Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgarskata-punktuatsiya-patrulki-policiya-kontraintuitsiya/

Веднъж попитах мой близък как поставя запетаите. Неговият отговор беше следният:

Знам някои основни правила, а другите запетаи ги слагам по интуиция. После оглеждам текста и ако ми се стори, че в някой квадрант подозрително липсват запетаи, добавям още няколко.

За третия ръководен принцип не знаех дотогава, но за първите два – няколко правила и интуиция – съм сигурна, че са основни за голяма част от пишещите хора.

Какво можем да направим, за да придадем сила на правилата и да омаломощим интуицията при поставянето на запетаите и на другите препинателни знаци? По отношение на българската пунктуация изобщо не бива да ѝ се доверяваме, защото не едно и две правила са контраинтуитивни.

Структурата е в основата

За да проектира стабилна сграда, един строителен инженер трябва да познава добре нейната конструкция.

За да поставим непоклатимо запетаите в изречението, трябва да сме наясно с неговата структура.

Нашата пунктуация е от немски тип и се основава на синтактичното членение на изречението. Английската пунктуация например е от френски тип, който се основава на смисловото и фонетичното членение на изречението.¹ С две думи, когато пишете на български, забравете всичко, което знаете за запетаите в английския. И обратното.

Прокарването на синтактичния принцип в пунктуацията според мен най-добре личи в сложното изречение. И така,

основното правило гласи, че запетая се поставя на границата на простите изречения в сложното.

Накратко припомняме, че всяко просто изречение съдържа едно сказуемо (обикновено изразено с глагол). Тоест трябва да можем да групираме смислово думите около сказуемите, за да определяме границата между тези цялости в сложното изречение:

Станах рано, │ минах набързо през банята, │ направих закуска.

На границата много често стоят съюзи – добре познатите ни а, но, че, когато, който, защото и т.н. Точно те задействат червената лампичка в съзнанието ни и ние почти не се замисляме защо поставяме запетая пред тях. Ако един средностатистически човек трябва да посочи причината, той вероятно би казал „Пред който се пише запетая“, а не „Пред съюза който е нужна запетая, защото свързва две прости изречения в сложно“. В това няма нищо лошо, разбира се, защото в огромното си мнозинство хората не са филолози и не са длъжни да мислят езиковедски. (За съжаление обаче, дори и за да навигираш в правилата, е добре да имаш филологическа подготовка.)

Важно е да наблегнем – за да разберем философията на пунктуацията, – че запетаята се пише не заради съюза сам по себе си, а защото той се оказва на границата на простите изречения в сложното:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ ако ме подкрепите.

Пунктуацията в това изречение би трябвало да е безпроблемна, но не е така с фактически същото по смисъл

Ще се кандидатирам за общински съветник при положение че ме подкрепите.

Тук мнозина биха поставили запетая пред че – и ще сгрешат, защото при положение че е сложен съюз² и запетаята трябва да се измести малко по-напред, където минава границата между двете прости изречения:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ при положение че ме подкрепите.

Същият основен принцип важи и в един тип конструкции, при които запетаята често се пропуска – става дума за т.нар. затваряща запетая, например:

Проблемът, │който разтревожи цялата фирма, │ се разреши бързо.

Особеното тук е, че двете прости изречения не са последователно разположени, както в предишните примери, а едното е вмъкнато в другото. Образували са се две граници, затова поставяме две запетаи. Вмъкнатото изречение (нарича се подчинено) пояснява дума от разкъсаното (главно) и много често се въвежда с който, затова винаги внимавайте при този съюз и си мислете за евентуална затваряща запетая.

Сега ми хрумва (наистина сега, заклевам се!), че може да си представите запетаите като полицаи, които охраняват границите на простите изречения, за да не прескачате, когато и както ви скимне, от една територия в друга. Ако пък тази асоциация ви се стори обидно детинска, предложете я на някой близък ученик, който се бори с правилата в българския език.

Многобройни изключения

Не се плашете от многобройни, защото повечето изключения всъщност си ги знаем и не поставяме запетая на границата на простите изречения – например пред толкова често срещаните съюзи и, или, да, а също и пред въпросителните думи кой, защо, дали и прочее. Тук сме, така да се каже, в шенгенското пунктуационно пространство (ето, вдигнахме нивото на асоциациите) и няма гранична полиция.

