Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/yotova-li-specheli-ili-gyurov-zagubi/

На избори обикновено се състезават обещания за по-добро бъдеще, но на балотажа за президент в България победи обещанието да не стане по-лошо. 

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов години наред печелеше избори с предупреждения за хаоса, който ще настъпи без него. Румен Радев усъвършенства тази политическа технология, като прибави и страха от война към страха от нестабилност. На президентските избори технологията отново проработи, а премиерът (и президент почти два мандата) си приписа заслугите за победата на Илияна Йотова. Същевременно опозицията им не успя да убеди достатъчно избиратели, че промяната не е поредната заплаха.

Колко страх събра „Ганьо отива на война“?

Да си прав за агресията на Русия срещу Украйна, за европейския избор на България и за опасностите от политическото заиграване с Кремъл не означава непременно да печелиш избори. 

Правотата не е политическа стратегия, нито моралното превъзходство е заместител на доверието. 

Властта успя да превърне войната на Русия срещу Украйна в риск, който уж произтича от противниците на управлението на страната. В държава членка на НАТО, на чиято територия са разследвани (руски) саботажи и която е мишена на дезинформационни и хибридни операции, управляващите представят не Русия, а политическите си противници като заплаха, по-голяма от режима на Путин. Така агресорът остана на заден план, а опасността беше приписана на онези, които му се противопоставят.

Балотажът, както е добре известно, не се печели само със собствените избиратели. Между двата тура кандидатите трябваше да търсят подкрепа извън твърдите ядра и симпатизантите си. 

Резервоарът на гласове за Йотова беше гарантиран още на първия тур от кандидатпрезидентските двойки на „Възраждане“, „Величие“ и дори МЕЧ (независимо от призива на лидера Радостин Василев да се гласува за Гюров). Третите на 25 октомври – „Възраждане“ с лидера си Костадин Костадинов и евродепутата Петър Волгин, спечелиха близо 191 000 гласа. Част от тях преминаха на втория тур към Йотова поради липса на българска Алис Вайдел. Но и наративът на Йотова и подкрепящите я е също като на лидерката на „Алтернатива за Германия“.

Неслучайни съвпадения

Противопоставянето „мир или война“ в кампанията за президент в България не е изолиран феномен. В Европа, не без помощта на Кремъл, се оформя нов политически речник, в който капитулацията се нарича мир, съпротивата – ескалация, а солидарността с нападнатия – подстрекателство към война. 

В интервю за The Economist Алис Вайдел говори с добре познати и на българското общество тези, които се налагат от управляващата „Прогресивна България“, от говорители като Явор Дачков и Мартин Карбовски, от някои социолози и анализатори, от Йотова–Вълчев, Костадинов–Волгин, „Величие“, МЕЧ и Радостин Василев. Един твърде шумен и многолик, но единогласен хор.

Украйна вече е загубила войната. Подкрепата за Украйна е опасност от разширяване на войната и Германия може да стане мишена. 

На въпрос за предполагаем руски опит за атака с дронове на летището в Лайпциг Вайдел заявява, че не е видяла доказателства за руска отговорност. Също като българските управляващи, които упорито отказват да посочат Русия като стояща зад атаките с дронове по търговски кораби в Черно море. 

Когато питат Вайдел за отговорността на Путин, тя измества разговора към президента на Украйна Зеленски. Оказва се, че нападнатата страна трябва да доказва, че иска мир. Така лидерката на германските крайнодесни се измъква от неудобни въпроси, като обръща посоката им. По същия начин действа с въпроса за дроновете – насочва разговора към предполагаемата украинска роля във взривовете на газопроводите „Северен поток“. 

„Джудо“ в комуникацията

В бойното изкуство джудо силата на противника се използва срещу самия него. На този принцип се основава и т.нар. вербално джудо – комуникационна техника, популяризирана от американеца Джордж Томпсън, бивш преподавател и полицай. Нейната цел е да овладява конфликти чрез пренасочване на разговора, без агресия и насилие. 

В политиката обаче подобен подход може да се използва и за манипулация. Тази тактика напомня на т.нар. DARVO (от английските Deny, Attack, Reverse Victim and Offender), при която обвиненият отрича, атакува обвиняващия и разменя ролите на жертва и извършител. Вместо да отговориш на неудобния въпрос, обръщаш го срещу онзи, който го задава. Атакуваш, вместо да се защитаваш. И докато противникът се опитва да опровергае обвиненията, никой вече не помни въпроса.

