Tag Archives: ксенофобия

Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?

Post Syndicated from Милена Делева original https://www.toest.bg/evropa-za-evropieitsite-bulgaria-za-bulgarite-amierika-za-amerikantsite/

Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?

„Европа…“ Това гласи надписът върху снимка, на която жена, покрита с бурка, пътува в европейско метро. Може да бъде в Германия, Белгия, Франция или Испания – няма значение. Тя прави същото, което правят почти всички пътници около нея – гледа си в телефона, докато се вози. 

Но не друг, а тази жена е причината за многоточиeто след името на Стария континент. Вероятно тя също е причината снимката да бъде направена и след това разпространена в социалните медии от привърженици на хомогенна Европа. 

Европа за европейците, или какво ни казват няколко изображения

Изображението попадна в полезрението ми чрез пост в българските социални мрежи и предизвика двойно недоумение. Първо, защото и снимката, и съпровождащият я коментар бяха публикувани от преводач и второ, защото този преводач е от еврейски произход. 

Дотогава смятах, че хората, които превеждат светове, волно или неволно разчупват нормативната гледна точка към другостта. И че евреите разбират вредите, причинени от етноцентризма и всички производни -изми. 

Зачитам се в коментарите под поста с надеждата да открия критичен отговор, но вместо това попадам на още от същото. 

Българска гражданка, живееща в Израел, коментира: „Ако искате Европа, елате в Тел Авив“. Същата потребителка e споделила и карикатура, изобразяваща бедстващи араби в лодка, които търсят убежище в Европа. След като получават помощ, вместо благодарност, те хвърлят спасителите си във водата и безцеремонно заемат мястото им в лодката. 

Направи ми впечатление начинът, по който е изобразен арабинът – с голям нос, тъмна кожа, брада –

същите черти, които сa били преувеличавани в популярните в края на XIX век карикатури на евреите.

Това е класическа техника за представяне на евреите като „расово различни“ и с тази си различност страшни в очите на западните общества – с цел да се подхрани ксенофобията и да се оправдае антисемитизмът. 

Психологическият ключ, който често се използва за обяснение на подобно парадоксално поведение – междупоколенческата травма и цикълът на насилието (синдромът на насилника жертва), – може би е приложим и тук. Не трябва да пренебрегваме обаче и хипотезата, че основата на това отношение е вкорененото чувство за превъзходство, което много от нас наследяват – било през образованието, било през семейната или социалната среда. Вероятно това е една от причините много хора в България да не възприемат стереотипите за евреите като антисемитизъм.

Но нека се върнем към Facebook потребителката, която ни кани да се преместим в Израел, ако искаме да живеем сред европейци. Думите ѝ представят Израел като възстановка на „цивилизацията“ в сърцето на Близкия изток – обещание за истинска Европа, а не тази от снимката, допуснала имигранти от арабския свят в лоното си. Географски – неевропейска територия, но прочистена от неевропейците. Израел на европейците. Няма значение, че 50% от населението са мизрахи, тоест произходът им е от Близкия изток, Северна Африка или Централна Азия, 2% са етиопски евреи, а 1% – йеменски.

Многоточието в надписа на снимката самоуверено разчита на съмишленици, които се разпознават във взаимното си разочарование от Европа. Неизказаността е безопасно изразен консенсус, че Европа като модел на културна многоликост се е провалила. 

Нека си направим и следния експеримент: да сменим картинката, но да запазим семиотичния формат.

Над снимката все още пише „Европа…“, но под нея поставяме изображение на футболната агитка на „Макаби Тел Авив“, скандираща в европейския град Амстердам: „Нека селото ви изгори“, „Смърт на арабите“ и „Няма училищa в Газа, защото всички деца са мъртви“. 

Първоначално голяма част от световните медии отразиха единствено антисемитския призив за лов на евреи (с малки изключения, като например The Guardian), който, без съмнение, е категорично неприемлив. Ала спестиха уличното напрежение, провокирано от стотиците израелски футболни запалянковци и техните антиарабски действия и възгласи. А оригиналният репортаж на Sky News, уловил последователността и развоя на събитията, беше свален и редактиран. В интервю за Zeteo холандската фотографка Анет де Грааф обвини Sky News, New York Times и BBC, че са използвали материала ѝ манипулативно и са разказали история, точно обратната на случилата се – история, в която агресорът е представен като жертва. 