Депутатите се забързаха │и гласуваха новия закон.
Питаш ме за потвърждение │или искаш честен отговор?
Работодателите отказаха │да участват в заседанието на Тристранния съвет.
Искаме обяснение │защо линия 3 на метрото не работи.

Не бързайте да си отдъхвате, защото това са примери за общите случаи, в които конструкциите са прости.

Никъде не е написано и в действителност не съществува правило, че пред и, или, да, защо и т.н. никога няма запетая.

Ако по силата на други правила тя се окаже пред посочените съюзи, трябва да я поставим. Нека да разширим например едно от горните изречения:

Депутатите се забързаха, │когато времето ги притисна, │и гласуваха новия закон.

Между двете прости изречения, свързани с и, сме вмъкнали друго, за да поясним първото. Запетаята пред когато е ясна и надали ще си я спестите, обаче другата, затварящата, понеже е пред и, може и да я пропуснете. Това ще бъде грешка. Не е фатална, но ако я направите на изпит за проверка на езиковата култура, ще ви отнемат точка. След като сме отворили едно просто изречение със запетая, трябва и да го затворим, щом основната мисъл продължава (Депутатите се забързаха, … , и гласуваха новия закон). Тоест тук основното правило, че запетая се поставя на границата на две прости изречения, важи с пълна сила и няма никакво значение, че се оказва точно пред и.

Предстои ни да обясним едни други изключения от „граничното“ правило, за чието осмисляне е нужна повече мисловна енергия. Започваме с по-лесните случаи, свързани с отрицателната частица не и с т.нар. уточняващи думи или изрази. Първият термин е ясен на всички, но вторият е измислен специално за целите на българската пунктуация, и по-точно за целите на едно правило в нея. Специалистите да ме поправят, ако греша. И така, уточняващи думи или изрази са само, единствено, точно, едва, чак, тъкмо, дори, даже, именно, много, малко, поне, твърде скоро и др. Когато такава дума стои пред съюз, свързващ две прости изречения, запетая не се поставя. Отново ще направим опит да влезем в хипотетичния общински съвет:

Ще се кандидатирам за общински съветник │ единствено ако ме подкрепите.

По същия начин и частицата не има силата да неутрализира запетаята:

Намерих ключовете │ не където първо ги потърсих, │а където най-малко очаквах.

Следващото изключение ще илюстрираме с едно изречение от тази статия, но леко ще го променим:

Грешката не е фатална, │но │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Съюзът но всъщност въвежда не второто, а третото просто изречение: но… ще ви отнемат точка. Тъкмо обаче сме го започнали, и веднага вмъкваме едно поясняващо просто изречение след съюза но – при какво условие ще отнемат точката. Ако се спазва основното правило, между но и ако трябва да има запетая, защото там минава вътрешна изреченска граница. Кодификаторът обаче казва: хайде, тук наистина ще бъде прекалено да спъваме четящия, затова правим изключение. И действително това решение е разумно.

Разумно ли е обаче да не се прави същото изключение, в случай че вместо неударения едносричен съюз но употребим ударен многосричен?

Грешката не е фатална, │обàче, │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Тук изключение няма и запетаята трябва да се постави. За мен това е ненужно усложняване и даже бих казала, издребняване. Защо трябва да имаме различен пунктуационен режим в тези абсолютно еднакви синтактични конструкции и поставянето на запетаята да зависи единствено от вида на първия съюз? Ако ще правим изключение за но ако, и ако, че ако, а ако, да го направим и за обаче ако, защото ако, който ако и т.н. Допълнителната запетая с нищо не помага за бързото и адекватно възприемане на съдържанието на изречението, напротив – спъва ненужно читателя.

И още нещо, което според мен е важно: точно такива никому ненужни подправила не ентусиазират хората да влагат време и сили в изучаването и спазването на правилата изобщо. Добре, отказвам се от деликатния изказ и формулирам призива си направо:

Колеги, прецизирайте пунктуационните правила и доколкото е възможно, ги окрупнете.

Защото хората вече масово поставят или си спестяват запетаи по английски образец и горедискутираната запетая между обаче и ако в момента е най-малкият ни пунктуационен проблем.

