Tag Archives: социална работа

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/diana-dimova-ot-misia-krile-proletta-zapochva-s-edna-ptichka/

Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Екипът на Фондация „Мисия Криле“ е на първа линия, когато става въпрос за майки с деца, опитващи се да се спасят от домашно насилие, за хора, изпаднали в крайна бедност, или за големи бежански вълни, като тези от Сирия, Афганистан и Украйна. Екипът е почти неизменен от основаването на фондацията през 2018 г. 

Председателка на организацията, чието седалище е в Стара Загора, е Диана Димова – отдадена социална работничка, майка и жена с кауза, която говори ясно, тихо и задълбочено по трудните теми.

За нея всичко започва преди 27 години, когато в родната ѝ Стара Загора се появяват бездомни деца, живеещи в района на гарата. Диана и други млади хора започват да ги хранят. Оттогава започва и дейността ѝ в помощ на хора от уязвими групи. 

Днес част от „Мисия Криле“ е основаният преди 20 години център Комплекс за социални услуги, на който Диана Димова е директорка. Той е оказал подкрепа на над 6000 жени и деца в риск.

В началото на годината представители на екипа на Фондация „Мисия Криле“ се опитаха да спасят бедстващи тийнейджъри, търсещи убежище, но поради бездействието на институциите децата починаха. 

Диана Димова и колегите ѝ създават и Консултативен център в град Харманли – в подкрепа на хора, търсещи и получили убежище в страната. Защото на практика дори онези, които получат хуманитарен или бежански статут, остават в повечето случаи отхвърлени или невидими за обществото. 

В предварителния ни разговор Диана Димова сподели с мен, че често намира утеха в книгата „Джонатан Ливингстън Чайката“. Героят на Ричард Бах е изхвърлен от ятото си за това, че се рее, вместо да изпълнява обичайните за чайка задължения. Наказан е да остане в изгнание на един остров. Там освен небесните ширини, сред които продължава да лети, Чайката намира съмишленици. И разбира, че грешката не е у него.

Най-впечатляващ обаче е завършекът на романа – Джонатан Ливингстън осъзнава, че трябва да се върне, че мисията му всъщност е да бъде там, сред враждебното ято, където е бил най-неразбран. Диана продължава да размишлява върху това: 

Да се опитваш да кажеш своите послания и да променяш твоята общност. Това е най-голямото предизвикателство на живота ми. Мисля, че ако живеем само за себе си, нищо не сме постигнали. Всеки трябва през своята къщурка да прави опити да стане светът по-добър, а може, всеки един от нас може.


Каква мечтаехте да станете, когато бяхте дете?

Като голяма част от момичетата на моята възраст си мечтаех да работя с деца, да помагам на деца. И понеже нямаше кой знае колко разнообразни професии тогава, единственият основен модел, който виждахме, беше детската учителка. Това присъстваше не само в мечтите, а и в игрите от моето детство. Ако сравним игрите, които играят децата днес, и игрите, които предпочитахме ние като деца, ще открием големи разлики. Защото малките играят моделите, които са възприели, личи кои са моделите за подражание и какви са ценностите на възрастните около тях.

За съжаление, много от образите, които ние имахме като деца, тези ореоли, които поставяхме на някои професии или на определени личности, се развенчаха с времето и от перспективата на съвремието. Ако се върна назад, виждам колко много неща, в които аз съм вярвала или които съм боготворяла, се оказаха фалшиви идоли и маски.

Това е голямата тема: какво играят децата ни и в какво вярват, какви са ценностите за тях. И тя се отнася и до нас – обяснява какви игри играят възрастните хора днес, кои са техните модели на подражание и как това се превръща в стил на живот.

От години работите с деца в бежански центрове. На какво играят те?

Като социален работник, като човек, който работи на първа линия с деца и възрастни, които преживяват или са преживели различни страдания, ми прави впечатление, че са забравили да мечтаят. 

Може да играе дете, което има мечти – без да имаш перспектива и фантазии за едно илюзорно или по-красиво, по-щастливо бъдеще, няма как. 

Децата в бежанските центрове трудно могат да символизират в игра своите представи за по-добър живот. Те често използват демонстрацията на сила, на власт над другия, над връстника, който може да се окаже заплаха, и се чувстват длъжни да му демонстрират своите граници, норми и правила. Ние организираме спортни събития, отваряме чрез спорта пространство за деца бежанци, за да могат да изразяват емоциите си. Те мислят, че ние играем с тях, но всъщност се опитваме да им помогнем да се лекуват. 

В нашия екип на „Мисия Криле“ имаме двама колеги треньори от Сирия, които работят много активно с деца бежанци чрез спорт, фитнес и футбол.

