Tag Archives: Андрей Гюров

Йотова ли спечели, или Гюров загуби?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/yotova-li-specheli-ili-gyurov-zagubi/

Йотова ли спечели, или Гюров загуби?

На избори обикновено се състезават обещания за по-добро бъдеще, но на балотажа за президент в България победи обещанието да не стане по-лошо. 

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов години наред печелеше избори с предупреждения за хаоса, който ще настъпи без него. Румен Радев усъвършенства тази политическа технология, като прибави и страха от война към страха от нестабилност. На президентските избори технологията отново проработи, а премиерът (и президент почти два мандата) си приписа заслугите за победата на Илияна Йотова. Същевременно опозицията им не успя да убеди достатъчно избиратели, че промяната не е поредната заплаха.

За джендъра на машините, или за активните мероприятия

Ако нещо изглежда като активно мероприятие, постига цели като активно мероприятие и отшумява лека-полека – точно както правят активните мероприятия, то по всяка вероятност е активно мероприятие. Безпомощни ли сме пред активните мероприятия, или не съвсем? От Светла Енчева.

Колко страх събра „Ганьо отива на война“?

Да си прав за агресията на Русия срещу Украйна, за европейския избор на България и за опасностите от политическото заиграване с Кремъл не означава непременно да печелиш избори. 

Правотата не е политическа стратегия, нито моралното превъзходство е заместител на доверието. 

Властта успя да превърне войната на Русия срещу Украйна в риск, който уж произтича от противниците на управлението на страната. В държава членка на НАТО, на чиято територия са разследвани (руски) саботажи и която е мишена на дезинформационни и хибридни операции, управляващите представят не Русия, а политическите си противници като заплаха, по-голяма от режима на Путин. Така агресорът остана на заден план, а опасността беше приписана на онези, които му се противопоставят.

Балотажът, както е добре известно, не се печели само със собствените избиратели. Между двата тура кандидатите трябваше да търсят подкрепа извън твърдите ядра и симпатизантите си. 

Резервоарът на гласове за Йотова беше гарантиран още на първия тур от кандидатпрезидентските двойки на „Възраждане“, „Величие“ и дори МЕЧ (независимо от призива на лидера Радостин Василев да се гласува за Гюров). Третите на 25 октомври – „Възраждане“ с лидера си Костадин Костадинов и евродепутата Петър Волгин, спечелиха близо 191 000 гласа. Част от тях преминаха на втория тур към Йотова поради липса на българска Алис Вайдел. Но и наративът на Йотова и подкрепящите я е също като на лидерката на „Алтернатива за Германия“.

Forever Young. Да поговорим за възхода на „Алтернатива за Германия“

Крайната десница печели там, където демокрацията не успява да даде нито убедителни отговори, нито визия за бъдещето. Светла Енчева разглежда възхода на АзГ в Източна Германия и проследява как усещането за изоставеност, носталгията и страхът се превръщат в политическа сила.

Неслучайни съвпадения

Противопоставянето „мир или война“ в кампанията за президент в България не е изолиран феномен. В Европа, не без помощта на Кремъл, се оформя нов политически речник, в който капитулацията се нарича мир, съпротивата – ескалация, а солидарността с нападнатия – подстрекателство към война. 

В интервю за The Economist Алис Вайдел говори с добре познати и на българското общество тези, които се налагат от управляващата „Прогресивна България“, от говорители като Явор Дачков и Мартин Карбовски, от някои социолози и анализатори, от Йотова–Вълчев, Костадинов–Волгин, „Величие“, МЕЧ и Радостин Василев. Един твърде шумен и многолик, но единогласен хор.

Украйна вече е загубила войната. Подкрепата за Украйна е опасност от разширяване на войната и Германия може да стане мишена. 

На въпрос за предполагаем руски опит за атака с дронове на летището в Лайпциг Вайдел заявява, че не е видяла доказателства за руска отговорност. Също като българските управляващи, които упорито отказват да посочат Русия като стояща зад атаките с дронове по търговски кораби в Черно море. 

Когато питат Вайдел за отговорността на Путин, тя измества разговора към президента на Украйна Зеленски. Оказва се, че нападнатата страна трябва да доказва, че иска мир. Така лидерката на германските крайнодесни се измъква от неудобни въпроси, като обръща посоката им. По същия начин действа с въпроса за дроновете – насочва разговора към предполагаемата украинска роля във взривовете на газопроводите „Северен поток“. 

„Джудо“ в комуникацията

В бойното изкуство джудо силата на противника се използва срещу самия него. На този принцип се основава и т.нар. вербално джудо – комуникационна техника, популяризирана от американеца Джордж Томпсън, бивш преподавател и полицай. Нейната цел е да овладява конфликти чрез пренасочване на разговора, без агресия и насилие. 

В политиката обаче подобен подход може да се използва и за манипулация. Тази тактика напомня на т.нар. DARVO (от английските Deny, Attack, Reverse Victim and Offender), при която обвиненият отрича, атакува обвиняващия и разменя ролите на жертва и извършител. Вместо да отговориш на неудобния въпрос, обръщаш го срещу онзи, който го задава. Атакуваш, вместо да се защитаваш. И докато противникът се опитва да опровергае обвиненията, никой вече не помни въпроса.

Съвпадения с пропагандния речник на Кремъл се откриват в наративите на различни европейски политици. На 21 октомври The Insider разкри документи и вътрешна кореспонденция за руската операция за влияние „Допелгенгер“. От тях става ясно, че още през април 2022 г. Сергей Кириенко – първи заместник-ръководител на президентската администрация в Русия, който отговаря за вътрешнополитическите процеси, и един от най-влиятелните хора в Кремъл, поставя пред пропагандистите три задачи: да създадат „ядрена психоза“, да водят „война в името на мира“ и да преувеличават всичко. През март 2024 г. при опасения от нарастваща подкрепа за Зеленски във Франция са предложени посланията „чужда война“ и „Европа има нужда от мир“. 

А днес опити за всяване на страх от ядрена катастрофа и обещания за мир звучат и от най-високите трибуни в България.

Месец преди балотажа премиерът Румен Радев извади ядрената карта. На форум на Euronews в Брюксел на 30 септември той предупреди, че Русия може да прибегне до ядрено оръжие, ако бъде отслабена или притисната. Попита защо никой не оценява риска от опитите за конвенционална победа над най-голямата ядрена сила, и настоя да бъдат чути тревогите и на двете страни. Така заплахата, отправяна от Москва, се превърна в аргумент за сдържаност на Запада.

След първия тур Радев вече не говореше за хипотетична ядрена ескалация, а за избор между мир и война. На 26 октомври той обяви, че политическите му противници не биха се поколебали да въвлекат България във войната. За месец опасността смени адреса си: от руския ядрен арсенал към българската опозиция.

В телевизионния дебат Йотова продължи тази линия. Според нея наливането на повече средства и по-модерни оръжия в Украйна води единствено до нови разрушения и човешки жертви. Тя напомни, че загиват хора от двете страни – славяни и православни християни. Общата религия и произход се оказаха по-важни за аргумента ѝ от разликата между агресор и нападнат. А подписаното от Гюров споразумение с Украйна беше използвано, за да бъде внушена опасността от изпращане на български войници, въпреки че това може да реши единствено българският парламент.

Така войната, започната от Путин, беше превърната в предизборно обвинение срещу противниците на Радев. Докато те трябваше да доказват, че няма да изпращат българите на фронта, управляващите си присвоиха правото да говорят от името на мира.

Кога и защо се разпространява манипулативното съдържание?

В последната част на поредицата Йоанна Елми изследва кога и защо се разпространява манипулативното съдържание из онлайн пространството. В текста проследяваме кризите в обществото (политически…

Технологията на внушенията беше използвана и срещу Андрей Гюров. Анализ на компанията Identrics проследява как твърдение за негов спонсор, свързан с производството на дронове в Украйна, преминава през сайтове, социални мрежи и политически говорители, докато се превърне в обвинение, че кандидатът е финансово обвързан с военната индустрия. Според анализа Мартин Карбовски също разпространява твърдението във Facebook, повтаря го на среща с граждани във Велико Търново и Илияна Йотова.