А за препинателните знаци ще продължим да пишем в рубриката „Порция език“, защото умението да се борави с тях е неделима част от езиковата култура на съвременния човек и не бива да се оставя на владеенето на няколко правила и голяма доза интуиция.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sto-godini-samota-v-plenarna-ta-zala/

Интересен начин за въвличане в тематиката на едно езиковедско изследване е да се разсъждава върху откъс от романа на Маркес „Сто години самота“. Това е направил професор Стоян Буров в труда си „Познанието в езика на българите“¹.

В „магическата“ творба на колумбийския писател жителите на Макондо се заразяват от болестта чума безсънница, най-страшната последица от която е забравата: постепенно от паметта на човека се изличават детските спомени, названията и представата за нещата, а накрая той губи съзнание и за самия себе си. Аурелиано, един от героите в романа, противодейства на този пагубен ефект от болестта, като залепва на предметите етикет със съответното наименование. Баща му Хосе-Аркадио Буендия стига до извода, че това не е достатъчно – един ден може да се окаже, че да знаеш названието на даден предмет или живо същество е на практика безполезно, ако си забравил за какво служи самото то. И ето какво прави:

Тогава той беше още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: „Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да се смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе.“²

Този прост на пръв поглед пример ни показва какъв обем от информация, най-просто казано, може да се крие зад едно обикновено название на домашно животно – крава. Ако се замислим, представата, която извиква думата у едно дете, ще бъде различна от представата на възрастен човек, притежаващ далеч повече познания и житейски опит, а тя на свой ред ще се различава от представата на фермер, грижещ се за 500 крави. Вероятно за него с най-голяма сила ще важи следното наблюдение на Буров:

… Габриел Гарсия Маркес посочва най-важната когнитивна характеристика на по-голямата част от предметните имена: предназначението, функцията на обекта, назован с името.³

Зад названието стои не просто лексикалното значение в тълковния речник – „Голямо тревопасно женско рогато домашно животно, което дава мляко“, а много по-широка и многопластова концепция:

В посочения епизод от романа Маркес достига и до още едно лингвистично прозрение: че името на предмета съпровожда концепта за него като сбор от представи, знания, асоциации и преживявания, съществуващи в менталния свят на човека.⁴

Именно този поглед върху езиковите явления ни се изплъзва, когато лепваме етикета „неграмотност“ на всяко отклонение от нормата. Вместо да теглим категорични резолюции, по-добре е да поразсъждаваме върху причините за грешките, след което може и да се окаже, че сме били, меко казано, прекалено критични към „неграмотните“.

След предългия увод е крайно време да поставя и конкретния езиков проблем, който мнозина от вас отдавна са маркирали, слушайки или четейки новини за дебатите в нашия парламент:

Защо в изречения като Предстои гласуването на законопроекта в пленарна зала последното словосъчетание не се членува?

Първо е редно да обясним защо пленарна зала следва да се членува. Това е название на конкретно място, което е достатъчно известно, познато и на предаващия, и на възприемащия съобщението. Всички знаем, че пленарната зала се намира в сградата на Народното събрание, виждали сме я по телевизията или на видео в интернет и знаем как изглежда⁵. По една пленарна зала има и в двете сгради на Европарламента, но ситуацията по същество е аналогична. Налице са всички условия словосъчетанието да се членува и да кажем, че нещо е станало в пленарната зала.

Защо тогава много хора са склонни да пренебрегнат горните съображения, включително и депутати, които всяка седмица заседават в залата и за тях тя би трябвало да има дори по-конкретно и определено значение в сравнение с повечето от нас, които никога не сме стъпвали там – и съответно да членуват названието: в пленарната зала. Може да започнем точно от депутатите и от журналистите, отразяващи дейността на Народното събрание, и то не за да изтъкнем граматичното им невежество⁶, а за да се опитаме да разберем какво става в тяхното езиково съзнание.

Всъщност – нищо ново под слънцето. Ежедневно и ние употребяваме нечленувани нарицателни съществителни имена за конкретни общоизвестни обекти, без да нарушаваме езиковата норма. Може например да се похвалим, че сме изкачили връх Мусала, а не върха Мусала, да осведомим някого, че живеем в квартал „Княжево“, а не в квартала „Княжево“. Тук съществителните нарицателни връх и квартал са в комбинация със собствени имена, които индивидуализират названието на мястото и именно поради това

не е необходимо да употребяваме и определителен член, за да маркираме конкретността на обекта – тя вече е маркирана.

