Tag Archives: Politics

За руските Интернет тролове

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2331

Тази статия започна като коментар под друг запис тук. Читатели ме помолиха да го преработя на отделна статия. Добавих още полезна информация. Стана дълго, въпреки че пропуснах много подробности и примери – поднасям извинения.

Информацията е събирана вече над 5 години. Източниците са стотици. Медии или „един канал в YouTube / група във Facebook, дето знаят истината за света“ сред тях няма. Някои са мои лични наблюдения. Някои са мои контакти. Някои са официални документи на разузнавания и други институции, за които смятам, че нямат изгода да фалшифицират истината в съответния документ по съответния въпрос. Някои изобщо не мога да посоча, тъй като бих изложил на риск определени хора. Има всякакви други, за които съм преценил, че са достоверни; повечето не бих могъл да си спомня в момента. Затова не привеждам точен списък. Където не съм могъл да намеря надеждна информация, го посочвам изрично.

Преценете сами дали при това положение ще вярвате на този запис. Примерно по дали описва каквото реално виждате наоколо. Или дали се оказват верни тези неща в нея, които решите да проверите.

—-

Доктрината „Решетников“

Така бива наричана неофициално доктрината, от която се ръководи към момента външната политика на Русия. Базата ѝ вероятно са доктрини на КГБ, НКВД и в крайна сметка на руската царска „охранка“. Пряко или непряко черпи методи и вдъхновение и от много други източници – вероятно всеки читател би разпознал в нея поне няколко.

Един от нейните постулати е, че войната никога не спира – само променя средствата си. Във военно време те са оръжия, бомби и т.н. В мирно са други видове натиск и причиняване на поражения. Войната никога не престава – спреш ли да воюваш срещу врага, той те побеждава. Русия не го прави нарочно, и дори не желае да го прави. Тя е принудена от това, че другите държави правят, или биха правили срещу нея същото. Съответно тя е длъжна да се защищава, включително превантивно срещу тези, които не воюват срещу нея. Спре ли дори за миг, или пропусне ли някого, ще бъде победена и смазана.

Друг неин постулат е, че Русия няма приятели – има само врагове. Част от тях могат да бъдат излъгани, че са ѝ приятели и тя е техен приятел. Така се подсигурява помощта им срещу тези, които не могат да бъдат излъгани. След като вторите бъдат елиминирани, идва ред на първите – разделяй и владей. Нищо лично, просто Русия е империя по волята на съдбата, и ѝ се налага да води адекватна на положението си политика.

Трети постулат е, че войната трябва да бъде водена по асиметрични начини и с асиметрични средства. Ще рече такива, които биха причинили на враговете на Русия по-тежки поражения, отколкото на Русия, заради разлики между нея и тях. Например омотаване на населението с подходящи лъжи би причинило тежки поражения на държави, където гласът на гражданите има реална тежест, но не и на Русия, където гласът на гражданите тежи само когато исканията им са мъдри и патриотични.

Като следствие от тези постулати, Русия непрекъснато действа по програма, чиято цел е да нанася поражения на „врага“ – всички други страни. Пораженията са всевъзможни – отслабване, увреждане, разединяване… Това е война – всяко взаимодействие на Русия с други държави е сражение. Съответно, всяко пропускане на възможност да се нанесат поражения на „врага“ е военно предателство и измяна на Родината, и е недопустимо. Същото важи за всяко пропускане на възможност слабости, противоречия, заблуди и т.н. на „врага“ да бъдат подсилвани, задълбочавани и използвани срещу него.

Част от тази програма е насочена към използване срещу тези страни на собственото им население, чрез подвеждането му то да изпълнява цели, изгодни на Русия. Повечето от нея се изпълнява от т.нар. „руски тролове“.

Не само руското разузнаване има такъв клон и изпълнява подобни програми. С доста сигурност се знае, че Китай и Иран имат подобни програми, макар и по-малки като мащаби и по-ограничени като насоченост. Предполага се с прилична вероятност, че САЩ, Франция и Израел също имат сходни програми. Съществуват подобни предположения и за други страни. Вероятно над 90% от този тип операции в световен мащаб обаче се извършват от Русия. Нейният апарат за работа в тази насока превишава като ресурси вероятно апаратите на целия останал свят заедно, и тя разполага с най-добре разработените технологии в тази сфера, далеч пред тези на другите държави. Пак тя охотно използва крайни средства с много висок процент странични поражения, които повечето други разузнавания гледат да избягват.

Институциите

Руски институт за стратегически изследвания

Доктрината, част от която е тази програма, е дело на т.нар. Руски институт за стратегически изследвания. Създаден е като част от руското цивилно разузнаване (ФСР). Към момента е „повишен“ на пряко подчинение на президентската администрация – реално на едно ниво с ФСР и ГРУ. Официално той е място, където разузнавачи да си дослужват спокойно стажа за пенсия. Всъщност разработва стратегията и тактиката, които ръководят действията на Русия в чужбина. Централата му е в Москва; има регионални офиси в десетина други руски градове.

Ръководството му се назначава от канцеларията на руския президент. Дълго време институтът се ръководи от ген. Леонид Решетников. Наричаната на негово име доктрина е разработена предимно през този период. След провала на проруския преврат в Черна гора през 2016 г. той е сменен, и от 4 януари 2017 г. директор на института е Михаил Фрадков, бивш директор на ФСР (2007-2016) и на два пъти министър-председател на Русия. Няма индикации това му назначение да е вид наказание – друг белег, че Русия смята института за изключително важен.

(Любопитна подробност: ген. Решетников говори отлично български език. По непотвърдена информация не го е знаел, когато е постъпвал на работа в разузнаването. Няма известни негови български връзки извън работата му – най-вероятно го е научил така добре в нейните рамки. Какви нейни задачи са наложили това не ми е известно.)

Анализът и разработката на средствата за прилагането на „доктрината Решетников“ и на програмата за подриване на други държави, напр. на подходящите асиметрични военни средства, също са създадени от този институт. Стратегията, която следва Русия в Източна Украйна, Крим, Южна Осетия и Абхазия, Приднестровието и други де факто окупирани области от съседни държави – също.

Програма за използване срещу демократични страни на собственото им население

Основната ѝ цел е да използва срещу „врага“ ресурсите на собственото му население, като го убеди да приеме идеи, които вредят на страната му. Някои от тях са:

– Да няма доверие на своята държава, правителство и органи за защита на страната (армия, разузнаване, полиция…).
– Да отрича ценностите и възможностите на своята обществена система.
– Да не вярва на съюзите, в които държавата му участва, и на техните ценности.
– Да не вярва на кадърните и полезни свои видни хора (напр. държавници), а да вярва на некадърните и рушителни.
– Да е разединено и неспособно да се обедини при заплаха
– Да е неспособно да оценява адекватно реалността, и чрез това да си вреди.
– Да вярва на заблуди, по възможност на контролирани от Русия.
– Да вижда действията на своите политици като лоши и вредни, а на руските – като добри и полезни.

Изпълнители на тази програма

Координация

Всички ангажирани в тази програма провеждат нейните мероприятия в отличен синхрон и координация помежду си – до степен, която не е реалистична без централно командване. Кой точно ги командва не ми е известно. В някои случаи спецификата на координацията говори, че това е поделение 74455 на ГРУ. В много случаи обаче е забележима намесата на орган, който стои над него, вероятно дори над ГРУ като цяло – тоест, канцеларията на руския президент. Струва ми се най-вероятно „ежедневното“ командване да се върши от поделение 74455, а канцеларията на президента да се намесва в по-важни случаи.

Точната специализация на поделение 74455 не ми е известна със сигурност. Вероятно то отговаря за активните операции на ГРУ в чужбина – тоест, е наследникът на „отдел Д“ на КГБ.

Поделението е отговорно (освен за много други неща) за пресяването, подбора и последващото разпространяване на открадната, модифицирана или изфабрикувана информация. Често използва за тази цел персони – например Guccifer 2.0, DCLeaks и други персони, свързани с тях, се управляват от него. Пак то контролира персоните Fancy Bears / Cozy Bears, „руските Анонимни“ и други, които са „лице“ на действията на други свързани с него организации. Предполага се (към момента нямам сигурни доказателства), че има като минимум „процентно участие“ чрез свои агенти в QAnon и персоните Q и Q+, и контролира персони в 4chan и 8chan. Пак то решава коя информация ще се подхвърли и къде – примерно негово е решението откраднатата през 2016 г. от Демократическата партия информация да бъде подхвърлена на Уикилийкс и на избрани пропагандисти, а откраднатата от Републиканската партия да не бъде оповестявана. То е, което възлага задачите на изпълнителите в тази стратегия („частни фирми“, официални медии, хакери и т.н., включително всички „руски тролове“), и контролира изпълнението им.

Бива подпомагано от друго поделение на ГРУ – 26165. Това е батальон, специализиран в електронно проникване – тоест, хакерите на ГРУ. Не зная дали е на пряко подчинение на поделение 74455, или само изпълнява негови задачи. Хакерската група, известна под псевдонимите Fancy Bears, Cozy Bears и т.н., е маска на този батальон. Пак той е изпълнителят зад маската на „руските Анонимни“, твърдящи, че са неофициална спонтанна група про-руски хакери-патриоти. В рамките на стратегията за вредене на чужбина той е отговорен например за хакването на кампаниите на Демократическата и Републиканската партии в САЩ по време на изборите от 2016 г. Пак той е натоварен със задачата по хакване на уебсайтове, социални мрежи, акаунти и т.н. Твърди се, че подпомага установяването на пропагандни или манипулативни ресурси – уебсайтове, групи или канали в социални мрежи, и т.н. Технологичните „тролове“ (например Туитър ботове) се управляват технически от него (но задачите им се спускат от поделение 74455). Вероятно участва в координацията на използването от ГРУ на Интернет ресурси, създадени и управлявани от киберпрестъпници (напр. ботмрежи).

(Сдобиването с киберпрестъпни ресурси се управлява пак от поделение 74455, заедно с други, неизвестни ми организации. Извършва се основно чрез предоставяне на протекции на киберпрестъпници, срещу това те да споделят с него разработени от тях ресурси и събрана от тях лична или друга информация. Протекциите са различни, според полезността и нуждите на киберпрестъпниците – възможност за препиране на пари, убежище от преследване, промяна на самоличност и т.н. Търсената информация е за слабости на „врага“ – от обществена, военна или друга, до лична – пристрастия и слабости на хора, които евентуално могат да се използват срещу тях. Събира се както чрез таргетирано хакване на „оперативно интересни“ личности и организации, така и чрез масово нетаргетирано събиране на лична информация чрез вируси, хакване на социални мрежи и други институции, които събират лична информация, и т.н. Предполага се, че руските служби купуват на практика всеки пакет лична информация, предлаган на пазара за нелегална търговия с такава. Предполага се също, че купуват лични данни „за маркетингови цели“ от големите социални мрежи и други технологични компании, прикрити зад вериги западни и офшорни фирми.)

Официални руски СМИ, насочени към чужбина

Всички официални руски СМИ, насочени към чужбина, са ангажирани в тази стратегия – включително тези, които се водят независими от държавата. Непълен списък:

– Russia Today
– Russia Segodnya
– Russian Federation Today
– Voice of Russia
– Новинарска агенция „Спутник“
– РИА Новости
– Фондация за стратегическа култура

Целта им е да пропагандират пред потребителите си тези, които Русия иска те да знаят и вярват. Юридически те принадлежат на Русия, така че тя бива считана за отговорна за представяното по тях, дори ако официално не се меси в редакционната им политика. Това поставя пречки пред разпространяването чрез тях на особено вредни и безогледни лъжи, използването на агресивно социално инженерство и т.н. Най-често те публикуват реални факти, извадени от контекст (или, ако това не е достатъчно, поставени в подбран контекст) и събрани заедно, за да представят изкривена картина на реалността. По-малка част от съдържанието е коментари, които да допълнят създаваната картина. Когато се предполага, че дадена полезна лъжа би избягнала разобличаване, или може да бъде сметната като добросъвестна самозаблуда, тя също се разпространява чрез тях.

Към програмата за вредене на другите страни се включват и други официални информационни източници, регистрирани извън Русия, но притежавани и/или контролирани от руски „активи“. Броят им е голям – само в България са над десет. Честотата и степента на ангажиране към програмата на предоставяните от тях информации зависят от необходимостта към конкретния момент и ситуация.

При овладяване на страна от руската агентура, информационните средства са сред първите ѝ цели. Чест начин на работа е те да бъдат прехвърляни в собственост (най-често със силова помощ) на един или няколко тясно свързани с тази агентура хора, които налагат в тях строги правила за „отразяване“ на света и събитията. В достатъчно овладени от руските агенти страни, е възможно да се стигне дотам да няма медии извън Интернет, които да не са под неин контрол. Тъй като овладените медии всъщност биват контролирани централизирано от руското разузнаване, налаганите в тях тези са в пълен синхрон (ако и представяни по различни начини пред различни таргети) и могат да оставят населението на страната без никакъв друг официален източник на информация. В такива условия промиването на мозъците е лесно, силно и дълбоко – само за няколко години над 90% от хората могат да бъдат докарани до състояние на „полезни идиоти“. Обратният път е труден – от опита с нацистка Германия, дори след катастрофална военна загуба, последвана от пълно разрушаване на това влияние, най-често се сменят поколения, преди преобладаващият процент от населението да се върне към реалността по темите, за които мозъците им са били промивани.

Немалко други държави също използват активно пропаганда, разпространявана чрез официални медии. Известно е например, че „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Свобода“ са свързани с правителството на САЩ. Повечето такива западни медии обаче най-често не крият особено връзката си с едно или друго правителство. Също, те рядко се ангажират с целите му извън това да пишат статии, подкрепящи го в едно или друго отношение и най-често некоординирани между различните медии. Съвпаденията на внушения в тях и в предположително независими кампании в Интернет като правило са в рамките на статистическата вероятност. Свързаните с Русия официални медии демонстрират отлична координация на подкрепяните тези помежду си и с предположително независими кампании в Интернет. Постигането на такава координация в реалния свят обикновено изисква координатор, способен да налага военно ниво на дисциплина и подчинение – при други страни това се наблюдава (в по-слаба степен) единствено при Иран и Китай, и много рядко при Израел.

Неофициални информационни органи

Така представената информация обикновено не е достатъчна, за да накара мнозинството хора в чужбина да мислят каквото Русия би искала. Това би изисквало агресивно социално инженерство, чийто похвати биха били в официална медия твърде очевидни и навеждащи на изводи. Затова тези похвати биват разпространявани чрез „неофициални“ органи, за които Русия отрича, че са свързани с нея.

Повечето такива институции са регистрирани като частни фирми, принадлежащи на свързани с руските власти хора или техни подставени лица. Финансирането им се извършва най-често чрез притежаване от „собствениците“ им на други, печеливши фирми, или чрез изгодни сделки с фирми, контролирани от руското разузнаване.

Една от линиите на действие, по които работят тази категория институции, е пропагандата на тезите на Русия в Интернет чрез платени пропагандисти или чрез фиктивни онлайн персони. Платените пропагандисти и операторите, които управляват персоните, биват наричани популярно руски тролове. Пропагандата се върши основно в социални мрежи, и в по-малка степен в специализирани или в създадени от троловете за тази цел сайтове. Координацията ѝ се извършва от поделение 74455 на ГРУ.

Малък брой руски тролове служат в това поделение – предимно „рекрутъри“, които наемат платени пропагандисти и/или хора за свързани с тази стратегия роли в чужбина (или наемат други рекрутъри като подизпълнители). Като правило така наетите хора не са агенти и не знаят за кого работят – просто им се плаща, за да свършат нещо, или биват финансирани, за да постигнат свои цели (ако Русия смята тези цели за вредни за страната им). По-високопоставените от тях често подозират за кого всъщност работят. По-нископоставените – най-често не.

Основната част от „руските тролове“ работят за „частни фирми“. Това дава на руските власти максимална свобода в отричането на връзка с тях.

Агенция за Интернет проучвания

Най-известната от ангажираните в тази програма „частни фирми“ се нарича „Агенция за Интернет проучвания“. Води се собственост на олигарха Евгений Пригожин, известен с близките си връзки с руския президент.

Една от ролите на Пригожин в руските структури на властта е осигуряване на възможност изпълнители на обществено или политически неприемливи правителствени задачи да се водят официално частни фирми, за да може руското правителство да отрича връзка с тях. Например той е собственик и на т.нар. група „Вагнер“, която изпълнява руски военни задачи в чужбина. Тази роля му дава статута на олигарх и възможността да притежава и управлява доходоносни бизнеси в Русия, чрез доходите от които се финансират АИП, отчасти групата „Вагнер“ и други сродни „частни фирми“.

В разговорния руски език АИП е популярна като „троловете от Олгино“, по името на квартала в Санкт-Петербург, където се намираше доскоро централата ѝ. (Към момента става популярен изразът „троловете от Лахта“, по името на новото ѝ място; този израз често бива използван също за т.нар. „Руски уеб-бригади“ – по техни думи неформална група про-руски онлайн активисти, реално маска на АИП.) Нейни клонове има и в десетина други руски градове. Ръководството ѝ се назначава от Пригожин и вероятно е от кадри на ГРУ.

Служителите ѝ на изпълнителски позиции са предимно частни лица. Броят им не е известен със сигурност; предполага се, че са общо между 1000 и 3000. При постъпване на работа в нея те подписват договори за неразгласяване на „фирмените тайни“ на АИП – какво върши тя, конкретни детайли за нейни мероприятия, и т.н. Немалко от кандидатите биват отхвърляни въпреки отличен за такава работа профил – вероятно за пресяването им се използват информационни ресурси на ГРУ или/и други руски тайни служби, и недостатъчно благонадеждните получават отказ. Почти всичко за нейната работа е известно именно от нейни бивши служители, най-често анонимни. Ако идентичността на проговорилия бъде разкрита, той често се сблъсква с проблеми, които говорят за намеса на руските тайни служби.

АИП охотно наема подизпълнители, на които може да разчита да спазват „фирмена тайна“ – например основно по нейни поръчки работят поне две български „фирми за Интернет влияние“, близки до бивши ДС кадри. Подизпълнителите на свой ред могат да наемат като подизпълнители частни лица или фирми, също опитвайки се да скрият причастността си. (Например в България тези две фирми наемат хора с ниски доходи, най-често безработни и пенсионери, живеещи в дълбоката провинция, като им осигуряват Интернет достъп, компютър и скромен доход.) Видимото координиране на кампании говори, че АИП вероятно е върховният работодател и координатор, пряко или непряко, на всички частни фирми, ангажирани в стратегията за вредене на други страни чрез населението им.

АИП стои и зад други Интернет активности в полза на Русия, които официално не са свързани с нея. При необходимост бива ангажирана за пропаганда и вътре в Русия, например след убийството на Борис Немцов. По непотвърдена информация, пак тя пропагандира онлайн свързани с руските каузи идеологии от типа на тази на Александър Дугин.

Други институции

Към изпълнението на програмата за причиняване на вреди на други държави са ангажирани и институции, които не са информационни – професионални форуми, фондации, вероизповедания и други организации, свързани с Русия. Те действат по начини, свързани с тяхната специфика, и често подпомагат информационните кампании. Координацията им с информационните институции е отлична, реално непостижима без единно командване и военна дисциплина. Ако Русия толерира дейността на такава организация на нейна територия, и особено ако в нея са ангажирали официални руски лица, с прилична вероятност тя е ангажирана за тази цел. Те съответно пък често получават помощ – реклама и т.н. – от информационните ресурси на тази програма.

Опитите тази дейност на Русия да бъде разкривана обикновено получават отпор с всички средства на руските тайни служби. Журналисти, които са правили такива опити, биват заплашвани, преследвани, срещу тях понякога има опити за покушения, включително ако са извън Русия – напр. финландската журналистка Джесика Аро. Изпълнителите в чужбина са най-често местни крайнодесни групи, контролирани от руски агенти. В Русия почеркът на „изпълнителството“ говори за пряко ангажиране на тайните служби.

