Tag Archives: Politics

The Great Inversion

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8526

There’s a political trend I have been privately thinking of as “the Great Inversion”. It has been visible since about the end of World War II in the U.S., Great Britain, and much of Western Europe, gradually gaining steam and going into high gear in the late 1970s.

The Great Inversion reached a kind of culmination in the British elections of 2019. That makes this a good time, and the British elections a good frame, for explaining the Great Inversion to an American audience. It’s a thing that is easier to see without the distraction of transient American political issues.

(And maybe I have an easier time seeing the pattern because I lived in Great Britain as a child. British politics is more intelligible to me than to most Americans because of that early experience.)

To understand the Great Inversion, we have to start by remembering what the Marxism of the pre-WWII Old Left was like — not ideologically, but sociologically. It was an ideology of, by, and for the working class.

Now it’s 2019 and the Marxist-rooted Labor party in Great Britain is smashed, possibly beyond repair. It didn’t just take its worst losses since 1935, it was eviscerated in its Northern industrial heartland, losing seats to the Tories in places that had been “safe Labor” for nigh on a century.

Exit polls made clear what had happened. The British working class, Labor’s historical constituency, voted anyone-but-Labor. Only in South Wales and a handful of English cities with large immigrant populations was it able to cling to power. In rural areas the rout was utter and complete.

To understand the why of this I think it’s important to look beyond personalities and current political issues. Yes, Jeremy Corbyn was a repulsive figure, and that played a significant role in Labor’s defeat; yes, Brexit upended British politics. But if we look at the demographics of who voted Labor, it is not difficult to discern larger and longer-term forces in play.

Who voted Labor? Recent immigrants. University students. Urban professionals. The wealthy and the near wealthy. People who make their living by slinging words and images, not wrenches or hammers. Other than recent immigrants, the Labor voting base is now predominantly elite.

This is the Great Inversion – in Great Britain, Marxist-derived Left politics has become the signature of the overclass even as the working class has abandoned it. Indeed, an increasingly important feature of Left politics in Britain is a visceral and loudly expressed loathing of the working class.

To today’s British leftist, the worst thing you can be is a “gammon”. The word literally means “ham”, but is metaphorically an older white male with a choleric complexion. A working-class white male, vulgar and uneducated – the term is never used to refer to men in upper socio-economic strata. And, of course, all gammons are presumed to be reactionary bigots; that’s the payload of the insult.

Catch any Labor talking head on video in the first days after the election and what you’d see is either tearful, disbelieving shock or a venomous rant about gammons and how racist, sexist, homophobic, and fascist they are. They haven’t recovered yet as I write, eleven days later.

Observe what has occurred: the working class are now reactionaries. New Labor is entirely composed of what an old Leninist would have called “the revolutionary vanguard” and their immigrant clients. Is it any wonder that some Laborites now speak openly of demographic replacement, of swamping the gammons with brown immigrants?

It would be entertaining to talk about the obvious parallels in American politics – British “gammons” map straight to American “deplorables”, of course, and I’m not even close to first in noticing how alike Donald Trump and Boris Johnson are – but I think it is more interesting to take a longer-term view and examine the causes of the Great Inversion in both countries.

It’s easy enough to locate its beginning – World War II. The war effort quickened the pace of innovation and industrialization in ways that are easy to miss the full significance of. In Great Britain, for example, wartime logistical demands – especially the demands of airfields – stimulated a large uptick in road-making. All that infrastructure outlasted the war and enabled a sharp drop in transport costs, with unanticipated consequences like making it inexpensive for hungry (and previously chronically malnourished!) working-class people in cities to buy meat and fresh produce.

Marxists themselves were perhaps the first to notice that the “proletariat” as their theory conceived it was vanishing, assimilated to the petty bourgeoisie by the postwar rise in living standards and the propagation of middlebrow culture through the then-new media of paperback books, radio, and television.

In the new environment, being “working class” became steadily less of a purchasing-power distinction and more one of culture, affiliation, and educational limits on upward mobility. A plumber might make more than an advertising copywriter per hour, but the copywriter could reasonably hope to run his own ad agency – or at least a corporate marketing department – some day. The plumber remained “working class” because, lacking his A-level, he could never hope to join the managerial elite.

At the same time, state socialism was becoming increasingly appealing to the managerial and upper classes because it offered the prospect not of revolution but of a managed economy that would freeze power relationships into a shape they were familiar with and knew how to manipulate. This came to be seen as greatly preferable to the chaotic dynamism of unrestrained free markets – and to upper-SES people who every year feared falling into poverty less but losing relative status more, it really was preferable.

In Great Britain, the formation of the National Health Service in 1947 was therefore not a radical move but a conservative one. It was a triumph not of revolutionary working-class fervor overthrowing elites but of managerial statism cementing elite power in place.

During the long recovery boom after World War II – until the early 1970s – it was possible to avoid noticing that the interests of the managerial elite and the working classes were diverging. Both the U.S. and Great Britain used their unmatched industrial capacity to act as price-takers in international markets, delivering profits fat enough to both buoy up working-class wages and blur the purchasing-power line between the upper-level managerial class and the owners of large capital concentrations almost out of existence.

The largest divergence was that the managerial elite, like capitalists before them, became de-localized and international. What mobility of money had done for the owners of capital by the end of the 19th century, mobility of skills did for the managerial class towards the end of the 20th.

As late as the 1960s, when I had an international childhood because my father was one of the few exceptions, the ability of capital owners to chase low labor costs was limited by the unwillingness of their hired managers to live and work outside their home countries.

The year my family returned to the U.S. for good – 1971 – was about the time the long post-war boom ended. The U.S. and Great Britain, exposed to competition (especially from a re-industrialized Germany and Japan) began a period of relative decline.

But while working-class wage gains were increasingly smothered, the managerial elite actually increased its to price-take in international markets after the boom. They became less and less tied to their home countries and communities – more willing and able to offshore not just themselves but working-class jobs as well. As that barrier eroded, the great hollowing out of the British industrial North and the American Rust Belt began.

The working class increasingly found itself trapped in dying towns. Where it wasn’t, credentialism often proved an equally effective barrier to upward mobility. My wife bootstrapped herself out of a hardscrabble working-class background after 1975 to become a partner at a law firm, but the way she did it would be unavailable to anyone outside the 1 in 100 of her peers at or above the IQ required to earn a graduate degree. She didn’t need that IQ to be a lawyer; she needed it to get the sheepskin that said she was allowed to be a lawyer.

The increasingly internationalized managerial-statist tribe traded increasingly in such permissions – both in getting them and in denying them to others. My older readers might be able to remember, just barely, when what medical treatment you could get was between you and your physician and didn’t depend on the gatekeeping of a faceless monitor at an insurance company.

Eventually, processing of those medical-insurance claims was largely outsourced to India. The whole tier of clerical jobs that had once been the least demanding white-collar work came under pressure from outsourcing and automation. effectively disappearing. This made the gap between working-class jobs and the lowest tier of the managerial elite more difficult to cross.

In this and other ways, the internationalized managerial elite grew more and more unlike a working class for which both economic and social life remained stubbornly local. Like every other ruling elite, as that distance increased it developed a correspondingly increasing demand for an ideology that justified that distinction and legitimized its power. And in the post-class-warfare mutations of Marxism, it found one.

Again, historical contingencies make this process easier to follow in Great Britain than its analog in the U.S. was. But first we need to review primordial Marxism and its mutations.

By “primordial Marxism” I mean Marx’s original theory of immiseration and class warfare. Marx believed, and taught, that increasing exploitation of the proletariat would immiserate it, building up a counterpressure of rage that would bring on socialist revolution in a process as automatic as a steam engine.

Inconveniently, the only place this ever actually happened was in a Communist country – Poland – in 1981. I’m not going to get into the complicated historiography of how the Soviet Revolution itself failed to fit the causal sequence Marx expected; consult any decent history. What’s interesting for our purposes is that capitalism accidentally solved the immiseration problem well before then, by abolishing Marx’s proletariat through rising standards of living – reverse immiseration.

The most forward-thinking Marxists had already figured out this was going to be a problem by around 1910. This began a century-long struggle to find a theoretical basis for socialism decoupled from Marxian class analysis.

Early, on, Lenin developed the theory of the revolutionary vanguard. In this telling, the proletariat was incapable of spontaneously respond to immiseration with socialist revolution but needed to be led to it by a vanguard of intellectuals and men of action which would, naturally, take a leading role in crafting the post-revolutionary paradise.

Only a few years later came one of the most virulent discoveries in this quest – Fascism. It is not simplifying much to say that Communists invented Fascism as an escape from the failure of class-warfare theory, then had to both fight their malignant offspring to death and gaslight everyone else into thinking that the second word in “National Socialism” meant anything but what it said.

During its short lifetime, Fascism did exert quite a fascination on the emerging managerial elite. Before WWII much of that elite viewed Mussolini and Hitler as super-managers who Got Things Done, models to be emulated rather than blood-soaked tyrants. But Fascism’s appeal did not long survive its defeat.

Marxists had more success through replacing the Marxian economic class hierarchy with other ontologies of power in which some victim group could be substituted for the vanished proletariat and plugged into the same drama of immiseration leading to inevitable revolution.

Most importantly, each of these mutations offered the international managerial elite a privileged role as the vanguard of the new revolution – a way to justify its supremacy and its embrace of managerial state socialism. This is how you get the Great Inversion – Marxists in the middle and upper classes, anti-Marxists in the working class being dismissed as gammons and deplorables.

Leaving out some failed experiments, we can distinguish three major categories of substitution. One, “world systems theory”, is no longer of more than historical interest. In this story, the role of the proletariat is taken by oppressed Third-World nations being raped of resources by capitalist oppressors.

Though world systems theory still gets some worship in academia, it succumbed to the inconvenient fact that the areas of the Third World most penetrated by capitalist “exploitation” tended to be those where living standards rose the fastest. The few really serious hellholes left are places (like, e,g. the Congo) where capitalism has been thwarted or co-opted by local bandits. But in general, Frantz Fanon’s wretched of the Earth are now being bourgeoisified as fast as the old proletariat was during and after WWII.

The other two mutations of Marxian vanguard theory were much more successful. One replaced the Marxian class hierarchy with a racialized hierarchy of victim groups. The other simply replaced “the proletariat” with “the environment”.

And now you know everything you need to understand who the Labor party of 2019 is and why it got utterly shellacked by actual labor. If you think back a bit, you can even understand Tony Blair.

For Tony Blair it was who first understood that the Labor Party’s natural future was as an organ not of the working class, but as a fully converged tool of the international managerial elite. Of those who think their justifying duty is to fight racism or sexism or cis-normativity or global warming and keep those ugly gammons firmly under their thumbs, rather than acting on the interests and the loudly expressed will of the British people.

Now you also know why in the Britain of 2019, the rhetoric of Marxism and state socialism issues not from assembly-line workers and plumbers and bricklayers, but from the chattering classes – university students, journalists and pundits, professional political activist, and the like.

This is the face of the Great Inversion – and its application to the politics of the U.S. is left as a very easy exercise.

Some places I won’t go

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8493

A few minutes ago I received a request by email from a conference organizer who wants me to speak at an event in a foreign country. Unfortunately, the particular country has become a place I won’t go.

Having decided that I want my policy and my reasoning to be publicly known, I reproduce here the request and my reply. I withhold the requester’s name for his protection.

Hi, Mr Raymond. I am Free Software promoter and I always try to create new events of this topic.

Few days ago I readed “How to become a hacker”: Congratulations… I like it very much. Your excellent file and your interview in Revolution OS make me decide to write a mail for you to know your opinion about a visit (of you) to Venezuela.

Would you like to visit us the next year? Every year, in april, the community of my city organize a event, but there are many time to create a plan to guarantee your visit to Venezuela. If you could come only in another month, there will be not problem. I am sure that my partners would be happy to work to mak posible your visit.

If there is any possibility to invite you to our country, it would be fantastic… I guess that your visit would be a great support to the movement. I will be waiting your answer. Thanks for to read this mail.

Best regards.

Thanks for the invitation. I have good memories of Venezuela; I lived there as a child for four years. When I revisited in 1998 I was told that my fragmentary Spanish still carries a Venezuelan accent. In better circumstances I would be happy to travel there again.

Unfortunately I must decline. I will not go where a communist or socialist regime holds power. I have refused several invitations to mainland China for the same reason. You can ask me again when Maduro is deposed, the Chavistas are broken, and the Cuban Communist “advisors” running the apparatus of repression have been deported or (better) shot like rabid dogs.

Until then, I don’t think I’d be safe in Venezuela. And even if I did not have that concern, I refuse to give a socialist/communist government even the tiny, tacit bit of support my visit would confer.

Good luck taking back your country.

Grasping Bloomberg’s nettle

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8481

Michel Bloomberg, the former Mayor of New York perhaps best known for taking fizzy drinks, and now a Democratic presidential aspirant, has just caused a bit of a kerfuffle by suggesting that minorities be disarmed to keep them alive.

I think the real problem with Bloomberg’s remark is not that it reads as shockingly racist, it’s that reading it that way leaves us unable to deal with the truth he is telling. Because he’s right; close to 95% of all murders are committed by minority males between 15 and 25, and most of the victims are minorities themselves. That is a fact. What should we do with it?

It’s the 21st century and pretty much everybody outside of a handful of sociopaths and Affirmative Action fans has a moral sense that it’s wrong to make laws that discriminate on the basis of skin color. On the other hand, Bloomberg is broadly correct about the effect of disarming minorities, if it could actually be accomplished. (He might be optimistic by 5% or so, according to my knowledge of the relevant facts, and disarming minorities is effectively impossible, but neither of these objections are relevant to where I’m going with this.)

I think it is quite unlikely that Bloomberg has classically racist intentions in what he said. Sure, it’s fun in an Alinskyite sort of make-them-live-up-to-their-own-rules way to pillory a lefty like Bloomberg over this sort of remark, but let’s get real. This is not a man with a particular desire to oppress black or brown people. What’s obnoxious about Nanny Bloomberg is that he thinks he has the moral standing to oppress anybody in the name of whatever cause du jour currently exercises him.

So once we’ve stopped flogging the (rather risible) idea that Bloomberg is a racist, where are we? How do we use the statistical truth he pointed out without being racist ourselves?

There’s nothing magic about the amount of melanin in somebody’s skin that makes them so much more more likely to be a violent criminal that Bloomberg’s 95% figure is almost true. Dark skin can’t be the problem here; it has to be something else that is correlated with dark skin, predicted by it, but not it.

I don’t think there’s any mystery about what that is. Criminals are, by and large, stupid. American blacks have an average IQ of 85. Hispanics average 88. People with low IQs are bad at forward planning; this makes them impulsive and difficult to defer with negative consequences. It’s a safe bet that black and Hispanic criminals are, like white criminals, largely drawn from the subnormal end of their populations’ IQ bell curves.

If Bloomberg had said “We ought to disarm everyone with an IQ of 85 or below”, he would actually be more statistically correct than he was. That would still be pretty near impossible. But it wouldn’t be racist.

За главния прокурор… и изборите за кмет.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2262

Това трябваше да го пусна преди деня за размисъл. Ама не съм закъснял. По традиция в България ден за размисъл е не съботата преди изборите, а понеделникът след тях. А напоследък и традицията е счупена – ден за размисъл няма изобщо. Понеже няма познайте какво.

Не знам забелязали ли сте, че избраха за главен прокурор Мистър Бухалка от съревнованието на Успелия Млад Мъж. Май го забелязаха малко, ако съдя по броя на протестиращите… Та, ако сте един от тях, е възможно и да не ви е харесало. Което си е за ваша сметка. На целия останал народ очевидно му харесва, а на цял народ няма как да се опънете.

Но пък, ако сте богоизбран софиянец, може да ви помогне за друго – избора за кмет. Повечето българи мразят този избор, понеже „няма за кого“. Е, в момента е доказано на дело, че има за кого. Въпросният мистър Бухалка лично ръководеше ареста ѝ, включително подхвърлянето на фабрикати.

Говоря за Десислава Иванчева. Ако не беше читав кмет на Младост, защо Успелият Млад Мъж и другите #КОЙ ѝ пратиха лично основната си бухалка да я отстрани? Мисля, че това е достатъчно достоверен критерий. А ако е била читав кмет на Младост, сигурно би била и на София.

Признавам си – не вярвам да успее. Дори ако за нея гласуват всички мислещи софиянци, в България това ще е нищожно малцинство. Но поне мислещите ще получим възможност да се преброим.

И това е ценно.

Основният проблем на България

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2257

3:30 през нощта е. Твърде капнал съм, за да работя още. Но и твърде напрегнат, за да мога да заспя… И, за да поотпусна малко, си правя наблюдение. Ровя из Фейсбук, за да разбера какъв според българите е основният проблем на България.

Очертава се следният списък, по важност:

1. Грета Тунберг
2. Норвежката социална служба Барневерн
3. Легализирането на гей браковете в Австралия

Гледам списъка. И придобивам мнение какъв е основният проблем на България.

