Tag Archives: Politics

Алексей Навални, отравянето и… любовта

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2323

След време, когато вече няма да си спомняме, може би някой ще прочете този запис. Или може би аз ще го препрочета, търсейки среща със себе си отпреди… Затова разказвам обстоятелствата:

Руският дисидент Алексей Навални преди няколко седмици беше отровен с „Новичок“ – химическо оръжие, същото, с което бяха отровени в Солсбъри от агенти на ГРУ Сергей и Юлия Скрипал. Благодарение на навременното му прехвърляне в Берлинската университетска болница „Шарите“ той оцеля и в момента се връща към живота. По-решителен отвсякога да се върне в Русия и в политиката ѝ… Но не за това пиша сега.

Доскоро го смятах за поредният политикан. Да, несравнимо по-полезен за Русия (а и за света) от Путин, но все пак просто малко по-смел авантюрист с политически амбиции… Вчера той пусна един текст, който промени мнението ми. Който ме накара да мисля, че той става за политик – и всъщност дори за президент на Русия.

(Може ли всичко това да е свръх-изобретателна измама на руските тайни служби, и Навални всъщност да е техен агент? Посветен на това да донесе „още от същото“? Че няма как да си достатъчно параноичен, за да си адекватен на тези служби, е факт. Но засега ще си опростя живота и ще смятам това за чиста параноя. Ще си променя мнението, ако се натрупат доказателства, че е вярно… А има и още нещо. Ако това е така, някой трябва да е съчинил този текст за Навални. И този някой сигурно ще бъде зад него и занапред – а той става за президент. Оттам нататък, дали е друг човек или самият Навални, е без значение.)

Ето и текста, безсъвестно изпиратстван от Фейсбук акаунта на Навални. Да го има в още едно копие в Интернет, ей така – струва си. В оригинал, и в мой превод на български:

—-

Пост про любовь ❤️.

У нас с Юлей 26 августа была годовщина – 20 лет свадьбы, но я даже рад, что пропустил и могу это написать сегодня, когда знаю о любви немного больше, чем месяц назад.

Вы, конечно, сто раз видели такое в фильмах и читали в книжках: один любящий человек лежит в коме, а другой своей любовью и беспрестанной заботой возвращает его к жизни. Мы, конечно, тоже так действовали. По канонам классических фильмов о любви и коме. Я спал, и спал, и спал. Юля @yulia_navalnaya приходила, говорила со мной, пела меня песенки, включала музыку. Врать не буду – ничего не помню.

Зато расскажу вам, что точно помню сам. Вернее, вряд ли это можно назвать «воспоминание», скорее, набор самых первых ощущений и эмоций. Однако он был для меня так важен, что навсегда отпечатался в голове. Я лежу. Меня уже вывели из комы, но я никого не узнаю, не понимаю, что происходит. Не говорю и не знаю, что такое говорить. И все мое времяпрепровождение заключается в том, что я жду, когда придёт Она. Кто она – неясно. Как она выглядит – тоже не знаю. Даже если мне удаётся разглядеть что-то расфокусированным взглядом, то я просто не в состоянии запомнить картинку. Но Она другая, мне это понятно, поэтому я все время лежу и ее жду. Она приходит и становится главной в палате. Она очень удобно поправляет мне подушку. У неё нет тихого сочувственного тона. Она говорит весело и смеётся. Она рассказывает мне что-то. Когда она рядом, идиотские галлюцинации отступают. С ней очень хорошо. Потом она уходит, мне становится грустно, и я снова начинаю ее ждать.

Ни одну секунду не сомневаюсь, что у этого есть научное объяснение. Ну, типа, я улавливал тембр голоса жены, мозг выделял дофамины, мне становилось легче. Каждый приход становился буквально лечебным, а эффект ожидания усиливал дофаминовое вознаграждение. Но как бы ни звучало классное научно-медицинское объяснение, теперь я точно знаю просто на своём опыте: любовь исцеляет и возвращает к жизни. Юля, ты меня спасла, и пусть это впишут в учебники по нейробиологии.

—-

Публикация за любовта ❤️.

Юля и аз имахме на 6 август 20-годишен юбилей, но дори се радвам, че го пропуснах и мога да напиша това днес, когато знам за любовта малко повече, отколкото преди месец.

Разбира се, вие сто пъти сте гледали такива неща във филми и сте ги чели в книги: един влюбен лежи в кома, а друг го връща към живота с любовта си и непрекъснатата си грижа. И ние, разбира се, действахме така. По каноните на класическите филми за любов и кома. Аз спях, и спях и спях. Юля @yulia_navalnaya идваше, говореше ми, пееше ми песнички, пускаше ми музика. Няма да лъжа – нищо не помня.

Но ще ви кажа какво определено помня. Всъщност то надали може да се нарече „спомен“, по-скоро е набор от най-първични чувства и емоции. Но беше толкова важно за мен, че се запечата в ума ми завинаги. Лежа. Вече са ме извадили от кома, но не разпознавам никого, не разбирам какво се случва. Не говоря и не знам какво значи да говориш. И през всичкото време чакам да дойде Тя. Коя е тя – не е ясно. Как изглежда – също не знам. Дори да успея да видя нещо с разфокусиран поглед, просто не мога да го запомня. Но Тя е различна, разбирам това, и затова все лежа и я чакам. Тя идва и става най-важната наоколо. Оправя ми възглавницата, много удобно. Тонът ѝ не е тих и съчувствен. Тя говори весело и се смее. Тя ми разказва нещо. Когато тя е наоколо, идиотските халюцинации отстъпват. С нея е много хубаво. После тя си тръгва, аз се натъжавам и отново започвам да я чакам.

Нито за секунда не се съмнявам, че това има научно обяснение. Примерно там разпознавам тембъра на гласа на жена ми, мозъкът отделя допамини, става ми по-леко. Всяко посещение става буквално лечебно, а ефектът на очакването усилва допаминовото възнаграждаване. Но както и да звучи стилното научно-медицинско обяснение, сега знам от собствен опит: любовта изцелява и връща живота. Юля, ти ме спаси, и нека това го впишат в учебниците по невробиология.

Приказка за Гамелн

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2320

Имало едно време стар и уважаван град на име Гамелн. Мирно и спокойно се живеело в него, само един проблем имало – ужасно много плъхове. Крадели храната на хората, а и де що друго докопат, хапели децата им, тровели живота им. И жителите се чудели как да се справят с тях.

Дошъл един ден един непознат в странни дрехи, застанал пред съвета на старейшините и учтиво се поклонил:

– Уважаеми господа, аз мога да ви избавя от плъховете. Имам вълшебна свирка – ще засвиря с нея, те ще ме последват и ще ги заведа да се удавят.

Изгледали го старейшините, спогледали се се сшушукали:

– Това ще да е тоя, дето отведе преди години плъховете от съседите от Хамелн! Защо ли идва при нас?

– За да изкара някоя пара, като отведе и нашите плъхове? Много елементарна е тая! Нещо друго трябва да има!

– Прав си! Един баджанак от Хамелн знаеш ли какви неща разправя за тоя свирач, като пийне? Отвел децата, понеже бил педофил!

– И аз чух! Плъховете пазят града от мишки, хлебарки и змии! Ще да са ни завидели хамелнци, че си имаме плъхове, и са го пратили да ни ги отмъкне! Той е техен агент!

– А и плъховете са си наши, родни! С нашата храна сме си ги отгледали! Да му ги дадем ей така, без пари – как! Гледа да ни мине, измамникът!

– Само ще да е агент, и не само на Хамелн! Всички други градове ни завиждат за древната история и славата ни! И търсят да ни разсипят! За начало ни крадат плъховете, а после…

– По-добре наши си плъхове, отколкото другоградски агенти!…

Накрая си кимнали и се обърнали към непознатия:

– Абе ти да не си тоя, дето вместо да спасиш хамелнци от плъховете, им отмъкна децата?!

– С цялото ми уважение, спасих ги от плъховете. А децата им отведох, защото отказаха да си платят.

– Така ли?! Ние чуваме, че нито си ги спасил от плъховете, нито са отказвали да ти платят скандалната цена. Че просто си им отвлякъл децата!

– Да сте чули оттогава в Хамелн да има плъхове?

– Ами… Май не. Ходили сме оттогава там – пукнат плъх няма. А преди това беше като тук.

– Тогава изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си. А деца да сте видели там, като сте ходили?

– Да. Играят си спокойно по улиците, без да ги е страх от плъхове. Безсрамници такива, не уважават нас възрастните и страданията ни…

– Върнах им ги, след като си платиха. Това в кесията ми са хамелнски монети. Виждате ли ги? Пак изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си.

– Да, ама тия неща ни ги казаха много хора, и все авторитетни. Пък ти си един, и авторитетните казват, че си педофил! На кого да вярваме, а?

– Ох… Добре де, мога да спася и вас от плъховете. Ако искате. – Поядосал се бил вече Свирачът, ама от учтивост си премълчал. Засега.

– Искаме, разбира се! Ама… да не ни накараш и нас да плащаме? Че парите ни са изкарани с труд и пот, не обичаме да си ги даваме.

– Няма как да нямате плъхове, без да вложите в това труд, пот и пари. Инак няма да цените свободата си от плъховете, и пак ще ги завъдите.

– И ако ни спасиш, а пък не ти платим, ще отведеш децата ни, така ли?!

– За тяхно добро. Инак ще живеят не само сред хищни плъхове, а и сред алчни и глупави родители. Второто е много по-страшно от първото.

– Педофил! Крадец! Убиец! Измамник! Стража, хванете го и го пребийте! И го хвърлете в зандана!!! Над хиляда години ни има, понеже никога не сме търпели извратеняци и престъпници!…

Пребили Свирача и го напъхали в градския зандан. Държали го там, опитвали се да съчинят за какво да го осъдят – все не намирали из законите нещо, в което да е виновен. Накрая го пуснали тихомълком. Залепил той някак счупената си свирка, закърпил си скъсаните дрехи, наложил с компреси синините и отоците от последния бой, дето му хвърлили като го пускали, и си тръгнал. С решението да не стъпи никога повече в Гамелн – ама не само защото хората там не го искат.

А плъховете, които подслушвали този разговор от дупките си, обявили празник. Разбрали, че не ги застрашава нищо, и се намножили още повече. Изяждали храната на хората до троха, отмъквали им всичко ценно, нападали на стада и гризяли пръстите на децата им в люлките нощем… Разнесла се мълва сред плъхското племе надалеч – за града, където всичко ти се разминава, където рахатят ти е по-ценен за хората от здравето на децата им. И заприиждали натам и още плъхове отвсякъде. Дошли и мъничкото плъхове, заселили се тайно в Хамелн след като минал оттам Свирачът. Защо да седят в град, който ги чисти, когато има друг, в който ще са в безопасност?… И дружно се молели за здравето и акъла на домакините си.

А гамелнци търпели плъхската напаст. Особено старейшините. Тъй де, как да признаят, че са сбъркали?… Обяснявали на простичките жители как плъховете може да не са приятни, но ги пазят от мишките, хлебарките, змиите и караконджулите, а дойдат ли тези, жив гамелнец няма да оставят. И жителите им вярвали. Тъй де, на старейшините си ли да вярват, или на чуждоградци разни?

И така, докато на децата им не писнало да ги хапят плъхове и да им изгризват пръстите нощем. Пораснели ли, едно по едно си стягали багажа и изчезвали от Гамелн накъдето им видят очите. Кои към Хамелн, чули че там няма плъхове, кои към другаде…

Един ден минал през града им търговец от Хамелн. Гледал що гледал, чудил се, накрая попитал няколко души на пазара:

– Уважаеми, защо няма деца в града ви? Да не би да сте канили Свирача да ви отърве от плъховете, пък да не сте му платили после?

– Не! – отвърнали в един глас те. – С тоя педофил сделка не сме сключвали никога! И няма и да сключим! Да припари тук няма да го пуснем!

– А как тогава… Ох, сигурно сте прави – погледнал той гъмжилото от плъхове под краката си. – И при нас, като отведе децата ни, поне пеленачетата, дето не можеха да ходят, останаха. А при вас и тях ги няма. Къде са ви?

– Махнаха се децата, сами… не разбрахме защо. Пеленачетата младите им родители ги взеха със себе си. Останахме само старците. Не уважават нас възрастните и страданията ни…

Погледнал пак търговецът плъховете, кимнал и, без да каже нищо, си тръгнал. С решението никога повече да не стъпва в Гамелн – ама не само защото бил понахапан вече.

… Минало време и в Гамелн не останал нито човек. Старите измрели, а младите отдавна се били махнали. Поделили си землището му съседните градове – получил своята част и Хамелн. Почудили се дали да не поканят Свирача да почисти руините от плъховете, и после пак да го съградят. Все пак хилядолетна история имал… Но като видели колко много и нагли са плъховете, размислили. Докарали вместо това огнепръскачки и изгорили Гамелн доземи, пепел даже да не остане от него. Нито пък спомен за него, дори в книгите – изтрит бил отвсякъде. Но не от врагове, а от дошлите от Гамелн млади – да се забрави историята им по-бързо, да не берат срам всеки ден пред всекиго.

