Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-vtora-chast/
<< Към първа част
Онова, което остави Тайланд у мен тази година, е усещането за непоносима жега. Беше толкова топло, че дори комарите не се появиха. За влажната джунгла, в която се намира тази страна, липсата на комари означава: страшно топло. Извън културните различия, в които можеш да се чувстваш чужденец в тази част на Югоизточна Азия, подобна жега може да те хване неподготвен, докато разбереш със сетивата си истинския смисъл на думата „другоземец“. Културата все можеш да си я обясниш някак, да я наблюдаваш, да я имитираш. Не всичко, разбира се.
Тайският език и 36-те му тоналности са нещо свръхестествено за гласовия и слуховия апарат на повечето от нас.
Посегналите към джобните тайски речници, които практикуват фрази и думи в самолета, често се озовават в неудобна ситуация. Най-тривиалната е да си поръчат шейк от пенис (khuai) вместо от банан (kluai). От един приятел го знам. Климатът обаче е друга работа, тялото преминава през сложни процеси на адаптация, които не може да се имитират. На мен ми отнема по няколко седмици, докато се приспособя към по-екстремни условия от онези, с които съм свикнала. Тази година за почти два месеца в Тайланд намерих златната среда на моето функциониране едва в края на престоя си. Събуждах се много рано сутринта или излизах много късно вечерта. А през останалото време лежах на сянка в хамак, с насочен към лицето ми вентилатор. Оттам наблюдавах местните, които се придвижваха с фините си пластични тела под жежкото слънце. Правеха го със завидна лекота.
За същите два месеца си дадох сметка за еволюционните процеси и как природата извайва телата ни, за да оцеляваме в различните ѝ условия. Колко голямо е разнообразието на Homo sapiens. Колко сурова и агресивна е природата на повечето места по света. Колко жилавост се изисква от някои хора да оцеляват. И най-вече
колко лесно е да се говори от гледна точка на човек, който никога не е страдал от малария, денга, японски енцефалит, лептоспироза, бяс и регулярно хранително натравяне.
За всичко това бях чела в книги, гледала в документални филми, но единствено в безпомощността, в която бях изпаднала, го разбрах напълно.
Разбрах също, че е лесно да мислиш за природата като за нещо красиво и омагьосващо сетивата, когато тя не ти е враг. Лесно е, когато най-отровната змия в страната ти се намира по върхове и камънаци, до които (почти) никой така или иначе вече не припарва. Искам да кажа, че на някои места в Тайланд кралската кобра може да се свие до леглото ти или направо да те налази, докато спиш.
Разбира се, туристическите дестинации стават все по-безопасни, но това е страшно условно. Маймуни има навсякъде. И са хищни. От маймунски набези страдат ресторанти, заведения, хотели и частни домове. От лодката, с която обикаляхме Андаманско море, ни бяха отмъкнати: слънчеви очила, диктофон и няколко сладкиша с манго. Всичко се разви така бързо и с такива ужасяващи, съскащи, заплашителни звуци, издавани от тартора на маймунската банда, че никой от нас не възропта. Почувствахме се обаче глупаво, че сме се връзвали на приказки и анимационни филми със сладки маймунки.
Тайландците използват същата тази наивност да развеждат туристите в мангови гори с традиционните тайландски лодки, наричани ruea hang yao (на англ. long tail boats). Лодките спират до онази част от манговата гора, където имат свои маймуни, разказа ми Чад (за запознанството ни ще стане дума след малко), за които се знае, че не биха нападнали никого или отмъкнали нещо от туристите. Чад също ми разказа за слоновете. На няколко пъти стъпкали цялото му село. Слоновете можели да минат ей така, през всички къщи, по няколко пъти в годината. Затова в Тайланд се строи по такъв начин, че да не ти е жал, ако природата се надигне – с покриви от сплетени палмови листа и дебели бамбукови колони, които повдигат бамбуковата постройка с бамбукови стени.
Повечето къщи в Тайланд са повдигнати, а английският термин за подобен вид строителство е stlit house – къща на кокили. Повдигат се, за да може водата от проливни дъждове или цунами да не достига до основите на къщите, а хората да бъдат предпазени от змии и други вредители. Повечето постройки в Тайланд, както и всичко в тях, е направено от възобновяеми природни материали. Това се дължи на друга част от особеността на флората им: при постоянната влага и слънце всичко расте по-бързо, а строителните материали са достъпни за всички, тоест всеки с мачете може да си нареже бамбук, да си събере палмови листа и да си сглоби къща на кокили.
Един от малкото градове, в които видях тухли, метал, стъкла и бетон, излят така, както ние тук си знаем, беше в Сурат Тани, където пристигнахме сутринта, след шестнайсет часа път със среднощния влак от Банкок. Пътувахме в трета класа. Места за първа и втора нямаше, всичко беше разпродадено две седмици преди това. Билетът за трета класа струваше по-малко от десет лева.