Gratitude for Beto

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8456

Beto O’Rourke is a pretty risible character even among the clown show that is the 2020 cycle’s Democratic candidate-aspirants. A faux-populist with a history of burglary and DUI, he married the heiress of a billionaire and money-bombed his way to a seat in the House of Representatives, only to fail when he ran for the Senate six years later because Texas had had enough of his bullshit. Beneath the boyish good looks on which he trades so heavily, his track record reveals him to be a rather dimwitted and ineffectual manchild with a severe case of Dunning-Kruger effect.

Beto’s Presidential aspirations are doomed, though he and the uncontacted aborigines of the Andaman Islands are possibly the only inhabitants of planet Earth who do not yet grasp this. Before flaming out of the 2020 race to a life of well-deserved obscurity, however, Beto has done the American polity one great service for which I must express my most sincere and enduring gratitude.

In September 12th, 2019, at third televised debate among the Democratic aspirants, Beto O.Rourke said “Hell, yes, we’re going to take your AR-15”. And nobody on stage demurred, then or afterwards. And the audience applauded thunderously.

At a stroke, Beto irrecoverably destroyed a critical part of the smokescreen gun-control advocates have been laying over their intentions since the 1960s. He put gun confiscation with the threat of door-to-door enforcement by violence on the table, and nobody in the Democratic Party there backed away.

It’s that last clause that is really telling. Beto’s own intentions will soon cease to be of interest to anyone but specialist historians. What matters is how he has made “Nobody is coming to take your guns” a disclaimer that no Democrat – and, extension, any advocate of soi-disant “common-sense” firearms restrictions – can ever hide behind again.

His talk of “military weapons” was, of course, obfuscatory bullshit. The AR-15 is a civilianized rifle the lacks exactly the capability to fire full auto or bursts that is essential for a battlefield weapon. Over ten million AR-15-pattern variants are in civilian hands; it’s the single most popular sport and hunting rifle in the U.S. or for that matter the entire world.

Every single AR-15 owner is on notice. The Democratic presidential candidates and their audience are down with the concept of LEOs raiding your home and forcibly confiscating your guns, even if you’re a model citizen with no criminal record or red flags. They don’t care if you, your family, or your pets get shot dead through malice or incompetence. Got to break a few eggs to make that omelette, comrade!

Hell, if you happen to be white or male today’s Democrats might consider it – what’s the currently fashionable phrase? – “redistributive justice”. No worries though; there are statistical reasons to expect that blacks and Hispanics will be over-represented in the actual body count.

This is horrible – it’s a nightmare and a bad sign for our republic that advocating police-state behavior like this doesn’t get politicians driven from public life – but it’s also very clarifying.

Consider registration and licensing laws, background checks, and other requirements that allow the government to identify and target gun owners. Our civil-rights advocates have been saying for decades that these were intolerable because they have the corrupt purpose of enabling future confiscations. In response, we’ve been treated to endless condescending repetitions of “Nobody is coming to take your guns”.

We knew that was a lie, that forcible confiscation was always the endgame once lesser restrictions had shifted the Overton Window far enough, but way too many people outside the gun culture were fooled. The great service Beto O’Rourke has done is that the pretense will now be very much more difficult, and perhaps entirely impossible.

Thank you, Robert Francis “Beto” O’Rourke. You did not intend it, but you have done your nation a signal service for which everyone who takes the Second Amendment seriously should be grateful.

EDIT: Now lightly altered to reflect that at least one Democratic legislator has demurred. Senator Chris Coons said he disagreed with Beto: “We need to focus on what we can get done.” This of course is code for “You idiot! You let the mask slip! We need to continue with the slow strangulation!”

Be the America Hong Kong thinks you are

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8448

I think this is my favorite Internet meme ever.

Yeah, Hong Kong, we actually have a problem with Communist oppression here, too. Notably in our universities, but metastatizing through pop culture and social media censorship too. They haven’t totally captured the machinery of state yet, but they’re working on that Long March all too effectively.

And you are absolutely right when you say you need a Second-Amendment-equivalent civil rights guarantee. Our Communists hate that liberty as much as yours do – actually, noticing who is gung-ho for gun confiscation is one of the more reliable ways to unmask Communist tools.

We need to be the America you think we are, too. Some of us are still trying.

How the D candidates would introduce themselves at the next debate if they were honest

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8434

Hi, I’m Joe Biden. I’m the perfect apparatchik – nor principles, no convictions, and no plan. I’m senile, and I have a problem with groping children. But vote for me anyway because orange man bad.

Hi, I’m Kamala Harris. My white ancestors owned slaves, but I use the melanin I got from my Indian ancestors to pretend to be black. My own father has publicly rebuked me for the pandering lies I tell. I fellated my way into politics; put me into the White house so I can suck even more!

Hi, I’m Elizabeth Warren. Even though I’m as white as library paste, I pretended to be an American Indian to get preferment. My research on medical bankruptcies was as fraudulent as the way I gamed the racial spoils system. So you should totally trust me when I say I’m “capitalist to my bones”!

Hi, I’m Bernie Sanders. I honeymooned in the Soviet Union. I’m an unreconstructed, hammer-and-sickle-worshiping Communist.

Hi, I’m Kirsten Gillibrand. I used to be what passes for a moderate among Democrats – I even supported gun rights. Now I’ve swung hard left, and will let you just guess whether I ever had any issue convictions or it was just pandering all the way down. Tee-hee!

Hi, I’m Amy Klobuchar, and I’ve demonstrated my grasp on the leadership skills necessarily for the leader of the Free World by being notoriously abusive towards my staff.

Hi, I’m Robert Francis O’Rourke. It’s not actually true that my friends call me Beto, that was fiction invented by a campaign consultant as a play for the Hispanic vote. I’m occupying the “imitate the Kennedy” lane in this race, and my credentials for it include DUI and fleeing an accident scene. The rumors that I’m a furry are false; the rumors that I’m a dimwitted child of privilege are true. But vote for me anyway, crucial white-suburban-female demographic, because I have such a nice smile!

Hi, I’m Pete Buttigieg. I was such a failure as the mayor of South Bend that my own constituents criticize me for having entered this race, but the Acela Corridor press loves me because I’m fashionably gay. And how right they are; any candidate you choose is going to bugger you up the ass eventually, but I’ll do it like an expert!

Hi, I’m Bill de Blasio. I’m as Communist as Bernie, but I hide it better. And if Pete thinks his constituents don’t want him in this race? Hold…my…beer!

Hi, I’m Cory Booker, and I’m totally not gay. OK, maybe I’m just a little gay. My city was a shithole when I was elected and I’ve done nothing to change that; I’m really just an empty suit with a plausible line of patter, especially the “I am Spartacus” part. But you should totally vote for me because I’m…what was the phrase? Oh, yeah. “Clean and articulate.”

Hi, I’m Marianne Williamson. If elected, I will redecorate the White House so it has proper feng shui. I am the sanest and least pretentious person on this stage.

The Rectification of Names

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8415

The sage Confucius was once asked what he would do if he was a governor. He said he would “rectify the names” to make words correspond to reality. He understood what General Semantics teaches; if your linguistic map is sufficiently confused, you will misunderstand the territory. And be readily outmaneuvered by those who are less confused.

And that brings us to the Jeffrey Epstein scandal. In particular, the widespread tagging of Epstein as a pedophile.

No, Richard Epstein is not a pedophile. This is important. If conservatives keep misidentifying him as one, I fear some unfortunate consequences.

Pedophiles desire pre-pubertal children. This is not Epstein’s kink; he quite obviously likes his girls to be as young as possible but fully nubile. The correct term for this is “ephebophile”, and being clear about the distinction matters. I’ll explain why.

The Left has a long history of triggering conservatives into self-discrediting moral panics (“Rock and roll is the devil’s music”). It also has a strong internal contingent that would like to normalize pedophilia. I mean the real thing, not Epstein’s creepy ephebophilia.

Homosexual pedophiles have been biding their time in order to get adult-on-adult homosexuality fully normalized as battlespace prep, but you see a few trial balloons go up occasionally in places like Salon. The last round of this was interrupted by the need to take down Milo Yiannopolous, but the internal logic of left-wing sexual liberationism always demands new ways to freak out the normals, and the pedophiles are more than willing to be next up in satisfying that perpetual demand.

Liberals have proven themselves utterly useless at resisting the liberationist ratchet, so I’m not even bothering to address them. Conservatives, if you want to prevent the next turn, don’t give the pedophilia-normalizers maneuvering room. Rectify the names; make the distinctions that matter.

Epstein’s behavior is repulsive because we judge young postpubertal humans to be too psychologically immature to give adult consent, but it’s nowhere near the evil that is the sexual abuse of prepubertal children.

Part of the problem here is that our terminology for some of the distinctions is multivalent. Sometimes “child” refers to a legal status, sometimes to the developmental stage before sexual maturity, and sometimes to a less well defined stage of psychological development, with further confusion because these don’t happen on the same calendar-year schedule for all individuals.

Epstein recruited girls as young as 14. Yes, really icky and I think it is quite right he was prosecuted for statutory rape. But women that age who are not only nubile but psychologically adult do exist, even if they’re very very rare – in 60 years I think I’ve met exactly one. Alas, women a few years over the nominal age of consent who are still immature enough that they are not really competent to make sexual decisions are rather more common.

Until we have a rectification of names in this area, great care is warranted about who we call a “child”, and where we draw the line between creepily asymmetrical relationships and outright perversion. And this matters above the personal level.

There are real rings of pedophile monsters out there, notably in Hollywood where sexual abuse of child actors has a long and sordid history that has recently begun to resurface. Dammit, conservatives, don’t spend your credibility in an overheated fling at Epstein lest you find you’re out of rhetorical ammunition and allies when the real monsters need to be taken down.

За ценностите и позициите

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2239

„Така наречената либерална идея е отживелица… Забравихме ли, че всички живеем в свят, основан на библейски ценности? Традиционните ценности са по-стабилни и по-важни за милиони хора, отколкото тази либерална идея, която по мое мнение наистина вече престава да съществува…“

„Нямам предвид, че тя трябва да бъде унищожена. Тази гледна точка и позиция също трябва да се уважава. Но те не могат просто да диктуват всичко на всички, както се опитват да правят през последните десетилетия. Диктатът може да се види навсякъде – и в медиите, и в реалния живот. Стана невъзможно дори да се споменават някои теми.“

„Твърди се, че децата могат да играят 5-6 „джендър роли“. Не бива да се разрешава това да засенчва културата, традициите и традиционните семейни ценности на милиони хора, съставляващи ядрото на населението.“

„Когато има инвазия на стотици хиляди мигранти, либералите казват нищо да не се прави, че всичко си е наред и не бива да се променя, и си седят в лъскавите офиси. Докато онези, които всеки ден са изправени пред проблеми в Тексас или Флорида или Европа, не са щастливи. Преди Тръмп никой не правеше нищо по въпроса.“

„Мигрантите могат да убиват, грабят и изнасилват безнаказано, защото трябвало правата им на мигранти да бъдат защитени. Какви права са това? За всяко престъпление трябва да има наказание. Затова либералната идея стана отживелица. Тя влезе в конфликт с интересите на огромното мнозинство от населението.“


Импонират ли ви тези думи, и съгласни ли сте с тях? Особено ако сте консерватори и десни – това е мантрата на консервативното и дясното, нали?

Ако да, може би ще ви е интересно да научите източника им. Казани са на 28 юни 2019 г. от Владимир Путин, в интервю за „Файненшъл таймс“.

Та, от тях можем да направим следните изводи:

1. Президентът на Русия Владимир Путин е загрижен за обикновените хора в Тексас, Флорида и Европа – негов враг са само либералите там, които седят в лъскавите си офиси и тормозят тези обикновени хора.

2. Работилият цял живот като комунистически агент Владимир Путин поставя над всичко библейските и традиционните ценности. Той е убеден, че либералната идея трябва да си отиде не за друго, а понеже противоречи на тези ценности.

3. Западните политици заради либералната идея позволяват на мигранти (които нямат право да гласуват) да убиват, грабят и изнасилват безнаказано гласоподавателите, които ги избират. И това е причината либералната идея да е отживелица.

4. Където властва либералната идея (на Запад), тя е унищожила свободата на словото, и в медиите, и в реалния живот. За разлика от където не властва (в Русия, Китай и Северна Корея) – там свободата на словото е неприкосновена и в медиите и в реалния живот може да се говори свободно.

Верни ли ви се струват тези изводи, или нещо в тях не ви се връзва с реалността? Ако е второто, поздравявам ви – запазили сте някаква доза здрав разум и адекватност. Ако е първото… може би е добре да се замислите.

Ако случайно търсите жокери към процеса на мислене, ето ви малко:

1. Владимир Путин настоява в интервюто си, че демокрация и либерализъм са две различни неща, които чудесно съществуват и поотделно. Реално „демокрацията“ без либерализъм си има име – феодализъм. Повече можете да прочетете тук. Дългичко и концентрирано четиво е – за улеснение вадя само един цитат:

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност.) Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

2. Путин и подобните му наистина са загрижени за свободата на типичния читател на „Файненшъл таймс“ – но не да му я опазят. Какво общество те искат да създадат можете да видите, като погледнете Русия и другите подобни ѝ страни (Китай, Северна Корея…). Съди се по делата, не по думите. От делата им ще разберете в каква посока те искат да накарат читателя на „Файненшъл таймс“ да промени обществото си.

3. Какви ценности подкрепят и налагат Путин и подобните му можете да видите в Русия и подобните на нея страни. (Съди се по действията, не по думите.) Ако това ви прилича на традиционни ценности, и особено на демокрация, го подкрепяйте охотно. Само че преди това… хм… били ли сте скоро на лекар? Съжалявам за личния въпрос но… добре е човек от време на време, просто така… Традиционна семейна ценност е…

4. Където има реална демокрация, има как да бъдат защитени правата на всички хора. Правата на разните малцинства – етнически, сексуални, каквито щете – са същите като правата на мнозинствата, просто пригодени да ги ползват и по-различни. Те не пречат на мнозинството, точно както парапетът край стълбите помага да ги изкачват и възрастни и болни хора, а не пречи на здравите. Има само една истинска причина някой да лъже, че парапетът пречи на здравите, да събира и преповтаря случаи как здрави хора са се пребивали и умирали заради наличието на парапет, и да съчинява още десет пъти по толкова подобни – за да настройва здрави срещу болни и да сее омраза и вражда между тях.

Същото е и с правата на малцинствата. Където едно общество им дава права, равностойни с тези на мнозинството, те се борят за това общество и го защитават. Където едно общество не им дава същите права, като на мнозинството (или ги дава по такъв начин, че мнозинството да може да ги използва, но малцинството не – спомнете си приказката за лисицата и щъркела), малцинството и мнозинството се мразят и се борят едни срещу други, вместо заедно срещу враговете на обществото им. (Познайте кой учи групите в едно общество да се мразят. Ще се справите ли сами, или искате жокер?)

5. Между другото, дребна проверка на фактите – а именно, че „преди Тръмп никой не е правел нищо срещу мигрантите в САЩ“. Всъщност Обама депортира два пъти повече нелегални мигранти от Тръмп на година – даже го бяха прекоросали Deporter-in-Chief. Само че той депортираше изключително престъпници, докато Тръмп депортира всички наред, включително водилите образцов живот, с малолетни деца с американско гражданство и т.н. (И най-вече образцовите жители – те са най-лесни за хващане от инспектори.) Затова и действията на Обама по въпроса получиха одобрението на света, докато тези на Тръмп направиха САЩ за срам и позор пред света. И затова и Путин подкрепя и ще подкрепя Тръмп, и ще плюе и ще се бори до последно срещу всеки кандидат за американски президент, който ще върши нещата както трябва. Нищо лично, просто игра на тронове…

6. Такива като Путин не повтарят каквото се говори в Интернет или по медиите. Те поръчват какво да се говори в Интернет и по медиите. (Internet Research Agency, Russia Today, Спутник… списъкът е дълъг.) Че така казаното идва от едно и също място, е абсолютно вярно – но това място не са чувствата на хората. Не казаното от Путин повтаря казаното от „г-жа Благородна Петрова“, или подобен псевдоним във Фейсбук – тролът зад въпросния псевдоним повтаря каквото му е спуснато от тези като Путин, а вие сте го прочели достатъчно пъти, за да повярвате. Знаете какво казва по въпроса Гьобелс.

