Tag Archives: Politics

Гласуване

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2229

Честичко преди избори пиша за кого смятам да гласувам, и защо. Ще го направя и този път, за изборите за евродепутати.

Към момента няма партия, която да е спечелила доверието ми дори в начален стадий. Във всяка има хора, които еднозначно отменят идеята да гласувам за нея. Има обаче кандидати, които бих подкрепил като личности.

Един от тях е Емил Георгиев. Познавам го лично и смятам, че той напълно има нужните качества за евродепутат. Сериозен и делови момък с принципи, чувство за достойнство и привързаност към истината. Не помня случай да се е показал като не-читав. Мисля, че е подходящ човек. Дали политиката няма да го промени – няма как да зная, кой би могъл да даде гаранция? Но засега оценката ми е такава.

Друга добра кандидатура за мен е Мария Спирова. Не я познавам лично, но няколко души, на които вярвам, я познават и твърдят, че на нея може да се разчита по същия начин. Така че също бих я подкрепил.

Само че този път няма да гласувам за никой от двамата. Ще подкрепя Десислава Иванчева – бюлетина 11.

Не я познавам лично. Чувал съм за нея различни мнения – и добри, и не толкова. Не зная как ще се държи тя като евродепутат.

Защо тогава нея ли?

Когато я избраха за кмет, тя се съобразяваше с интересите и желанията на гражданите. Да, това не винаги е добра идея, колкото и скандално да звучи, гражданите понякога са наивни като деца. Но в държава, управлявана – всъщност притежавана – от една ненаситна мафия, това е единствено правилният подход. Нашата мафия вижда съществуването си като zero-sum game – за нея единственият начин тя да печели е ние да губим. Затова противопоставянето между нас и нея, не по наша вина или избор, е диаметрално – за да спечелим ние, тя трябва да изгуби… Иванчева избра нас пред мафията. И мафията ѝ скалъпи обвинение, подхвърли „доказателства“ и вкара в затвора за 20 години. На дело, достойно за Северна Корея, с достоен за там съд. (Някой да знае имената на съдебния състав? Такива неща е полезно да се знаят.) За наказание, че е посмяла да служи на избирателите си вместо на капотата.

Какво ще стане утре с Емил или Мария, ако бъдат избрани? Още при първата ситуация, която касае България, ще им се наложи да избират. Дали да работят за нас и срещу мафията, или обратното… И когато работата за мафията ще означава апартаментчета и други привилегийки, а работата за нас – 20 години затвор, изборът е предрешен. Никой нормален, земен човек не избира 20 години затвор пред лукса и привилегиите. А дори те двамата да са способни да се опънат, аз не бих искал да ги поставя пред такъв избор. Най-първо заради тях самите.

Има само един начин да премахнем тази ситуация. И той е да провалим опитите на мафията да пъха непослушните в затвора за десетилетия. Знаят ли Емил, Мария и другите честни хора в политиката, че няма да ги оставим в лапите на мафията, ще имат смелостта и силата да работят за нас и срещу нея. Иначе – не, няма как.

А ще ни повярват ли те, че няма да ги предадем? Да, ако им го докажем. Думите, дори най-силните, са шум – от значение са делата. А начинът да докажем на дело, че не оставяме честните хора да гният в затвора, е да подкрепим сега Иванчева. Именно за да могат утре такива като Емил и Мария да ни представят достойно и според съвестта си. Да, не я познавам, възможно е да не е напълно читав човек – но случилото се с нея я превърна във възможност да покажем колко струваме ние, и дали заслужаваме представители, които да работят за нас и срещу мафията, която ни съсипва. Да, не мога да преценя как Иванчева ще се държи като евродепутат – но каузата на противопоставянето на мафията и силата срещу нея в България е несравнимо по-важна от поведението на кой да е един евродепутат.

(Неволно правя паралел с Джулиан Асанж. Мнението ми за него като човек не е никак добро, и някои от нещата, които върши, са за мен най-малкото спорни. Но в сегашната ситуация той е в ролята на каузата на журнализма и свободата на словото по целия свят срещу престъпленията на всяка власт – и тази кауза е несравнимо по-голяма от личните му недостатъци. Затова го подкрепям без колебание.)

Така че бих призовал всеки – ако искате да видите България свободна от всичко това, което наричаме „мафия“, „#КОЙ“ и с още десетки други подобни имена, гласувайте за Иванчева. Тя самата може да не отговаря на възгледите ни, може дори да ни изложи в Европарламента – но гласът за нея е глас за възможността утре кандидати, които съответстват на възгледите ни и не искат да ни изложат, да служат на нас вместо на мафията.

Възможно ли е тя да не бъде избрана, и гласовете ни да се разпилеят по партии, които най-малко бихме искали да ги получат? Напълно. Подозирам, че „важно е не кой как гласува, а кой брои гласовете“ ще се погрижат гласовете за Иванчева да се окажат недостатъчно. (Първите стъпки към това вече са направени – застъпниците ѝ бяха блокирани от участие в изборните комисии, в пряко нарушение на Изборния кодекс.) Но дори тогава посланието ще е изпратено, и ще е много по-ценно от един дори истински добър кандидат за евродепутат. Както мафията, така и честните кандидати утре ще знаят – ние стоим зад тези, които работят за нас, не ги предаваме. А щом сме способни да застанем зад тях с гласовете си, ще успеем да ги защитим и иначе. Или ако влязат в затвора, не много време след това пак ще ги вкараме я в парламента, я в Министерския съвет, я в Президенството. На мястото на тези, които са ги опандизвали.

Така че си струва да я подкрепим.

Обир

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2223

– И кой от тримата поиска да му дадете парите си? Този с пистолета ли?
– Да, инспекторе. Един, ама направо жив Гонзо! Даже жестовете му същите. Като го погледнеш, веднага разбираш – левскар по душа! Истински левскар! Свой човек!
– А нещо друго запомнихте ли? Ръст, сложение, цвят на очите, форма на лицето?… Брада или мустаци имаше ли?
– Абе нали ти казвам – човекът е левскар отвътре! Наше момче! Какво значение има дали има брада или мустаци?
– Уффф… А някой от другите запомнихте ли?
– Ми, нямаха нито сини, нито червени шалове. Какво друго да им гледам? А пък този, Гонзо де, носеше синя фланелка. Не точно цвета на Левски, малко по-тъмна, ама все пак синя!
– Такаа… си-ня фла-нел-ка… Той заплаши ли ви, че ще ви застреля? Или нещо друго?
– Абе вие да видите все едно жив Гонзо, ще ви вълнува ли какво приказва? Той с играта е силен, не с приказките!
– Добре де, нали не е истинският Гонзо? Или е?
– И да не е истинският, пак е съвсем като него! Почти същото, така да се каже! Инспекторе бе, вие сърце не носите ли? Нищо ли не ви трепва отвътре, като играе Левски?
– Оооох… И значи му дадохте парите си?
– Че аз ако на Гонзо не дам пари, какъв левскар ще съм?… Какво ме гледате така? Вие да не сте цесекар случайно? Или славист?
– Абе, човек, ти нормален ли си?! Обрали са те, а ти – Левски и ЦСКА! Те ли са според теб по-важни, или парите ти?!
– Че как да не са те, бе?! Левскарят няма как да не е читав, той и да ти вземе парите, е за добро! А цесекарите са боклуци до един, тях трябва да ги изтребват като дървеници! Инспекторе бе, я си признай – не си ли тайно цесекар? Или пък някой роднина да имаш цесекар? Нещо не ми изглеждаш читав!
– Господи… Значи за теб е важно дали човекът е левскар или цесекар, а не дали не те е обрал?!
– Естествено! Няма по-важно от това човек да е левскар, и да не е цесекар! Всичко оттам тръгва – и обирите, и животът, и всичко! Как може да си толкова тъп, че да не го знаеш?! Ти направо си опасен за народа, инспекторе!
– Я пак? Опасен съм за народа с това, че търся как да те спася от обирджии?
– Бе какви обирджии, какви пет лева! Ти май набеждаваш левскар човек, а? И то не друг, а почти Гонзо? Що се не гръмнеш бе, цесекар смотан? Я се разкарай!
– Ей, къде тръгна?
– Не е твоя работа, изрод червен!… Дано се появи пак там, такъв истински левскар не се среща всеки ден!

Посвещавам това на всички мои заклето леви, десни, либерални и консервативни приятели, с които живеем сред една и съща корупция.

Spotting the wild Fascist

Post Syndicated from Eric Raymond original http://esr.ibiblio.org/?p=8310

The term “fascist” gets thrown around a lot by people who have no actual clue what Fascism was about. I know what it was about because when I was about 11 or 12 I read Shirer’s The Rise and Fall of of the Third Reich and became fascinated by the question which has driven my study of politics and history for all of the fifty years since. Which is: how do we prevent the genocidal horrors of the Nazi regime from ever recurring?

In the process of trying to answer this question I have read deeply about Naziism, Italian Fascism, Francoite pseudo-Fascism, Marxism, Irrationalism, and several political tendencies related to these. I know their theory, I know their history, and I know what Fascists believed about themselves. Most of all I think I have a pretty firm grasp on how a revival of Fascism in the 21st century would look. And it’s not beyond the bounds of possibility, either…but if it happens, it’s not going to come from where most people currently throwing around the term “fascist” expect.

Hence, a field guide to spotting the wild Fascist. And avoiding false alarms.

Let’s start by clearing some terminological underbrush. I’m going to use the term “fascism” for a cluster of ideologies derived from Italian Fascism as it was invented by Gabriele D’Annunzio and then reinvented by Benito Mussolini. The most important derivative of Italian Fascism was German Naziism. I’ll capitalize “Fascism” when I’m speaking historically of how it developed rather than typologically as a cluster of correlated ideas and structural traits.

I’m not going to talk so much about some other movements and regimes historically connected to Fascism and sometimes confused with it, such Saddam Hussein’s Iraq, Peronism in South America, or interwar Japanese militarism. In some cases these consciously borrowed fascist tropes, but not the core theory of fascism. They’re also less interesting because they’re not epidemiologically dangerous at this point in history – nobody has any reason to fear a revival of (for example) Saddamism.

On the other hand I will talk about Francisco Franco a bit. He’s useful because he borrowed just enough fascist tropes to confuse inattentive and sloppy thinkers into typing him as a Fascist without actually being one. Thus, contrasting his behavior with fascism is instructive.

So we’ll start with the roots of Italian Fascism. It originated as a kind of live-action role-playing game for disgruntled Italian WWI vets led by a charismatic war hero, aviator, and poet named Gabriele D’Annunzio. Compared to what it evolved into, early Italian fascism had a rather charming opera-bouffe quality about it – theoretical ideas that were incoherent to the point of surrealism, lots of prancing around in invented uniforms, and dosing of opponents with castor oil. The history of D’Annunzio’s Fascist microstate of Fiume makes amusing reading.

Then came Benito Mussolini, a man looking for a vehicle.

Mussolini was a revolutionary Socialist organizer influenced by the theories of Georges Sorel, who was responding to one of the early failures of Marxism. In Marxian “scientific socialism”, universal revolution was a process that would follow mechanically from the capitalist immiseration of the proletariat. But by the second decade of the new century it was becoming clear that most national proletariats were unwilling to play their appointed role in the theory and indeed tended to be among the most patriotic and nationalist elements of their societies. Class warfare as the engine of international socialism had failed, creating a doctrinal crisis in communist/socialist circles.

Sorel responded by writing a new theory of political motivation he called “irrationalism” which proposed that instead of fighting popular sentiments like patriotism and nationalist mythology, socialists and communists should embrace them as tools to build and perfect socialism. Mussolini was persuaded, broke with the Socialist Party, and went looking for a vehicle for a Sorelian revolution. He found it in D’Annunzio’s Fascists and, swiftly shunting D’Annunzio aside, became their leader.

I’ve covered this history in detail because it explodes one of the prevailing myths about Fascism – that it arose out of some fundamental opposition to Communism. In fact this was never true; Fascism was a Marxist heresy from the day Mussolini seized it, differing from Marxism not mainly in its aims but in the means by which they were to be achieved.

The defining doctrine of Fascism once D’Annunzio was out of the way was this quote by Mussolini: “Everything for the state, nothing outside the state, nothing against the state.” (There are a few variant translations from the original Italian.) Building directly on Leninist political economics, Benito Mussolini wrote a theoretical justification of the totalitarian state which paralleled Joseph Stalin’s less theorized but brutally-executed totalitarianization of the Soviet Union at around the same time.

The Fascist theory was of a unitary, totalizing state ruled by a leader acting as the embodiment of the will of the nation. No power centers in opposition to the embodied will can be tolerated; church, family, education, and civic institutions must all become organs of that will.

One way to tell if you’re dealing with an actual Fascist is whether your subject has that theory of state power. If he doesn’t, you might be dealing with (say) a garden variety conservative-militarist strongman like Admiral Horthy in Hungary. Rulers like that will kill you if you look like a political threat, but they’re not invested in totalitarianizing their entire society.

Occasionally you’ll get one of these like Francisco Franco who borrows fascist tropes as propaganda tools but keeps a tight rein on the actual Fascist elements in his power base (the Falange). Franco remained a conservative monarchist all his life and passed power to the Spanish royal family on his death.

This highlights one of the other big lies about Fascism; that it’s a “conservative” ideology. Not true. Franco, a true reactionary, wanted to preserve and if necessary resurrect the power relations of pre-Civil-War Spain. Actual Fascism aims at a fundamental transformation of society into a perfected state never seen before. All of its type examples were influenced by Nietzschean ideas about the transformation of Man into Superman; Fascist art glorified speed, power, technology, and futurism.

Another political species commonly and stupidly mistaken for a fascist is the conservative populist. My type example for this is Pierre Poujade. Not only do those like Poujade lack the fascist’s centralizing theory of power, their animating complaint is that power is too centralized – ruling elites have become arrogant and disconnected from the populace and it is time to call them to account, restoring the autonomy and pride of the forgotten people who hold up the system from below.

The Fascist theory of power would regard Poujade as a troublemaker to be squashed. It defines the system from above, naturally evolving quite rapidly into Führerprinzip, the cult of the absolute leader whose authority may not be questioned. One important consequence is that fascist strongmen like to create institutions parallel to the civil police and line military that are answerable directly and personally to the Maximum Leader. Of course the best known example is Hitler’s SS, but any well-developed fascism generates equivalents.

You can have a quite an effective totalitarianism without this; Stalin, for example, never bothered with an SS-equivalent. You can get similar developments under Communism; consider Mao’s Red Guards. And on the third hand, Franco copied that part of the formula without actually being a Fascist. Still – if you think you’ve spotted a fascist demagogue ramping up to takeover, one of the things to check is whether he’s trailing a thug army behind him ready to turn into a personal instrument of force. If he isn’t, you’re probably wrong.

Another thing that follows from the Fascist theory of power is hostility towards markets, free enterprise, and trade. Yes, yes, I know, you’ve heard all your life that fascists are or were tools of capitalist oligarchs, but this is another big lie. In reality about the last person you want to be is a “capitalist oligarch” in the way of one of Maximum Leader’s plans. Because even if he needs you to run your factories, you’re likely to find out all the ways utter ruthlessness can compel you. Threats to your family are one time-honored method. You can’t buy him, because has the power to take anything he really wants from you.

In fact, one of the reasons fascist regimes turn anti-Semitic so often is because Jews are identified with mercantile activity. Which in the Fascist view of things, is corrupting and disruptive of loyalty bonds that should be more important than wealth. Furthermore, Fascism inherited from its parent Marxism the whole critique about capitalism alienating workers from their production.

The political economics of fascism is always state-socialist, and explicitly so. This follows directly from the drive for centralization.

So now I’ll flip that around. If your candidate fascist is ideologically pro-free-market, false match. Even if he merely displays an affection for large scale corporate capitalism, that ain’t fascist. For the very direct reason that big corporations are a power center, or collection of power centers, competing with the unitary state. Fascists never tolerate that well.

Something else fascists never tolerate well is unregistered civilian firearms, or registered ones in the hands of anyone not signed up in one of the leader’s thug militias. A fascist looks at these and sees a civilian insurrection waiting to happen, and generally has a pretty keen sense of how quickly said civilian insurrection can end up with him hung up dead in the town square someplace like Giulino di Mezzegra,

Accordingly, one of the recurring themes in the consolidation of fascist power is escalating restrictions on civilian weapons ownership. “Indeed, I would go so far as to say that the supply of arms to the underdogs is a sine qua non for the overthrow of any sovereignty,” said Adolf Hitler.

The U.S.’s Second Amendment is to such creatures like sunlight to a vampire. If your candidate demagogue pushes in the opposite direction, taking an expansive view of firearms rights? Nope, neither Fascist nor more generically fascist.

And, of course, the thought police. Fascisms are even more hostile to free speech than they are to free markets. This shouldn’t even need explaining

Let’s review:

* A centralizing theory of political power and legitimacy.

* State-socialist political economics.

* Anti-semitism, with the Jews identified as bloodsucking capitalists.

* Propaganda and programs aiming to fundamentally transform society into an idealized future state.

* Equivalents of the SA and SS, organs of coercion answering to the leader and the Party, not the law.

* Systematic suppression of competing political speech.

* Registration, suppression, and confiscation of civilian firearms.

You should actually expect to see almost all of these being pushed by any actual fascist demagogue, because they’re a mutually reinforcing package – the bones and sinews of totalitarianism – and these creatures know what they’re doing. Only Mussolini was really a pioneer; Hitler copied Mussolini’s playbook, and more recent fascists like Saddam Hussein consciously copied Hitler’s.

However, many people who think they know some history won’t identify most of these as Fascist. You’re likely to get particular pushback on the “state-socialist political economics”, though even a cursory look at the Fascist or Nazi party platforms will instantly confirm this.

This reflects what probably counts as the single most successful Soviet dezinformatisiya effort ever, the legend that fascism is diametrically opposed to socialism. In reality, most of the “totalitarianism” functional package is shared between Fascism and Communism. Partly through parallel invention and partly by diffusion; the Nazis even sent fact-finding missions to the USSR to learn how to run prison and extermination camps efficiently.

I’ll leave it to the reader to go through the list of diagnostic fascist traits and think about which ones apply to which of today’s political tendencies.

I think you’ll find it particularly instructive to plot the likelihood that political groups will fling the term “fascist” at their enemies with the extent to which they themselves have classically fascist traits. Do not expect these measurements to be inversely correlated.

Gun voodoo and intentionality

Post Syndicated from Eric Raymond original http://esr.ibiblio.org/?p=8300

There’s a recent article about gun violence in Haiti that features the following quotes:

But the anthropological lesson from Haiti is that the truth is more complex. It isn’t just the technological lethality of guns that makes them dangerous: They also exert a power on human agency. They change us. It is both the technology and the symbolism of a gun that can encourage someone to shoot.

[…] There is a lesson to be gleaned from understanding the supernatural potency of guns. We cannot think about guns and people as separate entities, debating gun restrictions on one hand and mental-health policy on the other. The target of intervention must be the gun-person composite. If we are to truly understand and control gun violence, we need to accept that guns have potent technological and psychological effects on people – effects that inspire violent ways of being and acting in the world.

This article has come in for a great deal of mockery from gunfolks since it issued. Representative bits of snark: “Apparently, the ‘magic’ of a professorship can turn you into an imbecile.”, “Gun owners in US- approx 100 million. If this bozo was right, everyone would be dead.”, and a picture of an AR-15 with speech balloons saying “Pick me up…Shoot me at unarmed people…you are powerless.”

I’m probably going to startle a lot of my readers by asserting that the article is not entirely wrong and gunfolks’ dismissal of it is not entirely right. In fact I’m here to argue that almost the entire quoted paragraph is exactly correct, and the last sentence would be correct if it replaced the word “violent ways” with “both violent and virtuous ways”.

So keep reading…

All tools change their users. A man with an axe is a man who can chop down trees, and may well feel an actual desire to do that, because exerting power can be its own reward. A man with a gun may experience a desire to commit aggressive violence with it; what Chelsey Kivland (the article’s author) misses is that it can potentiate desire to be a defender and prevent aggressive violence.

That’s how I experience carrying a gun, and statistics tell me I am not alone. Ever since Gary Kleck’s pioneering study in the 1990s it has been well understood that in the U.S. defensive gun uses far outnumber criminal ones. Occasional attempts to refute this (such as this one) fallaciously or dishonestly ignore the fact that most DGUs not only don’t involve firing the weapon, they’re never reported to police. By the numbers, personal firearms in the U.S. magnify good more than evil.

But Haiti is not the U.S. Context cannot be ignored. Kivland’s account of the sociology of gun use in Haiti rings pretty true to anyone who’s ever lived in a Third-World country, as I have. If you haven’t, it is worth reading. Guns in the hands of people with the average IQ and time preference of Haitians have different consequences from guns in the hands of people with the average IQ and time preference of Americans. Lethality combines badly with limited capacity for forward planning and poor impulse control.

American gunfolks resist thinking or talking about this, for two different reasons. One is that they fear ceding any rhetorical ground to gun-control advocates. And in an American culture context, with the level of impulse control typical in Americans, the proposition “Guns don’t kill; people do.” is a very defensible one. It takes an exceptionally stupid or drug/alcohol-impaired American to succumb to Kivland’s bad juju and perpetrate an impulse killing just because the gun makes it possible. Among middle-class white Americans this sort of crime is so rare that you’d gave to trawl through police blotters for years to find one.

But my last sentence hints at the other reason that gunfolks don’t want to acknowledge that Kivland has a point. Because it is quite difficult to actually engage her point factually without saying things that will get one (unfairly) tagged as a a racist. And gunfolks already have a problem with their opponents’ eagerness to dismiss them as knuckledragging white supremacists.