Пътувахме с моряци, войници, селяни, възрастни жени и влюбени млади хора, които лежаха по пода прегърнати, а амбулантните търговци, продаващи варени яйца, пържени скариди, фъстъци, бананови и манго десерти, прясно нарязани плодове, вода, безалкохолни напитки и дженга джус (jungle juice – опиат с цвят на лимонада, приготвян от листата на кратом в комбинация с DEET или вид сироп за кашлица), прескачаха влюбените, без да им обръщат внимание.
Но да, във влака има всичко. На всяка гара се качват по няколко души или подават стока през прозорците, продават по малко и преди да потегли влакът, скачат в движение или тичат, а ръцете им са протегнати вътре в купето. Най-впечатляващи бяха двойка мъж и жена, организирани толкова добре, че за няколко минути престой продадоха петнайсет литра супа, съхранявана във висока хладилна чанта, която жената влачеше по пода с помощта на дълга хавлиена кърпа, завързана в единия край за дръжката на чантата, а в другия – около кръста ѝ. В двата предни джоба на престилката на жената стояха черпак и пластмасови купички. Пред нея вървеше мъжът ѝ, който зарибяваше хората, после посочваше желаещите супа, вземаше им парите и хвърчеше напред като стрела, а тя със същото темпо сипваше и раздаваше.
Сурат Тани се оказа не толкова интересна дестинация, почти грозновата с панелните си постройки. Ако трябва да бъдем откровени, въпреки че в Сурат Тани няма плаж и подобен релеф, по нещо напомня на известния остров Пукет, който в последните години, най-вече след началото на войната в Украйна, е изкупен от богати руснаци, избягали от репресиите, и съответно се е превърнал в нещо като Слънчев бряг или Монтана – тонове бетон на пясъка и панелни гета.
Чад сподели с мен, че онова, което се случвало в Пукет, било като наказване на природата, а тя щяла да си го върне, просто все още търпяла, но нещата излизали извън контрол. Природата няма да си отмъсти, а ще си изчисти грешките, казвам на Чад, а той ми отговаря, че щом тайландското правителство не прави нищо, става въпрос за много пари. Във всеки случай, няма толкова пари, които да купят законите на Тайланд. Страната е защитила територията си и е подсигурила населението си, като е ограничила правото на собственост на чужденци върху земя или недвижим имот до 49%. Това означава, че
ако желаеш да си купиш имот в Тайланд, е нужно да си намериш тайландски съсобственик или фирма, които винаги ще притежават 51% от имота, тоест почти винаги имотът остава в тайландски ръце.
Друго, което Тайланд успява да запази (освен Пукет), е плажовете си. Ако си вземете SIM карта на местен оператор, всеки път, когато стъпите на който и да е плаж, ще получите автоматично предупреждение (SMS), че пушенето е строго забранено и че има охрана, която може да ви глоби, ако запалите цигара. Освен това след определена натовареност плажовете в Тайланд затварят за туристи, за да се възстанови екосистемата им. Включително и популярният плаж Мая, станал известен с филма „Плажът“.
След Сурат Тани пристигнахме на остров Ко Ланта, на който летуват много скандинавци. Преди те са били основните гости на острова. Старите ресторанти на Ко Ланта могат да се разпознаят по менюто, включващо „шведска закуска“ – кафе и цигари. Поръчах си веднъж и наистина ми донесоха кафе и цигара.
Ко Ланта е мюсюлмански остров със стара китайска махала, а в края на острова живеят морски цигани. В началото на 2023 г. Ко Ланта се превърна в мой дом. Затова и се върнахме през 2024-та. Именно там се запознах и с Чад – собственик на Joker Bar, тайландски рокер, който слуша реге.
Половината от бара на Чад е заета с тенис маса. Така се сприятелихме с него – играехме всяка вечер тенис на маса. Побеждавах го, той се ядосваше, но винаги ме черпеше бира. На следващата вечер ме очакваше, подал дребното си тяло на пътя, оглеждайки се за мотора ми. И всеки път се самоубеждаваше, че ще ме победи: Тудей Чад уин! Тудей Чад уин!
В последните вечери от престоя ми Чад винаги побеждава. Надделява с 2–3 точки. Разкъсва ризата си и започва да крещи от радост, а после ентусиазирано кани на канадска борба всякакви яки скандинавски мъже, които го побеждават, но Чад не забелязва това, защото победата на тенис на маса е по-голяма от всяка следваща загуба.
Понякога съм сигурна, че Чад ще разказва на внуците си, че е победил световната шампионка по тенис на маса от България. И това ме кара да се гордея и с двама ни.
(Следва продължение.)
Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!