Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/stegni-se-osobenosti-na-zhenskoto-psihichno-zdrave/

Пандемия. Война. Политическа криза. Институционална криза. Икономическа нестабилност. 

В последните години външните предизвикателства към спокойствието и устойчивостта ни нарастват и се натрупват към личните трудности и тревоги, които засягат всеки от нас в различна степен. 

Психичното здраве е дълбоко подценяван аспект на здравето ни. Можем ли да бъдем здрави, ако умът и душата ни страдат? Въпросът е риторичен и всички знаем отговора. 

Историческата стигма и съвременните предразсъдъци относно женското психично здраве водят до съзнателните ни (а и несъзнателни) убеждения, че за жените е по-присъщо „да не са добре“. Макар все по-често учените да споделят съмнението си, че всъщност става дума за стереотип, данните все още не са оборили стереотипа. Ползата от това е, че ни дава възможност да погледнем женското психично здраве по-детайлно и да търсим решения.

600 000 000 жени

В началото на септември Световната здравна организация (СЗО) публикува доклад с последни обобщени данни за състоянието на психичното здраве на хората навсякъде по света.

Повече от 1 милиард души живеят с психични разстройства. Около 600 млн. от тях са жени.

Разстройствата на настроението от типа на тревожност и депресия са широко разпространени във всички страни и общности, като засягат хора от всички възрасти и нива на доходи. 

За нетренираните ни балкански възприятия „разстройство на настроението“ звучи като състояние, което се лекува с чаша вино след работа или в краен случай с уикенд извън града без децата. В действителност, ако имаш депресия, това може да наруши нормалния ти живот колкото и ако ти ампутират крак. Тази група разстройства увеличава разходите за здраве на засегнатите хора и семейства, като същевременно причинява значителни икономически загуби в световен мащаб.

Новите данни са извлечени от два доклада – „Психичното здраве в света днес“ и „Атлас на психичното здраве 2024“. Първият показва, че макар различните психични разстройства да засягат в различна степен мъжете и жените, жените изглеждат по-силно засегнати като цяло. Тревожността и депресивните разстройства са най-често срещаните психични разстройства както сред мъжете, така и сред жените. 

В зависимост от начина, по който се проявяват, симптомите на психичните заболявания могат да се разделят на интернализирани или екстернализирани разстройства. Интернализираните се характеризират с мисли и емоции в самия човек, а екстернализацията означава предимно действия във външния свят. 

По данни на Европейския институт за равенство между половете жените в Европейския съюз имат трайно по-високи нива на интернализирани разстройства спрямо мъжете – например депресия, тревожност, фобии, суицидни мисли и опити за самоубийство и самонараняване. Мъжете, от друга страна, съобщават за два пъти по-високи нива на екстернализирани разстройства, като злоупотреба с алкохол, ADHD и поведенчески разстройства, както и разстройства, свързани с употребата на наркотици. 

Някои от тези констатации обаче в последното десетилетие са поставени под въпрос. Съвременни изследвания установяват, че разстройства, за които се е смятало, че се характеризират с екстернализирани прояви и са дълбоко присъщи на мъжете, всъщност изглеждат по много различен начин при жените и поради това са оставали неразпознати. Такива са например разстройството с дефицит на вниманието (ADHD) и разстройствата от аутистичния спектър (ASD).

Докато момчетата с ADHD обикновено проявяват по-видима хиперактивност и импулсивност, при момичетата по-чести са невниманието, разсеяността и тревожността. При аутизма пък момичетата често проявяват по-добри социални умения, развити чрез имитация и т.нар. masking – съзнателно или несъзнателно прикриване на трудностите чрез имитиране на поведение на връстници. В резултат диагнозата при тях се поставя значително по-късно или изобщо не се поставя, което повишава риска от съпътстващи състояния, като тревожност, депресия и хранителни разстройства.

В различните държави между 12 и 20% от жените някога в живота си са преживявали психично разстройство, като делът на засегнатите е по-висок в страните от Западна Европа в сравнение с Източна. 

Причините за тези разлики са комплексни. Все по-често обаче се споменава, че е възможно в някаква степен да се дължат на по-високата склонност на жените в западноевропейските държави да търсят помощ и подкрепа за психичното си здраве в сравнение с мъжете въобще и с жените в останалата част на Европа. Стигмата, културните особености и не на последно място достъпът до квалифицирана помощ вероятно влияят на оценката на дела на засегнатите.

