърка, например ако неуспешната финансова политика доведе до нови масови протести, хората да имат съюзник в Президентството. Подусловието обаче е дали този съюзник да е популист – позицията, на която навремето Жорж Ганчев не успя да се изкачи, или системен демократичен играч, отказващ да зачеркне всичко постигнато през последните десетилетия, какъвто, изглежда, е Андрей Гюров.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kakuv-natsionalen-horizont-chakame-ot-prezidenta/

Месец и половина преди осмите преки президентски избори българските граждани знаят имената на кандидатите. Но знаят ли какъв президент избират? „Обединител на нацията“, както твърди политическото клише? Церемониалмайстор на държавата? Или коректив на властта, от когото се очаква да вижда по-далеч от следващия бюджет и следващото правителство?

Когато през 1990 г. Националната кръгла маса обсъжда създаването на президентската институция в новата конституция, отрежда на държавния глава далеч по-съдържателна роля. Той трябва да бъде „арбитър и гарант“ за нормалното функциониране на държавата, националната сигурност, териториалната цялост и международните ѝ ангажименти, казва Георги Пирински (БКП). И още: да пази баланса на интересите и правовия ред в полза на всички граждани, а не на отделна част от тях.

Тогавашният представител на СДС Крум Неврокопски добавя друго определение: президентът е „гарант и арбитър за националното съгласие“, но и „гарант за бъдещето“ – фигура, призвана да утвърждава посоката напред и да осигурява мирния преход към демокрация. Така е замислена институцията в началото – като гарант, че политическото противопоставяне няма да разруши държавата и нейното бъдеще.

В Конституцията обаче президентът не е наречен нито обединител, нито арбитър. Според чл. 92 той е държавен глава, който „олицетворява единството на нацията“. Глаголът олицетворява е важен: 

президентът не е натоварен да създава единство там, където има различни убеждения и политически конфликти, а да представлява нацията като цяло – включително и гражданите, които не са гласували за него.

Още през 1995 г. Конституционният съд пресича удобното тълкуване, че държавният глава трябва да стои безмълвен и равноотдалечен от всички. „Националното единство не означава политическо единомислие“, се казва в Решение №25. Президентът не е деполитизиран орган: той има право да заема позиции, да отправя политически послания и да издава актове със съществени политически последици. Неговата надпартийност не е безразличие, а задължение да преценява властта и политическите конфликти от гледна точка на Конституцията и интереса на цялата общност, а не на партията, която го е издигнала.

„Длъжностната характеристика“ на практика

Петимата президенти след началото на демократичните промени влизаха на „Дондуков“ 2 в различна България, а и с различна представа каква посока да отстоява държавата. Представите им се формираха от политическите сили, които ги излъчваха, но и от техните убеждения и зависимости. 

Първият пряко избран президент Желю Желев не произнася програмна реч при полагането на клетвата си през януари 1992 г. – само подписва клетвения лист. Неговата заявка обаче е зададена още от биографията и политическата му роля: демонтиране на тоталитарната държава, утвърждаване на парламентарната демокрация и връщане на България към Европа.

Желев: коректив и „Боянски ливади“

Философът и един от водачите на демократичната опозиция Желев показа как президентът може да бъде коректив на политическата сила, която го е издигнала. Но „Боянските ливади“ оставят открит въпроса къде свършва корективът и откъде започва намесата в управлението. На пресконференцията от 30 август 1992 г. той обвини кабинета на Филип Димитров, че е влязъл в конфликт с медиите, синдикатите, Църквата, Президентството и извънпарламентарните сили. Два месеца по-късно правителството на „сините“ изгуби поискания вот на доверие, след като ДПС и част от депутатите, избрани от СДС, отказаха подкрепа. 

Намесата на Желев задълбочи разцеплението и придаде институционална тежест на атаката срещу кабинета. Следващото правителство на проф. Любен Беров, подкрепено от БСП и ДПС, не донесе нито по-голяма прозрачност, нито по-убедителни реформи. Затова „Боянските ливади“ остават двусмислен епизод: доказателство за независимостта на президента от собствената му политическа среда, но и предупреждение, че корективът може да разклати властта, без това да е от полза за демократичния преход. 

