Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/imame-ostra-nuzhda-ot-yasnota-i-pronitsatielnost-razgovor-s-galin-stoev/

Преди „Хага“ по-скоро не сте правил политически театър?

Не, поне не мога да се сетя, не съм си поставял въпроса за политически театър и какво представлява. Това е и чисто поколенчески въпрос. Израснах във време, в което говоренето за политика, в късния соц, беше безсмислено занимание.

Защо?

Тогава бяхме тийнейджъри и това е моментът, в който започваш да си задаваш малко по-конкретни въпроси: в какво живееш, в какъв тип общество и политическа среда? По онова време имаше няколко интересни движения, свързани най-вече с „Екогласност“, с дисидентската идея, и на тази възраст на човек му става интересно да се порови малко повече. Имах шанса да бъда част от поколение, което се оказа на площадката, когато една система сменяше друга, и ние бяхме абсолютно неподготвени, нямахме абсолютно никаква политическа култура. Населението масово нямаше такава. Имаше идеологеми, които не се поставяха под въпрос. Сблъскахме се с нов начин, по който трябваше да декодираме света и да се учим да бъдем свободни.

Това незнание даде ли повече свобода?

Свобода – трудно мога да кажа, имаше нюанси на свобода, имаше много повече слободия. Имаше и едно парадоксално отдръпване от всичко политическо, защото, когато моето поколение започна да работи, нещото, което можехме да предложим в момент на пълен разпад на системата, се оказа някакъв краен индивидуализъм, който тогава изглеждаше доста симпатичен. Говоря за първите ни работи. За самоосъзнаване и конструиране на политическа култура и политическо говорене отива много време, аз мисля, че все още се уча.

Как протече за Вас този период на учене от 90-те до днес?

Беше дълго пътуване, свързано и с това, че някъде от началото на века прекарвах повече време извън България. Съвпадна и с отварянето на границите, и със сблъсъка с друга култура и с друга политическа култура. Със сблъсъка с т.нар. свободен свят, който не познавахме, но проектирахме върху него, правехме пренос върху него на всичко, което ни липсваше в нашия си контекст. В нашите – по онова време – объркани и незрели мозъци всичко хубаво и адекватно се случваше отвъд желязната завеса, а всичко лошо и нефункциониращо ставаше у нас.

Този сблъсък със свободния свят – защото прекарах доста време в Англия, Германия, Белгия и Франция – също разтърси едни дълбоки устои и представи, които имах, за това кои сме ние, къде сме, за какво се борим и към какво се стремим.

Помня първото ми излизане, имах по-дълъг престой в Англия още като студент. Беше голям шок. Имах ясното чувство, че светът се е придвижил напред, а ние сме гледали в обратната посока и сме изпуснали всички тези процеси. Не съм сигурен, че мога да бъда представителна извадка, но ми се наложи да преразгледам основите на това що е политика и говорене за нея и дали имат въобще място в театъра.

Днес възможно ли е това наваксване, ако погледът е обърнат в по-човешка и морална посока?

Да, мисля, че нещата са свързани, мисля, че има по-различно ниво на осъзнатост. То е свързано и с факта, че имах възможност да прекарам време в истински граждански общества и да наблюдавам как те могат да моделират и модифицират политиката. Нещо, което в България беше трудно да си представя. От друга страна, при мен се връща със задна дата това, което бих могъл да определя като травматична опитност от соца, която тогава не съм можел нито да формулирам като такава, нито да обясня, но в чисто човешки план се е трупала някаква непоносимост към това време и към начина, по който системата третира човека. И днес, на стари години, мисля, че успях да намеря пресечни точки между тази стара травма и фрустрация, която нося в себе си, и едно по-различно самоосъзнаване в рамките на политическата ситуация днес.

Може ли да се каже, че хвърляте мост между израстването си по време на социализма и казването на истината от устата и въображението на дете, на тийнейджър, в лицето на тирана, както е в „Хага“?

Точно така, да, в този смисъл, предполагам, има и някакъв психоаналитичен момент, но не е нужно да навлизаме и в него. Иначе, ако махнем склонността ни към черногледство и оплакване, мисля, че България доста е еволюирала от 90-те, и намирам това за положително. Днешна България не е тази отпреди трийсетина години. Това е свързано най-вече с интегрирането ни в съюзи, изградени на други принципи, различни от принципите на соца – Европейския съюз, на първо място, и НАТО. Това е шок, разбира се, за голяма част от обществото, най-вече за по-възрастните. Но интеграцията поставя страната и обществото на друг път и задава други посоки. Въпросът вече е доколко обществото е готово за тези нови посоки, да участва в говоренето за тях и да се самоосъзнае като свободно общество в рамките на демократичния консенсус. И оттук насетне да поеме отговорност за собственото си развитие в този контекст.