Проучването на глобалната тежест на болестите от 2019 г. сочи, че депресивните разстройства засягат жените в ЕС 1,7 пъти по-често, отколкото мъжете, а тревожността – 2,1 пъти по-често. Най-голяма е разликата обаче при хранителните разстройства – засегнатите жени са три пъти повече. В абсолютен брой това са над 300 000 души. Според други изследвания жените съставляват близо 90% от всички засегнати от хранителни разстройства. 

Тревожна е статистиката за посттравматичното стресово разстройство (ПТСР). Изследване, публикувано през 2017 г. в European Journal of Psychotraumatology, показва, че жените изпитват ПТСР два до три пъти по-често от мъжете.

Жените, които в някакъв период от живота си до момента на изследването са имали епизод на ПТСР, са 10 до 12%, в сравнение с 5 до 6% при мъжете.

Тази разлика според проучването се дължи отчасти на факта, че жените и мъжете преживяват различни травми, и то в различни моменти от живота си. Жените например обикновено са изложени на повече междуличностни и силно въздействащи травми, като домашно или сексуално насилие, и то в по-ранна възраст от мъжете. Една на всеки три жени преживява сексуално насилие в живота си.

„Женските“ психични страдания и причините за тях

Психичното здраве има общи измерения за всички хора, но при жените се открояват и някои специфични уязвимости, които науката описва. Част от тях са пряко свързани с биологията – хормоналните цикли, бременността, раждането и менопаузата. Други са резултат от социалната роля на жените, възложена им от обществото и културните традиции. Част от нея са и грижата за другите, икономическата зависимост, насилието и дискриминацията. Тези два пласта – биологичен и социален – често се преплитат.

Сред психичните разстройства, които са характерни почти само за жени, е следродилната депресия – тя засяга 10–20% от майките през първата година след раждането. Състоянието е резултат от резките хормонални промени, но често за отключването ѝ съществено допринасят социалната изолация и липсата на нужната подкрепа.

Подобно на следродилната депресия, предменструалното дисфорично разстройство (premenstrual dysphoric disorder – PMDD) – тежка форма на предменструален синдром – се среща при около 3% от жените в репродуктивна възраст. При някои то е толкова силно, че води до депресивни епизоди и дори до суицидни мисли. Симптоми на по-леко предменструално обостряне имат до 50% от жените. 

Биологичните детерминанти обаче не изчерпват факторите, които стават причина за психични страдания при жените. Именно психосоциалните фактори обясняват значителна част от по-високата честота на депресия при жените. Изследвания показват, че жените по-често развиват ниско самочувствие и негативна представа за тялото си, особено в юношеска и ранна зряла възраст – период, когато обичайно се увеличава проявата на депресивни епизоди. 

Всички тези фактори показват как социалните роли, културните норми и ежедневният натиск върху жените се превръщат в невидим, но постоянен източник на уязвимост. В същото време обаче жените са по-склонни да създават общности и да се свързват помежду си, както и да търсят помощ – два фактора, които са благоприятни за психичното здраве и са по-рядко срещани при мъжете. 

Самоубийства

Самоубийството е една от най-тежките последици от влошеното психично здраве. Според анализ на СЗО само през 2021 г. приблизително 727 000 души сами са отнели живота си. Самоубийството е сред водещите причини за смърт сред младите хора (15–29 г.) във всички страни и във всеки социално-икономически контекст. 

Междуполовите разлики обаче са повече от забележими. Данните сочат, че макар в световен мащаб нивото на смъртност от самоубийства сред жените на възраст 15–29 години да е около два пъти по-ниско, отколкото при мъжете, все пак именно те са втората поред причина за смърт в тази възрастова група след състояния, свързани с усложнения при бременност и раждане. Разделението по ниво на доходите показва, че обичайно жените в държави с ниски доходи по-често посягат на живота си, отколкото жените в страни с високи доходи, докато при мъжете е точно обратното. Обяснението на този феномен е свързано както с психичноздравни, така и със социокултурни фактори. В България броят на жените, които сами отнемат живота си, сравнително устойчиво намалява през годините, като през 2023 г. самоубийствата на жени са били 108.

И какво от това?

Логичният въпрос, който можем да си зададем в отговор на всички тези данни, е: какво от това? Какво правят правителствата и обществата, за да подкрепят момичетата, жените, своите дъщери, съпруги и майки? Какво прави всяка една от нас, за да се предпази, и как (и дали) търсим помощ, когато проблемът възникне? 

Най-краткият отговор на въпроса „какво от това“, ако задаващият е жена в България, е „Е, нищо“.

