Tag Archives: Politics

Nazis, are bad

Post Syndicated from Eevee original https://eev.ee/blog/2017/08/13/nazis-are-bad/

Anonymous asks:

Could you talk about something related to the management/moderation and growth of online communities? IOW your thoughts on online community management, if any.

I think you’ve tweeted about this stuff in the past so I suspect you have thoughts on this, but if not, again, feel free to just blog about … anything 🙂

Oh, I think I have some stuff to say about community management, in light of recent events. None of it hasn’t already been said elsewhere, but I have to get this out.

Hopefully the content warning is implicit in the title.

I am frustrated.

I’ve gone on before about a particularly bothersome phenomenon that hurts a lot of small online communities: often, people are willing to tolerate the misery of others in a community, but then get up in arms when someone pushes back. Someone makes a lot of off-hand, off-color comments about women? Uses a lot of dog-whistle terms? Eh, they’re not bothering anyone, or at least not bothering me. Someone else gets tired of it and tells them to knock it off? Whoa there! Now we have the appearance of conflict, which is unacceptable, and people will turn on the person who’s pissed off — even though they’ve been at the butt end of an invisible conflict for who knows how long. The appearance of peace is paramount, even if it means a large chunk of the population is quietly miserable.

Okay, so now, imagine that on a vastly larger scale, and also those annoying people who know how to skirt the rules are Nazis.

The label “Nazi” gets thrown around a lot lately, probably far too easily. But when I see a group of people doing the Hitler salute, waving large Nazi flags, wearing Nazi armbands styled after the SS, well… if the shoe fits, right? I suppose they might have flown across the country to join a torch-bearing mob ironically, but if so, the joke is going way over my head. (Was the murder ironic, too?) Maybe they’re not Nazis in the sense that the original party doesn’t exist any more, but for ease of writing, let’s refer to “someone who espouses Nazi ideology and deliberately bears a number of Nazi symbols” as, well, “a Nazi”.

This isn’t a new thing, either; I’ve stumbled upon any number of Twitter accounts that are decorated in Nazi regalia. I suppose the trouble arises when perfectly innocent members of the alt-right get unfairly labelled as Nazis.

But hang on; this march was called “Unite the Right” and was intended to bring together various far right sub-groups. So what does their choice of aesthetic say about those sub-groups? I haven’t heard, say, alt-right coiner Richard Spencer denounce the use of Nazi symbology — extra notable since he was fucking there and apparently didn’t care to discourage it.

And so begins the rule-skirting. “Nazi” is definitely overused, but even using it to describe white supremacists who make not-so-subtle nods to Hitler is likely to earn you some sarcastic derailment. A Nazi? Oh, so is everyone you don’t like and who wants to establish a white ethno state a Nazi?

Calling someone a Nazi — or even a white supremacist — is an attack, you see. Merely expressing the desire that people of color not exist is perfectly peaceful, but identifying the sentiment for what it is causes visible discord, which is unacceptable.

These clowns even know this sort of thing and strategize around it. Or, try, at least. Maybe it wasn’t that successful this weekend — though flicking through Charlottesville headlines now, they seem to be relatively tame in how they refer to the ralliers.

I’m reminded of a group of furries — the alt-furries — who have been espousing white supremacy and wearing red armbands with a white circle containing a black… pawprint. Ah, yes, that’s completely different.

So, what to do about this?

Ignore them” is a popular option, often espoused to bullied children by parents who have never been bullied, shortly before they resume complaining about passive-aggressive office politics. The trouble with ignoring them is that, just like in smaller communitiest, they have a tendency to fester. They take over large chunks of influential Internet surface area like 4chan and Reddit; they help get an inept buffoon elected; and then they start to have torch-bearing rallies and run people over with cars.

4chan illustrates a kind of corollary here. Anyone who’s steeped in Internet Culture™ is surely familiar with 4chan; I was never a regular visitor, but it had enough influence that I was still aware of it and some of its culture. It was always thick with irony, which grew into a sort of ironic detachment — perhaps one of the major sources of the recurring online trope that having feelings is bad — which proceeded into ironic racism.

And now the ironic racism is indistinguishable from actual racism, as tends to be the case. Do they “actually” “mean it”, or are they just trying to get a rise out of people? What the hell is unironic racism if not trying to get a rise out of people? What difference is there to onlookers, especially as they move to become increasingly involved with politics?

It’s just a joke” and “it was just a thoughtless comment” are exceptionally common defenses made by people desperate to preserve the illusion of harmony, but the strain of overt white supremacy currently running rampant through the US was built on those excuses.

The other favored option is to debate them, to defeat their ideas with better ideas.

Well, hang on. What are their ideas, again? I hear they were chanting stuff like “go back to Africa” and “fuck you, faggots”. Given that this was an overtly political rally (and again, the Nazi fucking regalia), I don’t think it’s a far cry to describe their ideas as “let’s get rid of black people and queer folks”.

This is an underlying proposition: that white supremacy is inherently violent. After all, if the alt-right seized total political power, what would they do with it? If I asked the same question of Democrats or Republicans, I’d imagine answers like “universal health care” or “screw over poor people”. But people whose primary goal is to have a country full of only white folks? What are they going to do, politely ask everyone else to leave? They’re invoking the memory of people who committed genocide and also tried to take over the fucking world. They are outright saying, these are the people we look up to, this is who we think had a great idea.

How, precisely, does one defeat these ideas with rational debate?

Because the underlying core philosophy beneath all this is: “it would be good for me if everything were about me”. And that’s true! (Well, it probably wouldn’t work out how they imagine in practice, but it’s true enough.) Consider that slavery is probably fantastic if you’re the one with the slaves; the issue is that it’s reprehensible, not that the very notion contains some kind of 101-level logical fallacy. That’s probably why we had a fucking war over it instead of hashing it out over brunch.

…except we did hash it out over brunch once, and the result was that slavery was still allowed but slaves only counted as 60% of a person for the sake of counting how much political power states got. So that’s how rational debate worked out. I’m sure the slaves were thrilled with that progress.

That really only leaves pushing back, which raises the question of how to push back.

And, I don’t know. Pushing back is much harder in spaces you don’t control, spaces you’re already struggling to justify your own presence in. For most people, that’s most spaces. It’s made all the harder by that tendency to preserve illusory peace; even the tamest request that someone knock off some odious behavior can be met by pushback, even by third parties.

At the same time, I’m aware that white supremacists prey on disillusioned young white dudes who feel like they don’t fit in, who were promised the world and inherited kind of a mess. Does criticism drive them further away? The alt-right also opposes “political correctness”, i.e. “not being a fucking asshole”.

God knows we all suck at this kind of behavior correction, even within our own in-groups. Fandoms have become almost ridiculously vicious as platforms like Twitter and Tumblr amplify individual anger to deafening levels. It probably doesn’t help that we’re all just exhausted, that every new fuck-up feels like it bears the same weight as the last hundred combined.

This is the part where I admit I don’t know anything about people and don’t have any easy answers. Surprise!

The other alternative is, well, punching Nazis.

That meme kind of haunts me. It raises really fucking complicated questions about when violence is acceptable, in a culture that’s completely incapable of answering them.

America’s relationship to violence is so bizarre and two-faced as to be almost incomprehensible. We worship it. We have the biggest military in the world by an almost comical margin. It’s fairly mainstream to own deadly weapons for the express stated purpose of armed revolution against the government, should that become necessary, where “necessary” is left ominously undefined. Our movies are about explosions and beating up bad guys; our video games are about explosions and shooting bad guys. We fantasize about solving foreign policy problems by nuking someone — hell, our talking heads are currently in polite discussion about whether we should nuke North Korea and annihilate up to twenty-five million people, as punishment for daring to have the bomb that only we’re allowed to have.

But… violence is bad.

That’s about as far as the other side of the coin gets. It’s bad. We condemn it in the strongest possible terms. Also, guess who we bombed today?

I observe that the one time Nazis were a serious threat, America was happy to let them try to take over the world until their allies finally showed up on our back porch.

Maybe I don’t understand what “violence” means. In a quest to find out why people are talking about “leftist violence” lately, I found a National Review article from May that twice suggests blocking traffic is a form of violence. Anarchists have smashed some windows and set a couple fires at protests this year — and, hey, please knock that crap off? — which is called violence against, I guess, Starbucks. Black Lives Matter could be throwing a birthday party and Twitter would still be abuzz with people calling them thugs.

Meanwhile, there’s a trend of murderers with increasingly overt links to the alt-right, and everyone is still handling them with kid gloves. First it was murders by people repeating their talking points; now it’s the culmination of a torches-and-pitchforks mob. (Ah, sorry, not pitchforks; assault rifles.) And we still get this incredibly bizarre both-sides-ism, a White House that refers to the people who didn’t murder anyone as “just as violent if not more so“.

Should you punch Nazis? I don’t know. All I know is that I’m extremely dissatisfied with discourse that’s extremely alarmed by hypothetical punches — far more mundane than what you’d see after a sporting event — but treats a push for ethnic cleansing as a mere difference of opinion.

The equivalent to a punch in an online space is probably banning, which is almost laughable in comparison. It doesn’t cause physical harm, but it is a use of concrete force. Doesn’t pose quite the same moral quandary, though.

Somewhere in the middle is the currently popular pastime of doxxing (doxxxxxxing) people spotted at the rally in an attempt to get them fired or whatever. Frankly, that skeeves me out, though apparently not enough that I’m directly chastizing anyone for it.

We aren’t really equipped, as a society, to deal with memetic threats. We aren’t even equipped to determine what they are. We had a fucking world war over this, and now people are outright saying “hey I’m like those people we went and killed a lot in that world war” and we give them interviews and compliment their fashion sense.

A looming question is always, what if they then do it to you? What if people try to get you fired, to punch you for your beliefs?

I think about that a lot, and then I remember that it’s perfectly legal to fire someone for being gay in half the country. (Courts are currently wrangling whether Title VII forbids this, but with the current administration, I’m not optimistic.) I know people who’ve been fired for coming out as trans. I doubt I’d have to look very far to find someone who’s been punched for either reason.

