Tag Archives: Daily

За консерваторите, либералите и променящия се свят

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2381

Този запис се роди като коментар под пост във Фейсбук. След това реших, че може би е добре да го пусна и в блога си, леко допипнат. Ще е полезен като минимум за мен самия, по-късно.

—-

Наскоро проведох два разговора, може би ще драсна за тях някой ден. Те ме накараха да се замисля откъде идва съвременният вид тъпота – антиваксърство, конспиромания, вярване на измамници.

Той всъщност хич не е нов. Първите антиваксъри са противници на ваксината на Дженър, преди столетия. И по-късно тази ваксина е била посрещана с яростни кампании и злобни карикатури по вестници. Но именно напоследък тази тъпота стана масова, като пандемия. Не намерим ли средство срещу нея, рискуваме да ни унищожи… А за да намерим средство, е нужно да знаем причината за нея.

Според мен причината е, че светът напоследък се променя много по-бързо отпреди. Светът, с който сме свикнали като деца, приспособили сме към него и можем да се справяме в него, вече го няма. На негово място е дошъл нов, различен свят. Свят, в който навиците ни и наученото от нас често не работи. И вместо до успех ни води до провали.

Някои могат да се приспособят към този нов свят, като поддържат знанията и уменията си адекватни. Така те запазват мястото си в света, на което тежат, нужни са и усилията им биват възнаграждавани както усещат за нужно или могат да приемат.

Много хора не успяват. Нямат нужните гъвкавост и интелект. Те остават без истинско място в света си – и с усещането, че са изгубили почва под краката си. Че са им отнети опората и стабилността, не могат да се справят с живота и съществуването им е под заплаха.

(Затова това усещане е особено масово сред консервативните и дясно мислещите. Техните позиции и убеждения – привързаност към отминаващи, изоставяни от развитието неща – ги правят по-уязвими на този ефект. Затова често дори не особено интелигентни либерали запазват адекватността и баланса си там, където високо интелигентни консерватори не смогват.

Друга уязвима група са страдащите от латентни тревожни разстройства – може би около 15% от населението. При тях усещането за несигурност е засилено от латентното страдание, със същия ефект.)

Това усещане е изключително дискомфортно и жертвите му търсят успокоение. А най-добре успокоява мисълта, че те знаят и разбират от нещо, което имащите своето място в този нов свят не знаят. И че скоро палачинката ще се обърне и те ще са пак отгоре. (А в България е силен стимул и другата половина от тази мисъл – че омразните оправни, запазили позициите и стабилността си, тогава ще отидат отдолу…)

Лъжезнанието дава тази мисъл. Затова тези хора масово вярват в плоскоземие, антиваксерство, хомеопатия, вечни двигатели, американците-не-са-кацали-на-Луната и подобни. И пак затова са особено популярни сред тях „червеното хапче“ и други мемове, според които те са нормалните, а реално адекватните хора са промити мозъци и т.н.

Разбира се, нужно е обяснение как така „официалните“ наука, политика, технология и т.н. са на обратните позиции. Затова тези хора обикновено вярват в могъщи световни конспирации – рептили, илюминати, билдерберги, еврейски заговори и прочее. Тези световни конспирации според тях владеят света и му налагат „Голямата Лъжа“ (всъщност истината за реалността). Това дава убедителност на мисълта, че светът е крив, а те са прави.

Тези хора получават от заблудите си усещане за стабилност и надежда, те са психическата им опора. Опитите да бъдат върнати в реалността са за тях опити да им се отнемат надеждата и опората. Затова те посрещат тези опити с ирационална, психотична съпротива. Демонстрират неспособност за възприемане на очевидното и неприемане на неоспорими логически аргументи, в степен непонятна за нормалните. Дори ако приемат дадено доказателство, те веднага намират друг аргумент в подкрепа на заблудите си. Ако и той им бъде отнет, прескачат на трети. Ако арсеналът им бъде изчерпан, те се връщат отново на първия, игнорирайки факта, че той е опроверган и те са приели това преди малко. Нерядко дори стандартна доза антипсихотици се оказва недостатъчна.

Единственият начин тези хора да бъдат излекувани е като им се намери как да имат стабилност и опора в реалния свят. Само по себе си това най-често е недостатъчно – необходима е и много психотерапия, а в по-тежки случаи и медикаментозно лечение. Без него обаче най-често психотерапията и медикаментозното лечение остават учудващо неефективни. А дори да успеят, резултатът най-често е нестабилна личност, която се пречупва по някакъв начин при първите сблъсъци с реалността и нейните проблеми, и лудостта им релапсира.

Най-лошото е, че прогресът продължава да ускорява хода си – тоест, тези хора ще стават все повече и по-радикални. Възможно е дори да се наложи забавяне на прогреса, за да не се стигне до граждански войни. А това забавяне пък ще доведе до забавяне или дори подминаване на ключови научни открития, с ключови социални ефекти от липсата им.

Мисля си – колко е прав Карл Сейгън в „Свят, населен с демони“…

Цитирам няколко откъса от нея. Може би заради това ще ме съдят за нарушение на авторски права, и сигурно ще ме осъдят. Но си мисля – ако дори един човек ги е прочел и разбрал заради този ми запис, ще си струва да плащам глоби или дори да лежа в затвора. Да, именно толкова е важно повече хора да разбират тези неща.

Всъщност, би трябвало да я цитирам цялата. В нея буквално няма пасаж, който да не си струва четенето… Има я онлайн – в „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22917-svjat-naselen-s-demoni). Сайт, много пъти преследван заради книгите в него. Не от зли цензори, решили да скрият от нас знания – от адвокати, загрижени за доходите на правособствениците на тези книги. От „добри“ герои в живота… Само че резултатът е точно същият. Така че прочетете я, докато го има сайтът. Най-малкото защото не е трудно да се сети човек какво ще стане с четенето на книги изобщо, ако глупостта в света надделее и се спусне мракът на ново Средновековие.

И ако я откриете да се продава някъде, си я купете и я предлагайте на всеки свой познат, на децата и роднините си, дори на поразените от чумата на лъжезнанието – току-виж стигне до някого. Рано или късно ще дойде ден този някой да ви е благодарен.

—-

Докато се настанявахме в колата преди дългото пътуване, а чистачките ритмично скърцаха по предното стъкло, той ми каза, че се радва, че аз съм „онзи учен“ — имал толкова много въпроси относно науката. Дали имам нещо против?

Не, нямах.

И така, започнахме да си говорим. Но, както скоро стана ясно, не за наука. Той искаше да говорим за замразени извънземни, скрити в базата на Военновъздушните сили край Сан Антонио, за „канализирането“ (метод за подслушване на това, за което си мислят мъртвите — всъщност за нищо особено, както се оказва), за кристали, астрология, пророчествата на Нострадамус, Торинската плащаница… Въвеждаше всяка нова зловеща тема с жизнерадостен ентусиазъм. И всеки път трябваше да го разочаровам.

— Доказателствата са спорни — повтарях аз. — Има много по-просто обяснение.

От определена гледна точка, той беше много начетен. Например познаваше различните спекулативни нюанси на „потъналите континенти“ Атлантида и Лемурия. Знаеше всичко за това коя подводна експедиция уж тъкмо се била отправила да открие изчезнала велика цивилизация, чиито паднали колони и порутени минарета сега са посещавани единствено от дълбоководни светещи риби и гигантски морски чудовища. И все пак…, въпреки че океаните крият много тайни, аз знам, че няма абсолютно никакви океанографски или геофизични данни, които да подкрепят съществуването на Атлантида и Лемурия. Поне доколкото науката може да се произнесе, те никога не са съществували. Казах му го, макар и с известно нежелание.

Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Аз опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.

И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, по-загадъчни са и освен това поставят по-големи интелектуални предизвикателства — като в същото време са значително по-близо до истината. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел отпреди четири милиона години? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат на принципа на подкожната инжекция, които промъкват своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Или за търсенето на извънземен разум посредством радиовълни? Или за току-що откритата древна цивилизация Ебла, която е рекламирала достойнствата на своята бира? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо — колкото и малко да е — за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.

Г-н „Бъкли“ — надарен с красноречие, интелигентен, любопитен — на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката. Просто беше станало така, че — преди да успее да стигне до него — цялата наука беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване — всички те бяха заблудили този човек. Всичко, на което обществото беше позволило да се промъкне, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация. Той не знаеше нищо за това как всъщност работи науката.

Има стотици книги за Атлантида — митичният континент, за който се твърди, че е съществувал преди около 10 000 години в Атлантическия океан. (Или някъде другаде. Една появила се наскоро книга го локализира на Антарктида.) Историята започва от Платон, който преразказва легенда, дошла до него от далечни времена. Последните книги авторитетно описват високото ниво на атлантските технологии, морал и духовност, както и голямата трагедия на един, цял обитаем континент, потънал под морските вълни. Има и една Ню Ейдж[1]-Атлантида — „легендарна цивилизация с напреднали науки“, свеждащи се най-вече до „науката“ за кристалите. Според трилогията на Катрина Рафаел „Кристалното просветление“ — книгите, които са основната причина за кристалната мания в Америка — атлантските кристали могат да четат мисли и да препредават мисли. Те освен това се явяват хранилища на древното познание, както и модел и основа на египетските пирамиди. В полза на тези твърдения не е предложено нищо, което дори малко да наподобява факти. (Ново възраждане на кристалната мания може да последва скорошното откритие на науката сеизмология, че вътрешното ядро на планетата може би представлява един-единствен огромен, почти съвършен кристал — само че железен.)

Някои книги — сред тях и „Легендите на света“ на Дороти Виталиано — се опитват да разберат първоначалните митове за Атлантида като разказ за унищожен от вулканично изригване малък остров в Средиземно море или пък за древен град, свлякъл се в Коринтския залив при земетресение. Доколкото въобще можем да кажем нещо, това биха могли да са корените на легендата. Те обаче са твърде далеч от гибелта на континент, на който се е развила загадъчна цивилизация с неестествено развита технология.

Това, което почти никога не намираме — в обществените библиотеки, в списанията по вестникарските будки и в най-гледаните телевизионни програми, — са фактите за разширяването на океанското дъно и за тектониката на плочите. Няма ги получените при картирането на океаните данни, които показват, че в предложените хронологични рамки не е възможно да е имало континент между двете Америки и Европа.

Много е лесно да се откроят лъжливите теории, които оплитат лековерните. Скептичните изследвания са много по-недостъпни. Скептицизмът просто не се продава добре. Всеки интелигентен и любопитен човек, който разчита единствено на масовата култура да го информира относно нещо като Атлантида, е стотици или дори хиляди пъти по-вероятно да попадне на безкритично изложена измислица, отколкото на трезва и балансирана оценка.

Така че г-н „Бъкли“ трябва да подхожда по-скептично към нещата, които му поднася масовата култура. Но като се изключи това, ще бъде много трудно да го обвиним в нещо. Той просто е приел това, което най-разпространените и леснодостъпните източници на информация са представили като вярно. Вследствие от своята наивност систематично е бил подвеждан и баламосван.

Науката поражда извисяващо чувство на удивление. Но същото прави и псевдонауката. Редките и некачествени популяризации на науката оставят екологични ниши, които бързо биват запълнени от псевдонауката. Ако всички хора разбираха, че — за да бъдат приети — претенциите за познание трябва да бъдат подплатени с адекватни доказателства, то за псевдонауката просто нямаше да има място. Но в масовата култура господства един вид закон на Грешам, според който лошата наука измества добрата.

—-

Дори и в най-добрите си времена домодерната медицинска практика не е спасила много хора. Кралица Ана е последният монарх на Великобритания от династията на Стюардите. През последните седемнадесет години на XVII в. тя забременява осемнадесет пъти. Само пет от децата се раждат живи и само едно момче преживява бебешката възраст. То умира, преди да е навършило пълнолетие и преди коронацията на кралицата през 1702 година. Не изглежда да има доказателства за някакъв генетичен проблем. Кралица Ана е имала най-добрата медицинска помощ, която парите са можели да й осигурят.

Постепенно науката е ограничила и излекувала болестите, които някога трагично са отнасяли безброй много бебета и деца — вследствие откриването на света на микробите; поради прозрението, че лекарите и акушерките трябва да мият ръцете си и да стерилизират своите инструменти; като резултат от промените в храненето, здравеопазването и обществената хигиена; благодарение на антибиотиците, лекарствата, ваксините, разгадаването на молекулярната структура на ДНК, молекулярната биология и новите генни терапии. В сравнение с наследника на трона на една от най-могъщите държави на планетата от края на XVII в. днес поне в развитите страни родителите имат несравнимо по-голям шанс да видят децата си да доживеят до пълнолетие. Едрата шарка е изкоренена по целия свят. Драстично са намалели териториите, обитавани от маларийния комар. Всяка година средната продължителност на живота на дете с диагноза левкемия се увеличава. Науката е позволила на планетата да изхранва около сто пъти повече хора — в сравнение със ситуацията преди няколко хиляди години, — при това при далеч не толкова сурови условия.

Можем да се молим над някоя жертва на холерата, или можем да й даваме по 500 милиграма тетрациклин на всеки дванадесет часа. (Все още съществува една религия — Християнската наука, — която отрича бацилната теория за заболяванията. Ако молитвата не даде необходимия резултат, вярващият би предпочел да види децата си умиращи, отколкото да им даде антибиотици.) Можем да приложим — почти без никакъв успех — терапията на психоанализата (основаваща се на говоренето) към пациент, страдащ от шизофрения, или всеки ден да му даваме между 300 и 500 милиграма клозапин. Научните методи на лечение са стотици хиляди пъти по-ефективни от алтернативните. (А дори когато алтернативните методи, изглежда, сработват, просто не сме сигурни дали те са изиграли някаква роля: спонтанното възстановяване от холера и шизофрения може да настъпи и без молитви и психоанализа.) Да изоставим науката, означава много повече от това да се откажем от климатичните инсталации, стерео уредбите, сешоарите и бързите коли.

В епохата на лова и събирателството — преди появата на земеделието — средната продължителност на човешкия живот е била между 20 и 30 години. Същото се отнася и за Западна Европа през Късноримския и Средновековния период. Увеличава се до около 40 години едва около 1870 г., достига 50 през 1916 г., 60 през 1930 г. и 70 през 1955 година. Днес се доближава до 80 години (малко повече за жените, малко по-малко за мъжете). Останалата част от света следва европейския напредък в дълголетието. Каква е причината за този невероятен, безпрецедентен хуманитарен преход? Бацилната теория за болестите, мерките на общественото здравеопазване, лекарствата и медицинската технология. Може би дълголетието е възможно най-добрата мярка за физическото качество на живота. (Едва ли можете да допринесете с нещо за своето щастие, ако сте мъртъв.) Това е безценният подарък, който науката е направила на човечеството — дарът на живота, ни повече, ни по-малко.

—-

Популяризирането на науката — да се опиташ да направиш нейните методи и открития достъпни за неспециалисти — се зароди непосредствено и естествено от моята мечта. Да не обясниш науката, ми се струва извратено. Когато си влюбен, искаш целият свят да го знае. Тази книга е мое лично изявление, което отразява моя доживотен романс с науката.

Но има и друга причина. Науката е нещо повече от натрупани знания. Тя е начин на мислене. Имам лошо предчувствие за тази Америка, в която ще живеят моите деца и внуци — когато Съединените щати ще бъдат икономика от услуги и информация; когато почти всички ключови производства ще са преместени в други страни; когато огромната технологична мощ ще бъде концентрирана в ръцете на малцина и нито един представител на обществените интереси няма да може дори да се докосне до проблемите; когато хората ще са загубили способността да контролират съдбата си и да задават на управляващите осведомени въпроси; когато всеки ще е сграбчил своя кристал и нервно ще прелиства хороскопа си; когато — лишени от критичното си мислене и неспособни да правим разлика между истината и това, което ни кара да се чувстваме добре — ще се плъзнем, почти без да забележим, назад към суеверията и тъмнината.

Затъпяването на Америка е най-очевидно в бавния упадък на същественото съдържание на имащите огромно влияние медии, в 30-секундните звукови откъслеци (сега вече по 10 секунди или дори по-малко), в съставянето на програмата според най-ниския общ знаменател, в представянето на псевдонауката и суеверията като нещо достоверно, но най-вече в един вид величаене на невежеството. Докато пиша тези редове, най-търсената видеокасета в Америка е „От глупав по-глупав“. „Бийвис и Бътхед“ продължават да са популярни сред младите телевизионни зрители. Очевидната поука е, че ученето и образованието — не само в областта на науката, но въобще — съвсем не са задължителни. Напротив, дори са вредни.

Създали сме глобална цивилизация, в която най-жизненоважните елементи зависят изцяло от науката и технологиите. Става дума за транспорта, комуникациите и всички промишлени производства; за селското стопанство, медицината, образованието, забавленията, опазването на околната среда; дори за ключовата демократична институция — гласуването. Освен това сме се погрижили почти никой да не разбира науката и технологиите. Това е рецепта за катастрофа. Може би ще ни се размине за известно време, но рано или късно тази взривоопасна смес от сила и невежество ще избухне в ръцете ни.

„Свещ в мрака“ е заглавието на една смела книга на Томас Ади, публикувана в Лондон през 1656 година. Тя стъпва основно на Библията и е насочена срещу вилнеещия по това време лов на вещици, който авторът заклеймява като измама „за заблуда на хората“. В тази епоха народът приписва на вещерството всяка болест или буря и изобщо всичко необичайно. Вещиците трябва да съществуват — тук Ади цитира твърденията на обвинителите, — „иначе как би било възможно да има и да са се случили подобни неща“? През по-голямата част от своята история ние дотолкова сме се страхували от външния свят и неговите непредсказуеми опасности, че с радост сме приемали всичко, което ни е обещавало да смекчи и обясни този ужас. Науката представлява опит — до голяма степен успешен — да разберем света, да проумеем нещата, да установим контрол над самите нас, да намерим верния курс. Днес микробиологията и метеорологията обясняват явления, които само допреди няколко века са били разглеждани като достатъчна причина за това жени да бъдат изгаряни живи.

Освен това Ади предупреждава за опасността от това, че „нациите ще загинат поради липсата на знание“. Предотвратимото човешко нещастие далеч по-често е причинено не от глупост, а от невежество — и най-вече от невежеството ни за самите нас. Тревожа се — особено сега, когато наближава краят на хилядолетието — че от година на година суеверията и псевдонауката ще стават все по-привлекателни, а песента на сирените на безумието — все по-звучни и омайни. Нима не сме ги чували и преди? Всеки път когато нашите етнически и национални предразсъдъци са се пробуждали; във времена на недоимък; когато сме посрещали предизвикателства срещу националното ни самочувствие и характер; когато сме били тласкани към агония от принизеното ни място в космическия ред и липсата на висша цел; когато фанатизмът е бушувал около нас — тогава тези мисловни навици, които са наследство от далечни епохи, са протягали ръце към властта.

Пламъкът на свещта пращи. Малкото кръгче светлина потрепва. Мракът се сгъстява. Демоните се раздвижват.

—-

Григор: Моля ви, не се задоволявайте с тези откъси. Прочетете цялата книга. Сериалът „Космос“ е велико постижение на Карл Сейгън, приносите му към американската космическа програма също са огромни. Но тази книга вероятно затъмнява всичко друго заедно.

Прочетете я.

Кое не е така?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2376

Бе и аз преди мислех, дека туй със злите мафии е приказка некаква. Ама излезна, че не е, от мене да знаете! Има ги, и вършат секакви злини на човечеството. И най-големата от сички – де що има умен човек и кадърен, и полезен, затварят го в едни специални затвори. И там ги дрогират и им промиват мозъците, да забравят кои и какви са. И да престанат да помагат на хората. Видех го с очите си!

Като ме пенсионираха от ДАП-а, тръгнах да търсим да чистим некаде другаде, да добавям към пенсията. Лесно намерих – съвременен човек съм, имам туйто кампютър дома, внучката ми купи, да се чуваме и видиме по него с нея. Малко ми е криво на дъщерята, че стана безродничка, заряза хубавата ни родина и се дигна у Канада. Ама внучето вина нема. Ем и български понаучи покрай мене. Понекога кани съученици, превежда им какво си говориме, те много се радват. И за тех е хубаво, да видят българин и да научат колко е убава България… Та, по кампютъра намерих и обявата. Де да знам аз, че е за такъв затвор! Отидох, говорихме, назначиха ме.

Та, почнах аз работа у едно от отделенията на затвора. За шизо… шизо… абе се я забравям тая дума, сложна е. И там колко таланти и благодетели на човечеството видех затворени и измъчвани, думи немам!

Имаше за начало не един, а цели двама Исус Христосовци! Дошли да спасяват човечеството. На зор ще да е работата, щом Господ си праща синовете на по двойки. То единият беше дъщеря де, ама кои сме ние, че да ограничаваме Господа кого да праща? Пък и има логика, връзва се, като са двама! Те постоянно се караха кой е истинският, ама аз си мисля, че ще да са и двамата. Само един на тия пропаднали времена надали стига, прав е Господ да прати двама!

По-обикновените бяха още повече. Имаше един Никола Тесла – не знаех кой е, ама в кампютъра има един фейсбук, дето пише всичко за всичко. Та, там прочетох – ако не знаете, той е един уж сърбин, ама всъщност българин, дето избягал в Америка и там изобретил лъчите на смъртта и пренасянето на енергия по въздуха. Сигурно хамериканците са го хванали и са ни го върнали да го държим затворен, те така всички свестни хора ги хващат и затварят, и това го пише във фейсбука. Аз да си кажа, отначало не му повярвах. Във фейсбука пишеше кога е роден, връзваше се да е на към сто и педесе години, па наглед и трийсе нема. Ама той ми обясни, че бил изобретил и лъчи за вечна младост… Е такъв гений значи, в затвора го държат! И го тъпчат с дроги да му промият мозъка, да спре да помага на хората!

Имаше и един Нострадамус. Прероден – той като умирал, се прераждал, понеже било важно на света да има пророк. И за него прочетох у фейсбука кой е. Отначало не вервах, че пророкува – той да не е Ванга, я! Ама той ми обясни, че затова се бил преродил българин, понеже ние сме свещен народ и на нас е дадено да сме пророци. Аз пак не вервах, ама той само като ме изгледа, все едно мерка ми взима, и от раз позна, че съм с незавършено основно! И ми рече – затова не са могли да ти промият мозъка, чиче. На тия, дето са учили висши, са им налели у главите толкова лъжи, че никога не могат да видят истината. Ама неучилите не са промити и могат! Знаех си аз, че съм по-така от всякакви чантаджии с дипломи, ама пророк си требва да го обясни, че да можеш го разбра! И логиката му да видиш, и всичко.

Тия с Нобелови награди са сигурно къде десет. (Това са едни награди за най-велики учени, пише го във фейсбука.) Половината са наизобретили вечни двигатели, да освободят човечеството от петролната и машинната мафии. Ама били наивни, и мафиите ги хванали и ги назатворили там. (Официално му викат болница, за не помня какви заболявания беше, пак некаква сложна дума. Ама като ги гледам, болни вътре не видях. Лъжа на мафиите си е.) От другите един открил средство за безсмъртие, ама като почнал да го раздава на хората, мафиите го усетили и го затворили. И всички, на които го раздавал, още същия час ги или изтровили, или разболели лошо. Нали постоянно ръсят с кемтрейлсове от самолетите, в тях има едни чипове за управление от разстояние, и през тях… И други имаше, ама то можеш ли ги запомни всичките! Страдалци за доброто на човечеството!

Персонала го гледам – ходят дегизирани с престилки, все едно наистина са лекари. От по-младите може и да имаше един-двама истински, де. Младички, наивнички, мислят си, че реално помагат на някого. Горките… Ама по-дъртите до един си бяха мафиоти. Шефът примерно, уж професор бил, един с едни очила, постоянно само нарежда. Нема как да не е билдерберг, те нали са едни такива важни. Или поне илюминат – един от изобретателите вътре ми обясни по какво се познавало, че иска лампите все да са светнати. Главната сестра пък, каквато е усойница, нема как да не е рептил. (Това рептилите били некакви марсиански змии.) Като ме види, все – измий тука, що не си измел там… Не може ли човек да дремне малко бе? Мафиоти с мафиоти…

А, забравих – от затворниците има и един лекар. С две Нобелови награди. Казва се Хипократ. Та, той ми обясни за сегашната епидемия. Никакъв вирус нямало, микробите били измислици на мафиите. Хората умирали не от вируса, а само със него. Всъщност от кемтрейлсовете, дето ги ръсят Сорос и Бил Гейтс от самолетите. Това било тръгнало още от четиринайсети век, тогава измрели две трети от хората. Уж че имало голяма чума, ама всъщност никаква чума нямало, хората умирали само с нея, а не от нея, а от кемтрейлсовете. Тогава самолети нямало още, та ги ръсели от хеликоптери… Маските по начало били направени, за да запушват устата на хората, да не могат да говорят истината, ама после Иван Костов ги усъвършенствал, направил вируси и ги сложил в тях, и като си сложиш маската, се заразяваш и умираш. Затова толкова напират да карат децата в училище да носят маски – да изтребят българския народ, за да заселят тук на освободената земя талибани с чалми и ятагани, по заповед на Меркел. Хипократ го знаел със сигурност, бил виждал лично заповедта с подписите на Меркел и Костов. Затова и го затворили.

И ако знаете какво ги правят, горките! Те повечето си мълчат, имат достойнство хората, ама един не издържа и ми се оплака. Той е изобретил едно хапче, дето го слагаш в един резервоар чешмяна вода, и тя става на бензин, по-качествен от тоя по бензиностанциите. И цяла опаковка хапчета струва жълти стотинки. Получил за тях Нобелова награда и златен медал, по-голям от длан. Ама петролната мафия го хванала и го затворила тук, да не си изгуби печалбите. И го тъпчели с разни отрови, да забрави кой е и какъв е. А като минали две седмици и видели, че отровите не действат, една нощ му откраднали Нобеловия медал, докато спал. Подменили му го с ръждива капачка за буркан, да му се подиграят. И да го разколебаят… Мъчители проклети!

Цялата Вселена ни жали нас, и сума ти извънземни са се събрали да ни помагат. Избират си разни хора и говорят на тях и чрез тях, дават ни мъдрост и знание. А мафията ги хваща тия хора и също ги затваря. Има вътре четири или пет такива затворени. Трудно е да се каже точно, понеже единият е всъщност двама. И постоянно се кара със себе си, на кой от двамата какво са казали извънземните. Ама и двамата бяха съгласни, че единственото ни спасение е майчица Русия. Тя е най-свещената страна на цялата вселена, и двамата извънземни го били потвърдили. А пък разните еврогейове са педераси, и искат да направят и нас такива. Да приемем закон, че се разрешават само хомо… абе, педераски бракове. А ако нормални хора се срещат по любов, да им вземат децата и да ги дадат за осиновяване на черни норвежки педераси, те чакали на опашка и плащали много за бели деца. Особено ако са от свещен народ. Пиели им кръвта, за да станат и те свещени.

(Това последното ако знаете колко ме ядоса, думи немам. На децата да нямат свян да посягат! Още същата вечер го казах на внучката по кампютъра, и я предупредих да внимава. Тя беше с няколко други деца, съученици от класа. И им преведе и на тях, да са предупредени. Ако знаете колко се радваха всичките! Щерката по едно време влезе в стаята и ме чу, и нещо се понамуси, не разбрах защо. Ама внучката нещо й каза там на някакъв език, не знам кой, нали в Канада имат над сто езика, и щерката се успокои. Даже май я похвали, сигурно че предупреждава и другите деца, да знаят от какво да се пазят. И какви ужасии има по този свят. Че и у нас даже, нищо че сме свещена земя българска…)

А пък във фейсбука има някакви хора, дето казват, че не било така. Ами! Хубаво им го каза един там, професор академик, абе много умен човек. Че са платени агенти на мафията и взимат пари, за да лъжат хората, че микробите съществуват. И че станиолените шапки не пазели от пет-джито, и че гемеото нямало да ни изяде… Лъжци! А кажете сега, има ли нещо невярно от дето ви го разказах? Кое не е така?

За лицемерието на западняците

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2368

– Абе Григоре, извинявай че ти звъня толкова късно, ама ми хрумна нещо.

– Давай? – За кого късно, а за кого средата на работния ден.

– Бе, откакто престанах да работя интензивно, ми се отвори време и изгледах сума ти филми. Повечето западни. Та да те питам – откъде този фалш в поведението на западняците? Законопослушни едни такива, разбрани и благи към околните, даже когато на тях им е зле. Тотална неискреност и лицемерие! И ми хрумна да питам теб.

– Знам. Само че не е много кратко да се обясни.

– Нищо, имам време.

– Ами… – Спомних си един мой превод на един запис в блога на Андрей Шипилов. Събеседникът ми е интелигентен, но вероятно ще има нужда от него като основа. – Виждаш ли, соц-държавата – включително ако е маскирана като нещо друго, примерно пост-соц – е не държава, а ферма.

– То коя държава не е?

– Тези, които ги населват хора, а не добитък. Точно там е разликата, която те подхлъзва.

– Тоест?

– Във фермата има строга йерархия. Овчари, кучета и добитък.

– Аха! Ние сме добитъкът, полицията и прочее са кучетата, а овчарите са онези, #КОЙ и прочее.

– Именно. В рамките на своята каста можеш да имаш известен прогрес, примерно можеш да станеш от по-предните овце. Само че ще преминеш кастовата граница и ще се изкачиш в кастата на кучетата когато овца се превърне в куче. Или куче – в човек.

– Това е ясно, иначе положението нямаше да е сегашното.

– Именно. Добитъкът не го разбира логически, но го осъзнава. Той усеща, че добруването му зависи от мястото му в йерархията много повече, отколкото от постиженията му. Примерно ако помощник-шофьорът на някой прокурор прегази на улицата някой именит академик, като правило ще му се размине. Най-много да му дръпнат ушите, че е изцапал колата. А ако академикът само посмее да каже дума напряко на помощник-шофьора, познай какво го чака. Защото прокурорският персонал се води към кучетата, а и най-именитият академик е просто по-титулована овца.

– Дотук нищо ново. Човек трябва да е неадекватен, за да не го знае.

А като го знаеш, драги, защо не разбираш последствията от него?!… Почвам да мисля, че умението да виждаш очевадното е рядка и ценна дарба.