По данни от 2022 г. 70% от хората с психични проблеми у нас не получават никаква грижа, а делът на тези, които имат достъп до продължителна подкрепа в общността (модерно позната като „терапия“), е още по-малък. Повечето психиатрични услуги извън 12-те държавни психиатрии се заплащат от джоба на нуждаещите се и са концентрирани в по-големите населени места. 

Това, което всеки от нас може да направи, е да отдели внимание на собственото си психично здраве и да бъде подкрепата, от която някой от близките му може да се нуждае. 

Когато близките забележат, че една жена се бори с продължителна тъга, тревожност, че се самоизолира, или видят притеснителни промени в личността ѝ, е важно да подхождат с търпение и емпатия, без да омаловажават преживяванията ѝ. Вместо назидания и характерния за нашата култура призив „стегни се“, по-полезно е насърчението да се ползва професионална помощ, да се предложи подкрепа във всекидневието или в дейности, които в момента представляват свръхтежест. Ако се появят признаци на риск от самоубийство, незабавно трябва да се потърси специалист, а жената в риск да не бъде оставяна сама. 

Вместо мъдро заключение ето няколко от най-популярните съвети за укрепване на собственото психично здраве: 

1. Движение като лекарство

Редовната физическа активност доказано намалява симптомите на депресия и тревожност. Дори 20 минути на ден могат да повишат нивата на „хормоните на щастието“.

2. Връзка с другите

Социалната подкрепа е защѝтен фактор. Разговор с приятелка или общност, в която се чувствате приети, може да има терапевтичен ефект.

3. Здравословен сън и рутина

Опитайте се да заспивате и да ставате по едно и също време. Липсата на сън повишава риска от депресия и тревожност, а регулярният ритъм укрепва психиката.

4. Ограничаване на екранното време

Макар влиянието на преживяванията ни в онлайн среда тепърва да се изследва, вече е установено, че интернет е най-лесното място, където да „се скрием“ от проблемите си, но същевременно и да станем жертва на самоизолация, на онлайн тормоз, на засилено излагане на съдържание, което подсилва мрачните ни мисли. Въведете дигитални паузи, за да се предпазите от негативното влияние.

5. Време за себе си без вина

Дори кратка пауза – чаша чай, медитация или просто тишина – е важна. Жените често се чувстват виновни, когато поставят себе си на първо място, но това е ключово за психичното здраве.

6. Потърсете (или си създайте) група за взаимопомощ

Подкрепата от други жени със сходни преживявания създава усещане за общност и разбиране. Това може да са жени, които като вас са се сблъскали със следродилна депресия или с хранителни разстройства, а може и да са просто най-близките ви приятелки.

7. Малки дози природа

Гледайте „зелено“ и „синьо“. Времето на открито има доказан ефект върху понижаването на стреса и подобряването на настроението.

8. Не пренебрегвайте медицинската помощ и професионалната психологическа подкрепа

Женските психични страдания често са свързани с хормонални промени и фактори на средата, които могат да бъдат променени. Не се срамувайте да потърсите помощ. 

---

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nepoznatiyat-dyavol-na-trevozhnostta-i-depresiyata/

Когато за пръв път се сблъсках с безсънието, реагирах като истински българин и не отидох на лекар, защото не смятах, че съм луд. Преди да ми се случи това нещо, което стана през не особено приятната за мен 2011 година, се отнасях доста скептично към депресията и не можех да разбера как това, че си тъжен, е болест. Подобно на мнозина смятах, че човек трябва да се стегне, да не мрънка и да търпи. 

Всичко това – при положение че имам фамилна предразположеност към тази болест. Както се казва, на чужд гръб и сто тояги са малко, а докато не ти дойде до главата, не знаеш за какво става дума. Можем да продължим с българските народни глупости, но истината е, че при среща с психичното заболяване първоначално сме като 

в небрано лозе

Затова и едно състояние, което може би има възможност да се овладее навреме, започва да се влошава, докато не стане хронично. Което не означава, че човек постоянно страда, но симптомите понякога се завръщат, както знаем от Стивън Кинг. Докато отида на доктор, изчерпах всички други възможности, включително да проверя дали не ми е направена магия. Поне не съм давал пари – разчитах на приятели, безплатно предлагащи ми експертността си в областта на окултното.