Прави ми впечатление на състезания колко силно удрят топката тийнейджърите, колко много имат да изразят от себе си и същевременно колко малко пространство имат за това. 

В арт ателиетата децата използват по-ярки цветове, понякога натискат силно, до степен да скъсат листа, което говори за това, което преживяват. 

В света, в който живеем, като че ли няма място да изразяваме емоции. И още нещо – има голяма пропаст между нас, възрастните, и съвременните деца. Грешка е да правим автоматични препратки към нашето детство, защото то е коренно различно от тяхното. Независимо дали сме психолози, социални работници, независимо дали работим с български, ромски деца, деца бежанци, е огромно предизвикателство да сме любопитни към тях и да се опитаме да разберем техния свят, а не да ги назидаваме какви трябва да бъдат през перспективата на живота, който ние сме имали. Най-полезни са ми били моментите, когато съм ги изслушвала, за да намеря пътя заедно с тях, когато те ми позволят да ги придружа за известен период, докато намерим посоката, тъй като те се лутат.

Какво научихте за себе си от битките, които водите за другите?

Много – и за себе си, и за близкия ми кръг, и за враговете си. Колко издръжливост има в мен. Понякога в ситуация, в която мисля, че ще се разпадна на парчета, разбирам, че всъщност съм на средата на пътя. Трудните моменти ни показват, че не сме толкова безпомощни, беззащитни и слаби, а че имаме повече сила, отколкото дори предполагаме. 

Може би една птичка не може да направи пролет, но пролетта може да започва с една птичка и капката може да разбие скалата с постоянство. Вярвам, че човек може да преобърне света. Вярвам, че войната може да спре с решението на един човек. Колкото и клиширано да звучи, смятам, че злото не може да трае вечно, колкото и всемогъщо да изглежда.

Кое Ви окрилява и кое Ви обезсърчава?

Аз все по активно търся неща, които да ме вдъхновят, които да ме очароват, които да ми върнат усещането за смисъл, мотивация. В последните години силно вдъхновение получавам, когато правим различни общностни събития, където има хора от различни култури – да готвят, танцуват или спортуват заедно. Изпитвам силно вълнение, защото много вярвам в идеята за многообразието. Смятам, че то е богатство и ако сме по-отворени едни към други, можем да почерпим от чуждия опит, от човека с различна вяра, ако щете, или на различна възраст. Всичко, което се иска от нас, е просто да сме любопитни и отворени към различния. 

Бих добавила още едно нещо, което много ми помага. Аз силно вярвам в християнските добродетели. И търся да се съюзявам със съмишленици, вместо да губя енергия да воювам с великани.

Огорчава ме едно огромно неразбиране, което все повече се засилва като усещане в мен – че онова, което правя, не просто е неразбираемо, не просто е неприемливо. А е недопустимо. Посланията, които чувам от различни кръгове по различен начин, мненията, които достигат до мен, когато говоря за моите каузи, са, че това, което правя, може да е заплаха за обществото или за националната сигурност, че съм национален предател. Това са неща, които мен лично ме изненадаха, защото не подозирах, че има хора, които могат да възприемат по-слабите като заплаха, независимо дали става въпрос за жена – жертва на насилие, дали за изоставено от родителите си дете, за бежанци, или за роми. 

От какво се страхуваме като общество и счупва ли се митът за българското гостоприемство, когато говорим за бежанци?

Тук е еднакво отношението към чужд човек, който е влязъл на територията на страната да търси убежище, или към човек от изолиран ромски квартал, който не го е напускал от 12 години и се страхува да слезе до центъра на големия град.

Има голяма съпротива от различни групи, мога само да подозирам какъв е техният мотив и откъде се захранват с такива идеи. Някои имат икономически интереси. Втори живеят в конспиративни теории, включително в ригиден, закостенял свят, в който другият е заплаха и приемането му може да означава загуба на собствената идентичност. Така че от тази гледна точка разбирам тяхното поведение, но не го оправдавам – защото в света, в който живеем, когато се даде пространство на този тип мислене и говорене, то може да взриви буквално цялата планета. 

Отдавна ме вълнува тази тема. Не съм намерила пътя как да се справя с това разочарование. И като мине малко време и си почина, си казвам: всъщност това е, за което живея. Нямам друг път и друг живот. Това е моята мисия. Да помагам на слабите и невидимите да бъдат тук и сега и мнозинството да се съобрази с тях, да ги приеме като равни. Да защитавам правата на слабите и да се боря за тяхното благополучие. Най-общо казано, това е човечността. Нищо повече. 

