Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/violeta-martinova-tam-kudeto-nyamashe-puteki-nie-napravihme-putishta/

Повечето хора свързват розовия цвят с надежда и деликатност. В областта на социалните услуги обаче са тема, по която положението никак не е розово. В България има един-единствен нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол – и това е Розовата къща.

Тя предоставя защитена среда (в рамките на работното време), подслон, храна, топла напитка, пералня, баня, дреха, подкрепяща комуникация или консултация с психолог, както и базови медицински грижи за зависими хора, които живеят в лоши битови условия, а често са и бездомни.

Философията на този подход е, че специалистът отива при човека със зависимост, предлагайки базови услуги – предотвратяване на инфекции, обучение за рискове, вместо да чака зависимият сам да потърси лечение.

Целта е да се съхрани здравето на хората, докато достигнат етап, в който са готови за лечение.

От началото на 2025 г. филиал на Розовата къща има и в Пловдив. Психолог и основен двигател е Виолета Мартинова – и макар да не обича да застава в светлината на прожекторите, именно тя сформира екипа. Филиалът заработва почти мигновено, в момента го посещават около 50 души, тъй като е на познато място. Община Пловдив предоставя на екипа малка сграда, в която е имало център за работа със социално уязвими хора още през 2003 г. Организацията тогава е една от първите в България, които започват да предлагат услуги за намаляване на вредите (Harm Reduction) сред употребяващи наркотици. „Големият бум“ на хероинозависими избухва в средата на 90-те, а държавата се оказва напълно неподготвена да реагира. Обществените нагласи към зависимите хора са крайно негативни и отхвърлящи, стигмата се прехвърля дори върху социалните работници. Едва напоследък ангажираните с проблема забелязват промяна, може би защото все повече хора лично се сблъскват с факта, че никой не е застрахован, че всеки би могъл да бъде здраво хванат в капана на наркотици, алкохол или хазартна зависимост.

„Нашите хора“ нарича Виолета Мартинова всички, които посещават Розовата къща.

И когато ретроспективно поглежда към над двайсетгодишния си стаж, признава, че нашето общество все още не е готово да приеме зависимостите като хронично заболяване (каквито са диабетът, хипертонията, исхемичната болест на сърцето и др.).

Като специалисти от помагащи професии полагаме доживотни грижи и подкрепа за хората с т.нар. социалнозначими и хронични заболявания, но очакваме тези, страдащи от зависимости, да се справят без същата грижа и подкрепа – „защото сами са си го причинили“. Имаме държавни метадонови програми, но не и достъпни програми за психосоциална рехабилитация. Разчитаме, че хората ще се справят сами. Укоряваме ги. Да, те са избрали да опитат наркотици. Но нека не забравяме, че част от тях са започнали във време, в което информацията беше силно изкривена и не особено достъпна. Да, те са експериментирали. След това обаче наркотикът започва да говори вместо тях.

Виолета Мартинова не е работила в център за зависими единствено в интервала между 2019 и 2024 г., когато е част от корпоративния свят. После ѝ се обажда Юлия Георгиева от Розовата къща в София, споделя, че „нашите хора в Пловдив“ имат нужда от дом, и ѝ предлага да се върне – на същото място, където е започнала като млад социален работник, отново на ул. „Пламък“.

„Където е трудно, ние сме там“, обосновава своя етичен избор Виолета.

Ако нямаш безусловното приемане на тези хора, които са в труден етап от живота си, не можеш да отделиш тяхната личност от измененията, които са част от зависимостта им. Между нас има много ценни, много човешки разговори.

Виолета Мартинова и екипът на Розовата къща с изненада установяват, че получават подкрепа от различни хора. Вярват, че промяната в отношението към зависимите се дължи на информираността:

Хората направиха важни допускания. Осъзнаха, че към зависимостите можем да прибавим хазартната, зависимостта от устройства, пазаруване или храна. В началото зависимостта започва като нещо, което ти носи удоволствие. При наркотиците много бързо тя те лишава от собствената ти воля.