But here at Armed & Dangerous we make a point of having no fear, so I’m going to baldly state the relevant numbers. Americans in general: average IQ 100. Black Americans, average IQ 85. Estimates for Haitian average IQ should be taken with a grain of salt but cluster around 67 – I’m going to use that figure as none of the estimates I’ve seen are enough higher for the implications to be very different. Half the people in Kivland’s street scenes are dimmer than that, well into the range of what the DSM-V categorizes as mental retardation.

On that basis you’d expect gun crimes revealing poor impulse control and lack of forward planning to be rather more common among American blacks than American whites, and you’d be right (“He dissed me, so I shot him.”). But they’d be vastly and tragically more common in Haitians, who average dimmer than American blacks by far more than the black-white average IQ gap in the U.S. Compared to the Haitians in Kivland’s street stories, your average black American gangbanger is quite intellectually gifted and forethoughtful.

Which brings us back to bad juju. If you have an IQ of 67 or below – and in the U.S. this is quite unusual outside of mental institutions – it might well be the case that having a weapon in your hand is a kind of reality-distorting, violence-producing magic. Kivland’s account deserves a more respectful hearing than gun-owners in the U.S. are wont to give it. Where she goes wrong is in supposing that the Haitian experience has much to teach us about good policy for populations less handicapped than Haitians.

So, why am I poking this hornet’s nest? The usual reason: I believe those who do not acknowledge the facts about the extent of human variability and IQ distribution will eventually be mugged by them. In particular, if we leave the likes of Kivland to tell compelling stories about Haitian gun violence, and deny the truth they carry about the nexus of guns and poor impulse control, we leave ourselves vulnerable to being outflanked in the public conversation.

The truth is, just saying “Guns don’t kill people!” isn’t enough. Because most people understand that a man with an axe in his hand can become attracted to the thought of chopping down trees. That intuition fits their own experience of being tool-users. We’re trying to tell them something that they know is not entirely true.

That’s not a safe mistake to make when certain political tendencies constantly strive to disarm us. For the sake of our own liberty, and for the sake of our unarmed neighbors who rely on us more than they know to prevent a range of ills from crime up through civil disorder to totalitarian takeover, we have a duty not to let ourselves be outflanked this way.

To meet Kivland’s analysis head-on, we have to be willing to say, straight up, that it does not apply to a population averaging 33 IQ points higher than the Haitian mean, and we have to be clear about why: the readily observable correlation between IQ and time preference. Smarter people know better. They plan better. They’re less prone to self-destructive behavior.

Thankfully, we even get to say her analysis doesn’t apply all that well to American blacks at only 18 points above the Haitian mean. Maintaining that won’t keep grievance-peddlers from yelling “racist!” at us, but nothing else (including ignoring the issue) will either. The position we have to take, and have nerves of steel about holding, is that average IQ matters a lot and skin color not even a little. Helpfully, this is true.

The “Guns don’t kill people; people do!” shibboleth had actually been bothering me for years before Kivland’s article brought my misgivings into focus. Literally it’s completely true, but in the Gricean way of engaging the strongest possible version of your opponent’s arguments it is not quite sufficient. That’s the kernel of truth in Kivland’s argument, and we have a duty to deal with it.

За Иванчева, Петрова, „Младост“, строителството, рушветите… и съдбата на България

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2218

Покрай Апаратаментгейт се разплете и нещо много интересно. Оттегли показанията си пред съда Петко Дюлгеров.

Ако не се сещате за какво става дума – преди година и нещо избраната независима кметица на „Младост“ Десислава Иванчева спря строежа на няколко нови сгради там. Почти веднага след това беше арестувана с „доказателства“. Цяла България се смя на ареста и колко очевидно бяха подхвърлени „доказателствата“, но правосъдието (според „Биволъ“ – „прасовъдието“) трябваше да се справи със случая. И основното срещу нея бяха показанията на Петко Дюлгеров – бизнесменът, когото тя била изнудила за пари (въпросните „доказателства“).

(Корекция: Петко Дюлгеров е бившият кмет на „Младост“ преди Иванчева. Бизнесменът се казва Александър Ваклин. Извинявам се на всички подведени.)

(Интересно беше оправданието му – че бил дал тези показания под натиск от служебния адвокат. Биляна Петрова, която е съдена заедно с Иванчева, обаче моментално контрира, че е получил служебен адвокат месец след даването на показанията… Но това е друга тема.)

Какво ще стане с делото май е вече предсказуемо – обвиненията се разпадат. Сигурно ще продължат да държат Иванчева и Петрова в ареста, докато могат, че да могат да се достроят не дотам законните сгради в „Младост“. След това обаче ще се наложи да ги пуснат. Те вероятно ще осъдят България в Страсбург, и т.н.

От цялата работа обаче има и важен положителен резултат. Вече знаем, че Иванчева и Петрова са отказали да гушнат едни пари, за да разрешат едни беззакония. (Ако ги бяха гушнали, сега щяха да се простират в нови апартаменти вместо в килии. Справка – Апаратаментгейт.)

Иначе казано – вече знаем поне двама души, които заслужават да бъдат подкрепени за народни избраници. С пълна гаранция не са перфектни хора – сигурно я им миришат чорапите, я се оригват шумно. Само че това дали на депутат му миришат чорапите или се оригва не ме интересува ама изобщо. Интересува ме дали защитава в парламента моите интереси, или своите и на мафиотите. Иванчева и Петрова са доказали, макар и косвено, че правят първото, поне понякога. И нищо чудно в един момент да се корумпират и те – човешко е, особено в България. Но дотогава ще сме получили мъничко по-читаво управление, и може би дори шанс да се покажат на сцената други поне донякъде читави хора, които да подкрепим след това.

И с пълна сигурност не са най-добрите възможни. Най-добър няма, и от най-добрия има по-добър, точно както и от най-силния има по-силен. И точно тук е проблемът. Най-страшният враг на доброто е не злото, а по-доброто. Тръгнем ли да търсим най-добрия, ще търсим завинаги, и всеки ще намери свой, различен най-добър, и усилията ни ще се разпилеят. Иванчева и Петрова са в момента възможна обединителна точка.

Затова е добре да се обединим около подкрепа за тях да кандидатстват за управлението, преди да са го направили хора на Онези, Дето Медиите Не Ги Споменават – те са бързи и умели в това, правят го вече 30 години. Успеем ли, направим ли го, станат ли депутати или министри благодарение на нас, ще имаме върху тях влияние колкото да спрем поне някои простотии и да помогнем поне на някои добри неща. Много сме – медът няма да стигне за всички, и ощетените ще пищят срещу облажилите се, така че ще се наложи да се обединяваме вместо около кацата с меда около стойностни каузи. Стимулът за корупция ще е малко по-малък от сега във властта, а за правене на свестни неща – малко по-голям. Ще има риск от клиничен популизъм, но той е даденост винаги, където са замесени много хора. И покрай нещото ще има шанс да се издигнат и други читави и надеждни хора, с които да заменим Иванчева и Петрова, ако се корумпират.

Дотук приказките – остава работата. Да ги убедим да се кандидатират за депутати. Да им организираме партия, кандидатстване и прочее. Да им тичаме тичането, да агитираме хората за тях, да участваме в изборни комисии. Да вадим агитационните разходи от личния си джоб, без да очакваме да ни бъдат върнати някога. Всичко това без да чакаме в замяна нищо, освен това да ни представляват в наш интерес, а не в свой личен. Пънем ли се с планове за нас си, или пък лежим ли на миндера и чакаме ли Господ да слезе да го прави всичко това, ще продължаваме да заслужаваме и получаваме каквото досега.

Търсим как да помогнем да се оправи България? Ето един начин. Ха да видим кой е бил готов на нещо повече от това да произвежда шум.

Рапортът на Мълър – прогнози

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2212

Току-що Робърт Мълър официално предаде своя рапорт за почти двегодишното разследване на намесата на Русия в изборите за американски президент през 2016 г. Получилият го Робърт Бар твърди, че до ден-два ще предаде на Конгреса, и в крайна сметка ще направи публично каквото може от него.

Какво да очакваме?

Според мен – нищо особено.

За съжаление Джордж Конуей е абсолютно прав за Тръмп. (Ако не знаете – Джордж е виден консервативен юрист. Също така е съпругът на Келиан Конуей, част от администрацията на Тръмп, станала известна с фразата „алтернативни факти“.) Уважаемият президент е буквално жив еталон за нарцистично разстройство на личността – покрива 9 от 9 критерия при необходими 5. Покрива достатъчно за диагноза и психиатричната дефиниция за злокачествен нарцисизъм. И освен тези двете покрива и критериите за антисоциално разстройство на личността (психопатия). Комбинацията на първото и третото може да бъде изключително опасна, когато е притисната в ъгъла – особено когато е върховен главнокомандващ на армията и държи ядрения бутон. (На прост български тя означава, че Тръмп поставя себе си много по-високо, отколкото поставят себе си психически нормалните хора, и в същото време поставя обществото и задълженията си към него много по-ниско, отколкото го правят психически нормалните хора. Като се има предвид, че дори сред нормалните някои не биха се поколебали на негово място да започнат гражданска война или да се опитат да направят преврат, за да се опазят от съда…)

Мълър е известен с брутална праволинейност. Тя е, която го държа 13 години начело на ФБР – той е най-дълго командвалият го след страховития Едгар Хувър. В същото време обаче той няма как да не е напълно наясно какво ще стане, ако рапортът му включва информация, заради която Тръмп може да бъде импийчнат. Никой разумен човек с отговорност към страната си не желае да я види разкъсвана от гражданска война, така че няма да поеме този риск. Затова дори ако той е намерил такава информация, моето предположение е, че тя ще бъде скрита. Че усилията ще бъдат насочени към предотвратяване на същото в момента, в който Тръмп ще трябва да сдаде президентството, след две или шест години. Дотогава има достатъчно време за подготовка, и планирането много ходове напред е слабо място на Тръмп.

(Всъщност, съществува ли такава информация изобщо? Работи ли Тръмп за руснаците? Надали има как да се знае с неоспорима сигурност. Личното ми мнение обаче е, че не. Че те подкрепиха избора му просто защото отлично знаят колко опропастителни са социопатите и психопатите начело на демократична държава. Георги Първанов и Виктор Орбан, anyone?… Няма нужда да нареждат на Тръмп какво да прави, той ще бъде безотговорен към страната си и ще съсипва и компрометира демокрацията в нея просто защото в това вижда изгода за себе си.)

Ето затова според мен рапортът няма да съдържа нищо особено. Тръмп ще се бие в гърдите до края на мандата си, че разследването е показало, че той не сътрудничи с руснаците, и щастливо ще досъсипва външнополитическите позиции на САЩ в света. И толкова.

Разбира се, Бар е избран от Тръмп именно по абсолютната му лоялност. Дори ако в рапорта има нещо сериозно срещу Тръмп, той вероятно би направил всичко възможно, за да го скрие. Не вярвам да има как да го скрие завинаги, но както вече казах, не вярвам и в рапорта да има кой знае какво за криене.

А си мисля, че май Тръмп съсипва и икономиката на САЩ. Данъчната му реформа накратко гласи: „Раздай пари на хората, като им намалиш данъците, и вържи бюджета чрез заеми“. Нещо като баща, който взима заеми, за да купува на децата си играчки и да им е любим. Само че за такива случаи важи приказката „като пили пеяли, като плащали плакали“. Тези заеми ще трябва да се връщат, и няма откъде освен от данъци. На който следващ президент се падне, ако не е също толкова безотговорен и не плаща заемите с нови по-големи заеми, ще бъде „лошият“ и „обирджията“, а Тръмп ще е „добрият“. На народите акълът им е толкова, дори на американския, и Тръмп го знае отлично.

Принципно повечето харчене би трябвало да доведе до повече икономически растеж, той до повече данъци, и така заемите да се изплатят по-лесно. (Това е тезата на Тръмп.) На практика обаче федералният бюджет, който ще връща заемите, е около 20% от БВП на САЩ. Данъчната реформа на Тръмп увеличи годишните заеми на САЩ от около 500 милиарда на около 1000 – иначе казано, на година само тя взема като заем около 3% от БВП. А растежът на БВП се увеличи спрямо този през последната година на Обама с около 1.5%, от които 20% (които влизат във федералния бюджет) са 0.3% от БВП – една десета от заемите за тази реформа, които бюджетът взема. За да изплащат повечето данъци заемите, КПД на процеса трябва да стигне над 100%. В този случай това е теоретично възможно (нещата не са zero-sum както във физиката), но на практика постигнатото КПД излиза около 10%. За който може да смята е очевидно, че икономически „тръмпономиката“ е провал със закъснител.

В икономика с размерите на американската е възможно сривът да започне чак след 3-4 години – когато Тръмп вероятно вече няма да е на власт. А ако случайно е спечелил втори мандат, винаги може да обвини за потъването демократите в Конгреса. Ако това не сработи, военните и гражданската война продължават да са опция (виж по-горе за комбинацията от нарцистичен социопат и антисоциален психопат). Но нито намирането на оправдание, нито дори установяването на диктатура оправя икономиката.

А икономическата картина май не е дори толкова розова, колкото показват официалните рапорти. Основният показател за съживяване на икономиката, който те подчертават, е намаляването на безработицата. Пропуска се обаче, че правителството на Тръмп тихомълком оряза имиграцията и издаването на работни визи много сериозно. Като резултат, за изминалите 2 години са приети в по-малко към 1% от работната ръка в САЩ – иначе казано, 1% от спада на безработицата се дължи всъщност на това орязване, а не на наемане на хора. Като се има предвид и че работни визи обикновено получават най-кадърните, работливи и продуктивни хора, нищо чудно реалният растеж да се насочва към спад с повече от 1% – а растежът му спрямо последната година на Обама, повтарям, е около 1.5%.

Много ми се иска тези ми изчисления да са грешни. Напълно е възможно, не съм гуру на икономиката. Влязат ли САЩ в икономическа криза, няма как да не се отрази на целия свят, включително на нас. Но… да видим.

А междувременно лично аз очаквам в рапорта на Мълър да няма нищо особено.

Вечният фашизъм (Четиринадесет начина да погледнем към черноризците)

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2210

Това е есе от Умберто Еко, излязло през 1995 г. Заради острата му актуалност днес реших безсрамно да го открадна и публикувам тук.

Преводачът на български не ми е известен. На няколко места съм си позволил да коригирам превода.

—-

Въпреки някои неясноти по отношение на различните исторически форми на фашизма, аз мисля, че е възможно да се състави списък на чертите, типични за това, което бих искал да нарека Ур-фашизъм или Вечният фашизъм. Тези черти не могат да бъдат организирани в система. Много от тях противоречат една на друга и са също така типични за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно една от тях да се появи, за да позволи на фашизма да коагулира около нея.

1. Първата черта на Ур-фашизма е култът към традицията

Разбира се, традиционализмът е много по-стар от фашизма. Не само, че е типичен за контрареволюционната католическа мисъл след Френската революция, но е роден в късната елинистическа епоха като реакция на класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския басейн хората от различни религии (повечето от вярванията им са великодушно приети от римския пантеон) започнали да мечтаят за откровение, получено в изгрева на човешката история. Това откровение, според традиционалистичната мистика, за дълго време е останало скрито под булото на забравени езици — в египетските йероглифи, в келтските руни, в свитъците на малко познатите азиатски религии.

Тази нова култура трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът не е само, както се казва в речника „комбинация на различни форми на вярвания и практики“; подобна комбинация трябва да понася противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа късче мъдрост и въпреки че изглежда, че те казват различни или несъвместими неща, все пак всички те се отнасят, алегорично, до същата праисторическа истина. В следствие на това не може да има напредък в познанието. Истината вече веднъж и завинаги е била казана, а ние само можем да продължаваме да тълкуваме неясното й послание.

Ако поровите из рафтовете, които в американските книжарници са етикетирани като Ню Ейдж, там можете да намерите дори свети Августин, който доколкото знам, не е фашист. Но комбинацията между свети Августин и Стоунхендж — това е симптом за Ур-фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отхвърляне на модернизма

И фашистите, и нацистите почитат технологията, докато мислителите-традиционалисти обикновено я отхвърлят като отрицание на традиционните духовни ценности. Но даже и нацизмът да е бил горд със своите индустриални постижения, неговата възхвала на модернизма е само повърхност на една идеология, основана върху принадлежност към определени кръв и земя (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят бе маскирано като отрицание на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Епохата на разума, се приема за началото на модерната поквареност. В този смисъл Ур-фашизмът може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът също така зависи от култа към действието заради самото действие

Ако действието е хубаво само по себе си, то трябва да бъде прието преди или без замисляне. Мисленето е форма на безсилие. Следователно културата е подозрителна дотолкова, доколкото се идентифицира с критично отношение. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на Ур-фашизма, от почитта на Херман Гьоринг към фраза от пиеса на Ханс Йохст („Когато чуя думата „култура“, посягам към пистолета си“), до честата употреба на изрази като „дегенерирали интелектуалци“, „яйцеглави“, „лигави сноби“ и „университетите са гнезда на червени“. Официалните фашистки интелектуалци са ангажирани най-вече с атакуването на модерната култура и либералната интелигенция с мотива, че са предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разлики, а да правиш разлика е знак за модернизъм

В модерната култура научната общност възхвалява несъгласието като начин да се подобри знанието. За Ур-фашизма несъгласието е предателство.

5. Освен това, несъгласието е знак за разнообразие

Ур-фашизмът се разраства и търси консенсус с помощта на експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното. Първият призив на един фашист или на едно недоразвито фашистко движение е този срещу пришълците. Така Ур-фашизмът е расистки по дефиниция.

6. Ур-фашизмът произлиза от индивидуалната или социална фрустрация

Ето защо една от типичните черти на историческия фашизъм е привлекателността му за една фрустрирана средна класа – класа, която страда от икономическа криза или чувства на политическо унижение, или е уплашена от натиска на по-долни социални групи. Понастоящем, когато старите „пролетарии“ стават дребни буржоа (а лумпените са широко изключени от политическата сцена), фашизмът на утрешния ден ще намери своята публика в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност

Ур-фашизмът казва, че тяхна единствена привилегия е най-общовалидната — да бъдат родени в една и съща страна. Това е произходът на национализма. Освен това единствените, които могат да осигурят идентичност на нацията, са нейните врагове. Така в корена на Ур-фашистката психология има вманиаченост на тема заговор, по възможност международен. Последователите ѝ трябва да се усещат в клопка. Най-лесният начин да се разкрие един заговор е призивът към ксенофобия. Но заговорът трябва да идва и отвътре: евреите обикновено са най-добрата мишена, защото имат предимството да са едновременно и отвътре, и отвън. В САЩ ярък пример за обсесия за заговори и конспирации може да се намери в книгата на Пат Робертсън „Новият световен ред“, но, както неотдавна видяхме, има и много други.

8. Последователите трябва да се чувстват унизени от показността на богатството и силата на техните врагове

Когато бях момче, ме учеха да мисля за англичаните като за хора, които се хранят по пет пъти на ден. Те ядяха по-често от бедните, но здравомислещи италианци. Евреите са богати и си помагат един на друг чрез тайна мрежа за взаимопомощ. Но последователите на Ур-фашизма трябва да бъдат убедени, че могат да надделеят над враговете. Така, чрез непрестанна промяна на риторичния фокус, враговете едновременно са твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са обречени да губят войните, защото са конституционно неспособни обективно да преценяват силата на противника си.

9. За Ур-фашизма няма борба за живот – вместо това животът се живее заради борбата

По тази причина пацифизмът е шуробаджанащина с врага. Той е лош, защото животът е непрестанно воюване. Това обаче води до комплекса за Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, има нужда от една последна битка, след която движението ще има контрол над света. Но такива „крайни решения“ предполагат една по-нататъшна ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципа на вечната война. Нито един фашистки лидер не е успял да разреши това противоречие.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология дотолкова, доколкото е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военният елитизьм безмилостно предполагат презрение към слабия

Ур-фашизмът може единствено да подкрепя популистки елитизъм. Всеки гражданин принадлежи на най-добрия народ в света, членовете или партията са най-добрите сред гражданите, всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи.

Всъщност Лидерът, тъй като знае, че властта не му е делегирана по демократичен път, а е била завзета със сила, също така съзнава, че силата му е основана на слабостта на масите; те са толкова слаби, че имат нужда и заслужават един управник.

11. В тази перспектива всеки бива подготвян да стане герой

Във всяка митология героят е едно изключително същество, но в Ур-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ на героизма е тясно свързан с култа към смъртта. Не случайно мотото на испанските фалангисти е Viva la Muerte („Да живее смъртта!“). В нефашистките общества на обикновения човек му е казано, че смъртта е неприятна, но трябва да бъде посрещната с достойнство; на вярващите е казано, че това е болезнен път към свръхестествено щастие. В контраст на това Ур-фашисткият герой копнее за героична смърт, рекламирана като най-добрата награда за героичен живот. Ур-фашисткият герой е нетърпелив да умре. В своето нетърпение той по-често изпраща други хора на смърт.

12. Тъй като и двете — и постоянната война, и героизмът са трудни за играене игри, Ур-фашистът пренася своя мерак за власт към сексуални въпроси

Това е произходът на мачизма (който съдържа в себе си както презрение към жените, така и нетолерантност и заклеймяване на нестандартните сексуални навици, от целомъдрието до хомосексуалността). Тъй като дори сексът е трудна за играене игра, Ур-фашисткият герой предпочита да си играе с оръжия — правенето на това става ерзац фалическо упражнение.