Според публикация в сайта „Гласове“ на Явор Дачков, чиято съпруга Йотова назначи за съветник в Президентството, Данчев е най-големият дарител на „Продължаваме промяната“ през 2025 г., а за президентската кампания на Андрей Гюров е предоставил общо 150 000 евро. 

Калоян Данчев притежава българската „Дженерал Чери интернешънъл“, в чийто съвет на директорите е Кирил Петков. През юни се появяват публикации за намерения двамата да развиват производство на дронове по украински лиценз. 

На 29 октомври „Гласове“ публикува данни от естонски регистри, според които Петков е участвал в срещи с отбранителни институции като представител на делегация на украинския производител на бойни дронове General Cherry. Тези обстоятелства не доказват, че дарението му обвързва Гюров с военния бизнес или с каквато и да било политика на въвличане на България във войната.

Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, но това не означава, че може еднолично да изпраща български войници на война. Той назначава и освобождава висшия команден състав по предложение на Министерския съвет, а решението за изпращане на български войски извън страната принадлежи на Народното събрание.

Градската десница и изкуството да губиш избори

Първият тур на президентските избори показа, че Йотова може да бъде победена: разликата с Гюров беше под 3% и почти 43 000 гласа. Вторият тур разби надеждите. 

За Илияна Йотова гласуваха 57,6% от отишлите до урните, а за Андрей Гюров, подкрепен от „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и други формации от демократичната общност – 39,5%. В гласове разликата надхвърли 300 000.

Утешението е, че Гюров получи близо 750 000 гласа, една част от които са дошли от ГЕРБ. Все пак вотът е сериозен политически капитал за човек, станал широко разпознаваем благодарение на 78-те си дни като служебен премиер и обявил кандидатурата си само два месеца преди изборите. Така беше пропуснато ценно време не само за утвърждаването му като кандидат, но и за достигане до избиратели извън традиционните среди на ПП, ДБ и подкрепящите ги формации. (За сравнение, на парламентарните избори на 19 април коалицията ПП–ДБ получи 408 846 гласа, впоследствие се разпадна на двете си съставни части.)

Кампанията показваше Гюров как цепи дърва, лови риба и меси питка, но твърде малко от това какъв президент възнамерява да бъде. Вместо да разширява представата за политическите му възможности, тази кампания сякаш се опитваше да го направи симпатичен на хора, които бездруго бяха готови да гласуват за него.

Градската десница от години се сблъсква с един и същ проблем: знае срещу кого се бори, но трудно убеждава избирателите за какво се бори. Борбата с корупцията, съдебната реформа, европейската ориентация на България са важни каузи. Но те не са достатъчни, ако остават политически език, разбираем и убедителен предимно за хората, които така или иначе споделят тези убеждения.

Гюров трябваше да бъде кандидат не само на онези, които не искат Радев и Йотова, а и на хората, които нямат доверие нито на управляващите, нито на техните противници. За тях въпросът не е единствено кой е по-европейски настроен, кой е по-последователен в подкрепата за Украйна или кой има правилна позиция за съдебната власт. А защо и как един различен от управляващите президент би помогнал животът им, държавата им и бъдещето на децата им да станат по-сигурни.

Вместо да постави управляващите в положение да обясняват собствените си решения, по време на кампанията си Гюров твърде често трябваше да отговаря на техните обвинения. Така се състезаваше на терена, избран от противника. Докато единият кандидат обещаваше мир, другият трябваше да доказва, че не иска война.

Гюров не беше безмълвен пред властта. След ударите с дронове по кораби в Черно море той обвини Йотова, че е превърнала президентската институция в ехо на правителството. В телевизионния дебат с нея говори за бюджета, инфлацията, свободата на медиите и президентското вето. Но тези позиции не успяха да определят дневния ред на кампанията. Вместо да се превърне в разговор за отговорността на управляващите, предизборният спор отново и отново се връщаше към въпроса дали Гюров няма да въвлече България във война.

Разбира се, президентът не управлява икономиката, не разпределя бюджета, не се занимава с данъците. Но има право на вето, назначава служебно правителство при определените от Конституцията условия, участва във формирането на ключови институции и може да задава политически дневен ред. Кампанията даваше възможност да се покаже как държавният глава може да бъде коректив на властта. Румен Радев го правеше непрекъснато през двата си мандата, както и чрез служебните правителства.

Но има и още нещо: колко пъти демократичната общност може да обяснява изборните си поражения с пропагандата, зависимите медии, купения вот и страховете на избирателите, без да потърси причините и в себе си? Всички тези фактори имат значение. Не обясняват обаче защо политическите ѝ послания толкова трудно прекрачват границите на собствения ѝ електорат.

А какво следва за Андрей Гюров? Близо 750 000 гласа му дават политическа тежест, но не и автоматично политическо бъдеще. Ще остане ли лице на демократичната общност, ще потърси ли собствено място в партийния живот, или ще се оттегли отново от първата линия? 

Разпадането на коалицията ПП–ДБ прави този избор още по-сложен. Гюров получи подкрепа, която надхвърля електората на двете формации, но тепърва трябва да покаже дали може да я превърне в трайно политическо доверие и за каква цел. 

Иначе тези гласове ще останат само статистика от един загубен балотаж.

Ако прави собствена партия, ще откъсне живо месо от двете сили – типичното за общността самоизяждане, един изчерпан вече модел на политическо роене. Трудно е и да бъде издигнат за кандидат за кмет на София предвид намерението, макар и незаявено публично, на Васил Терзиев за втори мандат. В случай че се мисли в тази посока, от ПП и ДБ се очаква да направят оценка на работата на столичния кмет и да обяснят публично защо не биха го подкрепили за втори мандат.

В интервю за „Дневник“ съпредседателят на „Да, България“ Ивайло Мирчев посочва, че демократичната общност се разширява и Гюров, който е допринесъл за това, има място в нея. Чудесно, но как? Създаването на нови политически конструкции, които пренареждат едни и същи избиратели, не привлича нови.

Дълголетието на политика Йотова

През януари 2027 г. Илияна Йотова ще се закълне като седмия президент и първата жена на този пост, след като изкара 9 години като вицепрезидентка и една като действащ държавен глава. Предстои ѝ петгодишен мандат, след който Конституцията дава шанс да се пробва и за втори. 

Илияна Йотова ще се сдобие с политическо дълголетие на висок пост, по-голямо от това на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов като трикратен премиер. Тя е единственият политик от БСП, чиято кариера, започнала още през 90-те, неизменно е била във възходящо движение – между пресцентъра на „Позитано“ 20 и позицията ѝ на „Дондуков“ 2 тя премина през столичната организация на БСП, беше депутатка и евродепутатка. Избирателите на БСП съвсем оредяха, но структурите останаха и работиха енергично за кампанията ѝ. 

Така партията се оказа в парадоксалното положение да остане извън парламента, но да има свой политик за президент – разбира се, с подкрепата на управляващата „Прогресивна България“. 

Йотова си осигури още пет години политическо бъдеще, като превърна бъдещето на България в повод за страх. Ще успее ли да предложи нещо повече?

Властта отвори три фронта за една победа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/vlastta-otvori-tri-fronta-za-edna-pobeda/

Властта отвори три фронта за една победа

В седмицата преди президентския балотаж правителството на Румен Радев действа на три фронта, за да осигури победата на действащата президентка Илияна Йотова на 1 ноември. Обединява ги една дума – 

сигурност.

Кабинетът обеща по-социален бюджет за 2027 г. и непроменени цени на тока и парното до следващото лято. Премиерът се включи открито в предизборната агитация с предупреждението, че победа на Андрей Гюров може да въвлече България във война. От сметките на домакинствата до националната сигурност – управляващите предлагат бонус пакeт „Защита“.

Причината е оспорваният резултат от първия тур. Йотова изпревари Гюров само с 42 719 гласа, или 2,8 процентни пункта, въпреки прогнозите за двуцифрена преднина. Затова и голямо значение придобиват онези малко над 190 000 гласа за двойката Костадин Костадинов – Петър Волгин, чийто резултат надхвърли този на „Възраждане“ на парламентарните избори през април. Тогава изгряващата „Прогресивна България“ (ПБ) привлече гласове от много партии и „Възраждане“ беше особено ощетена. Сега ПБ ще направи опит да си върне част от тях.