Може да прокараме паралел с нашата зала и да кажем, че тя, подобно на Мусала и Княжево, е единствена в България. (Вероятно има и други пленарни зали в страната, но те със сигурност не могат да се мерят по популярност с парламентарната, която кажи-речи всеки ден се споменава в медиите.) Това би могло да е една от причините словосъчетанието да не се членува.

По-важна обаче ми се струва друга причина и отново ще дам пример със съществително нарицателно, което поначало също означава конкретно място – училище. Всяко училище е познато на децата, родителите, а и на най-възрастните хора в града или квартала, следователно, когато говорят за него, трябва да членуват думата. Въпреки това има безброй примери, в които казваме в училище или на училище⁷ и това не е в нарушение на граматичните правила. Ще приведа едно обяснение от академичната граматика:

В изречението Отивам на училище обстоятелственото пояснение на училище не означава конкретно място, конкретен обект, към който е насочено движението, изразено с глагола, а означава по-скоро какво ще върши глаголното лице. Отивам на училище, т.е. отивам да върша определена дейност, да уча. Отивам на работа, т.е. отивам да работя.⁸

В съчетание с предлога в думата също се употребява нечленувано, например:

Днес в училище бе открита изложба от творбите на учениците от V – IX клас.
(Facebook страница на СУ „Хр. Смирненски“ – с. Оброчище)

Пристигна в училище точно след първия звънец.
(Братя Мормареви, „Васко да Гама от село Рупча“)

Горните два примера са особено показателни, защото в тях конкретното значение на училище (определено място, сграда) би трябвало да изпъква и съответно думата да се членува, но явно абстрактното, тоест дейността, която се извършва там, надделява в съзнанието на автора и съответно определителният член отпада.

Надявам се, че сега обяснението, което се готвя да дам за пленарна зала, ще срещне по-голямо разбиране. И така, когато някой каже, че бюджетът ще се гласува в пленарна зала или пък че е имало сблъсък в пленарна зала,

в неговото съзнание на преден план е не конкретното място в сградата на парламента, а работата, която се върши там:

водят се дебати по законопроекти, вземат се важни решения, упражнява се парламентарен контрол и т.н. Тази дейност, вероятно ще се съгласите, е далеч по-важна и за обществото в сравнение с предметната страна на понятието пленарна зала.

Да си припомним и какво казахме в началото на тази статия: най-съществената когнитивна характеристика на повечето предметни имена е предназначението на обекта, неговата функция, тоест какво прави самият той и най-вече как ни служи, с какво е полезен за хората, а в нашия случай – какво се прави в пленарната зала.

Напълно възможно ми се струва нечленуваните употреби на словосъчетанието да са тръгнали именно от депутати и журналисти, които са пряко или косвено въвлечени в дейността на Народното събрание и поради тази причина са осмислили понятието по нов начин. Както вече видяхме,

това не е нещо принципно ново в българския език и може да се посочат и други примери за нечленувани употреби.

Няма как да спестя факта, че картината е пъстра и липсва ясно установен модел:

При означаване на място съществуват редица случаи, когато именните групи с нулев член [тоест нечленуваните – б.а.] влизат в повече или по-малко устойчиви съчетания с глаголи, като съществуват и паралелни съчетания с други имена с определителен член, т.е. по-архаични и по-нови модели съществуват заедно. Напр. заминавам на село (най-често това е едно определено село освен за говорещия и за слушателя) – заминавам в града; отивам на лозе – отивам на нивата; връщам се от училище, от църква, от работа – връщам се от службата, от университета, от министерството и др.⁹

Като имаме предвид, че в пленарна зала се появи в последните години (или десетилетия?), става ясно, че невинаги нечленуваните именни групи са по-архаични (на лозе, от църква) от членуваните, които се смятат за по-нови (от университета, от министерството). Изкушавам се да спомена и многобройните отстъпления от правилото за членуване на съставните съществителни собствени имена (в Министерски съвет вместо книжовното в Министерския съвет), което така и не успява да се наложи в практиката, и това следва поне да подскаже, че заложеният в правилото модел е в разрез с модела в живия език. Изкушавам се също да си помечтая, че някой ден фактите ще бъдат отчетени и от специалистите, задаващи граматичния тон в книжовната ни реч.