13. Ур-фашизмът е основан на избирателния популизъм, може да се каже на популизма на определеното качество

В една демокрация гражданите имат индивидуални права, но гражданите в тяхната цялост оказват политическо влияние само от количествена гледна точка — един следва решенията на мнозинството. За Ур-фашизма обаче индивидите като такива нямат права, а Народът е приеман за качество, едно монолитно цяло, което изразява Общата воля. Тъй като нито едно голямо количество хора не може да има обща воля, Лидерът претендира, че е техен преводач. След като са загубили властта си да делегират, гражданите не действат; те са единствено призвани да играят ролята на Народ. Така Народът е само театрална фикция. В близкото ни бъдеще може да има ТВ или интернет-популизъм, в който емоционалният ответ на избрана група граждани може да бъде представен и приет като Гласа на Народа.

Поради своя популизъм, базиран на определено качество, Ур-фашизмът винаги трябва да бъде срещу „гнилите“ парламентарни начини на управление. Ако един политик хвърли сянка на съмнение върху законността на парламента, защото той не представлява вече Гласа на Народа, можем да надушим Ур-фашизъм.

14. Ур-фашизмът говори новговор

Новговорът е създаден от Оруел, в 1984 г. като официален език на това, което той нарича ингсоц (ангсоц) или английски социализъм. Но елементи на Ур-фашизма са присъщи на различни форми на диктатури. Всички нацистки или фашистки учебници използват един обеднял речник, както и елементарен синтаксис, за да се ограничат инструментите за комплексно и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме други видове новговор, дори ако те имат на пръв поглед невинната форма на популярно ток шоу.

Ур-фашизмът е все още около нас, понякога съвсем неприкрит. Щеше да ни е толкова по-лесно, ако на световната сцена излезеше някой и кажеше: „Искам отново да отворя Аушвиц, искам черноризците отново да парадират по италианските площади.“ Животът обаче не е толкова прост.

Ур-фашизмът може да се върне под най-невинно прикритие. Наше задължение е да го разкрием и да посочим с пръст всяко негово проявление — всеки ден, във всяка част на света.

Струва си да бъдат припомнени думите на Франклин Рузвелт от 04.11.1938 г.: „Ако американската демокрация спре да се движи напред като жива сила, която ден и нощ се опитва с мирни средства да подобри съдбата на нашите граждани, фашизмът ще процъфти по земите ни.“ Свободата и освобождението са задача, която няма край.

Нелибералната демокрация

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2186

Напоследък терминът „нелиберална демокрация“ е много популярен и моден. В някои страни тя е налице. Други са се запътили натам… Какво всъщност означава? Какво да очакваме от нея, като плюсове и минуси? Каква е, в тези пълни с дезинформация времена, истината – поне каквато аз я виждам?

Определение

Обикновено така бива наричана социалната система в страни, където в икономиката има ограничена степен на пазар, но властта е под авторитарен контрол. Историците отдавна имат термин за такъв тип система – феодализъм. Познатият ни от историята средновековен феодализъм е негов вариант. Друг негов вариант (с по-сериозни ограничения на пазара) е съветският и източноевропейски комунизъм. Трети е германският нацизъм отпреди и по времето на Втората световна война, и сходният му италиански фашизъм. Четвърти е съвременната „нелиберална демокрация“, каквато виждаме например в Китай. (Русия е близо до завършването на преход към нея; Турция и Унгария са в началото на такъв преход; Румъния е пред риск да го започне.) Съществуват и други варианти.

Сърцевината на тази система е, че цялата власт в едно общество – казано по друг начин, цялото общество, включително хората в него – принадлежи на определена, рязко отграничена група хора (феодална каста). При средновековния тип феодализъм тя се нарича благородници или феодали. При комунистическото общество – партийни членове (често над определено ниво в партийната йерархия). При съвременната „нелиберална демокрация“ все още няма утвърден термин. Ненаучно, на повечето места се използват варианти на термина „мафия“, като отражение на факта, че произходът и методите на кастата са в значителна степен криминални. (Често тя бива ръководена от престъпници, навлезли в политиката с цел да избягнат отговорност и/или да получат повече власт.)

В България прилично точно описва върхушката на тази каста изразът „комунистически политченгета с високи чинове“. По-ниските ѝ слоеве имат смесен произход – кримки, кариеристи, политченгета с по-нисък чин или техни роднини – примерно потомци – и т.н. (Част от комунистическите политически полицаи не са се присъединили към тази каста, често на сериозна цена за тях. Елиминираните от кастата биват ликвидирани като влияние, така че престават да са обществен фактор.) Отделни личности могат да се окажат в групата по случайност или заради изключителен талант, съчетани с неспособност за осъзнаване сред що за хора се оказват, или пък с изначален морално-етичен дефицит.

Реално, произходът на хората във феодалната каста е без значение. Причисляването им към нея води до значителна степен на изолиране от тези извън нея, и към приемане на нейните стойности (ако те не са стойности на индивида по начало). Този процес бързо превръща огромния процент от тях във властови връх и морално-етична утайка на обществото. Те започват да изживяват себе си като специални хора, на които изначално се полагат права и привилегии, които не се полагат на другите. Смятат се за единствените истински хора в това общество – всички останали са за тях добитък, който съществува, за да бъде тяхна собственост и да бъде доен и стриган.

Във феодалната каста властта и правата са разпределени под формата на пирамида. На върха има един човек или тесен кръг от хора (крал, генерален секретар / Политбюро, капо ди тути капи, „генералите“…). Върхът реално притежава всички права и власт в системата, дори ако де юре те не са негови. Той делегира части от тях на свои васали, които се грижат за спазването на феодалния порядък. Те на свой ред делегират част от тях към свои васали с цел вършене на работата, те – надолу към свои, и т.н. (В миналото е била правена ключовата грешка простолюдието да бъде приемано като най-долен слой на системата, а не като отделна каста, която трябва да бъде отделена чрез непреодолима граница.) В някои случаи тази пирамида и властта ѝ са официални (средновековен тип феодализъм). В други (комунизъм) съществуването ѝ е отчасти официално, но властта ѝ частично или изцяло се отрича на думи. В трети (съвременни „нелиберални демокрации“) тя е скрита от обществото, съществуването ѝ се отрича и разкриването му се преследва безмилостно, или пък се нормализира като публична тайна.

В класическия феодализъм кастата на „останалите“ е известна като поданици. Съвременните феодални системи (комунизъм, нелиберална демокрация…) често я наричат „граждани“, като част от опита им да се представят за демокрации. В обществената йерархия те на думи са навсякъде, но на практика стоят безусловно под дори най-ниските слоеве на феодалната каста. Ако например световно известен академик и лауреат на Нобелова награда бъде блъснат от колата на шофьор на трети заместник на районен прокурор или сенчест бизнесмен, или дори от обикновен крадец, който обаче си плаща данъка протекция на системата, извършителят не рискува да пострада. Дори ако бъде осъден – като правило заради значителна обществена реакция – присъдата му ще е смешна и ще бъде „изтърпявана“ в луксозни условия. Ако обаче академикът посмее да отстои правото си да пресича пред въпросния шофьор, или да се опита да се защити от крадеца (и успее), ще бъде осъден на далеч по-сериозна присъда, която ще излежи ефективно в най-отвратителния наличен затвор. Причината за този „парадокс“ е проста: академикът с всичките си титли и постижения е поданик, докато шофьорът и крадецът са членове на феодалната каста.

Структура на феодалната система при нелиберална демокрация

Разделянето на обществото на касти се извършва чрез система на привилегии. Например поданиците на теория имат определени права, но на практика могат да ги използват само когато това не пречи на феодалите. Малък процент от тях, чиито възгледи и/или ценности са близки до пропагандата и механизмите на феодалната система, обикновено биват допускани да ползват правата си в почти пълен или пълен размер. Работещите в органите за опазване на властта на феодалите обикновено имат още привилегии – достъп до евтини (държавно спонсорирани) стоки и услуги, лека работа с дълги почивки, привилегии пред правораздаващата система и т.н. Малко под тях обикновено са работещите в частни силови структури, често в зависимост от колко високопоставен сред кастата е феодалът, който ги притежава.

Нелибералната демокрация обикновено проявява нулева загриженост за поданици, чиито права биват нарушавани в чужбина (освен ако това не ѝ е нужно за пропаганда), без значение колко несправедливо е нарушението. Ако обаче в чужбина бъдат нарушени правата на феодал, той бива защитаван старателно. Често това е сигурен признак дали някой спада към феодалната каста. Друг сигурен белег за спадане към нея или не е поставянето на човека вътре в страната пред реда и закона спрямо чужденци от силни либерални демокрации: феодалите обикновено биват поставяни над чужденците (ако те не са важни фигури), поданиците – задължително под тях.

Феодалната каста обикновено е в значителна степен над официалните закони (освен тези феодали, които са в процес на елиминиране от нея). Спорове на феодал с поданици се решават от органите за опазване на системата (съд, силови институции и т.н.) в полза на феодала. Феодалите обикновено се ползват с безнаказаност за престъпления, независимо от тежестта им, освен ако не са срещу други феодали. Ако особено тежко престъпление на феодал е невъзможно да се прикрие или припише на поданик, и особено ако към случая има интерес от силни либерални демокрации, срещу феодала може да бъде произнесена някаква формална присъда. Тя обаче рядко бива привеждана в реално изпълнение, и дори тогава обикновено се реализира в далеч по-малък от присъдения размер и по начин, който реално не нарушава интересите на феодала. Често тези факти са добре видими при проверка на броя на влиятелните хора (като правило феодали), осъдени за корупция – престъпление, в което са замесени почти всички от тях. В нелибералните демокрации този брой клони към нулата и включва като правило само феодали в процес на елиминиране от кастата им. (Обикновено процесът на елиминиране се състои именно в такива присъди.) Феодалната каста използва тези случаи за пропаганда, че корупцията се наказва в нелибералната демокрация, дори по-сигурно, отколкото в либералната.

Силата в нелиберална демокрация се опазва за феодалната каста на принципа „целта оправдава средствата“. Например, ако срещу поданик бъде извършено криминално престъпление, институциите в обществото вземат или не мерки срещу извършителя, в зависимост от дали той се ползва с пряката или косвена протекция на някой феодал, или не. Ако обаче поданици се опитат да се самоорганизират срещу престъпността, институциите мигновено оценяват това като потенциална точка на концентриране на власт, която може да бъде използвана по-нататък срещу феодалната каста, и задължително я смазват, дори ако е насочена срещу престъпници без протекция от феодал.

Престъпността при нелибералната демокрация е част от механизмите, чрез които феодалите изземват средствата на поданиците. Тя служи на определени феодали, предава им лъвския пай от ограбеното, и т.н. Протекцията на феодалите осигурява неприкосновеността на престъпниците пред органите за опазване на реда. Всичко това прави престъпността част от феодалната каста, а не от поданиците – затова при нелиберална демокрация те реално стоят над „гражданството“ и то не може да се защити от тях; защитата става възможна единствено след замяна на нелибералната демокрация с либерална. Както и при рушветните форми на събиране на ресурси от поданиците, липсата на протекция от феодали (срещу предаване на повечето ресурси на тях) се наказва от органите категорично – те са инструментът, който подсигурява удържането на престъпниците на мястото им във феодалната система. Пак те притискат престъпниците да се организират в строга йерархия, която предава лъвския пай от събраните ресурси нагоре срещу защита от органите на реда отгоре.

Престъпната общност изпълнява и други роли в нелибералната демокрация. Нивото и насочеността на нейната активност, в комбинация с манипулации чрез медиите, е важен начин за манипулиране от феодалната класа на „общественото мнение“ на поданиците. Умелият социален инженер може успешно да опази властта и контрола на феодалите над поданиците им чрез този метод дори при сериозно разклатени ситуации. (Често такива ситуации във феодалната система остават прикрити от поданиците толкова умело, че могат да бъдат разпознати единствено по това как медиите и престъпността насочват мисленето на обществото в синхрон към внезапно възникнали или трайно нерешавани проблеми с престъпността вместо към наболели проблеми с властта.) При нужда от брутални силови действия на властта, например срещу анти-феодални размирици, престъпността е ценен провокатор. Нейни членове са удобни изпълнители на „мръсни“ поръчки срещу не-феодални институции и лидери. При избори употребата на престъпните общности често спестява на феодалите необходимостта от пряко фалшифициране на резултатите, за да запази властта си…

Разлики в социалния договор между двете системи

В либералната демокрация хората имат сравними права, определени от корпус правила (законодателство), които важат в голяма степен за почти всички. Всеки има право на икономическа и политическа инициатива, които са в значителна степен свободни, и са достъпни според възможностите на индивида – лични, наследени и т.н. Словото (в по-широк смисъл – информацията) е в значителна степен свободно. Де юре и де факто в тези общества в голяма степен се покриват. Като обобщение, там социалният договор гласи, че всеки индивид има значителна икономическа и политическа свобода, и може да постигне значителен социален (длъжностен, икономически и т.н.) напредък.

(В качествените либерални демокрации хората имат на практика еднакви права. Законодателството важи в почти еднаква степен за всички. Икономическата и политическа инициатива са на практика напълно свободни, и зависят почти изцяло от личните възможности на индивида. Свободата на словото се ограничава почти само от условия с важност от мащаба на военна тайна, и дори тогава с опазването на тайната са натоварени само официално запознатите с нея. Там социалният договор реално позволява издигане на всеки индивид според личните му качества и цели. Качеството на една либерална демокрация зависи именно от тези параметри.)

Във феодалната система социалният договор отразява разграничаването на феодалите от поданиците, и различните права на двете касти. За кастата на поданиците той предвижда най-основни права, които не позволяват значителен напредък в обществото и на практика не дават възможност за преминаване в кастата на феодалите. Дори тези права важат само докато не противоречат на интереса на феодал. Например, поданиците на теория могат да осъдят феодал, или да накърнят другояче интересите и/или властта му, но на практика не се получава да го постигнат. Ако феодалът си хареса тяхна собственост, им я отнема без те да успеят да му се противопоставят. Това е пряко следствие от факта, че де юре поданиците са свободни, но де факто са собственост на феодалите. Понякога статутът на де факто собственост се подсилва и чрез де юре инструменти, напр. закрепостяване при средновековния феодализъм или местожителство при комунизма. Като правило де юре и де факто в тези общества се разминават в значителна степен: те са царство на лъжата.

(В миналото това разделение на кастите понякога е било нарушавано. Един от примерите за това е британската Магна Харта, която по недоглеждане на авторите си предвижда определени свободи и права пред краля не само за благородниците, а за всички. Именно тя прави възможно завоюването на икономически позиции от не-феодали и последвалата индустриална революция, която ограничава властта на феодалите и в крайна сметка праща в историята средновековния тип феодализъм. Пак тя е в основата на свободата на мисълта и словото, които полагат теоретичните основи на съвременната либерална демокрация. Съвременните феодали обикновено разбират ролята на тази грешка и внимават да не допускат подобни.)

Разлики между феодализма и истинската демокрация като системи

Дори където двете системи са сравними, силните и слабите им места са различни. Феодалната система е де факто командна и може да концентрира ресурси до степен и на цена, която гражданите на либерална демокрация рядко са склонни да позволят. Затова тя обикновено постига по-добри резултати в условия, които позволяват екстензивен растеж, или в екстремални ситуации – бедствия, война… Стремежът на овластените в нея да опазват позициите си обаче е сериозна пречка в интензивния растеж, където дизрупцията е необходимо условие. Там либералната демокрация, в която властта на пазещите статуквото е по-слаба, а инициативата то да бъде дизруптирано е по-силна, обикновено постига по-добри резултати. Тъй като характерът на растежа на социалните системи е фон Нойманов, периодите на екстензивен растеж в потенциалния живот на системата обикновено са много пъти по-кратки от периодите на интензивен растеж. Затова либералната демокрация може да изостане краткосрочно зад феодалната система, но в дългосрочен план неизменно я надминава и постига по-добро икономическо и социално развитие, включително по-добър жизнен стандарт на гражданите си. (Свободата на гражданите и удовлетворението, което тя носи пряко или чрез реализиране на даваните от нея права, е както основна база за постигането на по-добра производителност, така и привлекателна за гражданите сама по себе си.)

Класически пример за сравнение в развитието на двете системи е това на комунистическия СССР, сравнено с това на западните либерални демокрации. През 1920-те и 30-те СССР расте, разорава целините и се индустриализира с темпове, непостижими за западните демокрации дори извън криза. През 1960-те обаче СССР изчерпва екстензивните възможности за развитие и растежът му започва да изостава зад този на Запада. През 1990-те разликата достига размери, които водят до разпадане на комунистическата обществена система и рухване на СССР. Част от нея се дължат на персонални грешки на съветското ръководство, напр. първоначалното отричане на ключови области като генетика и кибернетика. Огромната част обаче се дължи на същностните различия на двете системи.

Преходът от либерална демокрация към нелиберална

Ако се развива на базата на либерална демокрация, феодалната система като правило извършва преход към един от вариантите си – т.нар. нелиберална демокрация. Той започва с идването на власт на корумпирани или другояче престъпни политици, или навлезли в политиката измамници. Обикновено те водят политика на безогледен и без дългосрочен план популизъм, насочен към най-лесните за лъгане прослойки в обществото – обикновено най-нискоинтелигентните и неуспелите. Представят се за непоколебими защитници на определени стойности, като правило крайни – „традиционни“, „консервативни“, „защита на бедните“, алт-леви или алт-десни, или каквито други биха били популярни в съответната обстановка сред подкрепящите ги. Дефинират като „враг на стойностите ни“ неспособни на реална самозащита социални групи – по етноси (евреи, цигани…), възгледи (либерални, образовани, скептици), произход (мигранти, членове на определено малцинство) – срещу които лесно се демонстрира сила. Повеждат борба (най-често предимно симулирана) срещу въпросния „враг“, като го използват като плашило, набеждават го за всички свои провали и причисляват към него всеки, който разбира истинската им същност и се опитва да я разкрие пред обществото. Представят за задължителен елемент от тази борба разрушаването и елиминирането на демократичните ценности и порядки – независимост на съда, медиите, изборните органи и т.н. – и подмяната им с послушни марионетки. Смазват демонстративно всяка форма на самоорганизация на обществото, с изключение на организирани и контролирани от тях погромаджийски групи. Поставят силовите органи над и извън закона, дават им привилегии спрямо гражданите и ги превръщат в своя лична гвардия, като възнаграждават у тях личната преданост и наказват предаността на истинските ред, закон и демокрация. Полагат усилия да „нормализират“ нарушаването на закона от тях и техните силови структури. Безмилостно отстраняват тези, които разбират същността им и я показват пред избирателите.

Често такива политици просят, и често получават сериозна, обикновено тайна помощ от държави с установена феодална система, срещу различни видове национално предателство в полза на другата държава. Държавите с установена феодална система обикновено помагат с желание – дори ако не получат национално предателство от споменатите политици, те имат сериозен интерес конкуренцията им на държавно ниво да е некачествена и непривлекателна. Установяването на подобни връзки на вървящи по този път политици обикновено доказва истинската им цел – промяна на системата в страната към феодална. Такава промяна като правило е много по-разрушителна и пагубна за страната, отколкото „обикновено“ национално предателство, и извършващите го политици го знаят и знаят какво би означавало понасянето на отговорност за нея. За да я избягнат и да запазят властта си, те обикновено са готови на всякакви престъпления, независимо от мащаба им.

Самият преход към нелиберална демокрация обикновено отнема известно време, през което едни или други демократични институции и/или права на поданиците могат да бъдат частично запазени (особено ако не пречат на извършването на прехода). Ключово за извършването на прехода е овладяването от създаващата се феодална каста на икономиката. Критична точка е постигането от нея на собственост на над 40% от икономиката; оттам нататък връщането назад е изключително трудно. (Често тази собственост е скрита зад офшорни компании, фирми за прикриване на истинския собственик и т.н. В други случаи тя се изразява чрез някакъв вид мафиотски контрол над де юре „собствениците“.) Когато кастата постигне собственост на над 50% от икономиката, страната вече може да бъде върната към либерална демокрация единствено по силов път (напр. като загуби война срещу либерална демокрация и бъде окупирана).

В такива случаи задължителни, но често недостатъчни условия са правилното идентифициране на всички членове на феодалната каста, лустрацията на цялото им имущество, пълното разрушаване на всички техни лостове за въздействие и доживотната забрана за тяхно участие в икономическия и политически живот, с непрекъснат активен контрол върху спазването ѝ. Друго на практика задължително, и често недостатъчно условие е доживотното физическо отстраняване с пълно изолиране от обществото (напр. затвор без право на комуникация) на върхушката ѝ. Трето такова условие е пълното публикуване и документирано дискредитиране на всички лъжи, които кастата е използвала, за да се качи на власт и да я задържа. Дори при правилно прилагане на всички тези мерки, рискът на освободеното общество за връщане към феодална система продължава да е висок, докато подкрепилата идването на власт на пре-феодалите прослойка съществува. Тъй като тя при либерална демокрация обикновено не може да постигне ресурсите и привилегиите, които получава от популистите кандидат-феодали (няма нужните умения и трудолюбие), вярата ѝ в про-феодалната лъжа е изключително резистентна на лечение и рецидивира при всяка възможност. Отчасти е ефективен икономическият ѝ ъплифт, примерно масовото ѝ издигане (чрез обучение в нужните за собствен успех умения и отношение към труда, и възможност да го положат с добър резултат) до средна класа. Дори тогава обаче рискът продължава да е силен в течение на поне две поколения.