Междувременно взе да ми става ясно, че както казваше Дънкан Маклауд в увода на сериала „Шотландски боец“, не съм сам и има и други като мен. В новина, излязла по-рано тази година, вестник „24 часа“ ни ощастливи, че полудяваме и вече над един милион българи страдаме от тревожност. В статията с това гръмко заглавие има любопитна информация за зачестяването на психичните диагнози и обострянето на ситуацията предвид пандемията от коронавирус.  Истината е, че още преди забелязах колко се чака за психиатричен преглед, та не е като да няма интерес. Помня, че когато препоръчвах лекарката, оправила положението при мен, на други мои закъсали приятели, майка ми каза, че това не е ресторант, та да го споделям наляво и надясно. Аз обаче смятам, че отърваването ми от активните симптоми на генерализираната тревожност, каквато се оказа моята диагноза, ме оставя с известен дълг да говоря по въпроса. Вече съм изгубил броя на приятелите, търсещи ме за съвет, след като разберат, че съм преживял такова нещо, и не считам за позорно да споделям. 

Тези заболявания бележат ръст не само в България, но и по целия свят

Донякъде е заради стресовия живот, който водим, донякъде обаче е и защото вече започваме да говорим по-свободно за тези проблеми, без страх, че ще ни осъдят. Започва да се разбира, че да кажеш на някого с психично страдание „да се стегне“ е като да очакваш някой с навехнат крак смело да стъпи върху него.

В този текст ще обърна внимание на „по-леките“ състояния, които все още се приемат за „лигавщини“ – тревожност, депресия, безсъние, обсесивно-компулсивно разстройство, панически атаки. Те сериозно влошават качеството на живот и изискват, освен посещение при специалист, и по-спокойно говорене за тях. Най-малкото е добре страдащият да не получава подигравки. Искам да дам няколко практически съвета и добри примери какво да се прави при среща с тези болести. Със сигурност не е добра идея да се ходи на врачка, да се леят куршуми, да се викат духове и т.н. Молитвата, която духовниците препоръчват, може да помогне, но не и да замени квалифицираната помощ.

И така, първо. Ако се случи на вас

Най-важното, което трябва да се знае, е, че тревожността по принцип е нормална и дори полезна реакция, мобилизираща човека да се справи с трудна ситуация. Подобно е и с тъгата – при загуба на близък, раздяла с любим човек, разваляне на старо приятелство е напълно нормално да си потиснат. Проблем има, когато не можеш да изключиш от този режим, а тревожността и депресията са толкова силни, че пречат на ежедневните ти дейности. Безсънието например те оставя изтощен и отчаян, неспособен да се справиш със служебните ангажименти и да си пълноценен в общуването с близките. Паническата атака също е разтърсваща и преживелият я става боязлив и притеснен. Познавам човек, който ми призна, че навремето е смятал оплакванията ми от депресия за несериозни, но рязко променил мнението си за психическите заболявания, когато преживял паническа атака. „Помислих, че ще пукна“, сподели той с мен твърде живописно, макар и лаконично.

В такива моменти всякакви съвети трудно достигат до човека, но е важно да се знаят две основни неща. Въпреки клишето за лудите, няма нещо ненормално да имаш подобни оплаквания. Вижте заглавието на „24 часа“ – над милион сме! Ако се обединим в партия, може да победим и евентуалната бъдеща формация на Румен Радев. Шегата настрана, не бива да се притеснявате, че това, което става с вас, е срамно. Нито е безнадеждно, както и да изглежда в момента. Днес медицината е доста напреднала и ако хапчетата от романите на Агата Кристи действително са били изключително опасни и смъртоносни (в книгите ѝ героите взимат барбитурати, днес ползвани главно за анестезия и лечение на епилепсия), в наши дни медикаментите, ако изобщо се стигне до тях, са по-щадящи. Въпреки това човек не бива да се самолекува, а да намери специалист, на когото да се довери. Какъв да е той, според мен е индивидуално. Аз лично имам нужда от някой по-внимателен и прощаващ, при други хора по-добре действа някой по-строг. Добрият психолог или психиатър обаче е подготвен да прецени какъв подход е правилният за вас.

В обобщение, да имате такава болест нито е срамно, нито е необичайно. Тя може да се преодолее, но с подходящата помощ. Не е речено при първата безсънна нощ да хукнете по специалисти, но ако видите, че положението се влошава, не отлагайте.