And these aren’t even beliefs; they’re just properties of a person. You can stop being a white supremacist, one of those people yelling “fuck you, faggots”.

So I have to recuse myself from this asinine question, because I can’t fairly judge the risk of retaliation when it already happens to people I care about.

Meanwhile, if a white supremacist does get punched, I absolutely still want my tax dollars to pay for their universal healthcare.

The same wrinkle comes up with free speech, which is paramount.

The ACLU reminds us that the First Amendment “protects vile, hateful, and ignorant speech”. I think they’ve forgotten that that’s a side effect, not the goal. No one sat down and suggested that protecting vile speech was some kind of noble cause, yet that’s how we seem to be treating it.

The point was to avoid a situation where the government is arbitrarily deciding what qualifies as vile, hateful, and ignorant, and was using that power to eliminate ideas distasteful to politicians. You know, like, hypothetically, if they interrogated and jailed a bunch of people for supporting the wrong economic system. Or convicted someone under the Espionage Act for opposing the draft. (Hey, that’s where the “shouting fire in a crowded theater” line comes from.)

But these are ideas that are already in the government. Bannon, a man who was chair of a news organization he himself called “the platform for the alt-right”, has the President’s ear! How much more mainstream can you get?

So again I’m having a little trouble balancing “we need to defend the free speech of white supremacists or risk losing it for everyone” against “we fairly recently were ferreting out communists and the lingering public perception is that communists are scary, not that the government is”.

This isn’t to say that freedom of speech is bad, only that the way we talk about it has become fanatical to the point of absurdity. We love it so much that we turn around and try to apply it to corporations, to platforms, to communities, to interpersonal relationships.

Look at 4chan. It’s completely public and anonymous; you only get banned for putting the functioning of the site itself in jeopardy. Nothing is stopping a larger group of people from joining its politics board and tilting sentiment the other way — except that the current population is so odious that no one wants to be around them. Everyone else has evaporated away, as tends to happen.

Free speech is great for a government, to prevent quashing politics that threaten the status quo (except it’s a joke and they’ll do it anyway). People can’t very readily just bail when the government doesn’t like them, anyway. It’s also nice to keep in mind to some degree for ubiquitous platforms. But the smaller you go, the easier it is for people to evaporate away, and the faster pure free speech will turn the place to crap. You’ll be left only with people who care about nothing.

At the very least, it seems clear that the goal of white supremacists is some form of destabilization, of disruption to the fabric of a community for purely selfish purposes. And those are the kinds of people you want to get rid of as quickly as possible.

Usually this is hard, because they act just nicely enough to create some plausible deniability. But damn, if someone is outright telling you they love Hitler, maybe skip the principled hand-wringing and eject them.

Журналистите и анонимността в Интернет

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2069

Не е лесно да си журналист в корумпирана държава. Особено ако властта в нея е марионетка на тази корупция. В такава държава незнанието е сила – а за да бъде така, свободата трябва да е робство. И мирът в такава държава се постига чрез война срещу истинската журналистика.

Най-зле е, когато всички медии са явна или задкулисна собственост на един човек, който в момента се превръща от друга марионетка в един от кукловодите на корупцията. Тогава е почти невъзможно да има официални журналисти, които се изхранват от професията си, освен може би спортните. И тук-там някой внимателно благомислещ, който се топли на вярата си, че ще дойде ден да стане вълк овцата, и народът като нея – па тогава той ще развее байряка и ще изока по чудомировски.

В такава държава истинските журналисти са нелегали. Те са не по-малко опасни за нея от тези, които са се опитали да се защитят от престъпник. Затова и тя не пести средствата, за да ги смачка. Целият ѝ силов апарат, от съдебната система през органите на реда та дори до армията при нужда, ще бъде използван срещу тях без колебание. Те са опасни дисиденти, които трябва да бъдат смазвани.

Затова често им се налага да са анонимни и да защитават кореспонденцията си. Точно както на журналистите в държави като Северна Корея, Китай или Узбекистан. А тъй като не всички от тях са специалисти в тези неща, техни поддръжници са създали сайтове, които да са им от полза.

Един от тези сайтове е vpnmentor.com. (Чудесно преведен на български от неизвестен ми, но достоен родолюбец.) А едно от най-полезните неща на него е ръководството за журналисти как да се опазват от следене и как да защитават информацията си.

Дано този линк бъде от полза на истинските журналисти. Стискам им палци – тежка е задачата им.

Steal This Show S03E05: ‘Hacking The System’

Post Syndicated from Ernesto original https://torrentfreak.com/steal-show-s03e05-hacking-system/

stslogo180If you enjoy this episode, consider becoming a patron and getting involved with the show. Check out Steal This Show’s Patreon campaign: support us and get all kinds of fantastic benefits!

In this episode, we meet two Dangerous Internet Hackers from 2600 and the radio show Off The Hook, to discuss how hacking became so important to politics — from Russians messing with elections to Volkswagen lying about emissions.

We also check in on Chelsea Manning and the Cablegate leaks, and look at the role hacking has as part of a future political resistance. Plus: when entities like The Pirate Bay are able to launch a meaningful assault on the centuries-old edifice of copyright, has the establishment woken up to the power of hackers to shape our culture?

Steal This Show aims to release bi-weekly episodes featuring insiders discussing copyright and file-sharing news. It complements our regular reporting by adding more room for opinion, commentary, and analysis.

The guests for our news discussions will vary, and we’ll aim to introduce voices from different backgrounds and persuasions. In addition to news, STS will also produce features interviewing some of the great innovators and minds.

Host: Jamie King

Guest: Robert Barat and Rob Vincent

Produced by Jamie King
Edited & Mixed by Riley Byrne
Original Music by David Triana
Web Production by Siraje Amarniss

Source: TF, for the latest info on copyright, file-sharing, torrent sites and ANONYMOUS VPN services.

Ceramic Knife Used in Israel Stabbing

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2017/06/ceramic_knife_u.html

I have no comment on the politics of this stabbing attack, and only note that the attacker used a ceramic knife — that will go through metal detectors.

I have used a ceramic knife in the kitchen. It’s sharp.

EDITED TO ADD (6/22): It looks like the knife had nothing to do with the attack discussed in the article.

Bitcoin, UASF… и политиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2064

Напоследък се заговори из Нета за UASF при Bitcoin. Надали обаче много хора са обърнали внимание на тия акроними. (Обикновено статиите по въпроса на свой ред са салата от други акроними, което също не улеснява разбирането им.) Какво, по дяволите, значи това? И важно ли е?

Всъщност не е особено важно, освен за хора, които сериозно се занимават с криптовалути. Останалите спокойно могат да не му обръщат внимание.

Поне на пръв поглед. Защото дава и сериозно разбиране за ефективността на някои фундаментални политически понятия. Затова смятам да му посветя тук част от времето си – и да изгубя част от вашето.

1. Проблемите на Bitcoin

Електронна валута, която се контролира не от политикани и меринджеи, а от строги правила – мечта, нали? Край на страховете, че поредният популист ще отвори печатницата за пари и ще превърне спестяванията ви в шарена тоалетна хартия… Но идеи без проблеми няма (за реализациите им да не говорим). Така е и с Bitcoin.

Всички транзакции в биткойни се записват в блокове, които образуват верига – така нареченият блокчейн. По този начин всяка стотинка (пардон, сатоши 🙂 ) може да бъде проследена до самото ѝ създаване. Адресите, между които се обменят парите, са анонимни, но самите обмени са публични и явни. Може да ги проследи и провери за валидност всеки, които има нужния софтуер (достъпен свободно) и поддържа „пълен възел“ (full node), тоест е склонен да отдели стотина гигабайта на диска си.

Проблемът е, че блокът на Bitcoin има фиксиран максимален размер – до 1 мегабайт. Той побира максимум 2-3 хиляди транзакции. При 6 блока на час това означава около 15 000 транзакции на час, или около 360 000 на денонощие. Звучи много, но всъщност е абсолютно недостатъчно – доста големи банки правят по повече транзакции на секунда. Та, от известно време насам нуждата от транзакции надхвърля капацитета на блокчейна. Което създава проблем за потребителите на валутата. Някои от тях започват да я изоставят и да се насочват към традиционни валути, или към други криптовалути. Съответно, влиянието и ролята ѝ спада.

2. Положението с решенията

Предлагани са немалко решения на този проблем. Последното се нарича SegWit (segregated witness). Срещу всички тях (и конкретно срещу това) обаче има сериозна съпротива от ключови фактори в Bitcoin.

Сравнително скоро след създаването на Bitcoin в него беше въведено правилото, че транзакциите са платени. (Иначе беше много лесно да бъдат генерирани огромен брой транзакции за минимална сума напред-назад, и така да бъде задръстен блокчейнът.) Всяка транзакция указва колко ще плати за включването си в блок. (Това е, което я „узаконява“.)

Кои транзакции от чакащите реда си ще включи в блок решава този, който създава блока. Това е „копачът“, който е решил целта от предишния блок. Той прибира заплащането за включените транзакции, освен стандартната „награда“ за блока. Затова копачите имат изгода транзакциите да са колкото се може по-скъпи – тоест, капацитетът на блокчейна да е недостатъчен.

В добавка, немалко копачи използват „хак“ в технологията на системата – така нареченият ASICBOOST. Едно от предимствата на SegWit е, че пречи на подобни хакове – тоест, на тези „копачи“. (Подробности можете да намерите тук.)

Резултатът е, че някои копачи се съпротивляват на въвеждането на SegWit. А „копаещата мощност“ е, която служи като „демократичен глас“ в системата на Bitcoin. Вече е правен опит да се въведе SegWit, който не сполучи. За да е по-добър консенсусът, този опит изискваше SegWit да се приеме когато 95% от копаещата мощност го подкрепи. Скоро стана ясно, че това няма да се случи.