В този ред на мисли според Вас към днешна дата България колонизирана, деколонизирана или държава в процес на деколонизация е?

Сложен въпрос. Имаше моменти, в които бяхме убедени, че България е свободна държава, за да осъзнаем, десетилетие или две по-късно, че всъщност е колония и винаги е била такава. Има моменти, в които си казваме, че деконструираме нещо и се изправяме пред огромна агентурна армия, която се занимава със запазването на хайката, със запазването на ретроградния тип мислене и позиции. Днес ние не сме по-различни от всичко, което се случва в света в момента. Имаме пълна фрагментираност на обществото и балони, в които се говори на определен език, но тези езици не комуникират помежду си. Няма вертикала, към която да се закачим и по която да се съизмерим, но тези процеси протичат и на световно ниво. България не прави изключение.

А театърът като колективно изкуство и жива среща, които създават пространство за различни версии, истини и перспективи за света, начин за интеграция на това общество ли е?

Да, това е много интересното, върху което експериментирам с „Хага“. Да открием виталната роля на театъра – отвъд буржоазната дефиниция, която той получава, отвъд това – не че в България говорим за него, – че така или иначе, няма изследване, което да покаже какъв тип публика ходи на театър – разбира се, една малка част от обществото. И когато намерим начин да провокираме дебат, изненада или шок през театрални средства и те успеят да докоснат по-дълбоко от повърхностната естетика или от доброто прекарване на вечерта в театъра, тогава вече играта започва да става интересна, защото театърът изведнъж показва страни или сили в себе си, надхвърлящи ролята, която сме му определили в общия пъзел.

Каква би била разликата между постановки на „Хага“ във Франция и в България?

Разликата е най-вече в това към кого се обръщаш, на кого говориш, каква е публиката. Това биха били две различни представления може би, не знам, защото хората, на които ще разказвам, са различни, с различен бекграунд и багаж, с различни контексти и история. Във Франция хората нямат особени съмнения кой кого е нападнал, оттам картинката е много ясна. Там хората не могат да разберат как може една държава да се докара до това положение и да извърши такъв акт на агресия. Те биха гледали това с желание да разберат, биха изследвали, биха гледали пътуването на детето през тази история, все едно са на сафари.

Като урок по човекознание, като антропология?

Да, точно така, докато в България заради идеята, че сме проксита на путинския режим, „Хага“ всъщност поставя зрителя в много по-дестабилизираща ситуация. Защото, освен че „Хага“ би разказала какво се случва в Украйна и какво се случва в Руската федерация, тя би разказвала и неща, които дебатират нашата идентичност като българи, като нация, като история и като митологеми, които сами сме изградили и сме пуснали в собствената си градина и които в един момент започват да ни моделират и управляват вместо ние тях.

Разказвачът в „Хага“ е дете, тийнейджър може би, но е и нещо повече, нали?

Да, разказвачът е събирателен образ на много деца, с които авторката се е срещала или е говорила, или е правила проучвания за историите им. Има нещо, което е хубаво да се знае и не съм казвал досега. Има момент в представлението, когато детето запява украинския химн. Някои от зрителите възприемат това като акт на чиста пропаганда, без да знаят, че зад тази сцена стои конкретна история. Разказ на едно от децата, които са били откарани на територията на Руската федерация за осиновяване. Та това дете, според разказа му, е претърпяло огромен тормоз, психически най-вече, и то споделя, че единствените моменти, в които е можело да се задържи в кондиция и без да се разпадне психически, са били, когато са го заключвали в тъмна стая, наказвали са го, защото отказва да говори на руски, и то тихо е пяло химна на Украйна. Тази сцена, както и повечето други, има скрита история, има реален аватар в действителността.

Как бихте разказал за какво става въпрос в „Хага“, на български или руски тийнейджър, или на дете?

Бих казал, че това е история за порастването, за превръщането на детето във възрастен, което при нормални условия се случва за няколко десетилетия, а в условия на война – в рамките на дни, понякога и на часове. Порастването е болезнен процес. Така както детето страда, за да стане възрастен, да научи достатъчно и да има опит, така и човешкото същество страда, за да може да се изкачи на някакво по-високо ниво на развитие. Това би било приказка за порастването, в която всички елементи, като понятията за добро и зло, са разместени и объркани до такава степен, че няма кой да ги преподреди и върне на местата им, освен най-слабия и най-чистия. Това е един от основните митове на човечеството. Популярен пример, за който сега се сещам, е „Властелинът на пръстените“. Там Фродо е натоварен с най-непосилната задача, която не може да бъде изпълнена от никого от по-зрелите и по-магични същества, защото те знаят, че ще се провалят в тази мисия. Те няма да могат да устоят на изкушението. Единственият, който може, е най-наивният, най-непредубеденият. Във „Властелинът“ това е Фродо, в „Хага“ това е детето.