Залогът за Радев е голям. Със собствено парламентарно мнозинство и правителство той се стреми да запази и президентската институция в политическата си орбита. Така ще е сигурен в утвърждаването на „тримата големи“ – главен прокурор и председателите на ВАС и ВКС, които бъдещият Висш съдебен съвет, доминиран от негови членове, ще избере. (Тук е редно да се направи уговорката, че възможността Йотова да се еманципира от Радев, ако бъде избрана, не е за подценяване.) 

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Какво всъщност избираме, когато избираме президент – лице на държавата, коректив на властта или посока за бъдещето? Емилия Милчева проследява как различните президенти на България са разбирали ролята си, и пита какъв национален хоризонт предлагат днешните кандидати отвъд политическото позициониране.

Мирът като предизборно оръжие

Тази седмица управляващите решиха да хванат страха за рогата. На 26 октомври Радев обяви, че българите ще избират „между мира и войната“ и „между демокрацията и корупционния модел на сглобката“. Той свърза Гюров със споразумението за сътрудничество с Украйна, подписано при служебното му управление. Макар че собственото правителство на Радев не го прекрати, но няма и да го изпълнява. 

Андрей Гюров беше представен като олицетворение на двойна заплаха – за мира и за демокрацията.

Изявлението предизвика и скандал за използването на държавен ресурс в предизборната кампания. Радев не само призова „Нека да гласуваме за Илияна Йотова“, но думите му бяха разпространени чрез официалния сайт и информационните канали на Министерския съвет. Инициативният комитет на Гюров и Кандев сезира ЦИК, а впоследствие постъпиха 104 сигнала за предполагаемо нарушение на Изборния кодекс. 

След близо осемчасово заседание Комисията не установи административно нарушение с минимално мнозинство от 8 срещу 7 гласа – решение, което „Демократична България“ ще обжалва. 

Надмощието осигуриха седемте членове на ПБ заедно с представителя на „Възраждане“. Така управляващите получиха подкрепа от националистическата партия, за да не бъде санкционирана предизборната агитация на премиера чрез правителствените канали. 

На 28 октомври при посещение в Пазарджик самата Йотова нарича политическите си опоненти „войнолюбци“. Така предизборният спор вече не е между различни политики за сигурност, а между самопровъзгласилите се защитници на мира и противниците им, на които се приписва желание за война.

За доказателства никой не пита – достатъчно е да се посочи врагът.

Страхът е стар политически инструмент. Когато изборите бъдат представени като спасение от война, разговорът за правомощията и качествата на бъдещия президент отстъпва пред въпроса кой ще предпази страната от заплахата. А когато властта посочва едновременно опасността и спасителя, задава условията на самия избор. 

В кампанията за парламентарните избори през април 2026 г. Виктор Орбан представи вота в Унгария като избор между война и мир, внушавайки, че победа на опозиционната „Тиса“ ще въвлече страната в конфликта в Украйна. Две години по-рано в Словакия Петер Пелегрини, подкрепен от премиера Роберт Фицо, спечели президентските избори срещу Иван Корчок, представян в кампанията като „кандидат на войната“. И в двата случая страхът от въвличане във военен конфликт беше използван като предизборен аргумент.

Гюров отхвърли обвиненията в интервю за bTV на 28 октомври. Той заяви, че никога не е предлагал изпращане на български войници в Украйна, настоя за прекратяване на бойните действия с гаранции за сигурността и обвини Радев, че е поел кампанията на Йотова на „ръчно управление“.

Нищо ново в дебата по БНТ

В единствения телевизионен дебат Йотова трябваше да защити не само собствената си кандидатура, но и тезата на Радев, че на 1 ноември българите избират между мира и войната. Тя повтори обвиненията за 10-годишното споразумение с Киев, подписано от служебния кабинет на Гюров, заедно с фалшивите внушения за изпращане на български войници в Украйна като част от мироопазващи сили в рамките на т.нар. Коалиция на желаещите. Защити и 13-годишния контракт с „Боташ“, сключен от правителство, назначено от Радев.

Така един документ за сътрудничество в областта на сигурността беше представен като опасност, докато договорът, който обвързва България с дългосрочни финансови задължения, получи политическа защита. 

Гюров обясни, че става въпрос за рамково споразумение и при изпълнение всяка клауза от него ще се одобрява от парламента.

По-същественото противоречие обаче беше другаде: Йотова настояваше за мир чрез преговори с Русия, но отхвърляше временното прекратяване на огъня, защото Москва нямало да се съгласи. Така волята на агресора се превърна в отправна точка на предложението за мир. 

Гюров оспори противопоставянето „мир или война“, назова Русия като агресор и настоя, че прекратяването на бойните действия без надеждни гаранции за сигурността не означава траен мир. Той защити необходимостта България да действа заедно със съюзниците си, вместо да превръща подкрепата за Украйна в заплаха за българските граждани.

Различията проличаха особено силно и в поведението им. Йотова беше самоуверена, на моменти назидателна, с категоричността на политик, свикнал да има последната дума. Гюров изглеждаше непринуден, но и непохватен и на моменти с накъсана мисъл, но не прие да бъде поставен в ролята на кандидат на войната. 

Никой от двамата не призна за преговори с партийни лидери. Йотова обаче използва темата, за да упрекне Гюров за „сглобката“ и да постави въпроса за евентуална подкрепа от ДПС и Пеевски. Тази опорна точка е в употреба и от премиера, и от политици и други говорители на ПБ. 

Гласове „на склад“

Предизборната реторика е нагнетявана и от примамката „как да приберем избирателите на отпадналите кандидати“. Костадинов–Волгин получиха близо 191 000 гласа, а Ивелин Михайлов – почти 58 000. Общият им резултат е почти шест пъти по-голям от разликата между Йотова и Гюров. Тези гласове не могат да се прехвърлят по партийна команда, но обясняват вниманието към националистическия и евроскептичен електорат, който се явява и резервоарът от гласове за Йотова.

Седмият президент и сделките за властта

Как Борисов и Пеевски губят влияние, Радев се стреми да го разшири, а балотажът ще покаже дали страната върви към ново противопоставяне, или към концентрация на властта. Коментар от Емилия Милчева.

Костадинов отхвърли подкрепа за Гюров, без да призове да се гласува за Йотова. Според него симпатизантите на „Възраждане“ ще избират между нея, негласуването и „Не подкрепям никого“. Любопитното е, че той оспори и противопоставянето между мир и война, като припомни, че правителството на Радев е продължило действието на споразумението с Украйна, подписано при Гюров. 

За част от избирателите на „Възраждане“ Йотова е твърде „европейска“. Някои от тях вероятно помнят как на 24 февруари, на четвъртата годишнина от руското нахлуване в Украйна, тя заяви: 

Още от първия момент нашата позиция беше категорично ясна – ние говорим за агресия и за агресор.

По-късно смени тази категоричност с избягването да назове Русия като агресор след атаките с дронове в Черно море.

Страхът от война – част от политическия арсенал в Европа, е и целенасочено използван инструмент в руските операции по дезинформация. Разследване на The Insider, публикувано на 21 октомври, разкрива документи от операцията „Допелгенгер“ (букв. „Двойник“), от които става ясно, че сред задачите на кремълската пропаганда е създаването на „ядрена психоза и внушения, че подкрепата за Украйна приближава Европа до война“. За различни европейски държави са разработвани послания като „чужда война“ и „Европа се нуждае от мир“. Това показва колко близо до вече готови пропагандни внушения може да се окаже предизборната реторика, която представя подкрепата за Украйна като заплаха за мира. Да си спомним и колко често Румен Радев отбелязваше ядрената мощ на Русия.

По-ясна позиция от Костадинов зае Ивелин Михайлов, който призова симпатизантите си да подкрепят Йотова заради предпочитанието си към по-балансирана външна политика и опасенията от възстановяване на „сглобката“. Той обаче уточни, че това е лична позиция, а не решение на цялата партия „Величие“.

На другия полюс подкрепа за Гюров заявиха бившият министър на отбраната Николай Ненчев и Румен Христов, заместник-председател на СДС и коалиционен партньор на ГЕРБ, макар и в лично качество. „Синя България“ призова за отпор срещу Йотова, без изрично да назове Гюров. По-неочаквана е позицията на лидера на МЕЧ Радостин Василев, който предложи на избирателите си да подкрепят Гюров или изобщо да не гласуват въпреки острото му противопоставяне срещу ПП–ДБ, които стоят зад кандидатурата. Общото между тези позиции е противопоставяне на управленския модел на Радев, а не непременно политическа близост с Гюров.