Националният хоризонт при Желев беше по-ясен от вътрешнополитическите му маневри: демокрация, европейска принадлежност и излизане от съветската орбита. През февруари 1994 г. той подписа рамковия документ за включването на България в програмата на НАТО „Партньорство за мир“ – първата институционална крачка по пътя към членството в Алианса.

Стоянов: посоката е ЕС и НАТО

При юриста Петър Стоянов ролята на президента като коректив и носител на национален хоризонт се прояви още преди официално да встъпи в длъжност. Той положи клетва на 19 януари 1997 г. в държава с хиперинфлация, масови протести и рухнало доверие в управлението на БСП. В първата си реч поиска предсрочни избори, валутен борд и „нова воля за промяна“. Но най-важната му заявка беше посоката: България трябва да избере „европейския тип цивилизация“ и интеграцията в Европейския съюз и НАТО.

Две седмици по-късно Президентството се оказа в центъра на политическата криза. На 4 февруари 1997 г., след заседание на Консултативния съвет за национална сигурност и преговори между основните политически сили, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство. Последваха служебен кабинет и предсрочни избори. Стоянов не изведе сам България от кризата, но използва авторитета и инструментите на президентската институция, за да предотврати продължаването на управление, изгубило обществена легитимност.

Неговият хоризонт беше формулиран ясно: върховенство на закона, пазарна икономика и необратима принадлежност към ЕС и НАТО. Това беше и мярката, с която Стоянов оценяваше текущата политика. В момент на дълбоко разделение той не обедини всички около общо мнение. Помогна да се постигне съгласие накъде да върви държавата. 

И макар да беше избран с гласовете на избирателите, довели на власт и ОДС, и кабинета на Иван Костов, отново настъпи разрив между него и изпълнителната власт. 

Първите признаци се появиха още през 1998 г., когато Стоянов започна да критикува кадрови решения и начина, по който СДС упражнява властта. До открит сблъсък се стигна през април 2000 г., след обвиненията на уволнения вътрешен министър Богомил Бонев за корупция във властта (Бонев беше отстранен поради съмнения за същото). Стоянов упрекна премиера, че не обяснява причините за смените в правителството от декември 1999 г. 

Последва разгром на сините на изборите през 2001 г., когато отношенията между премиер и президент фактически бяха прекъснати. Стоянов се кандидатира за втори мандат като независим, макар и подкрепен от ОДС, и загуби, а Костов подаде оставка като лидер на СДС. 

Първанов: прегръдка с капитала

Единственият политически лидер, избран за президент – председателят на БСП Георги Първанов, встъпи в длъжност през 2002 г. Закле се в името на „националното помирение и съгласие“. След ожесточеното противопоставяне на 90-те години той предложи друга представа за Президентството – посредник между политическите сили, и даже се самоопредели като „социален президент“.

По време на двата му мандата България постигна двете големи цели на Прехода – членството в НАТО през 2004 г. и в ЕС през 2007 г. Първанов не беше техният архитект, но Президентството му осигури приемственост във външнополитическата посока. 

Договореният между него и Путин „Голям шлем“ от руски енергийни проекти не се превърна в национален хоризонт, а в източник на зависимости, политически спорове и провал. По изчисления на „Капитал“ „България пропиля поне 2,3 млрд. лв. в трите лошо обмислени енергийни проекта [АЕЦ „Белене“, газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас–Александруполис“ – б.а.]“.

На 17 септември 2001 г. – по-малко от два месеца преди президентските избори – беше учреден бизнес клуб „Възраждане“. Сред основателите му бяха някои от най-могъщите фигури на Прехода: банкерът Емил Кюлев, президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов и Васил Божков. В следващите години първите двама бяха убити от неизвестни и до момента извършители. 