Достъпен начин да се прецени процентът собственост на феодалната каста в обществото е преценяването на процента собственост в икономиката на най-богатия 1% от гражданите. (Феодалната каста заедно с подставените от нея за „собственици“ лица обикновено е под 1% от обществото; останалите извън нея най-богати вътре в този 1% обикновено притежават пренебрежимо малка част от икономиката.) В либерални демокрации тя е под 40% (в качествени – под 30%). Качване на собствеността на най-богатия 1% над 40% от икономиката обикновено е рисково дори за либерални демокрации с традиция, тъй като създава условия за корупция от мащаба. Тя концентрира много ресурси в малка, лесно превземаема група и настройва останалите срещу тази група и порядките в обществото, които останалите обвиняват за корупцията. Това улеснява взимането на властта от измамник-популист с авторитарни амбиции и налагането от него на недемократични обществени порядки. В такива условия той действа чрез договаряне с най-богатите да ги издигне до феодална каста, и получава задкулисната им подкрепа (въпреки че публично ги обявява за най-злите си врагове, и дори може реално да репресира тези от тях, които са били против него.)

Лъжите на феодалната система

Феодалите добре знаят, че системата им е по-лоша за обществото от либералната демокрация, макар че не го признават пред не-феодали. (Например при комунизъм висшите комунисти са напълно наясно с предимствата на либералната демокрация, въпреки че пред поданиците говорят точно обратното. Ако някой искрено вярва, че комунистическата система е по-добра, той не бива допускан в комунистическата върхушка, тъй като е глупав до степен да е потенциално опасен.) Затова, когато феодална обществена система съ-съществува с либерална демокрация, феодалите инвестират значителна част от ресурсите си в лъжене на поданиците, че феодалната система е по-добрата. (В противен случай „стадото“ твърде бързо разбира разликата и бяга към либералната демокрация, и/или изработва отношение към феодалите, което в момент на тяхна слабост може да премине в самоорганизиращо се противостоене.) Колкото по-голяма е разликата в качеството на живота между двете системи, толкова повече ресурси биват инвестирани от феодалите в пропаганда срещу либералната демокрация и предимствата ѝ.

Инструментите за пропагандиране на тези лъжи са каквото е подходящо за ситуацията и изпълнимо за феодалната каста. При средновековния феодализъм то не се налага, тъй като либералната демокрация още не съществува като алтернатива. (В самия му край тя се появява, но остава подценена като опасност от феодалите: те сключват в Европа различни „съюзи на монарсите срещу народите“, но подценяват създаващата се либерална демокрация в САЩ.) При комунизма феодалната каста разчита на тотален контрол върху средствата за масова информация и ограничения върху контактите с либерални демокрации (които в крайна сметка се оказват недостатъчни). При нелибералната демокрация се разчита основно на поставяне под пълен контрол на медиите (обикновено чрез съсредоточаването им в ръце на върхушката на феодалната каста), на филтриране/блокиране на връзките към либералната демокрация през Интернет, и на масирано разпространяване на лъжи. Последното най-често се прави чрез платени журналисти, „агенции за Интернет влияние“ и други подобни. Често с тази роля биват натоварвани и подходящи, или дори специално създадени органи за опазване на властта на феодалната каста, обикновено реализирани като тайни служби.

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност). Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

Феодалната система и икономическият просперитет

Цялата собственост във феодалната система реално принадлежи на върхушката ѝ, дори ако юридически не се води нейна, и се делегира надолу по пирамидата на феодалната каста, до най-ниското ѝ ниво (но никога чак до поданиците – това е ключова грешка, която би им позволила някаква реална степен на контрол и власт). Създадените чрез тази собственост и упражнявания чрез нея труд блага и ресурси се реквизират обратно нагоре към върха на пирамидата, и реално принадлежат на него. Той решава къде колко от тях ще бъде разпределено. Например при нелиберална демокрация всички значими икономически единици са собственост на членове на феодалната каста. Средните и малки икономически единици често се водят де юре собственост на средно- и нископоставени членове на феодалната каста, или на подставени лица – но де факто са собственост, както и всичко друго в системата, на върхушката на кастата. Изгуби ли „собственик“ на такава единица благословията на сеньора си, той изгубва и собствеността върху нея в полза на друг васал.

Критерият за определяне колко собственост, права и привилегии на кого делегира един феодал, е кой от васалите му е най-предан. (Критерият производителност в създаването на блага е по-маловажен. Ако се допусне той да доближи по важност личната вярност, феодалната система рискува да премине естествено към свободен пазар, а оттам да потегли към либерална демокрация.) По-преданите получават повече, което води до това почти всички ресурси на всеки феодал да отиват за демонстриране на повече преданост към сеньора му. Също, всеки феодал се опитва да увеличи създаването на ресурси в своя феод, но всички други феодали му пречат в това, и обикновено успяват. (Често с помощта на сеньора му – той има изгода васалите му да са сравними по успех, за да се състезават по-нахъсано, а това се постига най-лесно чрез подрязване на по-успешните.)

Тези механизми насочват произведените от феодалната система ресурси към цели, различни от натрупването им и напредъка на негова база. Също, обикновено най-голяма лична преданост дават издигнати на висок пост, които обаче нямат качества и умения да ръководят и естественото им място е на дъното на обществото – затова те често са предпочитани от феодалите за васали или управители, но рядко са реално полезни за производителността. Най-сетне, дизрупциите с цел изкачване във феодалната пирамида означават слизане на такива по-високо в нея – затова по-високопоставените в тази пирамида се борят срещу дизрупциите, а те са задължително условие за интензивния икономически растеж. Поради всички тези причини нелибералната демокрация обикновено не постига така добри производителност на труда и икономически, технологичен или научен прогрес, както либералната.

Тъй като иска за себе си повече ресурси, феодалната каста търси начини да увеличи производителността. Пазарната система е един от тях, като форма на принуда към поданиците да работят по-здраво, за да подсигурят съществуването си. (Тъй като нямат как да получат в системата значим социален напредък, те не се чувстват стимулирани да полагат повече усилия.) Тя обаче създава потенциал за икономическо дизруптиране на отделни феодали, и потенциално на цялата каста. Затова свободата ѝ бива ограничавана по различни начини, а това отново ограничава производителността ѝ.

Един от начините за увеличаване на производителността е позволяването на поданиците да задържат повече от създадените от тях ресурси за себе си, в съответствие с производителността им. Тук обаче влиза в сила същностно ограничение на феодалния тип икономика. Задържаните по такъв начин ресурси е недопустимо да се доближават до ресурсите, които биват получавани срещу лична преданост към феодалите – иначе механизмите на феодалната система ще се окажат с по-слабо влияние от тези на икономическата ефективност. Това би отворило път за постепенно отслабване на феодалната система, и може да се стигне дори до възможност за преход към либерална демокрация. Затова този начин за увеличаване на производителността е допустим във феодалната система само до това ограничение. Колкото по-застъпен е, толкова по-трудно става и повече контрол върху икономиката изисква балансирането на съотношението между получаваните ресурси в полза на личната преданост, и толкова повече нараства рискът за грешки в този баланс, със съответните последствия за феодалната система. Притежаването на колкото се може по-голям дял от икономиката и наличието на повече механизми за контрол върху нея и единиците ѝ улеснява задачата по това балансиране, но не премахва ограничението, което прави феодалната икономика естествено по-непроизводителна и неефективна от тази на либералната демокрация.

Между „собствените“ икономически единици често се позволява известна конкуренция, за да се избегне твърде голямо спадане на производителността им. Степента на конкуренцията обаче обикновено се ограничава до степен тя сама по себе си да не може да издигне един конкурент над друг – във феодална система това трябва да става на базата на разликата във верността на двамата към техния сеньор. Изместването на този приоритет от друг по същество разрушава феодалната система, така че е недопустимо за нея. Всякакви начини на конкуренция, които биха подкопали събирането и прехвърлянето нагоре на ресурси, обикновено са абсолютно забранени – например конкуренция чрез сваляне на цените на стоки за потребление от „стадото“. Управители на единици, които постигат твърде добра производителност, обикновено са изгодни за техния феодал, но потенциално са сериозна заплаха за другите около него, и често биват саботирани или дори елиминирани по един или друг начин.

В някои случаи се позволява на „стадото“ да притежава незначителни като размер и влияние икономически единици, напр. малки фирми. За да не бъде изпуснат контрола на феодалната система върху тях, обикновено тя създава законодателство, което е нереално да бъде спазено, и фирмите биват контролирани и изцеждани до сухо чрез факта на нарушаването му.

Един механизъм, който се грижи за това, са чиновниците, които притискат тези фирми за рушвети. Съгласно теорията на игрите, в такава ситуация чиновниците са силната страна и могат да вземат като рушвет на практика цялата печалба на икономическата единица – и се стремят към това. Лъвският пай от рушвета отива за началниците им, предава се по веригата нагоре и се събира у върховете на феодалната каста. По подобен начин биват изцеждани от ресурси свръх необходимото за оцеляване и отделните граждани – при тях преките рушветовзематели са лекари, учители, чиновници, полицаи и т.н.

Тези механизми играят двойна роля. От една страна, чрез тях феодалната каста снабдява себе си с колкото може повече блага. От друга, така тя изземва всички ресурси на „стадото“ свръх необходимите му за пряко оцеляване, и не му оставя възможност да задели ресурси, за да ѝ противодейства. Това прави рушветчийството основен структурен елемент на нелибералната демокрация – без него тя е дългосрочно нестабилна и недоходна за върхушката си. Затова тя не допуска то да бъде ограничено – както и ограничаването на престъпността, ограничаването му е възможно единствено при замяната ѝ с либерална демокрация.

Феодалната система често търси предприемчивост и инициативност от чужбина, тъй като рискът да бъдат разпространени сред „стадото“, и да му дадат ресурси срещу нея, е по-нисък. За да ги набави, тя се опитва да привлече от чужбина инвеститори. Дошлите в страната икономически инициативи биват посрещнати с проста покана: добре дошли са да доят „добитъка“ до сухо, но трябва да споделят печалбите с феодалната каста. (Това за тях да остане достатъчно, за да си струва инвестирането, се гарантира.) Често от чуждите инвеститори се иска да назначат за управители хора на феодалната каста, „с местен опит ще постигнат по-добра печалба“ – но още по-важната задача на тези управители е поддържането на контрол върху „стадото“. (Значителна степен на чужди инвестиции във феодалната система се допуска само при стриктно спазване на това правило, иначе тя рискува да бъде дизруптирана.) Когато феодалите могат да допуснат екстремално изцеждане и обезправяване на „стадото“, и така да бъдат по-примамливи за чуждите инвеститори, те често имат и други искания, например за придобиване на технологично и друго ноу-хау от чуждите фирми, помощ в изолиране и филтриране на Интернет, в разпространение на лъжите им пред „стадото“, и т.н.

Взаимодействия на феодалната система с либерални демокрации

Когато феодалната каста открие възможност, тя активно се опитва да елиминира либералната демокрация в други страни, за да избегне сигурното надконкуриране от нея. Най-често тя търси и подкрепя политици на либералната демокрация, които имат желание да я превърнат в нелиберална и да станат де факто феодали, или пък социопати, които виждат демократичния ред като пречка пред реализирането на щенията си. Силно предпочитание се дава на корумпирани личности, които могат да бъдат контролирани чрез информацията за престъпленията им. Подкрепата се извършва по всякакви начини – финансиране по време на избори и извън тях, предоставяне на получена по разузнавателен път ключова информация, пропаганда в тяхна полза, обучение на тях или техни помощници в социално инженерство, изпращане на работа към тях на „специалисти“ с подходящ опит, в подходящи случаи военна подкрепа, и т.н. Политици, които са влиятелни, но не са достатъчно корумпирани или авторитарно настроени, също могат да бъдат подпомогнати, като правило чрез придаване към тях на „експерти“. (Които се грижат постепенно да ги „просветят“ в авторитаризма и/или корумпират, докато ги доведат до нужните предпочитания и/или степен на контрол върху тях.)

Силни и богати либерални демокрации също могат да играят асиметрични игри срещу бедни и слаби феодални системи, като им отпускат помощи срещу условия. Оптималната им стратегия е прецизен подбор на условията, комбиниран със затваряне на очите пред открадването на помощите от корумпирани феодали с влияние, които могат да бъдат използвани срещу системата. Така може да се постигне поддържане във феодалната система на демократични елементи, които ѝ пречат да бъде ефективна в агресията срещу либералните демокрации. При особено майсторска игра могат да постигнат дори перспектива феодалната каста да загуби единоначалието си и да развие вътрешни дрязги, които да ограничат способността ѝ да поддържа в страната си феодална система. Каквато и да е корумпираност в либералната демокрация в хода на този процес обаче е важна нейна слабост: феодалната система получава възможност да обърне процеса срещу нея, или да предаде информация за нея на друга, по-силна феодална система.

Ключова слабост на либералната демокрация, чрез която нелибералната я атакува, е допускането на корупция в обществото, и особено в политиката. Корупцията е по-излагащ на опасност фактор дори от дългогодишна липса на икономически растеж: ако той се дължи на обективни причини, различни от корупция, преобладаващият процент граждани в обществото виждат това и не са склонни да се вслушват в дезинформационната пропаганда на нелибералната демокрация. Корумпираността на върховете в либерална демокрация обаче води до рязка загуба на доверие на низините в тях, податливост към антидържавни внушения и конспиративни теории, и т.н. Това води до слабост в механизъм, специфичен за либералната демокрация: при нея гражданите държат повечето от властта, но малко от тях са достатъчно грамотни в социалното инженерство, за да разпознават мемове, инженерирани да увреждат и феодализират обществото им. Нелибералната демокрация не страда от тази слабост, тъй като при нея поданиците реално нямат власт, и убежденията и възгледите им реално са без значение. Нелиберална демокрация, която поддържа добро технологично ниво в областта на социалното инженерство, и има ефективни механизми за създаване и разпространение в либералните демокрации на дезинформация и конспиративни теории, лесно може да разложи и обезсили дори много силна либерална демокрация, която е допуснала значителна степен на корумпираност в управлението си. Затова корупцията е ключово оръжие на нелибералната демокрация срещу либералната, и ефективната борба срещу нея е въпрос на оцеляване на либералната демокрация.

Фактори, които повишават риска да попаднете в секта

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2196

Напоследък привличането към религиозни деноминации е важен дял от набирането на „активи“ от някои разузнавания. („Актив“ ще рече човек или група, успешно зомбирани чрез каквато и да било конфесия или кауза, и готови да изпълняват нарежданията, които им поставят служители на съответното разузнаване, дегизирани като авторитети от тази конфесия или кауза.)

Целта обикновено е „активите“ да бъдат впрегнати в служба на съответната държава и вреда на своята. По това лесно ще познаете маскираното като религия, конфесия или кауза разузнаване. Ако то ви пробутва авторитети само или предимно от дадена държава (евентуално поомесени с такива от вашата, за замазване на очите), бъдете леко подозрителни. Ако тази държава не е известна като световният център на съответната религия, конфесия или кауза, бъдете повече от леко подозрителни. Ако успоредно с това ви пропагандират как вашата държава е пропаднала в това отношение, и спешно се нуждае от спасяване чрез действия срещу нейните зли, зомбирани или служещи на Великия Враг управници, е разумно презумпцията ви да бъде за маскирано разузнаване до неоспоримо доказване на противното. Ако Великият Враг случайно е държава, която пропагандираната ви чрез авторитети държава смята за свой враг, или пък нещо, което се асоциира с нея, вече имате не презумпции, а заключение. И ви съветвам да бъдете силни и да го приемете веднага, въпреки че душата ви пищи от отнемането на комфорта ѝ. Разузнавания, които си служат с подобни измами, обикновено смятат „активите“ си за консуматив. Спасете се от тях, преди да бъдете употребени по еднократен начин.

Вярно е обаче и че разузнаванията обикновено работят изключително професионално, с научно създадени и изпитани методи – дори ако са увити в средновековна на вид опаковка, примерно старообрядчески религии или етно-базирани мистики. Разкъсването на тяхната зомбировка обикновено е много трудно дори за скептични и здравомислещи хора, и често е дори непосилно. По мои наблюдения, защитната сила на интелигентността срещу такава зомбировка клони към нулата. Ако мислите, че две-три висши образования или научни степени ще ви опазят от нея, това само ви прави по-лесна плячка. Същото впрочем важи за каквото и да е друго убеждение, че някакво ваше качество ви пази от зомбиране – по мои наблюдения това е единият от двата основни рискови фактора, които ви правят уязвими. (Другият е преживяване на тежки премеждия и житейски сътресения. Двата заедно обикновено означават сериозен реален риск.)

Затова публикувам тук описание как се решава сродна като характер, но значително по-лесна задача – как да избегнете попадане в секта. Повечето секти не работят чрез изпитани научни методи, и зомбировката им е далеч по-некадърна. (Има и изключения – сциентолози, секта на Муун и т.н. С тях трябва да се внимава значително повече.) Твърде често например стигат до крещящи сигнали, които отварят очите на повечето усетили се и няма да бъдат допуснати от едно разузнаване – тоталитарни порядки в сектата, искания да им припишете имуществото си, лидери които проповядват един начин на живот а водят прикрито друг, и т.н.

Описанието е откраднато най-безсрамно от шведския ежедневник Dagens Nyheter („Днешни новини“), и преведено през руски (уви, не зная шведски, а темата ми се струва наистина важна).

—-

Какво кара хората да се присъединяват към секти, в които по начало те не биха и помислили да влязат? Психологът Хокан Йерво и психотерапевтът Хелена Льофгрен смятат, че има редица фактори, които увеличават риска.

Често нещата започват с това, че срещаш едни мили хора, които проявяват интерес към теб като личност и ти помагат да се чувстваш важен. А малко по-късно се оказваш засмукан в секта. Отначало те привлича не идеологията или религията, а усещането за съпричастност. Чувството, че си част от единно цяло.

Така казват психологът и психотерапевтът, с които разговаря „Дагенс нюхетер“. И двамата имат дълъг опит от работа с хора, които са успявали да се измъкнат от тоталитарни организации и секти. Освен това, те самите също са членували в организации, близки до секти.

– Най-често нямаш и представа в какво се замесваш и какво става. Такъв избор много рядко се прави съзнателно – казва психологът Хокан Йерво, който заедно с Петер Далгрен е написал книгата „Влияние и манипулации“. По неговите думи, встъпващият в сектата се оказва въвлечен в определено обкръжение. Това става благодарение на скрито, много добре премислено манипулиране, което с времето става все по-силно. Накрая човекът попада в капан, от който е много трудно да се измъкне.

– Това става като наркотик, непрекъснато искаш повече и повече – казва психологът. Проблемът е свързан с това, че човек в същността си е социално същество, стадно животно, което иска да бъде добро, полезно и открито към другите, смята той. – Трудно е да се отнасяш към някого с подозрение, така не ти се иска. Ако всички се подозирахме един друг, обществото щеше да е много тъжно – казва той.

Хелена Льофгрен е виждала като терапевт много хора, които са избягали от секта и имат нужда от нейните консултации. Тя също е убедена, че е голяма рядкост някой да влезе в секта, разполагайки с пълната информация за нея. Според нея е много важно как близките се отнасят към човека, попаднал в секта. Най-голямата грешка е да кажат директно това, което мислят – че е бил измамен и че му промиват мозъка.

– Като реагирате така, вие затваряте всяка възможност за диалог. Осъждането е най-сигурният начин да накарате човека да престане да общува с вас – казва тя. Вместо това според нея е по-добре да бъдат създадени условия за доверителна беседа, в хода на която ще можете да задавате въпросите, които ви интересуват.

И тя, и Хокан Йерво сътрудничат с организацията „Източник на помощ“ (Hjälpkällan) – обединение, което подкрепя хора, измъкнали се от секти, и такива, които имат опит от участие в религиозни съобщества. И двамата са категорично несъгласни с представата, че в сектите биват притегляни хора, които се отнасят към особен тип на „слаби хора“.

– Не може да се каже, че има някакви определени типове личности, които е по-лесно да бъдат лъгани, или които са по-податливи на влияние от другите хора – казва Хокан Йерво. – По-скоро съществуват ситуации, в които човек е по-лесно да бъде замесен в нещо, в което по начало не би участвал. – И двамата смятат, че има редица фактори, които значително увеличават риска от попадане в секта. Особено внимание Хокан Йерво отделя на четири от тях:

1. Възраст между 16 и 26 години. В тази си възраст ние сме по-лесни за повлияване и по-открити, отколкото след това. Младият човек е по-раним, няма достатъчно опит и действа по-импулсивно.

2. Човек, останал без социални връзки. Без такива връзки човек е по-податлив на влияние. Затова младежите са особено уязвими, особено когато пътуват сами. – Много мошеници таргетират именно самотните пътуващи – казва Хокан Йерво. – Тези, които пътуват в компания, са значително по-защитени.

3. Хора, които смятат, че е трудно да бъдат излъгани. Хокан Йерво смята, че медиите не отделят достатъчно внимание на описването на тревожните сигнали, за които трябва да внимавате, ако не искате да се окажете в секта. Затова много хора не знаят за опасностите и смятат, че те не ги грозят.

4. Човек, който се интересува от всичко в живота и е открит за нови впечатления. Това са чудесни качества, казва Хокан Йерво. Но ако нямате късмет, можете да се окажете в лоша компания.

Хокан Йерво има и личен опит. На 20 години той е станал член на движението на сциентолозите, и е прекарал в него 14 години. Решението да завърши психология и да помага на изтръгналите се от тоталитарни организации тръгва оттам.

„Дагенс Нюхетер“: Какво ви накара да станете сциентолог?

Хокан Йерво: За мен бяха актуални всички изброени рискови фактори. Бях млад, току-що се бях преселил в Гьотеборг, където нямах познати, бях самотен и бях открит за живота. Възприемчив към всичко, се сблъсках със сциентолозите още първата седмица.