Не е изключено тази статия също да предизвика такъв отпор.

Троловете – начин на работа

Типичният модус операнди на троловете е изпълнение на „кампании“. Каузите, таргетите и опорните точки на тези кампании се спускат от „ръководството на фирмата“, и в крайна сметка от ГРУ. Има предположения, че част от работата по подбора на таргети и дефинирането на конкретни опорни точки се извършва в АИП, която ги използва и спуска на подизпълнителите си; нямам информация дали това е истина. Най-често една кампания е специализирана за една определена кауза. Някои от тези каузи са стратегически и дългосрочни, други покриват актуални необходимости. Намесата в управлението на системата от орган над нивото на ГРУ съм забелязал почти само при втория вид.

Типичната кампания се провежда през определен брой, най-често няколко десетки канала за онлайн влияние. По-важни за Русия кампании могат да ангажират повече канали, особено при спешна нужда. Такива канали могат да бъдат Facebook групи, YouTube канали, Twitter акаунти, информационни или организационни уебсайтове, предавания в определени медии, и т.н. Посланията на една кампания най-често постъпват приблизително едновременно по всички нейни активни канали. Канали често биват споделяни между кампании или прехвърляни от една кампания на друга.

Основната част от използваните канали се създават от троловете, понякога с помощта на други организации, ангажирани в тази програма. Често като канали за влияние се използват бона фиде ресурси – уебсайтове и т.н. – които имат форуми, или други места, където може да се води пропаганда.

Най-често каналът е специализиран към определен таргет и налага сред него различни спуснати отгоре каузи. При по-малки целеви популации един канал може да обслужва повече различни таргети. Например в САЩ каналите като правило са специализирани, докато в България една група от трийсетина уебсайта покрива всички спуснати каузи и привлечени таргети. Към половината от използваните българоезични Facebook групи и YouTube канали също обслужват почти всички каузи и по значителен брой таргети, другата половина са по-специализирани.

Като таргети биват подбирани групи хора, които могат лесно да бъдат манипулирани. Това най-често (но не само) са:

– акцентуирани личности
– запалени поклонници на някаква кауза, идея, религия и т.н.
– психично лабилни в някаква степен (хаотично вярващи, депресирани, болни от мъчителни болести, силно притиснати от обстоятелства, луди с кауза…).
– разочаровани от ситуацията си (например неполучили от официални институции помощта, която им се полага, или те се надяват на нея)
– хора със симпатии към Русия, включително неполитически (изкуство, технологии, природа, лични контакти…)

Нерядко руски агенти правят опити да довеждат групи хора до уязвимост, например като ги поставят в трудни и неприятни обстоятелства чрез влиянието си. Успеят ли да го постигнат, като правило съответни изпълнители започват кампания, която таргетира тази група. Често средство е стимулиране и протектиране на корупцията в съответната страна – наред с другите вреди, което нанася, то и разочарова и обезнадеждава значителни маси хора.

Каналите се създават като правило като насочени към подкрепяне на таргета си. Те могат да са богати информационно-организационни ресурси за поклонниците на идеи и каузи, полезни ресурси за помощ на психично неустойчивите или разочарованите, и т.н. Проектират се и се реализират от специалисти по социално инженерство и експерти в съответната област, така че обикновено са привлекателни и качествени. Те бързо изместват и елиминират аналогичните официални или спонтанно създадени от таргета ресурси. Например групите на поклонници на оръжието предлагат тонове реално полезни съвети за решаване на всякакви инженерни, юридически и други проблеми с оръжие, написани от наети добри специалисти. (Ресурсът най-често приписва това съдържание на няколко персони-„информирани любители“ – това дава на персоните авторитет и влияние сред таргета.) Алтернативните църкви проявяват реална загриженост за поклонниците си и се стремят да са им реално полезни и подкрепящи, много повече от аналогичната официална църква (която пък руските агенти се опитват да направят максимално безполезна и компрометирана). И т.н.

Докато така създадените ресурси не надконкурират и елиминират другите аналогични ресурси, те като правило не прокарват руски каузи сред таргета си – посветени са изцяло на набирането и фиксирането му. То обикновено отнема няколко месеца. (Например сайтът Blacktivist.org, насочен към активисти на каузите в подкрепа на чернокожите в САЩ, елиминира почти напълно конкуренцията си в САЩ за по-малко от година.) През това време политически теми (извън темата на сайта, ако тя е политическа) като правило биват избягвани; често ресурсите дори имат правила, които изрично забраняват политиканстването. Това им помага да отричат политическа ангажираност, и особено такава с Русия. Едва когато се отчете, че ресурсът е привлякъл и закрепил таргета си в достатъчна степен, той постепенно бива превърнат в канал за влияние – започва прокарването през него на каузи от кампании.

Представянето на кауза в даден канал задължително е специфично към таргета му, по привидно неполитически начин. Например каузата за обезкръвяване и ликвидиране на местната армия бива прокарвана пред фискални консерватори чрез обсъждания колко скъпо е да се издържа „прекалено голяма за днешния мирен свят“ армия. Пред група на ангажирани майки същата кауза се прокарва чрез обсъждания на нещастните случаи и случаите на смърт на техни деца в армията. Пред еколози се използват обсъждания на замърсяването и унищожаването на природата, които предизвикват военните учения, потенциалните военни действия и производството на военна техника и консумативи. Пред религиозни – обсъждания какво посегателство към Бог и заповедите му е убиването и насилието към хора, което вършат военните. Пред социално ангажирани и подражаващи (напр. леви активисти) – информации за антивоенни и анти-армейски протести другаде… В повечето случаи въпросът за коя армия става дума изобщо не се засяга – естествено е хората да се настроят срещу собствената им, тя ги засяга най-тясно и само на нея могат да пречат ефективно. Пред по-интелигентни таргети дори се прибягва към „национална безпристрастност“ – наред с лошите примери за местната армия се дават лоши и за други, понякога дори за руската (като правило представени като случайни инциденти). Често е нужен внимателен анализ, за да се забележи общата тема зад различните представяния пред различни таргети; нужно е да се преценява не какво твърдят изрично представяните тези, а на какви изводи се опитват да наведат таргета си.

Каналът съществува докато е полезен. Това може да продължава с години. Ако е юридически самостоятелен (примерно уебсайт) – докато бъде разкрит и изобличен по начин, който да го лиши от таргета му (което е рядко). Ако е на територията на социална мрежа – докато тя не го идентифицира като разузнавателно активно мероприятие и не го закрие.

Каналите имат администратори, които контролират положението в тях, поддържат насочеността им, изхвърлят нежеланите участници, и т.н. Понякога това са реални лица – наети на място хора, или доброволци, привлечени от полезния ресурс и неподозиращи кой стои зад него, или „полезни идиоти“ със съвместими с ролята на канала възгледи. Най-често обаче това са фиктивни персони, контролирани от персонала на организацията, управляваща ресурса – обикновено АИП или техни подизпълнители.

Персоните като правило се представят за членове на таргета. Почти винаги са специфични за канал; рядко персона участва в повече от един, и обикновено се появява в допълнителните рядко и само за подкрепа, напр. при разработване на нов ресурс, насочен към стар таргет или съвместим с него. Обикновено са отработени добре от гледна точка на достоверност – имат снимки, семейства, домове, местоработи, публикуват информация за лични събития и т.н. Конкретно идентифицираща и/или локираща ги информация най-често или не е публикувана „от съображения за лична тайна“, или е такава, че на практика да е трудно да бъде проверена (примерно завършил училище, което вече е закрито; живее някъде в определен щат, но не казва точно къде; пейзажите, сред които се снима, са много разпространени…). Имат своите пристрастия, характерни изрази, дребни недостатъци, навици. Установяването с тях на синхронна комуникация (напр. чат) понякога не е възможно; понякога е, но на практика се получава почти само при достатъчно ранно предупреждение. Гласови разговори и видеоконферентни връзки засега най-често не са опция, поради различни „оправдателни причини“; личните срещи с тях, естествено, са невъзможни. Очаквам, че с времето това ще бъде наваксано чрез наемане на местни актьори.

За разлика от тях, с реалните лица – наети хора, доброволци, „полезни идиоти“ – лесно се установява синхронен контакт, могат да участват в гласови или видеоконференции, или дори в лични срещи. Когато дават информация за себе си, тя най-често е конкретна и добре проверима. Ако пускат снимки или видеота, сред тях има такива, чието място лесно се идентифицира, напр. популярни забележителности. Нерядко участват активно в повече от един канал. Има и други белези, по които могат да бъдат различени.

Персоната се контролира от екип – най-често 5 до 10 души. Един екип обикновено контролира няколко десетки персони, често ангажирани в различни канали или дори различни кампании. Екипът работи на смени – обикновено денонощно има наличен негов член, понякога повече от един. (Персоната обаче рядко е активна денонощно – обикновено има „дневен режим“, най-често съвпадащ в някаква степен с часовия пояс на таргета, „седмичен режим“ и т.н.) Всяка персона има описание на нейните особености, което позволява да бъде поддържана консистентна от различните членове на екипа, или дори ако бъде предадена за управление от един екип на друг.

Всички „изказвания“ на персоната – постове, коментари и т.н. – се коректират преди публикуване от специалист по съответния език, заедно с член на екипа, който я управлява. Когато е нужно персоната да участва в синхронна комуникация, напр. чат, двамата работят заедно. Специалистът по езика най-често не е част от управляващ персони екип, а от екип по съответния език към съответния офис, също работещ на смени. Подобно е положението със специалистите по съответна тема (оръжия, мотоциклети, оцеляване при гражданска война, съответна религия…) – те най-често са членове на екипи към централния офис на АИП, или са наети от него външни изпълнители.

Персони, които публикуват постове, коментират и т.н., като правило имат норматив за количество публикации. Ако обаче необходимата минимална честота на публикуване не се постига, това често води до наказания за екипа, управляващ персоната.

Част от не-администраторското присъствие в създадените ресурси също са тролове. То може да бъде фиктивни персони, наети хора, „полезни идиоти“ и т.н. Често тези персони имат „различия“ помежду си по едни или други въпроси, понякога дори по промотираната кауза – ако тя има полза да има „врагове“ в ресурса. Повтарянето на една кауза от много персони, особено от такива с „различни възгледи“, подсилва достоверността ѝ в очите на таргета и създава peer pressure. Социалните взаимодействия между тях пък създават чувство за общност и принадлежност, особено ценно при десоциализирани и/или страдащи от усещане за заплаха таргети. В периоди на създаване и разработване на ресурс те са ангажирани с подкрепа и добро приемане на новоприсъединилите се.

Когато технологията го позволява, персони могат да бъдат управлявани чрез технологични средства – например Туитър ботове, чиято роля е да ретуитват пуснатото от дадени персони или реални лица. С навлизането на ИИ в практиката вероятно ще се правят опити те да бъдат използвани за управление на персони, където то може да е убедително.

Фиктивни персони, частни лица и „полезни идиоти“ често се използват и в ресурси, които не са създадени от руските тролове – например реално независими форуми, сайтове, групи в социални мрежи и т.н. Там освен пропагандирането на спуснатата кауза и споменаването на алтернативните тролски ресурси те обикновено имат още една задача – правенето на мястото отблъскващо, за да прогонят таргета оттам към тролските ресурси. Това се преследва чрез държане по отблъскващ начин – грубиянщина, заплахи, отблъскващ език, създаващи дискомфорт изказвания и т.н. Често тези действия биват поверявани на персони, които са в опозиция на налаганата кауза, за да компрометират противопоставянето ѝ. Понякога те се използват на „микрониво“ – например биват често и групово употребявани срещу участници, които ефективно разобличават лъжите на троловете. Целта е да асоциира таргетът разобличителите с неприятни неща. Когато е възможно, се правят опити такива разобличители да бъдат елиминирани от ресурса чрез клевети, масово докладване на администратори за отстраняване, и т.н.

Когато бъдат контрирани с обективни факти, троловете като правило не влизат в обективен спор. Вместо това те се опитват да обругаят привелия фактите, самите факти и/или да поставят под съмнение източника им, по специфични за съответния таргет начини. Пред дясно насочени форуми например той бива изкарван левичар, пред либерални – консерватор, пред религиозни – сатанист или атеист, и т.н. (Затова крайните възгледи са полезни за тролските кампании – те по-лесно вярват на такъв похват. Той често се подпомага и от „полезни идиоти“, пристрастени към комфорта на ехозалата си.) Ако е вероятно похватът да не успее лесно, в него могат да бъдат ангажирани повече персони, за създаване на peer pressure. Ако фактите са твърде неоспорими и има риск чрез спора да стигнат до значителна част от таргета, тролската персона изчезва за известно време, след което отново се появява и повтаря твърдението, с надеждата аудиторията да е подновена в някаква степен. Търси се ефектът „хиляда пъти повторената лъжа започва да изглежда истина“, и покриване с лъжата на максимално голям процент от таргета.

Каузи и тези на кампаниите

Каузите, които биват налагани от кампаниите, се спускат от централното командване. То преценява какво е полезно „действие срещу врага“ в съответната ситуация и момент.

Използваните тези са каквото би подкрепило съответната кауза пред таргета, пред който тя бива представяна: те са по-специфични към таргет, отколкото към кауза. Разнообразието на атакувани таргети, и съответно на използвани тези е голямо – трудно е да се открие човек, на който да не биха импонирали поне една-две от тезите на руските тролове. (Можете да тествате това със себе си, като четете списъка им по-долу.)

Някои от тезите се съчиняват от централното командване. Повечето обаче са дело на нивата под него – аналитици на АИП, или дори на екипи тролове. Немалко са възникнали спонтанно извън тези органи, били са оценени като ефективни от тях и са взети на въоръжение. Например тезата, че влиятелни американски политици участват в педофилско-сатанистки кръг, е взета в руската програма от пропагандата на американски крайнодесен онлайн кръг, т.нар. QAnon. (Който на свой ред я е взел от средновековните тези за еврейска конспирация, която служи на Сатаната и отвлича християнски деца, за да му ги принася в жертва, да прави секс с тях, да им пие кръвта и т.н.)

Дори ако са формулирани като сухи факти, тезите като правило атакуват силни емоции на таргета – така разумът му се заобикаля най-ефективно. Най-често атакуваната емоция е страхът – страх от заробване, разболяване, открадване на децата и т.н. Ако над 90% от тезите в даден информационен ресурс атакуват силни емоции на неговия таргет, с много голяма вероятност зад този ресурс стои манипулативна организация с ресурсите да има добър екип приложни психолози и социални инженери – тоест, той да е канал за влияние. Такива организации като правило са клоновете за активни операции в чужбина на разузнавания.

Някои най-чести каузи са:

– Подкрепа и организиране на крайни възгледи

Подкрепя всякакви крайни възгледи и разпространителите им – десни, леви, либерални, консервативни, религиозни… Единственото, което засега не съм виждал да подкрепя, е анти-руски възгледи.

Ролята на тази кауза е двойна. Първо, тя засилва разделението в обществото и така го прави по-малко способно да се обедини срещу заплахи. Второ, привлечените към по-крайни възгледи хора са способни да повярват на по-големи лъжи, представени като подкрепа за съответната крайност. (В крайните групи често започва спонтанно съревнование „кой е най-краен“, което допълнително засилва крайността в тях.) Също, крайните групи като правило са вредни за обществото си – опитват се да му наложат възгледите си без съобразяване с интересите на масовия човек, които като правило са различни.

Например когато се подготвяше приемането на Западна Германия в НАТО през 1958 г, местни неонацисти там вандализираха еврейски гробища и синагоги под ръководството на агенти на КГБ, по идея на ген. Агаянц. Съветските медии координирано вдигнаха шум за „надигане на неонацизма в Западна Германия“, общественото мнение на Запад се уплаши и приемането на Западна Германия в НАТО се отложи с две години. Западните разузнавания бързо идентифицираха съветската роля в случката, но нямаше как да не се съобразят с общественото мнение в страните си.

– Промотиране на омраза към „различните“

Демократичните държави дават възможност на хората да проявяват различията си – по националност, сексуалност, политически възгледи, населено място на произход/живеене, спортни предпочитания и т.н. и т.н. Тези различия обогатяват и правят по-продуктивна демократичната система, точно както примерно различните професии и умения обогатяват и правят по-продуктивна икономиката.

Руските тролове съответно промотират трибализъм, недоверие и омраза между различните групи. Това засилва разделението в обществото на тези страни и ги прави по-уязвими и слаби. При постигане на твърде силен антагонизъм таргетите могат да бъдат провокирани към директен сблъсък. Например през 2016 г. в Хюстън руски тролове, установили контрол върху общности на мюсюлмани и на антимюсюлмани, ги свикаха на митинг на едно и също място, по едно и също време, с предупреждение, че „другите“ могат да ги атакуват – да се готвят за силов отпор. (Полицията се оказа предупредена от неизвестен източник и ги раздели. А участниците бяха много учудени защо организаторите ги няма…) Ако бяха успели, подходящо представяне на инцидента пред различните общности и дораздухване можеха да доведат до сериозни размирици с дълготрайни ефекти. Има десетки подобни случаи – например в момента се правят опити да бъдат провокирани сблъсъци между привърженици и противници на Доналд Тръмп.

Както крайните възгледи, така и трибализмът са естествени проблеми в свят с популярни социални мрежи – случват се и без руските тролове. Те обаче ги използват и подсилват за своите каузи.

– Промотиране на страх от бъдещето и усещане за нестабилност

Изплашените и изгубили опора хора лесно се присъединяват към лесно контролируеми таргети. Също така, те са по-податливи на вяра в неадекватни идеи и са по-склонни да игнорират доказателствата, че съответната идея е измислица или нечие мероприятие. Затова руските тролове често промотират тези, които плашат техния таргет, дори ако от това не се очаква пряка вреда за съответната страна. Такива са например слуховете за катастрофа с планетата Нибиру и други астрологични бедствия, очаквани нашествия от извънземни и т.н.

Тази кауза е по-скоро подготовка на терена за други.

– Пропагандиране на приемливостта на „алтернативност“ на фактите и представите за реалността

Налага мнението, че фактите има как да са различни за различните хора, че противоречащи си представи за реалността могат да са еднакво валидни и верни, и че истината няма как да бъде определена обективно. Тя се използва основно сред таргети, които са принципно способни да разбират фактите, но и имат емоционални слабости, които могат да ги отклонят към лъжливи тези. Ако бъдат атакувани с лъжлива теза по рационален път, би имало сериозен риск да я отхвърлят. Затова първоначалното налагане на приемане, че различни тези могат да са еднакво верни, отваря терен за приемане на лъжи. Пак то се използва, за да защитава „правото“ на троловете да лъжат.

Последващата стъпка произтича от факта, че по всеки въпрос може да има максимум една истина, но безброй лъжи. Руските тролове използват това, за да давят истината в море разнопосочни лъжи. Всяка от тях импонира повече от истината на емоциите на твърде малък процент от хората. Достатъчно голям брой различни лъжи обаче сумарно успяват да отклонят от истината (и от подкрепата за произтичащи от нея неща) значителен процент.

Пример: Когато беше разкрито, че Сергей и Юлия Скрипал са отровени в Солзбъри от руски агенти, руските тролове пропагандираха голям брой различни лъжи по въпроса – че Скрипал всъщност не са отровени (британците лъжат), че са отровени всъщност от британските служби за да набедят Русия, че са отровени от случайно изпуснати британски военни отрови, че са отровени от американците за да изложат Великобритания, че са отровени от германците или французите като игра за власт в ЕС, че са се отровили сами по случайност, че са се отровили сами поради лични неудачи, че са отровени от местни кримки, на които дължали пари, и т.н., и т.н. Целта беше да се създаде значителна популация, която вярва в нещо различно от истината (че Русия е отровила хора на британска почва), и така да се отслаби реакцията срещу тази руска акция.