Второ. Ако се случи на близък

Това е доста по-сложно, макар грижата за друг човек да е силно мотивираща. Най-важното е да успеете да видите, че нещо не е наред. Рискови групи са почти всички, но специално внимание заслужават младите хора, при които тези болести обикновено започват да се проявяват със симптоми, често обяснявани с пубертета: загуба на интерес към любими дейности, занемаряване на външния вид, влошаване на успеха в училище. Понякога зад тях се крие нещо по-лошо. За мен особено рискова група са мъжете, тъй като те не са свикнали да споделят за такива проблеми. При тях те могат да се проявят нетипично (с гняв), а също и да завършат трагично – макар да опитват по-рядко самоубийства, при мъжете обикновено тези опити са ефективни.

Най-важното е човек да бъде изслушан, без да бъде осъждан и укоряван. Да не се дават празни и банални съвети, като това да „мисли позитивно“, а по-скоро да се изрази разбиране („Това, което преживяваш, е наистина ужасно, съчувствам най-искрено“). Да не се внушава чувство за вина („Празник е, а ти разваляш настроението на всички“). Да бъде насочен към специализирана помощ с акцент, че така може да получи облекчение на страданията си.

Важно е, когато помагате на друг, да не пренебрегвате напълно себе си и своите нужди. Нито вие, нито обектът на грижите ви ще спечели, ако също се поболеете. Не се чувствайте гузни, ако си открадвате време да прекарате добре, на кафе с приятели или на кино. Това даже е задължително. Животът не е и не бива да бъде само страдание.

Трето. Какво да правим като общество

Това е въпросът за един милион лева (или половин милион евро, живот и здраве от догодина). Истината е, че човечеството като цяло сравнително отскоро започва да се запознава с природата на тези заболявания, да развива клонове от фармакологията, заделени за тях, да създава методи за подкрепа, разбиране и справяне с проблема. Най-важното е за тези състояния да не се мълчи, защото те засягат голям брой хора, които остават с впечатлението, че са черни овце и са оставени сами с мъката си, която никой не разбира. Затова е много важно, че известни хора като актьора Даниел Радклиф или пилота от Формула 1 Ландо Норис говорят по темата за психичното здраве открито, като признават уязвимостта си. Така те могат да помогнат на свои фенове също да бъдат по-честни. 

В България все още сме по-назад, но напоследък нещата се променят, за което свидетелства и появата на сериал като „Тревожност“ по-рано тази година. 

За повече чуваемост може да се предприемат няколко стъпки

Първо, от страна на медиите. Необходимо е да се отделя повече време за този проблем. Май е обявен за месец на хората с психически проблеми, но не получава и една десета от вниманието към юни, който е за правата на ЛГБТ хората. Това не е критика към вторите, още повече че те също са в рисковите групи на „празнуващите“ през май, а по-скоро че няма внимание към първите. Повече статии, повече добронамерени материали са необходими, по възможност без крещящи заглавия като онова, че полудяваме дружно.

Второ, от страна на образователната система. Тук е добре по някакъв начин децата да научат, че тези състояния съществуват, че могат да засегнат всеки, но също и че в повечето случаи могат да бъдат преодолени. Това не важи само за психическите болести – болките в кръста също са широко разпространени, но аз например го научих сравнително наскоро; преди това смятах, че в моето семейство пак сме си нещо кекави. Като цяло е добре младите хора да имат базова информация за предизвикателствата пред здравето си, в това число и психическото. Как това ще се съчетае с часовете по религия и добродетели, засега не е ясно.

Трето, от страна на работодателите. Повече разбиране за хора с такива оплаквания, повече яснота за бърнаута, който ги прави нетрудоспособни или опасни за себе си и околните. Докато следвах, научих, че по време на индустриализацията във Великобритания някакъв търговец осъществил голям пробив, когато разбрал, че работниците му – парадоксално – са по-продуктивни, когато имат повече свободно време. Стигнали ли сме нивото на този индустриалец?

Четвърто, от страна на масовата култура.

Психическите проблеми всъщност са сравнително популярен неин аспект, особено на запад. Прави се обаче честата грешка психичните заболявания да се представят като нещо чудовищно (лошия от „Тексаското клане“) или да се фетишизират като нещо привлекателно (Харли Куин и Жокера от „Отряд самоубийци“). Това не е изцяло лошо, тъй като все пак вкарва проблема в обращение, но не го представя правдиво и затруднява реалните страдащи, които едва ли са с изящно оформени тела – всъщност лекарствата за страданията им обикновено водят до качване на килограмите. 