Хелена Льофгрен също е била в секта в младостта си – Християнската обединителна църква, по-известна като църквата на Муун, чиито членове твърдят, че Месията се е върнал на Земята в облика на лидера им.

– Бях на 23 години. Срещнах на улицата в Ню Йорк група много мили студенти, които се занимаваха с благотворителност, или поне така мислех тогава. Мина немалко време, преди да разбера, че става дума за нещо религиозно – разказва тя. Прекарала е в организацията две години, след което е била измъкната оттам по поръчка на родителите ѝ, и е преминала специален курс по „депрограмиране“. – За щастие, имах жилище, пари и приятели, така че можех да започна да се уча. Но ми трябваше и професионална помощ, за да се науча да живея по-нататък.

С времето Хелена Льофгрен е завършила психотерапия и е решила да специализира именно помощ за хора, които са се измъкнали от тоталитарни организации. Личната ѝ история е илюстрация как човек може да бъде въвлечен в нещо, което той всъщност не подкрепя, и дори не подозира, че това може да му се случи. По начало тя е смятала, че има имунитет към подобно влияние. Израсла е в открито семейство, където се говори свободно за политика и феминизъм. Работила е като програмист. Пътувала е много и е срещала най-различни хора.

– Смятах, че имам развити аналитични способности, добър интелект и бях напълно нерелигиозна. Това, че може да попадна в някаква странна религия, изобщо не се връзваше с мировъзрението ми. – Проблемът е, че много хора, които смятат встъпилите в секти за слаби или податливи на чуждо влияние, недооценяват възможните емоционални манипулации, смята тя.

– Човек не прави рационален и свободен избор. Той се намира под грубия натиск на чувствата. Имате ли усещането, че става нещо странно, значи е време да прекъснете нещата – казва тя.

Тези, които не успяват да устоят, плащат жестока цена. Човек предава себе си в ръцете на една висша власт и се отказва от правото да управлява собствения си живот. Започва да прави компромиси за нещата, които касаят личния му живот.

Когато попаднеш в света на сектантските идеи, откъсването може да бъде много трудно. Първото, което трябва да направиш, е да разбереш, че си на погрешен път. Но и това не е така просто. Задаването на критични въпроси или поставянето на нещата под съмнение е немислимо в тоталитарна група. Много хора скъсват връзките си с предишния живот, и така стават още по-уязвими за групата.

– Това е и целта ѝ. Но тогава вече нещата не ви изглеждат толкова благи. Идва неувереността. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се измъкнеш – казва Хокан Йерво. – Най-голямата грешка, която много допускат, е да се обърнеш със съмненията си към тези, които са те привлекли в сектата. От тях ще получиш единствено обвинения в измяна и в нарушаване на разни обещания.

„Дагенс Нюхетер“: Какво е нужно да направите?

Хокан Йерво: Тайно да планирате бягство и да се измъкнете. Много често ще ви се иска да приключите отношенията с добро, но ако те са деструктивни, това няма как да се случи. По-добре да избягате успешно, отколкото да се борите неуспешно.

Опитът на Хелена Льофгрен свидетелства, че начинът, моментът и причините за скъсването много зависят от от конкретния човек:

– Може би усещате, че даже децата ви започват вече да страдат от това. Още един сигнал: лидерите на сектата живеят не така, както проповядват пред другите.

Важно е после да получите професионална подкрепа. Човек става в сектата много уязвим и често запазва емоционална връзка с нея дори след напускането, добавя тя.

– Някои имат после нужда да разговарят дълго. Не им дават покой въпросите за вината и срама. Много от попадналите в секта като вече зрели хора имат нужда да разберат как биха могли за в бъдеще да имат доверие на околните и на самите себе си.

Кога трябва да внимавате

Хокан Йерво изброява няколко белега, които трябва да ви стреснат и предупредят, че сте близо до това да попаднете в секта:

1. Преувеличено дружелюбие. Човек започва бързо да се чувства много ценен, много го хвалят и му отделят много внимание.

2. Нов познат започва да ви моли за услуги, които не ви е много удобно да му направите

3. Очерняне на вашите приятели и роднини. Започва с дреболии, но постепенно стига дотам те да бъдат избутани напълно от живота ви.

4. Започвате да се отказвате от собствения си живот. Например преставате да ходите на тренировки, и/или да се срещате с приятелите си.

5. Внезапно всичко започва да ви изглежда непривлекателно. Появява се неувереност, не знаете как да се държите. Етапът на хваленето е отминал, все повече ви критикуват.

Отличителни белези на сектата

Колкото повече точки съвпадат, толкова по-вероятно е да става дума за опасна религиозна група или движение:

– Лидерите са винаги прави. Не може да бъдат критикувани, тъй като са по-развити от другите членове на организацията.

– Картината на света е черно-бяла. Ученията на движението са безупречни и безгрешни, критикуването им е неприемливо.

– Девизът винаги е „всичко или нищо“: членовете на движението трябва да правят всичко, което им се предписва, за да се развиват духовно.

– Има обвинения и контрол над мислите. Критичното мислене е грях.

– Участието в мероприятията на групата е задължително.

– Всеки, който иска да напусне движението, ще бъде заринат от нещастия. След смъртта си ще попадне в ада.

Facebook и руската дезинформационна война

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2191

Едно официално изявление на шефа на отдела за киберсигурност на Facebook. Всичко е казано ясно, стегнато и с примери.

Ако някой не разбира английски, може да ползва българския превод през Google Translate. Отвратителен е като качество, но все пак повечето неща се разбират. Ако някой хич не може да разбере за какво става дума, нека ми пише – ще се опитам да направя превод на страницата.

България не е между изброените страни. По моя неофициална информация обаче, същото се случва и тук. Просто във Facebook, YouTube и няколко други по-големи сайта още не са стигнали до чистене на опериращите у нас мрежи. Изглеждаме им по-маловажни от Румъния и прибалтийските републики. (Другата причина е, че руските пропагандни мрежи тук се поддържат предимно от физически намиращи се в България тролове.)

Не е луд който разпространява изгодни му лъжи и търси кого да зомбира, за да го използва като марионетка в масовки. Луд е който му вярва.

Нямам какво друго да добавя.

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии – 2

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2171

„И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.“

Това може да бъде чудесно – но може да бъде и страшно.

Преди десетилетия четох най-първия сценарий за филма „Сталкер“, написан лично от братя Стругацки. В него е дадено повече място и по-подробно описание на една легенда и загадка, която бива спомената и във филма на Андрей Тарковски – легендата за Бодливеца… За не-челите „Пикник край пътя“ и не-гледалите филма, идеята е следната.

В един момент Земята бива посетена от нещо – най-вероятно извънземни, безкрайно по-напреднали от нас, напълно неразбираеми и напълно лишени от интерес към нас. Когато нещото си тръгва, на шест места по света остават след него т.нар. Зони – места, където се виждат най-невероятни и неразбираеми неща, природните закони могат да са изкривени, всичко може да е смъртно опасно и т.н. Местата биват охранявани от армия и изучавани без особен успех от учени. И в тях често се промъкват т.нар. сталкери – отчаяни смелчаци, които се опитват да измъкнат оттам каквото странно могат и да го продават на който би го купил.

Сюжетът проследява пътуването на трима през една от тези Зони. Единият е писател, загубил вдъхновението си. Другият – учен, движен от възгледите си. Третият – сталкерът, който ги води. Целта им е нещо, наричано Машината на желанията – място, където се сбъдват най-съкровените желания на отишлия там… Движейки се през опасностите, те обсъждат историята на най-великия сталкер, живял някога – Бодливеца – и се опитват да разберат загадката му, за да си изяснят какво всъщност ги чака.

Бодливеца е сталкерът, открил Машината на желанията. И е разбрал, че входът към нея се пази от нещо, наричано Месомелачката. Първият, опитал се да влезе, почти винаги загива по ужасяващ начин. След него за кратко време може да се мине спокойно… Бодливеца неведнъж ходи до Машината на желанията, водейки със себе си по някого. И всеки път се връща сам и все по-богат. Един ден, неуспял да намери вече наивник, отвежда брат си. Връща се както винаги сам – и нечувано богат… Но няколко дни по-късно тръгва натам отново, сам. За смайване на всички се връща, и е най-богатият човек на света. И същата вечер се обесва.

Преодолели всичко и застанали пред Месомелачката, тримата разгадават загадката. След като е жертвал брат си, Бодливеца осъзнава в какво се е превърнал и съвестта му проговаря. След няколко дни той не издържа и тръгва към Машината на желанията, за да умре или да измоли обратно брат си, на каквато и да е цена. Преминава през Месомелачката, кой знае защо пуснат от нея – може би защото е бил в такова състояние, че тя не го е смятала за човешко същество. И се моли пред Машината на желанията, от дъното на душата си… Но когато се връща, вижда че брат му го няма, а само е получил още повече пари – че алчността му се е оказала по-съкровена от любовта към брат му. И когато разбира това, се обесва.

Случайност отваря пътя на тримата към Машината на желанията. Но вече никой от тях не смее да влезе. Разбрали са, че истински ужасното там не е Месомелачката, а самата Машина на желанията. С това, че изпълнява наистина най-съкровените ти желания, и така ти показва истинската ти същност…

Мисля си – колцина от нас наистина носят най-дълбоко в себе си именно тези честни, чисти и благородни желания, които всички сме убедени, че са нашата същност? Когато си пред очите на сума ти народ, е лесно да развалиш комфорта си, за да помогнеш на някого в беда. Но когато никой няма да разбере, ще имаш ли силите? Дали общество, в което гласуваме по всеки въпрос според истинския си усет за него, няма да се окаже глутница бесни кучета, в която всеки атакува и ръфа без задръжки всеки изпречил му се? Етиката е социално явление – има ли как да я има когато си извън социума?

Вероятно това ще може да се направи подлежащо на (само)регулиране, евентуално след няколко лоши инцидента, които да обяснят на достатъчно хора нуждата. Но колко от хората ще искат да се регулират, когато пак няма да има кой да ги види какво всъщност правят? И когато те самите няма да виждат как ИИ гласува за тях да бъдат пратени по дяволите помощите за самотни майки или инвалиди, и няма да ги мъчи каквото е останало от съвестта им? Чърчил казва, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател. Да го префразирам – най-добрият аргумент срещу такова общество е петминутен разговор със средния българин. Ако някой се съмнява, да заповяда да погледне мнението му за бежанците от войни и други ужаси. Масовият българин охотно е готов да изкара тези бежанци всякакви престъпници, само и само да не му се наложи да дели с тях някоя хипотетична стотинка. И да ги върне без колебание под куршумите или където ще мрат от глад, за да не му се мотаят… (А ако тук стане война, този българин ще бяга някъде и там ще се възмущава защо са го настанили в приют, където чаршафите не се перат всеки ден и храната не е като в ресторант. И уреди ли си статут там, моментално пак ще праща тези след него на опашката обратно да мрат… Дай му на този масов българин ИИ да гласува вместо него, па гледай дали ще го настрои гласуването да е хуманно и мъдро – или да е дребнаво и злобно по неговата си мярка. И най-лошото е, че не само ние сме така. Много други народности са по-добре от нас, но твърде малко са толкова по-добре, че мероприятието да доведе до вземане на що-годе достойни решения.)

Това може да изглежда много неприятно, но е само началото. Взимането впредвид какво масовите хора всъщност искат ще наруши един особено фундаментален баланс, от който зависи съществуването и развитието на цивилизацията ни – балансът между либерализъм и консерватизъм, между стремеж към промени и стремеж към избягването им. Подкрепата за консерватизма ще стане смазваща. Развитието ще запази някакви шансове единствено където има възможност подкрепящите го да се отделят физически от противниците му и да образуват ново общество, в което да са мнозинство и което да взема свои отделни решения накъде да се движи. (А след едно-две поколения, или дори просто след известно развитие желанието за напредък ще се изчерпи и това общество също ще стане консервативно, и искащите развитие ще трябва отново да се отделят…)

Има ли разрешение този проблем? Бях се натъкнал на него преди около двайсет и пет години, тогава той имаше за мен толкова абстрактен вид, че едва успявах изобщо да го разбера. Опитите да конструирам обществена система, която да се справя с този проблем, доведоха до нещо, което хич не ми харесваше. Утеших се с мисълта, че всичко това е мъглявите фантазии на млад и недоучен БАН-аджия. А за да не отива на вятъра трудът ми, използвах получения модел като вселена за литературни произведения. Произведението, което се развива в тази вселена – имам и други, повечето недовършени – някои от вас са го чели (в много недоработен вариант), надявам се до месец да излезе в печатен и електронен вид… Но май нещата вървят към това този модел наистина да се окаже реалистичен – и дори може би единственият дългосрочно жизнеспособен за човешката цивилизация.

… Но това е далечна перспектива. Има и други аспекти, които и в по-близък план касаят идеята за участие на ИИ в управлението, като продължение на нашето гласуване или дори като преки изпълнители в него. И които могат да превърнат тази идея в благословия или проклятие… Но за тях – в последващ запис.

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2170

Откакто имаме история, всяка голяма научно-техническа новост се е очаквало да промени света издъно. Компютрите. Генетиката преди тях. Преди нея – електричеството. Преди него – парата. Сигурно чак до огъня и слизането от дърветата… И за всяка е имало оптимисти, които са очаквали тя да спаси света, и песимисти, които са очаквали тя да го загроби.

А реалността се е оказвала някъде по средата. Всяка новост е носела и ползи, и вреди. Обикновено ползите са били повече – ако някой не вярва, да заповяда в някой африкански резерват да живее по дърветата, малкото пробвали твърдят, че било поучително. Но са били повече благодарение на тези разумни хора, които са търсели как да вземат всичко от ползите и да ограничат вредите колкото се може повече. Във водата оптимистът вижда спасение от жаждата, песимистът – наводнение което ще му отнесе къщата, а реалистът си построява къщата по-настрани от реката и слага в нея делви за съхраняване на вода. Леко противоречиво, но най-разумното.

По-долу ще откриете мнението на един от оптимистите – Джейми Съскайнд. Футурист и поддръжник на изкуствения интелект, той наскоро издаде книгата „Бъдещата политика“ (Future Politics). Едно от нещата, които предлага в нея, е използването на ИИ за целите на демокрацията. Не споделям оптимизма му на 100%, но мисля, че това мнение е важно да се чуе и знае.

И най-безсъвестно откраднах от fastcompany.com и преведох леко поредактирана извадка от книгата. Дано не ме вкарат в затвора за тази отвратителна кражба – а и да го направят, печелят всички умни хора, които четат български, а губя само аз. (Не, не се пробутвам за Левски, мащабите са несравними. Просто правя това, което всеки честен човек на мое място би направил.)

—-

Демокрацията е на кръстопът. С наближаващите междинни избори (за Конгрес на САЩ, през ноември 2018 г. – Григор) и президентските избори през 2020 г. на хоризонта, милиони американци се готвят да дадат доверието си на кандидати, чиято реторика е демократична, но в същото време не скриват намерението си да компрометират институциите, които ограничават властта на избраните лидери. Не само в САЩ, а навсякъде по света – от Бразилия до Унгария – гласоподавателите се обръщат към авторитарни лидери, които обещават да дадат властта на народа, но чиято дефиниция за „народа“ изключва повечето, които са различни от тях. Забележителното обаче е, че този „нелиберален“ завой в развитието на демокрацията не е най-голямото предизвикателство пред идеята за правителство на хората.

Цифровите технологии все повече разрушават допусканията и условията, които в течение на столетия са били основата на демокрацията. Фалшивите новини и поляризацията вече са познати теми на всеки, който се интересува от здравето на демокрацията. Само преди седмица Facebook съобщи, че удвоява персонала си, грижещ се за сигурността и обществото, на 20 000 души. В бъдещето обаче ще трябва да се справяме с много по-важната тема за демокрацията и ИИ, да задаваме въпроса кои решения могат и трябва да бъдат вземани от могъщи цифрови системи, и дали тези системи не биха представлявали хората по-добре от политиците, избрани в Конгреса.

Това е перспектива, която може да донесе славни успехи, но и ужасни рискове. Хенри Дейвид Торо пита през 1849 г.: „Е ли демокрацията, каквато я познаваме, последното възможно подобрение на управлението? Не е ли възможно да се отиде и още по-напред в признаването и организирането на правата на човека?“ Това е въпросът, който стои пред нас и днес.

Ние обичаме да разговаряме с тези, които харесваме, и да четем новини, които потвърждават убежденията ни. Информацията и хората, с които не сме съгласни, ги отграждаме от себе си. Технологията прави това за нас все по-лесно. Ако сте либерал, който следи в Twitter конкуренцията в изборите за Конгрес, средно 90% от информацията, която виждате, идва от демократи. Ако сте консерватор, 90% от тази информация идва от републиканци.

В зората на Интернет беше предсказано, че ще можем лесно да подбираме и определяме наша собствена информационна среда, като избираме какво ще четем на базата на политическата му ориентация. Все повече обаче това филтриране го вършат от наше име автоматични системи, които избират какво заслужава да бъде рапортувано и документирано, и решават колко контекст и подробности към него са необходими. Проблемът в това е, че светът, който аз виждам всеки ден, може да е напълно различен от този, който виждате вие.

Терминът „фалшиви новини“ (fake news) отначало беше използван за обозначаване на лъжите, които бяха лансирани и широко разпространявани из Интернет. Сега самият този термин вече е лишен от значението си, и бива използван за описване на каквото и да било, с което описващият не е съгласен. Някои платформи за социални медии са предприели мерки за борба с тях, но същността на онлайн комуникацията (както е проектирана към момента) способства за бързото разпространение на дезинформацията. Резултатът е така наречената политика, която не се вълнува от истината (post-truth politics). Замислете се за момент върху нещо: през последните три месеца на президентската надпревара в САЩ от 2016 г. водещите 20 фалшиви новини във Facebook са били споделяни, отбелязвани и коментирани повече пъти, отколкото водещите 20 реални новини от всички медии в САЩ заедно. (Включително Ню Йорк Таймс, Уошингтън Таймс, Хъфингтън Пост…) 75% от хората, видели заглавията на тези фалшиви новини, са ги вземали за истина.

За съжаление, същностната ни тенденция към групова поляризация води до това, че членовете на група, която споделя едни и същи възгледи, с течение на времето стават все по-крайни в тези възгледи. Както казва Кас Сънщайн, „именно хората, които най-вероятно няма да се вслушат в различни от техните мнения, са тези, които най-много имат нужда да ги чуят“. Ако нещата продължават по същия начин, с времето ще имаме все по-малко общи базови възгледи и споделен опит. Ако това се случи, разумните дискусии ще стават все по-трудни. Как можем да се съгласим за нещо, когато информационната ни среда ни кара да сме на различни мнения за всичко? Твърди се, че Ейбрахам Линкълн е казал: „Аз вярвам дълбоко в хората. Даде ли им се истината, можете да разчитате на тях да се справят с всяка национална криза. Големият проблем е да доведете до тях реалните факти.“

Кой ще ни доведе до реалните факти?

Важно е да знаем, че тези проблеми не са неизбежни. Можем да им намерим решения. Операторите на социални мрежи бавно въвеждат мерки за регулиране на дискусионните им пространства. Софтуерни инженери като тези на loomio.org се опитват да създадат идеални платформи за дискусия, като използват софтуер. Тайванската платформа vTaiwan е позволила да се постигне консенсус по важни елементи на обществената политика, включително политика за онлайн продажби на алкохол, регулация на споделянето на автомобилни пътувания и закони, които управляват споделената икономика и Airbnb. Цифровизирането на проверката на факти и идентифицирането на тролове набират обороти, вече започва автоматизирането им, макар и засега несъвършено. Тези усилия са важни. Оцеляването на дискусията като инструмент за решаване на проблеми за в бъдеще зависи в голяма степен от успеха им.

Ясно е, че простият пазар на идеи, колкото и примамливо да звучи идеята, може да не е най-доброто. Ако съдържанието се разпределя и приоритизира според колко цъкания биват правени върху него (и колко рекламен приход носи като резултат), често истината ще бъде жертвана. Ако стаята за дискусии е доминирана от който държи властта да филтрира, или пък контролира най-агресивната армия от ботове, дискусиите ще бъдат изкривени в полза на тези с по-мощната технология, а не тези с по-добрите идеи. Дискусионната демокрация има нужда от форум за задълбочено обсъждане, не от пазар с кресливи търговци.

Както вече виждаме, за в бъдеще тези, които контролират цифровите платформи, все повече ще определят свободата на словото на другите. Понастоящем технологичните фирми стават по-решителни в ограничаването на изказванията, очевидно насочени към сеене на омраза. Твърде малко от нас са се натъжили, когато Apple премахнаха от платформата си няколко приложения, които твърдяха, че били лекували гейове от тяхната сексуалност. Нито пък когато няколко разпространители на съдържание спряха да разпространяват това на ултрадесни групи на омразата след събитията в Шарлотесвил през 2017 г. (Мрежата за разпространение Cloudfare спря акаунта на неонацисткия сайт Daily Stormer. Услугата за стрийминг на музика Spotify спря да разпространява музика от „групи на омразата“. Услугата за чат на тема игри Discord спря акаунти, свързани с демонстрацията в Шарлотесвил. Фейсбук забрани някои крайно десни групи с имена като „Рицарят с червените криле“ (Red Winged Knight), „Обединени бели националисти“ (White Nationalists United), „Десен взвод на смъртта“ (Right Wing Death Squad) и „Авангард на Америка“ (Vanguard America).