Кюлев, който оглави клуба, след победата на Първанов стана и негов икономически съветник. Така още в началото на мандата около „социалния президент“ се оформи кръг, в който политическото влияние и едрият капитал се срещаха без особена дистанция. По-късно от американска дипломатическа грама, разпространена от WikiLeaks, се разбра, че Кюлев е финансирал кампаниите на Симеон Сакскобургготски и Първанов.

Близостта не се изчерпваше с „Възраждане“. Сред официалните спонсори на кампанията на Първанов за втори мандат фигурираха и фирми на Людмил Стойков – бизнесмен, чието име се появи в разследването на ОЛАФ за злоупотреби със средства по САПАРД. 

Това показва парадокса на Първановото „помирение“: президентът, който обещаваше да представлява губещите от Прехода, отвори Президентството за хората, спечелили най-много от него. Така социалната реторика започна да служи като прикритие на близостта между властта и едрия капитал. 

Дали не виждаме същата хамелеонщина и при Румен Радев?

Днес Първанов е един от хората в инициативния комитет, издигнал настоящата президентка Илияна Йотова и генералния директор на БТА Кирил Вълчев за президент и вицепрезидент. 

Плевнелиев: с план за бъдещето

Предприемачът Росен Плевнелиев дойде през 2012 г. със заявката да бъде „прагматичният президент“. Неговият речник беше различен: модернизация, конкурентоспособност, образование, електронно управление, иновации, енергийна независимост. 

Той опита да превърне Президентството в място за изработване на дългосрочни приоритети чрез националната програма „България 2020“ и чрез обществените съвети към институцията. Във встъпителното си слово обеща Президентството да бъде отворено за гражданите, защото „президентът не е началник на гражданското общество“.

Политическите кризи след 2013 г. го превърнаха и в коректив. След избухването на протестите #ДАНСwithme, предизвикани от избора на Делян Пеевски за шеф на контраразузнаването, Плевнелиев застана срещу кабинета „Орешарски“. По време на мандата си той назначи две служебни правителства, защитаваше категорично европейската принадлежност на България и осъди руската анексия на Крим. 

Избран с подкрепата на ГЕРБ, Плевнелиев имаше хоризонт, но не и политическа тежест. В рамките на президентския си мандат изработваше стратегии и защитаваше позиции, които така и не станаха част от дневния ред на правителствата на Бойко Борисов. 

Радев: архитект на промяна

През 2017 г. бившият командир на Военновъздушните сили ген. Румен Радев влезе в Президентството като коректив. Във встъпителната си реч той посочи корупцията, неравенството, обезлюдяването като нерешените проблеми на Прехода. Радев декларира, че членството в ЕС и НАТО е стратегически избор, който не бива да бъде поставян под въпрос, но добави формулата, която предвещаваше бъдещата му политика: българската външна политика трябва „да се формулира у нас и да се отстоява навън, а не обратното“.

През първия мандат противопоставянето на Борисов постепенно се превърна в главната му политическа роля. Кулминацията настъпи с протестите от 2020 г. и „Мутри, вън!“. Президентът застана на страната на общественото недоволство, но не предложи ясна програма за времето след Борисов.

През 2022 г. заявката вече беше по-голяма. Радев сам формулира тази роля:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати.

Обяви още, че Президентството трябва едновременно да „катализира обществената трансформация“ и да бъде „стожер на стабилността“. Това вече беше заявка за архитект на следващия политически период. Продължителната парламентарна криза и поредицата от служебни кабинети му дадоха възможност да превърне Президентството в център на изпълнителна власт. 

Въпреки знаменитата му реплика в кампанията през 2021 г. в отговор на въпроса „Чий да е Крим?“ – „Руски, какъв да е!“, той получи подкрепата на „Продължаваме промяната“, а и на част от „Демократична България“ за втория мандат.

Успя ли Радев да превърне отрицанието на стария модел в национален хоризонт? Беше коректив – понякога необходим, друг път пристрастен и избирателен. Сега като премиер с парламентарно мнозинство е неубедителен в уверенията, че демонтира олигархията.