Бихте ли правил отново политически театър в България?

Имам доста класическо театрално образование и изборите при мен са свързани и тръгват най-вече от срещата ми с текст или тема, която да ме вълнува и да влиза в резонанс с днешния ден и с това, което преживяваме на социално и интимно ниво.

Има текстове като „Образ и подобие“ на Радичков или „Персифедрон“ на Константин Павлов, но сякаш политическият театър и драматургия в България все още остават периферни?

Да, ние нямаме почти никаква традиция в това. Има такива светли примери, но те се броят на пръсти. Продължавам да мисля, че „Образ и подобие“ е великолепен текст и идея за проект; в главата ми тя беше свързана дълго време със ситуацията на дванайсетгодишното управление на ГЕРБ, примерно. Сега нещата малко се промениха, но Радичков е автор великан и дори когато пише политическа сатира, той успява да я пласира в едни метафизически пластове на съзнанието. Затова мисля, че и днес този текст би бил изключително силен, ако бъде насочен да говори за нашата дълбока идентичност и за кризата ѝ. След падането на Берлинската стена обществото ни продължава да търси своята идентичност и в него има отделни фракции, които си я представят по много различен начин. Тази фрагментация днес е изключително силно изявена, конфликтите са крайно изострени и на ментално ниво нашето общество е в състояние на война, макар че все още нямаме сили да си го признаем. А в състояние на война правилата се променят.

Как тогава може да съществува мир в България?

Не знам дали мога да отговоря, но мирът винаги е бил нещо, към което всички се стремят. Само че периодът, през който ние като общество преминаваме и който човечеството също прекосява днес, е период на огромни размествания, срутвания на някои устойчиви пластове и всъщност е момент на криза, която неминуемо ще ни задължи да преразгледаме основните си постулати за това как да се ориентираме и какво бъдеще искаме да имаме.

В политически план цялата световна система за сигурност също ще бъде преразгледана. Ние сме на прага на огромни промени и въпросът е дали в колективния облак и в колективното съзнание желанието за катастрофа е по-голямо от желанието за мир. В момента имам чувството, че желанието за катастрофа е по-голямо, а ако това е така, то катастрофа ще има. Не мога да предвидя под каква форма, но единствената надежда в случая е, че катастрофата е нещо, през което трябва да се премине. Тя е един вид месомелачка, стъргало, и тези, които успеят да преминат през нея и да запазят човешката си същност, ще трябва да се борят с ясно очертаващи се фракции в световен мащаб, работещи за пълно обезчовечаване, и техните проксита и в българския социален живот… Тук вече въпросът е дали ще излезем от този период абсолютно обезчовечени, или ще сме разбрали базисни неща и ще градим някаква обща визия за бъдеще.

Да разбираме, че Вие сте – по някакъв начин – стоически обнадежден?

Да, нямам и друг избор. Другото е да се хвърля в античен трагически плач, но такъв вече има достатъчно и няма защо да се прибавя към него. Мисля, че имаме остра нужда от яснота и проницателност, които да ни позволят да провидим бъдеще и надежда.

И от честност и искреност може би?

Това е задължително условие, но то влиза в рамките на личния живот на всеки един индивид и в този смисъл всеки, рано или късно, ще бъде поставен пред избор. И ще трябва да се определи, защото в състояние на война двете страни трябва да прегледат армиите и силите си. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ivan-vyrypaev-interview/

От 12 до 18 юни в София се проведе третото издание на Фестивала за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт, България. Специален гост беше Иван Вирипаев, драматург, театрален и филмов режисьор, в момента сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа според Henschel Schauspiel – издателите му в Германия. Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра. У нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“, „Непоносимо дълги прегръдки“ и др. Гостуването му бе по покана на Народния театър „Иван Вазов“, където на 18 юни се състоя дискусия с него и Галин Стоев на тема „Театър и политика – полета на пресичане“.

С Иван Вирипаев разговаря Галина Д. Георгиева

Нека да започнем със следното допускане: ако имахте контрол върху времето, машина на времето, къде бихте искали да сте сега, в коя година – в 1968-ма или в 2068-ма, в миналото или в бъдещето?