Но какво става, когато Facebook премахна и страницата на кмета на голям кюрдски град, въпреки че беше лайкната от повече от четиристотин хиляди души? Според Зейнеп Тюфекчи, Facebook са предприели това, понеже не са могли да различат обикновено съдържание, което просто е за кюрдите и тяхната култура, от пропаганда, публикувана от ПКК, която е определена като терористична организация от U.S. State Department. По думите на Тюфекчи, „това е все едно да блокираш всяка страница, на която има детелина или леприкорн, понеже била страница на Ирландската републиканска армия“.

Целта ми не е да критикувам тези отделни решения – всяка година се правят милиони като тях, много от автоматични системи. По-важното е, че властта да се решава какво трябва да бъде смятано за толкова неприятно, отвращаващо, плашещо, нараняващо или обидно, че не бива изобщо да бъде споменавано, има значителен ефект върху качеството на на нашите дискусии. Не е ясно защо така наречените „насоки за общността“ се очаква да са най-добрият начин това да се управлява на системно ниво; в крайна сметка, засегнатата общност е политическата общност като цяло. Да се твърди, че тези платформи са като частни дискусионни клубове, е наивно: те са новите агори, и техните ефекти засягат всички нас.

Идеята за абсолютно неограничена свобода на словото в дигиталните платформи определено е неприемлива по начало. Още през деветнадесетото столетие философът Джон Стюърт Мил приема, че определени ограничения са необходими. Той дава примера, че е приемливо да напишеш във вестника, че „търговците на царевица докарват бедните до глад“, но не е приемливо да крещиш точно същото пред разгневена тълпа, събрала се пред къщата на търговец на царевица. Мил е разбирал, че не бива да се колебаем да въвеждаме правила, които определят формите на изказване, за разлика от тези, които определят съдържанието на казаното. Както не е прекалено опасно за свободата на словото да не може да се крещи в жилищен квартал посреднощ, също така можем спокойно да приемем, че обсъжданията онлайн трябва да бъдат водени в съответствие с правила, които ясно и честно определят кой може да говори, кога, за колко време и т.н. Разгневената тълпа на Мил е много лесно да бъде събрана, физически или дигитално, с технологиите, с които разполагаме.

Няма да е трудно да припишем вината за политиката, която не се вълнува от истината, само на цифровите технологии. Истината (!) е, че хората имат дълга и богата история на използване на измамата за политически цели. Описанието от 1963 г. на Ричард Хофщатер за „параноидния стил“ в политическия живот – „настървено преувеличаване, подозрителност и фантазии за конспирации“ – все едно е казано за днешното време. Такова е и оплакването на Джордж Оруел в неговия дневник от 1942 г.:

„Всички ние се давим в мръсотия. Когато говоря с който и да е, или чета писанията на който и да е, който има някакъв проблем с някого или нещо, имам усещането че интелектуалната честност и балансираната преценка просто са изчезнали от лицето на земята. […] Всеки просто „защитава тезата си“, като умишлено заглушава гледната точка на другия, и нещо повече, с абсолютна безчувственост към всякакви страдания освен неговите собствени и тези на неговите приятели.“

Демокрация на ИИ

Погледнем ли напред в бъдещето, вече ще сме разбрали, че една от основните цели на демокрацията е да освободи информацията и познанието, съхранени в умовете на хората, и да ги приложи в политиката. Но ако се замислите, изборите и референдумите не създават кой знае каква съкровищница от информация. Гласуване по малък брой въпроси – обикновено кандидатите на коя партия подкрепяте – създава твърде малък брой точки за данни. Поставено в контекста на все по-квантифицирано общество, генерираното от избирателния процес количество информация – дори като се вземат предвид частните допитвания – е смешно малко. Вземете предвид и че през 2020 г. се очаква на всеки два часа да генерираме толкова информация, колкото цивилизацията ни е генерирала от появата си до 2003 г. Тази информация ще създава отчет за човешкия живот, който би бил непредставим за предшествениците ни.
И това поставя въпроса: защо да управляваме на базата на една чавка в квадратче веднъж на четири години?

Когато съберем накуп и синтезираме големи количества от наличните данни – давайки еднаква тежест на интересите, предпочитанията и стойностите на всеки – ние можем да създадем най-ясният и най-пълен портрет на общото добро. При този модел политиката ще може да бъде базирана на несравнимо богата и точна картина на животите ни: какво правим, от какво имаме нужда, какво мислим, какво казваме, как се чувстваме. Тези данни ще бъдат непрекъснато актуални, ъпдейтвани в реално време, вместо събирани веднъж на четири или пет години. На теория те биха позволили по-добра политическа равнопоставеност, тъй като ще бъдат събирани от всички поравно, а не само от политически активните. И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.

Системите за машинно обучение са все по-способни да научават нашите възгледи от това, което казваме, и вече съществуват технологии за анализиране на общественото мнение чрез обработка на популярните позиции в социалните медии. Дигиталните системи вече предсказват индивидуалните ни възгледи с все по-голяма точност. Алгоритъмът на Facebook например на базата на само 10 лайка вече може да предсказва позициите ни по теми по-добре от колегите ни, на базата на 150 – по-добре от членовете на семейството ни, на базата на 300 – по-добре от съпругата / съпруга ни. И това е нищожно количество информация в сравнение с това, което ще бъде достъпно в близкото бъдеще.

Логичният следващ въпрос е: каква роля ще играе за в бъдеще изкуственият интелект в управлението на делата човешки?

Знаем, че вече има стотици, ако не и хиляди задачи и дейности, които преди са били правени само от хора, които сега могат да се правят от ИИ, често по-добре и в много по-големи размери. Тези системи вече могат да бият най-добрите играчи-хора в почти всички игри. Имаме всички основания да очакваме не само че тези системи ще стават все по-добри за в бъдеще, но и че подобряването им ще се ускорява все повече и повече.

Ние все повече доверяваме на ИИ системи задачи с най-висока важност и към които сме най-чувствителни. От наше име те търгуват стоки и дялове за милиарди долари, съобщават новините и диагностицират фатални заболявания. В близкото бъдеще те ще шофират нашите коли вместо нас, и ние ще разчитаме да ни докарат безопасно където трябва. Вече нямаме проблеми да поверяваме живота и доходите си в (метафоричните) ръце на ИИ системи. И тъй като те ще стават експлозивно все по-способни, комфортът ни ще бъде все по-оправдан.

При това положение не е неразумно, да не говорим за налудничаво, да попитаме при какви условия бихме позволили на ИИ системи да участват в някои от функциите на правителството. Ако Deep Knowledge Ventures – базирана в Хонг Конг инвеститорска фирма – може да повери избора на борд на директорите ѝ на алгоритъм, би ли било много странно в бъдещето да поверим на ИИ система управлението на местните водопроводни услуги или енергийни доставки? Време е специалистите по политическа теория да приемат сериозно идеята, че политиката – точно както търговията и много професии – може да се окаже подходяща кариера за изкуствения интелект.

Най-първо бихме могли да използваме простички ИИ системи, за да ни помогнат да правим изборите, които демокрацията изисква от нас. Вече съществуват приложения, които ни съветват за кого да гласуваме на базата на нашите отговори на въпроси. Едно такова приложение се рекламира като „уреждане на политически романси“, което звучи малко като отиване на среща на сляпо с неприятно изглеждащ политик, който ви чака на бара. За в бъдеще подобни приложения ще стават все по-сложни, черпейки информация не от въпросници, а от данните, които показват реалните ни животи и приоритети.

По-нататък може би дори бихме позволили на подобни системи да гласуват вместо нас в демократичния процес. Това би включвало делегиране на правомощия (за по-дребни или по-големи неща, според както решим) на специализирани системи, на които вярваме да определят нашите интереси по-точно, отколкото ние можем. Облагане с данъци, помощи за консуматори, екологични политики, финансови регулации – всичко това са области, където сложността или необразоваността ни могат да ни окуражат да упълномощим ИИ система да вземе решението вместо нас, на базата на каквото то знае за нашия опит и предпочитания. При интензивна пряка демокрация от типа, описан по-горе, делегирането на гласа ви на доверена ИИ система може да спести доста часове на ден.

Още по-напредничав модел може да включва централно правителство, което прави допитвания до популацията хиляди пъти дневно, вместо по веднъж на четири години, без да се налага да му отделяме време. ИИ системи могат да отговарят на правителствени нано-гласувания от наше име, с мигновена скорост, и отговорите им няма да се налага да бъдат ограничавани до просто да или не. Те биха могли да съдържат условия (моят гражданин подкрепя този аспект на това предложение, но е против онзи аспект) или степени на отношение (моят гражданин е донякъде против това, но категорично подкрепя онова). Такъв модел ще може да твърди с много повече основание, че взема предвид интересите на обществото, отколкото моделът, който използваме днес.

С времето ИИ могат да вземат участие дори в законодателния процес, като помагат да се съставят предложения за закони или техни промени. Още по-нататък дори бихме могли да позволим на ИИ, легализирани като юридически лица, да биват избирани на административни и технически позиции в правителства.

ИИ системите могат да участват в демокрацията, като в същото време остават подчинени на традиционните демократични процеси като човешки обсъждания и гласувания. Също така, те могат да бъдат подчинени на етиката на човешките си господари. Не бива да е необходимо хората да предават на тях своите морални преценки, ако не желаят.

Въпреки всичко, към идеята за ИИ-базирана демокрация има и сериозни възражения. Най-първото сред тях е възражението за прозрачност: можем ли наистина да наричаме една система демократична, ако не можем да разберем основата на решенията, които се вземат от наше име? Въпреки че ИИ-базираната демокрацията може да ни направи по-свободни и проспериращи в ежедневието ни, тя също така може да ни превърне в роби на системите, които вземат решения от наше име. Не е трудно да си представим как Перикъл клати глава с отвращение.

В миналото хората са били подготвени при определени обстоятелства да предават политическите си права на могъщи недостъпни интелекти. Преди да са имали крале, евреите от Стария завет са живеели, без да се занимават с политика. Били са подчинение единствено на Бог, обвързани от клетвата, която предшествениците им са дали пред него. Древните гърци са се водели по поличби и оракули. Римляните са се ръководели от звездите. Тези практики сега ни изглеждат глупави и далечни, неадекватни към познанията ни за рационалност и научен метод. Те обаче ни карат да се замислим. Колко далеч сме готови да стигнем – и какво сме готови да жертваме – за да постигнем система за управление, която наистина представлява хората?

—-

Ентусиазира ли лично мен идеята за ИИ-та, които гласуват от мое име? Не особено. Надявам се да смогна да разкажа защо, в последващ запис. Но диагнозата на съвремието ни – и описанието на традициите на тази диагноза – е толкова точно, че дори само то вече си заслужава четенето.

А пък мисля, че и в идеята за гласуващите и дори за управляващите ИИ системи има хляб, ако бъде реализирана правилно – но това вече е друга тема.

За Търговския регистър

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2154

Вече седмица държавата ни си няма Търговски регистър.

Информацията за причините е, да го кажем най-учтиво, противоречива. Нямало е техническа повреда, само че няколко дискови масива са си отишли. Данните не са били изгубени, но основният им масив е станал недостъпен. Основният масив данни е изгубен, но е имало бекъпи. Имало е бекъпи, но не могат да бъдат възстановени… Лично на мен едно птиченце ми каза, че всичката информация в Търговския регистър е унищожена, не поради злонамереност а поради технически провал, и в момента бива събирана „отдругаде“. (Не са ми казали откъде, но предполагам, че от други държавни институции и/или от фирми, които са купували от ТР тази информация. А е и без значение – от значение е, че един от най-ключовите масиви информация в България е унищожен от създадената да го поддържа институция поради некадърност.)

Ако това е вярно, е безсмислено да очакваме фирмената информация в ТР да бъде възстановена по-рано от понеделник. (Не е ясно кой понеделник – вероятно някой скорошен, но все пак. 25 терабайта, или колкото там са данните, няма как да се изкопират за час-два в реалните ни условия.) По-интересният въпрос обаче е как се е случило така, че тази информация е изгубена.

За мен този въпрос е загадка. Вярно е, че значителна част от поръчките за техническата поддръжка и оборудването на регистъра са „спечелени“ (знаем как в България става това) от фирми с основна дейност фризьорство и туризъм. Знаем и че в България се назначават свои, след което им се възлагат задачи като за умни – сигурна рецепта за провал. Но все пак недоумявам как поне един там не осъзна накъде вървят технически, докато не е станало късно. Това означава, че некомпетентността, безхаберието, безконтролността и безнаказаността са абсолютни, пълни и стопроцентови. И че персоналът на Регистъра – за чистачките и служителките по гишетата не знам, но ръководството твърдо – е редно да се лустрира с доживотна забрана за заемане на държавни или общински длъжности. Диагнозата „особено опасен некадърник“ не е от вчера.

За последните години Регистърът е похарчил над 6 милиона лева за техническа поддръжка и снабдяване с ИТ оборудване. Моята ситна и смешна фирма би се наела да изгради основната инфраструктура, която да съхранява и гарантира наличността на техните данни, за под 60 000 лева. (Не, това не е предложение – знам кога и стотинка ще бъде дадена от днешните властници на някой, който не е „чичов“. Просто се опитвам да подкрепя с опита си илюстрацията колко мои и ваши пари са пропилени – иначе казано, изкрадени. Над сто пъти повече от необходимото.) Изглежда, че да откраднат 99% от тези пари им е било малко, и са откраднали и последния 1%. Иначе просто сега нямаше да се случи каквото се случи.

В момента разследвали. Щели да кажат кои са виновните. Щели да направят централно хранилище за данни, че да не се губели… Абе, аланкоолу, ако Регистърът даваше по предназначение дори само 1% от отпуснатите му за ИТ оборудване средства, нужда от централно хранилище за данни няма да има – данните няма да се губят при никакви реални обстоятелства!

При това положение кои са виновните е абсолютно ясно. Тези, които сега ни обещават да похарчат още пари. За да се случи нещо различно от това, което се случва, когато те харчат пари… Само на мен ли това ми звучи, хм, неубедително?

Ако не, значи кои са виновните наистина е ясно. Не, не тези. Забравили сте приказката за лудия и зелника… Виновните сме ние – вие и аз. И сме виновни с това, че се оправдаваме, вместо да действаме.

Какво можем да действаме ли? Като начало, да направим медии, които да не са задкулисна собственост на все същия „успял млад мъж“. Да откъснем от собствените си постни залъци, за да бъдат те свестни и стабилни – спонсорира ли ги друг, ще служат на него, а не на нас. Да се грижим те да казват истината, каквато е, независимо колко смелост иска това. Да работят от чужбина, ако трябва (нищо чудно да трябва). Да показват всяка гледна точка, да се опитват да бъдат обективни, да заслужат доверието на хората. И да се погрижим тези медии да стигнат до всеки българин, за да може той да чуе истината и да го убедят, че тя е това, а не каквото професионалните лъжци му наливат в ушите. Истината е, която може да го направи свободен.

Да, после ще има още много работа. Създаване на некорумпирани и некукловодени партии, застъпване за тях, финансиране за тях пак от полупразните ни джобове, борба за регистрирането им, утвърждаването им, за спечелване на хората за тях. И после непрекъснатото им контролиране с желязна ръка, и заставяне да се чистят от всеки промъкнал се корупционер или изкушен духовен бедняк. И да правят промените, които малко по малко ще започнат да ни вадят от блатото – срещу обединената, отлично координирана и подплатена с много милиарди съпротива на тези, които ни вкараха и държат в това блато, за да сме техният добитък. И които притежават цялата ни държава, включително нас… Да, трудно и бавно е. Никой не твърди, че еволюцията от добитък към хора е лесна и бърза – освен измамниците, естествено.

Първата стъпка обаче са медиите. Слава богу, живеем във времена на Интернет. Няма как шепичка клептократи да забрани достъпа на обикновените хора до печатниците и радиото и с това да пресече всички възможности за разпространение на информация. Можем да ги създадем.

Да, и заради националните ни особености ще ни е много трудно. Който не се е опитвал да пробуди българите да се борят за свободата си, той не знае какво значи онова „Народе????“ в тефтерчето на Левски.

Но въпреки всичко трябва да пробваме. Не успеем ли, ще се затрием като народ – ще се спасяваме поединично в емиграция, бягайки всъщност от оставащите тук българи, докато последният не дръпне шалтера.

Трети вариант няма. Избираме сами – с действията или бездействието си.

За антифриза… и още нещо.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2152

Преди няколко месеца присъствах на следния диалог:

– Синоптиците казаха, че ще стане много студено и охлажданията на колите рискуват да замръзнат. Препоръчаха да досипем антифриз. Аз обаче не съм съгласен.

– Че защо? Наистина ще намали вероятността охлаждането ти да замръзне. Може да те спаси от голяма неприятност.

– Защото в магазина не намерих чист концентрат. Ще е безотговорно да сипя друго.

– Навсякъде имат 95%, а ние стандартно караме със смес една трета чист и две трети вода. Ако досипеш, ще си много по-добре.

– Глупости! Ако ще да е 99%, все пак в него има и 1% вода. Защо да я добавям? Все едно наличната вече в охлаждането е малко…

Събеседникът му кимна и се съгласи. Останалите наоколо – също (с изключение на мен).

Можете ли да предположите каква е работата?

Не, човекът с колата не беше шегаджия. Той искрено вярваше в това, което каза.

Събеседникът му също прие мнението му и се съгласи с него искрено. Всички други присъстващи – също.

Никой от тях не е малоумен, нито пък психично болен. (Поне официално.) Към половината, доколкото зная, са висшисти.

Нито пък в момента са били подопитни в сеанс по хипноза, или пък натровени с нещо психотропно. (Поне доколкото ми е известно.)

Този с колата не беше началник на останалите, нито който и да е от тях зависеше от него в каквото и да е отношение. (Доколкото знам.)

Не беше първи април. Не бяха актьори в представление. Не бяха участници в опит на психолог. (Доколкото знам.)

Бяха най-обикновени хора, точно като вас и мен. Този с колата си имаше мнение по въпроса и наистина убеди другите в него.

Но защо тогава не убеди мен? А подозирам, че и вас?

Или може би все пак всички сме зомбирани, без да го знаем? И моето дефектирало от компютрите мислене не е могло да вземе ясно обозначения завой, и е изхвърчало от старателно подготвения коловоз?

Или пък простата математика е измама, старателно наложена световна конспирация, и другите разсъждават нормално, а аз греша?

Добре. Ето отговора на загадката:

Промених малко разговора. В оригинал беше на друга тема:

– Демографите казаха, че заради спадналата раждаемост нашето поколение може да остане без пенсии, като остареем. Препоръчаха да приемем бежанци и имигранти. Аз обаче съм против.

– Че защо? Пенсиите наистина се събират от данъците на работещите. Така ще си подсигуриш да имаш пенсия, като остарееш.

– Защото сред бежанците и имигрантите има и престъпници. Ще е безотговорно да ги приемем.

– Ние и сега имаме престъпност. Сред имигрантите и бежанците тя като правило е в пъти по-ниска. Така че даже ще сме по-добре.

– Глупости! Ако ще един престъпник да има сред тях, пак е в добавка. Защо да го приемам? Все едно нашите не ни стигат…

Логиката е същата. Механизмите зад нещата – също. Но подозирам, че немалко от вас, мили мои читатели, виждат двата случая различно. Логиката им казва, че двете са еднакви, но емоциите крещят – не е така, различни са, антифризът е едно, а терористите с чалми съвсем друго…

А къде е истината – решете сами.

The Challenges of Opening a Data Center — Part 2

Post Syndicated from Roderick Bauer original https://www.backblaze.com/blog/factors-for-choosing-data-center/

Rows of storage pods in a data center

This is part two of a series on the factors that an organization needs to consider when opening a data center and the challenges that must be met in the process.

In Part 1 of this series, we looked at the different types of data centers, the importance of location in planning a data center, data center certification, and the single most expensive factor in running a data center, power.

In Part 2, we continue to look at factors that need to considered both by those interested in a dedicated data center and those seeking to colocate in an existing center.

Power (continued from Part 1)

In part 1, we began our discussion of the power requirements of data centers.

As we discussed, redundancy and failover is a chief requirement for data center power. A redundantly designed power supply system is also a necessity for maintenance, as it enables repairs to be performed on one network, for example, without having to turn off servers, databases, or electrical equipment.

Power Path

The common critical components of a data center’s power flow are:

  • Utility Supply
  • Generators
  • Transfer Switches
  • Distribution Panels
  • Uninterruptible Power Supplies (UPS)
  • PDUs

Utility Supply is the power that comes from one or more utility grids. While most of us consider the grid to be our primary power supply (hats off to those of you who manage to live off the grid), politics, economics, and distribution make utility supply power susceptible to outages, which is why data centers must have autonomous power available to maintain availability.

Generators are used to supply power when the utility supply is unavailable. They convert mechanical energy, usually from motors, to electrical energy.

Transfer Switches are used to transfer electric load from one source or electrical device to another, such as from one utility line to another, from a generator to a utility, or between generators. The transfer could be manually activated or automatic to ensure continuous electrical power.

Distribution Panels get the power where it needs to go, taking a power feed and dividing it into separate circuits to supply multiple loads.

A UPS, as we touched on earlier, ensures that continuous power is available even when the main power source isn’t. It often consists of batteries that can come online almost instantaneously when the current power ceases. The power from a UPS does not have to last a long time as it is considered an emergency measure until the main power source can be restored. Another function of the UPS is to filter and stabilize the power from the main power supply.

Data Center UPS

Data center UPSs

PDU stands for the Power Distribution Unit and is the device that distributes power to the individual pieces of equipment.