ГЕРБ обаче запазва мълчание за балотажа, въпреки че гласовете на избирателите ѝ могат да се окажат решаващи за изхода му. След първия тур социолози установиха, че от партията на Бойко Борисов двойно повече са подкрепилите Гюров, а не Йотова, но те са твърде малко на фона на негласния бойкот. ДПС спря своя електорат от участие в първия тур, а поведението на избирателите на втория ще покаже постигната ли е договорка между Пеевски и Радев. На този фон броени дни преди балотажа задържаните кметове на Пеевски – Радослав Ревански на община Белица и Димитър Гавазов на Сунгурларе, бяха докарани с белезници в Апелативния съд в Бургас. Разследват ги за обществена поръчка за 7 млн. евро за строителство на дом за хора с увреждания в Сунгурларе.

Оферта „Гаранция за зимата“

Обещанията за по-високи доходи идват преди балотажа, но бюджетът ще е след него. Радев обяви, че проектобюджетът за 2027 г. ще бъде представен следващата седмица, въпреки че срокът по закон е краят на октомври. Още на 15 октомври обаче Министерството на финансите е изпратило на Европейската комисия (ЕК) и Еврогрупата бюджетния план с прогнозен дефицит от 4,3% от БВП и увеличения на пенсиите и публичните възнаграждения.

На 28 октомври премиерът заговори за спорни въпроси с ЕК, които трябвало да бъдат изчистени, за да не пострадат доходите. Опозицията обвини управляващите, че задържат бюджета до приключването на изборите, за да скрият непопулярни мерки. Така гражданите получават обещания за по-високи доходи, но без да видят сметката за тях.

Показателно е заиграването с пенсиите – тема, която засяга над 2 млн. души, приблизително една трета от избирателите. Радев представя обещаното увеличение с около 8% като една от „червените линии пред Брюксел“. В действителност осъвременяването по швейцарското правило е законово предвидено, а окончателният процент за 2027 г. още не е определен.

Отива ли България там, откъдето Унгария се връща?

Унгария затваря цикъл, а България сякаш е на прага на нов. Между фигурата на „спасителя“, руското влияние и отслабващите институции стои въпросът „Накъде завиваме ние?“. Коментар на Светла Енчева.

За да е ясно кой е „добрият“ и кой – „лошият“, премиерът заяви, че кабинетът ще защити увеличението на пенсиите и майчинските „въпреки препоръките на ЕК“. Комисията обаче не препоръчва конкретно съкращения на пенсии, а ограничаване на дефицита, тъй като България е в процедура по свръхдефицит. Изборът откъде да се спести, е решение на правителството.

Другата гаранция дойде от енергетиката. Четири дни преди балотажа Радев обяви, че токът за домакинствата и парното няма да поскъпват до 1 юли 2027 г. 

Замразяването на цените не означава замразяване на разходите. Компенсациите ще се плащат от фонд „Сигурност на електроенергийната система“. Ако той изпадне в дефицит, както се е случвало и преди, недостигът отново ще се покрие от данъкоплатците. И това няма да е последната им платена сметка за популизма.

При определянето на цените на парното до юни 2027 г. КЕВР е заложила средна прогнозна цена на газа 37,90 евро за мегаватчас. През октомври регулираната цена вече достигна 44,09 евро, а за ноември „Булгаргаз“ поиска увеличение с 34%. Междувременно на европейската борса TTF газът доближи 100 евро за мегаватчас (към редакционното приключване на материала е и над 100 евро – б.р.). Макар борсовата и регулираната цена да не са пряко съпоставими, поскъпването поставя под въпрос разчетите на КЕВР. 

Някой чу ли Иван Костов?

Емилия Милчева поглежда към кандидата за президент на т.нар. демократична общност. От неговия успех би могла да зависи изцяло геополитическата ориентация на страната. Но докъде всъщност се простира демократичната общност и има ли политическа зрялост за преместването на някои червени линии?

На 28 октомври председателят на регулатора Пламен Младеновски обеща да не допусне пълното увеличение на газа и да запази цените на парното от 1 януари. Но газът формира над 70% от цената на отоплението, а експерти предупреждават за потенциално поскъпване на парното с 20–30%. Като възможност за ограничаване на увеличението се обсъжда използването на по-евтин газ от „Чирен“, макар да се чуват мнения, че запасите не са достатъчни, а част от тях са купувани на високи цени.

Трите фронта на властта се събират в едно обещание: властта ще ви предпази – от войната, от обедняването, от скъпото отопление. После гражданите ще платят цената без промоциите от предизборната кампания.

На 1 ноември ще се избира президент. Йотова обещава приемственост с Радев, а в кампанията все по-отчетливо възпроизвежда неговата реторика. Но след като той вече е в Министерския съвет, какъв е смисълът избирателите да получат още един Радев на „Дондуков“ 2?

Кафе, боб и предизборни прогнози

Post Syndicated from Александър Драганов original https://www.toest.bg/kafe-bob-i-predizborni-prognozi/

Кафе, боб и предизборни прогнози

За политолозите и социолозите се знае, че колкото и пъти да сбъркаме с прогнозите си, дойде ли време за избори, се пробваме отново и отново. В началото на 2026 г. смело предвидих как едва ли някога отново ще имаме победител с абсолютно мнозинство, само за да бъда опроверган от „Прогресивна България“ на Радев три месеца по-късно. Сега отново опитвам да прогнозирам изхода от президентския вот, макар оперативната обстановка (както казваше навремето мой колега политолог с познанства в МВР) да е динамична и пълна с черни лебеди – всъщност дронове, които от време на време потапят българските кораби.

Нашата власт в усърдието си да не обиди никого според мен е на път да реагира като пиратите от анимацията „Астерикс в Британия“, които накрая сами продъниха кораба си, само и само да не свършат тази работа галите. В нашия случай (с висока степен на вероятност, както биха казали управляващите) – руснаците.

Да се върнем обаче на изборите за президент. Макар някои от основните партии и коалиции (ГЕРБ–СДС и ДПС), както и други по-малки, но обичайни заподозрени (например „Синя България“) да не сметнаха за необходимо да участват в тях, кандидатите за държавен глава са рекорден брой – 28. Социологическите проучвания обаче отличават трима от тях с по-големи шансове, а подкрепата за още няколко е що-годе видима. 

С уговорката, че това не са прогнози кой ще победи, а „моментна снимка“ на обществените нагласи. 

Като фаворит в битката влиза Илияна Йотова, която изпълнява длъжността президент след оставката на Радев, с кандидат-вицепрезидент Кирил Вълчев, а като основен съперник се очертава двойката на Андрей Гюров и Георги Кандев. И двете кандидатури са издигнати от инициативни комитети, макар зад тях да застават партии. Както каза Йотова, тя разчита на най-старата (БСП) и най-младата партия („Прогресивна България“). Зад Гюров са наскоро разделилите се ПП и ДБ, които обаче са заедно в негова подкрепа. Според социологическите изследвания Гюров и Кандев не само привличат симпатизантите, но и популярността им надхвърля общата подкрепа на двете политически сили за евентуален предсрочен парламентарен вот.

На трето място агенциите посочват тандема Костадин Костадинов и Петър Волгин от партия „Възраждане“, а зад тях са подобните им по убеждения двойки, водени от Радостин Василев („Меч“) и Ивелин Михайлов („Величие“). Демократичното пространство не изневерява на традицията да вади алтернативни на основните си кандидати в лицето на Иван Христанов и Николай Ненчев. В надпреварата участват и вечни претенденти като Волен Сидеров, проф. Александър Томов, Венци Чикагото, както и наистина екзотични кандидатури като Ваня Великова и Величка Георгиева – последното можем да го кажем като скоропоговорка. Тези Кубертенови участници в голямата си част нямат шанс не само за победа, а дори за балотаж, но стават за разпространение на руски опорни точки. Ако приемем мрачната хипотеза, че активността на много от тях зависи от един център, опитващ да доминира публичната среда, можем да окачествим стратегията на този център с английската поговорка, че мяташ всичко по стената с надеждата нещо да залепне.