Много рядко може и наистина да се случи нещо, което евентуално с достатъчно пригаждане да може да подкрепи тезите на тази агентура. Примерно сред единия милион мигранти, които прие Германия през 2015 г., имаше една-две групи пияни тинейджъри, които опипват жени, а също и десетина крадци и един-двама религиозни радикали. (Ако не разбирате дали това е добре или зле, сравнете го с колко престъпници ще намерите сред случайно взет един милион българи, или дори германци…) Но в над 90% от случаите стряскащите и емоционално впрягащи новини, с които ще ви залее въпросната агентура, са измислени. Градчетата в Германия, тероризирани от ислямски банди мигранти (и спасявани от двама и половина случайно наминали оттам руски богатири), не съществуват – или съществуват, но не ги тероризира никой. Хилядите български семейства, на които норвежката служба за защита на децата е взела децата, за да ги даде на черни гей двойки, не съществуват – може би десетина съществуват, а на едно или две дори наистина детето е взето недостатъчно обосновано. Но големият процент са съчинени по поръчка и спусната норма за бройка, и е доста съмнително да са ги дали точно на черни гей-двойки. Точно както и:

– в Швеция няма древен обичай всички роднини на дете под 5 години да правят секс с него
– във Франция полицията не охранява тълпи фанатизирани мигранти, докато изнасилват бели французойки
– в Белгия американските войници не се търкалят по улиците, напили се до безсъзнание с Кока-Кола
– в САЩ правителството не ви забранява да ядете ябълки от собствената си градина

… Списъкът е безкраен – твърде много наемници го допълват ежедневно. Съжалявам, но ви лъжат. И ако вярвате такива лъжи, моля ви от сърце, внимавайте да не ви се обади по телефона дете, което нямате, и да си хвърлите всичките пари през терасата за операция. Да, и такива случаи съм видял. Клиничният идиотизъм е употребим не само като „актив“ за политически цели.

Мога да напиша още много, но има ли смисъл? Най-важното всъщност може да се каже в един кратък абзац:

Ако продължавате да мислите, че това на Путин е истински консерватизъм, дясно мислене, религиозност и прочее – ще ви го кажа в очите: ЛЪЖАТ ВИ. Истинският консерватизъм не държи да наложи със сила своето на другите – той държи да освободи другите от налаганото им със сила. Истинското дясно мислене не търси как да отнеме ничии свободи, били те на мнозинство или малцинство – то търси как да им даде свободи. Истинската религиозност не търси как да подтиска и мачка хората, тя търси как да им помага и да ги подкрепя такива, каквито са, понеже свободната воля е дар от Бога… Моля ви, осъзнайте, че ви лъжат. Иначе ще бъдете просто инструмент на хора, за които вашите ценности всъщност са враг.

… И ако сте издържали да прочетете дотук, бих ви напомнил и речта на министър Гарбидж от „Великият диктатор“ на Чаплин. (Речта на Чаплин е точно след нея, и не случайно – получава истинския си контекст именно от нея.)

A libertarian rethinks immigration

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8342

Instapundit recently linked to an article at the libertarian Reason magazine with a premise I found – considering the authors and the magazine – surprisingly dimwitted. No, a border wall is not necessarily morally equivalent to the Berlin Wall, or anywhere near it. Consider Hadrian’s Wall, or the Great Wall of China. Sometimes there are actual barbarians on the other side of it.

But this does motivate me to try to clarify my own thoughts about libertarianism and immigration. Is there, in fact, any libertarian defense of border and immigration controls?

Let’s dispose of a red herring first. The fact that immigration controls are enforced by a government is not dispositive for at least two reasons. One is that one may be a minarchist libertarian, holding that governments have a legitimate but small and rigidly constrained set of duties including national defense; to the extent that border and immigration controls are construed as national defense, there’s no problem in principle with them. That’s the easy case, which I’m going to ignore for the rest of this essay except to note that I think this is how the founders of the U.S. would have conceived the matter.

Even for anarcho-capitalists like myself, government enforcement of law may be regarded as a historical accident that in itself doesn’t tell us much about which laws arise from the natural rights of individuals. The question to be addressed here is whether any system of law founded on those natural rights could include border controls on a defined territory.

The first question on the way to answering that is what “natural right” could border controls possibly be a defense of? The obvious one is that they might be justified as a form of collective self-defense. If you’ve got a peaceful, prosperous libertopia going, you’d really prefer not to have a bunch of people who haven’t signed on to your social contract walking in. Because you’re likely to have to kill or expel a lot of them in self-defense, and who wants that aggravation? Better to keep them out in the first place, allowing in only those who are willing to contract. Or who are sponsored by a citizen who is willing to post a bond against their behavior for the first N years.

(I’m being vague about how the process of binding oneself to the libertopian social contract works because there are a couple of different theories about that. None of the differences among these theories is relevant to the present essay. I will note that under any of them, “libertopia enforces the law” would cash out to “insurance companies pay security agencies to do it because the alternative is profiting less on those crime-insurance premiums”.)

Generally speaking libertarians don’t have a problem with border controls when the people trying to cross them are organized invaders, or individual criminals. The problem case, related to why immigration has become a hot-button issue in today’s politics, is whether border controls that keep out peaceful immigrants protect any natural right of the libertopians.

Libertarians like to avoid making nebulous ethical claims about groups, so let’s reframe this. J. Random Foreigner shows up at the border of libertopia, claiming he wants to become a member in good standing. What policy should the insurance companies tell their security contractors to have in order to optimize the expected change in payout on their crime-insurance policies?

Notice how this helpfully concretizes the problem. Instead of having abstract arguments about rights, defense of the rights of libertopians is priced into the insurance company’s decisions by people with skin in the game. Notice also that this gives the insurance companies an incentive not only to keep out bad actors, but to let in good ones. Criminals are loss generators; people who genuinely want to join the libertopian social contract, and are capable of doing so, are profit generators.

Let’s start with some obvious extreme cases. The guy has MS-13 tattoos? Nope, nope, nope. Obvious high risk. The guy is wearing Amish plain clothing and has a Pennsylvania Dutch accent? Let him in – those people are famously law-abiding and we can always use good farmers. In both cases one could in the extreme be wrong; Amish guy could be a sociopath and MS-13 guy could have given up gang life. But no rational person would bet on this and the insurance company won’t if it wants to maximize its profits.

Let’s continue by disposing of some obvious objections. Will the insurance companies exclude black- or brown-skinned people? I don’t think so. And if you think so, you’re probably a racist I want nothing to do with.

Why do I say that? Remember, the insurance companies are trying to optimize the effect of immigration on their profits. If you believe that having a black or brown skin is a sufficiently reliable predictor of being a loss generator for the insurance companies to use it, there are only two possibilities. Either you are wrong, in which case you have an irrational fixation about race and should be deeply ashamed of yourself. Or you are right, in which case the entire objection to “racism” as a belief system pretty much vanishes. I think the former is much more likely.

On the other hand, screening for a minimum IQ threshold would make a lot of sense from what we know about the correlation between IQ, time preference, and criminality. Set at any reasonable level, almost all Ashkenazic Jews will pass that screen, while many Australian aborigines and sub-Saharan Africans will fail it. This looks like racism, but isn’t; the only ethical question here is how predictive your tests are of the qualities required for an individual to function as a libertopian.

(Which also disposes of the usual nonsense about cultural bias in IQ tests. Cultural bias is actually part of the point here; you want immigrants who can function, speak your language or at least learn it rapidly, assimilate. A bit of cultural bias in the tests might be a good thing, though I’d myself be inclined to try to tune it out.)

Since you probably don’t want a repeat of the Rotherham/Cologne/Malmo rape-gang atrocities, there are some combinations of age, religion and country of origin that should be a crash landing. Anyone you have good reason to suspect of believing infidel girls are fair game to be “taken with the right hand” (as the Koran puts it) should be turned away. Worst case there’ll be a rape or murder victim, best case somebody will have to shoot him.

The predicate for this isn’t as simple as “Muslim” or even “Muslim male”. The university-educated 40-something Persian engineer I used to have as a downstairs neighbor would have been a good bet; anyone aged 13 to 35 from the back county of Afghanistan or the Tribal Areas of Pakistan, on the other hand…

Now let’s talk about the subtler aspect of the screening problem, which our hypothetical tribesman is a good lead-in to. This is the part I didn’t understand until recently, and why I’m more sympathetic to immigration restrictionists than I used to be.

Libertopia has both tangible and intangible assets. The intangible ones include, for example, the intelligence and pro-social traits of its people. Another is its voluntary consensus about how things ought to be done – and (which is not quite the same thing) the social contract itself. If I am a member of the contract network of security professionals and arbitrators that enforce libertopia’s norms, I’m not going to think my job ends with defending the tangible assets of libertopians. In fact, I’d consider identifying and defending the intangible assets more important, because they’re more fragile.

Again, let’s concretize this. One of the intangible assets I benefit from as an American – and which I would expect libertopia to have – is that in my society, I can usually make handshake deals with strangers and expect them to be honored. I live in a context of what people who study this sort of thing call “high social trust”. (In part because I avoid the places in the U.S. where social trust levels are low.)

This is more important than anyone who has never lived outside a high-trust society really understands. In low-trust societies, you can’t count on anyone outside your family or tribe not to betray an agreement for short-term advantage. Large-scale cooperation is difficult. Rates of crime and violence are high, the law is unreliable, and at the extreme blood feuds are a common way of pursuing disputes.

The sociologist Robert Putnam is now (in)famous for noticing that diversity – whether it’s linguistic, ethno-racial, or religious – erodes social trust. This is why in “diverse” societies people tend to self-segregate into groups of like kind; they want to deal with neighbors whose behavior they can predict. But what Putnam found is that diversity does not merely erode trust across groups; it erodes trust within them as well.

If I’m a citizen of libertopia, one of the things I want defended with my crime-insurance premiums is the high trust level of my society.

This is why my position about immigration policy in the real world is different than it used to be. I started with the usual libertarian disposition in favor of open borders. I also started with – I’m now ashamed to admit – the usual Blue-Tribe presumption that opposition to unrestricted immigration is at best vulgar and plebeian, at worst narrow-minded if not actually racist.

I should have listened more and reflected the class prejudices of my birth SES less. I now understand that the core complaint of the anti-immigration Trump voters isn’t even about illegals low-balling them out of jobs, although that’s certainly a factor. It’s “I want to keep the high level of social trust I grew up with, and I see mass immigration – especially mass illegal immigration – eroding that.” They think the political elites of both parties, and corporations profit-taking in the labor market, are throwing away that intangible asset to plump up a bit more power and profit.

I now think that is a serious – and justified – complaint.

In the short term, the willful denial of this problem by our soi-disant “elites” is probably Donald Trump’s best hope for reelection in 2020. And no, I’m not excluding the booming economy; I think this matters more to his base, even if they have trouble articulating it. And I don’t think that priority is wrong.

In the longer term, what is to be done about it?

I think I’ve already shown that the contingent fact that real-world border controls would have to be enforced by a government is not really a bar to designing them. Americans made choices over generations to build the asset called “high social trust”; the fact that they must now, practically speaking, use government to defend it is no more problematic than are government-enforced laws against theft, rape, and murder. How we transition from the current system to libertopia is an orthogonally different question.

To begin with, I’d have the Border Patrol and ICE do what libertopians would do. Screen by individual merit and by culture of origin, deliberately excluding people from barbaric low-trust milieux, people who don’t speak English, people with seriously subnormal IQs.

Because I think I know what policies are ethically proper for libertopians to do to defend themselves, I think I know what is ethically proper for Americans to do. And it all has to begin with the premise that coming to the U.S. is not a right, it is a privilege you earn from the expectation that adding you will be good for the health and future of America.


Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2229

Честичко преди избори пиша за кого смятам да гласувам, и защо. Ще го направя и този път, за изборите за евродепутати.

Към момента няма партия, която да е спечелила доверието ми дори в начален стадий. Във всяка има хора, които еднозначно отменят идеята да гласувам за нея. Има обаче кандидати, които бих подкрепил като личности.

Един от тях е Емил Георгиев. Познавам го лично и смятам, че той напълно има нужните качества за евродепутат. Сериозен и делови момък с принципи, чувство за достойнство и привързаност към истината. Не помня случай да се е показал като не-читав. Мисля, че е подходящ човек. Дали политиката няма да го промени – няма как да зная, кой би могъл да даде гаранция? Но засега оценката ми е такава.

Друга добра кандидатура за мен е Мария Спирова. Не я познавам лично, но няколко души, на които вярвам, я познават и твърдят, че на нея може да се разчита по същия начин. Така че също бих я подкрепил.

Само че този път няма да гласувам за никой от двамата. Ще подкрепя Десислава Иванчева – бюлетина 11.

Не я познавам лично. Чувал съм за нея различни мнения – и добри, и не толкова. Не зная как ще се държи тя като евродепутат.

Защо тогава нея ли?

Когато я избраха за кмет, тя се съобразяваше с интересите и желанията на гражданите. Да, това не винаги е добра идея, колкото и скандално да звучи, гражданите понякога са наивни като деца. Но в държава, управлявана – всъщност притежавана – от една ненаситна мафия, това е единствено правилният подход. Нашата мафия вижда съществуването си като zero-sum game – за нея единственият начин тя да печели е ние да губим. Затова противопоставянето между нас и нея, не по наша вина или избор, е диаметрално – за да спечелим ние, тя трябва да изгуби… Иванчева избра нас пред мафията. И мафията ѝ скалъпи обвинение, подхвърли „доказателства“ и вкара в затвора за 20 години. На дело, достойно за Северна Корея, с достоен за там съд. (Някой да знае имената на съдебния състав? Такива неща е полезно да се знаят.) За наказание, че е посмяла да служи на избирателите си вместо на капотата.

Какво ще стане утре с Емил или Мария, ако бъдат избрани? Още при първата ситуация, която касае България, ще им се наложи да избират. Дали да работят за нас и срещу мафията, или обратното… И когато работата за мафията ще означава апартаментчета и други привилегийки, а работата за нас – 20 години затвор, изборът е предрешен. Никой нормален, земен човек не избира 20 години затвор пред лукса и привилегиите. А дори те двамата да са способни да се опънат, аз не бих искал да ги поставя пред такъв избор. Най-първо заради тях самите.

Има само един начин да премахнем тази ситуация. И той е да провалим опитите на мафията да пъха непослушните в затвора за десетилетия. Знаят ли Емил, Мария и другите честни хора в политиката, че няма да ги оставим в лапите на мафията, ще имат смелостта и силата да работят за нас и срещу нея. Иначе – не, няма как.

А ще ни повярват ли те, че няма да ги предадем? Да, ако им го докажем. Думите, дори най-силните, са шум – от значение са делата. А начинът да докажем на дело, че не оставяме честните хора да гният в затвора, е да подкрепим сега Иванчева. Именно за да могат утре такива като Емил и Мария да ни представят достойно и според съвестта си. Да, не я познавам, възможно е да не е напълно читав човек – но случилото се с нея я превърна във възможност да покажем колко струваме ние, и дали заслужаваме представители, които да работят за нас и срещу мафията, която ни съсипва. Да, не мога да преценя как Иванчева ще се държи като евродепутат – но каузата на противопоставянето на мафията и силата срещу нея в България е несравнимо по-важна от поведението на кой да е един евродепутат.

(Неволно правя паралел с Джулиан Асанж. Мнението ми за него като човек не е никак добро, и някои от нещата, които върши, са за мен най-малкото спорни. Но в сегашната ситуация той е в ролята на каузата на журнализма и свободата на словото по целия свят срещу престъпленията на всяка власт – и тази кауза е несравнимо по-голяма от личните му недостатъци. Затова го подкрепям без колебание.)

Така че бих призовал всеки – ако искате да видите България свободна от всичко това, което наричаме „мафия“, „#КОЙ“ и с още десетки други подобни имена, гласувайте за Иванчева. Тя самата може да не отговаря на възгледите ни, може дори да ни изложи в Европарламента – но гласът за нея е глас за възможността утре кандидати, които съответстват на възгледите ни и не искат да ни изложат, да служат на нас вместо на мафията.

Възможно ли е тя да не бъде избрана, и гласовете ни да се разпилеят по партии, които най-малко бихме искали да ги получат? Напълно. Подозирам, че „важно е не кой как гласува, а кой брои гласовете“ ще се погрижат гласовете за Иванчева да се окажат недостатъчно. (Първите стъпки към това вече са направени – застъпниците ѝ бяха блокирани от участие в изборните комисии, в пряко нарушение на Изборния кодекс.) Но дори тогава посланието ще е изпратено, и ще е много по-ценно от един дори истински добър кандидат за евродепутат. Както мафията, така и честните кандидати утре ще знаят – ние стоим зад тези, които работят за нас, не ги предаваме. А щом сме способни да застанем зад тях с гласовете си, ще успеем да ги защитим и иначе. Или ако влязат в затвора, не много време след това пак ще ги вкараме я в парламента, я в Министерския съвет, я в Президенството. На мястото на тези, които са ги опандизвали.

Така че си струва да я подкрепим.


Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2223

– И кой от тримата поиска да му дадете парите си? Този с пистолета ли?
– Да, инспекторе. Един, ама направо жив Гонзо! Даже жестовете му същите. Като го погледнеш, веднага разбираш – левскар по душа! Истински левскар! Свой човек!
– А нещо друго запомнихте ли? Ръст, сложение, цвят на очите, форма на лицето?… Брада или мустаци имаше ли?
– Абе нали ти казвам – човекът е левскар отвътре! Наше момче! Какво значение има дали има брада или мустаци?
– Уффф… А някой от другите запомнихте ли?
– Ми, нямаха нито сини, нито червени шалове. Какво друго да им гледам? А пък този, Гонзо де, носеше синя фланелка. Не точно цвета на Левски, малко по-тъмна, ама все пак синя!
– Такаа… си-ня фла-нел-ка… Той заплаши ли ви, че ще ви застреля? Или нещо друго?
– Абе вие да видите все едно жив Гонзо, ще ви вълнува ли какво приказва? Той с играта е силен, не с приказките!
– Добре де, нали не е истинският Гонзо? Или е?
– И да не е истинският, пак е съвсем като него! Почти същото, така да се каже! Инспекторе бе, вие сърце не носите ли? Нищо ли не ви трепва отвътре, като играе Левски?
– Оооох… И значи му дадохте парите си?
– Че аз ако на Гонзо не дам пари, какъв левскар ще съм?… Какво ме гледате така? Вие да не сте цесекар случайно? Или славист?
– Абе, човек, ти нормален ли си?! Обрали са те, а ти – Левски и ЦСКА! Те ли са според теб по-важни, или парите ти?!
– Че как да не са те, бе?! Левскарят няма как да не е читав, той и да ти вземе парите, е за добро! А цесекарите са боклуци до един, тях трябва да ги изтребват като дървеници! Инспекторе бе, я си признай – не си ли тайно цесекар? Или пък някой роднина да имаш цесекар? Нещо не ми изглеждаш читав!
– Господи… Значи за теб е важно дали човекът е левскар или цесекар, а не дали не те е обрал?!
– Естествено! Няма по-важно от това човек да е левскар, и да не е цесекар! Всичко оттам тръгва – и обирите, и животът, и всичко! Как може да си толкова тъп, че да не го знаеш?! Ти направо си опасен за народа, инспекторе!
– Я пак? Опасен съм за народа с това, че търся как да те спася от обирджии?
– Бе какви обирджии, какви пет лева! Ти май набеждаваш левскар човек, а? И то не друг, а почти Гонзо? Що се не гръмнеш бе, цесекар смотан? Я се разкарай!
– Ей, къде тръгна?
– Не е твоя работа, изрод червен!… Дано се появи пак там, такъв истински левскар не се среща всеки ден!

Посвещавам това на всички мои заклето леви, десни, либерални и консервативни приятели, с които живеем сред една и съща корупция.

Spotting the wild Fascist

Post Syndicated from Eric Raymond original http://esr.ibiblio.org/?p=8310

The term “fascist” gets thrown around a lot by people who have no actual clue what Fascism was about. I know what it was about because when I was about 11 or 12 I read Shirer’s The Rise and Fall of of the Third Reich and became fascinated by the question which has driven my study of politics and history for all of the fifty years since. Which is: how do we prevent the genocidal horrors of the Nazi regime from ever recurring?

In the process of trying to answer this question I have read deeply about Naziism, Italian Fascism, Francoite pseudo-Fascism, Marxism, Irrationalism, and several political tendencies related to these. I know their theory, I know their history, and I know what Fascists believed about themselves. Most of all I think I have a pretty firm grasp on how a revival of Fascism in the 21st century would look. And it’s not beyond the bounds of possibility, either…but if it happens, it’s not going to come from where most people currently throwing around the term “fascist” expect.

Hence, a field guide to spotting the wild Fascist. And avoiding false alarms.

Let’s start by clearing some terminological underbrush. I’m going to use the term “fascism” for a cluster of ideologies derived from Italian Fascism as it was invented by Gabriele D’Annunzio and then reinvented by Benito Mussolini. The most important derivative of Italian Fascism was German Naziism. I’ll capitalize “Fascism” when I’m speaking historically of how it developed rather than typologically as a cluster of correlated ideas and structural traits.

I’m not going to talk so much about some other movements and regimes historically connected to Fascism and sometimes confused with it, such Saddam Hussein’s Iraq, Peronism in South America, or interwar Japanese militarism. In some cases these consciously borrowed fascist tropes, but not the core theory of fascism. They’re also less interesting because they’re not epidemiologically dangerous at this point in history – nobody has any reason to fear a revival of (for example) Saddamism.

On the other hand I will talk about Francisco Franco a bit. He’s useful because he borrowed just enough fascist tropes to confuse inattentive and sloppy thinkers into typing him as a Fascist without actually being one. Thus, contrasting his behavior with fascism is instructive.

So we’ll start with the roots of Italian Fascism. It originated as a kind of live-action role-playing game for disgruntled Italian WWI vets led by a charismatic war hero, aviator, and poet named Gabriele D’Annunzio. Compared to what it evolved into, early Italian fascism had a rather charming opera-bouffe quality about it – theoretical ideas that were incoherent to the point of surrealism, lots of prancing around in invented uniforms, and dosing of opponents with castor oil. The history of D’Annunzio’s Fascist microstate of Fiume makes amusing reading.

Then came Benito Mussolini, a man looking for a vehicle.

Mussolini was a revolutionary Socialist organizer influenced by the theories of Georges Sorel, who was responding to one of the early failures of Marxism. In Marxian “scientific socialism”, universal revolution was a process that would follow mechanically from the capitalist immiseration of the proletariat. But by the second decade of the new century it was becoming clear that most national proletariats were unwilling to play their appointed role in the theory and indeed tended to be among the most patriotic and nationalist elements of their societies. Class warfare as the engine of international socialism had failed, creating a doctrinal crisis in communist/socialist circles.

Sorel responded by writing a new theory of political motivation he called “irrationalism” which proposed that instead of fighting popular sentiments like patriotism and nationalist mythology, socialists and communists should embrace them as tools to build and perfect socialism. Mussolini was persuaded, broke with the Socialist Party, and went looking for a vehicle for a Sorelian revolution. He found it in D’Annunzio’s Fascists and, swiftly shunting D’Annunzio aside, became their leader.

I’ve covered this history in detail because it explodes one of the prevailing myths about Fascism – that it arose out of some fundamental opposition to Communism. In fact this was never true; Fascism was a Marxist heresy from the day Mussolini seized it, differing from Marxism not mainly in its aims but in the means by which they were to be achieved.

The defining doctrine of Fascism once D’Annunzio was out of the way was this quote by Mussolini: “Everything for the state, nothing outside the state, nothing against the state.” (There are a few variant translations from the original Italian.) Building directly on Leninist political economics, Benito Mussolini wrote a theoretical justification of the totalitarian state which paralleled Joseph Stalin’s less theorized but brutally-executed totalitarianization of the Soviet Union at around the same time.

The Fascist theory was of a unitary, totalizing state ruled by a leader acting as the embodiment of the will of the nation. No power centers in opposition to the embodied will can be tolerated; church, family, education, and civic institutions must all become organs of that will.

One way to tell if you’re dealing with an actual Fascist is whether your subject has that theory of state power. If he doesn’t, you might be dealing with (say) a garden variety conservative-militarist strongman like Admiral Horthy in Hungary. Rulers like that will kill you if you look like a political threat, but they’re not invested in totalitarianizing their entire society.

Occasionally you’ll get one of these like Francisco Franco who borrows fascist tropes as propaganda tools but keeps a tight rein on the actual Fascist elements in his power base (the Falange). Franco remained a conservative monarchist all his life and passed power to the Spanish royal family on his death.

This highlights one of the other big lies about Fascism; that it’s a “conservative” ideology. Not true. Franco, a true reactionary, wanted to preserve and if necessary resurrect the power relations of pre-Civil-War Spain. Actual Fascism aims at a fundamental transformation of society into a perfected state never seen before. All of its type examples were influenced by Nietzschean ideas about the transformation of Man into Superman; Fascist art glorified speed, power, technology, and futurism.

Another political species commonly and stupidly mistaken for a fascist is the conservative populist. My type example for this is Pierre Poujade. Not only do those like Poujade lack the fascist’s centralizing theory of power, their animating complaint is that power is too centralized – ruling elites have become arrogant and disconnected from the populace and it is time to call them to account, restoring the autonomy and pride of the forgotten people who hold up the system from below.

The Fascist theory of power would regard Poujade as a troublemaker to be squashed. It defines the system from above, naturally evolving quite rapidly into Führerprinzip, the cult of the absolute leader whose authority may not be questioned. One important consequence is that fascist strongmen like to create institutions parallel to the civil police and line military that are answerable directly and personally to the Maximum Leader. Of course the best known example is Hitler’s SS, but any well-developed fascism generates equivalents.

You can have a quite an effective totalitarianism without this; Stalin, for example, never bothered with an SS-equivalent. You can get similar developments under Communism; consider Mao’s Red Guards. And on the third hand, Franco copied that part of the formula without actually being a Fascist. Still – if you think you’ve spotted a fascist demagogue ramping up to takeover, one of the things to check is whether he’s trailing a thug army behind him ready to turn into a personal instrument of force. If he isn’t, you’re probably wrong.

Another thing that follows from the Fascist theory of power is hostility towards markets, free enterprise, and trade. Yes, yes, I know, you’ve heard all your life that fascists are or were tools of capitalist oligarchs, but this is another big lie. In reality about the last person you want to be is a “capitalist oligarch” in the way of one of Maximum Leader’s plans. Because even if he needs you to run your factories, you’re likely to find out all the ways utter ruthlessness can compel you. Threats to your family are one time-honored method. You can’t buy him, because has the power to take anything he really wants from you.

In fact, one of the reasons fascist regimes turn anti-Semitic so often is because Jews are identified with mercantile activity. Which in the Fascist view of things, is corrupting and disruptive of loyalty bonds that should be more important than wealth. Furthermore, Fascism inherited from its parent Marxism the whole critique about capitalism alienating workers from their production.

The political economics of fascism is always state-socialist, and explicitly so. This follows directly from the drive for centralization.

So now I’ll flip that around. If your candidate fascist is ideologically pro-free-market, false match. Even if he merely displays an affection for large scale corporate capitalism, that ain’t fascist. For the very direct reason that big corporations are a power center, or collection of power centers, competing with the unitary state. Fascists never tolerate that well.

Something else fascists never tolerate well is unregistered civilian firearms, or registered ones in the hands of anyone not signed up in one of the leader’s thug militias. A fascist looks at these and sees a civilian insurrection waiting to happen, and generally has a pretty keen sense of how quickly said civilian insurrection can end up with him hung up dead in the town square someplace like Giulino di Mezzegra,

Accordingly, one of the recurring themes in the consolidation of fascist power is escalating restrictions on civilian weapons ownership. “Indeed, I would go so far as to say that the supply of arms to the underdogs is a sine qua non for the overthrow of any sovereignty,” said Adolf Hitler.

The U.S.’s Second Amendment is to such creatures like sunlight to a vampire. If your candidate demagogue pushes in the opposite direction, taking an expansive view of firearms rights? Nope, neither Fascist nor more generically fascist.

And, of course, the thought police. Fascisms are even more hostile to free speech than they are to free markets. This shouldn’t even need explaining

Let’s review:

* A centralizing theory of political power and legitimacy.

* State-socialist political economics.

* Anti-semitism, with the Jews identified as bloodsucking capitalists.

* Propaganda and programs aiming to fundamentally transform society into an idealized future state.

* Equivalents of the SA and SS, organs of coercion answering to the leader and the Party, not the law.

* Systematic suppression of competing political speech.

* Registration, suppression, and confiscation of civilian firearms.

You should actually expect to see almost all of these being pushed by any actual fascist demagogue, because they’re a mutually reinforcing package – the bones and sinews of totalitarianism – and these creatures know what they’re doing. Only Mussolini was really a pioneer; Hitler copied Mussolini’s playbook, and more recent fascists like Saddam Hussein consciously copied Hitler’s.

However, many people who think they know some history won’t identify most of these as Fascist. You’re likely to get particular pushback on the “state-socialist political economics”, though even a cursory look at the Fascist or Nazi party platforms will instantly confirm this.

This reflects what probably counts as the single most successful Soviet dezinformatisiya effort ever, the legend that fascism is diametrically opposed to socialism. In reality, most of the “totalitarianism” functional package is shared between Fascism and Communism. Partly through parallel invention and partly by diffusion; the Nazis even sent fact-finding missions to the USSR to learn how to run prison and extermination camps efficiently.

I’ll leave it to the reader to go through the list of diagnostic fascist traits and think about which ones apply to which of today’s political tendencies.

I think you’ll find it particularly instructive to plot the likelihood that political groups will fling the term “fascist” at their enemies with the extent to which they themselves have classically fascist traits. Do not expect these measurements to be inversely correlated.

Gun voodoo and intentionality

Post Syndicated from Eric Raymond original http://esr.ibiblio.org/?p=8300

There’s a recent article about gun violence in Haiti that features the following quotes:

But the anthropological lesson from Haiti is that the truth is more complex. It isn’t just the technological lethality of guns that makes them dangerous: They also exert a power on human agency. They change us. It is both the technology and the symbolism of a gun that can encourage someone to shoot.

[…] There is a lesson to be gleaned from understanding the supernatural potency of guns. We cannot think about guns and people as separate entities, debating gun restrictions on one hand and mental-health policy on the other. The target of intervention must be the gun-person composite. If we are to truly understand and control gun violence, we need to accept that guns have potent technological and psychological effects on people – effects that inspire violent ways of being and acting in the world.

This article has come in for a great deal of mockery from gunfolks since it issued. Representative bits of snark: “Apparently, the ‘magic’ of a professorship can turn you into an imbecile.”, “Gun owners in US- approx 100 million. If this bozo was right, everyone would be dead.”, and a picture of an AR-15 with speech balloons saying “Pick me up…Shoot me at unarmed people…you are powerless.”

I’m probably going to startle a lot of my readers by asserting that the article is not entirely wrong and gunfolks’ dismissal of it is not entirely right. In fact I’m here to argue that almost the entire quoted paragraph is exactly correct, and the last sentence would be correct if it replaced the word “violent ways” with “both violent and virtuous ways”.

So keep reading…

All tools change their users. A man with an axe is a man who can chop down trees, and may well feel an actual desire to do that, because exerting power can be its own reward. A man with a gun may experience a desire to commit aggressive violence with it; what Chelsey Kivland (the article’s author) misses is that it can potentiate desire to be a defender and prevent aggressive violence.

That’s how I experience carrying a gun, and statistics tell me I am not alone. Ever since Gary Kleck’s pioneering study in the 1990s it has been well understood that in the U.S. defensive gun uses far outnumber criminal ones. Occasional attempts to refute this (such as this one) fallaciously or dishonestly ignore the fact that most DGUs not only don’t involve firing the weapon, they’re never reported to police. By the numbers, personal firearms in the U.S. magnify good more than evil.

But Haiti is not the U.S. Context cannot be ignored. Kivland’s account of the sociology of gun use in Haiti rings pretty true to anyone who’s ever lived in a Third-World country, as I have. If you haven’t, it is worth reading. Guns in the hands of people with the average IQ and time preference of Haitians have different consequences from guns in the hands of people with the average IQ and time preference of Americans. Lethality combines badly with limited capacity for forward planning and poor impulse control.

American gunfolks resist thinking or talking about this, for two different reasons. One is that they fear ceding any rhetorical ground to gun-control advocates. And in an American culture context, with the level of impulse control typical in Americans, the proposition “Guns don’t kill; people do.” is a very defensible one. It takes an exceptionally stupid or drug/alcohol-impaired American to succumb to Kivland’s bad juju and perpetrate an impulse killing just because the gun makes it possible. Among middle-class white Americans this sort of crime is so rare that you’d gave to trawl through police blotters for years to find one.

But my last sentence hints at the other reason that gunfolks don’t want to acknowledge that Kivland has a point. Because it is quite difficult to actually engage her point factually without saying things that will get one (unfairly) tagged as a a racist. And gunfolks already have a problem with their opponents’ eagerness to dismiss them as knuckledragging white supremacists.

But here at Armed & Dangerous we make a point of having no fear, so I’m going to baldly state the relevant numbers. Americans in general: average IQ 100. Black Americans, average IQ 85. Estimates for Haitian average IQ should be taken with a grain of salt but cluster around 67 – I’m going to use that figure as none of the estimates I’ve seen are enough higher for the implications to be very different. Half the people in Kivland’s street scenes are dimmer than that, well into the range of what the DSM-V categorizes as mental retardation.

On that basis you’d expect gun crimes revealing poor impulse control and lack of forward planning to be rather more common among American blacks than American whites, and you’d be right (“He dissed me, so I shot him.”). But they’d be vastly and tragically more common in Haitians, who average dimmer than American blacks by far more than the black-white average IQ gap in the U.S. Compared to the Haitians in Kivland’s street stories, your average black American gangbanger is quite intellectually gifted and forethoughtful.

Which brings us back to bad juju. If you have an IQ of 67 or below – and in the U.S. this is quite unusual outside of mental institutions – it might well be the case that having a weapon in your hand is a kind of reality-distorting, violence-producing magic. Kivland’s account deserves a more respectful hearing than gun-owners in the U.S. are wont to give it. Where she goes wrong is in supposing that the Haitian experience has much to teach us about good policy for populations less handicapped than Haitians.

So, why am I poking this hornet’s nest? The usual reason: I believe those who do not acknowledge the facts about the extent of human variability and IQ distribution will eventually be mugged by them. In particular, if we leave the likes of Kivland to tell compelling stories about Haitian gun violence, and deny the truth they carry about the nexus of guns and poor impulse control, we leave ourselves vulnerable to being outflanked in the public conversation.

The truth is, just saying “Guns don’t kill people!” isn’t enough. Because most people understand that a man with an axe in his hand can become attracted to the thought of chopping down trees. That intuition fits their own experience of being tool-users. We’re trying to tell them something that they know is not entirely true.