Бих се възползвал от трети вариант – бих искал да остана да живея сега, бих се отказал и от миналото, и от бъдещето и бих останал в настоящето. Това, струва ми се, би било най-полезно.

Вижте, и миналото, и бъдещето са илюзорни конструкти. Миналото често пренаписваме, а бъдещето градим спрямо личните си фантазии. Аз намирам смисъл в това да градя живота тук и сега, секунда по секунда. Като цяло имам една по-скоро медитативна нагласа към живота, а при медитацията знаете, че най-важно е присъствието в настоящето, присъствието във всяко вдишване и издишване, присъствието в момента. И от това черпя своята енергия, това е моят наркотик.

Що се отнася до социалното живеене, до живота, който водя днес в социален план, той е свързан с един проект, към който съм насочил всичките си сили. И този проект е пряко следствие от войната в Украйна, казва се „Тюркоазената къща“ (във Варшава – б.р.). Най-общо, това е проект от и за бежанци от войната, който има две страни – артистична и чисто битова. С това се занимавам от сутрин до вечер.

Как протича един ден на Иван Вирипаев?

Сутрин правя йога, имаме платени занятия, защото в „Тюркоазената къща“ се опитваме да се издържаме от това, което правим. Аз лично ставам в 6 часа, водя дъщеря си на училище, следва йогата с бежанците, често има новодошли, които настаняваме, после се храним заедно, а след това се занимаваме с битови въпроси.

Нещо като комуна?

Нещо като комуна, в която всички заедно се грижим за ежедневието си. След закуската се заемаме с поддръжката на мястото – градината, покъщнината, дори мебелите си правим сами. Помагаме на някого да си извади документи, попълваме формуляри и в 4 следобед започваме репетиции. Голяма част от хората в къщата са свързани с театъра – актьори, сценографи. Подготвяме се за представления, чрез тях събираме средства. Миналата година написах специална пиеса за целта.

След репетиция вземам дъщеря си, ако жена ми е на снимки (съпругата на Вирипаев е полската актриса Каролина Грушка – б.р.), а после ставам сервитьор, защото имаме и ресторант, отворен за външни посетители. Лично аз отговарям за какаото – приготвям, сервирам… Какаото е най-специалната напитка в заведението ни. А после всички заедно разтребваме, мием съдовете, почистваме. Към един-два часа след полунощ се прибирам вкъщи и на другия ден отново същото. На практика нямам почивни дни.

Кога започнахте този проект?

През май 2022 г., три месеца след войната, към нас се обърнаха бежанци, които търсеха помощ. В началото с жена ми помагахме с лични средства, влагахме парите, които имахме, но бежанците се увеличаваха, продадохме един апартамент, парите пак свършиха и разбрахме, че трябва да направим нещо друго. Не може просто да чакаме войната да приключи. Докато приключи, трябва нещо да се прави, нали?!

Тръгнах по срещи, имах лекции в университета в Калифорния и се възползвах от случая да се срещна с богати хора и да ги помоля за помощ, за директни пари. Защото хората, когато бягат от война, бягат без нищо и както знаете, става дума най-вече за жени и деца. Това е най-интересното нещо, с което съм се занимавал в своя живот, и много ми харесва да го правя. Да, тежко е, но е най-полезното нещо, което съм правил.

Казвате, че сте написал специална пиеса за Вашата „Тюркоазена къща“. Как започва писането при Вас, има ли някаква изходна точка, от която започвате да пишете?

Имам такава изходна точка, да, и това при мен винаги е темата. Появява се темата, живее с мен известно време, а понякога не забелязвам кога точно се е появила, но в един момент я усещам толкова набъбнала, че не мога да се отърва от нея.

През последните 15–16 години пиша основно по поръчка, тоест даден театър ми предлага да напиша пиеса, аз сядам и пиша. Темите са си мои, театрите не ми поставят изискване за теми, те ми поставят само срок, но аз харесвам този начин на работа, защото иначе мога да си ходя с темата подръка цяла вечност, а като имам срок и договор, сядам и пиша.

Признавам, че последната една година беше особено интензивна, защото трябваше да напиша цели три пиеси. Обикновено пиша по една на година, а през последната – три: за нашия проект, за театъра в Прага и за театъра в Мадрид. Парите, които ми плащат за тези пиеси, влагам в „Тюркоазената къща“.

Какво идва след темата?

След темата започвам да мисля за изразните средства. Представям си самия спектакъл, как би изглеждал, как аз бих го поставил. И тогава започвам да разработвам сюжета, появява се първият персонаж, после вторият и така нататък.