3. UASF? WTF? (Демек, кво е тва UASF?)

Не зная колко точно е процентът на отхвърлящите SegWit копачи. Но към момента копаенето е централизирано до степен да се върши почти всичкото от малък брой мощни компании. Напълно е възможно отхвърлящите SegWit да са над 50% от копаещата мощност. Ако е така, въвеждането на SegWit чрез подкрепа от нея би било невъзможно. (Разбира се, това ще значи в близко бъдеще упадъка на Bitcoin и превръщането му от „царя на криптовалутите“ в евтин музеен експонат. В крайна сметка тези копачи ще са си изкопали гроба. Но ако има на света нещо, на което може да се разчита винаги и докрай, това е човешката глупост.)

За да се избегне такъв сценарий, девелоперите от Bitcoin Core Team предложиха т.нар. User-Activated Soft Fork, съкратено UASF. Същността му е, че от 1 август нататък възлите в мрежата на Bitcoin, които подкрепят SegWit, ще започнат да смятат блокове, които не потвърждават че го поддържат, за невалидни.

Отхвърлящите SegWit копачи могат да продължат да си копаят по старому. Поддържащите го ще продължат по новому. Съответно блокчейнът на Bitcoin от този момент нататък ще се раздели на два – клон без SegWit и клон с него.

4. Какъв ще е резултатът?

Преобладаващата копаеща мощност може да се окаже в първия – тоест, по правилата на Сатоши Накамото той ще е основният. Но ако мрежата е разделена на две, всяка ще има своя основен клон, така че няма да бъдат технически обединени. Ще има две различни валути на име Bitcoin, и всяка ще претендира, че е основната.

Как ще се разреши този спор? Потребителите на Bitcoin търсят по-ниски цени за транзакции, така че огромният процент от тях бързо ще се ориентират към веригата със SegWit. А ценността и приетостта на Bitcoin се дължи просто на факта, че хората го приемат и са склонни да го използват. Затова и Segwit-натият Bitcoin ще запази ролята (и цената) на оригиналния Bitcoin, докато този без SegWit ще поевтинее и ще загуби повечето от релевантността си.

(Всъщност, подобно „разцепление“ вече се е случвало с No. 2 в света на криптовалутите – Ethereum. Затова има Ethereum и Ethereum Classic. Вторите изгубиха борбата да са наследникът на оригиналния Ethereum, но продължава да ги има, макар и да са с много по-малка роля и цена.)

Отхвърлилите SegWit копачи скоро ще се окажат в положение да копаят нещо, което струва жълти стотинки. Затова вероятно те шумно или тихо ще преминат към поддръжка на SegWit. Не бих се учудил дори доста от тях да го направят още на 1 август. (Въпреки че някои сигурно ще продължат да опищяват света колко лошо е решението и какви загуби понасят от него. Може да има дори съдебни процеси… Подробностите ще ги видим.)

5. Политиката

Ако сте издържали дотук, четете внимателно – същността на този запис е в тази част.

Наскоро си говорих с горда випускничка на български икономически ВУЗ. Изслушах обяснение как икономията от мащаба не съществува и е точно обратното. Как малките фирми са по-ефективни от големите и т.н…

Нищо чудно, че ги учат на глупости. Който плаща, дори зад сцената, той поръчва музиката. Странно ми е, че обучаваните вярват на тези глупости при положение, че реалността е пред очите им. И че в нея големите фирми разоряват и/или купуват малките, а не обратното. Няма как да е иначе. Както законите на Нютон важат еднакво за лабораторни тежести и за търговски контейнери, така и дисипативните закони важат еднакво за тенджери с вода и за икономически системи.

В ИТ бизнеса динамиката е много над средната. Където не е и няма как да бъде регулиран лесно, където нещата са по-laissez-faire, както е примерно в копаенето на биткойни, е още по-голяма. Нищо чудно, че копаенето премина толкова бързо от милиони индивидуални участници към малък брой лесно картелиращи се тиранозаври. Всяка система еволюира вътрешно в такава посока… Затова „перфектна система“ и „щастие завинаги“ няма как да съществуват. Затова, ако щете, свободата трябва да се замесва и изпича всеки ден.

„Преобладаващата копаеща мощност“, било като преобладаващият брой индивиди във вида, било като основната маса пари, било като управление на най-популярните сред гласоподавателите мемове, лесно може да се съсредоточи в тесен кръг ръце. И законите на вътрешната еволюция на системите, като конкретно изражение на дисипативните закони, водят именно натам… Тогава всяко гласуване започва да подкрепя статуквото. Демокрацията престава да бъде възможност за промяна – такава остава само разделянето на възгледите в отделни системи. Единствено тогава новото получава възможност реално да конкурира старото.

Затова и всеки биологичен вид наоколо е започнал някога като миниатюрна различна клонка от могъщото тогава стъбло на друг вид. Който днес познават само палеобиолозите. И всяка могъща банка, или производствена или медийна фирма е започнала – като сума пари, или производствен капацитет, или интелектуална собственост – като обикновена будка за заеми, или работилничка, или ателие. В сянката на тогавашните тиранозаври, помнени днес само от историците. Намерили начин да се отделят и скрият някак от тях, за да съберат мощта да ги конкурират…

Който разбрал – разбрал.

Amazon Rekognition Update – Celebrity Recognition

Post Syndicated from Jeff Barr original https://aws.amazon.com/blogs/aws/amazon-rekognition-update-celebrity-recognition/

We launched Amazon Rekognition at re:Invent (Amazon Rekognition – Image Detection and Recognition Powered by Deep Learning) and added Image Moderation earlier this year.

Today we are adding celebrity recognition!

Rekognition has been trained to identify hundreds of thousands of people who are famous, noteworthy, or prominent in fields that includes politics, sports, entertainment, business, and media. The list is global, and is updated frequently.

To access this feature, simply call the new RecognizeCelebrities function. In addition to the bounding box and facial landmark feature returned by the existing DetectFaces function, the new function returns information about any celebrities that it recognizes:

"Id": "3Ir0du6", 
"MatchConfidence": 97, 
"Name": "Jeff Bezos", 
"Urls": [ "www.imdb.com/name/nm1757263" ]

The Urls provide additional information about the celebrity. The API currently return links to IMDB content; we may add other sources in the future.

You can use the Celebrity Recognition Demo in the AWS Management Console to experiment with this feature:

If you have an image archive you can now index it by celebrity. You could also use a combination of celebrity recognition and object detection to build all kinds of search tools. If your images are already stored in S3, you can process them in-place.

I’m sure that you will come up with all sorts of interesting uses for this new feature. Leave me a comment and let me know what you build!



Team DIMENSION Returns to The Piracy Scene

Post Syndicated from Ernesto original https://torrentfreak.com/team-dimension-returns-to-the-piracy-scene-170608/

In April, one of the best known TV Scene groups suddenly disappeared.

DIMENSION has been a high profile name for over a decade, both in the Scene and on torrent sites, good for tens of thousands of TV-show releases.

Nearly two months had passed since the sudden disappearance and most followers had already said their virtual goodbyes. Out of nowhere, however, several new DIMENSION releases began popping up this week.

It started with a Gotham episode on Tuesday, followed by Angie Tribeca and Pretty Little Liars. The sudden reapparance came without a public explanation, but it’s pretty clear that the group is back in full swing.


The question remains why the group was absent for so long and if the old crew is intact. TorrentFreak spoke to a source who says that the leader and several top members are no longer with the group.

A recent Scene notice titled “Farewell.To.Team-DIMENSION” appeared to confirm that there were internal struggles in the group. However, this appears to be fake, as it was copied from an earlier notice.

Still, there is no doubt that DIMENSION (and the associated LOL “group,” which releases the SD versions) has picked up where it left a few weeks ago, with new TV-releases coming out on a regular basis.

And while reputation is key in the Scene, the average downloader probably can’t be bothered by internal troubles and politics.

They just want their TV fix.

Pirate responses to the comeback

Update: The Scene notice referred to in this article is fake, we updated the article to reflect this.

Source: TF, for the latest info on copyright, file-sharing, torrent sites and ANONYMOUS VPN services.

Surveillance Intermediaries

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2017/06/surveillance_in_2.html

Interesting law-journal article: “Surveillance Intermediaries,” by Alan Z. Rozenshtein.

Abstract:Apple’s 2016 fight against a court order commanding it to help the FBI unlock the iPhone of one of the San Bernardino terrorists exemplifies how central the question of regulating government surveillance has become in American politics and law. But scholarly attempts to answer this question have suffered from a serious omission: scholars have ignored how government surveillance is checked by “surveillance intermediaries,” the companies like Apple, Google, and Facebook that dominate digital communications and data storage, and on whose cooperation government surveillance relies. This Article fills this gap in the scholarly literature, providing the first comprehensive analysis of how surveillance intermediaries constrain the surveillance executive. In so doing, it enhances our conceptual understanding of, and thus our ability to improve, the institutional design of government surveillance.

Surveillance intermediaries have the financial and ideological incentives to resist government requests for user data. Their techniques of resistance are: proceduralism and litigiousness that reject voluntary cooperation in favor of minimal compliance and aggressive litigation; technological unilateralism that designs products and services to make surveillance harder; and policy mobilization that rallies legislative and public opinion to limit surveillance. Surveillance intermediaries also enhance the “surveillance separation of powers”; they make the surveillance executive more subject to inter-branch constraints from Congress and the courts, and to intra-branch constraints from foreign-relations and economics agencies as well as the surveillance executive’s own surveillance-limiting components.

The normative implications of this descriptive account are important and cross-cutting. Surveillance intermediaries can both improve and worsen the “surveillance frontier”: the set of tradeoffs ­ between public safety, privacy, and economic growth ­ from which we choose surveillance policy. And while intermediaries enhance surveillance self-government when they mobilize public opinion and strengthen the surveillance separation of powers, they undermine it when their unilateral technological changes prevent the government from exercising its lawful surveillance authorities.

The Quick vs. the Strong: Commentary on Cory Doctorow’s Walkaway

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2017/05/the_quick_vs_th.html

Technological advances change the world. That’s partly because of what they are, but even more because of the social changes they enable. New technologies upend power balances. They give groups new capabilities, increased effectiveness, and new defenses. The Internet decades have been a never-ending series of these upendings. We’ve seen existing industries fall and new industries rise. We’ve seen governments become more powerful in some areas and less in others. We’ve seen the rise of a new form of governance: a multi-stakeholder model where skilled individuals can have more power than multinational corporations or major governments.