Често „алтернативността“ бива използвана в съчетание с подкрепата на крайни възгледи. Например „алт-десните“, „алт-левите“, поддръжниците на „алтернативна медицина“, „алтернативна наука“ и т.н. в съответната страна като правило получават подкрепа от руските тролски кампании.

– Пропагандиране на търпимост към измамите, лъжите, разделението, омразата и т.н.

Тази кауза налага тезата, че свободата на лъжите, на речта на омразата, на клеветите и т.н. е свобода на словото, и трябва да бъде опазвана на всяка цена. (Епистемиологията доказва, че е обратното – свободата на лъжата означава смърт на свободата на словото, чрез удавянето на истината в лъжи и оттам елиминирането на смисъла на словото като средство за комуникация. Подобно е положението със свободата на речта на омразата, клеветите и т.н.: разделеното общество по-трудно приема истината.) Повярвалите ѝ са ценни „полезни идиоти“, които защитават руските тролове от противодействие на лъжите, клеветите и обидите им.

Свързано с тази кауза е и представянето на руски агенти, вредители на държавата и обществото, терористи и подобни като „герои“ и „борци за свобода“, които „злата държава“ се опитва да унищожи. Друга връзка с нея е представянето на престъпници (терористи и т.н.), които спадат към определена група, за представителни за тази група, като част от промотирането на омраза между различните групи хора и подкрепата за крайни възгледи. Особено се набляга на случаите, когато демократични държави обявяват реално полезен човек за „враг“ и го преследват (напр. Едуард Сноудън, Джулиан Асанж, Челси Манинг…). Във всички случаи пред едни таргети представянето е в едната посока, пред други – в другата, за да се разпалва враждебност между тях. Набляга се обаче основно на посоката, която вреди повече на съответната страна.

– Подкопаване на авторитета на местната икономическа система

Руската икономическа система е по същество неофеодална. Върхушката на тайните служби е нейните благородници, които получават в ленно владение феоди (фирми, административни единици, високопоставени длъжности в корумпирани институции…), в които да се радват на власт и от които да печелят. (Де юре ги получават в собственост, официално назначение или сходен еквивалент, но ако сеньорът реши, че за съответния феод ще се грижи по-добре някой друг, васалът-„собственик“ го предава на другия срещу „неоповестена сума“, или просто изчезва.) Свободата и типът на икономическите отношения са реално сходни с тези при ленния феодализъм през Средновековието в някои европейски страни. (Подобно е положението и в страни, достатъчно овладени от руската агентура – тя налага там същата система, като „феодалите“ са руски агенти и местни корупционери, васални в крайна сметка на руското разузнаване. Руските агенти в медиите и руските тролове прикриват някои от тях и представят други за агенти на „врага“, раздухвайки омраза срещу него сред повярвалите им.) Най-честата тролска кауза твърди, че това е добър вид капитализъм (напр. „суверенен капитализъм“), а че западният капитализъм е вид израждане, слободия, дезорганизация, робство на потребителството и т.н. Както и при комунизма, руската система бива представяна като свободна, а западната – като вид подтисничество и израждане.

За да прикрие очевидността на тази лъжа, каузата се опитва да представи реалността като привидност. Поддържането на толкова всеобхватна и убедителна привидност би изисквала актьор от световен мащаб, затова теориите за световни конспирации са чест елемент в пропагандата на тази кауза. Те включват различни конспирации – еврейска, масонска, билдербергска, илюминатска, глобалистко-либерастка, и т.н., според каквото импонира на конкретния таргет. (Важен елемент: никога представящи като злодей Русия, дори пред таргети, които биха го приели – разпространението на конспиративните теории не е напълно контролируемо чрез средствата на троловете, така че не поемат риска.) Чести герои в тях са могъщи зли кукловоди – Ротшилд, Сорос, Бил Гейтс, Иван Костов и други хора, чиито убеждения или действия пречат някак на Русия. (Никога Путин или други руски дейци – поне аз не съм видял такъв случай. Което е добър индикатор кой е авторът на преобладаващия процент конспиративни теории – а също и доколко противници на Русия използват такива теории като оръжие.) Често в тях се използват елементи от показали се в миналото като успешни конспиративни теории, най-често от средновековната теория за световната еврейска конспирация – отвличане на деца, пиене на кръвта им, сатанизъм, педофилия и т.н. Добавят се и нови елементи, според таргета – облъчване с 5G, чипиране с ваксини, тровене с кемтрейлсове, разболяване с ГМО, заробване с предпазни маски…

Основата на тази кауза по същество е приписване на демократичната икономическа система на недостатъците, от които реално страда руският неофеодализъм. Например където руската агентура е наложила неофеодализъм, който тя нарича капитализъм, недостатъците му се представят като типични за капитализма и идващи от „капиталистическите държави“. Съгласно нея, демократичната икономическа система не създава благоденствие за хората – може да създаде привидност за него, но то всъщност е робство на потребителството, или на нещо друго или някой друг. В нея са властелини злодеи и техни конспирации, които заробват хората, манипулират ги и им промиват мозъците. Там е невъзможно да се успее, ако не си агент на системата (което всъщност е вярно в неофеодализма, и опитите на тази вярност да проникне през лъжите биват използвани за подкрепата им).

Герои според тази кауза са тези, които се опитват да „освободят хората“, като разрушат демократичната икономическа система. Такива са например злокачествените политически популисти, които са готови да се докопат до властта и да я задържат на цената на икономическо разхитителство. Такива са също корупционерите, които отнемат бизнеси от собствениците им и ги прехвърлят на свои по-некадърни последователи, и/или фалират успешни обществени бизнеси, за да ги „приватизират“. Такива са също икономически некомпетентните (например налагащи по идеологически причини грешни теории и практики), които влошават икономическата атмосфера и т.н. Такива са монополистите, които унищожават конкуренцията с всякакви средства (те реално разрушават системата, ликвидирайки пазарния ѝ елемент). Такива са и кандидат-диктаторите, които търсят установяване на диктатура чрез икономически средства.

(Забележка: Тезата на повечето западни икономисти, че диктатурите винаги са икономически по-неуспешни от демокрациите, е донякъде спорна – например нацистка Германия е икономически много успешна. Руското ръководство обаче е свикнало да мисли, че западната мисъл е по дефиниция истина, а каквото ѝ противоречи, примерно руската пропаганда – по дефиниция лъжа. Съответно руските служби смятат, че превръщането на една демокрация в диктатура задължително я съсипва като икономика, и затова те подкрепят кандидат-диктатори в рамките и на тази кауза, в добавка към други.)

– Подкопаване на авторитета на местната политическа система

Тази кауза се прилага срещу демократични страни. Руската политическа система, точно както и икономическата, е всъщност неофеодализъм. Демократичният капитализъм е по-производителна и оптимална система, и с това е заплаха за руската неофеодална върхушка, точно както беше за съветската (реално също неофеодална и базирана на ленно владеене на феоди). Затова подкопаването му е задача с много висок приоритет за Русия. (По същата причина кампаниите, които насаждат разделение между либерали и консерватори, подкрепят консерватизма много повече от либерализма – при сравнение между демократичен капитализъм и неофеодализъм, демократичният капитализъм се оказва по-либералната, а неофеодализмът – по-консервативната, в смисъл на назадничава, система. За разлика от времената на СССР, реалната цел на тази теза е скрита не зад крайно лява лъжа (комунизъм), а зад крайно дясна (феодализъм). Тази разлика често се пропуска и е трудна за приемане от много искрени консерватори.)

Една от тезите ѝ отрича възможността „простият“ народ да избере качествени ръководители. Тя възхвалява „стабилността“ на феодалната система (обикновено наричана с по-примамливо име, например монархия) и я противопоставя на промените в политиката, предизвиквани от смените на властта при избори. Поддържа становището, че де факто феодализмът издига качествени управници, които се грижат съвестно за народа. Че организираността на феодалната система превъзхожда постижимата от демокрацията (политически вариант на тезата, че плановата икономика е по-добра от пазарната). Че „монархизмът“ (или зад какъвто друг термин крият неофеодализма) е съвместим с пазарна икономическа система (не е – неофеодалите заграбват най-напред и най-пълно икономически успешните инициативи, превръщайки ги в свои „феоди“, и унищожават възможността на „простолюдието“ да прогресира икономически). Използва се предимно пред консервативни и/или наплашени с промени таргети.

Друга теза преувеличава объркванията и съмненията около типичния изборен процес. (Точно както съветската пропаганда описваше пазарната икономика като хаос, много по-долен от порядъка в плановата.) Лъжите за фалшификации в процеса биват преповтаряни и допълвани, а опровергаванията им биват премълчавани или обругавани. Случайните грешки биват представяни като умишлени фалшификации (от предположителна зла конспирация – виж предишната точка). Като правило те биват групирани по таргети – всеки политически таргет получава тези, които го представят като жертва. Освен че това засилва разделението, в рамките на тази кауза постоянното му експониране води до подсъзнателно отвращение у таргета към политиката и демократичните ѝ елементи.

Трета теза твърди, че всъщност демократичната система не е това, за което се представя. Тя ѝ приписва всевъзможни недостатъци (най-често реални недостатъци на руския неофеодализъм, доказали вредността си). Често използва за целите си конспиративни теории.

Четвърта теза промотира като алтернативи на демократичния капитализъм реално нежизнеспособни форми на управление, например анархистично или либертарианско. Целта е не толкова реалното им налагане, колкото създаването на значителен пул хора, които са противници на наличната политическа система. При нужда Русия може да се представи за приятел на каузата им, който „поощрява политическото разнообразие“, „подкрепя борбата за свобода“, и т.н., и така може да бъде обединителен фактор между тях с цел събарянето на политическата демокрация.

– Подкопаване на авторитета на политици, които пречат на целите на Русия (например са полезни за страната си)

Същността ѝ е представяне на политика за „враг“ на колкото се може повече таргети. Като правило се върши чрез клевети, подбрани да изглеждат вероятни и да са трудно проверими на практика. Подбират се спрямо таргета. Пред религиозни таргети политикът може да бъде набеден в атеизъм, сатанизъм, скрита принадлежност към някоя особено плашеща ги и/или омразна им религия. Пред таргети със силни политически пристрастия му се приписва явна или тайна принадлежност към „врага“ им. Пред таргети с етнически или сходни неприемливости – принадлежност (най-често скрита) към етнос, който те не понасят. Пред бедни хора – като поддръжник на богаташите; пред богати – като левичар, комунист и подобни. Пред много таргети могат да бъдат използвани елементи от личен живот (педофилия, развратност, домашно насилие…). Пред таргети с непоносимост към корупция – корумпираност (като правило трудно проверима, например проявена примерно в друга страна) и т.н. Пред таргети, които вярват в някоя зла конспирация – принадлежност към нея (оттам ползата от такива таргети – както и от всякакви други, които възприемат някого като „враг“). Често пред различни таргети му се приписват взаимно изключващи се неща – ехозалираните таргети не чуват мнението на други, особено твърде различни таргети, така че рискът някой да се замисли или да възприеме даден му аргумент по въпроса е близък до нулата.

Понякога клеветите касаят принципно проверими неща, които обаче хората обикновено не си дават труда да проверят – такива често изглеждат по-достоверни. (Ако някой ги провери и съобщи за невярността им, се правят опити за заглушаването компрометирането и/или сплашването му.) Понякога се използват клевети срещу близки на политика хора, с цел компрометирането му по асоциация.

Охотно се използва компрометираща информация, получена чрез електронно или физическо шпиониране или събиране на данни. Където такава липсва, често бива фалшифицирана. Всякакви лични качества, които е възможно да бъдат представени с достатъчно изкривяване за неприемливи пред някой таргет, също се използват.

Таргети, които са склонни към насилие, могат да бъдат подтикнати към физическа разправа с по-опасни за Русия политици, разобличители на руски лъжи и т.н. – включително до убийството им.

– Подкрепяне на политици, които работят за Русия или подпомагат полезни за нея каузи, или пък каузи, които вредят на местната страна.

Това обикновено са политици, които налагат остро разделение в страната си, дълбоко корумпирани са, финансово некадърни или опропастителни, слаби държавници, поддръжници на полезни за Русия или противници на вредни за нея каузи и тези. Далеч не всички от тях са руски агенти, или пък желаят доброто на Русия – вредни ли са за своята страна, ще получат подкрепа. Пак тук спадат и политици, за които Русия разполага с компрометираща информация и може да я използва за изнудването им. (Където е възможно, руски агенти правят опити за събиране на такава информация или скланяне на политици към компрометиращи действия, които да бъдат документирани и използвани.)

Основната форма на подкрепа е борба за опровергаване на фактите, които биват изнасяни срещу тях, и ангажиране на контролирани таргети в негова защита. Част от тази борба е представянето на политика за „свой“ за всички възможни таргети – това увеличава подкрепата на таргетите за него. Друга част е представянето на противниците му за „врагове“, по аналогична схема.

Политици-властомани често биват представяни като борци срещу „злата система“. Тази система бива описвана като конспирация, целяща да пороби народа на съответната страна. Като нейни членове биват представяни органите за защита на страната (разузнаване, контраразузнаване, армия, полиция…) и политици, които пречат на целите на Русия. Често ѝ биват приписвани стандартни и/или доказали влиянието си зли неща – сатанизъм, педофилия, пиене на кръв на деца, черна магия, нацизъм, чуждопоклонничество, каквото работи пред съответния таргет… Опитите на властомана да се сдобие с повече власт биват представяни като борба срещу командни звена на тази конспирация. Подходящи таргети често биват подтиквани да са готови да го подкрепят със сила, и/или да упражняват насилие срещу негови противници.

„Полезни психопати“, които нямат политически амбиции, но имат психопрофила да са силно рушителни за страната си, могат да бъдат подтикнати от руски агенти да се пробват в политиката. Бъдат ли убедени да опитат, им се оказва всестранна подкрепа – като правило не само информационна.

Не-информационни видове подкрепа се дават и на професионални политици, които са рушителни за страната си. Например те често биват и финансирани прикрито от Русия. Примери: кампанията на Матео Салвини беше финансирана чрез сделки с руски нефт; Марин ле Пен получи за своята изгодно предложение за заем от Внешекономбанк; пропагандата на Брексит беше финансирана чрез огромно дарение от британски бизнесмен, сключил сделки с печалба от същия порядък с верига от фирми, свърваща с контролирани от руски агенти… В други случаи тези политици или техни помощници и персонал биват обучавани от руски агенти как да постигат целите си. Като правило обучението включва и недемократични или дори незаконни средства, с цел политикът да се изкуши да ги използва явно или прикрито, и така да засили разделението в страната си и/или да стане уязвим за руските тайни служби. На преценени като податливи политици се предлагат и други начини на съдействие от Русия, според който каквото е вероятно да приеме. Дали ще го получи е спорно, но приеме ли идеята, вече може да бъде шантажиран с това.

Много други държави също финансират политици и организации в чужбина, изповядващи сходни с техните ценности, но най-често го правят открито. Русия задължително работи по начини, които да ѝ позволят официално да отрече ролята си, за да може да си позволи използване на по-недопустими средства – и много често си го позволява. Това поставя действията ѝ в категория отвъд тези на повечето други държави.

– Подкопаване на авторитета и влиянието на местното разузнаване / контраразузнаване, армия и/или полиция

Заради ролята си, органите за защита на страната като правило са обект на атака. Атаките целят унищожаването на авторитета им, тяхното обезкръвяване и обезсилване. Типични в това отношение са кампании за рязко намаляване на военни бюджети (в ситуации, в които няма рязко намаляване на военната опасност за съответната страна), кампании за дефундване на полицията (вместо за борба срещу недостатъците ѝ), тези, че разузнаването и контраразузнаването са всъщност центрове на опасна конспирация, и т.н.

Друг подход е представянето на тези органи пред различни таргети в противоположна светлина. Например местната полиция може да бъде представяна пред жертви на униформено насилие като брутална и насилническа, докато пред поддръжници на реда бъде изкарвана мекошава и бездейна. Освен че засилва противоречията между двата таргета, това поставя полицията пред нужда да удовлетворява противоположни изисквания, което намалява ефективността ѝ.

– Оплюване и очерняне на неща, които правят местното общество силно и способно на единство (имиграция от потенциално полезни хора, търпимост към малцинства, доверие към наука, здравеопазване, образование, честен бизнес и т.н.)

Всяко демократично общество съдържа хора и групи, които се противопоставят и на полезни неща, поради свои тесни интереси и/или предразсъдъци и заблуди. Тезите в служба на тази кауза ги подпомагат, като пропагандират възгледите им. Например потенциално полезните имигранти биват представяни като опасност; предлагат се нереалистични и непостижими критерии за полезността им. Малцинствата биват представяни като противоречащи на някакви традиционни ценности, според в каквито вярва съответният таргет. Науката бива представяна като фалшификации, създадени с цел обогатяване – особено в области, които идентифицират опасности и предупреждават за тях. Здравеопазването бива представяно като неефективно, корумпирано и негодно. Образованието – като неефективно пред някои таргети, като агресивно промиващо и зомбиращо пред други, като финансово разхитително пред трети, като кодифициращо неравенството пред четвърти… Всяко нещо, което прави местното общество силно и единно, бива представяно в превратна светлина чрез таргет-специфични тези.

В хода на това често биват представяни като положителни неща, които реално съсипват обществото. Например в канали, където имигрантите биват представяни като опасност, обиращи и имигранти престъпници биват представяни като герои, които пазят страната от тази опасност. Агресията срещу малцинствата бива представяна като самозащита на мнозинството от предположително агресивни малцинства. Науката бива отричана и ѝ се противопоставя „алтернативна наука“, която всъщност промотира измами. На здравеопазването биват противопоставяни видове „алтернативна медицина“, които като правило също са измами. И т.н.

– Насаждане на настроения срещу участие на страната в организации, които биха могли да я предпазят от Русия в някакво отношение

Въпросните организации – най-често икономически и военни съюзи – биват представяни като експлоататорски, заробващи, налагащи неприемливи за таргета ценности и т.н. Например, ако в страната е въведен от руските агенти неофеодализъм, недостатъците и вредите му често биват представяни като наложени на страната от съответните организации. („Те ви наложиха този мръсен капитализъм!“) Опитите на съюза да коригира проблеми на страната чрез политически натиск и/или стимули, за да подсили слабото си звено, пък биват предоставяни като диктат, заробване, вредителство, милитаризъм и т.н.

Пред възприемчиви таргети те биват контрастирани с образ на Русия като алтруистична сила, която носи свобода от недостатъците на „гнилия западен капитализъм“ и опазва „истинските“, „национални“, „естествени“ ценности.

– Пропагандиране на организации, които са „алтернативни“ на разпространените, и са контролирани от служители на ГРУ

Пример за такава задача е пропагандиранета на „религиозни“ организации, напр. алтернативни вероизповедания, в страни където местната църква е в сериозна криза на доверието пред хората, силно корумпирана е и т.н. (Често тя е такава благодарение на дейността на руски агенти.) Както и с типичните канали за въздействие, тези центрове отначало обикновено се занимават с подпомагане, привличане и закрепване на определени таргети. След като алтернативата им бъде на практика елиминирана, те започват да въвеждат спусканите им каузи и тези. Честа кауза при тях е установяването на Русия, руски източници, институции и персони като авторитети сред съответния таргет. Сред него се търсят хора, податливи на религиозен екстремизъм, които да бъдат доразработвани и използвани за „ангажиращи“ задачи (напр. физически атаки срещу лица, организации или обекти, обявени пред тях за „безбожни“ или „сатанински“).