That’s not a safe mistake to make when certain political tendencies constantly strive to disarm us. For the sake of our own liberty, and for the sake of our unarmed neighbors who rely on us more than they know to prevent a range of ills from crime up through civil disorder to totalitarian takeover, we have a duty not to let ourselves be outflanked this way.

To meet Kivland’s analysis head-on, we have to be willing to say, straight up, that it does not apply to a population averaging 33 IQ points higher than the Haitian mean, and we have to be clear about why: the readily observable correlation between IQ and time preference. Smarter people know better. They plan better. They’re less prone to self-destructive behavior.

Thankfully, we even get to say her analysis doesn’t apply all that well to American blacks at only 18 points above the Haitian mean. Maintaining that won’t keep grievance-peddlers from yelling “racist!” at us, but nothing else (including ignoring the issue) will either. The position we have to take, and have nerves of steel about holding, is that average IQ matters a lot and skin color not even a little. Helpfully, this is true.

The “Guns don’t kill people; people do!” shibboleth had actually been bothering me for years before Kivland’s article brought my misgivings into focus. Literally it’s completely true, but in the Gricean way of engaging the strongest possible version of your opponent’s arguments it is not quite sufficient. That’s the kernel of truth in Kivland’s argument, and we have a duty to deal with it.

За Иванчева, Петрова, „Младост“, строителството, рушветите… и съдбата на България

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2218

Покрай Апаратаментгейт се разплете и нещо много интересно. Оттегли показанията си пред съда Петко Дюлгеров.

Ако не се сещате за какво става дума – преди година и нещо избраната независима кметица на „Младост“ Десислава Иванчева спря строежа на няколко нови сгради там. Почти веднага след това беше арестувана с „доказателства“. Цяла България се смя на ареста и колко очевидно бяха подхвърлени „доказателствата“, но правосъдието (според „Биволъ“ – „прасовъдието“) трябваше да се справи със случая. И основното срещу нея бяха показанията на Петко Дюлгеров – бизнесменът, когото тя била изнудила за пари (въпросните „доказателства“).

(Корекция: Петко Дюлгеров е бившият кмет на „Младост“ преди Иванчева. Бизнесменът се казва Александър Ваклин. Извинявам се на всички подведени.)

(Интересно беше оправданието му – че бил дал тези показания под натиск от служебния адвокат. Биляна Петрова, която е съдена заедно с Иванчева, обаче моментално контрира, че е получил служебен адвокат месец след даването на показанията… Но това е друга тема.)

Какво ще стане с делото май е вече предсказуемо – обвиненията се разпадат. Сигурно ще продължат да държат Иванчева и Петрова в ареста, докато могат, че да могат да се достроят не дотам законните сгради в „Младост“. След това обаче ще се наложи да ги пуснат. Те вероятно ще осъдят България в Страсбург, и т.н.

От цялата работа обаче има и важен положителен резултат. Вече знаем, че Иванчева и Петрова са отказали да гушнат едни пари, за да разрешат едни беззакония. (Ако ги бяха гушнали, сега щяха да се простират в нови апартаменти вместо в килии. Справка – Апаратаментгейт.)

Иначе казано – вече знаем поне двама души, които заслужават да бъдат подкрепени за народни избраници. С пълна гаранция не са перфектни хора – сигурно я им миришат чорапите, я се оригват шумно. Само че това дали на депутат му миришат чорапите или се оригва не ме интересува ама изобщо. Интересува ме дали защитава в парламента моите интереси, или своите и на мафиотите. Иванчева и Петрова са доказали, макар и косвено, че правят първото, поне понякога. И нищо чудно в един момент да се корумпират и те – човешко е, особено в България. Но дотогава ще сме получили мъничко по-читаво управление, и може би дори шанс да се покажат на сцената други поне донякъде читави хора, които да подкрепим след това.

И с пълна сигурност не са най-добрите възможни. Най-добър няма, и от най-добрия има по-добър, точно както и от най-силния има по-силен. И точно тук е проблемът. Най-страшният враг на доброто е не злото, а по-доброто. Тръгнем ли да търсим най-добрия, ще търсим завинаги, и всеки ще намери свой, различен най-добър, и усилията ни ще се разпилеят. Иванчева и Петрова са в момента възможна обединителна точка.

Затова е добре да се обединим около подкрепа за тях да кандидатстват за управлението, преди да са го направили хора на Онези, Дето Медиите Не Ги Споменават – те са бързи и умели в това, правят го вече 30 години. Успеем ли, направим ли го, станат ли депутати или министри благодарение на нас, ще имаме върху тях влияние колкото да спрем поне някои простотии и да помогнем поне на някои добри неща. Много сме – медът няма да стигне за всички, и ощетените ще пищят срещу облажилите се, така че ще се наложи да се обединяваме вместо около кацата с меда около стойностни каузи. Стимулът за корупция ще е малко по-малък от сега във властта, а за правене на свестни неща – малко по-голям. Ще има риск от клиничен популизъм, но той е даденост винаги, където са замесени много хора. И покрай нещото ще има шанс да се издигнат и други читави и надеждни хора, с които да заменим Иванчева и Петрова, ако се корумпират.

Дотук приказките – остава работата. Да ги убедим да се кандидатират за депутати. Да им организираме партия, кандидатстване и прочее. Да им тичаме тичането, да агитираме хората за тях, да участваме в изборни комисии. Да вадим агитационните разходи от личния си джоб, без да очакваме да ни бъдат върнати някога. Всичко това без да чакаме в замяна нищо, освен това да ни представляват в наш интерес, а не в свой личен. Пънем ли се с планове за нас си, или пък лежим ли на миндера и чакаме ли Господ да слезе да го прави всичко това, ще продължаваме да заслужаваме и получаваме каквото досега.

Търсим как да помогнем да се оправи България? Ето един начин. Ха да видим кой е бил готов на нещо повече от това да произвежда шум.

Рапортът на Мълър – прогнози

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2212

Току-що Робърт Мълър официално предаде своя рапорт за почти двегодишното разследване на намесата на Русия в изборите за американски президент през 2016 г. Получилият го Робърт Бар твърди, че до ден-два ще предаде на Конгреса, и в крайна сметка ще направи публично каквото може от него.

Какво да очакваме?

Според мен – нищо особено.

За съжаление Джордж Конуей е абсолютно прав за Тръмп. (Ако не знаете – Джордж е виден консервативен юрист. Също така е съпругът на Келиан Конуей, част от администрацията на Тръмп, станала известна с фразата „алтернативни факти“.) Уважаемият президент е буквално жив еталон за нарцистично разстройство на личността – покрива 9 от 9 критерия при необходими 5. Покрива достатъчно за диагноза и психиатричната дефиниция за злокачествен нарцисизъм. И освен тези двете покрива и критериите за антисоциално разстройство на личността (психопатия). Комбинацията на първото и третото може да бъде изключително опасна, когато е притисната в ъгъла – особено когато е върховен главнокомандващ на армията и държи ядрения бутон. (На прост български тя означава, че Тръмп поставя себе си много по-високо, отколкото поставят себе си психически нормалните хора, и в същото време поставя обществото и задълженията си към него много по-ниско, отколкото го правят психически нормалните хора. Като се има предвид, че дори сред нормалните някои не биха се поколебали на негово място да започнат гражданска война или да се опитат да направят преврат, за да се опазят от съда…)

Мълър е известен с брутална праволинейност. Тя е, която го държа 13 години начело на ФБР – той е най-дълго командвалият го след страховития Едгар Хувър. В същото време обаче той няма как да не е напълно наясно какво ще стане, ако рапортът му включва информация, заради която Тръмп може да бъде импийчнат. Никой разумен човек с отговорност към страната си не желае да я види разкъсвана от гражданска война, така че няма да поеме този риск. Затова дори ако той е намерил такава информация, моето предположение е, че тя ще бъде скрита. Че усилията ще бъдат насочени към предотвратяване на същото в момента, в който Тръмп ще трябва да сдаде президентството, след две или шест години. Дотогава има достатъчно време за подготовка, и планирането много ходове напред е слабо място на Тръмп.

(Всъщност, съществува ли такава информация изобщо? Работи ли Тръмп за руснаците? Надали има как да се знае с неоспорима сигурност. Личното ми мнение обаче е, че не. Че те подкрепиха избора му просто защото отлично знаят колко опропастителни са социопатите и психопатите начело на демократична държава. Георги Първанов и Виктор Орбан, anyone?… Няма нужда да нареждат на Тръмп какво да прави, той ще бъде безотговорен към страната си и ще съсипва и компрометира демокрацията в нея просто защото в това вижда изгода за себе си.)

Ето затова според мен рапортът няма да съдържа нищо особено. Тръмп ще се бие в гърдите до края на мандата си, че разследването е показало, че той не сътрудничи с руснаците, и щастливо ще досъсипва външнополитическите позиции на САЩ в света. И толкова.

Разбира се, Бар е избран от Тръмп именно по абсолютната му лоялност. Дори ако в рапорта има нещо сериозно срещу Тръмп, той вероятно би направил всичко възможно, за да го скрие. Не вярвам да има как да го скрие завинаги, но както вече казах, не вярвам и в рапорта да има кой знае какво за криене.

А си мисля, че май Тръмп съсипва и икономиката на САЩ. Данъчната му реформа накратко гласи: „Раздай пари на хората, като им намалиш данъците, и вържи бюджета чрез заеми“. Нещо като баща, който взима заеми, за да купува на децата си играчки и да им е любим. Само че за такива случаи важи приказката „като пили пеяли, като плащали плакали“. Тези заеми ще трябва да се връщат, и няма откъде освен от данъци. На който следващ президент се падне, ако не е също толкова безотговорен и не плаща заемите с нови по-големи заеми, ще бъде „лошият“ и „обирджията“, а Тръмп ще е „добрият“. На народите акълът им е толкова, дори на американския, и Тръмп го знае отлично.

Принципно повечето харчене би трябвало да доведе до повече икономически растеж, той до повече данъци, и така заемите да се изплатят по-лесно. (Това е тезата на Тръмп.) На практика обаче федералният бюджет, който ще връща заемите, е около 20% от БВП на САЩ. Данъчната реформа на Тръмп увеличи годишните заеми на САЩ от около 500 милиарда на около 1000 – иначе казано, на година само тя взема като заем около 3% от БВП. А растежът на БВП се увеличи спрямо този през последната година на Обама с около 1.5%, от които 20% (които влизат във федералния бюджет) са 0.3% от БВП – една десета от заемите за тази реформа, които бюджетът взема. За да изплащат повечето данъци заемите, КПД на процеса трябва да стигне над 100%. В този случай това е теоретично възможно (нещата не са zero-sum както във физиката), но на практика постигнатото КПД излиза около 10%. За който може да смята е очевидно, че икономически „тръмпономиката“ е провал със закъснител.

В икономика с размерите на американската е възможно сривът да започне чак след 3-4 години – когато Тръмп вероятно вече няма да е на власт. А ако случайно е спечелил втори мандат, винаги може да обвини за потъването демократите в Конгреса. Ако това не сработи, военните и гражданската война продължават да са опция (виж по-горе за комбинацията от нарцистичен социопат и антисоциален психопат). Но нито намирането на оправдание, нито дори установяването на диктатура оправя икономиката.

А икономическата картина май не е дори толкова розова, колкото показват официалните рапорти. Основният показател за съживяване на икономиката, който те подчертават, е намаляването на безработицата. Пропуска се обаче, че правителството на Тръмп тихомълком оряза имиграцията и издаването на работни визи много сериозно. Като резултат, за изминалите 2 години са приети в по-малко към 1% от работната ръка в САЩ – иначе казано, 1% от спада на безработицата се дължи всъщност на това орязване, а не на наемане на хора. Като се има предвид и че работни визи обикновено получават най-кадърните, работливи и продуктивни хора, нищо чудно реалният растеж да се насочва към спад с повече от 1% – а растежът му спрямо последната година на Обама, повтарям, е около 1.5%.

Много ми се иска тези ми изчисления да са грешни. Напълно е възможно, не съм гуру на икономиката. Влязат ли САЩ в икономическа криза, няма как да не се отрази на целия свят, включително на нас. Но… да видим.

А междувременно лично аз очаквам в рапорта на Мълър да няма нищо особено.

Вечният фашизъм (Четиринадесет начина да погледнем към черноризците)

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2210

Това е есе от Умберто Еко, излязло през 1995 г. Заради острата му актуалност днес реших безсрамно да го открадна и публикувам тук.

Преводачът на български не ми е известен. На няколко места съм си позволил да коригирам превода.


Въпреки някои неясноти по отношение на различните исторически форми на фашизма, аз мисля, че е възможно да се състави списък на чертите, типични за това, което бих искал да нарека Ур-фашизъм или Вечният фашизъм. Тези черти не могат да бъдат организирани в система. Много от тях противоречат една на друга и са също така типични за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно една от тях да се появи, за да позволи на фашизма да коагулира около нея.

1. Първата черта на Ур-фашизма е култът към традицията

Разбира се, традиционализмът е много по-стар от фашизма. Не само, че е типичен за контрареволюционната католическа мисъл след Френската революция, но е роден в късната елинистическа епоха като реакция на класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския басейн хората от различни религии (повечето от вярванията им са великодушно приети от римския пантеон) започнали да мечтаят за откровение, получено в изгрева на човешката история. Това откровение, според традиционалистичната мистика, за дълго време е останало скрито под булото на забравени езици — в египетските йероглифи, в келтските руни, в свитъците на малко познатите азиатски религии.

Тази нова култура трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът не е само, както се казва в речника „комбинация на различни форми на вярвания и практики“; подобна комбинация трябва да понася противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа късче мъдрост и въпреки че изглежда, че те казват различни или несъвместими неща, все пак всички те се отнасят, алегорично, до същата праисторическа истина. В следствие на това не може да има напредък в познанието. Истината вече веднъж и завинаги е била казана, а ние само можем да продължаваме да тълкуваме неясното й послание.

Ако поровите из рафтовете, които в американските книжарници са етикетирани като Ню Ейдж, там можете да намерите дори свети Августин, който доколкото знам, не е фашист. Но комбинацията между свети Августин и Стоунхендж — това е симптом за Ур-фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отхвърляне на модернизма

И фашистите, и нацистите почитат технологията, докато мислителите-традиционалисти обикновено я отхвърлят като отрицание на традиционните духовни ценности. Но даже и нацизмът да е бил горд със своите индустриални постижения, неговата възхвала на модернизма е само повърхност на една идеология, основана върху принадлежност към определени кръв и земя (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят бе маскирано като отрицание на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Епохата на разума, се приема за началото на модерната поквареност. В този смисъл Ур-фашизмът може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът също така зависи от култа към действието заради самото действие

Ако действието е хубаво само по себе си, то трябва да бъде прието преди или без замисляне. Мисленето е форма на безсилие. Следователно културата е подозрителна дотолкова, доколкото се идентифицира с критично отношение. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на Ур-фашизма, от почитта на Херман Гьоринг към фраза от пиеса на Ханс Йохст („Когато чуя думата „култура“, посягам към пистолета си“), до честата употреба на изрази като „дегенерирали интелектуалци“, „яйцеглави“, „лигави сноби“ и „университетите са гнезда на червени“. Официалните фашистки интелектуалци са ангажирани най-вече с атакуването на модерната култура и либералната интелигенция с мотива, че са предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разлики, а да правиш разлика е знак за модернизъм

В модерната култура научната общност възхвалява несъгласието като начин да се подобри знанието. За Ур-фашизма несъгласието е предателство.

5. Освен това, несъгласието е знак за разнообразие

Ур-фашизмът се разраства и търси консенсус с помощта на експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното. Първият призив на един фашист или на едно недоразвито фашистко движение е този срещу пришълците. Така Ур-фашизмът е расистки по дефиниция.

6. Ур-фашизмът произлиза от индивидуалната или социална фрустрация

Ето защо една от типичните черти на историческия фашизъм е привлекателността му за една фрустрирана средна класа – класа, която страда от икономическа криза или чувства на политическо унижение, или е уплашена от натиска на по-долни социални групи. Понастоящем, когато старите „пролетарии“ стават дребни буржоа (а лумпените са широко изключени от политическата сцена), фашизмът на утрешния ден ще намери своята публика в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност

Ур-фашизмът казва, че тяхна единствена привилегия е най-общовалидната — да бъдат родени в една и съща страна. Това е произходът на национализма. Освен това единствените, които могат да осигурят идентичност на нацията, са нейните врагове. Така в корена на Ур-фашистката психология има вманиаченост на тема заговор, по възможност международен. Последователите ѝ трябва да се усещат в клопка. Най-лесният начин да се разкрие един заговор е призивът към ксенофобия. Но заговорът трябва да идва и отвътре: евреите обикновено са най-добрата мишена, защото имат предимството да са едновременно и отвътре, и отвън. В САЩ ярък пример за обсесия за заговори и конспирации може да се намери в книгата на Пат Робертсън „Новият световен ред“, но, както неотдавна видяхме, има и много други.