– Затова всеки, израсъл в тази система, е попил с майчиното си мляко идеята, че най-важното в живота е не работата за постижения, а борбата за място в йерархията. И се бори за него с всички сили. Прережда другите на опашката в супермаркета, за да им демонстрира, че точно там и в този момент той е над тях в йерархията. Касиерката му вдига скандал не защото ѝ пука за реда, а за да му покаже, че тя е над него. Байчото в учреждението ти се кара, че идваш точно в обедната почивка, за да ти покаже, че там той стои над теб. Лекарят те държи да го чакаш пред кабинета не защото не е свободен, а за да ти демонстрира, че там той е над теб. И т.н…

– … … … Мамка му, колко точно! Знаех си аз, че ако някой може да го обясни това, ще си ти!

Само дето не съм аз, а е Шипилов. Аз само го преповтарям… Но това не е всичко.

– На Запад такава йерархия няма. Има купища други, но в на практика всички мястото е заслужено с труд и талант. Затова западнякът няма и концепция за тази йерархия и не се бори за място в нея. И даже най-често не може да разбере защо някой хомо социалистикус се държи по такъв странен за него начин.

– Това не го разбрах. Каква му е връзката със западното лицемерие?

– По точно същия начин ти, продуктът на соц-йерархията, не разбираш западняка. Като отидеш на Запад, и там ще се пререждаш в супера, със същия мотив като тук. Западнякът вижда това, но го тълкува според своя багаж. Щом се пререждаш, значи си притиснат – закъснял си за работа, чака те болен в къщи… И съответно ти отстъпва място с усмивка – да те подкрепи за миг в бедата ти, както е прието там. А ти го гледаш и се чудиш защо лицемерничи – как да изтълкуваш с твоя багаж отстъпването на място в йерархията с усмивка?

– Ох… Май почвам да разбирам!

– И когато пак отидеш в супера, ще го прередиш още по-нахално. Завоювал си място над него, трябва да го затвърждаваш. А той на втория или третия път ще се сети, че не бързаш, а просто тарикатстваш. И ще те отреже без капка страх или колебание – за него ти не си над него в йерархията, понеже тази йерархия там я няма. А да се бори за правата си той е попил с майчиното мляко, както ти си попил да се бориш за място в йерархията. Иначе страната му нямаше да е западна, в нея щеше да има йерархия… И ти съответно си затвърждаваш мнението, че този е лицемер. Първо ти се мазни, когато го тъпчеш, след това внезапно отневиделица ти забива ножа когато не очакваш – подлец, бате! Няма как да е иначе. Поне по логиката на хомо социалистикус.

– … … Добре де, ама тогава защо на всяка цена се пънат да се усмихват на другите? Да им се мазнят?

– Когато другите ги тъпчат ли?

– Оооххх… Абе, разбра ме какво питам, нали?

– Защото където животът ти зависи не от непоклатима йерархия, а от каквото сам си постелеш, хората се уважават един друг. Не смятат, че другите са кошче за душевния им боклук, длъжно по силата на йерархията да поема каквото бъде натъпкано в него. Затова и си спестяват мрънкането, оплакванията и други подобни унижения пред околните.

– Мамка му, разбрах!

Ех, ако можеха всички да го разберат така бързо и лесно като теб. Уви, не на всеки обичайното му четиво е Кант или Шопенхауер, а обичайното слушиво – Брамс, Албинони или Карл Дженкинс.

(Някъде бях чул, че чалга слуша който няма интелектуалния капацитет да слуша рап. Май е вярно.)

Може би си струва да опитам. Ще издебна половин час някоя вечер, ще го драсна в блога, не съм писал с месеци. Ще е недомаслено, забравил съм да пиша и нямам време да доизлъсквам. И ще се съберат тролове да ме плюят, да си заработват стотинките, да се подмажат на този над тях в йерархията им. Колко старателно лаят „чуждите“, как мястото им е при кучетата, не при овцете… Майната му, ще го направя. Дано поне за някого има полза.

Дано поне някой да разбере, че това, дето му изглежда на лицемерие, е всъщност нещо друго. Нещо, което той си мисли, че знае какво е, но представата му е валидна само тук. В изкривения свят, където всеки ден ме кара да се чувствам Джелсомино. А истината за него той не би я познал, даже ако тя дойде и го ритне в топките.

Нарича се достойнство.

За Джо Байдън

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2362

Беше ми направил впечатление от доста време, с две уникални качества. Едното – правеше няколко пъти повече идиотски словесни грешки от всички останали американски конгресмени заедно. И второто – като почнеше да говори, забравяше да спре. Дълго време не разбирах как подобен човек може да бъде избран в американския Конгрес.

След известно време започнах да си давам някакъв отговор. Забелязах, че когато в Конгреса на САЩ се приеме закон или решение с голямо мнозинство и двупартийна подкрепа, много често Байдън е сред медиаторите, постигнали подкрепата. Повеселих се на хумористичните обяснения, че сигурно като вземе думата, всички се съгласяват да подкрепят проекта, само и само той да млъкне… Но и през тях до мен малко по малко почна да стига идеята, че той вероятно наистина е добър медиатор. Примерно че е възможно управлението на зоната му на Вернике да е дефектно, но префронталната му кора да работи качествено.

Когато Обама го избра за вице, наблюдателите отбелязаха – понеже е бял, над 60, убеден католик, със силни връзки със „сините якички“. Доброто допълнение. Но малко се замислиха, че смешник като Байдън не е добро допълнение никъде. Че май има някакви качества, които го компенсират… Аз се замислих. Свързах го с постиженията на Байдън като медиатор, с нуждата на Обама от подкрепа за сериозни начинания и със силната (още тогава) поляризация в Конгреса. И с че вицето се води председател на Сената. Хм? Обама не ми изглеждаше човек, който ще вземе грешно решение за кадър за такъв пост. Той има своите грешки, но не в тази сфера.

Когато демократите го издигнаха за президент, поизтръпнах. Това лапацало? На тази възраст? Да, руските хибридни опорки твърдяха, че е сенилен – тоест, вероятно беше напълно с акъла си. Тяхната привързаност към истината е известна – но все пак. Обезпокои ме и как прекара повечето от предизборната кампания на скрито, оставяйки Тръмп под прожекторите – дали не криеха, че е изкуфял?… Поолекна ми едва след като гледах дебата му с Тръмп. Удържа безспорна победа срещу много агресивен противник с огромен опит в манипулирането на хората, старателно подготвил терена с купища отлично инженерирани лъжи. Нямаше как да е склеротичен. А не е ли, след опита от осем години вицепрезиденство има как да стане от него добър президент. Въпреки лапсусите и логореята.

Докрай обаче ми показаха какво всъщност значи Байдън събитията от последните две седмици.

Вече от месец Русия трупаше войски по границата с Украйна, с очевидни за всеки здравомислещ човек намерения. И точно същото правеше Китай с Тайван. Договорката им беше очевидна – да атакуват едновременно. Опитаха ли се САЩ да помагат и на двете места, щяха да се окажат разчекнати военно между двата края на света. И на двете места срещу противник, за който животите на собствените му войници са само средство за постигане на цели („бабы опять нарожают“). И в момент, в който американската икономика е почти парализирана от пандемията, и реално неспособна да издържа истински сериозна война. Не влезеха ли във войната, щяха абсолютно да загубят кредибилността си пред света, в полза на руско-китайския съюз. Влезеха ли, вероятно щяха да изгубят и на двете места – същият резултат, плюс военно поражение и възможност за любимия на Русия Тръмп да се върне в Белия дом на бял кон.

Накратко – назряваше криза, след която световният ред вече нямаше как да остане същият. Щяхме да живеем след нея в свят, в който кормилото вече щяха да го държат авторитарните държави. И да го въртят към реализация на своите цели и амбиции – личните цели и амбиции на лидерите им. Свят, много различен от сегашния.

Байдън предотврати това. С две прости неща. Едното – наруга Путин и му наложи санкции. И второто – покани го на официална конференция.

Ай ся, стий бе – ще кажат някои. Не може да бъде! Да, вярно е, че Путин изпоизтегли войските си от украинската граница, а и Китай попрекрати подготовката срещу Тайван. Ама няма как това да е от толкова прости и елементарни приказки! Че и противоречиви! Не може, не може и пак не може да бъде!

Според мен може. И ще обясня как – вие си преценете дали съм прав.

Защо Путин искаше да атакува Украйна? Защото положението му в Русия се клати. Рейтингът му е спаднал, приличен процент от руснаците се съмняват в него. Забележим процент започват дори да подкрепят противника му Навални. Продължи ли това, „млеконадоят“ и „вълнонастригът“ във фермата, която е Русия за нейните истински собственици – ръководството на „гебухата“, на тайните служби – рискуват да започнат да спадат. Стане ли това, тези гебухари, които в момента се кланят на Путин и целуват ботуша му, ще го сменят. Може би по начин, който ние дори няма да разберем – но той ще го разбере, ако и за много кратко. Или по по-конвенционален начин. За него резултатът ще е един и същ – както всяка авторитарна държава, Русия има един механизъм за мирно пенсиониране на силен лидер. Дървеният костюм.

(Ако се питате как така няма да разберем за смяната на Путин, припомнете си описанието на гениалния Пратчет: „Председател на Гилдията на шутовете вече над триста години е д-р Белолик. О, безсмъртни хора няма. Просто през цялото това време все по някой е бил д-р Белолик. Хората идват и си отиват, маската живее.“ Рисунката на д-р Белолик от Пол Кидби е прекрасно допълнение към темата, можете да я намерите в Нета.)

За разлика от повечето американски политици, очевидно Байдън е наясно с мотивите на Путин. Затова намекът му беше адекватен. „Атакувате ли Украйна и Тайван, няма да си разделя армията. Ще я пратя в Тайван цялата, така ще е способна да разгроми китайска инвазия там. А Украйна ще засипя с най-модерно оръжие и всякаква друга военна техника и снабдяване. Европейските съюзници от НАТО не биха пратили войници, но оръжия и снабдяване и те ще дадат охотно, на тон. Украинската армия е по-малка от твоята, но така подплатена, ще може да задави атаката ти до окопна война. А тя е война на изтощение, печели я по-силната икономика. Аз и Европа ще сме зад Украйна. Разгроменият Китай ще ти помогне ли достатъчно? Накъде ще тръгне войната, когато руската икономика започне да не издържа? Как съответно ще свърши – и за теб лично?… Не е ли по-добре да дойдеш на една официална конференция, поканен лично от американския президент? С възможност да блеснеш на фона на дъртия склеротик? Ще спечелиш достатъчно имидж, за да си подкрепиш у дома позициите.“

Накратко – имам как да ви проваля плана с Китай, и тогава ще си имаш работа със собствените ти главорези. А ето ти и морковче за отърваване от тях. Ако създаваш проблеми, ще го изгубиш, но не създаваш ли, е твое. Избирай си.

И Путин си избра, както може да се види на украинската граница – започна да си изтегля армията от нея. Убеден с думи и намеци, без една пушка да гръмне… И, както може да се види пък около Тайван, и Китай разбра намека – попрестана с провокациите и военната подготовка. Без да е получил дори думи – просто принуден чрез факта, че съюзникът му е излязъл от играта. Кризата е разрешена, поне засега.

Е, Китай хич няма да е щастлив. Путин поне получи морковче, а другарят президент Кси – голямо и кръгло нищо. Вероятно натискът върху Путин да се върне към общия план ще е с всички сили и средства. Но Путин цени собствената си кожа повече. Дори да бъде притиснат до стената, ще извърта, ще се опитва да клинчи, ще създава видимости – ще печели време. През което пък САЩ могат да доведат ваксинацията си до достатъчен процент, за да могат да пуснат икономиката си на пълни обороти. И хем да са в силата си във военно отношение, хем да имат лост за натиск върху евросъюзниците. Европа е закъсала здраво за ваксини срещу Ковид-19 – а заводите в САЩ, които в момента произвеждат по 3 милиона ваксини дневно, няма да ги затворят след привършването на ваксинацията, я!

Удържи ли Путин дори само 6 месеца на натиска от Китай, ще е дал време на САЩ да са решили пандемичния си проблем напълно, и на ЕС да е напреднал с решаването на своя. Така че нищо чудно Байдън, а и по-адекватните западноевропейци – визирам конкретно Меркел – да му помогнат тихомълком. Току-виж той наистина блесне на тази конференция. Е, може би не по-ярко от САЩ и ЕС, но и наравно с тях му е предостатъчно. И нищо чудно да получи жестове, които пропагандата в Русия да може да поднесе на чичо Ваня от Мухосранск като победи над Запада. САЩ вече добре разбират – Русия може да бъде не само опасен съюзник на Китай, но и полезен съюзник срещу Китай…

Дали този план е съчинен лично от Байдън, или от акълни негови съветници, или хора от американското разузнаване…? Не съм намерил как да разбера, поне към момента. Но им свалям шапка на умението да играят играта, наречена политика. Такъв обрат, постигнат с толкова малко и прости средства, и на кино не съм виждал.

И смятам отсега нататък да следя „дъртия склеротик“ много, ама много внимателно. Току-виж има какво да се научи от него за и в тази игра.

Когато думите присядат…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2349

Конче мое – Борис Христов
(по памет, от песента на Ваня Костова)

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш
и днес ще трябва да се разделим, защото
очите се привършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал, препускаше душата,
а подир тебе аз – едно сърце двуного,
а щом угаснеше денят заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от Бога.

Да можех бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам, да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето, сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш…

Но тръгваш ти, звънят копитата ти боси,
прости ми, мое конче, конче ненадминато.
Как страшно ще се вее твоя алаброс,
ще свети като слънце в гилотината.

Ах, прости ми, мое конче ненадминато,
тръгваш ти и в мен звънят копита.
Ах, прости ми, мое конче ненадминато,
полетяло към безкрая на звездите…

За руските Интернет тролове

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2331

Тази статия започна като коментар под друг запис тук. Читатели ме помолиха да го преработя на отделна статия. Добавих още полезна информация. Стана дълго, въпреки че пропуснах много подробности и примери – поднасям извинения.

Информацията е събирана вече над 5 години. Източниците са стотици. Медии или „един канал в YouTube / група във Facebook, дето знаят истината за света“ сред тях няма. Някои са мои лични наблюдения. Някои са мои контакти. Някои са официални документи на разузнавания и други институции, за които смятам, че нямат изгода да фалшифицират истината в съответния документ по съответния въпрос. Някои изобщо не мога да посоча, тъй като бих изложил на риск определени хора. Има всякакви други, за които съм преценил, че са достоверни; повечето не бих могъл да си спомня в момента. Затова не привеждам точен списък. Където не съм могъл да намеря надеждна информация, го посочвам изрично.

Преценете сами дали при това положение ще вярвате на този запис. Примерно по дали описва каквото реално виждате наоколо. Или дали се оказват верни тези неща в нея, които решите да проверите.

—-

Доктрината „Решетников“

Така бива наричана неофициално доктрината, от която се ръководи към момента външната политика на Русия. Базата ѝ вероятно са доктрини на КГБ, НКВД и в крайна сметка на руската царска „охранка“. Пряко или непряко черпи методи и вдъхновение и от много други източници – вероятно всеки читател би разпознал в нея поне няколко.

Един от нейните постулати е, че войната никога не спира – само променя средствата си. Във военно време те са оръжия, бомби и т.н. В мирно са други видове натиск и причиняване на поражения. Войната никога не престава – спреш ли да воюваш срещу врага, той те побеждава. Русия не го прави нарочно, и дори не желае да го прави. Тя е принудена от това, че другите държави правят, или биха правили срещу нея същото. Съответно тя е длъжна да се защищава, включително превантивно срещу тези, които не воюват срещу нея. Спре ли дори за миг, или пропусне ли някого, ще бъде победена и смазана.

Друг неин постулат е, че Русия няма приятели – има само врагове. Част от тях могат да бъдат излъгани, че са ѝ приятели и тя е техен приятел. Така се подсигурява помощта им срещу тези, които не могат да бъдат излъгани. След като вторите бъдат елиминирани, идва ред на първите – разделяй и владей. Нищо лично, просто Русия е империя по волята на съдбата, и ѝ се налага да води адекватна на положението си политика.

Трети постулат е, че войната трябва да бъде водена по асиметрични начини и с асиметрични средства. Ще рече такива, които биха причинили на враговете на Русия по-тежки поражения, отколкото на Русия, заради разлики между нея и тях. Например омотаване на населението с подходящи лъжи би причинило тежки поражения на държави, където гласът на гражданите има реална тежест, но не и на Русия, където гласът на гражданите тежи само когато исканията им са мъдри и патриотични.

Като следствие от тези постулати, Русия непрекъснато действа по програма, чиято цел е да нанася поражения на „врага“ – всички други страни. Пораженията са всевъзможни – отслабване, увреждане, разединяване… Това е война – всяко взаимодействие на Русия с други държави е сражение. Съответно, всяко пропускане на възможност да се нанесат поражения на „врага“ е военно предателство и измяна на Родината, и е недопустимо. Същото важи за всяко пропускане на възможност слабости, противоречия, заблуди и т.н. на „врага“ да бъдат подсилвани, задълбочавани и използвани срещу него.

Част от тази програма е насочена към използване срещу тези страни на собственото им население, чрез подвеждането му то да изпълнява цели, изгодни на Русия. Повечето от нея се изпълнява от т.нар. „руски тролове“.

Не само руското разузнаване има такъв клон и изпълнява подобни програми. С доста сигурност се знае, че Китай и Иран имат подобни програми, макар и по-малки като мащаби и по-ограничени като насоченост. Предполага се с прилична вероятност, че САЩ, Франция и Израел също имат сходни програми. Съществуват подобни предположения и за други страни. Вероятно над 90% от този тип операции в световен мащаб обаче се извършват от Русия. Нейният апарат за работа в тази насока превишава като ресурси вероятно апаратите на целия останал свят заедно, и тя разполага с най-добре разработените технологии в тази сфера, далеч пред тези на другите държави. Пак тя охотно използва крайни средства с много висок процент странични поражения, които повечето други разузнавания гледат да избягват.

Институциите

Руски институт за стратегически изследвания

Доктрината, част от която е тази програма, е дело на т.нар. Руски институт за стратегически изследвания. Създаден е като част от руското цивилно разузнаване (ФСР). Към момента е „повишен“ на пряко подчинение на президентската администрация – реално на едно ниво с ФСР и ГРУ. Официално той е място, където разузнавачи да си дослужват спокойно стажа за пенсия. Всъщност разработва стратегията и тактиката, които ръководят действията на Русия в чужбина. Централата му е в Москва; има регионални офиси в десетина други руски градове.

Ръководството му се назначава от канцеларията на руския президент. Дълго време институтът се ръководи от ген. Леонид Решетников. Наричаната на негово име доктрина е разработена предимно през този период. След провала на проруския преврат в Черна гора през 2016 г. той е сменен, и от 4 януари 2017 г. директор на института е Михаил Фрадков, бивш директор на ФСР (2007-2016) и на два пъти министър-председател на Русия. Няма индикации това му назначение да е вид наказание – друг белег, че Русия смята института за изключително важен.

(Любопитна подробност: ген. Решетников говори отлично български език. По непотвърдена информация не го е знаел, когато е постъпвал на работа в разузнаването. Няма известни негови български връзки извън работата му – най-вероятно го е научил така добре в нейните рамки. Какви нейни задачи са наложили това не ми е известно.)

Анализът и разработката на средствата за прилагането на „доктрината Решетников“ и на програмата за подриване на други държави, напр. на подходящите асиметрични военни средства, също са създадени от този институт. Стратегията, която следва Русия в Източна Украйна, Крим, Южна Осетия и Абхазия, Приднестровието и други де факто окупирани области от съседни държави – също.

Програма за използване срещу демократични страни на собственото им население

Основната ѝ цел е да използва срещу „врага“ ресурсите на собственото му население, като го убеди да приеме идеи, които вредят на страната му. Някои от тях са:

– Да няма доверие на своята държава, правителство и органи за защита на страната (армия, разузнаване, полиция…).
– Да отрича ценностите и възможностите на своята обществена система.
– Да не вярва на съюзите, в които държавата му участва, и на техните ценности.
– Да не вярва на кадърните и полезни свои видни хора (напр. държавници), а да вярва на некадърните и рушителни.
– Да е разединено и неспособно да се обедини при заплаха
– Да е неспособно да оценява адекватно реалността, и чрез това да си вреди.
– Да вярва на заблуди, по възможност на контролирани от Русия.
– Да вижда действията на своите политици като лоши и вредни, а на руските – като добри и полезни.

Изпълнители на тази програма

Координация

Всички ангажирани в тази програма провеждат нейните мероприятия в отличен синхрон и координация помежду си – до степен, която не е реалистична без централно командване. Кой точно ги командва не ми е известно. В някои случаи спецификата на координацията говори, че това е поделение 74455 на ГРУ. В много случаи обаче е забележима намесата на орган, който стои над него, вероятно дори над ГРУ като цяло – тоест, канцеларията на руския президент. Струва ми се най-вероятно „ежедневното“ командване да се върши от поделение 74455, а канцеларията на президента да се намесва в по-важни случаи.

Точната специализация на поделение 74455 не ми е известна със сигурност. Вероятно то отговаря за активните операции на ГРУ в чужбина – тоест, е наследникът на „отдел Д“ на КГБ.

Поделението е отговорно (освен за много други неща) за пресяването, подбора и последващото разпространяване на открадната, модифицирана или изфабрикувана информация. Често използва за тази цел персони – например Guccifer 2.0, DCLeaks и други персони, свързани с тях, се управляват от него. Пак то контролира персоните Fancy Bears / Cozy Bears, „руските Анонимни“ и други, които са „лице“ на действията на други свързани с него организации. Предполага се (към момента нямам сигурни доказателства), че има като минимум „процентно участие“ чрез свои агенти в QAnon и персоните Q и Q+, и контролира персони в 4chan и 8chan. Пак то решава коя информация ще се подхвърли и къде – примерно негово е решението откраднатата през 2016 г. от Демократическата партия информация да бъде подхвърлена на Уикилийкс и на избрани пропагандисти, а откраднатата от Републиканската партия да не бъде оповестявана. То е, което възлага задачите на изпълнителите в тази стратегия („частни фирми“, официални медии, хакери и т.н., включително всички „руски тролове“), и контролира изпълнението им.

Бива подпомагано от друго поделение на ГРУ – 26165. Това е батальон, специализиран в електронно проникване – тоест, хакерите на ГРУ. Не зная дали е на пряко подчинение на поделение 74455, или само изпълнява негови задачи. Хакерската група, известна под псевдонимите Fancy Bears, Cozy Bears и т.н., е маска на този батальон. Пак той е изпълнителят зад маската на „руските Анонимни“, твърдящи, че са неофициална спонтанна група про-руски хакери-патриоти. В рамките на стратегията за вредене на чужбина той е отговорен например за хакването на кампаниите на Демократическата и Републиканската партии в САЩ по време на изборите от 2016 г. Пак той е натоварен със задачата по хакване на уебсайтове, социални мрежи, акаунти и т.н. Твърди се, че подпомага установяването на пропагандни или манипулативни ресурси – уебсайтове, групи или канали в социални мрежи, и т.н. Технологичните „тролове“ (например Туитър ботове) се управляват технически от него (но задачите им се спускат от поделение 74455). Вероятно участва в координацията на използването от ГРУ на Интернет ресурси, създадени и управлявани от киберпрестъпници (напр. ботмрежи).

(Сдобиването с киберпрестъпни ресурси се управлява пак от поделение 74455, заедно с други, неизвестни ми организации. Извършва се основно чрез предоставяне на протекции на киберпрестъпници, срещу това те да споделят с него разработени от тях ресурси и събрана от тях лична или друга информация. Протекциите са различни, според полезността и нуждите на киберпрестъпниците – възможност за препиране на пари, убежище от преследване, промяна на самоличност и т.н. Търсената информация е за слабости на „врага“ – от обществена, военна или друга, до лична – пристрастия и слабости на хора, които евентуално могат да се използват срещу тях. Събира се както чрез таргетирано хакване на „оперативно интересни“ личности и организации, така и чрез масово нетаргетирано събиране на лична информация чрез вируси, хакване на социални мрежи и други институции, които събират лична информация, и т.н. Предполага се, че руските служби купуват на практика всеки пакет лична информация, предлаган на пазара за нелегална търговия с такава. Предполага се също, че купуват лични данни „за маркетингови цели“ от големите социални мрежи и други технологични компании, прикрити зад вериги западни и офшорни фирми.)

Официални руски СМИ, насочени към чужбина

Всички официални руски СМИ, насочени към чужбина, са ангажирани в тази стратегия – включително тези, които се водят независими от държавата. Непълен списък:

– Russia Today
– Russia Segodnya
– Russian Federation Today
– Voice of Russia
– Новинарска агенция „Спутник“
– РИА Новости
– Фондация за стратегическа култура

Целта им е да пропагандират пред потребителите си тези, които Русия иска те да знаят и вярват. Юридически те принадлежат на Русия, така че тя бива считана за отговорна за представяното по тях, дори ако официално не се меси в редакционната им политика. Това поставя пречки пред разпространяването чрез тях на особено вредни и безогледни лъжи, използването на агресивно социално инженерство и т.н. Най-често те публикуват реални факти, извадени от контекст (или, ако това не е достатъчно, поставени в подбран контекст) и събрани заедно, за да представят изкривена картина на реалността. По-малка част от съдържанието е коментари, които да допълнят създаваната картина. Когато се предполага, че дадена полезна лъжа би избягнала разобличаване, или може да бъде сметната като добросъвестна самозаблуда, тя също се разпространява чрез тях.

Към програмата за вредене на другите страни се включват и други официални информационни източници, регистрирани извън Русия, но притежавани и/или контролирани от руски „активи“. Броят им е голям – само в България са над десет. Честотата и степента на ангажиране към програмата на предоставяните от тях информации зависят от необходимостта към конкретния момент и ситуация.

При овладяване на страна от руската агентура, информационните средства са сред първите ѝ цели. Чест начин на работа е те да бъдат прехвърляни в собственост (най-често със силова помощ) на един или няколко тясно свързани с тази агентура хора, които налагат в тях строги правила за „отразяване“ на света и събитията. В достатъчно овладени от руските агенти страни, е възможно да се стигне дотам да няма медии извън Интернет, които да не са под неин контрол. Тъй като овладените медии всъщност биват контролирани централизирано от руското разузнаване, налаганите в тях тези са в пълен синхрон (ако и представяни по различни начини пред различни таргети) и могат да оставят населението на страната без никакъв друг официален източник на информация. В такива условия промиването на мозъците е лесно, силно и дълбоко – само за няколко години над 90% от хората могат да бъдат докарани до състояние на „полезни идиоти“. Обратният път е труден – от опита с нацистка Германия, дори след катастрофална военна загуба, последвана от пълно разрушаване на това влияние, най-често се сменят поколения, преди преобладаващият процент от населението да се върне към реалността по темите, за които мозъците им са били промивани.

Немалко други държави също използват активно пропаганда, разпространявана чрез официални медии. Известно е например, че „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Свобода“ са свързани с правителството на САЩ. Повечето такива западни медии обаче най-често не крият особено връзката си с едно или друго правителство. Също, те рядко се ангажират с целите му извън това да пишат статии, подкрепящи го в едно или друго отношение и най-често некоординирани между различните медии. Съвпаденията на внушения в тях и в предположително независими кампании в Интернет като правило са в рамките на статистическата вероятност. Свързаните с Русия официални медии демонстрират отлична координация на подкрепяните тези помежду си и с предположително независими кампании в Интернет. Постигането на такава координация в реалния свят обикновено изисква координатор, способен да налага военно ниво на дисциплина и подчинение – при други страни това се наблюдава (в по-слаба степен) единствено при Иран и Китай, и много рядко при Израел.

Неофициални информационни органи

Така представената информация обикновено не е достатъчна, за да накара мнозинството хора в чужбина да мислят каквото Русия би искала. Това би изисквало агресивно социално инженерство, чийто похвати биха били в официална медия твърде очевидни и навеждащи на изводи. Затова тези похвати биват разпространявани чрез „неофициални“ органи, за които Русия отрича, че са свързани с нея.

Повечето такива институции са регистрирани като частни фирми, принадлежащи на свързани с руските власти хора или техни подставени лица. Финансирането им се извършва най-често чрез притежаване от „собствениците“ им на други, печеливши фирми, или чрез изгодни сделки с фирми, контролирани от руското разузнаване.

Една от линиите на действие, по които работят тази категория институции, е пропагандата на тезите на Русия в Интернет чрез платени пропагандисти или чрез фиктивни онлайн персони. Платените пропагандисти и операторите, които управляват персоните, биват наричани популярно руски тролове. Пропагандата се върши основно в социални мрежи, и в по-малка степен в специализирани или в създадени от троловете за тази цел сайтове. Координацията ѝ се извършва от поделение 74455 на ГРУ.

Малък брой руски тролове служат в това поделение – предимно „рекрутъри“, които наемат платени пропагандисти и/или хора за свързани с тази стратегия роли в чужбина (или наемат други рекрутъри като подизпълнители). Като правило така наетите хора не са агенти и не знаят за кого работят – просто им се плаща, за да свършат нещо, или биват финансирани, за да постигнат свои цели (ако Русия смята тези цели за вредни за страната им). По-високопоставените от тях често подозират за кого всъщност работят. По-нископоставените – най-често не.

Основната част от „руските тролове“ работят за „частни фирми“. Това дава на руските власти максимална свобода в отричането на връзка с тях.

Агенция за Интернет проучвания

Най-известната от ангажираните в тази програма „частни фирми“ се нарича „Агенция за Интернет проучвания“. Води се собственост на олигарха Евгений Пригожин, известен с близките си връзки с руския президент.

Една от ролите на Пригожин в руските структури на властта е осигуряване на възможност изпълнители на обществено или политически неприемливи правителствени задачи да се водят официално частни фирми, за да може руското правителство да отрича връзка с тях. Например той е собственик и на т.нар. група „Вагнер“, която изпълнява руски военни задачи в чужбина. Тази роля му дава статута на олигарх и възможността да притежава и управлява доходоносни бизнеси в Русия, чрез доходите от които се финансират АИП, отчасти групата „Вагнер“ и други сродни „частни фирми“.

В разговорния руски език АИП е популярна като „троловете от Олгино“, по името на квартала в Санкт-Петербург, където се намираше доскоро централата ѝ. (Към момента става популярен изразът „троловете от Лахта“, по името на новото ѝ място; този израз често бива използван също за т.нар. „Руски уеб-бригади“ – по техни думи неформална група про-руски онлайн активисти, реално маска на АИП.) Нейни клонове има и в десетина други руски градове. Ръководството ѝ се назначава от Пригожин и вероятно е от кадри на ГРУ.