Кандидатите – посока или позициониране

Какво се чува в заявките на сегашните кандидати? 

Заявката на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е за приемственост (на политиката на Радев). Президентството трябва да бъде „място за диалог, а не за партийни решения“, казва Йотова, а Вълчев обещава да работи за културата. Към това се прибавя и предложението на Йотова за „коалиция за мир“, която да настоява за преговори с Русия.

Вълчев внася и културен национализъм: България, свързана от езика, историята и културата и чрез българите зад граница. Той познава общностите в чужбина – посетил е 191 от 193 държави в ООН. Към това се прибавят обещанието му да показва българския принос в Европа и намерението на двойката да „съживи културата“. 

Остава неясно как разбират мястото на България в самата Европа – като държава, която участва в общите решения, или като периферия, която се отдръпва зад думите за мир?

При Андрей Гюров и Георги Кандев има хоризонт – единна, достойна и модерна България, неразделна част от обединена Европа, която гради икономика на знанието и разчита на хората като свой най-голям капитал. Към това се прибавят европейската принадлежност, равенство пред закона за всички граждани и държава, която предпочита можещите пред лоялните на властта. 

Неясното засега остава как президентът с ограничените си правомощия ще превърне тази картина на желаната държава в последователен политически дневен ред. 

По-съдържателна е заявката на Гюров за президентство, което не чака „ножът да стигне до кокала“, а оказва натиск властта да показва компетентност и отчетност. Иронията е, че срещу авторитарния Радев Гюров влиза в ролята, в която самият Радев натрупа политически капитал – президент, който беше критик на изпълнителната власт.

След 44 дни българите ще избират дали Президентството да продължи политиката на Радев, да ѝ се противопостави, или да предложи друга посока. Президентът не е длъжен да обедини всички около себе си. Длъжен е да каже какво да е общото помежду ни. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tri-stupki-na-andrey-gyurov/

Какъв пост ще заеме Андрей Гюров при едно редовно правителство, след като приключи с дейността си като служебен премиер, е още рано да се каже. Сигурно е, че ще продължи, засега на преден план е усмивката му, след като президентката Илияна Йотова го номинира за служебен министър-председател.

Безспорно Гюров е доволен от новото стъпало в кариерата си, след като беше депутат, председател на парламентарната група на „Продължаваме промяната“, и подуправител на Българската народна банка за управление „Емисионно“. 

„Не съм член на „Продължаваме промяната“, заяви обаче Гюров, след като получи папката с мандата за съставяне на правителство. Тази седмица се чуха прогнози, че може да мине и към проекта на доскорошния президент Румен Радев. 

Ако г-н Гюров се справи с провеждането на изборите, мисля, че той може да бъде припознат от новата партия на Румен Радев, 

заяви по БНТ политологът Теодор Славев.

Обаятелен и владеещ чужди езици, той е много различен от председателя на Сметната палата Димитър Главчев, заявил готовност да потрети на „Дондуков“ 1. 

Нов и.ф. главен прокурор?

Сега Гюров с облекчение ще напусне БНБ, където изкара една година, а е в неплатен отпуск от година и седем месеца. Причината е правният казус, заплел се, след като закритата вече Антикорупционна комисия установи несъвместимост заради участието му като съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД и в управата на две сдружения с нестопанска цел. БНБ опита да го освободи, той обжалва, а Върховният административен съд спря делото и по искане на защитата на Гюров се обърна към Съда на ЕС за тълкуване по казуса, след което ВАС ще се произнесе. Развитието на тези събития няма да попречи на Андрей Гюров да изпълнява функциите на служебен премиер. При позитивен за него изход от съдебното дело ще получи и възнагражденията си от БНБ за периода на отстраняване.