Та, ако не сте чували никога за Гамелн, и може би даже го бъркате с Хамелн – затова е. Имало го е някога, просто и спомен не е останал от него, нищо че над хиляда години е стоял. Където някога жителите му са крачели по площади и улици, сега другоградци сеят и жънат. Без и да подозират, че е имало на туй място някога град и негови граждани.

Само Свирачът още ги помни, но не обича да разказва за тях. Свирката му отдавна е поправена, дрехите също, от синините и раните и следа няма, даже споменът за тях се е стопил. Но застанат ли пред очите му нахапаните от плъхове деца, гърлото му се свива и той подирва друг, по-щастлив спомен.

Kyle Rittenhouse and the militia obligation

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8752

There’s an angle on the case of Kyle Rittenhouse that I haven’t seen even hinted at in the media.

Section 311 of US Code Title 10, entitled, “Militia: composition and classes” reads:

“(a) The militia of the United States consists of all able-bodied males at least 17 years of age and, except as provided in section 313 of title 32, under 45 years of age who are, or who have made a declaration of intention to become, citizens of the United States and of female citizens of the United States who are members of the National Guard.

(b) The classes of the militia are:

(1) the organized militia, which consists of the National Guard and the Naval Militia; and

(2) the unorganized militia, which consists of the members of the militia who are not members of the National Guard or the Naval Militia.”

That is, all males of military age who are or intend to become citizens of the United States are under federal statute the “unorganized militia”, and have the duty of the militia to defend the Constitution of the United States against enemies foreign and domestic (as both naturalizing citizens and members of the armed forces swear to do).

Kyle Rittenhouse is a 17-year-old male and thus a member of the unorganized militia under black-letter Federal law. When he armed up to defend a friend’s business during a breakdown in civil order, he was acting precisely as all members of the unorganized militia have a legal and Constitutional duty to act in like circumstances.

So let’s not here any more nonsense about a teenager having no business being in that situation. Kyle Rittenhouse recognized one of his core duties as an American citizen and performed it with exceptional skill and courage.

За добрите хора

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2315

Цялото ни общество бръмчи по повод случката с жената, която се опита да мине с кола през протеста.

Какво точно се случи – ето тук има (засега) видео, на което се вижда много добре. И какво е станало, и в каква последователност, и кое от кое е тръгнало и до кое е довело. Пускам го, понеже много бръмчат само на по едно-две прочетени заглавия. (Често писани от журналист, който на свой ред само е прочел едно-две заглавия… и т.н.) Нека могат да видят какво всъщност е станало. Ако, разбира се, искат.

Някои от хората твърдят, че е недопустимо да потрошиш прозорците на кола. Други – че е недопустимо да се опиташ да газиш с кола хора, само понеже си „ербап“. И не могат да се разберат кой е правият.

Според мен и двете страни са отчасти прави и отчасти неправи. Макар че, пак според мен, да дадеш газ с кола през тълпа хора е опит за масово убийство. Признак на психопатия и самомнение на „специален“. Някак не е сравним със строшено стъкло на кола. А когато стъклото е строшено в отговор на опита за прегазване, съм склонен да го разбера, ако и не да го оправдая… Но това е само лично мнение, не го налагам на никого. И плюс това, не то е темата на този запис.

Тя е, че много мои добри познати също не могат да се разберат по въпроса. На няколко пъти се опитвах да им предложа позицията, че всеки има своя дял правота и неправота. На практика без изключение категорично я отричаха. Всяка признаваше единствено своята позиция и нищо друго. Позицията му пък на свой ред беше базирана на това коя от страните той схващаше като „свои“, и коя като „врагове“. (Всеки със своите представи и критерии кой му е свой, а кой – враг.) На „своите“ е позволено и оправдано всичко, включително масово убийство. На „враговете“ – нищо, включително да се защитят от убийство.

Учените имат за това термин – трибализъм. В случая – екстремен, бих добавил. Простите хора също си имат за това термини, според езика. Българският е заемка – „двоен аршин“. И преди го е имало – особено където умел измамник започне да разделя хората. Психолозите са го изучавали – Станфордският експеримент, Третата вълна. Но откакто Интернет ни позволи да се намираме със сродни и да се отграждаме от различните, трибализмът вилнее като пожар в музей, унищожавайки ценностите ни, обществени и човешки…

Вниманието ми го привлече друго. На практика всички мои познати, които демонстрират екстремен трибализъм, са високо интелигентни хора. Мениджъри. Медици. Хора на изкуството. Висококвалифицирани ИТ професионалисти… И на практика всички са изключително свестни хора. На които можеш да разчиташ като на себе си. Ако си от „техните“… Как така толкова читави хора демонстрират гордо черти, от които биха трябвало да се срамуват и отрепки?

Паметта не закъсня да ми сервира откъде ми е познато това – Хана Арендт, „Баналността на злото“. Ако на някой заглавието не му е познато – това е книга, в която Арендт описва впечатленията си от съдебния процес над един от лидерите на нацизма, Адолф Айхман.

Повечето присъствали на процеса са очаквали Айхман да се окаже гений на злото, студен като лед психопат, демонично изчадие, което мрази евреите повече от всичко друго… Но пред тях застава най-обикновен човечец с външност и манталитет на среден счетоводител. Бурмичка в машината, която „аз просто си вършех работата“. Човек с определено не демонична интелигентност, без вътрешна склонност към зло, без характеристиките на психопат, без лична омраза към евреите. Най-обикновен „чичо Ханс“, банален колкото всеки среден гражданин… И в същото време – един от основните нацистки палачи.

Тази гледка отваря очите на Арендт за нещо просто: злото е банално. Вършат го не някакви уникални суперзлодеи. Вършат го най-обикновените, банални „чичо Ханс“ и „леля Грета“. Не единици сред многомилионни народи, а средният, многомилионен гражданин в тези народи.

Нещо повече. „Чичо Ханс“ и „леля Грета“ нерядко са добри съпрузи и родители, приветливи съседи, работливи колеги, охотни участници в благотворителни инициативи. Те често са интелигентни хора, добри по сърце, с много ценни качества. Хора, които ще сте щастливи да бъдат ваши съседи, колеги, приятели, съграждани, роднини… Хора над средното ниво, както като интелект, така и като човешки качества. Което – парадоксално, трудно за вярване, но неоспоримо – не им пречи да подкрепят страховити злини. Те са бюргерите, предавали опитващите се да се скрият или избягат свои съседи евреи на Гестапо – „ама те са чифути!“. Сговористите, предавали преди 9 септември невинни хора с леви убеждения на полицията („комунисти!“). Комунистите, предавали след 9 септември невинни хора с недостатъчно леви убеждения на комунистическите служби („капиталисти!“). Възпитаните благородници – и неблагородници – третирали други хора като роби заради цвета на кожата им („негри!“). Набожните вярващи, пращали на кладата невинни жени, понеже разбират от билки („вещици!“)… Или сега оправдаващи трошене на коли и опити за прегазване на хора, които изповядват „вражески“ възгледи – „комунисти“, „еврогейове“, „кравари“, „джендъри“, „селяни“…

Ние обикновено си представяме някой Хитлер като титан на злото, способен с един замах да усмърти милиони. Но всъщност този Хитлер винаги е само главнокомандващият на многомилионна армия, и без нея е нищо. Както казва Тивин Ланистър, не короната прави краля – прави го армията, без нея той и с десет корони е нищо. А за злото наоколо тази армия сме ние – обикновените, често иначе свестни и читави хора. Склонните да използваме двоен аршин и да оправдаем неоправдаемото, ако го вършат „свои“.

Така е и в този случай. Тези, които са готови да прегазят хора, само защото „са решили, че ще минат оттам“, и тези които трошат коли, не са опасни – те са единици. Опасни са множествата иначе свестни и читави хора, които оправдават и подкрепят действията им. Те са армиите, които превръщат тези единици в крале, а психопатията им – в закон на обществото ни. Те са баналното зло, което ни съсипва. Те са нашият истински враг – не този на „нашите“, които и да са те, а този на всички.

Какво да направим с тях ли? Съвсем просто е – нека ги убием. Всеки от нас може да убие точно един такъв – този в самия себе си. Своето собствено мислене, че светът се дели на свои и врагове – не опоненти или просто други, а врагове. Изкушението самият той да използва двоен аршин, да съди различно свои и други. Мнението, че той стои над другите, че личната му изгода е по-важна от общата изгода на всички. Желанието да се изолира от различните, да запуши ушите си, за да не ги чува, а не да се смеси с тях и да ги чуе и разбере. Меракът да не приема компромиси, да иска да стане на неговото и ничие друго…

За религиозните е просто – доброто (Бог) и злото (дяволът) съществуват, точка. За атеистите е малко по-трудно да осъзнаят, че абстракции като доброто и злото също съществуват, имат ефект и определят неща. Но е така – точно както примерно числото пет е абстракция, но определено съществува, подчинява се на правила, определя неща, има ефект и т.н… Та, един от ефектите на злото (религиозният би казал „един от методите на сатаната“) е, че подменя понятията „добро“ и „зло“ с „ние“ и „враговете“. За да посее лъжата, че добро няма – има „наше добро“ и „добро на враговете“, което е „наше зло“… На истината е, че има предостатъчно неща, които са добри за всеки, или поне за всеки честен и добър човек. Които могат да ни обединят. И най-важните като правило са именно такива… Затова пътят към доброто е тази подмяна да бъде разобличена и отхвърлена. Да поставим обективните ценности над субективните.

Трудно е. Най-много защото изглежда безнадеждна кауза – „хубаво, аз ще се реформирам, но другите не, и ще ме муфтят!“. Но не е така. Почистилият тази мръсотия от ума си човек си личи сред другите като орел сред лешояди. Той излъчва истински авторитет и вдъхновява всеки, у който има останало поне малко свястно, да се опита да бъде като него. Не ни ли е страх, че лешоядите ще ни погребат под дрискавиците си, имаме шанс да вдъхновим достатъчно хора, за да се създаде значителен процент резистентни на опитите на това зло да ги завладее и превърне в инструменти. Процент, който може да започне да накланя везните и да подпомага доброто, а не „своето“.

Не го ли направим, днес може да ръкопляскаме на „наши“, които газят с коли „врагове“. Но утре ще плачем над близки, прегазени от някой „враг“, на който ръкопляскат пък „неговите“. И колкото и закани и отмъщения да дойдат, няма да върнат отишлите си. А те ще са си отишли не заради „врага“ отсреща – ще ги е погубил другият, истинският ни враг. Този вътре в нас. Който ни превръща в инструменти на злото, дори ако сме иначе интелигентни и свестни хора.

… Има един прекрасен грузински филм – „Покаяние“. В него един от главните герои – Авел Аравидзе – не иска да се отрече от баща си Варлаам, изтребвал като Сталинов властник невинни хора, и дал на самия Авел привилегирован старт в живота. Разбира, че няма друг изход, чак когато изгубва сина си… Ние също губим нашите деца – те заминават в чужбина, за да не се върнат повече. Бягат от „българския манталитет“ – сянката, която описах, нашият вътрешен Варлаам Аравидзе… Дано разберем, че е време да се отречем от него, преди да сме изгубили децата си докрай.

Обръщение

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2311

Обръщение
от Кириак Стефчов
уважаван търговец, училищен настоятел в г. Бяла черква,
по повод скорошните размирици в Румелийския санджак

Като отговорен и уважаван поданик на Негово Величество Султана, да продължи Бог дните му, държа да заклеймя гореспоменатите размирици. И да предупредя всички честни граждани – не петнете името си с подкрепа за тях. Не се поддавайте на тъй злонамерени заблуждения! А не вярва ли някой, че са заблуждения – нека прочете нататък!

Най-първо, утвърждават хайваните, дето ги организират, че говорели от името на целокупний български народ. Туй обаче е опашата лъжа. Аз съм също от този народ, пък не съм им давал да говорят от мое име, ни в писмо, ни дори в дума изречена. А вие сте ли?… И ако мислите, че само вий и аз сме таквиз, погледнете ги колцина са. Всичките накуп надали и две хиляди души да имат. А българский народ е шест милиона. На всеки един от тях се падат мъдри и разумни българи, дето не ги подкрепиха, повече от всички тях заедно. Туй е истината дали говорят от името на „целокупний български народ“.

Разправят тия хайвани, че за свобода на народа се били борели. Ама тъй ли е, или наиначе? На колко достойни поданици на султана съсипаха и живота, и алъш-вериша? Балъците, дето им тръгнаха по акъла – хубаво, те сами си го изпросиха. Ала останалите? Керван с гайтани на баща ми цяла неделя не можа да мине през Панагюрище. Тия хора, дето месеци са се потили над гайтаните, грош не видяха за туй време – това ли е на тез господинчовци свободата? Да се съберем гайтанджиите, па да хванем по една сопа, та да им покажем де зимуват раците! От такваз свобода – благодарство, ама по-далеч от назе!

