Tag Archives: правопис

Близки и далечни, диви и глобални…

2026-03-10

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Близки и далечни, диви и глобални...

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

Година	Старо име	Ново име
1972	Цейлон	Шри Ланка
1973	Британски Хондурас	Белиз
1980	Южна Родезия	Зимбабве
1984	Горна Волта	Буркина Фасо
1989	Бирма	Мианмар
1997	Заир	Демократична република Конго
2013	Острови Зелени нос	Кабо Верде
2018	Свазиленд	Есватини

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Година	Старо име	Ново име
1990	Толбухин	Добрич
1991	Георги Трайков	Долни чифлик
1991	Мичурин	Царево
1991	Темелково	Батановци
1991	Хлебарово	Цар Калоян
1992	Станке Димитров	Дупница
1993	Михайловград	Монтана
1993	Грудово	Средец
1998	Пелово	Искър

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

¹ Българското название е буквален превод на английското Wild West, което съществува паралелно с Old West и American Frontier. Прилагателното див има преносна употреба и означава неусвоените, неприобщени, „неопитомени“ още територии на днешната западна част на САЩ. Овладяването им е пресъздадено в американските уестърни.

² Това име датира от 1927 г., а предишните са The United Kingdom of Great Britain and Ireland (1801–1922), Kingdom of Great Britain (1707–1800) и Kingdom of England (927–1707). Всички те отразяват промените в територията на държавата.

³ Много български села променят името си по същите причини.

⁴ Използвах и изкуствен интелект, разбира се, но той „се сети“ за по-малко градове и от мен: Монтана, Добрич и Дупница. Не очаквах толкова лош резултат.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

В тесния проход на кавичките

2026-02-10

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

В тесния проход на кавичките

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

¹ Авторите на някои учебници включват обяснения за тази част на изречението като допълнителна информация. Приложението се разглежда и като вид определение, но обикновено е съществително, а не прилагателно име и има доста особености.

² Филологическата логика е малко сложна и тук просто представям линията на разсъждения, без да я коментирам. Нека добавим съгласувано определение към словосъчетанията дядо Петър и читалище „Нов живот“. В първия случай – другият дядо Петър – определението се отнася и към дядо, и към Петър; бихме могли да кажем и другият дядо, и другият Петър. В старото читалище „Нов живот“ обаче старото се отнася само към читалище. Старото „Нов живот“ е безсмислица и това показва, че читалище е опорната дума, без която не може, следователно „Нов живот“ е приложение. Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. София: Изток-Запад, 1999, с. 522–523.

³ Вторична номинация при географски обекти се среща сравнително рядко, например връх Ботев, град Гоце Делчев, остров Света Анастасия.

⁴ Гара Подуяне е открита официално на 1 ноември 1918 г., а за автогара „Подуяне“ не успях да намеря данни. Като имаме предвид, че публични автобусни услуги в София се предлагат от 1935 г., а скоро след това започва Втората световна война, може да се предположи, че автогарата започва да функционира по времето на социализма.

⁵ Вторична номинация има не само когато едно собствено име се използва за назоваване на нов обект, но и когато първичното име е нарицателно: (някакъв) слънчев бряг – Слънчев бряг.

Българската пунктуация – патрулки, полиция, контраинтуиция

2025-11-11

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgarskata-punktuatsiya-patrulki-policiya-kontraintuitsiya/

Българската пунктуация – патрулки, полиция, контраинтуиция

Веднъж попитах мой близък как поставя запетаите. Неговият отговор беше следният:

Знам някои основни правила, а другите запетаи ги слагам по интуиция. После оглеждам текста и ако ми се стори, че в някой квадрант подозрително липсват запетаи, добавям още няколко.

За третия ръководен принцип не знаех дотогава, но за първите два – няколко правила и интуиция – съм сигурна, че са основни за голяма част от пишещите хора.

Какво можем да направим, за да придадем сила на правилата и да омаломощим интуицията при поставянето на запетаите и на другите препинателни знаци? По отношение на българската пунктуация изобщо не бива да ѝ се доверяваме, защото не едно и две правила са контраинтуитивни.

Структурата е в основата

За да проектира стабилна сграда, един строителен инженер трябва да познава добре нейната конструкция.

За да поставим непоклатимо запетаите в изречението, трябва да сме наясно с неговата структура.

Нашата пунктуация е от немски тип и се основава на синтактичното членение на изречението. Английската пунктуация например е от френски тип, който се основава на смисловото и фонетичното членение на изречението.¹ С две думи, когато пишете на български, забравете всичко, което знаете за запетаите в английския. И обратното.

Прокарването на синтактичния принцип в пунктуацията според мен най-добре личи в сложното изречение. И така,

основното правило гласи, че запетая се поставя на границата на простите изречения в сложното.

Накратко припомняме, че всяко просто изречение съдържа едно сказуемо (обикновено изразено с глагол). Тоест трябва да можем да групираме смислово думите около сказуемите, за да определяме границата между тези цялости в сложното изречение:

Станах рано, │ минах набързо през банята, │ направих закуска.

На границата много често стоят съюзи – добре познатите ни а, но, че, когато, който, защото и т.н. Точно те задействат червената лампичка в съзнанието ни и ние почти не се замисляме защо поставяме запетая пред тях. Ако един средностатистически човек трябва да посочи причината, той вероятно би казал „Пред който се пише запетая“, а не „Пред съюза който е нужна запетая, защото свързва две прости изречения в сложно“. В това няма нищо лошо, разбира се, защото в огромното си мнозинство хората не са филолози и не са длъжни да мислят езиковедски. (За съжаление обаче, дори и за да навигираш в правилата, е добре да имаш филологическа подготовка.)