Следващата седмица той ще представи състава на кабинета си и се заема с управлението, но най-напред с главния прокурор, МВР и вероятно със службите. Андрей Гюров вече отбеляза колко важна е ролята на бъдещите министри на вътрешните работи и на правосъдието. За първия смята да е човек от системата, а за правосъдния – че трябва да се заеме със смяната на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, чиято легитимност се оспорва не от вчера.

ПП–ДБ отдавна настояват правосъдният министър да предложи на прокурорската колегия на ВСС да назначи друг изпълняващ длъжността вместо Сарафов. Разбира се, кадровиците може и да не се вслушат, но кой знае… Това е в правомощията на министъра на правосъдието, но настоящият – Георги Георгиев, така и не постави за обсъждане подобна точка в дневния ред на ВСС. 

Но Сарафов би могъл да изненада и сам да се оттегли. Със сигурност си дава сметка, че времето му в това кресло е изтекло. Главните прокурори в България винаги са функция на политическите трусове – справка: предшественикът му Иван Гешев беше освободен в разгара на политическите договорки за т.нар. сглобка между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ (накрая и ДПС на Делян Пеевски). 

Амбицията на Румен Радев и на кръга около него е ясна – да имат тежката дума при избора на следващия обвинител №1. Неизвестното е с кой коалиционен партньор (или партньори) ще споделят новия състав на ВСС, който да направи възможен този избор. Преди обаче да се стигне дотам, има по-близка и не по-малко важна задача – провеждането на изборите.

МВР, службите, изборите

МВР отново ще се разпердушинва, за да се демонстрират контрол върху купения вот и мобилизация, която да респектира. Както преди всички нови избори ще се сменят шефове на областни дирекции.

Паралелно с това вниманието ще бъде насочено и към службите за сигурност. Там премиерът има по-голяма свобода на действие чрез Министерския съвет, особено по отношение на координацията и кадровите решения, когато законът го допуска. 

Какво може да направи Гюров по отношение на службата, около която най-много се шуми в последните дни – Държавна агенция „Национална сигурност“? 

Миналата есен мнозинството, което доминираше в 51-вия парламент – ГЕРБ, ДПС – Ново начало, БСП и „Има такъв народ“, отнеха на президента думата при назначаването на шефа на ДАНС. Неговият указ вече не е необходим, решава парламентът. 

В момента ДАНС е с и.ф. шеф Деньо Денев, свързван с Пеевски. Денев има двама заместници, креслото на третия е празно. Има спекулации, че парламентът може да го запълни, преди депутатите да излязат в предизборна кампания. Идеята е, че този трети заместник би могъл да стане и следващият и.ф. „титуляр“. По закон заместник-председателите на ДАНС се определят с решение на Министерския съвет за срок от 5 години по предложение на председателя на Агенцията.

Интересна подробност е, че макар кабинетът на Росен Желязков да внесе в парламента предложение Денев да бъде избран за титуляр на поста и даже беше изслушан, то така и не влезе в дневния ред. 

Правителството на Гюров няма да е първото, което ще прави промени в службите. През 2024 г. служебният кабинет на свързания с ГЕРБ Димитър Главчев освободи от ДАНС един от заместник-председателите – Петър Петров, бивш депутат от ПП.

Предишният шеф на ДАНС Пламен Тончев беше избор на президента, тъй като получи поста при един от служебните му кабинети. По предложение на служебното правителство на Стефан Янев през 2021 г. беше освободен Димитър Георгиев и назначен Тончев, ръководил дотогава регионалното звено на Агенцията във Враца.

Случаят „Петрохан“

В контекста на трагедията с шестте трупа от случая „Петрохан“ промените в службите изглеждат неизбежни. Откритите тела на мъртвите „рейнджъри“ и свързването им с близки до ПП–ДБ фигури взриви и обществото, и политиците, поляризирайки всички оценки. 

За Гюров това е двойно предизвикателство. От една страна, всяка смяна в ДАНС или в ръководството на МВР ще бъде тълкувана политически – като опит за овладяване на системата преди изборите. От друга страна, липсата на реакция би изглеждала като съгласие със статуквото. Балансът между демонстрация на контрол и избягване на политическа чистка ще бъде доста крехък.