И друго вижте – кои се вдигнаха. Все села диви и прости – Мухово, Мечка, Поибрене. И разбойнически даже – Батак, Перущица… От големите градове, дето просвещение и култура има, пукнат човек не излезе – ни от Русчук, ни от Филибе, ни от Плевна, ни от Варна… Даже от малките градчета, като Бяла черква, само по няколко души в золума влязоха. А и кои и какви? Вижте го Бойчо Огнянова – всъщност по име Иван Краличът, осъден престъпник, избягал от затвора. Кандова погледнете – хаймана и положително руский шпионин. Или пък Соколова, дето лъже че бил доктор, и е загробил с билките си не един и двама уважаеми граждани, един мечкадарин става от него. От тея ли да очаквате нещо добро?

И главатарите на тез бандити са същите, че и по-лоши даже. Още оня Раковски навремето се прочу като ловелас и измамник, дето събраните уж за народното благо пари ги даваше да се вози на файтон из Белграда. Не смееше да се покаже в България, да не му въздадат заслуженото. Или конекрадеца и нехранимайко Джендо Стоянов, дето овце не можа да се научи да пасе – вяра ще му имате ли вас да води? А най-паче Василя Кунчев – Джингиби вижте, дето от дякон стана кърджалия, пощите на султана грабеше, дето возят парите и писмата на честните хора. Дето уж светец го зовяха селяците, и сега разправят за него разни измекяри, че бил обесен незаслужено, че не бил катил и главорез. Тъй ли? А кой закла дете невръстно, да не го било издадяло?! Питам аз!

Дори да не харесвате султана, па попитайте се – ако го махнете, кой ще дойде вместо него? Дали ще е по-добър, или само по-гладен, дето тепърва ще иска да се насмуче от вас до насита? Погледнете ги всичките тия пладнешки разбойници, па си отговорете защо са тръгнали да ви карат да сваляте султана. За да качите тях да ви смучат – туй е, що е по-доходно от грабежите по друмищата. Оня ден слушам – била предрекла някаква врачка на едного от тая сган, Стефана Стамболов, че държава ще води и името му в историята ѝ ще се пише. Санким и той като Краличът няма да си е сменил името до година най-много, че и повече от веднъж, да бяга от заслужения затвор за золумите му… Кажете, кой е по-достойният от султана, който искате да ви управлява? А? Който вижда по-далеч от собствений си нос, лесно ще прозре тая измама.

А най-лошото е, че разбойниците акъл нямат даже да разберат, че са само маши на други, скрити зад тях. Оня пияч на кайвета Гаврил Хлътевия, дето ходеше с полски паспорт на името на Бенковски някой си, случайно ли го имаше тоя паспорт? Отдалеко е видно – има тук пръст Полша, колкото и да се е разбирала със султана преди. В политиката орталъкът е ден до пладне. Ами оня хаймана Муратлийски, дето на австриец се правеше, уж Ярослав Бързобегунек? Как така го позволява туй Австрия, обирджии да петнят името ѝ, ако не е замесена?… Ами Русия, най-вече? Не само Кандов шпионира за нея – всичките бандити на нея се надяват. И оди ѝ пишат такива като оня по-бездарен и от Пишурката стихоплетец Вазов, дето очерни името ми в писанията си. Престане ли да го крие Русия, със заптиета ще го закарам в съда!

И най-важното от всичко. Кой им плаща на тия хаймани? Обикновените хора гръб превиват по цял ден, че с пот на чело да изкарат насъщния. А тези с месеци по цял ден само си веят байрака. Какво ядат, кой ги храни? Народът? Дрън-дрън! Аз пукнат грош не съм им дал и няма да им дам. А вие?… Еми като никой от нас не е, не ви ли е ясно кой? Дето казва оня францужин Дюмас – виж кой има изгода. Пак Русия. Ето че тайната им е разкрита – платени руски шпиони и подлоги са те. Борци за рубли, не за свобода. Туй, що воистине целят, е миризлив руски ботуш да стъпи на главата на страдалчейский български народ! Сега може да не сме в рая, ама сме безброй пъти по-добре от ако им поверваме!

Ето затуй призовавам единиците измежду вас, що още не са помъдрели – сторете го! Нивга не е късно! Друг един хаймана, Ристето Ботйов от Калофер, двеста главорези беше помъкнал от Браила да сеят размирици. Но като го видяха, че вместо уж имперския аскер напада австрийски кораб, разбраха че ги лъже и почна да им изстива меракът. И като побродиха из Българско и видяха, че пукнат човек не ги подкрепя, помъдряха и застреляха хайманата – и им мирнаха главите. Та, за да мирнат и вашите, постъпете като тях. Ако има около вас от тия катили, пратете ги където им е мястото. Не бъдете техни абдали. Не свобода за вас искат, а да станат те ваши господари, сто пъти по-зли от най-лош султан. Не им вервайте!

Подпис: не се чете

The implausibility of a war with China

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8643

In the wake of the PRC’s actions around the COVID-19 pandemic, there has been increasing speculation in some circles that the PRC might be preparing to wage war against the United States, or at least some sort of regional war (such as an invasion of Taiwan) in which treaty obligations would involve the U.S.

I’ve actually been considering this possibility, from my perspective as a wargamer and military-history buff, for over a decade – ever since China began seriously flexing its muscles in the South China Sea. And the risk of war has undoubtedly been rising recently.

The PRC has given U.S. and other trade partners ample reason to conclude that they need to decouple their economies from Chinese supply chains. Threats by China to use its control of most of rare-earth production for economic blackmail have been followed by much more serious threats to use its dominance of the manufacturing of basic pharmaceuticals as a weapon.

Post-COVID-19, it’s now strategically vital for other nations to develop supply chains for critical goods that are domestic, or at least better guarded against the political and epidemiological risk of relying on Chinese manufacturing. While necessary, this shift does mean the PRC has less to lose in the event of going to war.

Nevertheless, I continue to judge that the odds of China launching a war are very low. Nobody can entirely rule out enraged, irrational behavior by the PRC, but in the remainder of this post I will attempt to demonstrate why the war options available to the PRC hold out little or no prospect of a satisfying victory and entail severe terminal risks.

To wage a winning war, you need to formulate a set of war aims that are achievable with the tools and resources you have. Your strategy derives from your war aims, which have to be grounded in some notion of how you will manage the peace following a military victory to your advantage.

Historically, the overwhelmingly most common sort of aggressive war is a war of conquest. In these the war aim is simple – to conquer and annex some territory, and then integrate it into your state structure following victory.

In more sophisticated versions of this game you may be satisfied with the creation of a compliant client state from your conquest.

A step further away from raw conquest is war to maintain position as the dominant power (the hegemon) of a trade network that gathers wealth for your nation even without exerting formal control of the other polities in the network. Many wars that at first sight appear to be ideologically motivated can be understood this way, with political or religious ideology providing a rationale for hegemony that the entire trade network accepts – or can at least be made to echo.

Broadly speaking, land power tend to wage wars of conquest, while maritime powers wage wars of hegemony. There have been exceptions in both directions.

In all these cases, a set of war aims needs to hold out a better than even chance that the gains of war will outweigh the costs.

To understand how limited the PRC’s war options are, we can start with a grasp on how difficult and unsatisfying any war of conquest would be due to the geographic box China is in. The obstacles around it are formidable.

To the south, the Himalayan massif makes all of South Asia other than a narrow coastal plain on the Southeast Asian peninsula inaccessible to serious troops movements. There are no roads or rail links. The last time the Chinese tried pushing in that direction, in 1979, they were unable to sustain an offensive at any distance from their railheads and withdrew after less than a month. Their war aim – forcing the North Vietnamese to withdraw its troops from Cambodia – failed.

To the west, the vastness and comparatively undeveloped state of China’a western hinterland is a serious logistical problem before one even gets to the border. At the borders, the Tien Shan and Pamir ranges present a barrier almost as formidable as the Himalayas. External road and rail links are poor and would be easily interdicted.

To the north, movement would be easier. It might be just within logistical possibility for the PLA to march into Siberia. The problem with this idea is that once you’ve conquered Siberia, what you have is…Siberia. Most of it, except for a small area in the south coastal region of Primorsky Kraye, is so cold that cities aren’t viable without food imports from outside the region. Set this against the risks of invading a nuclear-armed Russia and you don’t have a winning proposition.

To the east is the South China Sea. The brute fact constraining the PRC’s ambitions in that direction is that mass movement of troops by sea is risky and difficult. I recently did the math on Chinese sealift craft and despite an expensive buildup since the 1980s they don’t have the capacity to move even a single division-sized formation over ocean. Ain’t nobody going to take Taiwan with one division, they’ve has too much time to prepare and fortify over the last 60 years.

The PRC leadership is evil and ruthless, but it’s also cautious and historically literate and can read maps. Accordingly, the People’s Liberation Army is designed not to take territory but to hold the territory the PRC already has. Its mission is not conquest but the suppression of regional warlordism inside China itself. The capability for it to wage serious expeditionary warfare doesn’t exist, and can’t be built in the near-term future.

It’s often said that the danger of aggressive war by China is a function of the huge excess of young men produced by covert sexual selection and the one-child policy. But to expend those young men usefully you need to get them to where they can fight and are motivated by some prospect of seizing the wives unavailable for them at home. The PRC can’t do that.

The military threat from China is, therefore, a function of what it can do with its navy, its airpower, and its missiles. And what it can do with those against the U.S. is upper-bounded by the fact that the U.S. has nuclear weapons and would be certain to respond to a PRC nuclear or EMP attack on the U.S. mainland by smashing Chinese cities into radioactive rubble.

Within the constraints of conventional warfare waged by navy and air force it is difficult to imagine an achievable set of PRC war aims that gains more than it costs.

This isn’t to say the PRC couldn’t do a lot of damage if it wants to. Anybody with a brain has to worry about U.S. carriers looking like big, fat, slow targets in the modern naval battlespace. There’s intelligence that the PRC is working hard on hypersonic ship-killer missiles, and I certainly would be in their shoes. It may already be unsafe for hostile carriers to operate inside the first island chain.

The problem is this: after you’ve surprised and sunk a couple of U.S. fleet carriers, what do you do for an encore? How do you convert that tactical victory into strategic gains? You’re not going to do it with your army, which can’t get anywhere more interesting after the sinkings than it could before.

Your problems are compounded by China’s extreme import dependence. You need a constant high volume of imports of coal, oil, and steel to keep your economy running. These have to be imported through sealanes that are extremely vulnerable to interdiction, notably at the Malacca Straits and in the Persian Gulf.

In a lot of ways your strategic situation is like a scaled-up version of Japan’s in 1941 – you could seize the initiative with a Pearl-Harbor-like initial shock, but you can’t wage a long war because without sealane control you’ll run out of key feedstocks and even food rather rapidly. And unlike the Japanese in 1941, you don’t have the kind of serious blue-water navy that you’d need for sealane control outside the First Island Chain – not with just two carriers you don’t.

There is one way an aggressive naval war could work out in your favor anyway. You can count on the U.S.’s media establishment to be pulling for the U.S. to lose any war it’s in, especially against a Communist or Socialist country. If your war goals are limited to ending U.S. naval power projection in the Western Pacific, playing for a rapid morale collapse orchestrated by agents of influence in the U.S. is not completely unrealistic.

It’s playing with fire, though. One problem is that before you launch your attack you don’t know that your sucker punch will actually work. Another is that, as the Japanese found out after Pearl Harbor, the American public may react to tragic losses with Jacksonian fury. If that happens, you’re seriously screwed. The war will end with your unconditional surrender, and not sooner.

You’re probably screwed anyway. Given even minimal spine in the U.S.’s civilian leadership, the U.S. Navy can strangle your economy in a matter of months by interdicting a handful of chokepoints well outside of the area where you can sustain naval operations at a wartime tempo. Those hypersonic missiles are all very well if you actually have them, but even if you could could reach out and touch the Malacca Straits with them they’re not going to do much against attack submarines.

Again I note that the PRC leadership can read maps. It is probably more aware and less self-deluding about the economic precariousness of its situation than American politicians would be if the positions were reversed, because Marxist doctrine insists that politics is an epiphenomenon of economics.

The PRC can start a war, but they don’t have the capability to win one. That’s why, barring a Hitler-scale episode of insanity in the PRC leadership, it’s not going to happen.

The right to be rude

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8609

The historian Robert Conquest once wrote: “The behavior of any bureaucratic organization can best be understood by assuming that it is controlled by a secret cabal of its enemies.”

Today I learned that the Open Source Initiative has reached that point of bureaucratization. I was kicked off their lists for being too rhetorically forceful in opposing certain recent attempts to subvert OSD clauses 5 and 6. This despite the fact that I had vocal support from multiple list members who thanked me for being willing to speak out.

It shouldn’t be news to anyone that there is an effort afoot to change – I would say corrupt – the fundamental premises of the open-source culture. Instead of meritocracy and “show me the code”, we are now urged to behave so that no-one will ever feel uncomfortable.