Служителите ѝ на изпълнителски позиции са предимно частни лица. Броят им не е известен със сигурност; предполага се, че са общо между 1000 и 3000. При постъпване на работа в нея те подписват договори за неразгласяване на „фирмените тайни“ на АИП – какво върши тя, конкретни детайли за нейни мероприятия, и т.н. Немалко от кандидатите биват отхвърляни въпреки отличен за такава работа профил – вероятно за пресяването им се използват информационни ресурси на ГРУ или/и други руски тайни служби, и недостатъчно благонадеждните получават отказ. Почти всичко за нейната работа е известно именно от нейни бивши служители, най-често анонимни. Ако идентичността на проговорилия бъде разкрита, той често се сблъсква с проблеми, които говорят за намеса на руските тайни служби.

АИП охотно наема подизпълнители, на които може да разчита да спазват „фирмена тайна“ – например основно по нейни поръчки работят поне две български „фирми за Интернет влияние“, близки до бивши ДС кадри. Подизпълнителите на свой ред могат да наемат като подизпълнители частни лица или фирми, също опитвайки се да скрият причастността си. (Например в България тези две фирми наемат хора с ниски доходи, най-често безработни и пенсионери, живеещи в дълбоката провинция, като им осигуряват Интернет достъп, компютър и скромен доход.) Видимото координиране на кампании говори, че АИП вероятно е върховният работодател и координатор, пряко или непряко, на всички частни фирми, ангажирани в стратегията за вредене на други страни чрез населението им.

АИП стои и зад други Интернет активности в полза на Русия, които официално не са свързани с нея. При необходимост бива ангажирана за пропаганда и вътре в Русия, например след убийството на Борис Немцов. По непотвърдена информация, пак тя пропагандира онлайн свързани с руските каузи идеологии от типа на тази на Александър Дугин.

Други институции

Към изпълнението на програмата за причиняване на вреди на други държави са ангажирани и институции, които не са информационни – професионални форуми, фондации, вероизповедания и други организации, свързани с Русия. Те действат по начини, свързани с тяхната специфика, и често подпомагат информационните кампании. Координацията им с информационните институции е отлична, реално непостижима без единно командване и военна дисциплина. Ако Русия толерира дейността на такава организация на нейна територия, и особено ако в нея са ангажирали официални руски лица, с прилична вероятност тя е ангажирана за тази цел. Те съответно пък често получават помощ – реклама и т.н. – от информационните ресурси на тази програма.

Опитите тази дейност на Русия да бъде разкривана обикновено получават отпор с всички средства на руските тайни служби. Журналисти, които са правили такива опити, биват заплашвани, преследвани, срещу тях понякога има опити за покушения, включително ако са извън Русия – напр. финландската журналистка Джесика Аро. Изпълнителите в чужбина са най-често местни крайнодесни групи, контролирани от руски агенти. В Русия почеркът на „изпълнителството“ говори за пряко ангажиране на тайните служби.

Не е изключено тази статия също да предизвика такъв отпор.

Троловете – начин на работа

Типичният модус операнди на троловете е изпълнение на „кампании“. Каузите, таргетите и опорните точки на тези кампании се спускат от „ръководството на фирмата“, и в крайна сметка от ГРУ. Има предположения, че част от работата по подбора на таргети и дефинирането на конкретни опорни точки се извършва в АИП, която ги използва и спуска на подизпълнителите си; нямам информация дали това е истина. Най-често една кампания е специализирана за една определена кауза. Някои от тези каузи са стратегически и дългосрочни, други покриват актуални необходимости. Намесата в управлението на системата от орган над нивото на ГРУ съм забелязал почти само при втория вид.

Типичната кампания се провежда през определен брой, най-често няколко десетки канала за онлайн влияние. По-важни за Русия кампании могат да ангажират повече канали, особено при спешна нужда. Такива канали могат да бъдат Facebook групи, YouTube канали, Twitter акаунти, информационни или организационни уебсайтове, предавания в определени медии, и т.н. Посланията на една кампания най-често постъпват приблизително едновременно по всички нейни активни канали. Канали често биват споделяни между кампании или прехвърляни от една кампания на друга.

Основната част от използваните канали се създават от троловете, понякога с помощта на други организации, ангажирани в тази програма. Често като канали за влияние се използват бона фиде ресурси – уебсайтове и т.н. – които имат форуми, или други места, където може да се води пропаганда.

Най-често каналът е специализиран към определен таргет и налага сред него различни спуснати отгоре каузи. При по-малки целеви популации един канал може да обслужва повече различни таргети. Например в САЩ каналите като правило са специализирани, докато в България една група от трийсетина уебсайта покрива всички спуснати каузи и привлечени таргети. Към половината от използваните българоезични Facebook групи и YouTube канали също обслужват почти всички каузи и по значителен брой таргети, другата половина са по-специализирани.

Като таргети биват подбирани групи хора, които могат лесно да бъдат манипулирани. Това най-често (но не само) са:

– акцентуирани личности
– запалени поклонници на някаква кауза, идея, религия и т.н.
– психично лабилни в някаква степен (хаотично вярващи, депресирани, болни от мъчителни болести, силно притиснати от обстоятелства, луди с кауза…).
– разочаровани от ситуацията си (например неполучили от официални институции помощта, която им се полага, или те се надяват на нея)
– хора със симпатии към Русия, включително неполитически (изкуство, технологии, природа, лични контакти…)

Нерядко руски агенти правят опити да довеждат групи хора до уязвимост, например като ги поставят в трудни и неприятни обстоятелства чрез влиянието си. Успеят ли да го постигнат, като правило съответни изпълнители започват кампания, която таргетира тази група. Често средство е стимулиране и протектиране на корупцията в съответната страна – наред с другите вреди, което нанася, то и разочарова и обезнадеждава значителни маси хора.

Каналите се създават като правило като насочени към подкрепяне на таргета си. Те могат да са богати информационно-организационни ресурси за поклонниците на идеи и каузи, полезни ресурси за помощ на психично неустойчивите или разочарованите, и т.н. Проектират се и се реализират от специалисти по социално инженерство и експерти в съответната област, така че обикновено са привлекателни и качествени. Те бързо изместват и елиминират аналогичните официални или спонтанно създадени от таргета ресурси. Например групите на поклонници на оръжието предлагат тонове реално полезни съвети за решаване на всякакви инженерни, юридически и други проблеми с оръжие, написани от наети добри специалисти. (Ресурсът най-често приписва това съдържание на няколко персони-„информирани любители“ – това дава на персоните авторитет и влияние сред таргета.) Алтернативните църкви проявяват реална загриженост за поклонниците си и се стремят да са им реално полезни и подкрепящи, много повече от аналогичната официална църква (която пък руските агенти се опитват да направят максимално безполезна и компрометирана). И т.н.

Докато така създадените ресурси не надконкурират и елиминират другите аналогични ресурси, те като правило не прокарват руски каузи сред таргета си – посветени са изцяло на набирането и фиксирането му. То обикновено отнема няколко месеца. (Например сайтът Blacktivist.org, насочен към активисти на каузите в подкрепа на чернокожите в САЩ, елиминира почти напълно конкуренцията си в САЩ за по-малко от година.) През това време политически теми (извън темата на сайта, ако тя е политическа) като правило биват избягвани; често ресурсите дори имат правила, които изрично забраняват политиканстването. Това им помага да отричат политическа ангажираност, и особено такава с Русия. Едва когато се отчете, че ресурсът е привлякъл и закрепил таргета си в достатъчна степен, той постепенно бива превърнат в канал за влияние – започва прокарването през него на каузи от кампании.

Представянето на кауза в даден канал задължително е специфично към таргета му, по привидно неполитически начин. Например каузата за обезкръвяване и ликвидиране на местната армия бива прокарвана пред фискални консерватори чрез обсъждания колко скъпо е да се издържа „прекалено голяма за днешния мирен свят“ армия. Пред група на ангажирани майки същата кауза се прокарва чрез обсъждания на нещастните случаи и случаите на смърт на техни деца в армията. Пред еколози се използват обсъждания на замърсяването и унищожаването на природата, които предизвикват военните учения, потенциалните военни действия и производството на военна техника и консумативи. Пред религиозни – обсъждания какво посегателство към Бог и заповедите му е убиването и насилието към хора, което вършат военните. Пред социално ангажирани и подражаващи (напр. леви активисти) – информации за антивоенни и анти-армейски протести другаде… В повечето случаи въпросът за коя армия става дума изобщо не се засяга – естествено е хората да се настроят срещу собствената им, тя ги засяга най-тясно и само на нея могат да пречат ефективно. Пред по-интелигентни таргети дори се прибягва към „национална безпристрастност“ – наред с лошите примери за местната армия се дават лоши и за други, понякога дори за руската (като правило представени като случайни инциденти). Често е нужен внимателен анализ, за да се забележи общата тема зад различните представяния пред различни таргети; нужно е да се преценява не какво твърдят изрично представяните тези, а на какви изводи се опитват да наведат таргета си.

Каналът съществува докато е полезен. Това може да продължава с години. Ако е юридически самостоятелен (примерно уебсайт) – докато бъде разкрит и изобличен по начин, който да го лиши от таргета му (което е рядко). Ако е на територията на социална мрежа – докато тя не го идентифицира като разузнавателно активно мероприятие и не го закрие.

Каналите имат администратори, които контролират положението в тях, поддържат насочеността им, изхвърлят нежеланите участници, и т.н. Понякога това са реални лица – наети на място хора, или доброволци, привлечени от полезния ресурс и неподозиращи кой стои зад него, или „полезни идиоти“ със съвместими с ролята на канала възгледи. Най-често обаче това са фиктивни персони, контролирани от персонала на организацията, управляваща ресурса – обикновено АИП или техни подизпълнители.

Персоните като правило се представят за членове на таргета. Почти винаги са специфични за канал; рядко персона участва в повече от един, и обикновено се появява в допълнителните рядко и само за подкрепа, напр. при разработване на нов ресурс, насочен към стар таргет или съвместим с него. Обикновено са отработени добре от гледна точка на достоверност – имат снимки, семейства, домове, местоработи, публикуват информация за лични събития и т.н. Конкретно идентифицираща и/или локираща ги информация най-често или не е публикувана „от съображения за лична тайна“, или е такава, че на практика да е трудно да бъде проверена (примерно завършил училище, което вече е закрито; живее някъде в определен щат, но не казва точно къде; пейзажите, сред които се снима, са много разпространени…). Имат своите пристрастия, характерни изрази, дребни недостатъци, навици. Установяването с тях на синхронна комуникация (напр. чат) понякога не е възможно; понякога е, но на практика се получава почти само при достатъчно ранно предупреждение. Гласови разговори и видеоконферентни връзки засега най-често не са опция, поради различни „оправдателни причини“; личните срещи с тях, естествено, са невъзможни. Очаквам, че с времето това ще бъде наваксано чрез наемане на местни актьори.

За разлика от тях, с реалните лица – наети хора, доброволци, „полезни идиоти“ – лесно се установява синхронен контакт, могат да участват в гласови или видеоконференции, или дори в лични срещи. Когато дават информация за себе си, тя най-често е конкретна и добре проверима. Ако пускат снимки или видеота, сред тях има такива, чието място лесно се идентифицира, напр. популярни забележителности. Нерядко участват активно в повече от един канал. Има и други белези, по които могат да бъдат различени.

Персоната се контролира от екип – най-често 5 до 10 души. Един екип обикновено контролира няколко десетки персони, често ангажирани в различни канали или дори различни кампании. Екипът работи на смени – обикновено денонощно има наличен негов член, понякога повече от един. (Персоната обаче рядко е активна денонощно – обикновено има „дневен режим“, най-често съвпадащ в някаква степен с часовия пояс на таргета, „седмичен режим“ и т.н.) Всяка персона има описание на нейните особености, което позволява да бъде поддържана консистентна от различните членове на екипа, или дори ако бъде предадена за управление от един екип на друг.

Всички „изказвания“ на персоната – постове, коментари и т.н. – се коректират преди публикуване от специалист по съответния език, заедно с член на екипа, който я управлява. Когато е нужно персоната да участва в синхронна комуникация, напр. чат, двамата работят заедно. Специалистът по езика най-често не е част от управляващ персони екип, а от екип по съответния език към съответния офис, също работещ на смени. Подобно е положението със специалистите по съответна тема (оръжия, мотоциклети, оцеляване при гражданска война, съответна религия…) – те най-често са членове на екипи към централния офис на АИП, или са наети от него външни изпълнители.

Персони, които публикуват постове, коментират и т.н., като правило имат норматив за количество публикации. Ако обаче необходимата минимална честота на публикуване не се постига, това често води до наказания за екипа, управляващ персоната.

Част от не-администраторското присъствие в създадените ресурси също са тролове. То може да бъде фиктивни персони, наети хора, „полезни идиоти“ и т.н. Често тези персони имат „различия“ помежду си по едни или други въпроси, понякога дори по промотираната кауза – ако тя има полза да има „врагове“ в ресурса. Повтарянето на една кауза от много персони, особено от такива с „различни възгледи“, подсилва достоверността ѝ в очите на таргета и създава peer pressure. Социалните взаимодействия между тях пък създават чувство за общност и принадлежност, особено ценно при десоциализирани и/или страдащи от усещане за заплаха таргети. В периоди на създаване и разработване на ресурс те са ангажирани с подкрепа и добро приемане на новоприсъединилите се.

Когато технологията го позволява, персони могат да бъдат управлявани чрез технологични средства – например Туитър ботове, чиято роля е да ретуитват пуснатото от дадени персони или реални лица. С навлизането на ИИ в практиката вероятно ще се правят опити те да бъдат използвани за управление на персони, където то може да е убедително.

Фиктивни персони, частни лица и „полезни идиоти“ често се използват и в ресурси, които не са създадени от руските тролове – например реално независими форуми, сайтове, групи в социални мрежи и т.н. Там освен пропагандирането на спуснатата кауза и споменаването на алтернативните тролски ресурси те обикновено имат още една задача – правенето на мястото отблъскващо, за да прогонят таргета оттам към тролските ресурси. Това се преследва чрез държане по отблъскващ начин – грубиянщина, заплахи, отблъскващ език, създаващи дискомфорт изказвания и т.н. Често тези действия биват поверявани на персони, които са в опозиция на налаганата кауза, за да компрометират противопоставянето ѝ. Понякога те се използват на „микрониво“ – например биват често и групово употребявани срещу участници, които ефективно разобличават лъжите на троловете. Целта е да асоциира таргетът разобличителите с неприятни неща. Когато е възможно, се правят опити такива разобличители да бъдат елиминирани от ресурса чрез клевети, масово докладване на администратори за отстраняване, и т.н.

Когато бъдат контрирани с обективни факти, троловете като правило не влизат в обективен спор. Вместо това те се опитват да обругаят привелия фактите, самите факти и/или да поставят под съмнение източника им, по специфични за съответния таргет начини. Пред дясно насочени форуми например той бива изкарван левичар, пред либерални – консерватор, пред религиозни – сатанист или атеист, и т.н. (Затова крайните възгледи са полезни за тролските кампании – те по-лесно вярват на такъв похват. Той често се подпомага и от „полезни идиоти“, пристрастени към комфорта на ехозалата си.) Ако е вероятно похватът да не успее лесно, в него могат да бъдат ангажирани повече персони, за създаване на peer pressure. Ако фактите са твърде неоспорими и има риск чрез спора да стигнат до значителна част от таргета, тролската персона изчезва за известно време, след което отново се появява и повтаря твърдението, с надеждата аудиторията да е подновена в някаква степен. Търси се ефектът „хиляда пъти повторената лъжа започва да изглежда истина“, и покриване с лъжата на максимално голям процент от таргета.

Каузи и тези на кампаниите

Каузите, които биват налагани от кампаниите, се спускат от централното командване. То преценява какво е полезно „действие срещу врага“ в съответната ситуация и момент.

Използваните тези са каквото би подкрепило съответната кауза пред таргета, пред който тя бива представяна: те са по-специфични към таргет, отколкото към кауза. Разнообразието на атакувани таргети, и съответно на използвани тези е голямо – трудно е да се открие човек, на който да не биха импонирали поне една-две от тезите на руските тролове. (Можете да тествате това със себе си, като четете списъка им по-долу.)

Някои от тезите се съчиняват от централното командване. Повечето обаче са дело на нивата под него – аналитици на АИП, или дори на екипи тролове. Немалко са възникнали спонтанно извън тези органи, били са оценени като ефективни от тях и са взети на въоръжение. Например тезата, че влиятелни американски политици участват в педофилско-сатанистки кръг, е взета в руската програма от пропагандата на американски крайнодесен онлайн кръг, т.нар. QAnon. (Който на свой ред я е взел от средновековните тези за еврейска конспирация, която служи на Сатаната и отвлича християнски деца, за да му ги принася в жертва, да прави секс с тях, да им пие кръвта и т.н.)

Дори ако са формулирани като сухи факти, тезите като правило атакуват силни емоции на таргета – така разумът му се заобикаля най-ефективно. Най-често атакуваната емоция е страхът – страх от заробване, разболяване, открадване на децата и т.н. Ако над 90% от тезите в даден информационен ресурс атакуват силни емоции на неговия таргет, с много голяма вероятност зад този ресурс стои манипулативна организация с ресурсите да има добър екип приложни психолози и социални инженери – тоест, той да е канал за влияние. Такива организации като правило са клоновете за активни операции в чужбина на разузнавания.

Някои най-чести каузи са:

– Подкрепа и организиране на крайни възгледи

Подкрепя всякакви крайни възгледи и разпространителите им – десни, леви, либерални, консервативни, религиозни… Единственото, което засега не съм виждал да подкрепя, е анти-руски възгледи.

Ролята на тази кауза е двойна. Първо, тя засилва разделението в обществото и така го прави по-малко способно да се обедини срещу заплахи. Второ, привлечените към по-крайни възгледи хора са способни да повярват на по-големи лъжи, представени като подкрепа за съответната крайност. (В крайните групи често започва спонтанно съревнование „кой е най-краен“, което допълнително засилва крайността в тях.) Също, крайните групи като правило са вредни за обществото си – опитват се да му наложат възгледите си без съобразяване с интересите на масовия човек, които като правило са различни.

Например когато се подготвяше приемането на Западна Германия в НАТО през 1958 г, местни неонацисти там вандализираха еврейски гробища и синагоги под ръководството на агенти на КГБ, по идея на ген. Агаянц. Съветските медии координирано вдигнаха шум за „надигане на неонацизма в Западна Германия“, общественото мнение на Запад се уплаши и приемането на Западна Германия в НАТО се отложи с две години. Западните разузнавания бързо идентифицираха съветската роля в случката, но нямаше как да не се съобразят с общественото мнение в страните си.

– Промотиране на омраза към „различните“

Демократичните държави дават възможност на хората да проявяват различията си – по националност, сексуалност, политически възгледи, населено място на произход/живеене, спортни предпочитания и т.н. и т.н. Тези различия обогатяват и правят по-продуктивна демократичната система, точно както примерно различните професии и умения обогатяват и правят по-продуктивна икономиката.

Руските тролове съответно промотират трибализъм, недоверие и омраза между различните групи. Това засилва разделението в обществото на тези страни и ги прави по-уязвими и слаби. При постигане на твърде силен антагонизъм таргетите могат да бъдат провокирани към директен сблъсък. Например през 2016 г. в Хюстън руски тролове, установили контрол върху общности на мюсюлмани и на антимюсюлмани, ги свикаха на митинг на едно и също място, по едно и също време, с предупреждение, че „другите“ могат да ги атакуват – да се готвят за силов отпор. (Полицията се оказа предупредена от неизвестен източник и ги раздели. А участниците бяха много учудени защо организаторите ги няма…) Ако бяха успели, подходящо представяне на инцидента пред различните общности и дораздухване можеха да доведат до сериозни размирици с дълготрайни ефекти. Има десетки подобни случаи – например в момента се правят опити да бъдат провокирани сблъсъци между привърженици и противници на Доналд Тръмп.

Както крайните възгледи, така и трибализмът са естествени проблеми в свят с популярни социални мрежи – случват се и без руските тролове. Те обаче ги използват и подсилват за своите каузи.

– Промотиране на страх от бъдещето и усещане за нестабилност

Изплашените и изгубили опора хора лесно се присъединяват към лесно контролируеми таргети. Също така, те са по-податливи на вяра в неадекватни идеи и са по-склонни да игнорират доказателствата, че съответната идея е измислица или нечие мероприятие. Затова руските тролове често промотират тези, които плашат техния таргет, дори ако от това не се очаква пряка вреда за съответната страна. Такива са например слуховете за катастрофа с планетата Нибиру и други астрологични бедствия, очаквани нашествия от извънземни и т.н.

Тази кауза е по-скоро подготовка на терена за други.

– Пропагандиране на приемливостта на „алтернативност“ на фактите и представите за реалността

Налага мнението, че фактите има как да са различни за различните хора, че противоречащи си представи за реалността могат да са еднакво валидни и верни, и че истината няма как да бъде определена обективно. Тя се използва основно сред таргети, които са принципно способни да разбират фактите, но и имат емоционални слабости, които могат да ги отклонят към лъжливи тези. Ако бъдат атакувани с лъжлива теза по рационален път, би имало сериозен риск да я отхвърлят. Затова първоначалното налагане на приемане, че различни тези могат да са еднакво верни, отваря терен за приемане на лъжи. Пак то се използва, за да защитава „правото“ на троловете да лъжат.

Последващата стъпка произтича от факта, че по всеки въпрос може да има максимум една истина, но безброй лъжи. Руските тролове използват това, за да давят истината в море разнопосочни лъжи. Всяка от тях импонира повече от истината на емоциите на твърде малък процент от хората. Достатъчно голям брой различни лъжи обаче сумарно успяват да отклонят от истината (и от подкрепата за произтичащи от нея неща) значителен процент.

Пример: Когато беше разкрито, че Сергей и Юлия Скрипал са отровени в Солзбъри от руски агенти, руските тролове пропагандираха голям брой различни лъжи по въпроса – че Скрипал всъщност не са отровени (британците лъжат), че са отровени всъщност от британските служби за да набедят Русия, че са отровени от случайно изпуснати британски военни отрови, че са отровени от американците за да изложат Великобритания, че са отровени от германците или французите като игра за власт в ЕС, че са се отровили сами по случайност, че са се отровили сами поради лични неудачи, че са отровени от местни кримки, на които дължали пари, и т.н., и т.н. Целта беше да се създаде значителна популация, която вярва в нещо различно от истината (че Русия е отровила хора на британска почва), и така да се отслаби реакцията срещу тази руска акция.

Често „алтернативността“ бива използвана в съчетание с подкрепата на крайни възгледи. Например „алт-десните“, „алт-левите“, поддръжниците на „алтернативна медицина“, „алтернативна наука“ и т.н. в съответната страна като правило получават подкрепа от руските тролски кампании.

– Пропагандиране на търпимост към измамите, лъжите, разделението, омразата и т.н.

Тази кауза налага тезата, че свободата на лъжите, на речта на омразата, на клеветите и т.н. е свобода на словото, и трябва да бъде опазвана на всяка цена. (Епистемиологията доказва, че е обратното – свободата на лъжата означава смърт на свободата на словото, чрез удавянето на истината в лъжи и оттам елиминирането на смисъла на словото като средство за комуникация. Подобно е положението със свободата на речта на омразата, клеветите и т.н.: разделеното общество по-трудно приема истината.) Повярвалите ѝ са ценни „полезни идиоти“, които защитават руските тролове от противодействие на лъжите, клеветите и обидите им.

Свързано с тази кауза е и представянето на руски агенти, вредители на държавата и обществото, терористи и подобни като „герои“ и „борци за свобода“, които „злата държава“ се опитва да унищожи. Друга връзка с нея е представянето на престъпници (терористи и т.н.), които спадат към определена група, за представителни за тази група, като част от промотирането на омраза между различните групи хора и подкрепата за крайни възгледи. Особено се набляга на случаите, когато демократични държави обявяват реално полезен човек за „враг“ и го преследват (напр. Едуард Сноудън, Джулиан Асанж, Челси Манинг…). Във всички случаи пред едни таргети представянето е в едната посока, пред други – в другата, за да се разпалва враждебност между тях. Набляга се обаче основно на посоката, която вреди повече на съответната страна.

– Подкопаване на авторитета на местната икономическа система

Руската икономическа система е по същество неофеодална. Върхушката на тайните служби е нейните благородници, които получават в ленно владение феоди (фирми, административни единици, високопоставени длъжности в корумпирани институции…), в които да се радват на власт и от които да печелят. (Де юре ги получават в собственост, официално назначение или сходен еквивалент, но ако сеньорът реши, че за съответния феод ще се грижи по-добре някой друг, васалът-„собственик“ го предава на другия срещу „неоповестена сума“, или просто изчезва.) Свободата и типът на икономическите отношения са реално сходни с тези при ленния феодализъм през Средновековието в някои европейски страни. (Подобно е положението и в страни, достатъчно овладени от руската агентура – тя налага там същата система, като „феодалите“ са руски агенти и местни корупционери, васални в крайна сметка на руското разузнаване. Руските агенти в медиите и руските тролове прикриват някои от тях и представят други за агенти на „врага“, раздухвайки омраза срещу него сред повярвалите им.) Най-честата тролска кауза твърди, че това е добър вид капитализъм (напр. „суверенен капитализъм“), а че западният капитализъм е вид израждане, слободия, дезорганизация, робство на потребителството и т.н. Както и при комунизма, руската система бива представяна като свободна, а западната – като вид подтисничество и израждане.

За да прикрие очевидността на тази лъжа, каузата се опитва да представи реалността като привидност. Поддържането на толкова всеобхватна и убедителна привидност би изисквала актьор от световен мащаб, затова теориите за световни конспирации са чест елемент в пропагандата на тази кауза. Те включват различни конспирации – еврейска, масонска, билдербергска, илюминатска, глобалистко-либерастка, и т.н., според каквото импонира на конкретния таргет. (Важен елемент: никога представящи като злодей Русия, дори пред таргети, които биха го приели – разпространението на конспиративните теории не е напълно контролируемо чрез средствата на троловете, така че не поемат риска.) Чести герои в тях са могъщи зли кукловоди – Ротшилд, Сорос, Бил Гейтс, Иван Костов и други хора, чиито убеждения или действия пречат някак на Русия. (Никога Путин или други руски дейци – поне аз не съм видял такъв случай. Което е добър индикатор кой е авторът на преобладаващия процент конспиративни теории – а също и доколко противници на Русия използват такива теории като оръжие.) Често в тях се използват елементи от показали се в миналото като успешни конспиративни теории, най-често от средновековната теория за световната еврейска конспирация – отвличане на деца, пиене на кръвта им, сатанизъм, педофилия и т.н. Добавят се и нови елементи, според таргета – облъчване с 5G, чипиране с ваксини, тровене с кемтрейлсове, разболяване с ГМО, заробване с предпазни маски…

Основата на тази кауза по същество е приписване на демократичната икономическа система на недостатъците, от които реално страда руският неофеодализъм. Например където руската агентура е наложила неофеодализъм, който тя нарича капитализъм, недостатъците му се представят като типични за капитализма и идващи от „капиталистическите държави“. Съгласно нея, демократичната икономическа система не създава благоденствие за хората – може да създаде привидност за него, но то всъщност е робство на потребителството, или на нещо друго или някой друг. В нея са властелини злодеи и техни конспирации, които заробват хората, манипулират ги и им промиват мозъците. Там е невъзможно да се успее, ако не си агент на системата (което всъщност е вярно в неофеодализма, и опитите на тази вярност да проникне през лъжите биват използвани за подкрепата им).

Герои според тази кауза са тези, които се опитват да „освободят хората“, като разрушат демократичната икономическа система. Такива са например злокачествените политически популисти, които са готови да се докопат до властта и да я задържат на цената на икономическо разхитителство. Такива са също корупционерите, които отнемат бизнеси от собствениците им и ги прехвърлят на свои по-некадърни последователи, и/или фалират успешни обществени бизнеси, за да ги „приватизират“. Такива са също икономически некомпетентните (например налагащи по идеологически причини грешни теории и практики), които влошават икономическата атмосфера и т.н. Такива са монополистите, които унищожават конкуренцията с всякакви средства (те реално разрушават системата, ликвидирайки пазарния ѝ елемент). Такива са и кандидат-диктаторите, които търсят установяване на диктатура чрез икономически средства.

(Забележка: Тезата на повечето западни икономисти, че диктатурите винаги са икономически по-неуспешни от демокрациите, е донякъде спорна – например нацистка Германия е икономически много успешна. Руското ръководство обаче е свикнало да мисли, че западната мисъл е по дефиниция истина, а каквото ѝ противоречи, примерно руската пропаганда – по дефиниция лъжа. Съответно руските служби смятат, че превръщането на една демокрация в диктатура задължително я съсипва като икономика, и затова те подкрепят кандидат-диктатори в рамките и на тази кауза, в добавка към други.)

– Подкопаване на авторитета на местната политическа система

Тази кауза се прилага срещу демократични страни. Руската политическа система, точно както и икономическата, е всъщност неофеодализъм. Демократичният капитализъм е по-производителна и оптимална система, и с това е заплаха за руската неофеодална върхушка, точно както беше за съветската (реално също неофеодална и базирана на ленно владеене на феоди). Затова подкопаването му е задача с много висок приоритет за Русия. (По същата причина кампаниите, които насаждат разделение между либерали и консерватори, подкрепят консерватизма много повече от либерализма – при сравнение между демократичен капитализъм и неофеодализъм, демократичният капитализъм се оказва по-либералната, а неофеодализмът – по-консервативната, в смисъл на назадничава, система. За разлика от времената на СССР, реалната цел на тази теза е скрита не зад крайно лява лъжа (комунизъм), а зад крайно дясна (феодализъм). Тази разлика често се пропуска и е трудна за приемане от много искрени консерватори.)

Една от тезите ѝ отрича възможността „простият“ народ да избере качествени ръководители. Тя възхвалява „стабилността“ на феодалната система (обикновено наричана с по-примамливо име, например монархия) и я противопоставя на промените в политиката, предизвиквани от смените на властта при избори. Поддържа становището, че де факто феодализмът издига качествени управници, които се грижат съвестно за народа. Че организираността на феодалната система превъзхожда постижимата от демокрацията (политически вариант на тезата, че плановата икономика е по-добра от пазарната). Че „монархизмът“ (или зад какъвто друг термин крият неофеодализма) е съвместим с пазарна икономическа система (не е – неофеодалите заграбват най-напред и най-пълно икономически успешните инициативи, превръщайки ги в свои „феоди“, и унищожават възможността на „простолюдието“ да прогресира икономически). Използва се предимно пред консервативни и/или наплашени с промени таргети.