Network

After power, the networking connections to the data center are of prime importance. Can the data center obtain and maintain high-speed networking connections to the building? With networking, as with all aspects of a data center, availability is a primary consideration. Data center designers think of all possible ways service can be interrupted or lost, even briefly. Details such as the vulnerabilities in the route the network connections make from the core network (the backhaul) to the center, and where network connections enter and exit a building, must be taken into consideration in network and data center design.

Routers and switches are used to transport traffic between the servers in the data center and the core network. Just as with power, network redundancy is a prime factor in maintaining availability of data center services. Two or more upstream service providers are required to ensure that availability.

How fast a customer can transfer data to a data center is affected by: 1) the speed of the connections the data center has with the outside world, 2) the quality of the connections between the customer and the data center, and 3) the distance of the route from customer to the data center. The longer the length of the route and the greater the number of packets that must be transferred, the more significant a factor will be played by latency in the data transfer. Latency is the delay before a transfer of data begins following an instruction for its transfer. Generally latency, not speed, will be the most significant factor in transferring data to and from a data center. Packets transferred using the TCP/IP protocol suite, which is the conceptual model and set of communications protocols used on the internet and similar computer networks, must be acknowledged when received (ACK’d) and requires a communications roundtrip for each packet. If the data is in larger packets, the number of ACKs required is reduced, so latency will be a smaller factor in the overall network communications speed.

Latency generally will be less significant for data storage transfers than for cloud computing. Optimizations such as multi-threading, which is used in Backblaze’s Cloud Backup service, will generally improve overall transfer throughput if sufficient bandwidth is available.

Those interested in testing the overall speed and latency of their connection to Backblaze’s data centers can use the Check Your Bandwidth tool on our website.
Data center telecommunications equipment

Data center telecommunications equipment

Data center under floor cable runs

Data center under floor cable runs

Cooling

Computer, networking, and power generation equipment generates heat, and there are a number of solutions employed to rid a data center of that heat. The location and climate of the data center is of great importance to the data center designer because the climatic conditions dictate to a large degree what cooling technologies should be deployed that in turn affect the power used and the cost of using that power. The power required and cost needed to manage a data center in a warm, humid climate will vary greatly from managing one in a cool, dry climate. Innovation is strong in this area and many new approaches to efficient and cost-effective cooling are used in the latest data centers.

Switch's uninterruptible, multi-system, HVAC Data Center Cooling Units

Switch’s uninterruptible, multi-system, HVAC Data Center Cooling Units

There are three primary ways data center cooling can be achieved:

Room Cooling cools the entire operating area of the data center. This method can be suitable for small data centers, but becomes more difficult and inefficient as IT equipment density and center size increase.

Row Cooling concentrates on cooling a data center on a row by row basis. In its simplest form, hot aisle/cold aisle data center design involves lining up server racks in alternating rows with cold air intakes facing one way and hot air exhausts facing the other. The rows composed of rack fronts are called cold aisles. Typically, cold aisles face air conditioner output ducts. The rows the heated exhausts pour into are called hot aisles. Typically, hot aisles face air conditioner return ducts.

Rack Cooling tackles cooling on a rack by rack basis. Air-conditioning units are dedicated to specific racks. This approach allows for maximum densities to be deployed per rack. This works best in data centers with fully loaded racks, otherwise there would be too much cooling capacity, and the air-conditioning losses alone could exceed the total IT load.

Security

Data Centers are high-security facilities as they house business, government, and other data that contains personal, financial, and other secure information about businesses and individuals.

This list contains the physical-security considerations when opening or co-locating in a data center:

Layered Security Zones. Systems and processes are deployed to allow only authorized personnel in certain areas of the data center. Examples include keycard access, alarm systems, mantraps, secure doors, and staffed checkpoints.

Physical Barriers. Physical barriers, fencing and reinforced walls are used to protect facilities. In a colocation facility, one customers’ racks and servers are often inaccessible to other customers colocating in the same data center.

Backblaze racks secured in the data center

Backblaze racks secured in the data center

Monitoring Systems. Advanced surveillance technology monitors and records activity on approaching driveways, building entrances, exits, loading areas, and equipment areas. These systems also can be used to monitor and detect fire and water emergencies, providing early detection and notification before significant damage results.

Top-tier providers evaluate their data center security and facilities on an ongoing basis. Technology becomes outdated quickly, so providers must stay-on-top of new approaches and technologies in order to protect valuable IT assets.

To pass into high security areas of a data center requires passing through a security checkpoint where credentials are verified.

Data Center security

The gauntlet of cameras and steel bars one must pass before entering this data center

Facilities and Services

Data center colocation providers often differentiate themselves by offering value-added services. In addition to the required space, power, cooling, connectivity and security capabilities, the best solutions provide several on-site amenities. These accommodations include offices and workstations, conference rooms, and access to phones, copy machines, and office equipment.

Additional features may consist of kitchen facilities, break rooms and relaxation lounges, storage facilities for client equipment, and secure loading docks and freight elevators.

Moving into A Data Center

Moving into a data center is a major job for any organization. We wrote a post last year, Desert To Data in 7 Days — Our New Phoenix Data Center, about what it was like to move into our new data center in Phoenix, Arizona.

Desert To Data in 7 Days — Our New Phoenix Data Center

Visiting a Data Center

Our Director of Product Marketing Andy Klein wrote a popular post last year on what it’s like to visit a data center called A Day in the Life of a Data Center.

A Day in the Life of a Data Center

Would you Like to Know More about The Challenges of Opening and Running a Data Center?

That’s it for part 2 of this series. If readers are interested, we could write a post about some of the new technologies and trends affecting data center design and use. Please let us know in the comments.

Here's a tip!Here’s a tip on finding all the posts tagged with data center on our blog. Just follow https://www.backblaze.com/blog/tag/data-center/.

Don’t miss future posts on data centers and other topics, including hard drive stats, cloud storage, and tips and tricks for backing up to the cloud. Use the Join button above to receive notification of future posts on our blog.

The post The Challenges of Opening a Data Center — Part 2 appeared first on Backblaze Blog | Cloud Storage & Cloud Backup.

Cabinet of Secret Documents from Australia

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2018/02/cabinet_of_secr.html

This story of leaked Australian government secrets is unlike any other I’ve heard:

It begins at a second-hand shop in Canberra, where ex-government furniture is sold off cheaply.

The deals can be even cheaper when the items in question are two heavy filing cabinets to which no-one can find the keys.

They were purchased for small change and sat unopened for some months until the locks were attacked with a drill.

Inside was the trove of documents now known as The Cabinet Files.

The thousands of pages reveal the inner workings of five separate governments and span nearly a decade.

Nearly all the files are classified, some as “top secret” or “AUSTEO”, which means they are to be seen by Australian eyes only.

Yes, that really happened. The person who bought and opened the file cabinets contacted the Australian Broadcasting Corp, who is now publishing a bunch of it.

There’s lots of interesting (and embarassing) stuff in the documents, although most of it is local politics. I am more interested in the government’s reaction to the incident: they’re pushing for a law making it illegal for the press to publish government secrets it received through unofficial channels.

“The one thing I would point out about the legislation that does concern me particularly is that classified information is an element of the offence,” he said.

“That is to say, if you’ve got a filing cabinet that is full of classified information … that means all the Crown has to prove if they’re prosecuting you is that it is classified ­ nothing else.

“They don’t have to prove that you knew it was classified, so knowledge is beside the point.”

[…]

Many groups have raised concerns, including media organisations who say they unfairly target journalists trying to do their job.

But really anyone could be prosecuted just for possessing classified information, regardless of whether they know about it.

That might include, for instance, if you stumbled across a folder of secret files in a regular skip bin while walking home and handed it over to a journalist.

This illustrates a fundamental misunderstanding of the threat. The Australian Broadcasting Corp gets their funding from the government, and was very restrained in what they published. They waited months before publishing as they coordinated with the Australian government. They allowed the government to secure the files, and then returned them. From the government’s perspective, they were the best possible media outlet to receive this information. If the government makes it illegal for the Australian press to publish this sort of material, the next time it will be sent to the BBC, the Guardian, the New York Times, or Wikileaks. And since people no longer read their news from newspapers sold in stores but on the Internet, the result will be just as many people reading the stories with far fewer redactions.

The proposed law is older than this leak, but the leak is giving it new life. The Australian opposition party is being cagey on whether they will support the law. They don’t want to appear weak on national security, so I’m not optimistic.

EDITED TO ADD (2/8): The Australian government backed down on that new security law.

EDITED TO ADD (2/13): Excellent political cartoon.

The problematic Wannacry North Korea attribution

Post Syndicated from Robert Graham original http://blog.erratasec.com/2018/01/the-problematic-wannacry-north-korea.html

Last month, the US government officially “attributed” the Wannacry ransomware worm to North Korea. This attribution has three flaws, which are a good lesson for attribution in general.

It was an accident

The most important fact about Wannacry is that it was an accident. We’ve had 30 years of experience with Internet worms teaching us that worms are always accidents. While launching worms may be intentional, their effects cannot be predicted. While they appear to have targets, like Slammer against South Korea, or Witty against the Pentagon, further analysis shows this was just a random effect that was impossible to predict ahead of time. Only in hindsight are these effects explainable.
We should hold those causing accidents accountable, too, but it’s a different accountability. The U.S. has caused more civilian deaths in its War on Terror than the terrorists caused triggering that war. But we hold these to be morally different: the terrorists targeted the innocent, whereas the U.S. takes great pains to avoid civilian casualties. 
Since we are talking about blaming those responsible for accidents, we also must include the NSA in that mix. The NSA created, then allowed the release of, weaponized exploits. That’s like accidentally dropping a load of unexploded bombs near a village. When those bombs are then used, those having lost the weapons are held guilty along with those using them. Yes, while we should blame the hacker who added ETERNAL BLUE to their ransomware, we should also blame the NSA for losing control of ETERNAL BLUE.

A country and its assets are different

Was it North Korea, or hackers affilliated with North Korea? These aren’t the same.

It’s hard for North Korea to have hackers of its own. It doesn’t have citizens who grow up with computers to pick from. Moreover, an internal hacking corps would create tainted citizens exposed to dangerous outside ideas. Update: Some people have pointed out that Kim Il-sung University in the capital does have some contact with the outside world, with academics granted limited Internet access, so I guess some tainting is allowed. Still, what we know of North Korea hacking efforts largley comes from hackers they employ outside North Korea. It was the Lazurus Group, outside North Korea, that did Wannacry.
Instead, North Korea develops external hacking “assets”, supporting several external hacking groups in China, Japan, and South Korea. This is similar to how intelligence agencies develop human “assets” in foreign countries. While these assets do things for their handlers, they also have normal day jobs, and do many things that are wholly independent and even sometimes against their handler’s interests.
For example, this Muckrock FOIA dump shows how “CIA assets” independently worked for Castro and assassinated a Panamanian president. That they also worked for the CIA does not make the CIA responsible for the Panamanian assassination.
That CIA/intelligence assets work this way is well-known and uncontroversial. The fact that countries use hacker assets like this is the controversial part. These hackers do act independently, yet we refuse to consider this when we want to “attribute” attacks.

Attribution is political

We have far better attribution for the nPetya attacks. It was less accidental (they clearly desired to disrupt Ukraine), and the hackers were much closer to the Russian government (Russian citizens). Yet, the Trump administration isn’t fighting Russia, they are fighting North Korea, so they don’t officially attribute nPetya to Russia, but do attribute Wannacry to North Korea.
Trump is in conflict with North Korea. He is looking for ways to escalate the conflict. Attributing Wannacry helps achieve his political objectives.
That it was blatantly politics is demonstrated by the way it was released to the press. It wasn’t released in the normal way, where the administration can stand behind it, and get challenged on the particulars. Instead, it was pre-released through the normal system of “anonymous government officials” to the NYTimes, and then backed up with op-ed in the Wall Street Journal. The government leaks information like this when it’s weak, not when its strong.

The proper way is to release the evidence upon which the decision was made, so that the public can challenge it. Among the questions the public would ask is whether it they believe it was North Korea’s intention to cause precisely this effect, such as disabling the British NHS. Or, whether it was merely hackers “affiliated” with North Korea, or hackers carrying out North Korea’s orders. We cannot challenge the government this way because the government intentionally holds itself above such accountability.

Conclusion

We believe hacking groups tied to North Korea are responsible for Wannacry. Yet, even if that’s true, we still have three attribution problems. We still don’t know if that was intentional, in pursuit of some political goal, or an accident. We still don’t know if it was at the direction of North Korea, or whether their hacker assets acted independently. We still don’t know if the government has answers to these questions, or whether it’s exploiting this doubt to achieve political support for actions against North Korea.

Optimize Delivery of Trending, Personalized News Using Amazon Kinesis and Related Services

Post Syndicated from Yukinori Koide original https://aws.amazon.com/blogs/big-data/optimize-delivery-of-trending-personalized-news-using-amazon-kinesis-and-related-services/

This is a guest post by Yukinori Koide, an the head of development for the Newspass department at Gunosy.

Gunosy is a news curation application that covers a wide range of topics, such as entertainment, sports, politics, and gourmet news. The application has been installed more than 20 million times.

Gunosy aims to provide people with the content they want without the stress of dealing with a large influx of information. We analyze user attributes, such as gender and age, and past activity logs like click-through rate (CTR). We combine this information with article attributes to provide trending, personalized news articles to users.

In this post, I show you how to process user activity logs in real time using Amazon Kinesis Data Firehose, Amazon Kinesis Data Analytics, and related AWS services.

Why does Gunosy need real-time processing?

Users need fresh and personalized news. There are two constraints to consider when delivering appropriate articles:

  • Time: Articles have freshness—that is, they lose value over time. New articles need to reach users as soon as possible.
  • Frequency (volume): Only a limited number of articles can be shown. It’s unreasonable to display all articles in the application, and users can’t read all of them anyway.

To deliver fresh articles with a high probability that the user is interested in them, it’s necessary to include not only past user activity logs and some feature values of articles, but also the most recent (real-time) user activity logs.

We optimize the delivery of articles with these two steps.

  1. Personalization: Deliver articles based on each user’s attributes, past activity logs, and feature values of each article—to account for each user’s interests.
  2. Trends analysis/identification: Optimize delivering articles using recent (real-time) user activity logs—to incorporate the latest trends from all users.

Optimizing the delivery of articles is always a cold start. Initially, we deliver articles based on past logs. We then use real-time data to optimize as quickly as possible. In addition, news has a short freshness time. Specifically, day-old news is past news, and even the news that is three hours old is past news. Therefore, shortening the time between step 1 and step 2 is important.

To tackle this issue, we chose AWS for processing streaming data because of its fully managed services, cost-effectiveness, and so on.

Solution

The following diagrams depict the architecture for optimizing article delivery by processing real-time user activity logs

There are three processing flows:

  1. Process real-time user activity logs.
  2. Store and process all user-based and article-based logs.
  3. Execute ad hoc or heavy queries.

In this post, I focus on the first processing flow and explain how it works.

Process real-time user activity logs

The following are the steps for processing user activity logs in real time using Kinesis Data Streams and Kinesis Data Analytics.

  1. The Fluentd server sends the following user activity logs to Kinesis Data Streams:
{"article_id": 12345, "user_id": 12345, "action": "click"}
{"article_id": 12345, "user_id": 12345, "action": "impression"}
...
  1. Map rows of logs to columns in Kinesis Data Analytics.

  1. Set the reference data to Kinesis Data Analytics from Amazon S3.

a. Gunosy has user attributes such as gender, age, and segment. Prepare the following CSV file (user_id, gender, segment_id) and put it in Amazon S3:

101,female,1
102,male,2
103,female,3
...

b. Add the application reference data source to Kinesis Data Analytics using the AWS CLI:

$ aws kinesisanalytics add-application-reference-data-source \
  --application-name <my-application-name> \
  --current-application-version-id <version-id> \
  --reference-data-source '{
  "TableName": "REFERENCE_DATA_SOURCE",
  "S3ReferenceDataSource": {
    "BucketARN": "arn:aws:s3:::<my-bucket-name>",
    "FileKey": "mydata.csv",
    "ReferenceRoleARN": "arn:aws:iam::<account-id>:role/..."
  },
  "ReferenceSchema": {
    "RecordFormat": {
      "RecordFormatType": "CSV",
      "MappingParameters": {
        "CSVMappingParameters": {"RecordRowDelimiter": "\n", "RecordColumnDelimiter": ","}
      }
    },
    "RecordEncoding": "UTF-8",
    "RecordColumns": [
      {"Name": "USER_ID", "Mapping": "0", "SqlType": "INTEGER"},
      {"Name": "GENDER",  "Mapping": "1", "SqlType": "VARCHAR(32)"},
      {"Name": "SEGMENT_ID", "Mapping": "2", "SqlType": "INTEGER"}
    ]
  }
}'

This application reference data source can be referred on Kinesis Data Analytics.

  1. Run a query against the source data stream on Kinesis Data Analytics with the application reference data source.

a. Define the temporary stream named TMP_SQL_STREAM.

CREATE OR REPLACE STREAM "TMP_SQL_STREAM" (
  GENDER VARCHAR(32), SEGMENT_ID INTEGER, ARTICLE_ID INTEGER
);

b. Insert the joined source stream and application reference data source into the temporary stream.

CREATE OR REPLACE PUMP "TMP_PUMP" AS
INSERT INTO "TMP_SQL_STREAM"
SELECT STREAM
  R.GENDER, R.SEGMENT_ID, S.ARTICLE_ID, S.ACTION
FROM      "SOURCE_SQL_STREAM_001" S
LEFT JOIN "REFERENCE_DATA_SOURCE" R
  ON S.USER_ID = R.USER_ID;

c. Define the destination stream named DESTINATION_SQL_STREAM.

CREATE OR REPLACE STREAM "DESTINATION_SQL_STREAM" (
  TIME TIMESTAMP, GENDER VARCHAR(32), SEGMENT_ID INTEGER, ARTICLE_ID INTEGER, 
  IMPRESSION INTEGER, CLICK INTEGER
);

d. Insert the processed temporary stream, using a tumbling window, into the destination stream per minute.

CREATE OR REPLACE PUMP "STREAM_PUMP" AS
INSERT INTO "DESTINATION_SQL_STREAM"
SELECT STREAM
  ROW_TIME AS TIME,
  GENDER, SEGMENT_ID, ARTICLE_ID,
  SUM(CASE ACTION WHEN 'impression' THEN 1 ELSE 0 END) AS IMPRESSION,
  SUM(CASE ACTION WHEN 'click' THEN 1 ELSE 0 END) AS CLICK
FROM "TMP_SQL_STREAM"
GROUP BY
  GENDER, SEGMENT_ID, ARTICLE_ID,
  FLOOR("TMP_SQL_STREAM".ROWTIME TO MINUTE);

The results look like the following:

  1. Insert the results into Amazon Elasticsearch Service (Amazon ES).
  2. Batch servers get results from Amazon ES every minute. They then optimize delivering articles with other data sources using a proprietary optimization algorithm.

How to connect a stream to another stream in another AWS Region

When we built the solution, Kinesis Data Analytics was not available in the Asia Pacific (Tokyo) Region, so we used the US West (Oregon) Region. The following shows how we connected a data stream to another data stream in the other Region.

There is no need to continue containing all components in a single AWS Region, unless you have a situation where a response difference at the millisecond level is critical to the service.

Benefits

The solution provides benefits for both our company and for our users. Benefits for the company are cost savings—including development costs, operational costs, and infrastructure costs—and reducing delivery time. Users can now find articles of interest more quickly. The solution can process more than 500,000 records per minute, and it enables fast and personalized news curating for our users.

Conclusion

In this post, I showed you how we optimize trending user activities to personalize news using Amazon Kinesis Data Firehose, Amazon Kinesis Data Analytics, and related AWS services in Gunosy.

AWS gives us a quick and economical solution and a good experience.

If you have questions or suggestions, please comment below.


Additional Reading

If you found this post useful, be sure to check out Implement Serverless Log Analytics Using Amazon Kinesis Analytics and Joining and Enriching Streaming Data on Amazon Kinesis.


About the Authors

Yukinori Koide is the head of development for the Newspass department at Gunosy. He is working on standardization of provisioning and deployment flow, promoting the utilization of serverless and containers for machine learning and AI services. His favorite AWS services are DynamoDB, Lambda, Kinesis, and ECS.

 

 

 

Akihiro Tsukada is a start-up solutions architect with AWS. He supports start-up companies in Japan technically at many levels, ranging from seed to later-stage.

 

 

 

 

Yuta Ishii is a solutions architect with AWS. He works with our customers to provide architectural guidance for building media & entertainment services, helping them improve the value of their services when using AWS.

 

 

 

 

 

The deal with Bitcoin

Post Syndicated from Michal Zalewski original http://lcamtuf.blogspot.com/2017/12/the-deal-with-bitcoin.html

♪ Used to have a little now I have a lot
I’m still, I’m still Jenny from the block
          chain ♪

For all that has been written about Bitcoin and its ilk, it is curious that the focus is almost solely what the cryptocurrencies are supposed to be. Technologists wax lyrical about the potential for blockchains to change almost every aspect of our lives. Libertarians and paleoconservatives ache for the return to “sound money” that can’t be conjured up at the whim of a bureaucrat. Mainstream economists wag their fingers, proclaiming that a proper currency can’t be deflationary, that it must maintain a particular velocity, or that the government must be able to nip crises of confidence in the bud. And so on.

Much of this may be true, but the proponents of cryptocurrencies should recognize that an appeal to consequences is not a guarantee of good results. The critics, on the other hand, would be best served to remember that they are drawing far-reaching conclusions about the effects of modern monetary policies based on a very short and tumultuous period in history.

In this post, my goal is to ditch most of the dogma, talk a bit about the origins of money – and then see how “crypto” fits the bill.

