Post Syndicated from Мария Енчева original https://www.toest.bg/neotkrehnatoto-kovchezhe-na-niderlandskata-literatura/

Всички сме големи експерти на тема Нидерландия, когато стане дума за Върджил и Рюте, с други думи – за футбол и политика. Измести ли се разговорът в посока литература, същата тази страна се превръща в бяло петно с размерите на Източна България.

Преводачите от нидерландски у нас се броят на пръстите на едната ръка,

което несъмнено е жалко за читателите, тъй като ги лишава от досег с безброй ценни текстове. От друга страна, този „недоимък“ превръща преводачите в търсачи на съкровища, в откриватели, овластява ги и ги натоварва с отговорността да подберат най-ценното, което да предложат на българските читатели.

Сред съкровищата, които се надявам един ден да имам честта и удоволствието да преведа на български, са три сравнително разнородни книги.

Първата от тях е

романът „Никога вече сън“ (Nooit meer slapen) на Вилем Фредерик Херманс (W. F. Hermans),

един от т.нар. голяма четворка на Нидерландия от XX в. „Никога вече сън“ (или „Отвъд съня“ според заглавието на едноименния филм, чийто превод е минал през английски) е писан през 1966 г., но спокойно може да е излязъл и изпод клавиатурата на наш съвременник.

В романа си Херманс, сам изкушен от геологията, пише за младия геолог Алфред Исендорф, който като всеки друг учен мечтае за слава и безсмъртие. Алфред поема на експедиция към Норвегия, където някой си професор Нумендал му е обещал да му предостави въздушни снимки. За съжаление, снимките потъват, така да се каже, вдън земя. Въпреки това Алфред се отправя към Нордкап с намерението да докаже, че определени езера в онази най-северна част на Норвегия са възникнали в резултат на удари от метеорити, а не при топенето на леда. Експедицията е тежка като раницата на гърба на Алфред. Той не може да спи от светлината и комарите. Постепенно става ясно, че намеренията на Исендорф са обречени на провал: множеството неуспехи, чувството за малоценност, което гризе младежа, неспособността му да общува с норвежките си колеги.

Една от темите в книгата е празнотата и безсмислието на човешкото съществуване – нещо, което скришом или явно вълнува и нас.

„Никога вече сън“ е фин класически роман, претърпял 39 издания само в Нидерландия, и едно от най-превежданите произведения на нидерландската проза.

Без съмнение е и книга, която никога няма да изневери на заглавието си и да „заспи“.

Далеч не само в името на равновесието и политкоректността, а и за да покажа как в тази страна на футболни таланти и шенгенски наредби литературата не се пише единствено от бели мъже от средната класа, избрах

съвременния психологически роман „Всичко отдавна отминало“ (Alles wat er was), създаден от младата хомосексуална авторка Хана Берфутс (Hanna Bervoets).

Книгата човърка мислите дълго след като се върне в библиотеката при „всичко отдавна прочетено“.

В романа телевизионен екип и група участници в предаване за наука се затварят в сградата на някогашно училище, за да заснемат интервю, когато навън проехтява мощна експлозия. Единственото, което се вижда през прозорците, е гъста мъгла. Никой от присъстващите няма представа какво се е случило. Малко след това по телевизията дават указания да се затворят всички възможни пролуки по врати и прозорци и в никакъв случай да не се излиза навън. Скоро героите започват да се нагаждат към новата ситуация с надеждата, че скоро ще се приберат при близките си.

Романът пресъздава в нехронологичен ред извадки от дневника на Мерел, една от жените в снимачния екип. И тъй като тя е единственият източник на информация, докрай не сме напълно сигурни доколко може да се вярва на разказа ѝ. Хладнокръвието, с което Мерел описва случващото се в училищната сграда през следващите дни и седмици, контрастира ярко с влошаващото се психическо състояние на присъстващите. Един по един героите напускат сцената, докато на 145-тия ден от апокалипсиса книгата не приключва с наистина неочакван финал.

Чрез „Всичко отдавна отминало“ по един деликатен начин, без обичайния морализаторски тон,

Хана Берфутс прави дисекция на днешния човек, зависим от телефона си и от интернет връзката, жаден за видимост и за слава.

Тази искреност на романа и появата му в „най-подходящия“ момент – с началото на пандемията от коронавирус и първия локдаун в Нидерландия – го изстреляха във висините и го превърнаха в една от най-четените книги в страната. И докато го четяха, всички се молеха собствената им изолация да не продължи 145 дни.

Друго име, което заслужава да бъде повтаряно с възхищение, е Ремко Камперт (Remco Campert).

Той почина през 2022 г. на 92-годишна възраст. Няколко месеца преди смъртта му „Тоест“ помести на стената си във Facebook откъс от стихотворението му „Съпротива“ , с което неговите издатели и издателите по цял свят изразиха съпричастност към случващото се в Украйна и осъдиха войната.

Самият Камперт е неразривно свързан със съпротивата, включително с тази срещу литературната традиция. Участник е в експерименталното движение „Файфтъхърс“ от края на 40-те години на миналия век, в което млади нидерландски поети се противопоставят на творческите възгледи на своите предшественици. Ала докато за останалите членове на движението нерядко може да се прочете, че успяват да сътворят единствено безподобни небивалици, Камперт изпъква с меланхоличния си и в същия момент ефирен стил. Смятат го за „най-достъпния от всички във „Файфтъхърс“. От този период е и стихотворението му „Поезия“:

… но думите, изречени веднъж,
написани,
са други; само премълчани,
неизговорени,
те могат да отправят
претенции за правота и щастие.

Наред с поезия Камперт пише и десетки романи и новели, които намират широка публика. И все пак със смъртта на последния от групата на „Файфтъхърс“ нидерландската литература губи най-вече любимия си поет, своя виртуоз на стиховете. Със „Съпротива“ Камперт оставя на читателите си завета, че поезията е нещо повече от просто думи, нахвърляни върху лист. Това той изразява още по-ясно чрез безсмъртното си стихотворение „Поезията е акт“.

Поезията е акт
на самодоказване. Ето, доказвам,
че съм жив, че не просто съм жив.
Поезията е бъдеще, размисли
за предстоящата седмица, за далечна страна,
за собствените ни старини.
Поезията е като дъх, тя
движи краката ми, понякога колебливо,
по земята, която ги чака.
Волтер бил болен от шарка, но
се избавил, като изпил
цял казан лимонада: ето това е поезия.
Или да вземем прибоя. Вълните
се размазват в скалите, но не се дават,
а се съвземат и това е поезия.
Всяка дума, която се пише,
е шамар по лицето на старостта.
Накрая, вярно, смъртта побеждава,
но смъртта е единствено тишината из залата
с прозвучаване на последната дума.
Смъртта е затрогваща.