Да се върнем на темата за страха?

Истински смелите хора са се научили да яздят страха си, да го контролират, за да го насочат в една или друга посока. Страхът е като диво животно и научиш ли се да го яздиш, той може да ти свърши добра работа, да те предпазва от неблагополучия. За мен хората, които успяват да не се парализират от страх, съумяват да кажат какво мислят, а това става все по-трудно във времето, в което живеем. Особено в интернет. Виждаме как са тормозени хора заради липсата на истинска свобода на словото. В последните месеци разбрах, че държавни агенции към Министерския съвет се използват активно като бухалки срещу активисти и хора, които огласяват престъпления. Не бива да има област от обществения живот, в която гражданите да се страхуват да зададат въпрос. 

Аз задавам въпроси в една много трудна област и разказвам истории, които са достигнали до мен през хората, на които помагам, именно мигранти и бежанци, търсещи убежище и закрила – за това какво се случва по границите и в болниците.

И аз, и моите колеги се опитваме да усилваме на гласа на онези, които нямат такъв или чийто глас е много тих, макар за нас лично да става все по-трудно и рисковано да го правим. 

Вярвам в равнопоставеността, в справедливостта и ще се боря за това, докато имам сили. 

По-силният внушава много убедително, че е всемогъщ и държи всички лостове да се саморазправи с теб, но много често не е така. И когато си мислим, че сме сами, не е така. Вярвайте ми, злото просто не може да трае вечно. Не е възможно.

Какво винаги носи в чантата си Диана Димова?

Първо, аз непрекъснато сменям различни торби, раници и обикновено все съм забравила нещо в някоя друга чанта. Но все пак с мен винаги е лаптопът, защото много често пътувам и имам важни неща, които е ключово да се случат. Което означава, че непрекъснато съм в работен режим. Често нося хапчета за главоболие. В портмонето ми винаги е снимката на моя син и тя ми е много скъпа. Той е далеч от мен, замина да работи в Брюксел след една менторска програма преди година и половина. Не разбирах хората, които пътуват и се разделят, но и на мен ми се случи. Така че най-близкият до сърцето ми човек е символично с мен с тази снимка.

Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/opitat-na-centar-anna-froyd-za-podkrepa-na-mladezhi/

Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи

Д-р Питър Фугъл е клиничен психолог. Близо четири десетилетия работи в услуги за деца с различни нужди, включително увреждания и детски психични заболявания. От 1995 до 2014 г. е клиничен директор на службата за психично здраве на деца и юноши (CAMHS) в Излингтън, Лондон. В момента д-р Фугъл е клиничен директор в Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон и ръководител на Програмата за подобряване на достъпа на деца и млади хора до психологически терапии (CYP-IAPT), финансирана от Националната здравна служба (NHS).

Програмата има за цел да създаде насоки за цялостна трансформация на услугите, насочени към психичното здраве на децата и подрастващите, да повиши качеството на тези услуги, като разшири използването на практики, основани на доказателства, като създаде условия за пълноценно участие на децата, родителите и общността в тях и намали стигмата върху психичното страдание.

Питър Фугъл беше в България през октомври по покана на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца към Нов български университет и се включи в поредица от събития. Той взе участие в експертната дискусия за работа с деца и семейства в риск, организирана в София от европейската мрежа Eurochild. 


Лекцията на Питър Фугъл пред български експерти от сферата за закрила на деца и специалисти по психично здраве формално трябваше да представи иновативен подход за здравно-социална подкрепа на семейства, в които има родител или дете със зависимост. Когато терапевтът заговори обаче, още от първите му думи стана ясно, че това няма да е формално представяне на един инструмент, а задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги там, където уж изначално следва да е насочен – към нуждите на детето и семейството. 

Разговорът трябва да започне от възстановяване на доверието на всички нива,

сподели Фугъл с българските си колеги в самото начало. И продължи:

„Една от темите, които забелязах в дискусиите между експертите тук, беше недоверието: недоверие между семействата и професионалистите, недоверие между децата, семействата и други хора, както и недоверие между институциите, които би трябвало да ги подкрепят. 

