Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-vazhna-e-glavnata-bukva/

Главната буква откроява думата от останалите в текста. Но не само. Тя може да открои например значението на държавата в политически контекст, както видяхме съвсем скоро. С главните букви обаче трябва да внимаваме, защото те могат да изведат наяве не само прекомерни амбиции, но и нещо далеч по-тривиално – неумението на обикновените граждани да ги поставят на правилните места.

На английски ли пишем, или на български?

В основите на българския правопис е залегнало правилото, че съществителните собствени имена се означават с главна буква, а нарицателните – с малка. Още от първи клас започваме да правим това разграничение, макар че учителите, естествено, го обясняват по-елементарно.

С течение на времето и напредването в класовете разбираме, че има много и най-разнообразни собствени имена, а се включва и изучаването на чужди езици – в тях правилата са различни и нерядко с главна буква се пишат думи, които в българския трябва да пишем с малка (английски: August – август; немски: Wald – гора).

Как да се справим с това многообразие от правила? Като си даваме сметка за различните принципи и логика на правописа в отделните езици и като внимаваме най-вече в случаите, които предразполагат към грешки. Започваме с

названията на месеците, които в английския език са богове или императори, но в българския са простосмъртни.

Може би не сте се замисляли досега, но де факто е така: зад January стои двуликият Янус, зад March – войнственият Марс, зад June – Юнона, зад August – император Октавиан Август и т.н. Половината от названията на месеците – February, April, September, October, November, December – не представляват имена на богове, нито на императори и само February произхожда от собствено име. Необходимостта от системност обаче и тук си казва думата: няма как месеците да се пишат по различен начин, затова и „незаслужилите“ се окичват с главна буква.

В българския език връзката между януари и Янус, март и Марс съвсем се е загубила. Поради тази причина названията на месеците имат статус на съществителни нарицателни имена, които се пишат с малка буква.

Отново богове, но и небесни тела стоят зад английските названия на дните от седмицата

и отново има основания тези думи да са собствени имена. Sunday и Monday са дните на Слънцето и Луната, а повечето богове, прозиращи под другите названия, са от скандинавската митология – Тир, Один, Тор, Фриг, Сатурн.

За разлика от месеците, нашите думи за дните от седмицата са славянски по произход и в тяхното значение няма нищо божествено, нито пък небесно: вторник, четвъртък и петък са наречени така заради мястото им в поредицата, сряда е в средата на седмицата, в неделята не правим нищо, а понеделникът е просто денят след неделята¹. Само събота е с чужд произход².

След тази кратка етимологична разходка се връщаме рязко към нашето съвремие, в което битието ни зависи не от волята на боговете, а от работата или бездействието на институциите. Няма как, налага се да пишем техните имена, и то правилно, без да ги величаем излишно с главни букви. Имам предвид грешни варианти, като Европейска Комисия, Министерство на Външните Работи и Българско Национално Радио. На английски може и да е правилно (и всъщност е) European Commission, Ministry of Foreign Affairs и Bulgarian National Radio, но

българският правописен модел е различен и главната буква в тези случаи остава само една – началната: Европейска комисия, Министерство на външните работи, Българско национално радио.

Освен съществения „принос“ на английския език за посочените грешки трябва да посочим още един важен фактор. Срещала съм обяснения, че като се използват повече главни букви в названието, така се изтъква важността на означаемото. Факт е, че институциите изобщо имат голямо значение за функционирането на обществото, но това не бива да рефлектира в потъпкване на правописа. Началната главна буква е достатъчна да открои собственото име, а високото си място в обществото въпросните институции трябва сами да си извоюват.

За да не останете с погрешни впечатления от тази част на статията, ще направим три уточнения:

1. Коментираното разграничение между английския и българския правопис важи не само за названията на институциите, а изобщо за всички съставни (които се състоят от две или повече думи) собствени имена, които могат да означават най-разнообразни материални същности и нематериални понятия – географски и астрономически обекти, исторически и културни събития, празници и прочее. Ще се ограничим с три примера: Долни чифлик/Dolni Chiflik; Средиземно море/Mediterranean Sea; Ден на независимостта/Independence Day.