Друга теза преувеличава объркванията и съмненията около типичния изборен процес. (Точно както съветската пропаганда описваше пазарната икономика като хаос, много по-долен от порядъка в плановата.) Лъжите за фалшификации в процеса биват преповтаряни и допълвани, а опровергаванията им биват премълчавани или обругавани. Случайните грешки биват представяни като умишлени фалшификации (от предположителна зла конспирация – виж предишната точка). Като правило те биват групирани по таргети – всеки политически таргет получава тези, които го представят като жертва. Освен че това засилва разделението, в рамките на тази кауза постоянното му експониране води до подсъзнателно отвращение у таргета към политиката и демократичните ѝ елементи.

Трета теза твърди, че всъщност демократичната система не е това, за което се представя. Тя ѝ приписва всевъзможни недостатъци (най-често реални недостатъци на руския неофеодализъм, доказали вредността си). Често използва за целите си конспиративни теории.

Четвърта теза промотира като алтернативи на демократичния капитализъм реално нежизнеспособни форми на управление, например анархистично или либертарианско. Целта е не толкова реалното им налагане, колкото създаването на значителен пул хора, които са противници на наличната политическа система. При нужда Русия може да се представи за приятел на каузата им, който „поощрява политическото разнообразие“, „подкрепя борбата за свобода“, и т.н., и така може да бъде обединителен фактор между тях с цел събарянето на политическата демокрация.

– Подкопаване на авторитета на политици, които пречат на целите на Русия (например са полезни за страната си)

Същността ѝ е представяне на политика за „враг“ на колкото се може повече таргети. Като правило се върши чрез клевети, подбрани да изглеждат вероятни и да са трудно проверими на практика. Подбират се спрямо таргета. Пред религиозни таргети политикът може да бъде набеден в атеизъм, сатанизъм, скрита принадлежност към някоя особено плашеща ги и/или омразна им религия. Пред таргети със силни политически пристрастия му се приписва явна или тайна принадлежност към „врага“ им. Пред таргети с етнически или сходни неприемливости – принадлежност (най-често скрита) към етнос, който те не понасят. Пред бедни хора – като поддръжник на богаташите; пред богати – като левичар, комунист и подобни. Пред много таргети могат да бъдат използвани елементи от личен живот (педофилия, развратност, домашно насилие…). Пред таргети с непоносимост към корупция – корумпираност (като правило трудно проверима, например проявена примерно в друга страна) и т.н. Пред таргети, които вярват в някоя зла конспирация – принадлежност към нея (оттам ползата от такива таргети – както и от всякакви други, които възприемат някого като „враг“). Често пред различни таргети му се приписват взаимно изключващи се неща – ехозалираните таргети не чуват мнението на други, особено твърде различни таргети, така че рискът някой да се замисли или да възприеме даден му аргумент по въпроса е близък до нулата.

Понякога клеветите касаят принципно проверими неща, които обаче хората обикновено не си дават труда да проверят – такива често изглеждат по-достоверни. (Ако някой ги провери и съобщи за невярността им, се правят опити за заглушаването компрометирането и/или сплашването му.) Понякога се използват клевети срещу близки на политика хора, с цел компрометирането му по асоциация.

Охотно се използва компрометираща информация, получена чрез електронно или физическо шпиониране или събиране на данни. Където такава липсва, често бива фалшифицирана. Всякакви лични качества, които е възможно да бъдат представени с достатъчно изкривяване за неприемливи пред някой таргет, също се използват.

Таргети, които са склонни към насилие, могат да бъдат подтикнати към физическа разправа с по-опасни за Русия политици, разобличители на руски лъжи и т.н. – включително до убийството им.

– Подкрепяне на политици, които работят за Русия или подпомагат полезни за нея каузи, или пък каузи, които вредят на местната страна.

Това обикновено са политици, които налагат остро разделение в страната си, дълбоко корумпирани са, финансово некадърни или опропастителни, слаби държавници, поддръжници на полезни за Русия или противници на вредни за нея каузи и тези. Далеч не всички от тях са руски агенти, или пък желаят доброто на Русия – вредни ли са за своята страна, ще получат подкрепа. Пак тук спадат и политици, за които Русия разполага с компрометираща информация и може да я използва за изнудването им. (Където е възможно, руски агенти правят опити за събиране на такава информация или скланяне на политици към компрометиращи действия, които да бъдат документирани и използвани.)

Основната форма на подкрепа е борба за опровергаване на фактите, които биват изнасяни срещу тях, и ангажиране на контролирани таргети в негова защита. Част от тази борба е представянето на политика за „свой“ за всички възможни таргети – това увеличава подкрепата на таргетите за него. Друга част е представянето на противниците му за „врагове“, по аналогична схема.

Политици-властомани често биват представяни като борци срещу „злата система“. Тази система бива описвана като конспирация, целяща да пороби народа на съответната страна. Като нейни членове биват представяни органите за защита на страната (разузнаване, контраразузнаване, армия, полиция…) и политици, които пречат на целите на Русия. Често ѝ биват приписвани стандартни и/или доказали влиянието си зли неща – сатанизъм, педофилия, пиене на кръв на деца, черна магия, нацизъм, чуждопоклонничество, каквото работи пред съответния таргет… Опитите на властомана да се сдобие с повече власт биват представяни като борба срещу командни звена на тази конспирация. Подходящи таргети често биват подтиквани да са готови да го подкрепят със сила, и/или да упражняват насилие срещу негови противници.

„Полезни психопати“, които нямат политически амбиции, но имат психопрофила да са силно рушителни за страната си, могат да бъдат подтикнати от руски агенти да се пробват в политиката. Бъдат ли убедени да опитат, им се оказва всестранна подкрепа – като правило не само информационна.

Не-информационни видове подкрепа се дават и на професионални политици, които са рушителни за страната си. Например те често биват и финансирани прикрито от Русия. Примери: кампанията на Матео Салвини беше финансирана чрез сделки с руски нефт; Марин ле Пен получи за своята изгодно предложение за заем от Внешекономбанк; пропагандата на Брексит беше финансирана чрез огромно дарение от британски бизнесмен, сключил сделки с печалба от същия порядък с верига от фирми, свърваща с контролирани от руски агенти… В други случаи тези политици или техни помощници и персонал биват обучавани от руски агенти как да постигат целите си. Като правило обучението включва и недемократични или дори незаконни средства, с цел политикът да се изкуши да ги използва явно или прикрито, и така да засили разделението в страната си и/или да стане уязвим за руските тайни служби. На преценени като податливи политици се предлагат и други начини на съдействие от Русия, според който каквото е вероятно да приеме. Дали ще го получи е спорно, но приеме ли идеята, вече може да бъде шантажиран с това.

Много други държави също финансират политици и организации в чужбина, изповядващи сходни с техните ценности, но най-често го правят открито. Русия задължително работи по начини, които да ѝ позволят официално да отрече ролята си, за да може да си позволи използване на по-недопустими средства – и много често си го позволява. Това поставя действията ѝ в категория отвъд тези на повечето други държави.

– Подкопаване на авторитета и влиянието на местното разузнаване / контраразузнаване, армия и/или полиция

Заради ролята си, органите за защита на страната като правило са обект на атака. Атаките целят унищожаването на авторитета им, тяхното обезкръвяване и обезсилване. Типични в това отношение са кампании за рязко намаляване на военни бюджети (в ситуации, в които няма рязко намаляване на военната опасност за съответната страна), кампании за дефундване на полицията (вместо за борба срещу недостатъците ѝ), тези, че разузнаването и контраразузнаването са всъщност центрове на опасна конспирация, и т.н.

Друг подход е представянето на тези органи пред различни таргети в противоположна светлина. Например местната полиция може да бъде представяна пред жертви на униформено насилие като брутална и насилническа, докато пред поддръжници на реда бъде изкарвана мекошава и бездейна. Освен че засилва противоречията между двата таргета, това поставя полицията пред нужда да удовлетворява противоположни изисквания, което намалява ефективността ѝ.

– Оплюване и очерняне на неща, които правят местното общество силно и способно на единство (имиграция от потенциално полезни хора, търпимост към малцинства, доверие към наука, здравеопазване, образование, честен бизнес и т.н.)

Всяко демократично общество съдържа хора и групи, които се противопоставят и на полезни неща, поради свои тесни интереси и/или предразсъдъци и заблуди. Тезите в служба на тази кауза ги подпомагат, като пропагандират възгледите им. Например потенциално полезните имигранти биват представяни като опасност; предлагат се нереалистични и непостижими критерии за полезността им. Малцинствата биват представяни като противоречащи на някакви традиционни ценности, според в каквито вярва съответният таргет. Науката бива представяна като фалшификации, създадени с цел обогатяване – особено в области, които идентифицират опасности и предупреждават за тях. Здравеопазването бива представяно като неефективно, корумпирано и негодно. Образованието – като неефективно пред някои таргети, като агресивно промиващо и зомбиращо пред други, като финансово разхитително пред трети, като кодифициращо неравенството пред четвърти… Всяко нещо, което прави местното общество силно и единно, бива представяно в превратна светлина чрез таргет-специфични тези.

В хода на това често биват представяни като положителни неща, които реално съсипват обществото. Например в канали, където имигрантите биват представяни като опасност, обиращи и имигранти престъпници биват представяни като герои, които пазят страната от тази опасност. Агресията срещу малцинствата бива представяна като самозащита на мнозинството от предположително агресивни малцинства. Науката бива отричана и ѝ се противопоставя „алтернативна наука“, която всъщност промотира измами. На здравеопазването биват противопоставяни видове „алтернативна медицина“, които като правило също са измами. И т.н.

– Насаждане на настроения срещу участие на страната в организации, които биха могли да я предпазят от Русия в някакво отношение

Въпросните организации – най-често икономически и военни съюзи – биват представяни като експлоататорски, заробващи, налагащи неприемливи за таргета ценности и т.н. Например, ако в страната е въведен от руските агенти неофеодализъм, недостатъците и вредите му често биват представяни като наложени на страната от съответните организации. („Те ви наложиха този мръсен капитализъм!“) Опитите на съюза да коригира проблеми на страната чрез политически натиск и/или стимули, за да подсили слабото си звено, пък биват предоставяни като диктат, заробване, вредителство, милитаризъм и т.н.

Пред възприемчиви таргети те биват контрастирани с образ на Русия като алтруистична сила, която носи свобода от недостатъците на „гнилия западен капитализъм“ и опазва „истинските“, „национални“, „естествени“ ценности.

– Пропагандиране на организации, които са „алтернативни“ на разпространените, и са контролирани от служители на ГРУ

Пример за такава задача е пропагандиранета на „религиозни“ организации, напр. алтернативни вероизповедания, в страни където местната църква е в сериозна криза на доверието пред хората, силно корумпирана е и т.н. (Често тя е такава благодарение на дейността на руски агенти.) Както и с типичните канали за въздействие, тези центрове отначало обикновено се занимават с подпомагане, привличане и закрепване на определени таргети. След като алтернативата им бъде на практика елиминирана, те започват да въвеждат спусканите им каузи и тези. Честа кауза при тях е установяването на Русия, руски източници, институции и персони като авторитети сред съответния таргет. Сред него се търсят хора, податливи на религиозен екстремизъм, които да бъдат доразработвани и използвани за „ангажиращи“ задачи (напр. физически атаки срещу лица, организации или обекти, обявени пред тях за „безбожни“ или „сатанински“).

Друга кауза от тази група е пропагандирането на местни „патриотични“ организации, алтернативни на официалните (ако има такива). Официално те съществуват за защита на съответната страна, носят имената на нейни патриоти, активно рекрутират патриотично настроени хора, провеждат обучения и т.н. Тяхната насоченост обаче като правило е основно срещу „врагове“, които към съответния момент реално са съюзници на страната. В техните рамки се разпространяват исторически лъжи, които представят Русия като приятел на страната, и нейни исторически или съвременни личности като авторитети и образци за подражание. Често каузи, които вредят на страната и/или разделят населението ѝ, биват представяни на членовете на тези организации като „патриотични“, и те се използват като изпълнители в тях. Като „предатели на Родината“, „безродници“, „агенти на глобализма“ и т.н. пред тях биват представяни и личности, които са по един или друг начин пречка за руското влияние, и се поощрява агресия срещу тях. Те се използват за изпълнение и подкрепа на задачи, които биха компрометирали страната в чужбина и/или пред части от собственото ѝ население. Както в „религиозните“ организации, и тук се търсят хора, податливи на екстремизъм.

Създаването на тези организации обикновено се върши от други клонове на отдела за активни мероприятия в чужбина на ГРУ. Най-често те са инициирани, организирани и ръководени от руски агенти, местни или командировани от Русия. По-рядко те биват създадени от местни активисти и впоследствие „превзети“ от руските агенти. Пропагандата и рекламирането им обаче най-често се извършва чрез ресурсите на руските тролове. Пак те създават онлайн центрове, които служат за обединяване и промиване на членовете на тези организации.

Като правило тези „алтернативни“ организации таргетират и набират хора, които са вътрешно уязвими и дестабилизирани. (По същество техният модел е този на сектите, и черпи доста ноу-хау от тях.) Затова „връщането към реалността“ на членовете им е изключително трудно. Подсъзнателната им емоционална връзка с организацията е силна и дълбока, те са ѝ на практика роби, често заради нея биха скъсали връзки със семейството си, близките си приятели и т.н. Често са способни да не приемат дори очевадни и доказани извън всякакво съмнение факти за истинската ѝ същност. Тя е техният хероин – при прекъсване на връзката „синдромът на отнемане“ е тежък, до риск от самоубийство при някои. По тази причина те много лесно и често си търсят и намират други подобни организации, нерядко също контролирани от руското разузнаване или от злокачествени измамници и манипулатори.

Важно е да се разбира, че тези хора имат здравословен проблем, който има нужда от психотерапевтична, а понякога и от лекарствена помощ. Той не е лудост, не е тяхна грешка, не е срамен и не бива да се третира като такъв и да бъдат обвинявани за него. Но ако не получат помощ за него, могат да бъдат вредни за себе си, а понякога и за обществото. Съответно е важно да се разбира, че наличието на такива хора в обществото, оставени без нужната им помощ, прави това общество уязвимо – за руски атаки, за други атаки, за спонтанно възникнали вредни мемове… Това е доказателство, че здравеопазването всъщност не е личен проблем – силното обществено здравеопазване е елемент от инфраструктурата на едно общество, точно така необходим, както е например армията или съдебната система.

– Пропагандиране на идеи, които вредят на съответната страна по неспецифични начини

Тук спадат всякакви идеи, като правило нереални, които вредят на страната, населението ѝ, боеспособността ѝ, технологичния ѝ напредък и т.н., и/или набират „полезни идиоти“, които могат да бъдат прехвърлени към по-полезни за ГРУ цели. Местни руски агенти в тези групи често подпомагат тази дейност, но сравнително рядко са техни ръководители – обикновено поемат ролята на незабележими и скромни, но полезни организатори. Когато е подходящо, в кампании в тяхна подкрепа участват и официални руски медии.

Повечето от тези идеи не са измислени от ГРУ или АИП – съществували са дълго преди създаването на доктрината „Решетников“ и най-често са се появили спонтанно, като психиатрична „продукция“ на луди, краен идеологизъм или опити за мръсна игра от местни политици. Програмата, която е описана тук, ги стимулира, тъй като оценява полезността им (в други страни) за Русия. Тя също така следи за новопоявили се такива идеи, и ако прецени някоя от тях като полезна, започва да я подкрепя.

Малка част от тези идеи са съчинени в рамките на тази доктрина. Повечето от тях не са успешни (не са преминали през интензивния еволюционен процес, който отсява недостатъчно убедителните глупости). Успешни са предимно тези, които са продукт на качествено социално инженерство; създаването на такава не е лесно. Понякога техни аналози се изпробват в Русия или близки ѝ страни, с цел усъвършенстване на социално-инженерните технологии. (Предполага се, че „Синият кит“ е било такова изпитание; сигурни доказателства за това засега нямам.)

Някои такива идеи са:

Анти-медицина (напр. антиваксерство, анти-антибиотици, вяра в „алтернативна медицина“, отричане на реалността на здравословни проблеми, например епидемични инфекции, борба срещу мерките срещу тях): вреди на здравето на населението на „врага“ и така натоварва финансово здравеопазването и икономиката му. Потенциално подяжда боеспособността на армията му. Създава пулове от хора, страдащи от мъчителни заболявания (виж по-горе). Повишава податливостта на приписване на държавата и политиците зли намерения спрямо народа. В някои случаи може да подобри поразяването на населението от определени биологични оръжия.

Анти-технологии (напр. анти-5G, анти-мобилни телефони, анти-квантови компютри, анти-ИИ): пречи на технологичния напредък на „врага“. Поддържа части от населението му в технологична изостаналост. Повишава податливостта на приписване на държавата и политиците зли намерения спрямо народа.

„Алтернативни“ (в смисъл на измами) технологии, лечения, науки и научни открития и т.н. Примери: хапче, което превръща големи количества вода в гориво; безопасни ядрени реактори с практично малък размер; астрология, магия и друга мистика; уринотерапия, енерготерапия и подобни „лечения“; „научни“ открития (лъчи на Тесла, биологична енергия, антибактериални вибрации…), слънцехранене, космически свръхразум и т.н. В повечето случаи те се свързват с два наратива. В единия съответното нещо е открито от местен или съюзнически гений и алтруист, но е било смачкано и отречено от злата или некомпетентна официална власт, често по задача на зли световни конспирации. В другия наратив то е разработвано от мъдри и знаещи руски учени (или тибетски йоги, африкански хилядолетници, мексикански шамани, южноамерикански индианци, каквото би изглеждало най-убедително на съответния таргет). Те се опитват да го разпространят за полза на човечеството, а злата или некомпетентна местна власт им пречи, често по задача на зли световни конспирации. (В този вариант често дори на пазара се предлагат „апарати“, „проби от лекарство“ и прочее. Най-често зад тях стои кампания на ГРУ за набиране на средства. Нерядко покупката се регистрира, реално за идентифициране на потенциални „полезни идиоти“.)

Фантастични неща (нормални явления – кемтрейлсове, двойни дъги и т.н.; конспирации – рептили, илюминати и т.н.; посегателства – отвличане на деца за осиновяване от черни норвежки гейове и т.н.; обща суеверност и фатализъм): откъсва хора от реалността, и така обременява страната и пречи на единството на населението ѝ. Ефектът на една отделна теза рядко достига значителен процент, но натрупването на много такива тези елиминира значителен брой потенциални войници или служители на „врага“.

Склонността към вярване в нереални идеи почти винаги показва дефицит на здрав разум. Затова склонните към вярване в едни нереални идеи най-често са склонни към вярване и в други (проблемът е в човека, не в идеята). Съответно набраните около такива идеи таргети лесно могат да бъдат прехвърлени към други, по-опасни за страната – напр. политически, религиозен или националистически екстремизъм. Често те биват постепенно „разработвани“ и скланяни към „русофилия“ (всъщност про-руски фанатизъм).

Полезни четива

Повечето просто дават някаква представа за нещата. Надеждността им е най-различна. Единствените, които съм използвал като източник на информация (в много ограничен размер) са докладът на Мълър и разследванията на Белингкат; почти всичко, което съм взел оттам, обаче се потвърждава и от други, несвързани с тях източници. Някои други от източниците ми е възможно да са използвани като източници и на статии от изброените – не съм ги проверил за съвпадение.

– Уикипедия (на английски език; статиите съдържат линкове към другоезични версии, където ги има, към източниците си и към още информация): Руски институт за стратегически изследвания, Агенция за Интернет проучвания, Руски уеб-бригади, Евгений Пригожин, Леонид Решетников, Михаил Фрадков, Александър Дугин, рапорт на Мълър, Джесика Аро.
Официалният доклад на Робърт С. Мълър за руската намеса в изборите в САЩ през 2016 г. (Части от него са цензурирани по различни съображения.)
Рапорт на американската разузнавателна общност за руската намеса в изборите през 2016 г.
PNAS – оценка на влиянието на АИП върху политическите възгледи на американски потребители на Туитър, към края на 2017 г..
Проучване на намесата на руски тролове в диспута срещу ваксинирането в САЩ.
Анализ на QAnon от дизайнер на игри (съдържа и други полезни линкове)
Статия в Deutsche Welle за руската пропаганда, свързана с коронавируса.
Статия в Deutsche Welle, която съдържа малко информация за поделение 26165.
Сайтът за гражданска журналистика Bellingcat
Сайт на популярния американски алт-десен карикатурист Бен Гарисон, с изобразени някои от типичните руски пропагандни тези.

За шофьорите и завоите

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2334

Днес присъствах на разговор, който ми се запечати в ума. Безспорно тезата ми импонира, пристрастен съм към нея. Никога обаче не бях подозирал, че ще я видя толкова ясно и точно описана. Съдете ме…

За всеки случай съм сменил имената на описаните.

—-

Докато бързах към едни клиенти, ме привикаха за нещичко други, които ми бяха на път. Проблемът беше спешен, така че се отбих. За щастие се оказа само леко изваден от рутера кабел за Интернет. Докато го рестартирах за всеки случай, огледах познатата ми ситуация.

Типична българска фирмичка. Уморен шеф, който върши и всичката друга мъжка работа в офиса – в момента разтоварва автомобила отвън. Няколко момичета, които се гърбят здравата, че да изкарат хляба. И тихичко водят тревожни разговори дали няма да стегнат още локдауна и да им затворят фирмата – знаят, че шефът и да иска, няма пари да им плаща заплати, ако не работят. Една си е довела към осем-девет годишното момченце, от работата ще го води някъде. Друга, докато мери нещо по нещо, пустосва коронавируса и целия свят. Трета обяснява, че те политиците са виновни. Всички се съгласяват с нея, за да избухне само след миг спор кои политици и с какво точно, без работата да прекъсне и за миг. Не участва единствено майката – опитва се да изчисти от ръкава на хлапака си боята, която той е успял да събере неизвестно откъде.

– Миме бе, ти какво ще кажеш? Левите политици ли са прави, или десните? – сръчква я въпрос откъм съседното бюро. Тя вдига глава от ръкава на якенцето. Четири чифта очи се надяват мнението ѝ да наклони везните в някоя посока.

– Ми… Гошко, ти с какъв шофьор искаш да пътуваш? Такъв дето прави само леви завои, или такъв дето прави само десни?

Детето я изглежда с големи и недоумяващи очи. След това заявява:

– Мамо, ама то шофьор, дето прави само леви завои, доникъде няма да стигне! И само десни също!

– Кажи де, кажи.

– Ама те защо правят само едните завои? Заяло им е кормилото ли?

– Не, не им е заяло. Така смятат за правилно.

– Ама ако ще завиват само на едната страна, ще се въртят все на едно място! И наляво да е, и надясно! Няма значение на кое!

– Така е.

– … … … Значи тогава са малоумници!

– Гошо, не се говори така! Засрами се!

– Ама мамо, наистина са малоумници! Да кажа, че не са, значи да излъжа! Нали казваш, че не е хубаво да лъжа?

Майката извърта очи към тавана. Останалите момичета се подхилват.

– Не, не са малоумници. Просто… си имат съображения.

– Тогава аз трябва да съм малоумник, за да се кача да ме возят! Ако ще да е с беемве! – За момент в погледа на момченцето преминава мечта.

– А при какъв шофьор ще се качиш да те вози?

– Ами дето завива… ами… ами накъдето трябва! – Момченцето я изглежда тържествуващо.

Майката кимва и отново съсредоточава усилията си върху изцапания ръкав. Другите девойки обаче изглежда не са доволни.

– Абе Миме бе, няма ли да кажеш левите политици ли са прави, или десните?

Майката въздъхва и продължава да чисти ръкава.

Избори, кандидати, поддръжници…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2330

Преди няколко дни минаха президентските избори в САЩ. Прогнозите са, че ги е спечелил Джо Байдън, но официални крайни резултати още няма.

Из социалните мрежи обаче кипят словесни сражения. Про-тръмписти срещу про-байдънисти. Някои от тях хич не са красиви – както и трябва да се очаква в среда от българи. Нещо друго обаче ми направи силно впечатление.

Из всяка социална мрежа могат да се намерят луди. Вярващи, че кемтрейлсовете ни ръсят с отрови, 5G ни облъчва, ваксините ни чипират, Земята е плоска, съществува световна конспирация (еврейска, банкерска, корпоративна, либерална, глобалистка, рептилска, попълнете каквото ви плаши, ненужното да се зачеркне), и прочее. Списъкът е твърде дълъг, за да може да бъде побран в един скромен запис в блог.

Прави ми впечатление, че към 95% от лудите са поддръжници на Тръмп. Има и поддръжници на Байдън, но са редки. И предостатъчно поддръжници на Тръмп не са луди – но лудите ги притегля той, в съотношение двайсет към едно.

Безспорно Тръмп има заигравки с конспироманите, антиковидистите и някои други видове луди. Но забелязвам, че почти в същото съотношение го поддържат и луди по теми, по които той никога не е вземал отношение – кемтрейлсовете, рептилите, плоската Земя. Предполагам, че по повечето от тези теми той би бил категоричен опонент на съответните луди… Каквото влиза в определението „алтернативно адекватен“, с към 95% вероятност се оказва поддръжник на Тръмп, буквално независимо от темата на лудостта си.

Още по-странно ми е нещо друго. Почти всички поддръжници на Тръмп – включително тези, които категорично ми изглеждат нормални, го подкрепят заради неща, които поне на мен ми изглеждат маловажни или даже вредни. (А някои и просто не са верни.) Заради агресивното му противопоставяне на „леви“ или „либерални“ политики. Заради фанатичната му омраза към мюсюлманите. Заради експлозивния икономически растеж при него. Заради негативното му отношение към екологията. Заради колко повече нелегални мигранти е депортирал от Обама… Един-двама души видях да го подкрепят заради по-категоричната политика срещу Китай – той заслужава признание, че я въведе, въпреки подаръка му към Китай на ден първи от президентството му. Не видях да го подкрепят заради изпълнената съдебна реформа – Америка има крещяща нужда от нея вече 20 години, именно той успя да я наложи. Нито заради опита му (за съжаление неуспешен) да намали цените на лекарствата и медицинските услуги. Нито заради дерегулацията на много бизнес-моменти, които бяха неоправдано свръхрегулирани. Но много се съдират да го хвалят заради премахването на регулации, които са обективно нужни…

(Не че противниците му си нямат залитанията. Вече не броя колко негови противници видях да го плюят заради прическата му, килограмите му и т.н. Но поне откровено лудите са малко. Шепичка го смятат за руски агент – това е най-близкото до вярващата в кемтрейлсове и нефилими маса луди, които го подкрепят.)

Възможно ли е да забелязвам лудостите предимно сред про-тръмпистите, понеже смятам Байдън за по-приемливия от двамата? Това беше първото ми предположение. Малко статистика обаче го отхвърли. Преброих 200 налудни изказвания към двамата кандидати – само 11 бяха в подкрепа на Байдън или срещу Тръмп, останалите бяха в обратната посока. А критериите ми за налудност бяха едни и същи, подбрани преди да започна броенето.

Възможно ли е просто извадката, която ми е попаднала, да е тежко изкривена? Напълно. Не съм правил строго научно проучване, просто отбелязвам какво съм забелязал.

Възможно ли е да има някаква неочаквана (за мен) причина, поради която лудите подкрепят Тръмп? Разбира се. Да приличам на гений, способен да разнищи всеки проблем?

Затова и реших да се допитам до околните, за предположения.

Подготовка за матура по литература

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2226

(Преписано от vicovete.bg.)

Резултатите от матурите след 12-и клас показват, че с всяка изминала година литературата все повече затруднява българските ученици.

Тя буди у тях единствено стрес и депресия, така че най-добре е тотално да я изхвърлим от учебната програма. Убеден съм, че това мое предложение ще бъде посрещнато с възторг от родителите на всички ученици.Четенето е архаизъм, модерните хора нямат нужда от подобни отживелици.

Днес, в навечерието на новата учебна година предлагам на всички ученици едно кратко ръководство, което обобщава най-важните моменти в българската литература.

Най-ранните текстове в българското писмено творчество са надписите под мадарския конник. Досега те не са разчетени, но повечето археолози смятат, че смисълът е нещо от сорта „кур за мадарския конник”. Авторът е неизвестен, което е доказателство, че е българин. И до ден днешен всички български писатели са супернеизвестни.

След този надпис в литературата ни не се появява нищо съществено чак до епохата на Възраждането.

От нея трябва да споменем Васил Друмев и драмата му „Иванко, убиецът на Асеня”. Тая пиеса се разправя за разни неща, но те не са важни. Най-важното което трябва да запомните е, че Асеня не е жена.

Други интересни творци от тази епоха са Иван Вазов и Христо Ботев. Учениците често ги бъркат, затова ще ви науча как лесно и бързо да ги разпознавате. Много е просто – Вазов е с мустаци, а Ботев – с брада.

Единият е умрял, а другият също е умрял, но по-късно (проверете в google кой от двамата е по-късно).

Ботев е автор на 20 стихотворения. Има и едно писмо до жена му, известна като „Мила ми Венето”. Важно е да не се бърка с „Вила ми минето”, което е еротична народна песен от алкохолния край.

Вазов пък е написал „Под игото”. „Игото” е нещо като робство, ама по-гадно. Днес пък живеем в епоха, която може да се нарече „под егото” на министър-председателя.

Иван Вазов е написал и разказа „Една българка”. За неква бабичка, която никой не искал да прекара през реката. Но тя изскубнала един кол и сама се прекарала.

Важен автор от началото на века е Алеко. Той е не само хижа на Витоша, но и писател. Написал е „Бай Ганьо”. Там за Бай Ганьо Американеца, Бай Ганьо Африканеца и Бай Ганьо Българина, сещате ли се?

После Алеко го застрелват погрешка. Трябвало е да убият друг човек, но убили него. Това показва, че още тогава българските наемни убийци са били тотални некадърници. По същото време творят и Славейковите – Петко и Пенчо. Те са в някаква родствена връзка – единият май е баща, а другият – син (проверете в google кой от двамата какъв е). Има и друга версия, че са трима братя – Петко Славейков, Пенчо Славейков и Площад Славейков. Има сведения, че единият от тях е бил куц.

В началото на 20-ти век е имало и много поети. Например Яворов, който всъщност се казва Крачолов. Според мен „Крачолов” е много по-яко и запомнящо се от „Яворов”, но некви хора решили да го прекръстят. Той не можал да понесе тоя безсмислен възродителен процес, и се самоубил.