Важно е да наблегнем – за да разберем философията на пунктуацията, – че запетаята се пише не заради съюза сам по себе си, а защото той се оказва на границата на простите изречения в сложното:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ ако ме подкрепите.

Пунктуацията в това изречение би трябвало да е безпроблемна, но не е така с фактически същото по смисъл

Ще се кандидатирам за общински съветник при положение че ме подкрепите.

Тук мнозина биха поставили запетая пред че – и ще сгрешат, защото при положение че е сложен съюз² и запетаята трябва да се измести малко по-напред, където минава границата между двете прости изречения:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ при положение че ме подкрепите.

Същият основен принцип важи и в един тип конструкции, при които запетаята често се пропуска – става дума за т.нар. затваряща запетая, например:

Проблемът, │който разтревожи цялата фирма, │ се разреши бързо.

Особеното тук е, че двете прости изречения не са последователно разположени, както в предишните примери, а едното е вмъкнато в другото. Образували са се две граници, затова поставяме две запетаи. Вмъкнатото изречение (нарича се подчинено) пояснява дума от разкъсаното (главно) и много често се въвежда с който, затова винаги внимавайте при този съюз и си мислете за евентуална затваряща запетая.

Сега ми хрумва (наистина сега, заклевам се!), че може да си представите запетаите като полицаи, които охраняват границите на простите изречения, за да не прескачате, когато и както ви скимне, от една територия в друга. Ако пък тази асоциация ви се стори обидно детинска, предложете я на някой близък ученик, който се бори с правилата в българския език.

Многобройни изключения

Не се плашете от многобройни, защото повечето изключения всъщност си ги знаем и не поставяме запетая на границата на простите изречения – например пред толкова често срещаните съюзи и, или, да, а също и пред въпросителните думи кой, защо, дали и прочее. Тук сме, така да се каже, в шенгенското пунктуационно пространство (ето, вдигнахме нивото на асоциациите) и няма гранична полиция.

Депутатите се забързаха │и гласуваха новия закон.
Питаш ме за потвърждение │или искаш честен отговор?
Работодателите отказаха │да участват в заседанието на Тристранния съвет.
Искаме обяснение │защо линия 3 на метрото не работи.

Не бързайте да си отдъхвате, защото това са примери за общите случаи, в които конструкциите са прости.

Никъде не е написано и в действителност не съществува правило, че пред и, или, да, защо и т.н. никога няма запетая.

Ако по силата на други правила тя се окаже пред посочените съюзи, трябва да я поставим. Нека да разширим например едно от горните изречения:

Депутатите се забързаха, │когато времето ги притисна, │и гласуваха новия закон.

Между двете прости изречения, свързани с и, сме вмъкнали друго, за да поясним първото. Запетаята пред когато е ясна и надали ще си я спестите, обаче другата, затварящата, понеже е пред и, може и да я пропуснете. Това ще бъде грешка. Не е фатална, но ако я направите на изпит за проверка на езиковата култура, ще ви отнемат точка. След като сме отворили едно просто изречение със запетая, трябва и да го затворим, щом основната мисъл продължава (Депутатите се забързаха, … , и гласуваха новия закон). Тоест тук основното правило, че запетая се поставя на границата на две прости изречения, важи с пълна сила и няма никакво значение, че се оказва точно пред и.

Предстои ни да обясним едни други изключения от „граничното“ правило, за чието осмисляне е нужна повече мисловна енергия. Започваме с по-лесните случаи, свързани с отрицателната частица не и с т.нар. уточняващи думи или изрази. Първият термин е ясен на всички, но вторият е измислен специално за целите на българската пунктуация, и по-точно за целите на едно правило в нея. Специалистите да ме поправят, ако греша. И така, уточняващи думи или изрази са само, единствено, точно, едва, чак, тъкмо, дори, даже, именно, много, малко, поне, твърде скоро и др. Когато такава дума стои пред съюз, свързващ две прости изречения, запетая не се поставя. Отново ще направим опит да влезем в хипотетичния общински съвет:

Ще се кандидатирам за общински съветник │ единствено ако ме подкрепите.

По същия начин и частицата не има силата да неутрализира запетаята:

Намерих ключовете │ не където първо ги потърсих, │а където най-малко очаквах.

Следващото изключение ще илюстрираме с едно изречение от тази статия, но леко ще го променим:

Грешката не е фатална, │но │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Съюзът но всъщност въвежда не второто, а третото просто изречение: но… ще ви отнемат точка. Тъкмо обаче сме го започнали, и веднага вмъкваме едно поясняващо просто изречение след съюза но – при какво условие ще отнемат точката. Ако се спазва основното правило, между но и ако трябва да има запетая, защото там минава вътрешна изреченска граница. Кодификаторът обаче казва: хайде, тук наистина ще бъде прекалено да спъваме четящия, затова правим изключение. И действително това решение е разумно.

Разумно ли е обаче да не се прави същото изключение, в случай че вместо неударения едносричен съюз но употребим ударен многосричен?

Грешката не е фатална, │обàче, │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Тук изключение няма и запетаята трябва да се постави. За мен това е ненужно усложняване и даже бих казала, издребняване. Защо трябва да имаме различен пунктуационен режим в тези абсолютно еднакви синтактични конструкции и поставянето на запетаята да зависи единствено от вида на първия съюз? Ако ще правим изключение за но ако, и ако, че ако, а ако, да го направим и за обаче ако, защото ако, който ако и т.н. Допълнителната запетая с нищо не помага за бързото и адекватно възприемане на съдържанието на изречението, напротив – спъва ненужно читателя.