Йотова – когато милостта се окаже недостатък

Илияна Йотова влезе в кампанията с институционална тежест и внушителен инициативен комитет, в който се включиха както личности със значителен авторитет – като проф. Христо Пимпирев и Симеон Идакиев, така и призраци от миналото, като Красимир Каракачанов от ВМРО и Красимир Премянов от Съюза на тракийските дружества, който по времето на Жан Виденов беше лидер на парламентарната група на БСП и минаваше за един от силните хора в партията. 

От самото начало обаче набраната инерция заскърца заради разкритията, че Йотова е помилвала наркотрафикант. По-късно се разбра, че това не е единичен случай. Тя прехвърли отговорността за решението си на медицинска комисия. Така, без да иска, сама се сведе до ролята на прословутата автоматична писалка, която президентът на САЩ Доналд Тръмп не спира да използва като подигравка срещу предшественика си Джо Байдън, както постъпи дори пред китайския си колега Си Дзинпин. 

Оставам с впечатлението, че умението да се справя в състезателната обстановка не е особено силна страна на Илияна Йотова

и тя до голяма степен очаква коронация на изборите. В този стил беше и интервюто ѝ пред Георги Любенов – в помещение, напомнящо тронна зала. Такава увереност придава тежест, но издава и известно високомерие.

Кирил Вълчев беше избран за кандидат-вицепрезидент, за да добави интелектуална тежест към кандидатурата на Йотова. Директор на БТА, възпитаник на НГДЕК, дългогодишен журналист, умеещ да говори красиво. На този фон изцепката му, че ще се бори с арабските цифри, е покъртителна. Може би на фона на общия патриотарски популизъм героичната кауза за борба в защита на кирилицата от несъществуващи врагове, подета от президентката, е хитър ход. Добавянето на цифрите към враговете обаче го превръща във фарс.

Според социолозите подкрепата на Илияна Йотова е над 40%, а според някои прогнози доближава 50%. На пръв поглед това звучи озадачаващо, тъй като „Прогресивна България“ позагуби част от подкрепата си, традиционните националисти върнаха някои от гласовете, дадени напролет за Радев, и въпреки това изглежда, че действащата президентка върви към сходен или по-висок резултат. Това може да се обясни с прогнозираната по-ниска избирателна активност. При такова развитие е възможно Илияна Йотова да има по-нисък резултат от партията на Радев като абсолютен брой гласове, но да има същия или дори по-висок дял от подадените бюлетини. 

Основен актив на настоящата президентка са умерените русофили,

които искат да следват максимата, приписвана на цар Борис III (без да има доказателства, че той я е изрекъл) – „Винаги с Германия – никога против Русия“. За тях политиката на „Прогресивна България“ и лично на президентката Йотова е реванш след последните години на подкрепа за Украйна, като в същото време те не желаят да се загърбят напълно ЕС и НАТО, както искат симпатизантите на „Възраждане“. Дали тази позиция е разумна, е спорно, но тя, изглежда, намира сериозна подкрепа сред гласоподавателите, така че носи дивиденти на двойката Йотова – Вълчев.

Основният негатив на Йотова е, че доколкото е свързвана с Радев, върху нея се прехвърлят известни имиджови щети от провала в борбата с поскъпването – основен бич за избирателите у нас и по света. Самият спад и отказът от гласуване, наблюдавани от социолозите, сочат, че се оформя недоволство, което при евентуален балотаж може да избие срещу Йотова.

Гюров – кандидатът, от когото ПП и ДБ имаха нужда

Не е тайна, че „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ разчитат на електорат, който трудно би ги напуснал заради популистка формация, но почти невъзможно е периферията им да се разшири. Яростната антикорупционна реторика и реторическото „влизане с бутонки“ на опонентите, характерно както за Асен Василев от ПП, така и за Ивайло Мирчев от „Да, България“, надъхва симпатизантите, но може да отблъсне колебаещите се.

От тази гледна точка изборът на Андрей Гюров се оказа великолепен.

Той защитава позициите на ПП и ДБ убедено, но разчита на спокойна, експертна реторика, говори, без да повишава гласа си, демонстрира двустранна комуникация, при която общува с избирателите, а не ги назидава отгоре. Последното е видно и от клиповете, които споделя. В тях се вижда, че Гюров успява да запази самообладание дори при агресивен противник от другата страна. Защитава ясни проевропейски и прозападни позиции, но като че ли опитва да убеди и колебаещите се в тях, а не разчита на назидателното „трябва да мислите така“. 

Като минус на Андрей Гюров може да се отчете, че експертният му маниер на говорене често не е особено увлекателен.

Понякога думите му не може да се обобщят накратко и така да достигнат и до хората с по-повърхностен интерес към политиката.

По-сериозен гаф беше прословутото интервю, в което Гюров се затрудни да посочи агресора във войната с Иран. Но това се случи относително рано в кампанията и остана на заден план на фона на положителното му като цяло излъчване. Компетентността на кандидата за вицепрезидент Георги Кандев беше подложена на съмнение, но номинирането му има потенциал да привлече избиратели на ГЕРБ, които предвид миналото на Бойко Борисов симпатизират на образа на строг полицай с чувство за хумор.

За момента данните показват, че Андрей Гюров има доста висок прогнозен резултат – между 20 и 30%. Ако се потвърди на изборите, това ще означава, че задачата да бъдат привлечени бивши „сини“ избиратели, отишли в ГЕРБ, е по-скоро изпълнена, при все многото знакови лица от партията, подкрепили Йотова. В случай че резултатът на кандидатите на ПП и ДБ прехвърли 30%, а Йотова и Вълчев паднат под 40%, това би направило балотажа по-трудно предвидим. Чисто инерционно настроенията ще се насочат към Гюров и Кандев и тогава може да сработят механизми, които излизат извън механичното пресмятане кой от другите към кого би се присъединил. Йотова ще трябва да разчита най-вече на избирателите на „Възраждане“, но при сходна ситуация на последните местни избори в София Костадин Костадинов отказа да подкрепи Ваня Григорова. 

Костадинов пред Волгин – его или стратегия?

„Възраждане“ преживя тежък удар на парламентарните избори, когато едва прескочи бариерата от 4%. Ходът с включването на Петър Волгин в президентската надпревара обаче е нож с две остриета. Ярък глас на соцносталгиците у нас, Волгин има потенциал да откъсне част от подкрепата за Йотова. Като кандидат за вицепрезидент обаче този му потенциал е ограничен. И тук идва въпросът дали Костадин Костадинов не направи грешка, като не пусна Волгин например с Нешка Робева, за да играе ако не за победа, то поне за балотаж. 

За Костадинов обаче оцеляването на партията му и лично на него като неин лидер може да е от по-голямо значение от доброто представяне конкретно на тези избори.

С личното си участие той се опитва да стабилизира доверието към „Възраждане“ и конкретно към себе си, да увеличи резултата спрямо парламентарния вот и да успокои симпатизантите си. Със сигурност много от избирателите на партията таят надеждата, че ще успеят да повторят постижението на Сидеров и „Атака“ отпреди двайсет години, макар социолозите да не дават сериозни индикации, че това е възможно. В миналото партия „Възраждане“ често е била подценявана, както често се случва с партии, вотът за които се смята за обществено непрестижен. Напоследък обаче симпатизантите ѝ са по-скоро горди с нея, така че този ефект е минимизиран. Ако има скрит популистки вот, той според мен ще се прелее другаде.

Имат ли скрит потенциал Ивелин и Радостин?

Най-трудно е да се предвиди резултатът на малки партии – понякога той носи изненади. В миналото и „Меч“, и „Величие“ са показвали, че могат да постигнат по-висок резултат от видимия за социолозите. Причините според мен са в достигането до нетрадиционни избиратели.

Радостин Василев има ясна и простичка стратегия. Яко хейт и много хумор, ако ми позволите разговорния език. Той се стреми да оплюе всичките си опоненти и да нарича с цветисти изрази управляващите. Силата му е, че може да изговори това, което би било недопустимо за Андрей Гюров например. Разчита и на подигравки, което се харесва на българите, видно от резултатите на „Има такъв народ“ в миналото, от чиито редици изгря и Василев. Възможно е да привлече гневни млади мъже с антикорупционната си реторика и да постигне по-висок резултат от предвиденото. Но е трудно да си го представим на балотаж.