В следващите десетилетия в литературата не се случва нищо особено. Повечето автори пишат за българското село, а какво да се занимаваме с некви селяни? Типичен пример е Елин Пелин, който в разказа си „На нивата” пише за некви умрели крави сивушки. Той е автор и на разказа „Андрешко” – за един селянин, който се опитва да прецака данъчната система. Такова поведение е недопустимо, особено по време на валутен борд и финансова криза, затова този разказ е вреден. Най-запомнящото нещо в тая творба е изречението „Андрешко яростно шибаше конете в блатото”.

Подобни по звучене са и творбите на един друг селянин – Йордан Йовков (често учениците го бъркат с гимнастика Йордан Йовчев или с Йордан Йончев-Гъмзата, ама така е, децата са претрупани с излишна информация, горкичките, за какво им е тоя Йовков!)

Йордан Йовков е написал разказа „По жицата”. Нормално е – по негово време не имало уай-фай, целият интернет е минавал по жици, бахти и изостаналата държава. Обаче заглавието е подвеждащо – в разказа за съжаление не се говори нищо за информационните технологии, ами се разправя за някаква бяла лястовица. Някакъв селянин имал болна дъщеря и вместо да я пусне по клиничната пътека от здравната каса, той хуква да търси бяла лястовица, моля ви се. Какви са тия простотии!

Друг автор, който странно защо се изучава в училище, е Димитър Талев. Той е написал „Железният светилник” (проверете в google какво означава „светилник”, май е некъв вид лампа).

После са го пратили в лагер. И много правилно. Мястото на всички писатели е в концлагерите, тунеядци мръсни.

Най-дебелият български роман се казва „Тютюн”. По принцип дебелите романи са голямо зло – те стряскат дори само с вида си, камо ли да седнеш да ги четеш. Единственото им предимство е, че с тях можеш да си подпреш вратата, особено ако са с твърди корици. Та в „Тютюн” става дума за „Булгартабак” преди приватизацията. Ама няма смисъл да я четете – вътре не се казва нито кой е купил компанията, нито защо е толкова евтина. Само драми и въздишки.

Днес в България има около 2000 професионални писатели (колко са професионални е отделен въпрос), а заедно с пишещите в блогове и интернет-форуми броят им достига около 2 милиона. Така че може да се каже, че сме една от най-пишещите нации в света.

Но това не е повод за гордост. От писане файда няма. Вместо да копат или да строят магистрали и партии, те седнали да дращят, моля ви се. Това е безперспективно и неморално.

Общо-взето това е всичко, което трябва да знаете за българската литература, за да минавате за средноинтелигентни.

Повече не ви трябва.

Арипипразол като спомагателно лечение при обсесивно-компулсивно разстройство

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2282

Този запис е в помощ на лекари, които се интересуват от използването на арипипразол (популярен под търговската марка Абилифай) при лечение на обсесивно-компулсивно разстройство. Засега това му приложение е сравнително малко популярно в България – надявам се информацията да им бъде от полза.

ВНИМАНИЕ: Ако страдате от ОКР или други форми на тревожно разстройство, не се самолекувайте според написаното тук! Правилното му прилагане изисква познания на ниво поне университетски курс по медицина. Има много неща, които са пропуснати в описанието с презумпцията, че лекар ще ги знае и вземе предвид. Ако нямате нужните познания, рискувате да не ги вземете предвид и да си навредите, вместо да си помогнете. Задължително се обърнете към лекар!

—-

При повечето пациенти арипипразолът не е подходящ за самостоятелно лечение на ОКР. Може обаче да бъде ценна добавка към терапията на подходящи пациенти с това заболяване.

Положителен ефект е логично да се очаква и при подходящи пациенти с други заболявания от тревожния спектър – паническо разстройство, тежки депресии и сродните им. За тях обаче засега не съм открил сериозни изследвания и натрупани доказателства, нито имам лични впечатления, така че не мога да предложа мнение.

Механизъм

Арипипразолът регулира активността в някои от зоните на средния, междинния и крайния мозък. Сред тези зони са мезолимбичният път, вентралната тегментална област (основно вентралният стриатум) и задната медиална префронтална кора. По този начин той повлиява когнитивните процеси, в които тези зони вземат участие.

Положителният му ефект при разстройства от тревожния спектър вероятно се дължи основно на комбинацията от антагонизъм към постсинаптичните D2 рецептори, частичния агонизъм към пресинаптичните D2 и към D3 рецепторите, и на високата му ефективност като частичен агонист на 5-HT2C рецепторите. (Ако се интересувате от пълния спектър на действието му върху мозъчни рецептори, той е добре описан в статията за него в англоезичната Уикипедия – пълно и на разбираем за лекари език.) Простичко казано, той частично активира серотониновата медиация (по начин, различен от този на традиционните серотонин-потенциращи препарати, така че ги подпомага), и потиска D2 и D3-базираната допаминова невромедиация (която в аферентите на мезолимбичния и мезокортикалния път е предимно антагонист на серотониновата и я потиска). Резултат от това му действие е потискането на мезолимбичния път и активирането на мезокортикалния път в мозъка, което възстановява баланса им при типичните за тревожни разстройства свръхактивация на първия и потискане на втория.

Важна роля в патогенезата на разстройствата от тревожния спектър играе загубата на подсъзнателното усещане за сила и способност за справяне със задачи. То на свой ред води до загуба на мотивация за действие. Тези проблеми се дължат на потискане на вентралния стриатум от свръхактивирания мезолимбичен път. Ролята на това потискане при депресия и ОКР е доказана експериментално чрез успешно използване при тежки случаи, резистентни на друга терапия, на директна електростимулация на вентралния стриатум за лечението им. Възможно е в патогенезата на тези разстройства да играе роля и потискането на мезокортикалния път; засега не съм успял да открия данни за или против това предположение.

Арипипразолът възстановява баланса в активността на мезолимбичния и мезокортикалния мозъчни пътища. Като резултат той повлиява положително подсъзнателното усещане за способност и сила, отслабва страха от не-справяне с проблеми и така подобрява мотивацията за действие и решаване на проблемите. Данни за това му действие при ОКР има още от 2008 г, но изследванията са върху малък брой пациенти, и не са достатъчно доказателни. Чак през 2017 г. е извършено сериозно изследване върху значителен брой пациенти. То потвърждава, че тримесечен курс с арипипразол намалява статистически значимо обсесиите, и по този начин повлиява положително болестта. Механизмът на намаляването на обсесиите не е изучен в изследването, но е логично да се очаква да е именно създаването у пациента на усещане за способност за справяне с тях. Това намалява страха от обсесиите и оттам мотивацията да се извършват компулсии, и така прекъсва порочния кръг на обсесии и компулсии.

Фармакодинамика и кинетика

Клиничните лекари често игнорират подробностите от фармакодинамиката и фармакокинетиката на лекарствата, и се интересуват предимно от плазмения им полуживот. В този случай обаче известно задълбочаване на познанията е полезно за разбирането на ефектите на лечението.

Арипипразолът се елиминира основно по чернодробен път – разгражда се от цитохром 450-P оксидазните ензими CYP2D6 (основно) и CYP3A4. Плазменият му полуживот в човешкия организъм е средно около 75 часа. Основният му активен метаболит, дехидроарипипразолът, обаче има дори по-дълъг полуживот – около 91 часа. Това създава ефект на натрупване при приемането му на интервали, по-кратки от 4-5 денонощия – при една и съща доза концентрацията му в плазмата се покачва с времето, и достига стабилно ниво чак към 15-тия ден. (Затова е възможно от една и съща ежедневна доза първите няколко дни да няма особен ефект, а към края на втората седмица дори да има предозиране. Ако е необходимо постигане на бърз ефект, е добре първите ден-два да се даде малко по-висока доза, след което да се слезе на оптималната.) При пациенти с по-дълъг плазмен полуживот е възможно натрупването да продължи след 15-тия ден, и да се стигне до предозиране дори до края на първия месец.

И CYP2D6, и CYP3A4 показват значителна генетична вариабилност. CYP2D6 алели *3-6 метаболизират арипипразола около 1.7 пъти по-слабо от *1. За сумата от арипипразол и дехидроарипипразол това съотношение е около 1.5. Алел *10 го метаболизира около 2.1 пъти по-слабо от *1. (Не съм успял да открия информация за активността към арипипразола на други алели.) Затова различни пациенти могат да имат различен плазмен полуживот, и една и съща доза да доведе до различни нива на плазмена концентрация (и оттам ефект) на арипипразола. При изследване от 2006 г. са отчетени големи индивидуални разлики в съотношението давана доза към постигната плазмена концентрация: 37 пъти за арипипразола, 78 пъти за дехидроарипипразола и 27 пъти за активната им сума. Тоест, при една и съща доза между пациенти може да има драстична разлика в плазменото ниво, и оттам в ефекта. (Мета-изследване от 2018 г., посочено при връзките, дава полезна информация за съотношението в метаболизирането на арипипразола и дехидроарипипразола при пациенти, групирани по скорост на метаболизиране. Важно за нас наблюдение е, че при бавни метаболизатори ефектите на дехидроарипипразола играят по-голяма роля, отколкото при бързи метаболизатори. Иначе казано, промяната в ефектите на лекарството при сходно общо плазмено ниво от 8-9 ден нататък се дължи основно на покачването на нивото на дехидроарипипразола спрямо това на арипипразола.)

Много пациенти с ОКР и/или депресия приемат лечение със серотонин-потенциращи препарати – трициклици (Анафранил), SSRI / SNRI препарати и подобни. Повечето такива препарати като страничен ефект блокират CYP2D6 и CYP3A4, и по този начин удължават плазмения полуживот на арипипразола. Степента на блокиране зависи от дозата на съответния препарат: при по-високи дози на серотонин-потенциращия препарат очаквайте по-удължен плазмен полуживот на арипипразола. Различните алели на ензимите могат да се блокират в различна степен от различните серотонин-потенциращи препарати – едни и същи дози могат да имат твърде различно влияние при различни пациенти. Проблемът допълнително се усложнява от диплоидния хромозомен набор на човека: някои чернодробни клетки активират едното копие на гена за един или друг ензим, други – другото, на случаен принцип. Ако двете копия на гена за CYP2D6 и/или CYP3A4 имат алели с твърде различна ефективност при разграждане на арипипразола, и/или блокиращи се различно силно от лекарствени препарати, могат да се наблюдават не-тривиални криви на елиминирането му.

Други препарати, например Габапентин, потенцират разграждането на арипипразола, и така намаляват плазмената му концентрация. Този им ефект също зависи както от дозата на препарата, така и от генетиката на пациента.

Някои от препаратите, които повлияват разграждането на арипипразола, търпят чести промени в дозировката. Затова имайте предвид, че при промяна в медикацията на пациента може да се наложи подходящо модифициране на дозата на арипипразола, и предупредете пациента да ви търси за консултация при промяна на другата му медикация.

Пациенти, които приемат такива препарати, но понякога се случва да пропуснат вземане или да ги вземат по погрешка по-често или в различна доза, могат да променят фармакодинамиката на арипипразола, дори ако той е вземан правилно. Резултатът може да е „безпричинно“ намалена или увеличена плазмена концентрация, и оттам ефект. Тези промени обикновено са преходни, и проблемът с тях се решава чрез подобряване на контрола върху приемането на лекарства от пациента.

Механизмите за елиминиране на дехидроарипипразола, както и други стадии от процеса на елиминирането на арипипразола и метаболитите му, могат да са незасегнати от генетични вариации или блокиране от субстанции. Като резултат е възможно плазменият полуживот да е дълъг, но при спадане на концентрацията под наличния остатъчен капацитет за елиминиране лекарството да бъде елиминирано „внезапно“.

Терапевтичната ширина на арипипразола не е голяма – максималната терапевтична плазмена концентрация най-често е около 2 – 2.5 пъти минималната. При някои пациенти е и по-малка: виждал съм случай, при който беше около 10% от минималната. Част от случаите, при които съм виждал малка терапевтична ширина, можеха да бъдат отдадени на взаимодействие с други приемани препарати. (При съвместно приемане с Анафранил съм наблюдавал намаляването ѝ често.) При част можеше да се предполага като причина алелно съчетание на CPY2D6 и/или CYP3A4. За част не успях да намеря обосновано предположение. Възможно е да се касае за генетична вариабилност на мозъчните D2, D3 и/или 5-HT2C рецептори, но нямам надеждни доказателства. При случаи с малка терапевтична ширина е показано разпределяне на дозата на повече приеми. Обикновено не се налагат по-чести от 2 пъти дневно.

Поради всички тези причини, единственият начин да сте сигурни за правилната доза е постоянно следене на симптомите поне 1 месец след въвеждането на арипипразола. Ако пациентът е на домашно лечение, запознайте него и съжителите му с възможните симптоми на предозиране или загуба на ефект, и им дайте инструкции да ви потърсят при поява на тези симптоми.

Показания

Сам по себе си ефектът на арипипразола обикновено не е достатъчен, за да постигне сериозно подобрение при тревожни разстройства. При тях е налице сериозен дефицит или тежка криза в дейността на серотонинергичната мозъчна система; свръхактивирането на мезолимбичния път е само един от ефектите на тази криза. Затова оптималното им известно засега медикаментозно лечение е със серотонин-потенциращи препарати. При пациенти с изразена загуба на мотивация за действие, силно свито лично пространство и усещане за неспособност за справяне с живота и предизвикателствата му обаче добавянето на арипипразол към основната терапия може да подсили ефекта ѝ. При по-тежки степени на заболяването свръхактивацията на мезолимбичния път обикновено е по-силна, и е по-вероятно арипипразолът да се окаже от полза. (Не винаги – преценете клиничната картина! Ако не е ясна, може да си струва да се направи внимателна проба.)

Арипипразолът има добър подкрепящ ефект и при психотерапевтично лечение на ОКР. Класическото му лечение е противопоставянето на компулсиите (те са, които валидират и закрепват обсесиите, и затварят порочния кръг, който поддържа заболяването). Добрата ефективност при ОКР на когнитивно-поведенческата терапия се дължи освен друго на факта, че тя поднася това противопоставяне по начин, който да го направи по-лесно за изпълнение, и оттам по-приемливо за пациента. Като засилва подсъзнателната увереност на пациента в себе си, арипипразолът подобрява способността му да се противопоставя на компулсиите, и така прави психотерапията по-ефективна.

Сред най-честите показания за добавяне на арипипразол е резистентността към серотонин-потенциращи препарати. Нерядко свръхактивирането на мезолимбичния път не може да бъде преодоляно само със серотонин-потенциращи препарати, дори когато дозата им е рискова за развитие на серотонинов синдром. В такива случаи ефектът на арипипразола може да се окаже ключов за получаването на ефект от тези препарати. Арипипразолът може да бъде показан и при резистентност към когнитивно-поведенческа терапия: тя сравнително често се дължи на патологично упорство и опакост, които пък често са резултат от тежка подсъзнателна неувереност в себе си и подсъзнателна „самозащита“ срещу всичко, което засяга пациента твърде близко. Като облекчава тази неувереност, арипипразолът намалява подсъзнателната вътрешна съпротива срещу психотерапията и така засилва ефекта ѝ.

Като прави по-лесно преодоляването на компулсиите, арипипразолът дава възможност на пациента да постигне напредък във вземането под контрол на обсесиите. Изследвания сочат, че след тримесечен срок на приемане на подходяща доза арипипразол обсесиите намаляват статистически значимо.

Имайте предвид, че при някои пациенти арипипразолът може отначало дори да засили леко обсесиите. Това засилване обикновено е минимално, и лесно се компенсира от улесненото им преодоляване. При редки пациенти може да е твърде силно; тогава може да е показано арипипразолът да бъде прекратен, и евентуално да се обмисли изпробване на тразодон или друг атипичен антипсихотик.

Засега преобладава мнението, че арипипразолът не бива да се приема повече от три месеца. При пациенти с тежки степени на ОКР и/или депресия, неповлияващи се от друго лечение и със силно страдание и/или риск за самоубийство, обаче надхвърлянето на този срок е възможно да е по-малкото зло. Моят съвет е всеки случай да се преценява отделно, на базата на конкретната за пациента ситуация, клинична картина и ефекти на лечението.

Спирането на арипипразола се извършва постепенно, в течение на поне 2 седмици, по възможност дори месец. Колкото по-изразен е положителният му ефект, толкова по-постепенно е добре да бъде спирането. В противен случай има риск от ефект на отнемането – временно влошаване на симптомите на заболяването и/или намалена способност за справяне. При пациенти с тежки и мъчителни форми на ОКР това влошаване може да е особено нежелателно; също преценявайте според случая.

Алтернативи

Като спомагащо лечение при ОКР се обсъждат и други атипични антипсихотици, най-често рисперидон. Нямам достатъчно впечатления от него, за да мога да дам мнение. Механизмът му е до голяма степен противоположен на този на арипипразола: логично е да се очаква, че в повечето случаи пациент, който се повлиява добре от рисперидон, няма да се повлияе добре от арипипразол, и обратно. Бих предположил, че рисперидонът може да е показан по-скоро при пациенти със силна ажитираност и висока физическа активност, но не съм имал възможност да го проверя – просто е догадка.

Друг ААП, за който има изследвания, че подобрява ОКР и потенцира действието на серотонин-потенциращите препарати при него, е тразодон. Химически той е пиперазиново съединения, сродно на арипипразола. Също обаче нямам впечатления от него, нито точни данни за рецепторните му ефекти, така че не мога да предложа мнение.

Дозировка

Повечето изследвания на ефекта на арипипразола при лечение на ОКР не посочват с какви точно дозировки са работили. Едно изследване от 2017 г. го посочва като 2 мг на ден. Тази доза е значително по-ниска от типичната при класическата му употреба, за лечение на шизофрения (7.5 до 15 или дори повече милиграма дневно). Една от вероятните причини е, че при депресия или дори при ОКР мезолимбичният път е свръхактивиран в по-малка степен, отколкото при някои форми на шизофрения, и за потискането му са достатъчни значително по-ниски дози. Друга е възможността пациентът да има по-малко или по-чувствителни към Абилифай рецептори от някой вид (възможно е това да допринася за развитието и/или тежестта на тревожното разстройство). Има и още фактори, изброени по-долу, които могат допълнително да понижат оптималната доза, и/или да разширят или стеснят терапевтичния диапазон. Виждал съм пациент, при който той се оказа мижду 4 и 5 микрограма (хилядни от милиграма) дневно – установяването му отне 6 месеца експериментиране, но в крайна сметка ефектът си струваше. Вероятно има пациенти, при които дозата е още по-ниска и/или терапевтичният диапазон е още по-тесен.

Оптималното плазмено ниво на арипипразола при разстройства от тревожния спектър не ми е известно. Като оптимално при шизофрения в литературата се посочва 150-300 нанограма на милилитър. Пак там е посочено, че странични ефекти рядко се наблюдават при ниво под 250 нанограма на милилитър, но аз съм ги наблюдавал при пациенти с ОКР, които приемат доза под 1 мг на ден, при типична за шизофренията 15 мг на ден. Не съм имал възможност да изследвам плазмените нива – не зная дали се касае за случайно съвпадане на пациенти, поддържащи високи нива при ниски дози, или за повлияване на отговорните за страничните ефекти рецептори в мозъка при тревожни разстройства от по-ниски нива, отколкото при шизофрения.

Обикновено няма как правилната доза на арипипразола при конкретния пациент да бъде преценена без проби и грешки. При пациенти, които не приемат повлияващи нивото му лекарства, съветвам да се тръгне с доза 1-2 мг, според теглото и метаболизма на пациента, и дозата да се регулира според клиничните ефекти. (Ако пациентът има добре изразен ефект още първия или втория ден, е възможно дозата да е твърде висока – внимавайте за предозиране по-нататък. Ако до четвъртия-петия ден все още няма абсолютно никакъв ефект, вероятно или дозата е твърде ниска, или пациентът е резистентен към арипипразола.) При пациенти, които приемат повлияващи нивото на арипипразола лекарства, регулирайте дозата съгласно тяхната дозировка и вид.

Дългият плазмен полуживот позволява приемането на лекарството веднъж дневно, при нужда дори по-рядко – до веднъж на 3 дни. При пациенти с по-дълъг плазмен полуживот на арипипразола е възможно още по-рядко приемане. Твърде рядкото приемане обаче създава вариации в плазменото му ниво, които може да са нежелани при тесен терапевтичен диапазон.

По мои впечатления, предозирането на арипипразола е далеч по-чест и по-нежелан ефект, отколкото недостатъчната доза. По тази причина до надеждно установяване на правилната доза не препоръчвам използването на мускулни инжекции, особено депо варианти – препоръчвам оралните форми. При предозиране те се изчистват от организма по-бързо, отколкото мускулните форми.

Твърде малките дози създават проблем с отмерването им. 15-милиграмовото хапче арипипразол е с размер на лещено зърно, и дори при точно око и стабилна ръка е почти невъзможно да бъде разрязано на равни по-малки части от шестнайсетинка – около милиграм субстанция. Ако са нужни по-ниски дози, може да се използва течен Абилифай (който обаче към момента се намира в България трудно). Концентрацията в него е 1 милиграм на милилитър. Един милилитър разтвор е 20 капки – една капка е 50 микрограма Абилифай. При нужда от още по-ниска доза, може да се дава 1 капка на 2 или дори 3 дни; такива пациенти често са с абнормално дълъг плазмен полуживот, така че са възможни и още по-дълги периоди между приеманията. Още по-ниски дози могат да бъдат постигнати с допълнително разреждане на разтвора. Удобно е например разреждане 1:12 (1 капка Абилифай на 11 капки вода) – дели се на 2, 3, 4, 6 и 12. Разреждане 1:60 изисква повече търпение, но се дели точно и на 5. Ако приеманото количество е ниско и разтворът ще стигне за дълго време, задължително го дръжте на тъмно и хладно.

При много ниска подходяща доза, липса на течен Абилифай и липса на друга възможност да бъде отмерена, хапчето може да бъде стрито на фин прах и размито в отмерено количество вода. Водата трябва да е достатъчно, за да не надвишава концентрацията 1 мг арипипразол на милилитър (15 милилитра на хапче) – иначе съществува риск разтворът да се насити и част от арипипразола да остане неразтворен, намалявайки дозата в разтвора. При добро стриване и често разклащане разтворимостта на препарата при стайна температура достига за 8 часа около 80-90% (възможно е да е различна при форми на различни производители). Също така, при стриването неизбежно част от хапчето остава по хаванчето и чукалото. При изчисляване на дозата вземете предвид както този непълен процент, така и факта, че част от разтвора остава по съда. Дръжте разтвора в плътно затворено шише – иначе с течение на времето водата изсъхва и концентрацията на арипипразола се покачва.

Симптоми при предозиране

Основният симптом на предозиране, който се наблюдава при ОКР и тежки депресии, е напрежението в мускулите. То може да достигне степен, при която се появяват гърчове (обикновено най-напред в долните крайници – започват от стъпалата и при засилване на предозирането се качват нагоре). При силно предозиране може да се наблюдава парадоксално потискащ до упояващ ефект, в особено тежки случаи до кома.

Ранен симптом на предозиране е повишена нервност и раздразнителност, понякога дори до агресивност. Забележите ли ги, активно разпитвайте пациента за мускулно напрежение. Следете дали той не се уморява по-лесно от обикновено – страничен ефект на напрежението. Ако симптомът е налице, внимавайте за поява на други симптоми на предозиране. Ако имате основание да подозирате, че дозата е твърде висока, я коригирайте без изчакване, и/или дори прекратете за няколко дни приема на арипипразол.

Друг симптом на предозиране е парадоксално засилващ тревожното разстройство ефект (понякога до суицидни мисли и идеи!). Отначало болният се е повлиял добре – проявил е активност, започнал е да напуска леглото (или стаята, или където се крие), да върши работа, да е оптимистичен, позитивен, весел и т.н. След това обаче нещата започват да се връщат обратно – надигат се пак страх, усещане за неспособност и тревожност. Разликата от положението преди лечението е по-силното напрежение, зависимо в по-малка степен от дразнители. Може да има засилване на депресивните симптоми, например руминации, самообвинения или дори суицидни мисли. Скоростта на настъпване на симптомите корелира с доколко даваната доза надвишава оптималната: при по-силно надвишени дози е по-висока. Важно е тези симптоми да бъдат разпознати правилно – като предозиране, а не като недостатъчна доза. Специфичността им и настъпването им през периода на натрупване на плазменото ниво (до 15 ден, при прием и на антидепресанти – до 30 ден) след период на добро повлияване подпомагат разпознаването.

Подобието на симптоми на болестта и на предозирането може да е и в обратната посока – някои от симптомите на предозиране могат при някои пациенти да са симптоми и на основното заболяване. Виждал съм пациенти с ОКР и ажитирана депресия, при които честото напрежение до гърчове в краката е симптом на болестта и/или на нейни кризи. Че причината зад появата им е предозиране на арипипразола се разпознава по нюансите им и по факта, че се появяват или засилват няколко часа до ден след прием на лекарството. Ако в началото на приемането му е имало известно подобрение, но до не повече от 15 дни тези симптоми започнат отново да се появяват, това най-често е признак, че адекватното плазмено ниво е било постигнато, а след това надминато, и към момента лекарството е предозирано. Потвърждение на това заключение е, ако няколко дни след спирането на арипипразола (когато концентрацията му спадне до терапевтичната) пациентът отново се подобри за известно време (от няколко часа до два-три дни), след което отново се влоши (когато концентрацията спадне под терапевтичната).

Други сравнително често срещани ефекти на предозиране са силно повишено настроение и активност, хазартност, маниакалноподобни състояния. Пациенти с ОКР или депресия обикновено нямат опит с такива състояния, така че не умеят да се контролират в тях, или дори да усетят, че способността им за адекватна преценка е засегната. Затова те също изискват незабавна намеса. Ако пациентът не е под ваш контрол, е необходимо да предупредите живеещите с него за тази възможност.

Стигне ли се до симптоматика на предозиране, даването на арипипразол трябва да бъде прекратено до овладяване на ситуацията. Това обикновено отнема няколко дни. През периода на изчистване на организма от свръхдозата напрежението и суицидните мисли могат да бъдат овладени чрез бензодиазепини и/или антихистаминови препарати.

По време на изчистване на свръхдозата симптоматиката може да има динамика, различна от обратната на тази при покачване на дозата. Причината е, че при покачването се наблюдават основно ефектите на арипипразола, докато при изчистването водят ефектите на дехидроарипипразола (заради по-дългия му плазмен полуживот). Двете субстанции могат да имат ефект, различен както помежду им, така и между различни пациенти. Например е възможно периодът на адекватно повлияване, с липса на напрежение както заради предозиране, така и заради основното заболяване при недодозиране, да бъде много по-къс, и/или степента му да е по-слаба. В такива случаи преценката може да бъде подпомогната от промените в общата активност на пациента.

Разликата в ефектите на арипипразола и на дехидроарипипразола при някои пациенти може да е по-изразена, отколкото при други. Останал съм с впечатлението, че най-често дехидроарипипразолът има по-слаб лечебен ефект и по-силни странични и нежелани ефекти, включително сходни с тези на предозиране. Забелязал съм обаче и че при различни пациенти съотношението на ефектите изглежда различно. Не съм успял да намеря данни за рецепторните активности на дехидроарипипразола, чрез които да проверя точното положение. За всеки случай имайте предвид, че настъпване на съвсем леки ефекти на предозиране към края на въвеждащия период може да се дължи не само на натрупването на арипипразол в плазмата, но и на промяната на съотношението му с това на дехидроарипипразола. (Много тестове за ниво на арипипразол в плазмата отчитат двете заедно.) При такива пациенти е възможно при едно и също плазмено ниво в началото на въвеждането ефектът да е по-благоприятен, отколкото след постигане на стабилно ниво, и особено при спиране на арипипразола (когато дехидроарипипразолът преобладава).

Полезни материали

За коронавируса, епидемията, карантината, лудостта и т.н.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2302

Напоследък който не познавам, той не ме ръчка да кажа какво мисля за коронавируса и карантината… Всъщност излъгах. Сума ти хора, които не познавам, също ме ръчкат.

Не съм го правил май само в блога си. Добре, става – и после просто ще давам линкове. Ще е дълго, но… „пиша ти бавно, понеже знам, че четеш трудно“.

Първият урок

Още в началото на епидемията обясних на свои познати – вирус с тези параметри се очаква да е опасен колкото по-сериозен щам грип. Какъвто се случва на десетилетие-две, не като испанския от 1918 г. Че ще е смъртоносен за един малък процент от хората, но няма да е драстична опасност за човечеството като цяло… Почти нямаше човек да ми повярва. Повечето накупиха маски и хирургически ръкавици на кутии. Щяха да се евакуират вдън гори тилилейски, ако имаха къде. Някои си караха колите – сами в тях – задължително с маска и ръкавици. Гледаха на кръв всеки без маска наоколо. Недай боже сутрин да се случи някой пушач около тях – добре, че у нас не можеш просто ей така да си купиш огнестрелно оръжие, щяха да застрелват де който се прокашля. Изслушах тон обвинения в социална безотговорност, понеже не стоя на два метра от събеседника ми…

И при обявяването на карантината направиха опашки пред супермаркетите. Да изкупуват тоалетна хартия с колички… Опитах се да им обясня, че като минимум за да употребят толкова тоалетна хартия, ще трябва да изядат по бая тонове храна на човек, а в кризи храната е по-дефицитна от тоалетната хартия. И е и по-важна, от неизбърсване умрял няма. И че складовите и военновременните запаси от храни са в пъти повече от максималния недостиг на храни, който е реално да се очаква, точно както складовите запаси от тоалетна хартия са свръх вероятния недостиг. Така че няма вариант и храната да свърши… Единствената реакция беше, че някои от тях накупиха и варива за по един месец напред. Чуха в обясненията ми единствено собствените си страхове.

– Ако епидемията наистина е толкова страшна, колкото си мислиш, със запас за един месец нищо не правиш – подкачах някои.

– Ти какво искаш да кажеш сега? На какво прилича това от теб, нали сме приятели?

– Точно защото сме приятели. Мислиш не с главата, а с паниката си. Не го прави, паниката е по-сигурен убиец от епидемиите.

– Не съм паникьосан! Ти си паникьосан, че епидемията ще ти разбие розовите илюзии и ще ти покаже, че сме на път да измрем всички! Мрън мрън мрън мрън мрън…

Хубаво. Да се запасява с тоалетна хартия и храни, тая налудност е безопасна. И да си мисли, че е победил, след като съм спрял да споря с него. По-добре да внимавам да не го прати някой я да пие цианкалий, я да си маже раните или екземите с лайна. Паникьосаният е вглупен до степен да е способен на всичко. То си е вид лудост. И включва неспособността да осъзнае, че е неадекватен, независимо колко са очевадни доказателствата.