Друга кауза от тази група е пропагандирането на местни „патриотични“ организации, алтернативни на официалните (ако има такива). Официално те съществуват за защита на съответната страна, носят имената на нейни патриоти, активно рекрутират патриотично настроени хора, провеждат обучения и т.н. Тяхната насоченост обаче като правило е основно срещу „врагове“, които към съответния момент реално са съюзници на страната. В техните рамки се разпространяват исторически лъжи, които представят Русия като приятел на страната, и нейни исторически или съвременни личности като авторитети и образци за подражание. Често каузи, които вредят на страната и/или разделят населението ѝ, биват представяни на членовете на тези организации като „патриотични“, и те се използват като изпълнители в тях. Като „предатели на Родината“, „безродници“, „агенти на глобализма“ и т.н. пред тях биват представяни и личности, които са по един или друг начин пречка за руското влияние, и се поощрява агресия срещу тях. Те се използват за изпълнение и подкрепа на задачи, които биха компрометирали страната в чужбина и/или пред части от собственото ѝ население. Както в „религиозните“ организации, и тук се търсят хора, податливи на екстремизъм.

Създаването на тези организации обикновено се върши от други клонове на отдела за активни мероприятия в чужбина на ГРУ. Най-често те са инициирани, организирани и ръководени от руски агенти, местни или командировани от Русия. По-рядко те биват създадени от местни активисти и впоследствие „превзети“ от руските агенти. Пропагандата и рекламирането им обаче най-често се извършва чрез ресурсите на руските тролове. Пак те създават онлайн центрове, които служат за обединяване и промиване на членовете на тези организации.

Като правило тези „алтернативни“ организации таргетират и набират хора, които са вътрешно уязвими и дестабилизирани. (По същество техният модел е този на сектите, и черпи доста ноу-хау от тях.) Затова „връщането към реалността“ на членовете им е изключително трудно. Подсъзнателната им емоционална връзка с организацията е силна и дълбока, те са ѝ на практика роби, често заради нея биха скъсали връзки със семейството си, близките си приятели и т.н. Често са способни да не приемат дори очевадни и доказани извън всякакво съмнение факти за истинската ѝ същност. Тя е техният хероин – при прекъсване на връзката „синдромът на отнемане“ е тежък, до риск от самоубийство при някои. По тази причина те много лесно и често си търсят и намират други подобни организации, нерядко също контролирани от руското разузнаване или от злокачествени измамници и манипулатори.

Важно е да се разбира, че тези хора имат здравословен проблем, който има нужда от психотерапевтична, а понякога и от лекарствена помощ. Той не е лудост, не е тяхна грешка, не е срамен и не бива да се третира като такъв и да бъдат обвинявани за него. Но ако не получат помощ за него, могат да бъдат вредни за себе си, а понякога и за обществото. Съответно е важно да се разбира, че наличието на такива хора в обществото, оставени без нужната им помощ, прави това общество уязвимо – за руски атаки, за други атаки, за спонтанно възникнали вредни мемове… Това е доказателство, че здравеопазването всъщност не е личен проблем – силното обществено здравеопазване е елемент от инфраструктурата на едно общество, точно така необходим, както е например армията или съдебната система.

– Пропагандиране на идеи, които вредят на съответната страна по неспецифични начини

Тук спадат всякакви идеи, като правило нереални, които вредят на страната, населението ѝ, боеспособността ѝ, технологичния ѝ напредък и т.н., и/или набират „полезни идиоти“, които могат да бъдат прехвърлени към по-полезни за ГРУ цели. Местни руски агенти в тези групи често подпомагат тази дейност, но сравнително рядко са техни ръководители – обикновено поемат ролята на незабележими и скромни, но полезни организатори. Когато е подходящо, в кампании в тяхна подкрепа участват и официални руски медии.

Повечето от тези идеи не са измислени от ГРУ или АИП – съществували са дълго преди създаването на доктрината „Решетников“ и най-често са се появили спонтанно, като психиатрична „продукция“ на луди, краен идеологизъм или опити за мръсна игра от местни политици. Програмата, която е описана тук, ги стимулира, тъй като оценява полезността им (в други страни) за Русия. Тя също така следи за новопоявили се такива идеи, и ако прецени някоя от тях като полезна, започва да я подкрепя.

Малка част от тези идеи са съчинени в рамките на тази доктрина. Повечето от тях не са успешни (не са преминали през интензивния еволюционен процес, който отсява недостатъчно убедителните глупости). Успешни са предимно тези, които са продукт на качествено социално инженерство; създаването на такава не е лесно. Понякога техни аналози се изпробват в Русия или близки ѝ страни, с цел усъвършенстване на социално-инженерните технологии. (Предполага се, че „Синият кит“ е било такова изпитание; сигурни доказателства за това засега нямам.)

Някои такива идеи са:

Анти-медицина (напр. антиваксерство, анти-антибиотици, вяра в „алтернативна медицина“, отричане на реалността на здравословни проблеми, например епидемични инфекции, борба срещу мерките срещу тях): вреди на здравето на населението на „врага“ и така натоварва финансово здравеопазването и икономиката му. Потенциално подяжда боеспособността на армията му. Създава пулове от хора, страдащи от мъчителни заболявания (виж по-горе). Повишава податливостта на приписване на държавата и политиците зли намерения спрямо народа. В някои случаи може да подобри поразяването на населението от определени биологични оръжия.

Анти-технологии (напр. анти-5G, анти-мобилни телефони, анти-квантови компютри, анти-ИИ): пречи на технологичния напредък на „врага“. Поддържа части от населението му в технологична изостаналост. Повишава податливостта на приписване на държавата и политиците зли намерения спрямо народа.

„Алтернативни“ (в смисъл на измами) технологии, лечения, науки и научни открития и т.н. Примери: хапче, което превръща големи количества вода в гориво; безопасни ядрени реактори с практично малък размер; астрология, магия и друга мистика; уринотерапия, енерготерапия и подобни „лечения“; „научни“ открития (лъчи на Тесла, биологична енергия, антибактериални вибрации…), слънцехранене, космически свръхразум и т.н. В повечето случаи те се свързват с два наратива. В единия съответното нещо е открито от местен или съюзнически гений и алтруист, но е било смачкано и отречено от злата или некомпетентна официална власт, често по задача на зли световни конспирации. В другия наратив то е разработвано от мъдри и знаещи руски учени (или тибетски йоги, африкански хилядолетници, мексикански шамани, южноамерикански индианци, каквото би изглеждало най-убедително на съответния таргет). Те се опитват да го разпространят за полза на човечеството, а злата или некомпетентна местна власт им пречи, често по задача на зли световни конспирации. (В този вариант често дори на пазара се предлагат „апарати“, „проби от лекарство“ и прочее. Най-често зад тях стои кампания на ГРУ за набиране на средства. Нерядко покупката се регистрира, реално за идентифициране на потенциални „полезни идиоти“.)

Фантастични неща (нормални явления – кемтрейлсове, двойни дъги и т.н.; конспирации – рептили, илюминати и т.н.; посегателства – отвличане на деца за осиновяване от черни норвежки гейове и т.н.; обща суеверност и фатализъм): откъсва хора от реалността, и така обременява страната и пречи на единството на населението ѝ. Ефектът на една отделна теза рядко достига значителен процент, но натрупването на много такива тези елиминира значителен брой потенциални войници или служители на „врага“.

Склонността към вярване в нереални идеи почти винаги показва дефицит на здрав разум. Затова склонните към вярване в едни нереални идеи най-често са склонни към вярване и в други (проблемът е в човека, не в идеята). Съответно набраните около такива идеи таргети лесно могат да бъдат прехвърлени към други, по-опасни за страната – напр. политически, религиозен или националистически екстремизъм. Често те биват постепенно „разработвани“ и скланяни към „русофилия“ (всъщност про-руски фанатизъм).

Полезни четива

Повечето просто дават някаква представа за нещата. Надеждността им е най-различна. Единствените, които съм използвал като източник на информация (в много ограничен размер) са докладът на Мълър и разследванията на Белингкат; почти всичко, което съм взел оттам, обаче се потвърждава и от други, несвързани с тях източници. Някои други от източниците ми е възможно да са използвани като източници и на статии от изброените – не съм ги проверил за съвпадение.

– Уикипедия (на английски език; статиите съдържат линкове към другоезични версии, където ги има, към източниците си и към още информация): Руски институт за стратегически изследвания, Агенция за Интернет проучвания, Руски уеб-бригади, Евгений Пригожин, Леонид Решетников, Михаил Фрадков, Александър Дугин, рапорт на Мълър, Джесика Аро.
Официалният доклад на Робърт С. Мълър за руската намеса в изборите в САЩ през 2016 г. (Части от него са цензурирани по различни съображения.)
Рапорт на американската разузнавателна общност за руската намеса в изборите през 2016 г.
PNAS – оценка на влиянието на АИП върху политическите възгледи на американски потребители на Туитър, към края на 2017 г..
Проучване на намесата на руски тролове в диспута срещу ваксинирането в САЩ.
Анализ на QAnon от дизайнер на игри (съдържа и други полезни линкове)
Статия в Deutsche Welle за руската пропаганда, свързана с коронавируса.
Статия в Deutsche Welle, която съдържа малко информация за поделение 26165.
Сайтът за гражданска журналистика Bellingcat
Сайт на популярния американски алт-десен карикатурист Бен Гарисон, с изобразени някои от типичните руски пропагандни тези.

Empathy is required for democracy

Post Syndicated from arp242.net original https://www.arp242.net/empathy.html

As humans, we’re fundamentally “selfish”, for lack of a better term, as our own
feelings and experiences are our baseline. We’re also fundamentally empathic,
which is why most of us aren’t assholes.

It’s fairly easy to be empathic with people close to you: your family, friends,
coworkers, and other people you directly interact with. You’re aware of their
feelings, and much of the time you adjust your views and behaviour accordingly.
In my observation a lot of conflicts that happen – fights with your spouse,
coworker, etc. – are a failure of empathy: you don’t fully understand the other
person’s feelings and perspective. Some people have a structural failure of
empathy and we call those people assholes.

Empathy gets harder the further you go away from your immediate circle. To be
empathic towards people you’ve never met or whose lifestyle is radically
different from you requires some amount of effort; you need to be aware of their
circumstances and feelings to emphasize with them. This is one reason why
fiction is quite important: it trains empathy.

The current political situation seems to be spiralling out of control in the
United States; but it’s hardly just the US where this is happening, I see it in
all other countries where I’m reasonably familiar with the politics as well: the
Netherlands, Belgium, and the UK. It’s just more extreme in the US, which is
mostly due to how the political system works.

There is a lot that can be said about all of this this, but one of the most
important core reasons is a structural failure of empathy. This is something
I’ve seen on all sides of the political spectrum, it just takes different forms.

Empathy comes in two forms: you can have emotional empathy, “I understand why
you feel like this”
, and intellectual empathy, “I understand why you could
hold such a viewpoint (even though I don’t agree)”
. Both are important; people
don’t feel angry for no reason, and they don’t vote a certain way without
reasons either. For a democracy to function there needs to be some form of
genuine understanding – or empathy – across the population.


On the right you see things such as “BLM is just a terror organisation”. Framing
it like this “inoculates” people against developing empathy. I mean, would you
care to listen to Osama Bin Laden to develop empathy for him? Probably not.

On the left, anyone who is opposed to BLM or affirmative action is a racist.
It’s a massive failure of empathy to frame things like that, and just as most
people wouldn’t pay much attention to what a terrorist has to say, most people
also wouldn’t pay much attention to what a racist has to say.

There are plenty of stories of former neo-Nazis apologizing with tears in their
eyes for their past actions. Some people really are just bad, and some people
are just good. Most of us? Somewhere in between and a complex mix of both. Our
environment matters a lot. European, Chinese, or Indian people are not
fundamentally different from Americans as human beings, yet their attitudes,
behaviour and societies are. I’ve lived in a bunch of different countries over
the past few years, and the differences are quite striking, even within
neighbouring countries in Europe.

Germany went from being a democracy to Nazi Germany and back to being a
democracy all in the span of just 15 years. This is a particularly striking
example and entire books have been written about the sequence of events that
made this happen, but it’s an important lesson to not underestimate external
influences on people’s actions.

There are a few factors that come in to play here: the rise of partisan
mainstream media is an important part. This is definitely something where things
are worse on the right with stuff like Fox News, The Daily Mail, spurious claims
of “liberal bias”, “fake news CNN”, and so forth. This also exists on the left,
but less so.

While Vox seems concerned about how Chapo Trap House will hurt Sanders’
chances
, and relativities the content as “mockery”, “insults”, and
“conventional punditry and political analysis leavened by a heavy dose of
irony”. But if you look at the actual content then that seems like a
rather curious take on things. Does “haha, that was only ironic” sound familiar
to you? And this isn’t some obscure podcast no one heard of, it’s one of the
biggest ones out there.

I got permanently banned from /r/FuckTheAltRight a few years ago for pointing
out that a “punch Trump” protest was misguided and pointless
under rule 1:
“No Alt-Right/Nazis”.

Overall, I feel things are in pretty bad shape. It’s pointless to argue which
side is worse or who started it. It’s really bad everywhere, and because “the
other side is worse” is an absolute piss-poor defence for tolerating – or even
doing – the same thing on your side. People love to throw “false equivalence”
around as some sort of defence, and that’s just missing the bigger picture.


How did we get here? I think there are a few reasons for this. When a large
group of people do something very clearly wrong then there is almost always
something more going on than just “there is a problem with those people on an
individual level”, because the baseline of “bad people”, so to speak, just isn’t
that large.

Some of the reasons include:

  • The media landscape changed significantly, and people get stuck in “echo
    chambers”.

    I don’t really like the term “echo chamber” as it’s misused so often. There is
    nothing wrong with engaging on a Donald Trump community or a socialist
    community. It’s normal and natural to want to talk to like-minded people
    without having to explain and defend your views every other comment. However,
    if all you do is engage with like-minded people and never hear anything
    else … yeah, then there’s a problem. The increasing partisan nature of
    media, as well as social media, are a big factor in this. I’ll expand on this
    in another post later this week.

  • Certain actors encourage a lack of empathy for personal gain; Donald Trump is
    an obvious example of this, as are his stooges in the form of Tucker Carlson
    and the like. Tucker Carlson is not an idiot, I have every reason to believe
    that he knows exactly what he is doing: adding more drops to the empathy
    inoculation for personal gain, because if you make sure people distrust – even
    hate – the other side then they’ll remain loyal to you.

    No one wants to be seen as a racist or sexist, so calling people you don’t
    like racist is a simple way to “win” an argument, shut people up, and get an
    audience with some outrage-driven piece. “Standing against racism” is a noble
    cause, but just because you have the appearance of doing so doesn’t mean
    you’re actually doing it.

  • A lot of regular people feel let down and forgotten; I don’t think it’s a
    coincidence that in 2008 Obama – generally seen as a bit of an “outsider”
    candidate – got elected on a campaign of “Change”, and that Trump – another
    outsider – got elected in 2016 on a campaign of “Make America Great Again”.
    These seem like the same message to me, just phrased differently. I see the
    same pattern in other countries, where people vote on similar-ish candidates
    and parties (it’s largely due to the differences in political systems that
    makes the US situation so extreme).

    I don’t think there is anything wrong with the basic idea of capitalism, but
    in its current incarnation it’s letting a lot of people down. Almost any good
    idea driven to its extremes is stupid, and capitalism is no exception. Yet
    over the past few decades the moderations to file off capitalism’s sharp edges
    have slowly eroded. This, again, is more extreme in the US, but it’s happened
    everywhere.

I’m not sure how to get out of this mess, since a lot of the problems are
complicated without easy solutions. Essentially, a lot has to do with the
breakdown of out democratic and economic institutions. These are not simple
problems.

But an active effort to understand and empathize with people needs to happen
first, instead of treating everyone you don’t exactly agree with as an enemy. A
democracy only works if everyone acknowledges everyone’s legitimacy, otherwise
it just becomes bickering over small issues.

За шофьорите и завоите

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2334

Днес присъствах на разговор, който ми се запечати в ума. Безспорно тезата ми импонира, пристрастен съм към нея. Никога обаче не бях подозирал, че ще я видя толкова ясно и точно описана. Съдете ме…

За всеки случай съм сменил имената на описаните.

—-

Докато бързах към едни клиенти, ме привикаха за нещичко други, които ми бяха на път. Проблемът беше спешен, така че се отбих. За щастие се оказа само леко изваден от рутера кабел за Интернет. Докато го рестартирах за всеки случай, огледах познатата ми ситуация.

Типична българска фирмичка. Уморен шеф, който върши и всичката друга мъжка работа в офиса – в момента разтоварва автомобила отвън. Няколко момичета, които се гърбят здравата, че да изкарат хляба. И тихичко водят тревожни разговори дали няма да стегнат още локдауна и да им затворят фирмата – знаят, че шефът и да иска, няма пари да им плаща заплати, ако не работят. Една си е довела към осем-девет годишното момченце, от работата ще го води някъде. Друга, докато мери нещо по нещо, пустосва коронавируса и целия свят. Трета обяснява, че те политиците са виновни. Всички се съгласяват с нея, за да избухне само след миг спор кои политици и с какво точно, без работата да прекъсне и за миг. Не участва единствено майката – опитва се да изчисти от ръкава на хлапака си боята, която той е успял да събере неизвестно откъде.

– Миме бе, ти какво ще кажеш? Левите политици ли са прави, или десните? – сръчква я въпрос откъм съседното бюро. Тя вдига глава от ръкава на якенцето. Четири чифта очи се надяват мнението ѝ да наклони везните в някоя посока.

– Ми… Гошко, ти с какъв шофьор искаш да пътуваш? Такъв дето прави само леви завои, или такъв дето прави само десни?

Детето я изглежда с големи и недоумяващи очи. След това заявява:

– Мамо, ама то шофьор, дето прави само леви завои, доникъде няма да стигне! И само десни също!

– Кажи де, кажи.

– Ама те защо правят само едните завои? Заяло им е кормилото ли?

– Не, не им е заяло. Така смятат за правилно.

– Ама ако ще завиват само на едната страна, ще се въртят все на едно място! И наляво да е, и надясно! Няма значение на кое!

– Така е.

– … … … Значи тогава са малоумници!

– Гошо, не се говори така! Засрами се!

– Ама мамо, наистина са малоумници! Да кажа, че не са, значи да излъжа! Нали казваш, че не е хубаво да лъжа?

Майката извърта очи към тавана. Останалите момичета се подхилват.

– Не, не са малоумници. Просто… си имат съображения.

– Тогава аз трябва да съм малоумник, за да се кача да ме возят! Ако ще да е с беемве! – За момент в погледа на момченцето преминава мечта.

– А при какъв шофьор ще се качиш да те вози?

– Ами дето завива… ами… ами накъдето трябва! – Момченцето я изглежда тържествуващо.

Майката кимва и отново съсредоточава усилията си върху изцапания ръкав. Другите девойки обаче изглежда не са доволни.

– Абе Миме бе, няма ли да кажеш левите политици ли са прави, или десните?

Майката въздъхва и продължава да чисти ръкава.

Избори, кандидати, поддръжници…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2330

Преди няколко дни минаха президентските избори в САЩ. Прогнозите са, че ги е спечелил Джо Байдън, но официални крайни резултати още няма.

Из социалните мрежи обаче кипят словесни сражения. Про-тръмписти срещу про-байдънисти. Някои от тях хич не са красиви – както и трябва да се очаква в среда от българи. Нещо друго обаче ми направи силно впечатление.

Из всяка социална мрежа могат да се намерят луди. Вярващи, че кемтрейлсовете ни ръсят с отрови, 5G ни облъчва, ваксините ни чипират, Земята е плоска, съществува световна конспирация (еврейска, банкерска, корпоративна, либерална, глобалистка, рептилска, попълнете каквото ви плаши, ненужното да се зачеркне), и прочее. Списъкът е твърде дълъг, за да може да бъде побран в един скромен запис в блог.

Прави ми впечатление, че към 95% от лудите са поддръжници на Тръмп. Има и поддръжници на Байдън, но са редки. И предостатъчно поддръжници на Тръмп не са луди – но лудите ги притегля той, в съотношение двайсет към едно.