Усилията за справяне с това всепроникващо недоверие стоят в основата на модела, който разработихме, особено с недоверието между институциите, с което се сблъскваме и в Англия. То беше толкова дълбоко, че срещнахме повече трудности в преодоляването на недоверието между институциите и насърчаването на взаимното им сътрудничество, отколкото между младите хора и възрастните. В Англия също сме изправени пред значителни предизвикателства, не сме разрешили много проблеми, затова съм тук не да натрапвам готови решения, а да представя нашите търсения и идеи.“ 

Една от целевите групи, с които екипът на Питър Фугъл работи, са деца, в чиито семейства има проблем със злоупотребата с вещества. Може да е някой от родителите, но може да е и самото дете. В Англия това са 5% от семействата, в САЩ са 10%. За България количествени данни липсват. Но не само. У нас по отношение на хората, които употребяват различни вещества или развиват зависимости, все още се използва терминология, която в голямата си част не е синхронизирана с научния апарат на съвременната медицина и психология. А думите имат значение, подчерта Питър Фугъл:

„По въпроса за злоупотребата с алкохол или вещества от страна на родителите забелязах непоследователния език, който се използва тук. Зависимостта е малка част от разстройството, свързано със злоупотреба с вещества. В момента именно този термин е по-често употребяван и широко разпространен.

Но разстройството, свързано със злоупотреба с вещества, не се отнася само до това колко пие или употребява един човек, а как това влияе върху функционирането му.

Някой може да пие редовно и да функционира напълно нормално. За разстройство говорим, когато това компрометира функционирането му, а при хората, които имат деца – когато е нарушена способността им да бъдат родители. Тази разлика е от съществено значение, защото насочва фокуса ни от степента на употреба към влиянието ѝ върху личността. Именно там се срещат интересът на здравната система към родителя и неговия психично-здравен проблем и интересът на системата за закрила към благополучието на детето.“

Спорeд Фугъл за проблеми, които засягат различни аспекти от човешкия живот – какъвто например е проблемната употреба, – трябва да има ясна и общоприета дефиниция, с която да боравят всички подкрепящи услуги:

Тази дефиниция води до втория ключов момент: решаването на проблема със злоупотребата с вещества не се ограничава до самия него, а включва и свързани въпроси – жилищни условия, управление на финансите, дългове и хазарт, насилие в семейството и др. Тези свързани проблеми влияят на функционирането на засегнатия човек и цялото му семейство, затова и изолираното третиране само на злоупотребата с вещества е невъзможно.

Във Великобритания има около 100 000 деца под закрила, като броят им се е увеличил значително след COVID-19, разказа Питър Фугъл. При около 60% от тях злоупотребата с вещества е част от семейния фон. Специалистът обясни, че макар привидно ситуациите често да са сходни, индивидуализираният подход е от съществено значение:

„Конфигурацията на проблемите в едно семейство е уникална. Въпреки че има случаи, когато зависимостта или тежките проблеми с веществата са основната грижа, това е по-рядко срещано, отколкото си представяте. Най-често ключът е в комбинацията от множество проблеми, усложняващи предизвикателствата пред семейството, затова и стратегиите за подкрепа трябва да целят да помогнат на засегнатия човек и семейството му да функционират по-добре, а не само да лекуват злоупотребата с вещества.“

В търсене на по-добри решения екипът на Питър Фугъл разработва метод за работа с хора, засегнати от проблемна употреба, и го прилага при деца и младежи в риск да бъдат отделени от семейството им. Методът цели да помогне на младежите да опознаят по-добре себе си, да разберат кои са силните им страни и да подобрят усещането за справяне с проблемите. Влиянието върху употребата би било част от ефекта, когато се постигне успех, но не е основна цел.

Целта е подобряване на благосъстоянието на човека, подчерта Питър Фугъл.

Работихме с младеж, който не виждаше себе си като човек с психични проблеми. Той не ходеше на училище, имаше напрегнати отношения с майка си и понякога употребяваше канабис. Идеята да се включи в услуга за психично здраве беше немислима за него.

Момчето имаше доверие на своя треньор по футбол – единствения стабилен възрастен в живота му. Когато се свързахме с треньора, той първоначално каза: „Аз не се занимавам с психично здраве, разбирам само от футбол.“ Но след няколко разговора се съгласи да помогне. Премина кратко обучение и с напътствия от нас стана мост между младежа и нашата услуга.

Един ден младежът се съгласи да се срещне с мен, защото треньорът му беше казал, че макар самият той да не вярва на психолози, на мен ми има доверие. Това промени нещата и отвори вратата за подкрепа към това момче. Младият човек в крайна сметка се включи в разговори с нас не защото търсеше помощ, а защото за първи път се почувства уважен и чут.

Тази история илюстрира ключовата роля на доверието, подчерта Фугъл. То често трябва да дойде от човек, на когото младежът вече се доверява, вместо някой специалист да се опитва да изгражда доверие от нулата, както работят традиционните услуги:

„Недоверието не е психично разстройство. То е индикация за преживяванията, които човек е имал в живота си. Ако искаме наистина да помогнем на един млад човек, трябва да се водим от въпроса защо той не ни се доверява, а не от усилието да преодолеем недоверието му. Трябва да бъдем любопитни към тези деца, да се опитаме да си представим през какво са преминали, за да станат такива, каквито са, и как се чувстват в момента, в който ние се срещаме със случая им.