Among the many power struggles, there is one type I want to particularly highlight: the battles between the nimble individuals who start using a new technology first, and the slower organizations that come along later.

In general, the unempowered are the first to benefit from new technologies: hackers, dissidents, marginalized groups, criminals, and so on. When they first encountered the Internet, it was transformative. Suddenly, they had access to technologies for dissemination, coordination, organization, and action — things that were impossibly hard before. This can be incredibly empowering. In the early decades of the Internet, we saw it in the rise of Usenet discussion forums and special-interest mailing lists, in how the Internet routed around censorship, and how Internet governance bypassed traditional government and corporate models. More recently, we saw it in the SOPA/PIPA debate of 2011-12, the Gezi protests in Turkey and the various “color” revolutions, and the rising use of crowdfunding. These technologies can invert power dynamics, even in the presence of government surveillance and censorship.

But that’s just half the story. Technology magnifies power in general, but the rates of adoption are different. Criminals, dissidents, the unorganized — all outliers — are more agile. They can make use of new technologies faster, and can magnify their collective power because of it. But when the already-powerful big institutions finally figured out how to use the Internet, they had more raw power to magnify.

This is true for both governments and corporations. We now know that governments all over the world are militarizing the Internet, using it for surveillance, censorship, and propaganda. Large corporations are using it to control what we can do and see, and the rise of winner-take-all distribution systems only exacerbates this.

This is the fundamental tension at the heart of the Internet, and information-based technology in general. The unempowered are more efficient at leveraging new technology, while the powerful have more raw power to leverage. These two trends lead to a battle between the quick and the strong: the quick who can make use of new power faster, and the strong who can make use of that same power more effectively.

This battle is playing out today in many different areas of information technology. You can see it in the security vs. surveillance battles between criminals and the FBI, or dissidents and the Chinese government. You can see it in the battles between content pirates and various media organizations. You can see it where social-media giants and Internet-commerce giants battle against new upstarts. You can see it in politics, where the newer Internet-aware organizations fight with the older, more established, political organizations. You can even see it in warfare, where a small cadre of military can keep a country under perpetual bombardment — using drones — with no risk to the attackers.

This battle is fundamental to Cory Doctorow’s new novel Walkaway. Our heroes represent the quick: those who have checked out of traditional society, and thrive because easy access to 3D printers enables them to eschew traditional notions of property. Their enemy is the strong: the traditional government institutions that exert their power mostly because they can. This battle rages through most of the book, as the quick embrace ever-new technologies and the strong struggle to catch up.

It’s easy to root for the quick, both in Doctorow’s book and in the real world. And while I’m not going to give away Doctorow’s ending — and I don’t know enough to predict how it will play out in the real world — right now, trends favor the strong.

Centralized infrastructure favors traditional power, and the Internet is becoming more centralized. This is true both at the endpoints, where companies like Facebook, Apple, Google, and Amazon control much of how we interact with information. It’s also true in the middle, where companies like Comcast increasingly control how information gets to us. It’s true in countries like Russia and China that increasingly legislate their own national agenda onto their pieces of the Internet. And it’s even true in countries like the US and the UK, that increasingly legislate more government surveillance capabilities.

At the 1996 World Economic Forum, cyber-libertarian John Perry Barlow issued his “Declaration of the Independence of Cyberspace,” telling the assembled world leaders and titans of Industry: “You have no moral right to rule us, nor do you possess any methods of enforcement that we have true reason to fear.” Many of us believed him a scant 20 years ago, but today those words ring hollow.

But if history is any guide, these things are cyclic. In another 20 years, even newer technologies — both the ones Doctorow focuses on and the ones no one can predict — could easily tip the balance back in favor of the quick. Whether that will result in more of a utopia or a dystopia depends partly on these technologies, but even more on the social changes resulting from these technologies. I’m short-term pessimistic but long-term optimistic.

This essay previously appeared on Crooked Timber.

Some notes on Trump’s cybersecurity Executive Order

Post Syndicated from Robert Graham original http://blog.erratasec.com/2017/05/some-notes-on-trumps-cybersecurity.html

President Trump has finally signed an executive order on “cybersecurity”. The first draft during his first weeks in power were hilariously ignorant. The current draft, though, is pretty reasonable as such things go. I’m just reading the plain language of the draft as a cybersecurity expert, picking out the bits that interest me. In reality, there’s probably all sorts of politics in the background that I’m missing, so I may be wildly off-base.

Holding managers accountable

This is a great idea in theory. But government heads are rarely accountable for anything, so it’s hard to see if they’ll have the nerve to implement this in practice. When the next breech happens, we’ll see if anybody gets fired.
“antiquated and difficult to defend Information Technology”

The government uses laughably old computers sometimes. Forces in government wants to upgrade them. This won’t work. Instead of replacing old computers, the budget will simply be used to add new computers. The old computers will still stick around.
“Legacy” is a problem that money can’t solve. Programmers know how to build small things, but not big things. Everything starts out small, then becomes big gradually over time through constant small additions. What you have now is big legacy systems. Attempts to replace a big system with a built-from-scratch big system will fail, because engineers don’t know how to build big systems. This will suck down any amount of budget you have with failed multi-million dollar projects.
It’s not the antiquated systems that are usually the problem, but more modern systems. Antiquated systems can usually be protected by simply sticking a firewall or proxy in front of them.

“address immediate unmet budgetary needs necessary to manage risk”

Nobody cares about cybersecurity. Instead, it’s a thing people exploit in order to increase their budget. Instead of doing the best security with the budget they have, they insist they can’t secure the network without more money.

An alternate way to address gaps in cybersecurity is instead to do less. Reduce exposure to the web, provide fewer services, reduce functionality of desktop computers, and so on. Insisting that more money is the only way to address unmet needs is the strategy of the incompetent.

Use the NIST framework
Probably the biggest thing in the EO is that it forces everyone to use the NIST cybersecurity framework.
The NIST Framework simply documents all the things that organizations commonly do to secure themselves, such run intrusion-detection systems or impose rules for good passwords.
There are two problems with the NIST Framework. The first is that no organization does all the things listed. The second is that many organizations don’t do the things well.
Password rules are a good example. Organizations typically had bad rules, such as frequent changes and complexity standards. So the NIST Framework documented them. But cybersecurity experts have long opposed those complex rules, so have been fighting NIST on them.

Another good example is intrusion-detection. These days, I scan the entire Internet, setting off everyone’s intrusion-detection systems. I can see first hand that they are doing intrusion-detection wrong. But the NIST Framework recommends they do it, because many organizations do it, but the NIST Framework doesn’t demand they do it well.
When this EO forces everyone to follow the NIST Framework, then, it’s likely just going to increase the amount of money spent on cybersecurity without increasing effectiveness. That’s not necessarily a bad thing: while probably ineffective or counterproductive in the short run, there might be long-term benefit aligning everyone to thinking about the problem the same way.
Note that “following” the NIST Framework doesn’t mean “doing” everything. Instead, it means documented how you do everything, a reason why you aren’t doing anything, or (most often) your plan to eventually do the thing.
preference for shared IT services for email, cloud, and cybersecurity
Different departments are hostile toward each other, with each doing things their own way. Obviously, the thinking goes, that if more departments shared resources, they could cut costs with economies of scale. Also obviously, it’ll stop the many home-grown wrong solutions that individual departments come up with.
In other words, there should be a single government GMail-type service that does e-mail both securely and reliably.
But it won’t turn out this way. Government does not have “economies of scale” but “incompetence at scale”. It means a single GMail-like service that is expensive, unreliable, and in the end, probably insecure. It means we can look forward to government breaches that instead of affecting one department affecting all departments.

Yes, you can point to individual organizations that do things poorly, but what you are ignoring is the organizations that do it well. When you make them all share a solution, it’s going to be the average of all these things — meaning those who do something well are going to move to a worse solution.

I suppose this was inserted in there so that big government cybersecurity companies can now walk into agencies, point to where they are deficient on the NIST Framework, and say “sign here to do this with our shared cybersecurity service”.
“identify authorities and capabilities that agencies could employ to support the cybersecurity efforts of critical infrastructure entities”
What this means is “how can we help secure the power grid?”.
What it means in practice is that fiasco in the Vermont power grid. The DHS produced a report containing IoCs (“indicators of compromise”) of Russian hackers in the DNC hack. Among the things it identified was that the hackers used Yahoo! email. They pushed these IoCs out as signatures in their “Einstein” intrusion-detection system located at many power grid locations. The next person that logged into their Yahoo! email was then flagged as a Russian hacker, causing all sorts of hilarity to ensue, such as still uncorrected stories by the Washington Post how the Russians hacked our power-grid.
The upshot is that federal government help is also going to include much government hindrance. They really are this stupid sometimes and there is no way to fix this stupid. (Seriously, the DHS still insists it did the right thing pushing out the Yahoo IoCs).
Resilience Against Botnets and Other Automated, Distributed Threats

The government wants to address botnets because it’s just the sort of problem they love, mass outages across the entire Internet caused by a million machines.

But frankly, botnets don’t even make the top 10 list of problems they should be addressing. Number #1 is clearly “phishing” — you know, the attack that’s been getting into the DNC and Podesta e-mails, influencing the election. You know, the attack that Gizmodo recently showed the Trump administration is partially vulnerable to. You know, the attack that most people blame as what probably led to that huge OPM hack. Replace the entire Executive Order with “stop phishing”, and you’d go further fixing federal government security.

But solving phishing is tough. To begin with, it requires a rethink how the government does email, and how how desktop systems should be managed. So the government avoids complex problems it can’t understand to focus on the simple things it can — botnets.

Dealing with “prolonged power outage associated with a significant cyber incident”

The government has had the hots for this since 2001, even though there’s really been no attack on the American grid. After the Russian attacks against the Ukraine power grid, the issue is heating up.