Какво обаче прави държавата? Виолета е категорична:

Държавата разчита основно на субституираща терапия – метадон или друг вид заместване, което е изключително недостатъчно, защото това е само част от лечението. Да, този тип лечение е необходимо, но хората са оставени без възможност да научат или актуализират базови социални и трудови умения. А те тепърва трябва да изградят навици, за да бъдат в състояние да продължат живота си. Разбира се, нашите хора ще продължат да бъдат хронично болни, но им трябва система от умения, за да се адаптират. За един тесен сегмент заместващата програма ще остане единствената възможност, но за повечето има смисъл от подкрепа за интеграция в обществото, за да водят пълноценен живот.

Това, което пропускаме всъщност, е, че физиологично е допустимо човек дълго време да бъде на медикаментозна терапия, но не е необходимо. Необходимо е да му бъде предложена алтернатива, за да се научи да организира ежедневието си и да изгради базови социални умения.

Понякога обаче става въпрос и за конкретна битова грижа.

Розовата къща е нашият малък оазис. Ние успяваме с много малко средства да предложим тесен сегмент от услуги. Но на фона на това, че няма нищо друго, нашите хора са благодарни. Част от зависимите живеят без дом. Когато видиш бездомен човек, който е гладен, зависим и в момент на криза, той изглежда много различно от човека, който е изкъпан и преоблечен. Тук, при нас, някой ще му помогне да се подстриже и избръсне, ще му предложи набор от чисти дрехи и обувки.

Съществуващата социална подкрепа в България обаче е обвързана с адресна регистрация, тоест за бездомните такава помощ априори е недостъпна.

Това, което ние можем да им предложим, е да бъдат прегледани при нас, защото те често са с тежки, страховити рани, гангренозни рани и абсцеси. Имаме медицинска сестра, която прави превръзки, и през лятото наистина спасихме няколко живота. Имаме и джипи, което следи състоянието на нашите хора.

Повечето посещаващи Розовата къща зависими са над 40-годишни, но има и млади хора, особено от ромската общност, които са потенциални жертви. Често децата на наркозависими са живели в изключително трудни условия и без равен старт в живота са обречени да последват съдбата на родителите си.

Виолета Мартинова и колегите ѝ се сблъскват с наистина тежки човешки съдби.

Розовата къща е място, на което нашите хора няма да бъдат съдени и те добре го знаят. Ние си даваме сметка, че не вървят по пътя, който на нас ни се иска, но трябва да се съобразим с факта, че всеки един от тях има собствен ход, собствено темпо. Да бъдем назидателни и да им обясняваме как трябва да спрат и колко увреждат здравето си… това не работи.

Дали Виолета Мартинова успява да се абстрахира от случаите, с които се сблъсква ежедневно? Дали успява да излезе от Къщата, да заключи вратата и да не мисли по казусите до следващия ден? Тя казва, че се е научила.

Когато съм в Розовата къща, горя на сто процента, но след края на работното си време имам и други ангажименти. Открих, че това работи при мен. Истината е, че иначе е доста изчерпващо. И психологически погледнато, трябва да получавам някаква емоционална награда.

Затова Виолета има също индивидуална практика с клиенти. А времето, в което е работила корпоративна работа, ѝ дава възможността сега да консултира хора от висшия мениджмънт и да води групи по справяне с работа в екип, комуникативни трудности, мотивиране на персонал, описание и картографиране на бизнес процеси и др. Смяната на различни амплоа вероятно е спасителна, самата тя я назовава „за момента работещ механизъм, в който виждаш различни светове“.

Каузата ѝ (която тя деликатно и дисциплинирано нарича „работа“) я среща с трудни съдби, със счупени човешки същества, понякога с невъзвратимото. „Приех, че не мога винаги да помогна. Когато съм подала ръка и отсреща не я приемат, трябва да уважа избора.“ Това ѝ върши работа и в личния живот.

Обществото ни зрее за това да приема различните. Бавно, но ние сме доста консервативни, така че очевидно това е нашето темпо, Но днес, благодарение на дарители, ние успяваме да изхранваме 45–50 човека, които бяха отчаяни. Притеснителното е, че трябва да успеем да подсигурим това и занапред, защото броят на хората, които се нуждаят от нашите услуги, е доста стабилен, а разчитаме основно на дарения за всички режийни разходи. Надяваме се през 2026 г. да получим финансиране през програма на Министерството по труда и социалните грижи, за да можем да осигурим устойчивост на предлаганите в Розовата къща грижи и услуги.