А какви теми ви вълнуват днес?

Днес най-важната тема за мен е войната, но тук трябва да добавя някои нюанси. Войната внесе в моя живот големи… поправки. Все пак съм руснак, роден съм в Русия и имам руски корени, въпреки че от няколко години съм полски гражданин и се водя подсъдим от Руската федерация, където моите текстове са изцяло забранени.

Но аз усещам върху себе си отговорност за това, че руският народ продължава да извършва ужасни престъпления на територията на Украйна, и не мога да пиша за нищо друго освен за това.

Войната заема голямо място в моето съзнание. И тук не става въпрос за военна фактология, аз не работя с фактите от войната. Днес живея с бежанци, виждам страданията на тези хора – в Полша има 4 милиона бежанци, това ми е полето. Последната пиеса, която написах, е със заглавие „Вишневият човек“. Тя е за театъра в Прага, главната тема в нея е комуникацията, системата за комуникация. Въпросът за мен днес е как комуникираме, как общуваме в ситуация на война.

И? Как общуваме?

Казах го и вчера, по време на разговора с Галин Стоев в Народния театър – настъпва изцяло нова епоха. Така мисля аз, така го усещам. Епохата се сменя и тук не става въпрос за дребни неща, промените са епохални. Гранично е. Както в миналото имаме Средновековие, Ренесанс, Просвещение, Модернизъм… така сега имаме нещо друго, не знам как ще се нарече, но е радикално ново.

Виждам как много хора въобще не осъзнават това, не си дават сметка, защото, разбира се, от това следва пълна пренагласа, а хората искат да им е същото. Но промяната е започнала и тя е пряко свързана с общуването, с комуникацията, по няколко линии: аз със себе си, аз с другия, аз с природата. И тук стигаме до изкуството… Ще го кажа така:

свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии.

Днес е напълно очевидно, че цялото знание, което имаме – научно, културно, знанието от сферата на изкуството и религията, – вече няма никакво значение. Днес тези неща имат значение само в качеството им на инструмент за разкриване на творческото съзнание вътре в човека, инструмент за достигане до нов еволюционен стадий. Науката и изкуството са – или поне трябва да бъдат – инструмент за развитие на личния човешки потенциал. А не да са сами за себе си. Всичко според мен, дори и политиката, трябва да бъде подчинено на тази идея, на идеята за личностно развитие.

Ако правилно Ви разбирам, Вие не сте привърженик на идеята изкуство заради самото изкуство, изкуството като ценност само по себе си?

Точно така. Изкуството не може да е ценност само по себе си. То не може да струва милиони и да въздишаме по него с възхищение и отдалеч. Изкуството не е в музеите, не е в театрите, в залите, то трябва да е навсякъде около нас, да е наш личен инструмент. Другото е изкуствено създаден авторитет. Изкуството не бива да е институция. Хората – виждам го все по-често – много повече се впечатляват от процеса на комуникация с живия човек. Изкуството е процес преди всичко, то не е зала, музей или салон.

Ето пример: аз много обичам електронна музика, занимавам се с електронна музика, но тя вече е съвсем различна от онова, което беше в началото на века. Един от факторите е, че днес огромен брой африкански артисти посягат към тази музика. Даже в нашата комуна онази вечер пускаше един диджей от Африка. И тези нови хора внасят ново усещане, нови аспекти – внасят контакт със Земята, с Космоса, внасят друго усещане за пространството, ако щете, и резултатът е ново звучене. Днес най-интересната музика се прави по мазета, в частните домове, в малките забутани клубове, а не в студиата. Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация.

Изкуството и преди е имало тази функция – да бъде средство за комуникация.

Имало е, да, но… вижте, аз имам съпротива срещу самата система, по която работи сферата на изкуството днес. Да вземем филмовата индустрия – например Вие правите филм, някой го гледа, възхищава му се, някой критик казва нещо положително, филмът Ви отива на фестивал, придобива някакъв статут… и зад всичко това стои немалък ресурс, стои система.

Друг пример – с операта. Знаете ли какви са хонорарите на оперните певци – това са огромни пари, огромни! Та моят въпрос е: за какво точно плащаме? Какъв е проблемът този оперен певец вместо за 15 000 евро да пее за 1000 евро? Какво – ще пее по-лошо ли? А какво би било, ако всички звезди на операта заработват само от билети? Както правят редовите музиканти – „Рейдиохед“, „Ю Ту“, Моби, всички диджеи, цялата сцена на стендъп комедията, цялата индустрия на живото изпълнение!? Да, те също имат малък хонорар, но основните им приходи идват от билети. А с операта и балета не е така.