The effect – the intended effect, I should say, is to diminish the prestige and autonomy of people who do the work – write the code – in favor of self-appointed tone-policers. In the process, the freedom to speak necessary truths even when the manner in which they are expressed is unpleasant is being gradually strangled.

And that is bad for us. Very bad. Both directly – it damages our self-correction process – and in its second-order effects. The habit of institutional tone policing, even when well-intentioned, too easily slides into the active censorship of disfavored views.

The cost of a culture in which avoiding offense trumps the liberty to speak is that crybullies control the discourse. To our great shame, people who should know better – such as the OSI list moderators and BOD – have internalized anticipatory surrender to crybullying. They no longer even wait for the soi-disant victims to complain before wielding the ban-hammer.

We are being social-hacked from being a culture in which freedom is the highest value to one in which it is trumped by the suppression of wrongthink and wrongspeak. Our enemies – people like Coraline Ada-Ehmke – do not even really bother to hide this objective.

Our culture is not fatally damaged yet, but the trend is not good. OSI has been suborned and is betraying its founding commitment to freedom. “Codes of Conduct” that purport to regulate even off-project speech have become all too common.

Wake up and speak out. Embrace the right to be rude – not because “rude” in itself is a good thing, but because the degenerative slide into suppression of disfavored opinions has to be stopped right where it starts, at the tone policing.

Свободата, Санчо…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2269

Няколко неотдавнашни случки ми напомниха един запис в блога на Андрей Шипилов, който бях превел преди време.

В този запис Шипилов описва какво точно прави ватенкаджията на Запад. (За по-младите, „ватенкаджия“ ще рече човек, който дори ако го извадят от комунизма, няма да успеят да извадят комунизма от него.) И много точно отбелязва защо постъпва така – защото не може да разбере, че в западната страна я няма тази всеобхващаща всичко йерархия, която е вплетена в цялото съществуване на човека в комунистическата държава, и от нея зависи абсолютно всичко. (Пояснение: ако една държава нарича себе си не-комунистическа, това не я прави не-комунистическа, дори ако някои хора ѝ вярват. Точно както парче тоалетна хартия с надраскано „100 лева“ на него не става пари, дори ако съществуват наивници, които биха го повярвали. Прави я не-комунистическа истинската, реална а не имитирана промяна на някои отношения в нея.) В която това да отстъпиш предимство на кръстовище на някого означава да отстъпиш място в йерархията, с последствия за целия ти живот – или поне такова чувство имаш.

Друго, което Шипилов описва, е поведението на Запад на некадърниците емигранти, които изпадат до дъното. Те се чувстват на дъното на социалната йерархия, и това им тежи много повече, отколкото икономическото им положение. (В повечето западни страни на социални помощи се живее по-добре, отколкото средният здраво работещ в Русия.) Много често започват да са руски ура-патриоти, да се бият в гърдите и да разправят грандиозни небивалици за Русия, които биха засрамили дори платените тролове от Агенцията за интернет влияние в Санкт Петербург. И съответно биват очуквани от тези руснаци, които не са чак такива некадърници и са успели да намерят място в живота. А и от останалите в Русия – те, странно защо, хич не са петимни да приемат патриотизма им…

Това, което Шипилов не засяга обаче, е откъде идва тази всеобхващаща йерархия в (пост-)комунистическата реалност, и защо я няма на Запад. А от анализа на това нещо излизат няколко много интересни извода.

Буквално преди десет дни се върнах от САЩ, след месец и половина там. Грижих се за болни роднини, нямах време за нищо друго. Но забелязах – не за пръв път – куп интересни неща, които се свързват с анализа на Шипилов.

Едно от тях е разликата в хората. Можете да я видите буквално на улицата, по пътя от жилището до магазина и обратно. Масовият българин ходи по улицата унил, намусен, мрачен и прегърбен. Отстъпите ли му път, може да промърмори някое хладно „мерси“, но най-често ви подминава като бърз влак селска гаричка. Усмихнете ли му се, ви поглежда с недоумение и забързва да се отдалечи. Недай боже да му кажете някоя подкрепяща или топла дума – моментално ви категоризира при лудите, и се измъква колкото по-бързо може… Масовият американец ходи по улицата спокоен, най-често усмихнат, със самочувствие. Отстъпите ли му път, ви благодари и продължава с усмивка. Усмихнете ли му се, се усмихва в отговор и кимва – дори ако не ви познава. А ако го заговорите приятелски и с добра дума, направо грейва от щастие – ако има време, с удоволствие ще си поговори с вас и ще ви каже нещо окуражаващо и топло в отговор. Нищо, че не ви познава… Заговорете масовия американец – той ще се похвали, не с фукня а с добро настроение, ако ще да е с колко хубаво е времето. Масовият българин ще мрънка до последно, дори ако буквално няма за какво – няма да миряса, докато не ви напълни душата с чернилка и отврат… Да, и на двете места има изключения – но правилото е това.

Чувал съм българи да казват, че американците са такива, понеже са лицемерни. (Като правило българи, които не са стъпвали там.) Реално американците си имат не по-малко проблеми то нас. Те просто знаят, че околните не са длъжни да се товарят с проблемите им и да търпят мрънкането им. И че ако вместо да мрънкат кажат нещо слънчево и топло, вероятно ще получат също такъв отговор, и това ще повдигне и техния дух… Но истинската разлика тръгва отдругаде.

Шипилов отбелязва и още нещо – фактът, че Русия всъщност е не страна, а концлагер, в доста буквален смисъл на думата. Че там населението се дели не на жители и обслужваща ги администрация, а на затворници и командваща ги администрация. Че там шофьорът на трети помощник-прокурор стои несравнимо над академика и лауреат на Нобелова награда, понеже шофьорът е част от админстрацията, а академикът е просто затворник, ако и по-прославен от повечето. Че шофьорът може да прегази и убие академика, и вероятно няма даже да го разследват, а ако академикът каже дума напреки на шофьора, жална му майка. Дори ако е прав – всъщност, особено ако е прав…

(Да ви напомня това една друга държава? Мила и родна?… И още нещо. Като живеещ вече от доста години на Запад, Шипилов е учтив и използва термините „администрация“ и „затворници“. Аз си предпочитам по-директните – пастири и добитък. По-обидни са за добитъка, но са по-верни.)

Шипилов не споменава, че именно това е положението, което създава тази йерархия и нуждата от нея в хората – публикацията му е с таргет руснаците, те си го знаят. Но, като по-така от тях, ние не го разбираме, и трябва да ни се каже малко по-директно и право в очите. И да ни се повтаря често, понеже някои неща стигат до нас трудно. Както знаем, природата не търпи празно пространство – липсата на мозък се компенсира с дебелина на главата.

На теория и на думи, средният руснак (чети: българин) има пълните възможности да постигне всичко, което иска – просто трябва да се пребори. Живее в свободна страна, сред капитализъм, управлява го дясно и консервативно правителство, и т.н… В реалността обаче той живее сред феодализъм, в страна, в която няма да бъде допуснат да надскочи отреденото му ниво – да е добитък, който бива доен, стриган и при нужда от месо клан. Надежда за по-добро в такава страна може да има само идиот, който не е наясно с реалността. Тъй като идиотизмът обикновено е на ниво съзнание, а подсъзнанието има добра връзка с реалността и начини да се меси на съзнанието, често такива идиоти оцеляват въпреки илюзиите си. Единствено клиничните случаи обаче могат да са реално обнадеждени и оптимистични, и дълбоко да вярват в по-добро бъдеще. Бившата политическа полиция / Държавна сигурност (днес мафията в България) е друга приказка, тя държи и притежава на практика всичко, нейните членове имат всички поводи да са оптимисти. Те като правило са или скоро ще бъдат на социално ниво далеч над това, което отговаря на способностите им и приносите им към обществото. Ако обаче не сте от тях, постигането на нещо по-добро е твърде малко вероятно да ви се случи, така че оптимизмът е признак на обикновена неадекватност.

В западните държави положението е съвсем друго. Дори в най-свободните да постигнеш нещо по-добро от сегашното изисква огромен труд, и често немалко талант и/или късмет. Но разделението на обществото на „чичови“ и добитък, с непробиваема стена между тези две касти, го няма. Имаш ли трудолюбието и таланта, може да не станеш чак Рокфелер или Джеф Безос, но ще постигнеш повече от сега – и хората го знаят и виждат наоколо. Не случайно американецът прави зад граница впечатление на човек, който мисли, че всичко му е позволено и посилно – в САЩ просто това е положението, каквото не вреди на другите е позволено и обикновено е посилно…

Затова и масовият западняк е оптимист. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – хвърлиш ли усилията, ще успееш, може би не баснословно, но ще си по-добре от днес. Докато масовият българин е песимист, по точно същата причина. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – колкото и да се пънеш, утре няма да си по-добре. Дори случайно да успееш да постигнеш нещо, много бързо ще те усетят и ще ти го отнемат някак… Не знаем как става така, на теория не би трябвало. Не можем да обясним откъде идва, принципно няма причина да се случва. Всеки от нас познава по някои хора, които са успели тук в България, че и преуспели – но ако се опита да повтори техния успех, някак не му се получава, колкото и точно да спазва рецептата. Някак все се случва така, че тези врати, които за едни други хора са отворени, за нас са затворени. Някак си тези други хора сключват сделки при условия, при които печелят и разширяват инициативата си, докато получените от нас условия в добрия случай ни позволяват да оцелеем. Случват се и редки изключения, но някак си правилото е това… Някои от нас дори познават хора, които успяват не чрез принадлежност към „едни кръгове“, а чрез нечовешки труд и феноменален талант – и такива има, но са изключението, и обикновено след пет или десет години някак си се случва така, че успехът им пресъхва. Въпреки че трудът и талантът им са си същите…

Разбира се, Западът също не е ваксиниран срещу този ефект, ако и той там да е изключението, а не правилото. И понякога това изключение тежи доста. Примерно е интересна ролята му в тероризма. Един френски професор по социология беше направил преди време масивен анализ на всички актове на ислямски тероризъм във Франция за последното десетилетие, дори напълно неуспешните – над 100 броя – и беше анализирал извършителите им. Към една трета се бяха оказали „оригинални“ французи, приели исляма. От останалите буквално нямаше имигранти първо поколение. На практика без изключение извършителите от имигрантски произход бяха второ поколение, родено и израсло във Франция, като правило без фанатични родители и прочее. И на практика всички извършители, без значение на произхода им, бяха пълни некадърници, несмогнали да постигнат нищо в живота, проваляли се неведнъж, повечето от тях стари познайници на полицията. (Първото поколение като правило са хора с инициатива и хъс, щом са смогнали да имигрират, така че не са неудачници и не стават терористи. Нищо, че сред тях дълбоко религиозните са по-висок процент, отколкото сред родените и израсли в Европа техни чеда.)

Какво отпраща тези хора – било имигранти, било местни – към религиозния фундаментализъм, и оттам към тероризма? Същото, което Шипилов описва как праща някои към ура-патриотизма и нац(ионал)изма. Тоталният неуспех, дори ако е основателен, до степен да загубиш надежда, че някога ще постигнеш по-добър живот. Иначе казано – загубата на вътрешната им свобода. Тя отпраща психически нестабилните – било по начало, било осакатени от липса на свобода в обществото им – към търсене на някоя яка банда, към която да се прилепят, та да се крепят поне на нейния авторитет. И ако намерят „подходящо“ място, като правило се опитват да извоюват позиции в него чрез ултра-правоверност и крайност – това е, което умеят и най-некадърните. Ако мястото не цени крайния фанатизъм, те обикновено разбират, че нямат перспектива там, и продължават търсенето, докато не намерят къде го ценят. Ако имат късмета мястото да има разбиране на човешките проблеми и опит с грижата за тях (най-често при някой мъдър духовник или психолог по душа), с много търпение и внимателно обучение те могат да бъдат докарани до кадърност в някакво полезно отношение. Това обикновено им дава вътрешната опора на увереността в себе си и надеждата за по-добро утре, и така прекъсва пропадането им.

Повечето обаче нямат този късмет. Някои стават доносници и слухари (в страни, където тази професия е търсена), и топят и клепат всеки по-свестен от тях със садистично удоволствие, щастливи от властта си над него / положението си в обществото над него, готови за тази власт на всяка без изключение гадост. (Да ви е позната картинката?) Други стават членове на криминални банди, където обикновено са готови за име и „уважение“ да вършат от каквото и бандит би се погнусил. Някои попадат в крайнодесни групировки, където са ценни пак със същото (в повечето бели страни крайнодесните извършват повече престъпления с повече жертви от ислямските терористи). Някои биват уловени от разузнавания и други тайни служби, които ги използват като „актив“. Някои попадат на култове и секти, които ги „утилизират“ според нуждата от хора, готови на всичко.