8. Последователите трябва да се чувстват унизени от показността на богатството и силата на техните врагове

Когато бях момче, ме учеха да мисля за англичаните като за хора, които се хранят по пет пъти на ден. Те ядяха по-често от бедните, но здравомислещи италианци. Евреите са богати и си помагат един на друг чрез тайна мрежа за взаимопомощ. Но последователите на Ур-фашизма трябва да бъдат убедени, че могат да надделеят над враговете. Така, чрез непрестанна промяна на риторичния фокус, враговете едновременно са твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са обречени да губят войните, защото са конституционно неспособни обективно да преценяват силата на противника си.

9. За Ур-фашизма няма борба за живот – вместо това животът се живее заради борбата

По тази причина пацифизмът е шуробаджанащина с врага. Той е лош, защото животът е непрестанно воюване. Това обаче води до комплекса за Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, има нужда от една последна битка, след която движението ще има контрол над света. Но такива „крайни решения“ предполагат една по-нататъшна ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципа на вечната война. Нито един фашистки лидер не е успял да разреши това противоречие.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология дотолкова, доколкото е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военният елитизьм безмилостно предполагат презрение към слабия

Ур-фашизмът може единствено да подкрепя популистки елитизъм. Всеки гражданин принадлежи на най-добрия народ в света, членовете или партията са най-добрите сред гражданите, всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи.

Всъщност Лидерът, тъй като знае, че властта не му е делегирана по демократичен път, а е била завзета със сила, също така съзнава, че силата му е основана на слабостта на масите; те са толкова слаби, че имат нужда и заслужават един управник.

11. В тази перспектива всеки бива подготвян да стане герой

Във всяка митология героят е едно изключително същество, но в Ур-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ на героизма е тясно свързан с култа към смъртта. Не случайно мотото на испанските фалангисти е Viva la Muerte („Да живее смъртта!“). В нефашистките общества на обикновения човек му е казано, че смъртта е неприятна, но трябва да бъде посрещната с достойнство; на вярващите е казано, че това е болезнен път към свръхестествено щастие. В контраст на това Ур-фашисткият герой копнее за героична смърт, рекламирана като най-добрата награда за героичен живот. Ур-фашисткият герой е нетърпелив да умре. В своето нетърпение той по-често изпраща други хора на смърт.

12. Тъй като и двете — и постоянната война, и героизмът са трудни за играене игри, Ур-фашистът пренася своя мерак за власт към сексуални въпроси

Това е произходът на мачизма (който съдържа в себе си както презрение към жените, така и нетолерантност и заклеймяване на нестандартните сексуални навици, от целомъдрието до хомосексуалността). Тъй като дори сексът е трудна за играене игра, Ур-фашисткият герой предпочита да си играе с оръжия — правенето на това става ерзац фалическо упражнение.

13. Ур-фашизмът е основан на избирателния популизъм, може да се каже на популизма на определеното качество

В една демокрация гражданите имат индивидуални права, но гражданите в тяхната цялост оказват политическо влияние само от количествена гледна точка — един следва решенията на мнозинството. За Ур-фашизма обаче индивидите като такива нямат права, а Народът е приеман за качество, едно монолитно цяло, което изразява Общата воля. Тъй като нито едно голямо количество хора не може да има обща воля, Лидерът претендира, че е техен преводач. След като са загубили властта си да делегират, гражданите не действат; те са единствено призвани да играят ролята на Народ. Така Народът е само театрална фикция. В близкото ни бъдеще може да има ТВ или интернет-популизъм, в който емоционалният ответ на избрана група граждани може да бъде представен и приет като Гласа на Народа.

Поради своя популизъм, базиран на определено качество, Ур-фашизмът винаги трябва да бъде срещу „гнилите“ парламентарни начини на управление. Ако един политик хвърли сянка на съмнение върху законността на парламента, защото той не представлява вече Гласа на Народа, можем да надушим Ур-фашизъм.

14. Ур-фашизмът говори новговор

Новговорът е създаден от Оруел, в 1984 г. като официален език на това, което той нарича ингсоц (ангсоц) или английски социализъм. Но елементи на Ур-фашизма са присъщи на различни форми на диктатури. Всички нацистки или фашистки учебници използват един обеднял речник, както и елементарен синтаксис, за да се ограничат инструментите за комплексно и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме други видове новговор, дори ако те имат на пръв поглед невинната форма на популярно ток шоу.

Ур-фашизмът е все още около нас, понякога съвсем неприкрит. Щеше да ни е толкова по-лесно, ако на световната сцена излезеше някой и кажеше: „Искам отново да отворя Аушвиц, искам черноризците отново да парадират по италианските площади.“ Животът обаче не е толкова прост.

Ур-фашизмът може да се върне под най-невинно прикритие. Наше задължение е да го разкрием и да посочим с пръст всяко негово проявление — всеки ден, във всяка част на света.

Струва си да бъдат припомнени думите на Франклин Рузвелт от 04.11.1938 г.: „Ако американската демокрация спре да се движи напред като жива сила, която ден и нощ се опитва с мирни средства да подобри съдбата на нашите граждани, фашизмът ще процъфти по земите ни.“ Свободата и освобождението са задача, която няма край.

Нелибералната демокрация

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2186

Напоследък терминът „нелиберална демокрация“ е много популярен и моден. В някои страни тя е налице. Други са се запътили натам… Какво всъщност означава? Какво да очакваме от нея, като плюсове и минуси? Каква е, в тези пълни с дезинформация времена, истината – поне каквато аз я виждам?


Обикновено така бива наричана социалната система в страни, където в икономиката има ограничена степен на пазар, но властта е под авторитарен контрол. Историците отдавна имат термин за такъв тип система – феодализъм. Познатият ни от историята средновековен феодализъм е негов вариант. Друг негов вариант (с по-сериозни ограничения на пазара) е съветският и източноевропейски комунизъм. Трети е германският нацизъм отпреди и по времето на Втората световна война, и сходният му италиански фашизъм. Четвърти е съвременната „нелиберална демокрация“, каквато виждаме например в Китай. (Русия е близо до завършването на преход към нея; Турция и Унгария са в началото на такъв преход; Румъния е пред риск да го започне.) Съществуват и други варианти.

Сърцевината на тази система е, че цялата власт в едно общество – казано по друг начин, цялото общество, включително хората в него – принадлежи на определена, рязко отграничена група хора (феодална каста). При средновековния тип феодализъм тя се нарича благородници или феодали. При комунистическото общество – партийни членове (често над определено ниво в партийната йерархия). При съвременната „нелиберална демокрация“ все още няма утвърден термин. Ненаучно, на повечето места се използват варианти на термина „мафия“, като отражение на факта, че произходът и методите на кастата са в значителна степен криминални. (Често тя бива ръководена от престъпници, навлезли в политиката с цел да избягнат отговорност и/или да получат повече власт.)

В България прилично точно описва върхушката на тази каста изразът „комунистически политченгета с високи чинове“. По-ниските ѝ слоеве имат смесен произход – кримки, кариеристи, политченгета с по-нисък чин или техни роднини – примерно потомци – и т.н. (Част от комунистическите политически полицаи не са се присъединили към тази каста, често на сериозна цена за тях. Елиминираните от кастата биват ликвидирани като влияние, така че престават да са обществен фактор.) Отделни личности могат да се окажат в групата по случайност или заради изключителен талант, съчетани с неспособност за осъзнаване сред що за хора се оказват, или пък с изначален морално-етичен дефицит.

Реално, произходът на хората във феодалната каста е без значение. Причисляването им към нея води до значителна степен на изолиране от тези извън нея, и към приемане на нейните стойности (ако те не са стойности на индивида по начало). Този процес бързо превръща огромния процент от тях във властови връх и морално-етична утайка на обществото. Те започват да изживяват себе си като специални хора, на които изначално се полагат права и привилегии, които не се полагат на другите. Смятат се за единствените истински хора в това общество – всички останали са за тях добитък, който съществува, за да бъде тяхна собственост и да бъде доен и стриган.

Във феодалната каста властта и правата са разпределени под формата на пирамида. На върха има един човек или тесен кръг от хора (крал, генерален секретар / Политбюро, капо ди тути капи, „генералите“…). Върхът реално притежава всички права и власт в системата, дори ако де юре те не са негови. Той делегира части от тях на свои васали, които се грижат за спазването на феодалния порядък. Те на свой ред делегират част от тях към свои васали с цел вършене на работата, те – надолу към свои, и т.н. (В миналото е била правена ключовата грешка простолюдието да бъде приемано като най-долен слой на системата, а не като отделна каста, която трябва да бъде отделена чрез непреодолима граница.) В някои случаи тази пирамида и властта ѝ са официални (средновековен тип феодализъм). В други (комунизъм) съществуването ѝ е отчасти официално, но властта ѝ частично или изцяло се отрича на думи. В трети (съвременни „нелиберални демокрации“) тя е скрита от обществото, съществуването ѝ се отрича и разкриването му се преследва безмилостно, или пък се нормализира като публична тайна.

В класическия феодализъм кастата на „останалите“ е известна като поданици. Съвременните феодални системи (комунизъм, нелиберална демокрация…) често я наричат „граждани“, като част от опита им да се представят за демокрации. В обществената йерархия те на думи са навсякъде, но на практика стоят безусловно под дори най-ниските слоеве на феодалната каста. Ако например световно известен академик и лауреат на Нобелова награда бъде блъснат от колата на шофьор на трети заместник на районен прокурор или сенчест бизнесмен, или дори от обикновен крадец, който обаче си плаща данъка протекция на системата, извършителят не рискува да пострада. Дори ако бъде осъден – като правило заради значителна обществена реакция – присъдата му ще е смешна и ще бъде „изтърпявана“ в луксозни условия. Ако обаче академикът посмее да отстои правото си да пресича пред въпросния шофьор, или да се опита да се защити от крадеца (и успее), ще бъде осъден на далеч по-сериозна присъда, която ще излежи ефективно в най-отвратителния наличен затвор. Причината за този „парадокс“ е проста: академикът с всичките си титли и постижения е поданик, докато шофьорът и крадецът са членове на феодалната каста.

Структура на феодалната система при нелиберална демокрация

Разделянето на обществото на касти се извършва чрез система на привилегии. Например поданиците на теория имат определени права, но на практика могат да ги използват само когато това не пречи на феодалите. Малък процент от тях, чиито възгледи и/или ценности са близки до пропагандата и механизмите на феодалната система, обикновено биват допускани да ползват правата си в почти пълен или пълен размер. Работещите в органите за опазване на властта на феодалите обикновено имат още привилегии – достъп до евтини (държавно спонсорирани) стоки и услуги, лека работа с дълги почивки, привилегии пред правораздаващата система и т.н. Малко под тях обикновено са работещите в частни силови структури, често в зависимост от колко високопоставен сред кастата е феодалът, който ги притежава.

Нелибералната демокрация обикновено проявява нулева загриженост за поданици, чиито права биват нарушавани в чужбина (освен ако това не ѝ е нужно за пропаганда), без значение колко несправедливо е нарушението. Ако обаче в чужбина бъдат нарушени правата на феодал, той бива защитаван старателно. Често това е сигурен признак дали някой спада към феодалната каста. Друг сигурен белег за спадане към нея или не е поставянето на човека вътре в страната пред реда и закона спрямо чужденци от силни либерални демокрации: феодалите обикновено биват поставяни над чужденците (ако те не са важни фигури), поданиците – задължително под тях.

Феодалната каста обикновено е в значителна степен над официалните закони (освен тези феодали, които са в процес на елиминиране от нея). Спорове на феодал с поданици се решават от органите за опазване на системата (съд, силови институции и т.н.) в полза на феодала. Феодалите обикновено се ползват с безнаказаност за престъпления, независимо от тежестта им, освен ако не са срещу други феодали. Ако особено тежко престъпление на феодал е невъзможно да се прикрие или припише на поданик, и особено ако към случая има интерес от силни либерални демокрации, срещу феодала може да бъде произнесена някаква формална присъда. Тя обаче рядко бива привеждана в реално изпълнение, и дори тогава обикновено се реализира в далеч по-малък от присъдения размер и по начин, който реално не нарушава интересите на феодала. Често тези факти са добре видими при проверка на броя на влиятелните хора (като правило феодали), осъдени за корупция – престъпление, в което са замесени почти всички от тях. В нелибералните демокрации този брой клони към нулата и включва като правило само феодали в процес на елиминиране от кастата им. (Обикновено процесът на елиминиране се състои именно в такива присъди.) Феодалната каста използва тези случаи за пропаганда, че корупцията се наказва в нелибералната демокрация, дори по-сигурно, отколкото в либералната.

Силата в нелиберална демокрация се опазва за феодалната каста на принципа „целта оправдава средствата“. Например, ако срещу поданик бъде извършено криминално престъпление, институциите в обществото вземат или не мерки срещу извършителя, в зависимост от дали той се ползва с пряката или косвена протекция на някой феодал, или не. Ако обаче поданици се опитат да се самоорганизират срещу престъпността, институциите мигновено оценяват това като потенциална точка на концентриране на власт, която може да бъде използвана по-нататък срещу феодалната каста, и задължително я смазват, дори ако е насочена срещу престъпници без протекция от феодал.

Престъпността при нелибералната демокрация е част от механизмите, чрез които феодалите изземват средствата на поданиците. Тя служи на определени феодали, предава им лъвския пай от ограбеното, и т.н. Протекцията на феодалите осигурява неприкосновеността на престъпниците пред органите за опазване на реда. Всичко това прави престъпността част от феодалната каста, а не от поданиците – затова при нелиберална демокрация те реално стоят над „гражданството“ и то не може да се защити от тях; защитата става възможна единствено след замяна на нелибералната демокрация с либерална. Както и при рушветните форми на събиране на ресурси от поданиците, липсата на протекция от феодали (срещу предаване на повечето ресурси на тях) се наказва от органите категорично – те са инструментът, който подсигурява удържането на престъпниците на мястото им във феодалната система. Пак те притискат престъпниците да се организират в строга йерархия, която предава лъвския пай от събраните ресурси нагоре срещу защита от органите на реда отгоре.

Престъпната общност изпълнява и други роли в нелибералната демокрация. Нивото и насочеността на нейната активност, в комбинация с манипулации чрез медиите, е важен начин за манипулиране от феодалната класа на „общественото мнение“ на поданиците. Умелият социален инженер може успешно да опази властта и контрола на феодалите над поданиците им чрез този метод дори при сериозно разклатени ситуации. (Често такива ситуации във феодалната система остават прикрити от поданиците толкова умело, че могат да бъдат разпознати единствено по това как медиите и престъпността насочват мисленето на обществото в синхрон към внезапно възникнали или трайно нерешавани проблеми с престъпността вместо към наболели проблеми с властта.) При нужда от брутални силови действия на властта, например срещу анти-феодални размирици, престъпността е ценен провокатор. Нейни членове са удобни изпълнители на „мръсни“ поръчки срещу не-феодални институции и лидери. При избори употребата на престъпните общности често спестява на феодалите необходимостта от пряко фалшифициране на резултатите, за да запази властта си…

Разлики в социалния договор между двете системи

В либералната демокрация хората имат сравними права, определени от корпус правила (законодателство), които важат в голяма степен за почти всички. Всеки има право на икономическа и политическа инициатива, които са в значителна степен свободни, и са достъпни според възможностите на индивида – лични, наследени и т.н. Словото (в по-широк смисъл – информацията) е в значителна степен свободно. Де юре и де факто в тези общества в голяма степен се покриват. Като обобщение, там социалният договор гласи, че всеки индивид има значителна икономическа и политическа свобода, и може да постигне значителен социален (длъжностен, икономически и т.н.) напредък.

(В качествените либерални демокрации хората имат на практика еднакви права. Законодателството важи в почти еднаква степен за всички. Икономическата и политическа инициатива са на практика напълно свободни, и зависят почти изцяло от личните възможности на индивида. Свободата на словото се ограничава почти само от условия с важност от мащаба на военна тайна, и дори тогава с опазването на тайната са натоварени само официално запознатите с нея. Там социалният договор реално позволява издигане на всеки индивид според личните му качества и цели. Качеството на една либерална демокрация зависи именно от тези параметри.)

Във феодалната система социалният договор отразява разграничаването на феодалите от поданиците, и различните права на двете касти. За кастата на поданиците той предвижда най-основни права, които не позволяват значителен напредък в обществото и на практика не дават възможност за преминаване в кастата на феодалите. Дори тези права важат само докато не противоречат на интереса на феодал. Например, поданиците на теория могат да осъдят феодал, или да накърнят другояче интересите и/или властта му, но на практика не се получава да го постигнат. Ако феодалът си хареса тяхна собственост, им я отнема без те да успеят да му се противопоставят. Това е пряко следствие от факта, че де юре поданиците са свободни, но де факто са собственост на феодалите. Понякога статутът на де факто собственост се подсилва и чрез де юре инструменти, напр. закрепостяване при средновековния феодализъм или местожителство при комунизма. Като правило де юре и де факто в тези общества се разминават в значителна степен: те са царство на лъжата.