Тоест притеснява Ви начинът, по който работят днес културните индустрии?

На тези индустрии им се отдава прекалено голямо значение. Нещата се правят от псевдоилюзорното разбиране, че всичко това има значение. Операта сама по себе си няма да те направи културен, няма да те развие, ще те развие разбирането кой си ти в края на краищата. Отговорът на този въпрос понякога предполага контакт с изкуството, друг път предполага контакт с природата, но със сигурност не предполага контакт с индустриите, които днес са обхванали и сферата на изкуството, и сферата на природата.

Наскоро свирих с едни пакистанци, двама дядовци от Източен Пакистан, и те свиреха, уверявам Ви, не по-зле от всеки професионален музикант от България или Полша. А това бяха много бедни хора. И защо трябва да е така? Защото тези уникални дядовци не са се уредили в музикалния бизнес? Аз също не съм се уредил, никъде не съм на щат. На мен ми поръчват пиеси, защото пиесите ми продават билети. Въобще системата на културните институции е много проблематична. И не ме разбирайте погрешно, аз не съм против изкуството, дума да не става,

аз съм против всички тези институти, агенти, фондове, субсидии, фестивали, кръгове и мрежи, от които, ако не си част, сякаш не правиш изкуство днес; ако не си в тях, никой няма да те забележи.

Това ме дразни. Иначе, хората никога няма да престанат да имат нужда от изкуство, от хубава музика, от хубави книги и филми, просто трябва да се променят каналите на тяхното производство и потребление.

Имате ли предложение?

Старият модел на меценатството е бил много по-добър и по-достъпен. Тъкмо там се вижда по-ясно дали имаш талант, или не. Някой инвестира директно в теб, както е било при Молиер, при Шекспир… плаща ти, за да правиш изкуство, а хората, ако им харесва това, което си създал, плащат и водят нови. В тази ситуация нещата повече зависят от теб самия, а не от това дали си в някакви мрежи, дали си бил по фестивали или на подбрани партита в Кан. Аз съм за директния продуцент, за частния комерсиален театър, само там е възможно истинското, живото изкуство – там имаш ясна и чиста връзка автор–зрител.

Как мислите, има ли разлика между източната и западната драматургия, между тази, която идва от славянския свят, и тази от англосаксонския?

Мисля, че има и тази разлика идва от факта, че славянските народи са много свързани с езическата природна култура, с дохристиянските практики и традиции. Християнството ни е откъснало от природата, защото природното за християнството е грях, природното е свързано с ниските страсти. Това откъсване за мен е противоестествено. Но в нашите славянски култури все пак е останала тягата към природното, към произхода, към шаманството, ако щете.

Западноевропейският театър е много социален (пише се за протести, за социална идентичност), докато славянската драматургия ми се струва, че е по-екзистенциална, занимава се с екзистенциални проблеми, но точно затова пък не е зряла. Какво имам предвид? Работа е там, че сама по себе си социалността без контакт с духовността, с екзистенцията е празна, повърхностна. Опитва се да изясни някакъв социален въпрос, но зад него често стои по-дълбока причина от духовен характер. Духовното обаче само по себе си, без социалност, е инфантилно.

Нашите два народа например – българският и полският – поради факта, че са били много години несвободни, под нечия зависимост, не са развили социални умения. Те са деца, има нещо инфантилно в тях.

Нашите пиеси може да говорят за Бога дори, но всичко е много наивно. Докато в немската или в американската драматургия личи израстването на народите, от които тази драматургия идва. Ние, славянските народи, не сме се състояли като социум, не сме пораснали социално.

Затова обикновено пиесите от нашия район не се поставят в САЩ, много рядко в Англия и ако това се случи, те трябва да имат задължително социален елемент, например това трябва да е пиеса за лошите българи, за поляците като крадци и пр. Целта на подобна постановка в Англия би била да се покаже как живеят хората в България или в Полша. Поставят те не като име в драматургията, а като етнически автор. Това за мен е по-скоро екзотика, презентация, от която аз лично бягам.

Мартин Макдона например е драматург, за когото никой не говори като за етнически автор, нещо повече – той работи и със социални, и с духовни теми. Това е пример за зрял драматург. Няма да скрия, че едно от най-приятните неща за мен е, че днес не ме поставят като руски автор, и това е не само защото героите ми не са руски.

В разговор с филмовия критик Антон Долин казвате, че източникът на войната е чудовищната необразованост. Кое е онова знание, което, ако го имахме, войната нямаше да започне?