И още нещо, което според мен е важно: точно такива никому ненужни подправила не ентусиазират хората да влагат време и сили в изучаването и спазването на правилата изобщо. Добре, отказвам се от деликатния изказ и формулирам призива си направо:

Колеги, прецизирайте пунктуационните правила и доколкото е възможно, ги окрупнете.

Защото хората вече масово поставят или си спестяват запетаи по английски образец и горедискутираната запетая между обаче и ако в момента е най-малкият ни пунктуационен проблем.

А за препинателните знаци ще продължим да пишем в рубриката „Порция език“, защото умението да се борави с тях е неделима част от езиковата култура на съвременния човек и не бива да се оставя на владеенето на няколко правила и голяма доза интуиция.

¹ Ницолова, Р. Съвременна българска пунктуация. София: Народна просвета, 1989, с. 5–6.

² В българския език има много сложни съюзи, пред които в общия случай се поставя запетая. Подобни по значение на при положение че са при условие че и в случай че. Някои от по-често употребяваните сложни съюзи са: въпреки че, макар че, макар да, тъй като, за да, без да, вместо да, преди да, дори да, освен ако.

Грешки (не)човешки

2025-07-04

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/grieshki-nie-chovieshki/

Грешки (не)човешки

Има ли грешка, има и прощка. Ако сте открили нещо нередно тук, значи и вие имате погледа на коректор. Във времената, когато все по-малко медии и дори издателства се доверяват на специалисти, които да следят за правописа, дали пък изкуственият интелект (ИИ) няма да се окаже полезен помощник? Време е за един показателен правописен експеримент.

„Как се пише?“ е въпрос, на който Павлина Върбанова помага на българите да си отговорят вече десетилетие и половина. В „Дигитални истории“ пък Георги Караманев търси различни гледни точки към напредъка на ИИ – след негов експеримент генерирани стихове попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса, а неотдавна провери колко биха изкарали най-модерните ИИ модели на матурата по български език и литература.

ИИ безспорно е голямата новина на днешния ден. И докато той е способен на все повече чудеса, ние продължаваме да търсим ежедневните приложения, в които технологията може да помогне, да облекчи… дори да ни замени.

Всички (надяваме се) вярваме, че по правописа, а не по дрехите днес посрещат онлайн. В технологичната епоха общуваме все по-често чрез писмени текстове и начинът, по който го правим, определено издава толкова много на събеседника. Може ли ИИ да ни помогне да пишем грамотно?

Павлина и Георги ще се опитат да проверят възможно най-безпристрастно чрез своя експеримент.

Човешко е да се греши…

Нали уж ИИ все повече заприличва на нас и нищо човешко не му е чуждо? Да видим как се справя в „стресова“ ситуация – с медиен текст, в който нарочно залагаме 30 грешки от всякакъв характер: правописни, граматични, пунктуационни, лексикални.

Министъра на околната среда и водите (МОСВ), Манол Генов, съобщи в интервю за „Би Ти Ви“, че инспекторите на ведомството проверяват 250 сигнали_ свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника. Повод за разговора е нашумялата миналата седмица проверка на Комисията за защита на конкуренцията за картелно споразумение при вдигане на цените с 800–1000 процента между фирмите, които събират такса, за да рециклират старите електроуреди и електроника.

Министър Генов заяви, че сигналите са от средата на миналата година, но регионалните инспекций разполагат с малко хора, затова проверката на „250 сигнали е изключително непосилен труд.“ Той настоя, обаче, че всички сигнали се проверяват.

Министърът каза, че някои фирми, например занимаващи се с интернет търговия_ не са обхванати с тези продуктови такси. „Много сме мислели какво можем да направим съвместно с Националната Агенция за Приходите. Имаме виждания, предстоят срещи с министерство на финансите по този въпрос, за да измислим подходящо законодателство,“ каза министъра на екологията.

Според Генов, продуктовите такси, които се събират в момента_ са символични. Като един от проблемите с еко таксите, той посочи остарялата наредба към закона за управление на отпадъците, определяща размера на продуктовите такси в България. Същевременно Генов е на мнение, че операторите са решили да вдигнат цените благодарение на повишаването на проверките през последните месеци от страна на еко министерството. Той посочи, че операторите на продуктовите такси са създадени, така че да не могат да формират печалба, а „всички пари да бъдат вложени в оползотворяването на тези отпадъци.“

После включваме най-модерните модели ИИ. Важен нюанс за технологичните любители: използваме моделите, които сме избрали, не през потребителски интерфейс и личен профил, а през програмен интерфейс, така че резултатите да не се влияят от предишните ни взаимодействия с моделите. За да е още по-пълноценен експериментът, на всеки модел подаваме по две задания (промптове). С първото просто молим текстът да бъде коригиран и да получим обяснение защо е направена дадена корекция. Второто задание е значително по-подробно и го създаваме след няколко „разговора“ с ИИ. Използваме техника, наречена meta-prompting – даваме съставени от нас указания на GPT-4o, който да ги развие и прецизира. В резултат се получава задание, което е по-дълго дори от самия текст. (Означаваме кратките задания с LP, а дългите – с SP.) В единия опит имаме просто „случаен изстрел“, в другия пробваме дали конкретни указания ще подобрят резултата. Дали наистина ще има разлика?

За участие в теста избираме два от моделите в платената версия на ChatGPT – GPT-4o и о3. Тук са Claude 4 Opus на Anthropic и флагманът на Google – Gemini 2.5 Pro. Всички те са платени, единствено последният има ограничен брой свободни заявки.