(В миналото това разделение на кастите понякога е било нарушавано. Един от примерите за това е британската Магна Харта, която по недоглеждане на авторите си предвижда определени свободи и права пред краля не само за благородниците, а за всички. Именно тя прави възможно завоюването на икономически позиции от не-феодали и последвалата индустриална революция, която ограничава властта на феодалите и в крайна сметка праща в историята средновековния тип феодализъм. Пак тя е в основата на свободата на мисълта и словото, които полагат теоретичните основи на съвременната либерална демокрация. Съвременните феодали обикновено разбират ролята на тази грешка и внимават да не допускат подобни.)

Разлики между феодализма и истинската демокрация като системи

Дори където двете системи са сравними, силните и слабите им места са различни. Феодалната система е де факто командна и може да концентрира ресурси до степен и на цена, която гражданите на либерална демокрация рядко са склонни да позволят. Затова тя обикновено постига по-добри резултати в условия, които позволяват екстензивен растеж, или в екстремални ситуации – бедствия, война… Стремежът на овластените в нея да опазват позициите си обаче е сериозна пречка в интензивния растеж, където дизрупцията е необходимо условие. Там либералната демокрация, в която властта на пазещите статуквото е по-слаба, а инициативата то да бъде дизруптирано е по-силна, обикновено постига по-добри резултати. Тъй като характерът на растежа на социалните системи е фон Нойманов, периодите на екстензивен растеж в потенциалния живот на системата обикновено са много пъти по-кратки от периодите на интензивен растеж. Затова либералната демокрация може да изостане краткосрочно зад феодалната система, но в дългосрочен план неизменно я надминава и постига по-добро икономическо и социално развитие, включително по-добър жизнен стандарт на гражданите си. (Свободата на гражданите и удовлетворението, което тя носи пряко или чрез реализиране на даваните от нея права, е както основна база за постигането на по-добра производителност, така и привлекателна за гражданите сама по себе си.)

Класически пример за сравнение в развитието на двете системи е това на комунистическия СССР, сравнено с това на западните либерални демокрации. През 1920-те и 30-те СССР расте, разорава целините и се индустриализира с темпове, непостижими за западните демокрации дори извън криза. През 1960-те обаче СССР изчерпва екстензивните възможности за развитие и растежът му започва да изостава зад този на Запада. През 1990-те разликата достига размери, които водят до разпадане на комунистическата обществена система и рухване на СССР. Част от нея се дължат на персонални грешки на съветското ръководство, напр. първоначалното отричане на ключови области като генетика и кибернетика. Огромната част обаче се дължи на същностните различия на двете системи.

Преходът от либерална демокрация към нелиберална

Ако се развива на базата на либерална демокрация, феодалната система като правило извършва преход към един от вариантите си – т.нар. нелиберална демокрация. Той започва с идването на власт на корумпирани или другояче престъпни политици, или навлезли в политиката измамници. Обикновено те водят политика на безогледен и без дългосрочен план популизъм, насочен към най-лесните за лъгане прослойки в обществото – обикновено най-нискоинтелигентните и неуспелите. Представят се за непоколебими защитници на определени стойности, като правило крайни – „традиционни“, „консервативни“, „защита на бедните“, алт-леви или алт-десни, или каквито други биха били популярни в съответната обстановка сред подкрепящите ги. Дефинират като „враг на стойностите ни“ неспособни на реална самозащита социални групи – по етноси (евреи, цигани…), възгледи (либерални, образовани, скептици), произход (мигранти, членове на определено малцинство) – срещу които лесно се демонстрира сила. Повеждат борба (най-често предимно симулирана) срещу въпросния „враг“, като го използват като плашило, набеждават го за всички свои провали и причисляват към него всеки, който разбира истинската им същност и се опитва да я разкрие пред обществото. Представят за задължителен елемент от тази борба разрушаването и елиминирането на демократичните ценности и порядки – независимост на съда, медиите, изборните органи и т.н. – и подмяната им с послушни марионетки. Смазват демонстративно всяка форма на самоорганизация на обществото, с изключение на организирани и контролирани от тях погромаджийски групи. Поставят силовите органи над и извън закона, дават им привилегии спрямо гражданите и ги превръщат в своя лична гвардия, като възнаграждават у тях личната преданост и наказват предаността на истинските ред, закон и демокрация. Полагат усилия да „нормализират“ нарушаването на закона от тях и техните силови структури. Безмилостно отстраняват тези, които разбират същността им и я показват пред избирателите.

Често такива политици просят, и често получават сериозна, обикновено тайна помощ от държави с установена феодална система, срещу различни видове национално предателство в полза на другата държава. Държавите с установена феодална система обикновено помагат с желание – дори ако не получат национално предателство от споменатите политици, те имат сериозен интерес конкуренцията им на държавно ниво да е некачествена и непривлекателна. Установяването на подобни връзки на вървящи по този път политици обикновено доказва истинската им цел – промяна на системата в страната към феодална. Такава промяна като правило е много по-разрушителна и пагубна за страната, отколкото „обикновено“ национално предателство, и извършващите го политици го знаят и знаят какво би означавало понасянето на отговорност за нея. За да я избягнат и да запазят властта си, те обикновено са готови на всякакви престъпления, независимо от мащаба им.

Самият преход към нелиберална демокрация обикновено отнема известно време, през което едни или други демократични институции и/или права на поданиците могат да бъдат частично запазени (особено ако не пречат на извършването на прехода). Ключово за извършването на прехода е овладяването от създаващата се феодална каста на икономиката. Критична точка е постигането от нея на собственост на над 40% от икономиката; оттам нататък връщането назад е изключително трудно. (Често тази собственост е скрита зад офшорни компании, фирми за прикриване на истинския собственик и т.н. В други случаи тя се изразява чрез някакъв вид мафиотски контрол над де юре „собствениците“.) Когато кастата постигне собственост на над 50% от икономиката, страната вече може да бъде върната към либерална демокрация единствено по силов път (напр. като загуби война срещу либерална демокрация и бъде окупирана).

В такива случаи задължителни, но често недостатъчни условия са правилното идентифициране на всички членове на феодалната каста, лустрацията на цялото им имущество, пълното разрушаване на всички техни лостове за въздействие и доживотната забрана за тяхно участие в икономическия и политически живот, с непрекъснат активен контрол върху спазването ѝ. Друго на практика задължително, и често недостатъчно условие е доживотното физическо отстраняване с пълно изолиране от обществото (напр. затвор без право на комуникация) на върхушката ѝ. Трето такова условие е пълното публикуване и документирано дискредитиране на всички лъжи, които кастата е използвала, за да се качи на власт и да я задържа. Дори при правилно прилагане на всички тези мерки, рискът на освободеното общество за връщане към феодална система продължава да е висок, докато подкрепилата идването на власт на пре-феодалите прослойка съществува. Тъй като тя при либерална демокрация обикновено не може да постигне ресурсите и привилегиите, които получава от популистите кандидат-феодали (няма нужните умения и трудолюбие), вярата ѝ в про-феодалната лъжа е изключително резистентна на лечение и рецидивира при всяка възможност. Отчасти е ефективен икономическият ѝ ъплифт, примерно масовото ѝ издигане (чрез обучение в нужните за собствен успех умения и отношение към труда, и възможност да го положат с добър резултат) до средна класа. Дори тогава обаче рискът продължава да е силен в течение на поне две поколения.

Достъпен начин да се прецени процентът собственост на феодалната каста в обществото е преценяването на процента собственост в икономиката на най-богатия 1% от гражданите. (Феодалната каста заедно с подставените от нея за „собственици“ лица обикновено е под 1% от обществото; останалите извън нея най-богати вътре в този 1% обикновено притежават пренебрежимо малка част от икономиката.) В либерални демокрации тя е под 40% (в качествени – под 30%). Качване на собствеността на най-богатия 1% над 40% от икономиката обикновено е рисково дори за либерални демокрации с традиция, тъй като създава условия за корупция от мащаба. Тя концентрира много ресурси в малка, лесно превземаема група и настройва останалите срещу тази група и порядките в обществото, които останалите обвиняват за корупцията. Това улеснява взимането на властта от измамник-популист с авторитарни амбиции и налагането от него на недемократични обществени порядки. В такива условия той действа чрез договаряне с най-богатите да ги издигне до феодална каста, и получава задкулисната им подкрепа (въпреки че публично ги обявява за най-злите си врагове, и дори може реално да репресира тези от тях, които са били против него.)

Лъжите на феодалната система

Феодалите добре знаят, че системата им е по-лоша за обществото от либералната демокрация, макар че не го признават пред не-феодали. (Например при комунизъм висшите комунисти са напълно наясно с предимствата на либералната демокрация, въпреки че пред поданиците говорят точно обратното. Ако някой искрено вярва, че комунистическата система е по-добра, той не бива допускан в комунистическата върхушка, тъй като е глупав до степен да е потенциално опасен.) Затова, когато феодална обществена система съ-съществува с либерална демокрация, феодалите инвестират значителна част от ресурсите си в лъжене на поданиците, че феодалната система е по-добрата. (В противен случай „стадото“ твърде бързо разбира разликата и бяга към либералната демокрация, и/или изработва отношение към феодалите, което в момент на тяхна слабост може да премине в самоорганизиращо се противостоене.) Колкото по-голяма е разликата в качеството на живота между двете системи, толкова повече ресурси биват инвестирани от феодалите в пропаганда срещу либералната демокрация и предимствата ѝ.

Инструментите за пропагандиране на тези лъжи са каквото е подходящо за ситуацията и изпълнимо за феодалната каста. При средновековния феодализъм то не се налага, тъй като либералната демокрация още не съществува като алтернатива. (В самия му край тя се появява, но остава подценена като опасност от феодалите: те сключват в Европа различни „съюзи на монарсите срещу народите“, но подценяват създаващата се либерална демокрация в САЩ.) При комунизма феодалната каста разчита на тотален контрол върху средствата за масова информация и ограничения върху контактите с либерални демокрации (които в крайна сметка се оказват недостатъчни). При нелибералната демокрация се разчита основно на поставяне под пълен контрол на медиите (обикновено чрез съсредоточаването им в ръце на върхушката на феодалната каста), на филтриране/блокиране на връзките към либералната демокрация през Интернет, и на масирано разпространяване на лъжи. Последното най-често се прави чрез платени журналисти, „агенции за Интернет влияние“ и други подобни. Често с тази роля биват натоварвани и подходящи, или дори специално създадени органи за опазване на властта на феодалната каста, обикновено реализирани като тайни служби.

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност). Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

Феодалната система и икономическият просперитет

Цялата собственост във феодалната система реално принадлежи на върхушката ѝ, дори ако юридически не се води нейна, и се делегира надолу по пирамидата на феодалната каста, до най-ниското ѝ ниво (но никога чак до поданиците – това е ключова грешка, която би им позволила някаква реална степен на контрол и власт). Създадените чрез тази собственост и упражнявания чрез нея труд блага и ресурси се реквизират обратно нагоре към върха на пирамидата, и реално принадлежат на него. Той решава къде колко от тях ще бъде разпределено. Например при нелиберална демокрация всички значими икономически единици са собственост на членове на феодалната каста. Средните и малки икономически единици често се водят де юре собственост на средно- и нископоставени членове на феодалната каста, или на подставени лица – но де факто са собственост, както и всичко друго в системата, на върхушката на кастата. Изгуби ли „собственик“ на такава единица благословията на сеньора си, той изгубва и собствеността върху нея в полза на друг васал.

Критерият за определяне колко собственост, права и привилегии на кого делегира един феодал, е кой от васалите му е най-предан. (Критерият производителност в създаването на блага е по-маловажен. Ако се допусне той да доближи по важност личната вярност, феодалната система рискува да премине естествено към свободен пазар, а оттам да потегли към либерална демокрация.) По-преданите получават повече, което води до това почти всички ресурси на всеки феодал да отиват за демонстриране на повече преданост към сеньора му. Също, всеки феодал се опитва да увеличи създаването на ресурси в своя феод, но всички други феодали му пречат в това, и обикновено успяват. (Често с помощта на сеньора му – той има изгода васалите му да са сравними по успех, за да се състезават по-нахъсано, а това се постига най-лесно чрез подрязване на по-успешните.)

Тези механизми насочват произведените от феодалната система ресурси към цели, различни от натрупването им и напредъка на негова база. Също, обикновено най-голяма лична преданост дават издигнати на висок пост, които обаче нямат качества и умения да ръководят и естественото им място е на дъното на обществото – затова те често са предпочитани от феодалите за васали или управители, но рядко са реално полезни за производителността. Най-сетне, дизрупциите с цел изкачване във феодалната пирамида означават слизане на такива по-високо в нея – затова по-високопоставените в тази пирамида се борят срещу дизрупциите, а те са задължително условие за интензивния икономически растеж. Поради всички тези причини нелибералната демокрация обикновено не постига така добри производителност на труда и икономически, технологичен или научен прогрес, както либералната.

Тъй като иска за себе си повече ресурси, феодалната каста търси начини да увеличи производителността. Пазарната система е един от тях, като форма на принуда към поданиците да работят по-здраво, за да подсигурят съществуването си. (Тъй като нямат как да получат в системата значим социален напредък, те не се чувстват стимулирани да полагат повече усилия.) Тя обаче създава потенциал за икономическо дизруптиране на отделни феодали, и потенциално на цялата каста. Затова свободата ѝ бива ограничавана по различни начини, а това отново ограничава производителността ѝ.

Един от начините за увеличаване на производителността е позволяването на поданиците да задържат повече от създадените от тях ресурси за себе си, в съответствие с производителността им. Тук обаче влиза в сила същностно ограничение на феодалния тип икономика. Задържаните по такъв начин ресурси е недопустимо да се доближават до ресурсите, които биват получавани срещу лична преданост към феодалите – иначе механизмите на феодалната система ще се окажат с по-слабо влияние от тези на икономическата ефективност. Това би отворило път за постепенно отслабване на феодалната система, и може да се стигне дори до възможност за преход към либерална демокрация. Затова този начин за увеличаване на производителността е допустим във феодалната система само до това ограничение. Колкото по-застъпен е, толкова по-трудно става и повече контрол върху икономиката изисква балансирането на съотношението между получаваните ресурси в полза на личната преданост, и толкова повече нараства рискът за грешки в този баланс, със съответните последствия за феодалната система. Притежаването на колкото се може по-голям дял от икономиката и наличието на повече механизми за контрол върху нея и единиците ѝ улеснява задачата по това балансиране, но не премахва ограничението, което прави феодалната икономика естествено по-непроизводителна и неефективна от тази на либералната демокрация.

Между „собствените“ икономически единици често се позволява известна конкуренция, за да се избегне твърде голямо спадане на производителността им. Степента на конкуренцията обаче обикновено се ограничава до степен тя сама по себе си да не може да издигне един конкурент над друг – във феодална система това трябва да става на базата на разликата във верността на двамата към техния сеньор. Изместването на този приоритет от друг по същество разрушава феодалната система, така че е недопустимо за нея. Всякакви начини на конкуренция, които биха подкопали събирането и прехвърлянето нагоре на ресурси, обикновено са абсолютно забранени – например конкуренция чрез сваляне на цените на стоки за потребление от „стадото“. Управители на единици, които постигат твърде добра производителност, обикновено са изгодни за техния феодал, но потенциално са сериозна заплаха за другите около него, и често биват саботирани или дори елиминирани по един или друг начин.

В някои случаи се позволява на „стадото“ да притежава незначителни като размер и влияние икономически единици, напр. малки фирми. За да не бъде изпуснат контрола на феодалната система върху тях, обикновено тя създава законодателство, което е нереално да бъде спазено, и фирмите биват контролирани и изцеждани до сухо чрез факта на нарушаването му.

Един механизъм, който се грижи за това, са чиновниците, които притискат тези фирми за рушвети. Съгласно теорията на игрите, в такава ситуация чиновниците са силната страна и могат да вземат като рушвет на практика цялата печалба на икономическата единица – и се стремят към това. Лъвският пай от рушвета отива за началниците им, предава се по веригата нагоре и се събира у върховете на феодалната каста. По подобен начин биват изцеждани от ресурси свръх необходимото за оцеляване и отделните граждани – при тях преките рушветовзематели са лекари, учители, чиновници, полицаи и т.н.

Тези механизми играят двойна роля. От една страна, чрез тях феодалната каста снабдява себе си с колкото може повече блага. От друга, така тя изземва всички ресурси на „стадото“ свръх необходимите му за пряко оцеляване, и не му оставя възможност да задели ресурси, за да ѝ противодейства. Това прави рушветчийството основен структурен елемент на нелибералната демокрация – без него тя е дългосрочно нестабилна и недоходна за върхушката си. Затова тя не допуска то да бъде ограничено – както и ограничаването на престъпността, ограничаването му е възможно единствено при замяната ѝ с либерална демокрация.