Разбира се, има и страхотни примери за сериозни драматични филми, като „Красив ум“ с Ръсел Кроу и „Солистът“ с Робърт Дауни-младши. Тях обаче не всеки ги гледа, тъй като темата не е от най-леките и приятните, а и са посветени на това, което личната ми терапевтка наричаше „голямата, страшната болест“ – шизофренията. Затова не е зле по-меките състояния да бъдат вплитани ненатрапчиво в популярни произведения, така че засягането им да не звучи дидактично, а човешки да представи проблема. Отличен пример е „Хари Потър и Орденът на феникса“, петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. Макар никъде да не е посочена диагноза на главния герой, гледан от отказващи всякакво разбиране негови роднини, той проявява класически симптоми на преживяна травма, тъй като е бил свидетел на смъртта на свой съученик (Седрик) в предишната книга. Много интересни са коментарите на пораснали читатели, които споделят, че като тийнейджъри са се дразнили на гневните му изблици и на внезапната промяна на поведението му, но като възрастни изпитват съчувствие и разбиране към него. 

Епичният фентъзи роман Dragon Mage от М. Л. Спенсър пък предлага историята на герой, който, подобно на самата авторка и на сина ѝ, има аутизъм. Диагнозата отново не е спомената, но вместо това са показани гледната точка на персонажа, различното му мислене, но също и уменията му по свой начин да бъде силен, да обича, да помага, да греши.

Леките психически заболявания са проблем, който е с нас, за да остане. Имаме два варианта за реакция. Единият е да си заровим главите в пясъка като щрауси и да смятаме суеверно, че ако наложим табу над темата, подобни болести няма да ни застигат. Това е магическо мислене, доказано неефективно. Затова идва вторият вариант – да започнем да говорим на тази тема спокойно, честно и смело, така че да я демистифицираме. Най-силният страх на човека, казва писателят Хауърд Лъвкрафт, е този от неизвестното. Поради тази причина, ако ние превърнем депресията и тревожностите в „познат дявол“, те ще спрат да ни притесняват толкова и ще станат напълно победим противник.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/opitat-na-centar-anna-froyd-za-podkrepa-na-mladezhi/

Д-р Питър Фугъл е клиничен психолог. Близо четири десетилетия работи в услуги за деца с различни нужди, включително увреждания и детски психични заболявания. От 1995 до 2014 г. е клиничен директор на службата за психично здраве на деца и юноши (CAMHS) в Излингтън, Лондон. В момента д-р Фугъл е клиничен директор в Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон и ръководител на Програмата за подобряване на достъпа на деца и млади хора до психологически терапии (CYP-IAPT), финансирана от Националната здравна служба (NHS).

Програмата има за цел да създаде насоки за цялостна трансформация на услугите, насочени към психичното здраве на децата и подрастващите, да повиши качеството на тези услуги, като разшири използването на практики, основани на доказателства, като създаде условия за пълноценно участие на децата, родителите и общността в тях и намали стигмата върху психичното страдание.

Питър Фугъл беше в България през октомври по покана на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца към Нов български университет и се включи в поредица от събития. Той взе участие в експертната дискусия за работа с деца и семейства в риск, организирана в София от европейската мрежа Eurochild. 

---

Лекцията на Питър Фугъл пред български експерти от сферата за закрила на деца и специалисти по психично здраве формално трябваше да представи иновативен подход за здравно-социална подкрепа на семейства, в които има родител или дете със зависимост. Когато терапевтът заговори обаче, още от първите му думи стана ясно, че това няма да е формално представяне на един инструмент, а задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги там, където уж изначално следва да е насочен – към нуждите на детето и семейството. 

Разговорът трябва да започне от възстановяване на доверието на всички нива,

сподели Фугъл с българските си колеги в самото начало. И продължи:

„Една от темите, които забелязах в дискусиите между експертите тук, беше недоверието: недоверие между семействата и професионалистите, недоверие между децата, семействата и други хора, както и недоверие между институциите, които би трябвало да ги подкрепят. 

Усилията за справяне с това всепроникващо недоверие стоят в основата на модела, който разработихме, особено с недоверието между институциите, с което се сблъскваме и в Англия. То беше толкова дълбоко, че срещнахме повече трудности в преодоляването на недоверието между институциите и насърчаването на взаимното им сътрудничество, отколкото между младите хора и възрастните. В Англия също сме изправени пред значителни предизвикателства, не сме разрешили много проблеми, затова съм тук не да натрапвам готови решения, а да представя нашите търсения и идеи.“ 

Една от целевите групи, с които екипът на Питър Фугъл работи, са деца, в чиито семейства има проблем със злоупотребата с вещества. Може да е някой от родителите, но може да е и самото дете. В Англия това са 5% от семействата, в САЩ са 10%. За България количествени данни липсват. Но не само. У нас по отношение на хората, които употребяват различни вещества или развиват зависимости, все още се използва терминология, която в голямата си част не е синхронизирана с научния апарат на съвременната медицина и психология. А думите имат значение, подчерта Питър Фугъл:

„По въпроса за злоупотребата с алкохол или вещества от страна на родителите забелязах непоследователния език, който се използва тук. Зависимостта е малка част от разстройството, свързано със злоупотреба с вещества. В момента именно този термин е по-често употребяван и широко разпространен.