За пъстрота добавяме българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT. Важно е да отбележим, че използваме популярните големи езикови модели, никой от които не е обучен толкова добре на български език, нито пък е „специализиран“ в такава специфична роля като коректорската. Даваме на всички само по един шанс. Затова в таблицата с резултатите няма да видите GPT-4o (LP) – при тази заявка моделът просто върна малка част от текста.

Електронният коректор

Ето че пускаме заявките, след секунди получаваме отговорите, събираме резултатите… и се оказва, че трудностите тепърва започват. Как да преценим дали всички грешки са коригирани, ако например моделът е редактирал текста и е избегнал конкретната правописна неточност? Какво правим, ако добави, вместо да поправи грешки? Трябва ли да го стимулираме с допълнителни точки, ако е открил място в текста, което си струва да бъде „загладено“, дори да не става дума за явна грешка? Ще му прощаваме ли, ако просто промени вида на кавичките?

Опитваме се да бъдем максимално безпристрастни и така събираме резултатите в подробна таблица. Ето как се справиха моделите с конкретните задачи.

Грешки (не)човешки — Кликнете на на таблицата, за да я видите в пълен размер.

Грешки, които (почти) всички модели откриха

Едва ли ще бъде изненада, че формата инспекций не се изплъзна от ничий поглед – все пак очакваме ИИ да се справя минимум на ниво автоматична коригираща програма. И на двете места, където думата министър беше погрешно написана с кратък член, това беше поправено надлежно от всички, ако пренебрегнем, че Gemini (SP) реши изобщо да не членува думата в самото начало на текста: Министър на околната среда…¹ Приятно сме впечатлени, че ИИ се ориентира в синтактичната служба на думите, когато това е от значение за правописа, но и грешките са тривиални, затова би било пресилено да заключим, че владее добре правилата за поставяне на пълен и кратък член.

Всички модели отчетоха липсата на главна буква в министерство на финансите и само с едно изключение (Claude SP) поправиха Националната Агенция за Приходите на Националната агенция за приходите, тоест приложиха правилото за правописа на съставните собствени имена.

В областта на пунктуацията ИИ забеляза липсващата запетая в началото на обособената част свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника, която несъмнено много хора биха поставили дори и интуитивно, но далеч не толкова много биха се сетили за затварящата запетая в края на подчиненото изречение които се събират в момента².

Грешки, които никой модел не забеляза

Да, признаваме си, че бяхме взискателни и с някои грешки вдигнахме летвата високо. Но как иначе ще разберем колко може ИИ? Уви, той изобщо не отчете неуместното съкращение МОСВ, което се употребява за Министерството на околната среда и водите, но не и за министъра.

Нито един модел не премахна кавичките при Би Ти Ви. За да сме пунктуални, уточняваме: липсва изрично правило, че при собствени имена, които се състоят от названия на букви, не се поставят кавички. Засега кодификаторът ни е дал само примери във връзка с друго правило.

Думата еко министерство следва да се пише слято и това е отчетено от повечето модели, но никой от тях не се е сетил да замени малката буква с главна. Освен професионалните коректори вероятно малко хора биха го направили. А е редно, защото, когато дадено съставно собствено име се съкращава или се перифразира, главната буква се запазва, например Министерство на външните работи – Външно министерство.

При 800-1000 процента половината модели са заменили малкото тире с дълго, но нито един не е оставил интервали, както е редно според официалните правописни правила: 800 – 1000 процента.

Какво още мина под радара?

Двете излишни запетаи, ограждащи името Манол Генов в началото на текста, бяха премахнати единствено от Gemini (LP) и o3 (LP). Пунктуацията при цитиране също затруднява ИИ, макар че точно тук правилото е формално: щом цитатът е вмъкнат в авторово изречение, кавичките се затварят пред точката. Около половината от моделите не са поправили грешката и в трите случая.

Слятото, полуслятото и разделното писане в българския език са предизвикателство и за хората, и за ИИ. Само Gemini (LP и SP) са се справили със сливането на еко таксите в екотаксите и на еко министерството в екоминистерството. Непоследователно действат Claude (SP), GPT-4o (SP), o3 (SP), o3 free (LP и SP), които са коригирали едната грешка и са подминали другата, при положение че те са еднотипни. Осмеляваме се да мислим, че в сравнение с ИИ по-вероятно е човешкият интелект или да коригира двете грешки, или да не ги регистрира.

Освен правописни, пунктуационни и граматични грешки, заложихме и две лексикални – неточно употребени думи. Едната (благодарение на) беше уловена от половината модели и вместо ние да обясняваме, даваме думата на Gemini (LP): „Предлогът „благодарение на“³ има положителна конотация и не е подходящ за описване на негативно събитие (вдигане на цени).“ Моделът дори ни предлага два варианта за заместване – и двата сполучливи: вследствие на и поради. Другите справили се със задачата заменят неподходящия предлог със заради и в резултат на.

Втората лексикална грешка е при употребата на повишаване в съчетание с проверки. Просто проверките не се повишават. Само два модела са забелязали това: o3 (LP) е заменил думата със засилването и това според нас е сполучливо, а BgGPT (SP) – с увеличаването, за което сме му присъдили половин, а не цяла точка⁴.

Потвърдено: ИИ халюцинира

Понякога ИИ си въобразява, както знаем. Оказва се, че може да си измисля и грешки, след което, естествено, се чувства задължен да ги коригира. Няколко модела (Gemini (LP и SP) GPT -4o (SP), o3 (LP и SP), GPT free (SP) са добавили запетая след например, която е излишна – в случая с тази дума се въвежда обособената част например занимаващи се с интернет търговия. Дори и въпросната дума да беше употребена като вметната част, тя е от онези, които не се ограждат със запетаи.