Представянето на служебното правителство ще съвпадне с датата 19 февруари, когато американският президент Доналд Тръмп свиква първото заседание на Съвета за мир. България и Унгария са единствените страни членки на ЕС сред учредителите и засега липсва яснота ще има ли представител на България. Правителството на Желязков остави ратификацията на договора за следващия парламент.

Това, върху което се обединихме с Президентството, е, че в служебния кабинет не трябва да има хора на конци, сламени фигури, заплюти територии. Ще работим по най-важните задачи пред държавата, за да има едно плавно предаване на управлението към следващото мнозинство, да се справим с всички кризи, които биха се изправили пред нас, и да осигурим спокойствие.

Андрей Гюров

Осигуряването на спокойствие обаче изглежда трудно постижимо на фона на развихрилите се страсти покрай случая „Петрохан“. Истерията около трагедията достигна такива върхове, че общественото внимание е изцяло погълнато от обвинения, спекулации, лъжи и опити за окалване. На този фон прави впечатление мълчанието на двамата влиятелни политически играчи, срещу които бяха декемврийските протести – Бойко Борисов и Делян Пеевски. Мълчание продължително и многозначително, което често означава изчакване на удобния момент, а не липса на позиция.

В такава среда Андрей Гюров ще трябва да доказва, че служебният кабинет не е временен буфер, а гарант за стабилност. Скоро ще се разбере.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/vuzelut-na-suglasieto/

Кого ще избере президентката Илияна Йотова за служебен министър-председател, след като има петима съгласни за поста, съвсем не е обикновено кадрово решение. Напълно възможно е изборът да падне върху име, което умишлено не беше пуснато в мелницата от последните седмици. Например заместник-председателката на Сметната палата Маргарита Николова, която даде съгласие да поеме поста, след като това направиха и подуправителят на БНБ Андрей Гюров, заместник-омбудсманката Мария Филипова и председателят на Сметната палата Димитър Главчев. 

Другата заместничка в Сметната палата – Силвия Къдрева, която също потвърди, е работила от 2018 г. в Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ). За поста беше предложена от оскандалилия се с декларирането на терасата си председател на Комисията Пламен Георгиев. Кандидатурата ѝ беше одобрена от парламента, доминиран от ГЕРБ и „Обединени патриоти“ (ОП). 

Прекратилият президентския си мандат Румен Радев остави на Йотова отговорността за решението, което по всяка вероятност е негово. Въпреки че няма публично известна информация, бившият президент разполагаше с достатъчно време, за да планира следващите стъпки. Така избегна ситуация, в която служебният кабинет би бил разчетен като последен президентски ход, който да повлияе на политическата му кариера. Причината е, че ще бъде изтълкуван като опит за политическо съюзяване след изборите. 

Формално неутрален избор

Николова е привидно най-непартийният кандидат сред останалите, дали съгласие. Влиза в политиката от „Атака“ най-напред като столична общинска съветничка, а после и като депутатка в два парламента – докато партията на Волен Сидеров подкрепяше кабинета „Орешарски“ в периода 2013–2014 г. и по-късно от коалицията „Обединени патриоти“ (ОП), в която влизаше и „Атака“. А ОП беше партньор на ГЕРБ в третото правителство на Бойко Борисов. Николова е била член на Консултативния съвет на Сметната палата, както и финансов директор в три министерства и в БНТ. 

Доказала съм, че мога да създавам работещи екипи и добра организация на работа, не бягам от трудните решения… 

По закон председателят на Сметната палата посочва заместниците си, така че Николова и Къдрева формално са избор на Главчев. Още тогава, през април 2025 г., и двете потвърдиха, че са готови да изпълнят предвидените по Конституцията ангажименти. Опитът на Къдрева в Антикорупционната комисия обаче едва ли би допринесъл да бъде избрана за служебен премиер – структурата беше закрита тази седмица с решение на Народното събрание. 