Работата в Розовата къща е крайно специфична, насочена към тесен социален сегмент и хората в екипа не се стараят да шумят около нея. Напоследък обаче осъзнават, че не е лошо за обществото да бъдат озвучени подобни услуги. Ако споделят, че имат нужда от конкретна помощ, това всъщност дава възможност на хората да допринесат. Да откликнат. Лично. Затова и Виолета Мартинова е благодарна на Юлия Георгиева, която от години стои зад каузата на Фондация „Център за хуманни политики“ и която публично оповестява ежемесечно дейността на Розовата къща.

В гласа на Виолета Мартинова има звънливост и вяра. Точно тя и хората от екипа ѝ, които работят със социално най-уязвимите – парадоксално, – намират основания да вярват в човешката способност за съчувствие и съпричастност. В хуманността на дело.

Бяхме писали, че имаме нужда от огледало, и получихме 4 огледала,

споделя тя и – сигурна съм! – двете чуваме знаковата стойност на казаното.

Виолета завършва „Социални дейности“ преди малко повече от двайсет години и с ентусиазъм се хвърля в първата си работа отново тук, на същото място на ул. „Пламък“ №2. След това надгражда образованието си с психология. В момента завършва специализация по когнитивно-поведенческа психотерапия, а втора година учи фамилна психотерапия. Като дете е искала да стане лекарка, по-късно родителите ѝ я съветват да избере правото. По някакъв начин сегашните ѝ дейности съчетават и двете.

Изборът да посветя голяма част от времето си на Розовата къща е емоционален. Харесвам предизвикателствата – те ме държат в кондиция, карат ме да се променям, да търся решения. Разликата от преди, когато бях заета само с корпоративна работа, е, че сега мога да избирам в кои проекти да участвам, както и методите и подходите, с които да работя.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-ili-zashto-upotrebata-na-narkotitsi-se-uvelichava/

„Дете почина след пушене на вейп.“ „Ученичка почина след три месеца в кома след пушене на „чай“.“

Периодично медиите „избухват“ с подобни заглавия, а държавническата реакция е нещо да се забрани. Дали ще включи в забранителния списък поредното вещество, дали райския газ, дали направо ще се изсили и ще тръгне да забранява самите изпарители (вейпове), реакцията на политическия ни елит винаги е сходна. 

Забрани и преследвания

На експертите отдавна е ясно, че бързите и лесни решения рядко са и ефективни. Скоростта, с която организираните групи създават ново сходно вещество, което си е напълно легално, е космическа. И докато държавната машина се задейства, за да забрани едно, на пазара вече има поне два нови негови еквивалента.

Но конкретното е забранено. Политици от всички страни живеят с вярата, че са направили нещо значимо, и… дотам.

Случаи на много млади хора и деца, които загубиха живота си от подобни вещества, има от повече от десет години, а забранените нови психоактивни вещества (синтетични наркотици) в Европа вече са над 1000 различни вида. Лично знам за два случая на деца, жертви на синтетични наркотици, и те нямат нищо общо с работата ми – едното дете почина, другото някак оцеля.

Докато в България се говори основно за синтетични канабиноиди (вещества, които напомнят действието на марихуаната, но са многократно по-силни и по-опасни), успоредно с това в момента се засилва разпространението и търсенето и на синтетични опиати, които напомнят действието на хероина, но са много по-силни и опасни.

Къде грешим?

„Борбата с наркотиците“, както е наречена в законодателството ни, има две основни направления. Първото е намаляване на предлагането – забрани, контрол на митниците, преследване, вкарване в затвора и т.н. Второто е намаляване на търсенето – превенция на употребата, намаляване на вредите от нея, терапия и рехабилитация.

В настоящия период в България се обръща внимание основно на намаляването на предлагането. След всяка подобна трагедия полицията успява да залови някакви количества незаконни вещества, започват дела срещу извършителите. Медиите се успокояват. Политиците се успокояват. Родителите се успокояват.

А месец-два по-късно всичко се повтаря.

Още през 2016 г. на Извънредната асамблея на ООН по темата за наркотиците беше признато, че войната с тях е загубена, както и че е важно да се обърне специално внимание на намаляването на търсенето. А ООН е ригидна структура, която включва в състава си и откровени застъпници на насилието.

Спомням си радостта си от констатацията на ООН. Виждах я като крачка към смисъл, към грижа. Уви, нищо такова не се случи.