Необяснимо защо някои модели са премахнали отварящите и затварящите кавички при първия цитат в текста, но при другите два цитата са ги оставили. Възможно е цифрите в началото на цитата (250) да са объркали ИИ. Явно първият цитат го смущава, защото там наблюдаваме и други решения, заради които сме го санкционирали с отнети точки: скъсяване на цитата чрез преместване на отварящите или затварящите кавички; промяна на съгласуването, което води до граматическа грешка: проверката на „250 сигнали са изключително непосилен труд.

Обобщени впечатления

22,5 от максималните 30 точки получи победителят o3 (LP), а само на половин точка след него е Gemini (LP) Най-слабо представилите се модели като цяло са успели да покрият минимум 1/3 от грешките. Доста сериозна е разликата в представянето и заради различните задания – когато получат по-дълъг и прецизен промпт, моделите се представят значително по-успешно. С две изключения – GPT free и BgGPT – вероятно защото като по-малки модели по-трудно могат да навлизат в дълбок контекст.

Сигурни сме, че всеки може да направи своите изводи, да прецени доколко добре се справя ИИ с българския правопис, граматика и пунктуация и дали си струва да му се довери в тази роля. И ако нещо е сигурно, то е, че моделите са далеч от това да изпълняват ролята на опитен и добър коректор, толкова дефицитна, важна и често липсваща, уви, в българските медийни среди.

Ето накратко личните впечатления на всеки от нас.

Правописно и лично

Павлина Върбанова: Признавам, че преди да направим експеримента, бях по-скептично настроена за коректорския капацитет на ИИ. Приятно съм изненадана, че поправи доста неформални грешки (например запетаята при така че), тоест в някаква степен той е започнал да „разбира“ текстовете. И това – при положение че не е специално обучаван да действа като коректор.

На сегашния етап ИИ може да се ползва като помощник за поправяне на грешки в сравнително кратки текстове, но без да му се възлагат отговорни задачи, а по-скоро за да посочи проблемни места, които са се изплъзнали от вниманието на пишещия. Възможно е ИИ да ви подведе и да предложи грешна корекция; също така при еднотипни или дори при еднакви грешки да поправи едната и да пропусне другата. Затова бъдете бдителни! В анализа наблегнахме на слабите места, за да заострим вниманието ви, а не за да ви откажем изцяло от коректорските услуги на ИИ.

Георги Караманев: Смятам, че моделите се представиха доста силно и откриха грешки, които лично аз бих пропуснал. Вижда се още нещо важно – как точното, прецизно задание сериозно подобрява резултатите. Според мен това е и ясен знак, че може да ги използваме в ежедневието. Разбира се, с едно наум. Те със сигурност могат да направят по-грамотни текстовете на огромна част от пишещите в мрежата и дори в общественото пространство.

В работата си и аз ги използвам в тази роля. Сайтът ми „Дигитални истории“ е изцяло некомерсиален, затова не мога да си позволя редактор или коректор (нещо, което искрено ми липсва от времената на традиционните печатни медии) и ИИ помага с идеи за корекции на всеки текст. Всяка от тях обаче преценявам аз, разбира се, и такъв би бил съветът ми към читателите. Така е и с почти всяко от безбройните приложения на технологията. Нещо повече – всеки нов идва с нови възможности, както личи от нашия анализ (а и от „представянето“ на ИИ на матурата по български).

Експериментирайте, опитвайте. Доверявайте се, но… проверявайте. ИИ е тук, за да остане, и си струва да се възползваме от всяка следваща негова впечатляваща възможност.

¹ На друго място Gemini (SP) постави излишен определителен член: Министърът Генов заяви…

² Само Claude (SP) не отчете и двете грешки.

³ Наистина благодарение на е сложен предлог.

⁴ Увеличава се броят на проверките, а не самите проверки, затова този вариант не е съвсем точен.

Сто години самота в пленарна(та) зала

2025-02-05

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sto-godini-samota-v-plenarna-ta-zala/

Сто години самота в пленарна(та) зала

Интересен начин за въвличане в тематиката на едно езиковедско изследване е да се разсъждава върху откъс от романа на Маркес „Сто години самота“. Това е направил професор Стоян Буров в труда си „Познанието в езика на българите“¹.

В „магическата“ творба на колумбийския писател жителите на Макондо се заразяват от болестта чума безсънница, най-страшната последица от която е забравата: постепенно от паметта на човека се изличават детските спомени, названията и представата за нещата, а накрая той губи съзнание и за самия себе си. Аурелиано, един от героите в романа, противодейства на този пагубен ефект от болестта, като залепва на предметите етикет със съответното наименование. Баща му Хосе-Аркадио Буендия стига до извода, че това не е достатъчно – един ден може да се окаже, че да знаеш названието на даден предмет или живо същество е на практика безполезно, ако си забравил за какво служи самото то. И ето какво прави:

Тогава той беше още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: „Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да се смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе.“²

Този прост на пръв поглед пример ни показва какъв обем от информация, най-просто казано, може да се крие зад едно обикновено название на домашно животно – крава. Ако се замислим, представата, която извиква думата у едно дете, ще бъде различна от представата на възрастен човек, притежаващ далеч повече познания и житейски опит, а тя на свой ред ще се различава от представата на фермер, грижещ се за 500 крави. Вероятно за него с най-голяма сила ще важи следното наблюдение на Буров:

… Габриел Гарсия Маркес посочва най-важната когнитивна характеристика на по-голямата част от предметните имена: предназначението, функцията на обекта, назован с името.³

Зад названието стои не просто лексикалното значение в тълковния речник – „Голямо тревопасно женско рогато домашно животно, което дава мляко“, а много по-широка и многопластова концепция:

В посочения епизод от романа Маркес достига и до още едно лингвистично прозрение: че името на предмета съпровожда концепта за него като сбор от представи, знания, асоциации и преживявания, съществуващи в менталния свят на човека.⁴

Именно този поглед върху езиковите явления ни се изплъзва, когато лепваме етикета „неграмотност“ на всяко отклонение от нормата. Вместо да теглим категорични резолюции, по-добре е да поразсъждаваме върху причините за грешките, след което може и да се окаже, че сме били, меко казано, прекалено критични към „неграмотните“.