1. The prehistory of currencies

The emergence of money is usually explained in a very straightforward way. You know the story: a farmer raised a pig, a cobbler made a shoe. The cobbler needed to feed his family while the farmer wanted to keep his feet warm – and so they met to exchange the goods on mutually beneficial terms. But as the tale goes, the barter system had a fatal flaw: sometimes, a farmer wanted a cooking pot, a potter wanted a knife, and a blacksmith wanted a pair of pants. To facilitate increasingly complex, multi-step exchanges without requiring dozens of people to meet face to face, we came up with an abstract way to represent value – a shiny coin guaranteed to be accepted by every tradesman.

It is a nice parable, but it probably isn’t very true. It seems far more plausible that early societies relied on the concept of debt long before the advent of currencies: an informal tally or a formal ledger would be used to keep track of who owes what to whom. The concept of debt, closely associated with one’s trustworthiness and standing in the community, would have enabled a wide range of economic activities: debts could be paid back over time, transferred, renegotiated, or forgotten – all without having to engage in spot barter or to mint a single coin. In fact, such non-monetary, trust-based, reciprocal economies are still common in closely-knit communities: among families, neighbors, coworkers, or friends.

In such a setting, primitive currencies probably emerged simply as a consequence of having a system of prices: a cow being worth a particular number of chickens, a chicken being worth a particular number of beaver pelts, and so forth. Formalizing such relationships by settling on a single, widely-known unit of account – say, one chicken – would make it more convenient to transfer, combine, or split debts; or to settle them in alternative goods.

Contrary to popular belief, for communal ledgers, the unit of account probably did not have to be particularly desirable, durable, or easy to carry; it was simply an accounting tool. And indeed, we sometimes run into fairly unusual units of account even in modern times: for example, cigarettes can be the basis of a bustling prison economy even when most inmates don’t smoke and there are not that many packs to go around.

2. The age of commodity money

In the end, the development of coinage might have had relatively little to do with communal trade – and far more with the desire to exchange goods with strangers. When dealing with a unfamiliar or hostile tribe, the concept of a chicken-denominated ledger does not hold up: the other side might be disinclined to honor its obligations – and get away with it, too. To settle such problematic trades, we needed a “spot” medium of exchange that would be easy to carry and authenticate, had a well-defined value, and a near-universal appeal. Throughout much of the recorded history, precious metals – predominantly gold and silver – proved to fit the bill.

In the most basic sense, such commodities could be seen as a tool to reconcile debts across societal boundaries, without necessarily replacing any local units of account. An obligation, denominated in some local currency, would be created on buyer’s side in order to procure the metal for the trade. The proceeds of the completed transaction would in turn allow the seller to settle their own local obligations that arose from having to source the traded goods. In other words, our wondrous chicken-denominated ledgers could coexist peacefully with gold – and when commodity coinage finally took hold, it’s likely that in everyday trade, precious metals served more as a useful abstraction than a precise store of value. A “silver chicken” of sorts.

Still, the emergence of commodity money had one interesting side effect: it decoupled the unit of debt – a “claim on the society”, in a sense – from any moral judgment about its origin. A piece of silver would buy the same amount of food, whether earned through hard labor or won in a drunken bet. This disconnect remains a central theme in many of the debates about social justice and unfairly earned wealth.

3. The State enters the game

If there is one advantage of chicken ledgers over precious metals, it’s that all chickens look and cluck roughly the same – something that can’t be said of every nugget of silver or gold. To cope with this problem, we needed to shape raw commodities into pieces of a more predictable shape and weight; a trusted party could then stamp them with a mark to indicate the value and the quality of the coin.

At first, the task of standardizing coinage rested with private parties – but the responsibility was soon assumed by the State. The advantages of this transition seemed clear: a single, widely-accepted and easily-recognizable currency could be now used to settle virtually all private and official debts.

Alas, in what deserves the dubious distinction of being one of the earliest examples of monetary tomfoolery, some States succumbed to the temptation of fiddling with the coinage to accomplish anything from feeding the poor to waging wars. In particular, it would be common to stamp coins with the same face value but a progressively lower content of silver and gold. Perhaps surprisingly, the strategy worked remarkably well; at least in the times of peace, most people cared about the value stamped on the coin, not its precise composition or weight.

And so, over time, representative money was born: sooner or later, most States opted to mint coins from nearly-worthless metals, or print banknotes on paper and cloth. This radically new currency was accompanied with a simple pledge: the State offered to redeem it at any time for its nominal value in gold.

Of course, the promise was largely illusory: the State did not have enough gold to honor all the promises it had made. Still, as long as people had faith in their rulers and the redemption requests stayed low, the fundamental mechanics of this new representative currency remained roughly the same as before – and in some ways, were an improvement in that they lessened the insatiable demand for a rare commodity. Just as importantly, the new money still enabled international trade – using the underlying gold exchange rate as a reference point.

4. Fractional reserve banking and fiat money

For much of the recorded history, banking was an exceptionally dull affair, not much different from running a communal chicken
ledger of the old. But then, something truly marvelous happened in the 17th century: around that time, many European countries have witnessed
the emergence of fractional-reserve banks.

These private ventures operated according to a simple scheme: they accepted people’s coin
for safekeeping, promising to pay a premium on every deposit made. To meet these obligations and to make a profit, the banks then
used the pooled deposits to make high-interest loans to other folks. The financiers figured out that under normal circumstances
and when operating at a sufficient scale, they needed only a very modest reserve – well under 10% of all deposited money – to be
able to service the usual volume and size of withdrawals requested by their customers. The rest could be loaned out.

The very curious consequence of fractional-reserve banking was that it pulled new money out of thin air.
The funds were simultaneously accounted for in the statements shown to the depositor, evidently available for withdrawal or
transfer at any time; and given to third-party borrowers, who could spend them on just about anything. Heck, the borrowers could
deposit the proceeds in another bank, creating even more money along the way! Whatever they did, the sum of all funds in the monetary
system now appeared much higher than the value of all coins and banknotes issued by the government – let alone the amount of gold
sitting in any vault.

Of course, no new money was being created in any physical sense: all that banks were doing was engaging in a bit of creative accounting – the sort of which would probably land you in jail if you attempted it today in any other comparably vital field of enterprise. If too many depositors were to ask for their money back, or if too many loans were to go bad, the banking system would fold. Fortunes would evaporate in a puff of accounting smoke, and with the disappearance of vast quantities of quasi-fictitious (“broad”) money, the wealth of the entire nation would shrink.

In the early 20th century, the world kept witnessing just that; a series of bank runs and economic contractions forced the governments around the globe to act. At that stage, outlawing fractional-reserve banking was no longer politically or economically tenable; a simpler alternative was to let go of gold and move to fiat money – a currency implemented as an abstract social construct, with no predefined connection to the physical realm. A new breed of economists saw the role of the government not in trying to peg the value of money to an inflexible commodity, but in manipulating its supply to smooth out economic hiccups or to stimulate growth.

(Contrary to popular beliefs, such manipulation is usually not done by printing new banknotes; more sophisticated methods, such as lowering reserve requirements for bank deposits or enticing banks to invest its deposits into government-issued securities, are the preferred route.)

The obvious peril of fiat money is that in the long haul, its value is determined strictly by people’s willingness to accept a piece of paper in exchange for their trouble; that willingness, in turn, is conditioned solely on their belief that the same piece of paper would buy them something nice a week, a month, or a year from now. It follows that a simple crisis of confidence could make a currency nearly worthless overnight. A prolonged period of hyperinflation and subsequent austerity in Germany and Austria was one of the precipitating factors that led to World War II. In more recent times, dramatic episodes of hyperinflation plagued the fiat currencies of Israel (1984), Mexico (1988), Poland (1990), Yugoslavia (1994), Bulgaria (1996), Turkey (2002), Zimbabwe (2009), Venezuela (2016), and several other nations around the globe.

For the United States, the switch to fiat money came relatively late, in 1971. To stop the dollar from plunging like a rock, the Nixon administration employed a clever trick: they ordered the freeze of wages and prices for the 90 days that immediately followed the move. People went on about their lives and paid the usual for eggs or milk – and by the time the freeze ended, they were accustomed to the idea that the “new”, free-floating dollar is worth about the same as the old, gold-backed one. A robust economy and favorable geopolitics did the rest, and so far, the American adventure with fiat currency has been rather uneventful – perhaps except for the fact that the price of gold itself skyrocketed from $35 per troy ounce in 1971 to $850 in 1980 (or, from $210 to $2,500 in today’s dollars).

Well, one thing did change: now better positioned to freely tamper with the supply of money, the regulators in accord with the bankers adopted a policy of creating it at a rate that slightly outstripped the organic growth in economic activity. They did this to induce a small, steady degree of inflation, believing that doing so would discourage people from hoarding cash and force them to reinvest it for the betterment of the society. Some critics like to point out that such a policy functions as a “backdoor” tax on savings that happens to align with the regulators’ less noble interests; still, either way: in the US and most other developed nations, the purchasing power of any money kept under a mattress will drop at a rate of somewhere between 2 to 10% a year.

5. So what’s up with Bitcoin?

Well… countless tomes have been written about the nature and the optimal characteristics of government-issued fiat currencies. Some heterodox economists, notably including Murray Rothbard, have also explored the topic of privately-issued, decentralized, commodity-backed currencies. But Bitcoin is a wholly different animal.

In essence, BTC is a global, decentralized fiat currency: it has no (recoverable) intrinsic value, no central authority to issue it or define its exchange rate, and it has no anchoring to any historical reference point – a combination that until recently seemed nonsensical and escaped any serious scrutiny. It does the unthinkable by employing three clever tricks:

  1. It allows anyone to create new coins, but only by solving brute-force computational challenges that get more difficult as the time goes by,

  2. It prevents unauthorized transfer of coins by employing public key cryptography to sign off transactions, with only the authorized holder of a coin knowing the correct key,

  3. It prevents double-spending by using a distributed public ledger (“blockchain”), recording the chain of custody for coins in a tamper-proof way.

The blockchain is often described as the most important feature of Bitcoin, but in some ways, its importance is overstated. The idea of a currency that does not rely on a centralized transaction clearinghouse is what helped propel the platform into the limelight – mostly because of its novelty and the perception that it is less vulnerable to government meddling (although the government is still free to track down, tax, fine, or arrest any participants). On the flip side, the everyday mechanics of BTC would not be fundamentally different if all the transactions had to go through Bitcoin Bank, LLC.

A more striking feature of the new currency is the incentive structure surrounding the creation of new coins. The underlying design democratized the creation of new coins early on: all you had to do is leave your computer running for a while to acquire a number of tokens. The tokens had no practical value, but obtaining them involved no substantial expense or risk. Just as importantly, because the difficulty of the puzzles would only increase over time, the hope was that if Bitcoin caught on, latecomers would find it easier to purchase BTC on a secondary market than mine their own – paying with a more established currency at a mutually beneficial exchange rate.

The persistent publicity surrounding Bitcoin and other cryptocurrencies did the rest – and today, with the growing scarcity of coins and the rapidly increasing demand, the price of a single token hovers somewhere south of $15,000.

6. So… is it bad money?

Predicting is hard – especially the future. In some sense, a coin that represents a cryptographic proof of wasted CPU cycles is no better or worse than a currency that relies on cotton decorated with pictures of dead presidents. It is true that Bitcoin suffers from many implementation problems – long transaction processing times, high fees, frequent security breaches of major exchanges – but in principle, such problems can be overcome.

That said, currencies live and die by the lasting willingness of others to accept them in exchange for services or goods – and in that sense, the jury is still out. The use of Bitcoin to settle bona fide purchases is negligible, both in absolute terms and in function of the overall volume of transactions. In fact, because of the technical challenges and limited practical utility, some companies that embraced the currency early on are now backing out.

When the value of an asset is derived almost entirely from its appeal as an ever-appreciating investment vehicle, the situation has all the telltale signs of a speculative bubble. But that does not prove that the asset is destined to collapse, or that a collapse would be its end. Still, the built-in deflationary mechanism of Bitcoin – the increasing difficulty of producing new coins – is probably both a blessing and a curse.

It’s going to go one way or the other; and when it’s all said and done, we’re going to celebrate the people who made the right guess. Because future is actually pretty darn easy to predict — in retrospect.

Libertarians are against net neutrality

Post Syndicated from Robert Graham original http://blog.erratasec.com/2017/12/libertarians-are-against-net-neutrality.html

This post claims to be by a libertarian in support of net neutrality. As a libertarian, I need to debunk this. “Net neutrality” is a case of one-hand clapping, you rarely hear the competing side, and thus, that side may sound attractive. This post is about the other side, from a libertarian point of view.

That post just repeats the common, and wrong, left-wing talking points. I mean, there might be a libertarian case for some broadband regulation, but this isn’t it.

This thing they call “net neutrality” is just left-wing politics masquerading as some sort of principle. It’s no different than how people claim to be “pro-choice”, yet demand forced vaccinations. Or, it’s no different than how people claim to believe in “traditional marriage” even while they are on their third “traditional marriage”.

Properly defined, “net neutrality” means no discrimination of network traffic. But nobody wants that. A classic example is how most internet connections have faster download speeds than uploads. This discriminates against upload traffic, harming innovation in upload-centric applications like DropBox’s cloud backup or BitTorrent’s peer-to-peer file transfer. Yet activists never mention this, or other types of network traffic discrimination, because they no more care about “net neutrality” than Trump or Gingrich care about “traditional marriage”.

Instead, when people say “net neutrality”, they mean “government regulation”. It’s the same old debate between who is the best steward of consumer interest: the free-market or government.

Specifically, in the current debate, they are referring to the Obama-era FCC “Open Internet” order and reclassification of broadband under “Title II” so they can regulate it. Trump’s FCC is putting broadband back to “Title I”, which means the FCC can’t regulate most of its “Open Internet” order.

Don’t be tricked into thinking the “Open Internet” order is anything but intensely politically. The premise behind the order is the Democrat’s firm believe that it’s government who created the Internet, and all innovation, advances, and investment ultimately come from the government. It sees ISPs as inherently deceitful entities who will only serve their own interests, at the expense of consumers, unless the FCC protects consumers.

It says so right in the order itself. It starts with the premise that broadband ISPs are evil, using illegitimate “tactics” to hurt consumers, and continues with similar language throughout the order.

A good contrast to this can be seen in Tim Wu’s non-political original paper in 2003 that coined the term “net neutrality”. Whereas the FCC sees broadband ISPs as enemies of consumers, Wu saw them as allies. His concern was not that ISPs would do evil things, but that they would do stupid things, such as favoring short-term interests over long-term innovation (such as having faster downloads than uploads).

The political depravity of the FCC’s order can be seen in this comment from one of the commissioners who voted for those rules:

FCC Commissioner Jessica Rosenworcel wants to increase the minimum broadband standards far past the new 25Mbps download threshold, up to 100Mbps. “We invented the internet. We can do audacious things if we set big goals, and I think our new threshold, frankly, should be 100Mbps. I think anything short of that shortchanges our children, our future, and our new digital economy,” Commissioner Rosenworcel said.

This is indistinguishable from communist rhetoric that credits the Party for everything, as this booklet from North Korea will explain to you.

But what about monopolies? After all, while the free-market may work when there’s competition, it breaks down where there are fewer competitors, oligopolies, and monopolies.

There is some truth to this, in individual cities, there’s often only only a single credible high-speed broadband provider. But this isn’t the issue at stake here. The FCC isn’t proposing light-handed regulation to keep monopolies in check, but heavy-handed regulation that regulates every last decision.

Advocates of FCC regulation keep pointing how broadband monopolies can exploit their renting-seeking positions in order to screw the customer. They keep coming up with ever more bizarre and unlikely scenarios what monopoly power grants the ISPs.

But the never mention the most simplest: that broadband monopolies can just charge customers more money. They imagine instead that these companies will pursue a string of outrageous, evil, and less profitable behaviors to exploit their monopoly position.

The FCC’s reclassification of broadband under Title II gives it full power to regulate ISPs as utilities, including setting prices. The FCC has stepped back from this, promising it won’t go so far as to set prices, that it’s only regulating these evil conspiracy theories. This is kind of bizarre: either broadband ISPs are evilly exploiting their monopoly power or they aren’t. Why stop at regulating only half the evil?

The answer is that the claim “monopoly” power is a deception. It starts with overstating how many monopolies there are to begin with. When it issued its 2015 “Open Internet” order the FCC simultaneously redefined what they meant by “broadband”, upping the speed from 5-mbps to 25-mbps. That’s because while most consumers have multiple choices at 5-mbps, fewer consumers have multiple choices at 25-mbps. It’s a dirty political trick to convince you there is more of a problem than there is.

In any case, their rules still apply to the slower broadband providers, and equally apply to the mobile (cell phone) providers. The US has four mobile phone providers (AT&T, Verizon, T-Mobile, and Sprint) and plenty of competition between them. That it’s monopolistic power that the FCC cares about here is a lie. As their Open Internet order clearly shows, the fundamental principle that animates the document is that all corporations, monopolies or not, are treacherous and must be regulated.

“But corporations are indeed evil”, people argue, “see here’s a list of evil things they have done in the past!”

No, those things weren’t evil. They were done because they benefited the customers, not as some sort of secret rent seeking behavior.

For example, one of the more common “net neutrality abuses” that people mention is AT&T’s blocking of FaceTime. I’ve debunked this elsewhere on this blog, but the summary is this: there was no network blocking involved (not a “net neutrality” issue), and the FCC analyzed it and decided it was in the best interests of the consumer. It’s disingenuous to claim it’s an evil that justifies FCC actions when the FCC itself declared it not evil and took no action. It’s disingenuous to cite the “net neutrality” principle that all network traffic must be treated when, in fact, the network did treat all the traffic equally.

Another frequently cited abuse is Comcast’s throttling of BitTorrent.Comcast did this because Netflix users were complaining. Like all streaming video, Netflix backs off to slower speed (and poorer quality) when it experiences congestion. BitTorrent, uniquely among applications, never backs off. As most applications become slower and slower, BitTorrent just speeds up, consuming all available bandwidth. This is especially problematic when there’s limited upload bandwidth available. Thus, Comcast throttled BitTorrent during prime time TV viewing hours when the network was already overloaded by Netflix and other streams. BitTorrent users wouldn’t mind this throttling, because it often took days to download a big file anyway.

When the FCC took action, Comcast stopped the throttling and imposed bandwidth caps instead. This was a worse solution for everyone. It penalized heavy Netflix viewers, and prevented BitTorrent users from large downloads. Even though BitTorrent users were seen as the victims of this throttling, they’d vastly prefer the throttling over the bandwidth caps.

In both the FaceTime and BitTorrent cases, the issue was “network management”. AT&T had no competing video calling service, Comcast had no competing download service. They were only reacting to the fact their networks were overloaded, and did appropriate things to solve the problem.

Mobile carriers still struggle with the “network management” issue. While their networks are fast, they are still of low capacity, and quickly degrade under heavy use. They are looking for tricks in order to reduce usage while giving consumers maximum utility.

The biggest concern is video. It’s problematic because it’s designed to consume as much bandwidth as it can, throttling itself only when it experiences congestion. This is what you probably want when watching Netflix at the highest possible quality, but it’s bad when confronted with mobile bandwidth caps.

With small mobile devices, you don’t want as much quality anyway. You want the video degraded to lower quality, and lower bandwidth, all the time.

That’s the reasoning behind T-Mobile’s offerings. They offer an unlimited video plan in conjunction with the biggest video providers (Netflix, YouTube, etc.). The catch is that when congestion occurs, they’ll throttle it to lower quality. In other words, they give their bandwidth to all the other phones in your area first, then give you as much of the leftover bandwidth as you want for video.

While it sounds like T-Mobile is doing something evil, “zero-rating” certain video providers and degrading video quality, the FCC allows this, because they recognize it’s in the customer interest.

Mobile providers especially have great interest in more innovation in this area, in order to conserve precious bandwidth, but they are finding it costly. They can’t just innovate, but must ask the FCC permission first. And with the new heavy handed FCC rules, they’ve become hostile to this innovation. This attitude is highlighted by the statement from the “Open Internet” order:

And consumers must be protected, for example from mobile commercial practices masquerading as “reasonable network management.”

This is a clear declaration that free-market doesn’t work and won’t correct abuses, and that that mobile companies are treacherous and will do evil things without FCC oversight.

Conclusion

Ignoring the rhetoric for the moment, the debate comes down to simple left-wing authoritarianism and libertarian principles. The Obama administration created a regulatory regime under clear Democrat principles, and the Trump administration is rolling it back to more free-market principles. There is no principle at stake here, certainly nothing to do with a technical definition of “net neutrality”.

The 2015 “Open Internet” order is not about “treating network traffic neutrally”, because it doesn’t do that. Instead, it’s purely a left-wing document that claims corporations cannot be trusted, must be regulated, and that innovation and prosperity comes from the regulators and not the free market.

It’s not about monopolistic power. The primary targets of regulation are the mobile broadband providers, where there is plenty of competition, and who have the most “network management” issues. Even if it were just about wired broadband (like Comcast), it’s still ignoring the primary ways monopolies profit (raising prices) and instead focuses on bizarre and unlikely ways of rent seeking.

If you are a libertarian who nonetheless believes in this “net neutrality” slogan, you’ve got to do better than mindlessly repeating the arguments of the left-wing. The term itself, “net neutrality”, is just a slogan, varying from person to person, from moment to moment. You have to be more specific. If you truly believe in the “net neutrality” technical principle that all traffic should be treated equally, then you’ll want a rewrite of the “Open Internet” order.

In the end, while libertarians may still support some form of broadband regulation, it’s impossible to reconcile libertarianism with the 2015 “Open Internet”, or the vague things people mean by the slogan “net neutrality”.