Макар и да не са така здраво обвързани с ГЕРБ и ДПС като повечето от „домовата книга“, Николова и Къдрева също са продукт на това мнозинство. Но ако Йотова се спре на някоя от тях, ще е значително по-безопасно и няма да търпи укори за политически предпочитания и спекулации за бъдещи съюзи, отколкото ако посочи Гюров или Главчев.

Който и от двамата да бъде избран, ще има негативи за партията, изстреляла го в политиката, тъй като ще понесе тежестта, включително греховете, за организацията на изборите. 

След като събра съгласието за служебни премиери на половината от „домовата книга“, се очаква Илияна Йотова да проведе консултации с парламентарно представените политически сили и едва тогава да обяви избора си за служебен премиер. Така Радев получава още време, за да учреди партията си.

Всичко случващо се до предсрочните избори е сигнал за политическа стратегия, а не просто административно назначение. Невъзможно е да се избегне калкулацията на едно или друго действие за вота, който се очаква да бъде насрочен за 19 април.

Поредицата служебни правителства наложиха схемите, по които се действа. Най-напред се сменят директорите на областните дирекции на МВР и областните управители, върху които пада тежестта на организацията на изборите. Кметовете, които също имат сериозен принос в този процес, няма как да бъдат сменени. 

Президент в кампания за президент

За разлика от Радев, впуснал се в политически инженеринг, на Йотова вероятно ѝ предстои предизборна кампания за президент (макар кандидатурата ѝ още да не е издигната). Тя има значително предимство пред останалите кандидати – през цялата кампания ще мине като действащ държавен глава. Но това съвсем не означава, че избирателите, гласували за Радев–Йотова като президентска двойка, автоматично ще подкрепят Йотова–Х. Ядрото обаче ще е идентично – консервативни, по-възрастни, симпатизиращи на режима в Москва, евроскептици.

Политическото ДНК на Йотова е лявото, макар то да е практически изличено от палитрата на българската политика. Политическата ѝ кариера започва в далечната 1997-ма като шеф на пресцентъра на БСП след разгрома на партията, чийто кабинет докарва национална катастрофа на България. После е депутатка и евродепутатка от БСП, като не успява да довърши третия си мандат, тъй като през 2016 г. влиза на „Дондуков“ 2. Изборът на служебен премиер ще е съобразен и с нейните интереси, освен с тези на Румен Радев. 

Част от Българската социалистическа партия в момента отчаяно се бори да се оттласне от съвместното управление с ГЕРБ и ДПС – Ново начало, тъй като то по всяка вероятност ще я загроби. Така че за Йотова няма особено значение дали „Позитано“ 20 ще я подкрепи – важното е да го направи бъдещата партия на Радев.

Готов е!

Веднага щом стана ясно, че предсрочните избори са неизбежни, започна претеглянето на шансовете за служебен премиер на Андрей Гюров – политик от „Продължаваме промяната“, бивш депутат от ПП–ДБ, избран за подуправител през 2023 г. Той беше първият, дал съгласие да оглави служебно правителство на консултациите тази седмица на „Дондуков“ 2. 

Гюров е готов, макар при предишното разиграване на консултациите за служебен премиер да беше изключен: 

Готов съм да поема отговорността, ако това стане при ясни принципи и без скрити условия… Честни избори можем да имаме тогава, когато едно служебно правителство не се намесва на политическия терен, то е достатъчно неутрално, равно отдалечено от всички партии и работи само в рамките на правомощията, които му дава Конституцията.

Равноотдалечеността е химера. Правителство, чийто премиер се избира измежду политически назначения, били те и високопоставени институционални фигури, няма как да е „неутрално“. 

Правният казус, свързан с Андрей Гюров, не е бонус за избора му. Година след като беше гласуван от парламента за подуправител и след разтурянето на „сглобката“ между ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС, Комисията за противодействие на корупцията (КПК) установи несъвместимост.