След предългия увод е крайно време да поставя и конкретния езиков проблем, който мнозина от вас отдавна са маркирали, слушайки или четейки новини за дебатите в нашия парламент:

Защо в изречения като Предстои гласуването на законопроекта в пленарна зала последното словосъчетание не се членува?

Първо е редно да обясним защо пленарна зала следва да се членува. Това е название на конкретно място, което е достатъчно известно, познато и на предаващия, и на възприемащия съобщението. Всички знаем, че пленарната зала се намира в сградата на Народното събрание, виждали сме я по телевизията или на видео в интернет и знаем как изглежда⁵. По една пленарна зала има и в двете сгради на Европарламента, но ситуацията по същество е аналогична. Налице са всички условия словосъчетанието да се членува и да кажем, че нещо е станало в пленарната зала.

Защо тогава много хора са склонни да пренебрегнат горните съображения, включително и депутати, които всяка седмица заседават в залата и за тях тя би трябвало да има дори по-конкретно и определено значение в сравнение с повечето от нас, които никога не сме стъпвали там – и съответно да членуват названието: в пленарната зала. Може да започнем точно от депутатите и от журналистите, отразяващи дейността на Народното събрание, и то не за да изтъкнем граматичното им невежество⁶, а за да се опитаме да разберем какво става в тяхното езиково съзнание.

Всъщност – нищо ново под слънцето. Ежедневно и ние употребяваме нечленувани нарицателни съществителни имена за конкретни общоизвестни обекти, без да нарушаваме езиковата норма. Може например да се похвалим, че сме изкачили връх Мусала, а не върха Мусала, да осведомим някого, че живеем в квартал „Княжево“, а не в квартала „Княжево“. Тук съществителните нарицателни връх и квартал са в комбинация със собствени имена, които индивидуализират названието на мястото и именно поради това

не е необходимо да употребяваме и определителен член, за да маркираме конкретността на обекта – тя вече е маркирана.

Може да прокараме паралел с нашата зала и да кажем, че тя, подобно на Мусала и Княжево, е единствена в България. (Вероятно има и други пленарни зали в страната, но те със сигурност не могат да се мерят по популярност с парламентарната, която кажи-речи всеки ден се споменава в медиите.) Това би могло да е една от причините словосъчетанието да не се членува.

По-важна обаче ми се струва друга причина и отново ще дам пример със съществително нарицателно, което поначало също означава конкретно място – училище. Всяко училище е познато на децата, родителите, а и на най-възрастните хора в града или квартала, следователно, когато говорят за него, трябва да членуват думата. Въпреки това има безброй примери, в които казваме в училище или на училище⁷ и това не е в нарушение на граматичните правила. Ще приведа едно обяснение от академичната граматика:

В изречението Отивам на училище обстоятелственото пояснение на училище не означава конкретно място, конкретен обект, към който е насочено движението, изразено с глагола, а означава по-скоро какво ще върши глаголното лице. Отивам на училище, т.е. отивам да върша определена дейност, да уча. Отивам на работа, т.е. отивам да работя.⁸

В съчетание с предлога в думата също се употребява нечленувано, например:

Днес в училище бе открита изложба от творбите на учениците от V – IX клас.
(Facebook страница на СУ „Хр. Смирненски“ – с. Оброчище)

Пристигна в училище точно след първия звънец.
(Братя Мормареви, „Васко да Гама от село Рупча“)

Горните два примера са особено показателни, защото в тях конкретното значение на училище (определено място, сграда) би трябвало да изпъква и съответно думата да се членува, но явно абстрактното, тоест дейността, която се извършва там, надделява в съзнанието на автора и съответно определителният член отпада.

Надявам се, че сега обяснението, което се готвя да дам за пленарна зала, ще срещне по-голямо разбиране. И така, когато някой каже, че бюджетът ще се гласува в пленарна зала или пък че е имало сблъсък в пленарна зала,

в неговото съзнание на преден план е не конкретното място в сградата на парламента, а работата, която се върши там:

водят се дебати по законопроекти, вземат се важни решения, упражнява се парламентарен контрол и т.н. Тази дейност, вероятно ще се съгласите, е далеч по-важна и за обществото в сравнение с предметната страна на понятието пленарна зала.

Да си припомним и какво казахме в началото на тази статия: най-съществената когнитивна характеристика на повечето предметни имена е предназначението на обекта, неговата функция, тоест какво прави самият той и най-вече как ни служи, с какво е полезен за хората, а в нашия случай – какво се прави в пленарната зала.

Напълно възможно ми се струва нечленуваните употреби на словосъчетанието да са тръгнали именно от депутати и журналисти, които са пряко или косвено въвлечени в дейността на Народното събрание и поради тази причина са осмислили понятието по нов начин. Както вече видяхме,

това не е нещо принципно ново в българския език и може да се посочат и други примери за нечленувани употреби.