2. Само с начална главна буква на български се пишат също заглавия на книги, филми, театрални, оперни и балетни постановки и каквото се сетите още: „Полет над кукувиче гнездо“/One Flew Over the Cuckoo’s Nest; „Вълшебната флейта“/The Magic Flute.

Тук някъде трябва да отбележим и широко разпространената погрешна практика имената на групи и страници във Facebook да се пишат с главни букви. И докато в Интересни Факти за Всичко и Здраве Лечение Терапия Народна Медицина Аюрведа Лечебни Практики и Методи може да се намери логика – всички пълнозначни думи са с главна буква, то в други е трудно да се стигне до водещата мисъл в съзнанието на администраторите: Настройки на ума: Магнит за Пари – Как да развия съзнание за изобилие? (А как да развием съзнание за грамотност?); Купувам – Продавам Кво ли не !!! (Уви, правописни умения не могат нито да се купят, нито да се продадат.)

3. Ако съставното собствено име съдържа друго собствено име, тогава главната му буква се запазва: Горна Оряховица; Ихтиманска Средна гора; Древен Рим; Парламентарна асамблея на Съвета на Европа.

Изтъкни ме!

Сред правописните правила все пак има и такива, които регламентират употребата на главни букви по стилистични причини, тоест когато изразяваме по-особено отношение към дадена личност или по-общо понятие.

1. При учтивата форма. Мнозина от нас пишат главни букви по стилистични причини всеки ден, водейки служебна кореспонденция – а тя е немислима без учтивата форма, съответно без Вие (Вас, Ви) и Ваш. Интелигентните хора употребяват уместно учтивото Вие и обикновеното вие, но не е излишно да напомним, че те се използват в различни ситуации.

2. При названия на длъжности. Колкото и висока да е дадена длъжност, в обикновена употреба тя се пише с малка буква: Българският президент се срещна с хърватския министър-председател във Варшава. Само и единствено в официални писма, покани, заявления, жалби и прочее документи названията на длъжностите се пишат с главна буква, и то – забележете! – в две определени позиции:

а) при адресиране: До Президента на…; До Кмета на…; До Изпълнителния директор на…;

б) при обръщение: Уважаеми господин/г-н Президент…; Уважаема госпожо/г-жо Кмет…; Уважаема госпожо/г-жо Изпълнителен директор…

Ако по-долу в текста на документа се посочва някаква длъжност, тя се пише с малка буква.

3. При титулуване. Тези употреби са доста редки, особено в републиканска държава като нашата, но се случва например журналист да вземе интервю от чуждестранен посланик в България. Вероятно сте забелязали, че обръщението е Ваше Превъзходителство, и то е по протокол. Ако се говори в трето лице – съответно Негово Превъзходителство. Протоколни са също обръщенията към членовете на монархически фамилии (Ваше Величество, Ваше Височество) и към представителите на черното и бялото духовенство.

4. При важни понятия. Най-сетне правописът разхлабва примката си и великодушно ни казва, че може да напишем с главна буква думи, които според самите нас означават нещо голямо, открояващо се, позволява ни да вложим чувство и да заявим с патос:

Обичам те, Родино моя!
Освен че е голям професионалист, той е истински Човек!

Свободата тук, предупреждавам, е почти илюзорна. Няма как да изпъстрите целия си текст с Отечество, Любов, Вяра и т.н., защото би било прекалено и изтъквайки важността на много понятия или пък на едно, но двайсет пъти, в крайна сметка ги обезценявате. Освен това е приложимо само за съществителни имена, макар такова ограничение да липсва черно на бяло. Абсурдно би било според мен да напишете Родино Моя, обичам те! или Родино моя, Обичам те!

Равносметката от всичко казано дотук е, че правилата за употреба на главни букви в българския език са строги и трябва доста да внимаваме. Многократно по-голяма е вероятността да напишем погрешно главна буква вместо малка, отколкото обратното. Затова е добре да се замисляме, преди да натиснем клавиша Shift.

И още един извод, който е страничен, но съществен според мен: показателно за това колко силно е влиянието на английския език, е, че се налага да обясняваме правилата в нашия език в съпоставка с чуждите.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tuk-li-si-petre/

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.