КПК уведоми БНБ, че той не може да заема длъжността. Причината: бил съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД и член на управителните органи на юридически лица с нестопанска цел – сдружение „Балкански – Паница Институт за научни издирвания“ и сдружение „Голф-клуб Благоевград“. Резултатът е, че от юни 2024 г. е в неплатен отпуск и оспорва решенията пред ВАС, който спря делото, докато не получи отговор от Съда на ЕС. След произнасянето му делото във ВАС продължава.

Доцент Христо Христев, преподавател по право на ЕС, коментира пред bTV, че ако Гюров поеме ангажимента да бъде служебен премиер, „би следвало да излезе от управата на банката“ – което не означава да се прекрати делото във ВАС. 

Андрей Гюров няма опит в изпълнителната власт, а професионалният му профил е свързан основно с академичната и експертната сфера. За честността на изборите би разчитал на министъра на вътрешните работи, който би избрал, и на мрежата от нови назначения, които би съгласувал с ПП–ДБ. Срещу тях ще са машината на местната власт и утвърденият модел за контрол на вота, създаден от ГЕРБ и ДПС – Ново начало.

И тя е готова!

„Работя за благополучието на хората от 15 години като държавен служител“, каза Филипова, втората съгласила се да бъде служебен премиер. Още при номинацията ѝ за заместник-омбудсман изборът ѝ беше обвързан с попълването на „домовата книга“ за кандидат служебни премиери с лоялни на ГЕРБ и ДПС (Пеевски) хора. 

Съдейки по кариерния ѝ възход, тя е царицата на новите начала. Стартирала като експерт в Министерството на правосъдието, оглавила Държавната комисия по хазарта (помним я от есемесите на хазартния бос Васил Божков с тогавашния министър на финансите от ГЕРБ Владислав Горанов). Следва постът на заместник-председател на Комисията за финансов надзор (КФН), после става председателка на Комисията за защита на потребителите (КЗП), където прави две-три шумни акции, и прескок към заместник-омбудсман. 

Зад това възкачване по йерархията, започнало при първия кабинет на ГЕРБ, прозира моделът Борисов–Пеевски. За честността на изборите тя може да допринесе единствено с верността, която ще му засвидетелства. Но Филипова няма шансове да бъде избрана, твърде „брандирана“ е с кукловодите зад гърба си и името ѝ по-скоро бе спуснато за медиен шум и димки, докато истинският кандидат е друг.

Още един в готовност

Друг конкурент за служебен премиер е Димитър Главчев, двукратен служебен министър-председател с политическа кариера като депутат от ГЕРБ, катапултирала го на поста в Сметната палата.

Желанието му за трети път да оглави служебно правителство е безочие предвид факта, че последните избори, които организира, докато беше на този пост – на 27 октомври 2024 г., бяха частично касирани от Конституционния съд. 

Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?

Съспенсът с партията на Ивелин Михайлов „Величие“ и нейното влизане в парламента продължава. Драмата е на много нива и работата е там, че все още никой не може да каже какво точно ще се случи, дори и да се променят последните изборни резултати. Емилия Милчева със статия по темата.

ТоестЕмилия Милчева

Резултатът от разкритите драстични нарушения при повторното преброяване в някои секции вкара „Величие“ в парламента и отмени избора на 16 народни представители.

Но Главчев не се чувства отговорен:

Да се прехвърля вината върху който и да е служебен премиер или служебно правителство за това, което се е случило в секционните избирателни комисии, говори или за невежество, или за съзнателни спекулации.

Готовността да се оглави служебно правителство означава, че кандидатът гарантира честността на вота. Но и самата готовност не е гаранция за честен вот, когато системата остава непроменена. Партиите обаче не биха имали нищо против да се застраховат с един (не)партиен кандидат за служебен премиер, който да понесе отговорността за контролиран и купен вот и за нарушения на изборите. В този смисъл изборът на Илияна Йотова ще е политически щит – служебният премиер е буферът, който ще поеме удара, ако изборите бъдат оспорени, без това да засяга пряко нито партиите, нито президента.