Безспорно Тръмп има заигравки с конспироманите, антиковидистите и някои други видове луди. Но забелязвам, че почти в същото съотношение го поддържат и луди по теми, по които той никога не е вземал отношение – кемтрейлсовете, рептилите, плоската Земя. Предполагам, че по повечето от тези теми той би бил категоричен опонент на съответните луди… Каквото влиза в определението „алтернативно адекватен“, с към 95% вероятност се оказва поддръжник на Тръмп, буквално независимо от темата на лудостта си.

Още по-странно ми е нещо друго. Почти всички поддръжници на Тръмп – включително тези, които категорично ми изглеждат нормални, го подкрепят заради неща, които поне на мен ми изглеждат маловажни или даже вредни. (А някои и просто не са верни.) Заради агресивното му противопоставяне на „леви“ или „либерални“ политики. Заради фанатичната му омраза към мюсюлманите. Заради експлозивния икономически растеж при него. Заради негативното му отношение към екологията. Заради колко повече нелегални мигранти е депортирал от Обама… Един-двама души видях да го подкрепят заради по-категоричната политика срещу Китай – той заслужава признание, че я въведе, въпреки подаръка му към Китай на ден първи от президентството му. Не видях да го подкрепят заради изпълнената съдебна реформа – Америка има крещяща нужда от нея вече 20 години, именно той успя да я наложи. Нито заради опита му (за съжаление неуспешен) да намали цените на лекарствата и медицинските услуги. Нито заради дерегулацията на много бизнес-моменти, които бяха неоправдано свръхрегулирани. Но много се съдират да го хвалят заради премахването на регулации, които са обективно нужни…

(Не че противниците му си нямат залитанията. Вече не броя колко негови противници видях да го плюят заради прическата му, килограмите му и т.н. Но поне откровено лудите са малко. Шепичка го смятат за руски агент – това е най-близкото до вярващата в кемтрейлсове и нефилими маса луди, които го подкрепят.)

Възможно ли е да забелязвам лудостите предимно сред про-тръмпистите, понеже смятам Байдън за по-приемливия от двамата? Това беше първото ми предположение. Малко статистика обаче го отхвърли. Преброих 200 налудни изказвания към двамата кандидати – само 11 бяха в подкрепа на Байдън или срещу Тръмп, останалите бяха в обратната посока. А критериите ми за налудност бяха едни и същи, подбрани преди да започна броенето.

Възможно ли е просто извадката, която ми е попаднала, да е тежко изкривена? Напълно. Не съм правил строго научно проучване, просто отбелязвам какво съм забелязал.

Възможно ли е да има някаква неочаквана (за мен) причина, поради която лудите подкрепят Тръмп? Разбира се. Да приличам на гений, способен да разнищи всеки проблем?

Затова и реших да се допитам до околните, за предположения.

Алексей Навални, отравянето и… любовта

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2323

След време, когато вече няма да си спомняме, може би някой ще прочете този запис. Или може би аз ще го препрочета, търсейки среща със себе си отпреди… Затова разказвам обстоятелствата:

Руският дисидент Алексей Навални преди няколко седмици беше отровен с „Новичок“ – химическо оръжие, същото, с което бяха отровени в Солсбъри от агенти на ГРУ Сергей и Юлия Скрипал. Благодарение на навременното му прехвърляне в Берлинската университетска болница „Шарите“ той оцеля и в момента се връща към живота. По-решителен отвсякога да се върне в Русия и в политиката ѝ… Но не за това пиша сега.

Доскоро го смятах за поредният политикан. Да, несравнимо по-полезен за Русия (а и за света) от Путин, но все пак просто малко по-смел авантюрист с политически амбиции… Вчера той пусна един текст, който промени мнението ми. Който ме накара да мисля, че той става за политик – и всъщност дори за президент на Русия.

(Може ли всичко това да е свръх-изобретателна измама на руските тайни служби, и Навални всъщност да е техен агент? Посветен на това да донесе „още от същото“? Че няма как да си достатъчно параноичен, за да си адекватен на тези служби, е факт. Но засега ще си опростя живота и ще смятам това за чиста параноя. Ще си променя мнението, ако се натрупат доказателства, че е вярно… А има и още нещо. Ако това е така, някой трябва да е съчинил този текст за Навални. И този някой сигурно ще бъде зад него и занапред – а той става за президент. Оттам нататък, дали е друг човек или самият Навални, е без значение.)

Ето и текста, безсъвестно изпиратстван от Фейсбук акаунта на Навални. Да го има в още едно копие в Интернет, ей така – струва си. В оригинал, и в мой превод на български:

—-

Пост про любовь ❤️.

У нас с Юлей 26 августа была годовщина – 20 лет свадьбы, но я даже рад, что пропустил и могу это написать сегодня, когда знаю о любви немного больше, чем месяц назад.

Вы, конечно, сто раз видели такое в фильмах и читали в книжках: один любящий человек лежит в коме, а другой своей любовью и беспрестанной заботой возвращает его к жизни. Мы, конечно, тоже так действовали. По канонам классических фильмов о любви и коме. Я спал, и спал, и спал. Юля @yulia_navalnaya приходила, говорила со мной, пела меня песенки, включала музыку. Врать не буду – ничего не помню.

Зато расскажу вам, что точно помню сам. Вернее, вряд ли это можно назвать «воспоминание», скорее, набор самых первых ощущений и эмоций. Однако он был для меня так важен, что навсегда отпечатался в голове. Я лежу. Меня уже вывели из комы, но я никого не узнаю, не понимаю, что происходит. Не говорю и не знаю, что такое говорить. И все мое времяпрепровождение заключается в том, что я жду, когда придёт Она. Кто она – неясно. Как она выглядит – тоже не знаю. Даже если мне удаётся разглядеть что-то расфокусированным взглядом, то я просто не в состоянии запомнить картинку. Но Она другая, мне это понятно, поэтому я все время лежу и ее жду. Она приходит и становится главной в палате. Она очень удобно поправляет мне подушку. У неё нет тихого сочувственного тона. Она говорит весело и смеётся. Она рассказывает мне что-то. Когда она рядом, идиотские галлюцинации отступают. С ней очень хорошо. Потом она уходит, мне становится грустно, и я снова начинаю ее ждать.

Ни одну секунду не сомневаюсь, что у этого есть научное объяснение. Ну, типа, я улавливал тембр голоса жены, мозг выделял дофамины, мне становилось легче. Каждый приход становился буквально лечебным, а эффект ожидания усиливал дофаминовое вознаграждение. Но как бы ни звучало классное научно-медицинское объяснение, теперь я точно знаю просто на своём опыте: любовь исцеляет и возвращает к жизни. Юля, ты меня спасла, и пусть это впишут в учебники по нейробиологии.

—-

Публикация за любовта ❤️.

Юля и аз имахме на 6 август 20-годишен юбилей, но дори се радвам, че го пропуснах и мога да напиша това днес, когато знам за любовта малко повече, отколкото преди месец.

Разбира се, вие сто пъти сте гледали такива неща във филми и сте ги чели в книги: един влюбен лежи в кома, а друг го връща към живота с любовта си и непрекъснатата си грижа. И ние, разбира се, действахме така. По каноните на класическите филми за любов и кома. Аз спях, и спях и спях. Юля @yulia_navalnaya идваше, говореше ми, пееше ми песнички, пускаше ми музика. Няма да лъжа – нищо не помня.

Но ще ви кажа какво определено помня. Всъщност то надали може да се нарече „спомен“, по-скоро е набор от най-първични чувства и емоции. Но беше толкова важно за мен, че се запечата в ума ми завинаги. Лежа. Вече са ме извадили от кома, но не разпознавам никого, не разбирам какво се случва. Не говоря и не знам какво значи да говориш. И през всичкото време чакам да дойде Тя. Коя е тя – не е ясно. Как изглежда – също не знам. Дори да успея да видя нещо с разфокусиран поглед, просто не мога да го запомня. Но Тя е различна, разбирам това, и затова все лежа и я чакам. Тя идва и става най-важната наоколо. Оправя ми възглавницата, много удобно. Тонът ѝ не е тих и съчувствен. Тя говори весело и се смее. Тя ми разказва нещо. Когато тя е наоколо, идиотските халюцинации отстъпват. С нея е много хубаво. После тя си тръгва, аз се натъжавам и отново започвам да я чакам.

Нито за секунда не се съмнявам, че това има научно обяснение. Примерно там разпознавам тембъра на гласа на жена ми, мозъкът отделя допамини, става ми по-леко. Всяко посещение става буквално лечебно, а ефектът на очакването усилва допаминовото възнаграждаване. Но както и да звучи стилното научно-медицинско обяснение, сега знам от собствен опит: любовта изцелява и връща живота. Юля, ти ме спаси, и нека това го впишат в учебниците по невробиология.

Приказка за Гамелн

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2320

Имало едно време стар и уважаван град на име Гамелн. Мирно и спокойно се живеело в него, само един проблем имало – ужасно много плъхове. Крадели храната на хората, а и де що друго докопат, хапели децата им, тровели живота им. И жителите се чудели как да се справят с тях.

Дошъл един ден един непознат в странни дрехи, застанал пред съвета на старейшините и учтиво се поклонил:

– Уважаеми господа, аз мога да ви избавя от плъховете. Имам вълшебна свирка – ще засвиря с нея, те ще ме последват и ще ги заведа да се удавят.

Изгледали го старейшините, спогледали се се сшушукали:

– Това ще да е тоя, дето отведе преди години плъховете от съседите от Хамелн! Защо ли идва при нас?

– За да изкара някоя пара, като отведе и нашите плъхове? Много елементарна е тая! Нещо друго трябва да има!

– Прав си! Един баджанак от Хамелн знаеш ли какви неща разправя за тоя свирач, като пийне? Отвел децата, понеже бил педофил!

– И аз чух! Плъховете пазят града от мишки, хлебарки и змии! Ще да са ни завидели хамелнци, че си имаме плъхове, и са го пратили да ни ги отмъкне! Той е техен агент!

– А и плъховете са си наши, родни! С нашата храна сме си ги отгледали! Да му ги дадем ей така, без пари – как! Гледа да ни мине, измамникът!

– Само ще да е агент, и не само на Хамелн! Всички други градове ни завиждат за древната история и славата ни! И търсят да ни разсипят! За начало ни крадат плъховете, а после…

– По-добре наши си плъхове, отколкото другоградски агенти!…

Накрая си кимнали и се обърнали към непознатия:

– Абе ти да не си тоя, дето вместо да спасиш хамелнци от плъховете, им отмъкна децата?!

– С цялото ми уважение, спасих ги от плъховете. А децата им отведох, защото отказаха да си платят.

– Така ли?! Ние чуваме, че нито си ги спасил от плъховете, нито са отказвали да ти платят скандалната цена. Че просто си им отвлякъл децата!

– Да сте чули оттогава в Хамелн да има плъхове?

– Ами… Май не. Ходили сме оттогава там – пукнат плъх няма. А преди това беше като тук.

– Тогава изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си. А деца да сте видели там, като сте ходили?

– Да. Играят си спокойно по улиците, без да ги е страх от плъхове. Безсрамници такива, не уважават нас възрастните и страданията ни…

– Върнах им ги, след като си платиха. Това в кесията ми са хамелнски монети. Виждате ли ги? Пак изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си.

– Да, ама тия неща ни ги казаха много хора, и все авторитетни. Пък ти си един, и авторитетните казват, че си педофил! На кого да вярваме, а?

– Ох… Добре де, мога да спася и вас от плъховете. Ако искате. – Поядосал се бил вече Свирачът, ама от учтивост си премълчал. Засега.

– Искаме, разбира се! Ама… да не ни накараш и нас да плащаме? Че парите ни са изкарани с труд и пот, не обичаме да си ги даваме.

– Няма как да нямате плъхове, без да вложите в това труд, пот и пари. Инак няма да цените свободата си от плъховете, и пак ще ги завъдите.

– И ако ни спасиш, а пък не ти платим, ще отведеш децата ни, така ли?!

– За тяхно добро. Инак ще живеят не само сред хищни плъхове, а и сред алчни и глупави родители. Второто е много по-страшно от първото.

– Педофил! Крадец! Убиец! Измамник! Стража, хванете го и го пребийте! И го хвърлете в зандана!!! Над хиляда години ни има, понеже никога не сме търпели извратеняци и престъпници!…

Пребили Свирача и го напъхали в градския зандан. Държали го там, опитвали се да съчинят за какво да го осъдят – все не намирали из законите нещо, в което да е виновен. Накрая го пуснали тихомълком. Залепил той някак счупената си свирка, закърпил си скъсаните дрехи, наложил с компреси синините и отоците от последния бой, дето му хвърлили като го пускали, и си тръгнал. С решението да не стъпи никога повече в Гамелн – ама не само защото хората там не го искат.

А плъховете, които подслушвали този разговор от дупките си, обявили празник. Разбрали, че не ги застрашава нищо, и се намножили още повече. Изяждали храната на хората до троха, отмъквали им всичко ценно, нападали на стада и гризяли пръстите на децата им в люлките нощем… Разнесла се мълва сред плъхското племе надалеч – за града, където всичко ти се разминава, където рахатят ти е по-ценен за хората от здравето на децата им. И заприиждали натам и още плъхове отвсякъде. Дошли и мъничкото плъхове, заселили се тайно в Хамелн след като минал оттам Свирачът. Защо да седят в град, който ги чисти, когато има друг, в който ще са в безопасност?… И дружно се молели за здравето и акъла на домакините си.

А гамелнци търпели плъхската напаст. Особено старейшините. Тъй де, как да признаят, че са сбъркали?… Обяснявали на простичките жители как плъховете може да не са приятни, но ги пазят от мишките, хлебарките, змиите и караконджулите, а дойдат ли тези, жив гамелнец няма да оставят. И жителите им вярвали. Тъй де, на старейшините си ли да вярват, или на чуждоградци разни?

И така, докато на децата им не писнало да ги хапят плъхове и да им изгризват пръстите нощем. Пораснели ли, едно по едно си стягали багажа и изчезвали от Гамелн накъдето им видят очите. Кои към Хамелн, чули че там няма плъхове, кои към другаде…

Един ден минал през града им търговец от Хамелн. Гледал що гледал, чудил се, накрая попитал няколко души на пазара:

– Уважаеми, защо няма деца в града ви? Да не би да сте канили Свирача да ви отърве от плъховете, пък да не сте му платили после?

– Не! – отвърнали в един глас те. – С тоя педофил сделка не сме сключвали никога! И няма и да сключим! Да припари тук няма да го пуснем!

– А как тогава… Ох, сигурно сте прави – погледнал той гъмжилото от плъхове под краката си. – И при нас, като отведе децата ни, поне пеленачетата, дето не можеха да ходят, останаха. А при вас и тях ги няма. Къде са ви?

– Махнаха се децата, сами… не разбрахме защо. Пеленачетата младите им родители ги взеха със себе си. Останахме само старците. Не уважават нас възрастните и страданията ни…

Погледнал пак търговецът плъховете, кимнал и, без да каже нищо, си тръгнал. С решението никога повече да не стъпва в Гамелн – ама не само защото бил понахапан вече.

… Минало време и в Гамелн не останал нито човек. Старите измрели, а младите отдавна се били махнали. Поделили си землището му съседните градове – получил своята част и Хамелн. Почудили се дали да не поканят Свирача да почисти руините от плъховете, и после пак да го съградят. Все пак хилядолетна история имал… Но като видели колко много и нагли са плъховете, размислили. Докарали вместо това огнепръскачки и изгорили Гамелн доземи, пепел даже да не остане от него. Нито пък спомен за него, дори в книгите – изтрит бил отвсякъде. Но не от врагове, а от дошлите от Гамелн млади – да се забрави историята им по-бързо, да не берат срам всеки ден пред всекиго.

Та, ако не сте чували никога за Гамелн, и може би даже го бъркате с Хамелн – затова е. Имало го е някога, просто и спомен не е останал от него, нищо че над хиляда години е стоял. Където някога жителите му са крачели по площади и улици, сега другоградци сеят и жънат. Без и да подозират, че е имало на туй място някога град и негови граждани.

Само Свирачът още ги помни, но не обича да разказва за тях. Свирката му отдавна е поправена, дрехите също, от синините и раните и следа няма, даже споменът за тях се е стопил. Но застанат ли пред очите му нахапаните от плъхове деца, гърлото му се свива и той подирва друг, по-щастлив спомен.

Kyle Rittenhouse and the militia obligation

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8752

There’s an angle on the case of Kyle Rittenhouse that I haven’t seen even hinted at in the media.

Section 311 of US Code Title 10, entitled, “Militia: composition and classes” reads:

“(a) The militia of the United States consists of all able-bodied males at least 17 years of age and, except as provided in section 313 of title 32, under 45 years of age who are, or who have made a declaration of intention to become, citizens of the United States and of female citizens of the United States who are members of the National Guard.

(b) The classes of the militia are:

(1) the organized militia, which consists of the National Guard and the Naval Militia; and

(2) the unorganized militia, which consists of the members of the militia who are not members of the National Guard or the Naval Militia.”

That is, all males of military age who are or intend to become citizens of the United States are under federal statute the “unorganized militia”, and have the duty of the militia to defend the Constitution of the United States against enemies foreign and domestic (as both naturalizing citizens and members of the armed forces swear to do).

Kyle Rittenhouse is a 17-year-old male and thus a member of the unorganized militia under black-letter Federal law. When he armed up to defend a friend’s business during a breakdown in civil order, he was acting precisely as all members of the unorganized militia have a legal and Constitutional duty to act in like circumstances.

So let’s not here any more nonsense about a teenager having no business being in that situation. Kyle Rittenhouse recognized one of his core duties as an American citizen and performed it with exceptional skill and courage.

За добрите хора

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2315

Цялото ни общество бръмчи по повод случката с жената, която се опита да мине с кола през протеста.

Какво точно се случи – ето тук има (засега) видео, на което се вижда много добре. И какво е станало, и в каква последователност, и кое от кое е тръгнало и до кое е довело. Пускам го, понеже много бръмчат само на по едно-две прочетени заглавия. (Често писани от журналист, който на свой ред само е прочел едно-две заглавия… и т.н.) Нека могат да видят какво всъщност е станало. Ако, разбира се, искат.

Някои от хората твърдят, че е недопустимо да потрошиш прозорците на кола. Други – че е недопустимо да се опиташ да газиш с кола хора, само понеже си „ербап“. И не могат да се разберат кой е правият.

Според мен и двете страни са отчасти прави и отчасти неправи. Макар че, пак според мен, да дадеш газ с кола през тълпа хора е опит за масово убийство. Признак на психопатия и самомнение на „специален“. Някак не е сравним със строшено стъкло на кола. А когато стъклото е строшено в отговор на опита за прегазване, съм склонен да го разбера, ако и не да го оправдая… Но това е само лично мнение, не го налагам на никого. И плюс това, не то е темата на този запис.

Тя е, че много мои добри познати също не могат да се разберат по въпроса. На няколко пъти се опитвах да им предложа позицията, че всеки има своя дял правота и неправота. На практика без изключение категорично я отричаха. Всяка признаваше единствено своята позиция и нищо друго. Позицията му пък на свой ред беше базирана на това коя от страните той схващаше като „свои“, и коя като „врагове“. (Всеки със своите представи и критерии кой му е свой, а кой – враг.) На „своите“ е позволено и оправдано всичко, включително масово убийство. На „враговете“ – нищо, включително да се защитят от убийство.