Съвпадения с пропагандния речник на Кремъл се откриват в наративите на различни европейски политици. На 21 октомври The Insider разкри документи и вътрешна кореспонденция за руската операция за влияние „Допелгенгер“. От тях става ясно, че още през април 2022 г. Сергей Кириенко – първи заместник-ръководител на президентската администрация в Русия, който отговаря за вътрешнополитическите процеси, и един от най-влиятелните хора в Кремъл, поставя пред пропагандистите три задачи: да създадат „ядрена психоза“, да водят „война в името на мира“ и да преувеличават всичко. През март 2024 г. при опасения от нарастваща подкрепа за Зеленски във Франция са предложени посланията „чужда война“ и „Европа има нужда от мир“. 

А днес опити за всяване на страх от ядрена катастрофа и обещания за мир звучат и от най-високите трибуни в България.

Месец преди балотажа премиерът Румен Радев извади ядрената карта. На форум на Euronews в Брюксел на 30 септември той предупреди, че Русия може да прибегне до ядрено оръжие, ако бъде отслабена или притисната. Попита защо никой не оценява риска от опитите за конвенционална победа над най-голямата ядрена сила, и настоя да бъдат чути тревогите и на двете страни. Така заплахата, отправяна от Москва, се превърна в аргумент за сдържаност на Запада.

След първия тур Радев вече не говореше за хипотетична ядрена ескалация, а за избор между мир и война. На 26 октомври той обяви, че политическите му противници не биха се поколебали да въвлекат България във войната. За месец опасността смени адреса си: от руския ядрен арсенал към българската опозиция.

В телевизионния дебат Йотова продължи тази линия. Според нея наливането на повече средства и по-модерни оръжия в Украйна води единствено до нови разрушения и човешки жертви. Тя напомни, че загиват хора от двете страни – славяни и православни християни. Общата религия и произход се оказаха по-важни за аргумента ѝ от разликата между агресор и нападнат. А подписаното от Гюров споразумение с Украйна беше използвано, за да бъде внушена опасността от изпращане на български войници, въпреки че това може да реши единствено българският парламент.

Така войната, започната от Путин, беше превърната в предизборно обвинение срещу противниците на Радев. Докато те трябваше да доказват, че няма да изпращат българите на фронта, управляващите си присвоиха правото да говорят от името на мира.

Технологията на внушенията беше използвана и срещу Андрей Гюров. Анализ на компанията Identrics проследява как твърдение за негов спонсор, свързан с производството на дронове в Украйна, преминава през сайтове, социални мрежи и политически говорители, докато се превърне в обвинение, че кандидатът е финансово обвързан с военната индустрия. Според анализа Мартин Карбовски също разпространява твърдението във Facebook, повтаря го на среща с граждани във Велико Търново и Илияна Йотова.

Според публикация в сайта „Гласове“ на Явор Дачков, чиято съпруга Йотова назначи за съветник в Президентството, Данчев е най-големият дарител на „Продължаваме промяната“ през 2025 г., а за президентската кампания на Андрей Гюров е предоставил общо 150 000 евро. 

Калоян Данчев притежава българската „Дженерал Чери интернешънъл“, в чийто съвет на директорите е Кирил Петков. През юни се появяват публикации за намерения двамата да развиват производство на дронове по украински лиценз. 

На 29 октомври „Гласове“ публикува данни от естонски регистри, според които Петков е участвал в срещи с отбранителни институции като представител на делегация на украинския производител на бойни дронове General Cherry. Тези обстоятелства не доказват, че дарението му обвързва Гюров с военния бизнес или с каквато и да било политика на въвличане на България във войната.

Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, но това не означава, че може еднолично да изпраща български войници на война. Той назначава и освобождава висшия команден състав по предложение на Министерския съвет, а решението за изпращане на български войски извън страната принадлежи на Народното събрание.

Градската десница и изкуството да губиш избори

Първият тур на президентските избори показа, че Йотова може да бъде победена: разликата с Гюров беше под 3% и почти 43 000 гласа. Вторият тур разби надеждите. 

За Илияна Йотова гласуваха 57,6% от отишлите до урните, а за Андрей Гюров, подкрепен от „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и други формации от демократичната общност – 39,5%. В гласове разликата надхвърли 300 000.

Утешението е, че Гюров получи близо 750 000 гласа, една част от които са дошли от ГЕРБ. Все пак вотът е сериозен политически капитал за човек, станал широко разпознаваем благодарение на 78-те си дни като служебен премиер и обявил кандидатурата си само два месеца преди изборите. Така беше пропуснато ценно време не само за утвърждаването му като кандидат, но и за достигане до избиратели извън традиционните среди на ПП, ДБ и подкрепящите ги формации. (За сравнение, на парламентарните избори на 19 април коалицията ПП–ДБ получи 408 846 гласа, впоследствие се разпадна на двете си съставни части.)

Кампанията показваше Гюров как цепи дърва, лови риба и меси питка, но твърде малко от това какъв президент възнамерява да бъде. Вместо да разширява представата за политическите му възможности, тази кампания сякаш се опитваше да го направи симпатичен на хора, които бездруго бяха готови да гласуват за него.