Ивелин Михайлов има още по-странна стратегия. Неговата бизнес империя като че ли рухна, но той използва това, за да си създаде образа на мъченик. Голямата му слабост е, че не може да говори особено интересно и увлекателно. Това се компенсира с абсурдни клипчета, правени с изкуствен интелект и разпространявани в интернет от структури на „Величие“. В тях той се изявява като Нео от „Матрицата“, бори се с триглав змей, носещ лицата на политици от статуквото и т.н. Звучи смешно, но има потенциала да привлече електорат, който традиционно не е изкушен от политиката, но би могъл да бъде привлечен да се включи в изборите посредством похвати от комиксовата култура. Това прави прогнозния му резултат сходен с този на Радостин Василев – по-висок от първоначално очаквания, но недостатъчен за нещо значимо.

От останалите кандидати известен потенциал на теория има Иван Христанов, но ми се струва, че неговата реторика е популистка, а се цели в електората на демократите, които не харесват този похват. Николай Ненчев така и не набра инерция, която да му даде видимост. Волен Сидеров е в ролята на Уди от „Играта на играчките“ – захвърлен настрани, защото вече не е интересен заради по-новите модели на Баз светлинна година, каквито са Костадинов, Радостин Василев и Ивелин Михайлов. Не виждам перспективи и при червените кандидатури, например на проф. Александър Томов и Георги Димов, при положение че този вот ще се концентрира в Йотова.

Разбира се, всичко казано дотук е поне до известна степен гледане на кафе и гадаене на боб, макар и в рамките на политологичния анализ.

Клишето в случая е вярно – само хората могат да изберат какво искат за държавата си. Вариантите в крайна сметка са два. 

Първият, който може да се осъществи с избора на Илияна Йотова, е пълна концентрация на властта в кръга около „Прогресивна България“, която де факто зае мястото на залязлата БСП. Това ще постави България в ситуация, в която тя никога не е била в демократичната си история – в разгара на Виденовата зима Петър Стоянов беше избран за президент, а по време на тройната коалиция Станишев нямаше абсолютно мнозинство в парламента. Ако този вариант се осъществи, стабилността му много ще зависи от това дали от „Прогресивна България“ имат капацитета да управляват успешно – нещо, в което след първата си половин година във властта не успяват да убедят.

Вторият вариант е да имаш авариен бутон. Ако нещо се обърка, например ако неуспешната финансова политика доведе до нови масови протести, хората да имат съюзник в Президентството. Подусловието обаче е дали този съюзник да е популист – позицията, на която навремето Жорж Ганчев не успя да се изкачи, или системен демократичен играч, отказващ да зачеркне всичко постигнато през последните десетилетия, какъвто, изглежда, е Андрей Гюров.

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kakuv-natsionalen-horizont-chakame-ot-prezidenta/

Какъв национален хоризонт чакаме от президента?

Месец и половина преди осмите преки президентски избори българските граждани знаят имената на кандидатите. Но знаят ли какъв президент избират? „Обединител на нацията“, както твърди политическото клише? Церемониалмайстор на държавата? Или коректив на властта, от когото се очаква да вижда по-далеч от следващия бюджет и следващото правителство?

Когато през 1990 г. Националната кръгла маса обсъжда създаването на президентската институция в новата конституция, отрежда на държавния глава далеч по-съдържателна роля. Той трябва да бъде „арбитър и гарант“ за нормалното функциониране на държавата, националната сигурност, териториалната цялост и международните ѝ ангажименти, казва Георги Пирински (БКП). И още: да пази баланса на интересите и правовия ред в полза на всички граждани, а не на отделна част от тях.

Президент на всички българи. Парламентарно представен

България очаква своя спасител, епизод пореден – президентските избори са хубав повод. Емилия Милчева разнищва потенциалните стратегически ходове на партиите – дори на онези…

Тогавашният представител на СДС Крум Неврокопски добавя друго определение: президентът е „гарант и арбитър за националното съгласие“, но и „гарант за бъдещето“ – фигура, призвана да утвърждава посоката напред и да осигурява мирния преход към демокрация. Така е замислена институцията в началото – като гарант, че политическото противопоставяне няма да разруши държавата и нейното бъдеще.

В Конституцията обаче президентът не е наречен нито обединител, нито арбитър. Според чл. 92 той е държавен глава, който „олицетворява единството на нацията“. Глаголът олицетворява е важен: 

президентът не е натоварен да създава единство там, където има различни убеждения и политически конфликти, а да представлява нацията като цяло – включително и гражданите, които не са гласували за него.

Още през 1995 г. Конституционният съд пресича удобното тълкуване, че държавният глава трябва да стои безмълвен и равноотдалечен от всички. „Националното единство не означава политическо единомислие“, се казва в Решение №25. Президентът не е деполитизиран орган: той има право да заема позиции, да отправя политически послания и да издава актове със съществени политически последици. Неговата надпартийност не е безразличие, а задължение да преценява властта и политическите конфликти от гледна точка на Конституцията и интереса на цялата общност, а не на партията, която го е издигнала.

„Длъжностната характеристика“ на практика

Петимата президенти след началото на демократичните промени влизаха на „Дондуков“ 2 в различна България, а и с различна представа каква посока да отстоява държавата. Представите им се формираха от политическите сили, които ги излъчваха, но и от техните убеждения и зависимости. 

Първият пряко избран президент Желю Желев не произнася програмна реч при полагането на клетвата си през януари 1992 г. – само подписва клетвения лист. Неговата заявка обаче е зададена още от биографията и политическата му роля: демонтиране на тоталитарната държава, утвърждаване на парламентарната демокрация и връщане на България към Европа.

Желев: коректив и „Боянски ливади“

Философът и един от водачите на демократичната опозиция Желев показа как президентът може да бъде коректив на политическата сила, която го е издигнала. Но „Боянските ливади“ оставят открит въпроса къде свършва корективът и откъде започва намесата в управлението. На пресконференцията от 30 август 1992 г. той обвини кабинета на Филип Димитров, че е влязъл в конфликт с медиите, синдикатите, Църквата, Президентството и извънпарламентарните сили. Два месеца по-късно правителството на „сините“ изгуби поискания вот на доверие, след като ДПС и част от депутатите, избрани от СДС, отказаха подкрепа. 

Намесата на Желев задълбочи разцеплението и придаде институционална тежест на атаката срещу кабинета. Следващото правителство на проф. Любен Беров, подкрепено от БСП и ДПС, не донесе нито по-голяма прозрачност, нито по-убедителни реформи. Затова „Боянските ливади“ остават двусмислен епизод: доказателство за независимостта на президента от собствената му политическа среда, но и предупреждение, че корективът може да разклати властта, без това да е от полза за демократичния преход. 

Националният хоризонт при Желев беше по-ясен от вътрешнополитическите му маневри: демокрация, европейска принадлежност и излизане от съветската орбита. През февруари 1994 г. той подписа рамковия документ за включването на България в програмата на НАТО „Партньорство за мир“ – първата институционална крачка по пътя към членството в Алианса.

Стоянов: посоката е ЕС и НАТО

При юриста Петър Стоянов ролята на президента като коректив и носител на национален хоризонт се прояви още преди официално да встъпи в длъжност. Той положи клетва на 19 януари 1997 г. в държава с хиперинфлация, масови протести и рухнало доверие в управлението на БСП. В първата си реч поиска предсрочни избори, валутен борд и „нова воля за промяна“. Но най-важната му заявка беше посоката: България трябва да избере „европейския тип цивилизация“ и интеграцията в Европейския съюз и НАТО.

Две седмици по-късно Президентството се оказа в центъра на политическата криза. На 4 февруари 1997 г., след заседание на Консултативния съвет за национална сигурност и преговори между основните политически сили, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство. Последваха служебен кабинет и предсрочни избори. Стоянов не изведе сам България от кризата, но използва авторитета и инструментите на президентската институция, за да предотврати продължаването на управление, изгубило обществена легитимност.