Nation-wide attacks aren’t really a threat, yet, in America. We have 10,000 different companies involved with different systems throughout the country. Trying to hack them all at once is unlikely. What’s funny is that it’s the government’s attempts to standardize everything that’s likely to be our downfall, such as sticking Einstein sensors everywhere.

What they should be doing is instead of trying to make the grid unhackable, they should be trying to lessen the reliance upon the grid. They should be encouraging things like Tesla PowerWalls, solar panels on roofs, backup generators, and so on. Indeed, rather than industrial system blackout, industry backup power generation should be considered as a source of grid backup. Factories and even ships were used to supplant the electric power grid in Japan after the 2011 tsunami, for example. The less we rely on the grid, the less a blackout will hurt us.

“cybersecurity risks facing the defense industrial base, including its supply chain”

So “supply chain” cybersecurity is increasingly becoming a thing. Almost anything electronic comes with millions of lines of code, silicon chips, and other things that affect the security of the system. In this context, they may be worried about intentional subversion of systems, such as that recent article worried about Kaspersky anti-virus in government systems. However, the bigger concern is the zillions of accidental vulnerabilities waiting to be discovered. It’s impractical for a vendor to secure a product, because it’s built from so many components the vendor doesn’t understand.

“strategic options for deterring adversaries and better protecting the American people from cyber threats”

Deterrence is a funny word.

Rumor has it that we forced China to backoff on hacking by impressing them with our own hacking ability, such as reaching into China and blowing stuff up. This works because the Chinese governments remains in power because things are going well in China. If there’s a hiccup in economic growth, there will be mass actions against the government.

But for our other cyber adversaries (Russian, Iran, North Korea), things already suck in their countries. It’s hard to see how we can make things worse by hacking them. They also have a strangle hold on the media, so hacking in and publicizing their leader’s weird sex fetishes and offshore accounts isn’t going to work either.

Also, deterrence relies upon “attribution”, which is hard. While news stories claim last year’s expulsion of Russian diplomats was due to election hacking, that wasn’t the stated reason. Instead, the claimed reason was Russia’s interference with diplomats in Europe, such as breaking into diplomat’s homes and pooping on their dining room table. We know it’s them when they are brazen (as was the case with Chinese hacking), but other hacks are harder to attribute.

Deterrence of nation states ignores the reality that much of the hacking against our government comes from non-state actors. It’s not clear how much of all this Russian hacking is actually directed by the government. Deterrence polices may be better directed at individuals, such as the recent arrest of a Russian hacker while they were traveling in Spain. We can’t get Russian or Chinese hackers in their own countries, so we have to wait until they leave.

Anyway, “deterrence” is one of those real-world concepts that hard to shoe-horn into a cyber (“cyber-deterrence”) equivalent. It encourages lots of bad thinking, such as export controls on “cyber-weapons” to deter foreign countries from using them.

“educate and train the American cybersecurity workforce of the future”

The problem isn’t that we lack CISSPs. Such blanket certifications devalue the technical expertise of the real experts. The solution is to empower the technical experts we already have.

In other words, mandate that whoever is the “cyberczar” is a technical expert, like how the Surgeon General must be a medical expert, or how an economic adviser must be an economic expert. For over 15 years, we’ve had a parade of non-technical people named “cyberczar” who haven’t been experts.

Once you tell people technical expertise is valued, then by nature more students will become technical experts.

BTW, the best technical experts are software engineers and sysadmins. The best cybersecurity for Windows is already built into Windows, whose sysadmins need to be empowered to use those solutions. Instead, they are often overridden by a clueless cybersecurity consultant who insists on making the organization buy a third-party product instead that does a poorer job. We need more technical expertise in our organizations, sure, but not necessarily more cybersecurity professionals.


This is really a government document, and government people will be able to explain it better than I. These are just how I see it as a technical-expert who is a government-outsider.

My guess is the most lasting consequential thing will be making everyone following the NIST Framework, and the rest will just be a lot of aspirational stuff that’ll be ignored.

За народните добродетели

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2050

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Shadow Brokers, or the hottest security product to buy in 2018

Post Syndicated from Michal Zalewski original http://lcamtuf.blogspot.com/2017/04/shadow-brokers-or-hottest-security.html

For the past three years and a change, the security industry has been mesmerized by a steady trickle of leaks that expose some of the offensive tooling belonging to the Western world’s foremost intelligence agencies. To some folks, the leaks are a devastating blow to national security; to others, they are a chilling peek at the inner workings of an intrusive security apparatus that could be used to attack political enemies within.

I find it difficult to get outraged at revelations such as the compromise of some of the banking exchanges in the Middle East, presumably to track the sources of funding for some of our sworn enemies; at the same time, I’m none too pleased about the reports of the agencies tapping overseas fiber cables of US companies, or indiscriminately hacking university e-mail servers in Europe to provide cover for subsequent C&C ops. Still, many words have been written on the topic, so it is not a debate I am hoping to settle here; my only thought is that if we see espionage as a legitimate task for a nation state, then the revelations seem like a natural extension of what we know about this trade from pre-Internet days. Conversely, if we think that spying is evil, we probably ought to rethink geopolitics in a more fundamental way; until then, there’s no use complaining that the NSA is keeping a bunch of 0-days at hand.

But in a more pragmatic sense, there is one consequence of the leaks that I worry about: the inevitable shifts in IT policies and the next crop of commercial tools and services meant to counter this supposedly new threat. I fear this outcome because I think that the core exploitation capabilities of the agencies – at least to the extent exposed by the leaks – are not vastly different from those of a talented teenager: somewhat disappointingly, the intelligence community accomplishes their goals chiefly by relying on public data sources, the attacks on unpatched or poorly configured systems, and the fallibility of human beings. In fact, some of the exploits exposed in the leaks were probably not developed in-house, but purchased through intermediaries from talented hobbyists – a black market that has been thriving over the past decade or so.

Of course, the NSA is a unique “adversary” in many other ways, but there is no alien technology to reckon with; and by constantly re-framing the conversation around IT security as a response to some new enemy, we tend to forget that the underlying problems that enable such hacking have been with us since the 1990s, that they are not unique to this actor, and that they have not been truly solved by any of the previous tooling and IT spending shifts.

I think that it is useful to compare computer spies to another, far better understood actor: the law enforcement community. In particular:

  1. Both the intelligence agencies and law enforcement are very patient and systematic in their pursuits. If they want to get to you but can’t do so directly, they can always convince, coerce, or compromise your friends, your sysadmins – or heck, just tamper with your supply chain.

  2. Both kinds of actors operate under the protection of the law – which means that they are taking relatively few risks in going after you, can refine their approaches over the years, and can be quite brazen in their plans. They prefer to hack you remotely, of course – but if they can’t, they might just as well break into your home or office, or plant a mole within your org.

  3. Both have nearly unlimited resources. You probably can’t outspend them and they can always source a wide range of tools to further their goals, operating more like a well-oiled machine than a merry band of hobbyists. But it is also easy to understand their goals, and for most people, the best survival strategy is not to invite their undivided attention in the first place.

Once you make yourself interesting enough to be in the crosshairs, the game changes in a pretty spectacular way, and the steps to take might have to come from the playbooks of rebels holed up in the mountains of Pakistan more than from a glossy folder of Cyberintellics Inc. There are no simple, low-cost solutions: you will find no click-and-play security product to help you, and there is no “one weird trick” to keep you safe; taping over your camera or putting your phone in the microwave won’t save the day.

And ultimately, let’s face it: if you’re scrambling to lock down your Internet-exposed SMB servers in response to the most recent revelations from Shadow Brokers, you are probably in deep trouble – and it’s not because of the NSA.

Правилният отговор на тероризма

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2043

Става дума за една статия в CNN, която можете да прочетете тук.

Статията съдържа доста анти-Тръмп реторика. Вярна или не е тя, бих посъветвал читателите да я игнорират. Защото статията съдържа и нещо много по-важно – истината за това какъв е правилният начин да се борим с тероризма. И авторът ѝ е професионален контра-терорист, необременен с нуждата да угажда в това си писание на избиратели или шефове. Той просто е казал истината, на която са го научили обучението и опитът му.

Вече съм писал тук преди – съвременният ислямски тероризъм не е радикализиран ислямизъм, той е ислямизиран радикализъм. Разликата е ключово важна. Ако беше радикализиран ислямизъм, забраната на исляма би могла да го подтисне. При положение че е ислямизиран радикализъм обаче забраната на исляма няма да го намали.

За ислямския радикализъм ислямът е не движещ мотив, а форма на изразяване – мотивът е радикализмът. Да му вземете тази форма на изразяване означава просто че той ще намери друга, точно както ако забраните на любител на драскането на графити достъпа до една стена, той просто ще иде да драска на друга. Ако не може да бъде ислямист, радикалът ще стане християнин, комунист, атеист, будист и каквото друго му хрумне, че може да облече в него радикализма си – тоест, всеки възможен възглед. Но няма да го изостави.

Важно ли е да правим тази разлика? Да, защото от нея зависи дали ще се сражаваме с причините да ни тероризират, или с маските, под които ни биват показвани тези причини. В първия случай при правилни действия можем да имаме успех. Във втория случай няма как да имаме успех, независимо от действията ни. От него имат изгода само тези, които имат нужда от плашило за наивните или от враг-обединител – включително на цената на здравето и живота на хората.

Толкова от мен.

Изборите и гласуването

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2042

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

„Тръмп, Путин и новата студена война“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2040

Това е статия във вестник „New Yorker“. Може да бъде прочетена тук.

И си струва да бъде прочетена. Американците често са ме изумявали с наивността си към света. Авторите на статията обаче май са много наясно с реалността, и в същото време са се опитали да бъдат максимално точни и реални.

Една от причините да си струва статията да бъде прочетена е именно това, което е описано в нея. Част от войната на такива като Путин срещу съвременния свят е сеенето в демократичните държави на недоверие към истината – и изобщо към идеята, че обективна истина съществува. Затова е много важно да знаем откъде идва философията, че не можеш да вярваш на никого, и че всеки има своя истина. Откъдето и философията, че добро няма и всеки има свое добро.