Що се отнася до националните стратегии, независимо че в тях са разписани редица смислени мерки, те често просто не се финансират, не се изпълняват или пък откровено се неглижират.

През това време употребата на все по-силни и опасни вещества нараства. 

Превенцията

Напоследък доста често говоря с родители за превенцията на употребата на наркотици. Съвсем обяснимо, те са притеснени и задават въпроси, търсейки прост, еднозначен отговор. Обикновено не харесват моя, защото той не е еднозначен.

В обществата с развити системи на превенция тя всъщност е на ниво развитие на личните качества на всяко дете и подобряване на психичното му функциониране. Превенцията е разбиране, топлота и любов. Тя е подкрепата да вземеш по-трудното решение, а именно да не търсиш себеизразяването си чрез наркотични вещества, а да намериш друг начин да си „суперкуул“. Тя е рамото, което ти помага да намериш отдушник на тревогите си, да се научиш как да се справяш с тревожността си, с импулсивността си, с депресивността си, с желанието да „помпаш“ адреналин от силни усещания. Всъщност това са и четирите основни личностни състояния – тревожност, импулсивност, депресивност, търсене на силни усещания, – които могат да доведат и до употреба на наркотици. 

Изборът за един млад човек е труден. Във възрастта, в която най-важно е как да бъде приет от приятелите си, как да бъде достатъчно интересен за партньорите си, как да направи впечатление, той трябва да реши да не се възползва от лесния отговор.

Признайте си, че и на вас ви е трудно да не сте конформисти и винаги да постъпвате правилно.

За съжаление, до момента не съм получила обратна връзка от някой от родителите, с които съм разговаряла, че в училищата има смислена и ефективна превенция. Напротив, гледат ме изумено, когато ги попитам какво става там. 

Спомням си реакцията на собствения ми племенник, когато преди няколко години сподели, че в училището му е имало посещение от хора, които са говорили по темата. „Лелски, та те ни говориха абсолютни глупости! Всички им се смяха.“ Не знаеше представители на коя институция са били.

Най-широко разпространената в България превенция е т.нар. универсална превенция, т.е. предоставяне на информация. Само по себе си то е полезно, но не води до намаляване на броя на хората, които употребяват наркотични вещества. Ефект имат други видове превенция – селективната и индикативната. При първата се проучва кои са децата, предразположени да потърсят този начин за справяне с ежедневието, и се работи с тях. Втората е насочена към онези, които вече са тръгнали по пътя на употребата на незаконни вещества. А той започва със съвсем законните и напълно достъпни цигари и алкохол.

Вярвам, че е изключително важно да не спираме до децата. Редно е да помислим и за останалите, обикновено млади хора, които започват да употребяват наркотични вещества по-късно. Тук такава мисъл дори не се прокрадва, а проблемът отдавна се вижда с просто око. Студенти, млади хора, излизащи от институции, млади кадри във фирми, не толкова млади компютърни гении…

Намаляване на вредите от употребата на наркотици

Знаете, че има хора, които употребяват наркотици, нали? Познавате някои от тях, но смятате, че те са си окей, те нямат проблем, те са успешни, те ще се справят. Да, в огромната си част това са наши приятели, партньори, лекари, шофьори, адвокати… И те се справят добре, независимо че се забавляват с помощта на един „бонбон“ или пък си почиват с една трева. 

Има обаче и едни други хора, родени без шанс, без бъдеще. Хора, които са изтикани от лъскавото ни житие още при раждането си. Някои от тях също употребяват наркотици и също се пристрастяват. Но за тях е още по-трудно да функционират в света на новите технологии, на изкуствения интелект, на електронното банкиране.

Целта на специалистите, които работим в сферата на намаляването на вредите, е да направим всичко необходимо, за да могат онези, които вече употребяват наркотични вещества, да бъдат по-здрави, в по-голяма степен социално приети и по-значими в обществото. Наша работа е да говорим с тях за веществата, за това как да се приемат по по-малко опасен начин. Също да ги подкрепим и да сме до тях по пътя, който ще изминат, докато дойде денят, в който ще поискат промяна. А огромната част от тях ще я поискат. Те няма да се пристрастят и наркотиците ще останат в миналото им.