Но разстройството, свързано със злоупотреба с вещества, не се отнася само до това колко пие или употребява един човек, а как това влияе върху функционирането му.

Някой може да пие редовно и да функционира напълно нормално. За разстройство говорим, когато това компрометира функционирането му, а при хората, които имат деца – когато е нарушена способността им да бъдат родители. Тази разлика е от съществено значение, защото насочва фокуса ни от степента на употреба към влиянието ѝ върху личността. Именно там се срещат интересът на здравната система към родителя и неговия психично-здравен проблем и интересът на системата за закрила към благополучието на детето.“

Спорeд Фугъл за проблеми, които засягат различни аспекти от човешкия живот – какъвто например е проблемната употреба, – трябва да има ясна и общоприета дефиниция, с която да боравят всички подкрепящи услуги:

Тази дефиниция води до втория ключов момент: решаването на проблема със злоупотребата с вещества не се ограничава до самия него, а включва и свързани въпроси – жилищни условия, управление на финансите, дългове и хазарт, насилие в семейството и др. Тези свързани проблеми влияят на функционирането на засегнатия човек и цялото му семейство, затова и изолираното третиране само на злоупотребата с вещества е невъзможно.

Във Великобритания има около 100 000 деца под закрила, като броят им се е увеличил значително след COVID-19, разказа Питър Фугъл. При около 60% от тях злоупотребата с вещества е част от семейния фон. Специалистът обясни, че макар привидно ситуациите често да са сходни, индивидуализираният подход е от съществено значение:

„Конфигурацията на проблемите в едно семейство е уникална. Въпреки че има случаи, когато зависимостта или тежките проблеми с веществата са основната грижа, това е по-рядко срещано, отколкото си представяте. Най-често ключът е в комбинацията от множество проблеми, усложняващи предизвикателствата пред семейството, затова и стратегиите за подкрепа трябва да целят да помогнат на засегнатия човек и семейството му да функционират по-добре, а не само да лекуват злоупотребата с вещества.“

В търсене на по-добри решения екипът на Питър Фугъл разработва метод за работа с хора, засегнати от проблемна употреба, и го прилага при деца и младежи в риск да бъдат отделени от семейството им. Методът цели да помогне на младежите да опознаят по-добре себе си, да разберат кои са силните им страни и да подобрят усещането за справяне с проблемите. Влиянието върху употребата би било част от ефекта, когато се постигне успех, но не е основна цел.

Целта е подобряване на благосъстоянието на човека, подчерта Питър Фугъл.

Работихме с младеж, който не виждаше себе си като човек с психични проблеми. Той не ходеше на училище, имаше напрегнати отношения с майка си и понякога употребяваше канабис. Идеята да се включи в услуга за психично здраве беше немислима за него.

Момчето имаше доверие на своя треньор по футбол – единствения стабилен възрастен в живота му. Когато се свързахме с треньора, той първоначално каза: „Аз не се занимавам с психично здраве, разбирам само от футбол.“ Но след няколко разговора се съгласи да помогне. Премина кратко обучение и с напътствия от нас стана мост между младежа и нашата услуга.

Един ден младежът се съгласи да се срещне с мен, защото треньорът му беше казал, че макар самият той да не вярва на психолози, на мен ми има доверие. Това промени нещата и отвори вратата за подкрепа към това момче. Младият човек в крайна сметка се включи в разговори с нас не защото търсеше помощ, а защото за първи път се почувства уважен и чут.

Тази история илюстрира ключовата роля на доверието, подчерта Фугъл. То често трябва да дойде от човек, на когото младежът вече се доверява, вместо някой специалист да се опитва да изгражда доверие от нулата, както работят традиционните услуги:

„Недоверието не е психично разстройство. То е индикация за преживяванията, които човек е имал в живота си. Ако искаме наистина да помогнем на един млад човек, трябва да се водим от въпроса защо той не ни се доверява, а не от усилието да преодолеем недоверието му. Трябва да бъдем любопитни към тези деца, да се опитаме да си представим през какво са преминали, за да станат такива, каквито са, и как се чувстват в момента, в който ние се срещаме със случая им.

