Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?