Този процес се нарича „ментализиране“

и всъщност не е труден, всички ние го правим инстинктивно във всекидневието си. Просто тук, в работата, усилието да си представим мисловността на човека, на когото искаме да помогнем, е съзнателно и е ключова част от нашия инструментариум. Клиентът ви винаги ще усети искреното ви усилие да се поставите на негово място, да го разберете.“

Водени от тази идея, специалистите от Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон разработват подхода „Интегративно лечение, базирано на адаптивна ментализация“, или AMBIT (Adaptive Mentalization Based Integrative Treatment). Това сложно за неспециалистите наименование обозначава комплексен подход, в центъра на който стоят хора с множество признаци на уязвимост и силно недоверие в системите за подкрепа:

Младите хора, на които ние искаме да помогнем, най-често не търсят помощ. Затова и помощта не се предоставя от един човек или екип, а чрез мрежа от взаимоотношения. Когато използваме този подход, откриваме, че около младежа най-често има някой стабилен възрастен, но той не се разпознава веднага от професионалистите. Предизвикателството е да се включат и оценят тези неформални опори, защото те са изключително важни.

Питър Фугъл представи и друг аспект на AMBIT – работата с професионалистите, които трябва да подкрепят даден младеж. От една страна, те трябва да развият доверието помежду си, а от друга – да получават подкрепа, за да запазят собственото си психично здраве.

„Както ви споменах в началото, и в Англия сериозен проблем беше да убедим специалистите от различни сфери да си взаимодействат и да си имат доверие. Едно изследване например показа, че здравните специалисти, които лекуват възрастни със зависимости, нямат и не събират информация дали тези пациенти са родители. А това е ключова част от картината. Затова ние създадохме екипи, които включват социални работници, учители или специалисти по приобщаващо образование, специалисти по психично здраве и по злоупотреба с вещества.

Този интегриран модел насърчава сътрудничеството и води до по-добри резултати за семействата. Неформалните взаимоотношения между членовете на екипа, изградени чрез споделени разговори и взаимно доверие, всъщност са по-ефективни от официалните обучения. Това увеличава и взаимната им подкрепа, защото хората в тези професии са подложени на огромен стрес и тревожност. И ако понякога човек е тревожен, че не знае какво да прави, в системата за закрила професионалистите нерядко са тревожни, защото знаят какво се случва, знаят какво да правят, знаят и какви са рисковете, и какъв е залогът.“

Любопитно и важно откритие на екипа на център „Анна Фройд“ е, че обединяването на здравната и социалната подкрепа за хора с проблемна употреба и техните семейства в една комплексна услуга е и икономически ефективно. Според Питър Фугъл при новия модел общите разходи за услуги за защита намаляват със значителни суми:

Знам, че това е ключов въпрос, когато трябва да убедите властите в нещо. Първоначално звучи сложно и скъпо да добавите специалисти по психично здраве в екипи, които се занимават със социална работа. Установихме обаче, че тази инвестиция се изплаща за около три месеца.

В Англия 25% от семействата, които са насочени към службите по психично здраве, изобщо не се появяват на определените им консултации. Социалните работници полагат огромни усилия и отделят работно време, равняващо се на милиони паунди, за да направят оценка, да уредят срещите им със специалисти по психично здраве, после да ги посещават, за да разберат защо не са се явили на тези срещи… Огромен труд, който не помага на никого.

Наред с другото специалистите по психично здраве в екипа помагат да се идентифицира помощта, която наистина да е полезна на конкретния човек и конкретното семейство. Според Питър Фугъл, въпреки всички предизвикателства, недостатъчни ресурси и кадри, този подход показва, че ако специалистите работят взаимосвързано, с доверие и с истинска любознателност относно нуждите на младежите и семействата им, това води до устойчива промяна:

„Ние често смятаме, че знаем от каква помощ има нужда уязвимият човек. И или не питаме хората, или ги питаме в неподходящ етап от работата си с тях от какво смятат, че имат нужда. Това не е някакъв тривиален въпрос, който можем да обсъдим мимоходом, а може би най-трудната задача в процеса. Какво младежите и родителите смятат, че би им помогнало? Понякога става дума за подкрепа, която просто да подобри функционирането им. За един специалист невинаги е лесно да приеме, че може да помогне на човек с проблемна употреба, без изобщо да се занимава със самата употреба.“


В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.