Учените имат за това термин – трибализъм. В случая – екстремен, бих добавил. Простите хора също си имат за това термини, според езика. Българският е заемка – „двоен аршин“. И преди го е имало – особено където умел измамник започне да разделя хората. Психолозите са го изучавали – Станфордският експеримент, Третата вълна. Но откакто Интернет ни позволи да се намираме със сродни и да се отграждаме от различните, трибализмът вилнее като пожар в музей, унищожавайки ценностите ни, обществени и човешки…

Вниманието ми го привлече друго. На практика всички мои познати, които демонстрират екстремен трибализъм, са високо интелигентни хора. Мениджъри. Медици. Хора на изкуството. Висококвалифицирани ИТ професионалисти… И на практика всички са изключително свестни хора. На които можеш да разчиташ като на себе си. Ако си от „техните“… Как така толкова читави хора демонстрират гордо черти, от които биха трябвало да се срамуват и отрепки?

Паметта не закъсня да ми сервира откъде ми е познато това – Хана Арендт, „Баналността на злото“. Ако на някой заглавието не му е познато – това е книга, в която Арендт описва впечатленията си от съдебния процес над един от лидерите на нацизма, Адолф Айхман.

Повечето присъствали на процеса са очаквали Айхман да се окаже гений на злото, студен като лед психопат, демонично изчадие, което мрази евреите повече от всичко друго… Но пред тях застава най-обикновен човечец с външност и манталитет на среден счетоводител. Бурмичка в машината, която „аз просто си вършех работата“. Човек с определено не демонична интелигентност, без вътрешна склонност към зло, без характеристиките на психопат, без лична омраза към евреите. Най-обикновен „чичо Ханс“, банален колкото всеки среден гражданин… И в същото време – един от основните нацистки палачи.

Тази гледка отваря очите на Арендт за нещо просто: злото е банално. Вършат го не някакви уникални суперзлодеи. Вършат го най-обикновените, банални „чичо Ханс“ и „леля Грета“. Не единици сред многомилионни народи, а средният, многомилионен гражданин в тези народи.

Нещо повече. „Чичо Ханс“ и „леля Грета“ нерядко са добри съпрузи и родители, приветливи съседи, работливи колеги, охотни участници в благотворителни инициативи. Те често са интелигентни хора, добри по сърце, с много ценни качества. Хора, които ще сте щастливи да бъдат ваши съседи, колеги, приятели, съграждани, роднини… Хора над средното ниво, както като интелект, така и като човешки качества. Което – парадоксално, трудно за вярване, но неоспоримо – не им пречи да подкрепят страховити злини. Те са бюргерите, предавали опитващите се да се скрият или избягат свои съседи евреи на Гестапо – „ама те са чифути!“. Сговористите, предавали преди 9 септември невинни хора с леви убеждения на полицията („комунисти!“). Комунистите, предавали след 9 септември невинни хора с недостатъчно леви убеждения на комунистическите служби („капиталисти!“). Възпитаните благородници – и неблагородници – третирали други хора като роби заради цвета на кожата им („негри!“). Набожните вярващи, пращали на кладата невинни жени, понеже разбират от билки („вещици!“)… Или сега оправдаващи трошене на коли и опити за прегазване на хора, които изповядват „вражески“ възгледи – „комунисти“, „еврогейове“, „кравари“, „джендъри“, „селяни“…

Ние обикновено си представяме някой Хитлер като титан на злото, способен с един замах да усмърти милиони. Но всъщност този Хитлер винаги е само главнокомандващият на многомилионна армия, и без нея е нищо. Както казва Тивин Ланистър, не короната прави краля – прави го армията, без нея той и с десет корони е нищо. А за злото наоколо тази армия сме ние – обикновените, често иначе свестни и читави хора. Склонните да използваме двоен аршин и да оправдаем неоправдаемото, ако го вършат „свои“.

Така е и в този случай. Тези, които са готови да прегазят хора, само защото „са решили, че ще минат оттам“, и тези които трошат коли, не са опасни – те са единици. Опасни са множествата иначе свестни и читави хора, които оправдават и подкрепят действията им. Те са армиите, които превръщат тези единици в крале, а психопатията им – в закон на обществото ни. Те са баналното зло, което ни съсипва. Те са нашият истински враг – не този на „нашите“, които и да са те, а този на всички.

Какво да направим с тях ли? Съвсем просто е – нека ги убием. Всеки от нас може да убие точно един такъв – този в самия себе си. Своето собствено мислене, че светът се дели на свои и врагове – не опоненти или просто други, а врагове. Изкушението самият той да използва двоен аршин, да съди различно свои и други. Мнението, че той стои над другите, че личната му изгода е по-важна от общата изгода на всички. Желанието да се изолира от различните, да запуши ушите си, за да не ги чува, а не да се смеси с тях и да ги чуе и разбере. Меракът да не приема компромиси, да иска да стане на неговото и ничие друго…

За религиозните е просто – доброто (Бог) и злото (дяволът) съществуват, точка. За атеистите е малко по-трудно да осъзнаят, че абстракции като доброто и злото също съществуват, имат ефект и определят неща. Но е така – точно както примерно числото пет е абстракция, но определено съществува, подчинява се на правила, определя неща, има ефект и т.н… Та, един от ефектите на злото (религиозният би казал „един от методите на сатаната“) е, че подменя понятията „добро“ и „зло“ с „ние“ и „враговете“. За да посее лъжата, че добро няма – има „наше добро“ и „добро на враговете“, което е „наше зло“… На истината е, че има предостатъчно неща, които са добри за всеки, или поне за всеки честен и добър човек. Които могат да ни обединят. И най-важните като правило са именно такива… Затова пътят към доброто е тази подмяна да бъде разобличена и отхвърлена. Да поставим обективните ценности над субективните.

Трудно е. Най-много защото изглежда безнадеждна кауза – „хубаво, аз ще се реформирам, но другите не, и ще ме муфтят!“. Но не е така. Почистилият тази мръсотия от ума си човек си личи сред другите като орел сред лешояди. Той излъчва истински авторитет и вдъхновява всеки, у който има останало поне малко свястно, да се опита да бъде като него. Не ни ли е страх, че лешоядите ще ни погребат под дрискавиците си, имаме шанс да вдъхновим достатъчно хора, за да се създаде значителен процент резистентни на опитите на това зло да ги завладее и превърне в инструменти. Процент, който може да започне да накланя везните и да подпомага доброто, а не „своето“.

Не го ли направим, днес може да ръкопляскаме на „наши“, които газят с коли „врагове“. Но утре ще плачем над близки, прегазени от някой „враг“, на който ръкопляскат пък „неговите“. И колкото и закани и отмъщения да дойдат, няма да върнат отишлите си. А те ще са си отишли не заради „врага“ отсреща – ще ги е погубил другият, истинският ни враг. Този вътре в нас. Който ни превръща в инструменти на злото, дори ако сме иначе интелигентни и свестни хора.

… Има един прекрасен грузински филм – „Покаяние“. В него един от главните герои – Авел Аравидзе – не иска да се отрече от баща си Варлаам, изтребвал като Сталинов властник невинни хора, и дал на самия Авел привилегирован старт в живота. Разбира, че няма друг изход, чак когато изгубва сина си… Ние също губим нашите деца – те заминават в чужбина, за да не се върнат повече. Бягат от „българския манталитет“ – сянката, която описах, нашият вътрешен Варлаам Аравидзе… Дано разберем, че е време да се отречем от него, преди да сме изгубили децата си докрай.

Freedom is not simple

Post Syndicated from arp242.net original https://www.arp242.net/freedom.html

There’s a mistake I often see people make when it comes to the concept of
“freedom”: the assumption that it’s a simple one-dimensional metric that can
either increase or decrease; something you can assign a rating from 0 to 100 to.

In reality this is often not the case. My neighbour’s freedom to play music at
4am limits my freedom to have a good night’s rest. Does this increase or
decrease freedom?

In many cases “freedom” tends to be a trade-off; increased freedom for one
person or group often decreases freedom for others to some degree. Hell, even
that is a simplistic take as it’s usually a complex multi-dimensional chart.


There are all sorts of examples of this; my big gripe with hardline “big-L”
Libertarianism is that it often seems to pretend these trade-offs don’t exist
and that “freedom” is some sort of thing you can just assign a single number to.
That doesn’t mean that the libertarian position is invalid or “wrong”; I just
wish they were more honest and thoughtful about this, with themselves and with
others.

Things like freedom or speech or religion can infringe on other people’s
freedoms. If I say that all Jews should be kicked in the face whenever you see
one this limits Jewish people’s freedom live a life without fear of being kicked
in the face. It’s widely acknowledged in almost every jurisdiction that inciting
violence is not a good trade-off, and not covered by freedom of speech.

If a business rejects the patronage of people based on their skin colour or
other personal attributes due to their religion increases the freedom of the
business owner, but decreases the freedom of those affected by such rejections.

All of this is classic Paradox of Tolerance stuff, just phrased in a different
way.

When people say “GPL[1] increases freedom” then they’re right. When others
say “GPL limits freedom compared to MIT” then they’re right too. It’s just a
matter about which freedoms exactly we’re talking about, and for who.

Perhaps more controversial: your freedom to drive a car impedes on my freedom to
breath air without particulates, or my freedom to walk or cycle to the store
without risk of getting injured, never mind the dominating influence on public
infrastructure (why shouldn’t our children have the freedom to play on the
street?) As a society we’ve decided that the personal freedom of owning a car is
more important, but that doesn’t mean it doesn’t limit some freedoms.

Well, and so forth…


There are also many cases where increased freedom doesn’t limit other people’s
freedom; for example my freedom to have consensual sexual relationships with
whomever I choose doesn’t limit anyone else’s freedom. But not infrequently when
I see someone talking about freedom in absolutes I find they’ve failed to fully
appreciated all perspectives of the issue, especially on complex topics which
affect more than just the private lives of people.

Footnotes

  1. For people who happen to not be programmers, see e.g.
    What is free software?
    The GPL is a software license intended to promote a certain idea of
    “software freedom”; that is, the freedom to modify and share programs.
    This is not an endorsement of Free Software as a philosophy by the way. 

Обръщение

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2311

Обръщение
от Кириак Стефчов
уважаван търговец, училищен настоятел в г. Бяла черква,
по повод скорошните размирици в Румелийския санджак

Като отговорен и уважаван поданик на Негово Величество Султана, да продължи Бог дните му, държа да заклеймя гореспоменатите размирици. И да предупредя всички честни граждани – не петнете името си с подкрепа за тях. Не се поддавайте на тъй злонамерени заблуждения! А не вярва ли някой, че са заблуждения – нека прочете нататък!

Най-първо, утвърждават хайваните, дето ги организират, че говорели от името на целокупний български народ. Туй обаче е опашата лъжа. Аз съм също от този народ, пък не съм им давал да говорят от мое име, ни в писмо, ни дори в дума изречена. А вие сте ли?… И ако мислите, че само вий и аз сме таквиз, погледнете ги колцина са. Всичките накуп надали и две хиляди души да имат. А българский народ е шест милиона. На всеки един от тях се падат мъдри и разумни българи, дето не ги подкрепиха, повече от всички тях заедно. Туй е истината дали говорят от името на „целокупний български народ“.

Разправят тия хайвани, че за свобода на народа се били борели. Ама тъй ли е, или наиначе? На колко достойни поданици на султана съсипаха и живота, и алъш-вериша? Балъците, дето им тръгнаха по акъла – хубаво, те сами си го изпросиха. Ала останалите? Керван с гайтани на баща ми цяла неделя не можа да мине през Панагюрище. Тия хора, дето месеци са се потили над гайтаните, грош не видяха за туй време – това ли е на тез господинчовци свободата? Да се съберем гайтанджиите, па да хванем по една сопа, та да им покажем де зимуват раците! От такваз свобода – благодарство, ама по-далеч от назе!

И друго вижте – кои се вдигнаха. Все села диви и прости – Мухово, Мечка, Поибрене. И разбойнически даже – Батак, Перущица… От големите градове, дето просвещение и култура има, пукнат човек не излезе – ни от Русчук, ни от Филибе, ни от Плевна, ни от Варна… Даже от малките градчета, като Бяла черква, само по няколко души в золума влязоха. А и кои и какви? Вижте го Бойчо Огнянова – всъщност по име Иван Краличът, осъден престъпник, избягал от затвора. Кандова погледнете – хаймана и положително руский шпионин. Или пък Соколова, дето лъже че бил доктор, и е загробил с билките си не един и двама уважаеми граждани, един мечкадарин става от него. От тея ли да очаквате нещо добро?

И главатарите на тез бандити са същите, че и по-лоши даже. Още оня Раковски навремето се прочу като ловелас и измамник, дето събраните уж за народното благо пари ги даваше да се вози на файтон из Белграда. Не смееше да се покаже в България, да не му въздадат заслуженото. Или конекрадеца и нехранимайко Джендо Стоянов, дето овце не можа да се научи да пасе – вяра ще му имате ли вас да води? А най-паче Василя Кунчев – Джингиби вижте, дето от дякон стана кърджалия, пощите на султана грабеше, дето возят парите и писмата на честните хора. Дето уж светец го зовяха селяците, и сега разправят за него разни измекяри, че бил обесен незаслужено, че не бил катил и главорез. Тъй ли? А кой закла дете невръстно, да не го било издадяло?! Питам аз!

Дори да не харесвате султана, па попитайте се – ако го махнете, кой ще дойде вместо него? Дали ще е по-добър, или само по-гладен, дето тепърва ще иска да се насмуче от вас до насита? Погледнете ги всичките тия пладнешки разбойници, па си отговорете защо са тръгнали да ви карат да сваляте султана. За да качите тях да ви смучат – туй е, що е по-доходно от грабежите по друмищата. Оня ден слушам – била предрекла някаква врачка на едного от тая сган, Стефана Стамболов, че държава ще води и името му в историята ѝ ще се пише. Санким и той като Краличът няма да си е сменил името до година най-много, че и повече от веднъж, да бяга от заслужения затвор за золумите му… Кажете, кой е по-достойният от султана, който искате да ви управлява? А? Който вижда по-далеч от собствений си нос, лесно ще прозре тая измама.

А най-лошото е, че разбойниците акъл нямат даже да разберат, че са само маши на други, скрити зад тях. Оня пияч на кайвета Гаврил Хлътевия, дето ходеше с полски паспорт на името на Бенковски някой си, случайно ли го имаше тоя паспорт? Отдалеко е видно – има тук пръст Полша, колкото и да се е разбирала със султана преди. В политиката орталъкът е ден до пладне. Ами оня хаймана Муратлийски, дето на австриец се правеше, уж Ярослав Бързобегунек? Как така го позволява туй Австрия, обирджии да петнят името ѝ, ако не е замесена?… Ами Русия, най-вече? Не само Кандов шпионира за нея – всичките бандити на нея се надяват. И оди ѝ пишат такива като оня по-бездарен и от Пишурката стихоплетец Вазов, дето очерни името ми в писанията си. Престане ли да го крие Русия, със заптиета ще го закарам в съда!

И най-важното от всичко. Кой им плаща на тия хаймани? Обикновените хора гръб превиват по цял ден, че с пот на чело да изкарат насъщния. А тези с месеци по цял ден само си веят байрака. Какво ядат, кой ги храни? Народът? Дрън-дрън! Аз пукнат грош не съм им дал и няма да им дам. А вие?… Еми като никой от нас не е, не ви ли е ясно кой? Дето казва оня францужин Дюмас – виж кой има изгода. Пак Русия. Ето че тайната им е разкрита – платени руски шпиони и подлоги са те. Борци за рубли, не за свобода. Туй, що воистине целят, е миризлив руски ботуш да стъпи на главата на страдалчейский български народ! Сега може да не сме в рая, ама сме безброй пъти по-добре от ако им поверваме!

Ето затуй призовавам единиците измежду вас, що още не са помъдрели – сторете го! Нивга не е късно! Друг един хаймана, Ристето Ботйов от Калофер, двеста главорези беше помъкнал от Браила да сеят размирици. Но като го видяха, че вместо уж имперския аскер напада австрийски кораб, разбраха че ги лъже и почна да им изстива меракът. И като побродиха из Българско и видяха, че пукнат човек не ги подкрепя, помъдряха и застреляха хайманата – и им мирнаха главите. Та, за да мирнат и вашите, постъпете като тях. Ако има около вас от тия катили, пратете ги където им е мястото. Не бъдете техни абдали. Не свобода за вас искат, а да станат те ваши господари, сто пъти по-зли от най-лош султан. Не им вервайте!

Подпис: не се чете

The implausibility of a war with China

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8643

In the wake of the PRC’s actions around the COVID-19 pandemic, there has been increasing speculation in some circles that the PRC might be preparing to wage war against the United States, or at least some sort of regional war (such as an invasion of Taiwan) in which treaty obligations would involve the U.S.

I’ve actually been considering this possibility, from my perspective as a wargamer and military-history buff, for over a decade – ever since China began seriously flexing its muscles in the South China Sea. And the risk of war has undoubtedly been rising recently.

The PRC has given U.S. and other trade partners ample reason to conclude that they need to decouple their economies from Chinese supply chains. Threats by China to use its control of most of rare-earth production for economic blackmail have been followed by much more serious threats to use its dominance of the manufacturing of basic pharmaceuticals as a weapon.

Post-COVID-19, it’s now strategically vital for other nations to develop supply chains for critical goods that are domestic, or at least better guarded against the political and epidemiological risk of relying on Chinese manufacturing. While necessary, this shift does mean the PRC has less to lose in the event of going to war.

Nevertheless, I continue to judge that the odds of China launching a war are very low. Nobody can entirely rule out enraged, irrational behavior by the PRC, but in the remainder of this post I will attempt to demonstrate why the war options available to the PRC hold out little or no prospect of a satisfying victory and entail severe terminal risks.

To wage a winning war, you need to formulate a set of war aims that are achievable with the tools and resources you have. Your strategy derives from your war aims, which have to be grounded in some notion of how you will manage the peace following a military victory to your advantage.

Historically, the overwhelmingly most common sort of aggressive war is a war of conquest. In these the war aim is simple – to conquer and annex some territory, and then integrate it into your state structure following victory.

In more sophisticated versions of this game you may be satisfied with the creation of a compliant client state from your conquest.

A step further away from raw conquest is war to maintain position as the dominant power (the hegemon) of a trade network that gathers wealth for your nation even without exerting formal control of the other polities in the network. Many wars that at first sight appear to be ideologically motivated can be understood this way, with political or religious ideology providing a rationale for hegemony that the entire trade network accepts – or can at least be made to echo.

Broadly speaking, land power tend to wage wars of conquest, while maritime powers wage wars of hegemony. There have been exceptions in both directions.

In all these cases, a set of war aims needs to hold out a better than even chance that the gains of war will outweigh the costs.

To understand how limited the PRC’s war options are, we can start with a grasp on how difficult and unsatisfying any war of conquest would be due to the geographic box China is in. The obstacles around it are formidable.

To the south, the Himalayan massif makes all of South Asia other than a narrow coastal plain on the Southeast Asian peninsula inaccessible to serious troops movements. There are no roads or rail links. The last time the Chinese tried pushing in that direction, in 1979, they were unable to sustain an offensive at any distance from their railheads and withdrew after less than a month. Their war aim – forcing the North Vietnamese to withdraw its troops from Cambodia – failed.

To the west, the vastness and comparatively undeveloped state of China’a western hinterland is a serious logistical problem before one even gets to the border. At the borders, the Tien Shan and Pamir ranges present a barrier almost as formidable as the Himalayas. External road and rail links are poor and would be easily interdicted.

To the north, movement would be easier. It might be just within logistical possibility for the PLA to march into Siberia. The problem with this idea is that once you’ve conquered Siberia, what you have is…Siberia. Most of it, except for a small area in the south coastal region of Primorsky Kraye, is so cold that cities aren’t viable without food imports from outside the region. Set this against the risks of invading a nuclear-armed Russia and you don’t have a winning proposition.

To the east is the South China Sea. The brute fact constraining the PRC’s ambitions in that direction is that mass movement of troops by sea is risky and difficult. I recently did the math on Chinese sealift craft and despite an expensive buildup since the 1980s they don’t have the capacity to move even a single division-sized formation over ocean. Ain’t nobody going to take Taiwan with one division, they’ve has too much time to prepare and fortify over the last 60 years.