Този процес се нарича „ментализиране“

и всъщност не е труден, всички ние го правим инстинктивно във всекидневието си. Просто тук, в работата, усилието да си представим мисловността на човека, на когото искаме да помогнем, е съзнателно и е ключова част от нашия инструментариум. Клиентът ви винаги ще усети искреното ви усилие да се поставите на негово място, да го разберете.“

Водени от тази идея, специалистите от Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон разработват подхода „Интегративно лечение, базирано на адаптивна ментализация“, или AMBIT (Adaptive Mentalization Based Integrative Treatment). Това сложно за неспециалистите наименование обозначава комплексен подход, в центъра на който стоят хора с множество признаци на уязвимост и силно недоверие в системите за подкрепа:

Младите хора, на които ние искаме да помогнем, най-често не търсят помощ. Затова и помощта не се предоставя от един човек или екип, а чрез мрежа от взаимоотношения. Когато използваме този подход, откриваме, че около младежа най-често има някой стабилен възрастен, но той не се разпознава веднага от професионалистите. Предизвикателството е да се включат и оценят тези неформални опори, защото те са изключително важни.

Питър Фугъл представи и друг аспект на AMBIT – работата с професионалистите, които трябва да подкрепят даден младеж. От една страна, те трябва да развият доверието помежду си, а от друга – да получават подкрепа, за да запазят собственото си психично здраве.

„Както ви споменах в началото, и в Англия сериозен проблем беше да убедим специалистите от различни сфери да си взаимодействат и да си имат доверие. Едно изследване например показа, че здравните специалисти, които лекуват възрастни със зависимости, нямат и не събират информация дали тези пациенти са родители. А това е ключова част от картината. Затова ние създадохме екипи, които включват социални работници, учители или специалисти по приобщаващо образование, специалисти по психично здраве и по злоупотреба с вещества.

Този интегриран модел насърчава сътрудничеството и води до по-добри резултати за семействата. Неформалните взаимоотношения между членовете на екипа, изградени чрез споделени разговори и взаимно доверие, всъщност са по-ефективни от официалните обучения. Това увеличава и взаимната им подкрепа, защото хората в тези професии са подложени на огромен стрес и тревожност. И ако понякога човек е тревожен, че не знае какво да прави, в системата за закрила професионалистите нерядко са тревожни, защото знаят какво се случва, знаят какво да правят, знаят и какви са рисковете, и какъв е залогът.“

Любопитно и важно откритие на екипа на център „Анна Фройд“ е, че обединяването на здравната и социалната подкрепа за хора с проблемна употреба и техните семейства в една комплексна услуга е и икономически ефективно. Според Питър Фугъл при новия модел общите разходи за услуги за защита намаляват със значителни суми:

Знам, че това е ключов въпрос, когато трябва да убедите властите в нещо. Първоначално звучи сложно и скъпо да добавите специалисти по психично здраве в екипи, които се занимават със социална работа. Установихме обаче, че тази инвестиция се изплаща за около три месеца.

В Англия 25% от семействата, които са насочени към службите по психично здраве, изобщо не се появяват на определените им консултации. Социалните работници полагат огромни усилия и отделят работно време, равняващо се на милиони паунди, за да направят оценка, да уредят срещите им със специалисти по психично здраве, после да ги посещават, за да разберат защо не са се явили на тези срещи… Огромен труд, който не помага на никого.

Наред с другото специалистите по психично здраве в екипа помагат да се идентифицира помощта, която наистина да е полезна на конкретния човек и конкретното семейство. Според Питър Фугъл, въпреки всички предизвикателства, недостатъчни ресурси и кадри, този подход показва, че ако специалистите работят взаимосвързано, с доверие и с истинска любознателност относно нуждите на младежите и семействата им, това води до устойчива промяна:

„Ние често смятаме, че знаем от каква помощ има нужда уязвимият човек. И или не питаме хората, или ги питаме в неподходящ етап от работата си с тях от какво смятат, че имат нужда. Това не е някакъв тривиален въпрос, който можем да обсъдим мимоходом, а може би най-трудната задача в процеса. Какво младежите и родителите смятат, че би им помогнало? Понякога става дума за подкрепа, която просто да подобри функционирането им. За един специалист невинаги е лесно да приеме, че може да помогне на човек с проблемна употреба, без изобщо да се занимава със самата употреба.“

---

В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.