Карантината

Още когато обявиха състава на Националния оперативен щаб, се хванах за главата. За фасада – един кадърен хирург, без обаче и понятие от епидемиология. Но за сметка на това с генералски пагони и генерален кариеризъм. Доказал, че приказва и прави каквито глупости му заповядат, без значение колко идиотски са. Зад него – набор „калинки“ за чудо и приказ… Какви мерки ще приемат беше ясно. Просто целта беше към виртуалните бутони на масата на премиера за плашила, дето да отвличат вниманието на народа от кражбите на властта – „Цигани“, „Мигранти“, „Джендъри“ – да добавят и „Коронавирус“.

Хипотезата се потвърди блестящо. Някои мерки бяха реално полезни – изискването за социална дистанция. И времето за пазаруване от магазините само на възрастните. (Ако беше за на всички рискови групи, щеше да е реално умно, ама като за у нас и порът е жребец.) Нали за целта на имитацията трябва да има и по нещо правилно.

За съжаление повечето бяха неадекватни до безумие. В планината, дето може да не видиш човек по цял ден, е забранено да се ходи. В парковете, където човек и нормално не се вре в другите – също. А в градския транспорт, откъдето излизаш втален от притискане в другите, може! Да, той е по-нужен от парка, ама познайте дали това пази от вируса… Същото за пътуването между градове само с разрешение от полицията – вирусът го има във всички големи градове с точна гаранция, треперенето тепърва да не се пренесе там е за обитателите на домовете за слабоумни. Пък НОЩ не би трябвало да е от тях. Отделно, вирусът не е по-безопасен, ако е пренесен с разрешение.

За инициативите от сорта на узаконяването (за постоянно, разбира се, не само за епидемията!) хората да бъдат следени без съдебно разрешение, няма да коментирам. Тези, които все още имаме някаква връзка с реалността, сме абсолютно наясно каква им е целта и колко има връзка с епидемии. Изпробването на внесени от правителството (на солена цена) маски, които се оказаха отпадък без забележими предпазни качества, също не учуди никой от тази група хора. Не съм смогнал да проверя дали и внесените тестове за коронавируса са със същото качество – вътрешната информация го потвърждава, но нямам твърди доказателства. Засега… И най-вече никой от живеещите в реалността не си зададе въпроса къде ли ще да е отишла разликата в цената. Няма как правителство реално да плати за луксозно качество стоки, нужни за оцеляването на хората, да получи боклук и като минимум да не вдигне скандал. Нашето не гъкна…

Отделно от това, масовото изолиране на всички хора може да е адекватно при вирус със смъртността на Ебола, Марбург или поне испанския грип. При вирус, при който смъртността и дори тежкото преболедуване са на практика 100% ограничени в рискови групи, които са като процент под остатъчния процент за колективен имунитет, е оптимална съвсем различна стратегия. А именно – рисковите групи да бъдат пазени, а останалите да бъдат изложени на вируса, за да го прекарат и да се създаде колективен имунитет. Именно така се опазват животът и здравето на максимален брой хора. Поне докато няма ваксина… Мислещите с паниката и с НОЩ в телевизора вместо с главите си, естествено, не разбраха това. Нито се опитаха. Мисленето е тежка работа, не е за българи…

(Направих си експеримента да пусна във Фейсбук точно обяснение защо е така, заедно с изчисления колко ще умрат при едната стратегия, и колко при другата – разликата беше няколко пъти, за 7 милиона души над десет хиляди живота. Простичко написано, като за идиоти. Ако съдя по реакциите, онлайн и офлайн, са го прочели като минимум десетки хора. Бяха го разбрали само двама. И при двамата осъзнаването, че представите им са тотално грешни, свършваше до този пример – нямаше признаци на замисляне дали не грешат и в други отношения, примерно пряко произтичащите от това… Останалите просто бяха несъгласни с него. Без да им пука, че то е проста аритметика, а да си несъгласен с аритметиката е признак на… да, правилно се сетихте. За любопитните, има го малко по-нататък.)

Първият урок – преговор

– Какво става, имаш ли още тоалетна хартия у вас?

– Целият гардероб е пълен, и в мазето има почти пале. Ти май свърши твоята, а? Казвах ли ти аз да се запасиш?

– Че защо да се запасявам? Магазините преливат от тоалетна хартия, влез в който и да е, ще се увериш. Не е изчезвала от тях за повече от ден даже при Голямото паникьосване.

– Вярно? Че аз не гледам, нали имам… Бе ти нещо намекваш ли?!

– Не. Казвам го в прав текст – запасяването с тоалетна хартия беше паникьорщина. Сега увери ли се?

– … … … Ами ако беше свършила? Ти тогава къде щеше да ходиш?

– Ако крокодилите можеха да летят, щяхме да берем обувки от дърветата. Нали още тогава ти обяснявах, че няма как да свърши? И защо няма как ти обясних…

– Бе ти си ненормален, бе! Всички се запасяват, само ти не!

– Така е, аз съм не-нормален, защото нормата я определя мнозинството. Но лудостта я определя липсата на адекватност, несъответствието с реалността. Потрябваха ли запасите ти?

– … … …

– Какъв ти е изводът, кой от нас двамата е лудият?

– … … … Така на приятел не се говори!

– Когато ценен и обичан приятел е паникьосан до лудост, истинският приятел му го казва. Само се смеят зад гърба му и го сочат с пръст една друга категория хора.

– Мрън мрън мрън мрън мрън…

… Минах през този разговор с пет-шест приятели. С поне още пет-шест дузини не съм. И те ще се разсърдят и ще ме загърбят, все едно аз съм виновен. Няма да се чувствам самотен, адекватни хора има останали, ако и да са малко. Но тези мои приятели кой ще ги пази да не си навредят, ако не съм наоколо? Да, еволюцията трябва да работи, неадекватността трябва да се отсява. Но някак не ми се иска мои приятели да са сред отсетите…

Епидемията – в чужбина

Много от паниката дойде от паникьорските вести за чужбината. Ужасяващата смъртност в Италия, Испания, Великобритания. Ужасяващото решение на Швеция да препоръча спазване на мерки, вместо да го наложи със заповеди – по същество, да търси постигане на колективен имунитет. Ужасяващият брой на жертвите в САЩ. Сички ша омрем! Краят на света идва! Конниците на Апокалипсиса са на хоризонта! ПАНИКААААА!!!…

Не-новини от сорта на как в Италия армията извозвала труповете с камиони, как в Испания били измрели 50 милиона (от 40 милиона население), как в Ню Йорк улиците са непроходими от планините от трупове – тях няма да ги обсъждам. Който ги е повярвал, не може да му се помогне с логика. Писах по-горе нещо за неспособността на тия хора да разберат, че са неадекватни, каквито и факти да ги ударят по главата… Тъжно е, но те са прекрачили границата между паника и лудост. Ужасно звучи, но е факт. Те няма да го приемат, вече обясних защо. Но факт е и че с луди е излишно да се спори – лудостта е не мнение, а болест, убеждаването не помага, нужно е лечение. Многократно проверяван и всеки път потвърждаван…

Дори по-нормалните хора бяха уплашени от новините. Обясненията ми, че твърде завишените числа няма как да са реални и тук трябва да има нещо нередно, не помагаха. На няколко души привеждах подробни обяснения защо чак такова нещо не е реално да е истина. Отговаряха ми с оправдания от сорта на „ама ние все още не знаем всичко за вируса“. Без да се сещат, че това няма как да е аргумент за нищо. Нуждата им да оправдаят страха си беше станала по-важна от логиката и реалността.

Естествено, и мен ме гризеше отвътре. Ами ако не съм прав? Ами ако излагам хората на опасност?… Падна доста ровене, докато си изясня ситуацията. Ето я, много накратко:

Първият въпрос, който стои, е достоверността на данните. Примерно Северна Корея и Таджикистан рапортуват нула болни и заразени. Причината е, че правителствата им лъжат. Умишлено лъжливата информация е недостоверна.

Вторият въпрос е надеждността на данните. Примерно в Италия всеки починал, който при тестване даде положителна проба за вируса, се записва като умрял от вируса – дори ако е блъснат от кола. За това си има причини, конкретно тяхната здравна система опазва по-добре пациентите, когато то е така. Но в същото време данните престават да са валидни за някои статистически цели. Изкривяването не е умишлено, затова данните не са недостоверни – но и не са надеждни… Сходна е ситуацията, когато тестове не достигат. Практиката е да се тестват най-тежко болните, така се постига най-адекватно лечение, спасяват се най-много хора. Но получените данни са статистически верни само за най-тежко болните, а не за всички. Ако биват интерпретирани като данни за всички, стават недостоверни, с много.

Третият въпрос е сравнимостта на данните. В някои държави се записват като починали от коронавируса всички умрели, които дават положителен тест за него. В други – само тези, за чиято смърт той е оказал реално влияние. В трети – само тези, за чиято смърт той е водещата причина. В някои държави починалите у дома биват тествани за вируса, в други – не. В някои държави данните от водещи болници се екстраполират автоматично за страната, в други – не. В някои държави веригите на заразяване се проследяват, в други – не. Някои хора в едни държави се водят рискова група, в други – не. Някои гранично подозрителни случаи в едни държави се карантинират, в други – не… Всичко това води до големи – понякога над десет пъти! – разлики в статистиките. Уж за едно и също, ама всъщност не. (Фалшивите статистики не ги обсъждам, както и фалшивите новини, те са отделна тема. И е пълно с тях.)

Четвърти въпрос е колко са адекватни мерките на дадена държава. Някъде примерно се случваше да настаняват болни в старчески домове, в съседство с незаразените възрастни. За щастие, тези изпълнения са редки – но ги има, и медиите ги разгърмяват навсякъде. Получава се „ефектът на самолетната катастрофа“ – самолетите са най-рядко катастрофиращият масов транспорт, но при катастрофа го разбира целият свят. Затова много хора мислят, че самолетите са най-опасният вид транспорт… Или пък, държави, които са склонни към драстични мерки, са склонни и към продуциране на недостоверни или ненадеждни данни – живеем в пример за това. Съответно опитите да се изведе на тяхна база връзка между мерки и резултатите им имат надеждността на генератор на случайни числа.

Пети въпрос е доколко масовият българин е в състояние да прецени данните, дори да са верни. Смаян съм от процента хора, които вярват, че Великобритания е десет пъти по-зле от Дания, понеже там жертвите са десет пъти повече. Че и населението на Великобритания е десет пъти повече от датското някак им е убягнало, а някои дори след обяснение не разбират какво значение има това. Същите хора, естествено, са в ужас от многото жертви в САЩ. Други пък не разбират, че ако данните на Швеция показват средностатистическа заболеваемост, но висока смъртност, това няма как да значи, че липсата на карантина там води до висока заболеваемост. (За любопитните – всъщност показват висока смъртност понеже, за разлика от повечето други страни, там задължително тестват и починалите в къщи, а те са основен пул жертви на вируса.) И т.н.

… Както знаем, всеки българин разбира от медицина и футбол. И доколкото епидемиологията е част от медицината, всеки българин е експерт по нея. Особено тези, които са убедени, че вируса го ръсят с кемтрейлсовете или се разпространява през 5G. Немалко от тези хора в Интернет са „професор доктор“, „преподавател в Харвард“ и подобни. В страна, където хора хвърлят пари през балкона на телефонни измамници, винаги има и кой да им вярва. И да е убеден, че ЗНАЕ. И че неговото „знание“ струва повече от това на истински епидемиолог… Ефектът на Дунинг-Крюгер е фактор навсякъде, но у нас е император.

Затова е рядко изключение данните от две държави да са сравними, дори отчасти и след много анализ и корекции… Дадох си доста труд по пресяване и коригиране, но картината се оформи. В повечето страни реалната заболеваемост и смъртност от вируса са много сходни – вариациите изглеждат да са не повече от 20%, независимо от каква политика са възприели в страната. В Швеция и другаде, където таргетират публичен имунитет, очаквам заболеваемостта и смъртността да спаднат близо до нула малко по-рано, и реалните жертви да са по-малко заради това. Ще видим така ли ще е наистина.

Тези, които можем да го преценим. Повечето други във всичко ще видят само страховете си.

Епидемията – у нас

Чужбината я изяснихме. А у нас как е?

Хаосът в информацията е пълен. Единственото сигурно е, че повечето е ненадеждна, и вероятно немалко е и направо недостоверна.

Но как да намерим поне достоверната? Има само един начин – като вярваме на собствените си очи. Любим цитат (познайте откъде): „Истината я търсят философите. Ние търсим фактите.“ Без лично проверими факти търсенето на истината е философия. Дървена.

… Двама от моите лични познати са починали от грип. Още четирима са го прекарали много тежко. А познат, който да е починал от коронавируса или да го е изкарал тежко, нямам.

Изключение ли съм, или правило? Започнах да разпитвам познатите си по въпроса. Повече от половината си спомниха за лични познати или роднини, починали от грип или прекарали го тежко. Никой нямаше познат или роднина, починал от коронавируса или прекарал го тежко. Да, много „знаеха за такива случаи“, но всеки път се оказваше, че случаят е „абе един познат на един познат“ или „оная лекарка от Сливен, дето писаха за нея във фейса“. Личните, реално познати хора, пострадали тежко от коронавируса, някак все ги нямаше.

Говорих с колеги, които работят в Пирогов, и на които вярвам. Всички потвърдиха, че всекидневно виждат с очите си тежко болни от коронавируса, лекуват такива лично, няма как да има съмнение по въпроса. И че някои си отиват, въпреки всички усилия на лекарите да ги спасят. Но в същото време не са чак затрупани под такива болни – напливът е като от по-сериозен грип, не повече. Полевата болница в „Арена Армеец“ стои празна. Много от специално заделените отделения в болниците – на практика също. Лесно проверими, непоклатимо неоспорими факти.

Така че коронавирусът е реален, и болните и умрелите от него ги има. Не е измишльотина, нито световна конспирация. Има ги и много пъти по толкова лични познати и роднини на болните, които са изгубили реално познат човек, или той е боледувал тежко… Но са малък процент. Тоест, реалната заболеваемост и смъртност от коронавируса е колкото от един по-тежичък грип. Какъвто виждаме веднъж на десетилетие-две. Просто коронавируса го надценихме брутално, а грипа го подценяваме, нали е банален.

Изводите – първа линия

Да, надценихме коронавируса и това не се променя дори от гледна точка на хуманистите. Променя се от тази на паникьосаните, но те са друг случай. Не-паникьосаният хуманист е способен да разбере, че карантината и ограниченията ѝ съсипват не само икономиката, че разболяват и убиват и хора. Все още няма изследвания на колко болни са закъснели да им диагностицират рака, понеже през карантината не са отишли на преглед. Нито колко хора е довела до депресия и самоубийство. Нито колко хора е убила непряко, чрез недохранване или липса на пари за лекарства, заради изгубената работа. И по още много други начини… Във всяка страна броят им ще е различен. Но във всяка ще ги има, и броят им няма да е драстично по-малък от този на починалите от вируса. Може да се окаже дори по-голям. Да, паникьосаният няма да може да го разбере, вече писах защо. Но то е реалност.

Можехме ли да не го надценим? Повечето от паникьосаните са категорични, че не. Преди няколко дни си имах разговор с един такъв:

– Абе мани ги тия философски дискусии за вируса. Той фирмата ми съсипа, загазих с нея…

– Загазил си с фирмата си ли? Кой ти го каза?

– Счетоводителят ми. На сериозна загуба съм.

– Ми аз пък ще ти кажа, че си на чудесна печалба.

– Тоест? Не те разбирам.

– Защо му вярваш на твоя счетоводител?

– Защото човекът си разбира от работата. Седнал е, сметнал е, получил го е.

– Според мен пък си на печалба. Даже без да смятам. Защо ми е? То смятането може и така, и иначе. Едни казват едно, други друго. Защо да вярваш на него, а не на мен?

– Абе ти не си в ред. Няма как да сметнеш нещата вярно и да ти се получат различни резултати! Ти сериозно ли се занимаваш с компютри?!

– То и коронавирусът няма как да разболява хем повече хора, хем по-малко, ама различни мнения имаше. Помниш ли как си говорехме преди три месеца, и не искаше да ми вярваш? Какво се оказа положението?

– Това е друго. Един куп професори, епидемиолози, световни имена бяха на съвсем друго мнение! На теб ли да вярвам, или на тях?

– Кой излезе прав?

– … … … Аз как да го разбера предварително? Не съм вирусолог!

– Нали ти обяснявах още тогава подробно защо е така, а не е и няма как да е иначе? И с изчисления, и с имунологични схеми, и с всичко.

– … … … Мрън мрън мрън мрън мрън…

Прав ли е този момък да не ми вярва безпрекословно? Абсолютно. Аз да не съм Господ? Нормално беше да ми поиска доказателство за твърденията ми. Така се прави за важни неща.

Само че не го поиска. Аз му го дадох въпреки това, почти насила. Той дори не се опита истински да го разбере, за да прецени. Паниката отвътре му пречеше, и така го докара дотам да е неадекватен. И в момента също се сърди на мен, вместо на себе си, че е отказал да употреби главата си… Е, аз ще преживея някак, без да натривам носа на околните, че съм бил прав. Но дали него отказът да мисли ще го докара до добро, примерно при следваща епидемия, преценете сами.

Обратно в реалността

Оправдано ли беше да надценим коронавируса? Това вече е много по-смислен въпрос – и по-сложен. Можеше вместо този почти кьорфишек да е някой истински сериозен вирус. Примерно Марбург, с 80% смъртност и при най-добро лечение, също е коронавирус. Тогава и най-суровите от сега приложените мерки щяха да са абсолютно недостатъчни. Ако пък някой лисавирус тръгне като въздушно-капкова инфекция по хора, може да е и още по-зле. (Лисавирус е примерно този на бяса – единствената инфекция по хора, която до ваксината на Пастьор е имала математически 100% смъртност. В историята на човечеството дотогава няма случай, оцелял от бяс. И инкубационният му период е месеци. Добре, че не заразява по въздушно-капков или контактен начин…) Да, още отначало ще е ясно, че става дума за нещо далеч по-опасно. Но ще е ясно за знаещите и за тези, които слушат тях. Практиката показва, че и двете групи заедно са нищожно малцинство.

Да, ако крокодилите можеха да летят… Но в днешните времена има предостатъчно и джихадисти, и апокалиптични секти, и всякакви подобни луди. Създаването на инфекциозен ужас – не искам да давам подробности, познайте защо – може да се направи за няколко десетки хиляди долара, в сравнително примитивни условия. Така че вероятността то да се появи е по-голяма, отколкото предполагаме. И съвременните пренаселени градове са несравнимо по-блага среда за него, отколкото пръснатите средновековни селца. И самолетните полети ще го разнасят много по-бързо, отколкото някога са разнасяли чумата плъховете. Така че Бил Гейтс е прав – добре е да имаме готовност за подобно нещо. Срещу попадение от астероид в Земята имаме наблюдение и планове как да го отклоним, а пандемия от страшна инфекция е много по-вероятна.

В това отношение коронавирусът се оказа репетиция. От нас зависи дали ще се поучим от нея, или ще повтаряме класа с по-строг учител.

А ще се поучим ли? Съмнявам се. Човек се поучава от правилни и смислени действия. От действията на НОЩ у нас има как да се поучим единствено, че при епидемия властта приказва глупости, дето спазването им е идиотизъм. Познайте къде ще ни заведе този урок при реална заплаха.

Конспироманиите

Наскоро имах спор с една добра позната – болест ли е конспироманията. Не си пазя учебниците отпреди 30 години, но помня, че се водеше вид психоза. И че лечението с антипсихотични лекарства дава при нея добри резултати. За съжаление обикновено е необходима хоспитализация, тъй като болният е не просто психично болен, а луд – убеден е, че той е адекватен, а околните не са. Без съмнение познатата ми е права, че конспироманиите си имат социални предпоставки. (Точно както повечето други болести, и психични, и соматични.) Но в същността си те са видове лудост.

Шансове луд да оцелее в епидемия, която би погубила здравите, има само във вицовете. Ако той се пази от кемтрейлсовете в небето, но не се ваксинира при възможност или лекува при нужда, какви са му перспективите?… Затова решителното справяне с конспироманиите е ключово за оцеляване на хората, не по-малко от справянето с инфекциозния агент.

Някои от популярните конспиромании по темата:

– Ваксината срещу коронавируса се използва от Бил Гейтс, за да чипира хората. (В реалността такава ваксина все още изобщо няма, като начало. Това не пречи на лудите да вярват. Наскоро сред познати се пошегувах как те са късметлии с Бил Гейтс и съвременните микрочипове, а аз през 1970 година, като са ме ваксинирали срещу полиомиелит, за да ме чипират е трябвало да глътна харддиск за PDP-DEC. Един от тях повярва!!!… За сведение, харддискът за PDP-DEC е куб със страна към метър и половина, и тежи няколкостотин килограма. Без коментар…)

– Вирусът не съществува, използват го като оправдание, за да прикрият вредата от кемтрейлсовете. (Повече от половината болни от тази мания ги гледам, че ходят с маски. Един-двама съм питал пази ли маската от кемтрейлсове. Следва мигане и запецване – очевидно съм първият, който им сочи директно неадекватността им. Корекция в поведението не съм видял, независимо от изводите. Може би защото не съм видял и правене на изводи.)

– Вирусът не съществува, използват го като оправдание, за да прикрият експерименти с 5G. (Често се съчетава с предишната лудост, а също и с антиваксерство. Не съм пробвал какво ще стане, ако предложа на такъв ваксина срещу 5G… Повечето също ходят с маски. Не съм ги питал, но предполагам, че според тях маската ги пази от електромагнитни излъчвания. А цялостната картина ме навежда на мисълта за латентно тревожно разстройство, което бива изявено от донаплашването от медиите и слуховете. И се проявява с не-пристъпна паническа симптоматика.)

– Вирусът е изкуствено създаден, от (попълнете тук коя държава ви плаши). Това иска малко познания по генетика, за да бъде разбрано опровержението му, така че тези случаи са по-малко демонстративни като лудост. Впечатлява ме, че като бъдат събрани заедно вярващи, че е създаден от напълно различни държави, обикновено се разбират чудесно. Все едно гледам европейския интернационал на националистите – пред гласоподавателите си отправят смъртни заплахи, зад кулисите са направо любовници. И даже не го крият – гласоподавателите им няма да спрат да им вярват… Спомням си как някакъв психиатър си беше направил експеримент – събрал в една стая трима пациенти, всеки убеден, че е Исус Христос. За нула време се разбрали да си имат различията по въпроса, и станали първи приятели…

– Срещу коронавируса няма как да се създаде ваксина, защото е РНК-вирус. Това иска 5 минути четене в Уикипедия, за да го опровергае човек и без медицински познания. Много вируси, срещу които имаме изпитани и доказали се с много десетилетия ваксини, са РНК-вируси – едра шарка, детски паралич, заушка, морбили, бяс… Нормалните хора би трябвало да могат от това да стигнат до извода, че срещу РНК-вирус може да се направи ваксина. Колко от околните стигат до този извод е практически експеримент колко от околните са нормални. С видими за всекиго резултати.

Колективният имунитет – за или против, в числа

Пример как се изчислява дали колективният имунитет (карантиниране само на рисковите групи вместо на всички) е оптималната стратегия. Изходните данни са някакъв компромис между опит да са тези при коронавируса, и нуждата примерът да е лесно разбираем.

Имаме 7 милиона население, от него 20% рискови групи и 80% популация извън тях (не-рискова група). В рисковите групи смъртността от преболедуване е 10%, в не-рисковата е 0.01%. Изолацията при карантина е с 90% месечна ефективност (10% на месец се оказват изложени на заразяване с вируса). R-факторът на инфекциозния агент е 2.7, инфекциозният му период е 10 дни. Към момента, от който нататък изчисляваме, се предполага, че са заразени 0.1% от населението. Появата на масово приложима ваксина се очаква след не по-малко от година.

При този R-фактор нивото на преболедували, необходимо за колективен имунитет, е около 70% от популацията. Това е под размера на не-рисковата група (80%). Изчислимият предваритено брой болни и починали (виж по-долу) също няма да претовари болничната система. Тоест, стратегията с изработване на колективен имунитет е принципно приложима, дори без необходимост от ограничения за не-рисковите групи за сплескване на пика на кривата. Нека пресметнем жертвите при прилагането ѝ и ги сравним с тези при пълна карантина.

При стратегия на колективен имунитет инфекцията се разпространява свободно сред не-рисковата група. Към края на третия месец целта от 70% изложени на вируса бива достигната. От тях ще починат 0.01% от 70% от 5.6 милиона, или 390 души. Допълнително, сред рисковите групи са се разболели около 25% (10% месечно с намаляване за 3 месеца), от които са починали 10% – 35 000 души от 1.4 милиона. След края на третия месец разпространението на вируса спира заради постигнатия колективен имунитет. Реално винаги остават около процент изолирани групи, които не постигат нужните 70% изложение – при него рисковите групи в течение на 1 година биват изложени практически напълно на контакт с инфекцията, и умират около 10% от тях, което е още около 1400 души. Общо от инфекцията при тази стратегия умират около 36 790 души.

При стратегия на пълна карантина инфекцията се разпространява по-бавно сред не-рисковата група, достигайки около 70% излагане за около година, и общо пак 390 починали. Приблизително същият процент излагане се наблюдава сред рисковите групи, където до достигане на 70% излагане умират около 10% от изложените. При 1.4 милиона в рискови групи, умират около 98 000 души. Общо при тази стратегия умират около 98 390 души.

Заключение: при инфекциозен агент с такива характеристики, такова съотношение на рискови към нерискови групи и такава ефективност на изолацията при карантина при стратегията на колективен имунитет умират около три пъти по-малко хора, отколкото при стратегията на пълна карантина. Контраинтуитивно е, но е математически факт.

(Изчисленията са силно опростени, за да са по-разбираеми. По-сложният им вариант би отчитал с точност намаляванията на неизложените, и т.н. Промяната в съотношението на умрелите при двата варианта обаче ще е пренебрежима като размер. Също така, те не отчитат смъртните случаи заради карантината и/или пострадалата икономика от други проблеми – те също са несравнимо повече при пълната карантина. Естествено, при вирус с различни заразност и смъртност съотношението може да е напълно различно, включително обратното.)

Съотношението в броя на трайно инвалидизираните се изчислява по аналогичен начин, и се получава аналогичен резултат. Вариантът какво става, ако карантината свали R-коефициента на вируса под 1, го оставям като упражнение на вас.

Маските

Всъщност има ли полза от тях, или вреда? Смислено ли е да се носят, или не?

Една точна аналогия е ходенето с каска. Има ли от него полза, вреда, смисъл?… Зависи от ситуацията, естествено.

Ако сте войник на война, е животоспасяващо. Ако сте строител на обект, е важно и реално необходимо. В много други случаи – също.

Ако ходите до супермаркета задължително с каска, за да ви пази от случайни падащи предмети, това не пречи на никого. Но за всеки нормален човек е и признак, че психичното ви здраве е разклатено – тоест, че от вас може да се очакват и други, ъъъ, нелогични постъпки. Така че малко хора биха ви създали проблем за това… понеже повечето ще го видят като добър повод да ви се посмеят зад гърба ви.

Затова единствената реална полза да ходите до супера с каска е, че отдалече и видимо предупреждавате околните доколко сте адекватни. А ако си носите каската на ремъче на врата вместо на главата, но това също ви успокоява и ви кара да се чувствате опазени… хм… как да ви кажа…

Положението с маските е точно същото. Ако сте болни от коронавируса (или друга въздушно-капкова инфекция), е задължително да носите. Ако сте в рискова група, и заразяването с него може да ви се отрази тежко, е много разумно. Ако се грижите за хора в рискова група, и се боите да не им пренесете болестта – също. Или дори ако просто имате сенна хрема, без никаква връзка с инфекции. И в още много други ситуации – например ако не сте в риск, но работата ви е да общувате с хора, а разкихате ли се, ще ви уволнят. Има такива случаи.

Но ако сте здрави, извън рискова група и без контакти с уязвими, а просто носите маска „ей така, за всеки случай“ – да, не пречите на никого, но… Хайде, ако носът ви е извън нея, може да е и от неграмотност и несъобразителност. Но ако я носите под брадата като лигавник и сте убедени, че това също помага някак… хм… как да ви кажа… Знаете ли, маската пропуска доста от вирусите, доказано е. Защо не почнете да излизате задължително с противогаз? Той е много по-надежден…

(Ако много хора носят маски „ей така“, това не говори за полезността му. Говори за масовото психично здраве наоколо.)

Послеслов: Типичната реакция

– Така е, повечето хора реагираха като пълни идиоти… Ама все пак не можах да разбера от тоя текст – ти в крайна сметка мутафчийсковист ли си, или мангъровист?

– Още един…

– … … … Ама чакай сега, защо ме обиждаш, нали сме приятели? Аз не съм такъв! Мрън мрън мрън мрън мрън…

За лудите и ненормалните

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2301

– Абе Григоре, гледам те, че маски и такива работи не ги ебаваш. Изобщо лекарите сте доста безотговорни към здравето – и своето, и на околните…

– Абе как да ти кажа…

– Кажи, кажи! Любопитен съм какво ще отговориш, да те видя.

– Добре. – Щом си го просиш изрично. – Да носиш маска е малко като да носиш каска.

– Тоест? Не виждам приликата.

– Ами, ако си в рискова ситуация, си струва. Примерно ако си на война. Или ако работиш на строеж. Или ако гасиш пожар… Само че ако всеки път, когато излезеш до супермаркета или до мола си слагаш каска да не ти падне нещо на главата… абе… как да ти кажа…

– Ааа, не! Не е едно и също! Вирусът е друго нещо!

– Същото е. Ако си прекалено възрастен, или с тежки заболявания, или имунокомпрометиран, е направо задължително. Или ако контактуваш с човек, който е такъв. Но ако си млад и здрав, да носиш задължително маска и ръкавици, даже когато си сам в колата… абе… как да ти кажа…

– Нищо общо няма! Вирусът е реален, от него мрат сума ти хора! Гледай какво става в Италия и Испания! И в САЩ!

– Същото като у нас. Двама мои лични познати умряха от грип, и още няколко едвам оцеляха. А от коронавируса нямам умрял или тежко изкарал го личен познат. Нито пък имам личен познат, на който е умрял или го е изкарал тежко личен познат. Ти имаш ли?