Друга част няма да се справят сами. Малко по малко ще започнат да губят работата си, апартамента си, приятелите си, семейството… и накрая ще им останем само ние. Много често ще сме единствените, които се интересуват от тях. И това, че са толкова сами, е ужасно тежко, но все пак е нещо, че има къде да отидат. Ние често сме единствената им връзка с „нормалния“ свят, с този, който са загубили и забравили – или пък никога не са имали. Наша работа е да им напомним, че могат да се върнат, че могат да станат част от него. И да ги подкрепим за потърсят лечение, да осигурим нужните документи, да ги заведем на лекар, да им помогнем да си извадят удостоверение от ТЕЛК. Да сме до тях за всички онези неща, които са лесно преодолими за повечето хора, но са непоносимо страшни за човек, загубил всичко в живота си. 

Терапия и рехабилитация

Често ми се обаждат хора, които искат бързо разрешаване на проблема. За съжаление, бързо решение няма. Спирането на употребата на наркотици или алкохол е дълъг и много, много труден процес. Когато имаш зависимост, мозъкът ти не работи както при другите хора, трябва му много време да се възстанови. И много търпение от страна на близките, които не разбират през какво преминава човекът, и не проумяват как е възможно да направи огромна крачка напред, а дни по-късно да регресира и да извърши някоя пълна щуротия.

Терапията има много лица, точно както пристрастяването е специфично за всеки отделен човек. И всички начини тя да се извършва трябва да бъдат подкрепени, а човекът да бъде насочен към най-подходящото за него лечение. За някого това може да е психотерапия, за друг – група за взаимопомощ или пък дневен център, вечерни терапевтични групи, терапевтични общности…. Въпрос на добра преценка е всеки да получи помощ по най-бързия и най-подходящ начин.

Тук обаче това рядко се случва.

Тъй като ние работим основно с хора, които са останали без средства и без подкрепа, практиката ни е просто да ги изпращаме към единственото място за професионално безплатно лечение – клиниката в Суходол. Други безплатни варианти могат да са психиатричното отделение в Раднево, групите за самопомощ или някоя религиозна общност. Остава им да се надяват, че са извадили късмет и са на правилното място, а близките им да стискат палци, че това ще сработи.

За зависимите, които или чиито близки все още разполагат с финансови възможности, са налични и някои добре работещи частни терапевтични програми. Казвам „някои“, защото има и откровени шмекери, които продават надежда, но не могат да лекуват ефективно. Свидетели сме как лечението на зависимости често се разглежда като доходоносен бизнес. Тоест ако попаднете в някоя от тези програми, ще бъдете приети, посрещнати на червен килим и уверявани, че това е най-доброто място за терапия. Понякога може да е така, понякога – не. 

Уви, такива са възможностите тук. И с тях трябва да успяваме да спасяваме близките си, докато се надяваме държавата, т.е. политиците ни да започнат да вършат работата си и да подобрят цялата система.

А кога това ще стане, е труден въпрос. Защото просто темата не е „секси“ политически.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-ste-pristrasteni-kum-droga-pomislete-pak/

Идеята за тази необичайна (в сравнение с повечето ми публикации в „Тоест“) статия се породи като следствие от предишната – за т.нар. борба с дрогата в България. За една тема, която възнамерявах да засегна накратко, накрая не се намери място. След това с редакцията преценихме, че тя заслужава самостоятелно внимание. Темата е: какво разбираме под „наркотици“. Както и под „зависимост“ изобщо. И тъй като вникването в проблема е свързано с поставянето на всекидневни очевидности под въпрос, избрах да пиша в първо лице и да споделя личен опит, вместо да застана на привидно неутрална анализаторска позиция.

Къде съм в картинката

Не пуша и никога не съм пробвала – нито тютюн, нито нещо друго. Не пия и нищо по-алкохолно от боза (не от убеждение, просто вкусът ми е гаден), така че съм нямала възможност да разбера какво е да се напиеш. И наркотици не съм вземала. Освен може би веднъж, когато ми дадоха едно кексче и ми казаха, че от него ще ми стане хубаво. Чак след като го глътнах, схванах какво всъщност са ми казали. Е, никаква промяна не усетих.

От тийнейджърка обаче всекидневно пия чай. Нямаше да мога да напиша никоя от статиите си, без да се подкрепя със силен черен чай. А понякога, когато чаят не е достатъчен, за да влезе мозъкът ми в работен режим, си помагам и с хрупане на какаови зърна. Така направих и днес.