В Америка, Европа, България, уви, както ислямофобията, така и антисемитизмът са налице. Но като че ли има по-висок праг на търпимост към първото – от опитите да се постави знак на равенство между критиката на Израел и антисемитизма до начина на отразяване на проявите на ислямофобия и от двете страни на Атлантическия океан. Убийството на шестгодишното палестинче в Чикаго например, както и нападението срещу тримата студенти от палестински произход във Върмонт, след което един от тях беше парализиран, останаха маргинални новини. 

Ала нима не става дума за едно и също – расизъм? Нюансът е в йерархията на различието. Близостта до белотата е близост до власт. Това до голяма степен обяснява и двойния стандарт, и селективната емпатия на обществата, към които принадлежа (България и САЩ). 

България за българите, или разходка из социалните медии и до избирателната секция

По време на седмото поредно гласуване за парламент с приятели проведохме информационна кампания пред избирателната секция в Ню Йорк срещу експулсирането на саудитския гражданин Абдулрахман ал-Халиди, неправомерно задържан в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в село Бусманци. Една сънародничка съвсем добронамерено ми обясни, че много съжалява за човека, но не иска чужденци в България: 

Ние сме най-старата държава в Европа и трябва да се запазим като чиста нация.

Не е съгласна обаче Америка да е само за американците.

В космополитния град, в който живея, електоратът на „Възраждане“ сред българската диаспора нараства значително с всяко следващо изборно събитие. Без да разполагам с конкретни данни, наблюденията ми са, че се увеличава и българският вот за Тръмп.

Обратно в България, в дните непосредствено след атентата на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. писатели, журналисти и интелектуалци се надпреварваха да подчертават ценността на „цивилизацията“ и да цитират „Сблъсъкът на цивилизациите“ на Хънтингтън. Някои от тях публикуваха, меко казано, расистки илюстрации на еволюцията на арабите, противопоставяйки ги на западния човек.

Познайте къде завършва това състезание: в Космоса.

Западният човек е в Космоса, а арабинът си стои в Античността. Здравей, Илон Мъск! Като бъдещ ръководител на Групата за ефективност на правителството на Доналд Тръмп, моля те, на 20 януари 2025 г. се изстреляй заедно с целия кабинет на бъдещия президент в Космоса. И си пуснете тази песен на Гил-Скот Херън за съпровод.

На годишнината от атентата на 7 октомври някои от българските ми контакти в социалните медии споделиха, че няма да забравят гледката на танцуващите жители на Газа от този ден. Нищо не може да оправдае изблиците на радост по отношение на човешко страдание. В този смисъл призивите за освобождаване на Палестина само ден след трагедията бяха неуместни, защото така се оправдава и инструментализира насилието срещу невинни цивилни граждани на Израел. Също толкова неуместни са обаче танците от другата страна на телената мрежа, разделяща Газа от Израел, в които участват израелски политици, както и незаконно заселили се на Западния бряг евреи, за да отпразнуват обещанието за нови израелски колонии в Газа. 

Два народа, свързани чрез любовта и борбата за едно и също късче земя, утвърдиха радостта си чрез сходна хореография (мъжко подскачане нагоре-надолу).

Иронично, единият танц изразява радостта от обещанието за край на колонизирането, а другият – от обещанието за реколонизиране на Газа, от която Израел изтегля своите граждани през 2005 г. Моралният детектор в моя микрокосмос от индивиди с изразени позиции в социалните медии се възмущава само от единия танц и пренебрегва другия. Също като в манихейски прочит по Франц Фанон, в който колонизаторът, обикновено бял, е добър и цивилизован, а колонизираният, обикновено с друг цвят на кожата – примитивен и зъл. В дуалистичния модел колонизаторът е възвеличен като стандарт на цивилизацията.

Този наложен стандарт поражда у мен повече въпроси, отколкото отговори, и поставя под съмнение схващането, че подкрепата за Израел се основава на истински филосемитизъм. Доколко тази атмосфера на нова студена война и бинарност е автентична грижа за Израел? Като българка се питам: защо това расистко деление на цивилизовани и нецивилизовани народи така бързо и дълбоко се е вкоренило в България? Сякаш България като сравнително нов член на т.нар. цивилизован свят оправдава действията на Израел, използвайки същия понятиен апарат („цивилизация“ и „варварство“), който европейските колониални сили прилагат, за да легитимират подчиняването на други народи.