Неговият хоризонт беше формулиран ясно: върховенство на закона, пазарна икономика и необратима принадлежност към ЕС и НАТО. Това беше и мярката, с която Стоянов оценяваше текущата политика. В момент на дълбоко разделение той не обедини всички около общо мнение. Помогна да се постигне съгласие накъде да върви държавата. 

И макар да беше избран с гласовете на избирателите, довели на власт и ОДС, и кабинета на Иван Костов, отново настъпи разрив между него и изпълнителната власт. 

На терена на постполитиката президентът е цар

Стига да поискат, политиците в България могат да продават лиценз за това как се линчува политиката, за да се замени с постполитика. На модерния Запад за тази цел бяха нужни десетилетия, но българите се справиха бързо и направиха една хубава работа, ама българска. Деидеологизация – няма ляво, няма дясно, и левите,

Първите признаци се появиха още през 1998 г., когато Стоянов започна да критикува кадрови решения и начина, по който СДС упражнява властта. До открит сблъсък се стигна през април 2000 г., след обвиненията на уволнения вътрешен министър Богомил Бонев за корупция във властта (Бонев беше отстранен поради съмнения за същото). Стоянов упрекна премиера, че не обяснява причините за смените в правителството от декември 1999 г. 

Последва разгром на сините на изборите през 2001 г., когато отношенията между премиер и президент фактически бяха прекъснати. Стоянов се кандидатира за втори мандат като независим, макар и подкрепен от ОДС, и загуби, а Костов подаде оставка като лидер на СДС. 

Първанов: прегръдка с капитала

Единственият политически лидер, избран за президент – председателят на БСП Георги Първанов, встъпи в длъжност през 2002 г. Закле се в името на „националното помирение и съгласие“. След ожесточеното противопоставяне на 90-те години той предложи друга представа за Президентството – посредник между политическите сили, и даже се самоопредели като „социален президент“.

По време на двата му мандата България постигна двете големи цели на Прехода – членството в НАТО през 2004 г. и в ЕС през 2007 г. Първанов не беше техният архитект, но Президентството му осигури приемственост във външнополитическата посока. 

Договореният между него и Путин „Голям шлем“ от руски енергийни проекти не се превърна в национален хоризонт, а в източник на зависимости, политически спорове и провал. По изчисления на „Капитал“ „България пропиля поне 2,3 млрд. лв. в трите лошо обмислени енергийни проекта [АЕЦ „Белене“, газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас–Александруполис“ – б.а.]“.

На 17 септември 2001 г. – по-малко от два месеца преди президентските избори – беше учреден бизнес клуб „Възраждане“. Сред основателите му бяха някои от най-могъщите фигури на Прехода: банкерът Емил Кюлев, президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов и Васил Божков. В следващите години първите двама бяха убити от неизвестни и до момента извършители. 

Кюлев, който оглави клуба, след победата на Първанов стана и негов икономически съветник. Така още в началото на мандата около „социалния президент“ се оформи кръг, в който политическото влияние и едрият капитал се срещаха без особена дистанция. По-късно от американска дипломатическа грама, разпространена от WikiLeaks, се разбра, че Кюлев е финансирал кампаниите на Симеон Сакскобургготски и Първанов.

Близостта не се изчерпваше с „Възраждане“. Сред официалните спонсори на кампанията на Първанов за втори мандат фигурираха и фирми на Людмил Стойков – бизнесмен, чието име се появи в разследването на ОЛАФ за злоупотреби със средства по САПАРД. 

Това показва парадокса на Първановото „помирение“: президентът, който обещаваше да представлява губещите от Прехода, отвори Президентството за хората, спечелили най-много от него. Така социалната реторика започна да служи като прикритие на близостта между властта и едрия капитал. 

Дали не виждаме същата хамелеонщина и при Румен Радев?

Днес Първанов е един от хората в инициативния комитет, издигнал настоящата президентка Илияна Йотова и генералния директор на БТА Кирил Вълчев за президент и вицепрезидент. 

Плевнелиев: с план за бъдещето

Предприемачът Росен Плевнелиев дойде през 2012 г. със заявката да бъде „прагматичният президент“. Неговият речник беше различен: модернизация, конкурентоспособност, образование, електронно управление, иновации, енергийна независимост. 

Той опита да превърне Президентството в място за изработване на дългосрочни приоритети чрез националната програма „България 2020“ и чрез обществените съвети към институцията. Във встъпителното си слово обеща Президентството да бъде отворено за гражданите, защото „президентът не е началник на гражданското общество“.

Политическите кризи след 2013 г. го превърнаха и в коректив. След избухването на протестите #ДАНСwithme, предизвикани от избора на Делян Пеевски за шеф на контраразузнаването, Плевнелиев застана срещу кабинета „Орешарски“. По време на мандата си той назначи две служебни правителства, защитаваше категорично европейската принадлежност на България и осъди руската анексия на Крим. 

Избран с подкрепата на ГЕРБ, Плевнелиев имаше хоризонт, но не и политическа тежест. В рамките на президентския си мандат изработваше стратегии и защитаваше позиции, които така и не станаха част от дневния ред на правителствата на Бойко Борисов. 

Радев: архитект на промяна

През 2017 г. бившият командир на Военновъздушните сили ген. Румен Радев влезе в Президентството като коректив. Във встъпителната си реч той посочи корупцията, неравенството, обезлюдяването като нерешените проблеми на Прехода. Радев декларира, че членството в ЕС и НАТО е стратегически избор, който не бива да бъде поставян под въпрос, но добави формулата, която предвещаваше бъдещата му политика: българската външна политика трябва „да се формулира у нас и да се отстоява навън, а не обратното“.

През първия мандат противопоставянето на Борисов постепенно се превърна в главната му политическа роля. Кулминацията настъпи с протестите от 2020 г. и „Мутри, вън!“. Президентът застана на страната на общественото недоволство, но не предложи ясна програма за времето след Борисов.

През 2022 г. заявката вече беше по-голяма. Радев сам формулира тази роля:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати.

Обяви още, че Президентството трябва едновременно да „катализира обществената трансформация“ и да бъде „стожер на стабилността“. Това вече беше заявка за архитект на следващия политически период. Продължителната парламентарна криза и поредицата от служебни кабинети му дадоха възможност да превърне Президентството в център на изпълнителна власт. 

Въпреки знаменитата му реплика в кампанията през 2021 г. в отговор на въпроса „Чий да е Крим?“ – „Руски, какъв да е!“, той получи подкрепата на „Продължаваме промяната“, а и на част от „Демократична България“ за втория мандат.

Успя ли Радев да превърне отрицанието на стария модел в национален хоризонт? Беше коректив – понякога необходим, друг път пристрастен и избирателен. Сега като премиер с парламентарно мнозинство е неубедителен в уверенията, че демонтира олигархията.

Пирамидата

Абсолютното мнозинство на „Прогресивна България“ пренарежда властовия модел и предлага централизиран контрол с бързи решения и по всяка вероятност слаб отпор. Кой с какви заявки влиза в 52-рия парламент? От Емилия Милчева.

Кандидатите – посока или позициониране

Какво се чува в заявките на сегашните кандидати? 

Заявката на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е за приемственост (на политиката на Радев). Президентството трябва да бъде „място за диалог, а не за партийни решения“, казва Йотова, а Вълчев обещава да работи за културата. Към това се прибавя и предложението на Йотова за „коалиция за мир“, която да настоява за преговори с Русия.

Имаме си президентка. И?

Имаме си президентска институция с жена начело, но то е по стечение на обстоятелствата, а не защото сме я избрали и сме решили, че тъкмо нея искаме тъкмо на това място. За жените в българската политика и защо президентКАТА не е пробив – от Светла Енчева.

Вълчев внася и културен национализъм: България, свързана от езика, историята и културата и чрез българите зад граница. Той познава общностите в чужбина – посетил е 191 от 193 държави в ООН. Към това се прибавят обещанието му да показва българския принос в Европа и намерението на двойката да „съживи културата“. 

Остава неясно как разбират мястото на България в самата Европа – като държава, която участва в общите решения, или като периферия, която се отдръпва зад думите за мир?

При Андрей Гюров и Георги Кандев има хоризонт – единна, достойна и модерна България, неразделна част от обединена Европа, която гради икономика на знанието и разчита на хората като свой най-голям капитал. Към това се прибавят европейската принадлежност, равенство пред закона за всички граждани и държава, която предпочита можещите пред лоялните на властта. 