Много хора ми се смеят, когато кажа, че да, не пуша, не пия, не се друсам, но съм зависима от чая. Мой приятел с дългогодишен опит в злоупотребяването с различни наркотици прие твърдението ми сериозно и рече: „Ами чаят е спийд“. „Спийд“ е жаргонно название за наркотиците, които действат стимулиращо – като амфетамините например.

Две понятия за дрога

Когато говорим за дрога, обикновено имаме предвид наркотични вещества, които в повечето случаи законът признава за такива и които са под строга регулация, често са и забранени. Наркотици в този смисъл са например – при всички разлики във въздействието и рисковаността на употребата им – марихуаната, хероинът, кокаинът, амфетамините, LSD-то, разни модерни „дизайнерски“ дроги и пр.

Някои наркотици се промъкват покрай законовите регулации. Като балоните с райски газ, чиято продажба накрая уж беше забранена за непълнолетни, но забраната е широко нарушавана. Или в миналото дишането на лепило „Кале“ заради ацетона в него.

Други наркотици са допустими за използване в медицината, но не се продават свободно – например упойките и лекарствата, изписвани с жълта и зелена рецепта.

В широкия смисъл на думата обаче дрога са всички психоактивни вещества, тоест веществата, които по един или друг начин влияят на съзнанието. От тази гледна точка и алкохолът, и тютюнът са дрога. Но също и кафето, чаят (растението чай, а не отвари от други билки, някои от които впрочем също съдържат психоактивни вещества), захарта, кока-колата, да не говорим за енергийните напитки. И още много съвсем легални храни и напитки.

Наркотици и зависимост

Как се решава кой продукт, водещ до промяна в съзнанието, да се обяви за наркотик и кой – не? Дали критерият е зависимостта, която може да се развие при употребата? Надали – далеч не всички наркотици предизвикват зависимост като хероина. От друга страна, алкохолът и тютюнът могат да доведат до тежка зависимост. Човек се пристрастява и към кафето, чая, захарта и пр.

Освен това зависимостта може да бъде чисто психическа, без да е свързана с физическата консумация на вещество или продукт. Добре известно е например, че човек може да се пристрасти към хазарта. Въпреки това безогледната реклама на хазарт в България беше ограничена едва наскоро. И още е рано да се каже дали и доколко ограниченията ще работят.

Зависимост може да се развие и към неща, смятани за безвредни, а някои дори за необходими и полезни. Свикнали сме да се говори за пристрастяване към компютърни игри, интернет и мобилни телефони или към телевизия. Но зависимостта може да бъде и към работата, секса, спорта и какво ли още не, дори към четенето.

Склонни сме обаче да забелязваме едни форми на зависимост повече от други. Ако някой си гледа само в телефона, това може да се интерпретира като пристрастяване, все едно каква дейност извършва този човек с помощта на телефона. Но ако някой чете книга (стига да не я чете от телефона си), това се смята за достойно за душата. Независимо че и в двата случая става въпрос за еднакво дълбока погълнатост от дейността, принудителното изваждане от която би предизвикало аналогичен дискомфорт.

Антисоциални ли са зависимостите?

Широко разпространено е схващането, че дрогирането, алкохолизмът и изобщо зависимостите са нещо антисоциално. Понякога действително става въпрос за контракултурно бунтарство. В много случаи обаче причината е тъкмо обратната – човек стига до зависимост поради усилията си да се впише в обществото и/или да функционира пълноценно в него.

Това, че не пропуших, беше един от факторите да съм сред аутсайдерите в училище. А понеже и не пия, многократно съм била под социален натиск. „Ама само една чашка няма ли да пийнеш?“ „Няма да чукна наздравица с теб, защото си на безалкохолно!“ Понякога дори съм нямала възможност да откажа да ми сипят алкохол. В един период си бях решила проблема с наздравиците, като лъжех, че в кока-колата ми има водка.

Един бивш колега, който пък не пиеше поради алкохолизъм, от срам да не се разкрие зависимостта му тайно даваше питието си на друг колега, който поради това поглъщаше двойно количество и се напиваше. Друг познат, уволняван заради проблемите си с алкохола, реторично питаше: „Как да ходя на служебни купони, като там се пие?“.

Някои вземат наркотици, за да се справят по-добре с работата си. Не става дума само за представители на творческите професии, като музикантите. Амфетамините могат да допринесат например за по-добра концентрация и работоспособност при хора, на които кафето и чаят не са им достатъчни.