Доколкото съвременното разбиране за цивилизация включва и базисен хуманизъм по отношение на другия, защо да не го приложим анахронично към европейските народи, които, започвайки от 1492 г. насам, са осъществявали гонения на евреите? Да не говорим за погромите и Холокоста. Нима палестинците не плащат цената за варварския европейски антисемитизъм, в резултат на който значително нараства емиграцията на евреи от Европа в Палестина по време на Британския мандат (1917–1948)?

Америка за американците, или кой се страхува от расово равенство

Денят след изборите за американски президент за мен започна в 4 часа сутринта с плачещото лице на дъщеря ми, която ме събуди с въпроса: „Мами, защо хората в тази държава отказват да изберат черна жена за президент?“ Макар това да не е единствената причина Камала Харис да не бъде избрана, несъмнено е една от тях (56% от белите гласоподаватели подкрепят Тръмп). 

Расистката есемес кампания, която изпрати съобщения от рода на „избрани сте за бране на памук в най-близката плантация“ до черни хора в девет щата в деня след избирането на Тръмп за президент, a седмица по-късно и до латиноамериканци, е предупреждение за бъдещето и симптом на настоящото.

Крехкото движение за равенство, многообразие и приобщаване на исторически маргинализирани групи, възникнало през 60-те години на ХХ век, претърпя няколко удара през последните години. От 2023 г. насам са предложени 86 нови закона за премахване на активни мерки за равенство в университетите, от които 14 са приети и вече се прилагат, а други 14 са току-що одобрени. Според The Chronicle of Higher Education промените вече са оказали въздействие върху 213 кампуса в 33 щата.

Антиимиграционната реторика е в пълна сила и с новия кабинет на Тръмп обещава да се превърне в реалполитика¹ с невиждани масови депортации.

Стивън Милър, радетел за хомогенна Америка, създател на правната фирма „Америка на първо място“, архитект на т.нар. мюсюлманска забрана при първото управление на Тръмп и съветник на „Проект 2025“, е гласен за заместник-началник на отдел „Политика“ на Тръмп. Противоречивият проект, зад който стоят поне петима от спряганите за членове на бъдещия кабинет на Доналд Тръмп, е заплаха за мерките срещу дискриминация въз основа на раса, цвят на кожата, религия, национален произход и пол, приети преди 60 години.

Очаква се бившият директор на американската Имиграционна и митническа полиция Том Хоман (първоначално назначен от Обама) да поеме ресора „Граници и депортации“. Известен с участието си в пронацистки и антисемитски подкастове, той вече се закани да проведе най-мащабната депортация в страната. 

Дейвид Хоровиц е автор на книгата „Врагът отвътре. Как тоталитарното движение разрушава Америка“, от чието заглавие Тръмп явно е почерпил вдъхновение за заканите срещу „врага отвътре“ в предизборната си кампания, и на няколко антиарабски и антимюсюлмански инициативи. Той се закани да забрани приема на бежанци от Газа след започването на втория мандат на Тръмп. Сякаш сега САЩ ги приема с отворени обятия. 

Това е само началото на дълъг списък от представители на белия елит, предимно мъже, паникьосани от демографската картина, която се задава. Очаква се бялото население в САЩ да намалее от малко над 60% през 2020 г. до около 43% през 2060 г. 

На 8 ноември 2024 г. Руха Бенжамин, преподавателка в Университета в Принстън, написа в El Pais: 

Когато хората се сблъскат с факта, че идеализираният образ, който имат за своята нация или група, е лъжа, насрещната реакция е, че се чувстват удобно в лъжата. Те не искат да приемат истината за расистката история на нашите общества, за продължаващите неравенства и форми на потисничество. Лъжата е удобна за тези, които са били социализирани да се смятат за по-висши от другите, защото превъзходството им е застрашено. И политиците им казват, че лъжата е нормална, че лъжата е истина. Виждаме го в Съединените щати, Европа или в Индия, където съм родена.

Виждаме го и в Израел по отношение на сегрегирането на палестинците, и в България – в отношението към бежанците и ромите. Виждаме го и сред българската диаспора в САЩ, която нерядко оправдава неуспехите си с политиките на идентичността. Да, като малцинство в привилегирована група понякога се озоваваме в неизгодна позиция. Но това е асиметрична и исторически несводима перспектива, която не отчита и не признава преживения опит на афроамериканците или на коренните американци.

