Tag Archives: Франция

По следите на Биволъ и PanamaPapers КПКОНПИ реализира разследване на Биволъ за имотите на Черепа

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BF%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BF%D0%B8-%D1%80%D0%B5%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%B2.html

сряда 23 март 2022


Комисията за противодействие на корупция и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) работи по запориране на имотите на хазартния бос Васил Божков – Черепа, описани в разследване на “Биволъ” по…

„Никога не насилваш от любов.“ Колажи срещу фемицида

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“


„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.


Колажи

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“



Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.


„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Париж и назад… с влак (първа част)

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2018/02/24/do-paris-i-nazad-s-vlak-1-chast/

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).


Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.




Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.



Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.




За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂



Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…