Градската десница от години се сблъсква с един и същ проблем: знае срещу кого се бори, но трудно убеждава избирателите за какво се бори. Борбата с корупцията, съдебната реформа, европейската ориентация на България са важни каузи. Но те не са достатъчни, ако остават политически език, разбираем и убедителен предимно за хората, които така или иначе споделят тези убеждения.

Гюров трябваше да бъде кандидат не само на онези, които не искат Радев и Йотова, а и на хората, които нямат доверие нито на управляващите, нито на техните противници. За тях въпросът не е единствено кой е по-европейски настроен, кой е по-последователен в подкрепата за Украйна или кой има правилна позиция за съдебната власт. А защо и как един различен от управляващите президент би помогнал животът им, държавата им и бъдещето на децата им да станат по-сигурни.

Вместо да постави управляващите в положение да обясняват собствените си решения, по време на кампанията си Гюров твърде често трябваше да отговаря на техните обвинения. Така се състезаваше на терена, избран от противника. Докато единият кандидат обещаваше мир, другият трябваше да доказва, че не иска война.

Гюров не беше безмълвен пред властта. След ударите с дронове по кораби в Черно море той обвини Йотова, че е превърнала президентската институция в ехо на правителството. В телевизионния дебат с нея говори за бюджета, инфлацията, свободата на медиите и президентското вето. Но тези позиции не успяха да определят дневния ред на кампанията. Вместо да се превърне в разговор за отговорността на управляващите, предизборният спор отново и отново се връщаше към въпроса дали Гюров няма да въвлече България във война.

Разбира се, президентът не управлява икономиката, не разпределя бюджета, не се занимава с данъците. Но има право на вето, назначава служебно правителство при определените от Конституцията условия, участва във формирането на ключови институции и може да задава политически дневен ред. Кампанията даваше възможност да се покаже как държавният глава може да бъде коректив на властта. Румен Радев го правеше непрекъснато през двата си мандата, както и чрез служебните правителства.

Но има и още нещо: колко пъти демократичната общност може да обяснява изборните си поражения с пропагандата, зависимите медии, купения вот и страховете на избирателите, без да потърси причините и в себе си? Всички тези фактори имат значение. Не обясняват обаче защо политическите ѝ послания толкова трудно прекрачват границите на собствения ѝ електорат.

А какво следва за Андрей Гюров? Близо 750 000 гласа му дават политическа тежест, но не и автоматично политическо бъдеще. Ще остане ли лице на демократичната общност, ще потърси ли собствено място в партийния живот, или ще се оттегли отново от първата линия? 

Разпадането на коалицията ПП–ДБ прави този избор още по-сложен. Гюров получи подкрепа, която надхвърля електората на двете формации, но тепърва трябва да покаже дали може да я превърне в трайно политическо доверие и за каква цел. 

Иначе тези гласове ще останат само статистика от един загубен балотаж.

Ако прави собствена партия, ще откъсне живо месо от двете сили – типичното за общността самоизяждане, един изчерпан вече модел на политическо роене. Трудно е и да бъде издигнат за кандидат за кмет на София предвид намерението, макар и незаявено публично, на Васил Терзиев за втори мандат. В случай че се мисли в тази посока, от ПП и ДБ се очаква да направят оценка на работата на столичния кмет и да обяснят публично защо не биха го подкрепили за втори мандат.

В интервю за „Дневник“ съпредседателят на „Да, България“ Ивайло Мирчев посочва, че демократичната общност се разширява и Гюров, който е допринесъл за това, има място в нея. Чудесно, но как? Създаването на нови политически конструкции, които пренареждат едни и същи избиратели, не привлича нови.

Дълголетието на политика Йотова

През януари 2027 г. Илияна Йотова ще се закълне като седмия президент и първата жена на този пост, след като изкара 9 години като вицепрезидентка и една като действащ държавен глава. Предстои ѝ петгодишен мандат, след който Конституцията дава шанс да се пробва и за втори. 

Илияна Йотова ще се сдобие с политическо дълголетие на висок пост, по-голямо от това на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов като трикратен премиер. Тя е единственият политик от БСП, чиято кариера, започнала още през 90-те, неизменно е била във възходящо движение – между пресцентъра на „Позитано“ 20 и позицията ѝ на „Дондуков“ 2 тя премина през столичната организация на БСП, беше депутатка и евродепутатка. Избирателите на БСП съвсем оредяха, но структурите останаха и работиха енергично за кампанията ѝ. 

Така партията се оказа в парадоксалното положение да остане извън парламента, но да има свой политик за президент – разбира се, с подкрепата на управляващата „Прогресивна България“. 

Йотова си осигури още пет години политическо бъдеще, като превърна бъдещето на България в повод за страх. Ще успее ли да предложи нещо повече?