Що се отнася до пленарна(та) зала, не изключвам възможността да се стигне до ситуацията, която днес наблюдаваме при училище(то), и нечленуваните употреби да станат легитимни. Но нека първо съхраним демокрацията, респективно възможността за парламентарна дейност в пленарна(та) зала.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-na-bulgharskiya-pravopis/

От десетилетия е там, но ние продължаваме публично да мълчим за него, продължаваме да игнорираме вероятно най-големия проблем в съвременния български правопис. И не, според мен това не са правилата за поставяне на пълен и кратък член, а за слято, полуслято и разделно писане.

Да разчленим проблема

Наистина ли е толкова сложно и трудно да се справим с тези правила? Ще се опитам да обясня в какво се състои проблемът, а отговорът на въпроса, мисля, няма да затрудни никого.

1. Правилата за слято, полуслято и разделно писане са много на брой – между 110 и 120¹ .

За сравнение, следващият по обем раздел – за употреба на главни и малки букви – съдържа около 70 правила. Няма какво толкова да се коментира и анализира. И при най-добро желание редовият българин ще се обезсърчи само като се изправи пред такова количество разпоредби в един раздел.

2. Прилагането на правилата изисква време и способности за лингвистичен анализ.

Понеже летните жеги настъпиха със страшна сила още през юни, да се поразхладим с едно айскафе. Случаят е сравнително прост: имаме сложно съществително име, в което двете части са от чужд произход и първата пояснява втората. Тъй като айс не се употребява като самостоятелна дума в българския език, айскафе се пише слято. Ако си пием напитката в кафе-ресторанта обаче, ще трябва да прибегнем до полуслятото писане, защото тук смисловото отношение между двете части е равноправно: заведението е кафе(не) и ресторант.

В случай че бързаме, може да си вземем кофеиновата доза от уличен кафе автомат/кафеавтомат. При тази сложна дума първата част пояснява втората и смисловото отношение е както при айскафе, но понеже и двете части (кафе и автомат) се употребяват самостоятелно, сложната дума може да се пише и слято, и разделно. В практиката масово се предпочита разделното писане в този случай, който може да илюстрираме с примери като фитнес клуб, бизнес среща, рок група².

При прилагането на някои правила е нужен по-обстоен анализ. Как например следва да пишем компютърно-томографски и ядрено-магнитен? И за двете прилагателни кодификаторът още не се е произнесъл, затова ще се наложи да се заровим в словообразуването и във… физиката. За да напишем правилно първата дума, е нужно само: 1) да знаем, че ако едно сложно прилагателно е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име, то се пише слято; 2) да предположим, че има уред, наречен компютърен томограф; 3) да се уверим, че уредът съществува наистина. Е, вече уверено може да напишем компютърнотомографски.

Второто прилагателно обаче явно не може да се свърже с ядрен магнит или с някакво подобно словосъчетание. Затова зарязваме за неопределено време текста, по който работим, и започваме да проучваме физичното явление ядрено-магнитен резонанс, стоящо в основата на едноименното медицинско изследване. Разбираме, че става въпрос за атомни ядра на вещество, поставено в магнитно поле. След като ядро/ядрен не пояснява магнит/магнитен, нито пък обратното, е логично да приемем, че са в равноправни смислови отношения в прилагателното, и да напишем ядрено-магнитен. А колко ценно време загубихме?

3. Част от правилата за слято, полуслято и разделно писане не могат да се приложат обективно.

Най-ярка илюстрация е слятото/разделното писане на сложни прилагателни от типа световноизвестен/безследно изчезнал, които се срещат доста по-често, отколкото може да предположите. В първия пример съчетанието от наречие (световно) и прилагателно име (известен) образуват смислово единство, а във втория – не (тук втората част изчезнал е причастие, функциониращо като прилагателно име). В пощата на „Как се пише?“ вече са ми задавали десетки, ако не и стотици въпроси за правописа на такива прилагателни имена. И това е съвсем естествено, защото, когато слято написаната дума липсва в Официалния правописен речник (вече в БЕРОН), човек изпада в двоумение, а и в триумение как да я напише.

Лютеницата едросмляна ли е, или едро смляна? Обучението проектнобазирано ли е, или проектно базирано (досега съм получила 15 въпроса конкретно за това съчетание!)? Кучетата от породата „Басет“ средноголеми ли са, или средно големи? Едно е сигурно: полуслетият вариант се изключва и е добре това да се уточни, защото немалко питащи всъщност се колебаят между трите начина на писане.