Истински умелите лъжи са полуистините – лъжите, скрити зад перде от внимателно подбрана истина. И с тази за доброто е така. Каквото е добро за сърната не е добро за вълка, и обратното. Каквото е добро за един бизнес не е добро за конкуренцията му, и обратното. Ако месторабота плаща повече на един, тя ще има по-малко пари за другите. Каквото е добро за един, е зло за другите. Нали?

Да, ама не. При конкуренцията наистина е така. Но светът е комбинация от конкуренция и кооперация – а при кооперацията доброто дори само за един е добро за всички. И кооперацията е много, много повече от конкуренцията. Колкото по-близки сме, толкова повече е кооперацията и по-малко конкуренцията.

Да, интересите на вълка и сърната често са противоположни. Но зад тази завеска са скрити Хималаи от общи интереси. И вълкът, и сърната имат нужда от гора – голяма, девствена, с намеса на човека само колкото да ги подхранва зиме. От чист въздух, вода, почва. От мек климат, липса на природни бедствия… Продължа ли този списък, ще стане километричен. И списъкът на противоположностите в интересите им ще се изгуби на фона му.

А хората сме много по-близки помежду си от вълка и сърната. Кооперацията, общото, ни е още повече – конкуренцията, противоположностите, са още по-малко. Където се делим или ни разделят, съотношението се измества към по-лошо, но пак общата изгода е смазващо повече от конкуренцията… И където имаме общо, доброто ни е общо – така че е несравнимо повече от това добро, което е различно за всеки и противоположно на това на другите.

(Отделно от това, конкуренцията не само ни разделя – тя и ни движи напред, и така ни носи огромно общо добро. Нека бъдем по-мъдри от съветника Кнут от Андерсеновата приказка за галошите на щастието и го разберем. Затова сме хора, а не сърни и вълци – за да знаем, че доброто е несравнимо повече и по-могъщо от злото.)

За истината това важи много повече, отколкото за доброто. Почти винаги, когато някой казва „Аз си имам своя истина“, той всъщност има предвид или че си има свое добро, или че си има свой собствен свят, различен от реалния. „Алтернативни истини“ няма – „алтернативни факти“, които съответстват на реалността, се наричат просто факти.

(Една подробност: в статията се споменава терминът „whataboutism“. Груб превод на български би бил „аувасбиятнегрите-изъм“. От стария виц какво отговорило радио Ереван, когато от Америка го попитали колко е заплатата на съветския инженер. Един от най-типичните подходи, с които се опитват да ни лъжат, или ние се опитваме да се лъжем сами, когато истинският отговор на някой въпрос не е приятен.)

Steal This Show S02E12: ‘How The Internet Broke Politics’

Post Syndicated from J.J. King original https://torrentfreak.com/steal-show-s02e12-internet-broke-politics/

stslogo180If you enjoy this episode, consider becoming a patron and getting involved with the show. Check out Steal This Show’s Patreon campaign: support us and get all kinds of fantastic benefits!

In this episode, we meet Peter Sunde, co-founder of The Pirate Bay. We discuss how he survives under the huge (and growing) fines placed on him after The Pirate Bay trials in Sweden, and find out that all may not be what it seems in the world of pirate fines

We also hear why Peter got into an argument with Creative Commons founder Larry Lessig – and whether Trump could be a good thing for world politics. How 4Chan, Anonymous and Wikileaks became players on the political stage, and how to survive in a world hitting ‘peak information.’

Finally, we return to the thorny issue of how to get creators paid in the emerging media landscape. Will we need a Universal Basic Income? Or does this just equate to a return to class society?

Steal This Show aims to release bi-weekly episodes featuring insiders discussing copyright and file-sharing news. It complements our regular reporting by adding more room for opinion, commentary, and analysis.

The guests for our news discussions will vary, and we’ll aim to introduce voices from different backgrounds and persuasions. In addition to news, STS will also produce features interviewing some of the great innovators and minds.

Host: Jamie King

Guest: Peter Sunde

Produced by Jamie King
Edited & Mixed by Riley Byrne
Original Music by David Triana
Web Production by Siraje Amarniss

Source: TF, for the latest info on copyright, file-sharing, torrent sites and ANONYMOUS VPN services.

Free Tickets Inside Pirate Downloads Aim to Build Bridges

Post Syndicated from Andy original https://torrentfreak.com/free-tickets-inside-pirate-downloads-aim-to-build-bridges-170311/

Back in 2003, when P2P networks were the next big thing, music labels were panicking about the large-scale piracy taking place on the Internet. Legal action was their first response (of course it was) but later other tactics were employed.

One of the more unusual tactics involved Madonna, who released fake files on file-sharing networks in order to reach out to pirates. While the idea wasn’t a fundamentally bad one, the singer made a silly mistake. Instead of appealing to their better nature, Madonna shouted and cursed at pirates, asking them ‘What The F— Do You Think You’re Doing?’

The campaign failed to make a positive impression so when we heard that a movie distributor had launched a similar scheme last month, we were intrigued to hear what they might do differently. We were pleasantly surprised.

After setting up a KickassTorrents clone, Costa Rica-based film distributor Romaly seeded fake torrents, each containing a trailer of the movie plus a gentle anti-piracy message.

“The time this took to download is not enough when compared to the hours of effort it took to produce this movie. You deserve to see it in the theater. That’s why we are giving you a double ticket for a cinema in Costa Rica,” it read.

Instead of launching a Madonna-inspired tirade, Romaly had given movie fans a chance to watch their chosen movie on the big screen, for free. It was a new twist on an old idea and it was largely well received.

This week TorrentFreak caught up with Christhian Fuentes from advertising agency Orson. He’s the campaign’s Creative Director and was happy to explain why being nice to pirates is better than treating them like thieves.

“Piracy of all kind is a very common practice in Costa Rica and criminalizing approaches are old tactics that are not very effective in achieving results,” Fuentes explained.

“We wanted a positive campaign to reinforce the idea that this is a fight we all are part of: as an industry, as a consumer or buyer, or in media, or in politics. In the end we all enjoy watching movies, so let’s do it legally.”

Fuentes says that his agency was approached by movie distributor Romaly at the end of 2016 who spoke to them about the “not so positive” piracy situation in Costa Rica. The companies then worked as a team to formulate a unique response.

As mentioned earlier, the campaign involves a site called LegalTorrents, but it is clearly designed to look like the now defunct but former market-leading torrent site, KickassTorrents.

However, KAT wasn’t chosen simply because it was the biggest site. The brand was particularly popular locally and the fact that it used a Costa Rican .CR domain was also noted during the data gathering stage.

“We did a lot of research and the data showed us that [KAT] was one of the main torrent catalogs used in Costa Rica. In order to work, the idea had to be precise in those kinds of details. We began with a free and public template, did some design modifications, and came up with our own logo,” Fuentes adds.

While some pirates might take offense at their favorite site being mimicked in this manner, the agency says that its aims were positive all along.

“We do not intend to directly attack any torrent website. Like I said earlier, this is not a criminalizing approach. The campaign is a direct action to create contact with potential movie viewers in order to raise awareness, and then the idea should create a conversation, which is happening right now.”

In our earlier report we noted that most if not all of the fake torrents on the LegalTorrents site had no seeds. According to Fuentes, however, we were probably just unlucky with our timing. Since the campaign is fluid and the site is being constantly updated with the latest movie releases from Romaly, it’s likely that an update was in progress. We carried out some tests this week and everything worked just fine.

The torrents are proving quite popular but not all downloaders are taking up the offer of free tickets. It’s not clear why but it’s certainly possible that torrent users are cautious when offered free stuff inside a fake torrent since that rarely ends well. Still, the agency believes that simply reaching out to pirates is having the desired effect.

“Feedback is positive. Far from feeling fooled, people have contacted us telling us about how creative the campaign is and complimenting us on the fresh approach. And they are thankful when they receive tickets,” Fuentes says.

“This is a long-term strategy. We know piracy is a never-ending fight, so isolated efforts won’t make a big difference in the long term. Legal Torrents will continue as new movies get released. But it should be part of a bigger strategy where more national (and international) actors join,” he concludes.

Source: TF, for the latest info on copyright, file-sharing, torrent sites and ANONYMOUS VPN services.


Post Syndicated from Eevee original https://eev.ee/blog/2017/03/08/utopia/

It’s been a while, but someone’s back on the Patreon blog topic tier! IndustrialRobot asks:

What does your personal utopia look like? Do you think we (as mankind) can achieve it? Why/why not?


I spent the month up to my eyeballs in a jam game, but this question was in the back of my mind a lot. I could use it as a springboard to opine about anything, especially in the current climate: politics, religion, nationalism, war, economics, etc., etc. But all of that has been done to death by people who actually know what they’re talking about.

The question does say “personal”. So in a less abstract sense… what do I want the world to look like?

Mostly, I want everyone to have the freedom to make things.

I’ve been having a surprisingly hard time writing the rest of this without veering directly into the ravines of “basic income is good” and “maybe capitalism is suboptimal”. Those are true, but not really the tone I want here, and anyway they’ve been done to death by better writers than I. I’ve talked this out with Mel a few times, and it sounds much better aloud, so I’m going to try to drop my Blog Voice and just… talk.


Art versus business

So, art. Art is good.

I’m construing “art” very broadly here. More broadly than “media”, too. I’m including shitty robots, weird Twitter almost-bots, weird Twitter non-bots, even a great deal of open source software. Anything that even remotely resembles creative work — driven perhaps by curiosity, perhaps by practicality, but always by a soul bursting with ideas and a palpable need to get them out.

Western culture thrives on art. Most culture thrives on art. I’m not remotely qualified to defend this, but I suspect you could define culture in terms of art. It’s pretty important.

You’d think this would be reflected in how we discuss art, but often… it’s not. Tell me how often you’ve heard some of these gems.