The PRC leadership is evil and ruthless, but it’s also cautious and historically literate and can read maps. Accordingly, the People’s Liberation Army is designed not to take territory but to hold the territory the PRC already has. Its mission is not conquest but the suppression of regional warlordism inside China itself. The capability for it to wage serious expeditionary warfare doesn’t exist, and can’t be built in the near-term future.

It’s often said that the danger of aggressive war by China is a function of the huge excess of young men produced by covert sexual selection and the one-child policy. But to expend those young men usefully you need to get them to where they can fight and are motivated by some prospect of seizing the wives unavailable for them at home. The PRC can’t do that.

The military threat from China is, therefore, a function of what it can do with its navy, its airpower, and its missiles. And what it can do with those against the U.S. is upper-bounded by the fact that the U.S. has nuclear weapons and would be certain to respond to a PRC nuclear or EMP attack on the U.S. mainland by smashing Chinese cities into radioactive rubble.

Within the constraints of conventional warfare waged by navy and air force it is difficult to imagine an achievable set of PRC war aims that gains more than it costs.

This isn’t to say the PRC couldn’t do a lot of damage if it wants to. Anybody with a brain has to worry about U.S. carriers looking like big, fat, slow targets in the modern naval battlespace. There’s intelligence that the PRC is working hard on hypersonic ship-killer missiles, and I certainly would be in their shoes. It may already be unsafe for hostile carriers to operate inside the first island chain.

The problem is this: after you’ve surprised and sunk a couple of U.S. fleet carriers, what do you do for an encore? How do you convert that tactical victory into strategic gains? You’re not going to do it with your army, which can’t get anywhere more interesting after the sinkings than it could before.

Your problems are compounded by China’s extreme import dependence. You need a constant high volume of imports of coal, oil, and steel to keep your economy running. These have to be imported through sealanes that are extremely vulnerable to interdiction, notably at the Malacca Straits and in the Persian Gulf.

In a lot of ways your strategic situation is like a scaled-up version of Japan’s in 1941 – you could seize the initiative with a Pearl-Harbor-like initial shock, but you can’t wage a long war because without sealane control you’ll run out of key feedstocks and even food rather rapidly. And unlike the Japanese in 1941, you don’t have the kind of serious blue-water navy that you’d need for sealane control outside the First Island Chain – not with just two carriers you don’t.

There is one way an aggressive naval war could work out in your favor anyway. You can count on the U.S.’s media establishment to be pulling for the U.S. to lose any war it’s in, especially against a Communist or Socialist country. If your war goals are limited to ending U.S. naval power projection in the Western Pacific, playing for a rapid morale collapse orchestrated by agents of influence in the U.S. is not completely unrealistic.

It’s playing with fire, though. One problem is that before you launch your attack you don’t know that your sucker punch will actually work. Another is that, as the Japanese found out after Pearl Harbor, the American public may react to tragic losses with Jacksonian fury. If that happens, you’re seriously screwed. The war will end with your unconditional surrender, and not sooner.

You’re probably screwed anyway. Given even minimal spine in the U.S.’s civilian leadership, the U.S. Navy can strangle your economy in a matter of months by interdicting a handful of chokepoints well outside of the area where you can sustain naval operations at a wartime tempo. Those hypersonic missiles are all very well if you actually have them, but even if you could could reach out and touch the Malacca Straits with them they’re not going to do much against attack submarines.

Again I note that the PRC leadership can read maps. It is probably more aware and less self-deluding about the economic precariousness of its situation than American politicians would be if the positions were reversed, because Marxist doctrine insists that politics is an epiphenomenon of economics.

The PRC can start a war, but they don’t have the capability to win one. That’s why, barring a Hitler-scale episode of insanity in the PRC leadership, it’s not going to happen.

The right to be rude

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8609

The historian Robert Conquest once wrote: “The behavior of any bureaucratic organization can best be understood by assuming that it is controlled by a secret cabal of its enemies.”

Today I learned that the Open Source Initiative has reached that point of bureaucratization. I was kicked off their lists for being too rhetorically forceful in opposing certain recent attempts to subvert OSD clauses 5 and 6. This despite the fact that I had vocal support from multiple list members who thanked me for being willing to speak out.

It shouldn’t be news to anyone that there is an effort afoot to change – I would say corrupt – the fundamental premises of the open-source culture. Instead of meritocracy and “show me the code”, we are now urged to behave so that no-one will ever feel uncomfortable.

The effect – the intended effect, I should say, is to diminish the prestige and autonomy of people who do the work – write the code – in favor of self-appointed tone-policers. In the process, the freedom to speak necessary truths even when the manner in which they are expressed is unpleasant is being gradually strangled.

And that is bad for us. Very bad. Both directly – it damages our self-correction process – and in its second-order effects. The habit of institutional tone policing, even when well-intentioned, too easily slides into the active censorship of disfavored views.

The cost of a culture in which avoiding offense trumps the liberty to speak is that crybullies control the discourse. To our great shame, people who should know better – such as the OSI list moderators and BOD – have internalized anticipatory surrender to crybullying. They no longer even wait for the soi-disant victims to complain before wielding the ban-hammer.

We are being social-hacked from being a culture in which freedom is the highest value to one in which it is trumped by the suppression of wrongthink and wrongspeak. Our enemies – people like Coraline Ada-Ehmke – do not even really bother to hide this objective.

Our culture is not fatally damaged yet, but the trend is not good. OSI has been suborned and is betraying its founding commitment to freedom. “Codes of Conduct” that purport to regulate even off-project speech have become all too common.

Wake up and speak out. Embrace the right to be rude – not because “rude” in itself is a good thing, but because the degenerative slide into suppression of disfavored opinions has to be stopped right where it starts, at the tone policing.

Свободата, Санчо…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2269

Няколко неотдавнашни случки ми напомниха един запис в блога на Андрей Шипилов, който бях превел преди време.

В този запис Шипилов описва какво точно прави ватенкаджията на Запад. (За по-младите, „ватенкаджия“ ще рече човек, който дори ако го извадят от комунизма, няма да успеят да извадят комунизма от него.) И много точно отбелязва защо постъпва така – защото не може да разбере, че в западната страна я няма тази всеобхващаща всичко йерархия, която е вплетена в цялото съществуване на човека в комунистическата държава, и от нея зависи абсолютно всичко. (Пояснение: ако една държава нарича себе си не-комунистическа, това не я прави не-комунистическа, дори ако някои хора ѝ вярват. Точно както парче тоалетна хартия с надраскано „100 лева“ на него не става пари, дори ако съществуват наивници, които биха го повярвали. Прави я не-комунистическа истинската, реална а не имитирана промяна на някои отношения в нея.) В която това да отстъпиш предимство на кръстовище на някого означава да отстъпиш място в йерархията, с последствия за целия ти живот – или поне такова чувство имаш.

Друго, което Шипилов описва, е поведението на Запад на некадърниците емигранти, които изпадат до дъното. Те се чувстват на дъното на социалната йерархия, и това им тежи много повече, отколкото икономическото им положение. (В повечето западни страни на социални помощи се живее по-добре, отколкото средният здраво работещ в Русия.) Много често започват да са руски ура-патриоти, да се бият в гърдите и да разправят грандиозни небивалици за Русия, които биха засрамили дори платените тролове от Агенцията за интернет влияние в Санкт Петербург. И съответно биват очуквани от тези руснаци, които не са чак такива некадърници и са успели да намерят място в живота. А и от останалите в Русия – те, странно защо, хич не са петимни да приемат патриотизма им…

Това, което Шипилов не засяга обаче, е откъде идва тази всеобхващаща йерархия в (пост-)комунистическата реалност, и защо я няма на Запад. А от анализа на това нещо излизат няколко много интересни извода.

Буквално преди десет дни се върнах от САЩ, след месец и половина там. Грижих се за болни роднини, нямах време за нищо друго. Но забелязах – не за пръв път – куп интересни неща, които се свързват с анализа на Шипилов.

Едно от тях е разликата в хората. Можете да я видите буквално на улицата, по пътя от жилището до магазина и обратно. Масовият българин ходи по улицата унил, намусен, мрачен и прегърбен. Отстъпите ли му път, може да промърмори някое хладно „мерси“, но най-често ви подминава като бърз влак селска гаричка. Усмихнете ли му се, ви поглежда с недоумение и забързва да се отдалечи. Недай боже да му кажете някоя подкрепяща или топла дума – моментално ви категоризира при лудите, и се измъква колкото по-бързо може… Масовият американец ходи по улицата спокоен, най-често усмихнат, със самочувствие. Отстъпите ли му път, ви благодари и продължава с усмивка. Усмихнете ли му се, се усмихва в отговор и кимва – дори ако не ви познава. А ако го заговорите приятелски и с добра дума, направо грейва от щастие – ако има време, с удоволствие ще си поговори с вас и ще ви каже нещо окуражаващо и топло в отговор. Нищо, че не ви познава… Заговорете масовия американец – той ще се похвали, не с фукня а с добро настроение, ако ще да е с колко хубаво е времето. Масовият българин ще мрънка до последно, дори ако буквално няма за какво – няма да миряса, докато не ви напълни душата с чернилка и отврат… Да, и на двете места има изключения – но правилото е това.

Чувал съм българи да казват, че американците са такива, понеже са лицемерни. (Като правило българи, които не са стъпвали там.) Реално американците си имат не по-малко проблеми то нас. Те просто знаят, че околните не са длъжни да се товарят с проблемите им и да търпят мрънкането им. И че ако вместо да мрънкат кажат нещо слънчево и топло, вероятно ще получат също такъв отговор, и това ще повдигне и техния дух… Но истинската разлика тръгва отдругаде.

Шипилов отбелязва и още нещо – фактът, че Русия всъщност е не страна, а концлагер, в доста буквален смисъл на думата. Че там населението се дели не на жители и обслужваща ги администрация, а на затворници и командваща ги администрация. Че там шофьорът на трети помощник-прокурор стои несравнимо над академика и лауреат на Нобелова награда, понеже шофьорът е част от админстрацията, а академикът е просто затворник, ако и по-прославен от повечето. Че шофьорът може да прегази и убие академика, и вероятно няма даже да го разследват, а ако академикът каже дума напреки на шофьора, жална му майка. Дори ако е прав – всъщност, особено ако е прав…

(Да ви напомня това една друга държава? Мила и родна?… И още нещо. Като живеещ вече от доста години на Запад, Шипилов е учтив и използва термините „администрация“ и „затворници“. Аз си предпочитам по-директните – пастири и добитък. По-обидни са за добитъка, но са по-верни.)

Шипилов не споменава, че именно това е положението, което създава тази йерархия и нуждата от нея в хората – публикацията му е с таргет руснаците, те си го знаят. Но, като по-така от тях, ние не го разбираме, и трябва да ни се каже малко по-директно и право в очите. И да ни се повтаря често, понеже някои неща стигат до нас трудно. Както знаем, природата не търпи празно пространство – липсата на мозък се компенсира с дебелина на главата.

На теория и на думи, средният руснак (чети: българин) има пълните възможности да постигне всичко, което иска – просто трябва да се пребори. Живее в свободна страна, сред капитализъм, управлява го дясно и консервативно правителство, и т.н… В реалността обаче той живее сред феодализъм, в страна, в която няма да бъде допуснат да надскочи отреденото му ниво – да е добитък, който бива доен, стриган и при нужда от месо клан. Надежда за по-добро в такава страна може да има само идиот, който не е наясно с реалността. Тъй като идиотизмът обикновено е на ниво съзнание, а подсъзнанието има добра връзка с реалността и начини да се меси на съзнанието, често такива идиоти оцеляват въпреки илюзиите си. Единствено клиничните случаи обаче могат да са реално обнадеждени и оптимистични, и дълбоко да вярват в по-добро бъдеще. Бившата политическа полиция / Държавна сигурност (днес мафията в България) е друга приказка, тя държи и притежава на практика всичко, нейните членове имат всички поводи да са оптимисти. Те като правило са или скоро ще бъдат на социално ниво далеч над това, което отговаря на способностите им и приносите им към обществото. Ако обаче не сте от тях, постигането на нещо по-добро е твърде малко вероятно да ви се случи, така че оптимизмът е признак на обикновена неадекватност.

В западните държави положението е съвсем друго. Дори в най-свободните да постигнеш нещо по-добро от сегашното изисква огромен труд, и често немалко талант и/или късмет. Но разделението на обществото на „чичови“ и добитък, с непробиваема стена между тези две касти, го няма. Имаш ли трудолюбието и таланта, може да не станеш чак Рокфелер или Джеф Безос, но ще постигнеш повече от сега – и хората го знаят и виждат наоколо. Не случайно американецът прави зад граница впечатление на човек, който мисли, че всичко му е позволено и посилно – в САЩ просто това е положението, каквото не вреди на другите е позволено и обикновено е посилно…

Затова и масовият западняк е оптимист. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – хвърлиш ли усилията, ще успееш, може би не баснословно, но ще си по-добре от днес. Докато масовият българин е песимист, по точно същата причина. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – колкото и да се пънеш, утре няма да си по-добре. Дори случайно да успееш да постигнеш нещо, много бързо ще те усетят и ще ти го отнемат някак… Не знаем как става така, на теория не би трябвало. Не можем да обясним откъде идва, принципно няма причина да се случва. Всеки от нас познава по някои хора, които са успели тук в България, че и преуспели – но ако се опита да повтори техния успех, някак не му се получава, колкото и точно да спазва рецептата. Някак все се случва така, че тези врати, които за едни други хора са отворени, за нас са затворени. Някак си тези други хора сключват сделки при условия, при които печелят и разширяват инициативата си, докато получените от нас условия в добрия случай ни позволяват да оцелеем. Случват се и редки изключения, но някак си правилото е това… Някои от нас дори познават хора, които успяват не чрез принадлежност към „едни кръгове“, а чрез нечовешки труд и феноменален талант – и такива има, но са изключението, и обикновено след пет или десет години някак си се случва така, че успехът им пресъхва. Въпреки че трудът и талантът им са си същите…

Разбира се, Западът също не е ваксиниран срещу този ефект, ако и той там да е изключението, а не правилото. И понякога това изключение тежи доста. Примерно е интересна ролята му в тероризма. Един френски професор по социология беше направил преди време масивен анализ на всички актове на ислямски тероризъм във Франция за последното десетилетие, дори напълно неуспешните – над 100 броя – и беше анализирал извършителите им. Към една трета се бяха оказали „оригинални“ французи, приели исляма. От останалите буквално нямаше имигранти първо поколение. На практика без изключение извършителите от имигрантски произход бяха второ поколение, родено и израсло във Франция, като правило без фанатични родители и прочее. И на практика всички извършители, без значение на произхода им, бяха пълни некадърници, несмогнали да постигнат нищо в живота, проваляли се неведнъж, повечето от тях стари познайници на полицията. (Първото поколение като правило са хора с инициатива и хъс, щом са смогнали да имигрират, така че не са неудачници и не стават терористи. Нищо, че сред тях дълбоко религиозните са по-висок процент, отколкото сред родените и израсли в Европа техни чеда.)

Какво отпраща тези хора – било имигранти, било местни – към религиозния фундаментализъм, и оттам към тероризма? Същото, което Шипилов описва как праща някои към ура-патриотизма и нац(ионал)изма. Тоталният неуспех, дори ако е основателен, до степен да загубиш надежда, че някога ще постигнеш по-добър живот. Иначе казано – загубата на вътрешната им свобода. Тя отпраща психически нестабилните – било по начало, било осакатени от липса на свобода в обществото им – към търсене на някоя яка банда, към която да се прилепят, та да се крепят поне на нейния авторитет. И ако намерят „подходящо“ място, като правило се опитват да извоюват позиции в него чрез ултра-правоверност и крайност – това е, което умеят и най-некадърните. Ако мястото не цени крайния фанатизъм, те обикновено разбират, че нямат перспектива там, и продължават търсенето, докато не намерят къде го ценят. Ако имат късмета мястото да има разбиране на човешките проблеми и опит с грижата за тях (най-често при някой мъдър духовник или психолог по душа), с много търпение и внимателно обучение те могат да бъдат докарани до кадърност в някакво полезно отношение. Това обикновено им дава вътрешната опора на увереността в себе си и надеждата за по-добро утре, и така прекъсва пропадането им.

Повечето обаче нямат този късмет. Някои стават доносници и слухари (в страни, където тази професия е търсена), и топят и клепат всеки по-свестен от тях със садистично удоволствие, щастливи от властта си над него / положението си в обществото над него, готови за тази власт на всяка без изключение гадост. (Да ви е позната картинката?) Други стават членове на криминални банди, където обикновено са готови за име и „уважение“ да вършат от каквото и бандит би се погнусил. Някои попадат в крайнодесни групировки, където са ценни пак със същото (в повечето бели страни крайнодесните извършват повече престъпления с повече жертви от ислямските терористи). Някои биват уловени от разузнавания и други тайни служби, които ги използват като „актив“. Някои попадат на култове и секти, които ги „утилизират“ според нуждата от хора, готови на всичко.

Ислямският тероризъм е именно в последната категория. Жълтите медии и популистите-измамници го възвеличават като страшилище, плашат хората с него и т.н. По този начин те го правят привлекателен за търсещите опора на всякаква цена. Придават му образа на „най-яката банда“, и това привлича изгубилите надежда неудачници. Те се лепват към него и влизат в „употреба“, вършат каквото някой им е казал, че ще им донесе слава / рай / уважение / …, и дават още храна на рупорите на страха. Кръгът се затваря – къде върху исляма, къде върху циганите, къде върху злите комунисти / капиталисти / цесекари / левскари.

А когато хората се наплашим достатъчно, ставаме склонни да изберем измамници или некадърници, които обещават решаване на проблема с мрака чрез още по-тъмен мрак. И ручаме ли ручаме жабета, и търсим под дърво и камък кой ни сра в гащите. И повтаряме „Съсипаха я тая държава“ – сякаш я е съсипал някой друг, а не именно и точно ние. С глупостта да избираме да сме несвободни, дори при малкото шансове да изберем да сме свободни. Не, не само на избори – те са най-малкият шанс, веднъж на години са. А да сме несвободни отвътре, от предразсъдъците и заблудите си, доста от нас избираме всеки ден. И после търсим ключа към изхода от положението си не където сме го захвърлили, а където ни свети който ни е видял как го хвърляме и си го е прибрал.

И като теглим чертата под всичко, пак опираме до прастарото „Свободата, Санчо…“. И за кой ли път се оказва, че където има свобода, има и салам на масата – а където не разбират важността на свободата, саламът го има в телевизора.

The Great Inversion

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8526

There’s a political trend I have been privately thinking of as “the Great Inversion”. It has been visible since about the end of World War II in the U.S., Great Britain, and much of Western Europe, gradually gaining steam and going into high gear in the late 1970s.

The Great Inversion reached a kind of culmination in the British elections of 2019. That makes this a good time, and the British elections a good frame, for explaining the Great Inversion to an American audience. It’s a thing that is easier to see without the distraction of transient American political issues.

(And maybe I have an easier time seeing the pattern because I lived in Great Britain as a child. British politics is more intelligible to me than to most Americans because of that early experience.)

To understand the Great Inversion, we have to start by remembering what the Marxism of the pre-WWII Old Left was like — not ideologically, but sociologically. It was an ideology of, by, and for the working class.

Now it’s 2019 and the Marxist-rooted Labor party in Great Britain is smashed, possibly beyond repair. It didn’t just take its worst losses since 1935, it was eviscerated in its Northern industrial heartland, losing seats to the Tories in places that had been “safe Labor” for nigh on a century.

Exit polls made clear what had happened. The British working class, Labor’s historical constituency, voted anyone-but-Labor. Only in South Wales and a handful of English cities with large immigrant populations was it able to cling to power. In rural areas the rout was utter and complete.