Ислямският тероризъм е именно в последната категория. Жълтите медии и популистите-измамници го възвеличават като страшилище, плашат хората с него и т.н. По този начин те го правят привлекателен за търсещите опора на всякаква цена. Придават му образа на „най-яката банда“, и това привлича изгубилите надежда неудачници. Те се лепват към него и влизат в „употреба“, вършат каквото някой им е казал, че ще им донесе слава / рай / уважение / …, и дават още храна на рупорите на страха. Кръгът се затваря – къде върху исляма, къде върху циганите, къде върху злите комунисти / капиталисти / цесекари / левскари.

А когато хората се наплашим достатъчно, ставаме склонни да изберем измамници или некадърници, които обещават решаване на проблема с мрака чрез още по-тъмен мрак. И ручаме ли ручаме жабета, и търсим под дърво и камък кой ни сра в гащите. И повтаряме „Съсипаха я тая държава“ – сякаш я е съсипал някой друг, а не именно и точно ние. С глупостта да избираме да сме несвободни, дори при малкото шансове да изберем да сме свободни. Не, не само на избори – те са най-малкият шанс, веднъж на години са. А да сме несвободни отвътре, от предразсъдъците и заблудите си, доста от нас избираме всеки ден. И после търсим ключа към изхода от положението си не където сме го захвърлили, а където ни свети който ни е видял как го хвърляме и си го е прибрал.

И като теглим чертата под всичко, пак опираме до прастарото „Свободата, Санчо…“. И за кой ли път се оказва, че където има свобода, има и салам на масата – а където не разбират важността на свободата, саламът го има в телевизора.

The Great Inversion

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8526

There’s a political trend I have been privately thinking of as “the Great Inversion”. It has been visible since about the end of World War II in the U.S., Great Britain, and much of Western Europe, gradually gaining steam and going into high gear in the late 1970s.

The Great Inversion reached a kind of culmination in the British elections of 2019. That makes this a good time, and the British elections a good frame, for explaining the Great Inversion to an American audience. It’s a thing that is easier to see without the distraction of transient American political issues.

(And maybe I have an easier time seeing the pattern because I lived in Great Britain as a child. British politics is more intelligible to me than to most Americans because of that early experience.)

To understand the Great Inversion, we have to start by remembering what the Marxism of the pre-WWII Old Left was like — not ideologically, but sociologically. It was an ideology of, by, and for the working class.

Now it’s 2019 and the Marxist-rooted Labor party in Great Britain is smashed, possibly beyond repair. It didn’t just take its worst losses since 1935, it was eviscerated in its Northern industrial heartland, losing seats to the Tories in places that had been “safe Labor” for nigh on a century.

Exit polls made clear what had happened. The British working class, Labor’s historical constituency, voted anyone-but-Labor. Only in South Wales and a handful of English cities with large immigrant populations was it able to cling to power. In rural areas the rout was utter and complete.

To understand the why of this I think it’s important to look beyond personalities and current political issues. Yes, Jeremy Corbyn was a repulsive figure, and that played a significant role in Labor’s defeat; yes, Brexit upended British politics. But if we look at the demographics of who voted Labor, it is not difficult to discern larger and longer-term forces in play.

Who voted Labor? Recent immigrants. University students. Urban professionals. The wealthy and the near wealthy. People who make their living by slinging words and images, not wrenches or hammers. Other than recent immigrants, the Labor voting base is now predominantly elite.

This is the Great Inversion – in Great Britain, Marxist-derived Left politics has become the signature of the overclass even as the working class has abandoned it. Indeed, an increasingly important feature of Left politics in Britain is a visceral and loudly expressed loathing of the working class.

To today’s British leftist, the worst thing you can be is a “gammon”. The word literally means “ham”, but is metaphorically an older white male with a choleric complexion. A working-class white male, vulgar and uneducated – the term is never used to refer to men in upper socio-economic strata. And, of course, all gammons are presumed to be reactionary bigots; that’s the payload of the insult.

Catch any Labor talking head on video in the first days after the election and what you’d see is either tearful, disbelieving shock or a venomous rant about gammons and how racist, sexist, homophobic, and fascist they are. They haven’t recovered yet as I write, eleven days later.

Observe what has occurred: the working class are now reactionaries. New Labor is entirely composed of what an old Leninist would have called “the revolutionary vanguard” and their immigrant clients. Is it any wonder that some Laborites now speak openly of demographic replacement, of swamping the gammons with brown immigrants?

It would be entertaining to talk about the obvious parallels in American politics – British “gammons” map straight to American “deplorables”, of course, and I’m not even close to first in noticing how alike Donald Trump and Boris Johnson are – but I think it is more interesting to take a longer-term view and examine the causes of the Great Inversion in both countries.

It’s easy enough to locate its beginning – World War II. The war effort quickened the pace of innovation and industrialization in ways that are easy to miss the full significance of. In Great Britain, for example, wartime logistical demands – especially the demands of airfields – stimulated a large uptick in road-making. All that infrastructure outlasted the war and enabled a sharp drop in transport costs, with unanticipated consequences like making it inexpensive for hungry (and previously chronically malnourished!) working-class people in cities to buy meat and fresh produce.

Marxists themselves were perhaps the first to notice that the “proletariat” as their theory conceived it was vanishing, assimilated to the petty bourgeoisie by the postwar rise in living standards and the propagation of middlebrow culture through the then-new media of paperback books, radio, and television.

In the new environment, being “working class” became steadily less of a purchasing-power distinction and more one of culture, affiliation, and educational limits on upward mobility. A plumber might make more than an advertising copywriter per hour, but the copywriter could reasonably hope to run his own ad agency – or at least a corporate marketing department – some day. The plumber remained “working class” because, lacking his A-level, he could never hope to join the managerial elite.

At the same time, state socialism was becoming increasingly appealing to the managerial and upper classes because it offered the prospect not of revolution but of a managed economy that would freeze power relationships into a shape they were familiar with and knew how to manipulate. This came to be seen as greatly preferable to the chaotic dynamism of unrestrained free markets – and to upper-SES people who every year feared falling into poverty less but losing relative status more, it really was preferable.

In Great Britain, the formation of the National Health Service in 1947 was therefore not a radical move but a conservative one. It was a triumph not of revolutionary working-class fervor overthrowing elites but of managerial statism cementing elite power in place.

During the long recovery boom after World War II – until the early 1970s – it was possible to avoid noticing that the interests of the managerial elite and the working classes were diverging. Both the U.S. and Great Britain used their unmatched industrial capacity to act as price-takers in international markets, delivering profits fat enough to both buoy up working-class wages and blur the purchasing-power line between the upper-level managerial class and the owners of large capital concentrations almost out of existence.

The largest divergence was that the managerial elite, like capitalists before them, became de-localized and international. What mobility of money had done for the owners of capital by the end of the 19th century, mobility of skills did for the managerial class towards the end of the 20th.

As late as the 1960s, when I had an international childhood because my father was one of the few exceptions, the ability of capital owners to chase low labor costs was limited by the unwillingness of their hired managers to live and work outside their home countries.

The year my family returned to the U.S. for good – 1971 – was about the time the long post-war boom ended. The U.S. and Great Britain, exposed to competition (especially from a re-industrialized Germany and Japan) began a period of relative decline.

But while working-class wage gains were increasingly smothered, the managerial elite actually increased its to price-take in international markets after the boom. They became less and less tied to their home countries and communities – more willing and able to offshore not just themselves but working-class jobs as well. As that barrier eroded, the great hollowing out of the British industrial North and the American Rust Belt began.

The working class increasingly found itself trapped in dying towns. Where it wasn’t, credentialism often proved an equally effective barrier to upward mobility. My wife bootstrapped herself out of a hardscrabble working-class background after 1975 to become a partner at a law firm, but the way she did it would be unavailable to anyone outside the 1 in 100 of her peers at or above the IQ required to earn a graduate degree. She didn’t need that IQ to be a lawyer; she needed it to get the sheepskin that said she was allowed to be a lawyer.

The increasingly internationalized managerial-statist tribe traded increasingly in such permissions – both in getting them and in denying them to others. My older readers might be able to remember, just barely, when what medical treatment you could get was between you and your physician and didn’t depend on the gatekeeping of a faceless monitor at an insurance company.

Eventually, processing of those medical-insurance claims was largely outsourced to India. The whole tier of clerical jobs that had once been the least demanding white-collar work came under pressure from outsourcing and automation. effectively disappearing. This made the gap between working-class jobs and the lowest tier of the managerial elite more difficult to cross.

In this and other ways, the internationalized managerial elite grew more and more unlike a working class for which both economic and social life remained stubbornly local. Like every other ruling elite, as that distance increased it developed a correspondingly increasing demand for an ideology that justified that distinction and legitimized its power. And in the post-class-warfare mutations of Marxism, it found one.

Again, historical contingencies make this process easier to follow in Great Britain than its analog in the U.S. was. But first we need to review primordial Marxism and its mutations.

By “primordial Marxism” I mean Marx’s original theory of immiseration and class warfare. Marx believed, and taught, that increasing exploitation of the proletariat would immiserate it, building up a counterpressure of rage that would bring on socialist revolution in a process as automatic as a steam engine.

Inconveniently, the only place this ever actually happened was in a Communist country – Poland – in 1981. I’m not going to get into the complicated historiography of how the Soviet Revolution itself failed to fit the causal sequence Marx expected; consult any decent history. What’s interesting for our purposes is that capitalism accidentally solved the immiseration problem well before then, by abolishing Marx’s proletariat through rising standards of living – reverse immiseration.

The most forward-thinking Marxists had already figured out this was going to be a problem by around 1910. This began a century-long struggle to find a theoretical basis for socialism decoupled from Marxian class analysis.

Early, on, Lenin developed the theory of the revolutionary vanguard. In this telling, the proletariat was incapable of spontaneously respond to immiseration with socialist revolution but needed to be led to it by a vanguard of intellectuals and men of action which would, naturally, take a leading role in crafting the post-revolutionary paradise.

Only a few years later came one of the most virulent discoveries in this quest – Fascism. It is not simplifying much to say that Communists invented Fascism as an escape from the failure of class-warfare theory, then had to both fight their malignant offspring to death and gaslight everyone else into thinking that the second word in “National Socialism” meant anything but what it said.

During its short lifetime, Fascism did exert quite a fascination on the emerging managerial elite. Before WWII much of that elite viewed Mussolini and Hitler as super-managers who Got Things Done, models to be emulated rather than blood-soaked tyrants. But Fascism’s appeal did not long survive its defeat.

Marxists had more success through replacing the Marxian economic class hierarchy with other ontologies of power in which some victim group could be substituted for the vanished proletariat and plugged into the same drama of immiseration leading to inevitable revolution.

Most importantly, each of these mutations offered the international managerial elite a privileged role as the vanguard of the new revolution – a way to justify its supremacy and its embrace of managerial state socialism. This is how you get the Great Inversion – Marxists in the middle and upper classes, anti-Marxists in the working class being dismissed as gammons and deplorables.

Leaving out some failed experiments, we can distinguish three major categories of substitution. One, “world systems theory”, is no longer of more than historical interest. In this story, the role of the proletariat is taken by oppressed Third-World nations being raped of resources by capitalist oppressors.

Though world systems theory still gets some worship in academia, it succumbed to the inconvenient fact that the areas of the Third World most penetrated by capitalist “exploitation” tended to be those where living standards rose the fastest. The few really serious hellholes left are places (like, e,g. the Congo) where capitalism has been thwarted or co-opted by local bandits. But in general, Frantz Fanon’s wretched of the Earth are now being bourgeoisified as fast as the old proletariat was during and after WWII.

The other two mutations of Marxian vanguard theory were much more successful. One replaced the Marxian class hierarchy with a racialized hierarchy of victim groups. The other simply replaced “the proletariat” with “the environment”.

And now you know everything you need to understand who the Labor party of 2019 is and why it got utterly shellacked by actual labor. If you think back a bit, you can even understand Tony Blair.

For Tony Blair it was who first understood that the Labor Party’s natural future was as an organ not of the working class, but as a fully converged tool of the international managerial elite. Of those who think their justifying duty is to fight racism or sexism or cis-normativity or global warming and keep those ugly gammons firmly under their thumbs, rather than acting on the interests and the loudly expressed will of the British people.

Now you also know why in the Britain of 2019, the rhetoric of Marxism and state socialism issues not from assembly-line workers and plumbers and bricklayers, but from the chattering classes – university students, journalists and pundits, professional political activist, and the like.

This is the face of the Great Inversion – and its application to the politics of the U.S. is left as a very easy exercise.

Some places I won’t go

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8493

A few minutes ago I received a request by email from a conference organizer who wants me to speak at an event in a foreign country. Unfortunately, the particular country has become a place I won’t go.

Having decided that I want my policy and my reasoning to be publicly known, I reproduce here the request and my reply. I withhold the requester’s name for his protection.

Hi, Mr Raymond. I am Free Software promoter and I always try to create new events of this topic.

Few days ago I readed “How to become a hacker”: Congratulations… I like it very much. Your excellent file and your interview in Revolution OS make me decide to write a mail for you to know your opinion about a visit (of you) to Venezuela.