Няма как да спестя факта, че картината е пъстра и липсва ясно установен модел:

При означаване на място съществуват редица случаи, когато именните групи с нулев член [тоест нечленуваните – б.а.] влизат в повече или по-малко устойчиви съчетания с глаголи, като съществуват и паралелни съчетания с други имена с определителен член, т.е. по-архаични и по-нови модели съществуват заедно. Напр. заминавам на село (най-често това е едно определено село освен за говорещия и за слушателя) – заминавам в града; отивам на лозе – отивам на нивата; връщам се от училище, от църква, от работа – връщам се от службата, от университета, от министерството и др.⁹

Като имаме предвид, че в пленарна зала се появи в последните години (или десетилетия?), става ясно, че невинаги нечленуваните именни групи са по-архаични (на лозе, от църква) от членуваните, които се смятат за по-нови (от университета, от министерството). Изкушавам се да спомена и многобройните отстъпления от правилото за членуване на съставните съществителни собствени имена (в Министерски съвет вместо книжовното в Министерския съвет), което така и не успява да се наложи в практиката, и това следва поне да подскаже, че заложеният в правилото модел е в разрез с модела в живия език. Изкушавам се също да си помечтая, че някой ден фактите ще бъдат отчетени и от специалистите, задаващи граматичния тон в книжовната ни реч.

Що се отнася до пленарна(та) зала, не изключвам възможността да се стигне до ситуацията, която днес наблюдаваме при училище(то), и нечленуваните употреби да станат легитимни. Но нека първо съхраним демокрацията, респективно възможността за парламентарна дейност в пленарна(та) зала.

¹ Буров, Стоян. Познанието в езика на българите. Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността. В. Търново: Фабер, 2024. Както е отбелязано в анотацията, в основата на книгата е изследването на „отношението между концептуалната и езиковата категоризация на предметите като когнитивен процес, отразен в граматичните класове и категории на съществителните имена в съвременния български език“.

² Преводът е на Румен Стоянов.

³ Буров, Ст. Цит. съч., с. 10.

⁴ Пак там, с. 13.

⁵ Всъщност в старата сграда на Народното събрание също има пленарна зала, но в даден момент функциониращата е само една.

⁶ Езиковата култура на мнозина депутати, за съжаление, е дори под критичния минимум за тази висока и отговорна длъжност, но това не е предмет на настоящата статия.

⁷ Благодаря на Екатерина Крумова, която преди години насочи вниманието ми към тези употреби.

⁸ Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 139.

⁹ Ницолова, Руселина. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 105.

Слонът в стаята на българския правопис

2024-06-27

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/

Слонът в стаята на българския правопис

От десетилетия е там, но ние продължаваме публично да мълчим за него, продължаваме да игнорираме вероятно най-големия проблем в съвременния български правопис. И не, според мен това не са правилата за поставяне на пълен и кратък член, а за слято, полуслято и разделно писане.

Да разчленим проблема

Наистина ли е толкова сложно и трудно да се справим с тези правила? Ще се опитам да обясня в какво се състои проблемът, а отговорът на въпроса, мисля, няма да затрудни никого.

1. Правилата за слято, полуслято и разделно писане са много на брой – между 110 и 120¹ .

За сравнение, следващият по обем раздел – за употреба на главни и малки букви – съдържа около 70 правила. Няма какво толкова да се коментира и анализира. И при най-добро желание редовият българин ще се обезсърчи само като се изправи пред такова количество разпоредби в един раздел.

2. Прилагането на правилата изисква време и способности за лингвистичен анализ.

Понеже летните жеги настъпиха със страшна сила още през юни, да се поразхладим с едно айскафе. Случаят е сравнително прост: имаме сложно съществително име, в което двете части са от чужд произход и първата пояснява втората. Тъй като айс не се употребява като самостоятелна дума в българския език, айскафе се пише слято. Ако си пием напитката в кафе-ресторанта обаче, ще трябва да прибегнем до полуслятото писане, защото тук смисловото отношение между двете части е равноправно: заведението е кафе(не) и ресторант.

В случай че бързаме, може да си вземем кофеиновата доза от уличен кафе автомат/кафеавтомат. При тази сложна дума първата част пояснява втората и смисловото отношение е както при айскафе, но понеже и двете части (кафе и автомат) се употребяват самостоятелно, сложната дума може да се пише и слято, и разделно. В практиката масово се предпочита разделното писане в този случай, който може да илюстрираме с примери като фитнес клуб, бизнес среща, рок група².

При прилагането на някои правила е нужен по-обстоен анализ. Как например следва да пишем компютърно-томографски и ядрено-магнитен? И за двете прилагателни кодификаторът още не се е произнесъл, затова ще се наложи да се заровим в словообразуването и във… физиката. За да напишем правилно първата дума, е нужно само: 1) да знаем, че ако едно сложно прилагателно е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име, то се пише слято; 2) да предположим, че има уред, наречен компютърен томограф; 3) да се уверим, че уредът съществува наистина. Е, вече уверено може да напишем компютърнотомографски.

Второто прилагателно обаче явно не може да се свърже с ядрен магнит или с някакво подобно словосъчетание. Затова зарязваме за неопределено време текста, по който работим, и започваме да проучваме физичното явление ядрено-магнитен резонанс, стоящо в основата на едноименното медицинско изследване. Разбираме, че става въпрос за атомни ядра на вещество, поставено в магнитно поле. След като ядро/ядрен не пояснява магнит/магнитен, нито пък обратното, е логично да приемем, че са в равноправни смислови отношения в прилагателното, и да напишем ядрено-магнитен. А колко ценно време загубихме?

3. Част от правилата за слято, полуслято и разделно писане не могат да се приложат обективно.