Ако не виждаме раса, това не означава, че тя не съществува. В един идеален свят няма да класифицираме хората по расови белези, но дискриминацията на расова основа е била провеждана институционално и систематично (и продължава, макар и неофициално). Затова – защо хората да не бъдат включени на същата основа, на която са били изключени?

Предстои да разберем докъде ще доведe режимът на новата политическа класа и на новия президент на САЩ. Междувременно единствената надежда е в нас самите – въпреки политическите игри, културните войни, социалните балони и идеологическите конструкции.

1 Политика или дипломация, основаваща се не върху идеология, а върху материални фактори и правото на силата. – Б.р.

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ksenofobsko-nasilie-s-predizborno-politicheski-privkus/

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

„Нямам намерение да се самоубивам. Ако умра, трябва да знаете, че те са ме убили.“ На 1 април получих лично съобщение с тези думи от саудитския бежанец Абдулрахман ал-Халиди, интервю с когото „Тоест“ публикува на 11 март. Уви, не беше лоша шега – Ал-Халиди действително се страхуваше за живота си, след като предишния ден е бил пребит от полицаи, както твърди, в центъра за задържане в Бусманци. Това е един от няколкото случая на насилие над бежанци в рамките само на няколко дни. Как се стигна до тази вълна от насилие и как бежанците пак се превърнаха във врагове?

Отново се задават избори. А в предизборна ситуация по традиция определени политически сили и властови центрове имат нужда от враг, върху когото да се фиксира вниманието, за да се отклони погледът на обществото от реалните проблеми и нередности, за които същите тези политически сили и властови центрове носят отговорност. При липса на реален враг той винаги може да се конструира. Ето няколко примера.

Някои дежурни „врагове“

За дежурни врагове в предизборни периоди са били нарочвани ромите, които „продават гласовете си“, като по този начин остават в сянка политическите сили, които редовно купуват гласове (не само ромски). Или изселените по времето на т.нар. Възродителен процес етнически турци, заклеймени като „изборни туристи“, когато се връщат по родните си места да гласуват.

През 2017 г. председателят на националистическата партия Национален фронт за спасение на България Валери Симеонов, по онова време вицепремиер по икономическата и демографската политика, отиде на границата, за да попречи лично на български турци да упражнят правото си на глас. Тогава той удари възрастна жена така, че тя падна на земята. После се похвали в ефира на bTV, че е „избутал не само тая възрастна баба“, която определи като „изключително нагла“, а още десетина души – „почти един рейс“. И че това е донесло гласове за партията му.

ЛГБТИ+ хората също често се оказват предизборни врагове, като агресията срещу тях се усили след пропагандната кампания срещу Истанбулската конвенция. Само през 2021 г., през която три пъти се състояха парламентарни избори, случаите на хомофобска агресия бяха толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Националисти нападнаха първия прайд в Бургас, организираха акции срещу представяне на книги и филмови прожекции в Пловдив и София, вандализираха клуб The Steps, облепиха превозни средства и улични стълбове с хомофобски лепенки. „Защитници на семейството“ разпространяваха невярна информация за ЛГБТИ+ хората. Кулминацията беше, когато група, предвождана от Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлу в общностния център „Рейнбоу хъб“ и го изпотроши, а самият Станков удари активистка.

От 2014–2015 г. и бежанците са сред обичайните предизборни врагове. Преди парламентарните избори през октомври 2022 г. те отново бяха нарочени за „плашила“, редом с лихварите в ромските махали и „дрогираните шофьори“.

Актуалният „враг“ – бежанците

В момента, в който премиерът Николай Денков подаде оставка съгласно споразумението за ротация на кабинета и още преди да стане публично ясно, че ротацията няма да се състои, а ще се ходи на избори, бежанците внезапно пак станаха враг. Политици и медии заговориха за „мигрантска криза“, каквато всъщност няма, и създадоха истерия заради четири случая – в поне два от тях бежанци няма, в поне три няма пострадал български гражданин и в нито един няма сериозно пострадал човек. В два от случаите българи нападнаха чуждестранни студенти. В третия бежанци бяха снимани как се гонят в близост до общежитието на Агенцията за бежанците в квартал „Овча купел“. Четвъртият случай се оказа конфликт между две групи заради гадже. В едната от групите е имало сирийски младеж.