– Не, ама в западните страни умряха от него стотици хиляди хора!

– Имаш ли лични познати, които да са умрели от него, или да са го изкарали тежко?

– Нямам, защото тук взехме мерки! Затова се опазихме!

– А от грип имаш ли умрели лични познати, или изкарали го тежко?

– Мммм… де да знам? Не съм се интересувал.

– Аз съм, и знам. Очевидно от грип се мре доста по-често. Ходиш ли заради грип задължително с маска и ръкавици?

– Не, не е същото! Коронавирусът е пандемия! Всички медии пишат за него! Професори твърдят, че е опасен! Ти какъв си, че да знаеш повече от тях? Човек, ти си луд. Иди се лекувай.

Тоест, какво твърдят медийните и Фейсбук професори е по-важно за него от какво виждат очите му. И е готов да обяви за луд който вярва на очите си вместо на медиите…

… Имам един познат, брилянтен химик, който казва: „Аз не съм луд. Аз съм ненормален. Има разлика.“

Той не слуша чалга. Не се интересува как да забогатее бързо от лотарията или някоя измама. Не го вълнува идеята да се насвини в кръчмата, да цака белот по цяла вечер, да крадне откъдето колкото може. Нито дори да виси във фейса, за да се псува с когото намери там дошъл за същото. (И като млад е ходил на мач за да гледа играта, а не за да се бие след това.) И не може да разбере философията „я не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле“.

Вместо това той чете Киркегор и Кант. (И разсъждава върху тях.) Харесва Равел, Карл Дженкинс, Гершуин, Куин. (А и Джон Уилиамс и Ханс Зимер.) Изкарва си парите с работа, която би сгънала на четири човек на една трета от неговите години. Пийва вечер по една двайсет и пет грамка уиски, когато може да си го позволи. Има само теоретична представа от игри на карти, през живота си не е откраднал, няма Фейсбук акаунт. Но имаш ли нужда от помощ, винаги ще е насреща.

Той е изключение сред народ, състоящ се предимно от първия тип. А нормата я задава мнозинството. Така че той няма как да е „нормален“. За щастие.

… Та, мисля си – не, не съм луд. Ненормален съм.

Напоследък – именно понеже не съм луд.

За отсрещния влак

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2299

„Говорели си две прасета в кочината, и едното казало на другото:

– Стига с тази конспиративна теория, че ни хранят само за да ни заколят!“

Събеседникът ми прихна. И аз се усмихнах, въпреки че разказвах историята не за пръв път.

– И казваш, че тази твоя позната, дето ти го е разправила това, вярва тези неща напълно сериозно? Че ваксините са за да ни тровят, че Бил Гейтс ще ни чипира срещу вируса… май имаше и други неща?

– Амиии… – Премълчах си. В такива случаи не споменавам имената на хората, но някои се правят за смях толкова качествено, че си струва да го поспестиш. Току-виж не ти повярват.

– Няма ли кой да я лекува? Ако наистина ги вярва всички тези работи, тя е опасна за себе си и околните.

– Опасна ли? С идеята, че 5G… Оопс… – Ама съм издънкаджия!

– А, тя и за 5G ли? Всъщност, какво ли се чудя. Лудите рядко са на само една тема.

– Ъъъъ, и с какво точно е опасен такъв човек?

– Могат да му пробутат някакво менте, да го пази там от какви лъчения беше, срещу луди пари. Една моя позната така си даде пенсията за два месеца. Измамници, бе!

– Така е, има ги. – Премълчах си спомена как едни измамници бяха накарали вече доста възрастна моя позната да анулира пенсионните натрупвания на дъщеря си и да им даде парите.

– А за ваксините – ти си лекар, не разбираш ли колко опасен е за околните един антиваксер? Първо, че той няма да се ваксинира и ще разнася болести, второ, че ще убеди и други да не се ваксинират. Знаеш какво следва.

– Уви, знам. Твърде добре.

– Та, ей затова едно време прибираха опасните луди и без съгласието им. За доброто не само на всички около тях, а най-първо на самите тях! А сега? Не знам дали ще го приберат даже ако е готов да убива хора! Здраво лечение трябва в такива случаи. Сериозни лекарства, изпитани! Не днешните там мрънканици, психотерапии и подобни!

– Психотерапията си има приложението…

– Ти пробва ли да я убедиш тая твоя позната, че трябва да пие лекарства?

– Пробвах. Отказа. Щяла да се чувства по-спокойна, ама опасността нямало да намалее от това.

– Ха-ха-ха-ха… Казах ли ти, че с приказки не става? Лекарства трябват. И контрол върху даването им. Колкото по-луд е човекът, толкова по не ще да ги пие.

Вярно беше. Спомних как като студент ми бяха показали един интересен случай. Човекът контактуваше с извънземни, виждаше ги, чуваше ги, сражаваше се с тях да пази човечеството… Налагаше се лекарствата да му се дават под надзор и с помощта на як санитар, защото той категорично отказваше да ги пие. От тях спирал да вижда и чува извънземните, и съответно вече не можел да отбранява Земята от тях. Събираше информация, че лекуващият му лекар е агент на извънземните, за да го натопи пред полицията. И беше убеден, че всичките студенти, дето ни водят да го видим, сме луди, понеже не му вярваме.

– А с теб какво става? – реших да сменя темата.

– В смисъл?

– Нали едно време мислеше, че Земята е плоска? Помниш ли колко часа ти обяснявах веднъж по колко различни начина можеш да се увериш, че не е?

– Това са глупости бе, човек, не можеш ли да го разбереш? Начините ти са фалшиви до един! Гравитацията примерно я има, защото дискът на Земята се движи равноускорително нагоре.

– А какво го задвижва нагоре? Реактивната тяга на нахранените с боб слонове ли? Или на костенурката?

– Подигравай се ти, ама ще разбереш, че не си прав! Пак трябва да седнем да си поговорим… А, и ти откъде си научил толкова фалшиви начини да доказваш, че Земята била кръгла? Хората по принцип толкова начини не знаят, не им трябват. Ти – как?…

… Внезапно пред очите ми изникна друг спомен, още детски. Как стоях до дядо ми във влака и гледах през прозореца на купето навън, към спрелия на съседния перон влак. И внезапно се стреснах – не бях усетил и трепване, а бяхме тръгнали!… Чак когато съседният влак се изниза и видях зад него неподвижната гара, разбрах – не сме се движили ние, той се е движел.

Та, и с някои други неща май е така. Само дето с влака като мръдне другият си мислиш, че е мръднал твоят. А пък с другите неща е обратното…

Великденска молба

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2293

Надали сте чували за мен. Но имам към вас молба.

Този Великден е насред епидемия. Мъдрите старци от Светия Синод се изказаха, че е безопасно да целувате иконите и приемате причастие от една и съща лъжичка един след друг – светите тайнства не пренасяли болести. Лекарите обаче знаят, че пренасят. Историята е пълна с епидемии, разнесени от свети символи – и с жертви на тези епидемии.

Защо се получава това противоречие – не зная. Може би защото и бацилите също са Божии творения. Или пък може би защото и най-мъдрите свещеници са все пак простосмъртни и правят грешки – знаете кой единствен не прави… Каквато и да е причината, молбата ми към вас е – не се заразявайте! Особено ако сте възрастни и/или болни. Няма човек на този свят, който да не е скъп и нужен някому. И вие сте. Заради всички, които са щастливи, че ви има – моля ви, не се заразявайте!

Не вярвайте, когато ви казват, че ако вярата ви е силна, болестта няма да ви порази. И Христос бе изкушен да докаже, че е син Божи, като демонстрира силата на Бога – но отказа, и това бе победата Му над изкусителя. Победете и вие заблудените, които ви изкушават – защото всеки смъртен може да бъде заблуден, дори ако носи расо. Имайте мъдростта на Христос – не искайте от Бог да свърши чудо за вас лично. Той постига целите си без демонстрации на могъщество, точно както истински силният не бие всеки попаднал му – няма нужда от това. И предупреждението Му ще стигне до които имат уши да слушат.

Не е ли дезинфекцирана иконата преди вас, този едничък път пропуснете да я целунете. Дават ли ви причастието със същата лъжичка, с която и на тези преди вас, този едничък път го пропуснете. Бог е всезнаещ и всемилостив – ако Го носите в сърцето си, ще ви разбере и прости. Самоубийството е, което Той не прощава – а да се заразите с опасна болест, въпреки че сте били предупредени, не е нищо друго… А погрижили ли са се да дезинфекцират иконата преди всеки богомолец, и да ви дадат причастието с индивидуална лъжичка – покажете вярата си без страх, и им благодарете.

Ако сте възрастни и/или болни, останете този Великден у дома. Помолете се оттам – ако някой ви каже, че Бог стои единствено в храма, а отвън го няма и не ви чува, не му вярвайте. Не мислете, че ако животът е вече зад вас, сте без стойност за околните – мъдростта на старите е велика сила. Употребете я за добро, и Бог ще ви върне добро. Та кой родител не е най-щастлив, когато децата му се грижат едно за друго? Пазете се, за да може да ви има и да се погрижите за другите в труден час.

И, моля ви – предупредете и другите. Нека този Великден, едничък път, се опазят от заразата. Дори ако във вашите очи са безполезни или направо вредни и зли хора. Няма човек, който да заслужава да умира бавно от задушаване. Или да ангажира грижи и оборудване, които биха могли да спасяват в този момент друг. Бъдете мъдри и силни, помогнете да спасим хората. Вие, вярващите, трябва да знаете най-добре чий дар е животът, и колко скъпоценен е. Нека не го пилеем без време. Нека той си тръгне когато му дойде времето. Не преди това. Бог е премъдър и всеблаг – няма да ви се разсърди, ако се опазите, за да помагате на другите Му деца.

Благодаря ви.

За опасността от коронавируса… и отвъд нея

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2290

Споровете опасен ли е SARS-CoV-2 („коронавирусът“) горят. Някои пищят, че е смърт. Някои – че е измислица. С целия спектър между тези двете. А къде е истината?

Къде е тя ще се знае до максимум няколко месеца. Ще сме наясно точно колко трябва да треперим от този вирус.

Но след ден или десетилетие ще се появи друг вирус. Или бактерий. Или глобално затопляне, астероид, полети до Марс, възможност да се живее вечно и т.н., впишете тук любимото си плашило или анти-плашило. И споровете отново ще горят, по същия начин. Защото ще сме научили колко да се боим от SARS-CoV-2, но не и как да спорим и да разбираме опонента си. И изобщо спора като механизъм.

Нека се опитам да обясня какво имам предвид.

Нормално е примерно икономист да е на позицията, че SARS-CoV-2 е дреболия, и не бива да се разрушава икономиката заради него. Той играе своята роля и реализира ползата от себе си по този начин. Това не значи, че трябва да бъде приеман 100% на вяра

Нормално е пък примерно вирусолог да е на позицията, че SARS-CoV-2 е ужасен и опасен. Той пък играе ролята си и реализира ползата от себе си именно по този начин. И също не бива да бъде приеман 100% на вяра. Дори въпреки че е специалист по вирусите, за разлика от икономиста.

Проблемът в конкретно тази светлина, която обсъждам, не е че единият или другият говори неверни неща или е некомпетентен – не е така. Мога да обясня нещата по-точно с пример.

Един автомобил има както двигател, така и спирачки. Двете си противоречат пряко. Двигателят с всяко свое усилие ускорява колата. Спирачките с всяко свое усилия я забавят. Наглед са непримирими и взаимноизключващи се врагове. Но на практика всеки шофьор знае, че всъщност са сътрудници, и че колата може да се придвижва безопасно единствено благодарение на съчетанието на двете.

Обществото е като лека кола, в на практика всяко отношение. Включително на тема вируси. Задължително трябва да имаш и хора-двигатели, и хора-спирачки – изгуби ли се балансът между тях, надделеят ли решително едните, или няма да тръгнеш, или няма да успееш да спреш.

А най-задължително е да има хора-шофьори. Такива, които знаят, че са нужни и двигателите, и спирачките, и могат да преценят кога за кое е време. Добре се движи кола, в която шофьорът е много по-силен и от двигателя, и от спирачките, и им определя кое кога и колко да се задейства. И с обществото е така – функционира правилно, ефективно и безопасно, когато хората-шофьори са повече и по-силни и от хората-двигатели, и от хората-спирачки. И когато с тази си сила и брой са в състояние да определят дали обществото ще даде приоритет в дадения момент на двигателя, или на спирачките.

Не знам прав ли съм, но имам усещането, че в момента имаме доста хора-двигатели и хора-спирачки, но малко хора-шофьори. Затова ми се иска повече хора да придобиват нужните познания и мъдрост, за да играят ролята на шофьори в обществото ни.

И го пожелавам на всички, които четат това.

Снишаване на кривата на диванната епидемиология

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2286

Поредната ми безсъвестна кражба на интелектуална собственост.

Оригиналната статия се казва Flatten the Curve of Armchair Epidemiology, и авторите ѝ са Noah Haber, Mollie Wood и James Heathers. Поради критичната важност на информацията в нея я превеждам и пускам тук, без да съм поискал разрешение от автора.

—-

Проверявайте източниците си, или още хора ще бъдат заблудени.

Написано от Noah Haber, ScD (@noahhaber), Mollie Wood, PhD (@anecdatally) и James Heathers, PhD (@jamesheathers), никой от които не е епидемиолог на заразните болести.

Всички сме виждали съобщения, които ни казват, че „трябва да действаме веднага, или някой ще умре“, че Covid-19 е по същество просто грип, и/или че „снижаването на кривата е смъртоносна заблуда“. Това често е подкрепено с числа, графики, цитирания, ретроактивно редактирани заглавия (“talksies backsies”) и други „научни“ данни.

За съжаление всичко това са признаци на ДКЕ-19, силно заразна болест, която уврежда вземането на мерки срещу Covid-19. Трябва да действаме веднага, за да снишим кривата на диванната епидемиология, или всички ще сме в беда.

Какво е ДКЕ-19?

Дунинг-Крюгер ефектът (ДКЕ) е феномен, при който хората не са достатъчно компетентни, за да разберат, че са некомпетентни. Щамове ДКЕ обикновено циркулират ежесезонно, но в момента нов и вирулентен щам, наречен ДКЕ-19, придобива разпространението на пандемия.

След като привършите четенето на тази статия, ще сте научили, че:

– ДКЕ-19 ви наближава.
– Прави го с експоненциална скорост: постепенно, след това внезапно, след това още по-внезапно.
– Когато пристигне, способността ви да възприемате информация ще бъде увредена.
– Изморените хора, които проверяват разните твърдения, ще започнат да отказват да работят. Някои ще загинат от тъга.
– Единственият начин да предотвратите това е дистанциране от социалните медии. Не утре – днес, веднага.
– Това означава да проверявате източниците си ПРЕДИ да споделяте, от този момент нататък.

(В оригинала тези съвети са съпроводени с графика, която показва как кривата на ДКЕ-19 надхвърля тези на съветите и молитвите, качва се над броя на хората в човечеството и се устремява към Луната – Григор)

Какви са симптомите?

Признаците на ДКЕ-19 обикновено се появяват 3 до 5 дни след като научите, че „епидемиология“ не означава изучаване на кожните болести. Симптомите са различни – сред най-честите са бомбастични твърдения, правене на разни схеми и публикуването им в Medium. (И Facebook, YouTube и т.н. – Григор.) Въпреки че повечето случаи са леки или дори изцяло безсимптомни, настоящата епидемия показва, че тежката форма на ДКЕ-19 заразява предимно мъже между 24 и 36 години, работещи в сферата на технологиите, по причини, неизвестни за учените (които най-безотговорно са също мъже).

Как се разпространява инфекцията?

ДКЕ-19 спада към същото семейство вируси като този, причинил инфекцията b00m3R-FB през 2016 г. Предава се от човек на човек по най-различни начини, включително слушане и повтаряне на глупости по време на седене на тоалетната („фекално-слухов механизъм“), и споделяне на нечистоплътни номера.

Предаването най-често се случва при случайни дигитални контакти с безсимптомни индивиди. Щамът проявява тенденцията да се крие в добронамерени полуистини, което затруднява откриването му. ДКЕ-19 също така се крие във вирусни резервоари в Интернет. След като инфекцията е успяла, ДКЕ-19 е изключително труден за лекуване. Съобщава се за случаи на вторични черепно-лицеви увреждания, отдавани на сблъсквания между бюра и глави на истински експерти.

Нещата ще се влошават

Последните ограничения в придвижването, целящи да ограничат Covid-19, са довели до повече свободно време на разположение на работещите в областта на технологиите в Сан Франциско и околностите му. В тази връзка очакваме експоненциалният растеж на броя на глупостите да става все по-експоненциален, до топлинната смърт на Вселената или следващия вторник (когато ограниченията изтичат – Григор).

В риск ли сте?

Ние комбинирахме съвместния опит на трима доктори на науките, за да създадем модел на изкуствен интелект, който предсказва разпространението на дезинформация, свързана с ДКЕ-19. Смятаме, че това е най-добрият и прецизен модел на разпространение на заразна болест, публикуван в Meduim до момента на публикуването му.

Неща, които можете да направите, за да снижите кривата

– Мийте си телефона поне 20 секунди напълно потопен в топла вода със сапун.
– Спазвайте дистанция 2 метра от социални мрежи.
– Ако даден спор повишава температурата си или изглежда трескав, спешно търсете помощ от специалисти.
– Проверявайте квалификацията на авторите ПРЕДИ да споделяте.
– Слушайте хора, които разбират от това, за което говорят.
– Борете се за по-добра инфраструктура на социални медии, която може да забави разпространението на ДКЕ-19 и други щамове на ДКЕ.

Само вие можете да помогнете да снишим кривата на ДКЕ-19

„Нуждаете се от платена спонсорирана статия?“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2284

Въпросната измама предлага на блогери да пускат на сайтовете си платени статии, писани от „SEO фирма“. Статиите в такива случаи са като правило каквото никой нормален не би публикувал, и/или за каквото публикуващият носи сериозна отговорност и/или си има с някого големи неприятности. Плащането – също естествено – се получава през крив макарон.

Всички предложения, които съм получил до момента, тръгват от един и същи пощенски сървър – eu16.aseoserver.com (IP адрес 80.248.227.21). Отначало не го бях блокирал, за да следя какво ще е положението. Днес го направих – и съветвам всички, които отговарят за пощенски хостинг, да направят същото. А тези, които просто получават поща, да добавят домейна в правилата си за отсяване на спам.

Обмислям и още мерки, но това е едно добро начало.

Капитализъм, комунизъм, заплати, свобода

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2280

Този запис е директна реакция на една статия в BBCThe boss who put everyone at 70k.

Накратко – как един шеф на фирма в Сиатъл решил, че неравенството е прекалено ужасно нещо, и поставил всички на еднаква заплата – 70 хиляди долара годишно. (Включително себе си, като преди това е бил на над 1 милион годишно.) Вместо да фалира, фирмата процъфтяла – за няма пет години троен скок на оборота, удвоен брой служители, значително нараснала печалба…

Първата ми реакция беше – това реално ли е? Неведнъж и аз съм проектирал планове за „отворена фирма“, в която персоналът би имал решаващ глас за нивото на заплатите. В такава фирма заплащето би се определяло на вътрешен пазарен принцип, и като резултат разликата между служителите естествено би станала много по-малка от традиционните десетки до стотици в големите фирми пъти. Но въпреки че очевидно не съм с твърде закостеняло мислене, действията на Дан Прайс ми дойдоха като, да си го кажа директно, комунизъм… Досега буквално нито веднъж не съм видял BBC да напишат някаква лъжа или дори по-манипулативна история, но този път проверих нещата старателно, по няколко различни начина. Оказаха се верни. Още публикации за тази фирма, справки в публични регистри за обороти и печалби – всичко се връзва.

Ами сега?! Нещо в мен продължава да не иска да приеме, че комунистически принцип може да доведе до хубави резултати. Но да спориш с реалността е работа за луди, пък аз имам нахалството да мисля, че не съм луд. И да не искам да бъда луд, дори в днешните времена, когато лудостта май-май е нормата, а нормалността – изключението… И кво прайм ся?

Прочетох няколко пъти статията много внимателно. Там са посочени механизми, които естествено биха довели до по-добра работа във фирмата дори при равни заплати. Намалелите страхове от финансови проблеми. Подобрените възможности човек да отделя време на работата си, а не на битовизми. Подобреното здравеопазване, и оттам подобрени здраве и продуктивност… Но въпреки тези неща, липсата на мотив да се работи по-здраво би трябвало с времето да каже думата си и производителността да започне да спада.

Мисля обаче, че откривам механизъм, който и в такива условия продължава да играе силна отсяваща роля в полза на по-добрите работници. „Гравити Пеймънтс“ е прекрасно място за работа, което никой от тях не би искал да изгуби – тоест, те са мотивирани да работят прилично добре, за да не бъдат уволнени за безполезност. Тоест, стимулът е не вътрешен за фирмата (по-висока заплата, ако работиш по-добре), а външен (оставане там, ако работиш по-добре, или местене другаде на по-ниска заплата, ако работиш по-зле). Тоест, докато повечето фирми в съответната икономика (или бранш) продължават да са „традиционни“, фирмата на Прайс ще се радва на добра производителност на труда въпреки равните заплати. Ако обаче преобладаващият процент въведат такова правило (и ако безработицата е сравнително ниска, та уволнен служител лесно си намира друга работа), бих очаквал стимулът за добър труд в тази фирма да намалее, и производителността да започне да спада.

Сходен на този стимул е и друг. Ако „Гравити Пеймънтс“ тръгне да фалира, служителите в нея ще пострадат точно както ако бъдат уволнени. Затова бих очаквал те не само да се трудят прилично добре, за да не допускат фирмата да фалира, но и да оказват натиск върху по-мързеливите си колеги, за да не ги провалят. А натискът, който би оказвал от личен интерес всеки по-работлив колега, обикновено е доста по-всеобхватен и стига по-дълбоко, отколкото натискът, оказван от амбициозно шефче. Тоест, този механизъм вероятно поддържа производителността дори по-добре, отколкото механизмите на традиционните фирми.

Интересно е, че моделът на Прайс е опровергал и някои други заблуди. (С гордост мога да кажа, че никога не съм вярвал в тях.) Една от тях е, че ако на служителите им се дадат повече пари, те просто ще ги пропилеят, тъй като не са свикнали и научени да управляват пари разумно. Сред персонала на „Гравити Пеймънтс“ е станало точно обратното – получили известна финансова свобода и възможност да разпределят парите си повече според дългосрочната полза, и по-малко според моментната нужда, хората веднага се възползвали. Служители, които имали увреждащи производителността им проблеми, но не можели да си позволят финансово да ги решат преди, го направили веднага. Както Дан Прайс казва, „хората ми бяха здраво мотивирани да работят и преди, така че мотивацията им не се повиши – но се повиши трудоспособността им“.

Новите причини за подобрена трудоспособност не свършили дотук. По-младшите служители започнали да работят забележимо по-здраво. По-старшите се оказали поразтоварени от работа, с възможност реално да вземат полагащата им се, и нужна им почивка. Както казва шефката на продажбите Росита Барлоу, хората са престанали да се тормозят дали ще изкарат достатъчно пари, и вместо това са започнали да мислят как да вършат работата си най-добре.

Интересен момент е, че Дан Прайс никак не е левичар. Той е горещ почитател на Ръш Лимбоу. (Който впрочем е чул за експеримента му и го е нарекъл в ефир комунист. И е добавил: „Надявам се един ден тая фирма да я учат в университетите като пример как социализмът не работи и се проваля.“) И изобщо Прайс е не само милионер, а и консервативен и дълбоко вярващ християнин. Всъщност именно тези му убеждения са го мотивирали да потърси елиминирането на неравенството. (Тук се сещам за предишния си запис, за разликата между консерватора и алт-консерватора. Тази статия е крещяща демонстрация за нея – Прайс е консерватор, но не е алт-консерватор. Ако смятате себе си за консерватори, но не го разбирате, може би предишният ми запис може да ви е от полза.)

Той и до момента е на минималната за фирмата си заплата. Само че кара нова „Тесла“. Подарък от служителите му, по тяхна идея, от собствените им джобове.

Мисля си – заслужен.

Консерваторът и алт-консерваторът

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2277


Много от хората, които познавам, смятат себе си за консерватори. Нищо лошо, нали? Само че значителна част от тях са всъщност алт-консерватори – съвсем различно нещо. И разликата между двете е важна.

Затова реших да спретна, набързо и нескопосано, един запис за разликата между двете. Вероятно ще го редактирам много пъти след публикуването му – не се учудвайте, ако го препрочитате и се различава от спомените ви. Вероятно ще има доста подреждане, систематизиране, добавяне на нови неща… Пък каквото.

Описанията на консерватора и алт-консерватора са събирателни. Реалните хора обикновено имат само част от изброените за категорията им качества, при който каквито се случат. Ако значителна част – примерно към една трета – от описаното за някоя от категориите важи за вас, вероятно спадате към нея. (А ако сте алт-консерватор, е вероятно да не можете да се припознаете в описанието без помощта на външен човек.)

Предварително се извинявам за многословието.

Както консерваторите имат своята карикатура в алт-консерваторите, така и либералите я имат в алт-либералите. На теория би трябвало хората с проблеми в увереността да се разпределят между алт-крайностите сравнително равномерно. На практика обаче, за да получи стабилна вътрешна опора, такъв човек търси да приеме мемеплекс с неоспорими и неподложими на съмнение постулати. Също така, той има желание да взема сам решенията си, но заради липсата на увереност в силите си се бои от носене на отговорността за тях, което отново го насочва към такъв тип мемеплекси – при тях решенията са взети и почиват на неоспорими външни авторитети. Най-сетне, пак заради неувереността в силите си, такъв човек усеща мисленето и преценяването на реалната ситуация като тежък товар, и подсъзнателно търси да го избегне.

Консерватизмът най-често разчита на авторитети и изпробвани с времето положения (а миналото обикновено е по-авторитарно от настоящето). Либерализмът пък по-често се опитва да оспорва авторитетите и да поощрява личния избор. Това не значи, че либерализмът няма как да е догматичен – дори оспорването на авторитетите и личният избор могат да бъдат сами по себе си догми. Но когато бъдат сравнени, консерватизмът създава повече и по-крайни възможности за догматичност от либерализма. По тази причина хората с проблеми в увереността се насочват много по-често към консерватизма (изкривявайки го в алт-консерватизъм), отколкото към либерализма.

Често се твърди иронично, че консерваторът и либералът са интелигентни, докато алт-консерваторът и алт-либералът са, политически коректно казано, алтернативно интелигентни. Реално проблемите с увереността, на които са симптом повечето алт-убеждения и възгледи, са в крайна сметка здравословни проблеми, и от тях могат да страдат и интелигентни хора. Високата интелигентност, и особено високата способност за адекватна самопреценка намаляват вероятността за развиване на алт-възгледи, но не я премахват напълно. В такива случаи извън сферата на алт-убеждението обикновено интелигентността и адекватността на човека са запазени. Убежденията му извън тази сфера могат да са всякакви (включително например истински консервативни при алт-консерватор).

Нещо повече. Проблемите с увереността се формират в подсъзнанието на човека, но поразяват и изкривяват съзнанието му (то се опитва да се опази от неприятните усещания, които му носи неувереността). Затова дори в сферата на алт-убеждението подсъзнателните решения на човека обикновено са адекватни, дори при напълно неадекватни съзнателни решения и мнения. Например той може да твърди, че Америка е отпадъкът и врагът на света, анатема за всеки истински човек, но получи ли някак зелена карта, най-често няма да се поколебае да емигрира там. (И след като емигира ще продължава да изповядва това си убеждение, и съзнанието му всячески ще отказва да приеме факта на разминаването между думите и действията му – емигрирането не го излекува от проблема с увереността, той е болестен и се премахва чрез подходяща терапия, и докато не е премахнат, симптомите му си остават.)

Ето малко примери за разликата между консерватора и алт-консерватора:

—-

Консерваторът си е създал с времето и преживяното някакви политическо-морални убеждения. Когато е проверил къде в спектъра на човешките политическо-морални убеждения се падат те, е открил, че са в неговата консервативна част.

Алт-консерваторът е останал с впечатлението, че да си консерватор е „по-така“, „много яко“ и т.н. За да бъде и той „по-така“, „много як“ и т.н., е решил да бъде консерватор. За целта е възприел каквито убеждения е прочел, чул или предположил, че се водят консервативни.

Убежденията на консерватора са базирани на житейския му опит и способностите му да прецени този опит. Той не се вълнува особено дали те се водят на книга консервативни, либерални или някакви други. Те са ценни за него с това, че са неговите и съответстват на каквото е преживял и видял (според както го е разбрал).

Като правило алт-консерваторът страда от неувереност в себе си, позициите си в обществото или част от него, бъдещето си и т.н. Това може да се дължи на комплекс за малоценност, мозъчен баланс в депресивния спектър, трудни за решаване проблеми в живота и много други причини или техни съчетания. Той търси какъв да бъде, за да подсили увереността си в себе си. Като правило постига тази цел чрез фанатична вяра в нещо, която използва за вътрешна опора. Много такива хора стават религиозни, футболни или други фанатици (повече за тях съм писал тук). Когато фанатизмът се насочи към консерватизъм, човекът става алт-консерватор.

Тъй като убежденията му са базирани на реален опит, консерваторът може да обясни защо точно изповядва всяко от тях. Обясненията му не винаги са идеално логически издържани и фактологично перфектни, но като правило са вътрешно свързани, логични и в разумна степен реалистични. Примерите, които привежда, са от личния му живот или от живота на хора, които той познава отлично, и биха създали същите убеждения у много други хора, ако те бяха били на негово място. Ако негово убеждение бъде оспорено с убедителна логика и очевидни факти (и особено ако това е направено учтиво и добронамерено), консерваторът е склонен да го промени – той търси истината, а не как да наложи на всяка цена своето.