Това е добър въпрос. Може би ако имахме повече знания за живия живот, знания за това, че всеки човек притежава по природа вътрешна свобода, не бихме тръгнали на война. Но става въпрос за дълбинно знание, а не за информация. Защото знанието не е информация, знанието е опит.

Ето ви случка. Днес сутринта в хотела при мен дойде възрастна дама, американка, около седемдесетгодишна, която ми каза: „Имате много хубав парфюм, ухае страхотно, как го правите?“ А аз наистина сам си правя парфюма. В Полша има такъв магазин, където може да смесиш различни съставки и на практика да си направиш сам парфюм. И дамата каза: „Ох, може ли да ми пръснете малко, отивам на летището и искам да ми мирише на този парфюм.“

Защо го разказвам? Поведението на тази дама говори за нейната вътрешна свобода. В Русия това е невъзможно. Там хората са много затворени, няма да дойдат при теб да и ти кажат нещо хубаво, да ти кажат добра новина, а камо ли да коментират парфюма ти. Контактът с другите хора е много трудна работа там, да не говорим за контакта с украинците или със Запада. В Русия всички говорят за някакъв Запад, без да имат понятие какво означава това. Сякаш на Запад не живеят живи хора. Наричат ги пластмасови американци.

Ето тази жена от хотела е по-жива от всички! На седемдесет години общува без никакво притеснение, тя е в контакт, тя няма да тръгне да воюва с мен, нито аз с нея. Но ако това се беше случило в Сибир, ако беше отишла и казала на някого „Вие ухаете чудесно, може ли да ми пръснете малко от вашия парфюм?“, щеше да получи отговори от рода на „Дърта краво, какво правиш тук, какво ми се месиш, ма…“ или пък щяха да почнат да ѝ се подиграват.

Там отсъства живият контакт, отсъства осъзнаването, че пред теб стои жив човек. Липсата на жив контакт води до затвореност, до страх, отгоре се появяват бандити… И тук визирам кръга около Путин, защото е голяма грешка да се мисли, че Путин е политик. Аз говоря за това от много години, това не са политици, това е групировка и тази групировка много добре управлява хората, които ги е страх.

Ако народът ти е затворен и изплашен, можеш лесно да му кажеш, че ей сега ще те убият, че трябва да се воюва, че друг избор нямаш. И ако си затворен и изплашен, лесно ще повярваш. А тези лелички, които ходят и питат за парфюма ти, знаете ли какви са всъщност?! Ами че те отглеждат джендър хора, развъждат гейове! Това е необразоваността. Незнание, несъобразяване, че във всеки от нас струи живот. Ако не ти харесва Америка – никой не те заставя да ходиш там; ако не харесваш хомосексуални – не бъди хомосексуален. А хората в Русия вярват, че някой ще ги накара да бъдат хомосексуални.

В същото интервю за Антон Долин казвате, че след края на войната искате да създадете център за лечение на травмите. Кой ще има по-голяма нужда от това лечение – руснаците или украинците?

Първо, аз и в момента правя това. В нашата „Тюркоазена къща“ се занимаваме с лечението на травмата на всички, независимо от тяхната националност – украинци, руснаци, а имаме и бежанци от Беларус. И второ, аз не се занимавам с руско-украинската дружба. Да се занимава човек с това сега е много инфантилно и неправилно. Такава дружба сега е невъзможна, защото, докато руснаци убиват украински деца и жени, е инфантилно, даже жестоко въобще да се говори за това.

Дружбата е възможна евентуално след разкаяние, след като си поискал прошка. И руснаците трябва да поискат прошка. В това не би имало нищо унизително, напротив, би било благородно действие. Аз лично съм готов да поискам прошка веднага. Но това е действие, свързано с нивото на самосъзнание. Руснаците не са готови за такова нещо.

Според наскорошно изследване 90% от руснаците не се срамуват от случващото се в Украйна. Кога ще дойде покаянието, за което говорите? През какъв механизъм трябва да стане това?

Не знам, това е много сложен въпрос, аз лично си го задавам всеки ден. Преди да има покаяние, трябва да има осмисляне. Руският народ трябва да разбере какво въобще се случва; към момента той не разбира, а за да разбере, знаете ли, той трябва да се отпусне.

Да се отпусне?

Думата е точно тази – да се отпусне. Не можеш да поискаш прошка в напрежение. А агресията не помага да се отпуснеш. Ако ви нападне бясно куче, имате две възможности – да го убиете или по някакъв начин да го примамите. Ако махаш с пръчка към него, то ще се настърви повече.