Тези случки, в три от които пострадалите са всъщност чужденци, бяха използвани за разпалване на ксенофобски настроения. Организираха се протести пред бежански центрове – например в „Овча купел“ и в Харманли. Протестиращите искат центровете да се охраняват от полиция и ако може, да не виждат никакви бежанци, защото ги възприемат като заплаха, макар нищо да не са им направили.

От МВР хем отрекоха, че има „мигрантска криза“, хем министър Калин Стоянов използва случая да повтори искането на предшественика си за над 1000 нови гранични полицаи. В това искане беше подкрепен от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов и съпредседателя на ДПС Делян Пеевски. Стоянов разпореди и жандармеристи с пушки да охраняват публичните места, където има „хора с различен произход“, каквото и да означава това.

На 28 март пък полицията извърши „внезапна проверка“ на спазването на реда в трите бежански центъра (от отворен тип) в София. Поводът за нея не стана ясен, но пък новинарските емисии излъчиха кадри как служители на реда с маски на лицето и каски (защо ли?) влизат в общежитията, в които има и жени с малки деца, и проверяват кой спазва вечерния час и на кого са му изрядни документите.

На същата дата – 28 март – ксенофоби пребиват поне трима бежанци. И една българка – защото е жена на един от тях. До метростанция „Мизия“, в близост до центъра на ДАБ в „Овча купел“, група напада две момчета с вид на деца. И гордо публикува в интернет видео на „подвига“ си. В друга част на София ксенофоби пребиват афганистанския бежанец Джавед Нури и жена му. На 31 март Абдулрахман ал-Халиди е пребит в Бусманци.

Побоите над Джавед Нури, жена му и бежанците в „Овча купел“

Нури бяга от Афганистан в България преди 20 години. Тогава е още непълнолетен. Първият му досег с българската земя е болезнен в буквалния смисъл – каналджиите го хвърлят от влака и той губи съзнание. Въпреки доказателствата, които представя, че семейството му е преследвано, не получава бежански статут. Прекарва години затворен – първо в центъра за задържане в ж.к. „Дружба“ (вече несъществуващ), а после и в Бусманци – и под постоянната заплаха да бъде депортиран. Нервите му не издържат и той решава да се самоубие. Самозапалва се, но оцелява.

През 2008 г. го освобождават и той се озовава на улицата, тоест на голата поляна пред центъра в Бусманци. Тогава го прибира у дома си писателят Иван Кулеков, който от години се застъпва за него. Скоро младежът се изнася на квартира, защото не иска да е в тежест на никого.

След много години и не по-малко перипетии Джавед Нури получава легален статут. Успява да устрои живота си, има жена, която го обича, приятели, работа, дом. Лошото е останало зад гърба му и той възприема България като рай. До 28 март т.г., когато, по думите на Мария Черешева, „неговият рай се превърна в ад“. Тогава група младежи напада него и жена му с аргумента „от майната си сте дошли“. Удрят ги с тръби, хвърлят камъни по тях. На Нури му разрязват пръст. Цялата му длан е в кръв.

Това е впрочем вторият път, когато му раняват пръст. Още когато е бягал от Афганистан, преследвачите му са отрязали парче от един от пръстите му.

Полицията не приема сигнала на афганистанския бежанец за побоя. Задейства се чак когато се обажда жена му, която е българка. Нещо повече – когато полицията пристига, първо обвинява него.

Джавед Нури и жена му си търсят ново жилище, защото не се чувстват в безопасност.

В деня на побоя срещу Джавед Нури и жена му група напада двама млади бежанци в „Овча купел“. Във видеото, което нападателите правят и публикуват в интернет, се чува „Вие к’ви сте?“ и „Where are you from, бе?“. Битите изглеждат деца и с нищо не са предизвикали агресията срещу себе си. „Свободна Европа“ разговаря с едно от пострадалите момчета – Али от Сирия, на 20 години. Той разказва, че това е вторият път, когато го нападат, и пита дали има някакви права.

За побоя над двамата младежи има задържани, но никой не държи самия Али в течение за това. Опитал се е да подаде жалба, но са го отпратили, защото „няма преводач“.