Would you like to visit us the next year? Every year, in april, the community of my city organize a event, but there are many time to create a plan to guarantee your visit to Venezuela. If you could come only in another month, there will be not problem. I am sure that my partners would be happy to work to mak posible your visit.

If there is any possibility to invite you to our country, it would be fantastic… I guess that your visit would be a great support to the movement. I will be waiting your answer. Thanks for to read this mail.

Best regards.

Thanks for the invitation. I have good memories of Venezuela; I lived there as a child for four years. When I revisited in 1998 I was told that my fragmentary Spanish still carries a Venezuelan accent. In better circumstances I would be happy to travel there again.

Unfortunately I must decline. I will not go where a communist or socialist regime holds power. I have refused several invitations to mainland China for the same reason. You can ask me again when Maduro is deposed, the Chavistas are broken, and the Cuban Communist “advisors” running the apparatus of repression have been deported or (better) shot like rabid dogs.

Until then, I don’t think I’d be safe in Venezuela. And even if I did not have that concern, I refuse to give a socialist/communist government even the tiny, tacit bit of support my visit would confer.

Good luck taking back your country.

Grasping Bloomberg’s nettle

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8481

Michel Bloomberg, the former Mayor of New York perhaps best known for taking fizzy drinks, and now a Democratic presidential aspirant, has just caused a bit of a kerfuffle by suggesting that minorities be disarmed to keep them alive.

I think the real problem with Bloomberg’s remark is not that it reads as shockingly racist, it’s that reading it that way leaves us unable to deal with the truth he is telling. Because he’s right; close to 95% of all murders are committed by minority males between 15 and 25, and most of the victims are minorities themselves. That is a fact. What should we do with it?

It’s the 21st century and pretty much everybody outside of a handful of sociopaths and Affirmative Action fans has a moral sense that it’s wrong to make laws that discriminate on the basis of skin color. On the other hand, Bloomberg is broadly correct about the effect of disarming minorities, if it could actually be accomplished. (He might be optimistic by 5% or so, according to my knowledge of the relevant facts, and disarming minorities is effectively impossible, but neither of these objections are relevant to where I’m going with this.)

I think it is quite unlikely that Bloomberg has classically racist intentions in what he said. Sure, it’s fun in an Alinskyite sort of make-them-live-up-to-their-own-rules way to pillory a lefty like Bloomberg over this sort of remark, but let’s get real. This is not a man with a particular desire to oppress black or brown people. What’s obnoxious about Nanny Bloomberg is that he thinks he has the moral standing to oppress anybody in the name of whatever cause du jour currently exercises him.

So once we’ve stopped flogging the (rather risible) idea that Bloomberg is a racist, where are we? How do we use the statistical truth he pointed out without being racist ourselves?

There’s nothing magic about the amount of melanin in somebody’s skin that makes them so much more more likely to be a violent criminal that Bloomberg’s 95% figure is almost true. Dark skin can’t be the problem here; it has to be something else that is correlated with dark skin, predicted by it, but not it.

I don’t think there’s any mystery about what that is. Criminals are, by and large, stupid. American blacks have an average IQ of 85. Hispanics average 88. People with low IQs are bad at forward planning; this makes them impulsive and difficult to defer with negative consequences. It’s a safe bet that black and Hispanic criminals are, like white criminals, largely drawn from the subnormal end of their populations’ IQ bell curves.

If Bloomberg had said “We ought to disarm everyone with an IQ of 85 or below”, he would actually be more statistically correct than he was. That would still be pretty near impossible. But it wouldn’t be racist.

За главния прокурор… и изборите за кмет.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2262

Това трябваше да го пусна преди деня за размисъл. Ама не съм закъснял. По традиция в България ден за размисъл е не съботата преди изборите, а понеделникът след тях. А напоследък и традицията е счупена – ден за размисъл няма изобщо. Понеже няма познайте какво.

Не знам забелязали ли сте, че избраха за главен прокурор Мистър Бухалка от съревнованието на Успелия Млад Мъж. Май го забелязаха малко, ако съдя по броя на протестиращите… Та, ако сте един от тях, е възможно и да не ви е харесало. Което си е за ваша сметка. На целия останал народ очевидно му харесва, а на цял народ няма как да се опънете.

Но пък, ако сте богоизбран софиянец, може да ви помогне за друго – избора за кмет. Повечето българи мразят този избор, понеже „няма за кого“. Е, в момента е доказано на дело, че има за кого. Въпросният мистър Бухалка лично ръководеше ареста ѝ, включително подхвърлянето на фабрикати.

Говоря за Десислава Иванчева. Ако не беше читав кмет на Младост, защо Успелият Млад Мъж и другите #КОЙ ѝ пратиха лично основната си бухалка да я отстрани? Мисля, че това е достатъчно достоверен критерий. А ако е била читав кмет на Младост, сигурно би била и на София.

Признавам си – не вярвам да успее. Дори ако за нея гласуват всички мислещи софиянци, в България това ще е нищожно малцинство. Но поне мислещите ще получим възможност да се преброим.

И това е ценно.

Основният проблем на България

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2257

3:30 през нощта е. Твърде капнал съм, за да работя още. Но и твърде напрегнат, за да мога да заспя… И, за да поотпусна малко, си правя наблюдение. Ровя из Фейсбук, за да разбера какъв според българите е основният проблем на България.

Очертава се следният списък, по важност:

1. Грета Тунберг
2. Норвежката социална служба Барневерн
3. Легализирането на гей браковете в Австралия

Гледам списъка. И придобивам мнение какъв е основният проблем на България.

Gratitude for Beto

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8456

Beto O’Rourke is a pretty risible character even among the clown show that is the 2020 cycle’s Democratic candidate-aspirants. A faux-populist with a history of burglary and DUI, he married the heiress of a billionaire and money-bombed his way to a seat in the House of Representatives, only to fail when he ran for the Senate six years later because Texas had had enough of his bullshit. Beneath the boyish good looks on which he trades so heavily, his track record reveals him to be a rather dimwitted and ineffectual manchild with a severe case of Dunning-Kruger effect.

Beto’s Presidential aspirations are doomed, though he and the uncontacted aborigines of the Andaman Islands are possibly the only inhabitants of planet Earth who do not yet grasp this. Before flaming out of the 2020 race to a life of well-deserved obscurity, however, Beto has done the American polity one great service for which I must express my most sincere and enduring gratitude.

In September 12th, 2019, at third televised debate among the Democratic aspirants, Beto O.Rourke said “Hell, yes, we’re going to take your AR-15”. And nobody on stage demurred, then or afterwards. And the audience applauded thunderously.

At a stroke, Beto irrecoverably destroyed a critical part of the smokescreen gun-control advocates have been laying over their intentions since the 1960s. He put gun confiscation with the threat of door-to-door enforcement by violence on the table, and nobody in the Democratic Party there backed away.

It’s that last clause that is really telling. Beto’s own intentions will soon cease to be of interest to anyone but specialist historians. What matters is how he has made “Nobody is coming to take your guns” a disclaimer that no Democrat – and, extension, any advocate of soi-disant “common-sense” firearms restrictions – can ever hide behind again.

His talk of “military weapons” was, of course, obfuscatory bullshit. The AR-15 is a civilianized rifle the lacks exactly the capability to fire full auto or bursts that is essential for a battlefield weapon. Over ten million AR-15-pattern variants are in civilian hands; it’s the single most popular sport and hunting rifle in the U.S. or for that matter the entire world.

Every single AR-15 owner is on notice. The Democratic presidential candidates and their audience are down with the concept of LEOs raiding your home and forcibly confiscating your guns, even if you’re a model citizen with no criminal record or red flags. They don’t care if you, your family, or your pets get shot dead through malice or incompetence. Got to break a few eggs to make that omelette, comrade!

Hell, if you happen to be white or male today’s Democrats might consider it – what’s the currently fashionable phrase? – “redistributive justice”. No worries though; there are statistical reasons to expect that blacks and Hispanics will be over-represented in the actual body count.

This is horrible – it’s a nightmare and a bad sign for our republic that advocating police-state behavior like this doesn’t get politicians driven from public life – but it’s also very clarifying.

Consider registration and licensing laws, background checks, and other requirements that allow the government to identify and target gun owners. Our civil-rights advocates have been saying for decades that these were intolerable because they have the corrupt purpose of enabling future confiscations. In response, we’ve been treated to endless condescending repetitions of “Nobody is coming to take your guns”.

We knew that was a lie, that forcible confiscation was always the endgame once lesser restrictions had shifted the Overton Window far enough, but way too many people outside the gun culture were fooled. The great service Beto O’Rourke has done is that the pretense will now be very much more difficult, and perhaps entirely impossible.

Thank you, Robert Francis “Beto” O’Rourke. You did not intend it, but you have done your nation a signal service for which everyone who takes the Second Amendment seriously should be grateful.

EDIT: Now lightly altered to reflect that at least one Democratic legislator has demurred. Senator Chris Coons said he disagreed with Beto: “We need to focus on what we can get done.” This of course is code for “You idiot! You let the mask slip! We need to continue with the slow strangulation!”

Be the America Hong Kong thinks you are

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8448

I think this is my favorite Internet meme ever.

Yeah, Hong Kong, we actually have a problem with Communist oppression here, too. Notably in our universities, but metastatizing through pop culture and social media censorship too. They haven’t totally captured the machinery of state yet, but they’re working on that Long March all too effectively.

And you are absolutely right when you say you need a Second-Amendment-equivalent civil rights guarantee. Our Communists hate that liberty as much as yours do – actually, noticing who is gung-ho for gun confiscation is one of the more reliable ways to unmask Communist tools.

We need to be the America you think we are, too. Some of us are still trying.

How the D candidates would introduce themselves at the next debate if they were honest

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8434

Hi, I’m Joe Biden. I’m the perfect apparatchik – nor principles, no convictions, and no plan. I’m senile, and I have a problem with groping children. But vote for me anyway because orange man bad.

Hi, I’m Kamala Harris. My white ancestors owned slaves, but I use the melanin I got from my Indian ancestors to pretend to be black. My own father has publicly rebuked me for the pandering lies I tell. I fellated my way into politics; put me into the White house so I can suck even more!

Hi, I’m Elizabeth Warren. Even though I’m as white as library paste, I pretended to be an American Indian to get preferment. My research on medical bankruptcies was as fraudulent as the way I gamed the racial spoils system. So you should totally trust me when I say I’m “capitalist to my bones”!

Hi, I’m Bernie Sanders. I honeymooned in the Soviet Union. I’m an unreconstructed, hammer-and-sickle-worshiping Communist.

Hi, I’m Kirsten Gillibrand. I used to be what passes for a moderate among Democrats – I even supported gun rights. Now I’ve swung hard left, and will let you just guess whether I ever had any issue convictions or it was just pandering all the way down. Tee-hee!

Hi, I’m Amy Klobuchar, and I’ve demonstrated my grasp on the leadership skills necessarily for the leader of the Free World by being notoriously abusive towards my staff.

Hi, I’m Robert Francis O’Rourke. It’s not actually true that my friends call me Beto, that was fiction invented by a campaign consultant as a play for the Hispanic vote. I’m occupying the “imitate the Kennedy” lane in this race, and my credentials for it include DUI and fleeing an accident scene. The rumors that I’m a furry are false; the rumors that I’m a dimwitted child of privilege are true. But vote for me anyway, crucial white-suburban-female demographic, because I have such a nice smile!

Hi, I’m Pete Buttigieg. I was such a failure as the mayor of South Bend that my own constituents criticize me for having entered this race, but the Acela Corridor press loves me because I’m fashionably gay. And how right they are; any candidate you choose is going to bugger you up the ass eventually, but I’ll do it like an expert!

Hi, I’m Bill de Blasio. I’m as Communist as Bernie, but I hide it better. And if Pete thinks his constituents don’t want him in this race? Hold…my…beer!

Hi, I’m Cory Booker, and I’m totally not gay. OK, maybe I’m just a little gay. My city was a shithole when I was elected and I’ve done nothing to change that; I’m really just an empty suit with a plausible line of patter, especially the “I am Spartacus” part. But you should totally vote for me because I’m…what was the phrase? Oh, yeah. “Clean and articulate.”

Hi, I’m Marianne Williamson. If elected, I will redecorate the White House so it has proper feng shui. I am the sanest and least pretentious person on this stage.

The Rectification of Names

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8415

The sage Confucius was once asked what he would do if he was a governor. He said he would “rectify the names” to make words correspond to reality. He understood what General Semantics teaches; if your linguistic map is sufficiently confused, you will misunderstand the territory. And be readily outmaneuvered by those who are less confused.

And that brings us to the Jeffrey Epstein scandal. In particular, the widespread tagging of Epstein as a pedophile.

No, Richard Epstein is not a pedophile. This is important. If conservatives keep misidentifying him as one, I fear some unfortunate consequences.

Pedophiles desire pre-pubertal children. This is not Epstein’s kink; he quite obviously likes his girls to be as young as possible but fully nubile. The correct term for this is “ephebophile”, and being clear about the distinction matters. I’ll explain why.