С това не казвам, че по някакъв начин трябва да примамим Путин, да го съблазним и нахраним, защото мисля, че в случая с Путин това е невъзможно. Пак повтарям, той не е политик, той е част от структура, затова мисля, че с него трябва се говори единствено през съдебна институция.

Що се отнася до народа, до руския народ, който не знае какво прави Путин и какво точно се случва в Украйна – виж, с него трябва да се говори открито. Да се затваря агресивно зад четвърта стена би било огромна грешка. Това е грешката, която днес допуска Европейският съюз. Ако тези хора, ако руският народ бъде затворен зад стена, оттам рано или късно ще долети атомна бомба. Напълно съм убеден. С тези хора трябва да се разговоря и това би било по-безопасно за всички нас, в това число и за украинците.

Нека обърнем за малко поглед към руската литература. Вчера, когато говорихте за имперското минало на Русия, казахте, че даже Пушкин има имперски код. Какво да правим тогава с Пушкин днес?

Нищо не трябва да правим – у Пушкин има имперски код и с това трябва да сме наясно. Трябва да сме наясно, когато говорим за Пушкин, когато го рецитираме или го поставяме на сцена, когато го преподаваме в училище или в университета.

Имперското мислене на Пушкин е факт, но това не го прави слаб поет.

Същото важи и за други писатели от руската класическа литература. Не можем просто така да ги отречем, но днес, особено днес, трябва да си даваме сметка за времето, в което са живели, за това, че са били част от голяма империя. Имперски код има и у Байрон. Дори у Марк Твен, автор на приключенски романи, но в него също личат белезите на времето и мястото, в които е живял. Обвиняват го в расизъм – нагласата му към чернокожите не е като нагласата ни днес.

Но Марк Твен не може просто да бъде скрит в чекмеджето, Пушкин също. Напротив, трябва да кажем на нашите деца: ето, има го Пушкин, има го Марк Твен. В своето време те са писали ето така. Има нещо прекрасно в тези автори, но има и неща, с които те – бидейки част от една различна култура, част от един различен ментален код – звучат архаично днес. И този архаизъм не идва от думите или от темите, идва от позицията, от която са писали – позицията на силния бял мъж, позицията на властелин на този свят.

Тъкмо в това е смисълът на културата – да търси разбирателство, да показва, да разяснява, а не да забранява! Не бива да се забранява руската класика. Защо да се прави?! Там има много интересни неща. Известно е, че Достоевски се е изказвал много лошо за поляците, никак не ги е обичал. И даже, знаете ли, днес Достоевски би бил на страната на Путин, не се съмнявам в това. Ако беше наш съвременник, Достоевски би поддържал войната. Но… това не означава, че трябва да забраним Достоевски. Той е продукт на своето време, на тогавашните условия. Трябва да покажем неприемливото у него от днешна гледна точка заедно с ценното в него като писател.

Как би звучала Вашата пиеса „Пияните“, ако беше написана от Chat GPT?

Ха, не знам как би звучала тази пиеса точно. В нея е закодиран софизмът, учението на софистите. За софистите виното е символ на бог. Моите герои пият вино и виното ги изпълва със знание за света, все едно бог говори през тях. Чатботът, струва ми се, не би могъл да направи това, защото той засега само възпроизвежда информация, а тук има преработка. И преработката е свързана с опит, с човешки опит.

А плаши ли Ви настъпването на изкуствения интелект в писането?

Не само в писането, в света въобще. Много ме безпокои този въпрос. Защото войната с изкуствения интелект всъщност ние вече сме я загубили, късно е и не бива да си правим илюзии. Днес, ако някой си изгуби телефона, ще умре от глад, няма да може да си купи храна за вечеря, няма да може да напазарува за вкъщи или да плати в болницата. И контролът, който днес се упражнява в страни като Русия и Китай, дигиталният контрол, следенето – това вече е властта на машините.

В момента контролът, упражняван от Путин, е и благодарение на дигиталните устройства. Нужно е да си даваме сметка за това. Писмото, което наскоро публикуваха Илън Мъск и компания, трябва да се вземе много на сериозно. То не е плод на хора, които в един момент са се побъркали или са истерясали. В писмото се говори за това, че остават броени минути до момента, в който системата ще излезе от контрол – и това, изречено от тъкмо тези хора, никак не е за подминаване. Системата се саморазвива, на нея не ѝ трябват хора. Не че ще ги убие, просто не са ѝ нужни. Системата не е жива материя, защо са ѝ живите? И когато тя излезе изпод контрола на живите – тогава какво?!

Интервюто е взето на 19 юни 2023 г.