  • I could do that.”
  • My eight-year-old kid could do that.”
  • Jokes about the worthlessness of liberal arts degrees.
  • Jokes about people trying to write novels in their spare time, the subtext being that only dreamy losers try to write novels, or something.
  • The caricature of a hippie working on a screenplay at Starbucks.

Oh, and then there was the guy who made a bot to scrape tons of art from artists who were using Patreon as a paywall — and a primary source of income. The justification was that artists shouldn’t expect to make a living off of, er, doing art, and should instead get “real jobs”.

I do wonder. How many of the people repeating these sentiments listen to music, or go to movies, or bought an iPhone because it’s prettier? Are those things not art that took real work to create? Is creating those things not a “real job”?

Perhaps a “real job” has to be one that’s not enjoyable, not a passion? And yet I can’t recall ever hearing anyone say that Taylor Swift should get a “real job”. Or that, say, pro football players should get “real jobs”. What do pro football players even do? They play a game a few times a year, and somehow this drives the flow of unimaginable amounts of money. We dress it up in the more serious-sounding “sport”, but it’s a game in the same general genre as hopscotch. There’s nothing wrong with that, but somehow it gets virtually none of the scorn that art does.

Another possible explanation is America’s partly-Christian, partly-capitalist attitude that you deserve exactly whatever you happen to have at the moment. (Whereas I deserve much more and will be getting it any day now.) Rich people are rich because they earned it, and we don’t question that further. Poor people are poor because they failed to earn it, and we don’t question that further, either. To do so would suggest that the system is somehow unfair, and hard work does not perfectly correlate with any particular measure of success.

I’m sure that factors in, but it’s not quite satisfying: I’ve also seen a good deal of spite aimed at people who are making a fairly decent chunk through Patreon or similar. Something is missing.

I thought, at first, that the key might be the American worship of work. Work is an inherent virtue. Politicians run entire campaigns based on how many jobs they’re going to create. Notably, no one seems too bothered about whether the work is useful, as long as someone decided to pay you for it.

Finally I stumbled upon the key. America doesn’t actually worship work. America worships business. Business means a company is deciding to pay you. Business means legitimacy. Business is what separates a hobby from a career.

And this presents a problem for art.

If you want to provide a service or sell a product, that’ll be hard, but America will at least try to look like it supports you. People are impressed that you’re an entrepreneur, a small business owner. Politicians will brag about policies made in your favor, whether or not they’re stabbing you in the back.

Small businesses have a particular structure they can develop into. You can divide work up. You can have someone in sales, someone in accounting. You can provide specifications and pay a factory to make your product. You can defer all of the non-creative work to someone else, whether that means experts in a particular field or unskilled labor.

But if your work is inherently creative, you can’t do that. The very thing you’re making is your idea in your style, driven by your experience. This is not work that’s readily parallelizable. Even if you sell physical merchandise and register as an LLC and have a dedicated workspace and do various other formal business-y things, the basic structure will still look the same: a single person doing the thing they enjoy. A hobbyist.

Consider the bulleted list from above. Those are all individual painters or artists or authors or screenwriters. The kinds of artists who earn respect without question are generally those managed by a business, those with branding: musical artists signed to labels, actors working for a studio. Even football players are part of a tangle of business.

(This doesn’t mean that business automatically confers respect, of course; tech in particular is full of anecdotes about nerds’ disdain for people whose jobs are design or UI or documentation or whathaveyou. But a businessy look seems to be a significant advantage.)

It seems that although art is a large part of what informs culture, we have a culture that defines “serious” endeavors in such a way that independent art cannot possibly be “serious”.

Art versus money

Which wouldn’t really matter at all, except that we also have a culture that expects you to pay for food and whatnot.

The reasoning isn’t too outlandish. Food is produced from a combination of work and resources. In exchange for getting the food, you should give back some of your own work and resources.

Obviously this is riddled with subtle flaws, but let’s roll with it for now and look at a case study. Like, uh, me!

Mel and I built and released two games together in the six weeks between mid-January and the end of February. Together, those games have made $1,000 in sales. The sales trail off fairly quickly within a few days of release, so we’ll call that the total gross for our effort.

I, dumb, having never actually sold anything before, thought this was phenomenal. Then I had the misfortune of doing some math.

Itch takes at least 10%, so we’re down to $900 net. Divided over six weeks, that’s $150 per week, before taxes — or $3.75 per hour if we’d been working full time.

Ah, but wait! There are two of us. And we hadn’t been working full time — we’d been working nearly every waking hour, which is at least twice “full time” hours. So we really made less than a dollar an hour. Even less than that, if you assume overtime pay.

From the perspective of capitalism, what is our incentive to do this? Between us, we easily have over thirty years of experience doing the things we do, and we spent weeks in crunch mode working on something, all to earn a small fraction of minimum wage. Did we not contribute back our own work and resources? Was our work worth so much less than waiting tables?

Waiting tables is a perfectly respectable way to earn a living, mind you. Ah, but wait! I’ve accidentally done something clever here. It is generally expected that you tip your waiter, because waiters are underpaid by the business, because the business assumes they’ll be tipped. Not tipping is actually, almost impressively, one of the rudest things you can do. And yet it’s not expected that you tip an artist whose work you enjoy, even though many such artists aren’t being paid at all.

Now, to be perfectly fair, both games were released for free. Even a dollar an hour is infinitely more than the zero dollars I was expecting — and I’m amazed and thankful we got as much as we did! Thank you so much. I bring it up not as a complaint, but as an armchair analysis of our systems of incentives.

People can take art for granted and whatever, yes, but there are several other factors at play here that hamper the ability for art to make money.

For one, I don’t want to sell my work. I suspect a great deal of independent artists and writers and open source developers (!) feel the same way. I create things because I want to, because I have to, because I feel so compelled to create that having a non-creative full-time job was making me miserable. I create things for the sake of expressing an idea. Attaching a price tag to something reduces the number of people who’ll experience it. In other words, selling my work would make it less valuable in my eyes, in much the same way that adding banner ads to my writing would make it less valuable.

And yet, I’m forced to sell something in some way, or else I’ll have to find someone who wants me to do bland mechanical work on their ideas in exchange for money… at the cost of producing sharply less work of my own. Thank goodness for Patreon, at least.

There’s also the reverse problem, in that people often don’t want to buy creative work. Everyone does sometimes, but only sometimes. It’s kind of a weird situation, and the internet has exacerbated it considerably.

Consider that if I write a book and print it on paper, that costs something. I have to pay for the paper and the ink and the use of someone else’s printer. If I want one more book, I have to pay a little more. I can cut those costs pretty considerable by printing a lot of books at once, but each copy still has a price, a marginal cost. If I then gave those books away, I would be actively losing money. So I can pretty well justify charging for a book.

Along comes the internet. Suddenly, copying costs nothing. Not only does it cost nothing, but it’s the fundamental operation. When you download a file or receive an email or visit a web site, you’re really getting a copy! Even the process which ultimately shows it on your screen involves a number of copies. This is so natural that we don’t even call it copying, don’t even think of it as copying.

True, bandwidth does cost something, but the rate is virtually nothing until you start looking at very big numbers indeed. I pay $60/mo for hosting this blog and a half dozen other sites — even that’s way more than I need, honestly, but downgrading would be a hassle — and I get 6TB of bandwidth. Even the longest of my posts haven’t exceeded 100KB. A post could be read by 64 million people before I’d start having a problem. If that were the population of a country, it’d be the 23rd largest in the world, between Italy and the UK.

How, then, do I justify charging for my writing? (Yes, I realize the irony in using my blog as an example in a post I’m being paid $88 to write.)

Well, I do pour effort and expertise and a fraction of my finite lifetime into it. But it doesn’t cost me anything tangible — I already had this hosting for something else! — and it’s easier all around to just put it online.

The same idea applies to a vast bulk of what’s online, and now suddenly we have a bit of a problem. Not only are we used to getting everything for free online, but we never bothered to build any sensible payment infrastructure. You still have to pay for everything by typing in a cryptic sequence of numbers from a little physical plastic card, which will then give you a small loan and charge the seller 30¢ plus 2.9% for the “convenience”.

If a website could say “pay 5¢ to read this” and you clicked a button in your browser and that was that, we might be onto something. But with our current setup, it costs far more than 5¢ to transfer 5¢, even though it’s just a number in a computer somewhere. The only people with the power and resources to fix this don’t want to fix it — they’d rather be the ones charging you the 30¢ plus 2.9%.

That leads to another factor of platforms and publishers, which are more than happy to eat a chunk of your earnings even when you do sell stuff. Google Play, the App Store, Steam, and anecdotally many other big-name comparative platforms all take 30% of your sales. A third! And that’s good! It seems common among book publishers to take 85% to 90%. For ebook sales — i.e., ones that don’t actually cost anything — they may generously lower that to a mere 75% to 85%.

Bless Patreon for only taking 5%. Itch.io is even better: it defaults to 10%, but gives you a slider, which you can set to anything from 0% to 100%.

I’ve mentioned all this before, so here’s a more novel thought: finite disposable income. Your audience only has so much money to spend on media right now. You can try to be more compelling to encourage them to spend more of it, rather than saving it, but ultimately everyone has a limit before they just plain run out of money.

Now, popularity is heavily influenced by social and network effects, so it tends to create a power law distribution: a few things are ridiculously hyperpopular, and then there’s a steep drop to a long tail of more modestly popular things.

If a new hyperpopular thing comes out, everyone is likely to want to buy it… but then that eats away a significant chunk of that finite pool of money that could’ve gone to less popular things.

This isn’t bad, and buying a popular thing doesn’t make you a bad person; it’s just what happens. I don’t think there’s any satisfying alternative that doesn’t involve radically changing the way we think about our economy.

Taylor Swift, who I’m only picking on because her infosec account follows me on Twitter, has sold tens of millions of albums and is worth something like a quarter of a billion dollars. Does she need more? If not, should she make all her albums free from now on?