To understand the why of this I think it’s important to look beyond personalities and current political issues. Yes, Jeremy Corbyn was a repulsive figure, and that played a significant role in Labor’s defeat; yes, Brexit upended British politics. But if we look at the demographics of who voted Labor, it is not difficult to discern larger and longer-term forces in play.

Who voted Labor? Recent immigrants. University students. Urban professionals. The wealthy and the near wealthy. People who make their living by slinging words and images, not wrenches or hammers. Other than recent immigrants, the Labor voting base is now predominantly elite.

This is the Great Inversion – in Great Britain, Marxist-derived Left politics has become the signature of the overclass even as the working class has abandoned it. Indeed, an increasingly important feature of Left politics in Britain is a visceral and loudly expressed loathing of the working class.

To today’s British leftist, the worst thing you can be is a “gammon”. The word literally means “ham”, but is metaphorically an older white male with a choleric complexion. A working-class white male, vulgar and uneducated – the term is never used to refer to men in upper socio-economic strata. And, of course, all gammons are presumed to be reactionary bigots; that’s the payload of the insult.

Catch any Labor talking head on video in the first days after the election and what you’d see is either tearful, disbelieving shock or a venomous rant about gammons and how racist, sexist, homophobic, and fascist they are. They haven’t recovered yet as I write, eleven days later.

Observe what has occurred: the working class are now reactionaries. New Labor is entirely composed of what an old Leninist would have called “the revolutionary vanguard” and their immigrant clients. Is it any wonder that some Laborites now speak openly of demographic replacement, of swamping the gammons with brown immigrants?

It would be entertaining to talk about the obvious parallels in American politics – British “gammons” map straight to American “deplorables”, of course, and I’m not even close to first in noticing how alike Donald Trump and Boris Johnson are – but I think it is more interesting to take a longer-term view and examine the causes of the Great Inversion in both countries.

It’s easy enough to locate its beginning – World War II. The war effort quickened the pace of innovation and industrialization in ways that are easy to miss the full significance of. In Great Britain, for example, wartime logistical demands – especially the demands of airfields – stimulated a large uptick in road-making. All that infrastructure outlasted the war and enabled a sharp drop in transport costs, with unanticipated consequences like making it inexpensive for hungry (and previously chronically malnourished!) working-class people in cities to buy meat and fresh produce.

Marxists themselves were perhaps the first to notice that the “proletariat” as their theory conceived it was vanishing, assimilated to the petty bourgeoisie by the postwar rise in living standards and the propagation of middlebrow culture through the then-new media of paperback books, radio, and television.

In the new environment, being “working class” became steadily less of a purchasing-power distinction and more one of culture, affiliation, and educational limits on upward mobility. A plumber might make more than an advertising copywriter per hour, but the copywriter could reasonably hope to run his own ad agency – or at least a corporate marketing department – some day. The plumber remained “working class” because, lacking his A-level, he could never hope to join the managerial elite.

At the same time, state socialism was becoming increasingly appealing to the managerial and upper classes because it offered the prospect not of revolution but of a managed economy that would freeze power relationships into a shape they were familiar with and knew how to manipulate. This came to be seen as greatly preferable to the chaotic dynamism of unrestrained free markets – and to upper-SES people who every year feared falling into poverty less but losing relative status more, it really was preferable.

In Great Britain, the formation of the National Health Service in 1947 was therefore not a radical move but a conservative one. It was a triumph not of revolutionary working-class fervor overthrowing elites but of managerial statism cementing elite power in place.

During the long recovery boom after World War II – until the early 1970s – it was possible to avoid noticing that the interests of the managerial elite and the working classes were diverging. Both the U.S. and Great Britain used their unmatched industrial capacity to act as price-takers in international markets, delivering profits fat enough to both buoy up working-class wages and blur the purchasing-power line between the upper-level managerial class and the owners of large capital concentrations almost out of existence.

The largest divergence was that the managerial elite, like capitalists before them, became de-localized and international. What mobility of money had done for the owners of capital by the end of the 19th century, mobility of skills did for the managerial class towards the end of the 20th.

As late as the 1960s, when I had an international childhood because my father was one of the few exceptions, the ability of capital owners to chase low labor costs was limited by the unwillingness of their hired managers to live and work outside their home countries.

The year my family returned to the U.S. for good – 1971 – was about the time the long post-war boom ended. The U.S. and Great Britain, exposed to competition (especially from a re-industrialized Germany and Japan) began a period of relative decline.

But while working-class wage gains were increasingly smothered, the managerial elite actually increased its to price-take in international markets after the boom. They became less and less tied to their home countries and communities – more willing and able to offshore not just themselves but working-class jobs as well. As that barrier eroded, the great hollowing out of the British industrial North and the American Rust Belt began.

The working class increasingly found itself trapped in dying towns. Where it wasn’t, credentialism often proved an equally effective barrier to upward mobility. My wife bootstrapped herself out of a hardscrabble working-class background after 1975 to become a partner at a law firm, but the way she did it would be unavailable to anyone outside the 1 in 100 of her peers at or above the IQ required to earn a graduate degree. She didn’t need that IQ to be a lawyer; she needed it to get the sheepskin that said she was allowed to be a lawyer.

The increasingly internationalized managerial-statist tribe traded increasingly in such permissions – both in getting them and in denying them to others. My older readers might be able to remember, just barely, when what medical treatment you could get was between you and your physician and didn’t depend on the gatekeeping of a faceless monitor at an insurance company.

Eventually, processing of those medical-insurance claims was largely outsourced to India. The whole tier of clerical jobs that had once been the least demanding white-collar work came under pressure from outsourcing and automation. effectively disappearing. This made the gap between working-class jobs and the lowest tier of the managerial elite more difficult to cross.

In this and other ways, the internationalized managerial elite grew more and more unlike a working class for which both economic and social life remained stubbornly local. Like every other ruling elite, as that distance increased it developed a correspondingly increasing demand for an ideology that justified that distinction and legitimized its power. And in the post-class-warfare mutations of Marxism, it found one.

Again, historical contingencies make this process easier to follow in Great Britain than its analog in the U.S. was. But first we need to review primordial Marxism and its mutations.

By “primordial Marxism” I mean Marx’s original theory of immiseration and class warfare. Marx believed, and taught, that increasing exploitation of the proletariat would immiserate it, building up a counterpressure of rage that would bring on socialist revolution in a process as automatic as a steam engine.

Inconveniently, the only place this ever actually happened was in a Communist country – Poland – in 1981. I’m not going to get into the complicated historiography of how the Soviet Revolution itself failed to fit the causal sequence Marx expected; consult any decent history. What’s interesting for our purposes is that capitalism accidentally solved the immiseration problem well before then, by abolishing Marx’s proletariat through rising standards of living – reverse immiseration.

The most forward-thinking Marxists had already figured out this was going to be a problem by around 1910. This began a century-long struggle to find a theoretical basis for socialism decoupled from Marxian class analysis.

Early, on, Lenin developed the theory of the revolutionary vanguard. In this telling, the proletariat was incapable of spontaneously respond to immiseration with socialist revolution but needed to be led to it by a vanguard of intellectuals and men of action which would, naturally, take a leading role in crafting the post-revolutionary paradise.

Only a few years later came one of the most virulent discoveries in this quest – Fascism. It is not simplifying much to say that Communists invented Fascism as an escape from the failure of class-warfare theory, then had to both fight their malignant offspring to death and gaslight everyone else into thinking that the second word in “National Socialism” meant anything but what it said.

During its short lifetime, Fascism did exert quite a fascination on the emerging managerial elite. Before WWII much of that elite viewed Mussolini and Hitler as super-managers who Got Things Done, models to be emulated rather than blood-soaked tyrants. But Fascism’s appeal did not long survive its defeat.

Marxists had more success through replacing the Marxian economic class hierarchy with other ontologies of power in which some victim group could be substituted for the vanished proletariat and plugged into the same drama of immiseration leading to inevitable revolution.

Most importantly, each of these mutations offered the international managerial elite a privileged role as the vanguard of the new revolution – a way to justify its supremacy and its embrace of managerial state socialism. This is how you get the Great Inversion – Marxists in the middle and upper classes, anti-Marxists in the working class being dismissed as gammons and deplorables.

Leaving out some failed experiments, we can distinguish three major categories of substitution. One, “world systems theory”, is no longer of more than historical interest. In this story, the role of the proletariat is taken by oppressed Third-World nations being raped of resources by capitalist oppressors.

Though world systems theory still gets some worship in academia, it succumbed to the inconvenient fact that the areas of the Third World most penetrated by capitalist “exploitation” tended to be those where living standards rose the fastest. The few really serious hellholes left are places (like, e,g. the Congo) where capitalism has been thwarted or co-opted by local bandits. But in general, Frantz Fanon’s wretched of the Earth are now being bourgeoisified as fast as the old proletariat was during and after WWII.

The other two mutations of Marxian vanguard theory were much more successful. One replaced the Marxian class hierarchy with a racialized hierarchy of victim groups. The other simply replaced “the proletariat” with “the environment”.

And now you know everything you need to understand who the Labor party of 2019 is and why it got utterly shellacked by actual labor. If you think back a bit, you can even understand Tony Blair.

For Tony Blair it was who first understood that the Labor Party’s natural future was as an organ not of the working class, but as a fully converged tool of the international managerial elite. Of those who think their justifying duty is to fight racism or sexism or cis-normativity or global warming and keep those ugly gammons firmly under their thumbs, rather than acting on the interests and the loudly expressed will of the British people.

Now you also know why in the Britain of 2019, the rhetoric of Marxism and state socialism issues not from assembly-line workers and plumbers and bricklayers, but from the chattering classes – university students, journalists and pundits, professional political activist, and the like.

This is the face of the Great Inversion – and its application to the politics of the U.S. is left as a very easy exercise.

Some places I won’t go

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8493

A few minutes ago I received a request by email from a conference organizer who wants me to speak at an event in a foreign country. Unfortunately, the particular country has become a place I won’t go.

Having decided that I want my policy and my reasoning to be publicly known, I reproduce here the request and my reply. I withhold the requester’s name for his protection.

Hi, Mr Raymond. I am Free Software promoter and I always try to create new events of this topic.

Few days ago I readed “How to become a hacker”: Congratulations… I like it very much. Your excellent file and your interview in Revolution OS make me decide to write a mail for you to know your opinion about a visit (of you) to Venezuela.

Would you like to visit us the next year? Every year, in april, the community of my city organize a event, but there are many time to create a plan to guarantee your visit to Venezuela. If you could come only in another month, there will be not problem. I am sure that my partners would be happy to work to mak posible your visit.

If there is any possibility to invite you to our country, it would be fantastic… I guess that your visit would be a great support to the movement. I will be waiting your answer. Thanks for to read this mail.

Best regards.

Thanks for the invitation. I have good memories of Venezuela; I lived there as a child for four years. When I revisited in 1998 I was told that my fragmentary Spanish still carries a Venezuelan accent. In better circumstances I would be happy to travel there again.

Unfortunately I must decline. I will not go where a communist or socialist regime holds power. I have refused several invitations to mainland China for the same reason. You can ask me again when Maduro is deposed, the Chavistas are broken, and the Cuban Communist “advisors” running the apparatus of repression have been deported or (better) shot like rabid dogs.

Until then, I don’t think I’d be safe in Venezuela. And even if I did not have that concern, I refuse to give a socialist/communist government even the tiny, tacit bit of support my visit would confer.

Good luck taking back your country.

Grasping Bloomberg’s nettle

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8481

Michel Bloomberg, the former Mayor of New York perhaps best known for taking fizzy drinks, and now a Democratic presidential aspirant, has just caused a bit of a kerfuffle by suggesting that minorities be disarmed to keep them alive.

I think the real problem with Bloomberg’s remark is not that it reads as shockingly racist, it’s that reading it that way leaves us unable to deal with the truth he is telling. Because he’s right; close to 95% of all murders are committed by minority males between 15 and 25, and most of the victims are minorities themselves. That is a fact. What should we do with it?

It’s the 21st century and pretty much everybody outside of a handful of sociopaths and Affirmative Action fans has a moral sense that it’s wrong to make laws that discriminate on the basis of skin color. On the other hand, Bloomberg is broadly correct about the effect of disarming minorities, if it could actually be accomplished. (He might be optimistic by 5% or so, according to my knowledge of the relevant facts, and disarming minorities is effectively impossible, but neither of these objections are relevant to where I’m going with this.)

I think it is quite unlikely that Bloomberg has classically racist intentions in what he said. Sure, it’s fun in an Alinskyite sort of make-them-live-up-to-their-own-rules way to pillory a lefty like Bloomberg over this sort of remark, but let’s get real. This is not a man with a particular desire to oppress black or brown people. What’s obnoxious about Nanny Bloomberg is that he thinks he has the moral standing to oppress anybody in the name of whatever cause du jour currently exercises him.

So once we’ve stopped flogging the (rather risible) idea that Bloomberg is a racist, where are we? How do we use the statistical truth he pointed out without being racist ourselves?

There’s nothing magic about the amount of melanin in somebody’s skin that makes them so much more more likely to be a violent criminal that Bloomberg’s 95% figure is almost true. Dark skin can’t be the problem here; it has to be something else that is correlated with dark skin, predicted by it, but not it.

I don’t think there’s any mystery about what that is. Criminals are, by and large, stupid. American blacks have an average IQ of 85. Hispanics average 88. People with low IQs are bad at forward planning; this makes them impulsive and difficult to defer with negative consequences. It’s a safe bet that black and Hispanic criminals are, like white criminals, largely drawn from the subnormal end of their populations’ IQ bell curves.

If Bloomberg had said “We ought to disarm everyone with an IQ of 85 or below”, he would actually be more statistically correct than he was. That would still be pretty near impossible. But it wouldn’t be racist.

За главния прокурор… и изборите за кмет.

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2262

Това трябваше да го пусна преди деня за размисъл. Ама не съм закъснял. По традиция в България ден за размисъл е не съботата преди изборите, а понеделникът след тях. А напоследък и традицията е счупена – ден за размисъл няма изобщо. Понеже няма познайте какво.

Не знам забелязали ли сте, че избраха за главен прокурор Мистър Бухалка от съревнованието на Успелия Млад Мъж. Май го забелязаха малко, ако съдя по броя на протестиращите… Та, ако сте един от тях, е възможно и да не ви е харесало. Което си е за ваша сметка. На целия останал народ очевидно му харесва, а на цял народ няма как да се опънете.

Но пък, ако сте богоизбран софиянец, може да ви помогне за друго – избора за кмет. Повечето българи мразят този избор, понеже „няма за кого“. Е, в момента е доказано на дело, че има за кого. Въпросният мистър Бухалка лично ръководеше ареста ѝ, включително подхвърлянето на фабрикати.

Говоря за Десислава Иванчева. Ако не беше читав кмет на Младост, защо Успелият Млад Мъж и другите #КОЙ ѝ пратиха лично основната си бухалка да я отстрани? Мисля, че това е достатъчно достоверен критерий. А ако е била читав кмет на Младост, сигурно би била и на София.

Признавам си – не вярвам да успее. Дори ако за нея гласуват всички мислещи софиянци, в България това ще е нищожно малцинство. Но поне мислещите ще получим възможност да се преброим.

И това е ценно.

Основният проблем на България

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2257

3:30 през нощта е. Твърде капнал съм, за да работя още. Но и твърде напрегнат, за да мога да заспя… И, за да поотпусна малко, си правя наблюдение. Ровя из Фейсбук, за да разбера какъв според българите е основният проблем на България.

Очертава се следният списък, по важност:

1. Грета Тунберг
2. Норвежката социална служба Барневерн
3. Легализирането на гей браковете в Австралия

Гледам списъка. И придобивам мнение какъв е основният проблем на България.

Gratitude for Beto

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8456

Beto O’Rourke is a pretty risible character even among the clown show that is the 2020 cycle’s Democratic candidate-aspirants. A faux-populist with a history of burglary and DUI, he married the heiress of a billionaire and money-bombed his way to a seat in the House of Representatives, only to fail when he ran for the Senate six years later because Texas had had enough of his bullshit. Beneath the boyish good looks on which he trades so heavily, his track record reveals him to be a rather dimwitted and ineffectual manchild with a severe case of Dunning-Kruger effect.

Beto’s Presidential aspirations are doomed, though he and the uncontacted aborigines of the Andaman Islands are possibly the only inhabitants of planet Earth who do not yet grasp this. Before flaming out of the 2020 race to a life of well-deserved obscurity, however, Beto has done the American polity one great service for which I must express my most sincere and enduring gratitude.

In September 12th, 2019, at third televised debate among the Democratic aspirants, Beto O.Rourke said “Hell, yes, we’re going to take your AR-15”. And nobody on stage demurred, then or afterwards. And the audience applauded thunderously.

At a stroke, Beto irrecoverably destroyed a critical part of the smokescreen gun-control advocates have been laying over their intentions since the 1960s. He put gun confiscation with the threat of door-to-door enforcement by violence on the table, and nobody in the Democratic Party there backed away.

It’s that last clause that is really telling. Beto’s own intentions will soon cease to be of interest to anyone but specialist historians. What matters is how he has made “Nobody is coming to take your guns” a disclaimer that no Democrat – and, extension, any advocate of soi-disant “common-sense” firearms restrictions – can ever hide behind again.

His talk of “military weapons” was, of course, obfuscatory bullshit. The AR-15 is a civilianized rifle the lacks exactly the capability to fire full auto or bursts that is essential for a battlefield weapon. Over ten million AR-15-pattern variants are in civilian hands; it’s the single most popular sport and hunting rifle in the U.S. or for that matter the entire world.

Every single AR-15 owner is on notice. The Democratic presidential candidates and their audience are down with the concept of LEOs raiding your home and forcibly confiscating your guns, even if you’re a model citizen with no criminal record or red flags. They don’t care if you, your family, or your pets get shot dead through malice or incompetence. Got to break a few eggs to make that omelette, comrade!

Hell, if you happen to be white or male today’s Democrats might consider it – what’s the currently fashionable phrase? – “redistributive justice”. No worries though; there are statistical reasons to expect that blacks and Hispanics will be over-represented in the actual body count.

This is horrible – it’s a nightmare and a bad sign for our republic that advocating police-state behavior like this doesn’t get politicians driven from public life – but it’s also very clarifying.

Consider registration and licensing laws, background checks, and other requirements that allow the government to identify and target gun owners. Our civil-rights advocates have been saying for decades that these were intolerable because they have the corrupt purpose of enabling future confiscations. In response, we’ve been treated to endless condescending repetitions of “Nobody is coming to take your guns”.

We knew that was a lie, that forcible confiscation was always the endgame once lesser restrictions had shifted the Overton Window far enough, but way too many people outside the gun culture were fooled. The great service Beto O’Rourke has done is that the pretense will now be very much more difficult, and perhaps entirely impossible.

Thank you, Robert Francis “Beto” O’Rourke. You did not intend it, but you have done your nation a signal service for which everyone who takes the Second Amendment seriously should be grateful.

EDIT: Now lightly altered to reflect that at least one Democratic legislator has demurred. Senator Chris Coons said he disagreed with Beto: “We need to focus on what we can get done.” This of course is code for “You idiot! You let the mask slip! We need to continue with the slow strangulation!”

Be the America Hong Kong thinks you are

Post Syndicated from esr original http://esr.ibiblio.org/?p=8448

I think this is my favorite Internet meme ever.

Yeah, Hong Kong, we actually have a problem with Communist oppression here, too. Notably in our universities, but metastatizing through pop culture and social media censorship too. They haven’t totally captured the machinery of state yet, but they’re working on that Long March all too effectively.

And you are absolutely right when you say you need a Second-Amendment-equivalent civil rights guarantee. Our Communists hate that liberty as much as yours do – actually, noticing who is gung-ho for gun confiscation is one of the more reliable ways to unmask Communist tools.

We need to be the America you think we are, too. Some of us are still trying.