Неясното засега остава как президентът с ограничените си правомощия ще превърне тази картина на желаната държава в последователен политически дневен ред. 

По-съдържателна е заявката на Гюров за президентство, което не чака „ножът да стигне до кокала“, а оказва натиск властта да показва компетентност и отчетност. Иронията е, че срещу авторитарния Радев Гюров влиза в ролята, в която самият Радев натрупа политически капитал – президент, който беше критик на изпълнителната власт.

След 44 дни българите ще избират дали Президентството да продължи политиката на Радев, да ѝ се противопостави, или да предложи друга посока. Президентът не е длъжен да обедини всички около себе си. Длъжен е да каже какво да е общото помежду ни. 

Три стъпки на Андрей Гюров

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tri-stupki-na-andrey-gyurov/

Три стъпки на Андрей Гюров

Какъв пост ще заеме Андрей Гюров при едно редовно правителство, след като приключи с дейността си като служебен премиер, е още рано да се каже. Сигурно е, че ще продължи, засега на преден план е усмивката му, след като президентката Илияна Йотова го номинира за служебен министър-председател.

Безспорно Гюров е доволен от новото стъпало в кариерата си, след като беше депутат, председател на парламентарната група на „Продължаваме промяната“, и подуправител на Българската народна банка за управление „Емисионно“. 

„Не съм член на „Продължаваме промяната“, заяви обаче Гюров, след като получи папката с мандата за съставяне на правителство. Тази седмица се чуха прогнози, че може да мине и към проекта на доскорошния президент Румен Радев. 

Ако г-н Гюров се справи с провеждането на изборите, мисля, че той може да бъде припознат от новата партия на Румен Радев, 

заяви по БНТ политологът Теодор Славев.

Обаятелен и владеещ чужди езици, той е много различен от председателя на Сметната палата Димитър Главчев, заявил готовност да потрети на „Дондуков“ 1. 

Нов и.ф. главен прокурор?

Сега Гюров с облекчение ще напусне БНБ, където изкара една година, а е в неплатен отпуск от година и седем месеца. Причината е правният казус, заплел се, след като закритата вече Антикорупционна комисия установи несъвместимост заради участието му като съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД и в управата на две сдружения с нестопанска цел. БНБ опита да го освободи, той обжалва, а Върховният административен съд спря делото и по искане на защитата на Гюров се обърна към Съда на ЕС за тълкуване по казуса, след което ВАС ще се произнесе. Развитието на тези събития няма да попречи на Андрей Гюров да изпълнява функциите на служебен премиер. При позитивен за него изход от съдебното дело ще получи и възнагражденията си от БНБ за периода на отстраняване.

Следващата седмица той ще представи състава на кабинета си и се заема с управлението, но най-напред с главния прокурор, МВР и вероятно със службите. Андрей Гюров вече отбеляза колко важна е ролята на бъдещите министри на вътрешните работи и на правосъдието. За първия смята да е човек от системата, а за правосъдния – че трябва да се заеме със смяната на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, чиято легитимност се оспорва не от вчера.

ПП–ДБ отдавна настояват правосъдният министър да предложи на прокурорската колегия на ВСС да назначи друг изпълняващ длъжността вместо Сарафов. Разбира се, кадровиците може и да не се вслушат, но кой знае… Това е в правомощията на министъра на правосъдието, но настоящият – Георги Георгиев, така и не постави за обсъждане подобна точка в дневния ред на ВСС. 

Но Сарафов би могъл да изненада и сам да се оттегли. Със сигурност си дава сметка, че времето му в това кресло е изтекло. Главните прокурори в България винаги са функция на политическите трусове – справка: предшественикът му Иван Гешев беше освободен в разгара на политическите договорки за т.нар. сглобка между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ (накрая и ДПС на Делян Пеевски). 

Амбицията на Румен Радев и на кръга около него е ясна – да имат тежката дума при избора на следващия обвинител №1. Неизвестното е с кой коалиционен партньор (или партньори) ще споделят новия състав на ВСС, който да направи възможен този избор. Преди обаче да се стигне дотам, има по-близка и не по-малко важна задача – провеждането на изборите.

МВР, службите, изборите

МВР отново ще се разпердушинва, за да се демонстрират контрол върху купения вот и мобилизация, която да респектира. Както преди всички нови избори ще се сменят шефове на областни дирекции.

Паралелно с това вниманието ще бъде насочено и към службите за сигурност. Там премиерът има по-голяма свобода на действие чрез Министерския съвет, особено по отношение на координацията и кадровите решения, когато законът го допуска. 

Какво може да направи Гюров по отношение на службата, около която най-много се шуми в последните дни – Държавна агенция „Национална сигурност“? 

Миналата есен мнозинството, което доминираше в 51-вия парламент – ГЕРБ, ДПС – Ново начало, БСП и „Има такъв народ“, отнеха на президента думата при назначаването на шефа на ДАНС. Неговият указ вече не е необходим, решава парламентът. 

В момента ДАНС е с и.ф. шеф Деньо Денев, свързван с Пеевски. Денев има двама заместници, креслото на третия е празно. Има спекулации, че парламентът може да го запълни, преди депутатите да излязат в предизборна кампания. Идеята е, че този трети заместник би могъл да стане и следващият и.ф. „титуляр“. По закон заместник-председателите на ДАНС се определят с решение на Министерския съвет за срок от 5 години по предложение на председателя на Агенцията.

Интересна подробност е, че макар кабинетът на Росен Желязков да внесе в парламента предложение Денев да бъде избран за титуляр на поста и даже беше изслушан, то така и не влезе в дневния ред. 

Правителството на Гюров няма да е първото, което ще прави промени в службите. През 2024 г. служебният кабинет на свързания с ГЕРБ Димитър Главчев освободи от ДАНС един от заместник-председателите – Петър Петров, бивш депутат от ПП.

Предишният шеф на ДАНС Пламен Тончев беше избор на президента, тъй като получи поста при един от служебните му кабинети. По предложение на служебното правителство на Стефан Янев през 2021 г. беше освободен Димитър Георгиев и назначен Тончев, ръководил дотогава регионалното звено на Агенцията във Враца.

Случаят „Петрохан“

В контекста на трагедията с шестте трупа от случая „Петрохан“ промените в службите изглеждат неизбежни. Откритите тела на мъртвите „рейнджъри“ и свързването им с близки до ПП–ДБ фигури взриви и обществото, и политиците, поляризирайки всички оценки. 

За Гюров това е двойно предизвикателство. От една страна, всяка смяна в ДАНС или в ръководството на МВР ще бъде тълкувана политически – като опит за овладяване на системата преди изборите. От друга страна, липсата на реакция би изглеждала като съгласие със статуквото. Балансът между демонстрация на контрол и избягване на политическа чистка ще бъде доста крехък.

Представянето на служебното правителство ще съвпадне с датата 19 февруари, когато американският президент Доналд Тръмп свиква първото заседание на Съвета за мир. България и Унгария са единствените страни членки на ЕС сред учредителите и засега липсва яснота ще има ли представител на България. Правителството на Желязков остави ратификацията на договора за следващия парламент.

Това, върху което се обединихме с Президентството, е, че в служебния кабинет не трябва да има хора на конци, сламени фигури, заплюти територии. Ще работим по най-важните задачи пред държавата, за да има едно плавно предаване на управлението към следващото мнозинство, да се справим с всички кризи, които биха се изправили пред нас, и да осигурим спокойствие.

Андрей Гюров

Осигуряването на спокойствие обаче изглежда трудно постижимо на фона на развихрилите се страсти покрай случая „Петрохан“. Истерията около трагедията достигна такива върхове, че общественото внимание е изцяло погълнато от обвинения, спекулации, лъжи и опити за окалване. На този фон прави впечатление мълчанието на двамата влиятелни политически играчи, срещу които бяха декемврийските протести – Бойко Борисов и Делян Пеевски. Мълчание продължително и многозначително, което често означава изчакване на удобния момент, а не липса на позиция.

В такава среда Андрей Гюров ще трябва да доказва, че служебният кабинет не е временен буфер, а гарант за стабилност. Скоро ще се разбере.