Maybe she does, and maybe she shouldn’t. The alternative is for someone to somehow prevent her from making more money, which doesn’t sit well. Yet it feels almost heretical to even ask if someone “needs” more money, because we take for granted that she’s earned it — in part by being invested in by a record label and heavily advertised. The virtue is work, right? Don’t a lot of people work just as hard? (“But you have to be talented too!” Then please explain how wildly incompetent CEOs still make millions, and leave burning businesses only to be immediately hired by new ones? Anyway, are we really willing to bet there is no one equally talented but not as popular by sheer happenstance?)

It’s kind of a moot question anyway, since she’s probably under contract with billionaires and it’s not up to her.

Where the hell was I going with this.

Right, so. Money. Everyone needs some. But making it off art can be tricky, unless you’re one of the lucky handful who strike gold.

And I’m still pretty goddamn lucky to be able to even try this! I doubt I would’ve even gotten into game development by now if I were still working for an SF tech company — it just drained so much of my creative energy, and it’s enough of an uphill battle for me to get stuff done in the first place.

How many people do I know who are bursting with ideas, but have to work a tedious job to keep the lights on, and are too tired at the end of the day to get those ideas out? Make no mistake, making stuff takes work — a lot of it. And that’s if you’re already pretty good at the artform. If you want to learn to draw or paint or write or code, you have to do just as much work first, with much more frustration, and not as much to show for it.


So there’s my utopia. I want to see a world where people have the breathing room to create the things they dream about and share them with the rest of us.

Can it happen? Maybe. I think the cultural issues are a fairly big blocker; we’d be much better off if we treated independent art with the same reverence as, say, people who play with a ball for twelve hours a year. Or if we treated liberal arts degrees as just as good as computer science degrees. (“But STEM can change the world!” Okay. How many people with computer science degrees would you estimate are changing the world, and how many are making a website 1% faster or keeping a lumbering COBOL beast running or trying to trick 1% more people into clicking on ads?)

I don’t really mean stuff like piracy, either. Piracy is a thing, but it’s… complicated. In my experience it’s not even artists who care the most about piracy; it’s massive publishers, the sort who see artists as a sponge to squeeze money out of. You know, the same people who make everything difficult to actually buy, infest it with DRM so it doesn’t work on half the stuff you own, and don’t even sell it in half the world.

I mean treating art as a free-floating commodity, detached from anyone who created it. I mean neo-Nazis adopting a comic book character as their mascot, against the creator’s wishes. I mean politicians and even media conglomerates using someone else’s music in well-funded videos and ads without even asking. I mean assuming Google Image Search, wonder that it is, is some kind of magical free art machine. I mean the snotty Reddit post I found while looking up Patreon’s fee structure, where some doofus was insisting that Patreon couldn’t possibly pay for a full-time YouTuber’s time, because not having a job meant they had lots of time to spare.

Maybe I should go one step further: everyone should create at least once or twice. Everyone should know what it’s like to have crafted something out of nothing, to be a fucking god within the microcosm of a computer screen or a sewing machine or a pottery table. Everyone should know that spark of inspiration that we don’t seem to know how to teach in math or science classes, even though it’s the entire basis of those as well. Everyone should know that there’s a good goddamn reason I listed open source software as a kind of art at the beginning of this post.

Basic income and more arts funding for public schools. If Uber can get billions of dollars for putting little car icons on top of Google Maps and not actually doing any of their own goddamn service themselves, I think we can afford to pump more cash into webcomics and indie games and, yes, even underwater basket weaving.

Лакмус за народи

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2035

Няма как да живееш в България и да не слушаш постоянно колко велики сме Българите. Как сме повече и по-свестни от всички други народи, във всяко отношение.

И няма как да не слушаш постоянно и колко смотани, извратени и гадни са „гейропата“ и „краварите“. Какъв ужас е при тях. И най-вече как мръсно и гадно се отнасят с хората, които са по дефиниция по-свестни от тях (разбирай българите). Карат ни да си вадим визи. Проверяват дали не сме престъпници. Абе, унижават ни, абсолютно незаслужено… Как да не ги мразиш?

Дали наистина е така? Повечето българи този въпрос не ги интересува. Пък и като гледаш българските медии, няма как иначе да е. Преливат от ужасии за де що се намира на запад от Трън. Дим без огън няма, я!

Само че напоследък се случи нещо прекалено голямо, за да могат да го потулят медиите. Някои се опитаха, де – ама не всички. Една уникална нагледна илюстрация къде е истината.

Новият американски президент, Доналд Дж. Тръмп, така щедро разхвалван от определени медии у нас, предприе определени мерки. А именно – забрани влизането в САЩ на определена категория бежанци. За буйно щастие на определени категории, да ги наречем политически коректно лица. И сащисване на тези, които и с, и без политическа коректност все са си хора.

Само че „краварникът“ в отговор изригна. Имаше купища митинги, протести, тонове възмущение. Одобрението на президента потъна, неодобрението скочи. Известните и обичаните лица от екрана протестираха, и някои подкрепиха думите си с парите си. Даренията към правозащитни организации за ден започнаха да надвишават обичайните към тях за година. (Понеже правозащитните организации застанаха без колебание в защита на бежанците.) Започнаха да се основават комитети за тяхна подкрепа, дори в нарушение на закона, ако е нужно. Тълпи от юристи предложиха услугите си безплатно. Високопоставени съдии обявиха мерките на Тръмп за антиконституционни и ги блокираха. Дори републиканците, защитаващи обичайно Тръмп от всичко, този път го предупредиха – настройва целия народ срещу себе си и срещу тях…

Тръмп, естествено, не се отказа. Социопатите от подтип Аарон Бър много трудно си налагат самоконтрол. Но каквото и да прави той оттук нататък, фактът е налице. Голямата част от американския народ се вдигна, за да защити едни хора, които не са им абсолютно никакви. За които десните медии там непрекъснато им повтарят, че идват, за да бъдат хрантутени от американците и да ги взривяват за благодарност. Доверието, добротата, помощта се вдигнаха на война срещу страха и лъжите и я спечелиха.

Какво правим в такава ситуация ние, великите Българи? Гледаме как динковци ловят мигрантите навсякъде. Опразват им джобовете (което май е и най-честата цел на мероприятието), връзват ги, бият ги и ги отпращат. А ние стоим отстрани, ръкопляскаме и цъкаме с език – какви герои са динковците! Какви патриоти са! Как само ни пазят от злите мигранти, дето иначе ще ги хрантутим, за да ни взривяват!

Прясна-прясна е историята от Елин Пелин. Как семейство бежанци от Сирия, официално признати и приети у нас, си намират там място под наем – но градчето се вдига срещу тях. Всички искат те да бъдат изгонени веднага, за да не ги взривят и ислямизират. Даже виделите ги и запозналите се с тях съседи се присъединяват – „абе те изглеждат готини, ама след тях ще дойдат другите с чалмите и ятаганите“…

Заинтересуваха ли се елинпелинчани – аджеба, тия сирийци мюсюлмани ли са изобщо, още повече пък фанатици? Ако да, защо бягат от „Ислямска държава“, вместо към нея? Много опасно ли е младо семейство с деца? Дали тия с чалмите и ятаганите, дето от тях бяга семейството, са им първи приятелчета и ще дойдат след тях? И ако случайно тръгват да идват, ще им даде ли някой по-решителен отпор от именно това семейство?… Не. За какво им е да се интересуват?

А в Търновската конституция пишеше: „Който роб стъпи на българска земя, свободен става.“ Добре, че е отменена. Защото в момента конституция ни е принципът „който свободен стъпи на българска земя, роб става“. На страха и лъжата.

Може ли човек да отпрати тези, които по независещи от тях причини са останали без прехрана, дом и изобщо възможност за живот? Може, разбира се. Никакъв проблем не е да оставиш някого да умира от глад, или от пристъп на улицата, или от студ през зимата. Да му затвориш вратата е най-лесно… Само дето има цена, ситна и дребна като камилче. Твоето човешко достойнство, лице и стойност.

Възможно ли е сред тези бежанци наистина да има терористи? Да, разбира се. Точно както сред тълпа истински просяци може да има и някой „професионалист“. Както падналият на улицата може да се преструва, за да те преджоби умело, докато му помагаш да се надигне. Както замръзващият пред вратата ти зиме може всъщност да крои планове как да ти отмъкне каквото дребно и скъпо докопа, докато не гледаш… Ще ви спре ли това да купите храна на закъсалата жена пред магазина, която ви моли не за пари, а за парче хляб, пък може и стар? Да помогнете да пренесат до линейката проснатия на тротоара в безсъзнание чичко? Ако да, честито. Ще сте на сигурно и безопасно. Просто ще сте платили цената.

Американците отказаха да я платят. Те са свикнали да имат достойнство, лице и стойност. Ние повечето сме отвикнали отдавна-отдавна – толкова отдавна, че много от нас никога не са ги имали. Затова толкова лесно се съгласихме да платим цената. И я платихме. Лишихме се от човешкото си достойнство – и тези които връзваха бежанците със свински опашки и ги джобеха, и тези които им ръкопляскаха, и тези които просто не надигнахме глас.

Само че мен ме боли от тази платена цена. Срам ме е да се погледна в огледалото, и това не ми харесва. Знам, че на някои не им пука, че са си продали достойнството. И че някои други пък дори не могат да разберат, че са си го продали – за тях достойнство е на някой да му се кланят и да му лижат задника…

Ако случайно някой клиничен патриот сбърка да прочете този запис, сигурно ще е ужасно възмутен. Само че бих го посъветвал да се замисли. Дали възмущението му не е опит да скрие от самия себе си един парещ срам. От това, че едни хора, които той презира, са се показали като хора с достойнство, а той – като човек без достойнство. И не, не ми разправяйте за атентати и жертви. Достойнството не е желанието да се пазиш от реални и измислени заплахи, това се нарича страх. Достойнството е, когато за да помогнеш на другия, побеждаваш страха.

Не че и аз съм щастлив от това сравнение между българите и американците. Хич даже. Но съм твърде дребен и безгласен, за да мога да поуча цял народ. Ще се наложи просто да търпя, че народът ми е избрал да продаде достойнството си.

Докогато мога.

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.


Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.


[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/