Феодалната система често търси предприемчивост и инициативност от чужбина, тъй като рискът да бъдат разпространени сред „стадото“, и да му дадат ресурси срещу нея, е по-нисък. За да ги набави, тя се опитва да привлече от чужбина инвеститори. Дошлите в страната икономически инициативи биват посрещнати с проста покана: добре дошли са да доят „добитъка“ до сухо, но трябва да споделят печалбите с феодалната каста. (Това за тях да остане достатъчно, за да си струва инвестирането, се гарантира.) Често от чуждите инвеститори се иска да назначат за управители хора на феодалната каста, „с местен опит ще постигнат по-добра печалба“ – но още по-важната задача на тези управители е поддържането на контрол върху „стадото“. (Значителна степен на чужди инвестиции във феодалната система се допуска само при стриктно спазване на това правило, иначе тя рискува да бъде дизруптирана.) Когато феодалите могат да допуснат екстремално изцеждане и обезправяване на „стадото“, и така да бъдат по-примамливи за чуждите инвеститори, те често имат и други искания, например за придобиване на технологично и друго ноу-хау от чуждите фирми, помощ в изолиране и филтриране на Интернет, в разпространение на лъжите им пред „стадото“, и т.н.

Взаимодействия на феодалната система с либерални демокрации

Когато феодалната каста открие възможност, тя активно се опитва да елиминира либералната демокрация в други страни, за да избегне сигурното надконкуриране от нея. Най-често тя търси и подкрепя политици на либералната демокрация, които имат желание да я превърнат в нелиберална и да станат де факто феодали, или пък социопати, които виждат демократичния ред като пречка пред реализирането на щенията си. Силно предпочитание се дава на корумпирани личности, които могат да бъдат контролирани чрез информацията за престъпленията им. Подкрепата се извършва по всякакви начини – финансиране по време на избори и извън тях, предоставяне на получена по разузнавателен път ключова информация, пропаганда в тяхна полза, обучение на тях или техни помощници в социално инженерство, изпращане на работа към тях на „специалисти“ с подходящ опит, в подходящи случаи военна подкрепа, и т.н. Политици, които са влиятелни, но не са достатъчно корумпирани или авторитарно настроени, също могат да бъдат подпомогнати, като правило чрез придаване към тях на „експерти“. (Които се грижат постепенно да ги „просветят“ в авторитаризма и/или корумпират, докато ги доведат до нужните предпочитания и/или степен на контрол върху тях.)

Силни и богати либерални демокрации също могат да играят асиметрични игри срещу бедни и слаби феодални системи, като им отпускат помощи срещу условия. Оптималната им стратегия е прецизен подбор на условията, комбиниран със затваряне на очите пред открадването на помощите от корумпирани феодали с влияние, които могат да бъдат използвани срещу системата. Така може да се постигне поддържане във феодалната система на демократични елементи, които ѝ пречат да бъде ефективна в агресията срещу либералните демокрации. При особено майсторска игра могат да постигнат дори перспектива феодалната каста да загуби единоначалието си и да развие вътрешни дрязги, които да ограничат способността ѝ да поддържа в страната си феодална система. Каквато и да е корумпираност в либералната демокрация в хода на този процес обаче е важна нейна слабост: феодалната система получава възможност да обърне процеса срещу нея, или да предаде информация за нея на друга, по-силна феодална система.

Ключова слабост на либералната демокрация, чрез която нелибералната я атакува, е допускането на корупция в обществото, и особено в политиката. Корупцията е по-излагащ на опасност фактор дори от дългогодишна липса на икономически растеж: ако той се дължи на обективни причини, различни от корупция, преобладаващият процент граждани в обществото виждат това и не са склонни да се вслушват в дезинформационната пропаганда на нелибералната демокрация. Корумпираността на върховете в либерална демокрация обаче води до рязка загуба на доверие на низините в тях, податливост към антидържавни внушения и конспиративни теории, и т.н. Това води до слабост в механизъм, специфичен за либералната демокрация: при нея гражданите държат повечето от властта, но малко от тях са достатъчно грамотни в социалното инженерство, за да разпознават мемове, инженерирани да увреждат и феодализират обществото им. Нелибералната демокрация не страда от тази слабост, тъй като при нея поданиците реално нямат власт, и убежденията и възгледите им реално са без значение. Нелиберална демокрация, която поддържа добро технологично ниво в областта на социалното инженерство, и има ефективни механизми за създаване и разпространение в либералните демокрации на дезинформация и конспиративни теории, лесно може да разложи и обезсили дори много силна либерална демокрация, която е допуснала значителна степен на корумпираност в управлението си. Затова корупцията е ключово оръжие на нелибералната демокрация срещу либералната, и ефективната борба срещу нея е въпрос на оцеляване на либералната демокрация.

Фактори, които повишават риска да попаднете в секта

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2196

Напоследък привличането към религиозни деноминации е важен дял от набирането на „активи“ от някои разузнавания. („Актив“ ще рече човек или група, успешно зомбирани чрез каквато и да било конфесия или кауза, и готови да изпълняват нарежданията, които им поставят служители на съответното разузнаване, дегизирани като авторитети от тази конфесия или кауза.)

Целта обикновено е „активите“ да бъдат впрегнати в служба на съответната държава и вреда на своята. По това лесно ще познаете маскираното като религия, конфесия или кауза разузнаване. Ако то ви пробутва авторитети само или предимно от дадена държава (евентуално поомесени с такива от вашата, за замазване на очите), бъдете леко подозрителни. Ако тази държава не е известна като световният център на съответната религия, конфесия или кауза, бъдете повече от леко подозрителни. Ако успоредно с това ви пропагандират как вашата държава е пропаднала в това отношение, и спешно се нуждае от спасяване чрез действия срещу нейните зли, зомбирани или служещи на Великия Враг управници, е разумно презумпцията ви да бъде за маскирано разузнаване до неоспоримо доказване на противното. Ако Великият Враг случайно е държава, която пропагандираната ви чрез авторитети държава смята за свой враг, или пък нещо, което се асоциира с нея, вече имате не презумпции, а заключение. И ви съветвам да бъдете силни и да го приемете веднага, въпреки че душата ви пищи от отнемането на комфорта ѝ. Разузнавания, които си служат с подобни измами, обикновено смятат „активите“ си за консуматив. Спасете се от тях, преди да бъдете употребени по еднократен начин.

Вярно е обаче и че разузнаванията обикновено работят изключително професионално, с научно създадени и изпитани методи – дори ако са увити в средновековна на вид опаковка, примерно старообрядчески религии или етно-базирани мистики. Разкъсването на тяхната зомбировка обикновено е много трудно дори за скептични и здравомислещи хора, и често е дори непосилно. По мои наблюдения, защитната сила на интелигентността срещу такава зомбировка клони към нулата. Ако мислите, че две-три висши образования или научни степени ще ви опазят от нея, това само ви прави по-лесна плячка. Същото впрочем важи за каквото и да е друго убеждение, че някакво ваше качество ви пази от зомбиране – по мои наблюдения това е единият от двата основни рискови фактора, които ви правят уязвими. (Другият е преживяване на тежки премеждия и житейски сътресения. Двата заедно обикновено означават сериозен реален риск.)

Затова публикувам тук описание как се решава сродна като характер, но значително по-лесна задача – как да избегнете попадане в секта. Повечето секти не работят чрез изпитани научни методи, и зомбировката им е далеч по-некадърна. (Има и изключения – сциентолози, секта на Муун и т.н. С тях трябва да се внимава значително повече.) Твърде често например стигат до крещящи сигнали, които отварят очите на повечето усетили се и няма да бъдат допуснати от едно разузнаване – тоталитарни порядки в сектата, искания да им припишете имуществото си, лидери които проповядват един начин на живот а водят прикрито друг, и т.н.

Описанието е откраднато най-безсрамно от шведския ежедневник Dagens Nyheter („Днешни новини“), и преведено през руски (уви, не зная шведски, а темата ми се струва наистина важна).


Какво кара хората да се присъединяват към секти, в които по начало те не биха и помислили да влязат? Психологът Хокан Йерво и психотерапевтът Хелена Льофгрен смятат, че има редица фактори, които увеличават риска.

Често нещата започват с това, че срещаш едни мили хора, които проявяват интерес към теб като личност и ти помагат да се чувстваш важен. А малко по-късно се оказваш засмукан в секта. Отначало те привлича не идеологията или религията, а усещането за съпричастност. Чувството, че си част от единно цяло.

Така казват психологът и психотерапевтът, с които разговаря „Дагенс нюхетер“. И двамата имат дълъг опит от работа с хора, които са успявали да се измъкнат от тоталитарни организации и секти. Освен това, те самите също са членували в организации, близки до секти.

– Най-често нямаш и представа в какво се замесваш и какво става. Такъв избор много рядко се прави съзнателно – казва психологът Хокан Йерво, който заедно с Петер Далгрен е написал книгата „Влияние и манипулации“. По неговите думи, встъпващият в сектата се оказва въвлечен в определено обкръжение. Това става благодарение на скрито, много добре премислено манипулиране, което с времето става все по-силно. Накрая човекът попада в капан, от който е много трудно да се измъкне.

– Това става като наркотик, непрекъснато искаш повече и повече – казва психологът. Проблемът е свързан с това, че човек в същността си е социално същество, стадно животно, което иска да бъде добро, полезно и открито към другите, смята той. – Трудно е да се отнасяш към някого с подозрение, така не ти се иска. Ако всички се подозирахме един друг, обществото щеше да е много тъжно – казва той.

Хелена Льофгрен е виждала като терапевт много хора, които са избягали от секта и имат нужда от нейните консултации. Тя също е убедена, че е голяма рядкост някой да влезе в секта, разполагайки с пълната информация за нея. Според нея е много важно как близките се отнасят към човека, попаднал в секта. Най-голямата грешка е да кажат директно това, което мислят – че е бил измамен и че му промиват мозъка.

– Като реагирате така, вие затваряте всяка възможност за диалог. Осъждането е най-сигурният начин да накарате човека да престане да общува с вас – казва тя. Вместо това според нея е по-добре да бъдат създадени условия за доверителна беседа, в хода на която ще можете да задавате въпросите, които ви интересуват.

И тя, и Хокан Йерво сътрудничат с организацията „Източник на помощ“ (Hjälpkällan) – обединение, което подкрепя хора, измъкнали се от секти, и такива, които имат опит от участие в религиозни съобщества. И двамата са категорично несъгласни с представата, че в сектите биват притегляни хора, които се отнасят към особен тип на „слаби хора“.

– Не може да се каже, че има някакви определени типове личности, които е по-лесно да бъдат лъгани, или които са по-податливи на влияние от другите хора – казва Хокан Йерво. – По-скоро съществуват ситуации, в които човек е по-лесно да бъде замесен в нещо, в което по начало не би участвал. – И двамата смятат, че има редица фактори, които значително увеличават риска от попадане в секта. Особено внимание Хокан Йерво отделя на четири от тях:

1. Възраст между 16 и 26 години. В тази си възраст ние сме по-лесни за повлияване и по-открити, отколкото след това. Младият човек е по-раним, няма достатъчно опит и действа по-импулсивно.

2. Човек, останал без социални връзки. Без такива връзки човек е по-податлив на влияние. Затова младежите са особено уязвими, особено когато пътуват сами. – Много мошеници таргетират именно самотните пътуващи – казва Хокан Йерво. – Тези, които пътуват в компания, са значително по-защитени.

3. Хора, които смятат, че е трудно да бъдат излъгани. Хокан Йерво смята, че медиите не отделят достатъчно внимание на описването на тревожните сигнали, за които трябва да внимавате, ако не искате да се окажете в секта. Затова много хора не знаят за опасностите и смятат, че те не ги грозят.

4. Човек, който се интересува от всичко в живота и е открит за нови впечатления. Това са чудесни качества, казва Хокан Йерво. Но ако нямате късмет, можете да се окажете в лоша компания.

Хокан Йерво има и личен опит. На 20 години той е станал член на движението на сциентолозите, и е прекарал в него 14 години. Решението да завърши психология и да помага на изтръгналите се от тоталитарни организации тръгва оттам.

„Дагенс Нюхетер“: Какво ви накара да станете сциентолог?

Хокан Йерво: За мен бяха актуални всички изброени рискови фактори. Бях млад, току-що се бях преселил в Гьотеборг, където нямах познати, бях самотен и бях открит за живота. Възприемчив към всичко, се сблъсках със сциентолозите още първата седмица.

Хелена Льофгрен също е била в секта в младостта си – Християнската обединителна църква, по-известна като църквата на Муун, чиито членове твърдят, че Месията се е върнал на Земята в облика на лидера им.

– Бях на 23 години. Срещнах на улицата в Ню Йорк група много мили студенти, които се занимаваха с благотворителност, или поне така мислех тогава. Мина немалко време, преди да разбера, че става дума за нещо религиозно – разказва тя. Прекарала е в организацията две години, след което е била измъкната оттам по поръчка на родителите ѝ, и е преминала специален курс по „депрограмиране“. – За щастие, имах жилище, пари и приятели, така че можех да започна да се уча. Но ми трябваше и професионална помощ, за да се науча да живея по-нататък.

С времето Хелена Льофгрен е завършила психотерапия и е решила да специализира именно помощ за хора, които са се измъкнали от тоталитарни организации. Личната ѝ история е илюстрация как човек може да бъде въвлечен в нещо, което той всъщност не подкрепя, и дори не подозира, че това може да му се случи. По начало тя е смятала, че има имунитет към подобно влияние. Израсла е в открито семейство, където се говори свободно за политика и феминизъм. Работила е като програмист. Пътувала е много и е срещала най-различни хора.

– Смятах, че имам развити аналитични способности, добър интелект и бях напълно нерелигиозна. Това, че може да попадна в някаква странна религия, изобщо не се връзваше с мировъзрението ми. – Проблемът е, че много хора, които смятат встъпилите в секти за слаби или податливи на чуждо влияние, недооценяват възможните емоционални манипулации, смята тя.

– Човек не прави рационален и свободен избор. Той се намира под грубия натиск на чувствата. Имате ли усещането, че става нещо странно, значи е време да прекъснете нещата – казва тя.

Тези, които не успяват да устоят, плащат жестока цена. Човек предава себе си в ръцете на една висша власт и се отказва от правото да управлява собствения си живот. Започва да прави компромиси за нещата, които касаят личния му живот.

Когато попаднеш в света на сектантските идеи, откъсването може да бъде много трудно. Първото, което трябва да направиш, е да разбереш, че си на погрешен път. Но и това не е така просто. Задаването на критични въпроси или поставянето на нещата под съмнение е немислимо в тоталитарна група. Много хора скъсват връзките си с предишния живот, и така стават още по-уязвими за групата.

– Това е и целта ѝ. Но тогава вече нещата не ви изглеждат толкова благи. Идва неувереността. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се измъкнеш – казва Хокан Йерво. – Най-голямата грешка, която много допускат, е да се обърнеш със съмненията си към тези, които са те привлекли в сектата. От тях ще получиш единствено обвинения в измяна и в нарушаване на разни обещания.

„Дагенс Нюхетер“: Какво е нужно да направите?

Хокан Йерво: Тайно да планирате бягство и да се измъкнете. Много често ще ви се иска да приключите отношенията с добро, но ако те са деструктивни, това няма как да се случи. По-добре да избягате успешно, отколкото да се борите неуспешно.

Опитът на Хелена Льофгрен свидетелства, че начинът, моментът и причините за скъсването много зависят от от конкретния човек:

– Може би усещате, че даже децата ви започват вече да страдат от това. Още един сигнал: лидерите на сектата живеят не така, както проповядват пред другите.

Важно е после да получите професионална подкрепа. Човек става в сектата много уязвим и често запазва емоционална връзка с нея дори след напускането, добавя тя.

– Някои имат после нужда да разговарят дълго. Не им дават покой въпросите за вината и срама. Много от попадналите в секта като вече зрели хора имат нужда да разберат как биха могли за в бъдеще да имат доверие на околните и на самите себе си.

Кога трябва да внимавате

Хокан Йерво изброява няколко белега, които трябва да ви стреснат и предупредят, че сте близо до това да попаднете в секта:

1. Преувеличено дружелюбие. Човек започва бързо да се чувства много ценен, много го хвалят и му отделят много внимание.

2. Нов познат започва да ви моли за услуги, които не ви е много удобно да му направите

3. Очерняне на вашите приятели и роднини. Започва с дреболии, но постепенно стига дотам те да бъдат избутани напълно от живота ви.

4. Започвате да се отказвате от собствения си живот. Например преставате да ходите на тренировки, и/или да се срещате с приятелите си.

5. Внезапно всичко започва да ви изглежда непривлекателно. Появява се неувереност, не знаете как да се държите. Етапът на хваленето е отминал, все повече ви критикуват.

Отличителни белези на сектата

Колкото повече точки съвпадат, толкова по-вероятно е да става дума за опасна религиозна група или движение:

– Лидерите са винаги прави. Не може да бъдат критикувани, тъй като са по-развити от другите членове на организацията.

– Картината на света е черно-бяла. Ученията на движението са безупречни и безгрешни, критикуването им е неприемливо.

– Девизът винаги е „всичко или нищо“: членовете на движението трябва да правят всичко, което им се предписва, за да се развиват духовно.

– Има обвинения и контрол над мислите. Критичното мислене е грях.

– Участието в мероприятията на групата е задължително.

– Всеки, който иска да напусне движението, ще бъде заринат от нещастия. След смъртта си ще попадне в ада.