The Left has a long history of triggering conservatives into self-discrediting moral panics (“Rock and roll is the devil’s music”). It also has a strong internal contingent that would like to normalize pedophilia. I mean the real thing, not Epstein’s creepy ephebophilia.

Homosexual pedophiles have been biding their time in order to get adult-on-adult homosexuality fully normalized as battlespace prep, but you see a few trial balloons go up occasionally in places like Salon. The last round of this was interrupted by the need to take down Milo Yiannopolous, but the internal logic of left-wing sexual liberationism always demands new ways to freak out the normals, and the pedophiles are more than willing to be next up in satisfying that perpetual demand.

Liberals have proven themselves utterly useless at resisting the liberationist ratchet, so I’m not even bothering to address them. Conservatives, if you want to prevent the next turn, don’t give the pedophilia-normalizers maneuvering room. Rectify the names; make the distinctions that matter.

Epstein’s behavior is repulsive because we judge young postpubertal humans to be too psychologically immature to give adult consent, but it’s nowhere near the evil that is the sexual abuse of prepubertal children.

Part of the problem here is that our terminology for some of the distinctions is multivalent. Sometimes “child” refers to a legal status, sometimes to the developmental stage before sexual maturity, and sometimes to a less well defined stage of psychological development, with further confusion because these don’t happen on the same calendar-year schedule for all individuals.

Epstein recruited girls as young as 14. Yes, really icky and I think it is quite right he was prosecuted for statutory rape. But women that age who are not only nubile but psychologically adult do exist, even if they’re very very rare – in 60 years I think I’ve met exactly one. Alas, women a few years over the nominal age of consent who are still immature enough that they are not really competent to make sexual decisions are rather more common.

Until we have a rectification of names in this area, great care is warranted about who we call a “child”, and where we draw the line between creepily asymmetrical relationships and outright perversion. And this matters above the personal level.

There are real rings of pedophile monsters out there, notably in Hollywood where sexual abuse of child actors has a long and sordid history that has recently begun to resurface. Dammit, conservatives, don’t spend your credibility in an overheated fling at Epstein lest you find you’re out of rhetorical ammunition and allies when the real monsters need to be taken down.

За ценностите и позициите

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2239

„Така наречената либерална идея е отживелица… Забравихме ли, че всички живеем в свят, основан на библейски ценности? Традиционните ценности са по-стабилни и по-важни за милиони хора, отколкото тази либерална идея, която по мое мнение наистина вече престава да съществува…“

„Нямам предвид, че тя трябва да бъде унищожена. Тази гледна точка и позиция също трябва да се уважава. Но те не могат просто да диктуват всичко на всички, както се опитват да правят през последните десетилетия. Диктатът може да се види навсякъде – и в медиите, и в реалния живот. Стана невъзможно дори да се споменават някои теми.“

„Твърди се, че децата могат да играят 5-6 „джендър роли“. Не бива да се разрешава това да засенчва културата, традициите и традиционните семейни ценности на милиони хора, съставляващи ядрото на населението.“

„Когато има инвазия на стотици хиляди мигранти, либералите казват нищо да не се прави, че всичко си е наред и не бива да се променя, и си седят в лъскавите офиси. Докато онези, които всеки ден са изправени пред проблеми в Тексас или Флорида или Европа, не са щастливи. Преди Тръмп никой не правеше нищо по въпроса.“

„Мигрантите могат да убиват, грабят и изнасилват безнаказано, защото трябвало правата им на мигранти да бъдат защитени. Какви права са това? За всяко престъпление трябва да има наказание. Затова либералната идея стана отживелица. Тя влезе в конфликт с интересите на огромното мнозинство от населението.“

—-

Импонират ли ви тези думи, и съгласни ли сте с тях? Особено ако сте консерватори и десни – това е мантрата на консервативното и дясното, нали?

Ако да, може би ще ви е интересно да научите източника им. Казани са на 28 юни 2019 г. от Владимир Путин, в интервю за „Файненшъл таймс“.

Та, от тях можем да направим следните изводи:

1. Президентът на Русия Владимир Путин е загрижен за обикновените хора в Тексас, Флорида и Европа – негов враг са само либералите там, които седят в лъскавите си офиси и тормозят тези обикновени хора.

2. Работилият цял живот като комунистически агент Владимир Путин поставя над всичко библейските и традиционните ценности. Той е убеден, че либералната идея трябва да си отиде не за друго, а понеже противоречи на тези ценности.

3. Западните политици заради либералната идея позволяват на мигранти (които нямат право да гласуват) да убиват, грабят и изнасилват безнаказано гласоподавателите, които ги избират. И това е причината либералната идея да е отживелица.

4. Където властва либералната идея (на Запад), тя е унищожила свободата на словото, и в медиите, и в реалния живот. За разлика от където не властва (в Русия, Китай и Северна Корея) – там свободата на словото е неприкосновена и в медиите и в реалния живот може да се говори свободно.

Верни ли ви се струват тези изводи, или нещо в тях не ви се връзва с реалността? Ако е второто, поздравявам ви – запазили сте някаква доза здрав разум и адекватност. Ако е първото… може би е добре да се замислите.

Ако случайно търсите жокери към процеса на мислене, ето ви малко:

1. Владимир Путин настоява в интервюто си, че демокрация и либерализъм са две различни неща, които чудесно съществуват и поотделно. Реално „демокрацията“ без либерализъм си има име – феодализъм. Повече можете да прочетете тук. Дългичко и концентрирано четиво е – за улеснение вадя само един цитат:

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност.) Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

2. Путин и подобните му наистина са загрижени за свободата на типичния читател на „Файненшъл таймс“ – но не да му я опазят. Какво общество те искат да създадат можете да видите, като погледнете Русия и другите подобни ѝ страни (Китай, Северна Корея…). Съди се по делата, не по думите. От делата им ще разберете в каква посока те искат да накарат читателя на „Файненшъл таймс“ да промени обществото си.

3. Какви ценности подкрепят и налагат Путин и подобните му можете да видите в Русия и подобните на нея страни. (Съди се по действията, не по думите.) Ако това ви прилича на традиционни ценности, и особено на демокрация, го подкрепяйте охотно. Само че преди това… хм… били ли сте скоро на лекар? Съжалявам за личния въпрос но… добре е човек от време на време, просто така… Традиционна семейна ценност е…

4. Където има реална демокрация, има как да бъдат защитени правата на всички хора. Правата на разните малцинства – етнически, сексуални, каквито щете – са същите като правата на мнозинствата, просто пригодени да ги ползват и по-различни. Те не пречат на мнозинството, точно както парапетът край стълбите помага да ги изкачват и възрастни и болни хора, а не пречи на здравите. Има само една истинска причина някой да лъже, че парапетът пречи на здравите, да събира и преповтаря случаи как здрави хора са се пребивали и умирали заради наличието на парапет, и да съчинява още десет пъти по толкова подобни – за да настройва здрави срещу болни и да сее омраза и вражда между тях.

Същото е и с правата на малцинствата. Където едно общество им дава права, равностойни с тези на мнозинството, те се борят за това общество и го защитават. Където едно общество не им дава същите права, като на мнозинството (или ги дава по такъв начин, че мнозинството да може да ги използва, но малцинството не – спомнете си приказката за лисицата и щъркела), малцинството и мнозинството се мразят и се борят едни срещу други, вместо заедно срещу враговете на обществото им. (Познайте кой учи групите в едно общество да се мразят. Ще се справите ли сами, или искате жокер?)

5. Между другото, дребна проверка на фактите – а именно, че „преди Тръмп никой не е правел нищо срещу мигрантите в САЩ“. Всъщност Обама депортира два пъти повече нелегални мигранти от Тръмп на година – даже го бяха прекоросали Deporter-in-Chief. Само че той депортираше изключително престъпници, докато Тръмп депортира всички наред, включително водилите образцов живот, с малолетни деца с американско гражданство и т.н. (И най-вече образцовите жители – те са най-лесни за хващане от инспектори.) Затова и действията на Обама по въпроса получиха одобрението на света, докато тези на Тръмп направиха САЩ за срам и позор пред света. И затова и Путин подкрепя и ще подкрепя Тръмп, и ще плюе и ще се бори до последно срещу всеки кандидат за американски президент, който ще върши нещата както трябва. Нищо лично, просто игра на тронове…

6. Такива като Путин не повтарят каквото се говори в Интернет или по медиите. Те поръчват какво да се говори в Интернет и по медиите. (Internet Research Agency, Russia Today, Спутник… списъкът е дълъг.) Че така казаното идва от едно и също място, е абсолютно вярно – но това място не са чувствата на хората. Не казаното от Путин повтаря казаното от „г-жа Благородна Петрова“, или подобен псевдоним във Фейсбук – тролът зад въпросния псевдоним повтаря каквото му е спуснато от тези като Путин, а вие сте го прочели достатъчно пъти, за да повярвате. Знаете какво казва по въпроса Гьобелс.

Много рядко може и наистина да се случи нещо, което евентуално с достатъчно пригаждане да може да подкрепи тезите на тази агентура. Примерно сред единия милион мигранти, които прие Германия през 2015 г., имаше една-две групи пияни тинейджъри, които опипват жени, а също и десетина крадци и един-двама религиозни радикали. (Ако не разбирате дали това е добре или зле, сравнете го с колко престъпници ще намерите сред случайно взет един милион българи, или дори германци…) Но в над 90% от случаите стряскащите и емоционално впрягащи новини, с които ще ви залее въпросната агентура, са измислени. Градчетата в Германия, тероризирани от ислямски банди мигранти (и спасявани от двама и половина случайно наминали оттам руски богатири), не съществуват – или съществуват, но не ги тероризира никой. Хилядите български семейства, на които норвежката служба за защита на децата е взела децата, за да ги даде на черни гей двойки, не съществуват – може би десетина съществуват, а на едно или две дори наистина детето е взето недостатъчно обосновано. Но големият процент са съчинени по поръчка и спусната норма за бройка, и е доста съмнително да са ги дали точно на черни гей-двойки. Точно както и:

– в Швеция няма древен обичай всички роднини на дете под 5 години да правят секс с него
– във Франция полицията не охранява тълпи фанатизирани мигранти, докато изнасилват бели французойки
– в Белгия американските войници не се търкалят по улиците, напили се до безсъзнание с Кока-Кола
– в САЩ правителството не ви забранява да ядете ябълки от собствената си градина

… Списъкът е безкраен – твърде много наемници го допълват ежедневно. Съжалявам, но ви лъжат. И ако вярвате такива лъжи, моля ви от сърце, внимавайте да не ви се обади по телефона дете, което нямате, и да си хвърлите всичките пари през терасата за операция. Да, и такива случаи съм видял. Клиничният идиотизъм е употребим не само като „актив“ за политически цели.

Мога да напиша още много, но има ли смисъл? Най-важното всъщност може да се каже в един кратък абзац:

Ако продължавате да мислите, че това на Путин е истински консерватизъм, дясно мислене, религиозност и прочее – ще ви го кажа в очите: ЛЪЖАТ ВИ. Истинският консерватизъм не държи да наложи със сила своето на другите – той държи да освободи другите от налаганото им със сила. Истинското дясно мислене не търси как да отнеме ничии свободи, били те на мнозинство или малцинство – то търси как да им даде свободи. Истинската религиозност не търси как да подтиска и мачка хората, тя търси как да им помага и да ги подкрепя такива, каквито са, понеже свободната воля е дар от Бога… Моля ви, осъзнайте, че ви лъжат. Иначе ще бъдете просто инструмент на хора, за които вашите ценности всъщност са враг.

… И ако сте издържали да прочетете дотук, бих ви напомнил и речта на министър Гарбидж от „Великият диктатор“ на Чаплин. (Речта на Чаплин е точно след нея, и не случайно – получава истинския си контекст именно от нея.)

A libertarian rethinks immigration

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8342

Instapundit recently linked to an article at the libertarian Reason magazine with a premise I found – considering the authors and the magazine – surprisingly dimwitted. No, a border wall is not necessarily morally equivalent to the Berlin Wall, or anywhere near it. Consider Hadrian’s Wall, or the Great Wall of China. Sometimes there are actual barbarians on the other side of it.

But this does motivate me to try to clarify my own thoughts about libertarianism and immigration. Is there, in fact, any libertarian defense of border and immigration controls?

Let’s dispose of a red herring first. The fact that immigration controls are enforced by a government is not dispositive for at least two reasons. One is that one may be a minarchist libertarian, holding that governments have a legitimate but small and rigidly constrained set of duties including national defense; to the extent that border and immigration controls are construed as national defense, there’s no problem in principle with them. That’s the easy case, which I’m going to ignore for the rest of this essay except to note that I think this is how the founders of the U.S. would have conceived the matter.

Even for anarcho-capitalists like myself, government enforcement of law may be regarded as a historical accident that in itself doesn’t tell us much about which laws arise from the natural rights of individuals. The question to be addressed here is whether any system of law founded on those natural rights could include border controls on a defined territory.