Най-ярка илюстрация е слятото/разделното писане на сложни прилагателни от типа световноизвестен/безследно изчезнал, които се срещат доста по-често, отколкото може да предположите. В първия пример съчетанието от наречие (световно) и прилагателно име (известен) образуват смислово единство, а във втория – не (тук втората част изчезнал е причастие, функциониращо като прилагателно име). В пощата на „Как се пише?“ вече са ми задавали десетки, ако не и стотици въпроси за правописа на такива прилагателни имена. И това е съвсем естествено, защото, когато слято написаната дума липсва в Официалния правописен речник (вече в БЕРОН), човек изпада в двоумение, а и в триумение как да я напише.

Лютеницата едросмляна ли е, или едро смляна? Обучението проектнобазирано ли е, или проектно базирано (досега съм получила 15 въпроса конкретно за това съчетание!)? Кучетата от породата „Басет“ средноголеми ли са, или средно големи? Едно е сигурно: полуслетият вариант се изключва и е добре това да се уточни, защото немалко питащи всъщност се колебаят между трите начина на писане.

Кой трябва да определи дали дадено съчетание от наречие и прилагателно име/причастие вече представлява смислово единство, тоест едно цялостно понятие, и съответно се е лексикализирало, станало е нова дума в езика? Нима тази задача се вменява на пишещия, който в общия случай не е филолог? Но дори и да е филолог, той не притежава компетентността на висококвалифицирания специалист лексикограф. Според мен конкретно тези правила са едно от най-големите недоразумения в българския правопис и издават определена кодификаторска немощ.

Да продължим със сложните наречия. Правилото в този вид, в който е формулирано, не е кой знае колко полезно:

Сложни наречия, образувани от предлог и наречие, се пишат слято.

За досега, отскоро, вдясно се съгласяваме, че се подчиняват на правилото, но как да се досетим, че до утре, от вчера, в повече са на друг правописен режим? Добре че подобни съчетания не са необозримо много и може да се запомнят от хората, които са паметливи и държат на правописа.

4. При правилата за слято, полуслято и разделно писане има непоследователност, противоречия, ненужни изключения.

Нали си спомняте, че съществителното име кафе автомат може да се пише и разделно, и слято (кафеавтомат), защото двете му части (от чужд произход) се употребяват самостоятелно? Би следвало това да важи например за кинопремиера и радиопрограма. Ами не, не важи, защото думи от този тип се пишат слято по традиция.

Понеже сме на вълна Европейско първенство по футбол, да отбележим и една актуална дума с традиционно слят правопис – голмайстор. Но пък голлиния не е в този списък и може да се пише и слято, и разделно. Изпуснахте ли вече логиката? Добре, ще ви върна в нейното лоно: голлинията е на същия режим като кафеавтомата. И тъкмо нещата да се прояснят и да си дойдат на мястото, макар и с цената на известно умствено напрежение, ще изтичаме до тъчлинията, която трябва да се пише само слято. Същото важи и за аутлинията. Не ме питайте защо. И тъч, и аут се употребяват като самостоятелни съществителни имена в българския език, следователно разделното писане трябва да е позволено.

Ако продължавате да четете, със сигурност сте хвърлени в тъч и ви предлагам там да си останете, за да понесете по-лесно още едно противоречие, което може и да сте установили, в случай че сте се замисляли по въпроса.

Няма логика – нито филологическа, нито обикновена човешка – вкъщи да се пише слято, а у дома – разделно.

И двете представляват съчетание на предлог и стара падежна форма на съществително име³. Когато се променя правописът на дадена дума, редно е да се държи сметка за цялата система. Щом си казал А (вече ще пишем вкъщи), трябва да кажеш и Б (вече ще пишем удома). Иначе дискредитираш въпросната система.

Какво да се прави?

Представих ви само част от проблемите, свързани със слятото, полуслятото и разделното писане, но и те са достатъчни, за извода, че в сегашния си вид правописните правила затрудняват значително не само средностатистическия българин, но и филолозите. Главната причина за тази зле функционираща система от правила според мен е в погрешната концепция, която е стъпила на смисловите отношения между частите, изграждащи сложните думи. Така смята и професор Боян Вълчев:

В частта за слятото, полуслятото и разделното писане […] последователно се говори за главна и подчинена основа, за равноправно и неравноправно отношение […]. Това означава, че когато човек пише, трябва да спре и да направи лингвистичен анализ на думата или думите и тогава да реши как да постъпи. Дори и аз в много от случаите не мога еднозначно да си обясня бързо коя е главната и коя – подчинената основа. Това е постановка, която по принцип е погрешна. Правописът трябва да има почти напълно автоматичен характер.

Ако наистина искаме правилата за слято, полуслято и разделно писане да са функционални, с козметични промени нищо няма да се постигне. Нужна е промяна на концепцията, която да се основава на структурата на думите, а не на смисловите отношения между частите им. Лошото е, че белята вече е направена – макар и лоши, правилата са познати и хората, които държат на правописа, са свикнали с тях. Затова кардинална промяна ще се посрещне, меко казано, с неодобрение. Зле е, но е познатото зле. Би ли имал смелост кодификаторът да предприеме такава промяна? Надявам се, че поне мисли върху нея.

¹ Поради начина, по който са формулирани, и поради включването на някои правила в различни подраздели е трудно броят им да се прецизира.

² Правилно е също да се пише фитнесклуб, бизнессреща, рокгрупа.

³ Дома е падежна, а не членувана форма на съществителното дом, както биха възразили някои, и доказателство е най-малкото това, че произнасяме [домà], а не [домъ̀].