Може би дрогата, свързана с най-голяма стигма, е хероинът. Но няма да забравя разговора си с един здравен медиатор в ромски квартал, който ми разказваше за хероинозависимите мъже от махалата. Попитах го кое ги кара да посегнат към този наркотик. Отговори, че те работят тежък физически труд. Идва някой и им казва, че ако си бият една инжекция, ще имат сили и няма да се уморяват. Първите пъти наистина усещат прилив на сили. После вече става късно.

Изобщо, дрогирането в името на социалното функциониране е нож с две остриета, независимо дали говорим за „сериозни“ наркотици, алкохол, или за кафе и т.н. Черният чай и какаовите зърна може да ми помагат да работя, но не питайте как ще заспя след това. Има хора, които не могат да заспят без алкохол или приспивателно (в което се съдържат наркотични вещества), след като през деня са изпили сума ти кафета, за да са в състояние да работят.

Разнообразното отношение към дрогите

Причините едни психоактивни продукти и вещества да са легални дори за деца, ползването на други да е възможно при определени условия, а трети да са абсолютно забранени, не са в самите продукти или вещества. Те са културни, политически, религиозни, географски, икономически.

Марихуаната може би нямаше да бъде толкова „демонизирана“, ако от растението коноп не се произвеждаха толкова много продукти, между които плат, хартия, биогориво, строителни и изолационни материали. Съответно криминализирането на конопа е от полза за производителите на „конкурентни“ стоки – памук, за петролната индустрия, дървопреработването и още доста бизнеси. Колкото и абсурдно да е това, защото индустриалният коноп е нещо различно от видовете на растението, които се използват като наркотик.

В САЩ консумацията на алкохол е забранена до 21-годишна възраст, а на открити места е възможна само ако бутилката е скрита в плик. Същевременно лекарите масово предписват лекарства, към които пациентите лесно се пристрастяват. В Германия отношението към алкохола е далеч по-либерално, но до медикаменти, предизвикващи зависимост, се прибягва само ако няма други варианти. Дори след операция на пациента може да се даде само ибупрофен. И да му се обясни, че не е толкова страшно да се научи да понася някаква болка.

В Чили масово се пие чай от кока, а ако сте на голяма надморска височина в Андите, без този чай трудно ще останете в съзнание. В случай че решите да си донесете такъв чай в България обаче, се излагате на сериозен риск. Затова пък тук маковото семе го продават в магазините, но ако си занесете някое пакетче в Сингапур, може да си имате големи неприятности.

За разлика от исляма, християнството разрешава алкохола, а при вземането на причастие консумацията му дори е задължителна. Най-последователни по отношение на психоактивните вещества са мормоните, които забраняват не само алкохола, а и кафето и чая.

Необходимост или конвенция?

Като се замислим, някой, изпил десет кафета, може да представлява сериозен риск за пътното движение поради нервността и прилива на енергия от многото кофеин. Но от законова гледна точка не е извършил нарушение, „надрусвайки се“ с кафе. Друг човек, който страда от епилепсия, не получава припадъци само ако всекидневно приема бензодиазепинови лекарства. Но употребата им ще даде положителен тест за наркотици. Трети може да пие амфетамини, които са му предписани, за да се справя с дефицита си на внимание, който му пречи да шофира безопасно. Четвърти може да причини катастрофа именно защото не си е пил лекарствата от страх да не даде положителен тест.

Подобни парадокси виждаме и в останалите сфери от живота. Злоупотребата с алкохол например може да направи някого много по-агресивен от напушването с трева, но алкохолът се продава свободно в магазините, докато марихуаната е на специален режим дори в страните, в които е легализирана.

Накратко, отношението към едни или други психоактивни вещества, както и правното им регулиране не са пряка функция от тяхното въздействие. Има ред други причини – от културни специфики до корпоративни войни. Без да пренебрегваме корупцията и огромния черен пазар, свързан с производството и разпространението на нелегални субстанции.

Затова, преди да сочим с пръст „дрогираните“, „наркоманите“, „пияните“ или „алкохолиците“, е добре да се опитаме да си дадем сметка за собствените си зависимости. Разделянето на „ние“ и „другите“ е изпитан популистки трик. Но в повечето случаи просто не е честно. И говори за други зависимости.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.