The first question on the way to answering that is what “natural right” could border controls possibly be a defense of? The obvious one is that they might be justified as a form of collective self-defense. If you’ve got a peaceful, prosperous libertopia going, you’d really prefer not to have a bunch of people who haven’t signed on to your social contract walking in. Because you’re likely to have to kill or expel a lot of them in self-defense, and who wants that aggravation? Better to keep them out in the first place, allowing in only those who are willing to contract. Or who are sponsored by a citizen who is willing to post a bond against their behavior for the first N years.

(I’m being vague about how the process of binding oneself to the libertopian social contract works because there are a couple of different theories about that. None of the differences among these theories is relevant to the present essay. I will note that under any of them, “libertopia enforces the law” would cash out to “insurance companies pay security agencies to do it because the alternative is profiting less on those crime-insurance premiums”.)

Generally speaking libertarians don’t have a problem with border controls when the people trying to cross them are organized invaders, or individual criminals. The problem case, related to why immigration has become a hot-button issue in today’s politics, is whether border controls that keep out peaceful immigrants protect any natural right of the libertopians.

Libertarians like to avoid making nebulous ethical claims about groups, so let’s reframe this. J. Random Foreigner shows up at the border of libertopia, claiming he wants to become a member in good standing. What policy should the insurance companies tell their security contractors to have in order to optimize the expected change in payout on their crime-insurance policies?

Notice how this helpfully concretizes the problem. Instead of having abstract arguments about rights, defense of the rights of libertopians is priced into the insurance company’s decisions by people with skin in the game. Notice also that this gives the insurance companies an incentive not only to keep out bad actors, but to let in good ones. Criminals are loss generators; people who genuinely want to join the libertopian social contract, and are capable of doing so, are profit generators.

Let’s start with some obvious extreme cases. The guy has MS-13 tattoos? Nope, nope, nope. Obvious high risk. The guy is wearing Amish plain clothing and has a Pennsylvania Dutch accent? Let him in – those people are famously law-abiding and we can always use good farmers. In both cases one could in the extreme be wrong; Amish guy could be a sociopath and MS-13 guy could have given up gang life. But no rational person would bet on this and the insurance company won’t if it wants to maximize its profits.

Let’s continue by disposing of some obvious objections. Will the insurance companies exclude black- or brown-skinned people? I don’t think so. And if you think so, you’re probably a racist I want nothing to do with.

Why do I say that? Remember, the insurance companies are trying to optimize the effect of immigration on their profits. If you believe that having a black or brown skin is a sufficiently reliable predictor of being a loss generator for the insurance companies to use it, there are only two possibilities. Either you are wrong, in which case you have an irrational fixation about race and should be deeply ashamed of yourself. Or you are right, in which case the entire objection to “racism” as a belief system pretty much vanishes. I think the former is much more likely.

On the other hand, screening for a minimum IQ threshold would make a lot of sense from what we know about the correlation between IQ, time preference, and criminality. Set at any reasonable level, almost all Ashkenazic Jews will pass that screen, while many Australian aborigines and sub-Saharan Africans will fail it. This looks like racism, but isn’t; the only ethical question here is how predictive your tests are of the qualities required for an individual to function as a libertopian.

(Which also disposes of the usual nonsense about cultural bias in IQ tests. Cultural bias is actually part of the point here; you want immigrants who can function, speak your language or at least learn it rapidly, assimilate. A bit of cultural bias in the tests might be a good thing, though I’d myself be inclined to try to tune it out.)

Since you probably don’t want a repeat of the Rotherham/Cologne/Malmo rape-gang atrocities, there are some combinations of age, religion and country of origin that should be a crash landing. Anyone you have good reason to suspect of believing infidel girls are fair game to be “taken with the right hand” (as the Koran puts it) should be turned away. Worst case there’ll be a rape or murder victim, best case somebody will have to shoot him.

The predicate for this isn’t as simple as “Muslim” or even “Muslim male”. The university-educated 40-something Persian engineer I used to have as a downstairs neighbor would have been a good bet; anyone aged 13 to 35 from the back county of Afghanistan or the Tribal Areas of Pakistan, on the other hand…

Now let’s talk about the subtler aspect of the screening problem, which our hypothetical tribesman is a good lead-in to. This is the part I didn’t understand until recently, and why I’m more sympathetic to immigration restrictionists than I used to be.

Libertopia has both tangible and intangible assets. The intangible ones include, for example, the intelligence and pro-social traits of its people. Another is its voluntary consensus about how things ought to be done – and (which is not quite the same thing) the social contract itself. If I am a member of the contract network of security professionals and arbitrators that enforce libertopia’s norms, I’m not going to think my job ends with defending the tangible assets of libertopians. In fact, I’d consider identifying and defending the intangible assets more important, because they’re more fragile.

Again, let’s concretize this. One of the intangible assets I benefit from as an American – and which I would expect libertopia to have – is that in my society, I can usually make handshake deals with strangers and expect them to be honored. I live in a context of what people who study this sort of thing call “high social trust”. (In part because I avoid the places in the U.S. where social trust levels are low.)

This is more important than anyone who has never lived outside a high-trust society really understands. In low-trust societies, you can’t count on anyone outside your family or tribe not to betray an agreement for short-term advantage. Large-scale cooperation is difficult. Rates of crime and violence are high, the law is unreliable, and at the extreme blood feuds are a common way of pursuing disputes.

The sociologist Robert Putnam is now (in)famous for noticing that diversity – whether it’s linguistic, ethno-racial, or religious – erodes social trust. This is why in “diverse” societies people tend to self-segregate into groups of like kind; they want to deal with neighbors whose behavior they can predict. But what Putnam found is that diversity does not merely erode trust across groups; it erodes trust within them as well.

If I’m a citizen of libertopia, one of the things I want defended with my crime-insurance premiums is the high trust level of my society.

This is why my position about immigration policy in the real world is different than it used to be. I started with the usual libertarian disposition in favor of open borders. I also started with – I’m now ashamed to admit – the usual Blue-Tribe presumption that opposition to unrestricted immigration is at best vulgar and plebeian, at worst narrow-minded if not actually racist.

I should have listened more and reflected the class prejudices of my birth SES less. I now understand that the core complaint of the anti-immigration Trump voters isn’t even about illegals low-balling them out of jobs, although that’s certainly a factor. It’s “I want to keep the high level of social trust I grew up with, and I see mass immigration – especially mass illegal immigration – eroding that.” They think the political elites of both parties, and corporations profit-taking in the labor market, are throwing away that intangible asset to plump up a bit more power and profit.

I now think that is a serious – and justified – complaint.

In the short term, the willful denial of this problem by our soi-disant “elites” is probably Donald Trump’s best hope for reelection in 2020. And no, I’m not excluding the booming economy; I think this matters more to his base, even if they have trouble articulating it. And I don’t think that priority is wrong.

In the longer term, what is to be done about it?

I think I’ve already shown that the contingent fact that real-world border controls would have to be enforced by a government is not really a bar to designing them. Americans made choices over generations to build the asset called “high social trust”; the fact that they must now, practically speaking, use government to defend it is no more problematic than are government-enforced laws against theft, rape, and murder. How we transition from the current system to libertopia is an orthogonally different question.

To begin with, I’d have the Border Patrol and ICE do what libertopians would do. Screen by individual merit and by culture of origin, deliberately excluding people from barbaric low-trust milieux, people who don’t speak English, people with seriously subnormal IQs.

Because I think I know what policies are ethically proper for libertopians to do to defend themselves, I think I know what is ethically proper for Americans to do. And it all has to begin with the premise that coming to the U.S. is not a right, it is a privilege you earn from the expectation that adding you will be good for the health and future of America.

Гласуване

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2229

Честичко преди избори пиша за кого смятам да гласувам, и защо. Ще го направя и този път, за изборите за евродепутати.

Към момента няма партия, която да е спечелила доверието ми дори в начален стадий. Във всяка има хора, които еднозначно отменят идеята да гласувам за нея. Има обаче кандидати, които бих подкрепил като личности.

Един от тях е Емил Георгиев. Познавам го лично и смятам, че той напълно има нужните качества за евродепутат. Сериозен и делови момък с принципи, чувство за достойнство и привързаност към истината. Не помня случай да се е показал като не-читав. Мисля, че е подходящ човек. Дали политиката няма да го промени – няма как да зная, кой би могъл да даде гаранция? Но засега оценката ми е такава.

Друга добра кандидатура за мен е Мария Спирова. Не я познавам лично, но няколко души, на които вярвам, я познават и твърдят, че на нея може да се разчита по същия начин. Така че също бих я подкрепил.

Само че този път няма да гласувам за никой от двамата. Ще подкрепя Десислава Иванчева – бюлетина 11.

Не я познавам лично. Чувал съм за нея различни мнения – и добри, и не толкова. Не зная как ще се държи тя като евродепутат.

Защо тогава нея ли?

Когато я избраха за кмет, тя се съобразяваше с интересите и желанията на гражданите. Да, това не винаги е добра идея, колкото и скандално да звучи, гражданите понякога са наивни като деца. Но в държава, управлявана – всъщност притежавана – от една ненаситна мафия, това е единствено правилният подход. Нашата мафия вижда съществуването си като zero-sum game – за нея единственият начин тя да печели е ние да губим. Затова противопоставянето между нас и нея, не по наша вина или избор, е диаметрално – за да спечелим ние, тя трябва да изгуби… Иванчева избра нас пред мафията. И мафията ѝ скалъпи обвинение, подхвърли „доказателства“ и вкара в затвора за 20 години. На дело, достойно за Северна Корея, с достоен за там съд. (Някой да знае имената на съдебния състав? Такива неща е полезно да се знаят.) За наказание, че е посмяла да служи на избирателите си вместо на капотата.

Какво ще стане утре с Емил или Мария, ако бъдат избрани? Още при първата ситуация, която касае България, ще им се наложи да избират. Дали да работят за нас и срещу мафията, или обратното… И когато работата за мафията ще означава апартаментчета и други привилегийки, а работата за нас – 20 години затвор, изборът е предрешен. Никой нормален, земен човек не избира 20 години затвор пред лукса и привилегиите. А дори те двамата да са способни да се опънат, аз не бих искал да ги поставя пред такъв избор. Най-първо заради тях самите.

Има само един начин да премахнем тази ситуация. И той е да провалим опитите на мафията да пъха непослушните в затвора за десетилетия. Знаят ли Емил, Мария и другите честни хора в политиката, че няма да ги оставим в лапите на мафията, ще имат смелостта и силата да работят за нас и срещу нея. Иначе – не, няма как.

А ще ни повярват ли те, че няма да ги предадем? Да, ако им го докажем. Думите, дори най-силните, са шум – от значение са делата. А начинът да докажем на дело, че не оставяме честните хора да гният в затвора, е да подкрепим сега Иванчева. Именно за да могат утре такива като Емил и Мария да ни представят достойно и според съвестта си. Да, не я познавам, възможно е да не е напълно читав човек – но случилото се с нея я превърна във възможност да покажем колко струваме ние, и дали заслужаваме представители, които да работят за нас и срещу мафията, която ни съсипва. Да, не мога да преценя как Иванчева ще се държи като евродепутат – но каузата на противопоставянето на мафията и силата срещу нея в България е несравнимо по-важна от поведението на кой да е един евродепутат.

(Неволно правя паралел с Джулиан Асанж. Мнението ми за него като човек не е никак добро, и някои от нещата, които върши, са за мен най-малкото спорни. Но в сегашната ситуация той е в ролята на каузата на журнализма и свободата на словото по целия свят срещу престъпленията на всяка власт – и тази кауза е несравнимо по-голяма от личните му недостатъци. Затова го подкрепям без колебание.)

Така че бих призовал всеки – ако искате да видите България свободна от всичко това, което наричаме „мафия“, „#КОЙ“ и с още десетки други подобни имена, гласувайте за Иванчева. Тя самата може да не отговаря на възгледите ни, може дори да ни изложи в Европарламента – но гласът за нея е глас за възможността утре кандидати, които съответстват на възгледите ни и не искат да ни изложат, да служат на нас вместо на мафията.

Възможно ли е тя да не бъде избрана, и гласовете ни да се разпилеят по партии, които най-малко бихме искали да ги получат? Напълно. Подозирам, че „важно е не кой как гласува, а кой брои гласовете“ ще се погрижат гласовете за Иванчева да се окажат недостатъчно. (Първите стъпки към това вече са направени – застъпниците ѝ бяха блокирани от участие в изборните комисии, в пряко нарушение на Изборния кодекс.) Но дори тогава посланието ще е изпратено, и ще е много по-ценно от един дори истински добър кандидат за евродепутат. Както мафията, така и честните кандидати утре ще знаят – ние стоим зад тези, които работят за нас, не ги предаваме. А щом сме способни да застанем зад тях с гласовете си, ще успеем да ги защитим и иначе. Или ако влязат в затвора, не много време след това пак ще ги вкараме я в парламента, я в Министерския съвет, я в Президенството. На мястото на тези, които са ги опандизвали.

Така че си струва да я подкрепим.