Убежденията на алт-консерватора са просто взети от извън него, и служат, за да му дават вътрешна опора. Затова за него те са постулати, които нямат нужда от обяснение и не търпят оспорване или анализ (заплахата за тях е заплаха за вътрешната му опора). Ако бъде подканен да ги обоснове, той повтаря като развален грамофон едни и същи шаблони („лявото е изначално зло“, „атеизмът е престъпление“, „държавата е зло“, „данъците са кражба“…), без да може да покаже логика в тях, или да докаже връзката им с реалността, дори ако е иначе високо интелигентен. Примерите, които той дава, или са абстрактни, или ако са с него или негови близки, най-често не биха създали същите убеждения у много други хора, ако те бяха били на негово място. Ако слабостта на позицията му бъде демонстрирана категорично, той обикновено избягва заплахата за вътрешната си стабилност, като обявява опонента си за зло, което трябва да бъде игнорирано („ти си левичар!“). Доколко това обявяване е реалистично няма значение за него; той без колебание обвинява в левичарство дори архи-консерватори, които са му посочили неговата налудничавост – под въпрос е постигнатата му с толкова жертви частична вътрешна увереност…

Консерваторът и либералът най-често се уважават в някаква степен и търсят общи неща, на които да се опрат и да действат заедно. Реално обаче обикновено не могат да постигнат обща позиция, тъй като възгледите им са твърде различни. Затова действат еднопосочно само при екстремални обстоятелства, които засягат много основни човешки възгледи, еднакви за целия политически спектър.

Алт-консерваторът и алт-либералът на думи са непримирими противници, и категорично изключват всякаква възможност за съвместни действия. Реално обаче обикновено позициите им по конкретни въпроси са сходни или дори се припокриват (еднаквият психичен проблем се облекчава при сходни или еднакви действия и решения). Затова те често работят еднопосочно, въпреки че обикновено не са наясно как това е възможно и дори отричат еднопосочността пред околните и себе си. Да им се обяснят причините за нея означава увереността им в догмите им да бъде разклатена, а те не могат да го допуснат. Затова обикновено отхвърлят обяснението по стандартния (описан по-горе) начин.

Когато разумно действие се разминава като характер с традиционна за консерватора позиция, той обмисля доколко то е добра идея, и ако може да разбере, че е, го предприема. Като правило след това позицията му се променя в степен, която съответства на реалността (според колкото и както той я разбира). Той може да промени позицията си напълно, или да дефинира условия, при които тя е добра, а извън тях не е, и т.н. Промяната най-често е трайна. Накратко – неговата реакция е реакция на нормален човек, който е разбрал, че не е бил напълно прав.

Алт-консерваторът в такава ситуация е разкъсан между необходимостите да предприеме разумно действие и да пази съзнанието си от разклащане на опората му. Затова той като правило влиза в дисоциация на съзнателно от подсъзнателно. Най-често предприема действието, но не променя позицията си, дори ако тя диаметрално противоречи на действието, включително докато го върши. Ако му бъде посочено, че той върши обратното на това, което говори, алт-консерваторът реагира по стандартния в такива ситуации начин.

Консерваторът рядко е фанатик – той като правило търси практичните, земни и работещи решения (които рядко са крайните). Той може да мрънка какъв шоколад е имало преди половин век и колко невъзпитани са младите днес, но обикновено е добронамерен към околните. Най-често гледа да избягва политически крайните решения и фигури, понеже разбира, че те като правило не работят и не са добри за обществото. Ако например новоизлюпен политик обяви Рейгън и Тачър за „мръсни левичари“, консерваторът моментално разпознава, че този е или луд, или измамник, и го загърбва. Ако политик призовава за дискриминация срещу категория „други“ хора – различни малцинства, мигранти, друговерци… – консерваторът като правило разбира, че като се тръгне по този път, ще се стигне и до него и/или скъпите му, и се противопоставя.

Алт-консерваторът почти винаги е фанатик. (Ако да си консервативен е „по-така“, значи колкото по-консервативен си, толкова „по-така“ си. А тъй като нуждата му да е „по-така“ е болестна, тя няма мярка и граници.) Като правило подкрепя политическите крайности – те му позволяват да се усеща по подразбиране над не толкова крайните. Ако новоизлюпен политик обяви Рейгън и Тачър за „мръсни левичари“, алт-консерваторът моментално го разпознава като „свой човек“ и подкрепя тезите му. Колкото по-догматични и откъснати от реалността са формулировките на политика, толкова по-близък го чувства алт-консерваторът (понеже и неговият „консерватизъм“ е догматичен и абсурден, и той подсъзнателно го усеща). Той най-често знае, че призиви към дискриминация на други хора са опасни и не бива да бъдат следвани, но подсъзнанието му крещи, че именно това е нужното му – да се възвисява за сметка на принизяването на другите, по липса на друг начин. И като правило или го склонява към подкрепа, или поне отслабва съпротивата му срещу такъв политик до бездействие.

Консерваторът вярва в честността, почтеността и упорития труд. Той подкрепя правото на хората да забогатяват, ако не е чрез престъпления. Не винаги гледа с добро око твърде богатите, но най-често ги уважава заради постигнатото от тях. Когато не може да постигне нещо, търси грешката в себе си. Като правило не се интересува от конспиративни теории и смята вярващите в тях за кукута. Медиите, които разпространяват конспиративни теории, не представляват интерес за него.

Алт-консерваторът като правило не вярва, че с честност, почтеност и упорит труд може да се постигне много (иначе как така той не е постигнал?). Въпреки че смята себе си за консерватор, за него богатите са най-често престъпници, успели благодарение на участие в някаква тайна конспирация. Затова той вярва в конспиративни теории, които твърдят, че група някакви (илюминати, билдерберги, глобалисти, либерали, евреи…) заробват останалите и живеят на техен гръб. Медиите, които разпространяват такива теории, за него са пътят, истината, животът, хлябът и въздухът на съществуването му.

Консерватизмът цени и разчита на традиционните стойности. Съответно консерваторът сравнително често е религиозен (по не-болестен начин – например, той изключително рядко е фанатик). Когато е религиозен, мотивите му за това като правило са хуманистични и добронамерени. Отношението му към изповядващите други религии, особено към сродни на неговата, е добро: той преценява първо по реалните качества на човека, а после по религията му. Често се моли преди лягане, храна и т.н. Молитвата му е искрена, ако и понякога пропусната или попретупана заради забързаното ежедневие. Обяснението му защо вярва и се моли понякога не е издържано логически, но е човешки убедително и разбираемо. Той знае различни молитви, кога коя се използва, и защо – дори ако няма социален кръг от други вярващи, покрай които да няма как да не ги научи. Ако не може да убеди някой атеист или друговерец, ще се помоли Бог да му дава добро. Посещава местната църква когато може, често е добър приятел със свещеника ѝ, с удоволствие би дарил за нея пари (ако може да си го позволи), без да се бие в гърдите за това.

Алт-консерваторът е религиозен, понеже е прочел или чул, че консерваторите са религиозни. Съответно религията е част от алт-сферата му, и той е фанатик в нея – нетърпимостта му към други религии е голяма, и изповядващите ги за него са по-долно качество хора, като правило носители на някакви много лоши черти. (Това му позволява да усеща себе си над тях, и така компенсира ключовия му проблем.) Най-често няма съзнателно обяснение защо вярва; при директен въпрос папагалства шаблони, които е очевидно за всички освен за него, че не може да обясни. Най-често няма особена представа кога е редно вярващият да се моли, и не знае нито една молитва, често дори и че за различни неща има различни молитви. (Ако я има, е като правило защото познава други, реални вярващи, които са го образовали по въпроса.) Ако не може да убеди атеист или друговерец, го обявява за враг. Най-често не ходи на църква, понякога дори не знае към коя църква се води районът му, и няма представа кой свещеник служи в нея или кога се извършват служби. Ако е богат и ѝ дарява пари, го прави демонстративно и публично – това е, което му носи самоутвърждаване.

Консерваторът признава необходимостта от държава и нейните органи – съд, полиция, армия… Съгласен е, че те трябва да не се месят в личния живот, и изобщо компетентността им да е ограничена само където са реално нужни, но в тези рамки ги смята за полезни. За него те са опора и гордост на обществото, гарант на неговата сигурност, и трябва да им се помага и съдейства. Може би не са перфектни, но перфектни неща няма – недостатъците трябва да се поправят, а не с мръсната вода да се изхвърля и бебето. Затова той подкрепя реда, дисциплината, правото на самозащита от престъпници, смъртното наказание и т.н.

Алт-консерваторът няма никаква вяра на държавата, съда, полицията и т.н. Причината е, че е чел (най-често в хибридни опорки, създадени от враждебни страни), че те са лоши и консерваторите не им вярват. Той иска те да са максимално ограничени, а по възможност изобщо да ги няма. Това по никакъв начин не му пречи той да подкрепя смъртното наказание, здравата ръка и т.н. (които ще бъдат определяни и прилагани от същите тези органи) – чел е, че консерваторът ги подкрепя. Също така е категоричен, че тези органи трябва да вършат всичко в страната – да чистят, финансират и прочее – без да се замисля как биха могли да го вършат, ако ги няма или са силно ограничени. Пак по същия начин той подкрепя носенето на оръжие от всеки, за да могат хората да се защитават от правителството си, без изобщо да се замисли колко могат пистолети срещу танкове, бомбардировачи и друго правителствено въоръжение. Ако разминаването в логиката му и/или нереалността на позициите му бъдат посочени, реагира срещу заплахата за вътрешната му стабилност по стандартния начин.

В България консерваторът най-често не подкрепя замяната на лева с евро, тъй като левът е наша изпитана валута, българска традиция, наша гордост и минало, и така олицетворява повечето консервативни ценности. В същото време той признава, че такава замяна ще има и много плюсове – ще даде на хората мъничко повече самостоятелност и независимост, ще създаде условия за поограничаване на краденето от политици, и т.н. При вероятност за нарушаване на валутния борд и обезценяване на лева, консерваторът най-често обменя левовете си в евро, понеже е разумно да го направи, но съжалява и се срамува, че на лева му се налага да преживее този позор.

Алт-консерваторът е непоклатимо против замяната на лева с евро, тъй като тя е „загуба на суверенитет“, „предателство към България“, „връчване на власт на брюкселските бюрократи“, „ограбване на хората“ и други подобни „консервативни“ шаблони. Вместо нея той предлага „желязно спазване на валутния борд“, без да осъзнава, че това значи точно същото (и не е ясно доколко е реалистично). Ако се създаде опасност за нарушаване на валутния борд, той спринтира да обмени левовете си в евро, като правило без да престава да говори против приемането на еврото, колко лоша валута е то и как ще се провали всеки момент. Ако му се посочи, че двете си противоречат пряко, реагира по стандартния при поставяне под въпрос на вътрешната му опора начин.

Консерваторът най-често е противник на абортите. Причината като правило е, че той смята зародиша за живо човешко същество, жал му е за него и иска да му даде шанс да проживее един живот. Когато спори по въпроса, той най-често разчита на човешка топлина и неоспоримост на фактите му. Понякога той се аргументира с шаблонни постановки от сорта на „теб те има, понеже вашите не са направили аборт, нали?“, но искрено ги вярва и при необходимост може да ги обясни според интелекта си. Когато постановките идват от друга област, той вярва в нея и има познания в нея – примерно религиозните постановки означават дълбока и искрена религиозност. Ако в семейството му има бременност, която не могат да си позволят, той ще направи всичко по силите му, за да запази детето – а ако не успее, ще отиде на аборт с дълбоки, силни и доживотни угризения. Ако тезата му бъде оспорена с аргументи, които са убедителни, той ги приема и най-често променя в някаква степен вижданията си.

Алт-консерваторът е противник на абортите, понеже е чел или чул, че да си противник на абортите е консервативно. Аргументира се като правило с шаблони, прочетени или чути отнякъде, без разбиране на смисъла зад тях – както и във всичко друго, свързано с „консерватизма“ му, той ги има за безусловни постулати и приема всяко поставяне под съмнение на тях, или дори просто хипотетично съмнение, на нож. (Подсъзнателно усеща, че то би рискувало да разколебае вътрешната му опора.) Ако в семейството му има бременност, която не могат да си позволят, той ще отиде на аборт без колебание и съжаление, без да престава да говори срещу абортите и без да се интересува, че думите и действията му се разминават. В спор по въпроса, както и във всеки друг спор в алт-областта му, разчита не на качеството на фактите си, а на опити да надговори / надвика опонента. (Когото приема не като опонент, а като противник – както във всеки спор по „консервативни“ теми.) Ако опонентът докаже тезата си недвусмислено, алт-консерваторът реагира срещу заплахата за вътрешната му опора по стандартния начин.

Консерваторът като правило е умерен противник на инициативите за „зелена“ енергия от типа на вятърни и слънчеви електроцентрали, тъй като ги смята за недостатъчно изпитани и доказали се. Ако такива източници са се доказали (примерно ВЕЦ-овете), той ги подкрепя охотно. Доводите му обикновено са разумни, според интелекта и познанията му. Той охотно вижда както недостатъците, така и предимствата на такива енергийни източници. Най-често не би се съгласил на драстични ограничения на възможностите за бизнес, ако те целят да опазват природата, но охотно подкрепя идеята тя да бъде опазвана – „назад към природата“ е важен консервативен принцип. (Който консерваторът изповядва в разумна степен – той не би препоръчал на никого да се върне да живее в Средновековието.) Ако има възможност, консерваторът с удоволствие участва в благотворителни инициативи за опазване или възстановяване на природата. Ако позициите му бъдат оспорени аргументирано и с факти, приема фактите и променя позициите си адекватно.

Алт-консерваторът е противник на „зелената“ енергия, понеже е чел или чул, че консерваторите са нейни противници. Най-често това обхваща дори доказали се и нужни енергийни източници като ВЕЦ-овете – ако нещо може да бъде закичено с етикет „зелена енергия“, то е за него анатема. Доводите му срещу нея са също толкова изпапагалствани, неубедителни и извън способността му да защити тях самите, колкото и навсякъде другаде в „алт“-областта му. Каквото е „зелена енергия“, за него има само недостатъци и никакви предимства, и всякакви факти зад обратното отскачат от главата му като грахчета от танкова броня. Никога не би се съгласил на никакви ограничения за бизнеса с цел опазване на природата, без никакво значение колко я съсипва този бизнес, и идеята тя да бъде опазвана за него е „мръсно левичарство“. Като правило не би участвал в благотворителни инициативи за опазване или възстановяване на природата, освен ако не предлагат възможност да се бие в гърдите с това. Ако позициите му бъдат оспорени аргументирано и с факти, реагира по стандартния за такава ситуация за него начин (виж по-горе).

Консерваторът е полезен за обществото с противопоставянето си на неща, които са още твърде нови и неизпитани. Либералът е склонен да се предоверява на тези неща – така той помага на обществото да напредва, но в същото време неглижира рисковете от напредъка. Нормалните консерватор и либерал са уверени в позицията си според колкото е обоснована в конкретния случай – така между тях сравнително лесно се постига баланс, който зависи от реалното положение на нещата. Накратко, консерватизмът и либерализмът в обществото са като спирачките и двигателят на кола. Без двигател тя няма да тръгне, без спирачки пък ще катастрофира, и скоростта и безопасността ѝ зависят от разумния баланс в употребата на двете.

Алт-консерваторът, точно както и алт-либералът, е непоклатимо краен в позицията си без значение каква е реалността, и затова ползата от него при вземане на правилни решения е в идеалния случай нулева. На практика той обикновено е опасен за обществото със заблудата си, че преценява реалността, докато всъщност решава проблем на собствената си личност. Той е традиционната опора на всеки политически измамник и кандидат-диктатор, на всеки фанатик и всяка налудничава идея. Той е незаменимият „полезен идиот“ на всяко чуждо разузнаване, което се опитва да отслаби и дестабилизира държавата и обществото му. Ако консерваторът и либералът са като правило движещите сили зад правилния баланс при вземането на решения, алт-консерваторът и алт-либералът са като правило движещите сили зад грешките при вземането на решения.

Реално алт-консерваторът и алт-либералът са не хора с определени политически убеждения, а нерешени проблеми на общественото здравеопазване, и демонстрация защо е важно то да съществува и да решава проблеми като техните. Ако вътрешните им проблеми (като правило нямащи нищо общо с политиката) бъдат решени чрез подходяща психотерапевтична (при тежки случаи и психиатрична) намеса, алт-консерваторът и алт-либералът изоставят алт-„убежденията“ си и заемат място някъде в нормалния политически спектър.

За уринотерапията… и подобните.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2275

Моя добра позната наскоро ми писа един е-майл. Скалъпих ѝ отговор, набързо, неподреден и неизчистен. После се ядосах на себе си – не се пише така претупано на човек, когото уважаваш! Реших да ѝ пратя подобрена версия. След това ми хрумна, че сигурно и други хора биха ме попитали същото. И отговорът, вместо в е-майл към нея, се появява тук.

—-

> Здравей, Гриша.
>
> Предварително се извинявам за безумния въпрос и ако го считаш за толкова
> налудничав, че не заслужава вниманието ти, можеш да не отговаряш. Честно
> да си кажа и аз го смятам за такъв, но не мога да се въздържа да не те
> питам какво ти е мнението.
>
> Ще започна с това, че според мен от чисто еволюционна гледна точка няма
> как да е станала грешка при развитието на бозайниците така, че организмът
> на всички ни да се пречиства от отпадъчни материали и токсини посредством
> отделянето на пот, урина и фекалии.
>
> Затова ми е интересно откъде и на какво основание се появиха — прощавай,
> ама преди малко видях наименованието на специалността; добре, че бях
> седнала — “уринотерапевти” и защо, аджеба, препоръчват на хората да пият
> собствената си сутрешна урина.
>
> Даже чух определение за уринотерапията като “върховна форма на
> хомеопатия”.
>
> 🤣🤣🤣
>
> Ох, извинявай. 😂😂😂 Не мога. 🤣🤣🤣
>
> Та, ако искаш, кажи си мнението.
>
> Поздрави,

Привет,

Естествено, урината – сутрешна или друга – не съдържа нищо, което да е полезно за човешкия организъм. В твърде екстремни условия човек може да я пие заради водата в нея, но това рядко удължава живота с повече от ден-два.

Реално, светът напоследък е пълен с хора, които не могат да се почувстват на мястото си и реализирали се, и имат усещането, че нямат минималната необходима обществена позиция. Че положението им в обществото е несигурно, те не могат да разчитат на него и са заплашени от мизерия, лошо отношение и/или други неприятности. Последният запис в блога ми е точно за такива – и мисля да пиша и още, но все не намирам време и енергия.

В минали времена тези хора също ги е имало, и вероятно са били същият процент в обществото, ако не и по-голям. Тогава обаче борбата е била най-вече за базово биологично оцеляване. Имаш ли го, имаш защо да си щастлив. Нямаш ли го, те няма. Затова и процентът им в обществото не е бил значителен. Когато ситуацията е ставала по-добра, процентът често е ставал значителен, и това най-често е било причината за упадъка на това общество. (Древен Рим е един пример. Древен Египет е друг…)

Изглежда, че това качество на хората, когато бъдат обединени в общество, се оказва „слабо място“, „дефект в дизайна“ на обществото. Вероятно еволюцията може да се справи с него, като промени някои баланси в мозъците ни. (Основно баланса на социалната удовлетвореност. Когато е изместен към нисък, хората се борят повече. В условия на недостиг на блага това е от полза. Когато обаче базовите блага са налице, вредата започва да превишава ползата…) Но еволюцията ще има нужда от милиони години за целта, така че няма смисъл да чакаме на нея.

Причините човек да се чувства социално неудовлетворен са най-различни. Някои хора са мързеливци и/или некадърници. Други имат физически или интелектуални проблеми, които им пречат. Трети живеят в общества, които подтискат инициативата и свободата на индивида. (Именно там този ефект е най-масов.) Четвърти са родени с твърде нисък такъв баланс на мозъка, или „се разболяват“ от него в някой момент. (Примерно заболяванията от депресивния спектър сравнително често дават такъв ефект, понякога далеч преди заболяването да се прояви разпознаваемо. Нерядко този ефект за цял живот остава единственият признак.)

В крайна сметка проявата е една и съща – човек почва да търси някаква вътрешна опора, която да го крепи. Обикновено опорите са два типа. Единият е непоклатим и всеправ авторитет – божество, фюрер, патер фамилиас, светло бъдеще… Другият е нещо, което дава на човека специална стойност, прави го значим сред другите, че и повече от тях – невероятни умения, тайни и могъщи знания, необясними способности, принадлежност към група „специални“ / „избрани“… Така човекът получава възможност да се чувства по-значим и с по-сигурни позиции в обществото. Реално, естествено, той вместо това вписва себе си в категорията, за която Тери Пратчет казваше: „И тези хора карат коли и гласуват, а някои притежават оръжие…“

Някои хора улучват в търсенето си натрупване на реални познания или умения, или пък попадат на някой, който разбира ситуацията им и им помага. В повечето случаи обаче намерената опора дава някаква стойност или дори изобщо съществува само в представите на човека. Иначе казано, тя формално е вид неадекватност – тиха (или не толкова тиха) лудост. (Моля те, не го бъркай с психично заболяване. Повечето психично болни, които познавам, си пият лекарствата и възприемат реалността адекватно – те не са луди. Докато доста хора без диагноза се водят нормални, но реално са неадекватни – луди – до степен да са опасни за себе си и околните.)

Защо тогава е толкова разпространена, особено напоследък? Когато такива луди се съберат в група, те си дават един на друг подкрепата, от която се нуждаят. Бог може да няма, но общността на една църква винаги ще помогне на закъсалия сред тях – уязвимостта и несигурността му намаляват. Земята може да не е плоска, но плоскоземецът се чувства по-добре, когато го смятат не за луд, а за по-знаещ от другите – социалното му признание расте. Да, само сред плоскоземци, но ако те са основната му социална среда…

А Интернет даде възможност да се комуникира с целия свят. Допреди 50 години вярващите, че Земята е плоска, най-често бяха изгубени сред масата нормални хора. Неадекватността им носеше минуси вместо плюсове, и това ги насочваше да се освободят от нея и да търсят адекватни начини за интегриране… Сега обаче и най-шантавият луд лесно намира себеподобни в Интернет. И участието в групата им му дава усещане за интегрираност и оттам сигурност – лудостта му се превръща в (субективен) плюс вместо минус. Така че където има Интернет, лудостите пламват като чумна епидемия в средновековен пренаселен град.

Групите луди не само разпространяват лудостите върху здрави (но податливи) хора, но и ги задълбочават у вече полуделите. (Съжалявам за неделикатния термин – точен е.) Като правило те смятат здравите за ненормални или промити („sheeple“), и виждат опитите да им се помогне като опити да бъдат „промити“ и „заробени“. Това създава у околните съответното отношение към тях – като към тежко луди – и ги излага на подигравки и друго открито негативно отношение. А това засилва у тях усещането за липса на свое място, нестабилност и заплаха, и оттам необходимостта да вярват още по-разпалено във фикс-идеята си. И да се изолират още по-силно от здравите, и съответно от шанса да получат обратна връзка от реалността.

Усещането за вътрешна заплаха поради неприспособеност не е от ясно очертаните усещания. Много хора изобщо не осъзнават, че ги движи именно то. Преобладаващият процент от другите го осъзнават в някаква степен под някаква форма, но не могат да я дефинират достатъчно точно, за да им даде база за вземане на реално полезни мерки. Затова тези хора са напълно способни, за да го облекчат, да правят неща, които всъщност са крайно неадекватни – дори в области, в които те са специалисти. Има лекари, които искрено вярват в хомеопатията (освен че има измамници в престилки, които просто правят пари от нея). Има инженери и физици, които искрено вярват, че ще изобретят или вече са изобретили вечен двигател. И навсякъде е пълно с избиратели, които искрено вярват, че поредният Путин, Орбан или Тръмп ще ги спаси. Необходимостта им да вярват, че морето може да се подкваси, и Фюрерът знае как и ще го направи за тях, се оказва по-силна от базовия здрав разум.

Също така, това усещане е изкривена проява на инстинкта за самосъхранение, и затова е изключително трудно да бъде преодоляно от разум или логика – особено когато те му противоречат пряко. Никоя нормална майка не би поила детето си с пикня и не би го мазала с кравешки лайна – но ако вътрешното усещане за несигурност я е довело до вярване в уринотерапия, „народни рецепти“, антиваксерство и подобни, тя ще го върши и ще защитава тези си действия агресивно. Нерядко дори очевидна заплаха за живота на детето няма да я спре, нито ще е способна да види как от истинско лечение детето ѝ се оправя, а от нейното се влошава, независимо колко очевидно е. На http://www.gatchev.info/blog/?p=2073 можеш да прочетеш за малко такива случаи – а има още много.

Или пък никой разумен човек не би подкрепял президент като Тръмп, но фанатично вярващите в за каквото той твърди, че се бори, ще са готови дори да воюват за него. Никакви факти, че той кани чужди държави да се месят в Америка, или ѝ вреди по друг начин за своя изгода, няма да бъдат повярвани от тях, независимо колко добре са доказани. И, както той обича да се хвали, дори да застреля някого, те няма да трепнат – ще се разколебаят единствено ако той ги „предаде“, ако влезе в противоречие с фикс-идеята им. (Което той няма да направи, защото има нужда от гласовете им, и нищо чудно да планира да използва оръжията им.) Точно както на времето образованият и културен немски бюргер масово е подкрепял Хитлер заради обещанието, че ще го изтръгне от разрухата след Първата световна война и ще направи Германия отново велика. И както масовият нискообразован и беден руснак сега масово тъгува по Сталин, при който „олигарсите са ги разстрелвали и пращали в Сибир“, и т.н. Както казва принцеса Амидала, „ето как загива демокрацията – под бурни ръкопляскания“.

По тази причина тези вярващи могат да бъдат и много опасни. Те са таргетът на всеки измамник, който се е досетил какво обещание те искат да чуят, или знае как да ги уплаши, така че да потърсят закрила от него. Съответно, те са средството той да реализира мераците си. А мераците и амбициите на хора, готови да лъжат другите в очите за лична изгода, рядко са читави или полезни за другите… Положението е такова във всички мащаби – от най-малък, примерно телефонни или улични измамници та до най-голям, примерно правителства и държавни глави.

Нещо повече, в съвременния свят измамниците често добре знаят, че вярата на зомбитата в тях се държи на вътрешната безизходица на тези зомбита. Затова, докопат ли се до власт, те често правят каквото могат, за да засилят тази безизходица. Примерно, ако сериозен проблем в съответната държава е бедността, те се грижат тя някак си все да не се оправя. (Естествено, заради злите вътрешни врагове, които пречат – и трябва да бъдат елиминирани с желязна ръка, до последна капка кръв. Зомбитата ще го подкрепят.) Или пък, ако основна карта им е ксенофобията, те бързат да скарат страната си с всички други и да съсипят имиджа ѝ, така че сънародниците им да започнат и реално да бъдат остракирани и гледани с неприязън от чужденците.

Най-лошото е, че съществуват организации, за които използването на хора като „актив“ (инструментариум / пушечно месо / материал) за постигане на целите им, е част от работата им. За руското военно разузнаване например напоследък това е основният начин на работа (неговата основна дейност е не събирането на информация, а навреждането на потенциалния враг, по възможност чрез полезни идиоти сред собствения му народ.). Съответно, тези организации старателно разработват и използват това, което се нарича „социално инженерство“. А златоносната жила на социалния инженер са именно типът зомбита, които описвам. Така че те стават опасни не само за себе си и околните, или дори за целите си народи, а и за страните си.

(Помниш ли „Синия кит“? Онази „игра“ на предизвикателства за деца, която започва със закъсняване за час в училище, минава през по-сериозни неща, и свършва със самоубийство? Официално тя изобщо не съществува, особено в Русия, където бяха преобладаващият брой случаи. И случаите, разбира се, също не съществуват, всичко е медийна измислица… Само че аз познавам два такива случая. И познати руснаци, на които вярвам, са ми разказвали как опити да се разучава какво е станало се сблъскват с непоколебимо и отлично координирано противодействие от „няма такива служби“-те. Затова подозирам, че може би това е бил експеримент на въпросните служби – как работят едни или други методи за управление на управляеми…)

Дори без измамници, които да поемат юздите им, тези хора продължават да са опасни. Над 90% от съвременните терористи – ислямски, крайно десни, крайно леви… – спадат именно към тях. (Останалите 10% се делят горе-долу поравно между антисоциални психопати / социопати тип 1 по Дейвид Хюм, болни от психози и иначе нормални хора, които обаче са преживели твърде крайни неща.) Немалък процент от преуспелите хора, които обаче не са способни да осъзнаят богатството и осигуреността си и трупат пари по всякакви начини, докарвайки хиляди до мизерия, са също такива. Пак такива са най-често този тип адмнистратори от най-различни нива, от министър та до охранител в община, които не могат да спрат да се изживяват като дерибеи и постоянно изпитват вътрешна нужда да командват другите и да им демонстрират, че са над тях.

За справяне с проблемите, които създават тези хора, често се предлагат наглед логични, но всъщност напълно неадекватни мерки. (Особено от измамници, които обещават да се борят с причиняван от такива хора проблем, но всъщност търсят как да го запазят.) За справяне с терористите се предлагат брутални мерки срещу свободата на хората, омраза към всички различни, и т.н. Срещу алчните богаташи – комунизъм, експроприация и прочее. Срещу наглите дерибеи в обществени институции – граждански тероризъм… Естествено, никое от тези решения няма да сработи – няма как. Това е проблем на общественото здравеопазване, и може да бъде решен единствено с неговите средства.

Как може да се реши проблемът? Страдащите от този проблем по същество са болни, които не са намерили своето лечение. Като начало, правилно диагностициране на проблема. След диагнозата трябва да следва преценка доколко болният е опасен за себе си и околните. Следва подходящо лечение (а за опасните за себе си и околните и принудителна хоспитализация, ако е нужно). Обикновено добър курс широкоспектърни антидепресанти е чудесно начало на връщането на тези хора към реалността и основа за тяхна успешна интеграция в обществото. Той трябва да бъде последван от психотерапвтичен курс с цел да разреши вътрешните проблеми на пациента, и особено неспособността му да се интегрира в обществото. При много пациенти вероятно ще се наложи и последващ курс за придобиване на умения, които ги правят ценни и полезни за обществото. При пациенти с по-сериозен органичен мозъчен проблем може да се наложи постоянно лечение. При редки случаи, които не се повлияват от лечението, може да се наложи дори перманентна хоспитализация.

Такава методология без съмнение може, и вероятно ще бъде използвана на много места срещу политически опоненти и други неудобни за вече установил се диктатор хора. Всъщност, опитът с нея идва предимно от точно такива ситуации. Той е един от примерите как комунизмът може да използва принципно добри идеи за зли цели. (Други примери за това са комунистическото / пост-комунистическото правителство, съд, отбранителна система, имитация на свободен пазар и т.н.) Затова е важно да се вземат надеждни мерки, че в тази система ще попадат реални болни с нужда от здравна помощ, а не политически опоненти… Какви точно трябва са – не знам. Но знае ли се това дотук, може би има как да се определи и какви предпазни мерки пък срещу него са нужни. 🙂

Григор