Побоят над Абдулрахман ал-Халиди

На 31 март саудитският бежанец Абдулрахман ал-Халиди прави нещо, което, както разказва пред „Тоест“, е правил и преди, но до този момент е нямало проблем – дава храна на едно семейство, чиито членове също са затворени в Бусманци: „Хранех ги със спагети [в оригинал – noodles, б.а.]. Правил съм го и преди без никакъв проблем, защото те постят заради Рамазана. Но само този ден полицията реши да ме спре, да ми забрани. След това имахме спор [с полицая] и към него се присъедини още един [полицай]. После отвориха вратата, закараха ме до тоалетната и ме биха там.“

От аудиосъобщението, което ми оставя, не става ясно колко точно са били полицаите, но във Facebook той уточнява, че са били трима. Добавя и че са го били, докато загуби съзнание. Когато се е свестил, те още са го биели. Започнал да плюе кръв.

В аудиосъобщенията, в които разказва това, Ал-Халиди звучи притеснено. Но не толкова плашещо, колкото на 1 април, когато се записва, за да ми каже, че е бит по лицето и тялото и че изпитва „изключителна болка“.

В продължение на няколко дни саудитският бежанец иска да бъде прегледан, за да има доказателства за побоя. Накрая го закарват в болницата на МВР, където е с белезници и не му позволяват да има придружител.

На 4 април Дирекция „Миграция“ към МВР заявява, че саудитецът всъщност се е самонаранил. „Казах го! – коментира той, препращайки към поста си, че не иска да се самоубие и ако умре, значи е убит. – Може би ще ме убият и ще кажат, че е самоубийство! Удивен съм от тази безочлива лъжа! О, Господи, спаси българския народ от тези власти!“

Няма данни за конкретен повод за побоя над Абдулрахман ал-Халиди. Но на следващия ден (1 април) във Върховния административен съд се разглежда делото за бежанския му статут. Тогава е организирана и поредна демонстрация в негова защита.

Междувременно още през януари съдът разпорежда незабавното освобождаване на Ал-Халиди от Бусманци и нарежда на ДАБ да го премести в общежитие със свободен достъп. И макар в съдебното решение да пише, че то не подлежи на обжалване, близо три месеца по-късно той още е в центъра за задържане.

Ролята на МВР

Във всички тези случаи МВР най-малкото не реагира адекватно. Не се задейства по сигнала на Джавед Нури, а когато пристига, обвинява него. Не държи в течение за разследването Али, а той не е допуснат да подаде жалба. Излиза с неправдоподобната версия, че Ал-Халиди се е самопребил.

МВР трудно признава случаи на полицейско насилие и по отношение на български граждани, какво остава за бежанци. Разривът между Калин Стоянов и Николай Денков настъпи именно защото първият отказа да поеме отговорност за насилието от страна на полицейски служители по време на протеста срещу вече бившето ръководство на БФС, ескалирал до безредици.

В предишната си статия зададох въпроса каква е целта на бутафорната активност на МВР в последно време. Две от предположенията ми бяха свързани с предстоящите предсрочни парламентарни избори. Жандармеристите с пушките по улиците могат да „дисциплинират“ определени групи избиратели, а насажданият в обществото страх може да се канализира в желаната електорална посока и да отвлича вниманието от реалните проблеми.

Вече има едно неизвестно по-малко – ясно е, че Калин Стоянов ще бъде вътрешен министър и в служебното правителство, чиято основна задача ще е организирането на изборите. Той беше министър и на последните местни избори, които ще останат в историята с много нередности и рекордно количество невалидни бюлетини.

Колкото по-бутафорна става активността на МВР обаче, толкова по-реални са потърпевшите от нея. Бежанците са удобна жертва, понеже са беззащитни. А и повечето си мълчат от страх, не са гласовити като Нури и Ал-Халиди. Но покрай „дежурните врагове“ потърпевши могат да се окажат и всички, които са неудобни. Дори главният секретар на МВР, на когото пресцентърът на Министерството не позволил да участва в телевизионно предаване, за да се защити от обвиненията, отправяни срещу него в публичното пространство.

Абдулрахман ал-Халиди призовава Бог да спаси българите от властите. За разлика от Саудитска Арабия обаче, в България има свободни избори. Поне в степента, в която не са манипулирани. Властите са резултат от избора на хората. Конструирането на врагове притъпява личната отговорност. А цената на цялата бутафория се измерва в кръв. Днес бежанска, вчера и утре – българска.