Кой трябва да определи дали дадено съчетание от наречие и прилагателно име/причастие вече представлява смислово единство, тоест едно цялостно понятие, и съответно се е лексикализирало, станало е нова дума в езика? Нима тази задача се вменява на пишещия, който в общия случай не е филолог? Но дори и да е филолог, той не притежава компетентността на висококвалифицирания специалист лексикограф. Според мен конкретно тези правила са едно от най-големите недоразумения в българския правопис и издават определена кодификаторска немощ.

Да продължим със сложните наречия. Правилото в този вид, в който е формулирано, не е кой знае колко полезно:

Сложни наречия, образувани от предлог и наречие, се пишат слято.

За досега, отскоро, вдясно се съгласяваме, че се подчиняват на правилото, но как да се досетим, че до утре, от вчера, в повече са на друг правописен режим? Добре че подобни съчетания не са необозримо много и може да се запомнят от хората, които са паметливи и държат на правописа.

4. При правилата за слято, полуслято и разделно писане има непоследователност, противоречия, ненужни изключения.

Нали си спомняте, че съществителното име кафе автомат може да се пише и разделно, и слято (кафеавтомат), защото двете му части (от чужд произход) се употребяват самостоятелно? Би следвало това да важи например за кинопремиера и радиопрограма. Ами не, не важи, защото думи от този тип се пишат слято по традиция.

Понеже сме на вълна Европейско първенство по футбол, да отбележим и една актуална дума с традиционно слят правопис – голмайстор. Но пък голлиния не е в този списък и може да се пише и слято, и разделно. Изпуснахте ли вече логиката? Добре, ще ви върна в нейното лоно: голлинията е на същия режим като кафеавтомата. И тъкмо нещата да се прояснят и да си дойдат на мястото, макар и с цената на известно умствено напрежение, ще изтичаме до тъчлинията, която трябва да се пише само слято. Същото важи и за аутлинията. Не ме питайте защо. И тъч, и аут се употребяват като самостоятелни съществителни имена в българския език, следователно разделното писане трябва да е позволено.

Ако продължавате да четете, със сигурност сте хвърлени в тъч и ви предлагам там да си останете, за да понесете по-лесно още едно противоречие, което може и да сте установили, в случай че сте се замисляли по въпроса.

Няма логика – нито филологическа, нито обикновена човешка – вкъщи да се пише слято, а у дома – разделно.

И двете представляват съчетание на предлог и стара падежна форма на съществително име³. Когато се променя правописът на дадена дума, редно е да се държи сметка за цялата система. Щом си казал А (вече ще пишем вкъщи), трябва да кажеш и Б (вече ще пишем удома). Иначе дискредитираш въпросната система.

Какво да се прави?

Представих ви само част от проблемите, свързани със слятото, полуслятото и разделното писане, но и те са достатъчни, за извода, че в сегашния си вид правописните правила затрудняват значително не само средностатистическия българин, но и филолозите. Главната причина за тази зле функционираща система от правила според мен е в погрешната концепция, която е стъпила на смисловите отношения между частите, изграждащи сложните думи. Така смята и професор Боян Вълчев:

В частта за слятото, полуслятото и разделното писане […] последователно се говори за главна и подчинена основа, за равноправно и неравноправно отношение […]. Това означава, че когато човек пише, трябва да спре и да направи лингвистичен анализ на думата или думите и тогава да реши как да постъпи. Дори и аз в много от случаите не мога еднозначно да си обясня бързо коя е главната и коя – подчинената основа. Това е постановка, която по принцип е погрешна. Правописът трябва да има почти напълно автоматичен характер.

Ако наистина искаме правилата за слято, полуслято и разделно писане да са функционални, с козметични промени нищо няма да се постигне. Нужна е промяна на концепцията, която да се основава на структурата на думите, а не на смисловите отношения между частите им. Лошото е, че белята вече е направена – макар и лоши, правилата са познати и хората, които държат на правописа, са свикнали с тях. Затова кардинална промяна ще се посрещне, меко казано, с неодобрение. Зле е, но е познатото зле. Би ли имал смелост кодификаторът да предприеме такава промяна? Надявам се, че поне мисли върху нея.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.